Заподозрян № 1

64

Филмът се снимаше на север от Лос Анджелис, точно отвъд градчето Охайо, в един имот стил ранчо, покрай който лъкатушеше междуселски път.

Дел Рио стоеше под сянката на горичка с дръвчета авокадо и гледаше как снимачният екип се подготвя за първите кадри на „Нюансите на зеленото“. Няколко метра по-нататък Скоти се беше облегнал на бялата ограда към пасбището на конете, която отделяше авокадовите дръвчета от алеята за колите, моравата и ексцентричната на вид къща, която сигурно беше на сто години.

Точно в осем и петнайсет сутринта екипът нагласяше осветлението, звука и монтираше камерите, като центрираше фокуса върху синьото ферари, паркирано пред къщата.

Дани Уитман беше на мястото на шофьора, а неговата партньорка, шестнайсетгодишната Пайпър Уиник, седеше до него. Двамата се шегуваха и влизаха в образите на героите си — двама млади шпиони, които се влюбват въпреки всички трудности, като се има предвид, че е поръчано убийството на героя на Дани.

На Дел Рио това му напомни за героите в един от онези филми за Борн с Мат Деймън и една актриса, чието име не знаеше. За разлика от брюнетката в онзи филм, Пайпър Уиник беше блондинка. Лъскавата й златиста коса беше до раменете и носеше жълта рокля и сламена шапка, за да й пази сянка.

Дани Уитман беше облечен със синя тениска с якичка, дънки и бейзболна шапка. Той се натискаше на партньорката си, а тя се преструваше, че го отблъсква, наричаше го глупчо — „stupido“, при което и двамата се разсмиваха.

На Дел Рио му допадаше това, че от този имот не се виждаха други къщи, така че можеше да държат положението под контрол. Запали цигара. Не беше пристрастен към пушенето, но понякога просто му доставяше удоволствие да издиша дима, а той да бъде отнесен от вятъра.

Дел Рио наблюдаваше актьорите и си мислеше, че филмът е едва ли не безспорният блокбастър на следващото лято — при положение че Дани не влезе в затвора. А може би приходите в боксофиса на продукцията ще скочат до небето, ако това се случи.

В момента говореше режисьорът и казваше на двамата да заемат местата си. Те излязоха от колата и отидоха в къщата с множеството странни пристройки, тъкмо когато трима от приятелчетата на Дани се зададоха по пътя.

Скоти напусна поста си на оградата, приближи се и застана до Дел Рио.

— От тримата харесвам единствено Шустър — мениджърът. Мисля, че той искрено харесва Дани. А Барстоу, агентът на Дани… Той не харесва никого. Марв Кулос… Него го разбирам. Не се опитва да скрие, че е тук само заради парите.

— За всички тях това е само заради парите, Скоти. Просто различните нюанси на зеленото.

Тримата мъже дойдоха при детективите и Шустър каза:

— Вие сте хората от Private, нали?

Дел Рио си помисли, че Шустър изглежда щастлив, и то с право. Беше чакал много време да започнат снимките и днес това най-после се случваше.

— Ако искате, си вземете нещо за хапване. Караваната с храната е зад плевнята — каза Барстоу.

— Благодаря, но няма нужда — отговори Дел Рио.

Той си мислеше, че изобщо не е зле от време на време да поемат леки топки. И всичко да е под контрол.

65

На петнайсет метра от авокадовата горичка асистент-режисьорът извика:

— Тишина, моля. Искам тишина.

Някой хлопна дъската и каза „Първи дубъл“, а асистент-режисьорът продължи с „Четири, три, две… камера“.

Фокусът беше на входната врата на къщата, откъдето излезе Дани, последван от Пайпър. Той се обърна към нея и каза:

— Разбери ме, този тип е луд.

— Хахо — вметна Пайпър с италиански акцент.

— Опитай се да се държиш сериозно, става ли? — каза Уитман, докато се качваха в колата.

— Знам, знам, хахо е куку. И да си държа устата затворена.

— Аз съм хахо, че ти позволявам да дойдеш с мен. Ако нещо се случи с теб, Джия… — каза звездата на филма на екранната си приятелка.

Момичето се изсмя и каза „stupido“, а Дани запали двигателя на шикозната кола. Колата изръмжа. Пайпър изписка и политна назад към облегалката, когато спортният автомобил отпраши по Сизар роуд.

Движеше се прекалено бързо.

Това не беше по сценарий. Екипът и зяпачите застинаха и зяпнаха от изумление, щом колата профуча през отворената порта и продължи нататък. Режисьорът изкрещя „Стоп“, но автомобилът не спря.

Вместо това Дани направи рязък ляв завой към двулентовия път и колата се превърна в ярка синя черта, която ставаше все по-малка, докато накрая не се скри от погледа и те не престанаха да чуват звука от мотора.

— Какво, по дяволите, беше това? Какво става, мамка му? — изкрещя режисьорът.

Шустър, който стоеше до Дел Рио, припряно набираше нечий номер на телефона си. Същото правеше и Марв Кулос.

— Дани. Марв е. По дяволите, Дани, обади ми се. Не е смешно — умоляваше Кулос.

— Ще се върне всеки момент — Скоти каза на себе си. После се обърна към Дел Рио. — Той просто харесва колата и момичето. След секунда ще се върне. Просто се прави на интересен.

— Надявам се да си прав — отговори Дел Рио.

Задоволството му се беше изпарило, а на негово място се беше появило смразяващо чувство, сякаш студен вятър пронизваше гърдите му. Извади телефона си, набра номера на Джъстийн и щом тя вдигна, каза:

— На обекта сме от един час и вече загубихме проклетото хлапе. Да, точно така, за Дани говоря. Отпраши със сто и деветдесет със спортна кола за триста хиляди долара. Приготвѝ се за следващото, Джъстийн. Взе и момичето. Пайпър Уиник. Не. Мммне. Никой тук не е известен, че се кани да заминава.

66

Беше вече късен следобед. Джъстийн и Скоти бяха прекарали целия ден да търсят Дани. Ходиха до неговата къща и до тази на Пайпър в Бевърли Хилс. Бяха се свързали с приятелите и роднините и на двамата и чак сега си тръгваха от студията, след като бяха говорили с всеки, който имаше мнение за изчезването на Дани… Което значеше абсолютно всеки. Половината от хората, с които разговаряха, смятаха Дани за безотговорен, незрял и че не осъзнава какви са последствията от неговите действия.

Другата половина мислеха, че разбира последствията напълно, а изчезването му е рекламен трик, имитиращ сюжета на филма. Няколко души предположиха, че агентът на Дани, Алън Барстоу, го е измислил.

Във всеки случай, Джъстийн беше наясно, че съвсем скоро полицията ще издирва едно синьо ферари и две млади кинозвезди.

Тя каза на Скоти да си сложи колана и излезе от студия „Арлекин“ със свистящи гуми, отправяйки се към Бевърли Хилс.

Докато караше, Джъстийн удряше волана от яд и отчаяно се мъчеше да намери смисъл в безумното и рисковано бягство на Дани. Нямаше как да се оправдае с временна загуба на паметта си, след като се беше измъкнал с онази кола заедно с Пайпър Уиник на съседната седалка.

Какво пропускаше? Беше ли той едно самовлюбено дете?

Или пък беше психопат?

Във всеки случай, поведението му беше саморазрушително.

Дани Уитман, хлапето, което рискуваше да загуби всичко, можеше да влезе в затвора от двадесет и пет години до живот.

И това при условие че не наранеше Пайпър.

Джъстийн ускори, за да мине на жълто на един светофар, и попита Скоти:

— Чу ме да му казвам да се държи добре, нали? Да не ходи никъде с някого от другия пол.

— След две пресечки трябва да завиеш. По-добре се престрой в лявата лента отсега…

— Той се съгласи с нашите условия. Не спирам да се питам дали е луд. В смисъл, дали наистина е с всичкия си.

Скоти скочи на въображаема спирачка от своята страна на колата, когато Джъстийн взе рязък ляв завой на червено.

— Разбираш ли, аз го харесах, Скоти. При това много. Какъв беше адресът?

— Улица „Норт Мейпъл“ 345. Би трябвало да се пада след три пресечки. Аз поемам отговорността, Джъстийн, но и аз не знам какво по-различно можех да сторя. Трябваше да стоим извън кадъра, който се простираше чак до пътя.

— Нямало е как да го предвидиш. Наистина го мисля, Скоти.

Сградата, която изникна от дясната им страна, представляваше около петнайсететажен блок. Джъстийн сви по една рампа от източната му страна и вкара колата навътре в подземния гараж.

Няколко минути по-късно двамата със Скоти съобщаваха имената си на жената на рецепцията на „Агенция за набиране на таланти Барбара Кроули“.

67

Агентът на Пайпър Уиник, Барбара Кроули, дойде на рецепцията минута след като беше повикана. Тя беше привлекателна жена малко над четиридесет, с къса коса със златисти и сребристи оттенъци. Беше със скъп черен костюм, златни гривни и черен лак за нокти.

Джъстийн забеляза, че Кроули беше изяла червилото си и изглеждаше по-скоро раздърпана за една така добре поддържана жена.

— Свързахте ли се с Дани? — попита тя.

— Не. Още не — отговори Джъстийн.

Тя представи Крисчън Скот, а после двамата последваха Кроули по коридора, осеян с големи снимки на кинозвезди, снимки, надписани за нея с благодарност и обич.

След като настани Джъстийн и Скоти пред бюрото си, Кроули затвори вратата на офиса си и каза:

— Тревожа се за Пайпър. Не, това не е съвсем точно. Обезумяла съм от притеснение.

— Мислите ли, че Дани може да я нарани? — попита Джъстийн.

— Дали може? Дали би я наранил? Дали е просто обикновено хлапе, което се превръща в звезда, или е нещо много по-лошо? Преди време Дани беше приет в болница. Това известно ли ви е?

— Никой не ни го е казвал.

— Нека аз ви разкажа тогава. Дани доброволно влезе в клиниката „Блу скайс“, за да се „пренастрои“ и се скри от погледите за два месеца.

Джъстийн знаеше за тази клиника. Томи Морган беше прекарал известно време там заради пристрастеността си към хазарта.

— Това е клиника за лечение на зависимости, нали? — попита Скоти. — Специално място само за подбрани пристрастени.

— Не е само за пристрастени хора. Известните личности, които могат да си го позволят, ходят там за отдих и почивка — каза Кроули. — Както разбрах, проблемите на Дани са били породени от стреса и когато два месеца по-късно излезе, Марв Кулос ме увери, че Дани е съвсем добре. Просто е имал нужда от почивка. Така че аз се срещнах с него. Изглеждаше трезвен и здравомислещ, иначе никога не бих позволила на Пайпър да поеме този ангажимент. После, когато Кейти Блекуел заяви, че е била насилена, аз казах на Пайпър, че смятам да прекратя договора, но тя искаше да работи с Дани, и то много. Родителите й желаеха тя да направи филма.

— Помните ли кога Дани е бил в клиниката? — попита Джъстийн.

— Преди около шест месеца, струва ми се.

Телефонът на бюрото иззвъня и Кроули се спусна да вдигне слушалката. Извърна тяло настрани от посетителите си и каза:

— Да, да. С удоволствие. Сега е удобно.

След това затвори слушалката и уведоми гостите си:

— Полицията е тук. Родителите на Пайпър са ги повикали. Съжалявам, че така се получава, но Дани е отвлякъл Пайпър. Няма да мога да заспя, докато не върнем това дете на родителите му.

68

Джъстийн беше оставила Скоти да поеме задачата си за наблюдение на склада, след което се беше заставила да се обади на Томи Морган. Усещането беше като да вървиш по натрошени стъкла. Нощем. По време на градушка. Със забита в окото клечка.

Той все още беше в офиса си и беше приел обаждането й.

— Томи, имам един въпрос. Може ли?

— Разбира се, какво ти трябва?

— Беше ли в „Блу скайс“, когато Дани Уитман е бил там?

— Аа. Сега не мога да говоря, Джъстийн. Да се видим на вечеря? — беше отговорил Томи.

Тя трябваше да се съгласи, като добави, че Private ще поеме сметката.

И сега те се намираха в „Провидънс“, един от най-добрите ресторанти в страната — модерно и елегантно място, без да е секси. Именно затова Джъстийн беше избрала него. Искаше Томи да се почувства поласкан и обгрижен, но не и да му дава фалшиви сигнали. Преди време я беше свалял.

Седяха на маса в ъгъла с чаши за вино в ръце, а между тях блещукаше свещ. „Провидънс“ беше известен с хубавата си морска храна. Дори и заклетите любители на червеното месо признаваха, че дива сьомга с тънки резенчета гъба можеше да бъде много по-вкусна от пържола.

Томи си беше поръчал говеждо филе и очевидно му се наслаждаваше. Той се облегна назад в стола си и се усмихна на Джъстийн, докато дъвчеше.

Тя отпи от виното, за пореден път зашеметена от изумителната прилика между Томи и Джак. Томи имаше същата тъмноруса коса и лешникови очи, същото телосложение и стойка… но във всички останали отношения — онези, които всъщност имаха значение — беше пълната противоположност на Джак.

Докато Джак даваше всичко за другите, Томи беше мерзавец. Докато Джак би отдал цялото си внимание на някого и наистина би го изслушал, Томи би приковал поглед в теб и би се опитал да те манипулира, да намери слабите ти места и да ги използва срещу теб.

— Не знам дали мога да ти помогна особено за Дани Уитман. Беше шантав дребосък. Не бяхме дружки. Защо те интересува това? — попита Томи.

— Той е наш клиент.

— Джак знае ли, че си на вечеря с мен?

— Ще узнае, когато му предам разписката за служебни разходи.

Томи се разсмя, а Джъстийн го изчака да се успокои. После попита отново:

— Защо Дани Уитман е бил в „Блу скайс“?

— Май депресия. Изглеждаше депресиран, но може да е бил вътре и по други причини. Срещаше се с психотерапевта си, но иначе беше затворен.

— Но ти си говорил с него, нали?

— Ох, Джъстийн, не е като да сме отворили сърцата си един пред друг — отговори Томи. — Звезди, нали ги знаеш. Ако са имали достатъчно опит с хора, които искат да продадат историите им на жълтите издания, си траят. А сега е мой ред. Как е Джак? Не съм чувал нищо, откакто го вкараха в затвора.

— Вече е навън.

— Защо според теб е убил Колийн?

— Моля ти се, Томи. Знаеш, че не я е убил той.

— Хайде, моля ти се, Джъстийн. Аз мисля, че го е направил.

— Не е имал причина да го прави. Никаква.

