Зимни хали

Зимни хали. Точки от странни мъгливи пари. Валеше от много векове; всъщност откакто се бе събудил. Често се замисляше над природата на Зимата и нейните три дъщери — Сняг, Лед и Покровяващата. Тъй й викаха, защото гледаше Зимата да покрива равномерно света и живинките да се подчиняват на нейните закони. Много интересно беше когато ги срещна, докато бродеха в посребрени ледни колесници, водени от впряг зимни елементали. И трите изпискаха, когато той се появи пред тях и ги поздрави. Може би не трябваше. Те го огледаха притеснено и размениха погледи. Нарекоха го „смъртен вечен“, което не му беше понятно и продължиха да се взират в него с усмивка. Сняг го попита:

— Кога си роден, Белледен?

— Преди три Сини зими, недалеч от владенията на Белледен, Стопителя на Първосезонните Владетелки. — Знаеше, че така трябва да отговори. Защо Белледен? Неговото име беше Адиарт.

— Стопителят ли? Та той не властва вече. От много зимно време не съществува сред Съществата на ледовете. От петстотин Сини зими. Знаеш ли къде се намира владението му?

Косата от ефирен скреж се стелеше по раменете на Лед, неподвластен на ветровитите хали. Бялата й рокля бе от шестовърхи снежинки и едва покриваха бледото й, превъзходно тяло. Той не си позволи да трепне. Учуди се, че при тази близост не изпитва студ.

— Не помня вече. Беше отдавна.

Колесниците не бяха помръднали, но той усети, че елементалите се бяха освободили, за да го оплетат в снежна мрежа. Това беше странно. Адиарт махна с ръка и ги помете в началната фаза на начинанието им. Стори му се, че погледите им се втвърдиха и пламнаха в смразяващ огън. Колесниците им се завихриха и леко се вдигнаха, плащове се развяха и хали се понесоха, събудени от побеснелите въздушни духове. Над него се спусна пърхащ пръстен от изкристалзирала вода.

— Ела с нас, Оскърбителю на зимата. Ще застанеш пред самата Майка. Ти си смъртен вечен и си обречен да страдаш за това.

Около му се увиха пластове от замръзнали топчета и го оковаха във вериги. Той не помръдна, но замахна със същата тази мощ от пламък, която го бе обладала и изведнъж целият се обля във водата, останала от оковите. Не разбираше защо го правят, но не можеше да се остави да го поробят, както правеха с почти всички останали мъже. Макар че този свят бе толкова пуст и студен…

Звънкият смях на Лед и Покровяващата се разнесоха из кристалния въздух. Върху Адиарт се спусна завеса от остри шипове лед. Не се затрудни, но колкто повече огън използваше, толкова повече отслабваше. А шиповете бяха много, така многобройни…

Не можеше да си спомни нищо. Беше като пелена от луни, звезди и хиляди, вечни кули… Протегна ръка към Лед, за да се задържи. Тя го хвана.

— Не ме водете при Майката! Моля… там е студено, ужасно студено…

— Студът ли те плаши? — Тонът на Сняг бе презрителен. — Има защо да се страхуваш, но студът е най-малкото, което може да ти навреди. Та ти в крайна сметка си роден на снега, човеко смъртен. И в снега ще умреш, потомъко на Белледен. Проклета да е Зимата, в която си се появил…

Спускаха се стремглаво. Не, спускаха над него студ, а колесниците не се движеха. Почти. Просто светът се плъзгаше край тях. Отиваха на друго място. Там го очакваха…???

Беше висока. Превъзходни украси я покриваха, израстнали направо върху пълзящите ледници от течността на растенията. Бяха шарени. По-скоро многоцветни и прозрачни. Вгледа се по-добре. О, ясно. Светлината беше цветна… Как така? Гласове, препускащи сред неповторимите ледени блокове, ехтящи и женски.

