Заподозрян № 1

1

Колата ме чакаше пред Международното летище на Лос Анджелис. Алдо стоеше на бордюра и държеше табела с надпис „Добре дошъл у дома, г-н Морган“.

Здрависах се с него, метнах чантите в багажника и се шмугнах отзад върху меките кожени седалки. Бях посетил шест града за три дни, а връщането от Стокхолм се беше превърнало в двадесет и пет часов полет през въздушен ад, докато успеем да кацнем у дома. Бях капнал. Меко казано.

— Пратката ти, Джак — каза Алдо и ми подаде една папка през разделителния прозорец. Беше надписана Private, на името на моята детективска агенция. Главният ни офис се намираше в Ел Ей, но фирмата имаше клонове в още шест страни и обслужваше клиенти от цялото земно кълбо, които изискваха и плащаха добре за услуги, които не можеха да получат от държавните институции.

Напоследък бях се разтревожил, че се разрастваме прекалено бързо и че ако големината е онова, което ти пречи да си добър, нямаш никакъв шанс да станеш велик. А аз най-много от всичко исках Private да бъде велика агенция.

Прибрах папката от отдел „Счетоводство“ в куфарчето си и извадих блекбърито, докато колата се носеше по бързата лента. Непрочетените съобщения бяха стигнали трицифрено число, така че избрах да отворя някои определени, докато преглеждах списъка.

Първият имейл беше от Вивиана, изумителната красавица, която седеше до мен в самолета от Лондон до Ню Йорк. Тя продаваше 3-D оборудване за телеконференции. Не беше нещо, без което не може да се живее, но определено предизвикваше интерес.

Имаше едно съобщение от Паоло, моят началник-отдел „Безопасност“ в Рим, което гласеше: „Нашият клиент непрокопсаник вече е съвсем мъртъв. Ще пратя подробности по-късно“. В ума си помахах за сбогом на хонорара от двеста хиляди евро и преминах на съобщенията от тукашния екип.

Джъстийн Смит, моята довереница и втората по важност в Private, пишеше: „Имаме да си наваксваме, приятел. Оставила съм лампата на верандата да свети“. Усмихнах се при мисълта, че колкото и да исках да я видя, още повече исках да се изкъпя и да се просна в леглото. Изпратих й отговор и после отворих един имейл от Рик дел Рио.

„Онова копеле Ноча иска да те види незабавно“.

Това съобщение ми подейства като удар в корема.

Кармине Ноча беше потомък на една от главните мафиотски фамилии, носещи същото име, оглавяваше ласвегаския клон и по една случайност се беше превърнал в мой авер заради една сделка, която бях принуден да сключа с него преди шест месеца. Ако повече не видех Кармине Ноча, докато бях жив, щях да се смятам за щастлив човек.

Написах отговор, в който споменавах майката на Ноча, изпратих го на Дел Рио и прибрах телефона обратно в джоба си, щом колата отби в алеята, която водеше към къщата ми. Взех багажа си и гледах как Алдо дава на заден, за да се уверя, че няма да го засекат странично на главния път „Пасифик Коуст“.

Прокарах електронния ключ на верижката на врата ми през четеца, минах през портата, притиснах пръст в биометричния четец за достъп на входната врата и влязох в милия ми дом.

За част от секундата ми се стори, че долавям аромат на рози, но го отдадох на радостта, че съм се прибрал и стоя в собствената си къща.

Започнах да се събличам още във всекидневната и докато стигнах до банята, вече бях само по боксерки, които изритах навън, щом влязох в душ-кабината.

Стоях под парещата вода толкова дълго, колкото успях да издържа, а после отидох в спалнята и натиснах ключа за осветлението на стената, при което светнаха лампите от двете страни на леглото.

В продължение на един безкрайно дълъг миг останах вцепенен на вратата. Не можех да проумея онова, което виждах, защото в него нямаше никакъв смисъл. Как можеше Колийн да е в леглото ми? Пуловерът й беше подгизнал от кръв.

Какво, по дяволите, ставаше?

Това да не беше някаква безвкусна шега?

Извиках името й и после коленичих до леглото до нея, притиснал пръст във врата й. Кожата й беше още топла, сякаш беше жива, но нямаше пулс.

Колийн беше облечена с пола до коляното и синя жилетка — дрехи, с които я бях виждал и преди. Ухаещата й на рози коса беше разпусната по раменете, а виолетово-сините й очи бяха затворени. Хванах я за раменете и леко я разтресох, но главата й просто увисна назад.

О, Господи! Не!

Колийн беше мъртва.

Как, за Бога, се беше случило това?

2

Докато служех в Афганистан, бях виждал безброй мъртъвци. Разследвал съм убийства като част от професията си в продължение на години и съм ставал свидетел на смъртта на приятели.

Но нищо от това не ме предпази от ужаса, който изпитах, когато видях окървавеното, безжизнено тяло на Колийн. Кръвта й беше изпръскала покривката на леглото и се беше просмукала надолу. Пуловерът й беше толкова мокър, че не можех да видя раните й.

Дали беше намушкана? Или пък простреляна? Не можех да кажа.

Завивките бяха изпънати и не виждах следи от борба. Всичко в стаята си беше точно така, както го бях оставил преди четири дни — всичко, освен трупа на Колийн точно там.

Сетих се за опита за самоубийство, който тя беше извършила, след като се бяхме разделили преди шест месеца. Белезите още си личаха: сребристи линии по китките й. Но това сега не беше самоубийство.

Нямаше оръжие нито на леглото, нито някъде в близост до него.

Изглеждаше така, сякаш Колийн беше дошла в спалнята ми, беше положила глава на възглавницата и някой я беше убил, докато спи.

И в това нямаше никакъв смисъл.

Тъкмо в този момент забавените ми инстинкти за самосъхранение се задействаха. Който и да беше убил Колийн, може би все още се намираше в къщата. Отидох до шкафа под прозореца, където държах пистолета си.

Ръцете ми трепереха, когато повдигнах капака и грабнах металната кутия. Беше лека. Празна.

Отворих гардероба, погледнах под леглото, не намерих никого, нито гилзи, нищичко. Обух едни дънки, навлякох тениска и минах покрай всички прозорци и врати, проверих ключалките, огледах прозорците на тавана в търсене на счупени стъкла.

После се върнах назад по стъпките си.

Бях сигурен, че входната врата беше заключена, когато се прибрах. И сега вече се бях уверил, че всяка друга възможност да се влезе беше проверена.

Това можеше да означава единствено, че някой беше влязъл в къщата с електронен ключ за портата и биометричен достъп — някой, който ме познаваше. Колийн беше моя асистентка и любовница в продължение на една година, преди да се разделим. Не бях изтрил нейните кодове за достъп.

Тя не беше единствената, която можеше да влезе в къщата ми, но вероятно не се налагаше да гадая кой я беше убил.

Домът ми се охраняваше с помощта на най-добрата система за наблюдение, която съществуваше. От всички страни бяха разположени камери, имаше такива над входовете, които обхващаха пътя и сто и осемдесет градуса от плажната ивица зад къщата ми.

Отворих вратите на шкафа на мултимедийния център в дневната и натиснах ключа, с който се включваха шестте монитора, наредени в две колони по три. И шестте се осветиха, но и шестте показваха празни образи. Натисках бутоните на дистанционното отново и отново, докато накрая не осъзнах, че харддиска го нямаше. Там стърчеше само измъкнатият кабел.

Грабнах телефона до дивана и се обадих на Джъстийн по директната й линия в офиса. Беше почти седем часът.

Дали щеше да е още там?

Тя вдигна след първото позвъняване.

— Значи все пак си огладнял, а, Джак?

— Джъстийн, случи се нещо лошо.

Гласът ми секна, щом се насилих да го изрека.

— Колийн… Мъртва е. Някой нещастник я е убил.

3

Отворих входната врата и Джъстийн нахлу вътре като нежен бриз. Тя беше първокласен психолог, профайлър, не просто умна, а направо блестяща. Слава на Бога, че беше тук.

Сложи ръка на бузата ми, вгледа се в очите ми и попита:

— Къде е тя, Джак?

Посочих към спалнята. Джъстийн влезе вътре, а аз я последвах и застанах безмълвно до вратата, щом тя пристъпи към леглото.

— О, не — изстена и сключи ръце под брадичката си.

Въпреки че стоях там и бях свидетел на тази покъртителна сцена, Колийн все още беше жива в съзнанието ми. Представих си я в малката къща, която беше наела в Лос Фелиз, любовно гнезденце, което едва ли не можеше да побереш в шепи. Спомних си как помръдваше бедра в оскъдно бельо, обута в големи пухкави пантофи, и пускаше някоя от старите поговорки на баба си с тежкия си ирлански акцент:

— Няма кой да преброи пилците наесен.

— Какво означава това, Мълой? — бях попитал.

— Беда.

А ето я сега в моето легло. Беше много повече от беда.

Джъстийн беше пребледняла, когато се върна при мен. Притегли ме в обятията си и ме прегърна.

— Ужасно съжалявам, Джак. Ужасно много съжалявам.

Притиснах я силно, но тя внезапно се отдръпна. Прониза ме с тъмните си очи и каза:

— Защо косата ти е мокра?

— Косата ми ли?

— Да не си си вземал душ?

— Да. Когато се прибрах, влязох директно в банята. Опитвах се да се разбудя.

— Ами това не е сън, Джак. По-истинско не може и да бъде. Беше ли видял Колийн, когато се изкъпа?

— Нямах представа, че е тук.

— Казвал ли си й да дойде?

— Не, Джъстийн, не съм. Наистина.

Входният звънец отново иззвъня.

4

Пристигането на доктор Сай и Мо-бот подобри с двеста процента шансовете да разберем какво се беше случило в дома ми.

Доктор Сай, чието истинско име беше Сиймор Клопенберг, беше главният съдебен медик в Private. Имаше дълъг списък с научни степени зад гърба си, като се почне от „доктор на науките“ от Масачузетския технологичен институт, придобита на деветнайсетгодишна възраст — едва преди десет години.

Мо-бот идваше от Морийн Рот, петдесет и няколко годишна, компютърен гений и майстор на де що има технология. Беше завършила „Компютърни престъпления“ и също така играеше ролята на майчица на всички в Private.

Мо носеше със себе си камерата и цялата си мъдрост. Сай беше донесъл набора за оглед на местопрестъпление и за събиране на доказателства, който беше последният писък на технологиите.

Четиримата отидохме в спалнята и застанахме около мъртвото тяло на Колийн, докато нощта се спускаше зад прозорците.

Всеки от нас беше обичал Колийн. Всеки посвоему.

— Нямаме много време — каза делово Джъстийн, нарушавайки мълчанието, поела ролята на детектив, разследващ убийство. — Джак, налага се да те попитам, имаш ли нещо общо с това? Защото ако имаш, може да направим така, че всичко да изчезне.

— Заварих я в този вид, когато се прибрах — отвърнах аз.

— Окей. Все тая — каза Джъстийн, — всяка изминала минута все повече те превръща в човека, който го е направил. Трябва да съобщиш в полицията, Джак. Затова нека да преговорим всичко бързо и внимателно. Започни отначало и не изпускай нито една подробност.

Докато Мо и Сай си слагаха латексови ръкавици, Джъстийн включи дигиталния магнетофон и ме подкани да започна да говоря. Казах й, че след като съм слязъл от самолета, Алдо ме е посрещнал на изхода за пристигащи на „Бритиш еъруейз“ точно в пет и половина.

Разказах й, че след като съм се изкъпал, съм открил трупа на Колийн. Казах й, че от жилището липсваха моят пистолет и харддискът на охранителната система. Повторих, че нямам представа защо Колийн е била тук или защо е била убита.

— Не съм го сторил аз, Джъстийн.

— Знам, Джак.

И двамата бяхме наясно, че когато полицаите дойдат, щях да се превърна в главния заподозрян, и макар да имах приятели ченгета, не можех да разчитам на никого от тях да открие убиеца на Колийн, при положение че аз бях толкова удобен за целта.

Бях имал интимна връзка с мъртвата.

Нямаше влизане с взлом.

Жертвата беше в моето легло.

Това беше от онези случаи, които полицаите наричаха очевидни. С очевиден за мен изход.

5

Освен ако не си ченге по време на изпълнение на служебни задължения, разследването на улики на местопрестъпление представлява углавно престъпление. Не просто замърсяваш доказателствата и унищожаваш възможността на обвинението да изправи обвиняемите пред съда, но и ставаш съучастник в самото престъпление.

Ако сега някой ни спипаше, щях да загубя лиценза си и четиримата щяхме да отидем в затвора. Така че, ако някога сме искали да престъпим закона, сега беше моментът.

— Джак, ако обичаш, напусни периметъра — нареди Мо.

Излязох в коридора и светкавицата на фотоапарата „Никон“ на Мо проблесна.

Снимаше от всички ъгли, с широк обектив, отблизо и с максимално увеличение на раните върху гърдите на Колийн.

Сай сне отпечатъци от пръстите на Колийн и мен с електронен четец, докато Мо прокара статичен скенер по всички твърди повърхности в стаята. За него нямаше нужда от прах за снемане на отпечатъци от пръсти.

— Кога за последно видя Колийн жива? — попита Джъстийн.

Казах й, че съм обядвал с нея миналата сряда, преди да тръгна за летището.

— Просто обяд?

— Да, просто обядвахме.

Очите на Джъстийн се премрежиха, както когато облаци надвисват пред буря. Не ми вярваше. Но аз нямах сили да я убеждавам. Бях преуморен, изплашен, съкрушен и ми се гадеше. Исках да се събудя. И да разбера, че още се намирам в самолета. Сай говореше с Мо. Събра биологичен материал от ноктите на Колийн и Мо запечата пакетчетата. Когато Сай вдигна полата на Колийн с тампон в ръка, аз извърнах поглед.

