ПРОЛОГ

12 юни 1991 година се очертаваше като един прекрасен ден в началото на лятото. Лъчите на току-що изгрялото слънце позлатяваха източното крайбрежие на северноамериканския континент. Небето над по-голямата част от Съединените щати, Канада и Мексико беше синьо и безоблачно. Според метеорологичната прогноза лошо време се очакваше единствено в района на Тенеси, където имаше вероятност от гръмотевични бури, а дъждове можеше да има над Беринговия проток и полуостров Сюърд в Аляска.

В останалото дванадесети юни приличаше на всички подобни дни от годината, с изключение на три любопитни събития, които, макар и без никаква връзка помежду си, щяха да свържат по трагичен начин съдбите на три човешки същества.

— Хей, Дик, насам! — извика Рон Халвъртън и размаха ръце, за да привлече вниманието на някогашния си състудент. Не смееше да слезе от джипа и да го изостави на произвола на съдбата сред пълния хаос, който цареше на малкия аеродрум. Току-що се беше приземил първият за деня Боинг-737 от Анкъридж и охраната на летището проявяваше традиционната си бдителност по отношение на всички коли без шофьори, които се намираха в близост до пистата. На паркинга имаше няколко микробуса и джипове, които очакваха туристите и служителите на петролните компании, завръщащи се от отпуск.

Чул името си, Дик огледа тълпата, махна на приятеля си и започна да си пробива път към него.

Рон го наблюдаваше от седалката. Не беше го виждал цяла година след дипломирането, но Дик си беше все същият — един младеж с нормален външен вид, облечен в джинси „Гес“, скъпа маркова риза „Ралф Лорен“ и тънко яке. На рамото му се поклащаше малък сак. Но Рон го познаваше добре и знаеше, че зад тази външност се крие един изключително амбициозен микробиолог, който без колебание скача в самолета от Атланта за Аляска с единствената надежда да открие някой нов микроб. Този човек беше влюбен до полуда в бактериите и вирусите и ги колекционираше с онази страст, с която обикновените младежи на негова възраст колекционират бейзболни картички. Рон се усмихна и поклати глава, спомнил си как приятелят му пълнеше с епруветки дори хладилника в стаята им, докато двамата все още следваха в университета на Колорадо.

Запознаха се още през първата година на следването, но на Рон му трябваше доста време, за да свикне с характера на Дик. Беше верен приятел, но си имаше своите странности. Адски го биваше във всички спортове, които се практикуват на закрито, в негова компания човек се чувстваше сигурен дори и в най-опасните квартали на града. Но в същото време беше толкова жалостив, че не можеше да отнеме живота дори на една лабораторна жаба…

Спомнил си една странна случка с приятеля си, Рон неволно се усмихна и отново поклати глава. Беше последната им година в университета, компанията им се натика като сардели в една кола и потегли на ски-пътешествие. Зад волана беше Дик. В един момент пред колата изскочи заек и приятелят му не успя да го избегне. После натисна спирачката и цял се обля в сълзи. Никой от компанията не знаеше как да реагира. След този инцидент много младежи започнаха да шушукат зад гърба му, а когато стана известно, че той редовно изнася хлебарките от съблекалните на стадиона и ги пуска на свобода вместо да ги размаже с ток като всеки друг, славата му на особняк преля извън стените на факултета.

Дик стигна до джипа, хвърли раницата си на задната седалка и пое протегнатата ръка на Рон.

— Не мога да повярвам! — гледаше го с усмивка приятелят му. — Ти си тук, в Арктика!

— Никога не бих пропуснал подобен шанс — тръсна глава Дик. — Далече ли е тази ескимоска колиба?

Рон нервно се огледа, очите му се спряха на неколцина мъже от охраната, които се въртяха наблизо.

— По-тихо — промърмори той. — Предупредих те, че тукашните хора са особено чувствителни на тази тема…

— Стига де, това е несериозно! — изгледа го озадачено Дик.

