27

1.

Приличаше на ужасно привидение — фантастичен урод, смесица между човешко и полуживотинско. Това оскърбление на човешкия род, покрито с белези, задъхано и с див поглед, бе сякаш потвърждение, че не всички неща в природата са идеални и че дори Господ в безграничната си свобода може да допусне чудовищен гаф.

Лицето му бе оплетено в мрежа от червени изпъкнали белези; лявото му око бе вечно полузатворено. Носът — смачкана буца с плоски ноздри, изпъкваше върху мъртвешки бледото лице като свинска зурла. Дебелите устни разкриваха изкривени, изпочупени зъби, които стърчаха така, сякаш след пророчески размисъл са били напъхани във венците наслуки. Косата — светла сплъстена грива, падаше от двете страни на лицето, сякаш за да подчертае неговите аномалии.

Тялото също не бе избегнало разрухата. Той бе нисък — едва метър и петдесет. Извити от прегърбения гръбнак, раменете притискаха врата и стояха постоянно повдигнати; единият му крак бе обърнат навътре и изкривен така, че той вървеше на една страна със странно накуцване.

Всяка пора и сухожилие на това измъчено създание бяха пропити с горест и омраза.

Здравото му око намекваше за разгневената душа, затворена в тази саката клетка от кожа и кости — страшна, сива, искряща орбита, неспособна да скрие безспирната ненавист към човешките същества, които в редките случаи, когато го бяха виждали, така се отвращаваха от ужасните му деформации, че в ужас извръщаха очи.

Само ръцете му се бяха спасили от проклятието на гените, които го бяха моделирали в човешка развалина. Бяха мускулести и силни, а пръстите дълги, изразителни и дори деликатни. И тъй като тяхната красота сякаш му напомняше какъв би могъл да бъде, той ги държеше пъхнати под мишниците, което правеше странната му походка още по-страшна.

Същински хищник, той се появяваше само след здрач да тършува за храна и да открадне малкото пари, които му бяха необходими.

И да убива.

Загърнат в дълго тъмнозелено палто, чиято качулка прикриваше лицето му, той се прокрадваше в сенките, отбягвайки полицията и кафявите униформи, и търсеше жертви. Яростта му бе толкова голяма, че той дебнеше само най-красивите и невинни на вид жени и когато ги намираше, ги убиваше и обезобразяваше телата им с касапски нож, сякаш отмъщаваше на съдбата за това, което бе направила с него.

До тази пролет — пролетта на 1932 година, бе заклал повече от двайсет жени. Върлуваше вече трета година.

Берлинската полиция бе безпомощна пред този чудовищен убиец, който сякаш се стопяваше в сенките на града. Не оставаха никакви следи. Нищо не отличаваше неговите убийства освен младостта и красотата на жертвите му.

На всички, които четяха вестници или слушаха радио, той бе известен като Der Nacht Hund, Нощното куче.

Der Nacht Hund дебнеше в тъмните сенки на три метра над мрачната, неясно осветена алея, която се виеше между градската болница и моргата в Берлин и завършваше малко по-нататък при автобусната спирка на Гелдерщрасе. Беше се притиснал към стената, качен на тръбите, които я опасваха.

Чакаше да излязат последните от нощната смяна. Докторите, стажантите и сестрите се разотиваха и си приказваха, докато се качваха в колите си или вървяха по алеята към автобуса.

Минаха петнайсет минути. Вече няколко нощи той бе наблюдавал алеята, кацнал в сенките — търсеше най-красивата от сестрите и чакаше момента, когато тя непредпазливо ще тръгне по алеята.

Der Nacht Hund бе безкрайно търпелив.

Две сестри излязоха от служебната врата на болницата и спряха за минутка под ярките светлини на входа за спешни случаи. Едната бе ниска и пълна, другата — висока и слаба, с дълги конски черти.

Високата напусна осветеното място, запали цигара, дръпна и я подаде на другата. Двете жени се кикотеха игриво, докато си подаваха цигарата, нащрек да не ги хване някой доктор или старша сестра. На жените бе забранено да пушат на територията на болницата; хванеха ли ги, и двете щяха да бъдат строго наказани. След малко двете сестри тръгнаха по алеята.

Убиецът не понасяше жени, които пушат. Според него пушенето бе отвратителен навик, присъщ само на мъжете.

Излезе още една сестра — млада, едва двайсетгодишна, с ангелско лице, което излъчваше невинност и учудване. Обучаваше се само от няколко седмици. Огледа се и извика:

— Ана? Софи? Никакъв отговор.

Младата жена внимателно доближи началото на алеята, наведе се и се взря в тъмните й дълбини. На петдесетина метра алеята завиваше. Жената видя дългите сенки на двете си приятелки, които уличните лампи на автобусната спирка хвърляха върху тухлената стена, и дочу приглушения им смях.

Вдигна яката си и забърза след тях.

Дългото палто леко изпърха, когато изродът скочи зад жертвата си, и тя понечи да се обърне.

Зърна разкривените му черти, но преди да успее да извика, той й запуши устата и я бутна към стената. Очите й изскочиха от ужас. Нападателят я удари по слепоочието с юмрук — силен удар, който я хвърли в безсъзнание. Жената изхълца, коленете й се подгънаха и тя политна назад, а той я хвана и ловко я набута в някаква врата.

Не се чуваше никакъв звук. Алеята изведнъж бе опустяла.

— Стоп!

Режисьорът се надигна от брезентовия стол и заръкопляска.

— Wunderbar, wunderbar. — И закрачи към полумрака на алеята. — От това ще им настръхне косата.

Жената — почти момиче, пристъпи на площадката с въздишка.

— Чудесно, мила — изгука режисьорът и я целуна по бузата.

Бе слаб, фин мъж с изискани обноски.

— Благодаря, Фриц — каза тя, искрено зарадвана от похвалата.

Това бе третият й филм, за пръв път в партньорство със звезда. Тя все още изпитваше боязън от късмета си да играе заедно с Йохан Ингерсол, най-популярния германски актьор, при това под режисурата на Фриц Юргенс, прочутия режисьор.

„Убиецът“ се появи зад нея.

— Превъзходно, Йохан. Великолепно както винаги. — Юргенс стисна ръката на чудовището. — Можете да обядвате. Ще направим близките планове след почивката.

Ингерсол кимна сдържано, пресече площадката със странната си рачешка походка и влезе в съблекалнята в ъгъла на солидната сцена.

Камериерът Ото Хайнц го очакваше както винаги. Щом актьорът затвори вратата, ниският побелял мъж му наля чаша бренди. Ингерсол сякаш изведнъж се удължи: изправи рамене, застана в цял ръст, разкърши се, извади гротескната протеза, която покриваше истинските му зъби, и я постави в чашата с вода, която Хайнц учтиво му подаде. После внимателно свали сплъстената перука и докато Хайнц я нагласяваше на калъпа на масата, уморено се отпусна в креслото в ъгъла на стаята.

— Още малко — каза Хайнц застанал зад него. Нисък, към края на петдесетте, Хайнц все още имаше мишци и тяло на щангист. Започна да разтрива с мускулестите си ръце раменете на Ингерсол.

— Цели десет дни — въздъхна Ингерсол. — Този бе най-трудният досега. Следващия път доста ще си помисля, преди да се захвана с филм.

Хайнц се засмя. Познаваше агонията да издържиш седем, понякога осем часа на ден с тежка дегизация. Беше нетърпимо горещо под слоевете латекс и козметика, неудобно чак до болка.

Но той разбираше и амбицията на Ингерсол да направи всеки герой по-изключителен, по-страшен и оригинален от предишния.

Ингерсол измисляше свой собствен грим, ставаше няколко часа преди да отиде на снимачната площадка и си го поставяше сам, асистиран само от Хайнц, който бе и негов готвач и шофьор.

— Всеки път го повтаряш — каза Хайнц.

— Този път съм сериозен. Кълна се в себе си.

— Разбира се.

Хайнц се беше отказал от кариерата си на най-добър гримьор, за да стане камериер и довереник на Ингерсол. Той бе ключова фигура в една от най-популярните германски мистерии — КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ ЙОХАН ИНГЕРСОЛ?

Артистът бе направил седем невероятно популярни филма на ужаса, пет от които говорящи, сравняваха го с най-големия американски актьор Лан Чейни. Но все още никой не знаеше нищо за Йохан Ингерсол. Нямаше други негови снимки освен тези с гротескния грим, който той измисляше за всеки пореден филм. Биографията му се състоеше само от неговите филми. Той никога не даваше интервюта и правеше всичко възможно да скрие своята самоличност. Тайнствеността се допълваше от ексцентричния навик на Ингерсол да пристига на снимачната площадка всеки ден с грим и да я напуска по същия начин, като се прокрадваше през подземните тунели, които водеха към страничните крила и съседните сцени, или тичаше към някое уговорено място, където Хайнц го чакаше с лимузина. За четири години той бе успял да избегне и журналистите, и почитателите, които се опитваха да погледнат под маските му и да разбулят тайната на истинския Йохан Ингерсол.

Тази тактика бе повишила неимоверно актьорската му популярност. Неговото положение сега бе на равнището на това на Конрад Вайт, Емил Дженингс и Питър Лор. Те четиримата бяха най-популярните актьори, появили се в младата германска филмова индустрия.

На вратата се почука и Ингерсол изстена:

— Кой е пък сега?

— Ja? — каза Хайнц.

— Аз съм, Фридрих. Съжалявам, че ви безпокоя, но е важно.

— Влез, влез — каза нетърпеливо Ингерсол.

Фридрих Крайслер бе висок стегнат мъж, в средата на трийсетте, бонвиван. Обличаше се по последната мода, меката му шапка бе наперено килната на една страна, винаги беше с монокъл и бастун. Той бе посредник и именно артистът го бе направил богат човек в банкрутирала Германия, където такъв подвиг бе почти невъзможен. Само още един човек освен Хайнц знаеше истината за Ингерсол и този човек бе Крайслер. Но пък именно Крайслер бе дал идеята за филмовата звезда, която никой не познава, и пак той го бе придружил на първите снимачни проби, когато Ингерсол бе удивил студиото, пристигайки преоблечен като героя — според собственото си демонично въображение.

И пак Крайслер бе този, който уговаряше всички договори и който боравеше с всички търговски сделки на Ингерсол.

За всички други приятели и съседи Ингерсол бе Ханс Волф, саможив берлински бизнесмен, който често пребиваваше със седмици в чужбина.

— Е, как върви? — попита Крайслер.

Хайнц извъртя очи, сякаш казваше: „Не питай“.

— Имам нужда от почивка — каза Ингерсол.

— Три месеца. Няма да започнем „Das Mitternchtige Tier“1 до пролетта.

— Толкова ще ми трябва само да създам героя. Аз съм играл веднъж върколак, този трябва да е различен.

— O, ще идеш на ски в Австрия за месец и ще мислиш за тези неща нощем край огъня.

— Лесно ти е на тебе…

— Аз… всъщност имаш посетител — каза Крайслер внимателно.

Ингерсол остро вдигна поглед и процеди:

— Не приемам посетители по време на снимки. Знаеш го много добре.

— Мисля, че този път ще направиш изключение.

— Никакви изключения.

Крайслер извади от джоба си едно писмо, подаде му го и каза:

— Чака отвън.

Ингерсол обърна писмото, погледна официалния восъчен печат на гърба, раздразнено отвори плика и зачете:

2.

Когато Фирхаус влезе в съблекалнята, Ингересол за момент се стъписа — тялото на посетителя можеше да служи за модел на неговия герой. Фирхаус бе гърбав, с изкривено ляво рамо, частично прикрито с наметалото му, но държеше главата си изправена, вместо на една страна, и стоеше изпънат, та физическата му деформация да личи възможно по-малко. Дебелите очила правеха острите му, наблюдателни сини очи да изглеждат по-големи. Косата му бе гладко подстригана и къса, но не както би могло да се очаква от човек на висок пост в нацистката йерархия. Ако не се броеше куцането и дебелите очила, Фирхаус можеше да мине за хубав, тъй като чертите му бяха изваяни и перфектни, а челюстта му — яка и твърда. Всичко около Фирхаус излъчваше сила освен физическия недъг, получен по рождение — една зловеща шега, която той успяваше да скрие със самонадеяност и самочувствие. Здрависването му бе твърдо и предпазливо, а усмивката — топла и искрена.

— Моля да простите това безпокойство — извини се той. — Но ме уведомиха, че човек трудно може да се срещне с вас в края на деня. Хер Крайслер мисли, че това е най-доброто време за разговор.

— Разбира се, разбира се — каза Ингерсол.

Хайнц му донесе поднос със салата и чаша чай и Ингерсол го сложи в скута си.

— Ще обядвате ли с мен?

— Nein, nein — каза Фирхаус и махна с ръка. — Danke. Закусих късно. Но моля, продължавайте, знам, че времето ви е ограничено.

Ингерсол кимна и разрови салатата с вилицата, без да спира да гледа Фирхаус със сивите си очи.

— И така, хер доктор, защо изведнъж съм станал толкова важен за вас и фюрера?

— Много просто — каза Фирхаус. — Нашият фюрер е голям ваш почитател, Herr Schauspieler2. Гледал е всичките ви филми. Заедно с приятели той ще се оттегли на почивка в Бергхоф, просто малко непринудени разговори и ски, ако ранният сняг е добър. И ще се радва да го придружите.

Ингерсол беше изненадан, дори въодушевен от поканата. Въпреки че всякак се опитваше да остане спокоен, сърцето му биеше от вълнение — току-що бе поканен на най-дискретния прием на лидерите в къщата, позната като Орловото гнездо, високо в Баварските Алпи над Берхтесгаден.

Хитлер искаше да се срещне с него.

— Разбрах, че ще завършите „Der Nacht Hund“ до десет дни — бързо продължи Фирхаус. — Така че ще ви бъде удобно. Фюрерът няма да замине преди втората седмица на февруари. Според личния му план ще отидете от Берлин в Мюнхен и неговата кола ще ви вземе оттам. Уверявам ви, ще прекарате чудесно.

— Сигурен съм в това — отговори Ингерсол. Зловещият грим му помогна да скрие вълнението си. Дори спрямо фюрера Ингерсол не искаше да изглежда ентусиазиран. — И, разбира се, съм поласкан от поканата. Хайнц, графикът ми подръка ли ти е?

— Един момент, господине… — почна Фирхаус.

— Не, нищо, което да не може да се отмени — бързо отговори Ингерсол.

— Чудесно. Значи той ще може да разчита на вас? Ингерсол не можеше вече да крие задоволството си от мисълта, че ще срещне новия германски лидер, тъй като бе горещ привърженик на нацистката партия и нескрит почитател на Хитлер. Както много други германци, той виждаше в този нахакан и магнетичен лидер отговора на проблемите на страната. Хитлер проповядваше различен вид патриотизъм от кайзера и неговите предшественици. Във всяка негова дума имаше огън, а енергията пращеше около него като светкавица. За първи път след войната един човек възвръщаше гордостта на хората, даваше им надежда, обещаваше реванш за страшната несправедливост, която съюзниците бяха оформили във Версай. Тази мисъл атакува паметта му и я върна обратно във времето.

Когато Ингерсол влезе в германската армия през 1916 година, всички вече мислеха, че войната е почти спечелена. И нещата продължаваха да вървят добре. Европа бе един голям окоп от Ламанша до Черно море и новините от къщи бяха винаги окуражаващи. Турците бяха убили 6000 британски войници при Газа, в Палестина. В снега и дъжда в Капорето, Италия, 400 000 бяха дезертирали, след като 10 000 техни другари били убити за два дни и други 40 000 ранени. Само за един ден при Сома бяха загинали над 19 000 британски войници. Русия бе разпокъсана от революции и се сражаваше с германците по границите си и със собствения си народ по улиците на Петроград и Москва. Имаше слухове за бунт по целия фронт, говореше се, че британците, а също и французите, си хвърляли пушките и бягали. Наистина окуражаващи новини!

Но при първата си отпуска през 1917 година той разбра, че слуховете за победа са лъжа. Тригодишният кървав конфликт бе превърнал Берлин в град, в който се водеше гражданска война. Нямаше достатъчно храна и страната банкрутираше. През първия ден на отпуската той попадна на един уличен бунт и с невярващи очи наблюдаваше как германските войници бият стачниците.

Сви се в един вход, онемял от ужас.

— Върнете се на работа или ще бъдете разстреляни — настояваше един армейски капитан. — Заповед на кайзера.

И когато стачниците отказаха, той наистина даде заповед на хората си да стрелят. Войниците — на коне — атакуваха групата, прегазваха мъже и жени, съсичаха ги със саби, разстрелваха ги.

Същата вечер в един ресторант му сервираха конско месо. Когато той се оплака, келнерът, безкрак инвалид с железен кръст на сакото, грубо му отвърна:

— И в Париж ядат конско месо! Когато отидеш на фронта, ще разбереш, че не е останала нито една ферма, само кал и заграждения.

— Оттам идвам — сопна се Ингерсол.

Тогава за първи път му мина през ума, че Германия може да загуби войната. След отпуската, в ужаса на битката, Ингерсол за пръв път видя германските войници да си хвърлят оръжието и да бягат без ред пред американските моряци.

Американските моряци, с прякора Дяволските кучета, атакуваха безумно и прииждаха с рев. Ревяха, а германците бягаха, като се блъскаха един друг, търкаляха се в калта и крещяха от болка и ужас. Накрая в отчаяние германците хвърлиха бомба с отровен газ, но за зла участ вятърът смени посоката си и смъртоносните облаци заплуваха обратно към германските редици. Задушаващите се войници трескаво заизваждаха противогазите си, ала мнозина ги бяха захвърлили и сега нападаха собствените си другари и отчаяно си дърпаха спасителните апарати, които така безгрижно бяха зарязали.

Ингерсол се сниши в една дупка от снаряд. Противогазът му бе пълен с кална вода, но той успя някак си да си го сложи. Газът го пареше по ръцете и врата. Погледна нагоре и видя американски моряк — целеше се в него, а щикът бе почти опрян в гърлото му. Младият германец хвърли пушката си и бавно вдигна ръце в знак, че се предава.

Когато се върна в опустошената си родина, Ингерсол, както и хиляди други войници, откри, че е презиран от гражданите и предаден от кайзера и неговите политици. Той стана един от милионите обеднели германци, просещи храна, лутащи се от град в град, без близки, самотен и проклинащ британците, французите и американците, че са унижили и поставили на колене родината му. Живият кошмар да се завърнеш в немилост в опустошената и ограбена родина с опашки за хляб, караници и политически хаос все още го преследваше. Понякога той се будеше посред нощ целият облян в под. Яркият спомен как премръзнал и гладен спи по алеите, покрит с листа катранена хартия, бе така реален, сякаш това се бе случило току-що.

Ингерсол стана член на Националсоциалистическата партия през 1928 година, няколко месеца преди да срещне Фреди Крайслер, който промени живота му завинаги. Въпреки че никога не бе проявявал активност в нацистката партия, чрез нея той се запозна с „Main Kampf“ и гения на Адолф Хитлер. Той четеше и препрочиташе „Main Kampf“ и дори подчертаваше определени пасажи и ги учеше наизуст.

Веднъж, докато бе на почивка близо до Брауншвайг, той от любопитство отиде до града, за да присъства на нацистко събрание, и наблюдава със страхопочитание как стотици хитлеристи с кафяви ризи вървят по калдъръмените улици в церемониален марш.

— Hail Hitler! Hail Hitler! — ехтеше в древния град.

Жени повдигаха децата си да видят спасителя и хвърляха цветя пред колата му с блестящи от възхищение очи. Мъжете изпъваха ръце в нацистки поздрав и продължаваха да скандират:

— Sieg hiel! Sieg hiel! Sieg hiel!

Но едва вечерта, когато Хитлер държа реч, Ингерсол откри истинската сила на този човек. Хиляди се тълпяха на градския площад с вцепенени лица в мъждукащата светлина на факлите, хипнотизирани от звука на неговия глас и суровия му поглед. Това бе една готическа опера, едно съчетание от хореография, хор и ария, което едновременно вледеняваше и възбуждаше актьора.

Веднага му стана ясно това, което наричаха Fuhrer Fingerspitzengefuhl, неговото „докосване с върха на пръста“. Този човек притежаваше таланта да трогне и богати, и бедни с опияняваща смес от политическа стратегия, суперпатриотизъм и възторжена риторика. С гняв той публично проклинаше Съюзниците, отхвърляше Версайския договор, подстрекаваше с вдъхновение към един нов вид национален патриотизъм и отхвърляше ярема на поражението с жар и страст.

Ингерсол се възхищаваше и от актьора в Хитлер, понеже фюрерът допълваше своето представление със страхотно чувство за синхрон, знаеше точно кога да направи пауза и да очаква тълпата да отговори на неговата тирада.

— Hail Hitler!

— Sieg hiel!

— Sieg hiel!

А имаше още две неща. Първото бе неговата атака срещу Версайския договор. Ингерсол не бе политичен. Той бе воювал, защото бе патриотично да се биеш за семейството и за Германия. Но във Версай бяха игнорирали това и бяха забравили за милионите мъже, които се бяха завърнали смазани умствено, телесно и духовно. В края на краищата, когато един човек стане герой, той винаги си има врагове, й милионите бяха дали воля на злобата си към цяла Германия вместо към политиците, които ги бяха накарали да воюват, бяха лишили Германия от уважение и ресурси и бяха оставили страната обезкуражена, фалирала и разделена — едно кошмарно място, лишено от всякаква надежда. Сърцето на страната бе пронизано от меча на победителите и гневът и омразата подбуждаха жаждата за отплата и противопоставяне някъде в бъдещето. Мастилото под мирния договор още не бе изсъхнало, а в бирариите и закусвалните вече се говореше за оправяне на сметките. И нямаше по-силен глас от този на Ингерсол.

А имаше и друго нещо. Евреите. Като дете Ингерсол непрекъснато слушаше как баща му, истинска алкохолизирана развалина, ругаеше евреите и ги обвиняваше за всички семейни несполуки. Ингерсол бе възприел стереотипните му тиради като истини, старческата ярост зарази и него и той започна да се отвращава от евреите. Накрая всичко това прерасна във фанатична омраза, подсъзнателно насочена навътре — и може би именно тя пораждаше странните антисоциални чудовища, които Ингерсол измисляше за киното.

С други думи, вдъхновеният от Хитлер интуитивизъм увеличаваше чара на фюрера в очите на Ингерсол и възпламеняваше творческата му сетивност в истински ад от омраза и ярост. Хитлеровите расови атаки му действаха възбуждащо и той откриваше, че вярва на фюрера с неочаквана интелектуална жар, подхранвана от страстен расизъм. Спечелен от силата на фюрера и от театралните ефекти, Ингерсол скоро стана част от тълпата, която вдигаше ръка.

— Hail Hitler!

— Hail Hitler!

— Hail Hitler!

Така че днешната персонална покана бе наистина приятна — едно неочаквано възнаграждение за кариерата, надминала и най-смелите мечти на Ингерсол.

— Абсолютно — каза той, като едва успяваше да прикрие ентусиазма си.

— Чудесно! Нашият вожд ще е доволен, аз също се радвам. Аз съм ваш пламенен почитател и мисля, че вие сте гений, хер Ингерсол. Фюрерът често говори за вас като за национално богатство.

— Наистина ли! Аз… — Ингерсол почти пелтечеше. — Аз просто нямам думи…

— Няма нужда от думи — каза Фирхаус с усмивка. — Шофьорът на фюрера ще ви вземе в петък сутринта на четвърти февруари в шест часа сутринта за полета до Мюнхен.

— Познавам местността, бил съм там на ски.

— Gut. Ядете ли месо?

— Да.

— Хер Хитлер е вегетарианец. Той нарича хората, които предпочитат месо, „лешояди“.

— Това е малко жестоко.

— Фюрерът клони към крайности в мненията си, както вероятно знаете.

— Аз ям всичко освен риба. Всяко нещо, което диша през дупка на врата, ме нервира.

Фирхаус се разсмя.

— Трябва да му кажете това. Той има тънко чувство за хумор. Е, ако има някаква промяна, аз ще държа връзка с хер Крайслер. Иначе ще се видим иа четвърти. Желая ви успех във филма.

Стиснаха си ръцете отново и Фирхаус си замина внезапно, както и бе дошъл. Ингерсол се облегна назад и въздъхна.

— Хитлер иска да ме види!

— И защо не, приятелю — каза Ото и се засмя радостно. — Както казва самият Хитлер, ти си национално богатство. Възползвай се от момента, това е само началото.

Фирхаус се настани в мерцедеса си и се усмихна. „Този човек бе направо смаян — помисли си той доволно. — Всичко, което сме разбрали за него, е вярно. Той е идеалният избор.“

Свършено!

Оставаше фюрерът да довърши трансформацията.

Първата стъпка в дяволски скроения план, който Фирхаус наричаше просто Siebenundzwanzig — 27, бе направена.

3.

Ингерсол се бе изтегнал на фотьойла в дневната на градската си къща току — що изкъпан и завит в копринена роба; отпиваше шампанско и гледаше навън към Хелгещрасе. Случките през деня пробягваха през ума му. Сутринта се бе събудил необикновено напрегнат и уморен. За това имаше много причини. Снимаха вече трети ден, оставаше само седмица, но всичко вървеше наопаки още от началото. Това ново момиче — дори не помнеше как се казва, бе неопитно, притесняваше се и се налагаше да се прави кадър след кадър. Неговият грим бе по-труден за полагане от обикновено и ставаше болезнен само след два или три часа. Всеки мускул по лицето го болеше, след като девет часа бе стоял изкривен под маската от каучук и алуминий.

Но посещението на пратеника на Хитлер бе компенсирало всичко това. Само преди две години Ингерсол бе един от милионите обезверени и бездомни германци, които се бореха за прехраната си. А сега бе богат и известен и новият спасител на Германия искаше да се срещне с него и наистина го бе поканил в Орловото гнездо.

Какво блаженство!

Чувстваше се едновременно изтощен и въодушевен. И неспокоен. И колкото повече шампанско изпиваше, толкова по-неспокоен ставаше и познатата възбуда нарастваше. Той познаваше симптомите и знаеше, че преди да свърши нощта, ще опита и от двете — и от екстаза, и от унижението.

Както винаги се опита да се пребори с импулса. Помисли да вземе едно приспивателно хапче, но кошмарите, които придружаваха неговата странна мания, понякога бяха по-лоши от реалността.

Той вдигна чашата с шампанско и се загледа в нея. Ръката му трепереше, макар и почти недоловимо. Сложи я на масата и стисна ръце. Импулсът стана по-силен. Възбудата започна. Накрая позвъни на Хайнц и щом камериерът влезе, му каза:

— Няма да вечерям вкъщи. Това ще те затрудни ли, Хайнц?

— Разбира се, не. Току-що започвах да готвя.

— Добре. Позвъни в „Риц“ и ми наеми един апартамент на втория етаж, нали? Кажи им, че ще поръчам вечеря за двама.

— Веднага. За мистър Сандърс ли да се обадя?

— Да. И ми приготви смокинга, моля. Чувствам се чудесно тази вечер, Хайнц. Празнува ми се.

— Разбирам те, Ханс.

— Днес бе един изключителен ден, нали?

— Ще приготвя нещата.

Хайнц излезе от стаята, а Ингерсол гаврътна остатъка от шампанското и отиде в ъгъла.

Издърпа високия шкаф за книги и отвори сейфа зад него. Вътре имаше дебели пликове с банкноти: американски долари, британски лири, френски франкове. Всичко освен германски марки. При тази висока инфлация бе необходим цял сейф марки, за да платиш една чиния супа. Той отвори един от пликовете, отброи петстотин британски лири и ги пъхна в един от джобовете на робата си.

След два часа Ингерсол се регистрира в хотела, където го познаваха като Хари Сандърс: около петдесетгодишен английски търговец на художествени произведения с гъста бяла коса и елегантно оформена брада. Сандърс бе винаги добре посрещан. Обикновено пристигаше само с едно малко куфарче, правеше впечатляващи сметки, оставаше само една нощ и винаги плащаше в британски лири. Ингерсол се качи в апартамента, разгледа го и след това веднага напусна хотела и потегли по Хелгещрасе с мерцедеса си.

След по-малко от две преки премина покрай няколко души с кафяви ризи, застанали пред един бижутерски магазин. Единият държеше за яката възрастен евреин, други двама крещяха в лицето на стареца, а четвъртият рисуваше шестоъгълна звезда до витрината.

Ингерсол спря колата, загаси светлините и започна да наблюдава как нацистите заблъскаха стареца като на игра.

После му свалиха кепето, хвърлиха го в канавката и заудряха плачещия старец с юмруци, докато той падна на колене. Най-едрият от есесовците отстъпи назад и го ритна в гърдите. Старецът падна на земята и инстинктивно вдигна ръце да си предпази главата. Есесовците се смееха над проснатата си жертва, подиграваха се, ритаха стареца и псуваха. После едрият хвана една кофа за боклук и разби витрината. Стъклата се посипаха като дъжд от бляскави кинжали и се пръснаха по тротоара. Нацистите се отдръпнаха, огледаха щетите и доволни тръгнаха по улицата, като се смееха и пееха. Старецът не помръдваше. Лежеше свит на тротоара и трепереше. Ингерсол постоя да погледа още няколко минути. Накрая нещо се раздвижи в сенките, двама мъже притичаха и помогнаха на бития.

„Е — помисли си актьорът, — още един си получи заслуженото.“

За момент се зачуди на спокойствието си. Не изпитваше жал към беззащитния старец, но определено презираше пияните хулигани с кафяви ризи. Те приличаха на животни — тъпи животни. Но пък и времената бяха необикновени и крайните мерки бяха необходими. Рано или късно евреите-марксисти трябваше да си научат мястото. Защото докато цяла Германия затъваше в дългове, евреите ставаха все по-богати, трупаха пари, контролираха банките и поддържаха комунистите, които искаха да съсипят икономиката.

