Законът на мъжете

I. БЯЛАТА КРАЛИЦА

За кралиците белият цвят е символ на траур.

Бяло е тънкото платно, което обвива шията и брадичката чак до долната устна, като оставя открита само средната част на лицето. Бял е воалът, който се спуска над челото и веждите. Бяла е затворената, стегната при китките рокля, дълга чак до петите. Такова едва ли не монашеско одеяние носеше на двадесет и три години и навярно до края на живота си Клеманс Унгарска, вдовицата на Луи X.

Никой нямаше вече да види прекрасните й златни коси, нито съвършения овал на лицето й, нито блестящия й тен и несравнимата ведрина, с които се славеше красотата й. Кралица Клеманс беше вече жива погребана.

И все пак под диплите на роклята й се зараждаше един нов живот, като същевременно я преследваше мисълта, че съпругът й никога няма да види детето, което тя очаква.

„Да бе доживял поне да го види родено! Пет месеца, само още пет месеца! Колко щеше да се радва, особено ако е син… Как не забременях още през брачната ни нощ!…“

Тя извърна уморено глава към граф дьо Валоа, който се разхождаше из стаята като угоен петел.

— Но защо, чичо, защо смятате, че са го отровили така грозно? — попита тя. — Не беше ли възможно най-благороден? Защо търсите винаги човешко вероломство там, където може би се проявява само божията воля?

— Само вие приписвате на бога онова, което явно изхожда от арсенала на дявола — отвърна Шарл дьо Валоа.

С островърха качулка, отметната назад, месест нос, пълни, червендалести страни, щръкнал напред корем и все същата наметка от черно кадифе, украсена с опашки от белки и сребърни токи, която развяваше преди осемнадесет месеца на погребението на брат си Филип Хубави, монсеньор дьо Валоа пристигаше от Сен-Дьони, където бе присъствувал на погребението на Луи. Впрочем и тази церемония не мина без няколко предварителни трудности: за пръв път, откакто съществуваше ритуал за кралските погребения, след възклика: „Кралят е мъртъв!“ дворцовите сановници не можеха да добавят „Да живее кралят“! и се чудеха пред кого да изпълнят жестовете, предназначени за новия суверен.

— Че какво толкова! Ще счупите жезъла си пред мен! — беше заявил Валоа на първия шамбелан Матийо дьо Три. — Аз съм най-възрастният от семейството и най-подходящ.

Но брат му по баща, граф д’Еврьо, се възпротиви на странното му искане.

— Ако тълкувате така широко правото на предимство по възраст, не вие, Шарл, го имате, а чичо ни Робер дьо Клермон, синът на Луи Свети. Забравяте ли, че той още е жив?

— Знаете отлично, че клетият човек е луд и никак не можем да разчитаме на изветрелия му ум! — отвърна Валоа, като повдигна рамене.

В края на краищата след погребалното угощение, устроено в абатството, първият шамбелан счупи емблемата на длъжността си пред едно празно кресло…

Клеманс поде:

— Нима Луи не даваше милостиня на нещастните? Не отлагаше ли, доколкото бе възможно, наказанията на затворниците? Мога да свидетелствувам за великодушието и благочестието му. А колкото до старите му грехове, той се разкайваше…

Явно не беше уместно да постави под съмнение добродетелите, с които кралицата се опитваше да украси съвсем пресния спомен за мъжа си. Обаче Шарл дьо Валоа не можа да скрие раздразнението си.

— Зная, племенничке, зная, че влиянието ви над Луи беше много благотворно, и че е бил доста щедър… спрямо вас. Но не се управлява само с „отче наш“, нито обсипвайки с подаръци любимите същества. А и разкаянието не е достатъчно, за да обезоръжи ненавистта, която си посял.

Клеманс си помисли: „Ето… Ето този, който така ухажваше Луи, а сега се отрича от него. Сигурно скоро и мен ще упрекват заради подаръците, които ми е правил. Станах вече чужденката…“

Много изнемощяла, премного съсипана от безсънните нощи и дните, изпълнени със сълзи, за да намери сили да спори, тя само добави:

— Не мога да повярвам, че Луи е бил толкова ненавиждан, че да са искали да го убият.

— Ваша работа, не вярвайте, племенничке, но фактът си е факт! — извика Валоа. — Кучето, близало кърпите, в които балсаматорите били сложили вътрешностите на Луи, и умряло един час след това, го доказва!

Клеманс стисна облегалките на креслото си, за да не се олюлее пред гледката, която й налагаха. Тясната й патетична маска със затворени очи стана бледа като кърпата и воала, които я обграждаха. Трупът, балсамирането, изтръгнатите вътрешности, кучето, което бродеше наоколо и ближеше кървавите кърпи… Възможно ли е това да се отнася за Луи, мъжа, който бе спал до нея цели десет месеца?

Монсеньор дьо Валоа продължаваше да излага злокобните си умозаключения. Кога най-сетне ще млъкне тази неспокойна, властна и тщеславна личност, която, облечена ту в синьо, ту в червено, ту в черно, се появяваше във всеки важен или трагичен час, откакто бе дошла във Франция, за да я напътствува; да я оглушава с думите си и да я насилва да постъпва против волята й? Още сутринта в сватбения й ден… И Клеманс си спомни своята сватба в Сен Лие. Видя мислено пътя за Троа, селската църква, стаята в малкия замък, набързо нагласена за брачно ложе… „Съумях ли да се порадвам на щастието си? … Не, няма да плача пред него“ — каза си тя.

— Ние не знаем още кой е автор на това ужасно престъпление — продължаваше Валоа, — но ще го открием, племенничке, обещавам ви тържествено… разбира се, при условие, че ми се даде тази възможност. Ние, кралете…

Валоа никога не пропускаше случая да напомни, че е носил две корони макар и чисто номинално, които все пак го поставяха на равна нога с истинските владетели. — Ние, кралете, имаме врагове, които са не толкова против личността ни, колкото против властта ни. Не липсват хора, които са имали интерес да останете вдовица. Най-напред тамплиерите… колко пъти съм повтарял, че много сбъркаха, като унищожиха ордена им!… Те образуваха тайна лига и се заклеха да погубят нашата династия. Брат ми умря, първородният му син го последва! На второ място, римските кардинали. Припомнете си, че кардинал Каетани се опита да омагьоса Луи и девера ви Филип с явното намерение да ги прати на онзи свят. Каетани може да се е опитал да нанесе удара по друг начин. Какво искате? Не можеш да махнеш папата от трона на свети Петър, както постъпи брат ми, без да си навлечеш непоправимо озлобление. Тъй или иначе, Луи умря… Не можем да не подозираме и бургундските си роднини, които не се примириха, че Маргьорит бе затворена и още по-малко, че вие я заместихте. Какви ли не гадости разпространиха по този повод…

Клеманс го погледна право в очите. Шарл дьо Валоа се смути и леко се изчерви. Разбра, че Клеманс знае. Но младата кралица не каза нищо. Тя докрай щеше да избягва да говори по този въпрос. Чувствуваше се обременена неволно с едно престъпление. Защото съпругът, чиято добродетелност възхваляваше, все пак бе накарал, със съучастничеството на Валоа и д’Артоа, да удушат първата му жена, за да може да се ожени за нея, племенницата на неаполския крал.

— И после, да не забравяме графиня Мао, вашата съседка, тя не е жена, която ще се спре пред някое престъпление, макар и най-грозно — побърза да промени темата Валоа.

„По какво ли се отличава от вас? — помисли си Клеманс, без да посмее да му го каже. — Изглежда, че в този двор убиват без много-много да се колебаят.“

— А Луи само преди месец й конфискува графството Артоа, за да я принуди да сведе глава.

Клеманс се запита за миг дали като посочва толкова евентуални виновници, Валоа не се опитва да я насочи по погрешна следа и дали сам той не е извършил престъплението. Тази мисъл, която впрочем не можеше да почива на нищо разумно, я ужаси. Не, тя си забраняваше да подозира когото и да било. Искаше й се Луи да е умрял от естествена смърт… Но въпреки това погледът на Клеманс несъзнателно се плъзна през отворения прозорец на юг от Венсенската гора към замъка Конфлан, резиденция на графиня Мао… Няколко дни преди смъртта на Луи графинята заедно с дъщеря си Жана дьо Поатие беше дошла на гости на Клеманс. Много любезно посещение. Любуваха се на тапицериите в спалнята й…

„Няма нищо по-унизително от това да си представиш някой измамник с обкръжението му — помисли си Клеманс — и да почнеш да търсиш предател във всяко лице.“

— Ето защо, скъпа ми племенничке — поде Валоа, — трябва да се приберете в Париж, както настоявам аз. Знаете колко ви обичам. Баща ви беше мой шурей. Послушайте ме, както бихте послушали него, ако бог ни го беше запазил. Ръката, която порази Луи, може да продължи отмъщението и спрямо вас и срещу плода, който носите. Не бих могъл да ви оставя така, посред гората, изложена на посегателствата на злосторници, и няма да бъда спокоен, докато не сте настанена най-близо до мен. От един час Валоа се мъчеше да убеди Клеманс да се прибере в двореца в Сите, защото бе решил да се настани там самият той. Това съставляваше част от замисления от него план с оглед да се наложи за регент. Всеки, който се разпорежда като господар в двореца, създава илюзията, че е крал. Само че, ако се настанеше сам, Валоа се излагаше на опасността да бъде обвинен от противниците си в преврат или узурпаторство. Докато напротив, ако влезеше в Сите подир племенницата си Клеманс като неин най-близък роднина и покровител, никой не можеше с основание да се противопостави и съветът на перовете щеше да бъде изправен пред свършен факт. Утробата на кралицата беше в настоящия момент най-сигурният залог за престиж и най-ефикасното оръдие за власт.

Клеманс вдигна очи, сякаш за да поиска подкрепа, към едно трето лице, сивеещия вече шишко, който, изправен до нея със скръстени върху дръжката на дългата си шпага ръце, следеше безмълвно разговора.

— Какво трябва да сторя, Бувил?… — прошепна тя.

Бившият главен шамбелан на Филип Хубави, назначен за попечител на утробата веднага след смъртта на Вироглавия, гледаше не само сериозно, а и трагично на новите си функции. Този добродушен благородник, образцов служител на кралския дом, бе съставил свита от двадесет и четири грижливо подбрани благородници, които се сменяха на екипи от шестима пред вратата на кралицата. Сам той бе навлякъл бойните си доспехи и в юнската жега беше вир вода под ризницата си. Стените, дворовете, подстъпите де Венсен бяха окичени със стрелци. Всеки прислужник в кухнята беше непрекъснато придружаван от някой сержант. Дори придворните дами биваха претърсвани, преди да влязат в кралските покои. Никога човешки живот не е бил така отблизо охраняван, както животът, който дремеше в утробата на френската кралица.

Бувил споделяше функциите си със стария дьо Жоенвил. Но наследственият сенешал на Шампания, съратникът на Луи Свети, беше сега на деветдесет и две години и вероятно беше доайенът на френските благородници. Беше полусляп и копнееше главно да отиде както всяко лято в замъка си Васи на Марна, където живееше охолно от дотациите, отпуснати му от трима крале. Всъщност той дремеше повечето време и всички задачи се струпваха върху Бувил.

За Клеманс той въплътяваше щастливите й спомени. Посланик, дошъл най-напред да иска ръката й, а после да я отведе от Неапол чак във Франция, той беше неин довереник и може би единственият й истински приятел в двора.

Бувил разбра, че Клеманс не желае да напусне Венсен.

— Монсеньор — обърна се той към Валоа, — аз мога да осигуря по-добре охраната на кралицата в този плътно ограден със стени замък, отколкото в големия дворец в Сите, достъпен за кого ли не. А ако ви тревожи съседството с графиня Мао, мога да ви уведомя, тъй като ме държат в течение на всяко придвижване в околностите на замъка, че в момента товарят колите й, защото заминава за Париж.

Валоа не можеше да не се дразни от нарасналия авторитет на Бувил, откакто бе назначен за попечител, както и задето неотстъпно стоеше до кралицата, облегнат на дългата си шпага.

— Месир Юг — му каза надменно той, — вие сте натоварен да бдите над утробата, а не да решавате къде ще живее кралското семейство, нито пък да защищавате сам цялото кралство.

Бувил отвърна невъзмутимо:

— Трябва ли освен това да ви обърна внимание, че кралицата не бива да се показва преди да изминат четиридесет дни от траура й?

— Благодаря ви, но и аз познавам добре обичаите, Бувил. Кой ви е казал, че кралицата ще се покаже? Ще я преведем в затворена колесница… Е, какво, племенничке! — извика Валоа. — Не би ли помислил човек, че се каня да ви изпратя отвъд моретата и че Венсен е на хиляди левги от Париж!

— Опитайте се да ме разберете, чичо — отвърна уморено Клеманс. — Имението Венсен е последният подарък, който съм получила от Луи. Подари ми го няколко часа преди да умре тук… Струва ми се, че още не си е отишъл напълно. Разберете ме… Тук именно имахме…

Само че монсеньор дьо Валоа не разбираше нито сърдечните копнежи, нито скръбните спомени.

— Вашият съпруг, за когото се молим, скъпа племенничке, принадлежи вече на миналото на кралството. Но вие, вие носите в себе си бъдещето. Излагайки собствения си живот, вие излагате живота на детето си. Луи, който ви вижда от небето, няма да ви прости.

Този път той улучи точно и без да каже нещо, Клеманс се смали леко в креслото си.

Но Бувил заяви, че не може да се вземе никакво решение без съгласието на месир дьо Жоенвил и изпрати бързо да го повикат. Почакаха няколко минути. После вратата се отвори, но се наложи да почакат още малко.

Най-сетне, облечен в дълга копринена дреха, каквито се носеха по време на кръстоносния поход, с треперещи крайници, с кожа на петна, подобна на дървесна кора, сълзящи очи и избледнели зеници, се появи съратникът на Луи Свети, влачейки нозе, подкрепян от щитоносец, почти така беловлас като него. Настаниха го да седне с дължимото внимание и Валоа започна да му обяснява намеренията си относно кралицата. Старецът слушаше, поклащайки сериозно глава, явно доволен, че все още играе някаква роля. Когато Валоа завърши, сенешалът потъна в размисъл, който никой не посмя да наруши. Очакваха решаващите думи, които щяха да се отронят от устата му. А Жоенвил внезапно попита:

— Но между впрочем, къде е кралят?

На лицето на Валоа се изписа отчаяно изражение. Толкова усилия, изразходвани напразно, когато разполага с толкова малко време! Дали сенешалът разбира все още какво му се казва?

— Хубава работа! Кралят е мъртъв, месир, и тази сутрин го погребахме. Знаете отлично, че сте назначен за попечител…

Сенешалът надипли чело и явно напрегна мисълта си. Все повече губеше спомен за непосредствено близките събития. Отдавна вече страдаше от тази слабост. Така например не беше забелязал, диктувайки на осемдесет години прословутите си „Мемоари“, че повтаря почти дословно на края на втората част онова, което е разказал в първата…

— Ах!… Нашият млад господар Луи — възкликна най-сетне той, — Мъртъв… На него посветих голямата си книга. Знаете ли, че той е… четвъртият крал, който умира пред очите ми?

Той произнесе тези думи, сякаш се касаеше за подвиг.

— Впрочем, щом кралят е мъртъв, кралицата е регентка — добави той.

Монсеньор дьо Валоа стана пурпурно червен. Той бе сметнал, разчитайки на оглупяването на единия и на предаността на другия, че ще може да използува двамата попечители както си иска. Сметката му излезе погрешна. Прекалената старост и прекалената добросъвестност сякаш се съюзяваха, за да му създадат затруднения.

— Кралицата не е регентка, месир сенешал, тя е бременна! — извика той. — Вижте състоянието й, нима тя може да се справя със задачите на кралството!

— Знаете, че почти не виждам — отвърна старецът.

Опряла чело на ръката си, Клеманс си мислеше само:

„Но кога ще свършат? Кога ще ме оставят на мира?“ Жоенвил се зае да обяснява при какви условия, когато умрял Луи VIII, кралица Бланш Кастилска поела регентството за всеобщо задоволство.

— Шушукаха, че госпожа Бланш не била вода ненапита, каквато я представят. Изглежда, че граф Тибо, баща ми беше много близък с нето, й служел дори в леглото…

Трябваше да го оставят да се изкаже. Ако забравяше станалото предния ден, сенешалът помнеше съвсем точно клюките, които се бяха разпространявали през ранната му младост. Намерил беше аудитория и се възползваше от случая. Ръцете му, раздвижени от старческо треперене, непрестанно стържеха копринената му роба при коленете.

— И дори когато светият ни крал замина на кръстоносен поход, където и аз бях с него…

— Кралицата остана в Париж през това време, нали? — прекъсна го Шарл дьо Валоа.

— Естествено… естествено… — измънка сенешалът.

Клеманс първа се отказа от борбата.

— Е, добре! Така да бъде, чичо — каза тя. — Ще изпълня волята ви и ще се прибера в Сите.

— Ето най-сетне едно мъдро решение, което месир Жоенвил сигурно одобрява.

— Естествено… естествено…

— Ще взема необходимите мерки. Свитата ви ще бъде командувана от сина ми Филип и братовчед ни Робер д’Артоа…

— Много ви благодаря, чичо, много ви благодаря — каза Клеманс. — Но сега бих искала да ме оставите да се помоля.

Един час по-късно, в изпълнение на заповедите на граф дьо Валоа, в замъка Венсен цареше пълен безпорядък. Изваждаха колите от навесите, камшици плющяха по задниците на едрите першеронски коне. Слуги преминаваха тичешком. Стрелците бяха оставили оръжията си, за да помагат на конярите. Откакто бе обявен траур, всички се чувствуваха задължени да говорят тихо и всеки сега намираше случай да извика.

Вътре в замъка откачаха бродираните тапицерии, разглобяваха покъщнината, пренасяха масичките за сервиране, етажерките, сандъците. Придворните служители на кралицата и почетните й дами се суетяха около собствения си багаж. Разчитаха, че най-напред ще заминат двадесет коли, които сигурно трябваше да направят още два тура, за да пренесат всичко.

Клеманс Унгарска бродеше от стая в стая в дългата си бяла рокля, неотстъпно следвана от Бувил. Навсякъде прах, пот, вълнение и присъщото на всяко пренасяне впечатление за грабеж. Ковчежникът с опис в ръка надзираваше опаковането на съдовете и на ценните предмети, които бяха отрупани върху плочите на една зала: чинии за ядене, метални кани, дванадесетте високи чаши от позлатено сребро, които Луи бе поръчал за Клеманс, както и златното ковчеже за реликви, съдържащо парче от истинския кръст, толкова тежко изделие, че носачът, който трябваше да го пренесе, се задъха под него, сякаш се качваше на Голгота.

В спалнята на кралицата перачката Йодлин, първата любовница на Вироглавия наглеждаше опаковането на дрехите.

— Какъв смисъл има… какъв смисъл има да вземам всички тези рокли, щом няма да ми трябват вече! — промълви Клеманс.

А и бижутата, скътани в кутийки, се трупаха в железни ковчежета; всички тези колиета, токи, пръстени, тези редки камъни, с които Луи я бе дарил щедро по време на краткотрайния им брак, й се струваха занапред съвсем излишни. Дори трите корони, целите в смарагди, рубини и перли, бяха много високи и прекалено украсени за вдовица. Обикновен златен обръч с дребни лилии, поставен направо върху воала, беше единственото украшение, на което тя щеше да има право занапред.

„Ето че станах бяла кралица като баба си, Мария Унгарска, и трябва да се държа като нея. Само че баба ми беше навършила шестдесет години и бе дала живот на тринадесет деца… А съпругът ми дори няма да види своето…“

— Госпожо — попита я Йодлин, — трябва ли да дойда с вас в двореца? Никой не ми е заповядал…

Клеманс погледна тази хубава руса жена, която, забравяйки всяка ревност, й беше такава опора през последните месеци и особено по време на агонията на Луи. „Той е имал дете от нея и го е отдалечил, затворил го е в манастир…“ Чувствуваше се приемница на всички прегрешения, извършени от съпруга й, преди да я е познавал. Имаше на разположение целия си живот, за да плати на бога със сълзи, молитви и милостиня тежкия откуп за душата на Луи.

— Не — прошепна тя, — не, Йодлин. Не идвай с мен. Тук трябва да остане някой, който го е обичал.

После, като отстрани дори Бувил, тя се уедини в единствената тиха стая, единствената, която бе останала непокътната, стаята, в която Луи бе умрял.

Завесите бяха спуснати и вътре беше тъмно. Клеманс коленичи до леглото и долепи устни до брокатената покривка.

Внезапно чу стържене с нокът по плат. Почувствува тревога, която би могла да й докаже, че все още има желание да живее. За миг застина неподвижно, сдържайки дъха си. Стърженето зад гърба й продължаваше. Тя извърна предпазливо глава. Сенешал дьо Жоенвил дремеше в едно кресло с високо облегало в очакване да тръгнат.

II. ЕДИН КАРДИНАЛ, КОЙТО НЕ ВЯРВА В АДА

Юнската нощ почна да избледнява. На изток тънка сива ивица на хоризонта предизвестяваше зората, която скоро щеше да изгрее над Лион.

Беше часът, когато от съседките села тръгват каруци, за да донесат в града зеленчуци и плодове, часът, когато кукумявките замлъкват, а врабчетата не чуруликат още. Беше също часът, когато зад тесните прозорци на един от почетните апартаменти на абатството Ене кардинал Жак Дюез мислеше за смъртта.

Кардиналът никога не бе чувствувал голяма нужда от сън. Но с възрастта тази нужда постепенно намаляваше. Три часа сън му стигаха напълно. Малко след полунощ той ставаше и се настаняваше пред писалището си. Човек с бърз ум и удивителни познания, запознат с всички науки, той бе съчинил трактати по теология, право, медицина и алхимия, които се ценяха сред духовниците и учените на неговото време.

В онази епоха, когато добиването на злато беше голямата надежда на бедняка и на владетеля, разчитаха много на теорията на Дюез за еликсирите, които могат да преобразуват металите.

Така например в труда му, озаглавен „Еликсирът на философите“, можеха да се прочетат следните дефиниции, които будеха размисъл:

„От три неща може да се направи еликсир; седемте метала, седемте сублимата и другите неща… Седемте метала са слънце, луна, мед, калай, олово, желязо и живак; седемте сублимата са живак, сяра, амонячна сол, жълт арсенов сулфид, цинков окис, магнезий, марказит; а другите неща са живак, човешка кръв, кръв от косми и от урина, като урината е от човек…“

Или някои прости рецепти като например рецептата за „прочистване“ на детска урина: „Вземи я и я сипи в шише. Остави я да се утаи три-четири дни. После лекичко я прелей. Остави я още да се утаява, докато нищо не остане на дъното. Свари я добре и махай пяната, докато остане една трета от нея. Носле я прецеди през плъст и я съхранявай в добре затъкнато с кълчища шише, за да не се развали от въздуха.“

На седемдесет и две години кардиналът все още откриваше светски или духовни проблеми, по които не се беше изказал и допълваше творчеството си, докато себеподобните му спяха. Изразходваше сам толкова свещи, колкото цяло братство монаси.

През дългите нощи той се занимаваше също с огромната кореспонденция, която поддържаше с множество прелати, абати, юристи, учени, канцлери и владетели из цяла Европа. Секретарят и писарите му всяка сутрин заварваха готов материал за целия ден.

