Заподозрян № 1

98

Беше осем вечерта. Седях пред входната врата на Private и пожелавах приятна вечер на моя приятел и адвокат Ерик Кейн. Той не го беше изрекъл, но ми беше дал да разбера, че без нови доказателства не се очертаваше благоприятно развитие на защитата ми по делото „Калифорния срещу Джак Морган“.

Щом затворих вратата, изневиделица се изви буря. Дъждът заплющя по високите от пода до тавана прозорци на сградата и премрежи фаровете на автомобилите, движещи се по „Фигероа“.

Кейн изтича до колата си, аз се качих по витото стълбище до офиса си, където възнамерявах да поработя още четири-пет часа по моя случай.

В извивката между четвъртия и петия етаж видях Джъстийн да слиза. Все още носеше черната рокля, с която беше облечена на заупокойната служба в памет на Пайпър Уиник, и както всеки път, щом я видех, сърцето ми трепна.

— Хей — казах аз.

Тя ми отвърна и продължи надолу по стълбите. Спрях се и я попитах:

— Джъстийн, яла ли си? Хайде да излезем и да отпразнуваме залавянето на Куло…

— Не, благодаря, Джак. Като изцедена съм. Нямам търпение да се прибера вкъщи.

— Сигурна ли си, че порция лингуини със сос маринара и хубаво вино не са за предпочитане пред това, да си останеш сама вкъщи? Искам да поговорим.

— Не тази вечер. Помолѝ Коуди да ме включи в графика ти за утре.

Тя понечи да ме подмине по стълбите и това не ми хареса. Не че беше чак толкова уморена, колкото не искаше да се занимава с мен сега. Все едно бях някакъв тип, който стои на опашката зад нея в „Старбъкс“, диша във врата й и не спира да бръщолеви по телефона.

— Тогава ми отдели няколко минути сега. Смяташ ли да приемеш онази работа? Трябва да знам.

Джъстийн въздъхна, премести тежестта върху другия крак и намести дръжката на чантата си на рамото.

— Предлагат ми същата заплата, плюс още петнадесет процента отгоре.

— Значи си взела решение?

— Обичам Private. Обичам и работата си.

— Остани, Джъстийн. Ще направя възнаграждението ти колкото тяхната оферта, дори ще го надхвърля.

— Благодаря. Нека да помисля една нощ.

— Ти си ми сърдита, Джъстийн. Разбирам го. Но говори с мен, моля те. Искам да поговорим… за нас.

Джъстийн ме погледна с онзи смразяващ поглед, който помнех от караниците ни по времето, когато живеехме заедно.

— Няма „нас“, Джак — отсече тя. — И не съм сигурна, че някога е имало. Но на мен все още ми пука. Така че, като твой приятел, искам да ти кажа никога да не изпускаш Томи от очи.

След заупокойната служба бях проследил колата на Томи от офиса му до неговия дом, където го бях наблюдавал как човърка нещо по пръскачката, а после се прибира вътре за домашно приготвена вечеря. Телефонът му се подслушваше, в колата му имаше проследяващо устройство и дори сега Мо-бот следеше образите на камерите, които лично бях монтирал в къщата му.

— Освен да имплантирам устройство в черепа му, няма какво друго да сторя.

— Томи пак се опита да ме сваля, Джак. Аз не го вземам много навътре, но ти би трябвало.

Отново ли?

Томи е свалял Джъстийн отново?

Все едно някой беше забил нож в корема ми. Не само защото Томи явно още се опитваше да ме изпревари с момичетата, ами защото Джъстийн така беше наточила острието на тази новина, че наистина да ме пореже дълбоко.

— Излизала си с него?

— Когато ти беше в затвора. Беше само по работа. Поне за мен беше така.

— Е, браво, Джъстийн. Благодаря, че ме държиш в течение на нещата.

— Ще се видим утре — каза тя, мина по външната страна на парапета и ме подмина.

Останах на стълбището, докато не престанах да чувам тропането на металните й токчета. Разбрах намека, Джъстийн.

Демонстративното оттегляне е надлежно отбелязано.

99

Изпих един редбул в стаята за почивка, докато чаках кафето да заври. Сетих се за няколко неща, които можех да кажа на Джъстийн — основно за това, защо трябва да ми прости за моето напълно спонтанно прощално рандеву с Колийн.

Аз съм човек. Съжалявам. Не мога да съжалявам повече.

Защо не можеше да ми прости?

Върнах се в офиса си, изчаках да се зареди лаптопът, отворих някои файлове от папка „Колийн“ и прегледах наново фактите, които Колийн беше пропуснала да ми сподели.

Точка първа:

Веднага след като е завършила гимназия, Колийн се е омъжила за мъж на име Кевин Мълой. Бракът е бил анулиран шест месеца по-късно, но Колийн е запазила името на съпруга си. През едната година, в която се виждахме, Колийн никога не е споменавала бившия си съпруг. Нито веднъж.

Дали Мълой я е последвал в Ел Ей?

Дали все още я обичаше?

Точка втора:

Бизнесмен на име Шон Макгъф е платил за пътуването на Колийн до Щатите през 2009. Макгъф все още се намираше в Дъблин и не беше напускал Ирландия от три години. Какъв се падаше Макгъф на Колийн? И защо него също беше пропуснала да спомене?

Точка трета:

Майк Донахю. Колийн беше казала, че той й е като чичо. Както с Мълой и Макгъф, аз бях пуснал живота на Донахю през ситото на всички възможни електронни средства. Донахю беше получил американско гражданство през 2002. Бяха го спирали два пъти за шофиране в нетрезво състояние в Ел Ей и веднъж в Сиатъл, където даваше издръжка на седемгодишно момче. Не се беше оженил за майката на детето.

Ако Донахю е искал да убие Колийн, нямаше да му бъде трудно. Тя му вярваше. Въпреки това, никога не съм долавял, че той е имал романтична връзка с нея, че е изпитвал ревност към чувствата й към мен, че той беше нещо по-различно от добронамерен мъж, който държи ирландска кръчма, в която Колийн ходеше често, докато живееше в Лос Фелиз. Задънена улица.

Следващият файл.

Бях събрал всички имейли, които си бяхме разменили с Колийн от деня, в който я целунах за пръв път. За известно време се пренесох в друго време, загубих се сред нейните думи и моите и си спомних за напъпващия романс в офиса, за всичката онази любов, която правихме в покритата й с рози къщичка. Спомних си как Донахю ми се обади и каза: „Ела в болницата, бързо!“. Как видях превързаните с окървавени бинтове китки на Колийн. Това, че знаех какво бе сторила със себе си, след като й казах, че всичко между нас е приключило.

Станах, минах по коридора, направих си още кафе и се загледах навън по „Фигероа“. Дъждът беше престанал. Върнах се на бюрото си и отворих папката с видеофайловете. Бях изгледал всички клипове в тази папка, с изключение на онзи, който Мо-бот беше заснела, докато Тенди и Зиглър ме водеха по тротоара до колата пред очите на всички.

Този път се насилих да пусна видеото и се видях от гледната точка на Мо-бот на втория етаж.

Ето ме там, тъкмо са ме измъкнали от срещата на Private World и се препъвам между Тенди и Зиглър на ослепителното слънце. Репортерите извикваха въпросите си, а аз държах главата си сведена надолу.

Изгледах всеки кадър… и видях нещо, което не бях забелязал в онзи ден. Пардон. Видях някого. Клей Харис.

Клей Харис беше наемник в семейство Морган — и не беше съвсем безобиден, а почти се водеше проклятие за фамилията.

Това не можеше да е случайност.

Харис живееше в Санта Кларита, на тридесет километра извън града, но ето го там, застанал зад морето от представители на пресата с много хубав изглед към мен. Защо Харис се беше притаил пред Private в момента, в който ме отвеждаха за убийството на Колийн? Той се усмихваше и мислех, че зная защо.

100

На Емилио Круз това не му харесваше. На това му се викаше „кофти операция“. Все едно някой боксьор средна категория да се спречка на улицата с представител на тежката категория. Най-доброто, на което дребният можеше да се надява, беше да не го убият. Круз разбираше, че Джак трябва да го направи за Ноча. Този тип беше смъртоносен. Беше отмъстителен. Убиваше хора. И се беше отървал от затвора, въпреки че беше извършил убийство.

Круз правеше това не само заради Джак, правеше го заради своя партньор.

Рик минаваше четиридесетте. Беше тромав. Беше бавен. А щеше да му се наложи да се катери по стени. На тъмно.

Скоти компенсираше донякъде. Той можеше да прави цигански колела на една ръка и да тича като гепард. Но пък Скоти беше бивше моторизирано ченге. Досега не беше престъпвал закона по този начин и да работи за гангстер беше против всичко, което го правеше добро ченге. Точно в този момент, докато Рик обикаляше и търсеше къде да паркира, Скоти седеше зад Круз и подрипваше с коляно, като тресеше предната седалка.

— Рик — започна отново Круз, — по-добре да минем през задната стена. Покривът не ми харесва. Ама изобщо.

Дел Рио каза търпеливо:

— Знаем онова, което Скоти разучи. Ако минем през стената, не знаем на какво ще попаднем. Може върху нея да са складирани тежки неща. Може да уцелим и тръби.

Дел Рио започна да ругае, защото улица „Бойд“, на която бяха спрели преди, беше затворена. И от двете страни на пресечката нямаше нито едно свободно място.

— Казвам ти, Рик, това не ми харесва — каза пак Круз.

— Ето там.

Дел Рио паркира в една отбивка със знак „Паркирането забранено“, което можеше и да не направи впечатление на някой случайно преминаващ полицай по това време на нощта. Евентуално.

Още преди колата да спре, Скоти вече беше излязъл през задната врата. Пресече улицата, облечен в черно и с маска за ски в ръка. Прикри се в сянката на външните стъпала на склада и, както беше направил предишния път, разтресе един прозорец така, че алармата да се включи.

Алармата оглуши няколко пресечки по-нататък, а Круз знаеше, че е предупредила и техниците в контролния център на „Охранителни системи Боско“ чрез телефонен сигнал.

Същите онези хора, които бяха приемали сигналите преди двадесет и четири часа, най-вероятно сега също бяха на смяна. Бяха получили три фалшиви обаждания от този адрес и екипът на Дел Рио разчиташе, че от „Боско“ ще уведомят собственика на сградата и полицията, че алармата е отчела повреда на системата, а не влизане с взлом. Детективите от Private зачакаха отговор от страна на полицията, който така и не дойде. Петнадесет минути по-късно, на бледата лунна светлина, Круз, Скоти и Дел Рио пресякоха улица „Андерсън“ и влязоха в тясната пролука между склада на фабрика „Червената котка“ и съседната сграда за авточасти.

Използвайки техника за катерене, наречена „бриджинг“, те се заизкачваха сантиметър по сантиметър, залавяйки се за пукнатините в тухлите между двете сгради.

Две коли изсвистяха по хлъзгавия път, докато мъжете от Private бавно напредваха към покрива на склада на фабриката за керамични изделия „Червената котка“.

101

Скоти преметна крак през ниския праг на ръба на покрива, изтегли се нагоре и се прехвърли, след което подаде ръка първо на Круз, а после и на Дел Рио, който се претърколи върху покрития с битумна мембрана покрив и нареди: „Залегнете!“.

Тримата залегнаха зад стената, поеха си дъх и се огледаха наоколо.

Дел Рио отброи наум няколко минути, после се изправи, намери плетеницата от електрически кабели, които се спускаха от стълб на „Андерсън“, и ги прекъсна с клещите си, изключвайки електрическото захранване в склада.

Алармата, детекторите за движение, телефонните линии — всичко беше прекъснато… но за тяхна огромна изненада, алармата отново зазвуча почти веднага.

Дел Рио се стресна и залегна по рефлекс. После каза:

— Имат резервен генератор. За алармата. Сигурно е безжичен.

— Да се махаме оттук — рече Круз.

И тогава алармата замлъкна насред звъненето.

— От „Боско“ са я спрели, защото са решили, че им стига толкова врява за тази нощ. Емилио, добре сме си. Сега оставаме на място. Ще кротуваме и ще се уверим, че никой няма да дойде.

Минаха доста протяжни десет минути, след което Дел Рио се изправи, измина шест метра навътре от страната на „Андерсън“, прецени горе-долу на око същото разстояние от „Артемус“, после извади от чантата си осемнайсетволтов електрически трион на батерия и го включи.

Трионът издаваше малко шум, но не такъв, че да разбуди кучетата пазачи в квартала или дори да направи впечатление на някого, който минава оттук с колата.

