Законът на мъжете

I. ДОЙКА ЗА КРАЛЯ

Жан I, крал на Франция, посмъртен син на Луи X Вироглавия, се роди през нощта на 13 срещу 14 ноември 1316 година във Венсенския замък.

Тази вест беше веднага провъзгласена и бароните облякоха копринените си дрехи. Скитниците и пияниците, за които всяко събитие е повод да се наливат, започнаха още от пладне да се напиват и да се дерат из кръчмите. А търговците на изтънчени артикули, златарите, продавачите на коприна, производителите на скъпи тъкани и пасмантерия, на подправки, на редки риби и отвъдморски стоки, потъркваха ръце, мечтаейки за доставки за народните увеселения.

Улиците бяха усмихнати. Минувачите се спираха, сякаш ободрени, и възкликваха:

— Е, друже, имаме си крал!

Радостта проникна дори в манастирите, където абати и свещеници разнасяха и коментираха събитието.

В странноприемницата на манастира на ордена света Клара Мари дьо Кресе бе добила преди четири дни едно момченце, което тежеше не по-малко от осем ливри, обещаваше да бъде русо като майка си и сучеше със затворени очички, лакомо като малко кученце.

Послушничките с бели касинки на глава час по час влизаха в килията на Мари, за да наблюдават как повива детето си, за да се любуват на лъчезарното й лице, докато го кърмеше, и на розовата й пищна гръд, за да се възхищават — самите те обречени на доживотна девственост — на чудото на майчинството в плът и кръв, а не изобразено по витражите.

Защото ако понякога се случеше някоя монахиня да прегреши, това не ставаше толкова често, колкото твърдяха злите езици в песните си, и новородено в манастир на ордена на света Клара не беше все пак често явление.

— И кралят се нарича Жан като моето дете — казваше Мари. — В моето семейство открай време обичаят изисква първородният син да се нарича така.

Тя виждаше в това съвпадение щастливо предзнаменование. Ново поколение момчета щеше да носи малкото име на краля, още по-очебийно, защото беше ново за монархията. След всички малки филиповци, след всички малки Луи в кралството щяха да се появят безброй малки жановци. „Моят е първият“ — мислеше си Мари.

Ранният есенен здрач се спускаше вече, когато една млада монахиня влезе в килията й.

— Мари, майката игуменка ви вика в приемната. Някой ви чака там.

— Кой?

— Не зная, не видях. Но струва ми се, че ще си отидете.

Кръв заля страните на Мари.

— Трябва да е Гучо! Гучо! Бащата… — обясни тя на послушничките. — Съпругът ми идва да ни вземе навярно.

Тя затвори отвора на блузата си, прибра бързо косите си, като се огледа в прозореца, чието стъкло й служеще за тъмно огледало, метна наметката върху раменете си и се поколеба за миг пред сложената на земята люлка. Трябваше ли да свали детето, за да достави тутакси на Гучо тази чаровна изненада?

— Вижте как си спи, ангелчето — казаха младите послушнички. — Недейте го събужда, да не би да го простудите! Изтичайте! Ние ще го пазим.

— Не го вадете от люлката, не го пипайте!

Като слизаше по стълбите, вече се измъчваше от майчина тревога. „Дано само да не си играят с него и да не го изпуснат!“ Но краката й я носеха бързо към приемната и тя се учудваше колко лека се чувствува.

В бялата зала, украсена само от голямо разпятие и осветена от две свещи, които удвояваха всички предмети и всички форми с огромни сенки, майката игуменка, пъхнала ръце в ръкавите си, разговаряше с госпожа дьо Бувил.

Като зърна жената на попечителя, Мари изпита не само разочарование. Внезапно и необяснимо доби абсолютната сигурност, че тази суха жена с набраздено от вертикални бръчки лице й носи нещастие.

Друга жена би си помислила просто, че не обича госпожа дьо Бувил. Но у Мари дьо Кресе всички чувства придобиваха страстна окраска и нейните симпатии и антипатии й се струваха съдбовни поличби. „Сигурна съм, че идва да ми напакости!“ — каза си младата жена.

Госпожа дьо Бувил я оглеждаше от глава до пети с лишен от благожелателство остър поглед.

— Само четири дни, откакто сте родила — извика тя, — и ето ви розова и свежа като шипков цвят! Моите поздравления, хубавице, човек би казал, че сте готова да започнете отначало. Наистина бог е много снизходителен към ония, които не зачитат неговите заповеди и праща изпитанията си на най-добродетелните. Защото ще ми повярвате ли, майко — продължи госпожа дьо Бувил, като се обърна към игуменката, — че клетата ни кралица се мъчи повече от тридесет часа? Виковете й още проглушават ушите ми. Кралят се беше обърнал в утробата й и се наложи да го измъкнат с щипци. За малко не умря, както и майка му. Сигурно нещастието, което госпожа Клеманс изживя с мъжа си, е причина за всичко. Цяло чудо е, според мен, че детето се роди живо. Но намеси ли се съдбата, нищо не може да й попречи! Ето че Йодлин, перачката… нали знаете?…

Игуменката кимна дискретно. Беше й поверено в манастира, сред малките послушнички, едно единадесетгодишно момиченце, което беше незаконнородена дъщеря на Вироглавия и Йодлин.

— …тя много помагаше на кралицата, госпожа Клеманс искаше тя да бъде все до леглото й — продължаваше госпожа дьо Бувил. — Но ето на! Йодлин си счупи ръката, като падна от някакво столче. Трябваше да я откарат в болницата Отел-Дийо. А сега, като връх на всичко, на дойката, която бяхме избрали и която стоеше там вече цяла седмица, й спря млякото. Да ни направи такова нещо в такъв момент! Защото кралицата, разбира се, не е в състояние да кърми: хвана я треската. Бедният ми Юг се въртй насам-натам, крещи и не знае какво да прави, защото това не са мъжки работи. Колкото до месир Жоенвил, който вече нито вижда, нито помни нещо, най-многото, което можем да искаме от него, е да не ни издъхне в ръцете. С други думи, майко, само аз трябва да се грижа за всичко.

Мари дьо Кресе тъкмо се питаше защо ли споделят пред нея кралските драми, когато госпожа дьо Бувил, без да прекъсва дърдоренето си, се приближи до нея:

— За щастие имам мозък в главата и си спомних тъкмо навреме, че момичето, което доведохме тук, навярно вече се е освободило. Сигурно кърмите и детето ви е добре?

Тя сякаш упрекваше младата майка за цветущото й здраве.

— Да видим по-отблизо — прибави тя.

И тя опипа компетентно гърдите на Мари, сякаш претегляше в длан плодове на пазара. Мари отскочи назад от неприятния допир.

— Чудесно, ще можете да храните и две — поде госпожа дьо Бувил. — Значи ще дойдете с мене, моето момиче, и ще кърмите краля.

— Не мога, госпожо! — извика Мари, преди да е намислила как да оправдае отказа си.

— И защо да не можете? Заради вашия грях? Все пак вие сте от благородно потекло, пък и грехът не ви пречи да имате много мляко. По този начин ще го изкупите малко.

— Аз не съм съгрешила, госпожо, омъжена съм!

— Единствена вие го казвате, клето момиче! Първо, ако бяхте омъжена, нямаше да бъдете тук. И освен това, не е важно. Трябва ни кърмачка…

— Не мога именно защото очаквам съпруга си, който скоро ще дойде и папата му е обещал…

— Папата!… Папата!… — извика жената на попечителя. — Но тя е изгубила ума си, бога ми! Въобразява си, че е омъжена, въобразява си, че папата се тревожи за нея. Престанете да ни занимавате с глупостите си и не оскърбявайте името на светия отец. Ще дойдете незабавно във Венсен!

— Не, госпожо, няма да дойда — отвърна Мари упорито.

Дребната госпожа Бувил кипна. Тя сграбчи Мари за яката на роклята й и я разтърси.

— Я вижте неблагодарницата! Блудства, забременява, грижиш се за нея; спасяваш я от правосъдието, настаняваш я в най-хубавия манастир и когато идваш да я викаш за дойка на френския крал, тази глупачка се противи! Чудесна поданица, няма какво да се каже! Знаете ли, че ви се предлага чест, която най-високопоставените дами в кралството биха си оспорвали ожесточено?

— Е, госпожо — изтърси Мари право в лицето й, — защо не се обърнете тогава към тези високопоставени дами, които са по-достойни от мен?

— Защото не са съгрешили точно в подходящия момент, глупачките! О, какво ме принуждавате да казвам! Стига приказки, тръгвайте с мен!

Ако вуйчо Толомей или самият граф дьо Бувил бяха отправили същото искане към Мари, тя сигурно щеше да приеме. Беше великодушна и би предложила да кърми всяко изпаднало в беда дете. Още повече детето на кралицата, защото щяха да я стимулират не само добротата, а и гордостта и интереса. Ако тя бъде дойка на краля, а Гучо придружител на папата, всичките им трудности щяха да се оправят и щастието щеше да им се усмихне. Но жената на попечителя не беше я подхванала както трябва. Щом се отнасяха с нея не като с щастлива майка, а като с престъпница, не като с жена, заслужаваща уважение, а като с робиня и защото тя продължаваше да вижда в лицето на госпожа дьо Бувил пратеничката на нещастието, Мари не разсъждаваше и се инатеше. Страх и възмущение изпълваха с блясък тъмносините й очи.

— Ще запазя млякото си за собствения си син — заяви тя.

— Ще видим, проклетнице! Щом не искате да ми се подчините доброволно, ще повикам щитоносците, които ме чакат отвън, и те ще ви отведат насила.

Майката игуменка се намеси. Манастирът беше убежище, тя не можеше да допусне то да бъде нарушено.

— Не че одобрявам поведението на своята роднина — каза тя, — но тя е поверена на мен…

— От мен, майко игуменко! — извика госпожа дьо Бувил.

— Това не е основание, за да я изгоня насила от тези стени. Мари ще излезе оттук само по собствена воля или по заповед на Църквата.

— Или по заповед на краля. Защото вие сте кралски манастир, недейте да забравяте. Аз действувам от името на мъжа си. Ако държите да получите заповед от конетабъла, който е опекун на краля и току-що се върна в Париж, или пък заповед от самия регент, месир Юг ще съумее да я издействува. Ще загубим три часа, но ще се подчините на желанието ми.

Игуменката се дръпна настрана с госпожа дьо Бувил и й каза тихичко, че думите на Мари относно папата не са лишени от истинност.

— Че какво от това? Трябва да осигуря живота на краля и имам само нея подръка!

Тя излезе, извика хората от ескорта и им заповяда да хванат непокорната.

— Вие сте ми свидетелка, госпожо — каза игуменката на госпожа дьо Бувил, — че не съм дала съгласието си за това отвличане.

Мари се забъхта в двора между двамата щитоносци, които я отвеждаха, и завика:

— Детенцето ми! Искам си детенцето!

— Вярно — каза госпожа дьо Бувил, — трябва да я оставим да си вземе детето. С бунтуването си ни накара да забравим всичко!

Няколко минути по-късно, събрала набързо дрехите си и притиснала до гърдите си новороденото, Мари прекоси, хълцайки, вратата на манастирската странноприемница.

Отвън чакаха две носилки.

— Вижте само! — извика госпожа дьо Бувил. — Идват да я вземат с носилка като принцеса, а тя крещи и ти създава какви ли не главоболия.

Друскана цял час в тъмната нощ от подкараните бързо мулета, затворена в дървен сандък, облицован с гоблени, и със завеси, през които нахлуваше ноемврийският студ, Мари беше благодарна сега на братята си, че я бяха принудили да вземе голямата си наметка, като тръгнаха от Кресе. Колко много се измъчи тогава през летния зной под тежката вълнена дреха, когато пристигна в Париж! „Изглежда, че не мога да напусна никое място без мъка и сълзи — казваше си тя. — Нима съм заслужила така да се настървяват срещу мен?“

Кърмачето спеше, загърнато в дълбоките дипли на наметката. Като усещаше това малко и несъзнаващо нищо създанийце, сгушено до гърдите си, Мари бавно се опомняше. Щеше да види кралица Клеманс, щеше да й говори за Гучо. Щеше да й покаже медальона. Кралицата беше млада, хубава и жалостива към нещастните… „Кралицата… Та аз ще кърмя детето на кралицата!…“ — мислеше си Мари и най-сетне си даде сметка за странното си и неочаквано приключение, което бе видяла отначало под толкова омразна светлина поради властния и нападателен тон на госпожа дьо Бувил…

Скърцане на подвижния мост, който сваляха, заглушен тропот на конски копита по дървените греди, после чаткане на подковите им по паветата на двора… Поканиха Мари да слезе, тя мина между войници с оръжие в ръка, тръгна по каменен зле осветен коридор, видя някакъв дебел мъж с броня и позна, че това е граф дьо Бувил. Мари дочу около себе си шушукалия. Неколкократно произнесоха думата „треска“. Направиха й знак да стъпва на върха на пръстите си. Повдигнаха тежка завеса.

Въпреки болесттта в стаята на родилката бяха спазени обичаите. Само че тъй като беше минал сезонът на цветята, бяха пръснали по пода пожълтели късни листа, загниващи вече под стъпките на влизащите. Около леглото бяха наредени столове за посетителите, които нямаше да дойдат. Една акушерка, изправена до леглото, стриваше между дланите си ароматни билки. В камината върху пиростии вряха някакви сивкави отвари.

От люлката, поставена в единия ъгъл, не долиташе никакъв шум.

Кралица Клеманс лежеше по гръб, със свити от болка колене, които издуваха завивките. Скулите й бяха червени, очите блестяха. На Мари й направи най-силно впечатление огромната златна коса, пръсната по възглавниците и пламтящият поглед, който като че ли не виждаше онова, което гледаше.

— Жадна съм, много съм жадна… — стенеше кралицата.

Акушерката прошепна на госпожа дьо Бувил:

— Цял час я тресе. Зъбите й тракаха и устните й бяха посинели като на труп. Помислихме, че умира. Разтрихме силно цялото й тяло. Тогава кожата й запламтя, както я виждате сега. Толкова силно се изпоти, че би трябвало да сменим дори чаршафите й, но не можем да намерим ключовете от помещението с чаршафите, бяха у Йодлин.

— Ще ви ги дам — отговори госпожа дьо Бувил.

Тя отведе Мари в съседната стая, където също беше запален огън.

— Ще се настаните тук — каза тя.

После донесе кралската люлка. Кралят едва се забелязваше сред пелените, които го обвиваха. Имаше мъничко носле, дебели, затворени клепачи и дремеше, отпуснат неподвижно, хилав. Трябваше да се доближи много близо, за да се увери, че диша. От време на време бегла гримаса, мъчителна спазма, подчертаваше леко чертите му.

Пред това мъничко същество, чийто баща бе умрял и чиято майка щеше може би да умре, като самото то едва даваше признак за живот, Мари дьо Кресе бе обзета от безгранична жалост. „Ще го спася — помисли си тя. — Ще го направя здрав, и силен.“

Тъй като в стаята имаше само едка люлка, тя положи собственото си дете до краля.

II. „ДА ПРЕДОСТАВИМ НА БОГА“

От двадесет и четири часа насам графиня Мао беше в плен на гнева си.

Тя даде воля на яростта и огорчението си пред Беатрис д’Ирсон, която й помагаше да се облече за кръщението на краля.

— Можеше да се очаква, че както се чувствуваше зле, Клеманс няма да износи докрай плода! И по-яки от нея помятат междувременно. Но не! Износи си го пълни девет месеца. Можеше да ни даде мъртвородено дете. Ни най-малко! Отрочето й е живо. Можеше да бъде поне момиче. Не! Трябваше да бъде момче. Заслужаваше ли си, клета моя Беатрис, да направим толкова много и да се изложим на такива големи опасности, които още не ни са се разминали, за да бъдем така жестоко изиграни от съдбата?

Защото сега Мао беше дълбоко убедена, че е отровила Вироглавия само за да даде на зет си френската корона. Тя кажи-речи съжаляваше, че не бе умъртвила и жената заедно с мъжа, и цялата й ненавист сега се насочваше към новороденото, което още не беше виждала, към бебето, на което само след миг щеше да бъде кръстница и чието едва разпукнало се съществуване обуздаваше амбициите й.

Тази деспотична жена, радваща се на огромна власт и богатство, имаше наистина престъпна природа. Убийството беше любимото й средство да склони съдбата в своя изгода. Обичаше да лелее планове, свързани с него, да си го спомня с наслада. Тя черпеше в него възбудата на тревогата, удоволствието от коварството, радостта от тайното тържество. Ако нечие убийство не й се беше напълно удало, тя започваше да обвинява съдбата в несправедливост, жалеше самата себе си и съвсем естествено започваше да търси новата глава, която й пречи и която би могла да премахне.

Изпреварила мислите на графинята, Беатрис д’Ирсон произнесе бавно, като сведе дългите си ресници:

— Аз съм запазила, госпожо… малко от онова хубаво брашно, което толкова ни помогна за сладката на краля тази пролет…

— Много добре си сторила, много добре си сторила — отвърна Мао. — Не е зле да имаме на наше разположение. Имаме толкова врагове!

Макар да беше снажна, Беатрис се повдигаше на пръсти, за да подреди якичката на графинята и да метне мантията върху раменете й.

— Вие ще държите детето, госпожо. Може би няма скоро да имате подобен случай… — поде тя. — Това е обикновен прах, който едва личи на пръста.

Тя говореше нежно, изкусително, като че ли ставаше дума за някое лакомство.

— А не! — извика Мао. — Не по време на кръщението. Това ще ни донесе нещастие!

— Мислите ли? Ще върнете на небето една безгрешна душа.

— Пък и бог знае как би приел подобно нещо моят зет. Не съм забравила още лицето му, когато му отворих очите за кончината на брат му и колко е студен с мен оттогава. Премного хора ме обвиняват полугласно. Един крал на година стига. Нека потърпим малко този, който току-що ни се е родил.

Малочислена, едва ли не негласна кавалкада замина за Венсен, за да направи християнин Жан I. Бароните, които бяха приготвили официалните си одежди в очакване да бъдат поканени на церемонията, останаха разочаровани.

Болестта на кралицата, обстоятелството, че раждането бе станало извън Париж, мрачният зимен ден и най-сетне не особено голямата радост на регента, че си има племенник, всичко допринасяше кръщението да се претупа набързо, като обикновена формалност.

Филип пристигна във Венсен, придружен от съпругата си Жана, от Мао, от Гоше дьо Шатийон и няколко щитоносци. Не беше сметнал за нужно да предупреди останалите членове от семейството. Впрочем Щарл дьо Валоа обхождаше именията си, за да събира пари, д’Еврьо беше останал в Амиен, за да ликвидира окончателно бунта в Артоа. Колкото до Шарл дьо Ла Марш, предната вечер Филип бе влязъл в остро пререкание с него. В чест на раждането на краля Ла Марш беше поискал от брат си да провъзгласи владението му за перство и да увеличи доходите му.

— Е, братко — беше отвърнал Филип, — аз съм само регент. Единствен кралят може да ви даде перска титла… при пълнолетието си.

Първите думи на Бувил, когато посрещна регента във външния двор на замъка, бяха: — Нали никой не носи оръжие, монсеньор? Нали никой не носи нож, кинжал или кама.

Не се знаеше дали безпокойството му се отнася до ескорта или до самите кръстници.

— Нямам навик, Бувил, да бъда охраняван от обезоръжени щитоносци.

Плах, но упорит, Бувил помоли щитонасците да останат в първия двор. Това прекалено усърдно благоразумие почна да дразни регента.

— Ценя загрижеността, която проявихте, докато кралицата беше бременна, Бувил. Но вече не сте попечител. Сега на мен лично и на конетабъла се пада да бдим над краля. Предоставяме това на вас, недейте да злоупотребявате с властта си.

— Монсеньор, монсеньор! — прошепна Бувил. — Съвсем не възнамерявах да ви оскърбя. Но какво ли не се говори в кралството… С една дума държа да видите сам, че изпълнявам вярно службата си и съзнавам каква чест е тя за мен.

Той не умееше да се преструва. Не можеше да не гледа крадешком Мао, като веднага свеждаше очи.

„Решително всеки ме подозира и се страхува от мен!“ — помисли си графинята.

Жана дьо Поатие се преструваше, че не забелязва нищо. Гоше дьо Шатийон, който беше съвсем непричастен към цялата тази история, строши леда, като възкликна: „Хайде, Бувил, въведете ни, ще измръзнем тук.“ Не отидоха в спалнята на кралицата. Новините, които им каза госпожа дьо Бувил, бяха много обезпокоителни: треската продължавала да измъчва болната, която се оплаквала от жестоко главоболие и час по час повръщала.

— Коремът й почна да се надува, сякаш не е раждала — обясни им госпожа дьо Бувил. — Не може да заспи, моли да спрем камбаните, които бият в ушите й; винаги ни говори, сякаш се обръща не към нас, а към баба си, Унгарската кралица, или към крал Луи. Сърцето ни се къса, като я чуваме да бълнува така, без да можем да я накараме да млъкне.

След като в продължение на цели двадесет години беше упражнявал функциите на шамбелан при Филип Хубави, Бувил имаше дълъг опит в кралските церемонии. Колко ли кръщения беше уреждал досега!