— Може би просто е превъртял. Нима не знаеш, че Джак е избухлив? От личен опит ти казвам, че той може да те удари така, че да спука челюстта ти на три места.

Томи свали сакото си и театрално нави десния ръкав на ризата си. Показа й стар белег над лакътя, дълъг към дванайсет сантиметра.

— Този е от онзи път, когато ми счупи ръката заради това, кой от двамата да се вози на предната седалка.

Томи беше подъл. И тя го мразеше. Знаеше, че не трябва да показва чувствата си, но той й беше дал възможност, така че се възползва. Усмихна се и му каза:

— Надявам се много да те е боляло.

— Боже, ама ти още го обичаш.

Джъстийн махна на сервитьора за сметката.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — усмихна се самодоволно Томи.

— Да, не закачай клиентите на Джак. И признай на полицията, че ти си убил Колийн или си поръчал убийството й.

— Не мога да го направя, сладурче. Не мога да призная за нещо, което не съм сторил, само за да те зарадвам. Но пък бих направил много други неща, за да те ощастливя. Какво ще кажеш да те заведа на истинска среща?

— Това беше нашата среща, Томи. Първата, последната и единствената.

69

Чаках Джинкс на бара до басейна на покрива и пиех „Перие“ с лед във висока чаша. Наслаждавах се на начина, по който залезът озаряваше водата в розово, когато тя се настани на мястото до мен.

— Здрасти, Джак. Съжалявам за закъснението. Забавих се в офиса.

— Няма нищо. Тук ми харесва.

Джинкс се усмихна.

— Чух, че последните ти няколко дни са били тежки.

Тя ухаеше на нещо сладко, като жасмин. Беше облечена в тъмносиньо, с копринена туника, тесен панталон и златисти сандали на прелестните й крака. Диамантената й огърлица проблясваше на светлината.

— Времето, прекарано в затвора, е обогатяващо преживяване. Видях как е от другата страна на оградата. От мен да знаеш, тревата там не е по-зелена.

— Изглеждаш все едно си бил бит.

— Част от програмата за обогатяване.

Исках да прозвучи като шега, но тя се пресегна и докосна наранената ми брадичка. Позволих й.

— Спънах се.

— Доста лошо си паднал явно.

Усмихнах й се.

Тя подпря лакти на бара и поръча на бармана джин с тоник. Това не беше преднамерено и обмислено действие, но аз я разбирах. Тя беше точно там, жената, която беше помолила за моята помощ, защото я преследваха убийства — и защото можеше да загуби всичко, което притежаваше.

— Работим по твоя случай, Джинкс, но ако искаш да се обърнеш към други, ще те разбера. Дори няма да те таксувам за работните часове до този момент.

— Полицията е безнадежден случай — каза тя.

— Искаш да кажеш, че полицията също е безнадежден случай.

— По същото време преди месец места за правостоящи имаше само на този бар.

— Ако позволиш, ние ще продължим да работим по случая, Джинкс. Ако не постигнем резултати, не ни дължиш нищо.

— Правиш оставането ми в Private неустоимо привлекателно — тя най-после се усмихна и каза: — Трябва да ти призная нещо. Харесвам те, Джак.

Стана ми неловко, защото не бях сигурен как да отговоря на това. Каквото и да имаше предвид — приятелство или нещо повече, — за мен моментът не беше подходящ. Всъщност, беше възможно най-лошият.

— Джинкс, виж сега. Утре сутрин ще напусна хотела.

Тя настръхна, тъй като го прие за безцеремонен отказ от моя страна.

— Обслужването беше ли задоволително?

— Да. Просто трябва вече да се прибера в собствената си къща. Да се върна към живота си.

— Естествено.

Джинкс се изправи и каза:

— Иги, питиетата на господин Морган са за сметка на заведението. Джак, трябва да се обадя на няколко места. Дръж ме в течение, става ли? И се грижи за себе си.

Тя прекоси откритото заведение и влезе вътре, след което аз станах от бара и се прибрах в стаята си. Можех да изброя поне четири или пет причини, поради които точно сега нямах нужда от оплетени любовни отношения. Но нямаше как да отрека колко силно ме привличаше Джинкс. Исках да й помогна толкова, колкото исках да помогна и на себе си.

Ако беше останала на бара още минута, щях да й кажа, че аз също я харесвах.

70

Круз паркира служебния мерцедес под една улична лампа в „Норт Уестън“, западнал квартал в сърцето на Холивуд. Пред фасадите на всички околни магазини бяха спуснати метални решетки за сигурност — пред магазина от веригата „Качество“, пред „Салона за красота на Лупита“, пред автосервиза. Малката католическа църква „Изворът на спасението“, която се помещаваше в някакъв бивш магазин за домашни уреди, също беше затворена за през нощта.

Оттатък улицата жълта неонова реклама, изобразяваща коктейлна чаша, се прекатури и откри надписа „Хавана“ върху иначе безличната сграда от бетонни блокчета. Круз пусна конската си опашка, разреса коса с пръсти, наново я завърза и чак тогава излезе и пусна алармата на колата. После изпъна якето си.

Горилата на вратата на клуба беше към тридесетгодишен, с бръсната глава, малки очила с метални рамки и напомпани мускули.

— Буенас ночес — каза Круз.

— Имате ли резервация? — отвърна мутрата.

— Казвам се Емилио Круз и имам среща с дама на име Карън Ричи. Каза, че ще остави името ми на входа.

Горилата изгледа Круз в продължение на поне тридесет секунди.

— Въоръжен ли си? — попита накрая.

— Имам разрешително.

— Няма значение. Никакви оръжия.

Круз въздъхна, измъкна пистолета от кобура на рамото си, извади пълнителя и подаде оръжието на охранителя. Той го прибра в кутия, която беше прикрепена към върха на една поставка, връчи на Круз билет с номер и отвори вратата.

Круз влезе в някакво преддверие. Имаше тясно стълбище, по което се качи, умислен за пистолета си. Стълбището излизаше в малка стая, чиято мебелировка се състоеше от един-единствен гардероб с дърворезба.

До него стоеше хостеса. Беше на двадесет и нещо, от испански произход, с големи кафяви очи, много стегнато тяло и с тясна розова сатенена рокля. Определено беше негов тип. Макар че тя едва го погледна. Повечето жени поне поглеждаха.

— Влезте оттук и надолу по стълбите — каза тя, отваряйки вратата на гардероба.

— Трябва да мина през шкафа?

— Си — кимна жената.

Вътре висяха кубински ризи и образуваха нещо като завеса. Круз отмести ризите гуаяберас и видя, че гардеробът всъщност е хитро прикрит вход, от който се пристъпваше директно на най-горното стъпало на една вита стълба. От бара долу се чуваше латино музика и шумна глъч.

Докато слизаше надолу, Круз огледа тъмния салон, пищно декориран в червено и златно, и се почувства така, сякаш е бил пренесен назад във времето в някой кубински бар за ром, към двайсетте години на миналия век. Полилеи с електрически крушки хвърляха наоколо мека, нежна светлина. Малките масички покрай стените на помещението бяха заети, но повечето клиенти на заведението се бяха събрали около бара от бял мрамор, зад който бяха наредени бутилки с ром — може би към седемдесет различни марки.

Щом стигна най-долното стъпало, видя, че зад бара имаше коридор, който водеше към салон за пушене, направен така, че да изглежда като някоя задна уличка в Хавана.

В този момент избухнаха бурни аплодисменти.

На една малка сцена се появи танцьорка. Освети я прожектор и златните пайети по нея заблестяха. Тя отметна коси и започна чувствено да се движи в такт с карибските ритми.

Круз застана отстрани и огледа тълпата, докато накрая не видя сама жена да пие на една маса близо до аварийния изход. Проправи си път през навалицата и, стигнал до масата й, каза:

— Карън Ричи? Аз съм Емилио Круз.

— Седнете.

Круз издърпа един стол и седна. Карън Ричи беше тъмнокоса, притежаваше естествена красота и не носеше грим. Отне му малко време, докато осъзнае, че тя беше в инвалидна количка.

— Носите ли онова, за което се договорихме? — попита тя.

Круз разкопча якето си така, че тя да види края на плика, който се подаваше от вътрешния му джоб.

После отново го закопча и каза:

— Да ви предложа още едно питие?

71

Един сервитьор се приближи до Карън Ричи.

— Дайкири, както обикновено?

Тя се съгласи и той се обърна към Круз.

— Обичате ли ром? Препоръчвам ви да пробвате „Лошия испанец“.

Круз кимна, а щом сервитьорът си тръгна, Карън му каза:

— В този коктейл има цяло яйце.

Той сви рамене, усмихна се стеснително и отговори:

— Обичам яйца. Защо избрахте това място за среща?

— Видяхте ли човека на входа?

— Охранителят?

— Това е съпругът ми.

За Карън Ричи Круз знаеше само онова, което му беше казал източникът му. През последните две години бе работила в агенция за компаньонки на име „Чувствени срещи“. Беше приемала обаждания от клиенти, беше организирала срещите и таксувала кредитните им карти.

През 2010 клиент на име Артър Валънтайн беше удушен с жица в хотел „Морска панорама“ — втората жертва от, както се оказа, серия от пет убийства на гости на хотели в три калифорнийски града.

Карън Ричи беше разпитана за смъртта на Валънтайн от лосанджелиската полиция, тъй като бе ангажирала компаньонката, която беше подарила на Валънтайн последното му удоволствие. Когато Круз беше говорил с Ричи два часа по-рано, тя се беше съгласила да му разкаже всичко, което знае за убийствата в хотелите, срещу хиляда долара в брой.

В момента той опитваше коктейла си, след което го постави на салфетка на масата и каза:

— Добре, Карън. Какво имаш за мен?

— Нещо, което полицията не знае. Ще си заслужа парите, не се притеснявай, а освен това ще ти спестя малко време и неприятности. Компаньонката не е убила клиента.

— Била е заподозряна ли?

— За кратко, да. Понеже е от последните, видели жертвата жива и така нататък. Казала, че е правила секс с него и не я арестували. Не са имали друго доказателство, освен самата уговорка, но въпреки това не я оставили на мира. Не можеше да продължи да работи, без ченгетата да я следят и да сплашват клиентелата.

— Значи, не знаеш кой го е убил, така ли? Защото ако знаеш, давай по същество, ако може.

— Ха, да не мислиш, че ти искам хилядарка само за да ти кажа, че курвата не го е направила? — Жената се разсмя и си сръбна от дайкирито. После допълни чашата си от шейкъра. — Ето какво мисля, господин Емилио Круз. Трябва да говорите с компаньонката, защото тя знае нещо, което ще ви е от полза. Ето за това ми плащате. Името й е Кармелита Гомес. Кажете, че ме познавате.

Круз извади плика, дръпна две стодоларови банкноти и й ги подаде под масата, а екзотичната танцьорка на сцената свали сутиена си и раздруса цици за публиката. Той се наведе по-близо до Карън Ричи:

— Останалото ще получиш, след като се видя с тази жена.

— Вече се видяхте — каза тя и вирна брадичка по посока на стълбището.

— Горе ли? На вратата на гардероба?

— Същата. Свършва работа в четири.

72

Круз изгълта „Лошия испанец“ заедно с яйцето и заяви:

— Изчакайте ме.

Пъхна двайсетачка в празната си чаша и се качи обратно нагоре по стъпалата.

Кармелита Гомес все още стоеше до гардероба, когато той се промуши през завесата от ризи.

Само той говори: обясни й, че Карън Ричи е казала, че не трябва да се страхува от него. Че му е необходима информация, за която ще си плати. И че ще я чака пред клуба в четири сутринта.

Даде й номера на телефона си и й каза: „Не закъснявайте“, на английски и на испански.

Круз прибра пистолета си от охранителя на входа, качи се в колата си и потегли на юг. Дел Рио и Скоти бяха в микробуса за наблюдения на улица „Саут Андерсън“, близо до пресечката с „Артемус“.

Круз паркира, потупа вратата на микробуса и се качи отзад.

Разказа накратко на останалите за Кармелита Гомес, а те му казаха, че абсолютно нищо не се беше случило с откраднатите от мафията трийсет милиона в лекарства. И че босът на Западния бряг, Кармине Ноча, плащаше, за да ги държат под наблюдение, но същевременно кършеше пръсти, скърцаше със зъби, постоянно звънеше на Джак и се побъркваше.

— Според мен складът представлява тайно убежище — каза Дел Рио. — Ще преместят микробуса, когато си осигурят доставката. Другият вариант е самият склад да се е превърнал в аптека. Може и да изнасят хапчетата по няколко флакона наведнъж.

Круз остави Дел Рио и Скоти да поспят, а той пое смяната да наблюдава склада. Тримата заедно с Джъстийн работиха по основните случаи, докато Джак по цял ден и цяла нощ си скъсваше задника от работа да се измъкне от неговия собствен ужасен случай.

Круз щеше да е по-щастлив, когато Джак беше вече свободен и се върнеше да работи с тях. Надяваше се това да се случи, преди най-големите клиенти на Private да се изпарят.

Той разбуди Дел Рио в 3,35 и се качи обратно в служебната си кола. Точно в четири часа отново паркира под лампата в „Норт Уестън“, на улицата срещу надписа „Хавана“.

Тя беше по-безлюдна и пуста отпреди шест чЎса, като изключим група хулигани, които хапваха след пиянска вечер в „Такос ел Падио“.

Круз тъкмо обмисляше дали да не иде там и да използва тоалетната, когато вратата на „Хавана“ се отвори и на улицата излезе жена с дънки, черна жилетка и черни кецове „Конвърс“. Той присветна с фаровете и Кармелита Гомес пресече, и дойде до колата. Хвърли поглед наляво-надясно към улицата, вмъкна се на седалката до шофьора и затвори вратата.

73

Кармелита Гомес миришеше на цветя и на цигарен дим. Погледна Круз с тъмните си очи. Все едно да се взираш в дулата на два деветмилиметрови пистолета.

— Карън тъкмо ми каза, че искаш да говорим за мъртвия клиент от миналата година. Тя не може да си затваря устата.

— Ти си й разказала за това, нали?

— Човекът беше мъртъв. Аз съм последната, с която се беше забавлявал. Ченгетата искаха да им разкажа. Всички искаха да им разкажа.

— А сега и аз искам да ми кажеш, но пък аз ще си платя за информацията. И няма да те замесвам.

— Първо ми дай парите.

— Не става по този начин — отговори Круз.

Момичето отвори вратата и измъкна единия си кец на тротоара, но той я спря.

— Почакай.

Тя се върна и го погледна, без да каже нищо.

— Ето ти триста. С онези двеста, които дадох на приятелката ти, стават петстотин. Половината от всичко. А сега, Кармелита, ако искаш останалото, ще трябва да започнеш да говориш.