Скоти и Круз стояха до Дел Рио, докато той разрязваше битумната мембрана, старите слоеве асфалтово покритие и долния пласт шперплат, а после и гипсокартона, който не представляваше препятствие пред острието.

Таванът падна през отвора и изтрополи надолу. Те се заслушаха в настъпилата тишина и тогава Скоти отвори една от торбите си с изненади.

Той сложи челника си и извади едно десетметрово полиетиленово въже с диаметър два сантиметра и половина. Завърза единия му край за тухления комин, навърза възли по дължината му и тръгна към дупката.

— Движй се бавно — каза Дел Рио, а Скоти се ухили, оживен от вълнение и притеснение.

Той изпъна въжето и се спусна от покрива в помещението за изпичане на глинените съдове. Дел Рио слезе след него, а последен беше Круз.

В момента, в който краката му докоснаха земята, Круз отиде до офиса и намери резервната безжична алармена система точно до електрическото табло. Извади батериите и нагласи предавателя за активни смущения от мобилния си телефон, в случай че безжичният сигнал отново се появи.

Междувременно Дел Рио излезе от това помещение и отиде в задния десен ъгъл на склада, където Скоти беше видял микробуса. Но не намери микробус. Видя само много, много стелажи със саксии. Не искаше да повярва на очите си.

През последната седмица детективи на Private бяха наблюдавали проклетия склад на три смени всеки ден. Дали микробусът е бил разглобен и изнесен на части, или пък пренесен непокътнат в голям камион?

Дел Рио се канеше да се обади на Джак, когато Скоти мина покрай него като котка с гумените подметки на обувките си и му показа как микробусът е скрит зад стелажите и, общо взето, е барикадиран вътре.

— Какво мислиш, Рик? — попита той.

Успокоен, че на Джак няма да му се наложи да съобщи на Ноча, че микробусът е изчезнал, Дел Рио отговори:

— Ще се оправим.

102

Микробусът беше товарен форд, последен модел; бял, с изрисувани върху него зеленчуци; с две врати отпред и други две, плъзгащи се, отстрани; товарни врати отзад и тъмни стъкла навсякъде.

Беше паркиран на петнайсетина метра от вдигащите се врати в далечния край на склада, с лице към тях. Който е вкарал микробуса тук, определено е имал намерение да го скрие. Задницата и страната откъм шофьора бяха опрени в ъгъла. Другите две страни бяха запречени от метални скелета със саксии за цветя, шестдесет сантиметра широки и два метра високи.

Дел Рио се промъкна до вратата на шофьора и се опита да я отвори, но тя беше заключена. Както и останалите.

Направо страхотно, мамка му!

В чантата си носеше къс железен лост. Извади го, разби прозореца от страната на шофьора, пресегна се вътре и дръпна дръжката. После изтръска стъклата от седалката с облечената си в ръкавица ръка, метна чантата си на пода и се вмъкна на шофьорското място. Дел Рио освети таблото и погледна стартера. Надяваше се там да виси ключ.

Би било добре, но не — единственото нещо там бяха пръските кръв. Имаше и по волана, по цялото стъкло, а освен това имаше частици кости и мозъчно вещество. Останките от шофьора на Ноча.

Потърси ключовете под изтривалките, под сенниците. Не извади късмет. Извика на Скоти да провери над гумите, за всеки случай, но когато той отговори: „Не, няма нищо“, Дел Рио отключи останалите врати отвътре автоматично.

Излезе от микробуса и се промуши покрай стелажите, удряйки един от тях с рамо. Стелажът се заклати така, сякаш не бе сигурен да пада или не, което предизвика у Дел Рио прилив на адреналин, от който не се нуждаеше. Представи си как Круз се обажда на Джак и му казва: „Джак. Рики получи инфаркт, човече. Какво да правя?“

— Добре ли си, Рик? — извика Круз.

— Да. Да. Емилио, да те видим колко бързо можеш да запалиш този двигател.

Круз се шмугна покрай стелажите, качи се в микробуса и с отвертката, приложена към ножа му, махна предпазната пластина на стартера. Докато оголваше кабелите, Дел Рио си проправи път до задната част и огледа товара.

Преброи струпаните кашони, пресметна наум и установи, че са четиристотин, като всички, с изключение на един, бяха все още неразпечатани. На всеки кашон беше отбелязан броят на флаконите… толкова много хапчета във всеки флакон и толкова много милиграма във всяко хапче! Той взе един флакон, разклати го и го върна обратно.

Това си беше цял тон „Окси“. Ако в този микробус нямаше тридесет милиона, вината не беше негова.

— Хюстън, имаме работещ двигател — извика Скоти.

Дел Рио затвори товарните врати, мина отпред и седна на седалката до шофьора. Скоти се натика между двамата.

Круз включи на скорост и запали фаровете. В този момент се чу силен, рязък рев на мотор, идващ отнякъде извън сградата. Лампите в склада примигнаха и после се включиха напълно. В „Червената котка“ стана светло като ден.

Просто страхотно, наистина.

103

Круз рязко дръпна кабелите и угаси двигателя. Загаснаха и фаровете. Стоеше там, стиснал волана, взираше се през зацапаното предно стъкло на микробуса и си мислеше: „Естествено, имат си генератор“. „Червената котка“ имаше генератор, в случай че токът прекъсне, докато изработват саксиите.

Крус се обърна към Дел Рио в момента, в който той го стисна за ръката и му нареди да залегне.

Той го послуша, чудейки се какво ще последва. На пода в помещението за изпичане на съдовете имаше парчета от тавана, а вероятно през дупката се стичаше и вода от завалелия дъжд. Ако ги разкриеха… Те бяха запушени отвсякъде, дори не биха могли да се опитат да избягат.

Каквото и да означаваше да те хванат с опръскани с кръв ръце, това тук се вписваше в дефиницията. Буквално. Дланите му бяха изцапани с кръвта на някакъв мъртъв гангстер. Знаеше какво ще каже, когато ги извличаха от микробуса и ги притиснеха с лице към бетонния под.

Хванахте ни. Предаваме се.

— Чувате ли това? — попита тихичко Скоти.

През рева на генератора Круз дочу мъжки гласове, които ставаха все по-силни, тъй като те се приближаваха към тях, минаха през вратата на офиса и влязоха в същинския склад. Круз се надяваше да не проверяват пещите и да не погледнат към микробуса. Но гласовете идваха към тях.

— Ти виждаш ли го? Защото аз въобще — каза един от мъжете. — Къде е шибаният микробус?

— Тук е. Спри да се тревожиш, Виктор. Скрит е там, отзад. Зад проклетите стелажи.

Значи все пак бяха тук заради автомобила. Който и да отдаваше мястото под наем и да укриваше микробуса, искаше да се увери, че милионите му са в безопасност. Това не бяха полицаи. Бяха мутри.

Круз измъкна пистолета си от колана. Дел Рио правеше същото.

Пак говореше първият мъж:

— Добре, добре. Просто бъди доволен, Сами. Искам да разкарам това нещо оттук на сутринта.

— Щом казваш.

— Да, казвам. Сами, ти и Марк…

Гласовете на мъжете заглъхнаха, щом те се обърнаха и тръгнаха обратно към офиса. Круз се замисли за онзи, който каза Сами. Изведнъж му прищрака. Онзи Сами с козята брадичка и пиърсингите — човекът, когото познаваше от години и който беше наркоман с единия крак в гроба — беше предприел действия. Това беше същият Сами, който му беше взел двадесет долара в замяна на това, да прати един есемес, и му беше казал, че едва ли не всички на улицата знаят, че микробусът с лекарствата е в склада.

Всички ли знаят? Явно знаеха само определен кръг хора. Той е знаел, мамка му! Умът на Сами беше станал на бъркани яйца. Би казал или направил всичко за една доза. А онзи, когото Сами нарече Виктор? На Круз му се струваше, че познава и него. Надникна над таблото и зърна тиловете на мъжете, докато се отдалечаваха към офиса. Вратата се затвори, след което и светлините в склада угаснаха. Сърцето му все още биеше учестено, а дланите и подмишниците му бяха мокри.

— Един от тези беше Сами. — Круз се обърна към Дел Рио. — Спомняш ли си го, Рик? — Каубоят с тюркоазените ботуши? С метала в носа?

— Същият. Продаде се за двадесет долара. А другият, дето си търсеше микробуса? Мисля, че това е Виктор Спано. Той не е ли в чикагската мафия?

— М-да, Спано — отговори Дел Рио. — Може би беше той. Сега трябва да изчакаме и да кротуваме.

Времето се влачеше. Круз отброяваше минутите в тъмното, вдишвайки миризмата на собствената си пот. Спомни си онзи път, когато беше влязъл в бой с нож, а другият имаше пистолет. Беше в леглото с жена, а съпругът й беше влязъл в стаята.

Припомняше си и последния си професионален мач с Майкъл Алварес и удара, който беше прекратил кариерата му, когато Дел Рио каза:

— Добре. Да действаме.

После той включи лампичката на тавана на микробуса.

Круз усука жичките и предизвика искра. Двигателят запали и той го форсира.

После пусна фаровете, двата лъча осветиха фабриката и той включи колата на скорост. Отпусна спирачката, при което микробусът се блъсна напред, бутвайки стелажите, които се обърнаха като на забавен кадър, а керамичните съдове се стовариха на пода.

Круз даде на заден, нави волана и направи няколко последователни къси маневри, за да освободи гумите от стелажите.

От страната на „Артемус“ фабриката имаше две ролетни врати. Едната излизаше на рампа, която водеше към улицата. Другата излизаше към товарна платформа без рампа. А с двуметров трап.

— Нашата е вляво, нали? — попита Круз Дел Рио.

— Какво?

— Вратата към улицата е лявата, нали?

— Какво говориш, Емилио?

Круз беше почти сигурен, че вратата, която водеше към улицата, беше от лявата страна. Настъпи здраво газта и блъсна микробуса в ролетната врата, а рамките й се разхвърчаха от стената.

Скоти мърмореше: „Майчице мила“ отново и отново, като мантра.

Круз прелетя през вратата и се молеше да не е сгрешил.

104

Все още бях на бюрото си, когато мобилният ми телефон звънна. Обаждаше се Дел Рио.

— Как мина? — попитах аз.

— Мисията е изпълнена — отговори той. — Което означава, че неприятностите ни тепърва започват.

— Къде е микробусът сега?

— На пътя. Ние сме в него.

— Поставихте ли проследяващото устройство?

— Под седалката е. Много надълбоко.

— Добре.

Предупредих Рик да остане на линия и се обадих на Ноча от стационарния телефон на бюрото ми. В едното си ухо чувах сигнала на звънящия телефон, а в другото шума от трафика и разговора между Дел Рио и Круз.

Ноча вдигна.

— Пратката ти е при нас. Непокътната — съобщих на мафиотския бос.

Уговорихме място за среща малко след „Раят на електрониката на Фрай“ в Бърбенк.

— Дел Рио има някои имена за теб, Кармине. На онези, които похитиха микробуса ти.

— Това е повече от очакваното — отговори Ноча и прекъсна връзката.

Исках Дел Рио и екипът му да се измъкнат от автомобила. Но не можеше да стане толкова бързо, колкото ми се щеше. Изкарах половин час с Рик, изпълнен със свръхзвукова доза чист адреналин, докато Ноча измъкне двама от наемниците си от леглото и изчакаме неговите и моите хора да се срещнат на разклона за главния път.

Рик каза: „Дамата ми е тук“, и няколко минути по-късно допълни: „Тръгнаха. Отправиха се на север по шосе номер 5“.

Казах на Рик да се обади на Алдо да дойде да ги вземе и тъкмо когато затворих телефона, той звънна отново. Кодът беше 702. Вегас.

— Кармине. Всичко под контрол ли е?

— Напълно. Тази нощ ще спя като котенце. Прехвърлих хонорара в сметката ти. Точно шест милиона.

— Благодаря.

— За нищо. Добра работа — каза Ноча и затвори.

Гърлото ми беше пресъхнало. Ръцете ми трепереха. Изпих цял редбул на екс и набрах друг номер. Началник Мики Феско отговори на третото позвъняване. Казах му, че микробус, който принадлежеше на Кармине Ноча, с товар от нелегални фармацевтични продукти за цяло състояние, се движеше на север по шосе номер 5. Представих си как Феско, мой приятел от време на време, се опитва да се разбуди, скача от леглото, нетърпелив да запълни дупките в историята.

— Какво каза?

Повторих думите си и му съобщих подробностите. Феско натъртваше всяка моя пета дума с „Майка му стара“ и „Ама ти сериозно ли?“, докато навързвах празните места. Свързах директно тримата членове на бандата на Ноча, които бяха намерени застреляни на пътя в Юта с товарния микробус форд, който караше „Оксиконтин“ на стойност на черно от тридесет милиона долара.

