Законът на мъжете

1

Повечето автори смятат, че в конклава през 1314–1316 г. са участвували двадесет и трима кардинали. Ние смятаме, че са били двадесет и четирима.

„Римската“ партия е включвала шестима италианци: Джакобо Колана, Пиетро Колона, Наполеон Орсини, Никола Алберти де Прато, Франческо Каетани, Джакобо Стефанески-Каетани; един неаполитанец Гийом дьо Лонжи и един испанец, Лука де Флеско (наричан понякога Фиески), кръвен роднина на краля на Арагон. Тези кардинали били въздигнати в кардиналски сан преди папа Климент V, преди преместването на седалището на светия престол в Авиньон. Останалите кардинали били ръкоположени от папа Климент V. „Провансалската“ партия включвала: Гийом дьо Мандагу, Беранже Фредол Стария, Беранже Фредол Младия, Жак Дюез и нормандците Никола дьо Фреовил и Мишел дю Век.

И най-сетне гасконците, десет на брой, били Арно дьо Пелагрю, Арно дьо Фужер, Арно Нувел, Арно д’Ош, Ремон-Гийом дьо Фарж, Бернар дьо Гарв, Гийом-Пиер Годен, Ремон дьо Гот, Витал дьо Фур и Гийом Тест.

2

До средата на XII век град Лион бил подвластен на графовете дьо Форез и дьо Роанез, под чисто номиналния суверенитет на германския император.

След 1173 г., тъй като императорът признал суверенни права на лионския архиепископ, примат на галите, Лионската област била отделена от Форез и духовната власт управлявала града, като имала право на собствено правосъдие, войска и монети.

Този режим не се нравел на могъщата лионска община, съставена главно от граждани и търговии, които в продължение на цял век се борели за освобождението си. След много неуспешни бунтове те се обърнали към крал Филип Хубави, който взел град Лион под свое покровителство през 1292 г.

Двадесет години по-късно, на 10 април 1312 г., по силата на договор, сключен между общината, архиепископството и краля, Лион бил присъединен окончателно към Франция.

3

Римската църква никога не е продавала опрощения на греховете, както често са твърдели нейните противници. Но тя е карала — нещо, което е съвсем различно — провинилите се да заплащат вулите, които им се издавали в уверение, че са получили опрощение на прегрешението си.

Тези вули били необходими в случаите, когато провинението или престъплението били публично достояние: за да бъдат провинените отново допуснати до светото причастие, те трябвало да представят доказателство, че греховете им са опростени.

Същият принцип бил прилаган в гражданското право при издаване на писмата за помилване или опрощаване, давани от краля. При вписването им в кралските регистри се плащало такса. Този обичай датира още от франките, преди покръстването им.

Жак Дюез (папа Йоан XXII) кодифицира този обичай и го въвежда на общо основание в църквата с книгата си за таксите и с учредяването на светото опрощение.

Вули са били издавани не само на членовете на духовенството. Предвидени са били такси и за миряни. Тарифите били изчислявани в монети, възлизащи на шест ливри.

Така например отцеубийството, братоубийството или убийството на роднина между светски лица било облагано с такса от тридесет до четиридесет ливри, също както и кръвосмешението, изнасилването на девица или кражбата на ритуални предмети. Съпруг, нанесъл побой на жена си или принудил я да абортира, е бил принуден да внесе в църквата тридесет и шест ливри, а ако е оскубал и косите на жена си — четиридесет и две. Най-висока глоба — сто шестдесет и две ливри, се предвиждала за подправяне на писмо, носещо подписа на папата.

С течение на времето, успоредно с обезценяването на парите, размерът на тези такси се увеличавал.

Но, още веднъж повтаряме, не ставало дума да се откупи опрощението: сумата била заплащана при регистрирането, за да се издаде удостоверение.

Безбройните памфлети, посветени на тази практика и разпространявани след Реформата, за да подронят авторитета на римската църква, се основавали на това умишлено недоглеждане.

4

Братята молители или доминиканците били наричани също яковити по името на църквата св. Яков (Сен-Жак) в Париж, която им била дадена и около която установили своята община.

Лионският манастир, в който се състоял конклавът през 1316 г., бил изграден през 1236 г. върху земите зад дома на тамплиерите. Всички сгради на манастира се простирали от сегашния площад на яковитите до площада Белкур.

5

Обикновено забравят първоначално изборния характер на монархията на Капетите, който е предшествувал наследствения й характер или най-малкото е съществувал успоредно с него.

При внезапната смърт на последния представител на каролингите, Луи Безделния, умрял едва двадесетгодишен, след като царувал само няколко месеца, с избор бил определен за крал Юг Капе, френски херцог и син на Юг Велики.

Юг Капет тутакси приобщил към трона сина си Робер II, като накарал да го изберат за негов наследник и да го коррнясат същата година, когато бил коронясан самият той. Така станало и при кралете след него. Щом първородният кралски син бил определен за евентуален наследник, перовете трябвало да ратифицират избора му и новоизбраният бил коронясван още докато баща му бил жив.

Филип Август пръв скъсва с традицията на предварителното избиране на наследник. Той не ценял особено възможностите на сина си и навярно не искал да управлява заедно с него. Луи VIII взел короната след смъртта на Филип Август на 14 юли 1223 г. също както би наследил феодално владение. Именно на тази дата френската монархия става действително наследствена монархия.