Продължих разговора с Джъстийн. Казах й къде бяхме ходили на обяд с Колийн в сряда и че тя беше в добро настроение.

— Каза, че в Дъблин си има приятел. Че започва да се влюбва.

Хрумна ми нещо. Обърнах се и извиках:

— Някой да е виждал дамската й чанта?

— Няма чанта, Джак.

— Била е доведена тук — обясних на Джъстийн. — Някой е взел ключа й за достъп.

— Добро предположение — отговори тя. — Можеш ли да се сетиш за някого, който е имал причина да го направи?

— Някой я е мразил. Или е мразил мен. Или и двама ни.

Джъстийн кимна.

— Сай, Мо? Трябва да изчезваме оттук. Ще се оправиш ли, Джак?

— Не съм сигурен — отговорих.

— Ти си в шок. Ние също. Просто разкажи на ченгетата каквото знаеш — каза тя, докато двамата прибираха нещата си.

— Кажи, че си си взел много дълъг душ — посъветва ме Сай и сложи ръка на рамото ми. — По-добре кажи дълга вана и душ. Това трябва да покрие част от разликата във времето.

— Окей.

— Открих само твои отпечатъци — вметна Мо-бот.

— Това е моята къща.

— Знам това, Джак. Нямаше други отпечатъци, освен твоите. Провери четеца на входа. Бих го направила, но трябва да се махаме.

Джъстийн стисна ръката ми, каза, че ще се обади по-късно, и после, сякаш ги бях сънувал, те изчезнаха, а аз останах сам с Колийн.

6

„Бевърли Хилс Сън“ беше единият от трите хотела за отбрана клиентела от веригата „Пул“. Намираше се на булевард „Саут Санта Моника“, на около километър и половина от „Родео Драйв“, и представляваше пететажно бижу, в което всяка стая имаше собствено име и оригинален интериор.

Около „безкрайния“ басейн с олимпийски размери на покрива бяха наредени бели шатри, тапицирани канапета и ергономични шезлонги, а до тях имаше открит бар.

Този оазис привличаше готините, секси млади хора от развлекателната индустрия, тъй като беше едно от най-атрактивните места под слънцето и над него.

В девет часа вечерта Джаред Ноулс стоеше пред вратата на апартамент „Бергман“ на петия етаж заедно с една от камериерките.

— Аз ще се заема, Мария. Благодаря ти — каза й той.

Щом Мария сви зад ъгъла със завивките и постелките в ръце, Ноулс почука силно на вратата и извика името на госта, но отвътре никой не отговори. Допря ухо до вратата с надеждата да чуе шум от пуснатата вода на душа или звука на телевизора, но не долови нищо.

Гостът на хотела, Морис Бингам, бизнесмен от Ню Йорк, беше отсядал в „Сън“ три пъти преди това и никога не беше създавал проблеми.

Ноулс позвъни от мобилния си телефон в стаята на Бингам. Остави сигнала да прозвучи пет пъти, като чуваше едновременно ехото от звъна на телефона през вратата и в ухото си. После отново почука на вратата, този път по-силно, но отново не получи отговор.

Младият управител се приготви мислено за възможно най-добрия и най-лошия сценарий и пъхна в процепа, и после измъкна от него картата, която даваше достъп до всички стаи. Лампичката на вратата светна в зелено, Ноулс натисна дръжката и пристъпи в хотелския апартамент.

Миришеше на лайна.

Пулсът му се ускори и той трябваше да се застави да прекоси фоайето, за да отиде в хола.

Господин Бингам лежеше на пода до писалището, а пръстите му бяха замръзнали, вкопчени за гърлото му като нокти.

В шията му беше впита тел.

Ноулс хвана бузите си с ръце и изпищя.

Ужасът се таеше както в настоящето, така и в миналото. Вече беше виждал труп, почти идентичен на този, когато работеше в хотел „Плеяда“ в Сан Франциско. Беше се преместил тук, защото не можеше да понесе спомена за случката.

През онази нощ, пет месеца по-рано, преди да го освободят, полицаите го бяха въртели на шиш и го бяха мъмрили, задето беше пипал тялото. Беше чул и за други убийства чрез удушаване с тел, даже бяха станали няколко. Това означаваше, че в този хотел е влязъл сериен убиец, който е стоял точно там, където стоеше той в този момент.

Затова Джаред Ноулс не докосна тялото.

Обади се от своя мобилен телефон на собственичката на хотела — Амелия Пул. Нека тя му каже какво да прави, мамка му.

7

Амелия Пул тъкмо се беше прибрала, когато получи обаждането от Джаред Ноулс, управителят на нощната смяна в „Сън“. Помоли го да изчака, докато излезе от гаража, затвори вратата и застана в двора на къщата си с изглед към каньона Лаурел.

— Случи се отново — каза Джаред. Говореше с пресипнал глас и шепнешком, и тя едва чуваше думите му.

— За какво говориш?

— Случи се отново. С един гост от апартамент „Бергман“. Името му е Морис Бингам. Той е мъртъв. Бил е убит. Точно като… не помня как се казваше, но знаете за кого говоря. Онзи в „Плеяда“. Страх ме е, защото аз се явявам връзката, госпожо Пул. Полицията ще реши, че може аз да съм го извършил.

— Направи ли го?

— Не, за Бога, госпожо. Повярвайте ми. Никога не бих го направил.

— Откъде знаеш, че господин Бингам е мъртъв?

— Лицето му е посиняло. Езикът му виси навън. Телта още е на врата му. Не диша. Изпуснах ли нещо? Защото в часовете по хотелиерски мениджмънт не са ни обучавали за подобни ситуации.

Вече направо крещеше.

Амелия на свой ред се изплаши. С това убийствата ставаха пет, три от които в някои от нейните хотели. Ченгетата не бяха открили нищо. От седмици не ги беше чувала. Затова прие това предумишлено убийство като личен удар. Вероятно някакво предупреждение. Всеки един от гостите й можеше да бъде убит. Беше прекалено извратено.

— Джаред, слушай ме внимателно. Ще се опитам да не те замесвам. Светни лампичката „Не ме безпокойте“. Ще можеш ли да го направиш? Използвай лакътя си, не пръстите.

— Камериерката ме повика, за да ми каже, че господин Бингам е поръчал допълнително одеяло и възглавници, но не отварял вратата.

— Внесе ли завивките в стаята?

— Не.

— Докосна ли нещо?

— Не. — Джаред вече плачеше. Идваше му в повече.

— Джаред, включи лампата и се върни долу на рецепцията.

— Това не е ли нарушение на закона?

— Аз ще поема отговорността, Джаред. Ти просто слез долу на рецепцията. Не викай полиция, чу ли?

— Ясно.

— Ако не можеш да си вършиш работата, кажи, че се разболяваш и се прибери тази вечер. Помоли Уалид да те замести.

— Добре, госпожо Пул.

— Ще ти се обадя утре.

Амелия Пул прекъсна връзката и отново се сети за една детективска агенция, за която беше чувала. Мъжът, който я ръководеше, се казваше Джак Морган и беше бивш агент на ЦРУ, служил и в Американския морски пехотен корпус. Неговата агенция обещаваше „максимална ефикасност и максимална поверителност“. Казваше се Private.

Вече беше късно, но тя смяташе да се обади, така или иначе. Щеше да остави съобщение за Джак Морган с молба да й върне обаждането при първа възможност.

8

Позвъних в дома на моя приятел Мики Феско, който беше началник на полицейското управление. Той вдигна и каза:

— Вечерята ме чака на масата. Дано да е нещо важно, Джак.

— Не мога да ти обещая, Мик. Колийн Мълой, бившата ми приятелка… Била е убита в дома ми. Не съм го извършил аз.

Гледах тялото на Колийн, докато отговарях с „да“ и „не“ на въпросите на Мики. Той каза, че ще изпрати някого, а после затворих и седнах на един стол отстрани до леглото, за да правя компания на Колийн, докато пристигнат полицаите.

Спомних си колко близки бяхме с нея, как я бях обичал, но не достатъчно.

Сепнах се и се сетих какво ме беше посъветвала Мо-бот, преди да си тръгне. Отидох в хола, включих компютъра си, потропвайки с пръсти, докато се зареди операционната система. На екрана се появиха дълги списъци с часове, дати и имена и аз превъртях данните до последните влизания в системата. Ключът на Колийн беше използван трийсет минути преди да мина през входната врата.

Започвах да си изяснявам части от картинката. Това, че цялата тази грозна история се беше случила по времето, когато съм се прибирал от летището, означаваше, че някой ме беше следил и познаваше програмата ми до последната минута. Но имаше десетки хора, които знаеха графика ми — колеги, клиенти, приятели. Всеки човек с компютър можеше да разбере кога каца самолетът ми.

Скочих на крака, щом по пътя отекна сирена. Натиснах бутона, който отваряше портите, застанах на вратата и заслоних очи с ръка срещу фаровете, които отбиха в алеята към къщата ми.

Двама полицаи слязоха от патрулката. Съсредоточих вниманието си върху първия — лейтенант Мичъл Тенди.

Мики Феско не ми беше направил никаква услуга. Тенди беше достатъчно умен за ченге, но имаше гадно отношение тип „не взимай никакви пленници“.

Тенди беше арестувал баща ми, който беше собственик на Private преди мен. Татко беше обвинен и осъден за изнудване и убийство. Излежаваше доживотната си присъда в затвора „Коркоран“, когато преди пет години го бяха наръгали под душовете. Тенди не ме харесваше, защото бях син на Том Морган. Бях виновен, защото ме свързваше с него. Не ме харесваше и защото Private разрешаваше успешно по-голям процент случаи от полицейското управление на Лос Анджелис. Дори нямаха шанс да ни стигнат. Но най-очевидният дразнител беше този — аз изкарвах много пари.

Гледах двамата полицаи и чаках да дойдат по алеята.

9

Тенди беше четиридесетгодишен, с тен, истински фитнес маниак. Кобурът на рамото му изпъкваше под тясно прилепналото лъскаво синьо яке.

— Познаваш детектив Зиглър — каза Тенди.

— Срещали сме се — отговорих.

Зиглър имаше тяло на плувец — широки рамене и дълъг торс. На дясната си китка носеше медна гривна. Имаше пистолет на хълбока. Бяхме се засекли веднъж, когато той тормозеше един от клиентите ми. Аз бях надделял. Косата му беше посивяла, откакто го бях видял за последно. Тенди каза:

— Къде е жертвата?

Отговорих, а той ми нареди да остана там.

Зиглър се усмихна и каза:

— Дръж се, Джак.

Загледах се през прозореца към брега. Виждах само пяната по тъмните вълни. Главата ми пулсираше и ми се доповръща, но потиснах всичко, когато Тенди и Зиглър отидоха в спалнята ми. Чух, че Тенди говори по телефона, но не долавях думите му. После двамата се върнаха.

— Обадих се на „Съдебна медицина“ и в лабораторията — каза Тенди. — Защо не ни кажеш какво се случи, докато ги чакаме?

Седнахме и аз му казах, че не знам кой може да е убил Колийн, нито пък защо.

— Не съм спал от повече от двадесет и четири часа. Бях като зомби. Започнах да се събличам още щом влязох. Минах през вратата откъм коридора и отидох направо в банята.

Обясних му как след душа съм отишъл в спалнята, за да си легна, и как тогава съм открил Колийн.

— Много удобно е, че си си взел душ — каза Тенди. — Сигурно си пуснал и една пералня.

— Сакото ми е на онзи стол. Ризата — на пода в коридора. Метнах панталона си на вратата, а боксерките ми са пред душ-кабината.

Дадох на Зиглър имената на най-близките роднини на Колийн в Дъблин и уведомих двете ченгета, че данните от охранителната система показват, че кодът за достъп на Колийн е бил използван половин час преди да се прибера.

— Колийн имаше ключ за достъп до портата. Но той не е тук. Някой трябва да я е принудил насила, използвал е ключа и е притиснал пръста й в четеца на входната врата.

— Да, да — каза Зиглър и ме накара да разкажа за връзката си с Колийн.

— Излизахме заедно. Освен това Колийн работеше за мен. Аз много я харесвах. След като скъсахме, тя се прибра в Ирландия. Върна се преди две седмици, за да се види с приятели в Ел Ей. Не знам с кого. Обядвахме заедно миналата сряда.

Тенди не ми прочете правата, а аз не се позовах на правото си на адвокат. Надявах се, че ще направи някакъв пробив, че ще открие нещо, което аз бях пропуснал, но когато ме попита дали с Колийн се бяхме скарали, аз ги помолих да ме извинят, отидох в банята и повърнах.

Измих лицето си и се върнах на собствения си разпит.

Тенди ме попита отново:

— Скара ли се с момичето, Джак?

— Не.

— Не е трябвало да си взимаш проклетия душ. Или ни се подиграваш, или е било грешка. Ще изземем дрехите ти и ще разкачим тръбите. Ще проверим записите от камерите за наблюдение на летището и ще проследим телефонните ти обаждания. И това е само за тази нощ. Утре ще проверим миналото на жертвата. Предполагам, че тялото й ще ни разкрие нещо интересно.

— Дай всичко от себе си, Тенди. Но дори ти и Зиглър трябва да сте наясно, че не бих убил бившата си приятелка в собствената си къща, а после да извикам ченгетата. Натопили са ме.

— Искам само едно. Да открия убиеца на момичето.

— И аз го искам.