Раздадоха ритуалните предмети на присъствуващите. Бувил и двама благородници от охраната на кралицата закачиха на шиите си дълги бели кърпи, като държаха опнати напред двата им края, за да покрият купела, пълен със светена вода, празния купел и купата със солта.

Акушерката пое бялата шапчица, която щеше да се сложи на главичката на детето след помазването с миро.

После се появи дойката, носеща краля.

„О! Какво хубаво момиче!“ — помисли си конетабълът.

Госпожа дьо Бувил беше дала на Мари да облече рокля от розово кадифе с кожички около врата и китките и беше накарала младата жена продължително да повтаря жестовете, които трябваше да извърши. Бебето беше омотано в мантия, два пъти по-дълга от него самото, върху която бе закрепен воал от виолетова коприна, падащ чак до земята като шлейф.

Тръгнаха към параклиса на замъка. Най-отред вървяха щитоносци със запалени свещи. Сенешалът Жоенвил вървеше последен, той се олюляваше, макар че го крепяха. Все пак беше излязъл малко от обичайната си отнесеност, защото новороденото се наричаше Жан като него.

Гоблени покриваха стените на параклиса, а каменният бордюр на купелите беше покрит с виолетово кадифе. Встрани имаше маса, върху която бяха проснали покривка от сиви сибирски катерици, връз нея една тънка покривка, а най-отгоре копринени възглавници. Няколко мангала с разпалени въглища не бяха достатъчни, за да прогонят студената влага.

Мари сложи детето върху масата, за да го разповие. Внимаваше да не сбърка нещо. Сърцето й биеше и беше толкова развълнувана, че почти не различаваше лицата около нея. Дали тя, девойка, изгонена ог семейството си, би могла някога да си представи, че ще играе толкова важна роля при кръщаването на краля между регента на Франция и графиня Мао? Зашеметена от този обрат в съдбата си, тя сега беше изпълнена с благодарност към госпожа дьо Бувил и й бе поискала прошка за непокорството си в навечерието.

Докато развиваше пелените, тя чу, че конетабълът се осведоми за името и произхода й. Мари почувствува, че се изчервява.

Капеланът на кралицата духна четири пъти върху телцето на новороденото като над кръст, за да изгони от него демона чрез силата на светия дух. После плюна върху показалеца си и намаза със слюнка ноздрите и ушите му, за да покаже, че то не трябва да слуша гласа на дявола, нито да вдъхва изкушенията на тоя свят и на плътта. Филип и Мао повдигнаха малкия крал, единият за крачетата, другият за раменете. Регентът се взираше с късогледите си очи в мъничкото членче на детето, това розово червейче, което проваляше цялата му така веща наследствена комбинация, този смешен символ на закона на мъжете, мъничко, но непреодолимо препятствие между него и короната.

„Тъй или иначе — мислеше си Филип за собствено утешение, — ще бъда регент петнадесет години. За петнадесет години много неща могат да се случат. Дали самият аз ще бъда жив след петнадесет години? А и детето ще живее ли дотогава?“

Само че регентство не е царуване.

По време на предварителните ритуали детето бе лежало доста спокойно и дори сънливо. Гласът му се чу едва когато го потопиха изцяло в студената вода. Но тогава то изрева така силно, че едва не се задуши. Докато другите кръстници — Гоше, Жана дьо Поатие, двамата Бувил и сенешалът простираха ръце над мъничкото му голо тяло, три пъти го потопиха в купела, най-напред с глава на запад, после на север, после на юг, за да очертаят кръст11.

Жан I се успокои веднага щом го извадиха от ледената баня и спокойно получи светото миро, с което намазаха челото му. После го положиха върху възглавниците и Мари дьо Кресе започна да го бърше, докато присъствуващите се струпаха около мангалите.

Внезапно гласът на Мари дьо Кресе отекна в параклиса.

— Господи! Господи! Той умира! — извика тя.

Всички се втурнаха към масата. Бебето-крал бе станало синьо и с всеки миг кожата му потъмняваше и ставаше едва ли не черна. Тялото му се беше вкочанило, ръчичките бяха сгърчени, през отворените му клепачи се виждаше само бялото на очите му.

Нечия невидима ръка задушаваше този неосъзнал се още живот, окръжен от трепкащи свещи и тревожно наведени чела. Мари дочу шепот:

— Тя е.

Тя вдигна очи и срещна погледите на съпрузите Бувил.

„Кой ли е извършил това, за да наклевети мен?“ — попита се тя.

Междувременно акушерката беше взела детето от треперящите ръце на Мари и се мъчеше да го съживи.

— Не е сигурно, че умира, не е сигурно — каза тя.

Почти две минути, които се сториха безкрайни, кърмачето остана така вкочанясало, опнато и потъмняло. После внезапно бе развижено от силни конвулсии и главата му се замята на всички страни. Крайниците му се гърчеха. Никога не би могло да се допусне, че подобна сила може да премине през толкова хилаво тяло. Акушерката беше принудена да го държи здраво, за да не се изплъзне от ръцете й. Шамбеланът се прекръсти, като че ли беше налице сатанинско знамение и почна да чете молитвата за умиращи. Детето кривеше лице, лигавеше се. Черният му цвят беше изчезнал и сега то беше придобило ледена белота, също така страшна. За миг сякаш се укроти изпика се върху роклята на акушерката и сметнаха, че е спасено. После главичката му внезапно клюмна. То омекна, отпусна се безжизнено и този път всички го помислиха истински мъртво. — Крайно време беше да го кръстим — изрече конетабълът.

Филип дьо Поатие чистеше от ръцете си топлите капки восък от свещите.

Но внезапно малкото трупче раздвижи крачка, и писка няколко пъти, слабичко, но по-скоро радостно и устните му се оживиха, засукаха. Кралят беше жив и искаше да суче.

— Доста се бъхта демонът, преди да излезе от тялото му — каза капеланът.

— Не се случва често децата да бъдат обзети от гърчове толкова рано — каза акушерката. — Сигурно е заради щипците. Понякога съм виждала това. Пък и няколко часа минаха, преди да дойде дойката…

Мари дьо Кресе се почувствува виновна. „Ако вместо да се карам с госпожа дьо Бувил, бях изтичала веднага…“ — помисли си тя.

Никой разбира се не би сметнал, че това се дължи на потапянето в студената вода, нито на някой наследствен недостатък — хромавост, лудост, епилепсия, каквито се срещаха редовно в семейството.

— Мислите ли, че ще страда и от други пристъпи? — попита Мао.

— Има голяма опасност, госпожо — отвърна акушерката. — Никога не се знае кога ще го прихване, нито как ще свърши.

— Горкото дете! — каза Мао доста високо.

Върнаха краля в замъка и се разделиха без настроение.

Филип дьо Поатие не отвори уста по целия път. Когато се прибраха в двореца, той не отпрати тъща си и се затвори с нея.

— Преди малко едва що не станахте крал, синко — каза тя.

Филип не отговори.

— Всъщност след всичко, което видяхме, никой не би се учудил, ако умре тия дни — поде тя.

Регентът продължаваше да мълчи.

— Ако се случи да издъхне, вие все пак ще трябва да чакате пълнолетието на Жана Наварска.

— Съвсем не, майко, съвсем не — отвърна живо Филип. — Занапред не сме вече свързани с правилника от месец юли. Наследството на Луи е приключено. Тогава би се открило наследството на малкия Жан. Между брат ми и мен ще е имало вече един крал и аз ще бъда наследник на племенника си.

Мао го погледна с възхищение. „Той бе обмислял това по време на кръщението!“

— Винаги сте мечтали да бъдете крал, Филип, признайте си. Още като дете чупехте клони, за да си правите скиптри!

Той повдигна малко глава и й се усмихна, като не каза нищо. После стана отново сериозен.

— Трябва да знаете, майко, че Изабел дьо Фериен е изчезнала от Арас, както и хората, които бях пратил да я отвлекат и да й отнемат възможността да се разприказва. Изглежда, че е затворена тайно в някой замък в Артоа и се говори, че тамошните ви барони са се похвалили.

Мао се попита какво ли означава това предупреждение. Дали Филип искаше просто да я предупреди за опасността, която я грози? Или да й докаже, че се грижи за нея? Дали по този начин повтаряше забраната си да използва друг път отрова? Или пък напротив, като намекваше за доставчицата, й даваше да разбере, че ръцете й са развързани?

— Още един такъв пристъп може прекрасно да го отнесе! — наблегна Мао.

— Да предоставим на бога, майко, да предоставим на бога! — каза Филин и прекъсна разговора.

„Предоставя на бога или предоставя на мене? — помисли си графинята. — Толкова е благоразумен, че се пази да не омърси и душата си, но ме разбра правилно…

Този дебел наивник Бувил най-много ще ме затрудни.“

От този миг въображението й заработи. Пред нея се очертаваше възможност за престъпление и обстоятелството, че бъдещата жертва беше новородено бебе, подхранваше възбуждението й не по-малко, отколкото ако се касаеше за най-върлия й враг.

Предпазливо пусна в ход подмолни слухове: кралят бил роден нежизнеспособен. Тя повтаряше това на всеки срещнат и описваше със сълзи на очи мъчителната сцена при кръщаването.

— Всички сметнахме, че ще умре пред очите ни и за малко това не стана. Попитайте по-скоро конетабъла, който присъствуваше, както мене. Никога не съм виждала месир Гоше толкова блед… Впрочем всеки сам ще се убеди в хилавостта на краля, когато го представят на всички барони, както е редно. Кой знае, може вече да е умрял, а крият това от нас. Защото много се бавят с представянето, без да ни казват причината. Изглежда, че месир дьо Бувил се противопоставял, защото нещастната кралица… Бог да я закриля!… била в безнадежно състояние. Но тъй или иначе кралицата не е кралят!

Приближените на Мао бяха натоварени да разпространяват тези нейни думи.

Бароните започнаха да се вълнуват. Защо всъщност се отлага тържественото представяне? Кръщаването, направено набързо, мнимите увъртания на Бувил, пълното мълчание около Венсен, всичко им изглеждаше мистериозно.

Носеха се противоречиви слухове. Кралят бил недъгав и затова не искали да го покажат. Граф дьо Валоа го бил отвлякъл тайно, за да бъдел на сигурно място. Болестта на кралицата била само преструвка: тя и детето й в момента пътували към Неапол.

— Ако е умрял, нека ни го кажат — говореха недоволно някои.

— Регентът го е пратил на оня свят! — твърдяха други.

— Какви ги дрънкате! Регентът не е такъв човек. Само че той няма доверие във Валоа.

— Не е регентът, а Мао. Тя подготвя престъпното си дело, ако не го е извършила вече. Прекалено високо тръби, че кралят нямало да го бъде!

Докато над двора отново повя лош вятър, докато хората се терзаеха от грозни предположения и гнусни подозрения, с които всеки се чувствуваше заклеймен, регентът си оставаше непроницаем. Беше изцяло погълнат от управлението на кралството и ако го заговореха случайно за племенника му той от своя страна заговорваше за Фландрия, Артоа или за събирането на данъците.

Тъй като възбудата растеше, една делегация от много барони и висши магистрати дойде при Филип на 19 ноември сутринта и го гюмоли настойчиво и енергично да се съгласи кралят да им бъде представен. В очите на онези, които очакваха отрицателен или уклончив отговор, вече припламваха злостни пламъчета.

— Но и аз искам това, монсеньори, и аз искам не по-малко от вас да ни го представят — отвърна регентът. — Противопоставят се и на самия мен. Граф дьо Бувил не е съгласен.

После той се обърна към Шарл дьо Валоа, който се бе върнал два дни преди това от графството си Мен и го по пита:

— Да не би вие, чичо, с оглед интересите на племенницата си Клеманс да забранявате на Бувил да ни покаже краля?

Бившият император на Константинопол не разбра откъде му е дошло това обвинение, той цял пламна и извика:

— Но бог да ми е свидетел, племеннико, как ви хрумна подобна мисъл? Никога нито съм заповядвал, нито съм искал такова нещо! Не съм дори виждал Бувил и нямам никакви вести от него вече няколко седмици. Та аз се прибрах специално за това представяне. Бих искал, напротив, то да стане и да спазим обичаите на дедите си. И без това много се забавихме.

— В такъв случай, монсеньори — заяви регентът, — всички сме единодушни в мислите и желанията си… Гоше! Нали вие присъствувахте на раждането на брат ми… На първата ли кръстница се пада задължението да представи кралското дете на бароните?

— Естествено, естествено на първата кръстница — отвърна Валоа, засегнат, че се допитват относно церемониала до друга компетентна личност, а не до него. — Аз съм присъствувал на всички представяния, Филип. И на вашето, което беше по-скромно, тъй като бяхте втори син, както и на представянето на Луи, а после и на Шарл. Винаги кръстницата.

— Тогава — поде Филип — ще известя веднага на графиня Мао, че след малко й предстои това задължение и ще заповядам на Бувил да ни отвори Венсен. По пладне ще отидем там на коне.

За Мао това беше очакваният случай. Тя задържа само Беатрис при себе си, за да й помогне да се облече и сложи на главата си корона. Едно убийство на крал си струваше това.

— Колко време според теб ще е необходимо твоят прах да подействува на дете на пет дни?

— И аз не зная, госпожо… — отвърна почетната госпожица. — При елените от вашите гори резултатът се появи за една нощ. Крал Луи се бори почти три дни…

— Тъй или иначе ще имам за прикритие онази дойка, която видях преди два дни! — каза Мао. — Хубаво момиче, бога ми, но не се знае нито откъде е дошла, нито кой я е поставил на тази служба. Навярно съпрузите Бувил…

— Аха! Разбирам мисълта ви — каза Беатрис усмихната. — Ако смъртта не им се стори естествена… биха могли да хвърлят обвинението върху това момиче и да го осъдят на разчекване…

— Реликвата ми, къде е реликвата ми? — възкликна Мао разтревожена, като докосна гърдите си. — Ах, да, добре, тука е.

Когато излизаше от стаята, Беатрис й прошепна:

— Внимавайте главно, госпожо, да не се обършете случайно с кърпичката.

III. ХИТРИНИТЕ НА БУВИЛ

— Поддържайте много силен огън! — заповядваше Бувил на прислужниците. — Камините да пламтят буйно, та топлината да се разнесе и по коридорите.

Той отиваше от стая в стая уж за да ги подканя да бързат, а всъщност парализираше всички. Изтичваше при подвижния мост да инспектира стражата, заръчваше да посипят двора с пясък, а после нареждаше да го изметат, защото се превръщаше в кал, опитваше ключалки, които нямаше да потрябват. Цялото това суетене беше предназначено да залъже собствената му тревога. „Тя ще го убие! Тя ще го убие!“ — повтаряше си той.

В един коридор се сблъска с жена си.

— Как е кралицата? — попита я той.

Същата сутрин бяха дали на кралица Клеманс последното причастие и я бяха подготвили за смъртта.

Тази жена, която се славеше с красотата си в две кралства, лежеше обезобразена и изтощена от инфекцията. Носът й бе изтънял, кожата пожълтяла, изпъстрена с червени петна, големи колкото монета от две ливри. От нея се носеше отвратителна миризма. Урината й беше кървава. Дишаше все по-трудно и стенеше поради непоносимите болки в главата и корема. Изпаднала беше в унес.

— Родилна треска — каза госпожа дьо Бувил. — Акушерката смята, че ако изкара този ден, може да оцелее. Мао предложи да изпрати метр Пазили, личния си лекар.

— В никакъв случай! В никакъв случай! — извика Бувил. — Да не допускаме никой от хората на Мао да припари тук!

Майката умираща, детето застрашено и над двеста барони, които щяха да довтасат ведно със свитите си! Каква суматоха ще настане след малко и какъв удобен случай, за да се извърши престъпление!

— Детето не трябва да остане в стаята до спалнята на кралицата — поде Бувил. — Няма как да вкарам вътре достатъчно войници, за да го пазят и много лесно някой може да се пъхне зад стенните килими.

— Крайно време е да помислим за това. Къде искаш да го сложим?

— В спалнята на краля, защото всичките й врати могат да се завардят.

Те се спогледаха и си помислиха едно и също нещо: именно в тази стая беше умрял Вироглавия. — Заповядай да приготвят стаята и да засилят огъня — настоя Бувил.

— Добре, приятелю, ще те послушам. Само че и петдесет щитоносци да поставиш наоколо, няма да попречиш на Мао да държи в ръцете си краля, за да го представи на бароните.

— Ще бъда до нея.

— Ако тя е решила, ще го умъртви под носа ти, бедни ми Юг. И ти нищичко няма да забележиш. Дете на пет дни е безпомощно. Тя ще се възползва от навалицата, за да забие игла в малкия му мозък или да му впръсне отрова, или да го удуши с някоя връв.

— Но какво искаш да сторя? — извика Бувил. — Не мога все пак да заявя на регента: „Не искаме тъща ви да носи краля, защото се страхуваме да не би да го убие!“

— Е, да, не можеш! Остава ни само да молим бога! — каза госпожа дьо Бувил, преди да се отдалечи.

Съвсем объркан, Бувил отиде в стаята на дойката.

Мари дьо Кресе кърмеше едновременно двете деца. Еднакво лакоми и двете, те се вкопчваха в плътта й с меките си ноктенца и сучеха шумно. Мари предоставяше великодушно на краля лявата си гърда, защото се смяташе, че тя е по-млечна.

— Какво ви е, месир, изглеждате съвсем разстроен? — попита го тя.

Той стоеше пред нея, облегнат на дългата си шпага, с попадали по страните черни и бели кичури и с изопната върху корема ризница — същински добродушен шишкав архангел, натоварен с трудната охрана на едно дете.

— Тревожа се, защото нашият малък господар е толкова слаб, толкова слаб! — каза тъжно той.

— Но не, месир, той почна да наддава, напротив! Вижте сам, почти настигна моето бебе. И всички тия билки, с които ме тъпчат, изглежда много му понасят12, макар да ми се гади от тях.

Бувил посегна с ръка и погали внимателно главичката, по която бе покарал рус мъх.

— Напи разбирате, той не е крал като другите… — прошепна попечителят.

Старият служител на Филип Хубави сам не знаеше как да изрази онова, което чувствуваше. Колкото и далеч да се връщаше в спомените си, а и в спомените на баша си, монархията, кралството, Франция, всичко онова, което бе осмисляло функциите му и бе предмет на грижите му, се сливаше с дългата и здрава верига от възмъжали и силни крале, изискващи преданост и раздаващи почести.

В продължение на двадесет години той бе отмествал креслото пред монарх, от когото целият християнски свят трепереше. Никога не си бе представял, че тази верига може толкова бързо да се сведе до това розово бебе с изцапана с мляко брадичка, до това звено, което може да бъде строшено с два пръста!

— Вярно е, че се е оправил. Ако го нямаше белегът на челото, който вече се заличава, той малко се различава от вашето дете.

— О, месир, моето е по-тежко. Нали, Жан II, нали ти си по-тежък?

Тя внезапно се изчерви и поясни:

— Понеже и двамата се казват Жан, аз наричам моя Жан II. Може би не би трябвало?

Бувил, свикнал да бъде любезен, несъзнателно погали и главичката на второто бебе. Той неволно докосна гърдите на Мари. Тя изтълкува погрешно жеста му, както и втренчения поглед на дебелия благородник и още по-силно се изчерви. „Кога най-сетне ще престана да се червя за щяло и нещяло? — упрекна се тя. — Нима е срамно или предизвикателно да кърмиш детето си?“

Всъщност Бувил сравняваше двете бебета.

В този миг влезе госпожа дьо Бувил с дрешките, които трябваше да облекат на краля. Бувил я дръпна в един ъгъл на стаята и й прошепна:

— Струва ми се, че измислих едно средство.

Те поговориха шепнешком няколко мига. Госпожа дьо Бувил клатеше глава, разсъждаваше. На два пъти погледна към Мари.

— Питай я сам — каза тя най-сетне. — Аз не съм й приятна.

Бувил се върна при младата жена.

— Мари, мое дете, вие ще направите голяма услуга на нашия малък крал, към когото явно сте много привързана. Ето че бароните ще дойдат, за да им бъде представен. Но ние се опасяваме от студа заради конвулсиите, които го обзеха при кръщаването му. Представяте ли си какво ще бъде, ако внезапно почне да се гърчи, както онзи ден? Веднага ще повярват, че няма да живее дълго, както разправят враговете му. Ние, бароните, сме воини и ни се иска кралят да се покаже издръжлив още като съвсем малко дете. Вашето дете, както ми казахте преди малко, е по-пълничко и по-хубаво на вид. Ние бихме желали да го представим на негово място.

Леко обезпокоена, Мари погледна госпожа дьо Бувил, която побърза да каже:

— Аз нямам пръст в тази работа. Това е идея на мъжа ми.

— А не е ли грях това, месир? — попита Мари.

— Защо грях, детето ми? Добро дело е да предпазиш своя крал. Пък и не за първи път ще покажат на народа едно яко дете вместо хилавия наследник — увери я Бувил, като излъга в името на похвалната си кауза.

— Дали няма да забележат?

— Че как биха забелязали? — извика госпожа дьо Бувил. — И двечките са руси. На тази възраст всички деца си приличат и се променят с всеки ден. А и кой познава краля? Месир дьо Жоенвил, който изобщо не вижда, регентът, който почти не вижда и конетабълът, който разбира повече от коне, отколкото от новородени!

— Ами дали графиня д’Артоа няма да се изненада, че вече не му личи белегът от щипците?