— Напротив, много е сериозно — поклати глава Рон. — Разберат ли, че съм споделил тази информация с теб, като нищо ще ме уволнят! Затова или действаме тихичко, или изобщо не действаме! Не забравяй какво ми обеща — да не казваш на никого!…

— Добре, добре — засмя се Дик. — Прав си, че обещах. Но мислех, че всичко това не е Бог знае колко голяма работа…

— Голяма е! — мрачно отвърна Рон. — Много голяма! — Изведнъж изпита чувството, че ще съжалява за хрумването да покани Дик, въпреки удоволствието да види стария си приятел…

— Ти си шефът! — ухили се Дик и стовари ръка върху рамото му. — Успокой се, няма да отворя уста! — Скочи в джипа, изпъна дългите си крака и добави: — Но това не ни пречи да отскочим направо до мястото, нали?

— Не искаш ли да видиш къде живея? — попита Рон.

— Има време — ухили се Дик. — Сигурен съм, че квартирата ти ще ми омръзне.

— В такъв случай да вървим — кимна приятелят му. — Сега е най-подходящото време, тъй като всички са на летището и се мотаят около новопристигналите туристи… — Протегна ръка и завъртя ключа на стартера.

Напуснаха летището и поеха на североизток по единствения път, покрит с едър чакъл. Трябваше да крещят, за да се чуват през грохота на мотора.

— До Прудху Бей са около дванадесет километра — извика Рон. — Оттам поемаме на запад и изминаваме още два… Не забравяй, че ако някой ни спре, отиваме да ти покажа новооткритите петролни кладенци…

Дик кимна. Все още не разбираше защо приятелят му проявява такава загриженост относно запазване на мисията им в тайна. Очите му пробягаха по равната като тепсия тундра и оловното небе над тях. Може би му се отразява климатът, рече си. Животът в Аляска едва ли е от най-лесните, особено тук, в безкрайната пустош на северните равнини.

— Времето не е лошо — подхвърли преднамерено весело той. — Каква е температурата?

— По отношение на температурата си късметлия — отвърна Рон. — Днес грееше слънце и тя е някъде към три-четири градуса над нулата — максималните стойности за тези места. Радвай се, докато е такава, защото надвечер положително ще започне да прехвръква сняг. А това ще накара хората да си спомнят за един стар виц и да се питат дали става въпрос за последния сняг от отминаващата зима, или за първия на настъпващата…

Дик се усмихна и кимна с глава. Ако местните хора считат подобно нещо за виц, те положително са лишени от чувство за хумор, рече си той.

Няколко минути по-късно Рон свърна на северозапад по един тесен път с наскоро поставена настилка.

— А как откри това изоставено иглу? — попита Дик.

— Не е иглу — поклати глава Рон. — Става въпрос за къща от торфени блокчета, подсилени с китови кости. Иглу са били използвани за временен подслон, най-често когато хората са излизали на лов по вечните ледове. Но ескимосите-инупиати са живеели в къщи от торф.

— Приемам поправката — кимна Дик. — Та, как я откри?

— Абсолютно случайно — отвърна Рон. — Булдозерът, който прокарваше този път, се навря право във входния тунел.

— Всичко ли си е на мястото? В самолета постоянно си задавах този въпрос, защото не ми се иска да вярвам, че бия толкова път напразно…

— Бъди спокоен — усмихна се Рон. — Мога да те уверя, че нищо не е пипано.

— Може би има и други къщи в района — подхвърли Дик. — Може би ще се окаже цяло селище…

— Дори да е така, никой не проявява желание да го открие — сви рамене Рон. — Ако новината стигне до щатските власти, те положително ще спрат строителството на тръбопровода до новото петролно находище. А това ще означава катастрофа за нас, тъй като трябва да прокараме тези тръби преди настъпването на зимата, която тук започва през август…

Джипът намали скоростта си, Рон извърна глава към банкета и напрегна взор. След стотина метра спря в близост до малка купчина камъни, предупреди Дик да остане на мястото си с леко докосване по рамото и се извърна да огледа пътя, по който бяха дошли. Уверил се, че никой не идва след тях, той слезе от джипа и направи знак на приятеля си да стори същото.

От задната седалка измъкна два изкаляни анорака и два чифта поизносени работни ръкавици, подаде единия комплект на Дик и промърмори:

— Ще ни трябват, тъй като слизаме под чертата на вечния лед…

В ръцете му се появи голямо електрическо фенерче, гласът му прозвуча нервно:

— Хайде… Не искам да се мотаем прекалено дълго на това място.