— В микробуса има джипиес предавател. Приемникът се намира на паркинга на „Електрониката на Фрай“. Да. В кошче за боклук под рекламно табло с летяща чиния, ако ще пращаш кола да го вземе.

— Веднага изпращам някого. Може дори сам да го взема.

— Ако аз бях началник на полицията, щях да дам знак на Отдела за борба с наркотиците и да ги спра за пътно нарушение, Мики. И ме дръж изцяло настрана от това.

— И аз това си мислех — каза Феско. — Ей, Джак, как се сдоби с тази информация?

— Не мога да ти кажа.

— Добре. Поверително е. Съжалявам, че попитах. Няма нужда да знам.

— Не че следя бройката, Мик, но не забравяй, че ти помогнах за това.

Това беше друг начин да му напомня, че ми дължи огромна услуга.

— Ще ти помогна, ако мога — каза Феско.

Това беше неговият начин да ми каже, че ще ми помогне, ако има начин, но да не разчитам на него, ако аз съм убил Колийн Мълой.

105

Изпращането на Коуди беше страхотно. „Базар“ беше петзвезден ресторант в „Ла Сиенега“, „подвижен празник“, който организираше испански фиести, каквито можеше да видиш само по филмите.

Запазихме залата за дегустации, наречена Саам, за нашето парти от тридесет души. Обзавеждането беше от кожени мебели и венецианско стъкло, а храната беше странна и превъзходна: тапас, хапки от сирена и близалки от гъши дроб, обвити в захарен памук.

Гостите бяха замаяни от чудодейните коктейли мохито, пропити с разтухата след края на работния ден. Вдигаха се глуповати тостове, последвани от пиянски смях, а някои от момичетата едновременно плачеха и се смееха.

Както казах, партито беше страхотно.

Но някои хора липсваха: Дел Рио, Скоти и Круз работеха по случая с хотелските убийства. Джъстийн беше подарила на Коуди кашмирен пуловер и беше извинила отсъствието си от празненството.

Аз бих искал да съм навсякъде другаде, но не и тук. Но бях длъжен достойно да покажа на Коуди колко много го обичахме всички. Той беше постъпил на работа, след като Колийн беше напуснала преди шест месеца, и беше запълнил липсата й безпроблемно. Все едно беше създаден за това. За което винаги щях да му бъда благодарен. Почуках с вилицата си по чашата, при което виковете само се увеличиха.

— Коуди. Ще ни липсваш, Коуди.

Последваха подсвирквания и скандиране на името му. Мо-бот сияеше. Дори Сай се изправи и заръкопляска на Коуди.

— Ще ни липсват коментарите ти относно начина ни на обличане — казах на бившия си асистент, — и твоите въплъщения във всички нас, и особено в мен.

След това изимитирах как Коуди имитираше мен самия, като прокарваше ръка през косата си и правеше сериозно изражение пред огледалото, оправяйки вратовръзката си.

Избухна бурен смях.

Казах, че съм се опитал да разваля договора с Ридли Скот, задето ни е отнел Коуди, но съм му благодарен, че е намерил Вал.

Коуди ме прекъсна, за да каже:

— Вал, изправи се, момиче.

Тя го направи засмяна и съм убеден, че не беше заради чудодейното мохито. Просто се забавляваше.

— Коуди, ти ни държеше в правия път, но освен това ни направи много щастливи. И ако актьорството те разочарова, искам да отбележа, че Private винаги ще бъде твой дом.

След това му връчих опакования фотоапарат и картичката от всички в агенцията и когато ръкоплясканията стихнаха, Коуди забърса очи с червената си кърпичка, поднесе близалката като микрофон и каза:

— Джак, бих искал да ти благодаря. Това наистина беше най-хубавата работа, която съм имал през живота си. Ти ме научи на много повече от това — тук той се ухили и прокара ръка през косата си. — Ти ми показа какво означава да предвождаш с чест в битката. Това ще запомня най-вече.

Не ми беше ясно как тридесет души могат да вдигнат толкова шум само с ръцете си.

106

Дел Рио прецени с поглед „Кинг Еди“, барът на хотела със същото име, в който навремето се извършваше контрабандна търговия и който се намираше на ъгъла на „Скид Роу“, „Източна Пета улица“ и „Лос Анджелис“. Тази част от града не беше читава, но барът привличаше всякакви типове хора — от бездомни пияници до млади хора с големи мечти, които притежаваха апартаменти оттатък улицата. Сградата беше сива, с черни корнизи, решетки на трите прозореца до вратата, на която имаше прикрепена бариера, свидетелстваща за онова, което можеше и което в действителност често се случваше в този квартал.

Дел Рио мина през вратата, а Круз го последва, както Самюел Джаксън и Джон Траволта влязоха в онзи ресторант в „Криминале“.

От джубокса звучеше „Студена, студена земя“ и няколко души припяваха с мелодията. Кръглият бар беше претъпкан с местни чешити. Върху евтини дървени плоскости бяха поставени телевизори, по които вървеше баскетболен мач. Точно в този момент „Лейкърс“ загубиха с една точка.

Клиентите на заведението ги освиркаха.

Покрай стената в срещуположния край на бара имаше редица маси, над които висяха декоративни неонови реклами на бира. На една от масите двойка травестити се бяха разпалили. От високите тонове на гласовете им и крясъците Дел Рио предположи, че е въпрос само на няколко минути да се стигне до физическа саморазправа.

Ако имаха късмет, щяха да се измъкнат оттам, преди травеститите да избухнат.

Дел Рио беше виждал на снимка човека, когото търсеха. Беше отпреди няколко години и мъжът държеше табела с номер под брадичката си, но той беше почти сигурен, че ще го разпознае сред неговото предпочитано обкръжение.

Огледа тиловете и профилите наоколо и накрая видя афроамериканеца с къса брада да седи на бара. Ядеше от безплатните понички и говореше с кибика, който седеше до него.

Дел Рио привлече вниманието на Круз, като посочи с брадичка към брадатия мъж. Круз присви очи, след което кимна, а Дел Рио извади своя деветмилиметров пистолет.

После отиде до мъжа, който си пиеше бирата и хапваше поничка, опря оръжието в гръбнака му и усети как онзи се стегна. Мъжът се вгледа за миг в огледалото над бара и видя лицата на двама души, които не се шегуваха, след което вдигна ръце във въздуха.

— Господин Кийс, елате с мен — каза Дел Рио.

— Не искам проблеми — отговори той.

Това беше Тайсън Кийс, гадният шофьор на лимузина, първият съпруг на Карън Ричи. Според втория й съпруг, Пол Ричи, Кийс беше човекът, който беше снесъл на Кармелита Гомес, че клиентът й е бил убит от шофьор. А може би беше сторил повече от това. Може би Тайсън Кийс беше убил петима бизнесмени, които бяха наели момичета за забавление за няколко часа в хотелските си стаи.

Кийс се завъртя на стола и стана много внимателно.

— Не съм този, когото търсиш, човече.

Кибикът попита Кийс:

— Изпи ли си бирата?

— Изпи я — отговори му Дел Рио. — Да вървим.

Няколко души ги погледнаха, но много бързо отместиха поглед. Щяха да кажат, че не са видели нищо.

Все още с вдигнати във въздуха ръце, бившият шофьор на лимузина на име Тайсън Кийс премина бавно през тълпата, придружен навън от бивш морски пехотинец и бивш калифорнийски шампион по бокс лека до средна категория за 2005 година.

А зад тях Том Уейтс продължаваше да пее прочутата си песен.

107

— Джак, искам да остана в Private. Това е твърдо „да“. Освен това съжалявам, ако съм била груба миналата вечер. Все още съм… наранена. Ще се видим утре.

Прослушах съобщението няколко пъти, търсейки някакъв подтекст и скрит смисъл. Единственото, което беше сигурно, беше, че Джъстийн остава в агенцията.

Дали още имаше шанс да се помирим? Или това беше краят за нас?

В ума ми изплуваха нейните думи: „Няма «нас», Джак. И не съм сигурна, че някога е имало“.

Бях си взел душ и се бях преоблякъл в дънки и блуза с якичка, когато чух звънеца на вратата. Отидох до новата ми охранителна система и погледнах образа в монитора от камерата на портата.

Там стоеше Джинкс с покрит със сребърен похлупак поднос с храна в ръка. Идваше тъкмо навреме.

Отключих й отвътре и когато тя стигна до вратата, поех подноса и го сложих на масата в коридора. Тя беше усмихната и красива, а очилата й бяха много сладки, с бонбонено розови стъкла. Носеше дънки и синя блузка. Цветът беше същият като очите й.

Същото синьо и като тениската, с която бях облечен аз.

— Ей, я се виж — възкликна тя. — Ако не възразяваш, предпочитам да гледам теб.

— Е, добре.

Двамата се разсмяхме и аз я гушнах продължително. Докато я прегръщах, тя ми каза, че е донесла за вечеря салата от градински домати и пайове с рак и салца от манго. Беше ентусиазирана и говореше много бързо.

Вече бях вечерял на прощалния банкет на Коуди, но Джинкс не знаеше и аз нямах намерение да й казвам.

— Сама направих салцата — каза тя, без да ме пуска. — Специалитет на заведението.

— Аз имам охладена бутилка „Пино Гриджо“.

— На това се надявах — усмихна се широко тя. Имаше много хубава усмивка.

Извадих бутилката от леда и занесохме вечерята на верандата, настанихме се на столовете, поехме няколко глътки въздух и се отпуснахме.

Вдигнахме тост за залязващото слънце, докато то изнасяше танц с ветрила, заедно с група пухкави сиви облаци. Всичко беше някак специално — гледката, салцата, виното и Джинкс, която се оказа доста приятна компания. Тя събу сандалите си, обви коленете си с ръце и ме помоли да й разкажа повече за себе си, нещо, което не беше част от професионалната ми биография.

Можех да й опиша доста добре живота си, ако използвах картата от белези по тялото си, но не го направих. Не и този път. Мислех си да й разкажа някоя футболна история, нещо забавно, но в този момент се чу музикална мелодия откъм дневната. Телефонът на Джинкс звънеше.

— Няма да го вдигна — заяви тя.

— Добре.

Когато звънна пак, вече наистина уби настроението ни. Затворих плъзгащата се врата, но мелодията пак се чуваше, щом телефонът звънна за трети път.

— Може да е… Нека просто вдигна. Веднага се връщам.

Загледах се в разбиващите се вълни, когато Джинкс отвори вратата. Харесвах я и се наслаждавах на вечерта, каквото и да представляваше тя — среща или просто опознаване. Мислех си да й кажа, че бих могъл да накарам мобилния й телефон да изчезне, че мога да й демонстрирам известния си пас и да го запратя в океана.

Реших, че би се засмяла.

Но после я чух да казва от съседната стая:

— Моля те, просто ми го кажи… О, не. Не. Идвам веднага. Не пипай нищо.

Като се върна на верандата, Джинкс изглеждаше паникьосана.

— Още някой е бил убит в моя хотел, Джак. Още един мъж е умрял.

108

Стоях с Джинкс на втория етаж в предната част на хотела пред стая „Фелини“. Тя нямаше най-доброто разположение, нито беше от най-скъпите, но разполагаше с достъп откъм стълбището на фоайето.

Стреснатият млад мъж, който стоеше с нас в коридора, беше управителят на хотела, господин Ноулс. Лицето му беше зачервено, долната му устна трепереше, а очите му бяха подпухнали.

Надникнах зад него в стаята и видях сцената на извършеното убийство, която беше достатъчно ужасяваща, че да потресе едно хлапе с диплома по хотелиерски мениджмънт. Тя потресе и мен, а аз бях преживял война.

Някакъв мъж лежеше мъртъв, тялото му беше простряно отчасти на леглото, отчасти на пода. Ръчно измайсторена гарота с дървени дръжки се беше впила в гърлото му толкова здраво, че артерията се беше спукала. Кръвта на жертвата се беше разплискала по неоправеното легло още преди да умре.

— Това е господин Албърт Сингх — каза Ноулс. — Регистрира се в един през нощта. През целия ден на вратата му светеше лампичката „Не ме безпокойте“. Не е поръчвал нищо допълнително.

Господин Сингх изглеждаше на двадесет и няколко. Беше облечен с тесни боксерки и бяла тениска. Имаше халка на пръста на протегнатата му ръка.

— Госпожо Пул, обещах да ви изчакам — казваше Ноулс, — но ето ви вече тук. Дойде ми в повече, госпожо. Това са ключовете ми за достъп. Ще изпратя униформата си, но сега трябва да се прибера вкъщи…

Докоснах го по ръката и го прекъснах.