Той се навеждаше също често над хороскопите на съперниците си за папската тиара, сравняваше ги със собствения си хороскоп и се допитваше до планетите, за да разбере кой ще стане папа. Според изчисленията му собствените му най-големи изгледи за успех бяха между началото на август и началото на септември същата година. Ала ето че беше вече 10 юни, а нищо не се очертаваше…

После настъпваше мъчителният момент, преди да се зазори. Сякаш обсебен от предчувствието, че именно в този час някой ден ще напусне света, кардиналът изпитваше тогава смътна тревога, неясно неразположение, както телесно, така и духовно. Прибавяше се и умората; той правеше равносметка на извършеното. Спомените му възкресяваха неговата необикновена участ… Роден в буржоазно семейство в Каор и избрал духовното поприще, когато на четиридесет и четири години стана протопрезвитер, той си въобразяваше, че е на върха на кариерата, до която можеше разумно да се домогва. А щастието едва бе почнало да му се усмихва. Яви се случай да замине за Неапол заедно със своя чичо, който отиваше там по търговия. Пътуването, смяната на страната, откриването на Италия му въздействуваха необикновено. Няколко дни след пристигането си там установи връзка с наставника на кралските деца, стана негов ученик и се впусна в абстрактните науки с увлечение, бързина на ума и гъвкавост на паметта, за които биха му завидели най-надарени младежи. Не знаеше какво е глад, както нямаше нужда и от сън. Станал скоро доктор по църковно право, после доктор по гражданско право, името му започна да става известно. Неаполският двор се допитваше до мнението на отеца от Каор.

След жаждата за знания го обзе жаждата за власт. Съветник на крал Карло II Куция, дядо на кралица Клеманс, после секретар на тайните съвети и снабден с множество църковни бенефиции, десет години след пристигането си той бе назначен епископ на Фрежюс, а малко по-късно встъпи на длъжността канцлер на Неаполското кралство, или с други думи пръв министър на държава, която включваше Южна Италия и цялото графство Прованс.

Такова баснословно издигане, независимо от дворцовите интриги, не бе постигнато само благодарение на таланта му на юрист и теолог. Една негова черта, позната на много малко хора, защото бе свързана едновременно с църковна и държавна тайна, показваше хитрината и самонадеяността, на която Дюез бе способен. Няколко месеца след смъртта на Карло II той бе изпратен със специално поръчение в папския двор, точно когато бе вакантно мястото за епископ в Авиньон, по онова време с най-голямо значение за целия християнски свят, тъй като там се намираше резиденцията на Светия престол. Все още канцлер, следователно пазител на печатите, гой изготвил най-невъзмутимо едно писмо, с което новият крал на Неапол, Роберто, уж искал за него, Жак Дюез, епископското кресло в Авиньон. Това станало през 1310 година. Климент V, който държал да си осигури подкрепата на Неапол, защото точно тогава имал неприятности с Франция, удовлетворил веднага искането. Малко по-късно, когато Климент приел на аудиенция Роберто, измамата била разкрита. Всеки от двамата бил неприятно изненадан от държанието на другия — папата, загдето не получил по-гореща благодарност за оказаното благоволение, кралят, загдето не бил уведомен за това назначение, което го лишавало от канцлер. Вместо да предизвикат излишен скандал, и двамата решили да се отнесат снизходително към провинения. Така било по-изгодно за всички. Сега Дюез беше кардинал в курията и съчиненията му се изучаваха във всички университети.

Но колкото и удивителна да е нечия съдба, тя изглежда такава само на ония, които я гледат отстрани. Изживените дни — запълнени или празни, бурни или безметежни — вече са отлетели, а пепелта на миналото тежи еднакво във всички шепи.

Какъв смисъл имаше да влага толкова плам, амбиция, енергия, щом всичко трябваше неизбежно да премине в отвъдното, което си остава неразгадаема тайна и за най-издигнатите умове, и за най-недостъпните човешки науки? Защо този стремеж да стане папа? Не би ли било по-разумно да се уедини в някоя обител, да се откъсне от всичко? Да се отърси и от гордостта на познанието, и от тщеславието на властта, да подири най-скромно смирение във вярата… да се подготви за смъртта… У кардинал Дюез дори подобна размисъл се превръщаше в абстрактна мисловна дейност и страхът му от смъртта вземаше формата на теологична дискусия.

„Докторите теолози ни уверяват — мислеше си тази сутрин той, — че душите на праведните веднага след смъртта се наслаждават на блаженото съзерцаване на бога, като това е тяхната награда. Да приемем, да приемем… Само че Свещеното писание ни казва, че при свършека на света, когато възкръсналите тела се съединят отново с душите си, всички ще бъдем изправени пред Страшния съд. Тук има голямо противоречие. Как бог, пълновластен суверен, всезнаещ и съвършен, би разглеждал два пъти един и същ случай пред собствения си съд и как би могъл да се произнесе повторно за собствената си присъда? Бог не може да греши. А да си представим двояка присъда от негова страна, следователно грешка, е светотатство и даже ерес… Впрочем не подобава ли душата да се радва на своя господ едва когато, съединена с тялото си, ще бъде съвършена?… Тогава… тогава докторите грешат. Не би могло да има нито блаженство, нито блажено съзерцание преди свършека на света и бог ще позволи да го съзерцават едва след Страшния съд. Но къде се намират дотогава душите на умрелите? Дали няма да чакаме sub altare dei, под онзи божи олтар, за който споменава свети Йоан в своя Апокалипсис?…“

Конски тропот, необичаен шум за този час, отекна край стените на абатството по облите камъчета, с които бяха павирани най-хубавите улици в Лион. Кардиналът се вслуша за миг, после се върна към доводите си, продиктувани направо от юридическата му подготовка. Последиците им щяха да изненадат него самия.

„…Защото щом раят е празен, това странно променя положението на ония, които обявяваме за светци или праведници… Но това, което важи за душите на праведните, важи непременно и за душите на грешните. Бог не би могъл да накаже злите, преди да е възнаградил добрите. Работникът получава надницата си в края на деня. При свършека на света ще бъдат окончателно отделени добрите хора от лошите. Това ще рече, че засега адът не съществува…“

Това заключение беше по-скоро успокоително за човек, който мисли за смъртта. То отдалечаваше срока на върховния съд, без да изключва перспективата за вечен живот и много добре се съгласуваше с присъщото на повечето хора убеждение, че смъртта е пропадане в безбрежно тъмно безмълвие, безконечна несъзнателност… очакване sub altare dei…

Естествено подобна доктрина, изповядвана гласно, не би могла да не предизвика бурни реакции както сред докторите теолози, така и сред вярващия народ. И един кандидат за светия престол би избрал много зле момента да проповядва, че раят е празен, а адът не съществува.

„Да изчакаме да мине конклавът“ — казваше си кардиналът.

Монахът-вратар прекъсна мислите му, като потропа на вратата му и му извести, че е дошъл куриер от Париж.

— Кой го праща? — попита кардиналът.

Гласът на Дюез беше задавен, приглушен, напълно лишен от тембър, макар и доста отчетлив.

— Граф дьо Бувил — отвърна вратарят. — Трябва да е карал много бързо, защото изглежда страшно уморен. Докато отида да му отворя, беше почти заспал, облегнал чело до вратата.

— Доведи го веднага.

И кардиналът, който няколко минути преди това размишляваше върху суетата на амбициите в този свят, си помисли тутакси: „Дали не е във връзка с избора? Дали френският двор ще подкрепи открито кандидатурата ми? Или ще се пазарят с мен?…“

Чувствуваше се много възбуден, изпълнен с любопитство и надежди и се заразхожда из стаята с малки бързи крачки. Дюез беше на ръст колкото петнадесетгодишно момче, с миша муцуна под гъсти бели вежди и с крехки кости.

Небето розовееше зад стъклата на прозорците. Не можеше още да се угасят свещите, но виделината навън разтваряше вече сенките. Лошият час бе отминал…

Вестоносецът влезе. Кардиналът от пръв поглед разбра, че не е професионален куриер. Най-напред всеки истински пратеник тутакси би коленичил и би подал кутията с писмото, вместо да остане прав и да каже, скланяйки глава: „Монсеньор…“ Освен това, когато изпращаше пощата си, френският двор избираше юначаги с яко телосложение, опитни в сраженията, подобно на едрия Робен-ки-сьо-Мариа, използван специално като куриер между Париж и Авиньон, а не такъв младок с вирнат нос, който явно с мъка държеше отворени очите си и се олюляваше от умора върху обутите си в ботуши нозе.

„Мирише на дегизировка — си каза Дюез. — Пък и съм виждал вече някъде това лице…“

Той строши печатите на писмото с късата си малка ръка и скоро се разочарова. Не ставаше въпрос за избора, молеха го да окаже закрила на самия пратеник. При все това Дюез бе склонен да изтълкува благоприятно тази молба: винаги когато Париж искаше някаква услуга от духовните власти, обръщаха се все към него.

— И така, вие се казвате Гучо Балиони? — попита той, като прочете писмото.

— Да, монсеньор.

— Граф дьо Бувил ви препоръчва пред мен, за да ви взема под своя закрила и да ви спася от преследванията на враговете ви.

— Ако благоволите да ми окажете тази милост, монсеньор.

— Изглежда вие сте имали някакво неприятно приключение, което ви е принудило да избягате под тази ливрея — продължи кардиналът с бързия си беззвучен глас. — Разкажете ми. Бувил ми казва, че вие сте били в свитата му, когато отведе кралица Клеманс във Франция. Наистина сега си спомням. Зърнах ви край него… Та значи вие сте племенник на месер Толомей, капитана на ломбардците в Париж. Много добре, много добре. Разкажете ми вашия случай.

Той беше седнал и си играеше машинално с големия въртящ се пюпитър, върху който бяха поставени книгите, които използваше при заниманията си. Напрежението му бе спаднало, той се чувствуваше спокоен и готов да поразвлече мисълта си с дребните хорски проблеми.

Гучо Балиони бе изминал за четири дни сто и двадесет левги. Не усещаше вече крайниците си. Гъста мъгла изпълваше съзнанието му и той би дал какво ли не, за да се изтегне, макар направо на земята и да спи… да спи…

Успя да се овладее. Сигурността му, любовта му, бъдещето, всичко изискваше да преодолее поне още за миг умората си.

— Ето, монсеньор. Ожених се за девойка с благороден произход — отвърна той.

Стори му се, че тези думи излизат от устата на друг. Той би желал да започне съвсем различно. Би желал да обясни на кардинала, че безпримерно нещастие го бе сполетяло, че той е най-смазаният, най-изтерзаният човек във вселената, че заплашват живота му, че е бил принуден да се отдалечи може би завинаги от жената, без която не може да диша, че тази жена ще бъде затворена, че събитията бяха връхлетели върху тях от една седмица така бурно, така внезапно, че времето сякаш бе изгубило обичайните си измерения и самият той, Гучо, се чувствува подобен на камък, влачен от буен поток… А цялата му драма, когато се опита да я разкаже, се сведе до това късо изречение: „Монсеньор, аз се ожених за девойка от благороден произход.“

— А, така ли… Как се казва тя?

— Мари дьо Кресе.

— Кресе… Не я познавам.

— Само че трябваше да се оженя тайно за нея, монсеньор. Семейството й беше против.

— Защото сте ломбардец? Естествено. Още са малко изостанали във Франция. В Италия, разбира се… И така, вие искате да получите анулиране на брака? Е… щом женитбата ви е била тайна…

— О не, монсеньор, аз я обичам, тя ме обича — възкликна Гучо. — Но близките й откриха, че е бременна и братята й ме погнаха, за да ме убият.

— Могат да го направят. Обичайното право е на тяхна страна. Поставили сте се в положение на похитител… Кой ви венча?

— Монахът Виченцо, от августинците.

— Фра Виченцо… не го познавам.

— Най-лошото, монсеньор, е, че този монах умря. Така че аз не мога дори да докажа, че наистина сме женени… Но не си мислете, че съм подлец, монсеньор. Готов бях да се бия. Но вуйчо ми се обърна към месир дьо Бувил…

— Който ви посъветва мъдро да офейкате.

— Но Мари ще бъде затворена в манастир! Мислите ли, монсеньор, че ще можете да я измъкнете оттам? Мислите ли, че ще я видя отново?

— А! Едно по едно, драги синко — отвърна кардиналът, като продължаваше да върти пюпитъра. — В манастир ли? Че какво, къде би могла да бъде по-добре засега?… Надявайте се на безкрайната благост на бога, от която всички толкова се нуждаем…

Гучо наведе глава изтощен. Черните му коси бяха съвсем прашни.

— В добри ли търговски отношения е вуйчо ви с Барди? — продължи кардиналът.

— Разбира се, монсеньор, разбира се… Барди са вашите банкери, струва ми се.

— Да, те са моите банкери. Но напоследък ми се виждат… не така общителни както по-рано. Те са такова крупно сдружение! Къде ли нямат кантори. И за най-малкото искане все се допитват до Флоренция. Бавни са като църковен съд… Вуйчо ви има ли много прелати сред клиентите си?

Мисълта на Гучо беше много далеч от банковите въпроси. Мъглата се сгъстяваше зад челото му, клепачите му пареха.

— Не, ние имаме главно барони. Граф дьо Валоа, граф д’Артоа… Бихме били много почетени, монсеньор — промълви той с несъзнателна любезност.

— Ще поговорим по-късно. Засега вие сте в безопасност в този манастир. Ще минете за човек на моя служба. Може да ви дадат някое расо… Ще видим това с моя шамбелан. Можете да свалите тази ливрея и да поспите спокойно — явно имате голяма нужда.

Гучо се поклони, измърмори няколко думи за благодарност и се запъти към вратата. После се спря и каза:

— Не мога още да сваля ливреята, монсеньор. Трябва да предам още едно послание.

— На кого? — попита Дюез, тутакси изпълнен с подозрение.

— На граф дьо Поатие.

— Поверете ми писмото. Ще го пратя веднага по някой монах.

— Само че, монсеньор, месир дьо Бувил ми поръча…

— Знаете ли дали това послание е във връзка с конклава?

— Ни най-малко, монсеньор. То се отнася до смъртта на краля.

Кардиналът подскочи от стола си.

— Крал Луи е умрял? Но защо не го казахте по-рано?

— Нима това не се знае тук? Мислех, че сте уведомен, монсеньор.

Всъщност той не мислеше нищо. Собствените му беди, умората го бяха накарали да забрави това толкова важно събитие. Тъй като бе препускал все напред още от Париж, като бе сменял конете в манастирите, посочени като спирки, като бе ял набързо, без да разговаря с когото и да било, той бе изпреварил, без да знае, официалните вестоносци.

— От какво е умрял?

— Именно това иска да съобщи граф дьо Бувил на граф дьо Поатие.

— Престъпление ли? — пошепна Дюез.

— Според граф дьо Бувил, кралят е бил навярно отровен.

Кардиналът размисли за миг.

— Това може да промени много неща — промълви той. — Определен ли е регент?

— Не зная, монсеньор. Когато тръгвах, много се говореше за граф дьо Валоа…

— Много добре, синко, идете да си отдъхнете.

— Но, монсеньор… ами граф дьо Поатие?

Тънките устни на прелата очертаха бегла усмивка, която можеше да мине за благосклонна.

— Не би било разумно да се показвате из града, пък и отгоре на всичко едва се държите от умора. Дайте ми писмото. За да ви спестя всеки укор, ще го предам лично аз.

Няколко минути по-късно, придружен от един прислужник и от един секретар, кардиналът от курията излезе от абатството Ене, разположено между Сона и Рона и тръгна из тъмните улички, често стеснени от купищата смет. Слабичък, хилав, той вървеше, подскачайки леко, и почти тичаше въпреки седемдесет и двете си години. Полите на пурпурната му одежда сякаш танцуваха между стените.

Камбаните на двадесетте църкви и четиридесет и двата манастира биеха за утринна. Разстоянията бяха кратки в този град със скупчени къщи, наброяващ двадесетина хиляди жители, половината от които се занимаваха с търговия за култа, а другата половина бяха отдадени на култа към търговията. Кардиналът скоро пристигна в жилището на консула Варе, у когото бе отседнал граф дьо Поатие.

III. ВРАТИТЕ НА ЛИОН

Граф дьо Поатие привършваше сутрешния си тоалет, когато неговият шамбелан му извести за посещението на кардинала.

Много висок, много слаб, с щръкнал нос, нападали на къси кичури над челото коси, навити на руло отстрани, със свежа кожа, каквато човек има на двадесет и пет години, младият принц стана да посрещне монсеньор Дюез и целуна почтително пръстена му.

Трудно би могло да се срещне по-голям контраст, по-забавно различие, както между тези двама души, единият от които извикваше представа за стар пор, излязъл от дупката си, а другият за чапла, крачеща надменно през блатата.

— Въпреки ранния час, монсеньор, пожелах неотложно да присъединя молитвите си за сполетялата ви загуба.

— Загуба? — сепна се леко Филип дьо Поатие. Помисли си най-напред за жена си Жана, която бе оставил в Париж, бременна в осмия месец.

— Виждам, че съм постъпил добре, като дойдох да ви предупредя — поде Дюез. — Кралят, брат ви, е умрял преди пет дни. Държането на Филип не издаде нищо. Само дишането му стана малко по-дълбоко. Нищо не се четеше и по лицето му — нито изненада, нито вълнение, нито дори нетърпение да узнае повече подробности.

— Благодаря ви за усърдието, монсеньор — отвърна той. — Но как сте получили подобно известие… преди мен?

— Чрез месир дьо Бувил, чийто пратеник е препускал с пълна скорост, за да ви предам тайно това писмо.

Граф дьо Поатие разпечата плика и прочете писмото, като го доближи до носа си, защото беше късоглед. И сега не издаде с нищо чувствата си. Само сгъна писмото, след като го прочете, и го пъхна под дрехата си. После остана известно време безмълвен.

Кардиналът също мълчеше, привидно от уважение към скръбта на принца, макар той да не изглеждаше особено натъжен.

— Бог го избавя от мъките на ада — каза най-сетне граф дьо Поатие, сякаш в отговор на набожната поза на прелата.

— О!… Ада… — прошепна Дюез. — Няма що. Да се помолим на бога. Мисля си и за горката кралица Клеманс, която израсна пред очите ми, когато бях при неаполския крал. Толкова нежна, толкова безупречна принцеса!…

— Да, много е жалко за снаха ми — съгласи се Поатие.

В същото време той мислеше: „Луи не е изказал никакво желание относно регентството. Според това, което ми пише Бувил, чичо ни Валоа вече предявява въображаемите си права.“

— Какво ще правите, монсеньор? Веднага ли ще заминете за Париж? — попита кардиналът.

— Не зная. Не зная още. Ще почакам да бъда осведомен по-обстойно. Ще бъда на разположение на кралството.

Бувил не скриваше в писмото си, че е желателно да се върне. И като по-възрастен от двамата братя на покойния крал, и като пер, мястото му явно беше в Париж, когато ще се разисква регентството. Друг вече би дал заповед да оседлаят конете.

Но Филип дьо Поатие изпитваше неохота и едва ли не отвращение при мисълта да напусне Лион, без да е завършил започнатото.

Най-напред той искаше да сключи годежния договор между третата си дъщеря, почти петгодишна, и „престолонаследничето“ на графство Виеноа, малкия Гиг, който беше на шест години. Той бе уговорил съвсем наскоро този брак в самата Виеноа с престолонаследника Жан II дьо ла Тур дю Пен и престолонаследничката Беатрис, сестра на кралица Клеманс. Изгоден съюз, който ще изравни влиянието на френската и на Анжуйско-сицилийската династия. Тържествената размяна на подписи щеше да стане няколко дни по-късно.

— И особено предстоящият избор на папа. Няколко седмици вече Филип дьо Поатие обикаляше Прованс, Виеноа и Лион, за да срещне един след друг двадесет и четирите разпръснали се кардинали, уверяваше ги, че инцидентът в Карпантра няма да се повтори, че над тях няма да бъде упражнено никакво насилие, даваше на мнозина от тях да подразберат, че могат да имат известни шансове, пледираше за престижа на вярата, за достойнството на Църквата и интереса на държавите1.

Най-сетне след много увещания, обещания, а понякога и пари, бе успял да ги събере в Лион, град, който отдавна бе подвластен на Църквата, а съвсем наскоро — през последните години от царуването на Филип Хубави — и непосредствено на френския крал.

Граф дьо Поатие смяташе, че е на път да постигне целта. Но напуснеше ли Лион, нямаше ли всички трудности да възникнат отново, личните вражди пак да се разпалят, влиянието на римските прелати или на неаполския крал да измести френското влияние и различните партии да започнат пак да се обвиняват взаимно в измяна и ерес? И нямаше ли след толкова разногласия папската власт отново да се настани в Рим? „Нещо, което баща ми толкова искаше да избегне… — казваше си Филип дьо Поатие. — Нима делото му, така силно подкопано вече от Луи и от вуйчо ни Валоа, ще бъде изцяло разрушено?“

В продължение на няколко мига кардинал Дюез имаше чувството, че младият мъж е забравил присъствието му. Поатие внезапно го попита:

— Дали гасконската партия смята да подкрепи кандидатурата на кардинал Пелагрю? И мислите ли, че вашите благочестиви колеги са склонни най-сетне да заседават?… Седнете тук, монсеньор, и ми кажете откровено какво мислите. Какво е положението?

През тридесетината години, откакто участвуваше в работите на кралствата, кардиналът бе установил близък контакт с много владетели и държавници. Но почти не бе срещал човек, който да се владее по-добре. Ето един двадесет и пет годишен принц, на когото току-що бе съобщил, че брат му е умрял, че тронът е вакантен, а той предпочита да оправя обърканите сметки около един конклав. Достоен сюжет за размисъл.

Седнали един до друг край един прозорец, върху покрит с дамаска сандък, като краката на кардинала една докосваха пода, а граф дьо Поатие бе изпънал напред своите, поклащайки ги бавно във въздуха, двамата мъже разговаряха надълго.

Всъщност, според думите на Дюез, от две години насам, след смъртта на Климент V, се натъкваха все на същите трудности, които Дюез бе изложил на Бувил неотдавна в една нива близо до Авиньон.

Партията на десетте гасконски кардинали, наричана още френска партия, си оставаше най-многочислена, но не беше достатъчна да осигури необходимото мнозинство от две трети от светия колегиум или с други думи шестнадесет гласа! Гасконците се считаха пазители на политиката на покойния папа, който ги бе направил кардинали всичките, държаха твърдо светият престол да си остане в Авиньон и бяха забележително единни в сравнение с другите две партии. Но и между тях съществуваха глухи съперничества: ведно с амбициите на Арно дьо Пелагрю растяха и амбициите на Арно дьо Фужер и Арно Нувел. Привидно се подкрепяха, а се боричкаха подмолно.

— Войната между тримата Арно — завърши Дюез с тихия си глас. — Нека видим сега партията на италианците.

Те бяха само осем, но разделени на три групички. Плесницата на Анани завинаги опълчваше страшния кардинал Каетани, племенник на Бонифаций VIII, срещу двамата Колона. Другите италианци се люшкаха между тези противници. Стефанески, понеже бе враждебен на политиката на Филип Хубави, държеше за Каетани: между другото беше негов роднина. Наполеон Орсини лавираше. И осмината бяха единодушни само в едно: връщането на папата във Вечния град. Но затова пък по този пункт бяха непреклонни.

— Добре ви е известно, монсеньор, че за малко не бяхме застрашени от схизма. Тази опасност още не е избягната… Италианците отказваха да заседават във Франция и наскоро съобщиха, че ако бъде избран за папа гасконец, нямало да го признаят и щели да назначат свой папа в Рим.

— Няма да има схизма — заяви невъзмутимо граф дьо Поатие.

— Благодарение на вас, монсеньор, благодарение на вас! С удоволствие признавам това и го казвам навсякъде. След като отидохте от град на град с мирни предложения, ако не сте намерили още пастира, сте събрали вече стадото.

— Скъпи овчици, монсеньор! Знаете ли, че тръгнах от Париж с шестнадесет хиляди ливри, а миналата седмица се наложи да ми изпратят още толкова? Язон в сравнение с мен е бил бедняк. Не бих желал всичките тези златни руна да ми се изплъзнат между пръстите — каза граф дьо Поатие, като леко присви клепачи.

Дюез, който по околен път чувствително се бе възползвал от щедростта му, не откликна направо на намека му, но отговори:

— Струва ми се, че Наполеон Орсини и Алберти де Прато, а може би и Гийом дьо Лонжи, който беше преди мен канцлер на неаполския крал, лесно щяха да се откъснат… Избягването на схизмата заслужаваше тази скъпа цена.