Момичето пъхна парите в пазвата си и каза:

— Убиецът е шофьор на лимузини. Той откарва момичетата на техните срещи. После се връща и убива мъжете, които са ги наели.

— Това го мислиш или го знаеш?

— Когато бях в „Чувствени срещи“, бях близка с един от шофьорите.

— Как се казва?

— Джон Доу.

Ръката на Круз се стрелна, бърза като змия, към врата на момичето. Вече беше грабнал парите, когато тя се вкопчи в китката му и викна:

— Няма значение как се казва. Той е мъртъв, ясно? Взе свръхдоза.

Круз извади останалите пари и ги размаха под носа й.

Тя въздъхна и продължи:

— Та тези шофьори… Те са гадна групичка. Бивши затворници. Престъпници. Сами си определят часовете, а често пъти използват и собствените си коли. Като получат поръчка да закарат някъде компаньонка, те чуват по радиото къде точно отиват момичетата и така подбират къде да направят удар.

— Трябва ми име.

— На шофьора, който ме откара в „Морска панорама“ в нощта, когато Артър Валънтайн беше убит, ли? Казваше се Били Муфан. Двамата си споделяхме един с друг.

— Какво например?

— Били ми разказа, че един от нашите шофьори е убил онзи клиент от „Луната“. Не ми спомена името. Само ме предупреди да внимавам. И после моят клиент беше намерен мъртъв. А после Били взе свръхдоза. Нищо не казах на полицията. Те не осигуряват защита на момичетата за забавление, сещаш ли се? Били сигурно е взел свръхдоза. А може би някой му е причинил това. Знам само онова, което ми каза Били. Убиецът е шофьор, който е работил за „Чувствени срещи“ през лятото на 2010. Това беше ли ви известно? Не. Ако сте добър детектив, може би ще успеете да го издирите.

— Възнамерявам да се опитам.

— Буено. Добре. А сега ми дайте остатъка от парите.

74

Джъстийн посегна към звънящия телефон на нощното си шкафче, опипа слепешком, изпусна го и затършува под леглото.

Щом го напипа, присви очи да разчете кой се обаждаше. Надписът гласеше само „Входящо обаждане“, а номерът й беше непознат. Погледна часовника. Беше малко след четири сутринта.

— Ало? Ало? — каза тя. От другата страна на линията се чу подсмърчане. — Ало, кой се обажда?

— Дани е.

— Дани, къде си? Какво се е случило?

Плачът продължи, но, измежду хлиповете, Дани даде на Джъстийн някакъв адрес в каньона Топанга.

— Ела бързо, моля те — примоли се той.

Джъстийн отговори, че ще бъде на мястото след двадесет минути. Прекъсна разговора и се обади на Дел Рио. Той вдигна още на първото позвъняване и каза, че ще се срещнат на адреса и че спешно се нуждае от кафе.

— Вземи две. За мен чисто — отвърна Джъстийн.

Тя се облече набързо, метна се на ягуара си и отпраши.

Пое по стария път към каньона Топанга и после сви наляво по малко шосе, което се разклоняваше на още по-малки пътчета, а фаровете на колата й едва пронизваха тъмата на безлунната ранна утрин.

Като откри „Портидж Съркъл Драйв“, Джъстийн намали скоростта и проследи номерата на къщите, докато накрая не видя, изписан на една пощенска кутия, номер деветдесет и осем.

Тя подкара в коловоза на алеята, а фаровете й осветяваха стъблата на дърветата, които я ограждаха, докато накрая не излезе на една поляна. В дъното, до дърветата, имаше проста дървена хижа, а отпред беше паркирано синьо ферари.

Джъстийн спря колата и пусна прозорците. Не чу нищо, освен цвърчене на насекоми. Виждаше се само една светлинка, която се процеждаше през предните прозорци, но идваше от някоя от задните стаи на къщата.

Джъстийн измъкна фенерче от джоба на вратата на колата и излезе навън. Пипна капака на ферарито. Беше студен. Тръгна по пътечка от парчета каменни плочи до входната врата, която беше боядисана в кървавочервено и имаше месингово чукче под шпионката.

Почука и извика името на Дани.

Никой не отговори.

Почука по-силно и пак извика, но отговор не последва. Канеше се да заобиколи отзад, когато една кола отби до нейната и спря. От нея излезе Рик дел Рио.

Тук си беше доста зловещо и тя се радваше да го види. Както и пистолета му.

— Какво става? — попита той.

— Проклета да съм, ако знам. Колата е тук, но вътре май няма никого.

75

— Мини отзад — каза Дел Рио. — Аз идвам след минута.

Той пробва дръжката на вратата, която поддаде безпроблемно. Вратата се отвори, той освети къщата с фенерчето си и мина през прага.

Насочи лъча светлина към основното помещение и прецени мястото. Къщата беше от онези натруфени хижи като от списанията с индиански черги на теракотения под и яркоцветни одеяла и възглавници на кожените дивани пред камината.

В нея имаше жарава. Видя празни бутилки от вино на пода и буркани с диви цветя на первазите на прозорците.

— Има ли някого? — повика Дел Рио.

Не получи отговор.

Кухнята в стил хасиенда светеше — още една дизайнерски обзаведена стая с шарени мексикански плочки. От гредите на тавана висяха железни куки, на които бяха закачени тенджери и тигани. В мивката имаше мръсни съдове, а на плота бяха оставени чинии с остатъци от шоколадова торта.

Почти си представи как Дани и Пайпър се закачат тук.

Спалнята се оказа в дъното на късия коридор. Леглото представляваше кралска спалня, направена от брезови фиданки, и заемаше почти цялата стая. Дел Рио забеляза смачканите чаршафи, възглавниците, които бяха паднали между матрака и стената, и пъстрата покривка на леглото на купчина на пода.

Лятната рокля на Пайпър, онази, с която беше облечена за снимките миналия ден, беше преметната на облегалката на един стол. На седалката имаше женско бельо, а под стола — чифт ниски обувки.

Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че тук е правен секс. Всъщност цялото място създаваше усещане за безкраен купон. Жалко само, че Пайпър беше на шестнайсет, а Дани на двадесет и четири.

Дел Рио продължи с кратката си обиколка на хижата. Банята беше празна. На пръчката за завесата на душа бяха преметнати мокри хавлиени кърпи. Отвори гардеробите и намери ежедневни мъжки дрехи и обувки.

Успокоен, че не е открил петна от кръв и следи от насилие, Дел Рио се върна в кухнята и излезе през задната врата.

Верандата беше надстроена над каньона. Имаше скара и удобни кресла. Отвъд нея нещо проблесна по пътеката, но в следващия момент се скри от погледа зад гъсталак от дървета.

Дел Рио слезе по стълбите до пътеката и мина през гъсталака от дръвчета и храсти. Вървеше бързо, навеждайки се под клоните, и настигна Джъстийн.

Тя се извъртя рязко, стресната от докосването му по рамото й.

— Откри ли нещо, Рик?

— Изглежда хлапетата са си прекарали добре. Само това.

— Как може Дани да е толкова глупав?

— Обади му се. Сега — каза Дел Рио.

Тя го послуша.

— Дани? Къде си, Дани? Джъстийн е.

Гласът й отекваше в каньона.

— Слушай — каза Дел Рио.

Чу мъжки глас да казва: „Тук съм“, някъде в далечината откъм пътеката. А зад себе си чу звук от трясване на вратите на кола някъде отзад до хижата.

76

Видимостта беше нулева. Дел Рио си помисли, че нощта е толкова черна, че дори зората няма да може да пробие безлунното, покрито с облаци небе.

Джъстийн тръгна обратно към хижата, а Дел Рио продължи напред, следвайки тесничката пътека, минаваща през дъбове, чинари и високи до кръста храсти, по посока на накъсаните хлипове на Дани, докато не стигна едно открито място. Освети наоколо с фенерчето си и точно отпред видя Дани. Хлапето беше само по боксерки, лежеше по корем на земята, почти в истерия.

Дел Рио отиде до него, наведе се, хвана го за рамото и го разтресе.

— Какво има? Ранен ли си?

— Неее — изплака Дани.

Говореше неясно и смърдеше на алкохол. Дел Рио видя, че стиска обувка, която приличаше на балетна пантофка. Фенерът на Дани беше или угаснал, или без батерия, но лежеше на земята на една ръка разстояние от него.

— Къде е Пайпър?

Дани се претърколи на една страна и посочи там, където свършваше пътеката и започваше стръмната урва надолу към каньона.

— Какво? Там долу ли е?

Дел Рио направи няколко крачки до ръба, насочи светлината надолу и видя една бяла кръпка. Беше почти сигурен, че гледа разкривеното и натрошено тяло на Пайпър Уиник, проснато на стотина метра надолу в пропастта.

Той продължи да се взира още малко с надеждата да е допуснал грешка. Момичето изглежда беше мъртво, но може би просто беше в безсъзнание. Нямаше голяма вероятност да е така, но той трябваше да се увери.

Върна се при Дани, сграбчи го за косата и принуди циврещото хлапе да го погледне в очите.

— Какво стана, Дани? Какво й направи?

— Не мога… да я изнеса оттам — изхленчи той. — Искам да умра.

— Какво й стори, малко лайно такова?

Момчето не спираше да реве. Дел Рио се изправи и се върна до ръба на каньона. Коварният склон се спускаше на четиридесет и пет градуса до дъното. Потърси опори и намери стърчащи камъни, няколко издатини, които се спускаха успоредно до земята, и равни участъци, на които да отпусне тежестта си. Ако внимаваше къде стъпва, може би щеше да успее да слезе чак до долу.

Опрял лявата си ръка в рида и стиснал фенерчето си с другата, Дел Рио започна да се спуска, като се справяше доста добре, като планинска коза, при все че сърцето му блъскаше неукротимо в гърдите му. Беше някъде на средата на пътя, когато, без никакво предупреждение, краката му се хлъзнаха по хладката повърхност на една страна и той се изстреля надолу.

Успя да извие тялото си и да се хване с две ръце за клоните на някакъв храст. Фенерчето отскочи и се изтърколи надолу по склона, а после и самият Дел Рио изпусна крехката си хватка и се сурна надолу, като цялото му тяло се отъркваше в скали, прахоляк и треволяци, докато накрая — четиридесет-петдесет метра по-късно — не стигна земята, където тупна по задник.

77

Дел Рио беше ожулен и разтреперан, но поне не се беше забил в нещо, докато падаше. Отдъхна си за момент, стана на крака и тръгна към фенерчето си, което, за негово учудване, все още работеше. С пуфтене си проправи път през лошата местност и се приближи до младата Пайпър Уиник.

Тя лежеше по гръб, а ръцете й бяха разперени настрани като прекършени криле. Бялата й памучна нощница беше разкъсана и зацапана. Беше се вдигнала до гърдите й и бикините й се виждаха. Имаше само една обувка, същата като онази, която Дани държеше в ръката си.

Дел Рио вече знаеше, че Пайпър е мъртва, но въпреки това се приведе до момичето и сложи пръсти на врата й. Не напипа пулс. Сложи ухо до гръдния й кош. Сърцето й не биеше.

Тялото й все още беше топло на допир. Не искаше да го повярва, но Пайпър беше мъртва и това беше грехота. Нямаше по-подходяща дума.

На Дел Рио му се прииска да изправи крайниците й, да покрие тялото й, да затвори очите й — действия, които щяха да замърсят местопрестъплението, каквото със сигурност се явяваше това място.

Освети лицето на Пайпър и проследи засъхналата кръв до раната на слепоочието й… видя, че черепът й на това място е строшен… вдлъбнат.

С камерата на телефона си направи снимки на раната на черепа, синината на ръката, издраните й бедра, кръвта, стекла се по бледата й кожа — признаци, че Пайпър е била жива, когато е паднала от скалата.

Дел Рио насочи светлината от фенерчето си нагоре по склона и видя десетки огромни скали, всяка от които можеше да спука черепа на Пайпър.

Дани. Проклетото хлапе. Не му стигаше да чука малки момиченца. Беше прескочил няколко нива и беше минал на физическа агресия.

Дали Пайпър не се е опитала да избяга от него, но се е спънала и е паднала? Или Дани я е бутнал от ръба умишлено?

Дел Рио си спомни как беше изглеждала вчера сутринта — пълна с живот. Още си я представяше в онази жълта рокля, как стиска шапката си и казва репликите си с момичешки глас с италиански акцент. Спомни си радостното изражение на лицето й, когато беше седнала в спортната кола с Дани.

Опита се да се сети как беше изглеждал Дани, когато натисна газта, но не успя да си спомни. Дел Рио беше гледал към момичето.

Представи си как докопва Дани, изкъртва му зъбите и потрошава костите на хубавичкото му лице. Беше с двадесет години по-възрастен от него, но все още можеше да нанесе вреда на бъзливо малко копеленце като него. Дел Рио се изправи. Очите му се насълзиха, докато гледаше тялото на Пайпър. Последните й минути са били изпълнени със страх и болка. На едно толкова хубаво и младо момиче.

— Била си щастлива, Пайпър. Имала си хубав живот. Съжалявам, че ти се е случило това.

Дел Рио извади телефона си и набра номера на Джъстийн.

78

Около угасващия лъч светлина кръжаха насекоми. Джъстийн тупна фенерчето в дланта си, но то присветна за кратко и отново замря.

По дяволите.

Джъстийн се ядосваше на себе си, задето беше взела обаждането за помощ на Дани насериозно. Беше изкарал нея и Дел Рио от леглото в четири сутринта, а къде беше сега?

Пак е избягал с Пайпър.

Тя беше обута с еспадрили — неподходящите обувки да се катери по пълната с препятствия пътека, която започваше от задната част на къщата и водеше един господ знае къде. Като добавим към това и че мениджърският екип на Дани — Шустър, Барстоу и Кулос — я следваше в индианска нишка, като си шепнеха едва-едва и тя не можеше да чуе какво си говорят, но на няколко пъти долови своето име, така че беше наясно, че говорят за нея.

Виняха нея за бягството на Дани Уитман.

Каква невъобразима дързост.

Случаят на Уитман не струваше онова, което плащаха на Private, дори не беше близо до реалната цена, и тя смяташе да направи нещо по въпроса, когато успее да хване Джак.

Мобилният й звънна с неподходяща за случая жизнерадостна мелодия. Сигурно беше Рик да й каже, че е открил Дани. Надяваше се, че, какъвто и да е, проблемът ще е незначителен или вече разрешен, или пък и двете.

Бръкна в джоба на якето си и извади телефона си тъкмо когато пътеката свърши и излязоха на открито. Бледата светлина от фенерчето й освети някаква купчина на земята.