„Рано или късно те ще си направят сметката — помисли си Ингерсол, докато потегляше. — Рано или късно ще си затворят магазините и ще се махнат от Германия, по дяволите. И колкото по-скоро, толкова по-добре.“

Беше с дълга тъмна коса, завързана отзад с панделка, а кожата й бе хубава, почти бледа, и имаше прекрасни, дълбоки, кафяви очи. „Може да е италианка — помисли си той — или испанка.“ Но определено не бе германка. Беше си сложила много малко руж на бузите и скромно червило, а не тежкия театрален грим, с който се мацаха германските курви. Гъркиня може би. Той вече почти час бе обикалял с колата да разгледа курвите по улицата и бе станал неспокоен. Спря колата и почна да я изучава, докато тя оглеждаше мъжете, влизащи и излизащи от бара, наречен „Щастливият клуб“.

Най-много двайсет и три — двайсет и четири годишна. Хубави крака и малко, стегнато дупе. Слабините му се напрегнаха. Той подкара зад нея и спря колата. Тя се наведе и погледна в огледалото.

— Е, ти ли си принцът? — каза тя. Акцентът бе кокни. Той се учуди, но наистина бе кокни. Ингерсол бе експерт по диалектите и акцентите.

— А ти си англичанка. От Лондон, предполагам.

— Е, ти си и доста умен, пиленце. Всъщност от източните покрайнини съм.

— Какво правиш в Берлин?

— А ти какво си мислиш, че правя, мили?

— Искам да кажа защо тук — каза той хапливо. Не можеше да се отнася учтиво с уличните курви, колкото и да се опитваше.

— Кажи, не си ли и ти английско конте? Той не отговори на въпроса, а повтори:

— Какво правиш чак тук?

— Не е твоя работа. Всъщност съм на почивка и малко закъсах. И нека ти кажа нещо, мили, мога да ти покажа някои трикове, за които тези германки не са и чували. Съмнявам се, че изобщо могат да си представят какво мога да ти покажа.

— И какво ще ми струва това изключително представление… мила? — саркастично попита той.

— Знаеш ли, това ми е грижата. Все още не съм разучила въпроса с марките…

— Кажи ми в лири и аз съответно ще го пресметна.

— O, ти знаеш как да се пазариш, нали, мили?

— Цената — студено отвърна той.

— Да ти кажа, ще започнем с масаж. Това ще те успокои малко и след това ще можем истински да се позабавляваме до края на представлението.

Той се почувства унизен и мръсен, но се възбуждаше от мисълта какво можеше да последва.

— Колко? — настоя отново.

— Десет лири и масажът ще е безплатен. Той отметна глава и се засмя.

— Не ставай смешна.

— Виж сега…

— Ти никога не си получила повече от петачка в живота си. Седем и половина за една нощ.

Пазаренето бе част от това, част от тръпката.

— Виж сега, сега аз вземам двайсет на нощ, което си е честно, знаеш. Седем и половина само за веднъж.

— Десет за цяла нощ.

— Стига де — захленчи тя, — няма ли да дадеш шанс на едно момиче? Не бъди толкова стиснат. Дай петнайсет и се усмихни.

— Дванайсет и половина. И се откажи от масажа, а аз ще се откажа от усмивката.

— Ще съжаляваш за масажа.

— Качвай се.

„Странен тип“ — мислеше си тя. Обикновено клиентите искаха да го правят веднага. А този поръча хубава вечеря, след това й нареди да се изкъпе, даде й чисти дрехи и дори шише парфюм. Не бързаше. И така тя се намираше в един от най-желаните хотели в града и се оглеждаше в цял ръст в огледалото на стената. Роклята бе викторианска и падаше до пода. Черният корсет отдолу я притискаше и изтласкваше гърдите й към деколтето. Жартиери придържаха черните чорапи, които той й бе дал.

„Изглеждам така, сякаш току-що съм се върнала от театър“ — помисли си тя, докато си слагаше парфюм зад ушите и коленете и в сгъвките на лактите.

Върна се в спалнята и спря учудена. Старият джентълмен бе изчезнал. На неговото място на дивана седеше млад мъж с къса светла коса, гладко избръснат. Носеше черна маска, която прикриваше лицето му чак до долната устна.

— Къде е другият джентълмен? — попита тя настойчиво.

— Аз съм другият джентълмен — каза той.

— Защо е всичко това?

— Безобидни игрички. Имаш ли нещо против да потеатралничим?

— O, ти наистина си много особен.

— Ела тук.

Тя пресече стаята и застана пред него с ръце върху бедрата.

— Сега се пресегни под роклята и мастурбирай — каза той тихо, почти с шепот, — но не ми позволявай да те виждам. Дръж ей роклята върху ръката.

— Как…

— Направи го.

Тя плъзна ръце нагоре по бедрата си, докато стигна до корсета, наведе се за миг напред и роклята ги покри.

— Не бързай — прошепна той. — Забавлявай се. Започна да се поти. Сърцето му биеше учестено. Усещаше как слепоочията му пулсират.

— Не бързай — повтори той.

— Хайде, миличък, стигаш до едно определено положение, при което не можеш да се бавиш, нали знаеш.

— Какво най-много ти харесва в това?

— Разбира се, свършването. Нали с всички е така? Не ти ли харесва и на тебе това най-много?

Сините му очи блестяха под маската. Той си облиза устните.

— Най-хубавата част е след това.

— След?

Той дишаше тежко, почти не успяваше да си поеме дъх.

— Протегни си едната ръка и ми свали вратовръзката.

Докато тя го правеше, той миришеше мускусния аромат върху пръстите й. Жената бавно изхлузи тесния край на вратовръзката и я издърпа от врата му. Ръката под роклята се движеше все по-бързо, краката й започнаха да треперят.

Тя затвори очи, наведе брадичка и прехапала устна, простена:

— Ох, мили, ох… хайде…

— Спри — заповяда той.

— Какво?

— Спри. Разкопчай ми ризата.

— Ай де сега…

— Разкопчай ми ризата!

Тя бе останала без дъх, лицето й беше зачервено, но го послуша. Ръцете й трепереха, докато откопчаваше копчетата. Той си съблече ризата, после се облегна назад на лакти.

— Разкопчай ми панталоните… сега се пресегни и ме погали малко… сега се гали ти… спри! Не, не мен, гали се ти… свали си роклята… сега корсета… така, бавно, не бързай…

Тя не можеше да се контролира.

— Не мога повече да чакам, мили! — Тя си затвори очите. Ръката й се движеше конвулсивно.

Той наблюдаваше как ръката й се движи все по-бързо и по-бързо, наблюдаваше как тя го гали в същия ритъм. Тя започна да трепери, да се вцепенява и той усети, че ще експлодира, и викна:

— Спри.

Но тя не обърна внимание.

— Спри! — Той хвана ръката, която го галеше. Стискането му беше така силно, че я заболя, но тя все пак не можа да спре. Вместо това започна да го гали по-бързо и да стене.

Ингерсол се извърна на една страна, замахна злобно и я удари по устата с всичка сила. Главата й се отметна назад, тялото й омекна. Тя падна на пода и остана да лежи в безсъзнание.

Той седна и вдиша дълбоко, за да се успокои. Гърдите му тежко се повдигнаха два-три пъти. Ето, вече беше спокоен. Погледна надолу към жената, видя как челюстта й се подува и посинява, и започна да се смее.

Тя бавно идваше в съзнание и също така бавно разбра, че ръцете и краката й са завързани към четирите ъгъла на леглото. Той бе влязъл в нея и блъскаше като животно. Устата й бе запушена с ленена кърпа. Тя вдигна поглед ужасена. Той се бе навел над нея, с полуотворена уста, а по брадата му се стичаше пот. Като видя погледа й, той се надигна и я удари отново, този път не толкова силно, но достатъчно да й разцепи устната. Тя усети как устата й изтръпва, солена кръв потече в гърлото й. Опита се да извика. Той я удари отново и започна да диша тежко, докато я биеше; удряше по гърдите, ребрата и по лицето, въпреки че сега ударите ставаха все по-леки — той достигаше кулминацията с всеки удар. Тя почти бе изпаднала отново в безсъзнание, когато го чу как извика и го усети да пада върху нея. Главата му се отпусна до нейната. Сърцето му биеше тежко върху разранените й ребра. Тя почувства как омекна в нея.

Започна да стене от болка. Дори и да я чуваше, той не й обръщаше никакво внимание.

Ингерсол я остави завързана, докато си вземе душ в банята. Когато се върна, беше пак с бялата перука и брадата. Отвърза я, без да махне кърпата от устата й; разбитите й устни бяха подпухнали. Помогна й да се облече и хвърли окървавената рокля, корсета и черната маска в куфарчето.

— Ще излезем по задните стълби, както дойдохме — прошепна й той в ухото. — Искам да си държиш главата наведена, ясно ли е? Разбрано?

Тя кимна.

— Ще се преструваш на пияна. Ако минем покрай някого, не го поглеждай. Само звук да чуя, и ще ти прекърша врата като на пиле.

Държеше я с една ръка, а в другата носеше куфарчето. Тя бе навела глава, както й бе заповядал, но никой не ги видя. Той грубо я блъсна върху предната седалка на колата и тръшна вратата. После мълчаливо подкара обратно към Хелгещрасе. Жената гледаше в таблото и притискаше разранените си устни.

Две години обикаляне с товарни влакове, спане под железопътни мостове и в ъглите на мрачните тунели; крадеше храна. Понякога се намираше и работа, тежка работа, като преместване на релси или почистване на железопътните насипи за една шепа марки, с които трудно можеше да си купиш свястно ядене. Но понякога оставаше достатъчно, за да платиш на някоя курва, живееща близо до ж.п. линията — стари курви, прекалено болни и повехнали, за да привличат когото и да е, и той изливаше яростта си в мимолетна страст, докато унижението изгаряше душата му като желязо за дамгосване. Приличен мъж като него, красив мъж, герой от войната, за Бога! Доведен дотам да се пазари с мръсни, миризливи човешки отрепки, които никой уважаващ себе си човек не би издържал, да ги чука в парцаливи палатки или на земята, ако времето бе достатъчно топло. Но след като никоя уважавана жена не би имала нищо общо със скитници, това бе за него едно мимолетно облекчение в агонията на бедността.

Вече не си спомняше къде е бил тази нощ. Бранденбург може би, или Мюнстер, Дните и местата се бяха превърнали в един объркан кошмар, в който всяко място изглеждаше по един и същи начин. Разхвърляни ж.п. станции с малки лагерни огньове, за да се стоплиш. Ръцете загрубели, изприщени и покрити с мръсотия. Непрекъснат шум от кашлица. Топла лятна нощ. Под тях мека трева. И той вдига поглед и вижда лицата, очертани над ръба на долчинката… ухилени лица, пълни с развалени зъби усти и хлътнали очи надничаха от мрака. Яростта му бе огромна. Той започна да ги замеря с буци въглища, после хвана един за косата и го наложи с пръчка.

— Ама ние й платихме, та да гледаме — молеше онзи с немощен глас.

И когато се обърна, я видя да лежи там, с рокля, вдигната над кръста, и да му се смее.

— Искате представление, а? Сега ще ви направя представление! — извика той. И се качи върху нея, както бик качва крава, ръмжеше от ярост и я биеше с пестник и я мушкаше, докато свърши проснат отгоре й и чак тогава разбра, че е мъртва.

Първият му импулс бе да избяга. Но старците го бяха видели. Така че той ги изчака да се махнат, пренесе я до близкия прелез и когато мина влакът, я блъсна под колелата.

До сутринта се бе качил на друг товарен влак и бе далеч оттам, а мъртвата курва бе само лош сън. Но лош сън, който не отмираше, и когато го обладаваше и се задържаше натрапчиво, той преживяваше кошмара отново. Но когато сънят си отиваше, у него не оставяше никакво угризение, никаква вина и никакъв гняв. Само щастлива отмора и спокойствие.

Ингерсол я върна на една пряка разстояние, откъдето я беше взел, отби до бордюра, загаси фаровете и каза тихо:

— Погледни ме.

Тя погледа пода на колата няколко секунди, но мекият му глас я накара най-накрая да го погледне. Едната страна на лицето й бе подпухнала и посиняла. Едното й око бе подуто, почти затворено. По устните й още имаше кръв.

Той извади пачка лири и ги размаха пред здравото й око.

— Двеста лири, или искаш да те закарам в полицейския участък, за да ме обвиниш, че съм те бил? Двеста, мила, помисли си. Не можеш да ги спечелиш и за две седмици, нали?

Тя дълго го гледа, после бавно посегна и взе парите.

— Махай се — заповяда той.

Момичето тромаво се измъкна на тротоара. Той затвори вратата след нея и със свистящи гуми подкара в мрака.

4.

Ингерсол се бе събудил в четири часа сутринта. Два месеца бяха изминали, откакто странният професор го бе посетил на снимачната площадка. Бяха работили трескаво, за да редактират филма, и той бе гледал грубото копие на „Der Nacht Hund“ предишната вечер. Всички бяха съгласни, че това е най-добрият му филм досега. Бяха добавили прости надписи, така че да може да го вземе със себе си в Берхтесгаден и лично да го покаже на фюрера. Това щеше да бъде първото му публично гледане. Премиерата бе определена за края на февруари в „Крол“ и щеше да бъде галасъбитие.

За два часа двамата с Хайнц изработиха грима. Ингерсол беше решил да отиде като бизнесмен на средна възраст с маска от латекс, която изместваше линията на косата му назад и го правеше да изглежда отчасти плешив.

Хайнц оформи носа му и го направи по-едър, дори месест; гума закръгляше бузите му и издаваше напред линията на челюстта. Сиви кичури в оредялата коса, сиви мустаци, козя брадичка и очила с железни рамки допълваха дегизацията. Ингерсол облече двуреден костюм от туид и си сложи черния кожен тренчкот.

Усмихна се в огледалото на човека, който го гледаше отсреща: почтен четирийсет и пет годишен господин с леко шкембе.

Точно в шест сутринта един униформен сержант се появи на вратата и го отведе с една от частните коли на Хитлер на аерогарата за двучасов полет до Мюнхен. С него се отнасяха като с кралска особа. В осем и половина, вече в Мюнхен, му поднесоха кафе и сладкиши в стария замък Барлоу, който гледаше към Кьонигсплац. Щеше да дойде да го вземе личният шофьор на Хитлер.

Във фоайето Ингерсол усещаше присъствието на Хитлер навсякъде. През януари старият замък бе открит като щаб на Нацистката партия след месеци реконструкции. Сега се наричаше „Кафявата къща“ и беше преустроен от личния архитект на Хитлер, Алберт Шпеер. Разходите бяха зашеметяващи, въпреки че никой не знаеше колко точно са били. На това място, изглежда се работеше като в пчелен кошер. Куриери потегляха с мотоциклети. Офицери бодро крачеха навътре и навън от сградата и подметките им потропваха по мраморните подове. Непрекъснато звъняха телефони.

Беше стерилно чисто и миришеше на студено желязо, кожа и вакса. Демоничното обаяние на Хитлер властваше над това място, въпреки че самият той бе в Берхтесгаден, на сто и петдесет километра оттук.

Това бе сърцето на нацистката партия, нервният център на Нова Германия. Човек сякаш чуваше гласа на фюрера, докато той диктува бъдещето на Германия зад стените на обширния си кабинет на първия етаж.

Само няколко минути след кафето шофьорът пристигна с открития мерцедес на Хитлер.

— Да вдигна ли гюрука? — попита шофьорът. — Доста е хладно.

Ингерсол поклати глава. Знаеше, че пътят на юг към алпийската предпланина е най-красив в цяла Германия, и искаше да се любува на гледката. Едно одеяло и тежкото му палто щяха да са достътъчни. Шофьорът му даде шапка и подкара по магистралата към „гнездото“ на фюрера.

Хитлер, който обикновено спеше до късно, се събуди, когато първите лъчи хвърлиха дълги червени сенки в спалнята. Полежа напълно буден няколко минути, взрян в тавана, после стана от кревата, който делеше с Ева Браун, прекоси банята и влезе в кабинета си.

Преди четири дни Хинденбург го бе провъзгласил за канцлер на Германската република.

Канцлер!

Той бе канцлерът на Германия.

Вдигна дясната си ръка и я загледа. Като нов президент на Райхстага, народния парламент, Хитлер държеше законите на Германия в тази ръка.

Канцлерът Хитлер.

Той наперено се разхождаше из стаята по хавлия, смееше се високо и повтаряше двете думи отново и отново. После поръча кафе и сладкиши и отиде да се изкъпе.

Хитлер стоеше до прозореца на дневната си, както правеше често, взираше се на север към Браунау, родното си място, и после на изток, към Виена, и с гняв си спомняше думите, които едно време му късаха сърцето.

„Nicht zur Prufung zugelassen.“

Той се потупа по гърдите с показалец и самодоволно се изкикоти. Ингерсол! Един от най-известните актьори бе на негово разположение. По-точно щеше да бъде. Сега той ще е този, който ще унижава онези мизерни глупаци от средната класа във Валдфиртел, които му се бяха присмивали, когато беше млад, и го наричаха „гробищен глупак“, защото понякога нощем седеше на зида, който опасваше средновековното гробище, гледаше звездите и мечтаеше.

Те се бяха присмели на мечтите му да стане един Рембранд, както и глупавите учители във Виенската академия, чиито думи дори и след дванайсет години все още го оскърбяваха.

„Nicht zur Prufung zugelassen.“

„Не се допуска до изпитите.“

Два пъти Академията във Виена го бе отхвърлила и два пъти го бяха унижили. Негодници! Бяха отказали дори да го допуснат до изпитите за приемане в художественото училище! Той се загледа към планините, към мястото, което все още мразеше, Валдфиртел, „дървения квартал“, тази гранична земя с груба почва, средновековна архитектура и ограничени умове, където бе роден — това мрачно и потиснато ъгълче от Австрия, което го бе отхвърлило и унижило.

Имаше лоши спомени от тази сурова земя и нейните хора, които някога го мислеха за свадлив, своенравен, арогантен младеж с лош характер и така го мразеха, че му се подиграваха зад гърба.

Дори единственият му приятел, Август Кубизек — старият Густъл — мислеше, че е малко странен.

Никой от тях не разбираше. Тогава.

Но сега разбираха.

Той се разсмя на глас и удари с юмрук разтворената си длан.

Никой от тях не знаеше неговите мъки като дете. Никой от тях не разбираше мечтите му.

— Малоумни — каза той на висок глас, докато крачеше из стаята. Често си говореше сам.

В мрачните дълбини на съзнанието си Хитлер понякога кроеше най-злобните планове за отмъщение на чиновниците от Виенската академия, които бяха разбили първите му мечти и го бяха принудили да продава по улиците нарисуваните от него пощенски картички, за да припечели, колкото за прехраната и да си плати двете крони на седмица за студената мръсна квартира край Дунава. Те го бяха осъдили да прекара три години в калта и като скитник да се лута във Виена, изпаднал в глупав екстаз, измръзнал и гладен. Той все още мразеше зимата и се страхуваше от студа. И мразеше евреите, които купуваха пощенските му картички. Мразеше ги, защото го бяха съжалили. А съжалението бе дума, която му изгаряше езика.

Е, никой, никой повече не му се присмиваше. Преди пет нощи той бе стоял на прозореца на канцеларията си четири часа, докато отдолу хиляди маршируваха с факли, скандирайки името му и пеейки нацисткия химн „Horst Wessel“. Вълнението от тази нощ все още не бе отминало. Сега те хвърляха цветя в краката му, излагаха ранните му рисунки в специална част на Виенския музей, вдигаха ръце в решителен поздрав и ревяха „Хайл Хитлер“, когато минаваше през града. А във Валдфиртел сочеха къщата, където бе роден — сега евтина, боядисана в розово кръчма, и се хвалеха, че животът на новия спасител на Германия е започнал в същата тази къща. Може би това възмездие бе достатъчно.

Той стоеше на прозореца усмихнат, слабините му пулсираха от вълнение, и си повтаряше като заклинание:

— Хайл Хитлер, Хайл Хитлер, Хайл Хитлер.

И се кискаше.

Сто и петдесет километровото пътуване до Берхтесгаден им отне два часа и поеха по черния път към планинското укрепление късно сутринта. Докато минаваха през триметровите телени заграждения, по които течеше ток, покрай кучетата и часовоите по черния път нагоре към убежището на Хитлер, Ингерсол можа да разгледа Берг-хоф, планинската вила на Хитлер, която се подаваше от гъстата борова гора. Самата къща бе по-малка и по-скромна, отколкото очакваше, но местността, намираща се на километър над селото в Баварските Алпи, бе очарователна.

Гледайки вилата, Ингерсол си спомни една повтаряща се тема в речите на Хитлер:

„Абсолютната власт е дадена от Бога, а абсолютното подчинение от дявола.“

Това бе един от любимите афоризми на Хитлер, понеже оправдаваше онова, което той наричаше Machtergreifung — завземането на властта в Германия.

Беше ли това скривалище от Бога или от дявола, чудеше се Ингерсол? Божествен ли бе възгледът на Хитлер за Германия, или мефистофелски?

Не че имаше съществена разлика. Понеже Германия сега си имаше лидер, който се подиграваше на Съюзниците и газеше с крака проклетия Версайски договор. Неговият възглед бе божествен без значение откъде произлизаше.

Ингерсол се интересуваше от новата германска история и знаеше, че много неща се базират на лъжи или по-скоро „пропаганда“. Знаеше, че песента „Horst Wessel“ е кръстена на един мизерен сводник, превъзнесен като мъченик от нацистките лъжи, и че дори Machtergreifung е лъжа. Хитлер не бе взел властта, той я бе купил. Но Ингерсол приемаше манипулациите на Хитлер като действия на политически гений, принуден да прибягва до подли интриги, за да спечели; към измами в задимени от цигарен дим стаи, към подкупи от милиони марки от богатите индустриалци на Рур, като Круп и банкери като фон Шрьодер, към насилието на есесовците, които тероризираха населението, и към лъжи за силата на евреите, каквато те никога не са имали. Хитлер измисляше небивалици за тях, обвиняваше ги за възхода на марксизма и комунизма в Германия и за отчайващата депресия, която засега се измерваше с около двайсет милиона безработни и почти умиращи от глад германци.

Ингерсол приемаше също, че омразата му към евреите е така неизлечима като тази на Хитлер, но и разбираше, че именно мизерията и бедността са най-силните му съюзници. Колкото по-безпомощно германците затъваха в бедност, толкова повече обръщаха внимание на този странен политически агитатор, който понякога държеше по пет-шест речи за един-единствен ден. Организирани маршируващи есесовци, които размахваха пречупени кръстове, прокламираха, че той без чужда помощ ще избави Германия от нейните дългове и врагове, ще даде земя на фермерите, социализъм на работниците и антикомунизъм на богатите, въпреки че той никога не обясняваше как мисли да постигне всичко това. И макар никога да не бе спечелил избори, той все пак спечели достатъчно гласове да манипулира стария изкуфял Хинденбург да го обяви за канцлер на Германия и за нов глава на Райхстага.

Хитлер бе само на крачка от възможността да стане диктатор.

Ингерсол приемаше това за неминуемо, за малката цена, която трябваше да се плати. Ако увъртанията и лъжите бяха пътят към успеха, то Ингерсол вярваше, че в лицето на Хитлер Германия е намерила идеалния водач, който да ги използва. И той се чувстваше кръвно свързан с него, тъй като собственият му успех бе паралелен с този на Хитлер.

Сега той щеше да бъде личен гост на новия канцлер на Германия. Нервите му бяха наелектризирани от очакване.

Професор Фирхаус леко почука на вратата на дневната, което обикновено бе забранено за други с изключение на Ева Браун. Но тази сутрин той бе поканен на кафе с фюрера, за да разговарят за der Schquspieler — Актьора, — както Хитлер наричаше Ингерсол. Фирхаус бе поласкан. Хитлер, който спеше до късно, обикновено ставаше около единайсет, преглеждаше сутрешните съобщения и се появяваше чак следобед.

— Влез, влез — бе нетърпеливият отговор.

Той само веднъж бе влизал в личния кабинет на Хитлер и прекрачвайки прага си спомни за първия път, когато го видя. Кабинетът бе малък и доста неприветлив, с обикновен полилей и дебели двойни врати. Имаше френски прозорци с изглед към долината, чиито тежки завеси и памучни пердета бяха дръпнати. Бюрото беше разположено косо в един от ъглите на стаята близо до прозорците. Имаше кресло, шкаф за книги и един диван с три ръчно ушити възглавници. И това бе всичко. Два скъпи, но износени ориенталски килима отчасти покриваха ярко излъсканите дъбови дъски на пода. Над дивана висеше доста мрачен пейзаж. До бюрото имаше рисунка на вълк. На стената зад бюрото имаше снимка на Хитлер от някакъв митинг. И един сервиз за кафе на ъгъла на бюрото. Нищо повече.

Хитлер седеше на бюрото и пишеше.

— Работя върху встъпителната, си реч — каза Хитлер, без да вдига поглед. — Изчакай ме една минута. Не искам да си загубя мисълта.

— Да дойда ли по-късно?

— Не. Само един момент.

Фирхаус стоеше изправен, доколкото му бе възможно, като повдигаше едното си рамо, за да прикрие гърбицата си. Хитлер го погледна за миг.

— Сядай, сядай, Вили.

— Благодаря, майн фюрер.

Фирхаус седна. Хитлер продължи да пише. В стаята се чуваше единствено драскането на писалката му, съпровождано от вятъра, който духаше в стрехите отвън. Той спря за малко, опрял писалката в устните си, после надраска още едно изречение.

— Това ще бъде най-важната реч в моя живот — каза Хитлер, като гледаше листа. — Трябва да ги предизвикам, както никога досега.

— Да, майн фюрер.

Накрая дребният човек остави писалката, облегна се на стола и зачете написаното.

— Чуй това професоре. „Ние трябва да възродим германския народ с неговия собствен труд, неговата собствена индустрия, неговата собствена решителност и твърдост и неговата упоритост, така че германците да възприемат Германия не като подарък, а като държава, създадена от тях самите.“ Какво мислиш за това?

— Чудесно, майн фюрер, чудесно. Мисля само да дам едно малко предложение.

Хитлер се намръщи, но не каза нищо.

— Там, където казвате „да възприемат Германия“, може би „възприемам“ е прекалено интелектуално. „Приемам“ ще бъде по-разбираемо за масите.

— Хм — изръмжа Хитлер, — малко слаба ми се струва тази дума „приемам“.

Той трудно търпеше критика, но въпреки че не бе съгласен, зачеркна „възприемам“ и написа отгоре „приемам“.

Като клиничен психолог Фирхаус познаваше и разбираше противоречията в речите на Хитлер по-добре от повечето от неговите довереници. Нещо повече — дори ги насърчаваше и използваше, за да подхранва най-скандалните планове, които той самият ловко бе пуснал в ума на фюрера. Хитлер бе човек, чието лично убежище бе повече от скромно, но който бе изразходвал милиони за реставрацията на Кафявата къща. Човек, който порицаваше употребата на алкохол, а пиеше бира, шампанско и вино; който обичаше наденици, но осъждаше яденето на месо; който мразеше лова, а пламенно подстрекаваше към убийство на политическите си врагове и евреите; който в един момент можеше да гука като гълъб, а в следващия да изпадне в ярост поради необуздана параноя; който публично ядеше оскъдно, но чийто готвач, невероятно дебелият Вили Каненберг, му сервираше изключителни яденета по седем-осем пъти; който изискваше строга самодисциплина, а си угаждаше със сладки, плодове и торти с крем и буквално засипваше чая и кафето си със захар и сметана; който публично насърчаваше и одобряваше брака, а си държеше любовница.

„По-умно е да си поддържаш любовница, отколкото да се жениш — бе казал веднъж Хитлер на Фирхаус, а после бе добавил, намигайки: — Това е вярно, разбира се, само за изключителните хора.“

Всички тези неща показваха, че е психопат, и все пак Фирхаус ги приемаше и насърчаваше, понеже виждаше и другия Хитлер. Бледен, слаб, с рядка кафява коса, която закриваше едното му око, той бе толкова обикновен човек, че сигурно никой не би му обърнал внимание, но който се бе превърнал в човек, когото никое общество не би пренебрегнало. Самоуверен, самонадеян, горд, с очи, студени като желязо, които издаваха фанатика отвътре и острия като бръснач ум, скрит зад фалшивата усмивка. Хората изпитваха страхопочитание в негово присъствие, без да знаят защо.

Фирхаус разбираше всичко. За разлика от Гьобелс, Гьоринг, Химлер и другите подлизурковци, които сляпо се съгласяваха с всичко, което казваше Хитлер, Фирхаус забелязваше и гения, и лудостта му. Бе ги забелязал още преди девет години, когато за първи път бе видял Хитлер в затвора в Ландсберг. Той бе политически затворник, който живееше в самостоятелен разкош, килията му бе украсена с цветя и картини, със специално легло в ъгъла, яденето му бе специално приготвено, а той пишеше книга, в която разясняваше плана си за сваляне на правителството. „Удивително — си бе помислил Фирхаус — как се наелектризира атмосферата около този малък човечец с невероятно самочувствие. Ако не го вкарат в лудницата или екзекутират, ще се превърне в много опасен човек.“

Какво бе казал Ницше?

„Във всяко величие има и лудост.“ Колко точно.

Хитлер стоеше с гръб към вратата и гледаше през прозореца.

— Моят баща не разбираше света — каза Хитлер, без да се обърне. — Той приемаше всичко, което му се даваше. — Обърна се и погледна Фирхаус. — Това й беше лошото на Германия. Всички винаги приемаха това, което им се даваше. Но сега те се учат, Вили, нали?