— Как ще го види под шапчицата и короната?

— А и денят е мрачен. Ще трябва може би да запалим свещи — добави Б увил, като посочи през прозореца безрадостния ноемврийски ден.

Мари престана да възразява. Всъщност идеята за тази замяна доста я ласкаеше, пък и тя приписваше на Бувил само добри намерения. С удоволствие облече детето си като крал, пови го в коприна, сложи му синята мантия, осеяна със златни кремове и мъничката коронка — приготвени още преди раждането му заедно с другите му дрешки.

— Колко хубав ще бъде моят Жано! — радваше му се Мари. — И корона, господи! Корона! Ще трябва да я върнеш на своя крал, да знаеш! Ще трябва да му я върнеш!

Тя въртеше детето си като кукла пред люлката на Жан I.

— Вижте, господарю, вижте млечния си брат, малкия ви служител, който ще заеме вашето място, за да не се простудите.

И тя си мислеше: „Ех, като разкажа всичко това на Гучо… Като му кажа, че синът му е бил представен на бароните… Колко странен е нашият живот! Не бих го сменила за ничий друг! Колко хубаво направих, че се влюбих в моя ломбардец!“

Радостта й беше прекъсната от дълъг стон, долетял от съседната стая.

„Боже мой, кралицата!… — помисли си Мари. — Забравих кралицата!“

Влезе един щитоносец и извести, че регентът и бароните са вече близо. Госпожа дьо Бувил грабна детето на Мари.

— Ще го отнеса в спалнята на краля и ще го оставя там след церемонията, докато дворът си отиде. А вие, Мари, не мърдайте оттук, преди да се върна, и ако някой влезе въпреки стражата, която ще поставим, кажете, че детето, което е с вас, е ваше.

IV. „МЕСИР, ВИЖТЕ КРАЛЯ!“

Бароните едва се побраха в голямата зала. Разговаряха, кашляха, местеха крака и проявяваха вече нетърпение. Свитите им бяха изпълнили коридорите, за да наблюдават зрелището. Цели гроздове от глави задръстваха вратите.

Сенешал дьо Жоенвил, вдигнат от стола си в последната минута, за да пести силите си, стоеше заедно с Бувил пред вратата на кралската спалня.

— Вие ще съобщите, месир сенешал — каза Бувил. — Вие сте най-старият съратник на Луи Свети и на вас се пада тази чест.

Болен от тревога, с плувнало, в пот лице Бувил си мислеше: „Аз не бих могъл… не бих могъл да кажа нищо. Гласът ми ще ме издаде.“

Зърна в дъното на потъналия в сянка коридор графиня Мао, огромна, още по-едра поради короната и тежката си парадна мантия. Никога Мао д’Артоа не му бе изглеждала по-висока и по-страшна.

Бувил се вмъкна в спалнята и каза на жена си:

— Сега трябва.

Госпожа дьо Бувил тръгна към графинята, чиито тежки стъпки отекваха по плочите, и й връчи лекия товар. Мястото беше тъмно. Мао не видя отблизо детето. Намери само, че е по-тежко, отколкото в деня на кръщението.

— Охо, нашият малък крал е наддал! — каза тя. — Поздравявам ви, мила.

— Защото много се грижим за него, графиньо. Не искаме да се изложим на упреците на кръстницата му — отвърна госпожа дьо Бувил с най-любезен глас.

„Решително бе крайно време — помисли си Мао. — Детето е прекалено добре.“

Под светлината на тясното прозорче тя зърна лицето на бившия шамбелан.

— Защо сте се изпотили така, месир Юг? Денят не е кой знае колко горещ.

— От огньовете, които наредих да запалят… Месир регентът не ми остави време да подготвя всичко.

Двамата се изгледаха един друг и всеки от тях преживя неприятен миг.

— Да тръгваме — каза Мао, — вървете пред мен. Бувил предложи ръката си на стария сенешал и двамата попечители закрачиха бавно към голямата зала. Мао вървеше на няколко крачки зад тях. Това беше най-благоприятният момент и имаше опасност вече да не се повтори. Сенешалът пристъпваше едва-едва и тя имаше достатъчно време. Разбира се, покрай стените се бяха долепили щитоносци и придворни дами и очите на всички бяха насочени към детето в полумрака. Но кой би обърнал внимание на един толкова бегъл и толкова естествен жест?

— Хайде! Нека се представим добре — каза Мао на коронованото бебе, което държеше в сгънатата си ръка. — Да не засрамваме кралството и да не се лигавим.

Тя извади от бродираната си кесия кърпичката си и бързо изтри мокрите устенца. Бувил обърна глава, но тя бе вече свършила делото си и, стиснала кърпичката в длан, се престори, че оправя мантията на детето.

— Готови сме — рече.

Вратите на залата се отвориха и настана тишина. Само че сенешалът не виждаше скупчените пред него лица.

— Съобщете, месир, съобщете! — подкани го Бувил.

— Какво трябва да съобщя? — попита Жоенвил.

— Ами че за краля естествено, за краля!

— Краля… — прошепна Жоенвил. — Петият, на когото ще служа, разбирате ли!

— Разбира се, разбира се, но съобщете за него — повтори нервно Бувил.

Зад тях Мао — за повече сигурност — втори път избърса устенцето на бебето.

Месир дьо Жоенвил се поизкашля, зд да проясни гласа си, и най-сетне се реши да произнесе сериозно и доста отчетливо:

— Месир, вижте краля! Вижте краля, месир!

— Да живее кралят! — отговориха бароните, като най-сетне дадоха воля на възгласа, който сдържаха още от погребението на Вироглавия.

Мао отиде право при регента и при членовете на кралското семейство, застанали около него.

— Ами че той е юнак… Какъв е розовичък… И пълничък — казваха бароните, докато тя минаваше сред тях.

— Какви ни разправяха, че бил хилав и нямало да живее? — прошепна Шарл дьо Валоа на сина си Филип.

— Ами! Френската династия винаги е била устойчива — заяви Шарл дьо Ла Марш, за да бъде в тон с чичо си.

Детето на ломбардеца бе добре, дори много добре според Мао. „Не би ли могъл да закрещи, да се погърчи малко?“ — мислеше тя и тайно се опитваше да го ощипе през мантията. Но пелените бяха плътни и детето само гукаше доста радостно. Гледката, предложена на отскоро отворените му сини очички, като че ли му харесваше. „Виж го ти, малкият обесник, след миг ще запее. Но тази нощ няма да му е до песни… Освен ако прахът на Беатрис е изветрял…“

От дъното на залата се дочуха викове:

— Не го виждаме! Искаме да му се полюбуваме!

— Поемете го, Филип — каза Мао на зет си, като му подаде бебето. — Вашите ръце са по-дълги от моите, покажете краля на васалите му.

Регентът прихвана малкия Жан окъм гръбчето и го издигна над главата си, за да може всеки да го разгледа на воля. Внезапно по ръцете му потече топла и лепкава течност. Детето захълцука и повърна млякото, което бе изсукало половин час преди това, но то бе станало зеленикаво и примесено с жлъчка. Лицето му също позеленя, после много бързо потъмня и придоби неопределен, обезпокоителен цвят, докато самото то извиваше глава назад.

Общ вик на тревога и разочарование се чу сред бароните.

— Господи! Господи! — извика Мао. — Пак почна да се гърчи!

— Дръжте го! — изрече бързо Филип. И тикна бебето в ръцете й като опасен вързоп.

— Знаех си! — обади се някой.

Беше Бувил. Лицето му бе пурпурночервено, а погледът му гневно се местеше от графинята към регента.

— Да, имахте право, Бувил — каза регентът. — Много рано бе да представяме това болно дете.

— Знаех си, знаех си… — повтори Бувил.

Но жена му бързо го дръпна за ръкава, за да не извърши непоправима глупост. Погледите им се срещнаха и Бувил се овладя. „Какво щях да направя? Обезумял съм! Нали имаме истинския!“

Но ако бе комбинирал всичко, за да насочи престъплението към друга глава, той не бе предвидил нищо в случай че престъплението наистина бъде извършено.

И Мао бе изненадана от бързия ефект. Не очакваше, че отровата ще подействува така мигновено. Умишлено каза няколко успокоителни думи:

— Не се тревожете, не се тревожете! И онзи ден помислихме, че ще умре, а после, сами видяхте, се съвзе. Това е детска болест, страшна наглед, но не трае дълго. Акушерката! Повикайте акушерката! — прибави тя, готова да поеме риск, но да докаже своята добронамереност.

Регентът държеше изцапаните си ръце далеч от тялото си. Гледаше ги с боязън и погнуса и не смееше да се докосне до нищо.

Бебето бе посиняло и се задушаваше. В суматохата и тревогата, които последваха, никой вече не знаеше ясно какво прави, нито какво точно става. Госпожа дьо Бувил се втурна към спалнята на кралицата, но още преди да стигне до вратата, се спря, защото в миг й мина през ума: „Ако повикам акушерката, тя не може да не види, че сме сменили детето и че то няма белег от щипци. Най-важното, най-важното е да не махнат шапчицата му!“ И тичешком се върна, докато всички присъствуващи се стичаха към кралската спалня.

Детето вече не се нуждаеше от грижите на никоя акушерка. Все още загърнато в бродираната с лилии мантия, с кукленската си коронка, килната на една страна, то лежеше с потъмнели устни, замърсени пелени и разкъсани вътрешности посред огромното легло с копринена покривка. Бебето, който току-що бе представено на всички като френски крал, бе приключило земния си път.

IV. ЕДИН ЛОМБАРДЕЦ В СЕН-ДЬОНИ

— И какво ще правим сега? — питаха се съпрузите Бувил.

Бяха се хванали в собствения си капан.

Регентът много скоро напусна Венсен. Извика членовете на кралското семейство и ги помоли да яхнат конете и да го придружат до Париж, където искаше да свика незабавно съвет. Когато групата се канеше да потегли, Бувил се спусна към регента в порив на смелост.

— Монсеньор!… — извика той, като улови юздата на коня.

Но Филип не го остави да се доизкаже.

— Добре, добре, Бувил, благодаря ви, че съчувствувате на скръбта ми. Повярвайте ми, в нищо не ви упреквам. Такъв е законът на човешката природа. Ще ви предам заповедите си за погребението.

И като пришпори коня си, той пое в галоп веднага след като минаха по подвижния мост. Препускайки така, придружаващите го нямаше да имат възможност да умуват по пътя.

Повечето барони бяха тръгнали с него. Останаха само неколцина без особено влияние и задължения, които на групички коментираха произшествието.

— Виждаш ли — каза Бувил на жена си, — трябваше в момента да кажа. Защо ме спря?

Те стояха прави в нишата на един прозорец, като шепнеха и почти не смееха да споделят мислите си.

— Къде е дойката? — попита Бувил.

— Погрижих се за това. Замъкнах я в собствената си спалня, заключих вратата и поставих стража.

— Нищо ли не подозира?

— Не.

— Ще трябва да й кажем.

— Да изчакаме всички да си отидат.

— Ах, как не казах! — повтори Бувил.

Той се измъчваше от угризения, че не се бе поддал на първия си порив. „Ако бях признал истината пред всички барони, ако веднага бях показал краля…“ Но за да направеше това, той трябваше да бъде друг, да имаше например характера на конетабъла и главно да не се бе подчинил на жена си, когато тя го бе дръпнала за ръкава.

— Но откъде можехме да знаем — каза госпожа дьо Бувил, — че Мао ще нанесе толкова успешно удара си и че детето ще умре пред очите на всички?

— Всъщност по-добре беше да представим истинското и да не се намесваме в работите на съдбата.

— Нали ти казвах!

— Е, да, признавам, моя бе идеята… И се оказа лоша.

Кой би им повярвал сега? Как и кому биха могли да кажатт че са измамили събранието на бароните, като са сложили корона на детето на дойката? Та това бе светотатство!

— Знаеш ли какво рискуваме сега, ако не си държим езика зад зъбите? — каза госпожа дьо Бувил. — Мао ще ни тикне нас в затвора.

— Регентът е бил посветен. Сигурен съм. Когато си изтри ръцете, след като детето повърна, той хвърли кърпата в огъня. Добре видях…

Най-сериозната им грижа сега беше собствената им безопасност.

— Приключиха ли с тоалета на мъртвото бебе? — попита Бувил.

— Аз сторих това с една от моите жени, докато ти изпращаше регента — отвърна госпожа дьо Бувил. — Четирима щитоносци сега го пазят. В това отношение няма никаква опасност.

— Ами кралицата?

— Заповядано е на всички около нея да мълчат, за да не влошат състоянието й. Впрочем тя като че ли нищо не разбира. Казах също на акушерките да не се отдалечават от постелята й.

Малко по-късно от Париж пристигна шамбеланът Гийом дьо Сьориз и съобщи на Бувил, че регентът току-що е бил признат за крал от двамата си чичовци, брат си и присъствуващите перове. Съветът бил кратък.

— За погребението на племенника си — каза шамбеланът — нашият господар Филип реши то да стане възможно най-скоро, за да не скърби дълго народът от тази нова кончина. Няма да има поклонение. Понеже днес е петък, а в неделя не погребват, тялото ще бъде отнесено утре в Сен-Дьони. Балсаматорът вече тръгна насам. Аз ще вървя, месир, защото кралят ми заповяда веднага да се върна.

Бувил го остави да замине, без да каже нито дума. „Кралят… кралят…“ — повтаряше си той.

Граф дьо Поатие беше крал. Един малък ломбардец щеше да бъде погребан в Сен-Дьони…, а Жан I беше жив.

Бувил отиде при жена си.

— Филип е признат за крал — й каза той. — Какво ще правим сега с този крал в ръце?

— Той трябва да изчезне.

— Само това не! — извика Бувил възмутен.

— Не ме разбра. Ти обезумяваш, Юг — сряза го госпожа дьо Бувил. — Искам да кажа, че трябва да го скрием.

— Но той няма да царува.

— Поне ще живее, а един ден може би… Знае ли човек! Как обаче да го скрият? Кому да го поверят, без да събудят подозрение? Преди всичко бе необходимо да му осигурят и занапред кърмачка…

— Дойката… Само дойката можем да използуваме — каза госпожа дьо Бувил. — Да отидем при нея.

Добра идея беше да изчакат да си отидат всички барони, преди да признаят на Мари дьо Кресе, че синът й е мъртъв. Защото писъкът й прониза стените на замъка. На онези, които го чуха и се вледениха, после обясниха, че извикала кралицата. Впрочем и кралицата, колкото да беше не на себе си, се изправи в леглото и попита:

— Какво става?

Дори старият сенешал дьо Жоенвил трепна в унеса си.

— Убиват някого — каза той, — така вика човек, когото колят…

В това време Мари повтаряше безспир:

— Искам да го видя! Искам да го видя! Искам да го видя!

Бувил и жена му бяха принудени да я държат здраво, за да й попречат да се втурне полуобезумяла през залите на замъка.

Цели два часа се мъчеха да я успокоят, да я утешат и главно да се оправдаят, като десетки пъти повтаряха обясненията си, които тя не чуваше.

Бувил можеше да я уверява колкото си ще, че не бе желал това, че то беше плод на престъпния замисъл на графиня Мао… Думите се отпечатваха в съзнанието на Мари, откъдето по-късно щяха да изплуват, но засега бяха лишени от смисъл за нея.

За миг преставаше да хълца, втренчваше очи право пред себе си, после внезапно пак започваше да вие като премазано от кола куче.

Съпрузите Бувил наистина сметнаха, че тя е загубила разсъдъка си. Изчерпиха всичките си доводи. Благодарение на тази неволна жертва, бе спасила истинския френски крал, потомъка на блестящ род…

— Вие сте млада — убеждаваше я госпожа дьо Бувил. — ще имате други деца. Коя жена не е загубила поне едно дете още в люлката?

И й даваше за пример мъртвородените близнаци на Бланш Кастилска и всички рано умрели издънки на кралската фамилия през последните три поколения. В династиите на Анжу, Куртьоне, Бургундия, Шатийон, а и в рода на самите Бувил колко майки често бяха загубвали рожбите си и все пак завършваха живота си щастливи сред многолюдна челяд! От дванадесет или петнадесет деца, които една жена ражда, обикновено оживяват най-много половината.

— Но аз разбирам — продължаваше госпожа дьо Бувил — за първото най-много боли.

— Не, вие не разбирате! — извика най-сетне Мари сред риданията си. — Това точно… това никога вече не бих могла да заменя с друго.

Бебенцето, което току-що бяха убили, бе детето на любовта, родено от по-бурна страст и по-дълбока вяра, отколкото всички закони на света и всички негови повели. Това бе мечтата, за която тя бе платила с два месеца оскърбления и четири месеца манастир, дивния подарък, който се готвеше да предложи на мъжа, избран от нея, чудотворното растение, в което щеше да разцъфва всеки ден от живота й нейната изпълнена с премеждия, но прекрасна любов!

— Не, вие не можете да разберете! — стенеше Мари. — Вие не сте била изгонена от семейството си заради едно дете. Не, няма да имам друго!

Почнеш ли да описваш нещастието си, да го предаваш разбираемо, това означава, че вече си го приел. Раздиращата болка, смазващата покруса бавно отстъпваха място на друго болезнено състояние, жестокото осъзнаване.

— Знаех си, знаех, когато не исках да дойда тук, че ме очаква беда!

Госпожа дьо Бувил не смееше да отговори.

— А какво ще каже Гучо, когато узнае? Как ще му кажа това?

— Той никога не трябва да узнае! — извика госпожа дьо Бувил. — Никой не бива да знае, че кралят е жив, защото онези, които не успяха първия път, няма да се поколебаят да нанесат втори удар. Самата вие сте застрашена, защото бяхте посветена. Трябва да пазите тайната, докато ви бъде разрешено да я откриете.

И тя прошепна на мъжа си:

— Иди да донесеш евангелието.

Когато Бувил се върна с дебелата книга, която бе взел от параклиса, те успяха да накарат Мари да постави ръката си отгоре и да се закълне, че ще пази пълно мълчание дори и пред бащата на мъртвото си дете, дори в изповедите си за разигралата се драма. Единствен Бувил или жена му можеха да я освободят от клетвата й.

Мари бе така сломена, че се закле във всичко, което искаха от нея. Бувил й обеща пенсия. Но сега не й беше до пари.

— Още нещо, трябва да задържите при себе си френския крал и да казвате на всички, че е ваше дете — прибави госпожа дьо Бувил.

Мари се разбунтува. Тя не искаше да докосне вече детето, заради което бяха убили нейното. Не искаше да остава повече във Венсен. Искаше да избяга, където и да е, и да умре.

— Много бързо ще умрете, бъдете сигурна, ако проговорите. Мао няма да се подвоуми да ви отрови или да ви прониже с кинжал.

— Не, няма да кажа нищо, обещавам ви. Но пуснете ме, пуснете ме да си отида!

— Ще си отидете, ще си отидете. Но няма да го оставите да загине. Виждате, че е гладен. Нахранете го поне днес — каза госпожа дьо Бувил, като сложи в ръцете й истинския крал.

Когато Мари притисна бебето до гърдите си, риданията й станаха още по-силни.

— Задръжте го, то ще бъде като ваше — настоя госпожа дьо Бувил, — а когато дойде време да го качат на трона, ще се радвате на почести в двора заедно с него. Ще бъдете негова втора майка.

Не въображаемите почести, обещани от жената на попечителя, можеха в този миг да убедят Мари, но този беззащитен живот, който държеше в ръцете си и върху който несъзнателно щеше да пренесе майчинските си чувства.

Тя долепи устни до покритата с мъх главичка на бебето, разгърна по навик дрехата си и прошепна:

— Не, не мога да те оставя да умреш, мъничък мой Жан… мъничък мой Жан…

Съпрузите Бувил въздъхнаха с облекчение. Бяха спечелили. Поне в момента.

— Тя не трябва да бъде във Венсен, когато утре дойдат да вземат детето й — прошепна госпожа Бувил на мъжа си.

На другия ден, напълно омаломощена и предоставяща на госпожа Бувил да решава за всичко, Мари бе отведена с детето в манастира на ордена света Клара.

Госпожа дьо Бувил обясни на игуменката, че Мари е била дълбоко разстроена от смъртта на малкия крал и не трябва да държат сметка за безсмислените й приказки.

— Много ни уплаши, крещеше и не разпознаваше дори собственото си дете!

Госпожа дьо Бувил настоя да не пускат никого при младата жена, нито дори сестрите и послушничките от манастира, да я изолират и да й осигурят пълно спокойствие и тишина.

— Ако някой я потърси, не го допускайте при нея и ни уведомете.

Същия ден две платна със златни лилии, осем аршина черен креп и парчета турска коприна с избродиран върху тях френски герб бяха донесени във Венсен за погребението на първия френски крал с името Жан. И наистина едно дете на име Жан си отиде в толкова малко ковчеже, че не сметнаха за нужно да го натоварят на колесница, а го закрепиха просто върху самара на едно муле. Метр Жефроа дьо Фльори, ковчежник на двореца, отбеляза в сметководнитеси книги разходите по погребението: сто и единадесет ливри, седемнадесет су и осем дьоние в събота, 20 ноември 1316 година.