Беше Дани.

Той беше полугол, бос, седеше с увити около коленете ръце, люлееше се и напяваше. Какво беше това сега?

Да нямаше пристъп? Или наистина беше в беда?

Шустър я избута и изтича до Дани, викайки името му.

— Мога ли да го взема? — изрева Барстоу.

Изтръгна фенерчето от ръката и се затича към мястото, където Шустър беше издърпал Дани и монотонно тананикаше:

— Какво има, приятелче? Къде те боли?

Телефонът на Джъстийн звънна отново. Тя обърна гръб на групичката и вдигна телефона до ухото си.

Дел Рио се задъхваше и гласът му прозвуча дрезгаво.

— Момичето е мъртво. Ей сега ще се кача по склона. Не позволявай на Дани да се измъкне.

— Какво момиче? За Пайпър ли говориш? Рик? Там ли си?

Дел Рио беше прекъснал връзката.

79

Джъстийн усети раздвижване зад себе си и се обърна рязко. Марв Кулос стоеше точно зад нея, толкова близо, че тя усети миризмата на „Тик-так“ в дъха му.

Грозноватото лице на продуцента се беше сбръчкало като хартиен плик и той й крещеше:

— Виждате ли какво става, доктор Смит? Дани преживява нервен срив. Наехме ви да го наглеждате, а сега трябва да се разправям с откачалка. Мислите ли, че Дани ще се справи, когато утре екипът ми се появи на снимачната площадка? А всеки ден, в който не снимаме, ни струва триста хиляди, които отиват по дяв…

— Имаме по-голям проблем, господин Кулос. Много по-голям.

— Така ли мислите? Възнамерявам да ви съдя за престъпна небрежност. Ще съдя лично вас.

Джъстийн видя светлината от фенерчето на Рик да просветва, когато се изкачи на върха на склона. Тя остави Кулос насред тирадата му и отиде при Рик. Беше задъхан и се мъчеше да си поеме дъх. Накрая изпъшка и каза:

— Изглежда Пайпър е била убита от удар в главата. Може да е станало и докато е падала надолу. Не мога да кажа дали е била блъсната.

Дани се отдръпна от агента си и залитна към Дел Рио.

— Блъсната ли? Тя не е била блъсната — изхленчи той. — Бяхме заспали. Събудих се и нея я нямаше. Излязох да я потърся. Трябваше да спи…

На лицето на Барстоу се изписа шок. Гласът му беше изтънял и граничеше с истерия, когато се обърна към Дани:

— Знам, Дани, знам. Върни се в къщата с мен. Ще ти намерим дрехи. Имам „Ксанакс“ в мен. Ще се погрижим за всичко. Хайде, Дани.

Джъстийн стоеше неподвижно и премигваше в тъмното, опитвайки се да смели ужасяващата новина.

Пайпър Уиник беше загинала на някакво отдалечено място и никой, освен Дани не е бил с нея.

Тя не познаваше Пайпър, никога не я беше срещала, но беше виждала Дани. И беше сключила договор от страна на Private да го държат изкъсо.

Той ги беше зарязал. Това беше достатъчно основание за прекратяване на договора и според нея беше доказуемо в съда… но онова, което я ужасяваше в момента, беше възможността Дани да е способен на насилие, а тя да го беше пропуснала.

Дали егото й беше изиграло номер? Беше ли пренебрегнала някой знак, който беше струвал живота на това момиче?

Шустър и Барстоу се опитваха да преведат Дани обратно по пътеката, но той се дърпаше и им крещеше, че не иска да остави Пайпър сама. Кулос пак се взря в лицето й и избухна:

— И сега, понеже го оставихте да ви се измъкне, Пайпър е мъртва. И с филма ми е свършено. Аз съм загубен. Загубен.

Джъстийн още държеше телефона, но ръката й трепереше.

— Ти ли ще се обадиш? — попита Рик.

Тя кимна и набра 911.

80

Джъстийн тъкмо беше отворила вратата на дома си, когато телефонът й звънна. Включи осветлението в преддверието. Роки излая, изтича към нея и се хвърли на краката й.

Тя го разроши по главата, метна ключовете си на масичката и погледна кой се обаждаше. Беше мениджърът на Дани — Лари Шустър.

Какво ли искаше пък сега? Пак ли щеше да я заплашва със съдебен процес? Все още беше потресена от чудовищните събития от последните няколко часа — смъртта на младата кинозвезда, заплахите на Марвин Кулос и жалкия арест на Дани Уитман, който беше ритал и пищял, докато тримата полицаи го натикваха в крайслера.

Джъстийн вдигна и каза „ало“.

— Все още ли работите за нас? — попита Шустър.

— Сигурно се шегуваш, Лари. Дани наруши договора още когато избяга от филмовата площадка…

— Наистина избяга, но що се отнася до всичко останало, той е невинен.

— Лари, съжалявам за случилото се с Дани, съжалявам и за теб, но ние приключихме със случая. Време е да се намесят адвокатите.

— Моля те само да поговориш с него. Нека ти разкаже какво става.

— Той ми каза, Лари. Чувства се така, сякаш някой друг управлява живота му, но доколкото знам, никой не му е казал да бяга с Пайпър Уиник тази сутрин… а сега тя е мъртва.

— Те излизаха заедно. Имаха връзка. Легнали са си и когато се е събудил, нея я е нямало. Той не я е бутнал от скалата. Излязъл е да я търси и я е намерил там, долу.

— Може би адвокатите на студията са достатъчно добри да уредят обвинението в изнасилване, Лари, но ако Дани беше мой клиент, щях да наема най-добрия адвокат по наказателни дела в Калифорния. Без съмнение има поне десетина първокласни акули, които с радост биха защитавали Дани Уитман. Герагос, Такопина…

— В момента съм в лазарета в „Двете кули“ — прекъсна я Шустър. — Полицията остави Дани сам за минута и той се засили с глава в стената в стаята за разпит.

— Майтапиш ли се? Зле ли е ранен?

— Докарал си е доста сериозно сътресение. Депресиран е. Беше влюбен в Пайпър. Не разбираш ли?

— Не, не разбирам, Лари. Какво искаш от мен?

— Ти си психотерапевт. А и Дани ти има доверие. Помоли ме да те доведа и аз му обещах да се постарая.

— Може и да съм терапевт, но не съм терапевтът на Дани.

— Казах на полицаите, че си, така че да мога да те вкарам да се срещнеш с него. Просто говори с него, става ли? Може би ти ще успееш да схванеш нещо от цялата работа, доктор Смит, защото аз познавам Дани много добре. Бил съм с него всеки ден през последните четири години и мога да се закълна, че той не е убил никого.

Джъстийн беше изтощена, смазана, недоспала, а сега на всичкото отгоре я бяха и предизвикали. Трябваше ли наистина да отиде да се срещне с Дани, при положение че все още беше неин клиент и я беше повикал? Или беше по-добре да изчака, докато не говори с Джак и с Ерик Кейн, адвокатът на Private?

Нефертити се отърка в нея.

Тя се наведе да погали котката си.

Всичко, свързано с Дани Уитман, я притесняваше. Дали не беше психопат? Затова ли нито тя, нито Лари Шустър бяха забелязали у него склонност към насилие? Или пък беше агнец и беше напълно невинен, както твърдеше Шустър? Трябваше да отиде за собствено успокоение.

— Доктор Смит? — обади се Шустър.

— Тук съм.

В натоварения трафик до „Двете кули“ се стигаше за час. Докато се оправи с бюрокрацията в затвора, можеше да мине цял ден и пак да не успее да се срещне с Дани.

— Викат ме — каза Шустър. — Ще оставя името ти на главния вход.

81

Откакто беше видяла Дани Уитман за последно четири часа по-рано, той беше преместен от „Лост Хилс“, най-хубавият затвор в щата, в „Туин Тауърс“.

Сега се намираше в лазарета, който беше натъпкан до тавана със затворници, много от които психически неуравновесени.

Тя беше работила на подобни места. И те никога не бяха нещо добро.

След като отново я бяха претърсили и пак беше минала през метален детектор, Джъстийн застана на входа на помещението и се огледа.

Правоъгълната стая се охраняваше от двама въоръжени пазачи на вратата, имаше решетки на високите малки прозорци, стените бяха боядисани в болнично зелено и се носеше всепроникваща, почти болезнена миризма на дезинфектант.

Забеляза Дани в едно от болничните легла, през две от оградената със стъкло кабинка на сестрите. И двете му очи бяха насинени, носеше болнична роба, а главата му беше бинтована. Освен това беше закопчан с белезници за леглото.

Бяха предупредили Джъстийн, че разполага с петнайсет минути с Дани, че физическият контакт е забранен и че ако наруши това правило, срещата й с него ще бъде незабавно прекратена. Дани вдигна поглед, щом тя се приближи. Изглеждаше по-щастлив да я види, отколкото беше очаквала. Та тя почти не го познаваше. Какво си представяше, че може да направи за него?

Джъстийн придърпа един пластмасов стол до леглото.

— Нямаме много време, Дани. Би ли ми казал какво се случи?

— Аз и Пайпър бяхме влюбени, но не можехме да разкажем на никого заради нейната възраст и, нали знаеш, папараците…

— Извинявай, Дани, но давай накратко, става ли?

Джъстийн го преценяваше. Дали разбираше? С ясно съзнание ли беше? Истината ли казваше? Дали живееше в това време и място или в свой собствен въображаем свят?

— Вчера сутринта, докато репетирахме във ферарито, Пайпър ми каза: „Колко жалко, че не можем да се измъкнем оттук“, а аз разсъждавах със сърцето си. Никога не бяхме прекарвали заедно нощта… Беше идеална възможност… Отидохме в хижата, която купих миналата година под фалшиво име. О, Господи. Ако бях помислил малко, тя щеше да е още жива.

Отново беше заплакал.

— Дани, след дванадесет минути ще ме изхвърлят оттук, така че моля те, говори. С Пайпър скарахте ли се?

— Не, не. Денят беше страхотен. Купонясвахме, докато и двамата направо не припаднахме в леглото. Събудих се… или може би нещо ме събуди. И Пайпър не беше там.

— Какво се е случило тогава?

Дани избърса лице в ръкава си и продължи:

— Излязох да я потърся. Навън цареше пълен мрак, но все пак успях да видя някаква кола, паркирана до ферарито. Беше влязла в средата на цветната леха. Не се предполагаше там да има кола. После видях лъч от фенерче да се движи измежду дърветата и тръгнах по следата, викайки Пайпър. Изведнъж светлината изчезна. Чух, че колата отзад запали и си помислих, че може би Пайпър е съжалила и се е обадила на някого да дойде да я прибере. Но тогава… намерих една от обувките й на ръба на урвата… Разбрах, че нищо не мога да сторя за нея. И ви се обадих. Обадих се на всички.

Пазачът се приближи до леглото и каза:

— Времето ви изтече.

Дани погледна Джъстийн в очите.

— Заклевам ви се, доктор Смит, аз не съм сторил това на Пайпър. Трябва да ми повярвате. Някой ме е нарочил. Не знам какво точно и не знам кой го прави. Но онази кола, която видях пред хижата… собственикът й е човекът, който е убил Пайпър.

82

Бащата на Кармине Ноча беше престъпник, както и моят. И двамата с Кармине бяхме учили в университети от Бръшляновата лига, и двамата бяхме служили в морската пехота, и също така и на двамата бащите ни бяха връчили ключовете за семейния бизнес.

Освен тези неща, аз и Кармине Ноча нямахме нищо общо.

Той беше трето поколение убиец, никога не беше залавян, нито дори съден. Беше в списъка за наблюдение на ФБР, но нямаха доказателства в подкрепа на онова, което знаеха, а именно че беше поръчал убийството на трима души. Нямаше оставени отпечатъци, оръжие на убийството или запис от полицейското наблюдение.

Доносниците бяха убити, преди да дадат показания.

Бащата на Кармине, Донът, беше готов да се оттегли и се говореше, че синът му ще заеме мястото му… че и повече. Според слуховете фамилията Ноча щеше да се разширява на изток през следващата година — от централния им щаб в Лас Вегас към Чикаго.

Беше невиждано в историята на мафията сателитна организация да се върне към корените си, но Ноча беше безочлив и баща му го беше възпитал да постига големи неща.

Похитеният микробус с тридесет милиона долара в лекарства беше първата по-важна стъпка в плана за разрастване на Кармине, а сега именно този микробус седеше на пътя му. И понеже преди шест месеца аз го бях помолил за помощ, за да предпази брат ми от получаването на урок, който може би нямаше да преживее, за да може да го оцени, се бях превърнал в съюзник на мафиот. Направо си бяхме станали близки. Ноча ми се обади около три сутринта. Не поздрави. Каза, че дистрибуторите, които вече са платили за лекарствата, са много недоволни.

И преди го беше изтъквал.

— Работим по въпроса, Кармине. Нямам нужда от повтаряне.

— При нас няма часовници.

Така ми напомняше, че моето време беше на негово разположение. Разказах му за развитието по случая и какъв е планът и той затвори, без да се сбогува.

Отново потънах в сън.

Тичах след Колийн и се опитвах да й кажа, че съжалявам, но тя не спираше да бяга от мен. Телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше моят добър приятел лейтенант Мичъл Тенди.

— Намирам се в квартала, Джак. Ще се радвам да се отбия, ако има нещо, което искаш да ми кажеш.

— Вече ти казах, Мич. Не съм го направил аз.

Тенди се изсмя подигравателно и затвори.

Когато и Джъстийн се обади да ми съобщи за ареста на Дани Уитман, заподозрян в убийство, вече бях напълно буден.

83

Отписах се на регистратурата на хотела и тръгнах към офиса, като карах с 15 километра в час под максималната позволена скорост. Тенди ме следваше до улица „Фигероа“ и изсвири два пъти със сирената, когато свих към подземния гараж на сградата.

Мичъл Тенди беше хиена.

Влязох в офиса си в седем и половина тъкмо за да хвана второто обаждане на Джъстийн за тази сутрин. Съобщи ми, че Дани Уитман е в лазарета на „Туин Тауърс“.

Изтръпнах само от спомена за това място. Все едно някаква леденостудена ръка ме беше сграбчила за врата — чувството беше ужасно, но не можех да се отърся от него.

— Какво мислиш, Джак? — попита Джъстийн. — Да оставим ли Дани да се оправя сам, или да продължа да работя с него и дружките му, докато не разбера дали е убил Пайпър Уиник?

— Струва ми се, че ти мислиш, че е невинен.

— Натам клоня. Той мисли, че някой го разиграва. Бърника му в мозъка. Кой би го направил? Какво биха могли да целят с това?