Дадох на Тенди бордната си карта и му казах как да се свърже с Алдо. Обещах да не напускам града. Обещах, че даже няма да се изпикая, без преди това да му поискам разрешение.

След това дойдоха съдебните медици и екипът за разследване на местопрестъпления. Дадох отпечатъци от пръсти на лаборантите, проба за ДНК анализ от вътрешната страна на бузата и мръсните си дрехи.

— Арестуван ли съм? — попитах Тенди.

— Все още не. Имаш високопоставен приятел, Джак. Но не можеш да останеш тук.

Обадих се на Дел Рио.

Двадесет минути по-късно се качих в неговата кола.

— Какво стана, по дяволите?

Разказах цялата история още веднъж.

10

Рик дел Рио живееше в къща с една спалня на канал „Шърман“, един от четирите успоредни канала, оградени от други два в краищата, представляващи своеобразна интерпретация на истинската Венеция.

Къщите бяха малки, но скъпи, разположени нагъсто с лице към канала и оградени с малки алеи отзад. Рик подкара по една от уличките с наредени боклукчийски кофи, телефонни стълбове, гаражни врати и тук-там редове от храсти покрай задните огради.

Вратата на гаража на Дел Рио беше боядисана в зелено. Той насочи дистанционното към нея, тя се отвори и колата се плъзна вътре.

— Хладилникът ми е почти празен — каза той.

— Няма проблем.

— Имам половин пиле и малко бира.

— Благодаря, все пак.

Изкачихме няколко стъпала и влязохме в кухнята през гаража.

— Никой не знае, че си тук. Отиди в хола и се опитай да се отпуснеш.

Бях ходил там и преди. Отвътре тристайната къща изглеждаше примитивна, в стил хижа. Бели стени, тъмни греди, всички столове и дивани — с пухена тапицерия. В средата между останалите мебели имаше масичка за кафе, направена от люка на дървена лодка, защитена от бирени следи и драскотини с полиуретан. Рухнах изнемощял в някакъв стол, достатъчно широк за двама, вдигнах крака върху масичката, с надеждата проклетият свят да спре да се върти.

Чувах как Дел Рио се мотка из кухнята и затворих очи.

Но не заспах.

Мислех за една нощ преди седем години. Летях с транспортен хеликоптер „Боинг CH-46“ за Кандахар, с четиринадесет морски пехотинци в товарното и Рик дел Рио на седалката до мен, който беше мой втори пилот.

Беше ужасна нощ.

Една изстреляна от боен джип ракета улучи хеликоптера ни и откъсна задното витло, запращайки машината в адски полет спираловидно надолу. Успях да я приземя, но бомбата си беше свършила работата.

Мъжете загинаха по ужасяващ начин. Повечето. Аз познавах всеки един от тях.

Изнасях един полумъртъв войник от товарното отделение, когато летящ шрапнел ме удари в гърба.

Сърцето ми спря… и аз умрях.

Дел Рио ме откри недалеч от горящите останки и блъска гърдите ми, докато не ме върна към живота.

След това се уволних и започнах работа към малка детективска агенция в Сенчъри Сити.

И тогава извратеният, манипулативен копелдак, баща ми, ме повика. Ухили ми се през плексигласовия прозорец в Коркоран и отново заяви, че ми предава бизнеса, но този път буквално. Връчи ми ключовете за Private и ми каза, че петнайсет милиона долара ме чакат в офшорна банкова сметка.

— Направи Private по-добра, отколкото беше по мое време.

Една седмица по-късно, след като го бяха намушкали под душа, той умря.

Рик нямаше богат баща.

Беше безстрашен и можеше да си служи с оръжие. След службата той се върна в Ел Ей. Извърши въоръжен грабеж, арестуваха го, осъдиха го и го хвърлиха в затвора. След като го пуснаха преждевременно за добро поведение, дойде да работи в Private и аз му купих тази къща.

Знаех всичко за Рик. Дължах му живота си, а той твърдеше, че ми дължи своя.

Приятелят ми влезе в стаята и ме извика по име. Вдигнах поглед и видях лице, което само майка на булдог би могла да обикне. Висок един и седемдесет, той беше бивш затворник и добре обучен морски пехотинец. Носеше поднос… поднос! Все едно беше медицинска сестра или сервитьор.

Изрита краката ми от масата и сложи подноса отгоре й. Беше направил сандвичи от остатъците от пилето, в намазани с тепанада и медена горчица франзели. Дори беше добавил и няколко листа салата. Носеше две бутилки бира и отварачка.

— Хапни си, Джак — каза моят помощник-пилот. — Ти ще спиш в спалнята горе. Не спори с мен за това. Горе е тъмно и ако се постараеш, можеш да спиш и девет часа.

— Не мога да ти взема стаята.

— Гледай — каза той и отвори капака на един диван. Разгъваше се на легло. — Вземи спалнята. Утре ще имаш тежък ден.

— Колийн.

— Колийн, безспорно. А получи ли съобщението ми? Имаш уговорка още сутринта. Кармине Ноча ще дойде да се срещне с теб.

11

Асистентът ми, Коуди Доус, ме накара да се спра до бюрото му и каза:

— Добро утро, Джак. Трябва да обсъдим някои въпроси…

— Само неотложните, Коуди. Още съм като парцал.

— Ясно, добре. Ами… това е предизвестие за напускането ми.

— Какво? Проблем ли има? Мислех, че тук ти харесва.

— Получих роля с реплики във филм на Ридли Скот. Ще имам реплики!

Той се ухили широко, плесна с ръце и май даже подскочи на място. Протегнах ръка, стиснах неговата и го поздравих:

— Радвам се за теб, Коуди. Честито.

— Няма да те зарежа просто така. Направил съм списък с няколко души, с които да се срещнеш. Сам ги проучих и отсях.

Въздъхнах:

— Е, добре, какво друго има?

Беше осем и половина сутринта в Лос Анджелис, което означаваше пет и половина следобед в Стокхолм. Биологичният ми часовник беше още по централноевропейско време.

— Господин Ноча е тук. Наложи се да го въведа в твоя офис.

— Мислех, че ще имам малко време, преди да се появи.

— Чакаше на улицата, Джак. В един мерцедес, заедно с още трима души от типа, които не би искал да се омъжат за сестра ти. Отворих входната врата. Той каза, че иска да влезе вътре, така че го доведох тук, горе. Прецених на място.

— Правиш ли още кафе?

— Да — ухили се Коуди.

Влязох в офиса си.

Състоеше се от две части — в единия край беше работният ми кът, а в другия — място за срещи. Кармине Ноча седеше на стол до бюрото ми.

— Кармине — поздравих аз и му подадох ръка, след което заобиколих бюрото и седнах в стола си. Лампичките на всички телефонни линии светеха. Вдясно от мен беше струпана камара с документи, висока две педи. Програмата ми беше изкарана на монитора и ме очакваше.

— Добре изглеждаш, Джак. Все едно си прекарал нощта заключен в някое шкафче в съблекалнята на фитнеса.

— Усещането от смяната на часовите пояси е точно такова.

Ноча се усмихна. Той беше привлекателен мъж към средата на четиридесетте, с перфектни зъби, прошарена коса, облечен в шит по поръчка костюм и италиански обувки, ръчна изработка.

Кармине беше еквивалентът на рок звезда за съвременната мафия. Поглеждаш го и виждаш бизнесмен, завършил елитен университет, а не сина на някой властващ дон, мафиотски бос или убиец.

Коуди донесе голям сребърен термос с кафе и чиния с бисквити, а когато си тръгна, казах:

— Дел Рио ми каза, че си настоявал да ме видиш на всяка цена.

Опитах се да не го показвам с тона си, но онова, което всъщност исках да кажа, беше: „Какво търсиш тук, мамка му?“.

12

Кармине Ноча каза:

— Това си е шибана катастрофа, Джак. Един от товарните ми микробуси е бил ограбен в Юта. Трима от хората ми са убити, а телата им — захвърлени в пустинята. Не мисля, че ченгетата ще ми помогнат да възвърна собствеността си — нещо, което трябваше да се случи още вчера. Добре че ти си ми подръка.

Аз не сключвам сделки с гангстери.

Нека се поправя. Не сключвах сделки с гангстери, докато еднояйчният ми близнак Томи-младши не натрупа дълг от шестстотин хиляди на комар, а аз го изплатих, за да не остане милата жена на брат ми вдовица.

Преди няколко месеца Дел Рио и аз отлетяхме за Вегас, за да се срещнем с Ноча в префърцуненото му имение в стил испанска хасиенда, допълнено със състезателни коне и изкуствена река с рециркулираща вода, на около осем километра южно от „Стрип“, главният булевард на Лас Вегас.

Бях донесъл чек с пълната сума за дълга на брат ми и с Ноча се отнесохме благосклонно един към друг. В онзи ден установихме, че и двамата сме служили във военноморските сили. Както морските пехотинци обичаха да казват за себе си: „Невъзможно е да намериш по-добър приятел. Нито по-лош враг“.

Кармине Ноча и аз си бяхме стиснали ръцете за това.

Сега Ноча си наливаше кафе и, след като си сложи сметана, ми подаде термоса.

— Момчетата ми бяха добри — каза той. — Но крадците са били по-добри. И това е единственото, което знам за тези копелета.

— Кога се е случило?

— Снощи. Нашият микробус идваше от запад към Чикаго. Бяхме сложили вътре проследяващо устройство. Никой не заподозря, че нещо не е наред, докато автомобилът не подмина Вегас и не продължи да пердаши, докато не стигна Ел Ей. Крадците сигурно са открили джипиеса и са го унищожили, когато са спрели да огледат плячката.

— Значи смяташ, че микробусът е в Ел Ей?

— Мисля, че да. Ел Ей е главен център за дистрибуция. А товарът е ценен, Джак.

— Наркотици?

— От онези, които се взимат по лекарско предписание — кимна той.

— Колко?

— На цена на черно — към трийсет милиона.

Сега вече разбрах защо Ноча ме беше чакал пред вратата още преди да отворим. В миналото мафията не гледаше с добро око на търговията с наркотици, но фармацевтичният бизнес се разрастваше бързо и беше изключително доходен, т.е. твърде изгоден, за да бъде подминат с лека ръка. Освен това лекарствените продукти бяха лесни за задигане от всяка точка по веригата на разпространение. Дори малко семейно магазинче с катинар за дванайсет долара на вратата можеше да има на склад „Окси“1 на стойност петдесет хиляди долара всеки божи ден.

Всяко хапче е малка златна мина, одобрена на сто процента от Агенцията за контрол върху храните и лекарствата. Най-големите таблетки оксиконтин бяха от осемдесет милиграма. При цена от долар за милиграм, едно осемдесетмилиграмово хапче струваше осемдесет долара, а те бяха по сто във флакон. Това означаваше, че едно малко шишенце излизаше по осем хиляди долара. А цял камион — тридесет милиона, ако не и повече.

Проблемът на Ноча беше огромен. Отчаяно искаше да овладее ситуацията, но в същото време не можеше да си позволи някой да разбере, че е навлязъл във фармацевтичния бизнес. Затова, вместо да пусне своите хора да се разровят тихомълком, беше дошъл при мен.

От незаконни лекарства измираха повече хора, отколкото от всички останали наркотици на улицата, взети заедно. Това беше много мръсен бизнес и аз не исках да имам нищо общо с него.

Ноча се наведе напред, прикова в мен големите си кафяви очи и каза:

— От тридесет години чакам удобен случай да го кажа, Джак. Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш.

13

Насилих се да се усмихна и казах:

— Кармине, не поемам случаи за връщане на изгубени наркотици. Ние се занимаваме с корпоративни поръчки. Правителствени споразумения. Знаеш това.

— Правиш много повече от това, Джак, но то си е твоя работа. Ще ти дам десет процента от цената на дребно. Това са три милиона долара — кеш. Трябва само да откриеш стоката. С твоите връзки ще отнеме не повече от няколко дни. Три милиона долара, Джак. На колко кръшкащи съпрузи трябва да вървиш по петите, докато изкараш толкова?

Коуди ми позвъни по вътрешната линия:

— Господин Морган, жената за срещата ви в девет е тук.

Обърнах се към Кармине:

— Ще ми се да ти помогна, но това не е по моята част.

Погледнах графика си — уговорките ми бяха наблъскани като пристигащите самолети на летището в Лас Вегас — през половин час до края на деня.

Представих си Колийн, просната на студената маса в моргата, и съдебния медик, който я разпорва от ключицата до линията на бикините й.

Докато стоях там, полицаите претърсваха къщата ми и разпарчетосваха живота ми, а Кармине Ноча размахваше под носа ми милиони мръсни пари.

Вдигнах поглед към мафиота с обещаващо бъдеще; бъдеще, което сега беше изложено на риск заради загубата на огромно количество стока и трима мъже. Изражението му беше безстрастно. Без повече шегички с реплики от „Кръстникът“. Той сплете пръстите си с безупречен маникюр и постави ръце на бюрото ми.

— Ще удвоя твоя дял. Двайсет процента. Никакви данъци — чисти шест милиона.

Колкото по-голяма ставаше офертата, толкова повече се засилваше желанието ми да нямам нищо общо с нея — или пък с него.

— Благодаря, но не ме интересува, Кармине — отговорих аз и се изправих. — Съжалявам, но имам друга уговорка.

Ноча също стана. Беше висок колкото мен.

— Разбрал си ме погрешно, Джак. Работата е твоя. Онова, което очаквам да чуя от теб, е колко бързо можеш да ми върнеш стоката, защото съвсем скоро ще се озове из цялата страна, а аз ще съм назад с тридесет милиона — а това е неприемливо за мен. Обади ми се, като откриеш микробуса.