Прекрачи банкета и се насочи на север, следван по петите от Дик. Отнякъде се появи облак комари и безмилостно ги нападна. На около километър пред тях се виждаше замъглената от ситни водни капчици брегова линия на Северния ледовит океан. Всичко останало беше тундра — мрачна, равна като тепсия и безлична тундра, която стигаше чак до хоризонта. В небето над главите им пронизително пищяха гларуси.

Рон спря на двадесетина крачки от пътя. Огледа се за последен път, после се наведе към една боядисана с яркочервена боя дъска, която се виждаше отдалеч на фона на сивата тундра. Отдолу се разкри дълбока около метър дупка, в северната част на която се виждаше входът на малък тунел.

— Изглежда хижата е била погребана под леда — отбеляза Дик.

— Според нас огромната ледена маса се е стоварила тук под натиска на ураганните ветрове, които духат през зимата — кимна Рон.

— И е превърнала хижата в гробница — добави Дик.

— Сигурен ли си, че имаш желание за всичко това? — изгледа го Рон.

— Не ставай глупав — промърмори Дик, навлече анорака и започна да си слага ръкавиците. — За какво прелетях няколко хиляди мили? Хайде да влизаме…

Рон скочи в дупката, приклекна и пропълзя на четири крака във входа на тунела. Дик го последва. Почти веднага ги обви непрогледен мрак. Малко преди това Дик забеляза, че въздухът излиза от устата му на бели кълба и мислено благодари на Бога, че не страда от клаустрофобия.

Пропълзяха около два метра, после стените на тунела изведнъж се раздалечиха, долната му част се наклони. Разполагаха с пространство на ширина почти метър. Рон пропълзя встрани и Дик се изравни с него.

— Тук е по-студено от пазвата на вещица — отбеляза той.

Рон включи фенерчето и лъчът му пробяга по редица бели кости, забити вертикално в леда.

— Ледът ги е строшил като клечки за зъби, въпреки че са от кит — промърмори той.

— Къде са обитателите? — нетърпеливо попита Дик.

Рон насочи лъча на фенерчето към масивен леден стълб с триъгълна форма, който крепеше тавана на хижата.

— Оттатък — промърмори той и подаде фенерчето на приятеля си.

Дик го стисна в ръка и започна да пълзи. Душата му се сви, обзе го някаква странна подтиснатост.

— Сигурен ли си, че тук е безопасно? — попита против волята си той.

— В нищо не съм сигурен — мрачно отвърна Рон. — Зная само, че нищо не е пипано през последните седемдесет и пет години…

Дик с труд пропълзя покрай дебелата ледена колона. Включи фенерчето в момента, в който раменете му се показаха оттатък.

Макар и подготвен, той не успя да спре изненаданото си възклицание. Право насреща, на около два метра пред себе си, видя една наистина призрачна картина: едър бял мъж, облечен в кожи, го гледаше право в очите. Беше седнал изправен, гърбът му опираше в ледената стена. Ясносините му очи бяха широко отворени и гледаха предизвикателно. Около носа и устата му имаше розов скреж.

— Виждаш ли ги и тримата? — попита зад гърба му Рон.

Дик бавно насочи фенерчето към вътрешността на помещението. Второто тяло лежеше възнак, долната му част беше скрита в леда. Положението на третото беше близко до това на първото… И двамата бяха типични ескимоси с тъмни коси и очи, около устите им също имаше розов скреж…

Дик усети, че му прилошава и неволно потръпна. Не беше очаквал подобна реакция и изпита облекчение, когато прилошаването отмина.

— Обърни внимание на вестника — подвикна зад гърба му Рон.

— Все още не го виждам — промърмори Дик и насочи фенерчето към пода. Беше затрупан с най-различни боклуци, всичките замръзнали. Виждаха се птичи пера и животински кости.

— Близо до онзи с брадата — обади се отново Рон.

Лъчът на фенерчето освети замръзналите крака на белия мъж, до тях беше вестникът. Издание от Анкъридж, заглавията на първа страница бяха за войната в Европа, а датата се виждаше отдалеч: 17 април, 1918 година.

Дик се измъкна обратно в предверието. Ужасът го напусна, на негово място се появи вълнението.

— Според мен си прав — рече възбудено той. — И тримата са умрели от пневмония, а датата е изписана на вестника…

— Знаех, че ще проявиш интерес — усмихна се Рон.