— Да, майн фюрер, те вече се учат. Хитлер се усмихна и тропна с крак по пода.

— Канцлер, Вили. Аз съм канцлер на Германия. Фирхаус леко се поклони.

— И аз ви поздравявам, канцлер Хитлер.

— Канцлер Хитлер — повтори Хитлер.

Той си сипа чаша кафе, сложи сметана и захар и с жест покани Фирхаус да се присъедини.

— Искам да споделя с вас една мисъл — каза Фирхаус много деликатно.

— Не тази сутрин — бързо отвърна Хитлер. — Знаеш правилото, Вили, никаква работа в Бергхоф. Може да почака до понеделник, когато се върнем в Мюнхен.

— Разбира се, разбира се — бързо отговори професорът. — Просто си помислих, че това е нещо, върху което може да размислите. Признавам, че е доста смел план, но… — И хвърли въдицата, понеже знаеше как да примами фюрера в мрежата си. — … Но може да разреши въпроса с комунистите.

Хитлер седна на бюрото си и погледна Фирхаус право в очите.

— За Бога, та ти си бил много потаен, Вили. Сигурно затова се разбираме така добре с тебе.

— Да, майн фюрер — каза Фирхаус с усмивка.

— И какво предлагаш, хер доктор, да убием всичките седемдесет и седем комунисти в парламента? Мм? — засмя се Хитлер и отпи от кафето.

— Да — каза Фирхаус, като се наведе напред и заговори почти шепнешком. — Но трябва да има причина, за да го направим.

Хитлер спря да се смее. Челюстта му се втвърди, погледът му стана като на змия.

— И каква може да е тази причина? Фирхаус го гледаше право в очите.

— Опожаряването на Райхстага.

Хитлер бе озадачен за няколко секунди, после устните му се изкривиха в усмивка.

— Ти си луд, Вили.

— Аз съм напълно сериозен.

— Да опожарим Райхстага!

— Помислете за това, майн фюрер — продължи Фирхаус почти шепнешком. — За всички германци това е най-свещената сграда в Германия. Точно сега комунистите имат най-силната партия в страната. Ако Райхстагът се запали и се обвинят комунистите за това, хората ще побеснеят. Достатъчно извинение, за да свалим тази партия веднъж и завинаги. След това концентрирайте вниманието върху Кафявата къща като ново седалище на правителството. Отървавате се от червените, създавате хаос в парламента…

— И да издам парламентарен указ и да поема всичко в ръцете си — добави Хитлер.

— Вие мислите по-бързо от мен.

— Опасен ход е това, приятелю — каза Хитлер и присви очи.

— Чувал съм Херман да разправя за таен проход между резиденцията и Райхстага. Много лесно може да се организира пожарът. После е нужна само една изкупителна жертва. Сигурен съм, че Химлер или Гьоринг ще уредят това.

Отначало Хитлер бе поразен, но докато слушаше, планът започна да се оформя в главата му. Смело? Да. Дръзко? Да. Възможно? Той нервно запотупва бузата си с пръст.

— Това е само една идея, хер канцлер. Нещо, върху което може да се помисли. Но ако ще се прави, трябва да се действа бързо.

Разговорът промени настроението на Хитлер. Той бе весел, а сега стана мрачен и замислен. Фирхаус разбра, че трябва отново да го върне в предишното настроение.

— Във всеки случай това е една стара и мрачна сграда — бегло подхвърли той и докато си сипваше още кафе, погледна фюрера и се усмихна.

Хитлер го изгледа за момент, после лицето му се смекчи и той се облегна назад и се засмя.

— И така, Вили, ти отново размъти водата. Този твой ум никога ли не почива?

— Понякога.

— Когато си заспал, а?

— Не. Понякога най-добрите ми идеи идват насън. Това бе хитър отговор, понеже съвпадаше с интереса на Хитлер към сънищата, психологията и астрологията, и Фирхаус го знаеше.

— Добре, ще помисля върху идеята ти за Райхстага, Вили. Може да не е толкова луда, колкото изглежда — каза Хитлер. — А сега нека поговорим за операция „27“. Разкажи ми за der Schauspieler.

Фирхаус се облегна на стола си и за момент погледна към тавана. После започна да излага информацията.

— Верен член на партията и горещ поддръжник на фюрера. Герой от войната като вас. Бил е още млад, когато е спечелил Железния кръст при Бело Ууд…

— За какво?

Хитлер прекъсваше в зависимост от настроението си. Фирхаус бе свикнал с това, но сега долови и малко завист във въпроса. Хитлер също бе спечелил два железни кръста, рядко постижение за един редник. Той бе учуден, че актьорът е спечелил такова отличие.

— Унищожил един танк и два взвода американски моряци, преди да бъде ранен. Върнал се на фронта и бил пленен към края на войната при Кембай в деня, в който вятърът сменил посоката си.

— Мразя да си спомням този ден. Истинска трагедия за нас. Пострадал ли е от химическия газ?

— Не, успял да убие един англичанин и да му вземе противогаза.

— Изобретателен, нали?

— Много — кимна Фирхаус. — Роден е близо до Линц…

— O, значи е австриец.

— Да. И страшно се гордее с това. Рожденото му име е Ханс Волф.

— Волф, а? Хубаво име. Изключително име.

— Да, майн фюрер. Баща му е бил магазинер. Починал е много рано, когато момчето е било на десет години. Майка му преподавала в училище. Умряла, докато той бил в армията. Учил е инженерство в Берлинския университет, но напуснал в началото на двайсетте. Станал скитник, една отчаяна душа, близо две години…

— Бил ли е в СА?

— Не. Става партиен член в Нюрнберг през 1927. Година по-късно бил прослушан за някаква малка роля в един филм и успял да вземе водещата. И тогава започнала неговата шарада. Живее в Берлин като Йохан Ингерсол и има лятна вила край Мюнхен, където използва истинското си име. И… сътрудничи много на партията.

— Чудесно. Характер?

— Арогантен, взискателен, егоцентричен, избухлив. Също така страшно интелигентен и много начетен. Рецитира дълги пасажи от „Майн Кампф“.

— Наистина ли! — каза Хитлер очевидно поласкан.

— Да. Може да бъде и доста откровен, понякога чак безсрамен, и съм чувал, че чувството му за хумор е доста цинично. От друга страна, тези, които го познават като Ханс Волф в Мюнхен, мислят, че е бизнесмен. С тях той се държи очарователно и великодушно. Напълно друг характер, когато е извън студиото.

— И така, той представлява двама различни души? Фирхаус кимна.

— И очевидно не се затруднява да се превръща ту в единия, ту в другия.

— Истински актьор.

— Да, майн фюрер. И добър спортист също. Вещ скиор и плувец, а в армията е тренирал и бокс. Запален алпинист и ловец.

— Жени?

— Ерген е, но често има любовни истории.

— Не е хомосексуалист?

— Не, не — бързо отвърна Фирхаус.

— И е чел „Майн Кампф“, а?

— Тя е негова мания.

— Надявам се, че няма да се чувства неудобно тук, след като не познава никого. Всички останали се познават.

— Мисля, че това ще му допадне.

— O?

— Това го отличава от всички нас. И напомня на всички, че е звезда.

Хитлер погледна Фирхаус.

— Не и в тази къща. Фирхаус се засмя.

— Той е егоцентричен, майн фюрер, а не луд. Хитлер се засмя и се удари по коляното.

— И така, сега въпросът е ще се съгласи ли да го направи?

— Аз мисля, майн фюрер, че това до голяма степен ще зависи от вас.

Хитлер кимна, после закрачи обратно към прозореца. Далеч долу видя мерцедеса. Колата се изкачваше бързо, а зад нея се виеха облаци прах.

— O — каза той и потри ръце. — Актьорът пристигна.

— Чудесно — отвърна Фирхаус. — Представлението започва.

5.

— Хер Ингерсол! — Фирхаус посрещна актьора на външната врата. — Добре дошли в Орловото гнездо. Гърбавият професор втренчено се загледа в Ингерсол, който бе учудващо безразличен. Наистина студен човек. После покани актьора в голямото фоайе.

— Всъщност това ли е истинският Ингерсол, или е някой друг герой, създаден от вас? — попита той с усмивка.

— Може би не съществува истински Ингерсол — отговори актьорът, следвайки Фирхаус в главния вестибюл на вилата. Зад него вървяха двама прислужници с багажа му и пет тежки ролки с кинолента.

— O, вие сте донесли филма! — извика Фирхаус. — Чудесно. Фюрерът ще бъде много доволен. Той ви е предоставил стая срещу своята в северозападната част. Мисля, че изгледът ще ви се стори изумителен.

— Благодаря ви, професоре.

— Може да му благодарите лично. Той очаква да се срещне с вас.

— И кога ще стане това?

— Е, няма да чакате дълго. Фюрерът не обича да работи, когато е тук. Спи до късно, преглежда сутрешните новини и обикновено слиза около обяд.

— Хер професор, да занеса ли филма в прожекционната зала? — попита един от прислужниците.

— Извинете ме за момент, но искам да съм сигурен, че всичко ще бъде наред — каза Фирхаус на Ингерсол и тръгна с прислужниците. Ингерсол остана сам във вестибюла.

Бе впечатлен от чистотата във вилата. Дървените подове бяха излъскани до блясък и никъде не се виждаше прашинка. Някъде зачурулика канарче, после се присъедини друго, един качулат папагал им отвърна остро, после още един. Сякаш бе пълно с птици и чуруликането им се разнасяше из цялата къща. Ингерсол влезе в библиотеката и се загледа в рафтовете. Книгите бяха подвързани с кожа.

В трапезарията масата бе приготвена за вечеря. Ингерсол наслуки вдигна една чаша и се загледа в дъното й. Целият сервиз бе от фин порцелан; всички купички, чинийки и чаши бяха гравирани с инициалите на Хитлер и пречупен кръст. Бокалите и чаеният сервиз бяха от злато.

„Няма нищо банално във вкуса на фюрера.“

В стаите имаше няколко ценни картини, но една от тях веднага привлече погледа на Ингерсол. Беше почти в естествена големина и с рамка със златни листа.

Една скрита лампа хвърляше мека светлина върху платното. Рисунката бе на жена с лека блуза и розова рокля, цветовете бяха светли и ведри. „Изумителна жена, млада и изключително красива“ — помисли си той. От бледосините й очи се излъчваше обезоръжаваща невинност и все пак във високомерната извивка на брадичката й имаше подчертана самоувереност. Ингерсол се почувства възбуден от дяволитата й невинност. Казва поразителна комбинация, каква чувственост!

Коя беше тази жена, чието присъствие доминираше във вестибюла?

Изведнъж почувства, че някой го наблюдава. Огледа се, но нямаше никого. Вдигна глава към стълбището и за момент му се стори, че някой се движи в сенките. Обърна се и отново се загледа в портрета.

От върха на стълбището Хитлер, скрит в дълбоките сенки, гледаше Ингерсол и забеляза как актьорът бе хипнотично привлечен от рисунката.

„Виж как я гледа. Какъв копнеж има в погледа му.“

В очите му имаше сексуална жар и Ингерсол не правеше опит да я скрие. Хитлер, обхванат от моментен прилив на ревност, се обърна рязко и тръгна към приемната си. Влезе и седна на ръба на стола като курдисан, с юмрук притиснат към устата. Бореше се с непреодолимото чувство на копнеж, гняв и угризение.

Видя как Ингерсол гледа портрета и усети сексуалното влечение на актьора към жената. И той бе гледал тази картина със същия копнеж и същото желание, със същите порочни помисли.

Започна да трепери неконтролируемо. Първо започна да подскача коляното му, после се разтрепериха ръцете му. Той удари краката си с юмруци и глухо изстена от мъка. Успя да удържи сълзите на ярост, които пареха очите му. Времето бе излекувало необходимостта. Само обидата оставаше.

„Как се осмелява! Как се осмелява да ме предизвиква и унижава. Как се осмелява да ме ограбва по такъв начин.“

Това бе въпрос, който той си задаваше много пъти, откакто Гели Раубал се бе самоубила. Прислужницата й Ани Винтер бе намерила Гели с валтера на Хитлер, увит с пешкир и с дуло все още опряно върху гърдите й.

„Не мога да живея с твоята ярост и твоя гняв и понякога мисля, че е по-добре да съм мъртва.“

Бе го казвала много пъти и по различен начин, но той винаги й се бе присмивал.

И после онази ужасна нощ се бе осмелила да го направи и трябваше Рудолф Хес и Грегор Щрасер да потулят евентуалния скандал, както се бяха оправили с изнудвачите, успели да се докопат до порнографските снимки, които бе направил на Гели.

Едва успяха да го укротят.

Датата 18 септември 1931 г. изгаряше паметта му като датата на опита за преврат и датата, когато Хннденбург го бе провъзгласил за канцлер. Беше като кошмар, от който той не можеше да избяга.

Ингерсол все още гледаше картината, когато Фирхаус се завърна с онази странна напереност, която имитираше, за да намали ефекта от гърбицата си.

— Тя е изключителна — каза Ингерсол, все още загледан в лицето върху портрета. — Коя е?

— Гели Раубал, племенничка на Хитлер. Любимата дъщеря на сестра му. Бе убита преди година и половина. Нещастен случай. Той все още не може да се съвземе от шока.

— Разбирам — каза Ингерсол.

— Елате да ви покажа стаята — каза Фирхаус и поведе Ингерсол по стъпалата. — Може да се освежите. Фюрерът скоро ще слезе. Той обикновено обядва в чайната, на склона на планината. Между другото има някои правила, които трябва да знаете. Фюрерът на позволява да се пуши в къщата, мрази миризмата. Но не възразява, ако пушите навън. Също така не позволява да се водят дневници и да се пишат писма оттук. И не може да понася свиренето с уста.

— Свиренето с уста?!

— Да. Подлудява го. Обичате ли да си подсвирквате, хер Ингерсол?

— Понякога. Намирам го за приятно развлечение.

— Не и тук. Фюрерът е вегетарианец, въпреки че за гостите ще се сервират и ястия с месо. Той също така е и въздържател, но за гостите пак ще има вино и шампанско.

— Изглежда е доста толерантен към околните — каза Ингерсол.

— O, да, фюрерът е най-толерантният човек…

Хитлер слезе точно на обяд. Ингерсол се изненада колко е дребен. И не знаеше какво да очаква. Дали това щеше да бъде сериозният, бурен Хитлер, когото бе виждал да говори толкова пъти в Берлин, Нюрнберг и Мюнхен, властният лидер, който търсеше и получаваше адмирацията на хиляди, мъмреше британците и французите и проклинаше евреите и комунистите?

Или щеше да бъде по-любезният Хитлер, когото бе виждал сред тълпите да говори с тих, успокояващ тон, да се навежда ниско в кръста и да целува ръцете на младите фройлайн, да целува децата по челото и да се шегува с тях?

Фюрерът беше облечен в сив вълнен двуреден костюм със знака на Вермахта на джобчето — един усмихнат мъж, приятен и привлекателен. Това бе любезният Хитлер.

— И така — каза Хитлер, — най-накрая се срещнахме. Аз съм ваш горещ почитател, хер Ингерсол. Гледал съм всичките ви филми, а някои и повече от веднъж. Вие сте гордост за Германия. Благодаря ви, че приехте поканата ми.

— Вашата покана ме ласкае, майн фюрер.

— Надявам се, че стаята ви удовлетворява.

— Чудесна е.

— Добре, добре. Обикновено на обяд се разхождам с гостите си до чайната, но понеже вие и Вили пристигнахте първи, а пък той има да урежда някои неща, може би ще се разходим само двамата.

„Този човек в обикновен дневен костюм, излъчващ патриархална доброта и любезност, това ли е човекът, който ще промени света?“

Прислужниците помогнаха на Хитлер и Ингерсол да си облекат връхните дрехи. Хитлер носеше тежко зимно палто; уви около врата си и едно дебело шалче, сви рамене и се усмихна на Ингерсол.

— Сигурен ли сте, че желаете да се разходите в такова време?

— O, с удоволствие.

Вятърът режеше планинския склон като с бръснач. Хитлер се бе свил в дебелото палто, вдигнал високата му яка. Ръцете му, макар и с ръкавици, бяха пъхнати под мишниците. Двама въоръжени телохранители ги следваха на около двайсет стъпки, достатъчно далеч, за да не чуват. Когато изкачиха билото, цялата долина се простря под тях. Снегът блестеше на обедното слънце.

На половината път до чайната Ингерсол спря ти посочи към планината.

— Нали там сте се родили? Оттатък планината, във Валдфиртел?

— Да. Браунау. Ужасно място. Не толкова лошо като Виена, но ужасно място.

— Какво толкова му е ужасното?

— Гористо място. Много сурово — каза Хитлер, без да скрива горчивината в гласа си. — Сурови хора, мрачни, средновековен тип. Сурова земя. Столетия е била плячка на всяка разбойническа войска, която е нахлувала в Германия от юг. Плячкосвана е от хуните, от чешкия Отокар. От шведите по време на трийсетгодишната война. Дори Наполеон я прегазил с армията си през 1805 година на път за Виена. Тези глупаци във Валдфиртел са обречени на поражение. Всички са пораженци.

Гласът на Хитлер започна да се извисява, горчивината се замести с гняв.

— Днес в Германия има много хора, които се чувстват по същия начин — продължи той, удряйки юмруци в бедрата си. — Ето аз трябва да хвърля Версайския договор в лицето на Съюзниците. Гордост, гордост, хер Ингерсол, това ще дадем на целия народ. Аз трябва да направя поражението несвойствена дума за всички германци.

— И вече сте започнали — каза Ингерсол.

— Благодаря, хер Ингерсол — каза Хитлер, искрено зарадван, и затропа с крака, за да се стопли.

„Примамвай и ласкай.“

— Как ви наричат? Йохан? Джон?

— Всъщност Ханс — каза Ингерсол.

— O, вашето истинско име! — Хитлер се усмихна.

„И така, те искат нещо — помисли си Ингерсол. — Дали са си доста труд, за да ме проучат. Дали знаят всичко? Дали знаят всички тайни на Йохан Ингерсол? Дали това няма да бъде някакво изнудване?“

— Не се безпокойте — каза Хитлер. — Химлер и неговият СС свършиха всичко. Те са извънредно предпазливи. Държавна сигурност, нали разбирате.

— Ах, да, Държавна сигурност.

Парата от устата на Хитлер се виеше нагоре през гънките на яката му.

— Аз не обичам зимата, Ханс — каза той. — Когато за пръв път отидох във Виена да уча… бе едно безкрайно мъчително време… през тези две години единствената ми любовница бе скръбта, а единственият ми приятел бе гладът. Но това, което най-много си спомням, е студът.

Той спря, потрепери и се сви по-дълбоко в палтото си, после продължи:

— През зимата вечно ми беше студено. Хубаво е тук, като гледаш снега в планината и го чуваш как хрупка под краката ти, но студът ме прерязва като сабя.

— Да се връщаме ли във вилата?

— Не! Това е страх, който трябва да преодолея. И някой ден ще го преодолея. А може би някой ден силно ще изгоря от слънцето, ха-ха, и тогава ще ме е страх от топлината повече, отколкото от студа. Ха! Освен това съм сигурен, че знаете какво значи да спиш върху студения паваж.

— Не е толкова лошо, колкото в окопите, когато вали — каза Ингерсол. — Най-много ме беше страх да не се удавя в калта. Когато валеше, се страхувах, че окопът ще се срути върху мен. През нощта изпълзявах навън и спях заедно с мъртвите. А на сутринта пропълзявах обратно в ямата. Да предпочиташ да спиш с мъртвите, ето това е страх.

— Били сте добър войник — каза Хитлер.

— Вие също.

— И все още сме, Ханс. Войната тепърва започва.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Говорите като истински нацист.

— Чел съм „Майн кампф“ поне десет пъти, запаметявал съм цели пасажи, казвал съм ги на глас, за да чуя тяхната сила — каза Ингерсол ентусиазирано. — Чел съм всичките ви трудове, майн фюрер.

И издекламира:

— Боже Господи! — възкликна Хитлер учудено. — Това е мое. Писах го… чакайте…

— Хиляда деветстотин и дванайсета.

— Да — каза Хитлер учудено и повтори:

— Бях двайсет и четири годишен тогава. И всички ми се смееха — каза Хитлер.

— Пророкът трябва винаги да понася презрението.

— Вие също сте ученик на Ницше, нали?

— Познавам отблизо неговите трудове.

— Вие сте доста начетен, Ханс Волф — каза Хитлер впечатлен. — Обичате ли музиката? Вагнер?

— Много.

Тръгнаха надолу по пътеката към чайната.

— Знаете ли, когато бях момче във Валдфиртел, заедно с моя приятел Густъл написахме опера. Беше нещо ужасно, пълна с лудост, насилие, убийства, чудеса, митология, магия, самоубийства. Ох, напомняше доста за Вагнер.

Изведнъж настроението на Хитлер се промени отново, този път от носталгия към раздразнение. Гласът му стана по-силен и малко по-висок.

— И това е другият проблем на тези глупаци там долу — продължи той. — Те не разбират Вагнер. Само аз разбирах важността на Вагнеровото проникновение, Ханс, само аз разбирах, че творението е един акт на насилие и че всяко творение трябва да продължи пътя на насилието.

Гласът му се понижи и достигна почти до шепот. Той се наведе по-близо до Ингерсол.

— Това е началото. Миналия понеделник, когато този изкуфял стар глупак ме направи канцлер, бе положено началото. Първо е имало Свещена римска империя, после идва Прусия, а сега е славният Трети райх. Ние ще променим света. Ние ще премахнем Версай. Ще премахнем евреите и циганите, и комунистите. Ние ще създадем народ от чисти арийци, по-умен, по-силен и по-хубав от всяка друга раса в историята. Ние ще направим всичко това… — Той спря за момент с блеснали очи, дишаше накъсано и запъхтяно. — Вярваш ли в това, Ханс? Вярваш ли, че сега Третият райх съществува?

— Да, майн фюрер — каза Ингерсол. Погледът му бе прикован от първичната сила в гласа на Хитлер. Той бе чувал или чел всички тези думи преди в различни речи и книги. Но никога не ги бе чувал произнесени с такова майсторство. И той наистина им повярва. Без да си задава въпроси.

— Вие сте Третият райх, майн фюрер — изтърси той страстно. И инстинктивно се отдръпна назад и вдигна ръка в нацистки поздрав. — Хайл Хитлер! Да живее канцлерът.

Лека усмивка се появи върху устните на Хитлер и той вдигна ръка в отговор. Продължиха надолу по пътеката.

Чайната изглеждаше като голямо, затворено белведере на върха на една скала в края на живописната пътека. Когато я наближиха, Хитлер ускори ход — бързаше да се спаси от студа. Вмъкнаха се вътре и затръшнаха вратата, за да не влезе леденото течение. Прислужникът в бяла униформа застана мирно и поздрави.

— Можеш да идеш в кухнята, Фриц, сами ще се обслужим.

— Да, майн фюрер — отвърна войникът и изчезна. Отвън вятърът подемаше снега в дяволски завъртулки, които танцуваха покрай заскрежените прозорци. Вътре пращеше огромен огън, към комина се виеха блестящи искри.

— Ох — каза Хитлер и разпери палтото си пред камината. — Огънят е най-пречистващото средство. — Гледаше горящите пънове, сякаш виждаше високия Райхстаг в пламъци. Въображението му рисуваше блещукащи искри, плуващи над града.

Масата бе сложена пред камината. Имаше блюда с домашно приготвен хляб, сладкиши, сирене и дебели наденици, чиято кожа отгоре се бе пропукала при готвенето. В средата на масата стоеше огромен порцеланов чаен сервиз, имаше и две бутилки вино.

— Разходката дотук е добра дисциплина. Вие дисциплиниран човек ли сте, Ханс?

— Когато е необходимо.

— Добра позиция. Една от причините да идвам на това място е почивката.

Той пипна едната бутилка.

— Червено или бяло?

— Мисля, че бих предпочел червено.

Хитлер наля и на двамата по чаша от червеното, после взе един нож, отряза парче наденица и го лапна. Затвори за момент очи, като вкусваше пикантното парче месо, преди да го полее с глътка вино.

— Да забравим дисциплината за ден-два, а?

— Напълно необходимо, майн фюрер.

— Точно така, точно така. Заповядайте, Ханс. Хитлер си сложи в една чиния хляб, сирене и наденица и си наля още вино. Стоплен от огъня, той си свали палтото, хвърли го върху един стол и издърпа друг по-близо до огнището. Седна с разтворени колене и кръстосани глезени и въздъхна удовлетворено. Ингерсол също придърпа стол и седна. И двамата гледаха огъня почти вцепенени.

— Никога не говоря за политика тук, в Орловото гнездо — каза Хитлер. — Идваме тук, за да починем и забравим проблемите, нали? Все пак, хер Ингерсол, мисля, че ще е от полза и за двама ни, ако се разбираме.

— Ако вие го желаете, майн фюрер.

— Любопитен съм за едно нещо — каза Хитлер. — Знам, че сте били зле година-две, преди да станете актьор. Защо не сте се присъединили към Sturmabteilung? Добър нацист като вас ще има по-голям престиж, ако облече кафява униформа.

— Не бих могъл да направя това.

— Защо не?

— Това е личен проблем — каза Ингерсол с известно колебание.

— Такъв, че не можете да го споделите с вашия фюрер? Ингерсол помисли за момент, преди да отговори.

— Не съм дошъл тук да си създавам врагове.

— Това ще си остане само между нас, Ханс. Ингерсол помисли няколко секунди. От една страна, се страхуваше, че неговото предубеждение ще ядоса Хитлер, и все пак инстинктът му подсказваше, че Хитлер ще се отнесе благосклонно към откровеността.

Освен това защо наистина бе тук? Дали тези политически въпроси бяха просто любопитство? Или зад дискусията имаше някакъв скрит мотив? Ингерсол прехвърляше в ума си двата варианта. Накрая избра искреността. В края на краищата той бе национален идол. Неговата популярност надхвърляше политиката или идеологията.

— Страхувам се, че моето мнение е малко… снобско — каза той накрая.

— Снобско?

— Кафявите униформи не са хора от моя тип. Аз разбирам, че те са необходими, но… те са шумни необуздани грубияни и…

— Да. И? — Хитлер го пронизваше с очи, но Ингерсол не сведе поглед.

— И освен това този Ернст Рьом. Той е… има нещо около него… той обича млади момчета — каза той почти грубо. — Садист, пияница…

— Познавате ли Рьом?

— Срещал съм го веднъж. През двайсет и пета, двайсет и шеста в Берлин. Държеше реч. Дори трезвен говореше несвързано.

— Той не е избран заради ораторските си качества или добрите маниери.

— Да, майн фюрер, но…

— Интуицията ви за Рьом е вярна — каза Хитлер. — Той не успя да придаде на щурмоваците собствена физиономия. — Хитлер се изправи, обърна се с гръб към огъня и повдигна рамене. — Нямат нито чест, нито насока: — Помисли още секунда и добави загадъчно: — Е, тези неща рано или късно надживяват целта си.

Замълчаха.

— Освен това Рьом има свински очи — ненадейно пак почна Хитлер, като отново смени настроението си и се засмя.

— Не бих искал да съм близък и с хунския вожд Атила, но той поне е бил доста ефикасен.

— Точно така. Виждам, разбирате, че дори плъховете могат да служат на едно полезно дело. Той служи на делото, едно много необходимо дело. Но аз ви уверявам, че неговият глас няма да се чува в бъдеща Германия. Той е недодялан — каза Хитлер рязко.

— Точно така.

Ингерсол очевидно добре разбираше от политика и наблюденията му бяха точни. Sturmabteilung или щурмоваците бяха персоналните гвардейски отряди на Хитлер. Главорези, гангстери и обикновени скандалджии, преди години набирани предимно от затворите и бирариите, с времето те бяха станали една недисциплинирана полувоенна сила. Маршируваха по улиците, чупеха прозорци, биеха евреите, охраняваха политическите митинги и тайно вършеха изнудвания и шантажи, ала опасно се изплъзваха извън контрол и Хитлер бе докарал Ернст Рьом, колега от времето на преврата, от дипломатическия му пост в Боливия да ги оглави. Хитлер все още се нуждаеше от тази своя лична полицейска сила, но си имаше собствени планове какво ще направи с нея. Той бе създал СС, Schutzstaffel, поверявайки ги на един от близките си приятели Хайнрих Химлер. Те също си имаха свой сателит, СД, службата за безопасност, която се занимаваше с контраразузнаването в Германия и чужбина. СД бе службата, в която Вилхелм Фирхаус играеше неясна, но очевидно важна роля. Планът на Хитлер беше да изгради от СС най-силната организация в нацистката партия, прехвърляйки й власт, докато стане по-силна от щурмоваците, и тогава…

Но всяко нещо с времето си.

— Разбирам, че сигурно изглеждам като почитател на елита. — започна Ингерсол.

— Вие наистина сте почитател на елита — каза Хитлер спокойно. — Няма нищо лошо в това. Това е една от причините да сте тук.

— Аз имам малко общо с Рьом и кафявите ризи извън политиката. Предпочитам да подкрепям Националното социалистическо движение по друг начин.

Хитлер присви очи.

— Като например? — попита той.

— Финансова помощ. Да убеждавам познатите си да влязат в партията. Да защитавам вашите идеи пред тези, които… не ги разбират добре.

— Така, значи сте добър нацист?

Ингерсол помисли за момент, после каза:

— Може би съм добър хитлерист, майн фюрер. Това може би е по-точният израз.

— Какво искате да кажете?

— Аз виждам партията като средство към целта. За мен тя е необходима организация. Но в нея има прекалено много палячовци и хулигани.