— Не, Кармине — повторих аз. — Няма да стане.

— Коя част от „не можеш да откажеш“ не разбираш, Джак? Ясно ти е накъде бия. „Никога няма да намериш по-добър приятел“. Длъжник си ми. Ето номера ми — каза той и го написа върху някакъв плик. — Дръж ме в течение.

Подхвърли химикала и той се плъзна по бюрото ми, докато Кармине излизаше от офиса. Чух го да казва на Коуди:

— Няма нужда да ме изпращате.

Облегнах се назад в стола си и погледнах обширния градски пейзаж на централен Лос Анджелис. Какво можеше да се случи, ако откажех работата? Бях ли готов да вляза във война с фамилията Ноча?

Свързах се с Дел Рио. Обсъдихме го в продължение на няколко минути — какви бяха възможностите, кой беше най-умният и най-безопасен начин за нападение. Рик изрази мнението си. Аз — своето. След като изработихме плана, помолих Коуди да въведе в офиса жената за срещата в девет часа.

14

Привлекателната жена, която седеше във фотьойла, ми навяваше мисли за старите шпионски черно-бели филми по романи на Чандлър, Хамет и Спилейн.

Амелия Пул изглеждаше като новия клиент на Сам Спейд2 — обаятелна бяла жена, наближаваща четиридесетте, с къса кафява коса и без пръстен на безименния пръст.

Вместо табакера и кожа от лисица около шията, госпожа Пул държеше айфон, а на врата си имаше красива златна огърлица с диаманти.

— Май не сте спали тази нощ, господин Морган — каза госпожа Пул и се усмихна припряно, докато пъхаше телефона в дамската си чанта. — Познах, защото се случи и на мен.

— Уверен съм, че вашата причина е по-интересна от моята — отвърнах аз, припомняйки си спалнята на Дел Рио с неговия войнишки матрак и голи бели стени.

Амелия Пул имаше красива усмивка, но се насилваше. Погледът й беше мрачен.

Защо беше дошла да се срещне с мен? Дали я съдеха? Или някой я преследваше? Или пък се нуждаеше от мен, за да открия изгубеното й дете?

От досието й бях научил, че Амелия Пул е купила и реновирала три стари хотела на превъзходни места, като ги е превърнала в първокласните петзвездни хотели „Пул“.

Бил съм в бара на покрива на „Сън“ и съм отсядал няколко пъти в „Плеяда“ в Сан Франциско. Бях съгласен с присъдената им категория. В досието й също така имаше нещо за някакви неразкрити случаи на обири, завършили с убийство в нейните хотели, и още няколко, които бяха разтреперили Калифорнийската търговска камара.

Случаите все още не бяха приключени, но избиването на туристи не се класираше за първите страници на вестниците в днешния политически и икономически климат.

— Извинете, госпожо Пул, но не ми съобщиха защо желаете да ме видите.

— Джинкс.

— Моля?

— Наричайте ме Джинкс. Така ми казват.

— Аз съм Джак.

Налях кафе, а тя ми разказа как е чула за Private и е разбрала, че сме наистина добри. Продължаваше да изглежда разтревожена, сякаш се опитваше да скрие онова, което я притеснява.

Госпожа Пул си играеше с диамантите си и ме фиксираше с пронизващия си поглед.

— И така, какво ви води в Private?

Тогава тя избълва на един дъх:

— Снощи гост на хотел „Сън“ е бил убит в стаята си. Не съм казала на никого. Дори не съм съобщила в полицията. Страх ме е. Това е третият човек, убит в мой хотел, и аз не знам как да постъпя.

15

Обирите в хотелите не бяха рядкост, но убийствата — да. Джинкс Пул ми обясни, че всички жертви — три от които в нейни хотели и две в други калифорнийски хотели — бяха бизнесмени от други градове, пътуващи сами.

— Полицията е безнадежден случай — каза тя. — Когато дойдоха последния път, запечатаха хотела и затвориха бара за четиридесет и осем часа. Разпитаха всички гости, подплашиха персонала ми, а накрая не стигнаха до заподозрян, нито един дори! Резервациите ни намаляха. Имаме празни стаи в разгара на сезона — че кой ще иска да отседне в хотел, в който някой е бил убит? Джак, отчаяна съм. Убиват хора. Нямам представа защо. Не знам кой го върши. Но тези хотели са всичко, което имам. Нуждая се от помощта ти.

Исках Джинкс да съобщи за убийството в полицията и след като Полицейското управление на Лос Анджелис се заеме със случая, да наеме Private, която да внедри безотказна охранителна система, но тази жена ми влизаше под кожата.

Беше уязвима, но смело се опитваше да разреши проблема си. Харесах я. Разбирах какво чувстваше. Напълно.

При все това, ние не разполагахме с човешкия ресурс, за да поемем такъв бум на престъпления с многобройни жертви, и то от грешната страна на закона. Бяхме затрупани до тавана, а и в момента най-важната ни задача беше да открием кой беше убил Колийн Мълой. Зададох на Джинкс някои въпроси с надеждата отговорите й да ми помогнат да взема решение.

Тя ми каза, че мъртвият гост в „Сън“ се казвал Морис Бингам, към средата на четиридесетте, живеел в Ню Йорк и работел в сферата на рекламата. Бил в Ел Ей по работа.

Няма сведения за шум от кавги в стаята. Персоналът на хотела познаваше Бингам. Плащал сметката си с кредитна карта, не е предявявал необичайни искания. Трябвало е да освободи стаята утре — това вече беше добра новина.

Означаваше, че още никой не го търсеше в Ню Йорк и че имаше основание да се предположи, че толкова рано през деня и при светната на вратата лампичка „Не ме безпокойте“, камериерката още не е открила тялото му.

— Разкажете ми за охранителната ви система.

— В коридорите, разбира се, има камери. Има още няколко и около басейна.

— Ще трябва да изключите онези от етажа на убийството за около час, за да успеем да влезем и излезем оттам. Можете ли да го направите?

— Да. Значи, приемате работата?

— Не мога да ви дам никакви обещания, но ще огледаме стаята и трупа. Приемете го като консултация.

— Разбирам.

— Ще ми трябва достъп до стаята.

Джинкс Пул отвори дамската си чанта, извади електронна карта за пълен достъп и ми я подаде.

— Трябва да отседна някъде за няколко нощи. Мога да наема апартамент в „Сън“ — казах аз.

— Чудесна идея — отговори тя. — Апартамент „Копола“ е свободен. Ще бъдете мой гост.

16

Като изключим градските бунища, хотелските стаи са най-гадните места на света за събиране на улики. Дори и в петзвездните хотели ще се намерят ДНК клетки и пръстови отпечатъци от поне няколкостотин предишни наематели.

Струваше си да опитаме обаче.

Карл Ментони, хайтек гуру, познат в Private като Малката Камера, сложи на лаптопа програма „Делта“, която съставяше план на апартамент „Бергман“ от всеки ъгъл. На моя лаптоп се излъчваше видеоизображение, което минаваше през сателит и предаваше кристално ясна картина в моя офис.

Все едно стоях на вратата и гледах как Сай, Дел Рио и Емилио Круз влизат в апартамента, а Малкия ме развеждаше на видео обиколка из стая за хиляда и петстотин долара на вечер в хотел в Бевърли Хилс.

На прозорците висяха златни копринени завеси. Около махагонова маса бяха подредени уютни мебели, а по стените окачени хубави картини. Лампите стояха изправени. Декоративните възглавнички бяха на мястото си. Не е имало борба. Какво тогава беше станало тук?

Като особено уродлива скулптура, трупът на мъжа лежеше до бюрото.

Сай се спря до тялото на бял мъж, облечен с тъмен панталон и разкопчана бяла риза. Косата му беше подстригана неотдавна, прическата — строга и делова. Носеше халка. На китката, там, където е стоял часовникът, имаше бяла ивица.

Сай се вгледа във врата на мъртвеца.

— Гарота — каза той. — Това е тънка, импрегнирана медна жица — може без проблем да се намери във всяка железария. Жертвата се е опитала да разхлаби телта с нокти, но не е успяла.

— Има ли документи? — попитах.

— Портфейлът му липсва — отговори Сай.

Круз се наведе към камерата и каза:

— Джак, ключалката е непокътната. Или жертвата е пуснала убиеца, или той е имал ключ. На масата има отворена бутилка „Чивас Регал“ с две чаши. На дъното им има малко уиски.

— Да се преместим в спалнята — предложих аз.

Малкия поведе останалите и постави лаптопа на масата. Качеството на образа беше толкова добро, че можех да видя шарката на жакардовата завивка, която лежеше намачкана на пода. Възглавниците също бяха паднали на земята.

— На мен ми говори за секс — обади се Малкия.

Сай сложи набора за оглед на местопрестъпления на пода и се залови за работа, като прокара по чаршафите алтернативен източник на светлина с филтър за променлива дължина на вълната.

— Прав си. Имало е секс.

— И тук го няма портфейла — каза Круз, ровейки из малка купчина лични принадлежности върху нощното шкафче. Химикалка, дребни пари, ключове за кола под наем. Малкия пренесе камерата си в банята. На закачалката зад вратата висяха бански гащета и очила за плуване, на масичката имаше тоалетни принадлежности, а на пода — хавлиени кърпи. Емилио Круз седна на капака на тоалетната чиния и заговори на камерата.

— Джак, убиецът е действал хладнокръвно, може дори да е бил професионалист. Няма следи от борба. Както ти казах, нашият човек е пуснал убиеца в стаята си. Пил е по едно с него и може би след това е казал или направил нещо, за да го вбеси. Убиецът е застанал зад него и го е удушил. Бингам не е имал никакъв шанс.

17

Докато оглеждах апартамента „Бергман“ от разстояние шестнайсет километра, Коуди ме държеше в течение на постъпилите обаждания, а съобщенията му изскачаха в лявата половина на екрана ми.

Написах му някакъв отговор, докато гледах как Дел Рио изследва мястото за улики. Беше само на около метър от мъртвеца, когато нещо привлече погледа ми.

— Малък, какво е това на бюрото?

— Телефонен указател — отговори той. — Тукашен. На Бевърли Хилс.

Фокусира справочника, който беше отворен, но с корицата нагоре, обърна го с облечена в ръкавица ръка и ми показа страницата, на която беше отгърнат.

Разчитах шрифта така ясно, все едно държах книгата в ръка.

Категорията беше „Компаньонки“.

— Интересно — вметнах аз. — Може би господин Бингам си е платил за купона в стаята му.

— Сигурно, Джак. Мислиш, че го е направила жена ли? Само че трябва да е много силна, за да успее да удуши толкова едър мъж.

— Сай, взе ли отпечатъци от Бингам?

— Аха. И още няколкостотин различни отпечатъка от мебелите, които може да са на всекиго. Тук бъка от ДНК.

— Имаш ли нужда от още нещо? — той сви рамене, сякаш казваше: „Аз какво мога да направя?“.

Ако ченгетата ни завареха на местопрестъплението, с Private беше свършено.

— Окей. Тогава да се изнасяме — наредих.

Моите хора затвориха куфарчетата с оборудването си и се отправиха към вратата. Малкия завъртя камерата към напрегнатото си, разпалено двадесет и две годишно лице и каза, че ще заснеме коридора и изходите. Щом видеовръзката се изключи, аз позвъних на Джинкс Пул.

— Джинкс, можеш да пуснеш охранителните камери. Ще ми трябва и копие от снощния запис на петия етаж.

— Вече ти го приготвих.

— Чудесно. Остави го на рецепцията за Дел Рио. Време е камериерката да открие тялото и да се обади в полицията.

— О, не.

— Налага се.

Тъкмо казвах на новата си клиентка, че вечерта ще бъда в бара на хотела, когато на екрана ми изскочи още едно съобщение от Коуди.

То гласеше: „Лейтенант Тенди и детектив Зиглър са тук, за да се срещнат с теб“.

Стомахът ми се сви на топка. Това пък какво беше? Дали имаха следа за убийството на Колийн?

Казах на Джинкс, че ще се видим по-късно.

После помолих Коуди да пусне лошия лейтенант и неговия партньор.

18

Мич Тенди и Лен Зиглър влязоха в офиса ми и се огледаха така, сякаш тъкмо бяха купили мястото на закрит търг и сега го виждаха за пръв път.

Насочих ги към къта за срещи и аз, и Тенди седнахме. Зиглър предпочете да разгледа — гледката навън, лавиците с книги, снимките по стените.

— Защо си пипал местопрестъплението, Джак? — попита Тенди. — С една идея е твърде подредено, ако разбираш какво искам да кажа. Момичето умира насред леглото, без да си свали обувките. Не оставя никакви отпечатъци, даже и в банята. Моят опит сочи, че момичетата винаги използват банята.

Ченгетата не бяха дошли да ми донесат новини. Бяха тук, за да ме преценят, да ме сплашат, да ме хванат в лъжа или увъртане около версията, която бях дал предишната вечер.

— Тя вече беше мъртва, когато се прибрах — казах аз. — Видяхте същото, което и аз.

— Джак, аз съм справедлив човек.

Казах си наум: „Не, не си“.

Той беше отровно същество. Неговата неизследвана липса на самоуважение и завистта му към останалите го правеше такъв. Опасен.

— Кажи ми какво се случи в действителност, за да можеш да го оставиш зад гърба си.

— Мич, казах ти всичко, което знам.

— Добре тогава.

Той се наведе над масичката за кафе, подреди една камара с книги и каза:

— Сега ще ти кажа каква е моята теория за убийството на това момиче. Колийн Мълой е била влюбена в своя шеф. По този въпрос нямаме разногласия. Не е нещо необичайно. Случва се непрекъснато. Но това определено момиче, Колийн, се е опитало да се самоубие, след като сте се разделили. Това е факт. Опитът за самоубийство ми подсказва, че е била чувствителна. Неуравновесена.