— Господин Ноулс, аз съм Джак Морган от Детективска агенция Private. Работя за госпожа Пул. Моля ви да ми отделите минутка. Разкажете ми какво се случи.

Отговори ми с пронизителен крясък:

— Че аз откъде да знам? Камериерката почукала на вратата. Не получила отговор. Влязла и заварила това.

Старите хотели, дори онези, които са били реновирани възможно най-модерно, не са проектирани с представата за съвременните охранителни мерки. Ако убиецът е действал, както би се очаквало, трябва да е избегнал камерите. Сигурно беше невъзможно да се обезопаси този хотел и да остане отворен. Ако господин Сингх беше убит по същия начин, както останалите петима мъже, предполагах, че е наел проститутка. Малко след като тя си е тръгнала, той е пуснал убиеца в стаята си. Може би е бил шофьор на лимузина, който се е представил за техник от хотела, който проверява някакъв теч, или пък за човек от охраната. Повечето гости биха го пуснали вътре.

Полицията работеше по случая и ние не им се пречкахме. Но също така не им бяхме помогнали. Ние имахме недоказана теория.

И, общо взето, нямахме друго.

Подобно на Ноулс, и на мен ми се искаше да се откажа. Съжалявах, че съм поел случая. Съжалявах, че съм подвел Джинкс.

— Джинкс, трябва да се обадим в полицията — казах.

Тя беше захапала юмрука си. Не бях сигурен, че изобщо ме беше чула. Извадих телефона си и съобщих за престъплението.

После се обадих на Дел Рио.

— Тъкмо ти звънях — каза той. — Имаме гореща новина по случая с хотелския убиец. Ела бързо. Искаме да поговориш с един човек. Някой, който се нуждае от убеждаване.

109

През прозорците на стаята на покойния Албърт Сингх виждах ясно входа на хотела. В алеята към „Сън“ се стичаха полицаи, а сирените на още прииждащи коли огласяха булевард „Саут Санта Моника“.

Сложих ръце на раменете на Джинкс и я погледнах в очите.

— Ще ти се обадя възможно най-скоро. Ще се справиш.

Не исках да я оставям сама, но Дел Рио спешно имаше нужда от мен. Трябваше да отида.

Излязох от хотела през задния вход, изкарах колата си от паркинга и поех по Пета улица. Намерих Дел Рио и Круз в една осеяна с боклук уличка на име „Върдин Плейс“. Разположена на половин пресечка по-нататък от „Кинг Еди“, „Върдин“ се виеше между сградите и служеше за паркинг на собствениците на кварталните заведения. Магазините бяха вече затворени и улицата беше пуста.

Круз ме посрещна в началото й. Зад него Дел Рио държеше под прицел чернокож мъж на около четиридесет години, който седеше на земята с ръце на тила. Намираше се в положение, което наричахме арест а ла Private.

— Джак, представям ти господин Тайсън Кийс — каза Дел Рио.

Кийс не ме погледна. Очите му бяха приковани в купчината боклук няколко метра по-нататък.

След като беше говорил с охранителя от клуб „Хавана“, Дел Рио беше докладвал. Онзи му беше казал, че Кийс е углавен престъпник, от свирепите, и че знае името на убиеца на клиентите на проститутките.

— Господин Морган, господин Кийс не желае да говори с нас. Уведомих го, че ако не ни каже кой е убил онези мъже, ще му пръсна черепа, но фирмената ни политика изисква преди това да поискам твоето позволение.

Приведох се към Кийс.

— Господин Кийс, никой няма да съобщи в полицията за изстрели, идващи от това място. Наясно сте с това. Но ето нещо, което не знаете. Господин Дел Рио няма какво да губи. Той има рак. Ще бъде мъртъв, преди отново да стигне до затвора.

Пренебрегнах слисаното изражение на Круз и продължих:

— Ракът ти е с метастази, нали, Рик?

— Да, Джак. Вече съм в мир със себе си. Готов съм да си ида по всяко време.

— Това ли ви трябва? — попита Кийс. — Името на убиеца на онези мъже? Аз помислих, че искате от мен да си призная, че аз съм го направил. Абе, и аз искам да разкарате онази откачена кучка от улиците.

— Чакай малко — прекъснах го. — Жена ли ги е убила?

— Ти глух ли си, бе? Ми да, определено е жена. Докато моята женска беше в пандиза, я чуках. Мислех си, че между нас има нещо, но тя не харесва мъже, ясно? Мамка му, направо мрази мъжете. Една нощ, както си спях, опря закачалка за дрехи във врата ми. Бутнах пистолета си в ухото й. Казах й, докато преброя до три, да се е разкарала от живота ми. После чух, че някой от нейните ебачи е умрял от жица. Глейте, през нощта, в която онзи е бил убит, взех Кенди от „Морска панорама“. Тя ме извика лично, без да мине през агенцията. Използва ме като неин шофьор, чувате ли ме добре? Има нещо сбъркано в това.

— Как е цялото име на Кенди? — попита Дел Рио.

— Ще ме пуснете ли, ако ви кажа?

Дел Рио свали пистолета.

— Кармелита Гомес. Работи в оня кубински клуб от десет до четири, така че, нали се сещате, да може да вмъкне още някой друг тъпкач допълнително…

Круз се наведе, така че очите му бяха само на сантиметри от лицето на Кийс.

— Къде можем да намерим госпожица Гомес сега?

110

Круз и Дел Рио бяха в колата пред мен и ме принуждаваха да се движа с прилична скорост, докато карахме на север към Долината.

Докато шофирах, диктувах бележки по случая на магнетофон. Описах събитията в хотела и последното развитие по случая. Фактите, такива, каквито ни бяха известни, започваха да придобиват смисъл.

Карън Ричи, жената в инвалидната количка, която беше дала информация на Круз, уреждаше срещите на компаньонките. Тя беше разказала на Круз, че един шофьор на лимузина знае кой е убил клиентите от хотелите и че е получила тези сведения от приятелката си, бившата компаньонка и настояща гардеробиерка Кармелита Гомес.

Круз беше разпитал Гомес и тя му беше дала грешна информация.

Сега имахме следа, получена от първия съпруг на Ричи — Тайсън Кийс. Той беше прибрал Гомес от срещата й с Артър Валънтайн, мъжът, който беше убит в хотел „Морска панорама“ миналата година.

Ако Кармелита Гомес беше убийцата от случаите в хотелите, беше ясно, че е имала лесен достъп.

Двадесет минути след като оставихме Кийс, открихме името на Гомес на пощенска кутия на улица „Стаг“, пред една от направените по калъп, кремави на цвят, къщи от комплекс от средна класа постройки.

Къщата на Гомес беше навътре от улицата, оградена от неголям двор. Към нея се извиваше малка алея от „Стаг“, която продължаваше покрай оградата към площадка от дясната страна и свършваше с гараж в задния двор.

Круз и Дел Рио отбиха в алеята, а аз паркирах на улицата.

Излязох от колата и ги настигнах на входа, а Дел Рио мина отзад. Извадихме оръжията си и двамата с Круз застанахме от двете страни на вратата.

Той позвъни на звънеца и след малко лампата на верандата светна.

— Кармелита Гомес, аз съм Емилио Круз. От миналата вечер.

Не получи отговор, така че пак пробва:

— Погледни през шпионката, Кармелита. Знаеш, че не съм ченге. No seas tonto. Не бъди глупава. Не ме карай да изритам вратата.

Зад къщата се чу мотор на кола. Видях светлините на фарове. После всичко се случи много бързо.

111

В един момент Рик вървеше към задната врата. В следващия се залепи към една ограда от колове, за да не бъде смазан от стар шевролет „Импала“, който се понесе през моравата и профуча покрай колата на Круз, паркирана на алеята.

Круз се хвърли от стъпалата на входа и заедно с Дел Рио се втурна към служебната кола. Гомес сякаш ускори за секунди до сто километра в час, но аз успях да видя лицето й, когато импалата ме подмина на две колела.

Тя не изглеждаше уплашена. Изглеждаше устремена.

— Да извикам ли полиция? — викна ми Дел Рио.

— Да — изкрещях.

Качих се в колата си, направих обратен завой и последвах Круз и Дел Рио на изток по улица „Стаг“ — тесен път, не мотописта.

Гомес беше напред и набираше преднина, шофирайки през жилищните комплекси така, все едно беше хем пияна, хем луда. Помете една пощенска кутия, остърга няколко паркирани на улицата коли и изфуча покрай знак „стоп“.

После отново зави на две гуми, този път наляво по булевард „Лоръл Кениън“, и задра страната на един джип, който се движеше на север в нейната лента на пътя.

Излязох на булеварда навреме, за да видя как червената кола се изстреля напред по вътрешното платно. Засвириха клаксони. Импалата се движеше на зигзаг — наляво, надясно и обратно в средната лента. Колите отбиваха встрани. По пътя се носеха капаци на джанти. Круз и Дел Рио минаха отдясно на импалата, но не успяха да я настигнат.

Гомес не просто се изнасяше, а препускаше така, сякаш към нея по улицата мълниеносно се носеше опустошителен огън.

Клаксоните тръбяха, докато прелитахме през пресечката между „Лоръл Кениън“ и улица „Стратърн“ — място, наблъскано с малки търговски центрове — магазин за алкохол, цветарница, бензиностанция и заведения за бързо хранене.

След това пътят премина в права улица, която минаваше между дву- или триетажни бизнес сгради от двете страни.

Обаждането на Дел Рио до полицията и незаконното бягство на Гомес бяха привлекли патрулките и когато Кармелита взе завоя, след нас се носеха шест полицейски коли. В далечината се чуваха още сирени.

Гомес не намали, нито спря или се поколеба.

Всъщност, колкото повече коли се включваха в преследването, толкова по-бързо и лудо караше тя.

112

Круз беше зад волана на служебната кола, Рик на седалката до него, а синьото ламборгини на Джак се виждаше в огледалото за задно виждане. Пред тях Кармелита Гомес ги караше да надуват скоростомера до краен предел. Круз натискаше с всичка сила газта и се придържаше близко до нея, съзнавайки, че ако тя удари спирачка или се забие в друга кола, той нямаше да успее да спре навреме.

Без съмнение тази жена беше виновна за нещо.

Круз се опитваше да мисли за онова, което Тайсън Кийс беше казал за нея, и вече си представяше тази сладка, но високомерна жена по съвсем различен начин.

Спомни си я как стоеше до гардероба в клуб „Хавана“, облечена в онази прилепнала розова рокля, и не го поглеждаше, както обикновено го гледаха жените. Не го огледа изобщо.

Спомни си я по-късно, седнала до него в колата, най-накрая да издава човека, за когото твърдеше, че е неин шофьор, Били Муфан, и да казва, че той знае кой е убиецът.

Но Били Муфан не съществуваше. Никъде. Тайсън Кийс е бил неин любовник и шофьор. А той каза, че Гомес е мъжемразка, която си изкарва прехраната чрез секс с мъже. Това не беше ли извратено?

В този момент се чу пронизително и продължително изсвирване на клаксон, щом караваната притисна един кадилак в разделителната мантинела на пътя.

— Внимавай! — каза Дел Рио.

— Да внимавам ли? Карам по права линия. Твърде бързо ли е, човече? Ако искаш да спра и да те оставя ти да караш? Аз нямам против. Направо ще се изпусна в гащите, не ти ли е ясно?

Импалата сви надясно по „Нинак“ със свистене, Круз след нея, а Джак ги следваше плътно отзад.

„Нинак“ беше жилищна улица, подобна на онази, на която живееше Гомес — две редици едноетажни къщи в испански стил, с ниски огради или малки градини отпред и тук-там някое дърво между къщите и асфалта. Круз не искаше да отмества поглед от пътя, за да погледне скоростомера, но вътрешното му чувство му подсказваше, че се движат с поне сто и четиридесет километра в час към кръстовището на „Хадън“.

Но Гомес не зави там.

Пред тях, там, където „Нинак“ завършваше със сляпа улица при автострадата, имаше голяма стена. Гомес не намали. Вряза се в задънената улица, оградена от поне шест къщи, лежащи с гръб към високата циментова стена, която ги отделяше от магистралата.

Круз наби спирачки.

Същото сториха и Джак, и четирите патрулки зад него. Колите се въртяха, обръщаха, забиваха се в моравите пред къщите и в паркираните коли. Гуми пламваха. Чуваше се стържещият звук на сблъсък на метал, когато автомобилите се забиваха в контейнери за боклук и стени.