Не се състоя дългата ритуална процесия, нито обичайната церемония в Парижката света Богородица. Отидоха направо в Сен-Дьони, където погребението бе извършено непосредствено след литургията. В краката на статуята на Луи X, оше съвсем бяла, прясно издялана от камък, бяха отворили един тесен гроб. Там спуснаха, между тленните останки на владетелите на Франция, детето на Мари дьо Кресе, благородна девица от Ил дьо Франс, и на Гучо Балиони, сиенски търговец. Адам Ерон, пръв шамбелан и дворцов управител, пристъпи до ръба на малкия гроб и изрече, гледайки господаря си Филип дьо Поатие:

— Кралят е мъртъв, да живее кралят! Започна царуването на Филип V Дългия. Жана Бургундска стана кралица на Франция, а Мао д’Артоа тържествуваше.

Само трима души в кралството знаеха, че истинският крал е жив. Единият от тях се беше заклел над евангелието, че ще пази тайна, а другите двама трепереха да не би да не я удържи.

VI. ФРАНЦИЯ В ЗДРАВИ РЪЦЕ

За да завладее трона, Филип V си бе послужил — в рамките на монархическата институция — с един способ, познат открай време, който на съвременен език се нарича държавен преврат.

Тъй като благодарение на собствения си авторитет и подкрепата на преданите си привърженици, беше поел основните кралски функции, той бе узаконил чрез юлското събрание правилника за наследяване, който можеше евентуално да бъде в негова изгода, но само след дълъг срок и прилагане на предварителните клаузи. Смъртта на малкия крал беше много благоприятна случайност. Като леко насили законното положение, създадено от него самия, Филип тутакси взе короната, без да спазва вече ни срокове, нито предварителни клаузи.

Вземе ли се власт при подобни условия, тя неминуемо е застрашена, поне в началото.

Зает изцяло с укрепване на положението си, Филип почти нямаше време да се порадва на победата си, нито да се полюбува на трона и на сбъднатата си мечта.

Върхът, на който е бе изкачил, беше много остър, за да се задържи на него.

В кралството езиците работеха усилено. Подозрението се предаваше от един на друг. Достатъчно добре познаваха здравия юмрук на новия крал и всички, които се бояха да не пострадат от него, се обединиха около Бургундския херцог.

Той от своя страна се озова бързо в Париж, за да оспори възцаряването на бъдещия си тъст. Настояваше да бъде свикан съветът на перовете и малката Жана Наварска да бъде призната за кралица на Франция.

За да си осигури регентството, Филип бе пожертвувал бургундското графство. За да запази кралската власт, предложи да раздели Франция и Навара, обединени толкова отскоро, и да предостави малкото кралство на племенницата си, върху която тегнеше съмнение, че е незаконнородена.

Но щом смятаха, че Жана е достойна да царува над Навара, не беше ли достойна да царува и над Франция? Херцог Йод беше на това мнение и отхвърли предложението на Филип. Щяха, значи, да изпитат силите си.

Йод замина в галоп за Дижон, откъдето отправи прокламация от името на племенницата си до всички феодали в Артоа, Пикардия, Бри и Шампания, с която ги приканваше да не се подчиняват на един узурпатор.

Той се обърна в същия дух и към крал Едуард II Английски, който въпреки усилията на жена си Изабел, побърза да влоши отношенията, като взе страната на бургундците. Възникнеше ли разединение във Франция, английският крал винаги виждаше в него възможност да освободи Гийена.

„Това ли постигнах, като разобличих прелюбодеянието на двете си снахи?“ — питаше се кралица Изабел. Заплашен така от север, изток и югоизток, всеки друг на мястото на Филип Дългия вероятно би отстъпил. Но новият крал знаеше, че има пред себе си няколко месеца. Зимата не беше време за воюване. Враговете му бяха принудени да чакат пролетта, за да придвижат войските си. За Филип най-неотложното бе коронясването му, което щеше да му придаде неотменимото достойнство на помазан от църквата крал.

Той пожела най-напред да насрочи церемонията за Благовещение: струваше му се добре знамение тя да стане в деня на влъхвите. Възразиха му, че гражданите на Реймс няма да могат да подготвят всичко. Разреши да отложат тържеството с три дни. Дворът щеше да тръгне от Париж на 1 януари, а коронацията щеше да стане в неделя, на девети.

След Луи VIII, първият крал, който не е бил избран, докато предшественикът му е бил жив, нито един наследник на трона не се бе втурвал така бързо към Реймс. Но и църковното утвърждаване се струваше недостатъчно на Филип. Той искаше да прибави още нещо, което да въздействува по нов начин на народното съзнание.

Често бе размишлявал върху наставленията на Еджидио Колона, настойника на Филип Хубави, човека, който наистина бе формирал мисълта на Железния крал и чийто трактат за принципите на кралската власт съдържаше забележки от рода на следната:

„В абсолютен смисъл би било за предпочитане кралят да се избира. Единствено порочните апетити на хората и начинът им на действие трябва да ни накарат да предпочетем наследствеността пред избора.“

— Искам да бъда крал със съгласието на всичките ми поданици — заяви Филип Дългия — и ще се почувствувам достоен да ги управлявам само на тази цена. И тъй като някои големи ми изменят, ще дам думата на малките.

Неговият баща му бе показал вече пътя, като бе свиквал в трудните моменти на царуването си събрания, на които бяха представени всички класи, всички „съсловия“ на кралството. Той реши през седмиците след Коронясването му да бъдат свикани две подобни събрания, само че с повече представители отпреди, едното в Париж за говорещите френски, другото — в Бурж за говорещите провансалски. И пръв произнесе думата „Генерални щати“.

Легистите бяха натоварени да редактират така текста, който щеше да бъде представен за одобрение от щатите, че Филип да изглежда посочен и избран от целия народ. Отново съвсем естествено използваха доводите на конетабъла, а именно че „на герба ни не стои хурка“ и че френското кралство е много благородно, за да попадне в женски ръце. Доста необяснимо се основаха на факта, че между високоуважавания Луи Свети и Жана Наварскаса се изредили трима наследници на престола, докато между Луи Свети и Филип — само двама. Това обаче напълно основателно накара граф дьо Валоа да извика: „Защо не мен в такъв случай, между мен и Луи Свети стои само баща ми!“

Накрая съветниците в Парижкия съд, пришпорени от Мил дьо Ноайе, изровиха не особено убедително стария обичаен кодекс на франките, датиращ отпреди приемането на християнството от Хлодвиг. Този кодекс не съдържаше нищо относно предаването на кралската власт. Беше твърде недодялан сборник по гражданско и наказателно съдопроизводство и освен това неразбираем, тъй като беше на осем века. Едно кратко указание постановяваше, че наследството на поземлена собственост трябва да бъде разделено по равно между децата от мъжки пол на умрелия собственик. Това бе всичко.

Повече не бе нужно на няколкото доктори по гражданско право, за да изградят въз основа на него аргументите си. Френската корона можеше да принадлежи само на мъже, защото кралската власт предполага притежание на земи. И най-доброто доказателство, че салическият кодекс е бил прилаган от самото начало, не беше ли фактът, че досега на трона се бяха редували само мъже? По този начин Жана Наварска можеше да бъде елиминирана, без изобщо да се прибягва до обвинението, че е незаконнородена, което не можеше да се докаже. Докторите бяха майстори на мъгляви доводи. Никой не се сети да им възрази, че династията на Меровингите не води началото си от салическите франки, а от сикамбрите и бруктерите. Никой също не се заинтересува да види с очите си този прословут салически закон, всъщност измислен, на който привидно се позоваваха. Същият този закон бе широко застъпен във френската история, но преди това разори кралството, като предизвика стогодишна война.

Действително прелюбодеянието на Маргьорит Бургундска щеше да струва скъпо на Франция.

Но засега централната власт не бездействуваше. Филип вече преустройваше администрацията, викаше едри буржоа в съвета си, създаваше така наречените „рицари-придружители“, за да благодари по този начин на онези, които неуморно му бяха служили още от Лион13.

Той откупи монетния двор в Манс от Шарл дьо Валоа, а после още десетина други, пръснати из Франция. Занапред всички монети в обръщение в кралството щяха да бъдат сечени само от краля.

Като си спомни идеите на Иоан XXII, когато още беше кардинал Дюез, Филип подготви реформа на системата за наказателните глоби и канцеларските такси. Всяка събота нотариусите щяха да внасят в държавната хазна получените суми и регистрирането на различните документи щеше да става срещу такси, определени от Сметната камара. Мерките, въведени в кралските канцеларии, бяха в сила и за митниците, превотствата, градските сенешалства и за всички финансови постъпления. Произволът и злоупотребите, които се ширеха след смъртта на Железния крал, бяха сурово преследвани. Във всички обществени слоеве, в цялата държавна дейност, в съдилищата, пристанищата, пазарите и панаирите, всички почувствуваха и разбраха, че Франция е в здрави ръце… ръцете на двадесет и пет годишен мъж.

Вярност не се печели без благодеяния. Филип щедро заплати възкачването си на трона.

Старият сенешал Жоенвил се оттегли в замъка си Васи, където искаше да умре. Знаеше, че е към края на дните си. Синът му Ансо, който още от Лион не бе се разделял с Филип, каза един ден на краля:

— Баща ми твърди, че във Венсен са станали странни неща, когато умрял малкият крал. До ушите му са стигнали обезпокоителни слухове.

— Зная, зная — отвърна Филип. — И на мен някои обстоятелства тогава ми се сториха изненадващи. Да ви призная ли какво мисля, Ансо? Не бих желал да злословя за Бувил, защото нямам никакви доказателства. Но се питам дали не се оказа недостоен за поверената му задача. Толкова се вълнуваше, вслушваше се в толкова празни приказки! Безкрайната му мнителност даде храна на хорското въображение… Тъй или иначе, вече е много късно.

Той замълча и добави:

— Ансо, аз ви вписах за едно дарение от държавното съкровище, възлизащо на четири хиляди ливри, и то ще бъде израз на моята благодарност за подкрепата, която винаги сте ми оказвали. А ако в деня на коронясването братовчед ми, Бургундският херцог, както смятам, няма да бъде там, за да върже шпорите ми, вие ще направите това. Достатъчно знатен сте за това.

Открай време златото е било най-здравият катинар за устата. Но Филип знаеше, че при някои хора той трябва да бъде и с допълнителна украса.

Оставаше да се уреди случаят с Робер д’Артоа. Филип се радваше, че бе държал в затвора опасния си братовчед по време на последните събития. Само че не можеше да го държи безкрайно в Шатле. Всяка коронация обикновено е придружена от прояви на благоволение и помилвания. След настойчивото застъпничество на Шарл дьо Валоа Филип се престори на добродушен владетел.

— Само за да ви угодя, чичо — каза той, — ще освободя Робер… — Не довърши изречението си и като че ли мислено пресметна нещо: — …но три дни след отпътуването ми за Реймс. И без право да се отдалечава от Париж на повече от двадесет левги.

VII. ТОЛКОВА РАЗБИТИ МЕЧТИ!

При възшествието си Филип Дългия не само прекрачи два трупа. Той остави зад себе си още две разбити съдби, две сломени жени: едната — кралица, другата — с по-скромен произход.

Още на другия ден след погребението на мнимия Жан I в Сен-Дени Клеманс Унгарска, макар всички да очакваха, че ще предаде богу дух, дойде на себе си и се върна към живота. Някое лекарство най-сетне бе подействало. Треската и инфекцията напуснаха тялото й, за да направят сякаш място на други страдания. Първото нещо, което кралицата каза, бе, че иска да види сина си: тя едва го бе зърнала. Спомняше си само едно голо телце, което разтриваха с розова вода и слагаха в люлка…

Когато й казаха най-предпазливо, че не могат веднага да й го покажат, тя прошепна:

— Мъртъв е, нали? Знаех го, почувствувах го в унеса си… И това трябваше да ми се случи…

Не посрещна тази вест с бурен изблик на отчаяние, както се опасяваха. Остана покрусена, но със сухи очи и по лицето й се долавяше трагичната ирония на човек, застанал пред димящото пепелище на изгорелия си дом.

Устните й трепнаха, сякаш щеше да се усмихне и в първия миг помислиха, че е обезумяла.

Нещастието беше връхлетяло много настървено върху нея. Част от душата й беше мъртва и съдбата можеше да нанася двойно по-тежките си удари, без да й причини страдание.

Когато беше с нея, Бувил се виждаше обречен на измамническата роля на безпомощен утешител. Всяка приятелска дума, която му отправяше кралицата, го раздираше от угризения.

„Детето й е живо, а не трябва да й кажа. Като си помисля, че бих могъл да й доставя такава радост!…“

Колко пъти жалостта и дори обикновената почтеност едва не взеха превес. Но като познаваше малодушието му, госпожа дьо Бувил никога не го оставяше сам с кралицата.

Той можеше поне да се утеши отчасти, като обвиняваше Мао, истинската виновница.

Кралицата подвигаше рамене. Какво значение имаше за нея ръката, с която си бяха послужили, за да я сразят?

— Бях благочестива, бях добра, поне смятам, че бях такава. Мъчех се да следвам повелите на религията и да правя по-добри хората, които ми бяха скъпи. Никому не съм пожелавала да му се случи нещо лошо. А бог си постави за цел да ме нарани повече от всяко друго свое създание… А виждам, че злите хора преуспяват във всичко.

Тя не се бунтуваше и не богохулствуваше, просто констатираше една безмерно голяма неправда.

Чума бе отнесла баща й и майка й, когато самата тя бе едва двегодишна. Докато всички принцеси от семейството й се изпоомъжиха още преди пубертета, тя бе чакала подходящ съпруг чак до двадесет и две години. Мъжът, който се яви най-неочавано, изглеждаше най-високопоставен в света. Тя бе пристъпила замаяна, зашеметена от нереална любов към този брак с френския крал, изпълнена с най-добри намерения. Но още преди да дойде в новото си отечество, насмалко не загина от морската буря. Само няколко седмици по-късно разбра, че се бе омъжила за убиец и бе заела мястото на една удушена кралица. След десет месеца остана вдовица с дете в утробата. Отстранена веднага от властта, тя бе затворена, уж за да бъде по-защитена. Цяла седмица се бори пред прага ца смъртта, за да узнае, едва излязла от този ад, че детето й е умряло, отровено навярно както мъжът й.

— Хората в моята страна вярват в лошата съдба. Те са прави. Аз съм прокълната. Не трябва вече да предприемам каквото и да било и не трябва да вярвам в нищо, дори в бога.

Любов, милосърдие, надежда, тя беше изчерпила всичките си запаси от добродетели, които притежаваше, и вярата я напускаше в същото време.

По време на боледуването си бе изтърпяла такива мъки и така силно бе преживяла агонията си, че самият факт, че е жива, че диша с лекота, че приема храна, че спира поглед по стените, мебелите, лицата, й се струваше изненадващ и й доставяше единствените вълнения, които все още можеше да изпита полуопустошената й душа. Ведно с бавното й възстановяване и с възвръщането на легендарната й красота у кралица Клеманс започваха да се забелязват вкусове на възрастна капризна жена. Като че ли под прекрасната външност, под златните коси, благородната гръд, изваяните крайници, които с всеки ден ставаха отново съблазнителни, изведнъж бяха протекли четиридесет години. Една вдовица с пищно тяло искаше от живота последните си радости. Щеше да ги иска в продължение на единадесет години.

Непридирчива дотогава към яденето, било от религиозни задръжки, било от безразличие, тя бързо започна да проявява странни предпочитания към редки и скъпи храни. Отрупана от Луи X със скъпоценности, на които не бе обръщала особено внимание, сега лицето й се оживяваше пред касетките с бижута, тя броеше възбудено скъпоценните камъни, изчисляваше стойността им и преценяваше шлифовката и чистотата им. Внезапно решаваше да смени обковката им и водеше безкрайни разговори със златарите. Прекарваше дълги часове и с шивачките, караше да й купуват на най-високи цени ориенталски тъкани, поръчваше огромни количества парфюми.

Ако обличаше, когато излизаше от покоите си бялата вдовишка одежда, приближените й с изненада и смущение я виждаха сгушена край камината в спалнята й, под прекалено прозрачни воали.

Някогашната й щедрост бе оцеляла, само че под форма на безсмислено разхищение. Търговците се бяха сякаш наговорили, защото знаеха, че колкото и висока цена да поискат, няма да им се откаже. И прислугата стана алчна. О, безспорно, Клеманс беше много добре обслужвана! В кухните се караха кой да й занесе яденето, защото за всеки украсен десерт, мляко от лешници или наскоро изнамерената „златна вода“ — сок от нар с накиснати в него розмарин и карамфил, кралицата внезапно предлагаше цяла шепа монети.

Скоро й се дощя да й пеят или красиви уста да й декламират разкази, лирични поеми и романи.

Безразличният й поглед искаше вече да се спира само върху младежки лица. Един добре сложен странствуващ певец получи — само защото я бе забавлявал един час и очите му се бяха замъглили, когато зърна тялото й под кипърските воали, — толкова пари, че да може да пирува цял месец из кръчмите.

Бувил се тревожеше за прахосничеството и, но и той не се въздържа да го използва.

На първи януари, ден на пожелания и подаръци, макар в онази епоха годината да почваше официално на Великден, кралица Клеманс даде на Бувия бродирана торбичка с триста златни ливри. Бившият шамбелан възкликна:

— Не, ваше височество, за бога! Не съм ги заслужил!

Но не се отказва подарък на кралица, дори когато съзнаваш, че тя се разорява14.

В същия новогодишен ден Бувил бе посетен от месер Толомей. Банкерът намери, че бившият шамбелан е страшно отслабнал и побелял. Дрехите направо се въртяха около тялото му. Бузите му висяха от двете страни на лицето. В очите му се четеше тревога и той явно не беше в състояние да се съсредоточи.

„Някаква тайна болест разяжда този човек и не бих се изненадал, ако скоро легне на смъртно легло. Трябва да побързам да уредя работите на Гучо“ — помисли си Толомей.

Банкерът познаваше светските обичаи. Той бе донесъл по случай новата година едно парче плат за госпожа дьо Бувил.

— …за да й благодаря за грижите, които положи за благородната госпожица, дарила племенника ми със син…

Бувил не искаше да приеме и този подарък.

— Как не, как не — настоя Толомей. — Между другото бих искал да поговорим по този въпрос. Племенникът ми се връща от Авиньон, където светият отец, папата…

Толомей се прекръсти.

— …го задържаше сега във връзка с уреждането на личните му сметки. Гучо ще дойде да вземе младата си съпруга и детето си…

Бувил почувствува, че изстива.

— Само за миг, месер, само за миг — каза той. — Един вестоносец ме очаква и трябва да пратя бърз отговор по него. Бъдете така любезен да почакате.

И той изчезна с парчето плат под мишница, за да се посъветва с жена си.

— Съпругът пристига — каза й той.

— Какъв съпруг? — изненада се госпожа дьо Бувил.

— Съпругът на дойката!

— Че тя не е омъжена!

— Изглежда, че е била! Изглежда, че е била! Дойде Толомей.

— И какво иска?

— Момичето да излезе от манастира.

— Кога?

— Не зная, но скоро.

— Гледай да узнаеш и не обещавай нищо.

Бувил се върна при госта си.

— Та казахте, значи, месер Бувил?

— Казах, че племенникът ми Гучо пристига, за да вземе от манастира, където имахте добрината да ги приютите, жена си и детето си. Сега те вече няма от какво да се боят. Гучо носи препоръка от светия отец и поне за известно време ще се установи в Авиньон… Мен обаче много би ми се искало да ги задържа при себе си. Знаете ли, че още не съм видял внучето, което ми се е родило! Пътувах напоследък, обикалях канторите си и узнах тази новина от едно много радостно писмо на младата майка. Онзи ден, щом се върнах, пожелах да я видя. Но в манастира на ордена света Клара се натъкнах на затворени врати.

— Е да, правилникът там е много строг — отвърна Бувил. — Пък и по ваше искане бяхме дали стриктни нареждания.

— Но нали нищо лошо не се е случило?

— Не… не, месер, нищо, доколкото зная. Щях веднага да ви предупредя. Кога пристига племенникът ви?

— Чакам го след два-три дни.

Бувил го погледна уплашено.

— Още веднъж ви моля да ме извините — каза той, — но внезапно си спомних, че кралицата ме беше пратила да взема нещо, а не й го занесох. Веднага се връщам.

И той пак се измъкна.

„Болестта го е ударила явно в главата — помисли си Толомей. — Голямо удоволствие наистина да разговаряш с човек, който час по час хуква нанякъде! Дано сега пък не ме забрави мен тука!“

Той приседна върху един сандък и се зае да приглажда кожата на ръкавите си.

— Ето ме! — обади се Бувил, като се показа изпод една тежка завеса. — Разказвахте ми за племенника си, нали? Знаете ли, той съвсем ме спечели. Какъв прекрасен спътник беше по време на пътуванията ни в Неапол! Неапол… — повтори той и се разнежи. — Нима можех да предположа тогава!… Горката кралица! Горката кралица!

Той се отпусна върху сандъка до Толомей и избърса с грубите си пръсти сълзите, събудени от спомена.

„И таз добра! Сега пък се разхленчи!“ — помисли си банкерът и прибави гласно:

— Не ви казах нищо за случилите се напоследък нещастия. Представям си колко много са ви разстроили. Мислех си все за вас.

— Ах, Толомей, да знаехте само!… Беше много по-лошо, отколкото бихте могли да си представите! Самият демон се намеси…

Зад гоблена на стената се чу леко изкашляне и Бувил рязко прекъсна опасните си откровения.