Поатие си помисли: „Използвал е парите, които му дадохме, за да си спечели три гласа сред италианците. Ловък ход.“

Колкото до Каетани, който продължаваше да се преструва на неотстъпчив, позициите му бяха доста разклатени, след като бяха открити тъмните му занимания и опита му да направи магия на френския крал и на самия граф дьо Поатие. Бившият тамплиер Еврар, полубезумец, с когото Каетани си бе послужил за пъклените си замисли, доста много се бе разбъбрил, преди да се предаде доброволно на кралските хора…

— Държа тази история в резерв — заяви граф дьо Поатие. — Ако се наложи, мирисът на кладата ще направи по-гъвкав монсеньор Каетани.

Мисълта, че някой друг кардинал ще се пече на огъня, извика много бегла усмивка върху тънките устни на стария прелат.

— За нещастие — поде Поатие, — този Еврар се е обесил в затвора, където го хвърлих, преди да го подложат на истински разпит.

— Обесил ли се е? Изненадвате ме, монсеньор. Мои служители, които го познават добре, ме увериха, че са го срещнали преди по-малко от две седмици някъде около Валанс. Трябва да е възкръснал…

— Или пък са обесили някой друг на пречките в килията му.

— Орденът Тампл е още могъщ — промълви кардиналът.

— Уви! — отвърна граф дьо Поатие, който мислено реши да прати някой свой човек да поразузнае в околностите на Валанс.

— Изглежда — поде Дюез, — че Франческо Каетани съвсем се е отклонил от божиите дела, за да се занимава само с дяволски. Дали той не е посегнал на живота на краля с отрова, след като не е успял с магия?

Граф до Поатие разпери ръце в знак на неведение.

— Всеки път, когато някой крал умре, се пръска слух, че е бил отровен. Така са казали за дядо ми, Луи VIII, така казаха и за баща ми, когото бог прибра при себе си… Брат ми Луи беше с доста крехко здраве. Но тъй или иначе заслужава да се помисли по този въпрос…

— Остава най-сетне третата партия — продължи Дюез, която наричат провансалска, защото най-неспокойният от нас, кардинал дьо Мандагу е родом от Прованс…

Тази партия наброяваше шестима кардинали с различен произход. В нея, редом с двамата Беранже Фредол, които бяха от Южна Франция, влизаха нормандци и кардиналът на Керсиноа — самият Дюез.

Раздаденото от Филип дьо Поатие злато ги бе направило доста податливи на доводите на френската политика.

— Ние сме най-маловажни и най-слаби, но сме необходимата добавка за всяко мнозинство. И тъй като гасконци и италианци не биха приели папа, изхождащ съответно от противната партия, сам виждате, монсеньор, че…

— Че ще трябва да изберем папа измежду вас. Не мислите ли и вие така?

— Убеден съм, твърдо съм убеден. Казах го още при смъртта на Климент. Не ме послушаха. Сметнаха навярно, че агитирам за себе си, защото наистина произнесоха моето име, без да съм го желал. Но френският двор никога не е имал особено доверие в мен.

— Защото, монсеньор, вие бяхте прекалено открито подкрепян от неаполския двор.

— А ако не бях подкрепян от никого, кой би ми обърнал внимание, монсеньор? Повярвайте ми, нямам друга амбиция, освен да въдворя малко ред в работите на християнския свят, които са в много лошо състояние. Тежка ще бъде задачата на бъдещия наследник на свети Петър.

Граф дьо Поатие сключи ръце пред лицето си и се замисли няколко секунди.

— Мислите ли, монсеньор — попита той, — че срещу удовлетворението да не бъде избран за папа гасконец, италианците ще се съгласят светият престол да остане в Авиньон, и че срещу уверението, че той ще остане в Авиньон, гасконците биха се отказали от своя кандидат и биха се присъединили към вашата партия?

Това означаваше недвусмислено: „Ако вие, монсеньор Дюез, бъдете избран с моя подкрепа, поемате ли изричното задължение да запазите сегашната резиденция на папската власт?“

Дюез го разбра отлично.

— Това ще бъде най-мъдрото решение, монсеньор.

— Ще имам пред вид ценното ви мнение. — И Филип дьо Поатие стана, за да сложи край на разговора.

Той изпрати кардинала.

Мигът, когато двама души, които привидно всичко разделя — възрастта, външният вид, житейският опит, функциите им — разберат, че са с еднаква закалка и отгатнат, че между тях може да се породи сътрудничество и приятелство, този миг зависи повече от тайнствените ходове на съдбата, отколкото от разменените думи.

Когато Филип се навеждаше да целуне пръстена на кардинала, старецът, прошепна:

— Вие бихте били съвършен регент, монсеньор.

Филип се изправи. „Нима е знаел, че през цялото време мисля само за това?“ — мина му през ум. И той отвърна:

— А не бихте ли били самият вие, монсеньор, превъзходен папа?

Те неволно се усмихнаха сдържано: старецът едва ли не с бащинска обич, а младият мъж с дружелюбно уважение.

— Ще ви бъда признателен, ако запазите в тайна важната вест, която ми донесохте, докато не бъде официално потвърдена.

— Така и ще постъпя, монсеньор, във ваша угода.

Останал сам, граф дьо Поатие размисли само няколко секунди. Той извика шамбелана си.

— Адам Ерон, никой ли пратеник не е пристигнал от Париж? — попита го той.

— Не, монсеньор.

— В такъв случай заповядайте да затворят всички врати на Лион.

IV. ДА ПРЕСУШИМ СЪЛЗИТЕ СИ

В онази сутрин жителите на Лион бяха лишени от зеленчуци. Колите на градинарите бяха задържани извън града и домакините протестираха пред празните сергии. Мостът, който прекосяваше Сона, беше преграден от войската. Както не можеше да се влезе в Лион, така и не можеше да се излезе от него. Италиански търговци, пътници, странствуващи монаси се трупаха ведно със зяпльовци и безделници около вратите и искаха обяснения. Стражата отговаряше неизменно: „Заповед на граф дьо Поатие!“ с надменния и важен вид, който си придават органите на властта, когато трябва да дадат обяснение за мярка, чиято причина е неизвестна и на самите тях.

— Но имам болна дъщеря във Фурвиер!…

— Складът ми в Сен-Жюст изгорял вчера вечерта!…

— Байито на Вилфранш ще ми наложи запор, ако не му платя днес данъка си! — викаха хората.

— Заповед на граф дьо Поатие!

А когато навалицата ставаше много голяма, кралските сержанти заплашваха с тоягите си. В града се носеха странни слухове.

Едни уверяваха, че щяло да има война. Но с кого? Никой не можеше да каже. Други твърдяха, че през нощта избухнало кърваво стълкновение близо до манастира на августинците между войниците на краля и хората на италианските кардинали. Чули тропот на коне. Уточняваха даже броя на убитите. Но при августинците всичко беше спокойно.

Архиепископ Пиер Савойски беше много неспокоен. Той се питаше дали не се готви преврат, за да го принудят вероятно да се откаже в полза на архиепископа на Санс от сана си примат на галите, единствената привилегия, която бе успял да запази, след като Лион бе станал подвластен на френската корона през 1312 година2. Беше изпратил един от канониците си за новини, ала той се бе натъкнал у граф дьо Поатие на един много любезен, но ням щитоносец. И архиепископът очакваше да получи ултиматум.

Сред кардиналите, настанени в различни религиозни институции, тревогата не беше по-малка и граничеше едва ли не с паника. Не бяха забравили случилото се в Карпантра. Но как биха избягали този път? Емисари прибягваха от августинците до кордилиерите и от якобинците до картезианците. Кардинал Каетани бе изпратил спешно своя доверен човек, абат Пиер, при Наполеон Орсини, при Алберти де Прато, при Флиско, единствения испанец, за да каже на прелатите:

— Виждате ли? Оставихте се граф дьо Поатие да ви подведе! Той ни се закле, че няма да ни притеснява и че дори няма да има нужда да бъдем в затворено помещение, за да гласуваме, че щели сме да бъдем съвършено свободни. А сега ни затваря в Лион.

Самият Дюез бе посетен от двама свои провансалски колеги — кардинал дьо Мавдагу и по-възрастния Беранже Фредол. Но Дюез се престори, че е бил погълнат от научните си занимания и не е в течение на нищо. В същото време, в една килия близко до покоите му, Гучо Балиони спеше като пън и през ум не му минаваше дори, че е породил подобно вълнение.

Цял час вече консулът Варе и трима негови колеги, дошли да поискат обяснение от името на „синдикала“ в града, чакаха в преддверието на покоите на граф дьо Поатие.

Самият той заседаваше при затворени врати с членовете на антуража си и висшите кралски служители, които участвуваха в мисията му.

Най-сетне завесите се разтвориха и се появи граф дьо Поатие, последван от съветниците си. Всички със сериозни изражения.

— А! Месир Варе и всички вие господа консули — каза граф дьо Поатие, — добре че сте тук. Ще можем веднага да ви предадем посланието, което се канехме да ви изпратим. Месир Мил, четете, моля ви.

Мил дьо Ноайе, който беше съветник в съда и армейски генерал по времето на Филип Хубави, разгъна един пергамент и зачете:

— До всички байита, сенешали и съветници на верноподаните ни градове. Известяваме ви голямата си покруса от смъртта на нашия любим брат, нашия крал Луи Десети, когото бог прибра за огорчение на поданиците му. Но човешката природа е устроена така и никой не може да мине отвъд предначертания му предел. Затова ние решихме да пресушим сълзите си, да се помолим ведно с вас на Христа за спасението на душата му и да се погрижим усърдно за управлението на френското и наварското кралство, за да отстоим правата им и за да могат поданиците на тези две кралства да живеят щастливо под щита на справедливостта и мира. Регент на двете кралства с божия милост — ФИЛИП.

След като първоначалното вълнение премина, месир Варе тутакси пристъпи да целуне ръката на граф дьо Поатие, а другите консули го последваха без никакво колебание.

Кралят беше умрял. Тази новина беше сама по себе си толкова смайваща, че никой не помисли, поне за няколко минути, да си задава въпроси. При липса на пълнолетен наследник изглеждаше напълно естествено по-възрастният от братята на владетеля да поеме властта. Консулите не се усъмниха ни за миг, че решението е било взето в Париж от камарата на перовете.

— Разгласете веднага посланието из града. След това вратите веднага ще бъдат отворени.

После Филип дьо Поатие добави:

— Месир Варе, вие сте много влиятелен сред търговците на платове. Ще ви бъда признателен, ако ми доставите двадесет черни плаща и наредите да ги оставят в преддверието ми, за да могат хората, които ще идват да ми поднасят съболезнованията си, да ги намятат.

И той отпрати консулите.

Първите две крачки за встъпване във власт бяха направени. Накарал бе хората от антуража си да го провъзгласят за регент и така ги превръщаше в свой държавен съвет. Щеше да бъде признат от град Лион, където се намираше в момента. Сега бързаше да разпростре признаването над цялото кралство и да постави Париж пред свършен факт. Успехът зависеше от бързината.

Писарите вече възпроизвеждаха в множество екземпляри прокламацията, а вестоносците оседлаваха конете си, за да я разнесат във всички провинции.

Щом отвориха отново вратите на Лион, те се втурнаха, като се разминаха с трима конника, задържани още от сутринта отвъд Сона. Единият от тях носеше писмо от граф дьо Валоа, в което той се представяше като определен за регент и искаше от Филип да ратифицира съгласно правилата назначението му, за да влезе в сила. „Уверен съм, че ще подпомогнете задачата ми за благото на кралството и ще ми дадете възможно най-скоро съгласието си като добър и любим племенник.“

Второто послание беше от Бургундския херцог, който също искаше регентството от името на племенницата си, невръстната Жана Наварска.

Най-сетне граф д’Еврьо предупреждаваше Филип дьо Поатие, че перовете не са били свикани съгласно традицията и обичая, и в нетърпението да си присвои властта Шарл дьо Валоа не се опирал на никакъв текст, нито на някоя от камарите.

Щом получи известията, граф Поатие свика антуража си на съвещание. В съвета всъщност участвуваха само хора, враждебни на политиката, водена от осемнайсет месеца насам от Вироглавия и граф дьо Валоа. Филип дьо Поатие познаваше възможностите и достойнствата им и ги бе взел със себе си за трудните преговори с Църквата. Такъв бе например конетабълът Гоше дьо Шатийон, който не можеше да прости смешния „кален“ поход, наложен му предишното лято във Фландрия. Такъв беше и Мил дьо Ноайе, близък роднина на Гоше, и Раул дьо Прел, легист при Филип Хубави, когото Валоа бе арестувал едновременно с Ангьоран дьо Марини и който дължеше освобождението си и спечеленото отново благоволение на граф дьо Поатие.

Нито един от тях не гледаше с добро око на амбициите на Валоа, нито искаше Бургундският херцог да се намесва в работите на короната. Те се възхищаваха от бързината, с която бе действувал младия принц, и възлагаха на него надеждите си.

Поатие писа на Йод Бургундски и на Шарл дьо Валоа, без да спомене, че е получил писмата им, и ги уведоми, че се смята регент по силата на естественото право и че ще свика Камарата на перовете, за да узакони това положение, веднага щем му бъде възможно.

В същото време той определи комисари, които да заминат за главните провинции на кралството и да поемат властта от негово име. Така още в същия ден заминаха няколко от придружаващите го рицари — Рьоно дьо Лор, Тома дьо Марфонтен и Гийом Куртьоз. Задържа при себе си Ансо дьо Жоенвил, син на стария сенешал, и Анри дьо Сюли.

Докато от всички камбанарии се разнасяше погребален звън, Филип дьо Поатие разговаряше насаме с Гоше дьо Шатийон. Френският конетабъл по право участвуваше във всички кралски събрания — Камарата на перовете, Разширения съвет, Тесния съвет. Затова Филип настоя Гоше да се върне в Париж, за да го представя и да се противопоставя до неговото отиване там на начинанията на Шарл дьо Валоа. Конетабълът трябваше освен това да хване здраво в ръцете си наемните войски в столицата и особено гарнизона на стрелците с арбалети.

Защото новият регент бе решил временно да остане в Лион; отначало съветниците му се изненадаха, а после го одобриха.

— Не трябва да пренебрегваме текущите задачи — заяви регентът. — Най-важното за кралството ни сега е да имаме папа и ще бъдем още по-силни, когато го изберем.

Той ускори подписването на годежния договор между дъщеря си и малкия престолонаследник. Това на пръв поглед нямаше никаква връзка с избора на папа. Ала за Филип съюзът с престолонаследника на провинция Виеноа, владеещ всички области на юг от Лион, беше още една пионка в играта му. Ако на кардиналите им хрумнеше да му се изплъзнат, нямаше да намерят убежище там. Той им пресичаше пътя за Италия. Освен това годежът затвърдяваше позициите му на регент — престолонаследникът се нареждаше в неговия лагер. Поради траура годежният договор бе подписан без празненства в един от следващите дни.

Успоредно с това Филип дьо Поатие има разговор с най-мощния барон от областта, граф дьо Форез, между другото шурей на престолонаследника. Той владееше десния бряг на Рона.

Жан дьо Форез бе участвувал в походите във Фландрия, неведнъж бе представял Филип Хубави в папския двор и бе работил благотворно за присъединяването на Лион към Франция. В момента, когато възобновяваше бащината си политика, граф дьо Поатие знаеше, че може да разчита на него.

На шестнадесети юни граф дьо Форез направи един много показен жест: тържествено отдаде почит на Филип като властелин на всички френски феодали и по този начин го призна за пазител на кралската власт.

На другия ден граф Бермон дьо ла Вулт, чието имение Пиергурд спадаше към сенешалство Лион, положи ръцете си в ръцете на граф дьо Поатие и даде пред него клетва в същия дух.

Поатие поиска от граф дьо Форез да приготви без много шум седемстотин въоръжени мъже. Занапред кардиналите нямаше да мръднат от града.

Но от тази мярка до избор на папа беше още далеч. Преговорите тъпчеха на място. Тъй като съзнаваха, че регентът бърза да се върне в Париж, италианците твърдо стояха на своите позиции. „Той пръв ще се измори“ — твърдяха те. Малко им важеше, че работите на Църквата тънат в трагична анархия.

Филип дьо Поатие няколко пъти се срещна с кардинал Дюез, който му се струваше най-будния и най-изобретателния от конклава и безспорно най-желания водач на християнския свят в този труден момент.

— Ереста процъфтява кажи-речи навред — каза веднъж кардиналът с глухия си глас. — Пък и как би могло да бъде другояче при примера, който даваме? Демонът използува разногласията ни, за да сее плевелите си. Но те растат най-буйно в Тулузката епархия, открай време размирна и злонамерена земя! Бъдещият папа би трябвало да раздроби тази преголяма епархия, така трудна за управляване, на пет епископии, като всяка се повери на енергични хора.

— Това би довело до създаването на много длъжности, от които държавното съкровище ще събира анати.

— Но, разбира се, монсеньор.

Анатите бяха кралска такса за всяка новопридобита духовническа привилегия в размер на доходите от първата година. Поради липсата на папа не отпускаха нови привилегии и държавното съкровище бе осезателно ощетено, защото духовенството изнамираше всякакви претексти, за да не плаща данъчните недобори.

Всъщност, когато Филип дьо Поатие и Жак Дюез говореха за бъдещето, единият като регент, другият като евентуален папа, те бяха преди всичко загрижени за финансите. При смъртта на Филип Хубави френската хазна беше полупразна, но поне необременена с дългове. За осемнайсет месеца благодарение на похода във Фландрия, въстанието в Артоа, привилегиите, дадени на баронските лиги, Луи X и Валоа заробиха с дългове кралството за няколко години напред.

Папското съкровище след две години странствуващ конклав не бе в по-добро състояние. Кардиналите се продаваха така скъпо на светските владетели, защото мнозина от тях вече не разполагаха с други средства за препитание освен търгуването със собствените си гласове.

— Глоби, монсеньор, глоби — съветваше Дюез младия регент. — Наложете глоби на злосторниците и колкото са по-богати, толкова по-силно ги ударете! Ако онзи, който наруши закона, притежава двадесет ливри, нека внесе една. Но ако притежава хиляда, вземете му петстотин, а ако има сто хиляди — вземете му ги всичките. Ще имате три изгоди: най-напред, по-големи приходи; злосторникът, лишен от своята сила, вече няма да вреди, и най-сетне бедните, които са голямото мнозинство, ще бъдат на ваша страна и ще имат доверие във вашето правосъдие. Филип дьо Поатие се усмихна:

— Тази твърде разумна мярка, монсеньор, е подходяща за кралското правосъдие, чиято сила е преходна, но не виждам как бихте възстановили финансите на църквата.

— Глобите, глобите — повтори Дюез. — Да наложим данък върху прегрешенията. Това ще бъде неизчерпаем източник. Човекът е грешник по природа, но е по склонен да се разкайва в сърцето си, отколкото с кесията си. Той ще изпита много по-силно съжаление за грешките си и повече ще се колебае, преди да ги повтори, ако нашите опрощения са придружени с такса. Ако някой държи да стане по-добър, трябва да плати глоба.

„Дали се шегува?“ — помисли си Поатие, който не беше съвсем привикнал с изобретателната логика на кардинала.

— И какви грехове бихте облагали с такса монсеньор? — попита той.

— Първо онези, които се вършат от духовни лица. Нека изправим своите недъзи, преди да се заемем с чуждите. Светата ни майка проявява голяма търпимост към пропуските и произволите. Така например известно е, че духовническо или свещеническо звание не може да бъде дадено на сакати или уродливи хора. А ето че онзи ден видях някакъв си свещеник Пиер от хората на Каетани — има само два пръста на лявата си ръка.

„Малко коварство спрямо стария ни враг“ — каза си Поатие.

— Всъщност — продължи Дюез — хромите, едноръките, евнусите, които крият нещастието си под расото и получават привилегии от Църквата, са цяла армия. Ще ги изгоним ли от лоното й? Това няма да заличи недъга им, а само ще ги доведе до окаяност и отчаяние, като освен това сигурно ще ги накара да се присъединят към еретиците в Тулуза или други духовни братства. Нека им дадем по-скоро възможност за изкупление. А изкупление ще рече плащане.

Старият прелат говореше съвършено сериозно. През последните нощи на бдение въображението му бе нахвърлило съвсем точна система. Изготвял доклад, както сам каза скромно, и щял до го представи на бъдещия папа.

Ставаше въпрос да се учреди Света изповедалня, нещо като канцелария на греха, която да издава вули за опрощение на греховете срещу регистрирани такси, внесени в полза на Светия престол. Сакатите свещеници биха могли да се отърват само срещу няколко ливри за всеки липсващ им пръст, с двойно повече за липсващо око или за липсата на един или два тестикула. Този, който сам се е лишил от вирилност, би трябвало да заплати по-скъпо. От физическите увреждания по невнимание или злополука Дюез мина на нередностите от нравствено естество. Незаконнородени, скрили истината около раждането си при постъпване в някой орден, духовниците, приели тонсура, макар че са били женени, или са се оженили тайно след покалугеряването им, както и ония, които живеят с жена, без да са женени, двуженците, кръвосмесителите или содомитите, всички ще бъдат облагани с такси в зависимост от прегрешението им. Монахините, блудствували с няколко мъже вътре или вън от манастира, ще бъдат подлагани на особено висока такса за реабилитирането си3.

— Ако учредяването на подобна изповедалня — заяви Дюез — не докара двеста хиляди ливри още първата година, нека ме…

Той щеше да каже „нека ме вземат дяволите“, но се опря на време.

Поатие си мислеше. „Ако изберат него за папа, поне няма да имам грижи с папските финанси.“

Но независимо от всички маневри на Дюез и въпреки подкрепата, която му оказваше Поатие, конклавът продължаваше да тъпче на място.

А новините от Париж бяха лоши. Гоше дьо Шатийон отстояваше фронта ведно с граф д’Еврьо и Мао д’Артоа, като се мъчеше да ограничи амбициите на Шарл дьо Валоа. Обаче Валоа си живееше в двореца в Сите, където пазеше кралица Клеманс под свое опекунство. Управляваше държавните работи както му хрумне и изпращаше в провинциите инструкции, противоречаха на нарежданията на Поатие от Лион. От друга страна, Бургундският херцог, поддържан от васалите на огромното си херцогство, беше пристигнал на 16 юни в Париж, единадесет дни след смъртта на Луи X, за да признаят неговите права. Така че Франция имаше трима регенти. Това положение не можеше да продължава дълго и Гоше настоятелно молеше Филип да се върне в Париж.

На 27 юни, след като свика съвета в тесен състав с участието на графовете дьо Форез и де ла Вулт, младият принц реши да тръгне на път и заповяда да стегнат багажа на свитата му. Междувременно се сети, че още не бяха отслужили тържествена литургия за упокоение душата на брат му и заповяда тя да бъде отслужена преди заминаването му във всички църкви на града.

Цялото висше и нисше духовенство бе задължено да присъствува, за да се приобщи към молитвите на регента.

Кардиналите, особено италианските кардинали, ликуваха. Филип дьо Поатие напускаше Лион, без да ги е огънал.

— Прикрива бягството си с траурни тържества — заявяваше Каетани, — но все пак проклетникът си отива! Няма да мине месец, повярвайте ми, и ще се върнем в Рим!

V. ВРАТИТЕ НА КОНКЛАВА

Кардиналите са важни особи, които не могат да бъдат размесени с дребните риби от духовенството. За погребалната литургия в памет на Луи X граф дьо Поатие им отреди църквата при манастира на Грешните братя, наречена църквата на якобинците, най-хубавата, най-обширната след катедралата Сен-Жан и същевременно най-добре укрепената4.

Макар че бяха само двадесет и четирима, църквата беше пълна, тъй като всеки кардинал бе пожелал да пристигне тържествено, ескортиран от цялата си свита — капелан, секретар, ковчежник, млади духовници, непосветени в рицари благородници, прислужници, лакеи, придържащи краищата на мантията им и факлоносци. Почти петстотин души общо взето стояха между тежките бели колони.