Джъстийн обожаваше загубените каузи. Ако сбъркаше, казваше: „Принцеса Направи-Добро, удари отново“. Но имаше добри предчувствия. Най-лошото, което можеше да се каже за Джъстийн, беше, че отделяше прекалено много от времето си на случаите и влагаше твърде много емоция.

Това означаваше, че ако тя успее да докаже невинността на Уитман, това щеше да е червена точка за Private, от която се нуждаехме.

— Ти решаваш — казах.

Залових се с доклада на Круз за разпитите в кубинския клуб в Холивуд, а когато Вал Кени влезе в осем часа, я помолих да въведе доклада в системата и да отбележи някои моменти, които изискват допълнително проучване.

Докато те двамата с Коуди работеха пред моя офис, аз отделих известно време по случая „Щатът Калифорния срещу Джак Морган“ и открих някои факти за Колийн Мълой, които тя не ми беше споделяла. Бях се заровил в това, когато влезе Вал.

— Открих нещо за жената, с която Круз се е срещнал тази нощ.

— Кармелита Гомес?

— Карън Ричи. Жената в инвалидната количка.

— Продължавай.

— Преди да стане Карън Ричи, тя се е казвала Карън Кийс. Излежала е пет години в женския затвор за изнудване. Имало е сбиване и са я намушкали. Така се е озовала в инвалидната количка. Пуснали са я по-рано за добро поведение.

Вал оползотворяваше добре времето, прекарано в полицията в Маями. Канех се да й кажа да продължи с проучването на Ричи, но тя още не беше приключила.

— Има и друго, Джак. Историята, която Кармелита Гомес е разказала на Круз, не е вярна. Казала е, че мъжът, който й е дал информацията, се казва Били Муфан.

— Той е бил нейният шофьор, нали така?

— Така твърди тя. Казала е на Круз, че след като клиентът й е бил убит в „Морска панорама“, нейният шофьор — Били Муфан й е споделил, че може би го е сторил шофьор на лимузина, и че може би същият този шофьор е убил мъжа от „Луна“. Само че в Калифорния не е издавано разрешително за шофьор на никого на име Били или Уилям Муфан. Не го намирам в никоя база данни, както и да изписвам името.

— Значи според теб тя е излъгала Круз.

— В най-добрия случай крие името на шофьора, който я е предупредил.

Казах на Вал да информира Круз, а после Коуди ми позвъни и ми съобщи, че Джинкс Пул ме търси на първа линия. Приех обаждането.

— Би ли вечерял с мен тази вечер, Джак? Важно е.

84

В един и петнайсет следобед Дел Рио и Круз седяха в колата на огромния паркинг под сянката на моста на Деветдесет и шеста улица. Паркингът се намираше на километър и половина от лосанджелиското летище и беше ограден от осемлентовия булевард „Сепулведа“ и надлеза на „Осморката“. Лимузини, таксита и друг вид обществени превозни средства се стичаха непрекъснато и се редяха на опашки под подредените по азбучен ред означения, изчаквайки да влязат в летището.

Те следяха един определен човек — Пол Ричи, бияч от Хавана, женен за източника им — жената в инвалидната количка. Ричи си лафеше с трима други шофьори. Той хвърли поглед към служебната кола на Private, а после отвори вратата на неговата кола и извади сандвич от хладилна чанта. Извика на един от останалите шофьори:

— Ей, Бакстър, имаш ли горчица?

— Мога да ти дам друго кафяво и горчиво нещо, какво ще кажеш? — изсмя се Бакстър.

Докато наблюдаваха от мерцедеса, Круз се обърна към Дел Рио:

— Това е той. Ричи е онзи с евтиния костюм и шофьорската шапка.

Дел Рио облече якето си и попита:

— Пистолетът ми вижда ли се под това?

— Ти изглеждаш все едно носиш оръжие даже като спиш.

— Това е добре, защото искам Ричи да замръзне на място. Не искам да го гоня. Малко си навехнах крака при скалното изпълнение.

— Оф, приеми го, Рик, просто остаряваш.

Дел Рио заяви, че не е стар и че все още може да счупи от бой всеки с неговия ръст.

— Няма да ти се наложи, Рик. Аз ще те защитавам — каза Круз.

Дел Рио му хвърли гневен поглед. Круз се разсмя и стегна ластика на опашката си. Щом го нагласи, каза:

— Готов ли си, партньоре?

Двамата отидоха при четиримата мъже, които стояха под знака с буквата „Д“.

Двама от тях, включително Пол Ричи, караха лимузини. Другите бяха с униформи на автобусна компания, превозваща пътници от летището. Те бяха дебели, нямаше да представляват проблем. Но шофьорът до Ричи беше мускулест и млад. Изглеждаше като човек, лежал в затвора.

— Пол Ричи? — попита Круз.

Разговорите секнаха.

Ричи се изпъчи.

— Аз съм Ричи. К’во искаш?

— Помниш ли ме?

Круз разгърна якето си и показа пистолета си, онзи, който трябваше да предаде пред клуба.

Ричи погледна пистолета, врътна се и хукна бързо към изхода, като шапката изхвръкна от бръснатата му глава.

— Само искаме да поговорим — изкрещя Круз.

Този тип тичаше доста бързо.

— Мамка му — каза Дел Рио.

85

Пол Ричи, денем — шофьор на лимузина, нощем — бияч, тежеше сто килограма, голяма част от които бяха мускули. Той профуча покрай малката административна сграда на входа на паркинга, сви рязко наляво по тротоара и ускори бяг по страничната улица.

Круз го подгони.

Той беше по-дребен, но по-бърз и настигаше Ричи, който тичаше покрай висока ограда, покрита с лозница, на север към булевард „Сепулведа“.

Круз не искаше да се озоват на булеварда. Преследване на бегом през осемте платна в засиления трафик си беше гаранция за верижна катастрофа.

— Ричи, спри — извика той, но мъжът излезе на пътя, като показа доста добри полеви маневри, докато се провираше между бързодвижещите се коли.

Засвириха клаксони — първо към Ричи, а после, защото движението се беше забавило. Само след миг Круз го изгуби от поглед. Застана неподвижно за няколко секунди, вдишвайки дълбоко дизеловите изпарения, и се опита да обхване цялата сцена наведнъж. Всякакви по големина автомобили препречваха гледката и той започна да се ядосва.

Какво му стана на тоя, че хукна така?

В този момент Круз видя лъскавата глава на Ричи. Намираше се през пътя, в основата на стълбите, които водеха от „Сепулведа“ към надлеза. Нямаше къде да отиде, щом веднъж се качи горе, но той въпреки това го правеше. Тъпак.

Круз с мъка си проправи път през ревящите коли, размахал фалшивата си полицейска значка, за да накара колите да намалят и да го пропуснат.

— За бога, Ричи. Не съм ченге — извика.

Успя да прекоси „Сепулведа“, а Ричи се катереше по горната част на стръмната стълба. Той обърна глава, видя, че Круз го настига… и пропусна едно стъпало. Хвана се за дръжката твърде късно и политна надолу, давайки възможност на Круз да се приближи.

Круз се изкачи по стълбите и най-после го настигна.

— Стига ли ти толкова тичане за днес?

Пресегна се да подаде ръка на мъжа да се изправи и той я пое. Но веднага щом се изправи, Ричи замахна към челюстта на Круз. Биячът загуби равновесие и Круз с лекота избегна удара, а после му го върна, като го прасна на свой ред. Юмрукът му попадна директно в челюстта на Ричи и той отново се строполи, този път окончателно.

— Шампион в лека до средна категория на Калифорния — кресна му Круз. — Ето с кого се биеш.

Точно в този момент Дел Рио докара мерцедеса на тротоара под стълбите.

Излезе и си оправи якето.

— Подкреплението пристигна — викна на Круз и отиде при тях на стълбите.

Няколко души ги подминаха, като се стараеха да не срещат погледите им.

Дел Рио се обърна към Ричи:

— Слушай сега, копелдак такъв, не ни интересува историята на живота ти, ясно? Само ни кажи каквото искаме да знаем и изчезваме.

Ричи потърка челюстта си.

— Не сте ли ченгета?

— Можеш ли да повярваш? — обърна се Круз към Дел Рио и отново подаде ръка да помогне на Ричи да стане. — Гледай сега, Пол, ние не сме полицаи. Не искаме да нараним нито теб, нито някого другиго. Платихме на Карън и Кармелита за информация за петте убийства на клиенти на проститутки в област Лос Анджелис. Но не я получихме.

— Каква информация? Каква информация?

Човекът още беше паникьосан и Круз вече си мислеше, че някой от хората, които минаваха по надлеза, може би беше извикал полиция.

— Кармелита каза, че шофьор на име Били Муфан й е издрънкал, че убиецът е един от техните шофьори. И че Били е взел свръхдоза. Но човек с това име не съществува и никога не е съществувал. Онова, което тя не ни каза, е, че ти караш лимузина. Голям пропуск. Ти ли си „Били Муфан“? Знаеш ли кой е убил онези мъже?

— Не, не, не. Не съм аз. Имам разрешително само от шест месеца. Нека ви го покажа. Вижте го.

Дел Рио го погледна.

— Ако ви кажа името на човека, ме оставяте, нали? И няма да ни замесвате. Не искам Карън или Кармелита да пострадат.

— Това е сделката. Не си ни казвал името, нито къде да открием този тип.

— Окей — каза Ричи. — Вижте, той е първият съпруг на Карън. Тайсън Кийс. Той е шофьорът, който е казал на Кармелита за убийствата. Не го знам къде живее. Не искам и да знам.

Пол Ричи отказа да го закарат обратно на паркинга, така че Дел Рио и Круз се качиха в колата и потеглиха за центъра към Private.

— Тайсън Кийс. Дали той знае кой е извършил убийствата? Или е бил той самият? — попита Круз.

86

Нямах желание да ходя на вечеря с когото и да било. Исках да проследя брат ми на излизане от офиса му и да видя къде отива, с кого и какво е намислил.

Но Джинкс беше наш клиент, освен това беше добър човек и ако все пак трябваше да избера с кого да вечерям, то тя стоеше начело на краткия ми списък.

— Ранна вечеря става ли? — попитах я.

Тя каза, че й е удобно, и прецених, че ако се срещнем в шест, бих могъл да съм пред къщата на брат ми в осем.

Отидох с колата до ресторант „Ред О“, който титулуваният главен готвач Рик Бейлес беше отворил неотдавна — през 2010 година. Мястото изглеждаше грандиозно още от внушителните врати откъм Мелроуз, които водеха към остъклен двор. Вътрешността представляваше съчетание между дизайн и архитектура, които напомняха за Саут Бийч и за някой популярен курорт в Мексико. Най-отпред имаше голяма обща маса, над която висяха ръчно изработени полилеи. Следваше тунел от криви стъкла, като изложба на текила, а навсякъде наоколо имаше огромни саксии с палми.

Бях чел, че модерната мексиканска кухня тук е невероятна, дори и за град, който се слави със своята мексиканска храна. Когато в шест часа долових парливия шоколадов аромат на сос моле, осъзнах, че бях изгладнял за истински хубаво ястие.

Джинкс ме чакаше в едно от малките обособени за хранене пространства, сгушено в ниша, встрани от голямата зала. Диваните, фотьойлите и табуретките бяха облицовани с черна кожа. Обаче колкото и да ми харесваше обстановката, истинската атракция беше Джинкс. Разменихме си целувки по бузата, поръчахме питиета и веднага щом сервитьорът донесе коктейлите с текила, тя каза:

— Кажи ми нещо хубаво, Джак. Нощем броя овце, за да се приспя, а снощи стигнах няколкостотин хиляди.

Усмихнах се.

— Говоря сериозно. Двеста хиляди.

Пак се усмихнах и двамата се разсмяхме.

Беше минала почти цяла седмица, откакто Джинкс беше станала наш клиент и Круз, и Дел Рио бяха вложили доста време по случая й.

— Мисля, че имаме напредък — казах й аз.

Сервитьорът взе поръчката ни и като си тръгна, разказах на Джинкс за вечерта, в която Круз беше ходил в „Хавана“ и как двамата с Дел Рио бяха притиснали шофьора на лимузината по-рано този ден.

— Имаме идея как да намерим този Тайсън Кийс. Ако знае кой е убил клиентите на проститутките, ще го разберем.

— Защо Карън Ричи и Кармелита Гомес са скрили името му?

— Ричи се е страхувала от него. Както изглежда, Кийс е агресивен. Не знам защо жените се женят за такива мъже. Не разбирам и защо остават с тях.

— Моят съпруг също ме биеше — каза ми Джинкс. — Сложно е. Исках да ти разкажа за това.

— Разкажи ми.

Джинкс отпи от коктейла си. Каза, че иска да ми разкаже, но от изражението й разбирах, че й е трудно да намери думи за тази история. Затова просто седях до нея и изчаках да стане готова.

— Аз го убих. Искам да знаеш, че аз убих съпруга си.

87

Нямаше нищо в Джинкс Пул, което да ми навява мисълта „убийца“. Тя беше умна, спокойна и уважавана бизнес дама, а признанието й прозвуча неподправено, делово и невероятно.

Въпреки това й повярвах. И все пак шокът ме беше зашеметил… и не се постарах да го скрия.

— Джинкс, не можеш да ми споделиш, че си извършила углавно престъпление. Аз не съм адвокат, нито пък свещеник. Мога да бъда призован в съда и да ме принудят да свидетелствам.

— Дори аз не разбирам защо исках да ти кажа. Но усещам, че трябва. Искам да узнаеш за смъртта на съпруга ми от мен самата.

Тази ситуация не ми харесваше. Едва познавах Джинкс Пул. Защо ми доверяваше това? В онзи момент за пръв път си зададох въпроса, дали тя нямаше нещо общо с убийствата в хотелите.

— Съпругът ми беше Кларк Лангстън. Чувал ли си за него?

— Притежаваше няколко телевизионни канала през деветдесетте, нали?

— Да, същият.

Въпреки предупреждението ми, Джинкс започна да ми разправя своята история. Каза ми как преди двадесет години през лятото между първата и втората си година в Бъркли бе срещнала Кларк Лангстън. Тогава работела като сервитьорка в хотел на Пебъл Бийч.

— Кларк имал яхта, самолет и вили в Напа, Остин и Шамони. Бил толкова чаровен, може би като Джордж Клуни. Богат, красив и забавен — и винаги бил заобиколен от приятели. Той бил магнетичен, разбираш ли какво имам предвид? Аз бях дете. И си паднах по него, Джак. И то много сериозно.

Джинкс някак си се озари, докато ми описваше онова, което е смятала просто за фантастична лятна любовна история. Но тогава Лангстън й казал, че разводът му е приключил. Предложил й брак, пръстен с голям диамант и живот с голямо бъдеще към него.