„Виж ти! Някой ни подслушва“ — каза си Толомей й побърза да добави:

— Все пак в тази голяма горест имаме поне една утеха: добрият ни крал.

— Безспорно, безспорно, имаме добър крал — повтори Бувил не особено възторжено.

— Опасявах се — поде банкерът, като се опита да завлече събеседника си по-далеч от подозрителната завеса — да не би новият крал да има лошо отношение към нас, ломбардците. Ни най-малко. Изглежда даже, че е поверил събирането на данъците в някои сенешалства на хора от нашите сдружения… Колкото до моя племенник, който, трябва да кажа, е работил много добре, бих искал да го възнаградя за усилията му, като завари хубавицата си и наследника си настанени в моя дом. Приготвям вече стаята на симпатичните съпрузи. В наши дни много се злослови за младите. Смята се, че не били способни за искрени чувства и вярна обич. Но моите двама се обичат пламенно, уверявам ви. Достатъчно е да прочетете писмата им. Ако женитбата им не е била извършена съгласно всички правила, какво от това? Ще ги оженим повторно и ще ви помоля даже, ако това не ви е неприятно, да бъдете техен свидетел.

— Голяма чест за мене, напротив, месер, голяма чест! — отвърна Бувил, загледан в гоблена, сякаш бе забелязал паяк по него. — Но да не забравяме семейството.

— Какво семейство?

— Как какво? Семейството на дойката.

— Дойка ли? — повтори Толомей съвсем озадачен.

За втори път зад завесата се чу лекото изкашляне.

Бувил побледня, запъна се и запелтечи.

— Защото, месер… Така де, исках да кажа… Да, исках да ви уведомя веднага, но… като все трябва да правя нещо, пропуснах… Ами, да, сега трябва да ви кажа… Вашата… жена на племенника ви, щом са омъжени, както ме уверявате… Ние й поискахме… Виждате ли, затруднени бяхме да намерим дойка и доброволно, съвсем доброволно, по молба на жена ми, тя кърмеше малкия крал… през краткото време, уви, докато той живя.

— Значи тя е идвала тук? Вие сте я извадили от манастира?

— И я върнахме там! Не ми беше удобно да ви призная това… Но нали разбирате, нямаше време да търсим друга. Пък и всичко стана толкова бързо!

— Но, месер, няма защо да се чувствувате неудобно. Постъпили сте много добре. Тази хубава Мари! Значи тя е кърмила бедничкия крал! Ето ти изненадваща новина и толкова ласкава! Жалко само, че не е имала възможност по-дълго да го кърми — каза Толомей, който вече съжаляваше за всичките изгоди, които можеше да извлече от подобно положение. — В такъв случай няма да ви бъде трудно да я измъкнете от манастира.

— Уви не е така! За да напусне окончателно манастира, е необходимо съгласието на семейството й. Виждали ли сте оттогава близките й?

— Нито веднъж. Братята й, които вдигнаха толкова голям шум, като че ли с удоволствие се отърваха от нея и повече изобщо не се мярнаха.

— Къде живеят те?

— У тях си, в Кресе.

— Кресе… Къде се намира това имение?

— Близо до Нофл, където имам кантора.

— Кресе… Нофл… много добре.

— Странен човек сте наистина, монсеньор, ако смея да ви кажа! — възкликна Толомей. — Поверявам ви едно момиче, разказвам ви всичко за него, вие отивате да я повикате, за да кърми детето на кралицата, тя живее тук цяла седмица, десет дни…

— Пет — уточни Бувил.

— Пет — поде Толомей — и вие не знаете откъде е и как се казва дори!

— Зная, знаех — измънка Бувил, като се изчерви. — Но понякога паметта нещо ми изневерява.

Той не можеше за трети път да изтича при жена си. Защо не дойдеше да му помогне, ами оставаше скрита зад гоблена, та да го хока след малко, ако извърши някоя глупост? Сигурно си имаше своите основания. „Този Толомей е единственият човек, от когото се страхувам в цялата тази бъркотия — беше му казала тя. — Нюх на ломбардец струва колкото тридесет ловджийски кучета. Ако те види насаме, какъвто си наивник, по-малко подозрения ще събудиш у него и аз пбсле по-лесно ще изведа играта до успешен край.“

„Какъвто си наивник… тя има право, станах голям наивник — казваше си Бувил. — И все пак неотдавна бях в състояние да разговарям с краля и да се занимавам с техните работи. Та нали аз уговорих женитбата на госпожа Клеманс? Нали аз трябваше да се занимавам е конклава и да хитрувам с Дюез?…“ Тази мисъл го спаси.

— Нали ми казахте, че племенникът ви носи препоръка от светия отец? — поде той. — Чудесно! Това ще уреди всичко. Гучо сам трябва да отиде да вземе жена си, като покаже това писмо. Така всички ще бъдем неуязвими и ще избегнем всякакви упреци и разправии. Светият отец! Че какво повече може да се иска!… Той ще се върне след два-три дни, нали? Да се надяваме, че всичко ще се развие възможно най-добре. И гореща благодарност за хубавия плат. Сигурен съм, че жена ми много ще го хареса. Довиждане, месер, винаги на вашите услуги.

Той се чувствуваше по-изтощен, отколкото, ако бе провел бойна атака.

На излизане от Венсен Толомей си мислеше: „Или ме лъже поради неизвестна на мен причина, или съвсем се е вдетинил. Няма що. Да изчакаме Гучо.“

Но госпожа дьо Бувил не го изчака. Тя заповяда да приготвят носилката й и бързо се отправи към предградието Сен-Марсел. Там тя се затвори с Мари дьо Кресе. След като бе причинила смъртта на детето й, сега тя бе дошла да накара Мари да се откаже и от любовта си.

— Вие се заклехте над евангелието да пазите тайна — каза й тя. — Но ще бъдете ли в състояние да я спазите пред този мъж? Ще имате ли сила да живеете с вашия съпруг… — сега тя беше готова да удостои Гучо с това име — …като му оставите илюзията, че е баща на дете, което не е негово? Грях ще бъде да скривате нещо толкова сериозно от другаря в живота си! Ами когато ни се удаде истината да възтържествува и дойдат да потърсят краля, за да го възкачат на трона, какво ще кажете? Вие сте много честна девойка и в жилите ви тече много благородна кръв, за да можете да допуснете толкова грозна постъпка!

Мари сама си бе задавала всички тези въпроси и то стотици пъти в своето усамотение. Тя не мислеше за нищо друго. Стигаше до полуда. И отлично знаеше отговора! Знаеше, че щом падне в обятията на Гучо, ще й бъде невъзможно да се преструва и да мълчи; съвсем не, защото това „е грях“, както разправяше госпожа дьо Бувил, защото любовта нямаше да й позволи да го излъже така жестоко.

— Гучо ще ме разбере, Гучо ще ми прости. Той ще знае, че това е станало против волята ми и ще ми помогне да понасям това бреме. Гучо няма да каже нищо, госпожо, мога да се закълна за него, както за себе си!

— Всеки може да се кълне само за себе си, мое дете. Пък и при това ломбардец! Представяте си как ще мълчи, нали? Та той ще гледа да вземе дори лихва от тази тайна!

— Вие го оскърбявате, госпожо!

— Не го оскърбявам, момичето ми, просто познавам хората. Вие се заклехте да не издадете тайната, дори при изповед. Поверен ви е кралят на Франция и няма да бъдете освободена от клетвата си освен когато удари часът.

— Милост, госпожо, вземете си краля и ме освободете!

— Не аз ви го дадох, а божията воля. Поверен ви е свещен залог! Бихте ли предали господа Христа, ако ви го бяха оставили да го пазите, когато Ирод е избил невинните дечица?… Това дете трябва да живее. Моят съпруг трябва да има възможност да бди и над двама ви и във всеки миг да дойде при вас, а не да заминете за Авиньон, както става дума.

— Аз ще измоля от Гучо да живеем, където на вас е угодно. Уверявам ви, че той няма да проговори.

— Той няма да проговори, защото няма изобщо да го видите!

Словесният двубой, прекъсван от сученето на малкия крал, продължи целия следобед. Двете жени се бореха като два звяра в клетка. Но дребната госпожа дьо Бувил имаше по-яки зъби и нокти.

— И какво ще направите с мене тогава? Нима ще ме затворите тука за цял живот? — стенеше Мари.

„Точно това бих искала — мислеше си госпожа дьо Бувил, — само че оня ще довтаса с писмото на папата…“

— Ами ако вашите близки се съгласят да ви вземат при тях? — предложи тя. — Струва ми се, че месир Юг ще успее да убеди братята ви.

Да се върне в Кресе при враждебно настроените си близки с дете, което щеше да бъде смятано за дете на греха, когато то беше най-достойно за почит от всички деца във франция… Да се отрече от всичко, да остарее с едно едничко занимание — мисълта за чудовищната си орис, за отчайващото разбиване на една любов, която нищо не би трябвало да накърни! Толкова рухнали мечти!

Мари се разбунтува. Намери отново в себе си силата, която я бе накарала да се отдаде на избрания от нея мъж въпреки законите и въпреки семейството си. Тя рязко отказа.

— Ще се видя с Гучо, ще му принадлежа, ще живея с него! — извика тя.

Госпожа дьо Бувил бавно забарабани с пръсти по облегалката на креслото си.

— Изобщо няма да видите вече този Гучо, защото, ако само се приближи до манастира или до всяко друго, по-добре защитено място, където бихме ви затворили и ако поговорите само една минута с него, тя ще бъде последната за него. Съпругът ми, вие го познавате, е енергичен и страшен, когато става дума за запазването на краля. Ако толкова много държите да видите отново този мъж, ще можете да му се любувате, но с втикната между раменете му кама.

Мари клюмна.

— Не стига ли детето — прошепна тя, — та трябва да убиете и бащата?

— Само от вас зависи — отвърна госпожа дьо Бувил.

— Не мислех, че във френския двор човешкият живот има толкова малка цена! Няма що, прекрасен двор, който цялото кралство тачи. Трябва да ви кажа, госпожо, че ви ненавиждам.

— Несправедлива сте, Мари. Задачата ми е тежка, аз ви браня срещу самата вас. А сега ще напишете това, което ще ви продиктувам.

Победена, объркана, с пламнали слепоочия и замъглен от сълзи поглед Мари с болка написа думи, които никога не би повярвала, че може да напише. Писмото щеше да бъде отнесено на Толомей, за да го предаде на племенника си.

В него Мари заявяваше, че изпитва непреодолим срам и ужас от греха, който е извършила. Че иска да се посвети на детето, негов неволен плод, и никога вече да не се поддава на заблудите на плътта, и че презира мъжа, тласнал я към тях. Забраняваше на Гучо да се опита когато и да било да я види отново, независимо къде се намира тя.

Мари пожела поне да добави накрая: „Заклевам ви се, че в живота ми никога няма да има друг мъж, нито ще дам дума другиму“. Но госпожа дьо Бувил не се съгласи.

— Той не трябва да си помисли, че още го обичате. Хайде, подпишете се и ми дайте писмото.

Мари дори не забеляза, че дребната жена си беше отишла.

„Той ще ме намрази, той ще ме презре и никога няма да узнае, че съм написала това писмо, за да спася живота му!“ — помисли си тя, когато чу, че вратата на манастира се захлопна.

VIII. ОТПЪТУВАНИЯ

Когато на другата сутрин в имението Кресе пристигна вестоносец с избродирана лилия на левия ръкав и кралски герб на яката, той предизвика силно вълнение. Нарекоха го „монсеньор“ и братята Кресе, обнадеждени от краткото писъмце, с което ги викаха спешно във Венсен, си въобразиха, че ще им бъде поверено комендантството на някое кралско владение или че вече са назначени за сенешали.

— Не бих се учудила — заяви дам Елиабел. — Най-сетне да са си спомнили за нашите заслуги и за вярната ни служба на кралството от двеста години насам. Струва ми се, че новият крал знае къде ще намери истински доблестни мъже! Вървете, деца мои. Стъкмете се колкото може по-добре и побързайте да отидете там. Трябва все пак да има малко справедливост на небето и това ще ни утеши за позора, който ни навлече сестра ви.

Тя още не се беше напълно възстановила от боледуването си през лятото. Беше натежала, липсваше й вече някогашната пъргавина и авторитетът й се проявяваше само в заяждане с прислужницата. Изоставила бе управлението на имението на синовете си, но и това не му помогна особено.

Така че двамата братя тръгнаха на път, изпълнени с амбициозни надежди. Конят на Пиер така силно сумтеше, когато пристигнаха във Венсен, че имаше опасност това да е последното му пътешествие.

— Трябва да поговоря по важни въпроси с вас, млади месир — им каза Бувил още щом ги прие.

И им предложи вино с подправки и разни сладка.

Двамата младежи седяха на крайчеца на столовете си като селски хлапаци и едва се осмеляваха да допрат до устните си високите сребърни чаши.

— Ах, ето че минава кралицата — забеляза Бувил. — Използва ясното време, за да вземе малко въздух.

Двамата братя с разтуптени сърца протегнаха шии, за да зърнат през зеленикавите стъкла едно видение в бяло с широка наметка, което бавно пристъпваше, следвано от няколко прислужници. После се спогледаха, поклащайки глава. Бяха видели кралицата!

— Искам да поговорим за младата ви сестра — поде Бувил. — Разположени ли сте да я приберете пак у вас? Трябва най-напред да ви уведомя, че тя кърмеше детето на кралицата.

И той им обясни само с няколко думи онова, което трябваше да знаят.

— Имам една добра новина за вас — продължи той. — Италианецът, от когото тя беше забременяла… да, тя не иска вече да го види, никога. Осъзнала е грешката си. Разбрала е, че едно момиче с благородна кръв не може да се принизи да стане жена на ломбардец, колкото и привлекателен да е външно. Защото не може да се отрече, че той е приятен младеж и с буден ум…

— Но в крайна сметка обикновен ломбардец — прекъсна го госпожа дьо Бувил, която този път присъствуваше на разговора, — човек, на когото не може да се разчита, нито да се вярва, както впрочем той сам доказа.

Бувил наведе глава.

„Ето! И на теб трябва да изменя, приятелю Гучо, мой мили спътнико! Нима трябва да свърша дните си, като се отричам от всички, които са изпитвали приятелски чувства към мен?“ — мислеше си той и млъкна, като остави на жена си грижата да проведе докрай акцията.

Братята бяха малко разочаровани, особено по-големият. Бяха очаквали какви ли не чудеса, а ето че пак ставаше дума само за сестра им. Никога ли няма да им се случи нещо, което да не е свързано с нея? Те едва ли не й завиждаха. Дойка на краля! И такива високопоставени лица като първия шамбелан се интересуват от съдбата й! Кой би могъл да си представи това?

Неспирното бъбрене на госпожа дьо Бувил не им оставаше време да размислят.

— Дълг на всеки християнин — казваше госпожа дьо Бувил — е да помогне на разкаялия се грешник. Покажете се добросърдечни благородници. Кой знае дали божията воля не се прояви в обстоятелството, че сестра ви роди точно когато трябваше, за съжаление без голяма полза, защото малкият крал умря. Но тъй или иначе тя му се притече на помощ.

За да засвидетелствува признателността си кралица Клемане щяла да отпусне на детето на дойката ежегодна рента от собственото си имущество, възлизаща на петдесет ливри. Освен това веднага ще бъде направено дарение от триста ливри. Сумата беше приготвена в голяма бродирана кожена чанта.

Двамата братя Кресе не можаха да скрият вълнението си. Цяло богатство им падаше от небето, възможност да поправят порутената оградна стена на замъка си, да се хранят доволно цялата година и най-сетне изгледи да си купят бойни доспехи и да въоръжат неколцина от селяните си като оръженосци, за да могат да се появят с чест, когато ги свикат под знамената! Щеше да се заговори за тях по бойните полета!

— Искам да ме разберете правилно — уточни госпожа дьо Бувил. — Тези дарения се правят за детето. Ако се отнасяте зле с него или ако му се случи нещастие, доходите естествено ще секнат. Обстоятелството, че то е млечно братче на краля, му придава достойнство, което сте длъжни да уважавате.

— Естествено, естествено, ясно ми е… Щом Мари се разкайва — каза брадатият брат като вложи известна превземка в бързото си съгласие — и щом опрощението й ни се предлага от толкова висшестоящи лица като вас, месир, госпожо, ние сме длъжни да я приемем с отворени обятия. Закрилата на кралицата заличава прегрешението й. И дано никой занапред, благородник или вилан, не си науми да се подбива с нея пред мен. Ще му отиде главата.

— Ами майка ни? — попита по-младият.

— Аз се наемам да я убедя — отвърна Жан. — Нали съм глава на семейството след смъртта на баща ни, не бива да забравяш.

— Ще се закълнете над евангелието — поде госпожа дьо Бувил, — че няма да слушате, нито да повтаряте пред някого онова, което сестра ви би могла да ви каже, че е видяла, докато беше тук, защото това са неща, които засягат короната и трябва да останат в тайна. Между другото тя нищо не е видяла, кърмеше краля и толкова! Но тя е малко налудничава и обича да разказва небивалици. Доказала ви е тази си склонност… Юг, иди да донесеш евангелието!

Свещеното писание от една страна, кесията със златото от друга, кралицата, която минаваше в градината… Братята Кресе се заклеха, че ще пазят в тайна всичко около смъртта на крал Жан I, че ще пазят, хранят и закрилят детето на сестра си, както и че няма да допуснат в дома си мъжа, който я бе съблазнил.

— А, колкото до това, заклеваме се от все сърце! Само да има късмет да се появи! — извика по-големият брат.

По-малкият не се показа така закоравял в непризнателността. Той неволно си мислеше: „Все пак без Гучо…“

— Но да знаете, че ще следим дали спазвате клетвата си — предупреди ги госпожа дьо Бувил.

Тя предложи на двамата братя да ги придружи веднага до манастира на ордена света Клара.

— Няма смисъл да си правите този труд, госпожо, ние ще отидем сами — отвърна Жан дьо Кресе.

— Не, не, и аз трябва да дойда. Без моя заповед игуменката няма да пусне Мари.

Лицето на брадатия помръкна. Той се замисли.

— Какво иМао — попита госпожа дьо Бувил. — Затруднява ли ви нещо?

— Работата е там, че… Бих искал преди това да купя едно муле за сестра си.

Когато Мари беше бременна, той я бе накарал да язди зад него от Нофл до Париж. Но сега, когато ги обогатяваше, той държеше връщането й да бъде по-достолепно. Пък и мулето, което използваше майка им, беше умряло предния месец.

— Само това ли е? — възкликна госпожа дьо Бувил. — Ще ви дадем! Юг, заповядай да оседлаят едно наше муле!

Бувил придружи жена си и двамата братя до подвижния мост.

„Защо не умра, та да престанат вече тези лъжи и страхове“ — мислеше си клетият човек, отслабнал и треперещ, докато гледаше оголената гора.

„Париж!… Най-сетне Париж!“ — казваше си Гучо Балиони, когато мина през вратата Сен-Жак.

Париж беше начумерен и студен. Както всяка година след новогодишните празници, животът в него беше сякаш спрял, а особено през този януари, поради заминаването на двора.

Но младият конник, който се връщаше след шестмесечно отсъствие, не забелязваше нито вълмата мъгла, надвиснала по стрехите, нито редките премръзнали минувачи. За него градът бе залян от слънце и надежда, защото възкликът му „Най-сетне Париж!“, който си повтаряше като ликуващ рефрен, означаваше: „Най-сетне ще видя отново Мари!“

Гучо носеше подплатен кожух и пелерина за дъжд от камилска вълна. На колана му тежеше кръгла кесия, пълна със звънки ливри, носещи печата на папата. На главата си имаше елегантна шапка от червен филц, повдигната отзад и много заострена над челото. Едва ли някой можеше да бъде облечен по-привлекателно и едва ли някой можеше да изпитва по-голямо удоволствие от живота.

Влязъл в двора на Улицата на ломбардците, той скочи от седлото и като отмяташе напред все още схванатия си след злополуката в Марсилия крак, побърза да се хвърли в прегръдките на Толомей.

— Скъпи вуйчо! Скъпи вуйчо! Видяхте ли сина ми? Как изглежда? Ами Мари, мъчно ли е понесла раждането? Какво ви каза? Кога ще я видя?

Без да каже нито дума, Толомей му подаде писмото на Мари. Гучо го прочете два пъти, три пъти. При думите: „Знайте, че изпитвам голямо отвращение към прегрешението си и не желая никога вече да видя мъжа, причинил моя позор. Бих искала да изкупя този срам…“ той възкликна:

— Това не е вярно! Не е възможно! Тя не е писала тези редове!

— Не е ли нейният почерк? — попита Толомей.

— Нейният е.

Банкерът сложи ръка на рамото на племенника си.

— Щях да те предупредя навреме, ако можех. Но получих това писмо едва онзи ден, след като бях при Бувил…

С втренчен пламтящ поглед и стиснати зъби, Гучо не го слушаше. Той поиска адреса на манастира.

— Предградието Сен-Марсел? Отивам там!

Поиска да му приготвят коня, който току-що бяха избърсали от потта, прекоси отново града, без да вижда нищо, и позвъни на вратата на манастира. Там му отговориха, че госпожица дьо Кресе е заминала предната вечер, отведена от двама благородници, единият от които носел брада. Гучо напразно размахваше писмото с папския печат, напразно заплашваше и вдигате шум, не можа да научи нищо повече.