— Срязала си е китките преди шест месеца — обади се Зиглър от другия край на стаята. Държеше джобно ножче с петнайсетсантиметрово острие и седефена дръжка. Подхвърли го във въздуха и го улови. Продължи да го прави през цялото време, докато говореше. — Колийн е оцеляла. Напуснала е работа и се е преместила обратно в Ирландия, като се е върнала в Ел Ей преди две седмици, за да се види с приятели.

— Точно така — включи се Тенди. — Стигаме до настоящия момент. Миналата сряда Колийн е обядвала с теб в „Смити“, но както и да е минал обядът, Колийн не е останала съвсем доволна. Тя знае какъв е графикът ти, кога ще се прибереш и така нататък, и снощи взема такси и се появява в къщата ти без покана.

Тонът му беше равен. Без грубости. Без заплахи. Но Тенди излагаше теорията си, че съм бил аз, и го заявяваше като неоспорим факт.

— Имаш голямо въображение, Мич — казах. — Но Колийн си имаше приятел в Дъблин. Не ме преследваше.

— Не казвам, че те е преследвала. Искала е да си поговорите. Знаела е кога ще си вкъщи. Влиза с кода си за достъп и зачаква. Ти се прибираш. Тя казва: „Изненада, все още те обичам, Джак. Винаги ще те обичам“.

— Тенди, отвращаваш ме, знаеш ли? Нищо подобно не се е случило. Колийн и аз бяхме приятели. Само приятели.

— Бил си изморен, когато се е появила. Сам ни го каза. След онзи дълъг полет и всичките прекачвания. Не ти е било до увещанията на бившата ти приятелка, но може би все пак си се опитал да се държиш като джентълмен.

Зиглър стоеше прав, вече прибрал ножа в джоба на панталона си, и обикаляше, приближавайки се до бюрото ми. Изправих се, отидох до него, изключих компютъра си и казах през рамо на Тенди:

— Нищо от това, което каза, не е истина.

— Просто си говорим — каза той приветливо. — Дърдорим си. Щом приключа с моята теория, можеш да ми изложиш своята.

19

Тенди се забавляваше да разтегля сюжета си „Джак Морган го направи“. Седеше на дивана ми, вмирисан на къри, и размахваше ръце насам-натам, докато не стигна до основния момент в неговата „теория“.

— Та, значи, момичето вече вероятно плаче, кой знае, а може да е била и малко зашеметена. Така ли беше? Беше ли си пийнала? Беше ли се разбесняла? Във всеки случай, Колийн е превъзбудена. И тъкмо тук идва болезнената част. Казваш й, че тя вече не те интересува. „Благодаря, но — не, благодаря. Нека си останем просто приятели.“ Но тя не иска отново да бъде отблъсната от теб. Затова смята да се самоубие. Това трябва да ти послужи за урок.

Думите на Тенди ми причиняваха болка. Да, Колийн все още имаше чувства към мен. Аз също бих имал чувства към нея, ако беше жива.

— Много мелодраматично, Тенди, но пак ти повтарям, не съм го извършил аз.

— А аз ти казвам, че Колийн знае къде държиш оръжието си. Отива да го вземе. Ти се бориш с нея. Двамата падате на леглото и пистолетът гръмва. При най-лек допир. Бум. Бум. Бум. Куршумът попада в гърдите й.

— Няма такова нещо.

— Колийн е застреляна. Било е нещастен случай. Познавам те достатъчно добре, за да мога да го твърдя, Джак. Но ти не можеш да промениш събитията. И сега горкото объркано девойче е мъртво в твоята къща. Разбира се, можеш да се отървеш от тялото, но няма как да не се запиташ дали Колийн не е казала на някой приятел, че ще дойде да те види, няма как да бъдеш сигурен. Или пък си се уплашил. Паникьосал си се. Загубил си контрол…

— Зиглър, стой настрана от бюрото ми.

— Какво има, Джак? Да не би тук да има нещо, което не трябва да виждам?

Зиглър заобиколи и дойде при нас с Тенди. Представих си как забивам юмрук в нахилената му като тиква физиономия.

— Ако съм се объркал, накарай ме да повярвам в твоята версия и ще мина на твоя страна — каза Тенди.

Колко любезно. Покриваше си задника, защото с началника на полицията бяхме приятели.

— Мой ред ли е да говоря? — попитах.

— Да, твой ред е — отговори Тенди.

— Добре. Вие трябва да ме разследвате за убийството. Това го разбирам. Само че си губите времето. Някой ме е натопил. Някой, който не ме харесва. Отвлякъл е Колийн, накарал я е да му даде ключа за достъп и е ползвал нейния пръст, за да отвори вратата. Внесъл я е в къщата ми и я е застрелял в моето легло. Стрелецът е излязъл, преди да се прибера. Знаел е, че полицията няма да се насочи сериозно към друг, освен към мен. Това е влизало в плана му.

Тенди се усмихна.

— Само че ето къде историята ти издиша, Джак. Има пролука във времевата последователност. Излязъл си от летището около пет и половина. Трафикът е бил слаб. Прибрал си се в шест и тридесет. Поне така твърдиш. Обадил си се на шефа в осем. Минава малко време, докато Феско се свърже с районното управление и обаждането не тръгне по веригата. Докато аз и Зиглър пристигнем, са минали почти два часа, откакто си прекрачил прага на дома си. Имал си предостатъчно време да застреляш момичето, да се отървеш от пистолета, да метнеш него и харддиска от охранителната ти система в океана. После си взел душ, измил си си главата с шампоан и… по дяволите, имал си време дори да извикаш твоите хора да почистят професионално, все едно това никога не се е случвало.

— Мич — отговорих аз, — четецът показва, че ключът на Колийн е използван в шест. А в шест, ние тъкмо излизахме от летището.

— Е, и? Тя те е изчаквала. Или ти си си поиграл с програмата за сигурност след това. Виж, аз съм справедлив човек, Джак. Ти кого подозираш в убийството на Колийн?

— Не знам. Иска ми се да знаех.

— Помисли си, тогава. Бих се радвал да чуя какво мислиш. Защо не съставиш списък на враговете си. Аз ще ги проверя. Лично аз. Окей? Обадѝ ми се, Джак. По всяко време.

— Благодаря, Мич. Ще го направя.

Ръкувах се с полицаите, а после Коуди ги изпрати до асансьора. Копелета. Беше съвсем ясно. Налагаше се аз да разкрия убиеца на Колийн.

На мен се падаше да спасявам собствения си живот.

20

Взех един аспирин, а после откраднах няколко минути на бюрото си, като се захванах с напиращата лавина от имейли и телефонни обаждания. Когато вдигнах поглед, пред мен стоеше Сай. Не го бях чул да влиза. Дали не се беше материализирал от нищото? Ако някой беше способен да го направи, то това беше Доктор Сай.

— Какво става, по дяволите?

— Мислех си нещо — каза той.

Сай беше облечен с червена риза, пусната над дънките, и беше качил обувките си за боулинг на ръба на бюрото ми. Той имаше лицето на херувим и мозъка на Айнщайн — ако Айнщайн беше живял в дигиталната ера. И тъй като не беше, можеше да се спори дали Доктор Сай не е по-умен.

— И какво си мислеше?

— Имам новини, Джак. Но не виждам нищо хубаво в тях.

— Да чуем.

— Разговарях с един човек.

Освен че имаше престижни дипломи, беше работил няколко години в полицейската лаборатория на Ел Ей, редувайки балистика, тъканен анализ и ДНК тестове. Имаше сериозни връзки в лосанджелиската лаборатория, която струваше сто милиона долара, а приятелите му бяха гъсти с полицаите. Един от тези приятели се надяваше Сай да го привлече към Private.

Още преди много време се бяхме разбрали, че Сай ще ми дава неофициална информация, а аз няма да задавам неудобни въпроси.

— Имало е свидетел — каза той.

— Някой е видял Колийн?

— Някой е видял теб, Джак. На плажа. Съседка — Боби Нютън. Познаваш ли я?

— Бегло. Живее през няколко къщи по плажа.

— Твърди, че миналата вечер е тичала по плажа и те е видяла да говориш по телефона. Помахала ти е, а ти си й отвърнал.

— Кога се е случило това?

— Около шест и нещо. Не е много сигурна. Била е без часовник.

— Видяла ме е?

— Така казва.

— За Бога, Сай. Не съм бил на плажа.

Не копнеех за мислите, които се зараждаха в ума ми, но парчетата на пъзела се нареждаха. Гатанка. Аз съм, но не съм аз — що е то?

Моят другар в утробата. Моят враг.

— Томи. Че кой друг?

— В спалнята ти имаше само твои отпечатъци.

— С него сме напълно идентични.

— Отпечатъците ви обаче не са. Те се формират от теченията в утробата. Тези на Томи трябва да са малко по-различни от твоите. Джак, нима наистина смяташ, че Томи е убил Колийн?

— Той я познава. Познава и мен. Би могъл да се приближи до нея и да я принуди да му даде ключовете, да опре пръста й в биометричния четец. Има мотив. Мрази ме в червата.

21

Слязох по стълбите до офиса на Джъстийн, който се намираше точно под моя. Около бюрото й с форма на полумесец се бяха наредили трима от съдружниците ни — Кейт Хенли, Лори Грийн и нашият шейсетгодишен истински хамелеон в детективската работа — Бъд Ранкин.

Джъстийн им възлагаше да съберат информация за петте жертви от убийствата в хотелите. Вдигна поглед. Дългата й черна коса се спускаше по раменете и обрамчваше прелестното й лице.

Тя благодари на компанията и те се изнесоха.

Седнах и й разказах за предложението на Ноча, което не можех да откажа.

— Няма да се заемем с това, нали?

— Не ми се иска.

— Аз съм „против“ — в никакъв случай, ако ще и светът да се свърши.

— Ще имам предвид мнението ти.

— А сега, въведи ме в развитието по случая „Колийн“.

Относно мен и Джъстийн. Преди няколко години бяхме купили къщата на плажа, където живея сега, като сватбен подарък за нас двамата. Правихме много любов и имахме много щастливи мигове в нея. Истината е, че си пасваме във всяко отношение, с изключение на едно.

Аз не обичам да изливам чувствата си. А Джъстийн е психотерапевт. Аз съм прикрит, или както го нарича тя „твърде отбранителен“, а това я вбесява. И това на свой ред я кара да се затвори. Но си остава ядосана. Бяхме любовници. Скъсахме, после пробвахме пак, но резултатът беше същият. След като се разделихме за втори път, преди повече от година, аз започнах да излизам с Колийн, а Джъстийн започна да се вижда с някакъв тип, който не беше и наполовина толкова добър за нея.

Преди няколко месеца, и двамата вече свободни, бяхме започнали да се срещаме без обвързване. Бях все така неспособен да се разкрия пред нея. Тя все така не можеше да го приеме. Така че, за добро или за зло, нищо не се беше променило.

Седях, гледах я и се чудех защо ли трябваше да говоря, щом Джъстийн едва ли не можеше да чете мислите ми.

Дори в онзи момент вникваше в дълбините.

— Има свидетел — казах аз. — Една съседка твърди, че ме е видяла на плажа горе-долу по времето, когато е убита Колийн.

— Не разбирам.

— Не съм бил аз.

Облегнах се назад в стола, без да откъсвам поглед от Джъстийн.

— Божичко. Бил е Томи — каза тя.

И двамата мислехме за моя зъл близнак. Дали би посмял да ме натопи за убийството на Колийн? Наистина ли чак толкова ме мразеше?

— Какво мислиш, че се е случило? — попита Джъстийн.

— Мисля, че е била принудена насила да влезе в къщата, може би с оръжие. Тя имаше достъп и който и да я е убил, е притиснал пръста й в четеца на входната врата.

— Колийн все още е имала достъп?

— Не само тя. Ти също имаш.

— Явно има цяла тълпа от посветени — изкоментира Джъстийн и отблъсна стола си по-далеч от мен.

— Не крия нищо от теб — казах, но не беше съвсем вярно.

— Джак, има нещо, което не ми казваш.

Тя завъртя обратно стола.

Беше права. Но онова, което премълчавах, нямаше нищо общо с убийството на Колийн.

— Колийн и аз излязохме на обяд. Много неща ми бяха на главата. Трябваше да хвана самолета. Тя беше в добро настроение. Стори ми се, че беше добре, но не сме разговаряли за нищо съществено. Някой доста се е постарал, за да ме натопи.

— Добре.

— Ще отседна в „Сън“ за няколко дни. Докато ченгетата не ме пуснат обратно вкъщи. Искаш ли да вечеряме заедно там?

— Не днес. Имам планове.

Това беше лъжа.

— Какво ще правиш с Томи?

— Ти какво би сторила?

— Ще се върна назад във времето и ще увия пъпната връв около врата му. Ще направя примка и ще я затегна здраво.

— Де да бях се сетил.

И двамата се смяхме гръмко и продължително.

Чувството да се смееш беше страхотно.

22

Круз и Дел Рио бяха в офиса на Дел Рио и работеха по тяхната задача — сравняваха телефонните обаждания, които Морис Бингам беше провел от мобилния си телефон, със списъка на номерата на компаньонки от телефонния указател на Бевърли Хилс.

— Имах едно гадже, което беше компаньонка — сподели Дел Рио.

— О, искам да чуя това — каза Круз и премести стола си от другата страна на бюрото, за да вижда екрана на компютъра.