— Палячовци и хулигани — повтори Хитлер учудено. Фирхаус бе прав, този артист бе наистина прям. Ингерсол усети нарастващото раздразнение на Хитлер.

— Бих ви следвал и в огъня, майн фюрер — бързо добави той, — но има някои хора, които бих предпочел да хвърля в пламъците.

„Примамвай и ласкай. Чуй го само.“

— Както ви казах, чел съм „Майн Кампф“ много пъти от корица до корица. Тя стои винаги на нощното ми шкафче. Това е велика книга, по-велика от Библията. Съгласен съм с всичко, което казвате, особено що се отнася до еврейския проблем.

— Herr Schauspieler, кажете ми истината. Какви са чувствата ви към евреите?

— Мразя ги — каза Ингерсол с нисък напрегнат глас. — Мразя техните марксистки номера. Тяхното хленчене…

— Да, да. Много добре. Те наистина хленчат. И вие сте прав, те са гръбнакът на марксисткото движение. Те имаха на разположение четиринайсет години, четиринайсет години, за да ни покажат какво могат да направят, и всичко, което направиха, е боклук. Огледайте се и вижте. Боклук! Тайната на нашия успех, Ханс, е, че ние сме честни. Ние работим честно. И това е правилно за Германия.

Той се усмихна сдържано, всъщност леко помръдна ъгълчетата на устата си, и се изпъчи самодоволно. После седна на стола и се наведе към Ингерсол със стиснати юмруци.

— Ние трябва да изхвърлим евреите от пазара, от банките, от нашата промишленост. Дори може би… да спасим Германия напълно от тази юдейска напаст. Ще се съгласите ли?

Ингерсол се усмихна, кимна и попита:

— Да. Но как? Как ще оправдаете това пред останалия свят?

Настроението на Хитлер рязко се промени. Лицето му почервеня. Гласът му страстно се извиси и дълбоко в него забушува гняв.

Той погледна през прозореца.

— Оправдание? Никакво оправдание. Останалият свят?! Пред кого от останалия свят? Французите? — Той изсумтя с възмущение. — Никога няма да се разберем с тях? Американците с тяхната доктрина Монро? Боже Господи! Истинско лицемерие. Те не допускат кандидатите да имигрират, ако са нежелани. Регулират техния брой. Изискват съответни физически данни, настояват да притежават известна сума пари, разпитват ги за политическите им възгледи. Слушайте, приятелю, човек се учи от своите врагове. Както и да е, има начин да се оправим с американците. Комунистите казват, че силата идва от дулото на нашето оръжие. — Той силно удари с юмрук по разперената си длан и тропна с крак. — Как могат да ни обвинят, че правим същото нещо, а? Не давам и пет пари за евреите в другите държави. Но тук, това си е работа на Германия. Това си е наша работа.

За момент на Ингерсол му се стори, че Хитлер е забравил, че той е в стаята. Той сякаш говореше на невидимите тълпи, на лишените от граждански права германци, някъде там навън. И страстта му бе хипнотизираща. Сърцето на Ингерсол започна да тупа бързо. После, пак така изведнъж, гласът на фюрера стана спокоен и той се обърна към Ингерсол. Очите му още горяха трескаво.

— Колкото до британците… опортюнисти, такъв им е стилът. Британците са упорити и горди. И са експлоататори. Англия е една психологическа сила, оплела целия свят. Те са защитени от огромна флота и много смела авиация. Но ще се оправим с тези неща, когато му дойде времето. Казвам, по дяволите останалата част от света — прошепна той, наведен към Ингерсол. — Още година и нашата партия ще стане най-мощната политическа партия в историята и цяла Европа ще падне пред нас на колене. Утре ние ще сме светът, млади приятелю.

„И така, в мислите си Хитлер вече се готви за война — мислеше си Ингерсол. — За него това е неизбежно.“

Хитлер спря, видял нескритото вълнение върху лицето на Ингерсол.

— Вярваш в това, нали, Ингерсол?

Артистът кимна в транс.

„Хвана се на въдицата — помисли си Хитлер. — Der Schauspieler е наш.“

— И искаш да си една от важните фигури в тази игра, нали?

— Да.

— Повече, отколкото ти осигурява финансовата ти помощ за партията, нали?

— Да, майн фюрер.

— Така и ще стане, хер Ингерсол — каза Хитлер и потупа Ингерсол по коляното. — Ще стане.

Над рамото на Хитлер, през заскрежения прозорец, Ингерсол видя Вили Фирхаус да тича тромаво надолу по заледената пътека към чайната.

6.

Колкото и да му бе студено, Фирхаус се спря пред чайната и почука. Хитлер му разреши да влезе.

— Господи, навън е доста студено — оплака се гърбавият, щом връхлетя в стаята. — Постовият казва, че било десет градуса под нулата.

Хвърли се към огъня да се стопли и веднага се обърна, за да скрие гърбицата си. После, докато се топлеше на буйните пламъци, затвори очи и потрепери.

— Ще трябва да започнем война в Африка, Вили, само за да ти бъде по-топло — каза Хитлер.

— Има и по-лошо, много по-лошо — отговори Фирхаус. — Прахът! Според мен прахът е по-лош дори от студа.

— Всеки си има слабо място — каза Хитлер. — Ханс мрази калта повече от студа. Ти мразиш праха повече от студа.

— А вие, майн фюрер, какво мразите повече от студа?

— Провала — каза Хитлер.

— Понякога те вървят заедно — каза Фирхаус. — Наполеон се сблъска и с двете неща в Русия.

— Проблемът на французите е, че те винаги си слагат в чинията повече, отколкото могат да изядат — каза Ингерсол, вземайки си сандвич.

— Проблемът е, че не ги бива да се бият — добави Хитлер.

— Те по-скоро биха правили любов, отколкото да спечелят битка.

— При Сома видях цял батальон пехотинци да ни обръщат гръб и да бягат — каза Ингерсол, чевръсто отхапвайки от сандвича и поливайки го с вино. — Докъдето ни виждаха очите, бе пълно с френски гърбове.

— Чудесна гледка, басирам Фирхаус и се засмя.

— Страшно красива — отговори Ингерсол.

— Може би са тичали обратно до Париж да намерят бутилка с вино и някоя мадмоазел за през нощта — засмя се Хитлер. — Може ли да повярвате? Те наистина мислят, че тяхната отбранителна линия Мажино може да ни спре? Ха! Някаква си бетонна ограда като за обор да спре вермахта? С какво нетърпение очаквам този ден!

Той си отряза парче наденица и търпеливо го Задъвка, прехвърляше месото с език и изсмукваше сока му до грам, преди да го глътне.

— Започва да вали сняг, майн фюрер — каза Фирхаус. — Самолетът от Берлин може да срещне трудности при кацането в Линц.

— Сигурен съм, че Херман няма да позволи на пилота да се върне. На началника на Luftwaffe трудно може да се откаже заради малко сняг.

— Е, има и добри новини. Самолетът на Алберт е кацнал. В момента той е на път от селото насам.

— Чудесно.

— Оставих му бележка да дойде тук, щом пристигне. Надявам се, че съм постъпил правилно. — каза Фирхаус.

— Да, да — бързо се съгласи Хитлер. — С нетърпение очаквам Шпеер и Ханс да се срещнат. Два творчески гения, които да си премерят интелекта, това ще е вълнуващо.

Той стана и се присъедини към Фирхаус пред огнището с гръб към пламъците и ръце, кръстосани зад гърба.

— Надявах се, че и Лени Райфенщал ще е тук, но тя си довършва филма. Когато Лени довършва някой филм, тя e като… в транс.

— Френц Ланг мисли, че тя е една от най-великите живи кинематографисти — каза Ингерсол.

— Една от? — каза Хитлер. — Тя е най-великият кинематографист. Точно затова е официалният кинооператор на Третия райх. Да вземем Шпеер например. Шпеер има велико въображение. Ако го помоля за едно паве, той ще ми достави цяла планина.

— Видях Кафявата къща тази сутрин — каза Ингерсол. — Великолепна е.

— Кажи му го на него — каза Хитлер. — Той обича да го ласкаят, въпреки че се опитва да не го показва.

— Надявам се да донесе Нюрнбергския модел — каза Фирхаус.

— Всичко, което Алберт прави, е възвишено — каза Хитлер. — Той е мой архитект, понеже повдига духа на Германия. Но стадионът в Нюрнберг ще бъде истински символ. Аз ви обещавам, че когато направим митинг да честваме завършването му, всички германци ще разберат, че Третият райх е тяхна съдба.

Той здраво стисна юмруци пред гърдите си.

— Виждате, че това, за което говоря, е гордост, Schauspieler. Хитлер е гордост. Шпеер е гордост. Вагнер е гордост. — Той ефектно спря и се наведе по-близо до Ингерсол. — Йохан Ингерсол е гордост. А сега да минем на главния въпрос.

Той се наведе още, погледна за момент Фирхаус, после спря тежкия си, почти трескав поглед върху Йохан Ингерсол.

— Сигурен съм, че сте запознат с Schutzstaffel, или СС, моя личен елитен корпус. По-мощен от армията, СА и полицията, взети заедно. Ръководи го Химлер. Виждали ли сте униформата?

— Черното е доста впечатляващо — каза Ингерсол.

— Вие имате големи заслуги към отечеството — продължи Хитлер. — Ще ми бъде от полза, а мисля, че и за вас, ако приемете офицерски чин в СС.

Ингерсол бе зашеметен.

— Офицерски чин? За какво?

— Вие ще бъдете моят личен представител в света на изкуството. Носенето на униформа при специални случаи ще донесе на СС допълнително престиж и респект. Аз си мислех, може би… полковник Ханс Волф.

„Полковник! — помисли си Ингерсол. — Боже мой, полковник в личния елитен корпус на Хитлер.“

— Поласкан съм, майн фюрер.

— Значи приемате?

— За мен е чест!

— Чудесно! Вили, донеси ми Библията от онази маса. Ще закълна хер Волф.

— Да, майн фюрер.

Фирхаус взе Библията и я донесе на Ингерсол.

— Вдигнете си дясната ръка и повтаряйте след мен — каза Хитлер.

Ингерсол взе Библията в лявата си ръка и вдигна дясната. Хитлер издекламира клетвата на СС:

— Заклевам ти се, Адолф Хитлер, Фюрер и Канцлер на Германския райх, вярност и храброст обещавам на теб и на висшестоящите, които ти ще определиш, покорство до гроб. Помогни ми, Господи.

Ингерсол повтори клетвата дума по дума. Хитлер се усмихна и протегна ръка.

— Моите поздравления, полковник. Ще ви свържа с моя личен шивач в Берлин. Вашата униформа ще бъде подарък от мен. Заедно с това.

Хитлер стоеше с протегната ръка. Фирхаус извади един пакет от джоба на палтото си и му го подаде. Бе увита като подарък дълга и тънка кутия. Хитлер я взе и я връчи на Ингерсол.

— Поздравления — каза той с усмивка. И все пак, когато Ингерсол срещна погледа му, видя нещо повече от усмивка. Видя гордост. И очакване.

Актьорът бавно взе кутията и за момент я огледа. Подсъзнателно я претегли — един инстинкт още от детството, когато най-тежките подаръци бяха най-хубави. Беше доста тежка.

— Отвори я, отвори я — каза Хитлер нетърпеливо. Ингерсол сложи пакетчето на масата и разгъна опаковъчната хартия. Отдолу се показа махагонова кутия. Вътре имаше кинжал — дългият официален нож на СС, с абаносова дръжка и блестящо двойно острие, в ножница от черна кожа. На дръжката бе гравирана емблемата на СС — две нащърбени резки от злато. На обратната страна имаше златен орел, кацнал върху венец, който обграждаше пречупен кръст, украсен с диаманти. Той издърпа ножа от ножницата. Точно под дръжката, пресовани в стоманата, стояха инициалите „А X“.

Ингерсол стоеше като онемял. Само за няколко минути бе произведен в чин полковник от СС и бе получил личен подарък с инициалите на фюрера.

Той погледна Хитлер с обожание.

— Сега мога да ви кажа нещо — каза той, заеквайки. — Въпреки че го държим в строга тайна. Направил съм пет филма на ужасите за по-малко от две години и честно, искам да приключа с тези мелодрами и да изиграя една драматична роля. Да си развия таланта. Ние планираме да направим световна премиера на „Der Nacht Hund“ на двайсет и седми февруари в „Крол“. През тази нощ аз съм решил да покажа истинското си лице и да свърша с тази публична шарада. Вече започва да ми тежи ужасно. Сега мога да се появя като полковник Ханс Волф. Въздействието върху публиката ще е дори по-голямо!

Фюрерът погледна за момент Фирхаус и сви устни.

„Сега му е времето — помисли си Хитлер. — Той е готов.“

Хитлер закрачи из стаята с ръце на гърба, като удряше с юмрука на едната си ръка дланта на другата и гледаше към тавана.

— Вие притежавате едно уникално съчетание на таланти, приятелю. Вие сте превъзходен актьор. Говорите перфектно четири езика и сте специалист по диалектите и акцентите. Вие сте майстор на дегизацията, акробат, войник, който умее да оцелява. Вие вярвате в Третия райх. И вие сте… убиец. Два взвода американски моряци при един сблъсък, вярно ли е?

Той спря и погледна Ингерсол.

— Да, майн фюрер, вярно е.

— Беше ли трудно? Убиването искам да кажа?

Ингерсол го погледна за няколко секунди, после се усмихна.

— Напротив, майн фюрер, беше доста приятно — каза той.

— Ето. Това е то! — Хитлер разпери ръце. — Уникални дарби. Няма друг подобен на него. Казах ли ти, Вили?

— Да, майн фюрер, казахте ми — съгласи се Фирхаус приемайки факта, че този план изведнъж се бе оказал дело на Хитлер.

— Третият райх ваша мечта ли е, Ханс?

— Да.

— Най-важното нещо на света?

— Да.

— По-важно, отколкото вашата кариера и дори ваши живот?

— Да.

Хитлер си сипа още една чаша вино. Погледът му бе прикован в очите на Ингерсол. Той отпи от виното, отново се наведе напред и кимна.

— Вярвам ви. И вярвам, че ако ви кажа, че имам едно невъзможно поръчение, което трябва да се изпълни, едно поръчение, което изисква много лични жертви, такова, което ще изисква да се откажете от името си, от кариерата си, от успеха си — от всичко — аз вярвам, че ако ви възложа такова поръчение, вие ще кажете „да“.

Ингерсол не каза нищо. Думите на Хитлер го бяха докарали до състояние на екстаз.

— Дори ако това поръчение означава да живеете в държава, която ненавиждате, години наред, може би шест или седем?

Хитлер се наведе още по-близо и гласът му се превърна в шепот.

— Дори ако ви кажа, че това поръчение е толкова секретно, че не мога да го разкрия дори и на вас? Само професорът и аз ще знаем, докато дойде време да действате. Дори и тогава, вярвам, че ще приемете такава задача.

— За мен ще бъде чест! — прошепна в отговор Ингерсол.

— Добре, Ханс Волф, вие сте избран. Вие сте човекът, който искам да изпълни това поръчение.

Зашеметен, Ингерсол гледаше ту единия, ту другия. „Това сериозно ли е? — чудеше се той. — Не е ли някакъв вид тест за моята вярност към него?“

— В СС съществува един строго секретен отдел, наречен Die Sechs Fichse, Шестте лисици. Оглавява се от професор Фирхаус. Има само петима членове, и той в това число. Всички останали са уникални индивиди, като вас. На всеки е възложено да изпълни специално поръчение. Всеки е познат под кодово име, което се знае само от Вили и мен. Дори Химлер не знае тяхната самоличност и тяхната цел. Няма никакви писмени доклади и никаква архива. Причината е, че тези поръчения са толкова прецизни, толкова секретни, че не можем да си позволим и най малкото нарушение на сигурността. Самите индивиди не знаят естеството на задачите. Очевидно, ако те бъдат хванати и издадат тайната, това поръчение ще бъде зарязано. И всяко от тези поръчения е жизненоважно за бъдещето на Германия.

— Разбирам — каза Ингерсол.

— Агентите на Die Sechs Fichse докладват само на Фирхаус и той докладва само на мен. Конкретната задача, която мислим да ви възложим, ще бъде в случай, че предстои война със Съединените щати — да се парализират военните им приготовления и да се неутрализират. Това, сигурни сме, няма да позволи на Съединените щати да се намесят във войната. С други думи, Ханс, това поръчение директно ще се отрази върху изхода от битката. Така че, ако решите да приемете и успеете, ще станете най-значителният герой от войната в историята на Третия райх.

Вълнението на Ингерсол преля. Той отвори уста, но Хитлер вдигна нрьст.

— Преди да кажете каквото и да е, Ханс Волф, трябва да разберете, че ако приемете тази работа, и двамата — и Ханс Волф, и Йохан Ингерсол, трябва да умрат. Вие ще станете човек без самоличност. Един номер.

— Номер?

— Вили… — каза Хитлер.

— Вас ще ви знаят само като Siebenundswanzig.

— Двайсет и седем? Защо двайсет и седем?

— Като мине време, ще разберете — каза Фирхаус. Между нас тримата ще го съкратим на Сван. Аз предлагам да прехвърлите личното си състояние в швейцарските банки, въпреки че ще трябва да обещаете никога да не теглите пари от тези сметки, докато не изпълните поръчението. В случай че умрете, вашата собственост ще бъде продадена и тези капитали също ще бъдат депозирани в Швейцария. Не можем да си позволим да оставим и най-малката писмена следа. Проумявате ли?

— Ще ви научат на всички начини на шпионаж, саботаж и оцеляване — продължи Фирхаус. — Когато станете готов, ще бъдете най-компетентният агент в германската разузнавателна система. И тогава ще минете в нелегалност, докато дойде подходящото време. И това време… — той направи многозначителна пауза — ще дойде след пет до осем години, смятано от днес.

— И какво ще правя през тези осем години?

— Ще чакате — каза Хитлер. И после се усмихна. Една искрена, непресторена усмивка. — Станете американец. Един обикновен, незначителен американец.

Ингерсол не можеше да говори. Грандиозният размах на предложението на Хитлер беше предизвикал късо съединение в ума му. Прекалено много неща му се бяха случили през последните няколко минути, за да може да ги прецени разумно. Само една мисъл започна да се оформя в главата му: „Да стана друг човек, в друга държава. Какво представление. Най-великото представление на света…“

— Богатство, известност, слава… всички тези неща са твои — продължи Хитлер. — Да захвърлиш всичко това е почти немислимо. — Хитлер се загледа в огъня. Пламъците пращяха в настъпилата пълна тишина. — Много жертви са били направени за славата на Германия и още много и много ще бъдат направени. Но нито една няма да е по-голяма… почти немислимо… полковник Волф.

Ингерсол едва чуваше думите. „За славата на Германия… нито една няма да е по-голяма… почти немислимо… полковник Волф…“

Най-великото представление на света…

7.

Ингерсол влезе в стаята си, бързо си свали сакото и го замени с черен пуловер. Двамата с Хайнц бяха изработили една проста маска, която при повърхностен поглед изглеждаше като неговия грим на Нощното куче. Ингерсол разопакова черното наметало и го извади.

Вечерта беше напрегната. Въздухът в трапезарията пукаше от енергията на хората около масата, въпреки че за политиката и проблемите на държавата почти не се говореше. Ингерсол се чудеше какво ли значение има, ако изобщо имаше значение, разпределението на местата. Хитлер, Херман Гьоринг, Хайнрих Химлер, Йозеф Гьобелс и Ева Браун бяха един до друг; Ингерсол седеше между Ева и Алберт Шпеер, след това идваха Валтер Функ, Фирхаус и Рудолф Хес, седнал от дясната страна на фюрера. Беше очевидно, че Хес и Гьоринг, които седяха от двете страни на Хитлер, са двамата най-значими мъже в йерархията.

Всички бяха слушали в захлас, докато Шпеер описваше плановете си за стадиона и няколко други държавни сгради. Шпеер бе различен от останалите и се интересуваше повече от архитектурата, отколкото от политическите й последици. Когато говореше за сгради, той влагаше толкова страст, че човек наистина можеше да си представи извисяващите се строежи.

Химлер изглеждаше отегчен и се чувстваше неловко по време на разговора, който скачаше от архитектура към поквареността на комунистическия художник Пикасо, за чиято първа художествена изложба се говореше в Париж; от филмите към теориите на Хес за окултизма и номерологията и към операта на Вагнер „Риенци“.

Хитлер бе очарован от историята на Кола де Риенци, който през четиринаисети век освободил римляните от потисничеството на благородниците само за да бъде убит с камъни, понеже донесъл на хората свободата, която те не искали. Една печална история, пресъздадена добре.

— Бях на дванайсет или тринайсет години, когато за пръв път чух „Риенци“ — каза Хитлер. — Цяла нощ мислих за нея. За уроците, които трябва да се научат от нея. Хайнрих, ти какво научи от „Риенци“?

— Че е бил глупак — каза Химлер монотонно и без хумор.

— Как така?

— Трябвало е да знае, че няма такова нещо като великодушен предводител. Властта се държи чрез терор. Физически и… морален. И единственият начин да си осигуриш победа е цялостното унищожаване на всички врагове в страната. Уплаши ги до смърт или ги убий.

— Имаш предвид евреите? — каза Хитлер.

— Евреи. Дисиденти… — каза Химлер и вдигна рамене.

— Ти говориш за милиони хора, Хайнрих — каза Хес. — Какво ще правим, ще отровиш всички пасхи в Германия? Доста трудно нещо.

Последва звънлив смях.

— O, не знам — отговори Химлер. — Турците ликвидираха осемстотин хиляди арменци от 1915 до 1917 година. Осемстотин хиляди, като използваха само най-примитивни методи. Аз мисля, че със съответната изобретателност и планиране, с усъвършенстваната техника… — Той отново вдигна рамене, като остави въображението им да довърши изречението.

— Доста мрачна интерпретация на „Риенци“ — каза Фирхаус.

— Вагнер е мрачен — каза Химлер категорично. Дали говореше за всички евреи в Германия, зачуди се Ингерсол. Невъзможно.

— А какъв урок научихте вие, фюрер? — попита Гьобелс, като прехвърли разговора към Хитлер.

— Никога не давай на хората нещо, докато не ги убедиш, че го искат — отговори Хитлер и се разсмя. — Никой не би трябвало да знае това по-добре от тебе, а, Йозеф? Работата ти е да ги убеждаваш.

Всички се засмяха и преминаха на по-лека тема.

— Разбрах, че сега използват хипнозата като средство за разпит, вярно ли е, Вили? — попита Гьоринг.

— Това не е някаква новост — отговори Фирхаус. — Психиатрите от години използват хипнозата, за да изследват мозъка.

— Бях хипнотизирай веднъж — каза Ингерсол.

— Наистина ли? — каза Хитлер. — Защо?

— Имахме един хипнотизатор в един от филмите. Бях любопитен и го направих от любопитство.

— И какво се случи? — попита Фирхаус.

— Аз мразя стридите. Така че го помолих да ме хипнотизира и да ме накара да обичам стриди. И той го направи! Седнах и изядох цяла чиния сурови стриди. И ми харесаха. Помолих го да го направи още веднъж, преди да започнем „Нощното куче“. Казах му, че искам да усещам болка от това, че съм сакат, и после да мога да предизвикам тези чувства по мое желание, докато снимаме филма.

— И?… — Фирхаус се наведе напред.

— Наистина можех да чувствам болка, докато бях с костюма.

— Удивително — каза Фирхаус.

— Значи може би е възможно при хипноза за да се задават въпроси на субекта, на които той при нормални обстоятелства не е склонен да отговаря? — попита Химлер.

— Мисля, че е възможно — каза Ингерсол. — Разбира се, съществува и опасност.

— И каква е тя? — попита Хитлер.

— Е, да предположим, че съм хипнотизирай и ми е казано, че съм прасе и после хипнотизаторът изведнъж умре от сърдечен удар. Завинаги ли ще си мисля, че съм прасе?

За момент настъпи тишина. После Ева започна да се смее.

— Много смешна идея — кикотеше се тя.

Другите също започнаха да се смеят с изключение на Химлер. Той се усмихна, но за кратко. Ингерсол наблюдаваше очите му и разбра по начина, по който те се стрелкаха, че Химлер си мисли: „Дали ще проработи?“

През по-голямата част от вечерта Ингерсол седеше като омаян. Тези мъже бяха Хитлеровият елит. Хората, които преди тази вечер бяха само имена и лица, сега бяха наравно с него. Подбрани от Хитлер да създадат от неговите идеи новия германски ред.

Всеки от тях бе различен и всеки си имаше определена цел. Химлер, шефът на СС, бе малък, нелеп човек без чувство за хумор и със студен като гробница ум, който не можеше да води лек, приятен разговор. Идеалният човек за шеф на СС.

Гьоринг, грамадният шеф на Luftwaffe, държавната полиция и ловният ръководител на Райха, ас от световната война, свалил двайсет и двама британски и американски пилоти. Той бе най-близкият приятел и довереник на Хитлер от времето, когато бяха марширували един до друг при метежа през двайсет и трета и Гьоринг бил ранен в бедрото с два куршума. Гьоринг бе придворният шут, който непрекъснато си правеше шеги, често и със самия себе си.

Валтер Функ бе стеснителен човечец с хитри очички, който почти не говореше. Партийният паричен гений. Не изглеждаше възможно този тих, объркан и подценяващ се човек да строява Тисен, магната на стоманодобивната промишленост, Шницлер, ръководителя на химическия картел, и фон Шрьодер, главата на банковия тръст, и да ги държи в подчинение заедно с други индустриалци. Неговото обещание, че Хитлер ще ги отърве и от комунистите, и от профсъюзите, бе примамило индустриалната мощ на Германия на страната на нацистката партия.

„Интригант — реши Ингерсол, — който най-добре изпълнява идеите на другите.“

Шпеер, архитектът, млад, хубав, с лъчистия поглед на идеалист. Младият гений явно изпитваше страхопочитание в такова мощно обкръжение. Шпеер, който почти нямаше какво да каже освен когато говореше за сгради, бе мечтателят, който като феникс искаше да твори от пепелта на германското поражение.

Ева Браун бе малко жизнено селско момиче. Лекомислена, с хубост, в която нямаше нищо необичайно, празноглава, тя очевидно представляваше за вожда едно безвредно развлечение.

Фирхаус, деформиран, убедителен, истинска загадка. — Той очевидно нямаше звание, но имаше самостоятелен пост в Гестапо и не докладваше на никой друг освен на фюрера. Дали не беше Яго от Отеловата драма на Хитлер?

И Хес. Мургав, красив, схватлив и саркастичен, Хес бе мистериозният човек. Той бе преписал по-голямата част на „Майн Кампф“ от бележките на фюрера, докато Хитлер бил все още в затвора, и вероятно бе по-близък приятел на Хитлер от всички други с изключение на Херман Гьоринг. Неговата роля в йерархията бе неясна за Ингерсол, въпреки че като заместник на фюрера той беше следващият поред — коронованият принц на нацистката партия. Беше ли той като Фирхаус един задкулисен плановик, един неизвестен съветник, работещ в сянка? Или бе просто довереник, чието мнение Хитлер уважаваше и в когото вярваше, че ще продължи делото, ако с него се случи нещо?

Хес имаше и друга връзка с Хитлер — необикновения интерес към магьосничеството и окултизма. След вечеря Хес предсказа бъдещето на Хитлер, използвайки един старомоден гадателски процес. На зловещата светлина на свещите Хитлер държеше една лъжица с олово над една свещ и пускаше капки разтопено олово в паница със студена вода, а Хес разчиташе неправилните топчета и предричаше на фюрера една удивителна и успешна година за негова голяма радост.

Ингерсол неохотно се извини под претекста, че иска да се увери, че филмът е подготвен както трябва за прожектирането. Но имаше да върши други неща. Бе замислил един луд номер — смел и опасен, но такъв, на който инстинктите му на шоумен не можеха да устоят.

Сега облечен в черно, той нахлузи на обувките си чифт котки за лед, сложи си дебели работни ръкавици и взе едно дълго въже от куфара. Загърна се в черното си наметало и излезе на заледения балкон.

Бе разучил предната стена на вилата още през деня. Прожекционната зала бе на равнището на неговата стая, но два балкона по-настрани. При нормални обстоятелства би било съвсем просто да се изкачи на покрива и после да слезе в прожекционната зала, но сградата бе покрита със сняг и лед. Въпреки че вятърът бе стихнал, внезапни повеи събаряха сняг, което го затрудняваше да вижда покрива и правеше номера двойно по-опасен. И после, разбира се, имаше охрана, която непрекъснато патрулираше на земята. Но Ингерсол бе решен да отиде докрай.

Той залюля въжето и го хвърли нагоре, за да го закачи на корниза на покрива. Не успя и въжето падна обратно на балкона, като запрати на земята каскада строшен лед.

Ингерсол се прилепи към стената — един от охраната погледна нагоре. Но явно не можеше да види нищо, тъй като зрението му бе замъглено от блещукащите снежинки. След малко, когато той зави зад ъгъла на вилата, артистът опита пак. На третия опит въжето се закачи.

Ингерсол се изкатери по стената, забивайки шиповете на обувките си в леда. Щом стъпи на тесния корниз, откачи въжето, присви колене и отново го размаха — този път се опитваше да го закачи над балкона на прожекционната зала. Беше трудно да се прицели точно в тъмнината и падащия сняг. Всеки път, когато въжето пропускаше, се откъртваха парчета лед и шумно падаха в градината — на петнайсет метра под него.

Сърцето му туптеше от вълнение. Накрая въжето се закачи, той понечи да го дръпне, за да провери добре ли е, но в същия момент едно парче лед под крака му се строши и той усети, че се хлъзга надолу. Пресегна се, хвана се за покрива, почувства как ръката му се плъзга… и полетя.

