Знакът на жрицата

1. Мъжът, който продаваше деца

Дина

Насред покритите с пирей възвишения лежаха три ниски каменни къщи. Един тесен път, не по-широк от колелото на каруца, се извиваше в дъга покрай тях, но тук почти нямаше какво да те накара да отбиеш, освен ако не си любител на пирея, небето, хвойната и пасящите овце. Въпреки това в малкия двор между къщите беше спрял търговски фургон, а освен овцете, зад каменната ограда се разхождаха две мулета и четири коня. После се появихме ние — мама, аз и Салан Кензи. Харалс Стед от доста време не бе имал толкова гости наведнъж.

Червеното голямо слънце хвърляше палещите си лъчи по върха на хълма. Денят бе топъл, а времето все още приятно. От каруцата бе опънат брезентов навес, а под него седяха трима мъже и играеха карти върху буре за бира. На него имаше още самун хляб, три халби и парче тъмен мазен салам. На пръв поглед всичко напомняше за приятна вечер на площада пред селската кръчма. Едва след като човек се загледаше, виждаше, че единият крак на търговеца бе вързан за колелото на фургона с дълга тънка верига.

Търговецът си отряза дебело парче салам и побутна остатъка към двамата оставени да го вардят пазачи.

— Ето — рече той. — От една добра игра на карти се огладнява.

— Да загубиш четири сребърника и един отличен нож, от това не просто се огладнява, от това се обеднява — изръмжа един от пазачите, но всичко бе в рамките на добрия тон и той взе салама.

В този момент едно от мулетата на търговеца помръдна няколко пъти с уши и започна да реве оглушително. Пазачите вдигнаха поглед и ни видяха. Бързо скочиха на крака, а единият избута картите от бурето, сякаш ги бяхме спипали да правят нещо срамно. Но аз добре ги разбирах. Не беше лесно да си строг и суров с един човек, когато пиеш от бирата му. Освен това бе трудно да си представиш, че отправените към жизнерадостния, дребен търговец обвинения, бяха основателни. Той се бе отбивал няколко пъти и при нас и винаги бе пълен с весели, хубави истории. Веждите му бяха гъсти и черни и приличаха на голи охлюви, а едната се повдигаше въпросително при всяка втора дума. Имаше писклив, пресеклив смях, а очите му бяха обгърнати с безброй малки трапчинки, та почти не се виждаха. Не, изобщо не можех да повярвам, че е извършил по-голямо провинение от това да налее на клиентите си по-малко бира, отколкото трябва. Момчетата сигурно просто бяха избягали, както той самият казваше.

— Мадам — рече единият пазач и поздрави мама с поклон. Що се отнася до мен, той изпитваше колебание доколко учтиво трябваше да се държи с едно единайсетгодишно момиче. Но заложи на сигурното и се поклони и на мен. Аз все пак бях дъщерята на Жрицата на срама. „Медамина.“

Третият от нас, Салан Кензи, получи кимване вместо поклон, както се поздравяват мъже, които ги свързва уважение, но не задължително приятелство.

— Кензи, мислех си, че работиш като пазач на кервани в долината.

Салан отвърна на поздрава му също толкова сдържано.

— Добър вечер, Лаклан. Не. Сега имам други неща за вършене.

— Ясно. Виждам, че кланът Кензи се грижи добре за своята Жрица на срама.

Погледът му се спря за миг върху едрото като ела тяло на Салан. Но, както повечето хора, и той избягваше да гледа майка ми. Даже и човек да не знаеше предварително коя е, знакът на Жрицата бе ясно предупреждение. Той висеше на гърдите й и блестеше под лъчите на залязващото слънце — една кръгла метална пластинка, върху която с бял и черен емайл бе изваян рисунък с формата на око. Аз самата имах почти същия знак, но вместо черен емайл имаше син, защото още бях само мамина ученичка.

Търговецът също се бе изправил.

— Добра среща — рече той с насмешка. — Идвате точно навреме. Аз, разбира се, имах приятна компания, но се надявах да стигна до Баур Лаклан преди мръкване.

Поведението му изобщо не издаваше страх, а това само затвърди убеждението ми, че бе невинен. Малцина са престъпниците, които очакват срещата с Жрицата на срама толкова спокойно. Той се поклони бързо първо на мама, после на мен.

— Добра среща — повтори той. — Но е срамота, че две дами е трябвало да яздят толкова дълго само заради мен и то без причина.

Мама вдигна глава и хвърли един мимолетен поглед на търговеца.