— Направих си профил в групата „Татенце за специален подарък“ — продължи Дел Рио. — „Момичетата за специален подарък“ искаха да се хванат с един човек, докато не изкарат от него достатъчно за този така наречен подарък. Казваше се Челси. Много хубава, много умна. Била на път да си създаде име в света на модата, когато неин приятел й казал, че може да изкара много пари като компаньонка. Достатъчно, за да започне успешен бизнес.

— Кога е било това? Преди или след като излезе от пандиза? — попита Круз.

Круз беше привлекателен мъж на двадесет и седем. Тъмната му коса беше прибрана на тила на къса опашка. Гладко избръснат, облечен в черно. Бивш боксьор средна категория. Бивш полицай и следовател от Окръжната прокуратура. В момента бързо издигащ се старши детектив в Private.

— След това. Нямаш си идея колко бях загорял за жена по това време. Само от една целувка ми се подкосяваха краката — каза Дел Рио.

— Имаме съвпадение — прекъсна го Круз и посочи един от номерата на екрана. — Бингам е звънял на агенция за компаньонки на име „Момичетата от Фи Бета“.

Дел Рио набра името на агенцията в браузъра си и на екрана се появи някакъв уебсайт.

Круз прочете на глас рекламата най-отгоре:

— Красиви момичета от всякакъв етнос. Не просто красиви, но и много интелигентни. Дрън-дрън. Всяка от тях обича своята работа, естествено, ха! Отсети за вас от нашите експерти по подбора — ама, разбира се. По-скоро подбрани според вашата кредитна карта.

— Челси искаше да си сложи силикон, така че, ъъ, сещаш се, отне три срещи да си изкара пари за тях, а после поиска друг „специален подарък“. Кола. Нямах излишни петдесет хиляди долара, така че Челси ме заряза за „татенце“, което въртеше търговия с луксозни автомобили. Сега обикаля града с бентли.

— Не е зле за няколко часа работа — изсмя се Круз.

— Човек би си помислил, че видът ми и уменията ми в леглото ще означават нещо за нея — каза Дел Рио. — Определено си струваше да ме задържи.

— Да не би още да си хлътнал по нея?

— Ами да. Тя беше любовта на живота ми. Майтапя се, бе, задник. Челси беше курва. — Той се разсмя и се съсредоточи в екрана. — Окей, „Фи Бета“ имат около стотина компаньонки. Виж ги тези момичета. Джеси. Шестстотин на час. Минимум два часа. Три бона за цяла нощ. Даяна, Зайче на Плейбой, известна знаменитост…

— Ето го адреса им — прекъсна го Круз. — Хайде да се разходим дотам с колата.

23

Дел Рио се измъкна от седалката до шофьора на служебния мерцедес. Мина покрай високите два метра бетонни колони на портите, от които се спускаха цветя, и се качи по тухлената алея с форма на лунен сърп до стъклените входни врати на хотел „Бевърли Хилс Сън“.

Портиерът му отвори вратата, Дел Рио отиде до рецепцията и каза на момичето в черния костюм и рошава прическа на стъпала:

— Има пратка за мен. Рик дел Рио.

Момичето, чиято табелка с името, забодена на якето, гласеше Ейми Канг, каза:

— Може ли да ми покажете ваш документ?

Дел Рио си помисли, че ако Круз беше дошъл и поискал същото, девойчето щеше да започне да се фръцка и да подпитва за номера на телефона му. Ако изглеждаше като него, или като Джак, ако става въпрос, той щеше да е господар на света.

Показа на момичето шофьорската си книжка. Тя се наведе под черния мраморен плот и след секунда се показа с плик от кафява опаковъчна хартия с неговото име отгоре.

— Благодаря ти, малка Ейми — каза той, грабна пакета и след малко вече беше обратно в колата с Круз. Когато се отправиха на запад от Уилшър, Дел Рио пъхна диска в бордовия компютър и зареди двадесет и четири часовия запис от охранителната камера на петия етаж на „Сън“.

Времето беше обозначено, така че той превъртя напред до пет часЎ в неделя следобед, пусна го на бързи обороти и загледа как хората излизаха и влизаха в асансьора, вървейки вдървено нагоре-надолу по коридора, поемайки по единствения вход към басейна на покрива.

— Леле, и това ми било охрана? — каза той на Круз, докато колата завиваше по булевард „Уестуд“.

— Видя ли това?

— Кое?

— Май Сандра Бълок ме подмина, когато спрях на светофара.

— Този изход към покрива. Предполага се, че е само за влизане, но се превръща в двупосочен само ако някой ти задържи вратата. Както правят всички.

— Червен ягуар — продължаваше Круз. — Почти съм убеден, че беше тя.

— Стая 502 е доста далеч от камерата — каза Дел Рио, — но мисля, че това е нашата жертва. Излиза от асансьора и се отдалечава. Тъмен панталон. Бяла риза, спортно яке. Да, това е той. Бил е жив в пет и тридесет и осем следобед.

— Кажи, когато видиш проститутката — каза Круз.

— Ето я и нея. — Той пусна видеото на нормален ход и видя как жената излиза от асансьора. Беше облечена с къса синя рокля, сутиен с подплънки, който повдигаше бомбите й до врата. Носеше чанта, тип портмоне. Обувки с висок ток. Косата й беше дълга и кафява.

— Давам й деветка — каза Дел Рио, докато погледът му проследяваше как тя отива до стая номер 502 и чука на вратата.

Морис Бингам отвори. Момичето се усмихна, каза нещо и влезе вътре. Часът беше шест и тринадесет минути.

— Не можах да огледам добре лицето й — каза Дел Рио. — Но пък съвпада по време. В колко часа се беше обадил на „Фи Бета“?

— Пет и четиридесет и пет.

— Така. Значи момичето пристига в шест и тринайсет. Да видим за колко време си е платил.

Дел Рио увеличи скоростта на записа и загледа как разни хора минават с походка тип „Чарли Чаплин“ нагоре-надолу по коридора, влизат през входа за покрива, излизат оттам, и после в осем и петнадесет момичето със синята рокля напусна стая 502 и се отправи към асансьора.

Дел Рио спря записа в най-подходящия момент, за да хване лицето на момичето, но и той не беше достатъчно добър. Поне беше нещо.

— Ами това е — каза той. Приложи изображението в имейл и го изпрати на Джак, като го копира и до себе си. — Бингам си получи двата часа блаженство, преди куклата да го очисти. Финални надписи. Черен екран и край.

24

Агенцията „Момичетата от Фи Бета“ се помещаваше в малка триетажна къща на Хилгард Авеню в Уестуд, позната още като Улицата на сестринствата на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Круз паркира мерцедеса до колоните на входа, в дървената табела на който бяха издълбани гръцките букви фи, бета и гама.

Двамата с Дел Рио излязоха от колата, минаха по пътеката до входната врата на старата къща в испански стил с цвят на пръст. Дел Рио натисна звънеца.

Отвори им някакъв млад латинос със зализана назад коса и оскубани вежди, с джапанки, искрящо бял панталон за йога и бяла туника.

Круз размаха значката си. Златен щит в кожен портфейл. Изглеждаше като истинските.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът.

— Искаме да се срещнем с управителката на дома. Сюзан Бърнет. Разследваме убийство.

— Изчакайте тук, ако обичате — каза мъжът в бяло.

— Вероятно е по-добре да не стоим на прага на входа ви.

— Ще се върна след минутка.

Круз се отдръпна от вратата и застана с вирната брадичка и ръце зад гърба, вдишвайки аромата на джакаранда и бананови дървета, а Дел Рио пристъпваше от крак на крак, докато човекът се върне.

— Госпожица Бърнет ще ви приеме.

Мадам, или сводницата, или както там се наричаше, имаше кожа с цвят на капучино и тяло, оформено чрез пилатес. Тичаше на пътеката за бягане във фитнес залата с прозорци с жалузи, с изглед към басейна в задната част на къщата.

Дел Рио си помисли, че тя беше истинска бомба, сигурно преди няколко години самата тя е била проститутка. Потупа я по рамото и тя се обърна, изключи машината и слезе от пътеката „Нордик“. После преметна хавлиена кърпа около врата си.

Дел Рио отново вдигна значката си, без да изрича, че е от лосанджелиската полиция, но го загатна. „Загатването“ не беше подсъдно, но да се представяш за полицейски служител си беше углавно престъпление.

— Казвам се Рик дел Рио, а това е партньорът ми Емилио Круз. Разследваме убийство. Не сме тук заради вашия бизнес. Става дума единствено за убийство, извършено снощи в хотел „Бевърли Хилс Сън“.

— Може би има свидетел — момиче, което работи за вас — каза Круз. — Ако ми позволите да сложа диска си във вашето устройство.

— Ах, много сте дързък, господин Круз — отговори тя и му се усмихна сухо. — Дайте пак да погледна значката ви.

Круз я извади от джоба на якето си и изпревари негодуванието й, като каза:

— Ние сме детективи в агенция Private. Няма да говорим с полицията. Освен ако не се наложи.

— Би трябвало да се обадя на ченгетата само за да видя какво бихте направили — отвърна Бърнет.

— Ако искате да превърнете това кратко запитване в официален случай, заповядайте — каза Дел Рио. — Жълтата преса веднага ще го грабне.

Бърнет се замисли за минутка.

— Не бих искала да играя с вас на карти, господин Аройо. Елате с мен — каза тя и ги поведе по едно извито стълбище.

25

Стаята, от която се ръководеше бизнесът, някога е била спалня, но сега беше обзаведена с конферентна маса. Около нея стояха три жени на възраст над тридесет години, а едната дори над петдесет, със слушалки и работна станция „Сони“ пред всяка.

На стената имаше плакати за туристически пътешествия. Сен Барт. Косумел.

По-възрастната жена организираше някакви полети и казваше:

— Резервирах ви два билета първа класа най-предни места за петнадесети, господин Оливър.

Дел Рио си помисли, че това е нелош параван за бизнес с компаньонки.

Останалите две жени само го гледаха втренчено.

— Добре, дайте да видим диска — каза Бърнет.

Дел Рио й го подаде и застана зад нея, щом тя пусна видеото.

— Какво гледам сега?

— Може ли? — каза Дел Рио.

Той се наведе над рамото й и върна записа назад до датата и часа точно преди проститутката да излезе от асансьора.

После натисна „пауза“ и поясни:

— На записа се вижда как господин Морис Бингам влиза в стая номер 502 на хотела в пет и тридесет и осем вчера вечерта. Позвънил е на „Фи Бета“ седем минути по-късно, в пет и четиридесет и пет. Обаждането е продължило три минути. Извършено е теглене от кредитната му карта в пет и четиридесет и пет на стойност хиляда и двеста долара и съответните данъци в полза на „Момичетата от Фи Бета“.

— Не знаех, че господин Бингам е бил наш клиент — каза Бърнет. — Те невинаги използват истинските си имена.

— Бингам е използвал истинското си име и истинска кредитна „Мастъркард“. Проверихме. Това, което виждате, е петият етаж на хотела в шест и тринадесет минути вчера вечерта. А това е дамата на господин Бингам — каза Дел Рио и пусна отново записа в момента, в който момичето отиваше към стаята.

— Сладураната е останала в стаята точно два часа, а ето тук — той пусна записа на бързи обороти — я виждаме как излиза. Бингам повече не е видян жив.

Дел Рио спря кадъра върху компаньонката за шестстотин долара на час, извади диска и го подаде на Круз.

— Искаме да говорим с това момиче. Ако не го е извършила тя, повече няма да ни видите. Бих желал да ви напомня, че ако не ни съдействате, ще предадем този диск на полицията. Така че да се държим любезно, нали, Сюзан? Кое е момичето със синята рокля? И къде можем да я намерим?

26

— Купонджийката е на два часа — каза Круз.

Бяха паркирали на непозволено място в алеята „Чарлс И. Янг“, точно пред Медицинския факултет „Гефен“ на Калифорнийския университет.

— Върви пръв. Аз ще мина отзад — каза Дел Рио.

Името на компаньонката беше Джилиан Дилейни, сега беше в почивка между две занятия и идваше по пътеката между тухлените сгради и оформените в различни геометрични фигури тревни площи в кампуса.

Круз се приближи до хубавата млада жена — брюнетка, слаба, вървяща сама, с книги под мишница и раница на гърба. Показа й значката си и момичето отстъпи няколко крачки назад, огледа се наоколо за изход за бягство, но Дел Рио вече идваше зад нея със значка в ръка.

— За какво е всичко това? — попита тя.

— Заради миналата вечер. Стая 502 на хотел „Бевърли Хилс Сън“ — отговори Круз.

— О, боже!

Все едно да заслепиш елен с фарове. Но — помисли си Дел Рио, — именно тук се криеше съобразителността в това, да умееш да изиграеш театъра докрай. Не можеше да каже на момичето: „Влизай в патрулката. Да обсъдим въпроса в участъка“. Можеше само да блъфираш и да се надяваш номерът да мине.

Двамата поведоха Джилиан Дилейни към една пейка и Круз ги представи като „следователи“. После тримата седнаха.

Без дванайсетсантиметровите токчета момичето беше миньонче и изглеждаше много по-дребно сега, седнало така, между тях двамата, отколкото на записа от охранителната камера. Сигурно тежеше не повече от петдесет килограма с дрехите и обувките.

— Ще позволите ли да взема учебниците ви, Джилиан? — попита Круз.

Момичето го погледна.

— Ще ме арестувате ли?

Круз не й отговори и тя му подаде книгите.

— Протегнете напред ръце, моля — каза Дел Рио.

Джилиан направи каквото й наредиха и той огледа перфектния й маникюр с бледорозов лак, без отчупвания или нацепвания. Тя обърна ръцете си с дланите нагоре.