За момент се почуди дали въжето няма да се откачи, после почувства рязкото му опъване и усети как лети по дъга във въздуха към прожекционната зала. Люшна се с всичка сила напред, забърса стената и увисна на два метра над балкона.

— Къде е der Schauspieler? — чу Гьоринг да пита в стаята. — Закъснява за собственото си представление, ха-ха!

— Нали ги знаеш тези артисти — отговори му женски глас. Ева Браун.

Ингерсол се спусна по въжето до балкона и въздъхна с облекчение — едно прегърбено привидение в черно, долепено до стената.

Вътре в бледоосветената прожекционна зала Хитлер се бе настанил върху обичайния си стол с Гьоринг от едната страна и Ева от другата. Останалите гости бяха насядали около тях. Фирхаус бе разтревожен: Хитлер губеше търпение, когато се закъсняваше. Къде бе Ингерсол?

Изведнъж френските прозорци, които водеха към балкона, се отвориха и един противен призрак в черно нахлу в залата.

Всички ахнаха.

Ева изпищя.

Химлер посегна към пистолета си. Хитлер рязко се облегна в стола си с широко отворени очи.

— Майн фюрер, дами и господа — каза Ингерсол. — Позволете да ви представя Der Nacht Hund.

Свали маската и дълбоко се поклони.

Ингерсол седеше на кревата в стаята си.

Какъв ден бе преживял! Каква лична победа!

Прожекцията се бе превърнала в истински триумф. А и неговият малък номер, след като възмущението бе утихнало, бе развълнувал фюрера със своята смелост.

Актьорът излезе на балкона и запали цигара. Бе изтощен и му трябваше време, за да помисли и да планира бъдещето си. На един етаж под него господарите на Райха говореха по работа — нещо, за което и Хитлер, и Фирхаус бяха казали, че обикновено не се разрешава.

Някой отвори вратите на терасата отдолу и той чуваше гласовете и схващаше някоя случайна дума или фраза, въпреки че не се опитваше да подслушва. Бе опиянен от мисълта, че само на метри под него се решава съдбата на Германия.

— Аз казвам да го направиш — чу той шумния глас на Гьоринг. — И то бързо.

— … много рисковано — каза някой, може би Функ.

— Разбира се, че е рисковано — каза Химлер. — И така, какво…

Гласовете заглъхнаха, но все пак се чуваха отделни думи.

Гьобелс: — … трябва да убедим всички, че това е комунистически заговор.

Хитлер: — Това е твой проблем, Йозеф.

Гьоринг: — … тревожи, знам идеалната изкупителна жертва… един полуидиот, който живее…

Химлер: … пет дни и аз ще го убедя, че той е главата на комунистическата партия на целия континент…

Последва хоров смях.

Пак неразбрано мърморене, после се чу Гьоринг да завършва едно изречение:

— … да уредим пожара. „Пожар?“

Ингерсол пристъпи към перваза на балкона, за да чува по-добре.

— … един тунел от… — Гьоринг ли беше това? Минути по късно се чу гласът на Химлер:

— Може би плъх и бомба…

„Плъх и бомба?“ — зачуди се Ингерсол.

— Плъх и бомба? — Хитлер. Също бе учуден.

— Просто накарайте един плъх да гладува ден-два. Подготвяте пожара в отоплителните канали на сутерена, поставяте капан така, че да възпламени огъня, когато щракне, и пускате плъха в канала. Един гладен плъх може да подуши храна на километри. Когато си намери храната, няма грешка. Сградата е стара, ще лумне като коледно дърво.

„Каква сграда — чудеше се Ингерсол. — И защо?“

Някой излезе на терасата отдолу. Ингерсол загаси цигарата си в навяния до вратата сняг и влезе вътре.

Какво ставаше? И какво значеше казаното от Гьобелс, че трябвало да се хвърли вината върху комунистите?

Актьорът седна на писалището в ъгъла на стаята, опитвайки се да мисли за филма. Имаше някои дребни неща, които искаше да промени, но не можеше да се отърси от случилото се през деня и невероятното предложение на Хитлер. Решението му бе мигновено и безвъзвратно.

После изведнъж стана и открехна вратата на стаята си. Чу вратите на дневната на първия етаж да се отварят, чу приглушени гласове да пожелават лека нощ, после долетя вълна от смях. Остави вратата открехната и се върна на писалището.

Долу Хитлер се обърна към Фирхаус и прошепна:

— Е, какво мислиш, Вили? Ще приеме ли нашият актьор предизвикателството?

— Мисля, че няма място за съмнение — отговори Фирхаус уверено.

— Е, след тази вечер, мисля, че храбростта не може да му се оспори.

— Всъщност — отговори Фирхаус — след този номер аз бих казал, че той е човек, който обича да поема рискове. Може би, без да мисли за последиците.

— Как стигна до това заключение?

— Той подложи на риск живота си, като се изкачи по заледената стена, без да го е грижа каква ще бъде вашата реакция. Просто не го интересува.

— Хм! Да не би да намекваш, че може да очакваме някои скрити изненади? Може би има… как ги наричате… фатални недостатъци?

— В никакъв случай. Мисля, че е идеалният човек за тази работа.

Фирхаус малко забулваше истината. Той знаеше, че всички човешки същества таят скрити изненади. Фирхаус бе опитен психолог и заклет скептик, който импулсивно гледаше под повърхността. Знаеше, че в студената клетка на мозъка съществуват фикс идеи, натрапчивост, скрити импулси, тайни, дори въображаеми приятели и че границата между неврастенията и психозата е наистина много малка. И че неврастенията се подчинява на тези страсти, а психозата е тяхна жертва.

Засега той базираше преценката си за Ингерсол само върху докладите на разузнаването. Хората на Химлер не си падаха по интерпретациите; те само събираха данни, а данните не даваха възможност за сигурен анализ на човека. Сега, след един ден и една нощ, през които наблюдаваше Ингерсол, в ума му се зараждаха някои въпроси. Беше ли Ингерсол ексцентричен артист? Или съществуваше някаква мрачна тайна, която се таеше в главата му и която в критични минути можеше да избухне като вулкан и да застраши изцяло поръчението му?

Накратко, беше ли този човек ексцентричен, невротичен, психозен?

Или и трите заедно?

Фирхаус просто не знаеше, но като мегаломан бе убеден, че ако актьорът приеме предложението на Хитлер, той ще може да го контролира и ръководи. Рисковано начинание, но човек трябва да поема и рискове. Бе убедил фюрера, че Ингерсол е идеален за тази цел, и сега бе прекалено късно да се откаже.

Минаха пет минути, преди Ингерсол да чуе стъпки нагоре по стъпалата и после по коридора. Той се наведе над бележките си. Чу как стъпките спряха и след малко на вратата се почука. Той се обърна, като се престори на изненадан. Хитлер надничаше през вратата.

— Извинете, полковник Волф, но вратата ви беше отворена.

Ингерсол понечи да стане, но Хитлер му махна с ръка.

— Седнете, моля. Не мислех да ви безпокоя.

— Моля, влезте — каза Ингерсол. — Просто нахвърлях някои бележки по филма. Дреболии, нали знаете. Тук-там да се отреже по нещо, такива неща.

Хитлер отвори вратата, но не влезе. Стоеше на рамката на вратата с ръце на гърба като на картина.

— Винаги се стремите към идеалното, а?

— Предполагам. И това подлудява техниците и монтажистите.

— Тогава си намерете по-добри.

— Все се надявах, че тези са най-добрите.

— Е, не мислех да ви преча. Благодаря ви отново за филма. Доколкото мога да съдя, всички са развълнувани от него. Сигурен съм, че ще го гледам още много пъти. И благодаря, че посетихте дома ми.

— Това е върхът в моя живот, майн фюрер. Аз трябва да ви благодаря. — Той млъкна за момент, после продължи: — Бих желал да ви се отблагодаря за любезността… до известна степен, разбира се. Страхувам се, че няма да е нещо така значително като кинжала.

— Всъщност би трябвало да ви подаря едно младо куче — немска овчарка, за другар по време на обучението. Но във вашия случай няма да е уместно.

— Една от моите слабости е хубавото вино — продължи Ингерсол. — Имам около двеста бутилки бяло и червено, френска реколта, в къщата си в провинцията. Бих желал да го получите вие, майн фюрер.

Хитлер бе искрено изненадан, но след миг значението на подаръка бавно избледня. Изражението му стана озадачено, после очите му се разтвориха и той широко се усмихна.

— Това е много щедър подарък, полковник.

Той млъкна и веждите му се повдигнаха въпросително.

— Когато Ханс Волф умре — каза Ингерсол, — виното ще ви бъде доставено.

Хитлер сви юмруци пред гърдите си. Лицето му излъчваше искрена радост.

— Значи сте съгласен?

— Да — каза Ингерсол и стана. — За мен ще бъде чест да бъда Siebenundswanzig.

— Сигурен съм, че ви е е било трудно да решите.

— Да. Но има още една трудност.

— И каква може да е тя?

— Има два проблема, които трябва да решим — каза Ингерсол и спокойно обясни кои са те.

Хитлер не трепна. Изражението му не се промени.

— Ще научите — каза той на актьора, — че това са проблеми, с които се справяме изключително добре.

Очите им се срещнаха и бавно, много бавно Йохан Ингерсол вдигна ръка за нацистки поздрав.

Адолф Хитлер отговори на поздрава и се усмихна.

8.

Вестникът беше отпреди пет дни и лежеше върху купчината всекидневници, разхвърляни на дъбовата маса в дневната. Вътрешните страници бяха извадени така, че продължението лежеше до заглавието на първата страница.

Наведен над масата, Ингерсол се кискаше като препрочиташе статията и отпиваше от чашата с вино. Беше облечен в черна есесовска униформа. Ножът висеше застрашително на бедрото му в черната като абанос ножница. Униформата му прилягаше идеално — шивачът на Хитлер бе свършил страхотна работа.

„Боже, Боже! — помисли си той. — Да бъда засенчен от Райхстага!“ Закрачи из стаята наперено, като спираше за малко пред огледалото да се полюбува на отражението си. Униформата бе истинско чудо — съвършено елегантна и съвсем черна; коравите кантове се извиваха от бедрото към коляното и се скриваха в блестящите ботуши. Черепът на кокардата, токата на колана, която приличаше на сребърна лира, украсена с думите „Верността е моята чест“, сребърното СС върху яката като двойна светкавица — всичко това се открояваше върху черния вълнен плат. Ингерсол изправи рамене и викна на отражението си:

— Мирно!

Върна се при масата, прелисти вестниците и препрочете част от една статия за пожара.

Какъв брилянтен политически ход! Дори откритието, че Ван дер Любе е почти сляп и луд, бе игнорирано. Това не интересуваше никого. Почти веднага последва яростна реакция — пет дни след пожара хиляди комунисти бяха арестувани. Политическата сила на партията им бе сломена. Под претекст, че защитава държавата от насилието на комунистите, Хитлер бе издал декрет „За защита на народа и държавата“ и с един-единствен удар бе анулирал цялата свобода, гарантирана от Конституцията.

Пет дни след пожара този човек вече управляваше Германия с декрети.

Ингерсол отиде до кухнята да си допълни чашата. „Хитлер сега е император на Германия — помисли си той. — Господар на Германия.“ Засмя се и вдигна чаша в безмълвен тост за фюрера.

Внезапно чу как в ключалката на външната врата щракна ключа.

„Боже Господи — помисли си той. — Това е Фридрих. Той е единственият, който има ключ. Какво става?“

Чу как вратата се отвори, подът изскърца, после вратата се затвори.

Придвижи се до кухненската врата и скришом хвърли един поглед. Крайслер събличаше палтото си. Погледна към масата, отиде до нея и започна да прелиства вестниците и книжата. Огледа стаята и извика смутено:

— Има ли някой тук?

„Добре — помисли си Ингерсол. — Какво толкова.“ Влезе в дневната и каза небрежно:

— Здравей, Фреди.

Крайслер за миг онемя, втренчен в привидението, което стоеше пред него. После възкликна:

— Боже мой! — Гласът му едва се чуваше. — Боже Господи, ти ли си, Джони!?

— Телом, извинявай за каламбура.

— Не разбирам… какво, за Бога…

— Това е дълга и доста заплетена история, Фреди. Отпусни се. Ще ти донесе чаша вино. „Шатоньоф дю пап“, двадесет и девета година. Невероятна година.

— Какво става, по дяволите? — попита Крайслер вече по-високо. — Какъв номер си измислил сега? Къде е Хайнц? Как го убеди да се включи в това?

— Хайнц е мъртъв. Наистина.

— Тогава кой беше другият клетник, когото разпознах? Той беше облечен с твоите дрехи? Той беше…

— Нямам представа кой е бил, Фреди. Никога не съм го виждал. Не знам нищо за него и не искам да знам.

— Какво се случи? Дали Хайнц е качил някого по пътя? Как така той бе облечен с твоите дрехи?

Той излъга така естествено, сякаш си свирукаше.

— Любовникът на Хайнц. Предполагам, че са отивали към селото от ски-лагера. Пътят е бил заледен…

— Но защо ти…

Крайслер спря и погледна Ингерсол отдолу-нагоре, изведнъж осъзнал, че той носи есесовска униформа.

— И какво правиш в тази униформа, Джони? Какво става?

Нямаше начин да излъже Крайслер. Нямаше начин да му обясни.

Фреди бе направил грешка, че бе дошъл тук. Фатална грешка.

— Какво правиш тук между другото? — попита Ингерсол.

— Исках да прегледам всичко и да реша какво да правя с тези антики и рисунки. И с виното. Ти притежаваш цяло състояние във вино в мазето, Джони.

— Ще се погрижа за него. Къщата ще бъде затворена както си е. Надзирателите ще я поддържат. Апартаментът в Берлин ще бъде продаден.

— Какво правиш в тази униформа?

Ингерсол погледна приятеля си. Изражението му стана студено.

— Това може да е последният път, когато ще я нося задълго — каза той.

— Ти изобщо не би трябвало да я носиш.

— Защо не? — гордо попита Ингерсол. — Аз бях произведен в чин лично от фюрера.

— Господи, Джони, знаеш ли какво иска да направи този луд човек? Той анулира Конституцията, отне всичките ни права. Той я замени с декрети. Замени с декрети всичките ни права. Свободата на словото, свободата на пресата, свободата да мислим, да телефонираме, да изпратим дори едно проклето писмо, без да го заловят. СА раздират Берлин. Хитлер се превърна в един проклет диктатор само за няколко седмици.

— Дни — каза Ингерсол самодоволно. — О, да бъдеш избран за канцлер, да изградиш партия — всичко това отнема години. Но той всъщност пое едно пропаднало, корумпирано и загнило правителство и го направи само за пет дни.

Той се засмя и вдигна пет пръста.

— Как може да поддържаш това, Джони? Ти си един съзидателен актьор…

— Аз съм просто един актьор във филми на ужаса, Фреди, това е всичко — прекъсна го Ингерсол. — Досега. Сега ме поканиха да изиграя една важна роля в най-голямата революция на историята.

— Това не е революция, това е бандитизъм. Обикновена кражба. Той открадна правата на хората. Той… Ингерсол му махна да млъкне.

— Третият райх ще промени историята, Фреди. Ти нямаш въображение, за да видиш това. Ти просто нямаш въображение, Фреди, затова си само агент, а аз актьор. Аз искам да бъда част от всичко това. Омръзна ми да се прокрадвам с фалшиви бакенбарди и перуки. Омръзна ми да измъчвам тялото си в тези абсурдни гримове. Направих повече пари, отколкото мога да похарча. — Той взе вестника и го пъхна под носа на Крайслер. — Гледай какви заглавия! И чудесен некролог. Време беше Йохан Ингерсол да умре.

— И да станеш нацистки парцал?

— Да стана нацистки патриот — жлъчно отвърна Ингерсол. — Аз се отказвам от всичко. От всичко! Заради моята страна.

— Не, ти се отказваш заради този дребосък с мустаци като на Чарли Чаплин.

— Наистина злоупотребяваш с търпението ми, Фреди.

— О, хайде, приятели сме прекалено от отдавна за такива… за Бога, Джони, аз съм ти приятел. Тревожа се за тебе.

— И за своите десет процента? Раменете на Крайслер увиснаха.

— Аз бях преуспяващ адвокат, когато те срещнах, и все още съм преуспяващ адвокат — каза той. Гласът му затрепери. — Мога да живея и без разкоша, който ми осигуряват твоите десет процента. Не знаех, че се чувстваш излъган от мене.

В главата на Ингерсол се завъртяха спомени. Имаше един спомен от нощта на премиерата точно след като бе забелязал пожара на Райхстага.

Когато избухна пожарът, всички се втурнаха към прозорците и балконите. През няколко преки пламъците обагряха нощното небе, сред виещия се пушек се издигаха милиарди искри.

Ингерсол се бе засмял на иронията. Огънят бе завършекът на неговото галатържество. И бе разбрал смисъла на разговора, който бе дочул в Берхтесгаден. Така че изведе Фирхаус встрани от тълпата в един спокоен ъгъл.

— Мислите ли, че комунистите стоят зад този пожар? — попита Ингерсол небрежно.

— Няма никакво съмнение. Предвиждам бързи арести и падане на комунистическата партия, извършила това варварство.

Ингерсол вдигна чашата си с шампанско към Фирхаус.

— Нова победа за фюрера.

— Ти си нахален, Schauspieler — каза Фирхаус. — Появяването ти в тази униформа и тази отвратителна дегизация накараха доста хора да повдигат вежди.

Ингерсол бе покрил темето си с каучуков латекс с цвят подобен на кожата и бе удебелил сенките на бузите си. Напълно плешив, в съвършена униформа на есесовец, той бе стреснал представителната тълпа, част от която бяха чужденци.

— Е, може би съм смекчил някои възгледи — каза Ингерсол.

— Мисля, че фюрерът не би се съгласил с теб. Той не се примирява със смекчени възгледи. Сляпо подчинение, това е което той — всички ние — изискваме. Някога фюрерът да ти е споменавал нещо за кучета?

— Да — каза Ингерсол. — Спомена, че на тези, които се обучавали за СС, обикновено им подарявали кученце, когато започвали обучението. Но в моя случай…

— Знаеш ли значението на това? Ингерсол се поколеба и вдигна рамене.

— Те са чудесни пазачи и много мили създания.

— И важна част от ритуала на посвещението — каза Фирхаус. — Обикновено всеки офицер от СС трябва премине през усилена тренировка. В началото му дават едно овчарско кученце като приятел по време на курса. Кучето и човекът започват да разчитат един на друг. И в деня, когато офицерите завършат обучението си и дадат клетва за вярност към фюрера, им се заповядва да прережат гърлото на кучето.

— Какво? — попита Ингерсол смаяно.

— Какъв по-добър начин да покажем, че сме верни на един господар? Че имаме само един приятел — Адолф Хитлер, и че ще изпълняваме неговите заповеди със сляпо подчинение?

Ингерсол не каза нищо. Очите му се присвиха и той изгледа Фирхаус продължително.

— Германският народ също трябва да се научи на сляпо подчинение — продължи Фирхаус. — Ако не си с партията, ти си против нея. Доброто практическо правило. Опростява нещата.

Ингерсол кимна в знак на съгласие.

— И сега Райхстагът гори — каза той. — Едно щастливо нещастие.

Фирхаус се засмя на противоречието.

— Точно така, приятелю. Един грохнал символ умира и нови ще заемат мястото му. Третия райх е точно това — нова подредба на нещата за Германия.

— Нова подредба на нещата — повтори думите Ингерсол. Погледна професора в очите и каза сухо: — Мисля, че е време да „умра“, професоре.

— Съжалявам, приятелю — каза Ингерсол, като сложи ръка на рамото на Крайслер и го поведе към масата. — Прощаваш ми, нали? Ядосах се. Знаеш как стават тези неща. Няма да позволим политиката да помрачи едно добро приятелство, нали?

Той посочи вестниците на масата.

— Помисли за това. Един шанс да прочета собствения си некролог. Не виждаш ли, че не можех да устоя на изкушението? Ти ме познаваш. Можех ли наистина да подмина това?

— Значи затова си го направил? За да прочетеш собствения си некролог? Затова ли си приел офицерски чин в СС?

— Аз съм нацист, Фреди. Знаеш това от години. Никога не съм го крил от теб.

— Но ти самият да се появиш публично в тази униформа! Осъзнаваш ли какво значи това за твоята репутация в чуждите държави? Съединените щати повече няма да купуват твоите филми. Нито пък Англия или Франция.

— По дяволите и трите. Още тези дни ще имаме ретроспекция на Йохан Ингерсол в Париж, Лондон и Ню Йорк.

— Не разбирам. Какво ще правиш?

— Не аз. Ние, Фреди. Какво ще правим ние.

— И какво ще правим ние, по дяволите.

— Ще умрем, Фреди — каза Ингерсол. Ръката му се плъзна по рамото на Крайслер, хвана го за косата и опъна главата му назад. Другата му ръка извади дългия нож от ножницата и бързо прекара блестящото острие точно от лявото ухо на Крайслер до дясното.

В началото Крайслер не почувства раната, толкова остър бе есесовският нож. След това усети парене под адамовата ябълка, погледна надолу и видя как гейзери от собствената му кръв бликат от разтворения в гърлото му прорез.

Опита се да извика, но излезе само едно последно клокочене. Не можеше да диша. Посегна към Ингерсол, но актьорът отстъпи назад и заби ножа нагоре, под ребрата, право в сърцето му.

Очите на Крайслер се подбелиха и той падна на пода като парцалена кукла.

Кръвта бликаше върху килима.

Ингерсол се наведе и изтри острието в сакото на Крайслер, после го прибра в ножницата. Обърна Крайслер по гръб и затъкна няколко вестника в раната, за да спре кръвотечението. Крайслер го гледаше с празни очи. Ингерсол ги затвори с ръка, после зави Крайслер с килима. Почувства невероятна възбуда, почти не можеше да диша. Отметна глава и отговори уста.

Възбудата продължи цяла минута или две, издувайки слабините му, напомпвайки слепоочията му с кръв. Той се свлече до масата, едва си поемаше дъх.

След няколко минути успя да прекоси стаята и да поръча междуградски разговор с Фирхаус в Берлин.

— Професор Фирхаус — дойде мазният отговор.

— Обажда се Сван.

— Сван?

— Да, Сван. Не ме ли чувате?

— Чувам ви.

— Трябваше сам да се погрижа за част от работата.

— Не разбирам.

— Току-що убих Фреди Крайслер. Завит е в килим в хола на къщата ми в Берген. Нямах избор.

Фирхаус млъкна за момент. Ингерсол почти чуваше как скоростите в главата на професора се превключват.

— Свършихте ли си работата там?

— Да. Всички книжа са в избата. Вярвам, че ще се справите с тези неща вместо мен.

— Разбира се.

— Знаете за вината, нали?

— Да. Сигурен съм, че Хитлер ще се зарадва на всяка бутилка. Сега слушайте внимателно. Искам да си тръгнете оттам колкото се може по-бързо. Тръгнете с колата на Крайслер. Сложете си неговото палто и шапката му. Карайте до гарата в Берген. Оставете ключовете на колата под седалката. Там ще ви чакат.

— Как ще разбера?

— Ще ви познаят. Нашият човек ще ви заговори и ще ви нарече хер Сван. За тялото ще се погрижим ние.

— Благодаря.

— Не е толкова голям проблем — каза Фирхаус. — Аз… съжалявам, че е трябвало да го направите. Имахме по-сложни планове.

— Беше неизбежно. Между другото спомняте ли си какво ми казахте за кученцата?

— За какви кученца?

— За немските овчарки.

— О, да, разбира се.

Ингерсол каза с малко гордост:

— Не мисля, че ще ми е необходимо куче, когато започна обучението.

9.

Феликс Райнхард притича под летния дъжд от уличната спирка до двуетажната сграда — последната колония на изкуството в Берлин, ако изобщо можеше да се нарече така. Повечето от артистите и писателите бяха напуснали Германия в зората на нацисткия метеж. Той се сгуши във вестибюла на ярко боядисаната сграда. Беше нисък, сериозен мъж, започнал вече да пълнее, черната му коса и мустаците бяха чорлави и неподстригани, хлътналите му очи надничаха иззад дебели очила, а костюмът му беше смачкан. Дъждът бе рукнал неочаквано и го бе заварил без чадър, така че той заизтръсква капките от сакото си.

Райнхард се изкачи по стъпалата на втория етаж. Звънецът на вратата звънна леко, когато той влезе в светлото, приятно ателие. В голямата стая, която се осветяваше от два огромни прозореца, бяха разхвърлени недовършени скулптури. Той затвори вратата и започна да си подсвирква „Синия Дунав“.

Оскар Пробст, който надничаше през малка дупка в стената, обърса ръце в престилката си, свали я и я просна върху старата печатарска преса, която се задвижваше с крак.

Библиотеката — всъщност тайна врата към малката печатарска работилница, изскърца и се завъртя и Пробст влезе в студиото.

— Подранил си, Феликс — каза той с усмивка. Беше жизнерадостен човек, по-млад от Райнхард, хубав и гладко избръснат, с късо подстригана светла коса. На лицето му се четеше някаква оптимистична наивност, която рязко контрастираше с мрачната навъсена физиономия на по-възрастния мъж.

— Имам да направя някои промени в уводната статия — каза Райнхард и извади сгънат лист хартия от вътрешния си джоб. — Не са много.

— Не е проблем — отговори Пробст. — Педалът пак се счупи. Може и да е за добро, но се страхувам, че старата песа ще сдаде багажа. Както и да е, ще се забавя само половин час.

Всеки две седмици Пробст печаташе нелегален четирилистен вестник, наречен „Берлинска съвест“ — един от последните органи на свободното слово, останал в града. Редактор бе Феликс Райнхард. Пробст също така изработваше паспорти за политически дисиденти, които бягаха от Германия. Всъщност Пробст бе може би най-добрият фалшификатор на паспорти в страната.

И „Съвестта“, и паспортните услуги бяха изключително опасни занимания. Публично Пробст си даваше вид на запален нацист — една преструвка, която му бе позволила да избегне Гестапо. Райнхард бе световно известен. Неговите статии се появяваха във вестниците в Лондон, Париж и Ню Йорк, а от време на време и в „Новата Република“.

Той бе избегнал гнева на Гестапо само защото бе добре известен на света, но положението му от ден на ден ставаше все по-несигурно.

Телефонът му се подслушваше и често го следяха. Гестапо търсеше някаква основателна причина, за да накара Райнхард да замлъкне завинаги.

И двамата мъже знаеха, че времето до трагедията им е преброено.

„Берлинска съвест“ бе начело в черния списък на Гестапо и на двамата им беше ясно, че ако ги хванат, ще ги убият.

— Още един брой — казваше Пробст всеки втори четвъртък. — После ще трябва да спрем, Феликс, вече са твърде близко.

Райнхард знаеше, че Пробст е прав. Всеки брой ги приближаваше към трагедията. И все пак всяка втора седмица донасяше нови открития, нови зверства и декрети, които двамата се чувстваха принудени да разкрият на хората, така че продължаваха опасното начинание. Понякога нощем Райнхард се събуждаше облян в пот, усещайки дъха на Гестапо във врата си.

— Е, педалът е лесен — каза Пробст. — Дай ми корекциите и ще ги направя. Иди да изпиеш една бира и ела след половин час.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря. Излез отзад, през безистена, там няма да се намокриш.

— Благодаря — каза Райнхард.

Когато си тръгваше, Феликс Райнхард не знаеше, че на най-добрия му приятел не му остава и минута живот. Всъщност, ако печатарската преса на Пробст не се беше развалила, Райнхард щеше да умре заедно с него.

Докато те си говореха, пред сградата спря една сива служебна кола и от нея изскочиха четирима щурмоваци. Предвождаше ги як сержант със сурово лице и мораво-червен нос. Те бързо се качиха до втория етаж, като вземаха по две стъпала наведнъж.

Райнхард тъкмо слизаше по задното стълбище.

— Оскар Пробст? — чу той един рязък глас.

— Какво искате? — отговори Пробст.

Райнхард се прокрадна назад по стъпалата и надникна през полуотворената врата. Видя как един от щурмоваците извъртя високата дъбова библиотека в дъното на студиото и я блъсна на пода, после отвори с ритник скритата врата зад нея и прекрачи в малката печатарска работилница. Огледа се, взе няколко откопирани листа от масата, бързо ги прочете и с гневен рев ги захвърли във въздуха. След това подпря с рамо масата с печатарския набор и я преобърна. Стотиците оловни букви се пръснаха навсякъде.

— Не, не — извика Пробст и се хвърли срещу него. Униформеният го сграбчи за ризата и изръмжа:

— Предател! — И го блъсна към стената. После преобърна и втората маса.

— Свиня такава! — извика Пробст.

Това бяха последните му думи. Сержантът влезе в студиото и закрачи към тях. Докато Пробст се надигаше, сержантът извади люгера си и го застреля. Куршумът проби гърдите на Пробст и го повали назад, но той не падна, а погледна сержанта със смес от учудване и ужас.

Убийството на Пробст сякаш отприщи яростта на другите трима щурмоваци. Те извадиха пистолетите си и също започнаха да стрелят. Още няколко куршума раздраха тялото на Пробст и го приковаха към бюрото. Той падна върху него с разперени ръце, краката му увиснаха. Пуловерът му бе надупчен като решето.

От дупките потече кръв.

Райнхард затисна устата си, за да не извика от ужас.

Не можеше да направи нищо за Пробст. Втурна се по стъпалата, ужасен, че щурмоваците-убийци ще го преследват. Вместо това ги чу да чупят всичко в печатарската работилница и в студиото.