Круз видя като на забавен кадър как импалата се преобръща. Колата спря за миг във въздуха, после се преметна и заби в стената. Натисна дръжката на вратата още преди неговият автомобил да спре и миг по-късно беше навън и тичаше.

Рик и Джак също тичаха към катастрофиралата кола, но Рик крещеше:

— Джак, спри! Колата ще избухне!

— Трябва да проверя дали е жива — викаше Джак и продължаваше да тича към червените останки метал, които доскоро съставляваха колата на Кармелита Гомес.

113

От къщите наизлязоха хора по пижами и долни дрехи, деца се вкопчваха в родителите си, а в уличката се тълпяха полицейски коли. Напълно осъзнавах, че търча към блъсналата се кола, но в ума ми препускаха спомени, които ме връщаха в най-кошмарната нощ от моя живот.

Бях в Афганистан и превозвах ескадрон до базата, когато една ракета беше разпорила корема на моя хеликоптер CH-46 и беше отнесла задното витло, запращайки ни към земята.

Спускането беше ужасяващо. Машината пропадаше надолу в черната нощ като във водовъртеж.

Аз се опитах да я изкарам от вихъра с надеждата да успея да приземя хеликоптера изправен… и като по чудо стана. Докато аз и Дел Рио пълзяхме по пясъка, горивото се възпламени. Снаряжението избухна. Във въздуха изригна огнен стълб, който изглеждаше като зелена стена от пламъци в очилата ми за нощно виждане.

Измъкнахме се от хеликоптера невредими, но в товарното отделение, което беше понесло директния удар, бяха хванати в капан четиринадесет морски пехотинци. Беше като същински ад на земята. Мъже, които познавах, с които бях воювал, които бях обичал, бяха мъртви, но аз трябваше да се уверя, че нямаше оцелели, които изгаряха живи. Изтичах към товарното отделение, но, както правеше и сега, Дел Рио ми крещеше да спра, викаше, че машината ще се взриви.

— Джак!

Този път се обърнах към Дел Рио и му креснах:

— Трябва да разбера дали е жива!

Предницата на импалата се беше блъснала в стената челно и се беше нагънала като акордеон. Вратата от страната на шофьора беше отворена, а въздушната възглавница се беше отворила и спаднала. Гомес висеше отпусната на колана. Устата й кървеше, но все още дишаше.

Наведох се до вратата и я попитах:

— Кармелита, чуваш ли ме?

Тя примигна с очи към мен.

— Кой си ти?

— Казвам се Джак Морган, частен детектив съм. Ти ли го направи? Ти ли уби Морис Бингам? Ти ли уби Албърт Сингх?

Тя се разсмя с хриптене, може би това беше последният й дъх. Но за мен този отговор не беше достатъчен.

— Ти умираш, Кармелита. Не би искала да си отидеш, пазейки тази тайна.

Почувствах нечия ръка на рамото си.

— Кенди, Dime la verdad. Pides perdón. Кажи истината. Поискай прошка.

Тя си пое дъх и каза:

— Бог разбира. Аз ги убих. No me necesito maldito perdón.

Не ми е нужна прошка, бе педал. Те… си получиха… заслуженото…

После вдигна ръка с усилие, погледна ме в очите и ми показа среден пръст. След това лицето й замръзна, очите й помътняха и тя умря.

114

В задънената улица се стекоха линейки, а униформени полицаи слагаха барикади и нареждаха на зашеметените и изплашени жители да стоят настрана от пътя.

Сержант Джейн Кембъл ме разпитваше до моята кола. Джейн беше добър полицай, служеше от дванадесет години. Брат й ми беше съученик в гимназията и навремето бях изял много сандвичи на тяхната кухненска маса.

— Май щетите са за поне тридесет хиляди — каза сержант Кембъл, оглеждайки колата ми. — И това е само за задницата.

— Една патрулка ме блъсна, но аз съм добре. А имам и застраховка.

— Радвам се да го чуя — усмихна се тя. — Разкажи ми какво се случи, Джак.

— Дългата или кратката версия искаш?

— Започни с кратката, а после ще се върнем назад.

— Добре. Получихме информация по един случай, върху който работим. За мъже, които са били удушени в хотелските си стаи. Според теорията ми са били убити, след като са правили секс с проститутка. Искахме да говорим с госпожица Гомес.

— Полицейското управление на Лос Анджелис работи по този случай.

— Ние сме наети като частни следователи от Амелия Пул.

— Тя е собственичката на „Сън“, нали? Хотелът в Санта Моника?

— Да. Днес беше убит още един от гостите на хотела й, пак удушен с тел. Тя се безпокои за безопасността на клиентите си.

— И ти мислиш, че Кармелита Гомес е убийцата…

— Преди час получихме информация, според която е тя. Отидохме до къщата й да поговорим с нея, но тя избяга… и то с бясна скорост. Незабавно се обадихме на полицията.

— И защо сте тук тогава?

— Трябваше да я последваме, Джейн. Със самото си бягство, тя ни показа, че е виновна. Не можехме да рискуваме да избяга. Видях я как се врязва в стената. Дори не се опита да спре. Ще видите, че по пътя няма следи от гуми. Това беше самоубийство.

— Значи сте получили информация, преследвали сте вашата заподозряна и сега тя е мъртва. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не виждах друг начин. И все още не виждам.

— Емилио Круз — каза тя и го посочи с брадичка. — Той казва, че госпожица Гомес си е признала предсмъртно.

— Така е.

— Ще свидетелстваш ли за това признание?

— Да.

— Ще възникнат въпроси. Ще те помоля да не напускаш града, Джак.

— Непрекъснато ми го повтарят. Трябва ли да се притеснявам за обвинение в пътни нарушения или нещо такова?

— И защо? За да се обадиш на Феско и да ги уредиш? Само си оправи стоповете на колата — каза ми тя. — И поздрави Томи от мен.

Преместих колата до мястото, където Дел Рио и Круз изчакваха в тяхната кола с включен двигател.

— Приключи ли вече този ден? — попита Дел Рио.

— Да. Добра работа свършихте, и двамата.

Пожелах им лека нощ и подкарах счупената си кола към автострада „Холивуд“. По това време на нощта щеше да ми отнеме само двадесет минути да стигна до Хенкок Парк.

Откакто ме бяха пуснали от затвора, бях прекарал всяка свободна минута да премислям, проучвам и наблюдавам.

Поздравът на Джейн за Томи беше смушкването, което ми беше необходимо, за да направя онова, което интуицията ми подсказваше от самото начало.

115

Спрях на алеята пред къща с фронтон, дорийски колони и подводни лампи, които оцветяваха водата в басейна в морскосиньо. Тя беше типичен пример за прекомерно и крещящо прахосничество, на което бяха способни единствено калифорнийците.

Лампите в къщата светеха.

Минах по пътеката, позвъних на звънеца няколко пъти и след като никой не дойде да ми отвори, сам влязох в къщата.

Заварих снаха си в кухнята, на стойност петстотин хиляди долара, да прави шоколадов пудинг и да гледа филма „Добрите момчета“. Стоеше с гръб към мен.

— Хей, Ани — казах тихичко.

Тя изпищя и изпусна лъжицата. Обърна се, хванала бузите си с ръце, без да спира да вика.

— Аз съм, аз съм. Позвъних на вратата…

Ани си пое дъх, протегна ръце и ме прегърна.

— Голям шемет си, Джак. Усещаш ли как сърцето ми направо ще изхвръкне?

— Прости ми. — Вероятно беше излъгала, за да осигури алиби на брат ми, но аз пак си я обичах.

— Добре ли си? — попита тя.

Прегърнах я, потупах я по гърба и казах:

— Добре съм. Но трябва да се видя с Томи. Ако щеш вярвай, но се нуждая от помощта му.

— Той е в гаража. Отиди да събудиш племенника си. Той се тревожи за теб. Вземи това.

Тя извади кана с мляко от хладилника, наля една чаша и ми я подаде.

— Помниш къде е стаята му, нали?

Нед спеше. Светнах лампата и видях стая, цялата облепена с плакати — войници, динозаври, екшън герои. Седнах на ръба на леглото и се загледах в осемгодишното момче, което не беше мое дете, но притежаваше половината от гените ми.

Оставих чашата с млякото, докоснах го по ръката и казах:

— Ей, приятелче. Аз съм, чичо ти Джак.

Клепачите му се вдигнаха рязко и той седна бързо в леглото, обгръщайки гърдите ми с ръце. Аз го прегърнах и го целунах по главата.

— Как си, малкия? Как е, Нед?

Той се отдръпна назад и се ухили.

— Рових се в разни неща и гледай какво намерих. Татко казва, че е по-старо от самия него.

Проследих насочения му пръст и видях стара стъклена бутилка от кока-кола на нощното шкафче. Вдигнах я и я загледах с възхита на светлината.

— Това е страхотно. Истинска антика.

— Гледах те по телевизията — каза Нед.

Аз върнах бутилката на шкафчето и отново прегърнах момчето, което говореше на гърдите ми:

— Казват, че си убил някого. Колийн.

— Това не е истина, миличък. Знам какво говорят хората, но аз не съм я убил. Натопили са ме.

Той ме погледна с пълни с въпроси и сълзи очи.

— Някой е излъгал, така ли? Но защо?

— Не знам.

— Това не е хубаво. Откачена работа, чичо.

— Този човек няма да се измъкне. Не се шегувам.

Сблъскахме юмруци с мъника и аз пак го прегърнах. След това излязох от къщата със сложните й сводове, строга мебелировка и камина във всяка стая, подминах басейна с топла вода с олимпийски размери и отидох в шестместния гараж.

Томи имаше колекция от класически американски коли — това беше общата им страст с татко. Заварих го под един буик „Роудмастър“ от 1948, калаеносив автомобил, който изглеждаше така, сякаш някой го е издухал от играчка за сапунени мехури. Беше красива машина.

Сграбчих глезените на Томи и го извлякох заедно с плъзгащата се количка.

Той ме зяпна, а първоначалното му изражение на уплаха се видоизмени в престорен гняв.

— Какъв ти е проблемът, бе, Джак?

— Знам кой ме е натопил, младши. Знам кой е убил Колийн.

116

— Хвърли едно око на това — казах на Томи.

Заредих записа на Мо-бот на моя айфон и го подадох на брат си. Той го пусна и аз чух приглушения звук от виковете на репортерите, които се опитваха да привлекат вниманието ми пред моя офис в онзи ден, който завинаги щеше да остане в паметта ми.

— Тук те отвеждат в пандиза — каза брат ми. — Кофти тълпа те изпраща.

— Не спирай да гледаш. Да виждаш някой познат?

— Ъъ. Клей Харис. Какво прави той там?

— Той работи за теб, Том.

— От време на време. Пускам му по нещо като подаяние, повярвай ми.

— Значи ти нямаш нищо общо с причината той да е там?

— Не, по дяволите. Какво намекваш? Че съм знаел, че отиваш в затвора? И че аз съм се обадил на Клей? За какво ми е да го правя?

— Хайде да отидем да поговорим с него — казах.

— Сега ли?

— Няма по-подходящ момент от сега.

— Щом казваш. Ще кажа на Ани, че излизам за малко. Чакай ме при колата.

След няколко минути Томи дойде на алеята. Беше с яке и други обувки. Разходи се зад колата ми.

Прокара ръка по задната лява част на ламборгинито и по смачканото място на вратата. Якето му се разтвори и аз зърнах затъкнатия на колана му пистолет.

— Какво, за бога, се е случило с колата ти? — попита той.

— Ходих до магазина и на излизане…

— Познавам един страхотен тенекеджия. Ще ти дам номера му. Но колкото и добър да е Уейн, това никога няма да изглежда по същия начин отново. Срамота.

— Качвай се вече, а?

— Позволено ли ти е да караш?

— Влизай и гледай да се застреляш в патката.

Томи се качи в колата. Излязох на Западна Шеста улица по посока на междущатска магистрала номер 5, която водеше на север. Пресметнах, че ще отнеме към четиридесет и пет минути да стигнем до Санта Кларита по това време на нощта.

— Защо искаш да говориш с Клей? — попита Томи.

Клей Харис работеше за баща ми като детектив и когато аз поех Private, се водеше на заплата при нас.

Не го харесвах, но беше много добър в извършването на наблюдения. Можеше да следи някого и да изчаква в колата с дни. Изглеждаше като безработен общ работник и се сливаше с тълпата на улицата. Освен това се оправяше добре с електрониката.

Обаче беше лъжец и измамник.

Клей Харис надписваше разписката за разходите си. Вземаше поръчки настрана. А един ден продаде компрометиращи снимки на наш клиент. И аз разбрах.