— Да се надяваме, че няма причина — рече тя сравнително тихо, като в гласа й нямаше заплашителни нотки. Въпреки това усмивката слезе от лицето на търговеца за първи път и той несъзнателно се хвана за устата, сякаш искаше да се спре преди да каже още нещо. Но бързо се съвзе.

— Може ли да ви нагостя с малко бира и къшей хляб след дългото пътуване?

Салан Кензи понечи да отвърне, но мама го изпревари.

— Не, благодаря. Имам работа за вършене. Тя е с предимство.

Мама слезе от Фалк, нашия черен жребец, и подаде юздите на Салан. Аз също скочих от малкия жилав планински кон, който бях взела назаем. Салан разхлаби каишите на седлата, така че конете да могат да си отдъхнат, но изглежда нямаше намерение да ги пусне на пасището при останалите. Ясно бе, че не вярваше, че на мама щеше да й отнеме много време да „си свърши работата“.

— Как се казваш, търговецо? — попита тя, а гласът й отново прозвуча спокойно, без нотка на заплаха или яд.

— Ханибал Лаклан Кастор, на вашите услуга — рече той и се поклони изящно. — А може ли и аз да запитам с кого имам честта да разговарям?

— Името ми е Мелусина Тонере и бях повикана, за да те погледна с очите на Жрица на срама и да те разпитам с гласа на Жрица на срама. Ханибал Лаклан Кастор, погледни ме!

Търговецът потръпна, сякаш някой току-що го бе ударил със собствения му дълъг камшик. Жилите по тънкия му брадясал врат внезапно изпъкнаха напрегнати като струни на лютня. Той с нежелание вдигна глава и отвърна на погледа й — те двамата се гледаха мълчаливо дълго време. Лицето на търговеца се покри с перлени капки пот, но маминото остана безизразно, сякаш бе от камък. Изведнъж краката на търговеца се подкосиха и той падна на колене пред мама, без да откъсва поглед от очите й. После стисна толкова силно юмруци, че ноктите му се забиха в дланите и между пръстите на едната му ръка се процеди струйка кръв. Но не сведе глава.

— Пуснете ме, мадам — замоли я той накрая със сподавен глас. — Смилете се над мен. Пуснете ме!

— Разкажи им какво си направил — рече тя. — Разкажи им, нека чуят всичко и ще те пусна.

— Мадам… Аз просто си вършех работата.

— Разкажи. Кажи ни какво точно означава да си вършиш работата, Ханибал Лаклан Кастор!

За първи път в гласа на мама се появи емоция: убийствено презрение, което накара дребния търговец съвсем да се свие и смали.

— Взех двете момчета на работа — промълви той шепнешком. — Това бе милосърдна постъпка, те бяха сираци. Никой в селото не ги искаше… Грижех се добре за тях, давах им хубава храна и ги обличах. Никога не бяха имали толкова хубав живот!

Последните му думи прозвучаха високо и уверено, една непоколебима защита. Но мама изобщо не се трогна.

— Разкажи ни какво направи после. Колко милосърдно постъпи след това.

— Зимата беше тежка. Изгубих цял керван царевица, защото снегът ни затрупа при Сагислок. Зърната покълнаха преди да стигнем. Царевица за шестдесет сребърника. Всичко отиде на боклука. А момчетата… Едното беше добро, послушно, леко ревливо момче, което правеше каквото му кажех. Но другото! Винаги създаваше неприятности. Открих, че е отмъкнало осем игли за шиене от стоката, от най-хубавите, и ги е продало само. А с парите купило сладкиши и ябълкова ракия! Тогава го ударих. След това то стана съвсем непоносимо и не искаше нищо да върши. Винаги ми правеше напук. Ако го помолех да разпрегне конете, ме гледаше изпод вежди и ми отвръщаше сам да го направя. Ако го пратех за дърва, се връщаше след няколко часа, дълго след като бяхме наклали огън и сварили супата. Какво можех да сторя? Рано или късно щеше да избяга и тогава щях да остана с празни ръце, въпреки всичките ми грижи и парите за храна и дрехи, които бях похарчил за този негодяй. Със сигурност щеше да вземе и другия със себе си, защото тези двамата бяха като дупе и гащи.

Потокът от думи секна.

— И какво стана после? — Гласът на майка ми го прониза. — Какво направи след това?

— След това… им намерих друга работа.

— Къде?

— При един добър господин, братовчед на самия Дракан, графа на Ордена на дракона от Дунарк. Да служиш на граф изобщо не е толкова лошо. Ако си изиграят добре картите, може да станат рицари някой ден! Говори се, че потеклото и социалното положение изобщо не интересуват графа, само трябва да му служиш вярно.