Рядко погребална литургия е бивала изслушвана по-разсеяно. За пръв път от много месеци кардиналите, които живееха на котерии в различни резиденции, се намираха отново заедно. Някои от тях не се бяха виждали почти цели две години. Те се наблюдаваха едни други, изучаваха се, дебнеха се.

— Видяхте ли? — шепнеха помежду си. — Орсини току-що поздрави Фредол Младия… Стефанески разговаряше известно време с Мандагу. Дали ще се приближи до провансалците?… О! Дюез съвсем се е смалил. Много се е състарил…

И наистина Жак Дюез, чиято лека и скоклива походка обикновено изненадваше у човек на неговата възраст, този ден пристъпваше бавно, влачейки нозе, и отговаряше разсеяно на поздравите с уморено и отпаднало изражение.

Гучо Балиони, облечен като млад благородник, беше в свитата му. Беше уговорено, че не знае никакъв друг език освен италиански и че е дошъл направо от Сиена. „Може би щях да направя по-добре, ако бях потърсил закрилата на граф дьо Поатие. Защото днес щях да замина с него за Париж и да разбера какво става с Мари, от която нямам никаква вест от толкова дни. Докато сега тук завися за всичко от тази стара лисица; обещах, че вуйчо ми ще му отпусне заем и той няма да направи нищо за мен преди парите да пристигнат. А вуйчо ми не ми отговаря. При това казват, че в Париж имало размирици… Мари, Мари, моята хубава Мари!… Дали няма да сметне, че съм я изоставил? Може би вече ме ненавижда. Какво ли са направили с нея?“

Той си представяше Мари, затворена от братята си в Кресе или в някой манастир за разкаяни девици. „Ако мине още една седмица така, ще избягам в Париж.“

Когато стигна до мястото си, което беше сред столовете в хора, Дюез, превит надве, заоглежда дискретно съседите си и понякога обръщаше смаленото си лице към дъното на църквата. През два стола от него Франческо Каетани, с голям орлов нос на мършавото си лице и разпилени като бели пламъци коси около червената си шапчица, не скриваше радостта си. Погледите му, които се местеха от катафалката върху хората от свитата му, бяха победоносни. „Виждате ли, монсеньори — сякаш казваше той на всички около себе си, — какво става, когато си навлечеш гнева на фамилията Каетани, която е била могъща още по времето на Юлий Цезар. Небето се грижи за отмъщението ни.“

Двамата Колона, с тежки кръгли брадички, разделени от вертикална трапчинка по средата и напомнящи двама воини, предрешени като прелати, го измерваха от глава о пети с явна враждебност.

В нареждането си за тържествената литургия граф дьо Поатие не беше се скъпил за броя на псалтите. Те бяха най-малко сто, подсилени от гласа на органа, чието духало се поддържаше от четирима мъжаги. Гръмогласна, царствена музика се възнасяше под сводовете, насищаше въздуха с вибрации, обгръщаше плътно тълпата. Дребните духовници можеха безнаказано да бъбрят помежду си, а младите благородници да се подиграват с господарите си. Невъзможно беше да чуеш какво се казва на три крачки от теб, а още по-малко — какво става при вратите.

Службата завърши. Органът и псалтите млъкнаха, крилата на голямата врата се разтвориха. Но нито лъч светлина не проникна в църквата. За миг всички се стъписаха, стори им се, че някакво чудо бе затъмнило по време на литургията слънцето. После кардиналите разбраха и се чуха яростни крясъци.

Прясно изградена стена задръстваше централния вход.

Граф дьо Поатие бе заповядал да зазидат всички изходи по време на службата. Кардиналите бяха пленени.

Същинска паника обзе присъствуващите. Прелати, каноници, свещеници, прислужници, забравили достойнство или почит, се смесиха, заблъскаха, затичаха напред-назад като уловени в капан плъхове. Младите благородници, изкачили се на раменете на другарите си, надничаха през витражите и осведомяваха другите:

— Църквата е обкръжена от въоръжени мъже! Кардиналите викаха:

— Какво ще правим? Регентът ни изигра.

— Ето защо ни почете с толкова гръмка музика!

— Това е посегателство спрямо Църквата!

— Трябва да го отлъчим!

— Тъкмо навреме! Нали ще ни избие!

Двамата Колона и хората от тяхната партия се бяха вече въоръжили с тежки бронзови свещници, с пейки и жезли, решени да продадат скъпо живота си, докато около помещението за кръщаване няколко кардинала от различни партии се бяха счепкали.

— Colpa vostra, colpa vostra… Ваша е вината, ваша е вината — крещеше един италианец, като сочеше французите. — Ако ни бяхте послушали и не бяхте дошли в Лион… Знаехме си, че тук ни се готви лош номер.

— Ако бяхте избрали някой от нас, нямаше да бъдем тук сега! — отвръщаше един гасконец. — Вие сте виновни, лоши християни!

Само една врата не беше напълно зазидана. Оставили бяха малко място, колкото да мине един човек, но и тази тясна пролука бе задръстена от цял храст пики, стиснати от железни ръкавици. Пиките се вдигнаха и граф дьо Форез, в бойни доспехи, последван от Бермон дьо ла Вулт и още няколко брони, се вмъкна в църквата.

Посрещна го залп от ругатни.

Скръстил ръце върху дръжката на шпагата си, граф Форез изчака вълнението да стихне. Той беше силен и храбър мъж, безчувствен както към заплахите, така и към молбите. Беше дълбоко възмутен от разединението, продажността, интригантството на кардиналите през последните две години и напълно одобряваше решението на граф дьо Поатие да сложи край на този скандал.

През отвора на шлема му се виждаше суровото му набраздено с бръчки лице.

Когато кардиналите и хората им се навикаха на воля, той заговори ясно и натъртено и гласът му се понесе над главите чак към дъното на кораба.

— Монсеньори, тук съм по заповед на френския регент, за да ви уведомя официално, че сега трябва да се занимавате само с избора на папа и че няма да излезете оттук, преди той да бъде избран. Всеки кардинал ще задържи до себе си само един капелан и двама млади благородници или духовници по свой избор за личното си обслужване. Всички други могат да излязат.

Тази прокламация предизвика единодушно възмущение.

— Това е измама! — развика се кардинал дьо Пелагрю.

— Граф дьо Поатие ни се бе заклел, че дори няма да гласуваме при заключени врати и при това условие се съгласихме да дойдем в Лион.

— Граф до Поатие е говорил тогава от името на краля — отвърна граф дьо Форез. — Но кралят на Франция вече не е жив и аз ви говоря от името на регента.

Сега възмущението обединяваше представителите на трите партии и ругатните им на провансалски, френски и италиански се смесваха. Кардинал Дюез се бе строполил в една изповедалня, с ръка на сърцето, сякаш напредналата му възраст не можеше да понесе подобен удар и се преструваше, че се приобщава към протестите, като нечуто шепнеше нещо. Кардинал д’Албано, Арно д’Ок, същият, който някога бе дошъл в Париж, за да произнесе присъдата над темплиерите, пристъпи към граф дьо Форез и му заяви със заплашителен тон:

— Месир, не може да се избере папа при такива условия, защото вие нарушавате устава на Григорий IV, който задължава конклавът да се състои в града, където папата е умрял.

— Вие бяхте там, монсеньор, преди две години и се разотидохте, без да изберете папа, нещо, което противоречеше на устава ви. Но ако случайно държите да бъдете отведени в Карпантра, ще ви отведем там под силна охрана в затворени каляски.

— Ние не трябва да заседаваме под заплахата на силата!

— Точно затова седемстотин въоръжени мъже, монсеньор, ви охраняват отвън, свикани от властите на града, за да осигурят закрилата и усамотението ви… както предписва уставът. Тук присъствуващият месир дьо ла Вулт е натоварен да бди за това. Месир регентът ви уведомява също, че ако на третия ден не успеете да постигнете съгласие, ще получавате само по едно ядене на ден, а след деветия ще бъдете оставени само на хляб и вода… както също се казва в устава на Григорий. И най-сетне, ако и постът не ви донесе просветление, той ще заповяда да разрушат покрива, за да можете да го получите направо от небето.

Беранже Фредол Стария се обади:

— Месир, поемате отговорност за човекоубийство, като ни подлагате на подобен режим, защото измежду нас има хора, които няма да могат да го понесат. Вижте например монсеньор Дюез, който вече е съвсем отпаднал и се нуждае от грижи.

— Ах, наистина! Ах, наистина! — промълви тихо Дюез. — Няма да мога да го понеса!

— Ясно ни е, че имаме работа с вонящи и жестоки зверове! — извика Каетани. — Знайте обаче, месир, че наместо да изберем папа, ще ви отлъчим вас и вашия клетвопрестъпник.

— Ако проведете заседание за отлъчване, монсеньор Каетани — отвърна невъзмутимо граф дьо Форез, — регентът би могъл да съобщи на конклава имената на някои баячки и магьосници, които би трябвало да заемат челно място сред отлъчените.

— Не виждам — каза Каетани, който тутакси би отбой, не виждам защо трябва да се говори за магьосничество, когато ще избираме папа.

— Е, монсеньор, вярвам, че се разбрахме. Благоволете да отпратите хората, които са излишни, защото не бихме могли да изхраним всичките.

Кардиналите разбраха, че всяка съпротива би била напразна и че тази броня, която им предаваше с рязък глас заповедите на граф дьо Поатие, няма да се огъне. Вече зад граф дьо Форез започнаха да се вмъкват един по един, с пики в ръка, въоръжени мъже и да се строяват в дъното на църквата.

— Ще се преборим с хитрост, ако не можем със сила — прошепна Каетани на италианците. — Да се покорим привидно, тъй като засега не можем да направим нищо друго.

Всеки избра от свитата си тримата си най-добри служители — онези, които считаше за най-верни или най-ловки, или най-годни да се грижат за него при трудните материални условия, в които щяха да изпаднат. Каетани задържа при себе си клерка Андрийо, монаха Бост и свещеника Пиер — хората, които бяха замесени в магията над Луи X. Предпочиташе да ги види затворени заедно с него, отколкото да се изложи на опасността да се разприказват било за пари, било при разпит. Двамата Колона задържаха при себе си четирима млади благородника, които можеха с юмруците си да убият вол.

Факлоносци, лакеи, придържащи краищата на мантиите, млади духовници и каноници, които не бяха избрани, излизаха един по един пред живия плет от въоръжени хора. Господарите им мимоходом им шепнеха поръчения:

— Предупредете брат ми, епископа… Пишете от мое име на братовчед ми… Веднага заминете за Рим…

Гучо Балиони се канеше да се нареди зад излизащите, когато Жак Дюез протегна хилавата си ръка извън изповедалнята, където се беше свлякъл, и хвана младия италианец за дрехата:

— Останете, мое момче, останете до мен — прошепна той. — Сигурен съм, че ще ми бъдете полезен.

Дюез знаеше, че могъществото на парите не е за пренебрегване при каквито и да било обстоятелства, и смяташе, че има интерес да задържи при себе си един представител на ломбардските банки.

Само след час в църквата на якобинците бяха останали само деветдесет и шест души, обречени да бъдат там дотогава, докогато не постигнат помежду си съгласие един от тях да бъде избран за папа. Преди да се оттеглят войниците нахвърляха направо върху каменните плочи на пода наръчи слама за постеля на най-висшите духовници на света и донесоха няколко легена, както и големи делви, пълни с вода. После зидарите зазидаха под надзора на граф дьо Форез малка пролука, като оставиха само четвъртит отвор, прозорче, достатъчно, за да се подават яденетата, но не и да се провре човек. Войниците около църквата подновиха охраната си, разположени на шест метра един от друг в две редици: едната облегната на зида и обърната към града, другата, обърната към църквата и нейните стъклописи.

Около пладне граф дьо Поатие тръгна на път за Париж. Той взе в свитата си престолонаследника на Виеноа и сина му, който занапред щеше да живее във френския двор, за да свикне с петгодишната си годеница.

В същия час кардиналите получиха първото си ядене. Тъй като този ден се постеше, те не ядоха месо.

VI. ОТ НОФЛ ПРАВО В СЕН-МАРСЕЛ

Една сутрин в началото на юли, доста преди да се зазори, Жан дьо Кресе влезе в стаята на сестра си. Младият мъж държеше димяща свещ в ръката си. Беше си измил брадата и беше облякъл най-хубавата си надризница.

— Ставай, Мари — каза той. — Заминаваш тази сутрин. Пиер и аз ще те заведем.

Момичето се надигна в леглото си.

— Заминавам ли… Как така? Тази ли сутрин трябва да замина?

Със замъглено от съня съзнание, тя гледаше втренчено брат си с големите си тъмносини очи, без да разбира. Отметна по навик през рамо дългите си гъсти копринени коси със златисти отблясъци.

Жан дьо Кресе съзерцаваше с неудоволствие красотата на сестра си, сякаш тя бе самото олицетворение на греха.

— Събери дрипите си, защото няма да се върнеш много скоро.

— Но къде ще ме отведете? — попита Мари.

— Ще видиш.

— А вчера… Защо нищо не ми казахте вчера?

— За да ти дадем време да ни изиграеш пак някой от твоите номера?… Хайде, побързай. Искам да тръгнем, преди да ни видят слугите. Достатъчно срам ни навлече. Няма нужда да клюкарствуват допълнително.

Мари не отвърна нищо. От цял месец близките й се отнасяха с нея все така и й говореха със същия тон. Тя се изправи, леко натежала от бременността си, която колкото и да не й личеше още, я изненадваше при ставане всяка сутрин. При светлината на оставената й от Жан свещ тя се приготви, плисна с вода лицето и шията си, сплете набързо косите си. Забеляза, че ръцете й треперят. Къде я отвеждаха? В кой манастир? Тя окачи на шията си златния медальон, подарен й от Гучо. Според думите му самата кралица Клеманс му го била дала. „Досега реликвите в него малко ми помогнаха — помисли си тя. — Дали не съм им се молила както трябва?“ После тя сгъна на купчина една горна и две долни рокли, една връхна дреха и няколко кърпи за лице.

— Ще си сложиш наметката с голямата качулка — подхвърли Жан, като надникна в стаята.

— Та аз ще умра от жега! — възрази Мари, — Това е зимна дреха.

— Майка ни държи да пътуваш със скрито лице. Не се противи и побързай.

В двора другият й брат, Пиер, оседлаваше сам двата коня.

Мари знаеше отлично, че този ден ще дойде. В известен смисъл, колкото и да се тревожеше, не й беше кой знае колко мъчно: тя бе стигнала дотам, че едва ли не желаеше да замине. Безрадостният манастир й изглеждаше много по-поносим от ежедневно предъвкваните натяквания и упреци. Там поне щеше да бъде сама с мъката си. Няма да бъде вече принудена да търпи яростните изблици на майка си, легнала болна, откакто бе избухнал скандалът. Всеки път, когато Мари й носеше чаша билков чай, тя я обсипваше с проклятия. Дебелата владетелка на имението получаваше пристъп на задух и се налагаше спешно да викат бръснаря от Нофл, за да й пусне малко черна кръв. За по-малко от две седмици вече шест пъти трябваше да пускат кръв на дам Елиабел, без това лечение да ускори оздравяването й.

Двамата й братя, особено Жан, се отнасяха с нея като с престъпница. О, разбира се! По-добре в манастир, хиляди пъти по-добре! Но затворена в някоя обител, ще може ли изобщо да получи вести от Гучо? Тази мисъл я преследваше натрапчиво и най-много я плашеше в бъдещата й съдба. Проклетите й братя я уверяваха, че Гучо бил избягал в чужбина.

„Не искат да ми признаят — казваше си тя. — Сигурно са накарали да го хвърлят в затвора. Не е възможно той да ме е изоставил! Или се е върнал в нашия край, за да ме спаси и затова братята ми толкова бързат да ме отведат, а после да го убият. Ах, защо не избягах с него!“ Въображението й рисуваше всевъзможни трагични развръзки. От време на време почти желаеше Гучо наистина да е избягал, изоставяйки я на жестоката й участ. Лишена не само от съвет, но дори и от съчувствие, тя нямаше до себе си нито едно близко същество освен детенцето, което щеше да роди. Но то малко можеше да й помогне, само поддържаше смелостта й.

Преди да тръгне, Мари попита дали може да се сбогува с майка си. Пиер влезе в спалнята на дам Елиабел. Вдовицата, която въпреки кръвопусканията не беше загубила гласа си, така се развика, че Мари разбра колко излишно е да настоява.

— Отговори ми, че нямала вече дъщеря — каза Пиер, като излезе от спалнята на майка им.

А Мари още веднъж си помисли: „Трябваше да избягам с Гучо. Аз съм си виновна. Как не заминах с него!“

Двамата братя яхнаха конете си и Жан взе сестра си зад себе си, защото неговият кон беше по-як или поне не толкова хилав като другия. Пиер яздеше сумтящото конче, на гърба на което предишния месец двамата братя бяха влезли така славно в столицата.

Мари хвърли последен поглед към малкото имение, чиито покриви едва личаха в сумрачната колеблива още зора, сякаш вече тънеха в сивотата на спомена. Всички мигове на живота й, откакто бе отворила очи, бяха вписани между тези стени и в този пейзаж: игрите й като дете, изненадващото откриване на самата нея и на света, което всички правим ден след ден, всеки на свой ред… безкрайното разнообразие на тревите в полето, странната форма на цветята и дивния прашец в сърцевината им, нежния пух по коремчето на патенцата, игрите на слънчевите лъчи по крилцата на водните кончета… Тя оставяше тук всички ония часове, през които бе наблюдавала как израства, беше се вслушвала в мечтите си, всички промени на лицето си, което тъй често бе оглеждала в прозрачните води на Модр, и омаята от живота, която изпитваше понякога, легнала по гръб сред поляната, когато се опитваше да прочете бъдещето си във формата на облаците и си представяше, че бог я гледа от дъното на небето…

— Смъкни качулката си — заповяда й Жан. Щом прекосиха реката, той подкара по-бързо коня си, а кончето на Пиер тутакси почна да сумти.

— Не караме ли малко бързо, Жан? — попита Пиер, като посочи с глава Мари.

— Ами! Плевелът винаги се хваща по-здраво! — отвърна по-възрастният брат, сякаш в проклетията си пожелаваше да й се случи нещо.

Но надеждите му не се оправдаха. Мари беше здраво момиче, създадена да бъде майка. Тя измина десетте левги от Нофл до Париж без никакви признаци на неразположение. Чувствуваше се само разнебитена и се задушаваше от жега, но не се оплакваше. Изпод качулката си тя видя само уличната настилка и долната част на къщите в Париж. Колко крака! Колко обувки! Най-много я изненадваше шумът, неспирният тътен на града, гласовете на викачите, на продавачите на какви ли не стоки, различните шумове на занаятчийските работилници. На някои места тълпата беше така гъста, че конете едва си проправяха път. Минувачи блъскаха с лакти или с рамене краката на Мари. Най-сетне конете спряха. Свалиха девойката, която беше много уморена и изпрашена от пътя. Едва тогава й разрешиха да повдигне качулката си.

— Къде сме? — попита тя, като разглеждаше удивена двора на хубава сграда.

— У вуйчото на твоя ломбардец — отвърна Жан дьо Кресе.

След няколко минути, затворил едното си око, Толомей разглеждаше трите деца на покойния дьо Кресе, насядали срещу него: брадатият Жан, голобрадият Пиер и сестра им до тях, малко по-назад, навела глава.

— Разберете, месер Толомей — казваше Жан, — вие ни обещахте…

— Естествено, естествено и ще спазя обещанието си, приятели, не се съмнявайте.

— Но разберете, че се налага да го изпълните по-бързо. Разберете, че след шума около този позор сестра ни не може повече да живее с нас. Разберете, че ние не смеем да се мернем в околните имения, че дори слугите ни се гаврят с нас и положението ще стане още по-нетърпимо, когато грехът на сестра ни ще личи още повече.

Отговорът на Толомей беше на върха на езика му: „Та нали самите вие, момчета, предизвикахте целия този шум? Кой ви принуждаваше да погнете разярени Гучо, като вдигнете на крак целия Нофл по-успешно от кой да е глашатай?“

— Пък и майка ни не може да дойде на себе си след това нещастие. Тя прокле дъщеря си и до такава степен се разстройва, щом я види край себе си, че се страхуваме за живота й… Разберете…

„Що за мания имат глупците да ви дават акъл!… Нищо! Щом му пресъхне устата, ще млъкне!… Но затова пък разбирам много добре защо моят Гучо е полудял по това красиво момиче. Упреквах го досега, но откакто тя влезе, съм на друго мнение. И ако на моята възраст можеше все още да ми се случи подобно нещо, аз щях да постъпя по-безумно и от него. Какви чудни очи, приказни коси, прекрасна кожа… истински пролетен плод! И колко сърцато понася нещастието си! Защото в крайна сметка тия двамата крещят, буйствуват, придават си важност, но най-тежко е за нея, клетото момиче! То сигурно е добросърдечно. Колко жалко, че се е родила под един покрив с тия двама глупаци и колко щеше да ми е драго Гучо да се ожени тържествено за нея, тя да живее тук и да радва старините ми.“

Той не сваляше поглед от нея. Мари повдигаше очи, свеждаше ги тутакси, обезпокоена, че я наблюдава така настойчиво.

— Разберете, месер, че вашият племенник…

— О! Той ли? Отказвам се от него, обезнаследих го! Ако не беше избягал в Италия, мисля, че щях да го убия със собствените си ръце! Да знаех само къде се крие!… — каза Толомей и сломен опря чело на сключените си ръце.

Защитен от тази стряха, той намигна с тежкия си, обикновено сведен клепач, но така, че само девойката да го види. Тогава Мари разбра, че има съюзник. Тя неволно въздъхна. Гучо беше жив, Гучо беше на сигурно място и Толомей знаеше къде. Имаше ли значение манастирът сега?

Вече не слушаше приказките на брат си Жан. Впрочем, би могла да ги повтори наизуст. Пиер дьо Кресе също мълчеше някакси уморен. Без да смее да признае открито, той се упрекваше, че се бе поддал и той на безсмислен гняв. И оставяше по-големия си брат да дрънка за честта на кръвта и законите на рицарството, за да оправдае неокачествимата им глупост.

Защото когато братята Кресе, едва що излезли от бедния си разнебитен замък и от двора, миришещ зиме и лете на тор, видяха княжеското жилище на Толомей, когато вдъхнаха атмосферата на охолство и изобилие, която се долавяше в цялата къща, те не можеха да не признаят, че ако се бяха съгласили с тази женитба, сестра им нямаше да бъде измежду най-онеправданите. Но ако по-малкият брат изпитваше всъщност известно угризение спрямо сестра си, по-големият, упорит и воден от доста низко чувство на завист, си мислеше: „Защо чрез греха си да има право на такива богатства, а ние да се трепем и да живеем окаяно?“

И Мари не беше безчувствена към околния лукс, който я заслепяваше и засилваше съжаленията й.

„Ех, защо Гучо нямаше поне мъничко благородна кръв — мислеше си тя — или пък ние да не бяхме от благородно потекло! Какво значи рицарство? Нима е нещо хубаво, щом причинява толкова страдания? Ами богатството, нима то не е също един вид благородство?“

— Не се тревожете за нищо, приятели — каза най-сетне Толомей, — и разчитайте на мен. Дълг на вуйчовците е да поправят грешките на племенниците си. Благодарение на високопоставените си приятели успях да издействам сестра ви да бъде приета в девическия манастир Сен-Марсел. Не сте ли доволни?