— Значи е дошло времето на Прелома. Преломът, посочен във Великата книга. Краят на моето царство. Царство, просъществувало от създаването на вселенския мир, което вече властва и над Лирика. Този тук носи промяната. Колко жалки са всички усилия на другите Природни владетели. — Гласът беше дълбок и ласкав, въпреки думите, които шибаха Адиарт като камшици. Камшици от огнени каишки. Гърбът му се обля в кръв. — О, вижте го само! — Зима се засмя. — Та той кърви!

Най-после съсредоточи погледа си. Лежеше в краката на най-съвършената ледена статуя, която природните сили можеха да сътворят, облицована в кристална одежда от висулки и вледенени снопчета сребро. След това тя помръдна и се надвеси отгоре му. Тронът на Зима Кореллада бе висок и сложно скулптриран в пейзажи от Ледените земи. Адиарт разбра, че едва няколко стъпала го отделят от досега с нежните й крака. Отпусна се, защото му костваше много усилие да остане легнал на твърдия студ. Трите дъщери бяха насядали около нея.

Следващото движение на Кореллада бе плавно и съсредоточено. Пресегна се и го докосна. После се отдръпна и застана в същата поза, сякаш той не беше тук.

— Доведохте го тук, заплашвайки да предизвикате стопяването на Трите зеленоземни ледника — най-съвършените и неразтопими плочи от мраз, сковаващи Лирика. Глупави същества!!!

— Лед го взе при себе си. Заслужаваше си разводняването на Снежния жезъл от зимни вихри. — Сняг се усмихна. Покровителката се излегна с поглед, впит в неговия.

— Кажете майко, Лада Корел, защо това е така опасно за нашето влияние през Времето и Природните владетели?

— Как? Та той е Огнен, кръвта му гори. Топъл е. — Кореллада не го оставяше да отклони поглед. — И въпреки всичко е дори още по-особен. Още по-могъщ в топлината, която успява да поеме в себе си. Как иначе ще съумее да разтопи Снежния жезъл на Лед?

Лед бе мълчалива. Нещо бушуваше в душата й, но бе колебливо и непознато, за да го разбере изцяло. Не мислеше за жезъла, въпреки че той бе древен като създаването на Леденото царство. Мислеше за топлината.

— Виждам, че скоро ще се прекърши. — Гласът на Майката изкънтя по висулките. — Страданието му няма да продължи вечно. Не след дълго огънят ще го погуби. Собственият му огън.

Лед излезе от унеса и застана права до майка си.

— Как? — Пръстите й стискаха гънката на смразената рокля. По пода се посипа фин скреж.

— Тези простосмъртни са много странни — продължи Кореллада. — Но явно по-издръжливи от други Подобни нам. Приспособяващи се. Признак за стабилност, предвещаващ мощни победи над Боговете. Този тук е моята орис, но за съжаление (негово, разбира се) краят наближава и нищо не може да го предотврати.

Отдавна царува Зимата на този свят. Аз не помня дори, но времето всичко си записва. Белледен бе мой враг, но бе особен в методите си на властване. Действаше различно и имаше други планове за моето царство и господарство. Правеше опити да ме погуби с Огнени магически послания. Дълго време. Също толкова дълго аз се опитвах да разгадая неговите формули, но в това Белледен бе по божествено съвършен. Но аз, а и той, все пак знаехме, че не е той този, който ще доведе нещата до техния край. Друг, тайнствен потомък на силната му фамилия. Погубих тази фамилия, може би по-скоро за да забавя нещата, отколкото да ги предодвратя. Защото нищо предсказано от четящите по Бемзите не остава несбъднато.

Адиарт, въпреки скритата си, неконтролируема дарба, е човек и в това е слабостта му, както и на всички негови предци. Човек. Поставен в капана на рождението и смъртта. Колко жалко! — Кореллада се засмя звънко. Доволно.

— Откъде знаеш името му? — Въпросът дойде от Сняг.