— Заведете ме при игуменката! Искам да видя игуменката!

— Мъже не се допускат вътре в манастира!

Най-сетне го заплашиха, че ще извикат сержантите от градската стража.

Запъхтян, с посивяло и променено лице, Гучо се върна на Улицата на ломбардците.

— Братята й, ония негодници братята й, са я прибрали! — каза той на Толомей. — Ах, много дълго ме нямаше! Хубаво ми се закле във вярност, а не издържа и шест месеца! Според романите благородните дами чакали десет години своя рицар, заминал на кръстоносен поход. Но кой ти чака ломбардец? Защото точно това е, вуйчо, причината и нищо друго. Препрочетете писмото й! Пълно е с оскърбления и презрение. Можели са да я принудят да не ме види повече, но не и да ми удря плесници по лицето… Какво да се прави, вуйчо! Притежаваме десетки хиляди флорини. Най-благородните барони ни умоляват да плащаме дълговете им, самият папа ме взе за свой съветник и довереник по време на конклава, а ето че тия селски голтаци ме заплюват по челото заради замъка си, който да го духнеш, ще падне. Тези крастави типчета само са се появили и сестра им се е отказала от мен. Колко се лъжем, като си въобразяваме, че дъщерята не е от същото тесто като близките си!

Мъката у Гучо бързо се превръщаше в гняв и оскърбената му гордост му помагаше да не изпадне в отчаяние. Беше престанал да обича, но все още се измъчваше.

— Никак не мога да разбера — мълвеше Толомей съкрушен. — Тя изглеждаше така влюбена, така щастлива, че е твоя… Никога не бих помислил… Сега разбирам защо Бувил изглеждаше толкова притеснен онзи ден. Той трябва да е знаел нещо. И все пак нейните писма… Наистина не проумявам. Искаш ли да отида пак при Бувил?

— Нищо не искам! Нищо вече не искам! — извика Гучо. И без това прекалено много досаждах на големите хора за тази жалка измамница. Та дори и на папата, от когото измолих да я покровителствува… Влюбена ли, казваш? Умилквала ти се е, когато е мислела, че е отритната от близките си и не е очаквала помощ от никого другиго. И все пак ние наистина бяхме женени! Защото макар да копнееше да ми се отдаде, тя не пожела да го стори без благословията на един свещеник. Ти ми каза, че прекарала пет дни при кралица Клеманс като дойка! Сигурно се е главозамаяла от тази длъжност, която би могла да заеме всяка камериерка вместо нея! И аз съм бил близо до кралицата и съм й служил, но другояче. Спасих я посред бурята…

Той не можеше да свързва мислите си, бълнуваше от озлобление и крачеше из стаята, като отмяташе напред крака си: сигурно измина половин левга така!

— Да беше отишъл да се помолиш на кралицата…

— Нито на кралицата, нито на когото и да било другиго! Нека Мари се върне в калното си селце, където затъваш до глезените в тор. Навярно са й намерили някой съпруг, някой порядъчен съпруг, подобен на братята й голтаци, който ще й направи други деца… Дори да дойдеше да се влачи сега пред краката ми, не бих я взел вече, чуваш ли, не бих я взел!

— Струва ми се, че ако тя влезеше, ти би държал съвсем друг език — каза кротко Толомей.

Гучо побледня и скри очи в ръцете си. „Моята хубава Мари!…“ Той я видя отново в стаята в Нофл. Видя я съвсем отблизо. Различаваше златните точици в тъмносините й очи. Как подобни очи можеха да крият такава измяна?

— Ще замина, вуйчо.

— Къде? Ще се върнеш в Авиньон?

— С какви очи ще се върна? Та аз разгласих на всичко живо, че ще пристигна със съпругата си. Украсих я с всички добродетели. Самият свети отец пръв ще ме пита за нея…

— Бокачо ми казваше оня ден, че Перуци щели да събират както изглежда данъците в Каркасон…

— Не! Нито в Каркасон, нито в Авиньон!

— Нито в Париж, разбира се… — каза тъжно Толомей. За всеки човек, колкото и да е егоистичен, настъпва време в залеза на живота му, когато вече му дотяга да работи само за себе си. След като бе очаквал присъствието на хубава племенница и на едно щастливо смейство в дома си, банкерът виждаше внезапно собствените си надежди разбити и на тяхно място се очертаваше перспективата за дълга самотна старост.

— Не, вуйчо. Искам да замина. Няма какво да търся вече в тази Франция, която се угоява от нас и ни презира, защото сме италианци. Какво спечелих във Франция, питам те? Едни вдървен крак, четири месеца в болницата, месец и половина в една църква и накрая… това! Би трябвало да зная, че тази страна няма да ми предложи нищо хубаво. Припомни си! Още на другия ден след пристигането си едва не съборих на улицата крал Филип Хубави. Това не беше добро знамение! А да не говорим за морските ми пътувания, по време на които насмалко не загинах, и за времето, загубено в броене на пари на селендурите от Нофл, защото си въобразявах, че съм влюбен.

— Ще ти останат все пак няколко хубави спомена — забеляза Толомей.

— Ами! На моята възраст човек няма нужда от спомени. Ще се прибера в родния си град Сиена, където не липсват красиви девойки, дори най-красивите, както ми казват всички, щом спомена, че съм сиенец. И не толкова долни все пак, както тук! Баща ми ме изпрати при тебе да изуча занаята. Вярвам, че научих доста.

Толомей повдигна левия си клепач. Под него се беше събрала малко влага.

— Прав си, може би — каза той. — Мъката ти ще се разнесе по-бързо, когато бъдеш далече. Но не съжалявай за нищо, Гучо. Опитът, който натрупа, няма да ти навреди. Поживя, попътува, опозна несгодите на простолюдието и откри слабостите на големците. Видя отблизо четирите двора, които господствуват над Европа — Парижкия, Лондонския, Неаполския и Авиньонския. На малцина се е случвало да бъдат затворени в конклав! Обигра се в сделките. Ще ти дам твоя дял. Сумата е завидна. Любовта те накара да извършиш няколко глупости. Оставяш едно незаконнородено дете зад себе си, като всеки, който много е пътувал… И си едва двадесетгодишен. Кога искаш да заминеш?

— Още утре, вуйчо, още утре, ако нямате нищо против… Но ще се върна! — добави Гучо разярен.

— Ех, надявам се, момчето ми! Надявам се, че няма да оставиш стария си вуйчо да умре без да го видиш още неднъж!

— Ще се върна някой ден и ще отвлека детето си. Защото в крайна сметка то е мое, колкото и на Кресе!

Защо да им го оставя? За да го отгледат в конюшнята си като куче от долна порода? Ще го отвлека, чуваш ли, и това ще бъде наказанието на Мари. Нали знаеш как казваме в нашия край: отмъщение на тосканец…

Страшна врява в партера прекъсна думите му. Къщата с дървени греди се затресе върху основите си, сякаш двадесет натоварени каруци бяха влезли в двора. Вратите шумно се захлопваха.

Вуйчото и племенникът се приближиха до извитото стълбище, в което отекваше тропот, сякаш някой щурмуваше. Чу се гръмък глас:

— Банкере! Къде си, банкере! Трябват ми пари!

И монсеньор Робер д’Артоа се появи на горните стъпала.

— Погледни ме хубавичко, приятелю банкере, току-що излизам от затвора! — извика той. — Би ли повярвал? Моят сладък, лицемерен и късоглед братовчед… кралят, искам да кажа, защото изглежда, че е крал… най-сетне си спомни, че клеча в зандана, където ме бе хвърлил, и милото момче ме пусна на свобода!

— Бъдете добре дошъл, монсеньор — отвърна Толомей не особено възторжено.

И се наведе над стълбището, защото все още се съмняваше, че бурното нашествие е било дело само на един човек.

Като наведе глава, за да не се удари в рамката на вратата, д’Артоа влезе в кабинета на банкера и се запъти право към едно огледало.

— Охо! Ами че аз съм заприличал на мъртвец! — възкликна той, като опипа с две ръце бузите си. — Трябва да се признае, че човек там би залинял и за по-малко време. Седем седмици, представяш ли си, да виждаш светлината само през едно прозорче, препречено от дебели железа! Два пъти дневно една помия, от която те заболява корем, преди да си я изял. За щастие моят Лорме ми доставяше яденета, приготвени по неговия си начин, иначе сега да не съм жив. И спането беше толкова лошо, колкото и храната. От уважение към кралската ми кръв ме бяха удостоили с легло. Принудих се да строша едното табло, за да мога да се побера! Търпение, всичко това ще му бъде вписано в сметката на моя скъп братовчед.

Всъщност Робер не бе отслабнал нито с една унция и затворничеството малко се беше отразило на здравата му природа. Ако руменината на лицето му бе понамаляла, в замяна на това пък сивите му, с цвят на кремък очи блестяха по-злобно, откогато и да било.

— С чудесна свобода ме дариха!

— Свободен сте, монсеньор — продължи исполинът, като подражаваше на коменданта на замъка, — …само че не можете да се отдалечавате на повече от двадесет левги от Париж; само че кралските сержанти трябва да знаят къде ще се установите; само че комендантството на Еврьо трябва да бъде уведомено, ако се отправите към вашите земи. Или с други думи: „Стой тук, Робер, и ходи по улиците под окото на стражата или пък мухлясвай в Конш! Но нито крачка към Артоа или към Реймс! Не те щат на коронацията, особено там! Би могъл да изпееш някой псалм, който няма много да допадне на всички уши!“ И много хитро избраха в кой ден да ме пуснат. Нито прекалено рано, нито прекалено късно. Целият двор е заминал. Няма жива душа нито в двореца, нито при Валоа… И този мой братовчед ме изостави! Така че, ето ме сега в един мъртъв град, без нито един лиар в кесията, за да вечерям днес и да намеря някоя мома, за да изразходвам любовния си плам! Защото цели седем седмици, представяш ли си, банкере?… Не, ти не можеш да разбереш. Сигурно тази работа отдавна вече не те безпокои. Отбележи, отбележи, аз доста блудствувах в Артоа, та да остана спокоен известно време. Там навярно ще пръкнат не малко ратайчета, които никога няма да узнаят, че произхождат от Филип Август. Но аз установих нещо странно, върху което докторите и философите, тези книжни плъхове, би трябвало да се замислят. Защо човек е дарен с един орган, който, колкото повече работа му даваш, толкова повече иска?

Той се изсмя гръмко, седна на един дъбов стол, който изпращя под тежестта му и като че ли едва тогава забеляза Гучо.

— Ами вие, хубавецо, как върви любовта? — попита той: това обръщение беше равнозначно на „добър ден“ в неговата уста.

— Любовта ли? Да не говорим, монсеньор! — отвърна Гучо, недоволен от този по-бурен изблик на гняв, който бе пресякъл неговия.

С многозначителна гримаса Толомей даде на граф д’Артоа да разбере, че този сюжет никак не е уместен.

— Че какво! — извика д’Артоа с обичайната си нетактичност. — Някоя красавица ви е изоставила? Дайте ми бързо адреса й и отивам право при нея! Хайде, не правете такова печално лице. Всички жени са развратници!

— О, да, точно така, монсеньор! Всичките, до една!

— Какво тогава?… Да се забавляваме поне със същинските развратници! Банкере, трябват ми пари! Сто ливри. И ще отведа племенника ти да вечеря с мен, за да прогоня от главата му тези черни мисли. Сто ливри!… Да, да, зная, дължа ви вече много и си казвате, че никога няма да ви платя, но грешите. Много скоро ще видите Робер д’Артоа по-могъщ, откогато и да било. Нашият Филип може да нахлупи короната чак до носа си; бързо-бързо ще му я сваля. Защото ще ти кажа нещо, което струва повече от сто ливри и ще ти бъде особено полезно, за да знаеш на кого даваш заем… Как се наказва цареубийството? С обесване, отсичане на главата, разчекване? Скоро ще присъствувате на забавно зрелище: дебелата ми леля Мао, гола като уличница, дърпана от четири коня, като мръсните й черва ще се валят в праха. А онази невестулка, зет й, ще й прави компания! Ще бъде жалко само, че няма да може да ги изтезават два пъти. Защото тези престъпници са убили двама крале! Нищо не казах, докато бях в Шатле, за да не дойдат някоя нощ да ми източат кръвта като на прасе. Но ме държаха в течение. Лорме… все моят Лорме. Ах, какъв славен човек!… Слушайте.

След толкова седмици принудително мълчание страшният бъбривец си наваксваше сега и си поемаше дъх, само за да може да говори още.

— Слушайте внимателно — продължи той. — Първо: крал Луи конфискува владенията на Мао в Артоа, където моите привърженици надигат глава. Тутакси Мао го отравя. Второ: за да се подсигури, Мао поддържа кандидатурата на Филип за регент срещу Валоа, който е готов да защити правата ми. Трето: Филип пробутва своя правилник за наследяване на короната, който изключва жените, но не и при наследяване на феодално имение, нали ви е ясна картинката? Четвърто: след като е утвърден за регент, Филип може да свика войска, за да ме изгони от Артоа, макар че вече почти изцяло това графство беше в мои ръце. Да не съм луд? Предавам се сам. Но кралица Клеманс ще ражда. Искат да имат свобода на действие. Бутат ме в затвора. Пето: кралицата ражда син. Малка грешка! Затварят Венсен, скриват детето от бароните, разпространяват слуха, че не е жизнеспособно, свързват се с някаква акушерка или дойка, която заплашват или подкупват, и убиват и втория крал. После отиват да се коронясат в Реймс. Ето, приятели, как се печели корона. И всичко това само за да не ми върнат моето графство!

При думата „дойка“ Толомей и Гучо се спогледаха тревожно.

— Това са неща, които всеки си мисли — завърши д’Артоа, — но никой не смее да изкаже високо, понеже липсват доказателства. Но затова пък аз имам! Сега ще изкарам на бял свят дамата, доставила отровата. А после ще трябва да принудят Беатрис д’Ирсон, която е била помощничка на дявола в тази хубава игра, да попее мъничко в дървените обувки. Време е да я приключим, иначе, виж, че всички сме отишли.

— Петдесет ливри, монсеньор, мога да ви дам само петдесет ливри.

— Скъперник!

— Само толкова мога!

— Така да е. Ще има да ми даваш още петдесет. Мао ще ти плати всичко, ведно с лихвите!

— Гучо — каза Толомей, — ела да ми помогнеш да отброим петдесет ливри за монсеньора.

И той отиде в съседната стая с племенника си.

— Вуйчо, мислите ли, че има нещо вярно в това, което разправя?

— Не зная, момчето ми, не зная; Но ми се струва, че съвсем основателно искаш да заминеш. Не е хубаво да се забъркваш прекалено в тази история, която не мирише на хубаво. Необяснимото държане на Бувил, внезапното бягство на Мари… Вярно е, че не можем да вземаме за чиста монета всички бълнувания на този лудньо. Но често съм забелязвал, че налучква истината, когато става въпрос за злодеяния. Той е майстор в тях и отдалеч ги надушва. Припомни си прелюбодеянието на принцесите. Нали пак той го бе открил и ни бе обадил за него. Твоята Мари… банкерът разпери в недоумение ръце — може би не е толкова наивна и искрена, колкото изглеждаше. Явно тук се крие някаква тайна.

— След вероломното й писмо можем да вярваме във всичко — каза Гучо, чиито мисли блуждаеха във всички посоки.

— Не вярвай в нищо, не проучвай нища, заминавай! Това е единственият правилен съвет.

Когато монсеньор д’Артоа получи петдесетте ливри, той не миряса, докато Гучо не се съгласи да сподели с него малкото пиршество, което смяташе да си предложи, за да отпразнува освобождението си. Необходим му беше другар и беше готов да се напие с коня си само и само да не остане сам.

Той толкова настояваше, че накрая Толомей прошепна на Гучо:

— Иди, иначе ще го обидим. Но дръж си езика!

И така Гучо завърши този отчайващ ден в една кръчма, чийто съдържател плащаше известен налог на офицерите от градската стража, за да му разрешат да търгува с леки жени. Всичко, което се кажеше там, биваше донасяно на началника им.

Монсеньор д’Артоа се показа в най-добрия си вид: неутолим при пиенето, с баснословен апетит, неуморим в крясъците, циничен, преливащ от нежност към младия си сътрапезник и повдигащ полите на леките момичета, за да покаже на всеки истинското лице на леля си Мао.

Обзет от дух на съревнование, Гучо не устоя на виното. С бляскал поглед, разрошени коси и несигурни движения, той крещеше:

— И аз знам немалко неща… Охо, ако седна да говоря…

— Говори де, говори!

Но и в опиянението у Гучо оставаше известен проблясък на благоразумие.

— Папата… — каза той. — Охо! Какви ги знам за папата!

Внезапно той се разрида и сълзите му закапаха в косите на една уличница, на която после удари плесница, защото тя олицетворяваше за него цялото женско коварство.

— Но аз ще се върна и ще го отвлека!

— Но кого? Папата ли?

— Не, детето й!

Вечерта главите им бяха съвсем размътени, погледите блуждаещи, а жените, доставени от кръчмаря, нямаха вече дрехи върху себе си. Точно тогава Лорме се приближи до Робер и му каза на ухото:

— Навън има някакъв мъж, който ни следи.

— Затрий го! — отвърна нехайно исполинът.

— Добре, монсеньор.

Така госпожа дьо Бувил загуби един свой прислужник, натоварен от нея да върви по петите на италианеца. Гучо никога не узна че поради жертвата на Мари той не завърши може би дните си с изтърбушен корем във вълните на Сена.

Върху една постеля със съмнителна чистота легнал върху гърдите на момичето, което беше ударил и което беше отзивчиво спрямо огорченията на мъжете, Гучо продължаваше да оскърбява Мари и си въобразяваше, че си отмъщава на нея, като мачкаше плътта на продажната жена.

— Имаш право! И аз хич не обичам жените! Всичките са лъжкини! — казваше уличницата на Гучо. Никога след това той не можа да си припомни нейните черти.

На другия ден, нахлупил шапка до очите, с уморени крайници и еднакво отвратен и тялом, и духом, Гучо пое към Италия. Той отнасяше със себе си хубавичко състояние под форма на менителница, подписана от вуйчо му, която представляваше делът му от печалбите от извършените от него сделки в продължение на две години.

Същия ден крал Филип V, жена му Жана и графиня Мао пристигнаха в Реймс заедно с всички свои придворни.

Вратите на замъка Кресе се бяха вече затворили зад красивата и неутешима Мари, за която животът щеше да се превърне във вечна зима.

Истинският френски крал щеше да израсне там като незаконородено дете. Щеше да направи първите си стъпки в калния двор сред патиците, щеше да се търкаля в ливадата с жълти перуники на брега на Модр, същата ливада, където при всяка своя разходка Мари щеше да изживява наново кратката си и трагична любов. Тя щеше да остане вярна на клетвата си, на всички свои клетви — пред Гучо и пред кралството, щеше да опази тайната, всички тайни, чак до смъртния си одър. Изповедта й един ден щеше да развълнува Европа.

IX. В НАВЕЧЕРИЕТО НА КОРОНАЦИЯТА

Вратите на Реймс, с окачените над тях кралскиг гербове, бяха пребоядисани наново. Улиците бяха украсени с ярки драперии, килими и копринени платове, същите, които бяха използвали година и половина преди това за коронацията на Луи X. До двореца на архиепископа бяха сковали набързо от дъски три обширни зали за угощението на двора: едната за масата на краля, другата за масата на кралицата и третата за висшите сановници.

Реймските буржоа, които поемаха разходите по коронацията, намираха това бреме възтежко.

— Ако вземат да измират така бързо на трона — говореха си те, — скоро ще трябва да се храним само веднъж през годината и то като продадем ризите си! Много скъпо ни струва, че Хлодвиг избра точно нашия град, за да се покръсти, а Юг Капет — за да му сложат короната! Ако някой друг град в кралството иска да купи от нас свещената стъкленица с мирото, лесно ще се спазарим.

Към финансовите тегоби се прибавяше и трудността около набавянето посред зима на пищните храни, необходими за толкова уста. И реймските граждани правеха сметка: осемдесет и два вола, двеста и четиридесет овце, четиристотин двадесет и пет телета, седемдесет и осем свини, осемстотин диви и питомни зайци, осемстотин петли, хиляда осемстотин и двадесет гъски, над десет хиляди кокошки и четиридесет хиляди яйца, без да се говори за буретата с есетра, докарани от Белгия, за четирите хиляди раци, уловени в студени води, за сьомгата, щуките, линарите, платиките, костурите и шараните, за трите хиляди и петстотин змиорки, от които щеше да се направи пастет. Доставили бяха две хиляди вида сиренета и се надяваха, че тристата бъчви вино — то поне произведено за щастие в този край — щяха да задоволят жаждата на толкова гърла, които щяха да пируват три дни, ако не и повече.

Пристигнали предварително, за да уредят празненствата, шамбеланите предявяваха странни изисквания. Нали те решиха само на едно сервиране да поднесат триста печени чапли? Тези служители наистина приличаха на господаря си, на този припрян крал, който бе дал една седмица срок, за да подготвят коронацията му, както се поръчва да се отслужи литургия за два лиара заради един счупен крак!