— Тук става въпрос за нещо повече от интерес — извика Дик. — Такъв шанс се появява само веднъж в живота! Ще ми трябва трион…

— Трион ли? — пребледня Рон. — Май си правиш майтап…

— Никакъв майтап! — отвърна твърдо Дик. — Трябва да взема проба от дробовете им и нищо не може да ме спре!

— Господи, Исусе Христе! — прекръсти се Рон. — Май пак трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого за това, което видя…

— Вече ти обещах — нетърпеливо отвърна Дик. — Всичко, което открия, ще бъде за мое лично ползване. Не се безпокой, никой нищо няма да разбере.

Рон поклати глава.

— Отвреме навреме имам чувството, че си напълно откачен! — промърмори той.

— Да вървим да търсим трион! — тръсна глава Дик, подаде фенерчето на приятеля си и запълзя към изхода.

Мерилин Степълтън погледна мъжа, за когото беше омъжена от дванадесет години, и се почувства зле. Отлично знаеше, че трусовете в семейството се бяха отразили много по-силно на Джон, но трябваше да се мисли и за децата. Стрелна с поглед двете момиченца, които седяха на един диван в залата за заминаващи пътници и нервно гледаха насам. Изпита странното чувство, че промените в досегашния им начин на живот са неминуеми. Джон настояваше да се преместят в Чикаго, където бе получил назначение като резидент-патолог.

Очите й се върнаха към лицето на мъжа й, върху което се беше запечатало умолително изражение. През последните няколко години доста се беше променил. Самоувереният и сдържан мъж, с когото преди години беше свързала живота си, отдавна го нямаше. Мястото му бе заето от един раздразнителен и несигурен съпруг, отслабнал с тринадесет кила. Някога издутите му червендалести бузи се бяха стопили и той бе придобил вид на уморен и неуверен в себе си човек.

Мерилин неволно поклати глава. Все още не можеше да повярва, че само преди две години семейството им беше за пример. Джон имаше процъфтяваща практика като офталмолог, а тя — твърдо и добре платено място като преподавател по английска литература в университета на Илинойс. Но после на хоризонта се появи огромния конгломерат в областта на здравеопазването „АмериКеър“, който връхлетя като ураган не само върху Шампейн, Илинойс, но и върху още редица малки и големи населени места в щата, поглъщайки не само практикуващите в тях лекари, но и цели болници. Джон направи опит да се задържи на повърхността, но в крайна сметка изгуби пациентите си. Възможностите пред него бяха само две: да се предаде, или да побегне. Той избра втората. Първоначално търсеше място на офталмолог, но след като стана ясно, че в щата има прекалено много лекари с тази специализация и пак ще трябва да работи за „АмериКеър“ или някоя от дъщерните й фирми, той взе решение за нова специализация.

— Мисля, че животът в Чикаго ще ти хареса — промълви умолително той. — Много ще ми липсвате!

— И ти ще ни липсваш — въздъхна Мерилин. — Но въпросът не е в това. Ако напусна работата си, децата ще трябва да се прехвърлят в някое от градските обществени училища. Не можем да си позволим частно училище с твоята заплата на резидент.

Високоговорителят над главите им пропука и женски глас обяви последно повикване за пътниците с билети за Шампейн.

— Трябва да вървим, защото ще изпуснем самолета — изправи се Мерилин.

Джон кимна с глава, избърса една сълза от окото си и прошепна:

— Ще си помислиш, нали?

— Естествено! — остро отвърна Мерилин, после се овладя и вече по-меко добави: — И без това не мога да мисля за нищо Друго…

Пристъпи крачка напред и прегърна мъжа си. Той я притисна към себе си с отчаяна сила.

— По-полека — изпъшка тя. — Ще ми счупиш ребрата!

— Обичам те! — прошепна той и заби нос в рамото й.

Мерилин най-сетне се откъсна от прегръдката му и направи знак на Лидия и Тамара. Подаде бордните карти на служителката от наземния контрол и побутна децата към рампата. На завоя се спря, откри фигурата на Джон зад стъклената стена и махна с ръка. Все още не знаеше, че това е последният й поздрав към света…

— Май ще се наложи да се местим, а? — обади се Лидия. Беше в пети клас, току-що навършила десет години.