— Омъжих се за него през септември същата година. Родителите ми казваха да почакам, но аз бях на деветнадесет. Мислех си, че знам всичко. Не знаех нищо. Напуснах университета и се превърнах в госпожа Кларк Лангстън, като получих всичко онова, което вървеше в комплекта.

Джинкс спря да говори. Преглътна и на няколко пъти колебливо се опита да започне наново. Беше й трудно да продължи, но след малко успя.

— Няколко месеца след като се бяхме оженили, той започна да ме унижава публично, като флиртуваше с други жени или ме караше да му нося разни неща. Всъщност беше още по-лошо, когато бяхме сами. Той пиеше всеки ден. Докато не се замая. Дотогава не бях виждала истински пияница, Джак, а Кларк ставаше гневен и агресивен, като се напиеше. Извиваше ръцете ми зад гърба, притискаше ме до стената и ме насилваше. Скоро това стана единственият начин, по който правехме секс. Така му харесваше на него. Един път беше стиснал гърлото ми, беше ме превил назад над мивката и крещеше в лицето ми колко съм нищожна. На мивката лежеше нож и докато се усетя, вече го стисках в ръка и го насочвах към гърба му… бях го сторила несъзнателно. Това беше първият път, когато ми мина мисълта за убийство.

— Сподели ли с някого за него? За това, което ти прави?

— Не. В неговата среда не можеше да направиш подобно нещо, а аз вече нямах своя. Така или иначе, никой нямаше да ми повярва. А най-смахнатото е, че понякога съзирах в него човека, когото бях обикнала… и все още обичах. Можеш ли да си представиш?

— Съжалявам да го чуя, Джинкс. Това е ужасна история.

Сервитьорът донесе ястията и попита дали имаме нужда от още нещо. Отговорих му, че всичко е прекрасно, но истината е, че апетитът ми се беше изпарил. Джинкс продължи:

— Бяхме женени от около две години, когато отидохме на сватбено тържество, което беше доста далеч от утъпкания път, ако изобщо някога е имало такъв до Частен клуб и голф игрище „Уилоу Крийк“. Кларк беше в стихията си. Вдигна тост и подари на новобрачната двойка кола за сватбен подарък. Докато булката танцуваше с него, видях на лицето й изписани смущение и страх. Аз самата бях имала същото изражение. И досега го нося, по дяволите. Дадох си сметка, че младоженката също е била измъчвана от моя съпруг, но е извадила по-голям късмет от мен. Измъкнала се е. По пътя към къщи Кларк обърка пътя. Имахме джипиес, един от първите модели, но аз не знаех как да боравя с него, а Кларк беше страшно наквасен и вземаше завоите рязко и с висока скорост по банкета на пътя. Денят беше към края си, а ние се намирахме в отдалечен селски район. Кларк ми каза: „Извади картата, пухкавелке. За нищо ли не те бива?“. Аз я извадих от жабката и започнах да му казвам на глас посоката, за да излезем обратно на магистралата… от това обаче го осени грандиозна идея. Каза ми да му давам указанията за посоката с електронен глас като този от джипиеса. Да го изимитирам.

Кимнах на Джинкс да продължи.

— Видяхме табела за езерото на Уискитаун. Кларк каза: „Уискитаун, а. Звучи ми като място тъкмо като за мен“. И аз заговорих като електронното устройство: „Завий надясно. След… хиляда и петстотин метра. Завий надясно. След… хиляда метра.“

Джинкс се обърна към мен. Изглеждаше дребна, малка и уязвима.

— Досега не съм споделяла толкова много от тази история с никого. Съжалявам, Джак. Май допуснах грешка.

И аз смятах, че е допуснала грешка, но в момента вече се намирах на онзи криволичещ път заедно с нея и не виждах какво следваше зад завоя.

Дали беше намушкала съпруга си?

Или го беше удушила с жица?

— Няма нищо — казах. — С мен си в безопасност.

В онзи момент осъзнах, че гледната ми точка се беше променила.

Исках да чуя историята на Джинкс.

Освен това исках тя да не пострада.

88

Докато ми разказваше за живота и смъртта на Кларк Лангстън, Джинкс все още изглеждаше изплашена, сякаш призракът на мъртвия й съпруг продължава да я преследва. Вероятно тя все още го обичаше.

— Намирахме се на черния път, който обикаляше езерото. Рибари с лодки прибираха такъмите си. Пътят се превърна в коларски — целият обрасъл с треволяк и плевели и съвсем пуст. Аз продължавах да говоря с електронен глас. — Джинкс се усмихна, но беше от притеснение. — Джак, този смешен контрол, който наужким упражнявах над съпруга си, ме изпълваше с въодушевление. Все едно играехме на някаква извратена версия на „Кой е по-смелият“. А той ме дразнеше: „Да не мислиш, че не ми е ясно какво си намислила?“. Не знаех какво е разбрал, но на мен ми хрумна една идея… че може би ще успея да го накарам да разбие мазератито. Исках да го нараня. Исках да умре и нямаше значение дали аз щях да загина с него. Казах му да завие надясно на следващата отбивка. Това беше пътят към природния парк.

Аз се облегнах на стола и се взрях в лицето й. Представих си тази борба преди двадесет години — тираничният по-възрастен мъж и неговата съпруга, която си мечтае да му го върне. Емоционално, Джинкс все още беше там.

— Все още не се беше стъмнило съвсем — продължи тя. — Казах му да завие пак по пътя, който водеше към рампата. Той ме послуша и се качихме отгоре с 60 километра в час. Аз изгубих самообладание и извиках, но Кларк изпитваше огромно удоволствие да ме плаши и искаше да ме накара да съжалявам, че съм го предизвикала. Той ми се присмиваше, Джак. Натисна още повече педала за газта.

— Той осъзнаваше ли къде се намира колата?

— Никога няма да разбера това. Може и да си е мислил, че може да спре навреме или да не е преценил разстоянието. Може и да си е мислил, че неговата кола за четвърт милион долара може да лети. Знам само, че той така и не натисна спирачката. Аз разкопчах моя колан. — Джинкс беше свела глава. Вече говореше много бързо, искаше да се свърши по-скоро. — Отворих вратата и скочих, преди колата да докосне водата. За известно време след това не усещах нищо. Не чувах нищо, не виждах нищо, мислех си само, че трябва да стигна до брега, който не беше много далеч. Не погледнах назад. Вървях малко, една кола спря, а на полицията казах, че съпругът ми е изгубил контрол над управлението на колата. Когато извадиха колата от езерото, се видя, че Кларк все още е със закопчан колан. Алкохолът в кръвта му беше три пъти повече от допустимото и смъртта му беше обявена за нещастен случай. Нямаше допълнителни въпроси. Бях на погребението. Плаках. После се преместих в Ел Ей. Върнах моминското си име и довърших образованието си.

— Купила си хотел.

— Да. Веднага след като се дипломирах. Купих един хотел с двата милиона долара, определени в предбрачния ни договор. Взех назаем много по-голяма сума. Реновирах цялата сграда и я отворих отново под името „Бевърли Хилс Сън“. После купих и другите два. Бях като обезумяла. Имах нужда да работя и да си докажа, че животът ми има някаква стойност. Че не ми беше необходима любовта на Кларк… нито презрението му към мен. Джак, онова, което сторих на езерото Уискитаун… Аз поисках смъртта му и направих така, че желанието ми да се сбъдне.

Очите й се бяха насълзили, но тя не си позволи да се отпусне.

— Имах чувството, че убийствата в хотелите ми са отплата за смъртта на Кларк и за парите, които получих от него.

— Джинкс, ти ли направи съпруга си пияница, агресор или изнасилвач? Ти ли го накара да политне от рампата?

Продължих в този дух, но тя ме спря, като сложи ръка на гърдите ми. Бореше се да изрече нещо.

— Страх ме е… да се доверя на себе си отново… да бъда отново с мъж.

Тя се наклони към мен.

— Бих желал да те прегърна в този момент — казах.

Тя вдигна пълните си със сълзи очи към мен и прошепна:

— А аз се нуждая от прегръдка.

Обгърнах я с ръце и тя най-после си позволи да заплаче.

Не бях очаквал да я почувствам близка. Дори не приветствах това усещане, но то беше неоспоримо. Много харесвах Джинкс.

89

Беше малко след полунощ. Освен носената от вятъра найлонова торбичка и странната кола, която се беше озовала в неподходящия квартал, на ъгъла на „Андерсън“ и „Артемус“ не се случваше абсолютно нищо.

Служебната кола на Private, сив шевролет седан 2007, беше паркирана на „Андерсън“, южно от „Артемус“, така че момчетата имаха видимост както към входа на „Червената котка“, така и към товарните рампи на „Артемус“. Дел Рио седеше на шофьорското място, Круз беше до него, а Скоти — на задната седалка. И тримата бяха много тихи.

— Обадѝ се на Джак — каза Круз.

Дел Рио се свърза с Джак и му съобщи къде се намират. Изразиха мнението си как да откраднат цяло състояние в незаконни лекарства от името на мафията в Лас Вегас, без да бъдат хванати, без да ги хвърлят в пандиза за двайсет години и без никаква помощ от Кармине Ноча.

— Ще стане прекалено късно, Джак — каза Дел Рио. — Скоро ще изнесат оксито кашонче по кашонче. След още някоя и друга седмица вътре ще намерим само празен микробус и тогава Ноча ще троши глави. И ще започне с твоята.

Джак каза на Дел Рио да действат и той затвори телефона. Круз запали колата и я закара до „Бойд“ — сляпата улица, успоредна на „Артемус“. Там паркира между камионите за доставка и товарните коли. От двете страни на улицата имаше складове от бетонни блокчета, които бяха нашарени с графити.

Дел Рио се обърна назад:

— Скоти, ти си. Време е за рокендрол.

Скоти отпи вода от бутилката си и отговори:

— Харесах си прозореца под стълбите.

— Не се бави.

Скоти извади чифт работни ръкавици, изключи лампата на покрива на колата и отвори задната врата.

Скоти беше облечен в черно от глава до пети и беше почти невидим, с изключение на сиянието, идващо от русата му коса. Дел Рио и Круз го наблюдаваха как стигна до края на улицата и пресече. После се изгуби от поглед.

Тридесет секунди по-късно изпищя аларма, а още няколко секунди след това задната врата се отвори.

Скоти влезе и попита:

— Засякохте ли ми времето?

— Беше бърз, човече — засмя се Круз. — Като в онези филми, в които спират времето и някакъв тип тича между всичките онези замръзнали хора, сещаш ли се?

— Да видим сега колко бързо ще се отзове полицията — каза Дел Рио.

След четири минути се чуха първите сирени, полицейските коли дойдоха от юг по „Андерсън“ и спряха там, където не ги виждаха. По звука на пращящите полицейски радиа Дел Рио предположи, че са пред входа на товарните рампи.

Тримата детективи се смъкнаха ниско на седалките, а Дел Рио се уверяваше сам, че още не е извършено никакво престъпление. Скоти единствено беше хлопал по прозореца, докато не се включи алармата. Изчакаха да дойдат още коли, но освен двата крайслера други не се появиха.

След като полицаите си тръгнаха, Дел Рио и екипът му повториха същото: задействаха алармата, после изчакаха полицаите да дойдат и отново да си тръгнат.

А след това още веднъж.

90

Джъстийн се събуди от някаква врява. Роки беше подивял и лаеше, а ноктите му трополяха по пода, докато се плъзгаше по паркета, търчейки към входната врата.

Погледна часовника. Беше малко преди седем.

Какво ставаше, по дяволите?

В промеждутъците на излайванията на Роки тя чу настоятелния звънец на вратата.

Наметна халат над копринената си пижама и отиде до вестибюла, като си мислеше, че това трябва да е Джак. Кой друг би посмял? Надникна през шпионката и после отвори вратата на Лари Шустър, мениджърът на Дани.

Дрехите му бяха измачкани, брадата му неравна и набола… на кратко, изглеждаше така, сякаш е спал в колата си.

— Извинявам се за часа, доктор Смит, но трябва да говоря с вас.

— Наричай ме Джъстийн. Да не би нещо да се е случило с Дани?

— Не, той още е в лазарета. Цяла нощ обикалях с колата. И накрая взех решение.

— Нека ти предложа нещо, Лари. В девет часа ще бъда в офиса си. Защо не дойдеш да се видим там?

— Ще ти отнема само няколко минути. Моля те. Важно е. Не мога да рискувам някой да ме види и да реши, че съм ти казал онова, което знам.

— Какво ще стане, повече няма да можеш да си поръчаш обяд в този град ли?

— Точно — усмихна се Шустър.

Джъстийн го покани да влезе. Заведе го в кухнята, помоли го да направи кафе и да седне на плота да я изчака. Тя отиде в спалнята и се върна след няколко минути, преоблечена за работа. Джъстийн извади кутия с мляко от хладилника и наля кафе в две чаши.

— Искаш ли захар?

— Да, ако обичаш.

Джъстийн постави захарницата до млякото. После нахрани котката и кучето и подкани Шустър да говори.

— Имаше и други момичета.

— Какви други момичета?

— Други, освен Кейти Блекуел — през последната година три други момичета заплашиха да съдят Дани за нежелан… ъъ… сексуален контакт.

— Мамка му. Трябваше да ми го кажеш, преди да поема случая, Лари. Това нещо може да анулира договора, не че вече нямахме достатъчно основания да пожелаем на вас и Дани късмет и да си продължите по пътя без нас.

— Моля те, не го прави.

— Знаеш ли, че преди бях психотерапевт в болница за психично болни?

— Да. В онова място в Санта Моника. „Кръстопътища“.

— Именно. Така че знам едно-друго за психическите разстройства. Само че начинът, по който Дани продължава да ме разиграва, ме кара да си мисля, че връзката му с реалността е нарушена. Той си вярва на измислиците.

— Не, той казва истината. Беше верен на Пайпър. Не е правил секс с тези момичета.

— Тогава кой? Тези глупости за това, че някой му направлява живота, може и да му издействат някаква сделка поради невменяемост, но не бих разчитала на това. По-добре се подготви. Дани го чака затвор за доста дълго време.

— Той не е насилвал тези момичета и също така не е убил Пайпър.

— Лари, освен ако не ми кажеш: „Знам, че не го е направил, защото я убих аз“, няма да ти повярвам.

Шустър замълча. Просто стоеше и я гледаше втренчено.

— Ти ли уби Пайпър, Лари?

— Не, не. Съжалявам. Просто се замислих дали ще е безопасно за мен да ти кажа каквото мисля…

— Кажи ми, за бога! Или вземи се разкарай оттук и повече никога не ме търси!