От много дни вече сладкарите издигаха своите замъци от бадемово тесто, нашарени с цветовете на френското знаме.

Ами горчицата! Не бяха получили още горчицата! А бяха необходими тридесет и една ливри! Ами от шепите си ли щяха да ядат сътрапезниците? Колко сбъркаха, като продадоха на ниска цена петдесетте хиляди дървени паници от предишната коронация. По-изгодно щеше да бъде да ги измият и да ги запазят. Колкото до четирите хиляда стомни, те бяха изпочупени или изпокрадени. Шивачките поръбваха набързо две хиляди и шестстотин аршина покривки и можеше да се пресметне, че общият разход щеше да достигне почти десет хиляди ливри.

Истината е, че реймските граждани имаха все пак сметка от всичко това, защото коронясването беше привлякло много търговци ломбардпи и евреи, които плащаха такса върху продажбите си.

Както всяка кралска церемония, коронацията протичаше като народен празник: През тези дни имаше непрекъснато всевъзможни зрелища и народът се стичаше отдалеч да се забавлява. Жените искаха да се нагиздят с нови рокли, а елегантните младежи не се отказваха от бижута. Бродериите, хубавите тъкани, кожите лесно се продаваха. Щастието се усмихваше на ловките и търговците, които обслужваха чевръсто клиентите си, можеха за една седмица да си осигурят охолно съществуване в продължение на пет години.

Новият крал беше настанен в двореца на архиепископа, пред който имаше постоянно насъбрана тълпа било за да зърне владетелите, било за да се диви пред колесницата на кралицата, тапицирана в яркочервено.

Кралица Жана, заобиколена от придворните си дами, надзираваше с радостното оживление на много щастлива жена разопаковането на дванадесетте денка, четирите големи санъдъка с издути капаци, сандъка с обувки, ковчежето с подправки. Гардеробът й безспорно беше най-хубавият, който някога е имала френска кралица. За всеки ден и едва ли не за всеки час на това триумфално пътуване беше предвиден специален тоалет.

Кралицата влезе тържествено в града със златоткана пелерина с качулка, подплатена с хермелин, а по улиците на кралската двойка се предлагаха представления, мистерии и малки пиески с музика и танци. На предстоящата вечеря пред коронацията кралицата щеше да се появи с рокля от виолетово кадифе, поръбена с кожички от сибирска катерица. Сутринта на тържеството щеше да носи рокля от турска златоткана тъкан, пурпурна мантия и алена туника. За обеда същия ден — рокля с избродирани на нея френски гербове. За вечерята — пак златоткана рокля и две различни хермелинови наметки.

На следващия ден щеше да бъде облечена в зелено кадифе, а после в сватлосиня коприна с пелерина от сибирски катерици. Никога нямаше да се покаже с една и съща премяна или с едни и същи украшения.

Тези чудеса бяха разстлани в спалня, чията украса също беше донесена от Париж: завеси от бяла коприна с хиляда триста двадесет и едно златни папагалчета избродирани върху тях, а в средата два големи герба на Вургундското графство с лъвска муцуна; балдахин, покривка от пике, възглавници, украсени със седем хиляди сребърни детелинки. Върху пода бяха постлани килими с гербовете на Франция и Бургундского графство.

Жана на няколко пъти влизаше в покоите на Филип, за да го накара да се любува било на някоя красива тъкан, било на съвършената изработка.

— Драги ми господарю, любими! — възкликваше тя. — Колко щастлива ме правите!

Колкото и малко да беше склонна към външни излияния, очите и неволно се пълнеха със сълзи. Беше зашеметена от собствената си съдба, особено когато си спомнеше неотдавнашните дни, прекарани в затвора в Дурдан. Какъв чудотворен обрат на съдбата само за година и половина! Тя си мислеше за мъртвата Маргьорит, за сестра си Бланш Бургундска, все още затворена в замъка Гаяр… „Горката Бланш, тя толкова обичаше украшенията!“ — мислеше си, докато изпробваше златен колан с инкрустирали рубини и смарагди.

Филип беше загрижен и възторжените изблици на жена му като че ли още повече помрачаваха настроението му. Той преглеждаше сметките с главния ковчежник.

— Много се радвам, миличка, че това ви радва — каза й той най-сетне. — Виждате ли, аз следвам примера на баща си, който, както сама знаете, беше много умерен в личните си разходи, но никак не се скъпеше, когато се касаеше до кралското величие. Показвайте на воля тези красиви дрехи, защото те са колкото ваши, толкова и за народа, който ви ги дава с труда си, и ги пазете добре, защото скоро няма да имате други такива. След коронацията ще трябва да пестим.

— Филип — попита го Жана, — няма ли да направите нещо за сестра ми Бланш в един такъв ден?

— Направих вече. Към нея отново ще се отнасят като с принцеса, само че тя няма да излезе извън стените на замъка, в който е затворена. Трябва да има известна разлика между нея, която е съгрешила, и вас, Жана, която винаги сте била чиста и несправедливо обвинена.

В погледа му към нея, докато произнасяше тези думи, се четеше повече загриженост за кралската чест, отколкото увереност на влюбен.

— Освен това мъжът й ми създава само неприятности в този момент — добави той. — Много лош брат имам в негово лице!

Жана разбра, че би било напразно да настоява и че би било по-изгодно за нея да не се връща на този въпрос. Тя се оттегли и Филип пак се зае с проучването на дългите листове, отрупани с цифри, които му представяше Жофроа дьо Фльори.

Разходите не се свеждаха само до дрехите на краля и кралицата. Разбира се, Филип беше получил и няколко подаръка. Така например Мао бе подарила моарето за роклите на дъщерите им и за малкия Луи-Филип.

Ала кралят беше длъжен да облече в нови дрехи петдесет и четиримата си сержанти и техния командир, Пиер дьо Галар, началник на стрелците с арбалет. Всеки от шамбеланите — Адам Ерон, Робер дьо Гамаш, Гийом дьо Сьориз — бяха получили по десет аршина раиран плат от Дуе, за да си ушият нови туники. Началниците на ловджийската свита Анри дьо Мьодон, Фюран дьо ла Фуай, Жано Малжьонест бяха получили нови снаряжения, както и всички стрелци. И тъй като след коронацията щяха да посветят в рицарство двадесет благородника, това означаваше още двадесет одежди! Тези нови дрехи бяха традиционни подаръци и обичаят изискваше само кралят да прибави към ковчежето с мощите на свети Дьони една златна лилия, осеяна със смарагди и рубини.

— Всичко колко? — попита Филип.

— Осем хиляди петстотин четиридесет и осем ливри, тринадесет су и единадесет дьоние, сир — отговори ковчежникът. — Може би ще поискате контрибуция по случай радостното събитие?

— Моето възкачване на трона ще бъде по-радостно, ако не налагам нови данъци. Ще се справим по друг начин — каза кралят.

Точно в този момент съобщиха за граф дьо Валоа. Филип вдигна ръце към тавана.

— Ето какво забравихме в сметките си. Ще видите, Жофроа, ще видите! Този чичо ще ми струва сам по-скъпо от десет коронации. Идва да се пазари с мен. Оставете ме сам с него.

Ах, колко блестящ беше монсеньор дьо Валоа! Целият в бродерии, дантели, двойно по-обемист поради дебелите кожи, под които се виждаше обшита със скъпоценности дълга роба! Ако жителите на Реймс не знаеха, че новият владетел е млад и слаб, те биха взели този феодал за самия крал.

— Скъпи племеннико — поде той, — ето ме доста угрижен… доста угрижен за вас. Зет ви, английският крал, няма да дойде.

— Кралете отвъд Ламанш отдавна вече не присъствуват на нашите коронации, чичо — отвърна Филип.

— Вярно, само че някой техен роднина или някой висш благородник от двора, им присъствува като представител на Гийенския херцог. А Едуард не е изпратил никого. По този начин иска да заяви, че не ви признава. Фландърският граф, когото мислехте, че сте смекчили с договора от месец септември, също не е тук, нито пък Бретанският херцог.

— Зная, чичо, зная.

— Колкото до Бургундския херцог, да не говорим: сигурни бяхме, че няма да се отзове. Но затова пък майка му, леля ни Анес, пристигна преди малко в града и не вярвам да е дошла, за да ви окаже подкрепа.

— Зная, чичо, зная — повтори Филип. Непредвиденото пристигане на последната дъщеря на Луи Свети безпокоеше Филип повече, отколкото той си даваше вид. Най-напред беше помислил, че херцогиня Анес е дошла да води преговори с него. Но тя съвсем не бързаше да се яви, а и той бе решил да не прави първата крачка. „Ако народът, който ме приветствува, когато се появя, знаеше с колко враждебност и заплахи съм окръжен!“ — казваше си той.

— Така че от перовете лаици, които утре трябва да държат короната ви, засега няма нито един — поде Валоа15.

— Има, чичо, има. Забравяте графиня д’Артоа и …самия себе си.

Валоа рязко сви рамене.

— Графиня д’Артоа! — извика той. — Жена да държи короната, когато лично вие, Филип, дължите правата си именно на изключването на жените!

— Да държиш короната не значи да я сложиш на главата си — каза Филип.

— Дали наистина Мао е подпомогнала възкачването ви на трона, че я възвеличавате така? Ще дадете още повече храна на клюките, които се разнасят. Нека не се връшаме към миналото, Филип, но не беше ли редно Робер да представлява Артоа?

Филип се престори, че не е обърнал внимание на последните думи на чичо си.

— Тъй или иначе църковните перове са налице — каза той.

— Тук са, тук са… — каза Валоа, като размаха отрупаните си с пръстени пръсти. — Вече са само пет от шест. И какво мислите ще направят тези църковни перове, когато видят, че от цялото кралство се вдига само една ръка — и при това чия? — за да ви короняса?

— Но чичо, нима считате себе си за нищо?

Сега Валоа на свой ред не отговори на въпроса му.

— Брат ви също ви е сърдит — каза той.

— Защото навярно Шарл — отговори кротко Филип — още не знае, мили ми чичо, колко сговорни сме ние двамата и може би си въобразява, че ви прави услуга, като действа против мен… Но успокойте се. Съобщиха за неговото идване и той ще бъде тук утре.

— Защо не му дадете веднага перската титла? Баща ви направи това за мен, а и брат ви Луи — за вас. Така няма само аз да ви поддържам.

„Или само вие да, ми изменяте“ — поправи го мислено Филип и поде:

— За Робер или за Шарл сте дошли да пледирате, чичо, или искате да ми кажете нещо за себе си?

Валоа замълча, настани се по-удобно в креслото и се загледа в диаманта, който блестеше на показалеца му.

„Петдесет… или сто хиляди — питаше се Филип. — За другите пет пари не давам, но той ми е необходим и го знае. Ако откаже и вдигне скандал, рискувам да отложа коронясването.“

— Племеннико — каза най-после Валоа, — сам виждате, че не се цупя и дори похарчих много пари за нов костюм и прочее, за да ви почета. Но като виждам, че другите перове ги няма, мисля, че и аз трябва да се оттегля. Какво ли биха казали, ако ме видят единствен до вас? Направо, че сте ме подкупили.

— Много бих съжалявал, чичо, много бих съжалявал. Но какво искате? Не мога да ви принудя да направите нещо, което ви е неприятно. Може би е дошло време да се откажем от обичая, според който перовете трябва да подвигнат короната…

— Какво говорите, племеннико! — извика Валоа.

— …и ако е необходимо съгласие с избор — продължи Филип, — то да се иска не от шестима барони, а от народа, чичо, който доставя хора за войската и парични средства за хазната. Това именно ще бъде задачата на Щатите, които ще свикам.

Валоа не можа да се сдържи и като скочи от креслото, се разкрещя:

— Вие богохулствате, Филип, или сте напълно заблуден! Виждало ли се е някога монарх, избран от поданиците си? Чудесна новост ще бъдат вашите Щати! Те изхождат направо от идеите на Марини, който беше от долен произход и толкова навреди на баща ви. Уверявам ви, че ако постъпите така, след петдесет години народът няма да има нужда от нас и ще избере за крал някой буржоа, доктор от съда или даже колбасар, забогатял от кражби. Не, племеннико, не. Този път наистина съм твърдо решен. Аз няма да държа короната на крал, който сам се е провъзгласил за такъв и свръх това иска тази корона скоро да стане достояние на селендури!

Цял пламнал, той се разхождаше с широки крачки. „Петдесет или сто хиляди — продължаваше да се пита Филип. — С коя цифра да го пронижа?“

— Така да бъде, чичо, недейте да държите каквото и да било — каза той. — Само че позвелете ми да извикам веднага моя ковчежник.

— Защо пък това?

— За да му заповядам да измени списъка за даренията, който трябва да подпечатам утре по случай радостното възкачване, тъй като вие фигурирате на челно място за… сто хиляди ливри.

Внезапният удар с шпага беше нанесен. Валоа стоеше съвсем слисан, с разперени ръце.

Филип разбра, че е спечелил, и колкото и скъпо да му струваше тази победа, той с мъка се въздържа да не се усмихне пред изражението на чичо си. Впрочем Валоа бързо се измъкна от неудобното си положение. Филип бе прекъснал гневния му изблик, но чичо му пак избухна. Гневът беше за него средство да обърка логиката на събеседника си, когато собствената му логика не беше особено силна.

— Най-напред цялото зло идва от Йод! — крясна той. — Много го упреквам и ще му пиша! И каква нужда имаха Фландърският и Бретанският граф да вземат неговата страна и да не се отзоват на поканата ви? Когато кралят ви кани да държите короната му, идвате! Не дойдох ли аз! Тези барони наистина превишават правата си. По този начин наистина има опасност властта да премине у дребните васали и буржоата. Колкото до Едуард Английски, какво доверие може да има човек в мъж, който се държи като жена? Затова аз ще застана до вас, за да им дам пример. А това, което сте решили да ми дадете, племеннико, приемам от чувство за справедливост. Защото справедливо е тези, които са верни на краля, да бъдат третирани различно от онези, коита му изменят. Вие управлявате добре. Това… дарение, което е за мен проява на вашето уважение към мен… кога ще го подпишете?

— Сега, чичо, ако искате… но с утрешна дата — отвърна крал Филип V.

За трети път и все с пари беше успял да сложи намордник на Валоа.

— Крайно време беше да ме коронясат — каза Филип на своя ковчежник, когато Валоа си отиде, — защото ако трябваше да споря още, следващия път щеше да ми се наложи да продам кралството.

И тъй като Фльори се изненада от огромната обещана сума, Филип добави:

— Не се тревожете, Жофроа, не се тревожете. Не съм уточнил кога ще му бъде дадено това дарение. Той ще го получи на малки части… Но ще може да прави заеми срещу него… А сега да отидем да вечеряме.

Церемониалът изискваше след вечеря кралят заедно със служителите си и със съвета на канониците да отиде в катедралата, за да се вглъби в себе си и да се помоли. Църквата беше вече съвсем готова, със закачени по стените гоблени, стотици закрепени свещи и издигната естрада в хора. Филип не се моли дълго, но затова пък, доста подробно се осведоми още веднъж за ритуала и жестовете, които трябваше да направи. Провери дали страничните врати се затварят добре, както и дали са взети необходимите мерки за безопасност и се заинтересува къде ще стоят присъствуващите.

— Перовете лаици и членовете на кралското семейство, както и висшите сановници ще бъдат на естрадата — му обясниха. — Конетабълът остава до вас. Канцлерът ще стои до кралицата. Тронът срещу вашия е за реймския архиепископ, а столовете, разположени около главния олтар, са за църковните перове.

Филип обходи естрадата с бавни крачки, като изглади с крак обърнатия ъгъл на един килим.

„Колко странно! — казваше си той. — Миналата година бях на същото това място за коронацията на брат си… Но изобщо не бях обърнал внимание на всички тези подробности.“

Той приседна за малко, но не на кралския трон. Някакъв суеверен страх му попречи да го използва още отсега. „Утре… утре ще бъда наистина крал.“ Помисли си за баща си, за поредицата прадеди, които го бяха предшествували в тази църква. Спомни си за брат си, за отравянето му, в което той нямаше пръст, но сега има такава изгода, спомни си другото престъпление, извършено над едно дете, пак не по негова заповед, но с безмълвното му съучастничество… Помисли си за смъртта, за собствената си смърт и за милионите хора, свои поданици, за милионите бащи, синове, братя, които щеше да управлява дотогава.

„Всички ли приличат на мен, престъпни, ако се яви случай, невинни само привидно и готови да прибягнат към злото, за да осъществят амбициите си? Все пак, докато бях в Лион, аз желаех само да бъда справедлив. Така ли беше наистина? Толкова ли ненавистна е човешката природа, или кралската власт ни прави такива? Да се видиш до такава степен нечист и омърсен, това ли е данъкът, който плащаш, за да царуваш?… Защо бог ни е създал смъртни, щом смъртта ни прави противни със страха от нея и с възможността да я използваме?… Може би тази нощ ще се опитат да ме убият.“

Той гледаше високите сенки, които трептяха по стените между стълбовете. Не изпитваше разкаяние, но и не се чувствуваше щастлив.

„Това означава може би да се помолиш и затова ни съветват да се отбием в църквата вечерта преди коронясването.“

Той се преценяваше трезво, такъв, какъвто беше: лош човек със заложби на много голям крал.

Не му се спеше. С удоволствие би останал още дълго там, унесен в мисли за себе си, за човешката участ, за първопричината на нашите постъпки, задавайки си истински важните въпроси за битието, въпроси, които никога няма да получат отговор.

— Колко време ще продължи церемонията? — попита той.

— Пълни два часа, сир.

— Хайде! Да се опитаме да заспим. Утре трябва да бъдем бодри.

Но когато се прибра в двореца на архиепископа, той влезе при кралицата и седна на леглото й. Заговори с нея за явно маловажни неща: за местата в катедралата, за облеклото на дъщерите си…

Жана беше вече полузадрямала. Тя се бореше със съня, за да го слуша внимателно. Долавяше нервно напрежение у мъжа си и някаква надигаща се тревога, срещу която той търсеше закрила.

— Друже — каза ми тя, — не искате ли да спите до мен?

Той се поколеба.

— Не мога. Не съм предупредил шамбелана.

— Но вие сте крал, Филип — каза Жана усмихната. — Можете да наредите на шамбелана каквото си искате.

Филип не се реши веднага. Този млад мъж, който умееше с оръжие или пари да срази най-мощните си васали, се стесняваше да уведоми служителите си, че внезапно му се е дощяло да сподели леглото на съпругата си.

Най-сетне той повика една от камериерките, които спяха в съседната стая и я изпрати да предупреди Адам Ерон да не го чака и да не спи тази нощ пред вратата му.

После се съблече между завесите с папагалчета и под сребърните детелини на балдахина и се пъхна под завивките. И голямата тревога, от която не можеха да го защитят всички войски на конетабъла, защото беше човешка, а не кралска тревога, стихна при допира с това женско тяло, с твърдите дълги бедра, покорния корем и топлата гръд.

— Миличка — пошепна Филип, заровил лице в косите на Жана, — миличка, кажи ми, изневери ли ми? Кажи ми без капка страх, защото дори и да си ми изменила тогава, вече съм ти простил.

Жана прегърна мършавото, но яко тяло на мъжа си, чиито ребра усещаше под пръстите си.

— Никога, Филип, заклевам ти се! — отвърна тя. — Изкушена бях да го сторя, признавам, но нито веднъж не се поддадох.

— Благодаря ти, любима — промълви Филип. — Тогава нищо не ми липсва, за да се чувствувам крал.

Нищо не му липсваше да се чувствува крал, защото всъщност той беше подобен на всички мъже в кралството си: нужна му беше една жена, която при това да бъде само негова.

X. РЕЙМСКИТЕ КАМБАНИ

Няколко часа по-късно, излегнат върху парадно легло, украсено с френските гербове, в дълга аленочервена кадифена роба, със скръстени на гърдите ръце, Филип очакваше епископите, които трябваше да го отведат в катедралата.

Първият шамбелан Адам Ерон, и той в пищни одежди, бе застанал прав до него. Бледата януарска утрин разливаше белезникава светлина в стаята.

На вратата се потропа.

— Кого търсите? — попита шамбеланът.

— Търся краля.

— Кой го търси?

— Брат му.

Филип и Адам Ерон се спогледаха, изненадани и недоволни.

— Добре, нека влезе — каза Филип и се понадигна леко.

— Имате много малко време, сир… забеляза шамбеланът.

Кралят го увери, че разговорът няма да продължи много.

Красивият Шарл дьо Ла Марш беше облечен като за път. Току-що беше пристигнал в Реймс и само се беше отбил в жилището на граф дьо Валоа. Лицето и походката му издаваха раздразнение.

Колкото и да беше ядосан, видът на брат му, облечен в пурпур и излегнат така в жреческа поза, му въздействува. Той застина за миг, облещил очи.

„Как би желал да бъде на мое място!“ — помисли си Филип. После добави високо:

— Пристигнахте, значи, мили ми братко. Благодаря ви, че сте разбрали дълга си и опровергавате злите езици, които твърдят, че няма да присъствувате на коронясването ми. Признателен съм ви. А сега изтичайте да се преоблечете, защото не можете да се появите така. Ще закъснеете.

— Братко — отвърна Шарл дьо Ла Марш, — трябва най-напред да поговоря с вас за нещо важно.

— За нещо важно или за нещо, което е важно за вас? Най-важното сега е да не караме духовенството да чака. След малко ще дойдат епископите.