Двамата братя Кресе се спогледаха и кимнаха в знак на одобрение. Девическият манастир в предградието Сен-Марсел се ползваше с отлична репутация. В него постъпваха само девойки от високо потекло. Понякога дори под воала се прикриваха кралски незаконнородени дъщери. Озлоблението на Жан дьо Кресе тутакси стихна, усмирено от кастовото тщеславие. Нямаше място, където какъв да е позор да не се изкупи с повече чест. И когато дребните барони в околностите на Нофл щяха да попитат Кресе къде е Мари, те охотно щяха да отговорят привидно нехайно: „В девическия манастир Сен-Марсел.“

Но Толомей навярно бе платил иди обещал доста крупна сума, за да я приемат там…

— Много добре, много добре — каза Жак. — Между другото игуменката е малко нещо наша роднина, струва ми се. Майка ни неведнъж е споменавала името й.

— Тогава всичко е възможно най-добре — поде Толомей. — Аз лично ще отведа сестра ви при граф дьо Бувил, бившия главен шамбелан…

Двамата братя още веднъж се поклониха в знак на уважение.

— …чрез когото издействувах тази милост. И обещавам ви, че тази вечер тя ще бъде поверена именно на игуменката. Така че можете да си заминете с чиста съвест. Ще ви държа в течение.

Двамата братя не искаха нищо друго. Отърваваха се от сестра си и смятаха, че са направили достатъчно за нея, предоставяйки я на грижите на някой друг.

— Нека бог ти вдъхне разкаяние — каза й Жан вместо сбогуване.

Той се сбогува много по-сърдечно с Толомей.

— Бог да те пази, Мари — каза развълнувано Пиер. Той понечи да прегърне сестра си, но строгият поглед на по-големия му брат пресече порива му.

И Мари се озова сама с дебелия банкер с тъмно лице, месеста уста и замижало око, който, колкото и да й се виждаше странно, беше неин вуйчо.

Двата коня излязоха от двора и сумтенето на болнавото конче постепенно затихна — последен знак за живот на двамата дьо Кресе, които се отдалечаваха от Мари.

— А сега да седнем до масата, мое дете. Докато се яде, не се плаче — заяви Толомей.

Той помогна на момичето да свали наметката, под която се задушаваше. Мари го погледна изненадано и благодарно, защото това беше първата проява на внимание или просто на учтивост, засвидетелствувана й от много седмици насам.

„Виж ти! Този плат е от моите“ — каза си Толомей, когато съгледа роклята й.

Банкерът беше същевременно и търговец на източни подправки. Затова рагуто, в което изящно потапяше пръсти, и месата, които внимателно отделяше от костите на малки късчета, бяха пропити с екзотични и възбуждащи апетита миризми. Но гърлото на Мари бе свито и тя почти не се докосна до първите блюда.

— Той е в Лион — каза й тогава банкерът, като повдигна левия си клепач. — Засега не може да мръдне оттам, но мисли за вас и ви е напълно верен.

— Да не би да е в затвора?

— Не, не може да се каже. Наистина е затворен, но съвсем не по неприятни причини. Той споделя пленничеството си с толкова високопоставени лица, че не можем да се страхуваме за живота му. Всичко ме кара да мисля, че той ще излезе от църквата, в която е сега, много по-влиятелен, отколкото е влязъл в нея.

— Църква ли? Защо в църква?

— Не мога да ви кажа нищо повече.

Мари не настоя. Гучо, затворен в църква заедно с толкова високопоставени лица, че не можеха да й кажат имената им — тази загадка бе недостъпна за ума й. Но всичко, което бе свързано с Гучо, винаги беше обвито с тайна. Първия път, когато го бе видяла, не се ли връщаше от тайна мисия при английската кралица? Не беше ли се върнал в Кресе, за да скрие някакви документи, а после, за да ги вземе? Не трябваше ли да ходи два пъти в Неапол заради кралица Клеманс? Не беше ли получил именно от нея медальона с мощите на свети Йоан, който сега висеше на шията й? Ако Гучо е затворен в този час, това навярно пак е заради някоя кралица. И Мари не можеше да се начуди как сред толкова всесилни принцеси той все още предпочита нея, бедната благородница от село. Гучо беше жив, Гучо я обичаше, достатъчно й беше да знае това, за да изпита удоволствие, че живее. И тя започна да се храни с охотата на осемнадесетгодишно момиче, тръгнало на път още от зори.

Макар че се обръщаше с лекота към най-мощните барони, към перовете на кралството, легистите, архиепископите, Толомей отдавна беше загубил навика да разговаря с жени и особено с толкова млада жена. Те размениха малко думи. Старият банкер гледаше очарован тази паднала му от небето племенница, която с всеки изминат миг му харесваше все повече.

„Колко жалко, че трябва да я затворим в манастир. Ако Гучо не беше задържан в конклава, щях непременно да изпратя това хубаво дете в Лион. Но какво ще прави там само и без опора? А кардиналите, както чувам, не са още готови да отстъпят… Дали да не я задържа тук, докато се върне племенникът ми? Това би ми било най-приятно. Но не, не мога. Помолих Бувил да се застъпи за нея. Как бих изглеждал, ако пренебрегна положените от него усилия? И ако свръх всичко друго игуменката е братовчедка на Кресе и на ония глупаци им хрумне да питат как е сестра им… Хайде! Нека не позволявам да ми се завърти и на мен главата! Тя ще отиде в манастира…“

— … само че не за пял живот — каза той, като продължи гласно мисълта си. — Не става дума да ви покалугерят. Изтърпете без много оплаквания тези няколко месеца сред монахините. Обещавам ви, че щом детето се роди, ще оправя работите ви, за да си живеете щастливо с племенника ми.

Мари улови ръката му и долепи устни до нея. Той се смути. Добросърдечието не му беше присъщо и занаятът му не бе го приучил на изяви на благодарност.

— Сега трябва да ви предам на грижите на граф дьо Бувил — каза той. — Ще ви заведа при него.

От Улица на ломбардците до двореца в Сите не беше много далеч. Мари измина този път рамо до рамо с Толомей в състояние на безкрайно удивление. Тя никога не беше виждала голям град. Движението на тълпата под юлското слънце, красивите къщи, големият брой най-различни магазини, блестящите сергии, цялото това зрелище я пренасяше в някакъв фееричен свят. „Какво щастие! Какво щастие да живееш тук — казваше си тя — и какъв мил човек е вуйчото на Гучо, и каква благодат, че пожела да ни закриля! О, да, аз ще понеса без никакви оплаквания няколкото месеца в манастира!“

Те минаха по Понт-о-Шанж и влязоха в търговската галерия, цялата задръстена от сергии.

Толомей не можа да се въздържи — толкова му бе приятно да слуша благодарствените думи на Мари — да не й подари кесия за колан, избродирана с мънички перли.

— От името на Гучо. Нали трябва да го замествам! После се заизкачваха по голямото стълбище на двореца. Така, задето бе съгрешила с млад ломбардец, Мари дьо Кресе можа да влезе в жилището на френските крале.

Вътре в двореца цареше оживлението и действителното или привидното суетене, характерни за всяко място, където се намираше граф дьо Валоа. Щом прекосиха множество галерии и зали, в които се тълпяха, разминаваха или се обаждаха един другиму шамбелани, секретари, придворни и просители, Толомей и младото момиче стигнаха до едно малко по-усамотено крило на двореца зад Сент-Шапел, което гледаше към Сена и Еврейския остров.

Стража от благородници в ризници препречи пътя им. Никой не можеше да проникне в покоите на кралица Клеманс без разрешение на попечителите. Докато извикат граф дьо Бувил, Толомей и Мари почакаха в нишата на един прозорец.

— Ей там, виждате ли, изгориха тамплиерите — каза Толомей, като й посочи острова.

Дебелият Бувил пристигна, все още във военни доспехи, с друсащ се корем под стоманената ризница и с решителна походка, сякаш му предстоеше да командува атака. Той отстрани стражата. Толомей и Мари прекосиха помещението, където спеше, седнал в едно кресло, сух старец с копринена роба, чиято кожа беше цялата на петна като пергамент. Това беше сенешал Жоенвил. Двама щитоносци играеха безмълвно до него на шах. После двамата посетители влязоха в апартамента на Бувил.

— Посъвзе ли се госпожа Клеманс? — попита Толомей.

— По-малко плаче — отвърна попечителят — или по-скоро по-малко показва сълзите си, като че ли се стичат направо в гърлото й. Но все още е като замаяна. А и горещината тук е вредна при нейното състояние. Често й призлява и й се вие свят.

„Значи френската кралица е някъде тук? — помисли си Мари с живо любопитство. — Може би ще ме представят на нея? Ще се осмеля ли да говоря с нея за Гучо?“

После между банкера и бившия главен шамбелан се поведе дълъг разговор, от който тя почти нищо не разбра. Когато произнасяха нечии имена, те снишаваха глас и Мари съзнателно не слушаше шушуканията им.

На другия ден се очакваше да пристигне граф дьо Поатие, идващ от Лион. Бувил, който толкова бе настоявал да се върне, вече не знаеше дали да се гордее с успеха си. Защото монсеньор дьо Валоа бе решил незабавно да пресрещне Филип, придружен от граф дьо Ла Марш. И Бувил показа на Толомей през прозореца, който гледаше към двора, приготовленията за отпътуването. Бургундският херцог пък от своя страна бе пристигнал от Дижон и охраняваше със своите благородници племенницата си малката Жана Наварска. Опасен бунтовен вятър духаше над града и съперничеството между регентите можеше да доведе до най-големи нещастия. Според Бувил, трябвало да назначат за регентка кралица Клеманс и да създадат Съвет на короната, съставен от Валоа, Поатие и Йод Бургундски.

Колкото и да го интересуваха тези събития, Толомей на няколко пъти се опита да насочи разговора към конкретния повод на идването си.

— Разбира се, разбира се, ще бдим хубаво над тази госпожица — отговаряше Бувил и пак се връщаше на политическите си грижи.

Дали Толомей е получил писмо от Лион? Шамбеланът бе прегърнал свойски банкера през рамо и му говореше почти буза до буза. Какво? Гучо, преобразен в конклавист, бил затворен заедно с Дюез? Ах, какво умно момче! Дали Толомей смята, че ще може да установи връзка с племенника си? Нека го уведоми, ако получи вест или сам успее да се свърже някак с него.

Това би могло да се окаже много ценно. Колкото до Мари…

— Но естествено, естествено — заяви попечителят, — госпожа дьо Бувил, която е умна и много енергична личност, е уредила всичко, както ви е угодно. Не се тревожете.

Той извика жена си, дребна слаба и властна жена, с прорязано от вертикални бръчки лице и мършави ръце, които непрекъснато движеше. Мари, която досега се чувствуваше напълно сигурна, тутакси бе обзета от страх и тревога.

— А, вашият ли грях трябва да скрием — каза госпожа дьо Бувил, като я изгледа без капка благосклонност. — Чакат ви в манастира на ордена света Клара. Игуменката не беше много склонна да ви приеме, особено когато й казах името ви, защото не зная по каква линия била ваша роднина и поведението ви никак не й се нрави. Но благоволението, с което се ползва месир Юг, моят съпруг, изигра ролята си. Наложи се да повиша глас. Ще ви дадат подслон. Ще ви заведа там преди да мръкне.

Тя говореше припряно и човек мъчно можеше да я прекъсне. Когато млъкна, за да си поеме дъх, Мари й отговори много почтително, но с много достойнство:

— Госпожо, аз не съм прегрешила, защото наистина бях омъжена пред бога.

— Хайде, хайде — сряза я госпожа дьо Бувил. — Не ни карайте да съжаляваме за добрината, която сме проявили към вас. Благодарете на хората, които са се постарали да ви помогнат, вместо да правите фасони.

Толомей благодари от името на Мари. Когато той се накани да си върви, Мари загуби ума и дума и се хвърли в прегръдките му, сякаш бе неин баща.

— Съобщете ми какво става с Гучо — прошепна тя на ухото му — и му предайте, че тъгувам за него.

Толомей си отиде, а и съпрузите Бувил изчезнаха някъде. Целия следобед Мари остана в преддверието на апартамента им, без да смее да мръдне. Единственото й развлечение беше да наблюдава отдалеч, седнала в нишата на един отворен прозорец, заминаването на монсеньор дьо Валоа и свитата му. Тази гледка за малко разсея тъгата й. Тя никога не бе виждала толкова хубави коне, така красиво оседлани, толкова пищни дрехи и толкова много коне и хора. Мислеше си за селяните в Кресе, облечени в дрипи, с омотани в навуща крака и си казваше, че е необяснимо как може същества, които имат глава и две ръце и всички са създадени от бога по негово подобие, да бъдат така коренно различни, щом сменят дрехите си.

Като забелязаха, че това изключително красиво момиче ги наблюдава, млади оръженосци й се усмихнаха и дори й пратиха целувки. Внезапно те се засуетиха край една особа, цялата в сърмени бродерии, която си придаваше голяма важност и се държеше като владетел. После цялата свита потегли и следобедната жега надвисна над дворовете и градините на двореца.

Към края на деня госпожа дьо Бувил дойде да вземе Мари. Придружени от няколко прислужника и яхнали мулета с женски седла, на които се сяда от едната страна, като за краката има специална дъсчица, двете жени прекосиха Париж. Почти навсякъде срещаха струпани хора и присъствуваха дори на завършека на едно сбиване пред прага на някаква кръчма между сподвижниците на граф дьо Валоа и хората на Бургундския херцог. Сержантите от уличната охрана въдворяваха реда с тояжките си.

— Градът е разгорещен — забеляза госпожа дьо Бувил. — Никак не бих се изненадала, ако утре избухне бунт.

През хълма Сент-Жьонвиев и вратата Сен-Марсел двете жени излязоха от Париж. Над предградията се спускаше здрач.

— Когато бях млада — поне госпожа дьо Бувил, — тук едва ли имаше повече от двадесет къщи. Но хората няма вече къде да се дянат в града и непрестанно строят в нивята.

Манастирът на ордена света Клара със сградите, градината и овощната градина беше обграден от висока бяла стена. Близо до една ниска вратичка се виждаше отвор, издълбан в каменния зид.

Някаква жена, която вървеше покрай зида с кърпа на глава се приближи до този отвор и бързо постави в него един вързоп, омотан в бяло платно. После обърна навътре дървения кръг, върху който бе сложила вързопа, дръпна звънчето и като видя, че вратарят идва, бързо побягна.

— Какво направи тя? — попита Мари.

— Остави копелето си — отвърна госпожа дьо Бувил, като изгледа строго Мари. — После ги прибират други хора. Хайде, побързайте!

Мари подкара по-бързо мулето си. Мина й през ум, че и тя можеше да бъде принудена един хубав ден да остави така детенцето си в подобен отвор и реши, че съдбата й все пак е доста завидна.

— Благодаря ви, госпожо, че полагате толкова грижи за мен — прошепна тя със сълзи на очи.

— А, най-сетне казахте нещо свястно — отговори госпожа дьо Бувил.

VII. ВРАТИТЕ НА ДВОРЕЦА

Същата вечер граф дьо Поатие беше вече в замъка Фонтенбло, където щеше да прекара нощта: последният му етап преди Париж. Той довършваше вечерята си заедно с престолонаследника на Виеноа, Савойския граф и членовете на многобройната си свита, когато му съобщиха, че са пристигнали графовете дьо Валоа, дьо Ла Марш и дьо Сен-Пол.

— Нека влязат, нека влязат веднага — каза Филип дьо Поатие.

Но не прояви ни най-малка готовност да посрещне чичо си. И когато Валоа влезе с войнствена походка, вирната брадичка и изпрашени дрехи, Филип се задоволи да стане и зачака. Леко объркан, чичо му се спря няколко секунди на прага на вратата и изгледа присъствуващите. Тъй като Филип продължаваше да стои неподвижно, самият той трябваше да пристъпи към него. Всички наблюдаваха смълчани. Когато беше съвсем близо, граф дьо Поатие го улови за раменете и го целуна по двете страни; този жест би могъл да мине за израз на уважение от страна на добър племенник, но тъй изхождаше от човек, който не бе мръднал от мястото си, напомняше по-скоро кралско благоволение. Държането на Филип ядоса не само Валоа, но и Шарл дьо ла Марш. „Нима изминахме целия този път, за да бъдем приети така? — помисли си той. — В крайна сметка аз съм равен на брат си. Защо си позволява да се държи така отвисоко с нас?“

Горчиво, завистливо изражение леко загрози правилните черти на красивото му, но глупаво лице.

Филип му протегна ръцете си. Ще не ще, Ла Марш трябваше да приеме кратката прегръдка. Но тутакси каза, като посочи Валоа, и с тон, на който се опитваше да придаде властни нотки:

— Филип, пред вас е чичо ни, най-възрастният от семейството ни. Възхваляваме ви, че се съгласявате с него той да управлява. Защото кралството би било в голяма опасност, ако се разчита на дете, което още не е родено и следователно не би могло да управлява.

Тази двусмислена и надута декларация не можеше да бъде съчинена от Шарл дьо Ла Марш. Той очевидно повтаряше заучени думи. Краят й накара Филип да се намръщи. Думата регент не бе произнесена. Да не би Валоа да се домогва отвъд регентството до короната?

— И братовчед ни Сен-Пол е с нас — поде Шарл дьо Ла Марш, — за да ви увери, че това е мнението и на бароните.

Филип бавно прокара ръка по челото си.

— Много съм ви признателен, братко, за мнението ви — отвърна той хладно, — както и че сте изминали толкова път, за да ми го съобщите. Затова смятам, че сте уморен, както и самият аз. А правилни решения не се вземат, когато човек не е отпочинал. И така, предлагам да си легнем да спим и да решим утре, със свеж ум, в тесен състав на съвета. Лека нощ, монсеньори… Раул, Ансо, Адам, придружете ме, моля ви.

И излезе от залата, без да предложи на гостите си да се нахранят и дори без да се погрижи как ще се настанят за спане.

Последван от Адам Ерон, Раул дьо Прел и Ансо дьо Жоенвил, той се отправи към кралската спалня. Леглото, нито веднъж неизползвано откакто Железния крал бе издъхнал на него, беше готово, чаршафите бяха сменени. Филип държеше много да спи в тази стая. Той държеше главно да не я заеме някой друг.

Адам Ерон се готвеше да го разсъблече.

— Струва ми се, че няма да се събличам — каза му Филип дьо Поатие. — Адам, изпратете незабавно един бакалавър при месир Гоше дьо Шатийон с молба да ме чака в Париж утре призори при вратата Анфер. Освен това изпратете ми начаса бръснаря, защото искам да пристигна там свежо обръснат… Заповядайте също така да приготвят двадесет оседлани коне около полунощ. Нека ги оседлаят безшумно, щом чичо ми си легне… Вас, Ансо — добави той, като се обърна към сина на сенешал дьо Жоенвил, — натоварвам да предупредите за заминаването ми Савойския граф и престолонаследника, за да не се чудят и да не сметнат, че нямам доверие в тях. Останете тук до сутринта заедно с тях и когато чичо ми се събуди, оградете го с големи грижи и гледайте да го забавите. Не е зле и по пътя да загуби малко време.

Щом остана насаме с Раул дьо Прел, граф дьо Поатие като че ли потъна в дълбок размисъл, която легистът не посмя да прекъсне.

— Раул — промълви най-сетне той, — вие в продължение на дълги години сте работили за моя баща и сте го познавали най-отблизо. Как щеше да постъпи той в този случай?

— Той би постъпил като вас, монсеньор, уверявам ви. И не ви казвам това от ласкателство, а защото мисля така. Премного обичах нашия милостив владетел Филип и премного мъки изтърпях, откакто него го няма, за да служа днес на принц, който не би ми напомнял във всичко за него.

— Уви, уви! Раул, какво съм аз в сравнение с него? Той можеше да следва сокола си, без да го изгуби от очи, а аз съм късоглед. Той извиваше с лекота конска подкова с пръстите си. Не ми е завещал нито войнската си сила, нито достолепното си лице, което веднага показваше на всички, че е крал.

Докато говореше, той гледаше упорито леглото. В Лион се беше почувствувал регент, изпълнен с абсолютна сигурност. Но колкото повече се приближаваше до столицата, тази увереност малко му изменяше, макар да не се издаваше с нищо. Раул Дьо Прел каза, сякаш в отговор на неизказаните въпроси:

— В миналото изобщо не е имало положение, подобно на това, в което се намираме, монсеньор. Достатъчно умувахме през последните дни. При сегашната слабост на кралството властта ще бъде взета от онзи, който съумее да я вземе. Ако това бъдете вие, Франция няма да страда.

Малко след това той се оттегли, а Филип се излегна, вперил очи в малката лампа, окачена между завесите на леглото. Никак не го притесняваше, нито му бе неприятно да лежи на постелята, върху която преди него бе лежал един труп. Напротив, той черпеше сила от нея.

Струваше му се, че се влива в бащината си форма, че взема нейното място и размери. „Татко, върнете се в мен!“ — молеше се той и лежеше неподвижно, скръстил, ръце на гърдите, като предлагаше на отлетялата преди година и осем месеца душа своето тяло, за да се превъплъти в него.

Чу стъпки в коридора, гласове, а неговият шамбелан отговори, вероятно на някого от свитата на Шарл дьо Валоа, че граф дьо Поатие спи. Замъкът потъна в тишина. Малко по-късно пристигна бръснарят с принадлежностите си. Докато го бръснеше, Филип дьо Поатие си припомни произнесените в същата стая пред кралското семейство и двора последни напътствия на баща си към Луи, който толкова малко бе държал сметка за тях: „Преценете, Луи, какво значи да си крал на Франция. И осведомете се възможно най-скоро за състоянието на кралството си.“

Около полунощ Адам Ерон дойде да го предупреди, че конете са готови. Когато граф дьо Поатие излезе от спалнята, той имаше чувството, че двадесетте месеца са се заличили и че той поема нещата в онова състояние, в което са били при смъртта на баща му като че ли го наследяваше пряко.

Луната съучастнически осветяваше пътя. Юлската нощ, цялата в звезди, напомняше наметалото на богородица. Гората ухаеше на мъх, пръст и изтравничета. Тя се оживяваше от потайното движение на животните. Филип дьо Поатие яздеше великолепен кон и се любуваше на мощния му ход. Прохладният въздух щипеше страните му, по-чувствителни след бръсненето.

„Много жалко би било — мислеше си той — да се остави толкова хубава страна в лоши ръце.“

Малката група изскочи от гората, прекоси в галоп Понтиери и спря на зазоряване в падината при Есон, за да отморят конете и да похапнат нещо. Филип яде с голяма охота, седнал на един крайпътен камък, Изглеждаше щастлив. Не беше навършил още двадесет и пет години, походът му заприличваше на завоевание и той разговаряше дружелюбно и жизнерадостно с участниците в приключението си. Веселото му настроение, рядко при него, окончателно ги окуражи.

Малко след шест часа той пристигна при вратата на Париж под острия звън на камбаните на околните манастири. Завари там Луи д’Еврьо и Гоше дьо Шатийон, които го чакаха. Конетабълът беше мрачен като в дни на неуспех. Той тутакси предложи на Филип дьо Поатие да отиде в Лувъра.

— А защо да не отида направо в двореца в Сите? — попита Филип.

— Защото нашите монсеньори Валоа и Ла Марш са завзели двореца със своята охрана. В Лувъра ще разполагате с кралските войски, които са изцяло под моя власт, следователно напълно предани на вас, заедно със стрелците с арбалети на месир дьо Галар… Само че трябва да действуваме бързо и решително — добави конетабълът, — за да изпреварим нашите двама Шарловци. Ако ми заповядате, монсеньор, ще превзема двореца.

Филип знаеше, че всяка минута е ценна. Все пак той смяташе, че има шест-седем часа преднина.

— Не искам да предприема нищо, без да зная дали ще бъде погледнато с добро око от гражданите и населението на Париж.

И още с влизането си в Лувъра изпрати да повикат в приемната за граждани метр Кокатри, метр Жансиен и няколко други градски първенци, както и превото Гийом дьо Ла Мадлен, който от месец март бе сменил превото Плоабуш.