6

В изследванията на родословието на френските крале често се дава името Луи на сина на Филип V, роден през юли 1316 г. Но в отчетите на Жофроа дьо Фльори, ковчежник на Филип Дългия, отчети, които Жофроа почва да води същата година (той поема длъжността си на 12 юли), детето е споменато под името Филип.

Други изследователи на френското родословно дърво споменават за двама синове на Филип V, единият от които се родил през 1315 г., което ще рече, че той бил заченат, докато Жана Бургундска била затворена в Дурдан. Това изглежда доста невероятно, след като се знае какви усилия е положила Мао, за да сдобри дъщеря си и зет си. Детето, плод на това сдобряване, е получило вероятно, както е изисквал обичаят тогава, поне две имена, носени често в семейството.

7

Между другото Бланш Кастилска взела властта доста трудно. Макар определена с декрет на крал Луи VIII., съпруга си, за наставница и регентка, Бланш се сблъскала с енергечната съпротива на едрите васали.

„Чуйте, сеньори барони.

Франция е съвсем изродена,

щом на жена е поверена.“ — писал Юг дьо ла Ферте.

Но Бланш Кастилска била жена с доста по-различна закалка, отколкото Клеманс Унгарска. Освен това тя била царица вече цели десет години и била родила дванадесет деца. Тя преодоляла съпротивата на бароните благодарение на подкрепата на граф Тибо дьо Шамлан, когото й приписват за любовник.

8

Традиционните възгласи, които бележели началото на един турнир.

9

Мао съставила подробен опис на кражбите и нанесените й щети в замъка Езден. Описът съдържал сто двадесет и девет точки. Тя завела дело пред Парижкия съд за възстановяване на щетите и с присъдата, издадена на 9 май 1321 г., била отчасти обезщетена.

10

В кралските или княжеските семейства било прието в онази епоха децата да имат няколко кръстници. Техният брой понякога стигал до осем души. Така например Шарл дьо Валоа и Гоше дьо Шатийон били и двамата кръстници на Шарл дьо ла Марш, третия син на Филип Хубави. Мао била кръстница на същия принц, както и на много други деца от кралското семейство. Така че в назначението й да бъде кръстница на посмъртно роденото дете на Луи X, нямало нищо изненадващо: ако не била избрана за кръстница, щяло, напротив, да се изтълкува като немилост.

11

В онази епоха децата се кръщавали винаги на следващия лен след раждането им.

12

Когато някое новородено изглеждало неразположено, не то, а дойката поглъщала съответните лекарства.

13

Рицарите придружители, създадени от Филип V в началото на царуването му, били назначавани от краля, за да го придружават и съветват. Те трябвало да го съпътствуват при пътуваъиятаму, но не всички заедно.

Между тях фигурирали близки роднини на краля, като например Шарл дьо Валоа, граф д’Еврьо, граф дьо Ла Марш, граф дьо Клермон, висши благородници като графовете Форез, Булон, Савоа, Сен-Пол, Сюли, Аркур и Коменж, висши кралски служители като конетабълът, маршалите, началникът на стрелците с арбалети, както и други някои лица, членове на тайния кралски съвет и на „управляващия съвет“, легисти, служители на държавното съкровище, буржоа, въздигнати в благородници и лични приятели на краля. Между тях се споменават имената на Мил дьо Ноайе, Жиро Гет, Ги Флоран, Гийом Флот, Гийом Куртьоз, Мартен де Есар, Ансо дьо Жоенвил.

Те били предшественици на благородниците на кралската спалня, учредени от Анри III, които запазват функциите си до Шарл X.

14

Внезапното разточителство на кралица Клеманс след трагичното раждане, което като че ли предизвикало известно умствено разтройство, постепенно се засилвало. Папа Йоан XXII, винаги покровителствено настроен спрямо Клеманс в качеството й на Анжуйска принцеса, бил принуден още през месец май следващата година да смъмри с писмо младата вдовица и да я подкани да живее скромно, девствено и смирено, да избягва всяко излишество на трапезата си, да бъде скромна в разговора и дрехите си и да не се показва само в компания на млади хора. Същевременно той се застъпвал пред Филип V да определи издръжка на Клеманс като вдовица на крал и това не му се удало лесно.

Папата още няколко пъти писал на Клеманс, за да я посъветва да намали прекомерните си разходи и да я помоли настойчиво да уреди задълженията си, особено към банкерите Барди във Флоренция. Най-сетне през 1318 г, тя се оттегля за няколко години в манастира Сент-Мари дьо Назарет близо до Екс-ан-Прованс. Но преди да постъпи там, била принудена да заложи всичките си скъпоценнвсти, за да удовлетвори изискванията на кредиторите си.

15

След избора на Юг Капет шестимата най-високопоставени благородници в кралството — трима херцози и трима графове — били: Бургундският граф, Нормандският херцог, Гиенският херцог. Шампанският граф, Фландърският граф и Тулузкият граф. Те били считани перове (тоест равни) на краля. Редом с тях имало и шестима перове духовници, трима от които архиепископи-херцози и трима епископи-графове.

16

Пет века по-късно, на 21 март 1817 г. речта си пред камарата на перовете във връзка с един финансов закон Шатобриан се позовал на този декрет на Филип Дългия, издаден през 1318 г. и обявязащ кралските владения за неотчуждаеми.