После се чу глух удар и някой извика:

— Пожар!

„Боже Господи — помисли си Райнхард, — та те ще запалят цялата сграда!“

Измъкна се през задния вход и се смеси с тълпата, която бързаше по улиците в дъждовния следобед. Една жена посочи зад него към сградата и извика:

— Вижте! Пожар!

Райнхард не спря и не се обърна. Опитваше се да не тича, за да не го заподозрат, и го беше страх — страх, че те са точно зад него, страх, че ще го застрелят в гръб. След една пряка той се спря, за да погледне назад. От прозорците на втория етаж излитаха пламъци. Той се долепи до стената да се предпази от дъжда и започна да наблюдава.

Минаха няколко минути. Двама от щурмоваците се появиха на задната врата и огледаха улицата. Една нацистка служебна кола с червено-черни знамена с пречупени кръстове, които се вееха над бронята, зави иззад ъгъла и спря до тях. В нея стоеше грозният сержант, който пръв стреля в Пробст, и сочеше в двете посоки на мократа от дъжда улица. След минута пристигна и пожарна кола.

Райнхард се притисна по-плътно към стената и загледа как огнеборците се мотаят с маркучите. Няколко щурмоваци се въртяха наоколо и ги увещаваха да не се престарават.

— Вече е прекалено късно — казваше един. — Сградата си е отишла. Защо ще хабите водата, а? Нека дъждът да я угаси.

И започнаха да се смеят.

Покривът на сградата бе пламнал и огънят пращеше в поройния дъжд.

Щурмоваците се смесиха с тълпата. Двама-трима носеха снимки и ги показваха на хората.

— Слушайте — извика един, като размахваше пред себе си една снимка. — Виждате ли този човек? Казва се Феликс Райнхард. Знаем, че го познавате. Той е много известен. Имаме заповед да го арестуваме за престъпления спрямо фюрера и отечеството. Ако някой го укрива и не ни го предаде, ще бъде разстрелян. Някой да го е виждал? Говорете!

Райнхард побърза да се махне. Най-близката трамвайна спирка беше през две преки. Там вече се бе събрала тълпа с чадъри. Той се насочи към нея, навел глава под проливния летен дъжд. Не можеше да се върне в къщата си, сигурно я наблюдаваха. Не можеше да рискува да вземе такси. Нуждаеше се от защитата на тълпата.

Още няколко души вървяха към спирката и той се присъедини към тях. Щом се подслони под навеса, извади вестник и се престори, че го чете. Опита се да успокои дишането си, но никога в живота си не се бе чувствал толкова уплашен.

Автобусът най-сетне се показа иззад ъгъла. Двама щурмоваци вече приближаваха към спирката. Дъждът започна да намалява. Щурмоваците спряха, огледаха улицата и тръгнаха право към него, като от време на време показваха снимката на измокрените пешеходци.

Потта се смесваше с дъжда, който капеше по лицето му. Автобусът спря и Райнхард се качи. След миг машината потегли с рев, а двамата щурмоваци стигнаха спирката и единият закрачи бързо покрай автобуса, като внимателно се взираше през стъклата. Райнхард се обърна с гръб, без да изпуска отражението му в огледалото. Усещаше как сърцето му пулсира в слепоочията. Затвори очи и пое дълбоко въздух няколко пъти; издишваше бавно, за да се успокои.

„Благодаря ти, Господи, не ме видя.“

Пропътува с автобуса седем или осем спирки, докато пътниците се разредиха, после слезе и махна на едно такси.

— Закарай ме до американското посолство — каза Райнхард. — Аз… аз съм дърводелец. Искат да им свърша някаква работа.

— Добре плащат, а? — каза шофьорът усмихнат.

— О, да, много добре — отговори Райнхард. Опитваше се да изглежда спокоен.

Но когато наближиха посолството, видя две коли, паркирани през улицата срещу сводестата му врата. Двама мъже в черни дъждобрани, с черни шапки, нахлупени над очите, говореха с моряка, охраняващ вратата. Други четирима седяха в колите — вратите им бяха отворени. Гестапо.

— Спрете тука, до магазина — каза Райнхард. — Трябва да си купя цигари.

— Добре. Да ви изчакам ли?

— Не. Ей го къде е. Малко ходене ще ми се отрази добре.

Плати на шофьора, влезе в магазина и си купи пакет цигари, после излезе и сви зад ъгъла. Забърза към една телефонна будка по средата на пресечката и застана с гръб към улицата, докато съобщаваше на оператора частния номер на американския аташе. Отново беше започнал да се поти и дишаше учестено. Устата му беше пресъхнала. Измина цяла вечност, докато секретарката отговори.

— Службата на полковник Мередит.

— Свържете ме с полковника, моля — каза Райнхард, като оглеждаше улицата в двете посоки.

— За кого да предам?

„Дали се подслушват телефоните? — чудеше се той. — Мога ли да рискувам.“

— Моля ви, това е въпрос на живот или смърт. Мога ли да говоря с полковника?

— Кажете кой сте.

Той се поколеба за момент, после каза:

— Не. Просто ми дайте полковника, за Бога! Моля ви.

Последва пауза. За един ужасен момент той си помисли, че е прекъснала връзката. После чу щракване и един благословен човешки глас.

— Полковник Мередит слуша. Кой е, моля?

— Един стар приятел, полковник. Казахте ми, че ако някога ми потрябва помощ, мога да ви позвъня…

— Познах ви по гласа. Не казвайте нищо повече — прекъсна го полковникът. — Наблизо ли сте?

— Да.

Последва пауза.

— Две-три пресечки?

— Две пресечки на изток. Улична телефонна будка.

— Помните ли мястото, където ходихме за кренвирши?

Райнхард погледна през рамо. Американският магазин за храна „Бруклински деликатеси“ се намираше точно през улицата.

— Да — каза той и сам се учуди, че шепне.

— Идете там. Веднага. Ще изпратя някой до две минути.

— Благодаря. Моля ви, побързайте.

Райнхард живо пресече улицата и влезе в магазина. Собственикът говореше по телефона. За момент погледна Райнхард, каза нещо, затвори и му кимна към задната част на магазина.

Райнхард тръгна по пътеката. Отметна една завеса и влезе в малък, тесен офис със задна врата и бюро, задръстено с кореспонденция. На едната стена имаше пълни с консерви етажерки. Зачака като от време на време предпазливо надничаше през завесите. Виждаше телефонната будка през улицата. Минутите пълзяха бавно.

Пред будката спря един мерцедес и от него изскочиха четирима щурмоваци. Единият провери будката, другите трима огледаха улицата. Първият посочи магазина. Райнхард уплашено си пое дъх, обърна се и изскочи през задната врата.

Отвън вече го чакаха двама мъже в дъждобрани, с ръце дълбоко в джобовете; дъждът се стичаше по шапките им. Имаше и кола.

Отвори задната врата. Зад волана седеше трети. От ауспуха на колата излизаше пушек.

— Хер Райнхард? — каза някой от тримата. Райнхард примря от ужас.

— Всичко е наред, господине. — Мъжът до вратата го хвана за ръката. — Аз съм майор Трейс от посолството на САЩ. Качвайте се, бързо.

— Те са точно зад мен. Щурмоваците са по петите ми! — извика той и скочи на задната седалка. Двамата американци го последваха: единият отпред, а Трейс отзад при него. Колата потегли с рев, още преди вратите да се затворят.

— На пода, моля — каза Трейс строго. Райнхард падна на колене на пода, майорът хвърли върху него някакво одеяло и каза:

— Каквото и да се случи, не мърдайте.

Повръщаше му се от страх. Усети как колата удари спирачки на ъгъла и чу клаксона й да свири. Следващите няколко секунди му се сториха като часове. Колата пак потегли, после пак спря. Той чуваше приглушени гласове над главата си.

„Боже Господи, хванаха ме. Вече съм мъртъв.“

После колата потегли отново. Няколко секунди по-късно Трейс каза:

— Окей, сър, можете да дишате спокойно. Вече сте на американска земя.

10.

Кигън стоеше на входа на главния салон на посолството, като преценяваше гостите и слушаше оркестъра, който се опитваше да свири джаз в такт, наподобяващ повече Виктор Хърбърт, отколкото Чик Уеб.

Не си спомняше точно какъв бе поводът за партито. Всъщност повод винаги се намираше, но Уолингфорд бе привлякъл хубава тълпа. Присъстваха и задължителните подмазвачи, няколко скучни чуждестранни дипломати и както обикновено, няколко офицери от германските СС с елегантните си черни униформи. Имаше и някои нови интересни лица. Дребният германски артист с изпъкнали очи и глас на разярена пчела, Петер не знам кой си, който бе станал сензацията на вечерта с играта си на наивен шегаджия, стоеше сам в ъгъла, а до отсрещната стена английският драматург Джордж Бърнард Шоу бе събрал хипнотизирана група: дори германската актриса Елизабет Бергнер, звездата в пиесата му „Света Йоана“, го гледаше с възхищение.

Имаше много нови лица. И около половин дузина хубави жени. Уолингфорд имаше набито око за хубавите жени.

Една от тях бе нова световна филмова звезда. Стоеше в другия край на залата, но вниманието й бе веднага привлечено от високия мъж в смокинг, който влезе така, сякаш влизаше у дома си. Тя видя, че и другите го бяха забелязали: из залата се разнасяше шушукане.

— Кой е той? — попита тя своя кавалер, американския военен аташе Чарлз Голт.

В момента, в който Кигън влизаше някъде, веднага започваше да се шушука. Той привличаше слуховете така, както Дж.П.Морган привличаше парите. Мъжете обикновено го гледаха с презрение, а в очите на жените се четеше глад. Кралските особи го обичаха сляпо, а затворените общества в Англия, Франция, Германия и Италия се надпреварваха да му угодят. Той беше способен на всичко, държеше се леко резервирано и имаше саркастично остроумие, което плашеше мъжете, и арогантна полуусмивка, която заслепяваше жените. В неговия чар имаше и острота — всъщност известна грубост, която подсилваше клюките и загатваше за някаква опасност въпреки неговата привлекателност.

— Франсис Скот Кигън — отговори Голт.

— Значи това е Кигън — каза тя с мек, пресипнал глас, без да сваля очи от него.

— Лошата му слава, изглежда, винаги го изпреварва — отговори Голт.

Точно така беше. Тя бе чувала за този енергичен американски плейбой, за когото се предполагаше, че е по-богат от Мидас. Беше чувала, че е баща на две-три незаконородени деца сред богатите и аристокрацията. И че е герой на Америка от войната. Че е гангстер, за чиято глава е обявена парична награда. Че е активен член на Шин Фейн, ирландската революционна армия. Че веднъж обрал до шушка един корабен магнат на покер и после му върнал всичко — само с едно вдигане на раменете. Винаги добавяха това — само с едно вдигане на раменете.

— Дори съм чувал, че е руски аристократ, избягал точно преди революцията — прошепна Голт.

— Не е руски аристократ — отговори тя сухо.

Кигън влезе в салона и спря да поговори с Джок Дивейн, американския посланик, и жена му Сиси.

— Ще дойдете на градинското увеселение в неделя, нали, Франсис? — попита Сиси.

— Няма да го изпусна за нищо на света — каза той и й целуна ръка.

— Вече съм ви избрала за партньор в бадминтона.

— Дадено — каза той, наведе се над ухото й и прошепна заговорнически:

— Ще упражнявам левия си удар цяла седмица. Ще ги съсипем.

Продължи сред гостите, здрависа се с един нацистки офицер от СС, после размени любезности с жената на един американски индустриалец, като почти не сваляше очи от актрисата.

— Интересно — каза тя.

— Искате ли да ви запозная? — попита Голт.

— О, не, той сам ще дойде — каза тя убедено. Докато вървеше небрежно из салона, като спираше туктам да размени поздрави и да целуне някоя напарфюмирана ръка, Кигън усещаше, че един от гостите, дребен мъж с гърбица, изглежда, силно се интересува от него. Кигън не му обръщаше внимание, но непрекъснато усещаше присъствието му.

Маршрутът му през салона най-накрая го отведе при актрисата.

— Здравей, Голт, как вървят нещата в армията?

— Скучно, както винаги, Франсис. Познаваш ли Марлен Дитрих?

— Не — каза той, целуна й ръка и я погледна право в очите. — Но ви гледах в „Мароко“ и оттогава нямам самочувствие.

Тя се засмя.

— Като комплимент ли да го приема?

— Напълно — каза той.

— И с какво се занимавате, мистър Кигън?

— Франсис.

— Франсис.

— С всичко по-малко — каза той. — Предполагам, че ще го наречете разширена почивка. И малко бизнес от време на време.

— Колко хубаво — каза тя. — И кога не сте в почивка?

„Поразително красива — помисли си Кигън. — Пленителни очи и саркастичен глас, който същевременно и обещава, и забранява.“

Тя извади цигара и той я запали.

— Не знам — каза той с крива, почти арогантна усмивка и смени темата. — Снимате ли се в момента?

— Връщам се в Холивуд следващата седмица — каза тя. — Ще започна нов филм.

— И как се казва?

— „Дяволът е жена“.

Той се ухили дяволито.

— Колко уместно!

— Има нещо дяволско във вас, мистър Кигън — каза тя и го погледа право в очите.

— Чухте ли най-новото? — каза Голт, осъзнавайки, че всеки момент ще го игнорират напълно. — Тази сутрин Гьобелс наредил на всички американски телефонни централи да уволнят своите служители евреи. И в бъдеще ще могат да наемат само членове на нацистката партия. И посолството повече не може да сключва договори с евреите. Представяте ли си — германците да ни казват кого да наемем и с кого да правим бизнес.

— Това е тяхна държава — каза Кигън небрежно.

— Не, това е държавата на Хитлер — каза Дитрих. — Смешно е, че той никога не е бил избран за каквото и да е. Той загуби изборите от Хинденбург и Хинденбург го назначи за канцлер.

— Какво мислите за него? — попита Кигън.

Тя се поколеба и огледа салона, преди да отговори.

— Мисля, че е враг на всеки творец или интелектуалец.

— Никога няма да разбера защо германците не му се противопоставиха — каза Голт.

— Необходима е смелост, за да му се противопоставиш, Чарли — каза Кигън.

— Ние смазахме Германия. Версайският договор ги разори. Те вече нямат с какво да му се противопоставят.

— На чия страна си все пак? — попита Голт, очевидно обезпокоен от факта, че Кигън защитава германския народ.

— Тук не става въпрос на чия страна си. Това са факти.

— Те започнаха войната, ние я завършихме. Ти какво би направил, щеше само да ги удариш през ръцете ли? — сопнато отвърна Голт.

— Американците никога не са разбирали европейската политика — каза Кигън. — Нали знаеш какво говорят: когато избрахме Рузвелт, той прости на всичките си врагове, когато избрали Хитлер, той арестувал всичките си приятели. Разлика в гледните точки.

— Гледни точки! — възкликна Голт. — Неговата гледна точка са щурмоваците. Бият хората по улицата!

— Хайде, Чарли, нещата не са чак толкова по-различни при нас в Щатите. СА бият комунистите тук, ние наричаме ветераните комунисти и ги бием във Вашингтон. Гестапо конфискува имоти на евреите, нашите банки конфискуват жилищата на хората. СА бият евреите, ку-клукс-клан линчува негрите. Имаме безработица. По дяволите, ние просто имаме късмет. Ние си имаме Рузвелт, те си имат Хитлер. И повярвайте ми, има хора в родината ни, които мислят, че ФБР са също толкова опасни, колкото и Адолф.

— Не така високо! — изсъска Голт и се огледа, сякаш очакваше някой от държавния департамент да изскочи иззад саксиите с цветя.

— Значи вие не виждате заплаха за Америка? — попита Марлен Дитрих.

— Хитлеристите идват и си отиват — каза Кигън. — Щом германците си го искат, имат си го. Това не е наша работа.

— Не всички германци го искат — възрази тя. Погледът на Кигън за момент стана суров.

— Но всички си го имате — каза той. После усмивката му се върна.

— По дяволите, харесвам германците. Разбирам се с тях.

— Чух, че почти са те хванали при Бело Ууд — каза Голт.

— Е, там се споразумяхме. Аз им простих войната, те ми простиха мира.

— Удобно, нали? — каза Голт саркастично.

— Виж какво, Голт, тук си създадох доста добри приятели. Сигурен съм, че някои от тях са в нацистката партия. По дяволите, струва само шест марки на месец, за да членуваш. Не ги питам, това не ме засяга. Ако Хитлер им е по вкуса, това си е тяхна работа.

— Моля ви — каза Дитрих, — не може ли да сменим темата? До гуша ми дойде. Всеки, с когото се срещне човек напоследък, говори все за политика, политика, политика…

— Това е национално развлечение — каза Кигън. — Ние си имаме бейзбола, вие си имате щурмоваците. Тя се намръщи на сравнението.

— Какво ви доведе тук? — попита я Кигън в опит да смени темата.

— Не сте ли чули? Американското посолство е светското средище на Берлин този сезон. — Устните й се свиха в лека усмивка.

— Надявам се Уоли Уолингфорд да не ви чуе — каза Кигън. — Бездруго доста е навирил нос.

— Говорим за вълка… — Тя кимна към залата зад Кигън.

Уолас Уолингфорд, началникът на протокола на посолството и директор по социалната дейност бе слаб скован мъж в началото на трийсетте, със светла коса, започнала да окапва, и неспокойни воднисти очи. Придаваше си надменен вид — поза, която плашеше някои хора. Но тази вечер изглеждаше нервен и объркан. Малки капчици пот блестяха по челото му.

— Марлен, скъпа — каза той и й целуна ръка, — колко великодушно от ваша страна, че сте дошли.

— Много сте мил, Уоли — каза тя, — но имате склонност да преувеличавате нещата.

— Как си, Франсис? — попита той.

— Много добре, Уоли. Много великодушно от твоя страна, че питаш.

Уолингфорд го погледна за момент, после го хвана за лакътя.

— Марлен, може ли да ви го отнема за минута-две?

— Разбира се.

— Ще се върна след минутка — каза Кигън, докато Уолингфорд го отвеждаше, и щом се отдалечиха, добави: — Трябва да направиш нещо с този оркестър, Уоли.

— Какво например?

— Предлагам да го изгониш. Колко по-скоро, толкова по-добре.

— Просто продължавай да се усмихваш и слушай — каза Уолингфорд тихо. — Знаеш ли къде е офисът ми на втория етаж?

— Разбира се, че знам. И престани да говориш, без да си мърдаш устните. Приличаш на Едгар Берген.

Уолингфорд се усмихна насила и каза през зъби:

— Изчакай пет минути, после излез на терасата и мини през страничната врата. Ще те чакам там.

— По дяволите, Уоли, тъкмо говорех с най-красивата, най-прелестната, най…

— Не ми създавай трудности, много е сериозно — каза Уолингфорд със същата студена усмивка. — Точно след пет минути. — И се смеси с тълпата.

Кигън се огледа за Марлен, но Голт вече я бе завел на дансинга. Дребният с гърбицата не се виждаше никъде. Кигън излезе на терасата и запали цигара.

От една ниша в салона Фирхаус продължаваше да го наблюдава. Американецът си пушеше небрежно цигарата, после откъсна карамфил от цветята в края на терасата, нагласи го в бутониерата си, закрачи през градината и изчезна във влажната безлунна нощ.

Кигън заобиколи сградата, върна се при страничната врата и се качи по стълбите, като ги взе по две наведнъж. Уолингфорд го чакаше в горния коридор.

— По дяволите, Уоли, за какво е всичко това?

— Знаеш ли кой е Феликс Райнхард? — попита Уолингфорд нервно.

— Писателят? Разбира се. Той нарече Хитлер най-големия актьор на света и каза, че трябва да му се даде сцена вместо държава.

— Целият свят е една проклета сцена — каза Уолингфорд. — Райнхард е тук, в моя офис.

— Защо не слезе долу и не се присъедини към нас простосмъртните?

— Защото не може — каза Уолингфорд. Говореше тихо и раздразнено.

Кигън се разсмя.

— Каква е работата, да не е офейкал?

— Позна.

Влязоха в офиса на Уолингфорд — широка стая с наредени по стените книги, в която миришеше на кожа и тютюн за лула. Вътре имаше двама мъже. Кигън бегло познаваше единия — Херман Фьогел: висок, дългонос, тромав на вид американски емиграционен служител, който работеше в посолството. Американец от немски произход, второ поколение.

Другият бе Феликс Райнхард — набит мъж в началото на четирийсетте, с гъста черна коса, която падаше почти до раменете му, и хлътнали очи с тъмни кръгове около тях. Разрошен и нервен. Седеше на един диван, а на масичката пред него имаше полупразна купа с плодове.

— Мистър Райнхард, това е Франсис Кигън, американец. Може да му се доверим. Франсис, запознай се с Феликс Райнхард.

— За мен е удоволствие — каза Кигън. Райнхард просто кимна. Очевидно бе, че е дълбоко разстроен.

— Те убиха Пробст — изтърси той изведнъж. — Няма да повярвате. Просто влязоха четирима и изпразниха пистолетите си в него. — Той вдигна ръка с опънат показалец. — Ей така: бам… бам… бам… и още, и още, докато пистолетите им защракаха на празно. Бам… бам… после запалиха цялата сграда. Беше ужасно. Ужасно…

— Спокойно — каза Уолингфорд и му подаде чаша бренди. Журналистът отпи и, изглежда, се поуспокои.

— Кой е Пробст? — попита Кигън, смутен от цялата сцена.

— Един млад германски интелектуалец, художник — каза Райнхард. — Заедно издавахме „Берлинска съвест“. Освен това фалшифицираше паспорти за нас.

— Нас? — каза Кигън. — Кои нас? Райнхард го погледна за миг.

— Враговете на държавата. Комунистите, евреите — всички, които не са съгласни с нашия велик фюрер — каза той с горчивина.

— Убили са го, защото прави фалшиви паспорти? — каза Кигън с недоверие. — Кой? Кой го направи?

— Sturmbteilung — каза Райнхард.

— Май нещо не разбирам. — каза Кигън. — Ето, стоим си тук пред човек на емиграционната власт и си говорим за фалшиви паспорти.

— За Бога, Кигън, ти си непоносим — възкликна Уолингфорд.

— Докато си има документи, никой няма да го пипа за нищо — обясни Фьогел. — Но ако влезе без документи, нямаме друг избор, освен да го депортираме.

— Дори ако знаете, че документите му са фалшиви? — попита Кигън.

— Докато си има паспорт и стотина долара в джоба, няма да му бъдат задавани никакви въпроси. Но трябва да притежава документи.

— Господи, какви идиотски правила!

— Не са идиотски, Кигън, необходими са — каза Уолингфорд. — Ако разрешим на германските бежанци да влязат в страната без паспорти, ще си имаме ужасни неприятности с германското правителство. Трябва да поддържаме някакъв вид дипломатически връзки с Германия. Трябва да знаем какво, по дяволите, става тук, но няма да разберем, ако те закрият посолството.

— И така значи, вие се укривате? — каза Кигън на Райн-хард.

— Да.

— Укрива се, за да си спаси живота — каза Фьогел.

— Какво сте направили? — тихо попита Кигън. Райнхард бавно погледна тавана и каза:

— Не съм съгласен с Хитлер. За нещастие съм и евреин. Това съм направил, господине. И много си отварям устата.

— Ти си чел неговите статии — каза Уолингфорд. — Той е враг на държавата.

— Но какво прави тук, по дяволите? Половината СС са долу в салона — каза Кигън.

— Нямаше къде другаде да отиде — каза Уолингфорд. — Няма сигурно място.

— А какво правя аз тук, Уоли?

— Трябва да го измъкнем от Германия тази вечер.

— Тази вечер?

— Има заповед за арестуването му. По-точно е обвинен в противодържавна дейност заради издаването на „Берлинска съвест“. Ако го хванат, свършено е с него.

— Какво искаш да кажеш с това „свършено“?

— За Бога, Франсис, чу какво каза той. Кафявите ризи нахлули този следобед в жилището на неговия партньор, хладнокръвно го застреляли, после запалили сградата. Знаеш какво става тук.

Кигън си спомни за щурмоваците и за нощните им набези: пламъците на факлите им се вееха от вятъра, докато те караха по улиците откритите си коли и монотонно и натрапчиво припяваха погребалната си песен: „Долу еврейте, смърт на евреите“, и си търсеха жертва. Най-обикновена гледка и както повечето хора в Берлин, Кигън бе станал неподатлив на зловещото й предзнаменование. Както повечето чужденци, той бе руган от кафявите ризи, но се усещаше безсилен да направи или да каже нещо срещу тези пияни хулигани с техния ненаситен апетит за насилие. Те имаха повече власт от полицията и ходеха на групи като гладни хищници. „После, това е временно нещо — мислеше си той. — Ще мине.“ И ако германците не усещаха необходимост да се изправят открито против тях, какво можеше да направи той? Така че той се бе научил да не слуша шума от разбитите стъкла и виковете на жертвите, да извръща очи от щурмоваците, докато те плячкосваха еврейските магазини, биеха собствениците и рисуваха шестолъчни звезди по вратите. Кигън поклати глава и въздъхна:

— Съжалявам. Не се бъркам в местната политика. — Наведе се към Уолингфорд и добави: — Това не засяга теб, Уоли.

— Ще ни извиниш ли за минута — каза Уолингфорд на Райнхард и отведе Кигън в съседната стая. Затвори вратата и каза категорично:

— Не може просто да го пренебрегнем.

— Аз му се възхищавам, че подпомага дейно своята страна, но това е неговата страна. Ние трябва да живеем заедно с тези хора. Това не е наша работа, по дяволите.

— Слушай, Райнхард е един от малцината искрени германски писатели — каза Уолингфорд с треперещ от напрежение глас. — Неговите уводни статии и публикациите му имат голямо въздействие върху германците. По дяволите, може да бъде предложен за Нобелова награда тази година — ако все още е жив. — Той млъкна за малко, после се наведе и тихо каза: — Президентът иска да го измъкнем.

— Аха… — Кигън направи многозначителна пауза. — Значи стигнахме до козовете.

— Наречи го както искаш, но ние трябва да действаме бързо, Франсис.

— Какво искаш да кажеш с това „ние“?

— Това е задължение за всички. Този човек е символ. Трябва да го измъкнем от Германия.

— Ти трябва да го измъкнеш от Германия. Провалиш ли се, ще се озовеш трети помощник аташе в някоя бананова република с тарантул и на ревера вместо ордени. По дяволите, имаш на разположение дипломатически корпус, шпиони, които играят по твоята свирка, и искаш аз да ти намеря фалшификатор. И какво трябва да направя? Да прескоча до клуба „Кит Кет“ и да поразпитам? Защо просто не му дадете политическо убежище?

— Прекалено късно е за това — каза Уолингфорд и запали цигара. — Този човек е опасна работа, обвинен е в предателство. Политическото убежище няма да се приеме, изобщо няма да се приеме. Инструкциите ми са да го измъкна от Германия тази вечер и да не замесвам правителството в това. Ти имаш самолет. Нека да го използваме да го закараме в Париж. Само за два часа, за Бога.

— Първо, това не е само мой самолет — каза Кигън рязко. — Той принадлежи на четирима души — на един французин, на двама британци и чак тогава на мен. Ние си го преотстъпваме и си правим график един месец предварително. Ще трябва да го съгласувам и с тримата, а дори не знам къде се намират в момента. Самолетът също не е тук. Може да отнеме часове. И ако нацистите разберат, а те ще разберат, вероятно ще го конфискуват. Просто си представям как давам обяснения на парижкия си партньор: „Ще трябва да преглътнеш сто и петдесет хиляди долара, Луи. Хитлер е решил да използва нашия самолет за пикниците си в края на седмицата.“

— Послушай ме — каза Уолингфорд отчаяно. — Ако хванат този човек, ще го екзекутират.

— Тогава не им позволявай да го хванат. Просто не ме замесвай в това. Тази борба не е моя работа.

— Тази борба е работа на всички. Ще разбереш това много скоро.

— Престани да ме поучаваш. Извикай си шефа на разузнаването и го възложи на него.

— Не мога да забърквам тях, по дяволите!

— В страхотно положение се намираш, няма що. Ти не можеш да се забъркаш, защото си дипломат. Фьогел не може да се забърква, защото е от емиграционната служба. Райнхард не може да се забърква, защото се укрива от правосъдието. Но аз мога да се забъркам, защото съм просто добрият стар Франки Кигън, един богат американски наивник, така ли?

— В теб никой няма да се усъмни — каза Уолингфорд. — Ще го изведем с твоята кола, ще го закараме на аерогарата и ще бъде в Париж преди да е съмнало. Необходим му е само паспорт.

— За последен път ти казвам: няма да се забърквам в местната политика. Какво, никой друг ли не познаваш, който да има самолет?

— Никой, който да е тук сега.

— Това ме ласкае.

— Виж, сега не говорим за политика, говорим за живота на един човек — каза Уолингфорд умолително. — Чу какво са направили щурмоваците с приятеля му. Знаеш ли какво ще направят с Райнхард? Ще го отведат в затвора в Ландсберг и ще го обезглавят. Ще го обезглавят!

— Не вярвам в това.

— Това е начинът, по който действат напоследък. Мога да ти покажа доклади на разузнаването. Миналия месец обезглавиха трима студенти от университета, просто защото са разпространявали „Берлинска съвест“. А той списва този гаден вестник. Учудваш ли се, че се е паникьосал?

Кигън поклати глава.

— По дяволите, Кигън! — Уолингфорд седна тежко на стола и поклати глава. — Тук вече не съществува никаква политика — каза той уморено. — Това е еднопартийна система. Няма да има други избори в Германия, докато не умре Хитлер.

— Е, това е твоят отговор — каза Кигън. — Пречукайте Хитлер.