Тогава го уволних.

На следващия ден Харис отиде при Томи, който го назначи на работа.

Сещайки се за него сега, застанал в тълпата, ухилен самодоволно, докато ме отвеждат в затвора, възприех Клей Харис в съвършено нова светлина. Той не ме харесваше. Притежаваше уменията да ме нарани. Освен това не бих могъл да кажа, че беше неспособен да убие.

— Искам да говоря с Клей относно Колийн — отговорих на Томи.

117

Излязох на Петицата към планинската верига Тъхечапи, която свързваше Южна с Централна Калифорния.

Домът на Клей Харис беше на черен път в уединен район, състоящ се от отдалечени една от друга ферми, паркове и обществени гори. От картата от сателита бях разбрал, че къщата му се намираше на края на парцел от хиляда и двеста декара, който е бил определен за благоустрояване, но по-късно проектът е бил изоставен вследствие на икономическата криза от 2009. Домът му беше на три километра от всяка друга човешка постройка в околността.

Свих по Сто двадесет и шеста улица към „Копър Хил Драйв“, която ме отведе до някакъв малък търговски център, а после и до жилищен комплекс на работници емигранти. След този участък не се виждаше нищо, освен изсъхнали шубраци, ниски хълмове и горички от местни видове дървета, следвани от километри равна, недокосната от човешка ръка земя.

— Ето я нашата отбивка — казах и завих наляво по „Сан Францискито Кениън Роуд“.

Откакто излязохме от Хенкок Парк, Томи беше говорил само за себе си, разказвайки възвеличаващи истории за охранителната служба, която осигуряваше на разни звезди, и номерата, които въртяха най-големите имена. Млъкна, когато фаровете ми осветиха телената ограда и табелите, чиито надписи гласяха: „Харис. Влизането забранено“.

Щом къщата се показа пред погледите ни, намалих, паркирах на банкета на пътя и угасих фаровете.

Къщата се намираше в края на дълга алея, доста навътре в имота, и представляваше постройка тип ранчо, бяла, с тъмни первази и семпла веранда отпред. В двора и покрай оградата имаше няколко големи дъба, но онова, което привлече вниманието ми, беше чисто новият джип „Лексус“, паркиран в началото на алеята. Знаех колко печелеше Клей Харис, докато работеше при мен, и предполагайки, че Томи не беше увеличил четворно заплатата му, колата изобщо не се вписваше в сметката. Освен ако някой не му беше дал към седемдесет и пет хиляди долара.

Пресегнах се през брат ми да отворя жабката и взех пистолета си.

— Не вярвам да имаш разрешително за това — каза той.

— Да си остане между нас, става ли, младши?

Двамата излязохме от колата и се промъкнахме покрай телената ограда, прикрити от дърветата. Резето на портата беше отворено — пропуск от страна на господин Харис, помислих си. Все още бяхме на десетина метра от верандата, когато детекторът за движение ни засече.

Грейнаха ярки светлини.

Откритата земя се огласи от звук на сирена, след което последва залп от куршуми.

Харис стреляше с полуавтоматичен пистолет и куршумите свистяха между дърветата. Изведнъж стрелбата секна.

Дали не ни беше видял? Или просто стреляше в отговор на алармата? Може би си е помислил, че е някой койот. Или мечка. Или пък: „Ако сте влезли в имота ми, мъртви сте“.

— Ти поеми задната врата, аз ще мина отпред — прошепнах.

— Не, Джак, ти върви отзад.

— Добре — съгласих се.

Не беше добре.

Престрелката не влизаше в плана ми.

Всъщност точно в този момент нямах никакъв план.

118

Влизахме в чужда собственост без разрешение. Ако извиках името на Харис и той поискаше да ме застреля, можеше да се прицели по посока на гласа ми и да ме убие. Съвсем законно.

Паднах на земята и се примъкнах на лакти през двора, докато не отидох отстрани на къщата, извън обсега на куршумите. Опрял гръб в стената, се промъкнах през купчини боклук и храсталаци, докато стигна задната врата на къщата.

Държах пистолета с двете си ръце и отворих с крак вратата. Пантите изскърцаха и аз влязох в някакво антре. Очаквах да ме посрещнат куршуми или поне да чуя някаква заплаха, но нямаше нищо такова.

Във вътрешността на къщата светеше лампа и аз се отправих натам. Опипвайки стената, за да не се блъсна в нещо, аз се придвижвах напред покрай окачени на куки дрехи, камари вестници и цели кули от прибрани в кашони празни бутилки бира. Клей Харис беше от хората, които не изхвърлят нищо.

От антрето се влизаше в малка, тясна кухня. На масата и в мивката бяха струпани тенджери и тигани. Боклукът вонеше. В другия край на стаята имаше врата, която водеше към трапезария.

Заобиколих масата, която беше отрупана с кашони с документи и камари с боклуци, и продължих към светлината, идваща от вратата към всекидневната. Надникнах иззад рамката и видях една по-голяма стая.

Клей Харис стоеше с гръб към мен. Ръцете му бяха вдигнати нагоре, а в едната от тях все още държеше пистолет. Гледаше напред към брат ми, който беше насочил своето оръжие в гърдите на Харис.

— Том, какво правиш? Това е тъпо. Няма да кажа нищо за онова момиче — казваше Клей.

Влязох в стаята, стиснал моя собствен пистолет с две ръце.

— Клей, пусни оръжието! — изкрещях.

— Мамка му — каза той, след като се обърна и ме видя. После метна пистолета си на един фотьойл.

В момента, в който той падна на креслото, Томи стреля последователно два пъти. Харис се хвана за гърдите.

— По дяволите — каза той, след което се свлече на колене и падна по лице на пода.

Отидох до него и проверих пулса на врата му.

Нямаше такъв.

— За бога, Том! Исках да говоря с човека!

Томи прибра пистолета обратно на колана си.

— Съчувствам ти, наистина — брат ми се огледа за двете гилзи и като ги намери, ги прибра в предния джоб на дънките си. — Нещата понякога не се получават, както ти се иска. Искаше да говориш с Клей, а сега той е мъртъв.

Изправих се и го погледнах.

— Мислиш ли, че не знам какво се случи току-що?

— Беше самозащита, Джак. Това е истината. Но предполагам, че няма как да си сигурен. Дали застрелях този боклук, защото се канеше да ме убие? Или го направих, за да не ме издаде?

Томи ми се присмиваше, местеше се от крак на крак и мърдаше длани нагоре-надолу, все едно са везни и преценява тежестта на доводите.

— Дали Харис е бил опасен лунатик със зареден пистолет? Или щеше да ти каже, че аз съм го наел да убие Колийн?

Взрях се в Томи, а после отново погледнах тялото на Клей Харис. На дясната му ръка, върху месестата част между палеца и показалеца имаше възпален белег от ухапване. Следата беше толкова дълбока, че се виждаше отпечатъкът от зъбите, онзи специфичен белег, който остава, когато зъбите се врежат в плътта.

Извадих една носна кърпа от джоба на якето си — това е основният и най-важен инструмент за работа на детектива. Без да изпускам Томи от очи, взех телефона на Клей Харис.

Набрах 911.

119

Лицето на Томи беше изкривено от яд и недоумение.

— Какво правиш, по дяволите? — кресна той.

— Какъв е спешният случай, поради който се обаждате? — чух гласът на оператора.

Преправих гласа си и заговорих меко с испански акцент.

— Чух изстрели от една къща на „Сан Францискито Кениън Роуд“.

После дадох номера на къщата и казах, че влизам вътре да видя дали някой не се нуждае от помощ. Че съм намерил вътре един човек — мъж, и той е бил прострелян.

— Диша ли? — попита ме операторката.

— Не. Мъртъв е.

— Как се казвате?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

След това затворих.

Томи пак ме попита какво си мисля, че правя, и повтори, че е застрелял Клей Харис при самозащита.

Не съжалявах, че Харис е мъртъв, но за мен щеше да е по-добре, ако беше жив и ако бях успял да го накарам да предаде Томи и да свидетелства, че двамата са били в заговор за убийството на Колийн.

Томи беше превъзбуден, а напереността му беше изчезнала напълно.

— Джак, да се махаме оттук. Трябва да се отърва от оръжието си.

Това беше единствената му грижа. Можех да кажа само едно нещо за брат си — той беше лайно, точно като баща ни. Насочих камерата на телефона си към белега от ухапване на ръката на Клей Харис и направих няколко снимки, за да се уверя, че съм заснел каквото ми трябваше — както ухапаната му длан, така и лицето на мъртвеца. След това излязох от къщата през отворената входна врата.

Отключих колата с дистанционния ключ и фаровете проблеснаха стотина метра по-нататък. Тръгнах по тъмния път, а Томи ме следваше.

Нямаше никакви други коли. Нито един жив човек.

Щом стигнах колата, седнах зад волана. Томи мина от другата страна и се опита да отвори, но аз бях заключил вратата. Той дръпна силно дръжката няколко пъти и после блъсна по прозореца с юмрук. Изруга ме, но звучеше съвсем отчаян. Като включих двигателя, още ме умоляваше да отворя вратата.

— Хайде де, Джак. Моля те, отвори ми. Знаеш, че само се бъзиках. Ясно ти е, че той щеше да ме застреля. Знаеш, че беше нищожество.

— Разкажи това на ченгетата — отговорих, смъквайки прозореца няколко сантиметра. — Ти си много убедителен, Томи. Те ще бъдат тук след няколко минути. А може и да тръгнеш пеша. Има шанс да се измъкнеш.

— Джак, не можеш да ме оставиш тук. Хайде де. Не го прави. Ще им кажа, че си бил тук. Ще им кажа, че ти си го направил.

Вдигнах отново прозореца и излязох на пътя, който и в двете посоки се простираше поне три километра в нищото.

Щом излязох на „Копър Хил Драйв“, се обадих на Ерик Кейн и му разказах какво се беше случило.

После изслушах какво имаше да каже моят обучен в „Харвард“, но обигран на улицата адвокат.

120

Ерик Кейн седеше до мен в залата за разпит в централата на полицейското управление. Изглеждаше спокоен, все едно се е наобядвал добре, след което е проверил баланса по пенсионния си фонд и е установил, че никак не е зле. В моя стомах все едно имаше олово.

Не ни бяха уведомили защо искат да ме видят, но бях убеден, че Мич Тенди не ни е привикал на улица „Северен Лос Анджелис“ да ми каже, че съм страхотен пич. Насилвах се да мисля за пухкави облаци и дъги, а не че Тенди се е заклел да ме прати във федерален затвор до живот за убийството на Колийн.

Следователят се настани удобно в един от двата метални стола срещу нас. След това се появи Зиглър с издут хартиен плик. Изнесе голямо представление, докато издърпа един стол, сложи плика на масата, зае мястото си и изплющя някакъв ластик на китката си. Все едно беше на сцена. И искаше да привлече цялото внимание върху себе си. Какво ли ставаше?

Освен този трик с ластика, никой от двамата полицаи не показваше каквато и да било емоция.

— Предполагам си наясно за какво е всичко това? — каза Тенди.

— Защо не ни кажете? — отговори Кейн. — Клиентът ми е зает човек. Сигурен съм, че вие също.

— Името Клей Харис говори ли ви нещо? — обърна се Тенди към мен.

Беше напълно наясно, че познавах Харис. Бяха минали три дни, откакто видях трупа му. Оттогава не бях чул нищо за стрелбата. Не се бях чувал и с брат ми. Кейн отговори от мое име.

— И двамата познаваме Клей Харис. Той работеше за Private в продължение на… колко, три години, нали, Джак? Беше уволнен през 2009 година за изнудване.

— Той е мъртъв — каза Тенди. — Бил е застрелян в къщата си в пущинака преди три дни. Получено е анонимно обаждане за престъплението.

— Много съжалявам — отговори Кейн. — Това какво общо има с Джак?

Оловото натежа в стомаха ми. Ами ако съм оставил отпечатък в дома на Харис? Или пък смачканата ми кола е била забелязана от някого? А може би Томи е казал на полицията, че съм го сторил аз? Бях премислял тези възможности много пъти, но бях убеден, че не съм докосвал нищо в къщата на Харис. Не бях оставил никакви следи, бях абсолютно сигурен.

Зиглър отвори плика, порови вътре и извади лист хартия. Научих се да чета на обратно още като бях на три години. В ръцете си Зиглър държеше доклад от криминалистичната лаборатория на полицейското управление на Лос Анджелис.

— Някой е ухапал ръката на Клей Харис — каза той. — Отпечатъкът съвпада със захапката на Колийн Мълой според стоматологичния й картон. Явно тя е ухапала Харис. Вероятно е било последното нещо, което е направила, преди той да я застреля.