Нямаше порязвания или синини по меката й като на бебе кожа.

Дори и да беше носила ръкавици, щеше да има някакви физически белези от удушаването на мъж с тел.

— Какви курсове посещаваш? — попита я Круз.

— В момента уча спешна медицина — отговори Дилейни. Тя скръсти ръце и смръщи вежди, щом погледна Дел Рио.

— Какво правеше в „Сън“? — продължи с въпросите Круз. — Не се мъчи да ни лъжеш, Джилиан. Имаме запис от телефонните обаждания на клиента до „Фи Бета“. А и те има на записа от охранителните камери. Та, какво ще кажеш? Разкажи ни за вчерашната си среща.

27

Студентката, която работеше и като компаньонка, все още изглеждаше уплашена, но вече се вземаше в ръце, помисли си Дел Рио. Всъщност дори започваше да се държи надменно.

— И какво, смятате да ме обвините в проституция ли? Защото ето какво ще ви кажа — обясни тя на Дел Рио, — така си плащам за медицинското образование. Това не е незначително постижение. След няколко години ще спасявам животи. Наистина ли искате да попречите на това?

— Не сме тук, за да ти проваляме извънкласните занимания — каза й той. — Разкажи за човека от снощи.

— Морис ли? Беше достатъчно добър. Без разни грубости или извратености. Просто искаше да си изкара добре. По начин, който не може да получи у дома си.

— И какво се случи след доброто изкарване?

— Нищо. Разплащането става чрез агенцията.

— Как ти се стори той, когато си тръгваше?

— Беше доволен. Каза, че може би ще поиска пак да ме види, когато отново дойде в града. Аз му казах довиждане. Лимузината ме чакаше отпред.

— За господин Бингам няма да има следващ път — каза й Дел Рио. — Той е мъртъв. Бил е убит.

— Но как е възмож…? О, не. След като си тръгнах ли?

— Някой обади ли му се, докато беше там? — попита Круз. — Спомена ли нещо да го притеснява? Имаше ли нещо необичайно в поведението му?

— Абсолютно нищо. Чист тип. Беше с бели слипове и носеше венчална халка. Съвсем нормална среща, откъдето и да го погледнеш.

След като се върнаха в колата, Дел Рио пъхна диска в плейъра и изгледа записа докрай още веднъж.

Имаше дълги празни отрязъци, прекъсвани от разни хора, които си отиваха по стаите. А от асансьора на петия етаж се стичаха тълпи, които отиваха към покрива, като телата им закриваха гледката от камерата към стая 502.

Някой от тези хора трябва да е минал по коридора, да е проникнал в стаята и да е убил Бингам. Но Дел Рио така и не видя вратата на 502 да се отваря, след като Джилиан Дилейни беше излязла.

— Мислиш ли, че това момиче може да е убило клиента си? — попита той Круз.

— Не ми се вярва.

— И на мен. Някой е отишъл до вратата на стаята му и Бингам го е пуснал вътре. Тази следа е задънена улица.

— Последното чукане на Морис Бингам — каза Круз.

28

Круз се обади на някого на име Сами, докато шофираше към район Холенбек в Източен Лос Анджелис. След като затвори, каза на Дел Рио:

— Познавам Сами цял живот. Не съм очаквал да го познавам толкова дълго обаче. Мислех си, че досега вече ще бъде само в спомените на баба си.

Круз познаваше много такива като Сами. Самият той можеше да бъде Сами. Беше израснал в Алисо Виехо, жилищен квартал в покрайнините на града, прословут със своята престъпност. Започнал да се боксира, минал на професионално ниво, средна категория, и се издигал нагоре, докато не получил лошо сътресение, което го накарало да вижда двойни образи известно време. Вероятно това донякъде избистрило ума му, та да се опита да се измъкне оттам.

Влязъл в полицейското управление на Лос Анджелис за година, но после Боби Петино, окръжен прокурор Петино, негов далечен братовчед, му дал работа в един от клоновете на своята детективска агенция. Негов шеф бил Франко, кораво бивше ченге, и Круз започнал да се учи. Видял много трупове, запознал се с разни хора, научил какво трябва да търси, за да помогне на прокуратурата да състави обвинение. Три години по-късно Франко вече работел за него. Преди две години Джак Морган си говорел с Боби Петино за това, че му трябва още един детектив, и Петино за втори път подарил на Круз пробив в живота му. Изпратил го да се срещне с Джак.

Бяха си паснали добре.

Да бъде в Private, в екип с Дел Рио — един истински герой от войната, беше най-хубавата работа, която Круз някога бе имал. Единственото по-хубаво нещо би било да оглави Private — Лос Анджелис, когато и ако Джак реши да се оттегли.

Дел Рио попита:

— Та значи, този Сами… При нас ли е на заплата?

— Не, той е изцяло на свободна практика.

Булевард „Уитиър“ беше четирилентова пътна отсечка, която пресичаше запуснат квартал. През деня продавачите излизаха пред магазинчетата си и предлагаха тениски и чорапи, а семействата ходеха на пазар с малките си дечица. През нощта по тъмните места се трудеха наркопласьори. А по улиците проститутките правеха своите обиколки.

Няма час от денонощието обаче, когато един мерцедес да изглежда на място на „Уитиър“. Точно сега стоеше като лачени обувки на прасе.

Круз щеше да се радва да е с форд сега. При това сив. Какъвто бе имал, когато работеше за Окръжната прокуратура. Но Джак имаше слабост към колите, които изглеждаха добре.

— Мисля да паркирам в паркинга на „Кини“, надолу по „Сото“. Две пресечки по-натам.

Щом колата беше прибрана на сигурно, Круз и Дел Рио минаха покрай един малък мол със затворени магазини и залостени прозорци. Пресякоха улицата при „Лодката за скариди на Джони“ и Круз видя Сами да чака пред пекарната „Ла Маскота“.

Той беше към тридесетгодишен бял мъж с чорлава черна коса, козя брадичка, тюркоазени ботуши с остър връх и достатъчно пиърсинги по лицето, че да отвори железария.

— Кой е този? — попита Сами и посочи Дел Рио.

— Това е Рик. Партньорът ми. Наш човек е — каза Круз.

Сами беше надрусан, зениците му бяха разширени, беше превъзбуден, но готов да сключи сделка.

— Чувал ли си нещо за голяма пратка „Окси“, която е пристигнала в града снощи? — попита Круз, като извади двайсетачка от джоба си и я размаха под носа му.

— В хладилен микробус ли?

Круз кимна.

— Какво знаеш?

Сами грабна двайсетачката, ухили се с беззъбата си усмивка и каза:

— Знам, че микробусът е заключен някъде, не е на улицата. Бая се дрънка как да се докопат до плячката.

— Това не струваше и двадесет цента, Сам.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам, човече. Хей, познаваш ли Зиги Оу?

— Знам го Зиг. Не съм го виждал от доста време — отговори Круз.

— Още двайсет и мога да му пратя есемес от твое име — рече Сами.

29

Зиги Оу беше чернокожо хлапе, високо над един и осемдесет, деветдесет килограма, с вързана с ластик коса на расти.

— Оо, пич! — извика Зиги, щом видя Круз. — Много време мина, човече. К’ви ги дървиш?

Плеснаха ръце за поздрав, потупаха се по гърба, Зиги зае поза като за боксов спаринг, направи малко финтове, малко удари, малко движения с краката, а Круз поемаше ударите с длани.

— Видях те по телевизията, човече. По „Спортс Класик“, сещаш ли се? По Ем Джи Ем Гранд. Мачът ти с Майкъл Алварез. Ама така те свали в осмия рунд.

— Знам, там бях — каза Круз през смях.

— Добре ли си вече?

— Добре съм. Ами ти?

— Чист съм от трийсет и осем дни. В програма съм. Не пропускам нито една среща. Има големи сладурани. Искат да се погрижат за мен. Но това е супер. Аз искам да ме обгрижват.

Последва още смях, но после Зиги каза:

— Е, какво ти трябва, Емилиоу?

— Търсим един микробус, който е бил похитен миналата вечер. Вътре има страшно много медикаменти.

— С климатик ли е? Разни зеленчуци и други простотии отстрани?

— Точно.

— И аз трябва да преживявам, братле. Какво ще има за мен?

— Петдесет за местоположението му. Още двеста, ако успеем да върнем стоката.

— Двеста и петдесет? Емилиоу! В този багажник има милиони, мъжки. Милиони.

Зиги се спазари с Круз за стотачка предварително и след като той му даде парите, каза:

— Склад на „Саут Андерсън“. Фирма за изработка на саксии или по-скоро изглежда като фирма за саксии. Навсякъде има високотехнологични охранителни системи. Чувам, че микробусът е паркиран вътре, и, Емилиоу, ако ме включиш в сделката, ще те включа и аз.

— Няма да влизаме в бизнеса с наркотици, Зиг. Мерси, все пак. Какво още си чул?

— Чух, че микробусът е отмъкнат от жабарите и няма да остане задълго в този склад.

— Благодаря, Зиги — каза Круз.

— Радвам се, че те видях, братле. Имаш ми номера, нали?

— Не, дай ми го.

Зиги записа номера си в телефона на Круз. После двамата плеснаха ръце и блъснаха рамена. Едрото хлапе се затътри надолу по улицата.

А Круз се обади на Джак.

— Имаме следа за микробуса. Скрит е в някакъв склад. Естествено. Окей. Наистина ли? Без майтап?

Круз съобщи на Джак къде ще бъдат и затвори телефона.

— Има нов човек, с когото Джак иска да работим. Бил е балетист. — Круз се замисли за момент. — Това означава ли, че е гей?

— Не си ли чувал израза „Не питай, не казвай“3?

30

Дел Рио беше паркирал на „Саут Андерсън“ срещу фабриката за керамични изделия „Червената котка“. Складът беше построен от варосани неколкократно червени тухли. Варта се лющеше и частично разкриваше имената на предишни, вече отмрели бизнес начинания.

От мястото си на улицата те имаха добра видимост към товарното депо на ъгъла на „Артемус“.

На рампата беше паркиран тир, а някакъв тип товареше палети в каросерията с мотокар. Двама чернокожи пушеха на тротоара, после хвърлиха фасовете си в канавката и се качиха в кабината на големия камион. В пет следобед микробусите и камионите извършваха последните си разтоварвания за деня в тази търговска зона на стоки за бита. Вратите се затваряха, а хората си тръгваха след края на работния ден. Двадесет минути след като бяха застъпили за наблюдение, Дел Рио чу по улицата зад тях да се приближава мотоциклет и после моторът угасна. В огледалото за задно виждане видя някакъв мъж да слиза от мотора, а после да изчезва в сляпото петно на колата.

Дел Рио чу задната врата на автомобила да се отваря.

Извърна се рязко и видя някакъв тип със сребърночерна каска да се намества на задната седалка. Беше на около тридесет, рус, със сини очи, висок един и шейсет, стегнат. Мускулите прозираха под тениската му.

Това трябва да беше балетистът.

Пичът протегна ръка през седалката и каза:

— Аз съм Крисчън Скот. Скоти. Как я карате?

Дел Рио стисна ръката му.

— Рик дел Рио. А това е Емилио Круз. Помощникът ми.

— М-да, от време на време му помагам да сритаме нечий задник. Радвам се да се запознаем, Скоти.

— Аз също. Това ли е мястото? — попита той, сочейки към склада на „Червената котка“.

— Според информаторите ни — да.

— Проверихте ли го?

— Нее, само гледаме как пада боята. Би трябвало да затворят след около половин час.

— Имате ли нещо против да поразузная малко?

— Нямаш проблеми — каза Дел Рио.

Скоти изскочи от колата. Докато пресичаше, в походката му се забелязваше леко пружиниране. Отиде до товарното депо на „Артемус“ и викна нещо на водача на мотокара.

Той му посочи едни метални стълби, Скоти му помаха, извади телефона си, изтича нагоре по стъпалата и отвори вратата.

— Не знам дали е гей — каза Дел Рио. — Като че ли малко подрипва, като ходи.

— Басирам се на стотачка, че този Скоти е бил ченге.

— Защо реши така?

— Познавам повече от хиляда ченгета. На такъв ми прилича.

— Тогава ще си задържа парите и ще го попитам — реши Дел Рио.

Минаха още петнайсет минути — на Дел Рио започваше да му става неспокойно, че човекът се беше забавил твърде дълго, и се зачуди какво ли знае Джак за него и как се предполага Скоти да се впише в екипа, — когато той се появи зад ъгъла с лист хартия, навит на руло в ръката му.

Огледа се на двете страни за коли, пресече и седна обратно на задната седалка.

— Питах за работа — ухили се той. — Ето я молбата ми. Поразходих се малко из мястото.

Вътрешно Дел Рио се смееше, но не го показа. Хлапето беше умно.

— Какво видя там?

— Много добра охранителна система. Имат камери на входовете и скрити микрофони на прозорците. Микробусът трябва да е онзи, който търсим. Бял е, а от едната страна ужасно издраскан. Паркиран е в североизточния ъгъл. Стараех се да не привличам прекалено много внимание, но се разходих покрай него.

— Брей, доста неща си свършил за петнайсет минути, човече — обади се Круз.

— Хайде да разкараме това возило за петдесет хиляди долара оттук. Направих снимки — каза Скоти и показа телефона си. — Може би ще успеем да съставим някакъв план за действие.

31

Вкарах ламборгинито в малката алея към къщата си и прокарах ключа през четеца. Железните врати се плъзнаха встрани и тогава видях залепеното на входната ми врата предупреждение. Не се намирах достатъчно близо да го прочета, но знаех какво гласи.

„ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЗАПОВЕД НА ПОЛИЦЕЙСКОТО УПРАВЛЕНИЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС.“

Изключих двигателя и поседях така няколко минути, опитвайки се да си представя как брат ми е повел Колийн по стълбите под дулото на пистолет. Виждах го как притиска оръжието в гърба й и влиза в къщата с нея. И после вече не можех да я съзра.

Толкова извратен, толкова покварен ли беше Томи, че наистина да убие Колийн? Честно казано, не знаех.

Излязох от колата, минах по тесния вътрешен двор покрай оградата и слязох на плажа. В пет следобед слънцето все още блестеше силно. По това време вчера някой беше подготвял Колийн за последния път, който щеше да измине.

Тръгнах на юг покрай бреговата линия и подминах две огромни къщи и една мъничка, която бе устояла на брокерите на недвижими имоти и булдозерите. Четвъртата къща беше хибрид между викториански и модерен стил архитектура, с висок силует и просторна веранда.

Там живееше Боби Нютън.

Тя списваше колона в жълто издание, беше кралицата на най-горещите новини около знаменитостите и бивша съпруга на някакъв тип от Уолстрийт, от времето, когато е живяла на Изток. Седеше на верандата си с коктейл в ръка и вдигнати на парапета крака. Носеше разкопчана риза над яркорозови бикини, бяла козирка, втъкната в русите й къдрици, и тъмни очила, а на лявото й ухо беше закачено безжично устройство.

Говореше и наблюдаваше вълните.

Повиках я, а тя свали краката си и се изправи.

— Боби, може ли да се кача? Искам да говоря с теб.

— Аз ще сляза — отговори тя и каза на онзи, с когото говореше: — Ще ти се обадя по-късно. Трябва да затварям.

Сложи питието си на верандата и слезе по няколкото дървени стъпала до плажа, хванала се здраво за перилата.

Замислих се за нашата история с Боби. Случи се, след като се разделихме с Джъстийн за първи път, много преди Колийн. Мислех си, че сме приключили всичко нормално — несъвместимост без виновници. Но когато намерих онзи плик пред задната ми врата, без бележка, само с моя ключ вътре, разбрах, че пределно ясно ми казваше: „Върви на майната си“.

Боби се палеше много бързо, а на мен това не ми харесваше. Убеден съм, че има разни неща, които тя също не харесваше у мен. След раздялата се бяхме държали като добри съседи.

От пясъка се разлетяха чайки, щом тя прекоси плажа, за да дойде до мен. От изражението й разбрах, че не бяхме приятели. Тя сложи ръка на бедрото си и каза:

— Ако си дошъл да разбереш дали аз съм казала на полицията, че те видях снощи, отговорът е да, Джак, без съмнение.

32

— Не съм бил на плажа миналата вечер — казах на Боби Нютън.

Тя беше свалила очилата си и сега я гледах в малките кървясали очи. Пиеше често и отрано. Още нещо, което не харесвах у нея.

— Не беше халюцинация. Ти говореше по телефона. Чух го да звънва. Изтичах покрай теб и ти викнах: „Ей, Джак“. Ти посочи телефона, все едно да ми кажеш, че говориш в момента. И после ми помаха. По онзи твой си начин.

— Какво? Казваш, че махам по някакъв… специфичен начин?

— Ето така.

Тя вдигна дясната си ръка, отметна назад дланта от китката с разперени пръсти, все едно държеше футболна топка. Аз бях играл в колежанския отбор. Томи не беше.

— Никой досега не ми беше казвал, че махам по необикновен начин.

— Ами, ето, аз ти казвам. Виждала съм те да ми махаш сигурно поне сто хиляди пъти, нали така?

— Било е след шест, Боби. Нали така си казала на полицаите.

— Е, и?

— Слънцето е залязвало. Може би си решила, че съм аз, защото си очаквала да ме видиш. Не съм бил аз, Боби.

— Обясни го на съдията — каза ми тя.

Боби вдигна ръка над главата, сви я като за топка и изприпка нататък по плажа.

Загледах се след нея.

За какво говореше тя, по дяволите?

Не съм бил на плажа в нощта, в която открих безжизненото тяло на Колийн в леглото си. Но Боби беше непоколебима. А като светски репортер имаше и добри връзки. Тя трябва да е разпространила мълниеносната мълва из интернет, според която аз бях заподозрян номер едно за убийството на Колийн.

Тръгнах обратно по плажа, на двайсетина крачки зад нея, и се чудех дали наистина беше видяла Томи и го беше помислила за мен.

Или изобщо не беше видяла никого?

Дали не беше скалъпила тази история, за да ми покаже колко гадно нещо може да бъде отмъщението?

От плажа отидох на алеята и се качих в колата си. Потеглих на юг по „Пасифик Коуст“ към Санта Моника. Исках да се срещна с най-близкия приятел на Колийн. Покрай нея той беше станал и мой приятел. Исках да бъда с някого, който я познаваше, който чувстваше това, което и аз, който можеше да разбере скръбта ми.

Главата ми се въртеше и следващия път, когато погледнах напред, се намирах на междущатски път 10 и не знаех аз ли управлявам ламборгинито, или то мен.

Прекрасно знаех обаче къде да намеря Майк Донахю. Представих си го така, както го бях видял за последно, застанал зад бара.

33

Таверната на Майк Донахю беше ирландска кръчма, в която се сервираше и храна, и сякаш беше взета от Голуей или Корк и просто беше пренесена в Лос Фелиз.

Когато Колийн дошла в Лос Анжелис за първи път, тя била решена да получи гражданство. В часовете след края на работния ден в Private и преди да се прибере да учи за изпита, тя минавала през бара на Донахю. Това било мястото, където всеки знае името ти и почти всеки пред и зад бара имал роднини в Ирландия. Майк Донахю бил от градче само на няколко километра от родния град на Колийн. Беше ходил на училище с баща й и когато се срещнали, той се превърнал в нейния чичо в Града на ангелите.

Вече бях пред таверната.

Червената рекламна табела със златни букви висеше над вратата, а на тротоара се тълпяха редовните посетители. Вътре бумтеше силна музика и клиентите се надвикваха с нея, за да се чуят. Барът беше добре претъпкан. В дъното се разиграваше напрегнато състезание по дартс.

Майк беше на канелките и разливаше бирите. Той беше набит мъж с гъста брада и дълбоки бръчки на челото и около очите, които бяха белези от пушенето, слънцето и смеха. Но когато вдигна поглед и ме разпозна на прага, аз съзрях непоносимата скръб в очите му.

Остави някакъв парцал на плота и излезе иззад бара. Изгубих го от поглед, докато се мъчеше да се провре през тълпата, но най-после разбута една група пияници и стигна до мен.

Така и не видях кога замахна.

Бях повален от един мъничък юмрук. Болката в челюстта ми сякаш ме прониза във всички посоки: носа, врата, рамото, та чак до върха на пръстите. Щом отворих очи, се оказах заобиколен от взрени надолу към мен гневни лица. Едното от тях принадлежеше на Майк.

Не бях добре дошъл тук.

Бях разбрал погрешно нещата. Както и Донахю.

Бях бесен — на всички и всичко. Исках да ги нападна, бързо и яростно. Щях да се справя с Донахю. Мислех, че мога да сваля и тримата биячи, застанали около него. А ако не успеех, може би един побой щеше да ми дойде добре.

Да превърнем емоционалната болка във физическа.

Изправих се с мъка на крака, а Донахю ме блъсна в гърдите и ме залепи на стената.

— Не трябваше да идваш тук, Джак — каза той. — Толкова съм ти ядосан, че мога да извърша шибано убийство пред Бога и пред свидетели.

Стиснах юмруци отстрани до тялото си.

— Майк, не съм го сторил аз. Не съм аз.

— Това ли е твоята версия?

— Версия ли? Та аз бях луд по Колийн. Защо бих искал да я убия?

— Може би си решил, че е започнала да ти се пречка, Джак.

— Послушай ме.

Отчаяно исках да го накарам да ми повярва. Сграбчих го за бицепсите, разтресох го и изкрещях в лицето му:

— Не съм го направил аз. Но ти обещавам, че ще открия кой е убил Колийн. И ще му причиня болка.

34

С едната си ръка притисках торбичка с лед към челюстта си, а в другата държах чаша бира „Гинес“. Донахю седеше срещу мен на малка маса в тъмния му ресторант, а между нас блещукаше свещ. След като си викахме в продължение на двадесет минути, бях успял да го убедя в невинността си.

— Казах ти, че съжалявам, нали, Джак? — каза Донахю с ирландския си акцент.

— Да, каза ми.

Той въздъхна.

— Всичко е наред, Майк. Разбирам те. Пък и няма пострадали.

Един сервитьор ми донесе вечеря — чиния с котлети и пържени картофи — и я постави пред мен. Отказах още едно питие и погледнах чинията раздвоен.

От една страна, не бях ял отдавна.

От друга обаче, ми се гадеше.

Храната беше начинът на Донахю да ми предложи примирие, така че оставих леда и хванах приборите.

— Тя беше тъжна — каза той. — Говорихме си за този неин приятел в Дъблин и мисля, че го обичаше, но той не караше сърцето й да прескача. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Не е била влюбена в него?

Донахю кимна.

— Искаш ли да ти нарежа месото, момче?

Усмихнах се през болка и забодох няколко картофа на вилицата.

— На мен не ми сподели това. Каза, че е щастлива.

— По-скоро се е правела на силна. Или пък е искала да разбере дали не си променил решението си. Дали още я обичаш. Както и да е, бях спрял да се тревожа, че ще се нарани сама. Не съм и подозирал, че някой може да й причини такова ужасно нещо.

— Всички я обичаха, Майк.

— Тогава защо? — попита ме Донахю и удари с юмруци по масата. Порцелановата чиния подскочи. Бирата се разплиска. — Защо тогава я пращам в Дъблин в ковчег?

Оставих ножа и вилицата и отместих чинията.

— Нямало е нищо общо с Колийн — отговорих аз. — Някой я е убил, за да нарани мен. Някой, който ме мрази.

— Кой е бил, Джак?

— Не знам. Все още. Работя по въпроса. Който и да е, е бил професионалист. Можел е да намери начин да убие мен, без да замесва Колийн. Но не това е искал.

Натопил ме е, за да се срина малко по малко. Първо с тази… загуба. После унижението. След което ще ме затворят до живот. Или ще ме осъдят на смърт. Това е бил планът.

— Да го изяде котката дано. А дяволът да изяде нея.

— Дай боже.

Замълчахме, докато отсервираха масата.

Щом пак останахме сами, погледнах тъжните очи на Майк и казах:

— Съжалявам, Майк. Аз съм този, който ти дължи извинение. Ако Колийн нямаше връзка с мен, щеше още да е жива.

35

Спрях пред „Бевърли Хилс Сън“, главният от веригата хотели на Джинкс Пул, малко след десет. Излязох от кола за двеста хиляди долара, а изглеждах така, сякаш ме бяха влачили след нея няколко километра. Дадох ключовете на момчето на паркинга и се регистрирах на рецепцията.

Служителят каза:

— Господин Морган, мисля, че жената на червеното канапе чака вас.

Беше Джъстийн.

Слава богу.

Бях толкова щастлив да я видя, че ми се насълзиха очите. Представих си как се изтягам на чистите чаршафи, Джъстийн лежи до мен, а аз усещам допира на кожата й и чувствам безгранична лекота.

Но какво правеше тук? Повиках я. Тя вдигна поглед и аз прекосих луксозното бляскаво фоайе до нея.

— Откога ме чакаш? Добре ли си?

Не можех да разчета изражението й.

— Какво става, Джъстийн?

— Просто… трябва да поговорим. С открити карти. Нищо, освен истината.

— Да се качим в стаята ми — казах аз. Извъртях глава и посочих натъртената си челюст. — Трябва да полегна.

— Вониш на бира. Да не си участвал в сбиване в някой бар?

— Нищо не ти убягва.

— Седни. Моля те. Няма да отнеме много време.

Това не звучеше добре, каквото и да беше. Отпуснах се на канапето до Джъстийн.

— Кажи-речи съм в кома. Може би е по-добре да поговорим утре.

— Изисква се минимално усилие на мозъка ти.

Погледнах я. И тя ме фиксира с очи. Обичах Джъстийн. Обичах я.

— Когато миналата седмица се видя с Колийн, преди да заминеш за Европа… какво се случи?

— Обядвахме в „Смити“. Трябва някъде да имам касова бележка. Не ми остана време да прегледам трансакциите по кредитната ми карта.

— Спа ли с нея?

— Божичко. Не прави това. Аз подлагал ли съм те на разпит някога? Не можеш ли просто да ми имаш доверие?

— „Доверие“ ли каза? Ще приема, че това значи, че не е било просто обяд. О, Джак — тя поклати глава.

Протегнах ръце напред.

— Ако не ми вярваш за това, какъв смисъл има изобщо? Как бихме могли да изгладим отношенията си, ако ми нямаш доверие?

Джъстийн се изправи, преметна дръжката на чантата си на рамо и без да се обръща назад, напусна хотела през въртящите се врати. Гледах я през стъклата. Подаде талона си за паркинг на момчето и застана с лице към улицата, докато той отиде за колата й. Джъстийн ме разчиташе като детектора на лъжата на ФБР. Безполезно беше да се опитвам да я излъжа.

Можех да я последвам, но какво повече бих могъл да й кажа?

Момчето докара колата й и Джъстийн седна на шофьорското място, сложи колана си и отпраши по „Саут Санта Моника“.

Този път вече бях сигурен, че съм я загубил. Не го исках, но, общо взето, именно това заслужавах.