— Имаш отвратително чувство за хумор. — Рамената на Уолингфорд увиснаха. — Мислех те за по-смел.

— Виж — отговори Кигън ядосано, — запомни веднъж и завинаги: аз не се занимавам с политика, особено германска политика! Германците боготворят Хитлер. Когато минава с кола по улицата, всички викат „Хайл“ и хвърлят цветя пред колата му. Германия го обича. И за Германия Райнхард е предател.

— Той не е предател, той е писател, който говори открито против нещата, които усеща, че не са правилни.

— Предателят за едни е патриот, за други не. — Кигън тупна Уолингфорд по гърдите. — Знаеш ли какво мисля? Че с тази работа са те хванали по долни гащи. Знаел си, че Райнхард е загазил, но не си имал план. Сега Рузвелт иска той да бъде изведен тайно от страната и ти си в задънена улица.

— Ще призная, че не бях подготвен за реакцията на президента. Освен това всичко се случи набързо. Някой жалък малък Juden jager вероятно е попаднал на Райнхард и Пробст.

— Juden jager?

— Ловци на евреи. С това си изкарват прехраната. Изследват родословното потекло на хората, търсят еврейски роднини, докладват слуховете на Гестапо. Понякога самите те са евреи, които по този начин се опитват да се спасят.

— Доносници.

— Точно така. Доносници.

— Повикай хората си — каза Кигън и го потупа по рамото. — Кажи им какво иска президентът и ги пусни да действат. Нямаш друг избор. По дяволите, все пак мисля, че самолетът е в Париж, но дори и да не беше, няма да можем да намерим пилот толкова късно през нощта. — Той се обърна да си тръгва.

— Мислех, че мога да разчитам на теб — каза Уолингфорд.

— Така се получава от много мислене, Уоли — каза Кигън, без да се обърне, и отиде в другата стая.

— Желая ви успех, хер Райнхард, и съжалявам, че не мога да ви помогна — каза Кигън. — Ако се измъкнете оттук, ще имате десет хиляди долара депозирани на ваше име в Чеиз Манхатън Банк в Ню Йорк, които ще ви помогнат да започнете живота си отново в Америка.

— Много любезно от ваша страна, господине. Благодаря ви. — Райнхард се обърна към Уолингфорд. — Може би Черната лилия ще може да помогне.

— Каква Черна лилия? — попита Кигън.

— Не искаш да бъдеш замесен — каза Уолингфорд, — така че стой съвсем настрани от това.

— Напълно справедливо — кимна Кигън и излезе от стаята.

Когато се върна на долния етаж, актрисата си беше отишла. Дребният мъж с гърбицата бе все още там и пак той проследи всяка стъпка на Кигън, след като той напусна посолството.

11.

В „Der Schwarze Stier Verein“, най-прочутия нощен клуб в Берлин, никой не обърна внимание на Франсис Кигън. Стаята на партера не бе нищо повече от претенциозна бирария — едно шумно и задимено място, претъпкано и непоносимо горещо. Кигън реши да остане колкото да изпие едно преди лягане и да чуе певицата.

Докато се промъкваше през тълпата към бара, управителят Херман Браф си проправяше път към него между танцуващите двойки.

— Каква чест, каква чест — бърбореше закръгленият дребен ласкател. — Аз съм винаги поласкан, когато ни посетите, хер Кигън.

Смокингът на Херман бе вече изпомачкан и покрит с петна от пот, а ризата му отпред бе мокра. Вадички се стичаха по лицето му и той непрекъснато ги попиваше с носната си кърпичка.

— Изглежда, страхотно се забавлявате, Херман — каза Кигън.

— Много хубави жени. — Браф намигна. — Точно вашият тип.

— Какво ще кажете за новата певица?

— Найн, найн, найн. — Херман енергично поклати глава и пропъди тази идея с едно махване с ръка. — Изобщо не е вашият тип.

— Дойдох да я чуя как пее, а не да й правя предложение.

Германецът се засмя.

— Няма да й правите предложение, естествено. Вашият тип е…

Той си сложи двете ръце пред гърдите, сякаш носеше голям вързоп, после описа една въображаема парабола около бутовете си.

— Чудесно, Херман. Ако се качиш на сцената, сигурно ще имаш успех с тези импресии.

Кигън тежко поклати глава на усмихнатия управител и огледа претъпкания клуб. Пушекът бе замъглил тавана, миризмата на изветряла бира бе съкрушителна и оркестърът свиреше високо, като най-силно се чуваха тубите и барабаните. На повечето от масите имаше млади двойки, някои от мъжете бяха облечени в кафяви униформи с пречупен кръст на ръката. Самотни мъже стояха по двама-трима близо до бара. Балерините на сцената танцуваха бясно, сякаш се опитваха колкото се може по-бързо да си изиграят номера. На претъпкания дансинг двойките се люшкаха, като се удряха една в друга, без да обръщат внимание на спектакъла на сцената.

— Какво ще кажете за тези двете в сепарето в ъгъла? — Управителят сръга Кигън с лакът. За него бе важно да впечатли Кигън, защото Кигън диктуваше модата. Ако той харесаше мястото, щеше да привлече и други чужденци, които свободно си харчеха американските долари и английските лири. — Те са американки. И са с две момчета. Колежани, предполагам. Изглеждат отегчени.

— Дойдох в Европа, за да се отърва от американците — каза Кигън, като погледна през трептящата мъгла към ъгъла, изследвайки двете жени, колкото се може по-добре. И двете бяха брюнетки, очарователни, с хубави прически. Едната — в блестяща, пищна къса вечерна рокля и с коса, подстригана по момчешки, имаше доста предизвикателен вид, сякаш подканяше всички мъже в салона да се опитат да я свалят. Имаше нещо около нея, нещо познато. Може би бе виждал снимката й някъде. Може би бе актриса. Липсата на добра видимост не му позволяваше да я разгледа добре.

Ванеса Бромли и Дини Брукстоун бяха готови да се отърват от двете американски момчета, които ги бяха довели в клуба. Ванеса бързо се бе отегчила от техните глупави колежански разговори и студентския им манталитет. В края на краищата тя бе дошла в Берлин не като турист, а както тя се изразяваше „да вдигне страхотен шум“, което определено не включваше това да бъде придружавана от две момчета от Дартмът, които познаваха родителите й.

— Не съм дошла тук да се занимавам със същите мухльовци, каквито в Щатите — каза тя.

Момчетата вече си бяха предрешили съдбата — отказваха да ги заведат на горния етаж в частния клуб, наречен „Златната врата“. Предполагаше се, че кабаретният номер е по-шокиращ дори от този в „Крейзи хорс“ в Париж.

— Те са съблечени чисто голи — бе прошепнала Дини преди два часа, когато бяха сами в апартамента си. — Мъже и жени.

— Защо шепнеш? — бе попитала Ванеса.

— Не знам — бе отговорила Дини, все още шепнешком. — Това просто е толкова… скандално.

— Само ако ни видят. Не вярвам, че ще намерим жив човек от Бостън.

— Наистина съм нервна.

— Ще престанеш ли да шептиш?

— Не мога да спра.

А сега тези двама абсолютни пубертети искаха да им попречат да научат от първа ръка наистина ли представлението е толкова извратено.

— И двамата са девствени — каза Ванеса с отвращение, като ги наблюдаваше как си пробиват път през тълпата до мъжката тоалетна. — Просто веднага им личи.

— И аз съм… — каза Дини нерешително.

— Не ставай глупава.

— Наистина съм.

— Дини, ти си на деветнайсет години. Как така никога не сме говорили за това преди?

— Не знам. Не е ставало въпрос. А ти… ти кога?…

— Коледната ваканция миналата година.

— Кой…

— Дани Ибърсол.

— Дани Ибърсол!

— Какво толкова не ти харесва в Дани Ибърсол?

— Дани Ибърсол. Той е… толкова… дребен. По-нисък е от тебе.

— Височината няма нищо общо с това — рязко отвърна Ванеса.

— Беше ли… приятно?

— Първия път не.

— Направила си го повече от веднъж!

— Е, след като почнеш, какво значение има? Искам да кажа, че го правихме през цялата ваканция, Дини. Да, беше доста приятно.

— Аз просто винаги съм смятала, че ще почакам, докато се омъжа.

— O, за Бога, Дини, време е да пораснеш. Вече е 1933 година. — Тя помисли малко, после добави: — Може би трябва да си тръгнем. Ще вземем едно такси да се поразходим из града за малко, после ще се върнем.

— Ще ни пуснат ли горе без кавалери?

— O, де да знам! — каза Ванеса, очевидно раздразнена от непрекъснатите дрънканици на Дини.

И двете усещаха, че повечето от мъжете на бара ги заглеждат, и защо не? И двете бяха разкошни жени и Ванеса бе облякла роклята си „шими“, както тя я наричаше — бяла, подчертаваща формите, избродирана с изкуствени диаманти, до над коляното. Цялата блестеше и когато Ванеса вървеше, сияещото й облекло превръщаше всяка нейна стъпка в покана. Диадема с изкуствени диаманти й придаваше завършен вид. Ванеса изведнъж се почувства угнетена от претъпкания салон.

— Няма да си пропилявам вечерта с тези две мижитурки — каза тя. — Хайде да си тръгнем и ще се върнем малко по-късно. Може би те ще разберат намека и ще си тръгнат.

— Ами ако не разберат?

— Ще ги отрежем, когато се върнем.

— Ванеса!

— Дини, ще бъдеш ли така добра най-после да пораснеш!

— Поне би трябвало да ги почакаме, докато се върнат. Така ще постъпим почтено.

— Дини, ако продължаваш да постъпваш почтено, ще останеш девствена и до петдесет години.

На бара Кигън чакаше нетърпеливо балерините да свършат номера. Един глас зад него каза:

— Франсис? — Той се обърна и видя Бърт Радмън, репортера на „Хералд Трибюн“. Радмън бе един от най-известните им кореспонденти, добър журналист, изпратен първо да напише личните си наблюдения, а напоследък се занимаваше все повече с европейска политика. Бяха се запознали бегло във Франция по време на войната и бяха подновили приятелството си в годината, когато Кигън бе дошъл в Европа. Пътищата им непрестанно се пресичаха. Радмън изглеждаше с десет години по-млад от трийсет и петте, на колкото твърдеше, че е. Бе облечен в кожен тренчкот с вдигната яка и кафява мека шапка. — Помислих си, че си ти — каза Радмън. — Не съм те виждал от онзи ужасен купон в Рим.

— Италианците дават най-лошите приеми в Европа.

— Не, руснаците дават най-лошите приеми в Европа.

— Руснаците изобщо не дават приеми, Бърт. В Русия е противозаконно да се забавляваш.

— Като говорим за приеми, ще дойдеш ли в Бавария за Ранщедския лов на глигани този уикенд?

— Конят ми ще се надбягва на състезание. Ще бъда в Париж.

— Той се справя добре — каза Радмън. — Аз го следя.

— Направих малко пари от него този сезон. Ако покаже нещо в Париж, може да опитаме и в Щатите.

— Искаш да кажеш, че наистина ще се върнеш у дома? — Радмън бе изненадан.

Той бе чувал всички клюки за Кигън. На някои като контрабандната история вярваше просто защото бе срещнал Кигън в една армейска болница на Западния фронт, когато момчето бе на осемнайсет и без пукната пара. Сега беше милионер. Тези пари все трябваше да дойдат отнякъде. Фактът, че той мислеше Кигън за бивш гангстер, правеше приятелството му с него по-привлекателно. Но Радмън се страхуваше, че ако надникне прекалено дълбоко в личния живот на Кигън, това ще развали приятелството им. Кигън усещаше предпазливостта на Радмън и въпреки че не би имал нищо против, ако журналистът полюбопитства малко, го оставяше да си мисли обратното.

— Само колкото да побяга в Белмонт и Саратога — каза Кигън. — Виж само как се проявява. Имам малка кобила, която расте и след две години ще го бие. Какво те води в Берлин, между другото?

— Три загадки — отговори репортерът, огледа стаята да види къде са тези с пречупените кръстове, наведе се и каза директно в ухото на Кигън: — Моят редактор в Париж мисли, че Втората световна война ще започне тук в следващите пет минути.

— Тук, в този салон?

— В Берлин, глупако.

— Между другото, трябва да се отървеш от това палто. Всички ще помислят, че си с есесовците.

— Много смешно, Франсис. Това палто ми струва цяла месечна заплата.

— Направо са те обрали. Радмън изглеждаше оскърбен.

— Но това е последна мода!

— Да, ако си от СС.

— Когато решиш, се държиш като истинско копеле.

— Е, не бъди толкова чувствителен — засмя се Кигън. — Изглеждаш чудесно. С влак ли дойде?

— Не, с кола от Париж. Спомних си за теб, приятелю. Минах точно през парка при Бело Ууд — онази болница, където се срещнахме, сега е краварник.

Бяха минали четиринайсет години, но Кигън си спомняше този ден много добре.

Войната вече беше свършила за Кигън, когато той за първи път разбра какво става. Именно Бърт Радмън му показа истинската перспектива на нещата.

През пролетта на 1917 изкупителната жертва Уудроу Уилсън, преизбран като либерален идеалист с ясен поглед за бъдещето на Щатите, виждаше как собствената му твърда политика води страната към архиконсерватизъм. Накрая той бе принуден да признае неизбежното — те бяха на ръба на войната. След една страстна реч, в която той искаше от Конгреса да обяви война на Германия, Австро-Унгария и турците от Отоманската империя, за да спасят света „за демокрацията“, той се върна в офиса си в Белия дом. В ушите му още звучаха одобрителните възгласи на сенаторите.

Секретарката му бе смаяна от вида му. Той изглеждаше изхабен, рухнал, стар и болен.

— Добре ли сте? — попита тя разтревожено.

— Моето послание днес бе послание за смърт на нашите младежи — каза той. — Колко странно изглежда, когато това се аплодира. — После наведе глава върху бюрото и заплака.

Посланието му предизвика вълна от патриотизъм в страната. Хамбургерите станаха Солзбърски бифтеци, sauerkraut стана „залата на свободата“. Германците тихо влизаха в съдилищата и си сменяха имената. Тези, които отказваха да служат във войската, биваха бити и хвърляни в затвора. Или си за войната, или си предател. Хиляди млади американци бяха вдъхновени да приемат битката. Кигън бе един от тях. Само на осемнайсет години той се присъедини към морската пехота и след шест месеца бе в първия морски батальон, който дебаркира във Франция.

Джоко Нейлс, як уличен побойник от Бруклин, само три години по-голям от Кигън, го взе под свое покровителство по време на плаването до Франция.

— На колко си години? — попита той.

— На осемнайсет — отговори Кигън, като се опитваше гласът му да звучи по-дебело.

— Осемнайсет значи! Боже Господи! Е, ще се държиш за мене, момче, ще те измъкна от кашата.

Заедно бяха марширували по калните френски пътища към река Марна, където бяха кръстени в огъня, където Кигън бе видял германец и бе убил човек за първи път.

Значението на тази престрелка се бе изгубило след ужаса на ръкопашната битка, на авиационните бомби и мините под краката му. С ужас гледаше как цели редици негови другари падат като покосени и накрая почувства горещ удар в рамото, коленете му омекнаха и той също падна, без да знае колко лошо е ударен и дали ще оживее, или ще умре.

За Кигън войната се свеждаше до едно поле петстотин на сто метра, отрупано с разпръснати каски, оръжия и части от човешки тела. Той не можеше да надникне извън зримото. Дали печелеха, или губеха, защо бяха там — това бяха въпроси, които никога не му бяха минавали през ума.

Когато битката привърши, Джоко се върна и го намери свит в една дупка от снаряд. Пъхна една мръсна носна кърпа в дупката на рамото му, взе го и го пренесе до полевата болница. И бдя над него дни, докато треската и инфекцията преминаха.

Месец по-късно той се върна в своята част, газейки през калта в покрайнините на един френски град на име Шато-Тиери, в посока към река Марна, само на седемнайсет мили от Париж.

За Кигън дължината на френско-германската граница бе едно огромно кално бойно поле с ливади, оградени с бодлива тел, и напълно разрушени села. Миля след миля отвратителна миризма на смърт висеше във въздуха като мъгла. Изкаляни и изтощени войници, доведени до ръба на лудостта, стояха свити в окопите, псуваха дъжда и снарядите, които периодично се сипеха върху тях, мечтаеха си за дома и смело приемаха тракащите картечници, самолетните бомби и безумната армия на германците. Хиляди умираха понякога само за един-единствен ден. И всичко за да спечелят няколко мили осеяна с трупове земя.

— Тук трябва да ги спрем, момчета — каза им един млад лейтенант, докато те с мъка настъпваха срещу врага. — Иначе те ще стигнат до Париж преди Коледа.

От Шато-Тиери се насочиха на север към един ловен резерват на име Бело Ууд. Маршируваха с песен. Единият взвод пееше една, а другият отговаряше с друга.

На която отговаряха:

Пяха, докато наближиха парка. Германците първи откриха огън.

Този път Кигън падна от парче снаряд в крака. Довлече се до една разрушена стена и намери трима морски пехотинци, струпани до една картечница, отдавна мъртви. Бяха започнали да се разлагат. После настъпи временно затишие и той притисна бузи към стената и прехапа устни, за да устои на болката. Тревожна тишина легна над долчинката.

Изненада се, когато видя германците. Те бяха на коне, като шайка привидения, които изведнъж се материализираха сред кълбата дим. Копитата на конете бяха обвити в зебло, а такъмите бяха смазани, за да не скърцат. Движеха се бавно и тихо с пушки, готови за стрелба. Кигън започна да стреля. Тежката картечница отскачаше и трещеше в ръцете му така, че чак зъбите му тракаха, но той продължи да стреля, докато дулото на оръжието непочервеня, деформирано, от горещината, а картечните ленти не свършиха.

Когато спря, светът замря. Не се чуваше никакъв звук. Нито птича песен, нито полъх на вятър, нито дори викове на ранени. Беше тихо. Пред него стоеше една гротеска — сякаш конете с вирнати във въздуха крака и мъжете, проснати като чували около тях, позираха за снимка. Едва тогава страхотната болка от дупката в крака му го удари в мозъка и той извика и загуби съзнание.

В болницата намери Джоко Нейлс с наполовина бинтовано лице, окървавената му очна орбита бе подута от гной. Лежеше с калната си униформа и бълнуваше. Този път Кигън помогна на приятеля си да избегне смъртта.

Французите му дадоха Военния кръст, а американците Сребърна звезда и втори орден за храброст. А бе прекарал в Европа само четири месеца.

За първи път срещна Бърт Радмън в кафенето на болницата — нахакан младеж, стегнат и чист, с вълнено палто и военна шапка; драскаше някаква история с парче молив върху смачкан лист хартия.

— Здрасти — поздрави Радмън с протегната ръка. — Аз съм Бърт Радмън от „Хералд Трибюн“ в Париж.

— Кигън.

— Били ли сте при Бело Ууд?

— Така мисля.

— Зле ли е? — попита Радмън, кимайки към крака му.

— Достатъчно, за да ме върнат вкъщи. — Той млъкна за малко, после попита: — Победихме ли?

Радмън го зяпна за момент, после бавно проумя значението на въпроса и се усмихна.

— Разбира се, че победихме, приятел. Изритахме кайзера по задника там, откъдето е дошъл.

— Това е добре — каза Кигън.

— Да, по дяволите, добре е. Знаеш ли как ви наричат вас, морските пехотинци? Дяволските кучета. Това на ризата ти Военният кръст ли е?

— Да. Някакъв генерал жабар ми го даде.

— Какво си направил?

— По дяволите, ако знам.

— Е, сигурно си направил нещо, приятел, това е голямо нещо във френската армия. Може ли да ти се натрапя? Пиша за битката, нали разбираш, един вид панорама на това, което се е случило. Може ли да ти го прочета? Бил си там и всичко си видял.

— Разбира се — кимна Кигън.

Радмън му четеше от изпомачканите листове, като от време на време спираше да надраска някоя поправка и да отпие от кафето, а Кигън слушаше със страхопочитание, защото думите бяха смайващи и защото за първи път проумяваше панорамата на битката, от която бе част: заповедите на офицерите, атаките и контраатаките, стратегията и ужасната цена, заплатена, за да бъдат отблъснати германците обратно през Марна и да бъде спрян техният марш към Париж.

Порази го мисълта, че едва ли не най-важното в неговия живот е само незначителен детайл от битката. И докато Радмън четеше, той усещаше силата и смразяващата енергия на написаното.

— В Бело Ууд сега е тихо — зачете Радмън последния лист. Това, което някога е било красиво място за пикник, се е превърнало в кално поле, осеяно с пънове и големи зеещи дупки от снаряди. Сякаш самата земя при Шато-Тиери е смъртно ранена и лежи кървяща в краката на победителите. Може би това е началото на края на германците, които почнаха войната и платиха скъпо за нея. И ако нашите победи са ясни, то причината за тази война е все още мъглява и неясна. Може би ще разберем това от мира, тъй като докато не разберем защо започна тази война, никога няма да сме сигурни, че тя няма да се повтори.

Сгъна листа и погледна Кигън, който стоеше безмълвен.

— Е, какво мислиш?

— Просто страхотно — каза Кигън тихо и пое дъх бавно и дълбоко. — Наистина ли ни наричат дяволските кучета?

— Наистина. Вие, момчета, наистина се бихте като дяволи там. А ти наистина ли мислиш, че е добре — написаното искам да кажа?

Кигън кимна категорично.

— Окей, окей. Благодаря. Как каза, че ти е името?

— Франсис Кигън.

Радмън написа един телефонен номер и го откъсна от края на листа.

— Виж сега, Франсис, това е моят номер. Когато се върнеш в Париж, ми позвъни. Ще вечеряме някъде заедно, може дори в офиса на „Хералд Трибюн“.

— Може ли да доведа и моя приятел? Той си загуби окото в битката.

— Окото?! По дяволите тези шваби. Разбира се, доведи го, ще го отпразнуваме. И благодаря ти за слушането, окей?

— Не, аз ти благодаря, че ми позволи да те слушам.

— Не се ли шегуваш — каза Кигън. — Краварник, а? Никаква табелка или нещо, което да отбелязва събитието?

— Нищо освен сол за лизане от животните.

— Аз съм оскърбен — каза Кигън. — Ти оскърбен ли си?

— Дълбоко съм наранен.

— И така, сега те карат да пишеш за политика, а? Радмън кимна и попита:

— Чу ли речта на Хитлер в Мюнхен?

— Той държи речи винаги, когато колата му закъса.

— Не като тази. Те се бяха покачили по стените, преди да свърши. Сигурно чак в Бруклин се е чувало как тълпата викаше „Хайл Хитлер“. Беше страшно. Все още настръхвам, като си помисля. Има нещо в него. Той е опасен, Франсис. Прочете ли моята статия за Мюнхен?

— Четох я — каза Кигън. — И?

— Малко е истерична.

— Истерична! Ти виждал ли си го? Чувал ли си го как говори?

— Разбира се. Това изречение за Хитлер, че е едно демонично превъплъщение на Господа, е чудно. Продължавай да пишеш такива неща и ще си изгубиш визата или ще свършиш с куршум в гърба.

— Сега кой е истеричен? Те няма да посмеят да се подиграват с „Хералд Трибюн“.

— Огледай се. Мислиш ли, че тези лудите дават пет пари за твоите акредитивни писма? На горкия Сид Луис му пръснаха мозъка в Рим само защото използвал неправилни прилагателни за Мусолини.

— Изобщо не е така — каза Радмън. — Сид беше хомосексуалист. Имал любовна разправия с някакъв фашист, с когото се запознали в някакъв бар, и той му счупил главата.

— Разчитам на теб да ме осведомяваш за всички мръсни истории. Трябва да започнеш да издаваш собствен месечен бюлетин за всички новини, които се цензурират за официалния печат.

— Не е смешно, Кигън. А ти какво правиш сега?

— Аз съм шампион по бадминтон на посолството. Аз и Сиси Дивейн.

— Господи, това наистина е впечатляващо — каза Радмън саркастично.

Кигън махна с ръка към препълнения клуб.

— Помни ми думата, приятел, това са хората, които трябва да те тревожат. Хитлер е само приказки.

— Говориш като изолационистите в родината. Трябва да прочетеш „Майн Кампф“, там всичко е написано.

— Чел съм „Майн Кампф“. Радмън го погледна учудено и каза:

— Е, давам му две години, най-много три. Той ще си върне Саар, следват Австрия, Полша и вероятно Чехословакия. Та той вече използва Версайския договор като тоалетна хартия.

— Радмън, дойдох тук да се забавлявам, а не да слушам лекции за възхода и падението на Германската империя.

— Окей — каза Радмън и рязко смени темата. — Окей! Каква е тази „Златна врата“, за която съм чувал?

— Секс шоу на горния етаж.

— Нещо хубаво ли е?

— Ако ти харесва да гледаш голи мъже и жени, намазани с масло, да се въргалят на лошо осветление.

— Харесва ми — каза Радмън с похотлива усмивка. — Ще се качим ли?

Кигън поклати глава.

— Дошъл съм за певицата.

— Тя пее ли намазана с масло? Кигън завъртя очи.

— Тя е наред. Чакай само да изкарат това стадо от сцената. — Той кимна към балерините — повечето бяха доста закръглени, — които вече топуркаха към кулисите.

— Ще бъда там, където има действие — каза Радмън и се запъти към горния етаж. — Утре ще вечеряме ли заедно?

Кигън кимна и му махна с ръка да тръгва, понеже светлините на сцената започнаха да намаляват, после угаснаха. Кигън едва различаваше мъничката жена, която излезе на тъмната сцена, като си носеше стол. Тя го сложи пред микрофона в ъгъла на сцената и седна. Пианистът започна да свири разни трели, докато загрее. После малкият прожектор бледо я освети.

Той тутакси бе запленен от външността й. Тя едва достигаше метър и петдесет, слаба, по-скоро деликатна. Лицето й бе тясно, почти изпито, острите й изпъкнали скули изглеждаха като гравирани върху него. Приличаше на призрак. Впечатлението се подсилваше от големите като чинийки очи, които блестяха на слабата светлина и изглеждаха почти като след плач. Семплата дълга черна рокля засилваше усещането за уязвимост. Трябваше да се напрегне, за да чуе името й, когато водещият я представи. Джени Гулд.

Тя постоя няколко минути, без да отвори уста, и Кигън се разтревожи, че нещо не е наред. После започна да пее.

В начало гласът й го стресна: нисък, гърлен, пламенен глас, който мъчеше всяка дума от песента, която бе избрала.

Тълпата не се вълнуваше особено от изпълнението. Говореше, смееше се, дрънкаше с чаши и създаваше един постоянен шум, който съпровождаше всяка нейна дума, и накрая Кигън се премести по-близо до сцената, за да чува по-добре. Бе направо хипнотизиран. Когато песента свърши, единствено Кигън зааплодира горещо.

Стори му се, че тя погледна към него, но не беше сигурен. После се почувства глупаво, че евентуалното й внимание го зарадва. Тя започна втората си песен и Кигън отново се потопи в магическото й излъчване.

В тъмната зала Ванеса изведнъж реши да си тръгват. Бяха като в капан в дъното на салона, а певицата пееше втората си песен, но Ванеса си взе чантичката и стана. От бара се чуха леки подсвирквания, повечето заглушени от глъчката. Тя тръгна през салона, а роклята й се вееше на искрящи вълни. Дини скочи и припна след нея, но изведнъж Ванеса спря така внезапно, че тя се блъсна в нея.

— О, Господи! — възкликна Ванеса полугласно.

— Какво има? — попита Дини.

— Един човек, когото познавам — каза Ванеса и устата й се изви в лукава усмивка.

— От Бостън? — попита Дини с широко отворени очи.

— О, да, той наистина е от Бостън.

— О, не! — извика Дини и се обърна с гръб към бара.

— Не ставай глупава. Ако има човек в Бостън, който предпочитам да ме види, това е той. Хайде.

Тя я хвана за ръка и я повлече през тълпата, без да обръща внимание на погледите и коментарите. Застана на два-три метра зад Кигън и изчака песента да свърши.

— Кой от всичките е той? — прошепна Дини.

— Шт.

Втората песен бе една германска мелодия, която Кигън не знаеше. После тя изпя „Никой да не бди над мене“. Всяка сричка бе откровение, всяка дума — молба за обич, всяка нота — сърцераздирателна.

Последваха само леки аплодисменти. Кигън огледа салона — чудеше се дали всички тези хора не са луди. Или глухи? Не разбираха ли какво ставаше на сцената?

Представлението свърши. Той почти не усети, че тя бе изпяла още няколко песни. Гласът й го бе омаял и хипнотизирал. Не помнеше кога за последен път е бил толкова развълнуван.

Тя спокойно и тихо напусна сцената и най-после Кигън насочи вниманието си към салона, хвана погледа на Херман и енергично му махна да дойде.

— Тя е чудесна — каза той на изпотения менажер. Усети, че изглежда много развълнуван, но не му пукаше. — Тя е абсолютно…

— За съжаление ти си може би единственият, който мисли така — каза Херман. — После погледна през рамото на Кигън и видя двете американски момичета да идват към тях.

Докато вървяха покрай бара, Ванеса разбра, че малкият потен мъж във влажния смокинг говори за тях. Усети и че високият мъж с гръб към тях я разглежда в декоративното огледало зад бара. Ванеса поведе Дини направо към него, застана зад гърба му и го загледа. Накрая той се обърна.

Дъхът на Дини секна. Впечатлението й бе светкавично, той бе богат. Това винаги бе първото нещо, на което обръщаше внимание. Мъжът бе богат, облечен по последна мода, хубав и самоуверен. С шокиращо черната си коса, сиви очи и постоянната арогантна усмивка той олицетворяваше нейната представа за класическия плейбой на континента. „Определено е опасен“ — помисли си тя.