— Аз не мърдам никъде! — отсече Тамара. Тя беше на единадесет, с изключително опърничав характер. — Ще се преместя да живея при Кони. Тя вече ме покани…

— Като преди това е съгласувала поканата с майка си, нали? — саркастично подхвърли Мерилин. Гледаше встрани, тъй като не искаше децата да забележат насълзените й очи.

Влязоха във вътрешността на малкия витлов самолет. Мерилин откри местата, след което трябваше да бъде арбитър на малък спор — кое от момичетата да седне самостоятелно, тъй като креслата бяха по двойки. На въпросите им относно бъдещето отговаряше с общи приказки, тъй като всъщност не знаеше какво ще е най-добро за семейството.

От затруднението я извади грохотът на моторите, който направи всякакви разговори невъзможни. Залепила нос за илюминатора, Мерилин гледаше как се смаляват сградите на летището и се питаше дали ще има достатъчно сила, за да вземе правилното решение.

Проблясъкът на ярка светкавица от югозапад я изтръгна от вцепенението и я накара да потръпне. По принцип мразеше да лети със самолет, да не говорим за тези малки витлови машинки, които изпълняваха краткотрайните чартърни полети. Механично затегна колана през кръста си, после се наведе и провери коланите на момичетата.

По време на излитането стискаше ръчките на креслото с всичка сила, сякаш това щеше да помогне на самолетчето да набере височина. Пое си дъх едва когато земята остана далеч под тях.

— Татко колко време ще живее в Чикаго? — извика през пътечката Лидия.

— Пет години — отвърна Мерилин. — Толкова трае обучението му по новата специалност.

— Казах ли ти? — извърна се към Тамара по-малката сестра. — Дотогава ще сме остаряли!

Самолетът внезапно се разтресе и Мерилин отново се вкопчи в ръчките на креслото. Очите й пробягаха по вътрешността на салона. Фактът, че никой не изглеждаше разтревожен, мъничко я успокои. Извърна поглед към илюминатора, но навън не се виждаше нищо. Бяха навлезли в плътен слой облаци, сред които заплашително проблясваха мълнии.

Движеха се в южна посока, турбуленцията и светкавиците ставаха все по-чести. Радиоуредбата се включи, пилотът кратко съобщи, че ще се опитат да намерят по-спокоен коридор на друга височина. Но Мерилин не изпита очакваното успокоение. Искаше й се този полет вече да е приключил.

Салонът изведнъж се изпълни от странна светлина — първият признак за реална опасност. После корпусът силно се разтресе и започна да вибрира. Неколцина от пътниците нададоха уплашени писъци, а Мерилин усети как кръвта в жилите й изстива. Ръцете й инстинктивно се протегнаха към Тамара.

Вибрацията се усили, машината започна да завива надясно с пронизителен вой на моторите. Напълно объркана и притисната към седалката, Мерилин погледна през прозорчето. Отначало виждаше само плътната пелена на облаците, после сърцето й изведнъж се качи в гърлото. Падаха! Земята се носеше срещу тях с главозамайваща скорост!…

Терез Хейгън направи опит да преглътне, но устата й се оказа суха. Секунди по-късно клепачите й потрепнаха. За миг изпита чувството на мъчителна дезориентация, после си спомни всичко. Намираше се в реанимацията.

Проблемът възникна изведнъж, без никакво предупреждение. Двамата с Матю се готвеха да вечерят навън, когато тя изведнъж усети някаква странна мокрота от вътрешната страна на бедрото си. Болка нямаше. Влезе в банята и с изненада установи, че има обилно кръвотечение. Изненадата веднага се смени от тревога, тъй като беше бременна в петия месец и знаеше какво означава подобно нещо.

След това събитията се развиха с главозамайваща бързина. Успя да хване по телефона личната си лекарка Карол Гланц, която каза, че ще я чака в спешното отделение на Манхатънската общинска болница. Там подозренията на Терез се потвърдиха. Дежурният акушер-гинеколог каза, че става въпрос за извънматочна бременност и операцията е неизбежна.

Секунди след като се върна в съзнание до леглото й се изправи една от дежурните сестри, която с усмивка я увери, че всичко е минало успешно.

— Бебето? — шепнешком попита Терез, усетила дебелите превръзки върху странно плоския се корем.