Вече знаех онова, което полицията беше научила. Сай също беше сравнил отпечатъка от ухапването с картона на Колийн.

Изчаквах Зиглър да заговори отново. Предполагах, че се надяваше да избълвам нещо, за което да се хване, нещо срещу мен, с което до този момент не разполагаше. Тишината сякаш продължи вечно.

— Това не ви е сериалът „48 часа“, следователю, а и ние не разполагаме с толкова — каза Кейн. — Открили сте съвпадение на отпечатъка от ухапване по ръката на Харис със зъбите на Колийн Мълой. Искате да знаете дали това представлява интерес за нас? Да, представлява.

121

Зиглър се размърда на стола си. Изглеждаше така, сякаш съобщаването на новината му беше причинило физическа болка.

— Това интересува всички ни, Кейн — каза той. — В действителност ние искаме да заловим убиеца й.

Въздъхнах. Нямаше значение, че Зиглър и Тенди видяха облекчението, което изпитах. Имаха доказателство, че Колийн е ухапала Клей Харис. А тяхното доказателство се превръщаше в доказателство на защитата.

Явно и Тенди си даваше сметка за това.

— Ще заключим, че Колийн е ухапала Харис. Преди обаче ти и адвокатът ти да започнете да мятате конфети, Морган, нека ти кажа, че този белег не е решаващо доказателство. Не означава, че щом тя го е ухапала, той я е убил. Разбираш го, нали?

Ако не в думите му, язвителността се усещаше в тона му. Тенди беше сбъркал относно мен и това явно го побъркваше. Искаше ми се да му кажа, че през последните две седмици той ме беше прекарал през месомелачка с много остри ножове, че е лошо ченге и че някой ден ще си плати за това.

Сдържах се.

— Колийн се е борила за живота си — казах вместо това. — Това ме радва.

Кейн потупа масата, което отчасти беше знак за мен да млъкна, отчасти намек към следователите да продължат да говорят.

— Тогава ще се зарадваш да узнаеш, че намерихме и това — каза Зиглър, след което отвори плика и изтръска от него парче метал.

Това беше харддиск. Изглеждаше като онзи, който беше откраднат от моята охранителна система в нощта на убийството. Дъхът ми секна.

— Какво е това? — попита Кейн.

— Това е харддискът на Джак, съдържащ видеодоказателство, че Клей Харис е пренесъл Колийн в къщата му. На него са обозначени час и дата, доближаващи се до предполагаемия час на смъртта на Мълой. Открихме го сред боклуците на Харис. А това показва, че той го е взел от дома на Морган и го е отнесъл в собствената си къща. Това, заедно с белега от ухапване…

Клей Харис беше убил Колийн, но не притежаваше находчивостта да го стори сам. Освен това нямаше и мотив.

Томи имаше мотив — да ме навре в кучи гъз до края на живота ми. Не е можел да извърши убийството сам. Харис се е навил да го направи срещу цената на една кола. Логично бе Томи да е ръководел операцията от плажа пред прозореца на спалнята ми. Харис му се е обадил, когато Колийн е умряла.

— Клиентът ми е извън подозрение по обвинението в убийство — заключи Кейн.

— Говорихме със заместник областния прокурор Еди Савино — каза Тенди. — Той ще се срещне с окръжния прокурор довечера. Мисля, че Морган ще бъде оправдан за убийството на Мълой, но има нещо друго, господин Кейн…

Нещо в погледа на Тенди не ми хареса, някакъв предупредителен проблясък.

— Имаме още един труп. Клей Харис е застрелян, така че, Джак, ако той е убил гаджето ти, това е класически мотив да му отмъстиш.

— Не съм го направил аз — казах.

— Обвинявате ли Джак за убийството на Клей Харис? — рязко попита Кейн.

— Все още не — отговори Тенди. — Държим те под око, Морган. Теб и брат ти.

122

Нежеланието на Тенди да ми предостави доказателства за убийството на Клей Харис беше осезаемо. Ако той разследваше и Томи за това престъпление, имах причина да се надявам, че брат ми е оставил някакви улики след себе си. В стаята за разпит се възцари пълна тишина. Чуваше се само лекото плющене върху китката на Зиглър от подръпването на ластика. Тенди се облегна на стола си, преструвайки се на нехаен. Най-накрая заговори:

— Томи е бил спрян за шофиране с превишена скорост в нощта, когато е бил убит Клей Харис. Карал е нов „Лексус“ LX 570, собственост на жертвата. Освен това е пил. Не е могъл да обясни на патрулните полицаи какво прави в колата на Харис. Също така не е могъл да обясни какво е правил през последните няколко часа и защо е бил в околността.

За последно бях видял Томи пред къщата на Харис. Явно се е върнал в къщата да вземе ключовете за джипа. Тъп ход, Томи. Много тъп.

— Засега Томи е задържан за шофиране в нетрезво състояние и притежание на краден автомобил — обясни Тенди. — Но не сме свършили с него.

За кратък миг изражението на Тенди беше открито и аз можех да прочета мислите му, все едно бяха вестникарски заглавия. Направо му се гадеше, че не разполага с нищо срещу мен.

Сигурно и той можеше да разчете моето.

Не разполагаше с нищо срещу мен.

Нямаше нищичко.

В главата ми се заформяше празненство. Бях се ухилил като тиква и изиграх танца на победата по цялото въображаемо поле на игрището в ума си. Хвърчаха тапи от шампанско и течността се стичаше по лицето ми. Запалянковците бяха станали на крака по трибуните и ме аплодираха, а съотборниците ме хвърляха във въздуха.

Хладнокръвието беше залепнало за Кейн като ушит по поръчка костюм, но десният му клепач трепна. Това беше намигване, предназначено само за мен.

Изправих се и казах:

— За мен беше удоволствие, господа, но закъснявам за среща.

След това напуснах полицейското управление заедно с моя адвокат. Можех да спра да се притеснявам, че ще ме върнат в Двете кули, че ще прекарам една-две години в съда, където щях да бъда унижаван, докато не ме затворят в Ломпок от двадесет и пет години до живот. Отново бях свободен.

— Мамка му, кажи нещо, Джак!

Потупах рамото на Кейн и му се ухилих.

— Прекрасен ден, Ерик! О, прекрасен ден!

123

Аз и приятелят на Колийн, Майк Донахю, бяхме на летище „Санта Моника“, където държах моята „Чесна 172“.

Бях разказвал на Донахю, че няколко пъти бях летял с Колийн и че тя бе поемала контрола над самолета във въздуха. Беше направила няколко лупинга и всеки път се беше разсмивала с пълно гърло. Сега Донахю искаше също да пробва. Минахме под крилото и аз му казах:

— Не е като по филмите, където казват, че да пилотираш самолет е с една-две стъпки по-трудно от карането на кола. Тук ти контролираш сместа от гориво и въздух, които влизат в двигателя, следиш равнищата на температурата, зануляваш компасите. Деветдесет и девет процента от работата е процедури и проверки. Една малка издънка на земята означава нещо съвсем различно във въздуха.

— Какво например, Джак? Или не, не ми казвай.

— Например да забравиш да затвориш капачката на резервоара. Горивото просто ще се изпари. Самолетът ти става безмоторен, а ти не искаш това да ти се случи.

Донахю посочи и попита:

— Това ли е капачката?

— Да — усмихнах се аз. — Нея сме я обезопасили.

Завършихме обиколката и му помогнах да се качи в пилотската кабина. Аз заех пилотското място, закопчах колана си и нагласих слушалките на Донахю, така че да може да си говори с мен и да чува разговорите ми с контролната кула.

Получих разрешение да изляза по плаца до пистата и докато се придвижвахме бавно, Донахю се втренчи немигащо напред.

Спрях в началото на пистата, прегледах поредния списък, докладвах на контролната кула и се приготвих за излитане. Както винаги, със задвижването на пропелерите самолетът сви вляво, затова завих леко надясно, докато набирах скорост.

Следях скоростомера и щом стигнахме сто километра в час, дръпнах леко към себе си лоста за управление.

Носът на самолета се наклони нагоре и ние се вдигнахме във въздуха. Въздъхнах.

Беше красива вечер. Слънцето залязваше и очертаваше синьо-розова ивица на хоризонта. Зададох курс на запад и ни изведох над океана. Колийн обичаше да назовава множеството оттенъци на синьо и зелено, които водата приемаше от плитчините към дълбините. Казах на Донахю, че точно там, на тази височина и отстояние от брега, Колийн поемаше контрола.

— Ще си я представям как лети, но ще бъда само пътник — каза ми той.

— Може би ще полетиш някой друг път.

Вдигнах самолета в облаците и за няколко секунди не се виждаше нищо, само кондензираните водни пари, премрежили стъклото. После се озовахме над тях и вече беше лесно както за пътника, така и за пилота да спреш да мислиш за мотори, магнетрони и капачки на резервоари и просто да почувстваш магията и величието на полета.

Донахю се усмихваше широко, докато се носехме над пастелните облаци захарен памук, а после чух силният му глас в слушалките:

— Промених мнението си. Искам да се пробвам да поема контрола, момче.

Обясних му как да направи лупинг и той последва напътствията ми. Дръпна леко лоста. Самолетът се вдигна право нагоре, направи завой и политна с главата надолу. Донахю изпищя по доста мъжествен начин и после викна в микрофона:

— На това му викам да се врътнеш със задника нагоре.

Смехът му почти ми спука тъпанчетата.

Донахю завърши лупинга и отново се понесохме на запад. Той пусна лоста и протегна ръка към мен. Стиснах дланта му, двамата се погледнахме и се ухилихме идиотски.

Това беше начинът ни да се сбогуваме със скъпата ни приятелка Колийн.

124

Прибрах се вкъщи към девет вечерта, все още превъзбуден от прекалено многото адреналин и недостатъчния сън.

Заключих входната врата след себе си и обиколих къщата да проверя прозорците, после отидох при обновената си охранителна система и прегледах записите от камерите на предната и задната врата на бързи обороти. Не видях никого на алеята пред къщата или на верандата откъм плажа, а според показателите на системата алармата не се беше задействала.

Огледах телефоните и останалото в къщата и доколкото можех да преценя, заключих, че домът ми не се подслушваше.

В хладилника имаше каса бира и почти нищо друго. Отворих една бутилка и я преполових на една глътка. Спрях за секунда и после я пресуших. Това, че Томи беше задържан, трябваше да ми послужи като достатъчно успокоение, но въпреки това отново проверих бравите на прозорците, плъзгащите се врати и входната врата.

После се съблякох и оставих дрехите там, където паднаха. Душ-кабината с многото глави беше в голямата баня и аз се отправих натам. Водата беше гореща и ободряваща. Помислих си, че най-после съм готов да се върна в спалнята си и да заспя на новите чаршафи в новото си легло.

Ако не можех да спя в тази стая, какво пък — щях да продам къщата.

Така че пробвах. Влязох в спалнята си, проверих отново периметъра и чак тогава погледнах леглото. Гледах го в продължение на минута, но пак продължавах да виждам просто легло, а не образа на мъртвата Колийн в него.

Поне в представите ми Колийн почиваше в мир. Смъкнах покривката на леглото и включих телевизора.

Натисках бутоните, докато не стигнах до денонощен новинарски канал. Щом видях лицето на репортера, застанал пред много червени и сини светлини, пуснах дистанционното.

Името на човека и на телевизията бяха изписани на екрана: Мат Галабъри, Си Ен Ен. Под тях стоеше надпис с по-дребен шрифт, който казваше: „Отделът за борба с наркотиците залавя дрога на организирана престъпна група на стойност тридесет милиона в Рентън, Вашингтон. Четирима арестувани.“

Усилих звука.

Беше се получило, както се надявах, но исках да чуя подробностите, за да се уверя, че Private не е замесена.

Репортерът се вълнуваше и непрекъснато въртеше глава, докато говори, поради което половината от думите му се губеха. Гледаше към бял микробус, заобиколен от полицейски коли — както цивилни, така и такива с инициали на Отдела за борба с наркотиците на вратите.

Намираха се на паркинг пред склад, който според ъгъла на камерата изглежда беше на някакъв главен път. Складът беше от типа обикновени четвъртити постройки, които подминаваш по пътя и за които повече не се сещаш никога.

— Това, което виждате зад мен, е един от най-големите удари в последно време. Говорител на Отдела за борба с наркотиците съобщи за Си Ен Ен, че наркотици на стойност десетки милиони долари са били конфискувани, а четирима мъже са арестувани. За тези мъже се знае, че са тясно обвързани с организираната престъпност.