— Алън Барстоу.

— Не ме карай да ти вадя думите от устата.

— Алън Барстоу е платил на онези момичета да мълчат.

Опитал се е да плати и на Кейти Блекуел. Алън очаква да спечели много, много милиони от Дани и би направил всичко, за да го задържи като клиент.

— За какво му е да убива Пайпър? Какъв може да е мотивът му?

— Пайпър не харесваше Алън. Опитваше се да убеди Дани да смени агенцията. Ако Пайпър е застанала между двамата, Алън може да е станал опасен. Той е доста плашещ тип. Наистина трябва да го провериш, Джъстийн. Според мен трябва да го набучиш на шиш и да пуснеш грила.

91

Джъстийн обиколи езерото в стил Вегас пред огромната сграда с черни прозорци в Сенчъри сити. Наричаше се „Монолит“ и приютяваше „Криейтив талънт мениджмънт“ — най-голямата и най-влиятелна агенция за таланти в Холивуд. А и в света.

На седалката до Джъстийн седеше Нора Кронин. По-рано тази година Джъстийн беше работила по един случай с окръжната прокуратура, за да помогне на полицията да заловят масов убиец, който беше хвърлил града в ужас, но се изплъзваше на ченгетата.

„Убиецът на ученички“ беше случай на лейтенант Нора Кронин, но въпреки първоначалното й недоволство, че прокуратурата е назначила Private да работи с нея, тя и Джъстийн си бяха паснали идеално, все едно бяха работили заедно от години.

Нора освежи червилото си, докато Джъстийн вкара колата в подземния гараж, взе билет от автомата и обиколи мястото, което сигурно беше повече квадратни метри от градчето, в което тя беше родена.

— Знаеш ли кое е най-смахнатото? През тази сграда минават повече пари, отколкото държавата харчи за отбрана.

Нора беше едра, с телосложение на танк и имаше добродушен, сърдечен смях, който сега пусна на воля.

— Много си забавна, Джъстийн. Всъщност нямам търпение да видя как изглежда отвътре.

— Нима? Аз мисля, че ни очаква съвсем истински двубой в стил гладиатор с егоцентричен меркантилен скапаняк, който може да се окаже и убиец, освен това.

— Може и да не успеем с този номер, просто те подготвям. Ако ни изгони, трябва да си тръгнем.

— Хайде де, Нора. Едно ченге и един психотерапевт все ще успеят да го притиснат в ъгъла. Той ще проговори. Даже ще ни умолява да го изслушаме.

Нора пак се разсмя.

— Ама какъв добър екип сме, а? Както и да е, това място може и да е Колизей, но ние трябва да преборим един лъв. Само един. Ето, вземи това.

Тя се пресегна към пода на колата, вдигна една папка и я подаде на Джъстийн, която я пъхна в куфарчето си.

— Остави говоренето на мен — рече Джъстийн.

— Добре. Аз ще ти бъда охрана.

— Чудесно — изсмя се Джъстийн. — Винаги съм искала да си имам.

92

Джъстийн и Нора се качиха с асансьор от паркинга до фоайето на агенцията, което представляваше просторно, облечено в мрамор пространство с крещящи творби на модерното изкуство. Огледални стълби мамеха окото, като не оставяха място за съмнение, че се издигат на девет метра през тавана на рецепцията, самият той направен от стъкло.

Мястото беше създадено с идеята да впечатлява и да вдъхва страхопочитание… и успя да предизвика и двете чувства у Джъстийн.

Беше се присмивала на тази агенция, наричайки я „черната дупка на алчността“, но сега усещаше мощта на това място. Могъществото на парите.

И те двете с Нора трябваше да се оправят сами.

Джъстийн съобщи имената им на администраторката на рецепцията, разписа се в приемната книга и заедно с Нора седнаха по-встрани на помещението, за да наблюдават шоуто. Наоколо актьори репетираха репликите си и ръкомахаха по ъглите; влизаха и излизаха куриери; групи добре облечени хора влизаха в агенцията през врати, които така безупречно се сливаха със стените, че сякаш изобщо не съществуваха.

В една от тези групи беше Том Круз.

Итън Хоук напусна сградата. Петнайсет минути след като бяха дошли, един млад мъж се спусна по едно от невидимите стълбища. Носеше бяла ленена риза, тъмен панталон и самодоволно изражение на лицето си. Приближи се до Джъстийн и Нора и каза:

— Името ми е Джей Дейвис и съм асистент на господин Барстоу. Алън е готов да ви приеме.

Джъстийн взе куфарчето си. Имаше усещането, че носи бомба, и си помисли, че Алън едва ли е готов точно за това. Когато влязоха в офиса, Барстоу стоеше с гръб към вратата и крещеше на някого в микрофона на портативната си слушалка:

— Казах не, смотан педал. Лили Паджет няма да прави пробни снимки. Ти вече сключи сделката и ако посмееш да я отмениш, ще те съдим за нарушение на клаузите в договора. Ще ти вземем всичко, включително и потта от топките! Да. Сериал на една медийна група. Джери Брукхаймър. Тя му отказа. Сега разбра ли ме?

Барстоу изключи връзката, обърна се и видя двете жени да влизат в големия му, прозрачен ъглов офис. Усмивката му беше сияйна, но студена, като зимно слънце върху повърхността на замръзнало езеро.

— Как е Дани? — попита той и се ръкува с Джъстийн. — Надявам се, че носите добри новини.

Джъстийн представи Нора като свой партньор и двете седнаха около масичката за кафе на Барстоу, откъдето се виждаше конструкция на Франк Стела с размерите на стена на плевня и се разкриваше панорамна гледка на Западен Холивуд и Бевърли Хилс.

Но Джъстийн се взираше внимателно в Алън Барстоу. Кожата му беше сипаничава, косата му оредяваше и имаше тесни рамене, но самочувствието му беше в излишък. То се дължеше на факта, че беше един от най-продуктивните агенти в „Си Ти Ем“ и правеше страшно много милиони долари на година.

Джъстийн седна на ръба на фотьойла за пет хиляди долара, остави високата кристална чаша с вода „Уотърфорд“ на масичката от бразилска череша и каза:

— Алън, ние смятаме, че знаем кой е отговорен за смъртта на Пайпър Уиник, но ни трябва твоята помощ.

Барстоу натисна някакъв бутон на своя фотьойл и каза:

— Джей, не ме свързвай с никого. — След това се обърна към тях двете: — На ваше разположение съм.

— Смятаме, че Пайпър е убита от някого, който я е ревнувал заради връзката й с Дани.

— Сериозно? Това е странно.

— Малцина са знаели за Дани и Пайпър. Ти, Марв Кулос, Лари Шустър, приятелят на Дани — Ковакс и неговият асистент — Ранди Бун. Само че тяхната връзка не е била публично достояние. Както и това, че той притежава хижа в Топанга.

— Тогава очевидно го е направил някой, който е близък с Дани.

— Да. Ние мислим, че този мъж е очаквал Пайпър да му бъде благодарна, защото й е уредил ролята във филма, и да бъде привлечена от него, защото е влиятелен човек, но когато тя е избягала с Дани, той е побеснял. Логично е да е отишъл до хижата, да е събудил Пайпър и да я е накарал да тръгне с него по пътеката. Предполагаме, че са се скарали. И се е стигнало до физическа саморазправа.

Барстоу я прекъсна:

— Джъстийн, ще излагаш теория или ще ми искаш помощта? Кой, по дяволите, е сторил това с моето момче?

— Някой, който харесва млади момичета, Алън. Мъж, който наистина се увлича по млади момичета.

Джъстийн извади папката от куфарчето си, отвори я на масата, обърна я към Барстоу и прелисти страниците.

— Ето това възнамеряваме да покажем в полицията. Освен това, нещо ми подсказва, че снимките от тази папка някак ще стигнат до интернет. Милиони хора ще узнаят, че Алън Барстоу е сексуален престъпник. Това си ти, Алън. Ти си нашият човек.

93

Барстоу започна да заеква:

— Ка-кво… Ка-кво… Откъде взехте това?

По гръбнака на Джъстийн пробягаха тръпки. Наблюдаваше лицето на Алън Барстоу, докато се взираше в своите снимки от досието и доклада от ареста му за сексуални престъпления срещу малолетни. Надменността му се беше изпарила, а на нейно място се бяха появили по-примитивни знаци, като страх, яд и объркване — емоции, които карат хората да станат агресивни.

— Вече има софтуер, Алън — каза Джъстийн. — Той може да засече лицата на сексуалните престъпници във всяка една полицейска база данни, дори и престъплението да е станало преди десет години в Ню Джързи. Дори и ако си сменил името си.

— И какво от това? — рече той и метна папката от масата. — Твърдите, че това означава, че аз съм убил Пайпър? Вие будалкате ли ме? Гледайте сега. Единственият ми интерес към Пайпър Уиник беше финансов. Това е всичко.

Той грабна един брой на списание „Варайъти“ от масичката и посочи на Джъстийн заглавието — „Нюансите на червеното“.

— С филма е свършено — изкрещя Барстоу. — С този страхотен касов летен хит е свършено. Знаете ли какво спечелих, задето цяла година си скъсах задника от работа? Абсолютно нищо.

Колкото повече се ядосваше, толкова повече се успокояваше Джъстийн. Поне докато само викаше.

— Успокой се, Алън. Не казвам, че си възнамерявал да нараниш Пайпър. Казвам, че си се почувствал обиден. Опитал си се да й обясниш кой си ти и коя е тя. Нещата са излезли извън контрол. Тя се е отскубнала и…

Барстоу я прекъсна:

— Доктор Смит, вие напълно, не знам как да натъртя по-силно на това, абсолютно сте си изгубили и без това нищожния ум. Срещата ни приключи. Ако повторите и една дума от тази глупост, ще ви съдя за клевета, инсинуация и каквото още нашият правен отдел успее да измисли.

Той стана, отиде до вратата и каза на асистента си:

— Джей, изпрати тези хора до изхода. Не. Повикай охраната. — После се обърна към Джъстийн и Нора: — Имате една минута да напуснете помещението.

— Правомощията на полицията на Лос Анджелис надхвърлят тези на корпоративните служители — каза Нора.

Тя разкопча сакото си и показа на Барстоу златната значка, която висеше от верижката на врата й.

— В момента изследваме дрехите, с които е била облечена Пайпър Уиник. Ако открием ваше ДНК по нея, с вас е свършено. Освен това, разполагаме със свидетел, който твърди, че сте упоили както Дани, така и момичетата, които са обвинили Дани в сексуално посегателство. Свидетелят ни твърди, че вие сте организирали секс партита, Алън. А гостите ви са били млади момичета, пияни момичета, извратено копеле такова!

По коридора изтичаха мъже в униформи в цвят каки. Барстоу направи няколко крачки до вратата, отвори я и каза на началника на охраната:

— Съжалявам, Роджър. Обърках се. Всичко е под контрол.

После затвори вратата, спусна щорите, върна се при тях, но не седна.

— Вие сте полицай? Длъжна сте да уведомите, че сте полицай. Това е клопка. Не сте прочели правата ми. Няма да кажа нищо повече без присъствието на адвоката ми.

Нора се изправи и застана лице в лице с разярения Барстоу.

— Много грешите, господин Барстоу. Не съм длъжна да се идентифицирам, а правата се четат само ако сте задържан.

Очите му зашариха от Нора към вратата, после към Джъстийн и пак към вратата в търсене на спасителен изход.

— Не ми проваляйте живота заради това. Не съм убил Пайпър. Може и да съм канил момичета вкъщи заради Дани. Може и да съм им предлагал алкохол. Някои от тях може и да са се будили до него в леглото и да са заключавали, че са правили секс с него.

— Това не е признание. Това е „вероятност“.

— Но аз не съм бутнал Пайпър от скалата. Нито случайно, нито нарочно. Нямам нищо общо със смъртта й.

— Господин Барстоу — каза Нора, — арестуван сте по подозрение в убийство и няколко десетки по леки обвинения, заради които ще бъдете задържан, докато не проверим фактите по вашата версия. Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Време е да се обадите на този адвокат. Мисля, че ще установите, че по договора ви има постановена морална клауза, спрямо която „Си Ти Ем“ ще ви освободи от длъжност. Но пък пробвайте. Вижте какво ще стане.

Барстоу погледна Нора отчаяно.

— Почакайте. Ако ви помогна да хванете убиеца на Пайпър, може ли да сключим сделка?

Сделките бяха силата на Барстоу. Търсеше утеха в онова, което умееше добре.

— Ако имате информация, която да доведе до ареста и осъждането на убиеца на Пайпър Уиник, ще направя всичко по силите си да ви помогна — отговори Нора.

— Добре. Ще ви съдействам. Ще напиша всичко. Нека да се успокоим и да започнем отначало. Мисля, че знам кой е убил Пайпър. Не бях аз. Не е бил и Дани.

94

Джъстийн отново се намираше при хижата в каньон Топанга, но този път по светло, и стоеше заедно с доктор Сай и Нора Кронин на няколко метра от цветната леха, където пресните следи от гуми се бяха отпечатали в земята. Някаква кола е била паркирана наскоро в цветята, точно както беше казал Дани. Той също така беше казал, че който и да бе убил Пайпър, е бил в този автомобил. Специалистът по отпечатъци от гуми от полицейското управление на Лос Анджелис насочи своя апарат „Минолта“ и направи няколко снимки. След това положи до следите измервателна скЎла и засне още няколко кадъра.

— Благодаря ти, Стан. Засега това ни е достатъчно — каза Нора.

Доктор Сай се вълнуваше като дете на рождения си ден.

— Това е направо прекрасно, Джъстийн. Какъв страхотен отпечатък!

В лабораторията на полицейското управление разполагаха с два огромни скенера „Лейка“. Сай използваше „произведението на изкуството“ на Private — преносимият ZScanner 700 CX, който улавяше триизмерни образи в действителни цветове и се самопозиционираше в реално време. Не съществуваше скенер, който да го надмине.

— Не ми пука, че се фукаш, Сай — каза Нора. — Но да злорадстваш, просто не е готино.

— Само вметвам, че ще трябва да благодариш на Джак, че е похарчил петдесет хиляди за него — изсмя се Сай.

— Ако благодарение на твоя скенер хванем скапаняка, ще целуна Джак по устата, става ли?

— Ако Джак не възразява, нямам нищо против — ухили се Сай.

Триизмерният скенер приличаше малко на сешоар с две глави, споени за една дръжка. Сай постави мрежа от малки обозначителни маркери върху отпечатъка на гумата, след което прокара скенера над следата с едно непрекъснато движение. Докато го правеше, образът се прехвърляше на лаптопа на Джъстийн, който беше сложен на един пън наблизо. Всеки ръб, всяка извивка и всеки детайл от отпечатъка се появяваха на екрана.