Филип им обясни с няколко думи какво значение отдава на гражданите на Париж и на хората, които ръководят манифактурата и търговията. Гражданите се чувстваха почетени и главно успокоени от подобно изявление, каквото не бяха чули след смъртта на Филип Хубави. А колко съжаляваха сега за този крал, против когото така охотно злословеха, докато ги управляваше! Отговори му Жофроа Кокатри, комисар за фалшивите монети, събирач на безвъзмездните помощи и субсидии, ковчежник по време на война, снабдител на гарнизоните, инспектор на пристанищните и пътни такси, управител на Сметната камара. Всички тези постове му бяха поверени от Филип Хубави, който му бе отпуснал и наследствен доход като на висшите служители на короната. При това никога не беше давал сметка за работата си. Той се страхуваше да не би Шарл дьо Валоа, открай време враждебен към издигането на граждани на високи длъжности, да му ги отнеме, за да го лиши от огромното богатство, което бе спечелил. Кокатри увери граф дьо Поатие, наричайки го поне десет пъти „месир регент“, в предаността на населението на Париж. Неговата дума струваше скъпо, защото той беше всемогъщ в приемната на гражданите и достатъчно богат, за да плати, в случай на нужда, на всички мошеници в града и да ги прати да се бият.

Новината за връщането на граф дьо Поатие се беше разпространила бързо. Благосклонно настроените към него барони и рицари побързаха да дойдат в Лувъра.

Предупредена лично, Мао д’Артоа се яви между първите.

— Как се чувствува милата ми Жана? — попита тъща си Филип, като я прегърна.

— Очакваме да роди всеки ден.

— Веднага ще отида при нея, щом завърша работата си.

После той проведе съвещание с граф д’Еврьо и с конетабъла.

— Сега, Гоше, можете вече да атакувате двореца. Постарайте се, ако може, да свършите до обяд. Но гледайте да мине без кръв, доколкото е възможно. Въздействувайте по-скоро със заплаха, отколкото със сила. Страшно ще съжалявам, ако трябва да вляза в двореца, като прекрачвам трупове.

Гоше застана начело на дружините, които бе свикал в Лувъра, и се отправи към Сите. Същевременно изпрати превото да повика от квартала Тампъл най-добрите дърводелци и ключари.

Вратите на двореца бяха затворени. Застанал до началника на стрелците с арбалети, Гоше подкани охраната да отвори вратите. Офицерът от охраната му отговори от едно прозорче над главната врата, че не може да отвори без разрешението на граф дьо Валоа или граф дьо Ла Марш.

— Трябва все пак да ми отворите — заяви конетабълът, — защото искам да вляза и да подготвя двореца да приеме регента, който идва след мен.

— Не можем.

Гоше дьо Шатийон се наежи, без да слиза от коня.

— Тогава ще си отворим сами — заяви той.

И направи знак на метр Пиер от Тампъл, кралски дърводелец, и на работниците му, които носеха триони, клещи и железни лостове. В същото време стрелците получиха заповед да поставят стрели в арбалетите си. Те обърнаха надолу арбалетите, запънаха единия им край в нещо като стреме, за да могат да ги държат подпрени на земята, докато обтягат въжетата. После сложиха стрелите в жлебовете и се прицелиха в бойниците и амбразурите. Стрелците и копиеносците съединиха щитовете си и образуваха огромна броня около и над дърводелците. В съседните улици се трупаха зяпачи и гаменчета — на почтително разстояние, — за да наблюдават обсадата. Предлагаше им се такова развлечение, за което щяха да говорят дълги дни. „Истина е, както е истина, че съм тук! Видях как конетабълът извади голямата си шпага… Над две хиляди, сигурно, над две хиляди бяха!“

Най-сетне Гоше извика през повдигнатия наличник на шлема си така гръмогласно, както командуваше на бойното поле:

— Ей вие вътре, господа, вижте майсторите дърводелци и ключари, които ще разбият вратите. Вижте и стрелците с арбалети на месир Галар, които обкръжават двореца от всички страни. Никой от вас няма да може да се измъкне. Подканвам ви за последен път да ни отворите, защото, ако не се предадете доброволно, главите на всички ви ще бъдат отрязани. Регентът ще бъде безпощаден.

После той смъкна наличника — доказателство, че няма повече да преговаря.

Изглежда, че вътре цареше страшна паника, защото работниците още не бяха успели да пъхнат лостовете под вратите и те сами се отвориха. Гарнизонът на граф дьо Валоа се предаваше.

— Крайно време беше да се подчините на разума — каза конетабълът, като влезе в двора на двореца. — Приберете се по домовете си или в жилищата на господарите си. Не се събирайте на групи и няма да ви се случи нищо лошо.

Един час по-късно Филип дьо Поатие се бе настанил вече в кралските покои. Той взе веднага предохранителни мерки. Дворът на двореца, обикновено достъпен за тълпата, бе затворен и охраняван, а посетителите бяха грижливо проверявани. Търговците, които имаха привилегията да продават стоките си в голямата галерия, бяха поканени да затворят магазинчетата си през този ден.

Когато Валоа и Ла Марш пристигнаха в Париж, разбраха, че са изгубили играта.

— Филип подло ни измами — казаха те. И тъй като нямаха друг изход, и двамата побързаха да отидат в двореца, за да се опитат да получат нещо срещу покорството си. Завариха около граф дьо Поатие множество благородници, градски първенци, духовници, сред които епископ Марини, винаги бързащ да се нареди на страната на властта.

Като забеляза с неудоволствие присъствието на Кокатри, Жансиен и няколко граждани, Валоа прошепна полугласно на Ла Марш:

— Брат ви няма да се задържи. Не се чувствува много сигурен, щом трябва да се опира на хора от простолюдието.

Все пак той си придаде най-любезно изражение, пристъпи към Филип и го помоли да го извини за инцидента с вратите.

— Моите оръженосци от охраната не са знаели. Бяха получили строги нареждания… заради кралица Клеманс…

Той очакваше да бъде сериозно скастрен и почти желаеше това, за да може да влезе в открит конфликт с Филип. Но Поатие го лиши от предимството да се скара с него и му отговори също така любезно:

— Бях принуден, при това с голямо съжаление, да постъпя така, за да предотвратя домогванията на бургундския ни братовчед: вашето заминаване му бе оставило свободно поле за действие. Бях уведомен през нощта във Фонтенбло и не исках да ви будя.

В желанието си да омаловажи поражението си Валоа се престори, че приема това обяснение и дори се помъчи да любезничи с конетабъла, когото смяташе истинския виновник за хитро скроения план.

Не толкова ловък в преструвките, Шарл дьо Ла Марш не обели нито дума.

Тогава граф д’Еврьо внесе предложението, което бе уговорил с Филип. Докато в дъното на залата граф дьо Поатие се преструваше, че разговаря по служебни въпроси с конетабъла и Мил дьо Ноайе, Луи д’Еврьо заяви:

— Благородни сеньори и вие господа, предлагам за благото на кралството и за да се избягнат гибелните смутове, нашият любим племенник Филип да поеме управлението с единодушното ни съгласие и да изпълнява кралските обязаности от името на племенника си, когото очакваме да се роди, ако бог пожелае кралица Клеманс да добие момче. Предлагам също възможно най-скоро да свикаме събрание, съставено от всички висши сановници на кралството, ведно с перовете и бароните, което да одобри решението ни и да положи клетва пред регента.

Това беше точният отговор на декларацията на Шарл дьо Ла Марш, направена предния ден във Фонтенбло в полза на Валоа. Само че този път сцената беше подготвена от по-добри артисти. Присъствуващите — повечето верни хора на Поатие — одобриха с акламации предложението. Луи д’Еврьо тутакси положи ръце в ръцете на Филип.

— Заклевам ви се във вярност, племеннико — каза той и прегъна коляно.

Филип го повдигна и като го целуна, му прошепна на ухото:

— Всичко се развива чудесно. Много ви благодаря, чичо.

Шарл дьо Валоа мърмореше вбесен:

— Крал… Та той се държи също като крал!

Но в същия миг Луи д’Еврьо се обърна към него:

— Прощавайте, братко, че минах преди вас, макар че сте по-възрастният.

На Валоа не му оставаше нищо друго освен да се подчини. Той се приближи с протегнати ръце. Но граф дьо Поатие не ги пое веднага.

— Ще ми окажете милостта, чичо, да участвувате в моя съвет.

Валоа пребледня. До предната вечер той подписваше заповедите и ги подпечатваше със собствения си печат. Днес му предлагат като голяма чест едно място в съвета, в който той участвуваше по право.

— Ще ми предадете също ключовете от държавната хазна — прибави Филип, като сниши глас. — Знам, че вътре има само паяжини. Но аз отговарям занапред и за малкото, което е останало.

Валоа неволно отстъпи крачка назад. Искаха от него да се откаже от всякаква власт.

— Не мога, племеннико. Трябва да накарам да препишат сметките на чисто.

— За миг не си позволявам, чичо, да се усъмня, че не са чисти! — възкликна Филип с едва доловима ирония. — Моля ви, не ме карайте да ви оскърбявам, като наредя да ги проверят. Дайте ми просто ключовете и ще ви смятаме свободен от отговорност.

Валоа разбра угрозата.

— Така да бъде, племеннико, ключовете ще ви бъдат донесени начаса.

Едва тогава Филип протегна ръце, за да приеме клетвата за вярност на най-могъщия си съперник.

И френският конетабъл пристъпи на свой ред.

— Сега, Гоше, трябва да се занимаем с бургундеца — прошепна му Филип.

VIII. ПОСЕЩЕНИЯТА НА ГРАФ ДЬО ПОАТИЕ

Граф дьо Поатие не се залъгваше с илюзии. Той бе спечелил първата си победа, показна и бърза. Но знаеше, че противниците му няма така лесно да сложат оръжие.

Веднага след като монсеньор дьо Валоа положи пред него клетва за вярност — само на думи — Филип прекоси двореца, за да поднесе почитанията си на снаха си Клеманс. Придружаваха го Ансо дьо Жоенвил и графиня Мао. Юг дьо Бувил избухна в сълзи и падна на колене пред Филип, целувайки ръцете му. Бившият шамбелан не бе присъствувал на следобедното събрание. Не бе напускал поста си и бе стоял през всички тези часове с ръка на шпагата, а докато конетабълът обсаждаше двореца, бе изживял страшна тревога.

— Извинете, монсеньор, извинете слабостта ми. Плача от радост, че отново сте тук… — мълвеше той и сълзите му се стичаха по пръстите на регента.

— Няма нищо, драги, няма нищо — отвърна Филип.

Старият месир дьо Жоенвил не позна граф дьо Поатие.

Той не позна впрочем и собствения си син, а когато три пъти му повториха кои са, той ги обърка и се поклони церемониално пред наследника на името си.

Бувил отвори вратата на спалнята на кралицата. Тъй като Мао понечи да влезе след Филип, попечителят, възвърнал енергията си, каза властно:

— Само вие, монсеньор, само вие!

И затвори вратата под носа на графинята.

Кралица Клеманс беше бледа, уморена и явно далеч от грижите, които толкова много вълнуваха двора и жителите на Париж. Когато граф дьо Поатие пристъпи към нея с протегнати ръце, тя неволно помисли: „Защо не ме омъжиха за него? Днес нямаше да бъда вдовица. Защо за Луи? Защо не за Филип?“ Опита се да си забрани подобни въпроси, струваха й се упреци към всемогъщия създател. Но нищо, дори и благочестието не можеше да забрани на една двадесет и три годишна вдовица да се пита защо другите млади мъже, другите съпрузи са живи!

Филип я уведоми, че е поел регентството и я увери в пълната си преданост.

— О, да, братко, о, да! — пошепна тя. — Помогнете ми! Искаше да каже, без сама да знае как точно да го изрази: „Помогнете ми да живея, помогнете ми да се избавя от отчаянието, помогнете ми да родя това дете, което е едничкото нещо, свързващо ме занапред със земята.“

— Защо чичо ни Валоа — поде тя — ме накара да напусна едва ли не насила къщата ми във Венсен? Луи ми я дари, преди да издъхне.

— Искате ли да се върнете там? — попита Поатие.

— Това е единственото ми желание, братко! Там ще закрепна. И детето ми ще се роди по-близо до душата на баща си, в дома, където тя напусна света.

Филип не вземаше лекомислено никакво решение, дори и второстепенно. Той погледна през прозореца острия връх на Сент-Шапел, чиито очертания бяха леко забулени и неопределени за късогледите му очи.

„Ако задоволя желанието й — разсъждаваше той, — тя ще ми бъде благодарна, ще ме смята свой защитник и ще ме остави да решавам всички въпроси вместо нея. От друга страна, противниците ми по-трудно ще се свързват с нея във Венсен, отколкото тук и по-малко ще я използват срещу мен. Впрочем при сегашното й униние тя не би могла да бъде полезна никому.“

— Искам, сестро, да задоволя всички ваши желания — отвърна той. — Щом събранието на висшите благородници ме избере за регент, първата ми грижа ще бъде да ви върна във Венсен. Сега е понеделник, събранието, което ще ускоря, ще се състои навярно в петък. Идната неделя ще слушате, вярвам, божествената литургия в собствения си дом.

— Знаех, Филип, че сте добър брат. Вашето завръщане е първата утеха, която ми праща бог.

Щом излезе от покоите на кралицата, Филип отиде при тъща си и Ансо дьо Жоенвил, които го чакаха. Мао се бе скарала с Бувил и крачеше с мъжката си походка надлъж нашир по плочите на галерията, охранявана от оръженосци.

— Е, как е тя? — попита Мао.

— Благочестива и примирена, и много достойна да дари Франция с крал — отвърна граф дьо Поатие, така че думите му да бъдат чути от всички присъствуващи.

После добави полугласно:

— Както е изтощена, не ми се вярва да износи детето си до края.

— Това би бил най-добрият подарък, който може да ни направи, и нещата ще се оправят много по-лесно — отвърна Мао също шепнешком. — Пък и ще се сложи край на цялата тази мнителност и на охраната около нея. Откога перовете на кралството нямат достъп при кралицата? И аз бях вдовица, дявол взел го, а можеха да идват при мен за работите на графството!

Филип, който още не бе виждал жена си, откакто се бе завърнал, придружи Мао до двореца Артоа.

— Дългото ви отсъствие бе много мъчително за дъщеря ми — каза Мао. — Но ще я заварите очарователна и свежа. Никой не би повярвал, че е в навечерието на освобождаването си. Такава бях и аз като бременна — чевръста до последния ден.

Срещата на граф дьо Поатие и жена му развълнува и двамата, макар да мина без сълзи. Доста натежала, Жана се движеше с мъка, но видът й издаваше здраве и щастие. Вече се беше стъмнило и светлината на свещите, благоприятна за тена, заличаваше следите на бременността по лицето на младата жена. Тя носеше червена коралова огърлица, тъй като се смяташе, че коралът улеснява раждането.

В присъствие на Жана Филип доби ясно съзнание за спечелените успехи и си позволи да изпита доволство от самия себе си. Като прегърна през раменете жена си, той каза:

— Струва ми се, миличка, че ще мога занапред да ви наричам госпожа регентката.

— Дано бог даде, повелителю мой, да ви даря със син отвърна тя, като се притисна леко до слабото, но яко тяло на съпруга си.

— Бог би проявил най-висша милост — прошепна Филип на ухото й, — ако го забави до петък.

Скоро изникна спор между Мао и Филип. Графиня д’Артоа смяташе, че дъщеря й трябва да се премести в двореца още начаса, за да бъде заедно с мъжа си. Филип, напротив, настояваше Жана да остане в двореца Артоа. Той излагаше няколко довода, доста убедителни, но които не разкриваха истинската му мисъл и не обезоръжиха Мао. Дворецът можел да стане арена на бурни и шумни събрания, вредни за родилка. От друга страна, той смятал, че ще бъде по-прилично Жана да се настани в двореца, когато Клеманс отиде във Венсен.

— Но възможно е утре Жана изобщо да не може да мръдне — изтъкна Мао. — Не държите ли детето ви да се роди в двореца?

— Тъкмо това бих искал да избягна.

— Сега вече наистина не ви разбирам, зетко — заяви Мао и повдигна мощните си рамене.

Тази препирня уморяваше Филип. Той не беше мигнал тридесет и шест часа, беше изминал предишната нощ петнадесет левги на кон и бе прекарал след това най-трудния, най-бурния ден през живота си. Чувствуваше, че брадата му покарва и клепачите му от само себе си се затварят. Но беше решен да не отстъпи. „Да си легна — мислеше си той. — Да ми се подчинят и да си легна!“

— Да попитаме Жана. Какво е вашето желание, миличка?

Мао имаше мъжки ум, мъжка воля и постоянен стремеж да утвърждава престижа на фамилията си. Жана, съвсем различна по природа и много по-сдържана, досега сякаш беше предназначена от съдбата да играе второстепенна рокля, както при почестите, така и в драмите. Сгодена първоначално за Луи Вироглавия, за да бъде дадена после — чрез един вид замяна — на втория син на Филип Хубави, тя можеше известно време да смята, че ще бъде някой ден кралица на Франция и Навара, преди да я измести братовчедка й Маргьорит. Замесена най-отблизо в скандала в Нелеката кула, тя се бе докоснала до прелюбодеянието, без сама да го извърши. Затова и в наказанието бе избягнала доживотния затвор. Докато Маргьорит, убита в затвора, се бе превърнала вече в прах, докато Бланш продължаваше да се мъчи, все още затворена, тя си бе възвърнала съпруга, семейството, положението си в двора. Приучила се на благоразумие по време на едногодишното си пленничество в Дурдан, тя се стараеше да не се изложи на никакъв риск. Не държеше особено детето й да се роди в двореца. И тъй като искаше главно да угоди на мъжа си, който, както тя отгатваше, имаше солидни основания да държи на своето, тя отвърна:

— Искам да родя тук, майко. Тук ще се чувствувам по-добре.

Филип й благодари с усмивка Седнал в едно голямо кресло с високо облегало и скръстил дългите си нозе, той се осведоми за имената на жените и акушерките, които щяха да помогнат на Жана да се освободи, заинтересува се откъде е всяка една от тях, може ли да им се разчита напълно. Препоръча да ги накарат да се закълнат, предпазна мярка, която обикновено се вземаше само при кралските раждания.

„Колко грижлив и добър съпруг“ — мислеше си Жана, докато го слушаше.

Филип настоя също, щом почнат болките, вратите на двореца Артоа да се затворят. Никой не трябваше вече да излиза с изключение на едно лице, което ще го уведоми за раждането…

— …Това ще бъдете вие — каза той и посочи Беатрис д’Ирсон, която присъствуваше на разговора. — Моят шамбелан ще получи нареждания веднага да бъдете допусната при мен, дори ако съм в съвета. И ако не съм сам, ще ми кажете каквото трябва съвсем тихо, без да споделите дума с когото и да било… ако е син. Доверявам се на вас, защото си спомням, че вече изпълнихте веднъж добре поръчението ми.

— При това много по-добре, отколкото вие смятате… монсеньор… — отвърна Беатрис, като наведе леко глава.

Мао хвърли яростен поглед към Беатрис, сякаш за да я накара да спазва приличие. Това момиче със страдалческия си вид, с мнимата си наивност, с подмолната си дързост я караше да изтръпва. Но Беатрис продължаваше да се усмихва. Мимиката на двете им лица не се изплъзна на Жана. Тя чувствуваше, че тайните между майка й и придворната госпожица се сгъстяват и предпочиташе да не ги разнищва.

Обърна поглед към мъжа си. Той не бе забелязал нищо. Облегнал глава на креслото, бе заспал внезапно, повален от съня след победите си. По продълговатото му, обикновено строго лице, се бе разляло нежно и същевременно съсредоточено изражение, по което човек можеше да си представи какъв е бил като дете. Умилена, Жана се приближи предпазливо и го целуна съвсем лекичко по челото.

IX. РОДЕНОТО В ПЕТЪК ДЕТЕ

Още на другия ден граф дьо Поатие се зае с подготовката на събранието в петък. Ако излезеше победител от него, никой вече нямаше да може — дълги години напред — да му оспорва властта.

Той разпрати вестоносци и пратеници, за да свика, както бе уговорено, всички феодални владетели в кралството, в същност всички, които се намираха не по-далеч от два дни път с кон. Това предлагаше, от една страна, изгодата, че нямаше да се даде възможност положението да се влоши, и от друга, че се елиминираха някои могъщи васали като фландърския граф и английския крал, които можеха да се окажат враждебни на Филип.

В същото време Поатие предостави на Гоще дьо Шатийон, Мил дьо Ноайе и Раул дьо Прел грижата да съставят устава за регентството, който щеше да бъде предложен за одобрение на събранието. Като се опираха на взетите вече решения, те се спряха на следните основни положения: граф дьо Поатие ще управлява Франция и Навара с временната титла регент, управител и пазител и ще получава всички кралски доходи. Ако кралица Клеманс роди син, той естествено ще бъде крал и Филип ще запази регентството до пълнолетието му. Но ако Клеманс роди момиче… Всички трудности възникваха ведно с тази хипотеза.

Защото в такъв случай короната нормално се падаше на малката Жана Наварска, дъщеря на Маргьорит и Луи X. Но беше ли тя наистина дъщеря на Луи? Целият двор си задаваше този въпрос през тия няколко дни.

Ако благодарение на Изабел Английска и Робер д’Артоа не бяха разкрити престъпните любовни похождения на Маргьорит, ако скандалът не бе станал публично достояние, ако не бе имало процес и присъди, никой не би оспорвал правата на Жана Наварска. При липса на мъжки наследник тя ставаше кралица на Франция. Но над нея тежеше сериозно съмнение, че е незаконнородена: Шарл дьо Валоа и самият Луи X особено охотно бяха поддържали тази версия по време на втората женитба на Вироглавия и привържениците на Филип не пропуснаха в този случай да я използват.

— Тя е дъщеря на Филип д’Оне — говореше се открито. Така скандалът в Нелската кула, макар никога да не бе имало гнусно и престъпно блудство освен в народното въображение и да се свеждаше всъщност до най-банално прелюбодеяние, поставяше цели две години, след като бе избухнал, един изключително сериозен проблем за френската династия.

Някой предложи короната да се даде във всеки случай на детето на Клеманс, независимо дали е момче или момиче.

Филип дьо Поатие се понамръщи. Разбира се, съмненията около Жана Наварска бяха доста основателни, но все пак не притежаваха никакво абсолютно достоверно доказателство. Въпреки натиска, упражнен върху нея, и въпреки всевъзможните пазарлъци, Маргьорит не беше подписала декларация, в която да подтвърди незаконността на Жана. Писмото, писано в навечерието на смъртта й и използвано в процеса срещу Марини, недвусмислено потвърждаваше противното. Съвсем очевидно беше, че нито старата Анес Бургундска, нито синът й Йод IV, сегашният херцог, нямаше да се съгласят внучката и племенницата им да бъде изместена. Фландърският граф непременно щеше да вземе тяхната страна, а може би и Шампанският граф. Франция щеше да бъде изложена на опасността от гражданска война.

— В такъв случай — предложи Гоше дьо Щатийон — да постановим, че жените не могат да вземат короната. Сигурно съществува някой стар обичай, на който да можем да се позовем.

— Уви — отвърна Мил дьо Ноайе, — накарах вече да се поровят, защото и на мен ми дойде същата идея, само че нищо не намират.

— Нека потърсят по-внимателно! Възложете тази грижа на приятелите си, учените от Университета и от съда. Ако си дадат малко труд, тези хора са в състояние да изнамерят обичай за всичко и в какъвто си искат смисъл. Ще стигнат чак до Хлодвиг, за да докажат, че трябва да ви разцепят главата, да ви опекат краката или да ви отрежат най-ценното.

— Вярно е, че не накарах да търсят толкова надалеч. Имах пред вид само обичаите, установени от Юг насам — призна Мил. — Би трябвало да се проучат и по-старите. Само че нямаме време до петък.

Присвил клепачите си на костенурка, настояващ на своето, конетабълът заклати четвъртитата си брадичка:

— В същност би било безумие да оставим момиче да се качи на трона. Представяте ли си дама или госпожичка, командуваща армии, след като всеки месец ще бъде „нечиста“, а всяка година — бременна? Или да се справя с васалите, след като не може да овладее собствения си нагон? А, не, лично аз не си представям това и тутакси бих върнал сабята си. Пак ви казвам, монсеньори, Франция е много доблестно кралство, за да попадне в женски ръце и да бъде управлявано от жена. На герба ни не стои хурка!