— Е, добре! Ще почакат! — извика Шарл. — Всеки на свой ред намира начин да бъде изслушан от вас и да извлече изгода. Изглежда, че само за мен не държите сметка. Този път ще ме изслушате!

— Да поговорим тогава, Шарл — каза Филип и седна на ръба на леглото. — Но ви предупреждавам, че трябва да свършим бързо.

Ла Марш махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Ще видим, ще видим!“ И посегна към един стол, като се мъчеше да се изпъчи и да вирне брадичката си.

„Горкият Щарл! — помисли си Филип. — Ето че иска да подражава на маниерите на чичо ни Валоа. Само че няма нужната тежест.“

— Филип — поде Ла Марш, — не веднъж исках от вас да ми дадете перска титла и да увеличите апанажа и дохода ми. Исках ли ви това или не?

— Алчно семейство… — измърмори Филип.

— И винаги се правехте на глух. Сега ви го казвам за последен път. Дойдох в Реймс, но няма да присъствувам след малко на коронацията ви, ако не седна на кресло на пер. В противен случай ще си замина обратно.

Филип го изгледа за миг, без да каже нищо, и под този поглед Шарл почувствува, че се смалява, стопява, че загубва всяка увереност в себе си и всякакво значение.

Някога младият принц изпитваше същото усещане за собствената си незначителност, когато застанеше пред Филип Хубави.

— Само за миг, братко — каза Филип, като стана и се приближи до Адам Ерон, който се беше отдръпнал в ъгъла на стаята.

— Адам — заповяда му той шепнешком, — върнаха ли се бароните, които отидоха да вземат свещената стъкленица с мирото от абатството Сен-Рьоми?

— Да, сир, те са вече в катедралата заедно с духовниците от абатството.

— Добре. В такъв случай вратите на града… както в Лион.

И направи три движения с ръката си, които означаваха: решетката, лостовете, ключовете.

— В деня на коронацията ли, сир? — попита смаян Ерон.

— Именно в деня на коронацията. И по-бързо.

Щом шамбеланът излезе, Филип се върна към леглото.

— И така, братко, вие искахте?

— Перството, Филип.

— Ах, да… перството. Е добре, братко, аз ще ви го дам, ще ви го дам с удоволствие, но не веднага. Защото прекалено настойчиво изявявате желанията си. Ако ви отстъпя, ще кажат, че действувам не по собствена воля, а по принуда и всеки би се сметнал в правото си да се държи като вас. Знайте между другото, че няма да има вече нови или уголемени апанажи, преди да излезе постановлението, по силата на което цялото недвижимо кралско имущество ще бъде обявено за неотчуждимо16.

— Но нали не ви е нужно перството Поатие? Защо не ми го дадете? Съгласете се, че моят дял е недостатъчен.

— Недостатъчен? — извика Филип, който най-сетне се ядоса. — Роден сте кралски син, брат сте на крал. Наистина ли смятате, че подобно положение е недостатъчно за човек с вашия мозък и вашите качества?

— Моите качества? — учуди се Шарл.

— Да, вашите лични качества, които са нищожни. Трябва наистина накрая да ви го кажа в лицето, Шарл: вие сте глупак. Винаги сте бил такъв и няма да се промените с възрастта. Още когато бяхте дете, вие изглеждахте толкова наивен на всички, толкова недоразвит умствено, че самата ни майка ви презираше, святата жена! и ви наричаше „гъсенце“. Припомнете си, Шарл: „гъсенце“. Бяхте и си останахте това. Баща ни много пъти ви викаше в своя съвет. Какво научихте там? Зяпахте мухите, докато се обсъждаха проблемите на кралството и не си спомням някога да сте казали нещо, без баща ми или месир Ангеран да повдигнат в недоумение рамене. Въобразявате ли си, че толкова много държа да ви дам по-голяма власт заради хубавата подкрепа, която ми оказвате, след като от шест месеца не преставате да съзаклятничите срещу мен? Можехте да получите всичко по друг път. Вие се смятате за силен човек и разчитате, че ще се огъна пред вас? Никой не е забравил колко жалък изглеждахте в Мобюисон, когато ревяхте: „Бланш! Бланш!“ и оплаквахте срама си пред целия двор.

— Филип! Вие ли трябвада ми казвате това? — извика Ла Марш, като се изправи с разстроено лице. — Вие ли, чиято жена…

— Ни дума срещу Жана, ни дума срещу кралицата! — пресече го Филип с вдигната ръка. — Зная, че за да ми вредите или за да не сте съвсем сам в нещастието си, продължавате да разпространявате злостни лъжи.

— Вие оневинихте Жана, защото искахте да запазите Бургундия, защото винаги сте поставяли интересите над честта си. Но и на мен невярната ми съпруга все още може да ми бъде от полза.

— Какво искате да кажете?

— Каквото казах. — отвърна Шарл дьо Ла Марш. — И още веднъж ви заявявам, че ако искате да ме видите след малко на коронацията, държа да заема място на пер. Иначе си заминавам обратно!

Адам Ерон влезе в стаята и предупреди краля с леко кимване, че заповедите му са предадени. Филип му благодари по същия начин.

— Заминете си, братко — каза той. — Днес ми е необходимо само едно лице: Реймският архиепископ. Вие не сте архиепископ, нали? Тогава отпътувайте, отпътувайте, ако ви харесва.

— Но защо — извика Шарл, — защо чичо ни Валоа постига винаги онова, което иска, а аз никога?

През открехнатата врата долиташе песнопението на приближаващата се духовна процесия.

„Когато си помисля, че ако умра, този глупак ще стане регент!“ — каза си Филип. Той сложи ръка на рамото на брат си.

— Когато и вие в продължение на толкова много години сте нанасяли такива вреди на кралството като нашия чичо, ще можете да изисквате да ви купят за същата цена. Но слава Богу, вие не сте толкова усърден в глупостта.

Той му посочи с очи вратата и граф дьо Ла Марш излезе смъртно бледен, разкъсван от безсилна ярост, като се сблъска с прииждащите духовници.

Филип отиде към леглото и зае отново предишната си поза със скръстени ръце и спуснати клепачи.

На вратата се потропа. Този път епископите чукаха с жезлите си.

— Кого търсите? — попита Ерон.

— Търсим краля — отговори нечий тържествен глас.

— Кой го търси?

— Църковните перове.

Отвориха двете крила на вратата и влязоха епископите на Лангр и Бове с митри на глава и медальони с реликви на шията. Те се доближиха до леглото, помогнаха на краля да стане, поднесоха му светена вода и му прочетоха молитва, докато той коленичи върху квадратно парче коприна.

После Адам Ерон постави върху раменете на Филии пурпурна кадифена мантия, подобна на робата му. И в същия миг избухна спор между двамата епископи кой да застане отдясно на краля. По начало това място се падаше на херцога-архиепоскоп на Лион. Но тъй като в момента тази епархия беше без титуляр, редно беше Лангърският епископ, Гийом дьо Дюрфор, да го замести. Но Филип посочи епископа на Бове. Той имаше две основания: от една страна, Лангърският епископ беше приютил доста охотно бившите тамплиери в епархията си и им бе дал духовнически длъжности. От друга страна, епископът на Бове беше от рода Марини, третият брат, много ловък прелат, винаги готов да служи на властта, стига само да може да извлече почести и облаги. Нима не бе доказал това, когато преди по-малко от две години беше член на съвета, натоварен да осъди по-възрастния му брат Ангьоран? Филип не го уважаваше, но съзнаваше, че трябва да го спечели.

— Аз съм епископ-херцог и на мен се пада да бъда от дясно — настоя Гийом дьо Дюрфор.

— Епархията в Бове е по-стара от Лангърската — отвърна Марини.

Лицата им пламнаха под митрите.

— Монсеньори, кралят решава — каза Филип.

И Дюрфор беше принуден да застане отляво. „Още един недоволник!“ — помисли си Филип.

Те слязоха така между кръстове, свещи и дим на тамян чак до улицата, където целият двор, начело с кралицата, се бе подредил вече за шествието. Отидоха в катедралата.

Гръмогласни приветствия съпътствуваха краля. Филип беше доста бледен и присвиваше късогледите си очи. Почвата на Реймс внезапно му се стори необяснимо твърда под краката му: той имаше чувството, че стъпва върху мрамор.

Пред портала на катедралата се спряха за нови молитви. После под тържествените звуци на органа Филип тръгна през кораба на църквата към олтара и голямата естрада, към трона, върху който най-сетне седна. Първият му жест бе да посочи на кралицата креслото вдясно от своето.

Църквата беше претъпкана. Филип виждаше само море от корони, рамена с бродерии, скъпоценности, филони, бляшали под светлината на свещите. В нозете му се разстилаше едно човешко звездно небе.

Той свърна поглед по-близо до себе си и изви глава на дясно и ляво, за да различи застаналите върху естрадата Тук беше Шарл дьо Валоа и Мао д’Артоа, монументална, цялата в брокат и кадифе. Тя му се усмихна. Малко по-далеч стоеше Луи д’Еврьо. Но Филип не забеляза нито Шарл дьо Ла Марш, нито Филип дьо Валоа, когото и баща му търсеше с очи.

Реймският архиепископ, Робер дьо Куртьоне, приведен под жреческите си атрибути, стана от трона си, поставен срешу кралския. Филип го последва и се просна пред олтара.

Докато траеше Te deum Филип се питаше: „Дали са затворили добре вратите на града? Изпълнили ли са вярно заповедите ми? Брат ми не е човек, който ще седи мирно в стаята си, когато ме коронясват. И защо пък го няма Филип дьо Валоа? Какво ли ми готвят? Трябваше да оставя Галар отвън, за да може да командува стрелците с арбалети.“

А докато кралят предъвкваше тези тревожни мисли, по-малкият му брат джапаше в едно блато.

Когато излезе вбесен от кралската стая, Шарл дьо Ла Марш изтича в жилището на Валоа, Той не завари чичо си, който беше тръгнал вече за катедралата, а само Филип дьо Валоа, който завършваше тоалета ся. Шарл му разказа запъхтян за „коварството“, както той се изрази, на брат си.

Много свързани един с друг, защото бяха много близки по вкусове и нрав, двамата братовчеди много лесно се навиваха взаимно.

— Щом е така, и аз няма да присъствувам на коронацията! Тръгвам с теб! — заяви Филип дьо Валоа, доволен, че ще прояви независимост спрямо краля, двора и собствения си баща.

Взели това решение, те свикаха набързо свитите си и се запътиха гордо към една от градските врати. Но надменността им трябваше да се преклони пред градските сержанти.

— Никой не може да влезе, нито да излезе. Заповед на краля.

— Дори френските принцове?

— Дори принцовете. Заповед на краля.

— Аха! Иска да ни принуди! — провикна се Филип дьо Валоа, който сега се чувствуваше оскърбен за своя сметка. — Е, добре! Ние все пак ще излезем!

— Но как, щом вратите са затворени?

— Нека се престорим, че се прибираме, и остави на мен! Онова, което последва, напомняше момчешко приключение. Младият граф дьо Валоа изпрати бързо щитоносците си да намерят стълби, изправиха ги в дъното на една сляпа уличка, където стените като че ли не бяха охранявани. И его ги двамата братовчеди, със задници във въздуха, нагоре по стълбите, без да подозират, че от другата страна се разстилат мочурищата на река Вел. Спуснаха се с въжета в рова. Шарл дьо Ла Марш затъна в ледената тинеста вода, защото кракът му не намери твърда почва. Щеше да се удави, ако братовчед му, висок шест стъпки и снабден с яки мускули, не го бе измъкнал навреме. После поеха като слепци из блатата. Нямаха възможност да се откажат. Дали щяха да вървят напред или назад, беше все едно. Ставаше дума да спасят живота си и им бяха нужни цели три часа, за да се измъкнат от тинята. Няколкото щитоносци, които ги бяха последвали, джапаха около тях и не се стесняваха да ги проклинат гласно.

— Ако някога се измъкнем оттук — викаше Ла Марш, за да си вдъхне смелост, — знам къде ще отида, знам! В замъка Гаяр!

Плувнал в пот въпреки студа, Филип дьо Валоа го изгледа смаяно, вдигна глава над загнилите тръстики.

— Нима още държиш на Бланш? — попита го той.

— Никак не държа, но трябва да узная някои неща от нея. Тя е единствената и последната, която може да ни каже дали дъщерята на Луи е незаконнородена и дали брат ми Филип е бил рогоносец като мен! С нейните показания ще мога да опозоря на свой ред брат си и да накарам да дадат короната на дъщерята на Луи.

Звънът на реймските камбани, люшкани с всичка сила, стигаше до тях.

— Когато си помисля само, когато си помисля, че бият за него! — повтаряше Шарл дьо Ла Марш, затънал до кръста в калта с протегната към града ръка…

…В катедралата шамбеланите бяха съблекли краля. Филип Дългия стоеше прав пред олтара само по две ризи, облечени една върху друга, едната от тънко платно, другата от бяла коприна, широко изрязани на гърдите и под мишниците. Преди да бъде облечен в символите на кралското величие, кралят се явяваше пред събранието на поданиците си почти гол, треперещ от студ.

Всички атрибути на коронацията бяха сложени върху олтара, под охраната на абата на Сен-Дьони, който ги беше донесъл. Адам Ерон пое от неговите ръце панталоните, дълги тесни копринени гащи с избродирани по тях лилии и помогна на краля да ги обуе, както и обувките, също от бродирана тъкан. После Ансо дьо Жоенвил, поради отсъствието на Бургундския херцог, привърза златните шпори към краката на краля и тутакси ги махна. Архиепископът благослови дългата шпага, за която се смяташе, че била на Карл Велики, повдигна я за кожения колан и я окачи на хълбока на краля, като изрече:

— Accipe hunc gladium cum Dei benedictione…

— Месир конетабъл, приближете се — каза кралят.

Гоше дьо Шатийон пристъпи към него и Филип откачи колана и му подаде шпагата.

В цялата история на коронациите едва ли е имало някога конетабъл, който повече да е заслужават да държи вместо своя владетел символа на военната мощ. Този жест означаваше за тях много повече от изпълнението на един ритуал. Те се изгледаха продължително. Символът се сливаше с действителността.

С върха на една златна игла архиепископът взе от свещената стъкленица мъничко от маслото, за което се казваше, че е изпратено от небето, размаза го върху пръста си с приготвеното върху един дискос миро. После той помаза Филип, като докосна темето му, гърдите между раменете и мишниците. Адам Ерон закачи халкичките и кукичките, които затваряха туниките. По-късно ризата на краля щеше да бъде изгорена, защото е била докосната от светото помазване.

Тогава облякоха краля в приготвените върху олтара дрехи; най-напред алената сатенена туника, избродирана със сребърна сърма, после туниката от син сатен, избродирана с перли и осеяна с лилии, а отгоре далматиката от подобна тъкан и най-отгоре „сока“, квадратна мантия, закопчана на дясното рамо със златна фибула. Филип постепенно усещаше тежестта им върху раменете си. Архиепископът помаза ръцете му, постави на пръста му кралския пръстен, сложи в дясната му ръка тежкия златен скиптър и ръката на правосъдието — в лявата му ръка. След като коленичи пред олтара, прелатът най-сетне повдигна короната, докато първият шамбелан започна да извиква поименно присъствуващите перове.

— Великият и могъщ феодал граф…

Точно в този миг в кораба проехтя висок и властен глас:

— Спри, архиепископе! Не слагай короната върху главата на този узурпатор! Дъщерята на Луи Свети ти повелява това!

Вълна на смущение премина сред присъствуващите. Всички глави се обърнаха натам, откъдето някой бе извикал. Хората на естрадата и свещенослужителите, извършващи обреда, размениха тревожни погледи. Тълпата отстъпи, за да направи някому път.

Заобиколена от няколко феодали, една жена, висока на ръст, с все още красиво лице, твърда брадичка, светли гневни очи, малка диадема и вдовишки воал върху гъстите почти бели коси, се отправи към хора. Някои шепнаха по пътя й: — Графиня Анес. Тя е!

Протягаха шии, за да я зърнат. Учудваха се, че е запазила хубавата си осанка и твърдата си походка. Тъй като тя беше дъщеря на Луи Свети, представата за нея бе свързана с най-далечното минало. Смятаха я прародителка, грохнала сянка в един бургундски замък, а ето че внезапно изникваше такава, каквато беше в действителност, петдесетгодинша жена, все още изпълнена с енергия и жизненост.

— Спри, архиепископе! — повтори тя, когато беше вече само на няколко крачки от олтара. — А вие всички, слушайте!… Прочетете, Мело! — прибави тя, като се обърна към съветника си, който я придружаваше. Гийом дьо Мело разгъна един пергамент и зачете: „Ние, високоблагородната Анес Френска, Бургундска херцогиня, дъщеря на нашия господар крал Луи Свети, от наше име и от името на сина ни много благородния и могъщ херцог Йод, се обръщаме към вас, барони и феодали, присъствуващи тук или намиращи се извън кралството, за да не допуснем да бъде признат за крал граф дьо Поатие, който не е законен наследник на короната, и да настоим коронацията да се отложи, докато, бъдат признати правата на госпожа Жана Френска и Наварска, дъщеря и наследница на покойния крал и на нашата дъщеря.“

Тревогата върху естрадата се засили, а от дъното на църквата почна да долита застрашителен ропот. Тълпата се сгъсти.

Архиепископът като че ли се чудеше какво да прави с короната, защото не знаеше дали да я положи върху олтара, или да продължи церемонията.

Филип стоеше неподвижен, гологлав, безпомощен, натежал от четиридесетте ливри злато и брокати, с ръце, заети от Властта и Правосъдието. Никога не беше се чувствувал по-лишен от опора, по-застрашен, по-сам. Някаква желязна ръкавица бе стиснала сърцето му. Спокойствието му беше страшно. Ако направеше само един жест, ако отвореше уста в този миг, ако започнеше спор, щеше да предизвика смут, а може би и собствения си провал. Той остана застинал под бронята на одеждите си, сякаш битката се водеше някъде под него. Чуваше шушукането на църковните перове:

— Какво трябва да направим?

Прелатът на Лангър, който не беше забравил оскърблението, нанесено му още при ставането на краля от леглото, беше на мнение, че церемонията трябва да се преустанови.

— Да се оттеглим и да обсъдим — предложи някой друг.

— Не е възможно. Кралят вече е помазан от господа, той е крал. Коронясайте го — настояваше епископът на Бове.

Графиня Мао се наведе към дъщеря си Жана и й прошепна:

— Мръсница! Заслужава да пукне само заради това! С тежките си клепачи конетабълът направи знак на Адам Ерон да продължи поименното извикване.

— Великият и могъщ феодал граф дьо Валоа, кралски пер — произнесе шамбеданът.

Цялото внимание се пренесе върху чичото на краля. Ако той се отзовеше на повикването, Филип бе спечелил, защото Валоа му донасяше гаранцията на перовете лаици, на действителната власт. Откажеше ли, Филип беше изгубен.

Валоа не бързаше, а архиепископът явно очакваше неговото решение.

Тогава Филип все пак леко помръдна. Той обърна глава към чичо си. Погледът, който му отправи, струваше сто хиляди ливри. Бургундия никога нямаше да плати толкова.

Бившият константинополски император се изправи със сгърчено лице и застана зад племенника си.

„Колко добре сторих, че не се циганих с него!“ — помисли си Филип.

— Благородна и могъща госпожа Мао, графиня д’Артоа, кралски пер — извика Адам Ерон.

Архиепископът повдигна тежкия златен обръч с кръст в челната част и най-сетне произнесе:

Coronet te Deum.

Един от перовете лаици трябваше веднага да поеме короната, за да я държи над главата на суверена, а другите перове трябваше само да я докоснат символично с пръст. Валоа протегна вече ръка, но Филип го спря със скиптъра си.

— Вие, майко, дръжте короната — каза той на Мао.

— Благодаря ви, синко — прошепна исполинката. Това предпочитание, оказано й пред очите на всички, беше благодарността за двойното цареубийство. Тя заемаше мястото на пръв пер в кралството и притежанието на графството Артоа беше бляскаво потвърдено.

— Бургундия няма да преклони глава! — извика херцогиня Анес.

И като даде знак на свитата си, тя се отправи към изхода, докато Мао и Валоа бавно отвеждаха Филип към трона му.

Когато седна и постави крака върху копринената възглавничка, архиепископът свали митрата си и целуна краля по устата с думите:

Viva rex in oeternum.

Другите църковни и лаически перове направиха същото, като повтаряха:

Viva rex in oeternum.

Филип се чувствуваше уморен. Беше спечелил последното сражение след седеммесечни непрестанни борби, за да стигне до върховната власт, която сега никой вече не можеше да му оспори.

Камбаните разтърсиха въздуха, за да възвестят тържеството му. Отвън народът ликуваше и му пожелаваше слава й дълъг живот. Всички негови неприятели бяха сразени. Той имаше син, който щеше да го наследи, щастлива съпруга, която щеше да споделя мъките и радостите му. Френското кралство му принадлежеше.

„Колко съм уморен, страшно уморен!“ — мислеше Филип.

Всъщност като че ли нищо не липсваше на двадесет и пет годишния крал, който се бе наложил с упоритата си воля, който бе приел изгодите от престъплението и притежаваше всички качества на голям монарх.

Скоро щеше да удари часът на възмездието.