Нора се приближи да види как Джъстийн вкара образа в софтуерната програма, която го сравни с шест хиляди отделни образци в специална база данни. Джъстийн затаи дъх, щом компютърът се спря на един отпечатък, който беше идентичен с образа, свален от Сай. На екрана изскочи думата „Съвпадение“.

— Имаме късмет.

Сай се присъедини към тях и застана над другото рамо на Джъстийн.

— Серия N — каза Сай. — Това е стандартна гума на порше. Джъстийн, може ли?

Той написа нещо на лаптопа и откри каквото търсеше.

— Гумите от серия N имат специална шарка. М-да, има тънък жлеб около външния раменен ръб. Смятам, че това е предпочитана гума за модел „Порше 911“. Ей, ей. Вижте това — продължи Сай и посочи едно плоско място в образа, което не беше част от следата на гумата. — Това е частичен отпечатък от обувка. Част от върха. Човекът е стъпил в пръстта, като е слизал от колата. Жалко, че е заличил останалите стъпки, като е дал назад.

— Можеш ли да пуснеш това в базата? — попита Джъстийн.

— Дори и да успеем да идентифицираме вида обувка, отпечатъкът не е достатъчен да ни разкрие номера или някои индивидуални особености.

Джъстийн си припомни станалото рано предната сутрин.

Тя беше тръгнала по пътеката зад хижата на Дани по посока на неговите викове. Дел Рио я беше настигнал и после бяха чули зад тях да се затварят вратите на коли.

Дел Рио беше продължил напред, а Джъстийн се беше върнала обратно до хижата. Там беше говорила с всеки един от мъжете, които бяха пристигнали да помогнат на Дани — Шустър, Барстоу, Кулос.

Тогава не беше огледала колите и не можеше да разпознае със сигурност нито един от автомобилите, които беше видяла в тъмното в четири часа сутринта. Въпреки това си мислеше, че една от тези коли беше порше.

Но какъв модел? Кой я беше карал?

Не можеше да каже. Обаче всички тези коли бяха паркирани на застланата с чакъл алея. Ако един от тези трима мъже е идвал по-рано, докато Дани е спял, ако е бързал и е паркирал поршето си до ферарито, а не зад него… в цветната леха…

— Можем да намерим съответстващата гума по старомодния начин — каза тя.

— Джъстийн, няма начин — кресна й Нора пред Сай, Стан и всеки лаборант, който беше достатъчно близо, за да ги чуе. — Не мога да издействам съдебна заповед на базата на един отпечатък от гума, който би могъл да съвпадне с всяко от шестте бутрилиона поршета в Ел Ей.

Джъстийн остана безмълвна — не беше свикнала да работи по правилник, нито пък да бъде обект на викане. Нора беше права, разбира се. Но имаше и други начини.

— А можеш ли да прегледаш записите от камерите за наблюдение по пътищата, Нора? За това нужна ли е заповед?

95

На Джъстийн й отне две минути да разбере от съответната база данни кое от приятелчетата на Дани притежаваше „Порше 911“. След това двамата с Дел Рио бяха потърсили колата на няколко близки до логиката места, но не я бяха намерили.

Сега Дел Рио паркира служебната кола на кръгообразната алея пред къщата в средиземноморски стил в Бел Еър, на стойност шест милиона долара и разположена на хиляда квадратни метра площ.

Той извади пистолета си от жабката на колата, пъхна го в кобура на рамото си и каза:

— Джъстийн, няма смисъл да се вълнуваш прекалено. Както моят бивш съкилийник казваше: „Ако не можеш да намериш каквото търсиш на улицата, върви в нечия къща и си го вземи“.

— Прекрасно. Приемаме съвети от един престъпник.

— Да, също така приемаш съвет и от моя съкилийник.

Джъстийн се разсмя:

— Не се обиждай, Рик, но не мисля за теб като за бивш затворник.

— Поласкан съм. Готова ли си да изложиш на риск живота и репутацията си?

— Може би. Искам да кажа — да тръгваме.

Млада икономка от латиноамерикански произход излезе на вратата под портала и каза с приветлива усмивка:

— Съжалявам, но в момента няма никого вкъщи.

Дел Рио вдигна значката и отвори якето си, за да покаже на жената своя деветмилиметров пистолет.

— Няма нищо, госпожице, ние сме упълномощени да направим бърз оглед и обиск.

— В момента боядисваме голямата стая — изплака младата жена.

— Не се тревожете — каза Джъстийн. — Ще внимаваме да не стъпим в нещо. Къде се намира основната спалня?

В друг ден Джъстийн би се насладила на обиколката на дома, на първокласната професионална кухня, лоджията и басейна, частния киносалон, главната спалня, която изглеждаше като декор от филм за Джеймс Бонд и беше оборудвана с повече високотехнологични джаджи и от конферентната зала за извънредни ситуации в Белия дом.

Джъстийн очакваше да види подреден дрешник в големия апартамент, но този тук беше в безпорядък. Скъпите дрехи бяха окачени както дойде или метнати на закачалки. Под полиците имаше камари от обувки от всякакъв вид, нахвърляни без ред.

Рик остана да пази на вратата на спалнята, докато Джъстийн прегледа обувките с облечени в ръкавици ръце. Търсеше обувка с гумена подметка, която можеше да пасне на осемте сантиметра използваем отпечатък, който Сай беше открил до следата от гума.

Джъстийн поспря, опитвайки се да сортира обувките в главата си, преди да се гмурне в камарата, но тогава видя онова, което търсеше — чифт „Асикс Гел — Каянос“, водещите в мъжката мода крещящи спортни обувки.

Тя измъкна лявата обувка от купчината и я обърна. Извика Рик и щом той влезе в дрешника, му показа подметката.

— Хубавото на преноса е, че работи и в двете посоки. Обувката оставя отпечатък в почвата, а почвата… виждаш ли?

— Виждам някакви тъмни частици.

— Предчувствам, че днес ще зарадваме Сай.

Джъстийн запечата припряно обувката в плик за доказателства, тъй като видя, че икономката се е появила зад Рик на вратата на гардеробната.

— Ще ми докарате неприятности — каза тя.

— Не, не — увери я Рик с много търпелив, дори бащински тон. — Не казвай на никого, че сме идвали. Това е свръхсекретна операция, под калифорнийския указ за поверителност. Разбираш ли?

Вече напускаха Норт Бентли Авеню, когато телефонът на Джъстийн звънна. Обаждаше се Нора.

— Разбра ли нещо? — попита Джъстийн и пусна Нора на високоговорител, за да чува и Рик.

— Имаме порше, заснето на шест светофара между два и два и половина тази сутрин, пътуващо от Бел Еър към каньона Топанга. Движел се е бързо и е бил приведен над волана, така че имаме близки кадри на мутрата му.

— Това е хубаво, Нора. А аз мисля, че ние ти носим черешката на тортата.

96

Бях се нагласил, бях сложил от хубавия одеколон, който ми беше подарила Джъстийн, и бях настъпил доста газта на ламборгинито и карах от офиса към Бевърли Хилс. Джъстийн седеше до мен и ме подканяше да карам още по-бързо.

Беше раздразнителна и ми говореше така, все едно бях нает почасово шофьор.

Излязох на шосе 110. Въпреки че като цяло не се спазваше, ограничението беше деветдесет километра в час. Дадох газ, докато не стигнахме към сто, но Джъстийн още размахваше камшика.

— Не се притеснявай, ако ни спрат — каза тя. — Имам приятелка в полицията.

— Аз съм този, който е пуснат под гаранция, Джъстийн. А тя може да бъде отменена. Хайде да не си насилвам късмета, какво ще кажеш?

— Аха — каза Джъстийн, погледна часовника си, а после се загледа през прозореца. Знаех, че не гледа нищо конкретно по магистралата. Беше се вглъбила в мислите си, припомняше си разни неща и планираше други.

— Ало, Джъстийн. Аз съм. Джак. И съм тук.

— Отново прехвърлям всичко в ума си — каза тя остро.

— Добре.

— Дани можеше да довърши филма, но е толкова объркан, че щеше да се превърне в посмешище. Критиката щеше да го унищожи. Ако падне в боксофис листата, това означава сигурен фалит.

— Смъртта на Пайпър уби филма.

— Да. Кой би могъл да предположи, че това може да е нещо добро?

Оставих Джъстийн да се рее в мислите си, а аз си спомних за други спорове, които сме водили с нея, за това, колко ги мразех и колко исках всичко между нас да е наред. Господи, колко ми липсваше. Искаше ми се аз също да й липсвам.

След като взех близо два километра за една минута, аз слязох по магистралата и поех по маршрут през улиците в Бевърли Хилс, което ни спечели няколко минути, докато най-после не свихме надясно по Норт Кресънт Драйв, която ни отведе до входа на известния петзвезден розов хотел в стил хасиенда „Бевърли Хилс“.

Докато подавах ключовете си на момчето от паркинга, Джъстийн се обади на Нора Кронин, която излизаше от собствената си кола. Цивилни полицейски коли спряха пред входа на хотела и аз чух Нора да казва на охраната да не ги мести.

На един статив близо до главния вход имаше плакат със снимка в естествен ръст на Пайпър Уиник, наметната с черен крепон, а под младото й и ангелски красиво лице бяха изписани датите на раждането и смъртта й.

Джъстийн и Нора размениха няколко думи под свода на входа, след което Джъстийн се приближи до мен и ми каза:

— Закъснели сме, Джак. Но не прекалено.

Тя ме хвана под ръка и двамата минахме по червения килим, който минаваше между двойки четвъртити колони и по три стъпала. Все още на килима, ние влязохме в ослепителния хотел.

97

Джъстийн се опита да обхване всичко наведнъж, щом влезе в Кристалната бална зала.

Това беше пищно помещение — нещо като грандамата на залите: кръгла, в бледи цветове в стил арт деко, и изглеждаше почти непроменена от отварянето на хотела през 1931 година.

Джъстийн огледа всички възможни изходи, прозорците с копринени завеси и високите френски прозорци, които се отваряха към Кристалната градина. После огледа всички маси под великолепния полилей.

Навсякъде имаше известни личности — млади и по-възрастни кинозвезди, модни дизайнери и водещи на телевизионни предавания. Родителите на Пайпър седяха близо до сцената, а антуражът на Дани — на маса в централната част на залата. Там бяха Лари Шустър и Алън Барстоу, както и останалите от екипа му, заедно с приятелките или съпругите си.

Ако двете с Нора не се издънеха, Дани Уитман можеше да излезе от затвора още същата вечер.

В отсрещния край на залата имаше голяма сцена, а стената зад нея играеше ролята на екран, на който се прожектираха снимки на Пайпър. Просветваха кадри от нейни филми и умилителни любителски фотографии от детството й. Високи повече от метър вази с бели рози бяха разположени на сцената и навсякъде имаше запалени свещи.

На подиум в центъра на сцената стоеше Марвин Кулос. Днес изглеждаше впечатляващо — висок един и осемдесет, перфектно поддържан холивудски продуцент на съсипан филм с нетрадиционен, не съвсем холивудски край.

Една от неговите звезди беше мъртва. Другата беше в затвора. И той беше решил, че тази катастрофа може да се превърне в неговото избавление.

Джъстийн се приближи към сцената откъм лявата стена. Нора Кронин мина от другата.

Междувременно Марв Кулос разказваше някаква история за Пайпър и му беше трудно да намери думи.

— Никога няма да забравя деня, в който Пайпър беше избрана за ролята на Джия в „Нюансите на зеленото“. Каза ми: „Марв, цял живот си мечтая да работя с Дани Уитман“. Цял живот… — тук гласът му изневери. — Можете ли да си представите? Та тя беше само на шестнайсет.

Джъстийн и Нора вече бяха стигнали сцената, но Кулос беше видял само Джъстийн, която се качи на сцената до подиума и го докосна по ръката.

Кулос се стресна. Изглеждаше озадачен. Той закри микрофона с ръка и каза:

— Доктор Смит, какво става?

— Марв — рече Джъстийн, — искам да произнесеш следното на микрофона. „Съжалявам, но ме викат, вероятно по спешност“.

Кулос не отмести ръката си от микрофона и прошепна:

— Каквото и да си мислиш, че правиш, по дяволите, то може да почака. Ако не си забелязала, това е прощално слово.

— Марв, погледни от лявата си страна. Виждаш ли жената със синьото сако, която ти се заканва с пръст? Това е лейтенант Кронин. От отдел „Убийства“. Тя иска да говори с теб. Незабавно.

Кулос се намръщи. От масите се надигна шум от приказки. Кулос заговори на микрофона.

— Дами и господа, господин и госпожо Уиник, много се извинявам за прекъсването. Това явно е някаква шега, и то не особено остроумна. Някой би ли извикал охраната?

Нора прекоси сцената. В ръката си държеше значката си, а трима униформени полицаи я последваха, щом се приближи до Кулос.

— Господин Кулос, моля ви сложете ръцете зад гърба си.

— Да не сте луда? — Кулос примижа към публиката. — Нуждая се от помощ. Алън? Ще ми помогнеш ли, ако обичаш?

Всички разговори замряха. И тогава Кулос се паникьоса.

Отдръпна се от подиума, събаряйки микрофона на пода. Изтича към вратата на сцената, но полицаите бяха по-бързи и го свалиха на земята, като извиха ръцете му назад, а Нора му закопча белезниците.

Падналият микрофон усили звука на отчаяните викове за помощ на Кулос и последвалия отговор на Нора:

— Марвин Кулос, арестуван сте за убийството на Пайпър Уиник.

Сега вече и публиката се паникьоса. Чуваха се женски писъци и преобръщане на столове.

Кулос крещеше на Нора, докато тя му четеше правата.

— Ще изсипя целия ад на главата ти. Като приключа с теб, ще раздаваш глоби за неправилно паркиране! И то ако извадиш късмет!

Джъстийн гледаше как полицаите вдигат Кулос на крака. После тя се обърна и слезе по стълбите от сцената. Беше си свършила работата.

Докато вървеше към изхода, си мислеше за алчността. За това, как Кулос беше живял прекалено нашироко, беше взимал прекалено големи заеми, беше заложил всяка стотинка в този филм с участието на Дани Уитман, който се бе оказал прекалено объркан, за да го направи.

Но пък Кулос е имал застраховка с клауза за довършване на филма на стойност сто милиона долара.

Вече нямаше да може да прибере тези пари.

Джак я чакаше близо до вратата. Той сложи ръка на кръста й и я изведе.

— Добре го изигра — каза й Джак. — Добре го изигра. Браво.