— Бемзите са като книга с Пророчествени загадки за предстоящите бемзи. Всичко пише там. — Погледите на младежа и Владетелката се кръстосаха. — И така, аз не бих имала нищо против да те наблюдавам как агонизираш, но това е опасно за мен. Топлината е твърде силна, дори за здравите ледени окови, които съм съградила през вековете. Но студът е достатъчно тук, във Владенията на снеговете. Ще съжаляваш много, Адиарт. Ще ти се прииска да не беше притежавал мощта, с която се гордееш. Но точно в момента ти не мислиш за тези маловажни неща, нали? — Тя отново се изправи и протегна ръце към лицето му. Той се отдръпна, но не беше достатъчно бърз. Прониза го студ, на който той отвърна с топлина. — Къде ти е отварата от Белолисти, Адиарт? Нямаш ли? И аз нямам. Страдай, Адиарт. Страдай. Друго не мога да ти предложа.

Той простена безпомощно. Само се молеше тя да махне по-скоро ръцете си.

— Моля те, недей! Нищо не съм сторил! Не ме наказвай! Аз умирам и искам да изляза! Пусни ме!!! Пусни ме!!! — Като менящи се картини, показващи как снегът се сляга и затрупва земята, той виждаше как Кореллада се изправя плавно и препасва кристаличен меч, а после се стапя като снежинка върху пръстите му. Той примигна. Нямаше я. Да.

Тронът бе пуст. Адиарт все така лежеше на първото стъпало. Нежно прошумоляване отляво. Извърна се. Беше Лед.

— Значи си Хора. Рицар Хора. — Звучеше странно за всевластна природна стихия. — Трябваше да се досетя, разбира се. По косата и очите, но толкова рядко виждам твоеподобни, че дори губя представа за съществуването им.

Тя леко крачеше край него, но не го гледаше, сякаш говореше на друг.

— Трудно и самотно е тук. Зимата си е зима и природата си върши всичко сама, стига от време на време да не позволяваме на Променливия механизъм да се задейства. Този, който довежда новия сезон. Но това правим толкова рядко, че дори не може да се изчислят точно годините, които преминават в пусто съзерцание. Вековете.

После внезапно се обърна и приседна на горното стъпало.

— Ние не сме истински богове, а Владетели на природата. Живеем много по-дълго, което според вашите човешки представи е вечност, но и ние умираме. Ние сме от Първия кръг на най-съвършените божествени копия. Разбираш ли?

Адиарт поклати глава. Той докосваше косата си и плачеше.

— Не искам да те гледам такъв. Тези като теб са рядко срещани и са легендарни за вас, обитателите на този свят. Белледен Рицар Хора.

— Защо искате да ме убиете? Защо направихте това?

— Прости ми за косата. Ние знаем, че времето за нашия край още не настъпило и появата ти е преждевременна. Ти трябва да умреш.

Той нищо не отвърна. Как можеше да отговори, когато вече беше невъзвратимо.

— Защо аз?

— Опасен си за нас. Носиш гибелта ни с топлината си. Ние сме студени, чупливи. — Тя се подсмихна. — Ти си толкова горещ, толкова здрав.

Адиарт се чувстваше мокър и слаб. Искаше да пие отвара от белолисти, но и нея му бяха отнели. Тя му помагаше да оздравява по-бързо. Майка му я вареше, когато беше дете… Попи студа с успокоение. Стана му по-леко и му се доспа.

Когато отвори очи, знаеше, че е за последно. Искаше да лежи на тази ледена плоча, да не се събужда. Вече нищо не можеше да си спомни. Един по един спомените се полюшваха на повърхността на съзнанието му, а после се самоизтриваха.

После главата му се повдигна, хваната от две нежно замръзнали ръце. Погледна към Лед, която се беше надвесила над него. Галеше косата му и на Адиарт се стори, че от пръстите й се стича вода. По лицето му капеха чисти и бистри водни капки.

— Спи, спи. Спи, Белледен — шепнеше Лед. — Така ми се иска да дойда с теб. Да стана смъртна. Да съм до теб. Да се оставя на слънчевите лъчи да затоплят кожата ми. Да… бъда.

Продължаваше да се уморява все повече и повече. Тя все така го държеше в обятията си. Той усети, че тя се топи и това го порази. Защо не се отдръпваше, защо продължаваше да го докосва?

— Адиарт, Адиарт…