— А цената, търговецо… Кажи ни какво спечели ти.

— Но аз имах разходи… — замрънка търговецът. — Съвсем редно бе да си възстановя част от тях…

— Колко ти платиха, търговецо? — въпросът се стовари върху му като камшик, той отвори уста и отговори — нямаше друг избор.

— Петнайсет сребърника за малкия и двайсет и три за нехранимайкото. Беше едър и силен за възрастта си.

Пазачите, които само до преди миг бяха седели редом с него и бяха пили от бирата му и яли от храната му, бяха като попарени. Единият от тях се изплю, сякаш за да си прочисти устата. Но мама още не бе свършила.

— И така откри, че това е доходоносно начинание, нали? Кажи го, за да чуят свидетелите. Колко пъти още си продавал деца на Дракан?

За първи път извиненията на търговеца се изчерпаха и той не намираше думи, с които да се защити. Набразденото му от малки бръчици лице бе смъртно бяло, а очите му — мрачни като каменни въглища. Едва сега, уловен в безмилостното огледало на Жрицата на срама, той съзря истинския си образ.

— Седемнайсет пъти — промълви той с тънък и издразгавял от срам глас. — Без първите двама…

— Ненужните. Сирачетата. Лудите и чудаците. Тези, от които селяните са искали да се отърват. Ханибал Лаклан Кастор, наистина ли мислиш, че Дракан ги купува, за да ги направи рицари?

Между трапчинките му потекоха сълзи.

— Пуснете ме. Мадам, умолявам ви от сърце, пуснете ме… Срамувам се. О, света Магда, как се срамувам само.

— Свидетели. Чухте го. Изпълних ли дълга си?

— Да, Жрице на срама, чухме го. Ти изпълни дълга си — рече единият пазач бавно и тържествено и погледна с отвращение плачещия дребен мъж, който се бе свил на земята в нозете й.

Мама затвори очи.

— Какво ще правите с този подлец? — попита Салан, без да удостои търговеца с поглед.

— Той е от клана Лаклан — отвърна му единият пазач. — Вярно, че само по бащина линия, но все пак… Кланът Лаклан ще го съди. Ще пренощуваме тук и ще го отведем до Баур Лаклан утре рано сутринта.

— Да търгува с хора… да продава деца… — гласът на Салан бе изпълнен с омраза. — Надявам, се че ще го обесите.

— Много е вероятно — рече другият пазач сухо. — Хелена Лаклан е сурова жена, а и самата тя има деца. И внуци.

Салан отново дръпна юздите и подаде ръка на мама, която беше седнала на каменната ограда и изглеждаше съвсем отмаляла.

— Мадам Тонере? Ще тръгваме ли? Времето е ясно, пък е и пълнолуние, така че ще можем да виждаме пътя, дори след като се спусне нощта. А и аз нямам ни най-малко желание да нощувам под един покрив с този въшльо.

Мама вдигна глава, като внимаваше да не го погледне право в очите.

— Да. Идвам, Салан.

Хвана подадената й ръка и се изправи. Беше твърде горда, за да му позволи да й помогне да се качи на коня, но забелязах, че цялата трепери от изтощение. Аз обаче изчаках да се отдалечим от стражарите и техните кучета, които не спираха да лаят, преди да продумам.

— Много ли беше ужасно? — попитах аз внимателно. Външният й вид говореше, че точно в този момент едва ли беше добре за нея да язди. Явно и Салан беше на същото мнение.

— Ще издържи ли мадам пътя до вкъщи? — попита той.

Тя кимна.

— Ще се оправя. Но… Разбираш ли, Салан, аз виждам това, което той вижда. Когато погледна в очите му… не виждам цифра. Деветнайсет. Цели 19 деца. Виждам лицата им. На всяко едно от тях. А сега… Той ги е купил. Купил ги е сякаш са животни. За какво са му според вас?

Ние нямахме отговор. Докато яздехме по пътеката между покритите с пирей хълмове, а окръжаващият ни мрак се сгъстяваше, чух как Салан измърмори още един път:

— Надявам се да обесят този боклук.

Но те не го обесиха. Един сконфузен ездач от клана на Лаклан ни извести, че дребният търговец освободил веригата от кола с помощта на ножа, който бе спечелил на карти и който пазачите бяха забравили да си приберат след това. Беше изчезнал, а Лаклан го бяха обявили за беглец извън закона в цялата Планинска земя и го бяха лишили от име и родова принадлежност към клана от този ден, докато свят светува. Всеки, който го срещнеше, имаше право да го убие, без да се страхува от гнева на Лаклан. Но никой не го бе виждал оттогава.