— За това ще питате своята лекарка — отвърна сестрата. — Ей сега ще отида да я информирам, че се събудихте…

Терез се оплака от сухата си уста. Сестрата й даде да смуче няколко бучки лед, чувството беше чудесно.

Затвори очи и вероятно беше задрямала, тъй като изведнъж чу гласа на доктор Карол Гланц, която се беше изправила до леглото.

— Как се чувствате?

Терез я увери, че се чувства добре, благодари за ледените бучки, после отново попита за бебето.

Доктор Гланц въздъхна и сложи ръка на рамото й.

— Страхувам се, че имам лоши новини — рече тя.

Терез замръзна.

— Типичен случай на извънматочно забременяване — продължи лекарката. — Бяхме принудени да прекратим бременността… Плодът, разбира се, нямаше признаци на живот…

Терез замаяно кимна с глава. Беше очаквала нещо подобно и направи опит да го приеме. Но за втората лоша новина се оказа напълно неподготвена.

— За съжаление операцията беше много трудна — продължи доктор Гланц. — Имахте сериозни проблеми, именно на тях се дължеше и обилния кръвоизлив… Наложи се да отстраним матката…

В първия момент Терез не разбра за какво става въпрос. Тя кимна и погледна въпросително жената с бяла престилка до леглото, сякаш очакваше някакво продължение.

— Зная, че тази новина е тежка за вас — въздъхна доктор Гланц. — Но мога да ви уверя, че направихме абсолютно всичко, което беше по силите ни…

И Терез разбра. От устата й излетя вопъл на отчаяние.

— Не!

— Зная какво ви е — отново въздъхна доктор Гланц и състрадателно я стисна за рамото. — Това щеше да бъде първото ви дете… Съжалявам много!

Терез тихо простена. Новината беше толкова ужасна, че в първия момент тя не можеше дори да се разплаче. Тялото й изведнъж се скова. Цял живот беше живяла с мисълта, че ще има много деца. Това беше част от същността й. Просто не можеше да повярва, че ще живее по друг начин.

— Мъжът ми? — успя да прошепне тя. — Той знае ли?

— Да — кимна доктор Гланц. — Говорих с него веднага след операцията. Чака ви долу в стаята, в която веднага ще ви преместим…

Това беше целият разговор с доктор Гланц, но Терез почти не запомни съдържанието му. Мисълта, че е загубила детето си и никога няма да има друго, беше прекалено тежка за възприемане.

Четвърт час по-късно напусна реанимацията. Един санитар подкара леглото й към асансьора и я свали на етажа с обикновените болнични стаи. В главата й цареше пълно объркване, изпитваше остра нужда от съчувствие и подкрепа.

Матю говореше по мобифона си. Никога не се разделяше с него — това изискваше професията му на борсов брокер.

Дежурната сестра на етажа ловко я прехвърли от количката на леглото и закачи системата с глюкоза над главата й. После я увери, че всичко е наред и излезе от стаята.

Матю беше приключил с телефона и гледаше встрани. Терез изпита остро чувство на тревога. Бяха женени едва три месеца и тя не беше сигурна за начина, по който той ще приеме катастрофата.

Капачето остро изщрака, телефончето потъна в джобчето на сакото му. Матю се обърна и я изгледа. Яката на ризата му беше разкопчана, а вратовръзката — разхлабена.

Тя направи безуспешен опит да отгатне настроението му.

— Как се чувстваш? — попита най-сетне той. Гласът му прозвуча небрежно.

— Както може да се очаква — успя да отвърне Терез. Страшно много й се искаше Матю да дойде до леглото и да я прегърне, но той остана в далечния ъгъл на помещението.

— Много любопитен развой на събитията — изръмжа той.

— Не съм сигурна, че те разбирам…

— Основната причина за нашия брак току-що се изпари — поясни хладно той. — Бих казал, че плановете ти окончателно се объркаха…

Терез смаяна зяпна. Наложи се да употреби доста усилия, за да проговори.

— Не ми харесват намеците ти — рече тя. — Не съм забременяла нарочно…

— Е, това си е твоя работа — сви рамене Матю. — Въпросът е какво ще правим отсега нататък…

Терез безсилно затвори очи. Имаше чувството, че Матю е забил нож право в сърцето й. После разбра, че вече не го обича и никога не би могла да го обича. Всъщност, изпитваше към него пламтяща омраза…