Заключителната сентенция направи силно впечатление на духовете.

Филип дьо Поатие предложи една доста замъглена редакция, съгласно която решението се отлагаше за по-късно.

Ако предположат, че кралица Клеманс роди дъщеря, Филип ще остане регент до пълнолетието на по-голямата си племенница, Жана. Чак тогава ще се уреди въпросът за наследството, било в полза и на двете принцеси, като едната вземе Франция, другата — Навара, било в полза само на едната, която ще обедини и двете кралства, било в ущърб и на двете, ако се откажат от правата си или ако камарата на перовете, свикана, за да разгледа въпроса, сметне, че жена не може да управлява френското кралство. В такъв случай короната ще се падне на най-близкия роднина на последния крал по мъжка линия… тоест на Филип. Така се поставяше за първи път официално кандидатурата на Филип, но с толкова предварителни уговорки, че изглеждаше като компромисно или арбитражно решение.

Този устав, връчен поотделно на най-влиятелните барони, настроени благоприятно към Филип, бе одобрен от тях.

Единствена Мао, макар доста необяснимо, изказа известни задръжки спрямо този документ, който предвиждаше изкачването на зет й и дъщеря й до френския трон. Нещо във формулировката не й допадаше.

— Не бихте ли могли да кажете просто: „Ако двете дъщери се откажат…“, без да поставяте условието перовете да решат дали трябва да управлява жена?

— Е, майко — отговори й Филип, — та иначе те не биха се отказали! Перовете, сред които сте и самата вие, са единственото компетентно събрание. Та нали отначало те са избирали краля както кардиналите избират папата или князете — императора? Точно така нашият прадядо Юг, френският херцог, е бил избран за крал. Ако днес вече това не се прави, то е защото в продължение на триста години кралете ни винаги са имали син, който да наследи трона5.

— Та този обичай се опира на чиста случайност! — възрази Мао. — Този ваш устав, който отстранява жените от властта, ще подкрепи само пратениците на племенника ми Робер. Ще видите, че той няма да пропусне да се опита да ме лиши от графството ми.

Тя мислеше само за разприте около наследството на Артоа и пет пари не даваше за Франция.

— От кралски до феодален обичай, майко, има разлика. И вие ще запазите по-добре графството си, ако зет ви е регент или може би крал, отколкото посредством доводите на легистите.

Мао се подчини, без да бъде напълно убедена.

— Ето ти благодарността на зетьовете — каза тя малко по-късно на Беатрис д’Ирсон. — Отравяш крал, за да заемат мястото му, а те тутакси почват да вършат всичко на своя глава и не държат сметка за нищо!

— Защото, госпожо, той не знае какво точно ви дължи, нито как си е отишъл нашият господар Луи.

— И не трябва да го знае, господи? — извика Мао. — Та той бе негов брат в крайна сметка и моят Филип има необясними пристъпи на справедливост. Дръж си езика, моля ти се, дръж си езика?

През същите тези дни Шарл дьо Валоа, подпомогнат от Шарл дьо Ла Марш и от Робер д’Артоа, беше под пълна пара: разправяше наляво и надясно, че е безумие да утвърдят Филип като регент, а още повече да го посочат като евентуален наследник. Филип и тъща му имаха много неприятели. Будещата подозрения смърт на Луи X премного беше в услуга и на двамата, на намеренията им, за да не е тяхно дело. Валоа предлагаше други гаранции. Открай време съюзник на неаполския крал, никой по-добре от него не можеше да разреши проблемите относно Клеманс и Анжуйската династия. Тъй като бе правил услуги на римските папи, той бе залазил доверието на италианските кардинали, без които, както се виждаше вече, нямаше да бъде избран папа, въпреки недопустимите способи да се зазижда конклав в църква. Бившите тамплиери си спомняха, че Валоа никога не бе одобрил премахването на ордена им. И фламандците не криеха, че биха предпочели да преговарят с него.

Когато Филип узна за тази кампания, той нареди на привържениците си да разгласят в отговор, че наистина е удивително чичото на краля да се опира на чуждите дворове или даже на враговете на кралството, за да се домогне до властта; ако искат да видят папата в Рим, Франция в ръцете на Анжуйската династия, орденът Тампъл възкръснал и фламандците напълно свободни, трябва незабавно да предложат регентството на граф дьо Валоа.

Най-сетне настъпи съдбоносният петък, когато трябваше да се състои събранието. Щом се зазори, Беатрис д’Ирсон се яви в двореца и тутакси беше въведена в спалнята на граф дьо Поатие. Придворната госпожица беше леко задъхана, защото бе тичала от улица Моконсей до там. Филип вдигна глава от възглавницата.

— Момче ли е? — попита той.

— Момче, монсеньор, и много добре развито — отвърна Беатрис и кокетно сведе дългите си ресници.

Филип се облече набързо и се втурна към двореца Артоа.

— Вратите! Вратите! Вратите да останат затворени! — извика той още на входа. — Спазихте ли точно нарежданията ми? Никой ли освен Беатрис не е излизал? Нека бъде така през целия ден!

После той се затича нагоре по стълбата. Строгостта и важността, които донякъде умишлено си придаваше, го бяха напуснали.

Както бе прието в княжеските домове, „родилнята“ бе пищно украсена. Големи гоблени с ярки багри, изработени в Арас, покриваха стените от горе до долу, а подът бе осеян с цветя — перуники, рози и маргарити, — по които стъпваха. Родилката, бледа, с блеснали очи и още измъчено лице, лежеше в голямо легло с копринени завеси, завита с чаршафи, които се влачеха цял аршин по пода. В двата ъгъла на спалнята имаше две легла, също с копринени завеси, предназначени едното за положилата клетва акушерка, другото за приспивачката на бебето.

Филип се отправи към богато украсената люлка и се наведе много ниско, за да види току-що родения си син. Отвратително и все пак затрогващо, както всяко дете в първите часове на живота си, червено, сбръчкано, със залепени очи и разлигавено устенце, със съвсем рядък кичур руси косми, щръкнали на голата му глава, бебето спеше, омотано със здраво стегнати кръстосани повои.

— Ето го, значи, малкия ми Луи Филип6, когото толкова желаех и който идва толкова навреме!

Едва тогава граф дьо Поатие се приближи до жена си, целуна я по бузите и й каза с дълбока признателност:

— Безкрайно ви благодаря, миличка, безкрайно. Дарихте ме с голяма радост и тя заличава завинаги от паметта ми някогашните ни неприятности.

Жана улови тясната ръка на мъжа си, доближи я до устните си и я плъзна по лицето си.

— Бог ни благослови, Филип. Бог благослови деня, в който отново се събрахме през есента — прошепна тя.

Не беше свалила още кораловата огърлица от шията си.

Графиня Мао, запретнала ръкави над обраслите си с косми ръце, присъствуваше победоносно на тази сцена. Тя потупа енергично корема си.

— Е, не ви ли казвах, синко? — възкликна тя. — Бива си ги утробите на Артоа и Бургундия!

Филип се върна при люлката.

— Не можете ли да го разповиете, за да го видя по-добре?

— Не е за препоръчване, монсеньор — обади се акушерката. — Детските крачета са много крехки и трябва да останат стегнати колкото може по-дълго, за да заякнат и да не се изкривят. Но бъдете спокоен, монсеньор, много внимателно го разтрихме със сол и мед и го поръсихме със счуканй рози, за да махнем лепкавата течност, намазахме с мед цялата му уста отвътре, за да му е сладко и да има апетит. Бъдете сигурен, че добре сме се погрижили за него.

— И за вашата Жана също, синко — добави Мао. — Накарах да намажат корема й с един чудесен мехлем, примесен със заешка тор по рецептата на метр Арно, за да се свие.

— Но, майко — обади се родилката, — аз мислех, че тази рецепта е за безплодните жени.

— Ами! Заешкият тор се използва за всичко! — отвърна графинята.

Филип не можеше да се налюбува на наследника си.

— Не намирате ли, че прилича много на баща ми? Има същото високо чело.

— Може би — каза Мао. — Аз пък в същност откривам в него чертите на добрия ми покоен Отон. Нека има душевната и телесна сила на тях двамата, това му пожелавам!

— Той прилича най-много на вас, Филип — каза нежно Жана.

Граф дьо Поатие се изправи гордо.

— Сега, вярвам, разбирате по-добре заповедите ми, майко, както и защо наредих да държите вратите затворени. Никой още не трябва да знае, че имам син. Защото биха казали, че съм измайсторил правилника за наследяването на престола нарочно в този дух, та да му осигуря трона след мене, ако Клеманс не роди момче. Познавам няколко души и на първо място брат си Шарл, които биха се възпротивили, ако видят надеждите си толкова скоро осуетени.

— Вярно, днес се събираме! Този малък хубостник ме накара да забравя! — извика Мао, като посочи към люлката. — Крайно време е да се наглася и да хапна нещичко, за да бъда във форма. Чувствувам се без сили, станах толкова рано. Филип, няма да имате нищо против, нали? Беатрис! Беатрис!

Тя плесна с ръце и поиска пастет от щука, варени яйца, бяло сирене с подправки, сладко от орехи, праскови и бяло вино от Шато-Шалон.

— Днес е петък, трябва да постя — каза тя.

Слънцето се показа над покривите на града и заля с лъчите си това щастливо семейство.

— Хапни си малко. Няма да ти стане тежко от пастета от щука — каза Мао на дъщеря си.

Филип стана скоро, за да даде последните си нареждания за събранието.

— Миличка, днес никой няма да ви поднесе поздравленията си — каза той на Жана, като посочи наредените в полукръг около леглото възглавници за посетителите. — Но обзалагам се, че утре тук ще има голяма навалица!

Когато се канеше да излезе, Мао го дръпна за ръкава.

— Синко, помислете малко за Бланш, която е все още в замъка Гаяр. Тя е сестра на жена ви.

— Непременно, непременно. Ще гледам да подобря участта й.

И той си тръгна със залепената на подметката му смачкана перуника.

Мао затвори вратата.

— Ей вие, приспивачките, попейте ни малко — извика тя.

X. СЪБРАНИЕТО НА ТРИТЕ ДИНАСТИИ

От своите покои кралица Клеманс чу как „най-влиятелните хора“ отиват на събранието. Шумните им гласове отекваха под сводовете на двореца и в двора.

Четиридесетдневното й затворничество, предписано от траурния ритуал, бе завършило предната вечер. В наивността си Клеманс си беше въобразила, че са насрочили нарочно събранието за тази дата, за да й дадат възможност да присъствува. Затова тя се готвеше за тържественото си появяване в обществото и като че ли си възвръщаше вкуса към живота, защото отново изпитваше любопитство и дори нетърпение. Но в последната минута лекарски консилиум, в който участвуваха личните лекари на граф дьо Поатие и графиня Мао, й забрани да се излага на умора, която би могла да й навреди в нейното състояние.

Това решение всъщност удовлетворяваше различните партии в двора, защото никой не бе загрижен да защити правата на Клеманс за регентството. А при това, щом се ровеха с такова настървение в старите обичаи, за да издирят прецеденти, от които да се вдъхновят, те непременно се бяха натъкнали на Ан Киевска, вдовица на Анри I, която е разделяла с девер си Бодуен Фландърски тази функция, поради „ненакърнимото право, получено ведно с коронясването“. По-пресният пример на Бланш Кастилска не беше се още заличил от спомена им7.

Но престолонаследникът на Виеноа, зет на Клеманс и най-естествено неин вероятен защитник, се беше съюзил с Филип дьо Поатие.

Но Шарл дьо Валоа, макар да се представяше за най-искрен покровител на племенницата си, не мислеше да работи за някой друг освен за себе си.

Но Бургундският херцог Йод, дошъл, както сам казваше, за да отстои правата на племенницата си, дъщерята на Маргьорит, държеше преди всичко да бъде отстранена Клеманс.

Задържала се малко месеци на трона, преди да прояви качествата си и да упражни влияние върху бароните, хубавата анжуйка бе считана вече за оцелялата спътница на краткотрайно и смутно царуване, оказало се бедствено в много отношения.

— Не донесе щастие на кралството — казваха хората за нея.

И ако все още се съобразяваха с нея като бъдеща майка, явно й показваха, че бе престанала да съществува като кралица.

Затворена в уединеното крило на двореца, тя чу, че глъчката постепенно затихва. Започваше заседанието в залата на големия съвет и затваряха вратите.

„Боже мой, боже мой! — помисли си тя. — Да бях си останала в Неапол!“

И тя се разрида, като си спомни детството си, синьото море, гъмжащото, шумно, великодушно население, състрадателно към скръбта, нейния народ, който умееше да обича толкова красиво…

През това време Мил дьо Ноайе четеше на бароните правилника за наследяване на короната.

Граф дьо Поатие се бе погрижил да отстрани от себе си всички символи на кралското величие. Креслото му беше в средата на подиума, но той заповяда да не поставят балдахин над него. Облечен беше в тъмни дрехи без никакво украшение. Сякаш казваше с вида си: „Монсеньори, събрали сме се да работим.“ Единственият му отличителен знак бяха тримата сержанти, застанали прави зад него: той осигуряваше упражняването на върховната власт, без обаче да се счита облечен в нея.

Затова пък грижливо бе подготвил залата и бе накарал шамбеланите си да определят мястото на всеки присъствуващ, съгласно доста произволен, но строг церемониал, в който се разпознаваха методите на Филип Хубави.

Вдясно от Филип беше седнал Шарл дьо Валоа, а веднага след него конетабълът Гоше дьо Шатийон, за да наблюдава бившия константинополски император и да го изолира от групичката му. Филип дьо Валоа беше настанен през шест стола от баща си. От лявата си страна Поатие бе сложил чичо си Луи д’Еврьо, после брат си Шарл дьо Ла Марш, като по този начин не му даваше възможност да съгласува мнението си с Валоа по време на заседанието и да се откаже от дадената от тях двамата дума четири дни преди това.

Но вниманието на граф дьо Поатие бе насочено главно към братовчед му Бургундския херцог, настанен от другата страна на подиума и ограден от графиня Мао, престолонаследника на Виеноа, Савойския граф и Ансо дьо Жоенвил.

Филип знаеше, че младият херцог ще говори от името на майка си, херцогиня Анес, която като дъщеря на Луи Свети се ползваше с голям престиж сред бароните. Всичко, което беше свързано със спомена за Луи Свети, беше обект на почит. Малцината останали живи, които можеха да кажат, че са го виждали или са му служили, които бяха разговаряли с него или се бяха радвали на обичта му, бяха едва ли не свещени.

Достатъчно би било Йод Бургундски да каже: „Майка ми, дъщеря на владетеля ни Луи Свети, който я благословил и я целунал по челото, преди да потърси смъртта си в поганската земя…“ и всички присъствуващи щяха да се развълнуват.

За да обезсили подобна маневра, Филип дьо Поатие беше вмъкнал в играта си една много важна и съвсем неочаквана фигура: Робер дьо Клермон, другия жив потомък от единадесетте деца на канонизирания крал, шестия и най-малък негов син. Държаха на всяка цена на благословията на Луи Свети? Чудесно, Поатие им я поднасяше!

Освен това присъствието на Робер дьо Клермон не мина незабелязано, а направи голямо впечатление, защото от много отдавна вече той не се мяркаше в двора. Беше се появил за последен път преди около пет години. Бяха го почти забравили и когато си спомняха за него, никой не се осмеляваше да говори високо.

Всъщност чичо Робер беше луд, откакто едва двадесет и четири годишен го бяха праснали с боздуган по главата. Буйна, но рядко проявяваща се лудост с дълги периоди на затишие, които бяха дали възможност на Филип Хубави да го използва понякога за показни мисии. Старецът не беше опасен с приказките си: той почти не говореше. Беше опасен с евентуалните си постъпки, защото нищо не предвещаваше пристъпа на криза, а прихванеше ли го, той се нахвърляше с меч в ръка срещу близките си. Тогава предлагаше мъчителната гледка на шестдесетгодишен барон, не само с величествена външност, а и с благородно потекло, който внезапно почва да троши мебели, да раздира завеси и да преследва прислужничките, превърнали се за него в противници на турнири.

Граф дьо Поатие беше наредил той да седне на другия край на естрадата, точно срещу Бургундския херцог, при това близо до една врата. Двама грамадни оръженосци стояха недалеч от него, натоварени да го обезвредят при най-малка опасност. Презрителният, отегчен и отсъствуващ поглед на Робер дьо Клермон блуждаеше по лицата на присъствуващите, спираше се внезапно на някое от тях, изпълнен с мъчително безпокойство поради изплъзващия се спомен, после угасваше.

Непосредствено до лудия бе седнал синът му, Луи Бурбонски, той пък куц. Това обстоятелство като че ли открай време му бе пречило да атакува, но не и да бяга, както бе показал при Куртре. Отпуснат, недъгав и боязлив, Луи Бурбонски за сметка на това не беше лишен от прозорливост. Затова по стар навик се беше присъединил към по-силната партия.

От тези двама феодални владетели, единият поразен в главата, а другият — в краката, щеше да води началото си дългата Бурбонска династия.

Така че на това събрание на 16 юли 1316 година се бяха събрали и трите клона на Капетите, които цели пет века щяха да царуват над Франция. Този ден трите династии можеха да се любуват било в залеза или в изгрева си: Капетите по права линия скоро щяха да угаснат с Филип дьо Поатие и дьо Ла Марш. Династията Валоа щеше да ги последва с тринадесет крале, като се почне със сина на Шарл. И най-сетне Бурбонската династия щеше да се появи на трона едва след изчезването й, когато още веднъж щеше да се наложи да се търси пак потомък на Луи Свети за крал. Всяко прекъсване на някоя от трите династии щеше да бъде съпътствувано с изтощителни, опустошителни войни. И всяка династия щеше да завърши с трима братя…

Сложното съчетание между постъпките на хората и непредвидените им съдби винаги ще предизвиква удивление. Цялата история на френската монархия в продължение на пет века, ведно с величието и драмите, е обусловена от правилника за наследяване на короната, прочетен на прословутия 16 юли от Мил дьо Ноайе, бивш маршал на войските и съветник в съда, пред „първите хора на кралството“.

Насядали по пейките или облегнати на стените, барони, прелати, висши сановници, доктори, юристи и делегати на парижките граждани го бяха изслушали внимателно. Филип дьо Поатие ги гледаше, присвил очи, за да преодолее късогледството си, което замъгляваше леко лицата и размазваше очертанията на групите.

„Имам син, имам син — казваше си той, преизпълнен от щастие, — а те ще узнаят това едва утре. Готвеше се да посрещне атаката на Бургундския херцог, но тя дойде от другаде.“

На това събрание присъствуваше един мъж, когото нищо не можеше да уплаши: благородната кръв не му правеше впечатление, защото беше от възможно най добро потекло; не се прекланяше пред силата, защото беше в състояние да тръшне на земята вол и не се поддаваше на никакви комбинации, защото мреше да крои най-всевъзможни самият той. Този мъж беше Робер д’Артоа. Той именно стана веднага, след като Мил дьо Ноайе прочете правилника, за да започне битката, без да е съгласувал изказването си с когото и да било.

Тъй като всички в този ден се перчеха със семействата си, и той бе довел майка си, Бланш Бретанска, съвсем дребна женица с тясно лице, бели коси и крехки крайници, която като че ли никога не можеше да се начуди как е родила този чутовен исполин.

Разперил лакти и пъхнал пръсти в сребърния си колан, Робер изтърси:

— Смаян съм, монсеньори, че ни се предлага нов правилник за наследяване на короната, измайсторен изцяло с оглед на обстановката, макар че вече съществува правилник, продиктуван от покойния ни крал.

Всички очи се обърнаха към граф дьо Поатие и някои присъствуващи се попитаха тревожно дали не са потулили някак част от завещанието на Луи X.

— Не ми е ясно, братовчеде, за какъв правилник говорите. Вие сте присъствували на последните минути на врат ми заедно с много други барони, които са тук, и никой не ми е споменавал, че той е изказал някакво желание по този въпрос.

— Затова пък, братовчеде — отвърна подигравателно Робер, — когато казвам „последния ни крал“, не говоря за брат ви Луи X, бог да го прости!…, а за баща ви, любимия ни повелител Филип Хубави… бог да прости и него!… Та крал Филип, значи, бе решил, написал и бе накарал перовете да се закълнат, че ако той самият умре, преди синът му да е достатъчно голям, за да царува, кралските функции и регентската длъжност трябва да бъдат дадени на брат му, монсеньор Шарл, граф дьо Валоа. Така че, братовчеде, тъй като никакъв друг правилник не е бил изготвян междувременно, струва ми се, че трябва да приложим именно него.

Бланш Бретанска одобряваше с кимане на глава, усмихваше се с беззъбата си уста и местеше наоколо живите си блестящи очи, като подканяше с поглед съседите си да одобрят изявлението на сина й. Не можеше този бърборко да каже нещо, този заядливец да заведе дело, този злосторник да извърши някое насилническо или измамническо действие, без тя да се възхищава като на откровение или чудо. Граф дьо Валоа й благодари безмълвно, като сведе клепачи.

Филип дьо Поатие, облакътен на едната облегалка на креслото си, бавно махна с ръка.

— Възхищавам ви се, Робер, възхищавам се, че така ревностно сте готов да изпълните волята на баща ми, а неохотно се покорявахте на справедливите му нареждания, докато беше жив. Започвате да имате по-добри чувства с възрастта, братовчеде! Бъдете спокоен. Именно волята на крал Филип се стараем да зачетем. Нали така, чичо? — обърна се той към Луи д’Еврьо.

Луи д’Еврьо, който от месец и половина насам се противопоставяше на маневрите на Валоа и Робер д’Артоа, взе думата.

— Правилникът, на който се позовавате, Робер, е в сила по отношение на заложения в него принцип, но не може да важи безкрайно за едно и също лице. Ако нещо подобно се случи с френската корона след петдесет или сто години, няма да търсят брат ми Шарл, за да го направят регент на кралството… колкото и дълго да му пожелавам да живее. Бог не е създал Шарл вечен специално за тази цел. Като постановява, че регентството се пада на по-възрастния брат, правилникът посочва именно Филип и затова онзи ден положихме клетва пред него. Така че не поставяйте отново на обсъждане въпрос, който вече е решен.

Можеше да се сметне, че Робер е бит. Малко го познаваха тогава. Той наведе леко глава, като изложи на струящите през витражите слънчеви лъчи бакърените си коси, навити на руло върху мощния му врат. Сянката му се разстилаше застрашително по плочите чак до краката на граф дьо Поатие.

Последните желания на крал Филип не включваха никакво разпореждане относно кралските дъщери, нито че трябва да се откажат от правата си, нито че решението зависи от събранието на перовете.

Трепет на одобрение раздвижи редиците на феодалите от Бургундия и Шампания, а самият херцог Йод извика от естрадата:

— Добре го казахте, братовчеде, и точно това щях да питам и аз!

Бланш Бретанска отново метна около себе си искрящи погледи. Конетабълът се размърда на стола си. Чу се доволното му мърморене и хората, които го познаваха добре, предвиждаха, че ще избухне.

— Откога е въведена тази новост в нашите обичаи? — продължи младият херцог, като се изправи. — От вчера, струва ми се! Откога дъщерите би трябвало да бъдат лишени от владенията и от короната на бащите си, щом случийно липсват мъжки наследници?

И конетабълът стана на свой ред.

— Откакто — отвърна той умишлено бавно — една от тия дъщери не предлага на кралството гаранция, че действително е родена от бащата, когото искат тя да наследи. Узнайте най-сетне това, което се говори навсякъде и което братовчед ни Валоа лично е повтарял доста често в Тесния съвет. Франция е премного хубава и премного голяма страна, месир херцог, за да може, без да бъде обсъдено от перовете, да се даде короната на принцеса, за която не се знае дали е дъщеря на крал, или на оръженосец.