След това репортерът разказа предисторията за това, как микробусът спрял, за да бъде прехвърлена стоката в склад на юг от Сиатъл, който бил под наблюдение през последната една година.

Последва видео, заснето по-рано от камера, монтирана на таблото на полицейска кола. Сцената беше осветена от фаровете.

За кратко се видя как четирима мъже разтоварват бял товарен микробус с лепенка на зеленчуци отстрани.

Само секунда по-късно на паркинга засвириха гуми на коли.

Чуха се много викове и полицаите подгониха мъжете. Двама от тях побягнаха, а другите вдигнаха ръце. Служителите на реда заловиха и четиримата и ги закопчаха с белезници на асфалта.

Пуснаха ново видео, този път на мъж в костюм, който стоеше на обозначен с официална емблема подиум. Според надписа на екрана мъжът се казваше Брайън Нелсън и беше директор на Отдела за борба с наркотиците.

— Полицейските служители, взели участие в тази операция, спасиха много човешки животи днес… — казваше той пред камерите.

Телефонът ми звънна, аз отместих поглед от телевизора и видях името на Феско, изписано на екранчето. Какво пък има сега, по дяволите? — помислих си аз и вдигнах.

125

Моят стар приятел само в добрите времена, началникът на полицията Мики Феско каза:

— Джак, пусни си телевизора. Дават нещо, което ще искаш да видиш.

— Гледам го. Изглежда Отделът за борба с наркотиците е прочистил улиците от голямо количество незаконно придобити лекарства.

— Точно така, приятел. Не съм споменавал нищо за твоята роля в тази работа. Това искаше, нали?

— Да. Не искам никакви заслуги. Не казвай нищо на никого, никога.

— Слушам, Джак. Отделът е опиянен от успеха. Този микробус само дето нямаше голяма червена панделка на капака. И тя не му трябваше. Навсякъде е пълно с отпечатъците на хората от фамилия Ноча. Дали можем да хванем Кармине, не знам, но този удар определено няма да му е от полза. Може би ще получи инфаркт. Или някой ще го очисти. Можем само да се надяваме.

Разменихме по още някоя дума за добрия край за Америка и тогава Мики каза:

— Между другото, радвам се, че са свалили обвиненията за убийството на Колийн. Държах Тенди и Зиглър под око през цялото време. И също не искам никакви заслуги, но се надявам, че смяташ, че полицията се е отнесла с теб справедливо.

— Нямам оплаквания — отговорих.

Нещо изпиука в ухото ми и погледнах кой се обажда.

И точно когато си мислех, че в тялото ми не е останала и капка адреналин, получих пристъп на паника, виждайки, че ме търси Кармине Ноча.

Наркотиците му бяха загубени. Клиентите му щяха да подивеят, а полицията държеше хората му в ареста. Казах на Феско, че ме търсят спешно и го поздравих за участието му в удара на ОБН.

После отговорих на другата линия. Докато казвах „здравей“ на Кармине Ноча, се молех на Бога да не знае, че аз стоя зад всичко. Ако знаеше, значи се обаждаше да ме предупреди да си уредя сметките.

— Чул си за злополучната ни среща с ОБН.

Тонът на гласа му не ми подсказа нищо.

— Тъкмо го видях по новините. Много кофти, Кармине.

— Ти нямаш нищо общо с това, нали, Джак?

— Не, разбира се, че не.

— Трябваше да попитам.

Последва дълга пауза, през която слушах как кръвта ми бучи доста обезпокоително. Ноча заговори отново:

— Федералните твърдят, че са наблюдавали базата ни за прехвърляне на стоката. Мамка му, може пък някой да е пропял и хората на Марзулос да са разбрали. Да са им го подшушнали. Във всеки случай, мога да виня само себе си. Можеше да уредя прехвърлянето да стане и на друг обект, но това място е наше и досега не сме го замърсявали. Можем да влезем и излезем бързо, и да се върнем обратно на магистралата за нула време. И да скрием микробуса, докато не успеем да го нарежем за скрап. Или поне така си мислех. Както и да е, проблемът си е мой, Джак. Обаждам се да ти кажа да задържиш хонорара си.

Дали беше вече безопасно да си поема дъх?

— Искаш да задържа хонорара от шест милиона долара?

— Изкара микробуса от склада без произшествия, нали така? Предаде ни го. Даде ни имената на онези, които го откраднаха. Изпълни задачата си и аз ти се отплащам. Така стоят нещата между нас.

Проклятие.

Класически случай на „имам една добра и една лоша новина“.

Ноча ми имаше доверие. Всъщност, той ми казваше, че сме като братя. Че и при крадците има чест… при крадците и морските пехотинци. Шестте милиона долара в сметката на агенцията бяха символ на това, че Кармине и аз сме приятели. Не исках никога повече да чувам за Ноча, но не вярвах да извадя такъв късмет.

Той затвори, както го правеше винаги — внезапно.

Без да каже „довиждане“.

126

Оставих телефона и се опитах да овладея шока от разговора с Ноча. Зачудих се дали наистина съм в безопасност. Ако Мики Феско успееше да не ме замеси в удара на Отдела за борба с наркотиците. А може би беше само въпрос на време, преди някой от главорезите на Ноча да ме причака в някоя тъмна уличка.

Исках да се обадя на Джъстийн.

Исках да чуя гласа й. Исках да й разкажа за Ноча и за моя брат близнак, който беше затворен за умишлен грабеж и подозрение в убийство.

Номерът на Джъстийн бях поставил на бързо набиране под номер едно. Слушах сигнала и си представях, че ще успеем да се свържем. Надявах се да си е вкъщи и да пие чаша вино до басейна. Надявах се да ме покани да отида при нея.

Джъстийн вдигна на третото позвъняване.

— Не затваряй, госпожичке. Сериозно ти говоря.

Тя се разсмя.

— Добре, хвана ме.

Каза, че чисти хладилника си. Че това е първата й свободна вечер от около месец насам и има да свърши някои работи из къщи.

— Имаш ли нещо против да отидеш на басейна с чаша вино? Така си те представих преди малко.

Тя отново се засмя.

— Ами да видим. Аха. Случайно имам една отворена бутилка. Изчакай само секунда.

Чух тракане на чаши и лая на нейния прибран от приют за бездомни кучета питбул. След това чух да се отваря плъзгащата врата и после нейния глас:

— Готова съм. Какво си си наумил, Джак?

Започнах да говоря, удивен от онова, което излизаше от собствената ми уста. Вероятно телефонът ни осигуряваше онази интимност и отдалеченост, от които се нуждаехме и двамата, за да успеем най-после да обсъдим какво бях сторил и защо.

— Искам да разбереш, че аз осъзнавам, че направих нещо лошо. Не мога да се оправдая, особено пред теб, но можеш да ми вярваш за това, че съжалявам, Джъстийн. Не бих могъл да съжалявам повече.

— Престани да се обвиняваш за смъртта на Колийн, Джак. Направил си каквото си направил, но не ти си я убил.

Джъстийн ми каза колко много е харесвала Колийн и че разбира чувствата ми към нея.

— Мислех си, че вие двамата сте скъсали окончателно. Но после се оказа, че не сте. Не и в действителност или поне не още. Това ме нарани, Джак. Мисля, че би наранило всекиго, но аз вече го преживях.

Благодарих й за това, след което тишината се проточи прекалено дълго и аз й разказах за Клей Харис, за начина, по който Томи го беше убил, и че той в момента се намира в затвора.

— Доколкото познавам Томи, полицията няма да успее да докаже нищо — каза Джъстийн. — Ще каже, че е купил колата за Клей, за да плати по-малко данъци, или нещо такова. Ще каже, че е излязъл само да покара. Обзалагам се, че Томи наистина е купил колата на Харис. Не мога да си представя Клей да влиза в шоурум на „Лексус“ в Бевърли Хилс. Просто не виждам как ще стане. Томи ще се измъкне и от обвинението в убийство. Ченгетата ще са наясно, че той е убил Клей, но никога няма да открият оръжието. Ти не можеш да свидетелстваш срещу него, а той не може да свидетелства срещу теб. Патова ситуация.

Въздъхнах.

— Джак, вече не ти се сърдя.

— Хубаво.

Бях на ръба да й кажа, че искам да отида при нея, но тя каза:

— Трябва да затварям, Джак. Имам да разхождам кучето, да изчистя сандъчето на котката и да изтъркам фризера. Може дори да си направя маникюра. А ти по-добре поспи. Ще се видим утре сутринта.

— И аз имам да свърша някои задачки на живот и смърт. Смятам да пусна една-две перални.

— Направи го — разсмя се тя.

Пожелах й лека нощ.

Какво друго можех да сторя?

127

Джъстийн изведе Роки да потича. Имаше нужда да се раздвижи повече и от него, искаше скоростта да изкара напрежението от тялото и ума й.

Половин час по-късно двамата с кучето се връщаха по „Уедърли Драйв“ и вървяха нагоре по пътеката към красивата й старинна къща. Тя беше построена през 1930 година като постройка за каретите и имаше прекрасни детайли в архитектурен план.

Освен това къщата излъчваше чувство на неизменност, много различно от това на модерното жилище, което беше закупила заедно с Джак преди няколко години.

Тук нямаше океан, който да я приспива вечер, но пък се чуваха други звуци, които харесваше не по-малко — децата, които караха колелета по тротоара, пръскачките, които поливаха ниско окосените морави, смехът от пуснатите телевизори, който се чуваше от дневните стаи на къщите от нейната улица. Всичко това я караше да се чувства уютно и на мястото си.

Джъстийн нахрани Нефертити и Роки в кухнята и отиде да затвори вратите на шкафа, които беше отворила, когато Джак й се обади и я придума да прекара с него известно време на разговор и питие.

Десетте отделни вратички на кухненския й бюфет бяха надписани от вътрешната страна от горе до долу. Бяха използвани различни писалки от различни ръце, които бяха оставяли знаци, разказващи семейната история на фамилията Франк, три поколения от която бяха живели тук, преди тя да купи къщата.

Вратичката, която разглеждаше сега, имаше надписи от 1940 година: беше се родило бебе — Елинор Луис Франк. Около името на малкото момиченце бяха нарисувани звездички. Една година по-късно в гаража бе влязъл нов автомобил „Пакард“. Джон и Джулия се бяха сгодили. Сол бе заболял от детски паралич на десет. В килера се бяха родили кученца. В задния двор бе имало сватбено празненство. А някакъв братовчед, Рой Лойд Франк, бе заминал на война.

Джъстийн затвори вратичката.

Животът й беше хубав. В това нямаше спор. Имаше собствен дом и хубава работа, а личният й живот се развиваше, както тя искаше.

В този ден тя беше осигурила нов случай на агенцията — двадесет и четири годишна манекенка беше наследила цяло състояние от вече покойния й осемдесетгодишен приятел милиардер. Семейството на починалия мъж искаше Private да проучи жената.

От този случай щяха да паднат пари, а беше работа от типа „от девет до пет“. Без престрелки. Без гангстери. Без някой да бъде бутнат от ръба на скалата. Тя смяташе да се наслади на тази задача и докато не й останеше време да си почине, работата щеше да запълва дните й по един хубав и удовлетворителен начин.

Когато чу звънеца, Джъстийн ядосано извърна рязко глава към входната врата. Роки изтича към дневната, изправи се на вратата и изскимтя.

Той знаеше кой звъни, както и тя.

Минаваше десет. Беше делничен ден. Мъжът пред вратата й не можеше да й се разкрие, но не можеше и да миряса. Той беше добър шеф, но във всяко друго отношение само й губеше времето.

По дяволите. Телефонът й иззвъня.

— Какво има, Джак?

— Пусни ме да вляза, Джъстийн. Моля те.

Тя затвори телефона, отиде в дневната и викна през вратата:

— Джак. Прибери се вкъщи. Сериозно говоря. Не искам да те виждам.

Телефонът й звънна отново.

Тя натисна копчето, постави телефона до ухото си, плъзна се до стената и седна на пода. После изслуша думите му, които не бяха новост за нея.

— Преди две седмици бяхме на прав път, Джъстийн. Аз допуснах ужасна грешка, подхлъзнах се и дълбоко съжалявам. Но ние се опитвахме да намерим пътя един към друг след дълга раздяла. Надграждахме онова, което знаем един за друг. Няма нещо, с което да не можем да се справим. Не можеш да обърнеш гръб на любовта, Джъстийн, не и на нашата. Моля те, миличка. Това съм просто аз. Пусни ме вътре.

— О, Джак — каза тя в слушалката.

Той я обичаше. Джак още я обичаше.

Но проклятие, проклятие, проклятие. Тя също още го обичаше.