Събранието притихна. Йод Бургундски стана смъртно бледен. Помислиха, че ще се нахвърли срещу Гоше дьо Шатийон, който чакаше, готов за бой като стар воин. Но гневът на бургундеца се насочи към Шарл дьо Валоа.

— Значи вие, братовчеде, който избрахте за жена на първородния си син едната ми сестра, точно вие позорите другата, която е мъртва?

— Е, приятелю — обади се Валоа, — ако става дума за опозоряване, сестра ви Маргьорит… нека бог прости греховете й… не се нуждае от моята помощ!

И прибави тихо на Гоше дьо Шатийон:

— Защо трябваше да замесвате и мен?

— Ами вие, братко, чрез брака ви — продължи Йод, като посочи с ръка Филип дьо Валоа, — одобрявате ли мерзостите, който чувате?

Филип дьо Валоа, чувствуващ се неловко поради високия си ръст и търсещ напразно с очи съвет от баща си, повдигна безпомощно ръце и се задоволи да каже:

— Не може да се отрече, братко, че се вдигна голям скандал.

Присъствуващите зашумяха. От дъното на залата долитаха гласовете на спорещите. Някои барони поддържаха, че Жана е незаконнородена, други, че е законна дъщеря на Луи X. Изтерзан, бледен, Шарл дьо Ла Марш бе навел глава, както всеки път, когато ставаше дума за тази злощастна история. „Маргьорит умря и Луи умря — казваше си той. — Но жена ми Бланш е все още жива и аз продължавам да нося на челото си своя позор.“

В този миг граф дьо Клермон, на когото никой вече не обръщаше внимание, показа известни признаци на вълнение.

— Предизвиквам ви на бой, месир, предизвиквам ви всички! — извика той внезапно.

— По-късно, татко, по-късно ще отидем на турнира — каза му Луи Бурбонски, стараейки се да говори спокойно и непринудено.

Същевременно той подкани с жест двамата оръженосци да бъдат готови в случай че се наложи да обкръжат лудия.

Очарован от себе си, Робер д’Артоа се любуваше на бъркотията, която бе предизвикал.

Бургундският херцог заяви на Шарл дьо Валоа:

— Разбира се, че и аз моля бог да прости греховете на Маргьорит, ако действително е съгрешила. Но не го моля така горещо да прости на убийците й!

— Давате ухо на лъжи, Йод — отвърна Шарл дьо Валоа. — Знаете отлично, че сестра ви умря само от срам и угризения в затвора.

Сега когато граф дьо Валоа и Бургундският херцог бяха много сериозно скарани и нямаше никакви изгледи да обединят каузите си в близко бъдеще, Филип дьо Поатие простря ръце към тях в знак на помирение.

Но Йод не искаше мир, а тъкмо обратното.

— Наслушах се днес на оскърбления срещу Бургундия, братовчеде — каза той. — Противопоставям се на признаването ви за регент и потвърждавам, и поддържам пред вас пълните права на племенницата си Жана.

После, като кимна на бургундските феодали да го последват, той излезе от залата.

— Монсеньори, месир — каза граф дьо Поатие, — тъкмо това се постараха да избегнат нашите легисти, като възложиха на съвета на перовете да реши по-късно, ако се наложи, въпроса за правата на дъщерите. Защото ако кралица Клеманс роди момче, цялата тази разправия е безпредметна.

Робер д’Артоа продължаваше да стои прав пред естрадата с ръце на хълбоците.

— Аз запомних само едно от вашия правилник, братовчеде — извика той, — че занапред по създаден във Франция обичай се оспорва на жените правото да наследяват бащите си. В такъв случай искам да ми се върне моето графство Артоа, дадено несправедливо на леля ми Мао. И докато не ми въздадете справедливост по този пункт, няма да се появя в съвета ви.

С тези думи той също се отправи към изхода, следван от майка си, която заситни зад него, горда от сина си и от самата себе си.

Графиня Мао вдигна ръце — жест, който красноречиво казваше: „Ето, нали ви казах!“

Преди да премине прага, стигнал до граф дьо Клермон, Робер му пошепна вероломно на ухото:

— Вземете копията, братовчеде, вземете копията!8

— Срежете въжетата! Обявете сражението! — извика Клермон и се изправи.

— Престъпна свиня, дяволът да те изтърбуши! — прошепна Луи Бурбонски на Робер.

После каза на баща си:

— Останете още малко с нас. Още не са изсвирили тръбите.

— Така ли? Не са ли още изсвирили? Добре тогава. Нека свирят вече! Късно е — каза Клермон.

Той зачака с празен поглед и разперени ръце.

Луи Бурбонски се запъти, накуцвайки, към граф дьо Поатие и го помоли тихичко да ускори церемониала. Филип кимна в знак на съгласие.

Луи Бурбонски се върна при болния, хвана го за ръка и му каза:

— Клетвата, татко, сега трябва да положите клетвата.

— А, разбира се, клетвата.

Хромият поведе лудия и прекосиха естрадата.

— Монсеньори — признесе Луи Бурбонски, — най-старият потомък на Луи Свети, който одобрява във всичко правилника, признава месир Филип за регент и му се заклева във вярност.

— Да, месир, да… — промълви Робер дьо Клермон.

Филип изтръпна пред онова, което чичо му можеше да прибави. „Ще ме нарече «госпожо» и ще поиска шала ми“.

Но Клермон продължи с укрепнал глас:

— Признавам ви, Филип, като най-подходящ по право и като най-мъдър. Нека бди над вас от небесата свещенатата душа на баща ми и да ви помогне да осигурите мир на кралството и защита на святата ни вяра. Трепет на радостна изненада премина по редиците на бароните. Какво ставаше в главата на този човек, за да може да се люшне така без преход от безумното бълнуване до разумната реч, от комичното до величието?

Много бавно и много изтънчено той коленичи пред племенника си, простря напред ръце. Когато се изправи и се обърна, след като Филип го прегърна и целуна, големите му сини очи плуваха в сълзи.

Всички присъствуващи станаха прави и продължително акламираха двамата графове.

Филип бе утвърден като регент от цялото кралство с изключение на една провинция, Бургундия, и на един човек, Робер д’Артоа.

XI. ГОДЕНИЦИТЕ ИГРАЯТ НА ГОНЕНИЦА

Обстоятелството, че е напуснал шумно някое политическо събрание в знак на несъгласие, никога не е попречило на протестиращия да седне после на една маса с противниците си.

Въпреки сутрешното си избухване, след като бе любезно помолен, Бургундският херцог прие да вземе участие в семейното угощение, което граф дьо Поатие предложи същия ден в замъка Венсен.

А френското кралско семейство, включително братовчедите и висшите сановници, наброяваше повече от сто души, които се преместиха от Сите във Венсен и насядаха в късния следобеден час, или с други думи към пет часа, около дългите, монтирани за случая маси, покрити с бели покривки.

Присъствието на Бургундския херцог правеше още по-осезателно отсъствието на Робер’Артоа.

— Моят син падна духом на излизане от двореца, толкова се разстрои от онова, което чу — казаБланш Бретанска.

— Наистина ли падна духом? — учуди се Поатие. — Надявам се, че не се е ударил зле, след като падна от толкова високо!

Но затова пък никой не се изненада от отсъствието на граф дьо Клермон, отведен набързо в дома му веднага след клетвата. Направиха комплименти на Луи Бурбонски за хубавото впечатление, което им бе произвел баща му, и изказаха съжаленията си, че заболяването му, между другото благородно заболяване, защото се дължеше на бойна злополука, не му позволява по-често да участвува в работите на кралството.

Вечерята започна с хубаво настроение. Конетабълът и Бурбонският херцог бяха поставени на такова разстояние, че огънят между тях да не пламне. Валоа бръщолевеше, без никой да се вслушва в думите му.

Най-удивителното на тази вечеря беше броят на децата. Тъй като Йод Бурбонски беше поставил едно условие: да присъствува и малката Жана, като компенсация за оскръблението, което бе понесла на събранието Граф дьо Поатие бе сметнал за необходимо да доведе трите си дъщери, Валоа пък — най-малките си издънки, граф д’Еврьо — сина си и дъщеря си, които още си играеха на куклен театър, а престолонаследникът на Виеноа — малкия „престолонаследник“ Гиг, годеника на третата дъщеря на регента, както и Луи Бурбонски — ония от децата си, които можеха да ходят… Не можеха да се оправят с малките имена: гъмжеше от Бланш и Изабел, от Шарл и Филип. Когато някой извикаше: „Жана!“, шест главички се обръщаха едновременно.

Всички тези братовчедчета бяха предназначени да се изпоженят помежду си в услуга на политическите комбинации на бащите си, които на свой ред също са били оженени така, в най-тясно кръвосмешение. Колко разрешения трябваше да искат от папата в името на териториалните интереси и в ущърб на декретите на религията! И колко нови хромави и нови безумни можеха да се очакват! Единствената разлика между потомците на Адам и на Капетите беше, че във френското кралско семейство все още избягваха да женят братя и сестри.

Престолонаследничето и годеницата му, малката Изабел дьо Поатие, която скоро щяха да наричат не иначе, а Изабел Френска, предлагаха гледката на най-разнежващо разбирателство. Те ядяха от една и съща чиния. Престолонаследничето избираше за бъдещата си съпруга най-хубавите парченца от задушената змиорка, като бъркаше усърдно в соса и й ги пъхаше насила в устата, като цапаше цялото и лице. Другите деца много им завиждаха, защото бяха вече узаконена двойка. Щяха да им отделят малък личен апартамент с конен и пеш прислужник и с камериерки.

Жана Наварска не ядеше нищо. Нейното присъствие на това угощение беше наложено и тъй като децата първи отгатват чувствата на родителите си и преувеличиват външния им израз, всички братовчедчета на нещастното сираче се отвръщаха от него. Жана беше измежду най-малките. Беше само на пет години. Като се изключат русите й коси, тя с много свои черти започваше да прилича на майка си — изпъкнало чело, високи скупи. Самотно дете, което не умееше да играе и живееше между слуги в огромните празни зали на Нелския дворец, тя никога още не беше виждала толкова много хора събрани заедно, нито беше чувала такъв шум от гласове и съдове. Затова гледаше със смесица от възхищение и страх разхищението на какви ли не храни, изсипвани безспир върху масите с щръкнали край тях чревоугодници. Тя чувствуваше, че не е обичана. Ако зададеше някой въпрос, никой не й отговаряше. Макар и да беше съвсем малка, беше вече достатъчно развита умствено, за да си помисли: „Баща ми беше крал, майка ми — кралица. И двамата умряха и вече никой не говори с мен.“ Тя никога нямаше да забрави тази вечеря във Венсен. Колкото по-високи ставаха гласовете, колкото по-дружно ехтяха смеховете, тъжното настроение на малката Жана, отчаянието й на това угощение на исполини, все повече я гнетяха. Луи д’Еврьо, който отдалеч видя, че всеки миг ще заплаче, подхвърли на сина си:

— Филип, погрижи се малко за братовчедка си Жана!

Тогава малкият Филип се опита да подражава на престолонаследничето и напъха между устните на съседката си едно парче чига с портокалов сос, което тя изплю презрително върху покривката.

Тъй като виночерпците пълнеха безспир високите чаши, скоро стана очевидно, че тези дечурлига, облечени в брокат, ще се изпоразболеят и още след шестото ядене ги пратиха да играят в дворовете; Така че и с кралските деца се случи онова, което се случва с всички деца по света по време на празничните вечери: бяха лишени от любимите си неща — сладкишите, тортите и плодовете.

Веднага щом свърши пиршеството, Филип дьо Поатие хвана подръка Бургундския херцог и му каза, че би желал да разговаря насаме с него.

— Да хапнем захаросаните фъстъци и бадеми другаде, братовчеде. Елате и вие с нас, чичо — добави той, като се обърна към Луи д’Еврьо.

Поатие извика и Гийом дьо Мело, съветник на херцога, та двете страни да бъдат представени по равно. Филип заведе тримата мъже в една малка съседна зала, където, докато им поднасяха подсладено вино и захаросани бадеми, той започна да обяснява колко желае да стигне до споразумение и какви са предимствата на правилника за регентството.

— Именно защото знаех, че сега духовете са възбудени — каза той, — нарочно отложих окончателното решение до пълнолетието на Жана. Дотогава ще са минали десет години, а вие знаете не по-зле от мен, че за десет години мненията доста се променят, макар само за това, че хората, които са защищавали най-крайните, могат случайно да умрат. Така че смятах, братовчеде, че служа на вашата кауза, като постъпвам по този начин, а ми се струва, че зле разбрахте намеренията ми. Тъй като Валоа и вие засега не можете да постигнете съгласие, защо да не се споразумеете поотделно с мен?

Бургундският херцог си оставаше намръщен. Той не беше умен. Винаги се опасяваше да не би да го изиграят и все пак това му се случваше доста често. Херцогиня Анес, която не беше заслепена от майчинската си обич, го бе натъпкала с наставления преди заминаването му.

— Внимавай главно да не те измамят. Не говори преди да си помислил, а ако няма какво да кажеш, мълчи и остави да говори месир дьо Мело, който е по-проницателен от тебе.

Поел на двадесет и две години титлите и функциите на херцог, Йод Бургундски живееше все още в страх от майка си и трепереше да не би да се наложи да се оправдава пред нея. Не се осмели да отговори веднага на предложенията на Филип. — Майка ми ви прати едно писмо, братовчеде, в което ви казва …какво казваше тя в писмото си, месир дьо Мело?

— Госпожа Анес искаше госпожа Жана Наварска да бъде поверена отново на нейните грижи и се учудваше, че вие още не сте й отговорили.

— Но как бих могъл, братовчеде? — отвърна Филип, като се обръщаше само към Йод, като че ли Мело им бе служил за преводач от чужд език. — Това решение е от компетентността на регента. Едва днес мога да се произнеса по това искане. Какво ви доказва, братовчеде, че смятам да откажа? Мисля, че ще отведете племенницата си с вас.

Съвсем изненадан, че среща толкова малко съпротива, херцогът погледна Мело и изражението му ясно го вореше: „Но с този човек можем да се разберем!“

— При условие — поде граф дьо Поатие, — при условие, братовчеде, разбира се, че племенницата ви няма да бъде омъжена без мое съгласие. Това е ясно. Нейната женитба засяга отблизо френската корона и не бихте могли, без да се допитате до мнението ни, да изберете съпруг на девойка, която може един ден да стане френска кралица.

Завършекът на изречението пробута началото му. Йод наистина повярва, че Филип възнамерява да короняса Жана за кралица, ако Клеманс не роди син.

— Естествено, естествено, братовчеде — каза той. — По тази точка сме напълно съгласни с вас.

— В такъв случай нищо повече не ни разделя и ще под пишем ползотзорен договор — заяви Филип.

Без да губи време, той поръча да извикат Мил дьо Ноайе, който се отличаваше с хубавото си перо при съставяне на подобни договори.

— Благоволете, месир — каза му той, — да ни напишете следното върху веленова хартия: „Ние, Филип, пер и граф дьо Поатие, регент на двете кралства по божия милост, и нашият възлюблен братовчед, великият и могъщ феодал Йод IV, пер и херцог Бургундски, се заклеваме върху свещеното писание да поддържаме честно приятелство и да си оказваме вярно услуга…“ — В този дух общо взето бих искал… „И като се заклеваме в приятелство, решихме, че госпожа Жана Наварска…“

Гийом дьо Мело дръпна херцога за ръкава и му каза няколко думи на ухото: херцогът разбра, че се е оставил да бъде подведен.

— А, чакайте, братовчеде! — извика той. — Майка ми не ме беше упълномощила да ви призная за регент!

Разговорът им скоро стигна до задънена улица. Филип не се съгласяваше да даде детето, преди херцогът да приеме правилника за регенството. Той му предложи различни гаранции. Но Йод се инатеше. Искаше изрична уговорка относно правата на Жана върху короната.

„Ако го нямаше този Мело, който е хитър — мислеше си граф дьо Поатие, — Йод щеше вече да е капитулирал.“ Той се престори на уморен, изопна дългите си крака, преметна ги един връз друг и потърка брадичката си.

Луи д’Еврьо наблюдаваше и се питаше как ли ще се измъкне племенникът му. „Виждам вече да се размахват копия откъм Дижон“ — казваше си благоразумният граф. Той се канеше да се намеси и да го посъветва: „Хайде, нека отстъпим относно правата над короната“, когато Филип внезапно попита бургундеца:

— Е, какво, братовчеде, не ви ли се иска да се ожените?

Херцогът отвори широко очи: отначало си въобрази, тъй като не беше особено съобразителен, че Филип смята да го сгоди с Жана Наварска:

— Тъй като току-що се заклехме във вярно приятелство — поде Филип, като че ли смяташе за нещо придобито няколкото реда, останали недописани — и този ваш жест, скъпи братовчеде, е голяма опора за мен, бих искал на свой ред да се покажа любезен към вас и с удоволствие бих удвоил нашите сърдечни връзки с по-тясно роднинство. Защо не се ожените за първородната ми дъщеря Жана?

Йод погледна Мело, после Луи д’Еврьо, после Мил дьо Ноайе, който чакаше с вдигнато перо.

— Но, братовчеде, на колко години е тя?

— На осем, братовчеде — отвърна Филип и като помълча малко добави: — Тя може да има и Бургундското графство, което ни е донесла майка й.

Йод вдигна глава като кон, подушил овес. Обединяването на двете Бургундии, херцогството и графството, та това беше мечтата на наследствените херцози още от времето на Робер I, внук на Юг Капет! Дворът в Дол да се присъедини към Дижонския, да се слеят териториите от Оксер до Понтарлие и от Макон до Безансон, едната ти ръка да е във Франция, а другата към Свещената империя, тъй като графството имаше право да участвува в избора на император, нима този мираж се превръщаше внезапно в действителност? Пътят към империята бе отворен, ведно със стария престиж на Каролингите…

Луи д’Еврьо неволно се възхити от племенника си. В игра, която изглеждаше изгубена, Филип наистина направи крупен реланс. Но ако се погледне по-отблизо, не беше трудно да се проследи разсъждението на Филип. В крайна сметка той предлагаше само земите на Мао. Бяха й дали Артоа, за сметка на Робер, за да остави тя графството. Бяха предоставили графството на Филип като зестра на жена му, за да може да се кандидатира за император. Сега Филип се домогваше до френската корона или най-малкото до регентство в продължение на десет години. Така че графството не беше вече толкова важно за него, при условие че отиде в ръцете на негов васал, както беше в случая.

— Мога ли да видя госпожа дъщеря ви? — попита Йод тутакси, без и да помисли вече да се допитва до майка си.

— Вие я видяхте преди малко на вечерята, братовчеде.

— Разбира се, но не я видях добре… искам да кажа, не я гледах с тези очи…

Изпратиха да повикат най-голямата дъщеря на графа, която в този миг играеше на гоненица с другите деца.

— Защо съм им? Да ме оставят да се посмея — каза момиченцето, което тъкмо гонеше престолонаследничето към конюшните.

— Монсеньор баща ви ви вика — й казаха.

Тя догони малкия Гиг, извика: „Ти гониш!“, като го удари по гърба и чак тогава тръгна сърдита и недоволна с шамбелана, който я улови за ръка.

Още задъхана, с влажни от пот страни и нападали по лицето коси, с рокличката си от брокат, цялата изпрашена, тя застана пред братовчед си Йод, който беше четиринадесет години по-възрастен от нея. Малко момиченце, още нито грозно, нито хубаво, слабичко, то нямаше представа, че в този миг съдбата й се преплита със съдбата на Франция… При някои деца отрано може да се отгатне как ще изглеждат като възрастни. Лицето на Жана не предричаше нищо. Около него, като ореол, се виждаше само графството Бургундия.

Една провинция е хубаво нещо, но все пак е необходимо жената да не е саката. „Ако краката й са прави, приемам“ — си каза херцогът. Той имаше основание да се страхува от подобен род изненади, защото втората му сестра, по-малка от Маргьорит, омъжена за Филип дьо Валоа, беше с два нееднакво дълги крака. Този недостатък, който не фигурираше в брачния договор, имаше дял в сегашната неприязън на графовете Валоа към Бургундия! Затова херцогът поиска да повдигнат полите на детето, за да прецени дали краката му са в ред. Никой не се учуди на искането му. Бедрата и прасците на момиченцето не бяха пълнички, то беше наследило баща си. Но костите бяха съвсем прави.

— Имате право, братовчеде — каза херцогът. — Така най-добре ще закрепим приятелството си!

— Видяхте ли? — каза Поатие. — Не е ли по-добре така, отколкото да се караме? Занапред искам да ви наричам свой зет.

Той разтвори обятията си. Зетът беше кажи-речи на същата възраст като тъстът: разликата им беше две години и половина.

— Хайде, моето момиче, целунете годеника си — каза Филип на детето.

— А, той ли ми е годеник? — И момиченцето се изправи гордо.

— О, ами че той е по-голям от престолонаследничето!

„Колко хубаво постъпих миналия месец — помисли си Филип, — като дадох на престолонаследника на Виеноа третата си дъщеря и запазих първата, която може да разполага с графството!“

Наложи се Бургундският херцог да повдигне бъдещата си съпруга до лицето си, за да може тя да долепи мокрите си устни до страните му. Щом отново докосна земята, момиченцето изтича на двора, за да съобщи надменно на другите деца:

— Аз съм годена!

Играта бе преустановена.

— И не за такъв малък годеник като твоя! — каза тя на сестра си, като посочи престолонаследничето. — Моят е голям като нашия татко.

После зърна Жана Наварска, която се цупеше малко по-настрана от тях, и й подхвърли:

— Сега ще ти бъда леля.

— Защо пък леля? — попита сирачето.

— Защото ще се оженя за вуйчо ти.

Една от най-малките дъщери на граф дьо Валоа, вече дресирана да донася за всичко, се втурна в замъка, намери баща си, който заговорничеше заедно с Бланш Бретанска и няколко феодали от своята партия и му предаде какво бе чула. Шарл стана, отметна стола си назад и се втурна с главата напред към стаята, където се намираше регентът.

— А, драги чичо, добре дошъл! — възкликна Филип дьо Поатие. — Тъкмо се канех да пратя някого да ви повика, за да бъдете свидетел на договора ни.

И той му подаде договора, който Мил дьо Ноайе беше завършил със следните думи:

„…за да подпишем заедно с всичките си роднини съглашението, което сключихме с добрия ни бургундски братовчед и по което сме напълно съгласни.“

Горчива седмица за бившия константинополски император. Не му оставаше нищо друго освен да преглътне и тази неприятност. Луи д’Еврьо, Мао д’Артоа, престолонаследникът на Виеноа, Амеде Савойски, Шарл дьо Ла Марш, Луи Бурбонски, Бланш Бретанска, Ги дьо Сен-Пол, Анри дьо Сюли, Гийом д’Аркур, Ансо дьо Жоенвил и конетабълът Гоше дьо Шатийон сложиха след него подписите си под сключеното съглашение.

Късната юлска вечер се спускаше над Венсен. Земята и дърветата бяха още пропити от дневната жега. Повечето гости си бяха отишли.

Регентът излезе да се поразходи под дъбовете заедно с най-преданите си приближени, които го придружаваха още от Лион и бяха осигурили тържеството му. Те се пошегуваха малко по повод дървото на Луи Свети, което не можеха да намерят. Внезапно регентът каза:

— Монсеньори, сладка радост изпълва сърцето ми. Моята добра съпруга днес ми роди син.

И дълбоко, с щастие и наслада пое дъх, сякаш въздухът на френското кралство беше негова собственост.

Той седна върху мъха. Облегнал гръб на ствола на едно дърво, наблюдаваше капризните очертания на листата върху все още розовото небе, когато конетабълът Гоше дьо Шатийон се приближи до него с широки крачки.

— Нося ви лоша новина.

— Толкова скоро! — промълви регентът.

— Братовчед ви Робер е поел преди малко за Артоа.