— Какво има? — попита той учтиво, но очевидно бе раздразнен. Явно искаше да изтича зад сцената и да говори с певицата.

— Не ме помните, така ли?

Всичко, което Кигън си спомняше, бе гласът на певицата и хлътналите й очи. „Любов за продан“…

Момичето посегна и го дръпна за ревера, прекъсвайки неговия блян, и когато той се наведе към нея, прошепна едно име на ухото му. Той се сепна, но бързо си възвърна самообладанието и изпитателно я погледна.

Бяха изминали три години, откакто някой го бе наричал така, а тази жена бе на деветнайсет, най-много на двайсет години. Той набързо я разгледа. Височка, може би метър и седемдесет, слаба и с голям бюст, с тюркоазени очи и черна коса. Лицето й бе ъгловато, с идеални черти. Пълните й устни бяха леко извити в краищата. Диамантената огърлица около слабия й дълъг врат бе единственото истинско нещо. Една добре поддържана и самоуверена снобка с пари, реши той, а акцентът я издаваше, че е от Бостън. Коя, по дяволите, бе тя и откъде знаеше това име?

И тогава тя повтори на глас:

— Франки Ки.

12.

— Господи — каза той накрая, — да не сте Вани Бромли!

— Ванеса Бромли. Никой не ме е наричал Вани след шестнайсетия ми рожден ден.

— Това се връзва. Никой не ме е наричал Франки също от години. Откъде сте чували това име все пак?

— От баща ми — каза тя. — Подслушвах веднъж след едно парти — той разправяше на майка ми всичко за вас. Разбрах, че това е един вид лична тайна, понеже я закле да мълчи.

— А вие?

— Не съм казвала на никого. Прекалено е интересно, за да го споделя.

— Как са старите Дейвид и Линда?

— Все така. Скучни, но мили.

— Какво си говорите вие? — прекъсна ги накрая Дини.

— О, това е Дини Брукстоун. Познавате ли се?

— Познавам баща ти, госпожице.

— Точно така — каза тя весело. — Но не и мен, нали?

— Приятно ми е — каза той и изостави темата. — Какво правите двете на това място?

— Дойдохме да видим шоуто. Това горе. Приятелите ни са абсолютни динозаври. Аз лично смятам, че ги е страх да се качат.

— Това едва ли е място за почтени бостънци — каза Кигън.

— Кой е казал нещо за почтеност? — Зелените очи на Ванеса изследваха лицето му. Нямаше съмнение какви са намеренията й.

„Господи — помисли си Кигън, — ето ме в най-порочния вертеп в Европа и дъщерята на президента на банката в Масачузетс ми дава съвсем ясни сигнали.“ Тя бе станала истинско маце. Голям проблем, но истинско маце. Двоумението му бързо приключи, защото кавалерите на двете девойки се върнаха.

— Какво става? — поиска да узнае единият и гласът му прозвуча с една октава по-ниско от нормалното. Ванеса се обърна към него, хвана Кигън под ръка и каза:

— Току-що срещнахме един стар приятел.

— О?

— Франсис, това са Доналд и Джералд. Доналд има руса коса, Джералд — кафява. По това можеш да ги различаваш.

— Спокойно — изръмжа Кигън под нос и протегна ръка.

— Аз съм Франк Кигън — каза той, — приятел на семейството.

Доналд, русият, стисна ръката му, после бръкна в джобовете си и неловко запристъпва от крак на крак. Джералд, който имаше телосложение на футболен играч, бе по-агресивен.

— Решихме да отидем в „Speisewagen“ да закусим — каза той, без да обръща внимание на протегнатата ръка. — Повечето от тайфата ще са там.

— До гуша ми е дошло от тайфата — отговори Ванеса. — Ние се качваме горе.

— Недей де! — проплака Доналд. — Баща ти ще ни разпъне на кръст, ако разбере че сме ви водили горе.

Ванеса погледна Кигън за поддръжка.

— Толкова ли е лошо там?

— Доста неприлично — каза той.

— Колко неприлично?

— Толкова, колкото си е.

— Виждаш ли — каза Доналд.

— Е, ние просто няма да кажем на никого.

— Не — каза Доналд твърдо. — Те ще разберат. Родителите винаги научават тези неща.

— Доналд — каза Ванеса категорично, — изчезвай. — И му обърна гръб.

Доналд тръгна към нея, но точно в този момент трима нахални нацисти с кафяви ризи минаха покрай тях и единият се блъсна в гърба на Джералд. Младежът гневно се обърна и изръмжа:

— Внимавай, приятел!

Нацистът се наежи, погледна намръщено и каза:

— Was ist los, eh? — После направи крачка към Джералд и злобно изсъска: — Schweinehund!

Джералд, опрял гръб в бара, попита:

— Какво каза той?

— Мисля, че те нарече свиня — каза Дини, без да мисли.

— Момент… — почна Кигън, но Джералд вече бе настръхнал от обида.

— Е, кажи му, че прилича на клоун в тази бойскаутска униформа. Мога да ги бия с една ръка и тримата. Простаци такива. Ей сега ще излезем отвън и…

Ванеса вдигна ръка към очите си и изстена:

— О, Господи! Той си мисли, че е у дома в приятелско обкръжение.

Кигън махна на Херман на бара и бързо прошепна:

— Махни тези нацисти оттук, ако не искаш да си имаш главоболия. Почерпи ги по една бира или нещо друго.

Херман се усмихна с най-искрената си усмивка и подкара тримата германци към салона, без да спира да сипе любезности.

— Ще ви кажа нещо, момчета — заяви Кигън студено. — Тези тримата имат всичките шансове на своя страна. Ясно ли ви е положението?

— Ние сме американци — каза Доналд със самочувствие. — Няма да им позволим такова отношение.

— Тези хора имат сърце на невестулка — продължи Кигън, — душа на ряпа и нито капка мозък между ушите. Те работят на групи. Решиш ли да направиш нещо, една дузина ще ти скочат отгоре. Просто си излезте през вратата и вървете в „Speisewagen“. И забравете. Нищо не губите, защото това не е игра, в която може да спечелите.

— Ти си бил истински герой бе — каза Джералд.

— Слушай, момче — каза Кигън и гласът му стана рязък, — не обичам неравностойната игра. Не искам да прекарам остатъка от нощта, като бдя над тебе в болницата или да се обаждам на родителите ти и да им кажа, че са те размазали отвън на паважа. Това не е футболен уикенд в Харвард, тези хора са опасни.

— Моля ви — обади се Дини. — Страхувам се.

— Оо… — каза Джералд с отвращение.

— Отиваме на американската вечеря — каза Доналд, колкото се може по-самоуверено. — Вие двете идвате ли, или не?

— Не — каза Ванеса.

— Тогава приятна вечер.

— Ванеса… — започна Дини.

— Какво, Дини?

— Мисля, че е по-добре да идем.

— Не ставай глупава!

— Искам да отида с тях.

— Ами иди. Ключът е на рецепцията. Желая ти приятни забавления.

— Знаеш ли, наистина би трябвало да дойдеш. — Гласът й едва се чу в глъчката.

— Приятна вечер, Дини.

Дини и двете момчета напуснаха клуба, а Ванеса се обърна към Кигън.

— Е, сега няма как да се отървеш от мен.

— Ти наистина си доста упорита, госпожичке — каза Кигън.

— Не — твърдо отговори тя. — Просто знам какво искам… и обикновено го получавам. Ще ме заведеш ли в „Златната врата“?

Той помисли малко и вдигна рамене.

— Защо не. Но първо трябва да свърша една работа.

Когато отиде зад сцената, Джени Гулд тъкмо си бе тръгнала и той я настигна до вратата. Беше наметната с дъждобран и чакаше внезапният порой да спре.

— Госпожице Гулд — каза Кигън.

Тя рязко се обърна и го погледна с големите си очи.

— Да?

— Аз съм Франсис Кигън — каза той. — Исках да ви кажа какво голямо удоволствие ми достави вашето пеене.

— Благодаря — промърмори тя и погледна настрани.

— Чудех се… дали не можем да обядваме заедно утре — каза той.

Тя, изглежда, се уплаши от предложението му и очите й се стрелнаха към вратата, сякаш се надяваше дъждът изведнъж да спре.

— Не мисля — каза тя и се опита да се усмихне. — Извинете ме, но трябва да си тръгвам.

— Много силно вали — каза Кигън с усмивка. — Позволете поне да ви откарам до дома ви.

Тя го погледна отново, после поклати глава.

— Много мило от ваша страна… но трябва да ви откажа.

И изчезна по улицата сгушена в дъжда, както бе офейкала от сцената.

Когато се върна на бара, Ванеса внимателно разгледа лицето му и каза:

— Изглежда, и последната пречка отпадна. Ще се качим ли горе?

13.

Влязоха в една стая, в която миришеше на парфюм, телесно масло и восък. В центъра имаше кръгъл килим, над три метра в диаметър, и върху него два големи матрака, покрити с жълти атлазени чаршафи. По краищата имаше дузина високи запалени свещници. Зад тях в три реда бяха ложите, застлани с дебели възглавници, достатъчно големи, за да седнат четирима души.

Цената за едночасово представление бе сто долара на човек, платими в американска или британска валута — пари, достатъчни едно германско семейство да се изхрани цял месец.

Един висок мършав мъж във фрак, с хищно лице, вървеше между сепаретата и поздравяваше постоянните клиенти. Дългите му естетични пръсти галеха ръцете на жените, докато прекарваше устни по тях. Конрад Вайл бе собственикът на клуба и създател на представлението — една изява на порочната му фантазия. „Златната врата“ бе частен клуб, само с покани, и човекът, който раздаваше поканите, бе Вайл. Той също така можеше да измени правилата на входа, ако клиентът изглеждаше проспериращ или важен, и ако имаше свободни места, понеже представлението бе само едно на вечер.

Напитките осигуряваха трима мъже и три жени: телата им бяха намазани с течно масло и лъщяха на мрачната светлина от половин дузина сини прожектори.

Жените, въпреки че бяха по-пълни, отколкото ги предпочитаха американците, бяха млади, сладострастни и красиви. Мъжете бяха с телосложението на Чарлс Атлас и изглеждаха така, сякаш общият сбор от тестовете им за интелигентност бе нула. Всички бяха руси и носеха само по парче плат, увито около кръста. Жените бяха без сутиени.

Те приемаха поръчките и доставяха питиетата безизразно, като роботи. Това отношение бе предварително замислено, за да ги отдели от публиката, да осигури тяхната недостъпност и да увеличи еротичното напрежение преди представлението.

Това веднага се отрази на Ванеса. Бузите й почервеняха, дишането й се учести. Хипнотизирана от очакването на вечерта, тя бе идеалният наблюдател на перверзното творение на Вайл, което не убягна на вниманието му. В момента, в който влязоха, Вайл ги видя и я загледа. Тя седна и вирна брадичка, което подчерта дългата извивка на шията й. Да, тази жена остро усещаше привлекателността си, всъщност дори я излагаше на показ. Вайл захапа куката и се замята като пъстърва на въдицата.

— Франсис, за мен е чест да те видя отново — избълва той, без да сваля очи от Ванеса, и се обърна към нея: — Аз съм Конрад, вашият домакин. — И целуна ръката й.

— Конрад, мога ли да ти представя Ванеса, моя приятелка от Щатите.

— Ах, фройлайн Ванеса, каква чудесна изненада — възкликна Вайл. — Ще затрудните работата на нашите изпълнители. Никой не може да свали поглед от вас.

Тя също бе впечатлена от него.

А Бърт Радмън бе очарован от нея. Както седеше отсреща до един едър тевтонец с дебели мустаци, който кимаше машинално на приказките му, Радмън видя Кигън и го погледна с огромно учудване. А после видя Ванеса и зяпна.

Кигън се усмихна първо на Радмън, после и на Ванеса. Когато очите им се срещнаха, той усети, че атмосферата на салона и очакването на представлението също му влияят.

Музиката бе ориенталска, тайнствена мелодия, в която преобладаваха звънците и барабаните. Темпото, бавно и чувствено, се сля в тихо, постоянно туптене, а два сини прожектора леко светнаха, всеки фокусиран върху един от матраците. Трима мъже и три жени в жълти копринени наметала се материализираха от сенките и се появиха в кръговете светлина, опрели гръб в гръб. Всичките бяха чернокоси — в групата нямаше нито един ариец. Жените — по-чувствени, отколкото красиви — имаха вид на французойки. Мъжете бяха средиземноморски тип, вероятно гърци или италианци.

Вайл лично бе избрал екипа за еротичното представление. След търсене, продължило няколко месеца, бе събрал шест жени и шест мъже, като въртеше членовете на екипа всяка нощ, понеже за всяко представление бяха необходими само три двойки. Хореографията също бе негова — бе седял на всички места за публиката и бе давал инструкции на актьорите.

В началото движенията им бяха плавни — просто полюляване в такт с музиката. Когато темпото се повиши, движенията им станаха по-отчетливи и агресивни. Отначало те леко се търкаха един в друг, като едва се докосваха и после се отдръпваха. В меката светлина на прожекторите шестимата отначало изглеждаха като движещи се статуи.

Ванеса ги гледаше вцепенена.

Шестимата бавно се разделиха — кръгът светлина се разшири — и се разделиха не на двойки, а на тройки. Две жени и един мъж и двама мъже и една жена. Двамата мъже започнаха да галят най-красивата от трите жени, движейки леко ръцете си върху копринените й одежди, опипвайки всяка част от тялото й. Тя се залюля заедно с тях и започна леко да стене, а те зацелуваха врата и раменете й, пуснаха ръце под наметалото й и започнаха да мажат тялото й с масло. Накрая съблякоха наметката й. Единият от партньорите стоеше зад нея и мажеше стомаха и гърдите й — те се увеличиха и зърната им набъбнаха. Другият галеше вътрешната част на бедрата й; движеше ръце бавно, бавно нагоре, докато…

Лек стон се изтръгна от гърлото й. Тя падна назад върху първия мъж, а другият продължи с разтворена ръка да втрива маслото в нея и да я възбужда с пръсти. Коленете й се подгънаха и двамата я положиха на матрака, без да спират да галят и масажират гърдите й и венериния й хълм. Темпото на музиката се ускори…

Другите две жени се бяха съсредоточили върху своя обект, който гледаше, без да мига, докато пръстите им пробягваха по коприната. Една от жените разтвори наметалото си и се придвижи към него, клатейки се в такт с музиката. Другото момиче свали наметката си и остана голо; загали партьорите си по гърбовете, като се поклащаше в такт с тях. Първата жена вдигна рамене и прибра ръце до тялото си. Наметката се плъзна по тялото й и падна.

После бавно свалиха наметалото на мъжа. Той беше възбуден. Една от жените се наведе, взе бутилка с масло изпод ъгъла на матрака и двете си намазаха ръцете и започнаха да масажират тялото му от под брадичката, през корема, слабините, та чак до върха на пръстите. Той затвори очи и отпусна глава назад, и двете жени го положиха на копринения чаршаф. Ръцете и устните им го обгърнаха, галеха го, милваха го и го подтикваха към кулминацията.

— Видя ли достатъчно? — прошепна Кигън в ухото на Ванеса.

Тя отвори уста, но не можа да издаде звук. Само поклати глава, без да мига, нито да отделя очи от сексуалните гладиатори. Музиката ставаше по-бърза и с по-бързия такт движенията на „арената“ ставаха по-яростни. Пръстите на Ванеса се впиха в бедрото на Кигън и тя се отпусна върху възглавниците на дивана.

Двете тройки се бяха възбудили и напълно бяха забравили за воайорите в залата. Двете жени възбуждаха партньора си с устни и ръце, докато той галеше и възбуждаше и двете. Те легнаха до него: едната продължи да го гали, а другата го целуваше.

На другия копринен матрак жената започна да пъшка и да извива бедрата си, докато мъжете целуваха, пипаха и галеха цялото й тяло. Тя изви гръб; дишаше тежко и на пресекулки. Накрая един от партньорите полегна настрани, вдигна крака й над бедрото си и влезе в нея. Нейният вик — полуболка, полурадост, сепна зрителите, но само за момент. Тя се задвижи с него, с отметната назад глава и затворени очи, с леко отворени уста, а устните й трепереха, докато другият партньор целуваше тялото й: първо гърдите, после корема, и продължаваше да се движи надолу, като накрая се залюляха в синхрон и тримата.

— О, Господи! — промълви Ванеса тихо, придвижи се по-близо до Кигън и започна да гали бедрото му с върха на пръстите си. Кигън я прегърна през раменете. Тя се сгуши под ръката му; гърдите й натежаха. Дишаше все по-тежко, докато наблюдаваше как изпълнителите стигат до кулминацията.

И изведнъж всичко свърши. Изпълнителите някак си изчезнаха, светлините се включиха. Публиката замърмори.

— Е, вече знаеш тайната на „Златната врата“ — прошепна Кигън, но Ванеса бе прекалено омаяна, за да отговори.

В хотела тя се притисна в него и той хвана устата й с палец и показалец и леко целуна подутите й устни. Тя отвърна със стон; езикът й търсеше неговия, ръцете й обвиха кръста му.

— Искам да видя стаята ти — прошепна тя.

— Същата е като твоята.

— Не, не е. Там е Дини.

— Знаеш ли, май момчетата от тайфата бяха прави. Баща ти ще припадне на място, ако ни види.

— Кой ще му каже?

— Дини например.

— В никакъв случай.

— Защо не?

— Ще й изтръгна сърцето, и тя го знае.

Бутилката скъпо шампанско бе потопена в сребърна кофичка с наполовина стопен лед, небрежно завита със салфетка. Тя си сипа една чаша, но шампанското не се запени.

— Изветряло е — простена тя.

Кигън взе от кухненския бокс един лимон, обели половината и пусна кората в чашата. Шампанското започна лудо да кипи.

— Колко хитро! — каза тя.

— Навремето бях в този бизнес — усмихна се той.

— Все забравям.

— Не, не си го забравила нито за минутка.

Тя се притисна към него, сложи ръце на кръста му и се наведе с леко разтворени устни. Разкопча ризата му и прекара език по гърдите и около зърната му.

— Стават твърди, също като моите! — каза тя с изненада.

Издърпа тънките презрамки на роклята си и я свали.

Тя падна в краката й. Отдолу бе гола; тялото й бе младежки стройно, гърдите й пълни. Повдигна се на пръсти и потърка твърдите зърна на гърдите си в неговите.

Леко постави ръка зад главата му, наведе го и го целуна с меките си пълни устни. Той обви ръце около нея, повдигна я, прекара крака си между нейните и я отпусна върху бедрото си.

Тя изстена и го погледна със замъглени очи.

— О, да! Да, Франсис.

Движеше ръцете си заедно с неговите и викаше от радост всеки път, когато те намираха точното място, и откликваше безразсъдно, искрено и открито. Движеше се заедно с чувствата си, свободно и без задръжки. Питаше какво да прави и следваше инструкциите, които той й нашепваше, а после сама експериментираше.

И успя да му предаде радостта си, докато го галеше, целуваше и пипаше, а накрая се извъртя към него и изведнъж, сякаш случайно, той се оказа вътре в нея.

Ванеса лежеше до него, подпряна на лакти.

— Франки — каза тя искрено, — беше по-хубаво, отколкото съм си представяла през всичките тези години.

— Искаш да кажеш, че си ме прелъстявала като дете? — каза той уж потресен.

— Бях на тринайсет години. Това не е детска възраст.

— Радвам се, че не съм го знаел — каза той. — Сигурно щях да си създам ужасен комплекс за вина.

— Защо трябва да си създаваш комплекс за вина от толкова прекрасно чувство?

Той погледна за момент тавана и каза:

— Добър въпрос. Може би нещо в подсъзнанието. Но в момента нямам желание да го изследвам.

Тя се засмя и леко прекара пръсти по долната му устна. Той почти скочи от леглото.

— Гъдел ли те е? — попита тя.

— Нервните ми окончания още треперят.

— Знам. Нали е страхотно! Искаш ли да го направим отново?

— Дай ми малко време да се съвзема.

— Хм — нацупи се тя престорено и сложи глава на гърдите му.

Лежеше отгоре му, краката й бяха обкрачили неговите, а топлото й тяло го притискаше. Той погали кръста й, милвайки идеалната извивка на задника й.

— Никой не ме е любил така преди — изведнъж промърмори тя.

— Правила си любов с много мъже, така ли?

— С двама — призна тя. — Но момчетата винаги бързат. И не знаех, че може да е така дълго и че става все по-хубаво, по-хубаво… по-хубаво…

Тя затвори очи и леко се изви да се намести удобно. След няколко минути дишането й стана дълбоко и равномерно. Той усети как тялото й омекна в съня.

Измъкна се изпод нея и отиде до прозореца. Слънцето изгряваше над покривите и хвърляше алени отблясъци върху мокрите улици. Градът изглеждаше чист, невинен и тих; спокойствието бе нарушено само за минута-две от един камион, превозващ лед, който изпърпори по улицата и се скри зад ъгъла. После отново стана тихо.

Кигън дръпна завесите, свали си робата и се мушна в леглото до Ванеса. Тя простена насън, обви с крак бедрото му и се притисна до него. След няколко минути и той заспа.

В осем и половина телефонът звънна за първи път и продължи да звъни на всеки половин час. Но Кигън не го чуваше. Беше глух за света.

14.

Събуди го силно чукане. Кигън си наметна робата и отиде в дневната, като затвори вратата на спалнята зад себе си. Отвори и Бърт Радмън нахлу покрай него, без да чака покана.

— Къде беше, по дяволите? Цяла сутрин ти звъня.

— Бях зает — простена Кигън.

— Сега е почти обяд.

— Легнах си чак в зори.

— Виж какво, приятел, нужна ми е твоята помощ. Дали…

Радмън рязко спря и зяпна над рамото му. Кигън се обърна и видя Ванеса на вратата на спалнята, загърната в чаршаф.

— О… аз… такова…

— Запознай се с Ванеса — каза Кигън. — Ванеса Бромли. Този сладкодумец е Бърт Радмън, Ванеса.

— Приятно ми е — каза тя и повдигна чаршафа по-високо.

— Какво толкова важно е станало, по дяволите?

— Разследвам една гореща новина, но не мога да измъкна нищо. Знам, че Уоли Уолингфорд е твой приятел, и си помислих…

— Стоп — прекъсна го Кигън. — Искаш ли малко кафе?

— Чудесно.

— Аз ще позвъня и ще поръчам — каза Ванеса.

— Какво общо има Уоли с тази твоя сензационна новина?

— Знаеш ли кой е Феликс Райнхард? Кигън се поколеба, после каза:

— Да. Знам кой е.

— Очевидно е бил арестуван по някое време през нощта, въпреки че не мога да го потвърдя. Както чух, бил с един американски офицер, когато са го пипнали, и назрява голям дипломатически скандал. Но никой не иска да разговаря с мен.

— Защо са го арестували?

— Доколкото зная, той е издавал „Берлинска съвест“, а някой си Пробст го е печатал. Вчера следобед нацистите нападнали печатницата на Пробст. Имало голяма престрелка, после пожар. Пробст бил застрелян, а сградата изгоряла до основи. Пуснали целия Sturmabteilung след Райнхард и го хванали около два часа нощес.

— Къде чу това?

— Нацистите дадоха пресконференция и огласиха подробностите около Пробст. Аз съпоставих всичко. Нали знаеш — тук нещо, там нещо, но не мога да потвърдя нищо. Нацистите мълчат като риби за Райнхард.

— Не е било така.

— Какво?

— Тази история с Пробст. Не е било както казваш. Той дори не е бил въоръжен. Щурмоваците нахлули през вратата, хладнокръвно го застреляли и подпалили дома му.

— Откъде знаеш?

— Просто съпоставям всичко.

— Хайде не се прави на глупак. Откъде разбра?

— От един свидетел. Това е всичко, което мога да ти кажа. Просто недей да печаташ тази официална нацистка помия.

— Кога научи за това?

— Не знам, Бърт, по някое време късно снощи.

— И не ми каза?

Кигън не отговори. Радмън никога не бе виждал приятеля си толкова напрегнат.

— Мислиш ли, че този свидетел е надежден?

— По-надежден не можеш да намериш. Радмън присви очи.

— Райнхард, нали? Ти си говорил с Райнхард.

— Казах ти всичко, което мога. Не ме насилвай. — Кигън погледна към Ванеса и й предложи:

— Защо не си сложиш нещо?

— Всичко, което имам, е роклята ми от снощи.

— В банята има поне пет хавлии. Вземи една.

Тя излезе от стаята; чаршафът се повлече след нея. Радмън вдигна одобрително вежди.

— Не си мисли кой знае какво.

— Винаги си мисля за толкова неща, че… о, стига! — Той махна с ръка. — Поне поговори с Уолингфорд, окей? Виж какво може да разбереш вместо мен.

— Точно сега Уоли не ми говори.

— По дяволите, какво си му направил? Уоли говори с всички.

— Не пожелах да свърша работа на един от неговите партньори.

— O, хайде сега. Покани го и го почерпи едно пиене или нещо друго, Франсис. Точно сега ужасно ми трябва информация.

— Повярвай ми, Бърт, той просто няма да ме приеме.

— Опитай.

Последва дълго мълчание. После Кигън тихо каза:

— Добре, ще опитам.

— Благодаря ти, приятел. Ще бъда в офиса на „Хералд Трибюн“ и после в бар „Империал“.

— Не знаех, че в „Империал“ има пресцентър — каза Кигън саркастично.

— Самият бар „Империал“ е пресцентър — каза Радмън. — Всички от медиите висят там. Дори Гьобелс прескача следобед с последните си прокламации.

— Е, поне си почивате, след като не трябва да прескачате до Министерството на пропагандата, за да чуете най-новите лъжи.

— Това е отправната точка — каза Радмън. — Той ни казва лъжите си и ние разчепкваме истината.

Радмън тръгна към вратата и внезапно спря.

— Знаеш ли — каза той, — това е първият път, когато виждам да си промениш мнението за нещо.

— Може би защото и аз искам да разбера истината.

— Е, това също е нещо ново — каза Радмън и си тръгна.

Отвори му Джордж Гейнс. И почти му препречи пътя. По лицето му се изписа възмущение.

— По дяволите, какво правиш тук? — остро попита аташето.

— Дойдох да видя Уоли — каза Кигън спокойно. — Какъв проблем има?

— Ти — отвърна майорът. — Ти си проблемът на всички тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Трейс прекара нощта в затвора Ландсберг. Един Господ знае какво е станало с Райнхард. А бедния Уоли го отзовават.

— Отзовават!?

Гейнс тръгна по стъпалата към офисите и Кигън го последва.

— Онова нацистко копеле му взело паспорта — обясни Гейнс, докато се качваха на втория етаж. — Ако ти не беше отказал…

— Виж какво — отряза го Кигън. — Не ми плащат, за да си сложа главата в торбата, когато Рузвелт щракне с пръсти. Трейс бил прекарал една нощ в затвора. Голяма работа! Нищо му няма, нали?

— Нищо — призна Грейнс неохотно.

— Ако аз бях с Райнхард, щях да съм мъртъв и нямаше да се тревожа за проклетия си паспорт. Аз нямам дипломатически имунитет, Джордж.

— Кажи го на Уоли. Неговата кариера се провали. — Гейнс кимна към отворената врата. — Влизай. Въпреки че едва ли гори от нетърпение да говори с теб.

Уолингфорд прибираше багажа си. Помагаше му един сержант от морската пехота, който тъкмо изнасяше поредния кашон.

— Чух, че те уволнили — каза Кигън.

— Дойде да злорадстваш ли?

— Стига, Уоли, не аз съм напъхал Райнхард в колата на Трейс. По дяволите, страшно ще ми липсваш. Даваш най-добрите приеми в Европа.

— Само това е от значение за теб, нали?

— Не, тревожа се за теб. Какво ще правиш сега?

— Ще се върна във Вашингтон. Това е краят на моята кариера.

— Какво се случи все пак?

— Оплесках всичко, това се случи. Почти помогнах да арестуват Трейс за шпионаж. Опитахме се да измъкнем Райнхард от страната със служебна кола, но се натъкнали на Гестапо. Рузвелт се извини на Райхстага, а мене ме отзовават. Ще трябва да напусна. Това е като да те съди военен съд в армията. Дали печелиш, или губиш няма значение, с теб е свършено.

— Не ти ли помогнаха хората от разузнаването? Уолингфорд го погледна за момент, после седна на ъгъла на бюрото си.

— Слушай, Кигън. Ние нямаме разузнавателна система. Всяка друга страна в света има колкото си щеш шпиони, но ние нямаме и един шпионин сред нас. И знаеш ли защо? Защото моят шеф, всемогъщият Кордъл Хал, казва, че не било джентълменски да шпионираш работите на друга държава. Не било джентълменски! Така че ние играем по правилата на маркиз Куинсбъри, а те играят с дебелата тояга. Това се получава, когато държавният секретар е джентълмен.

— Съжалявам, приятелю…

— Щатите са и твоя родина. А аз не съм ти никакъв приятел.

— Хайде, Уоли, много хубави неща сме преживели заедно. Какво ще кажеш за онзи уикенд в Париж? А за пътуването до Монте Карло миналата пролет?…

— Божичко, това ли е за теб животът? Едно дълго проклето парти? Райнхард е мъртъв! Според най-добрите ни източници са го измъчвали с часове и когато той прехапал езика си, за да мълчи, го накарали да изпие киселина от батерия. Разбира се, не можем да го потвърдим, но звучи като истина. Феликс е мъртъв и кариерата ми отиде по дяволите. Какво ли значение има това за теб? Ще намериш друго парти, на което да идеш.

— Съжалявам за Райнхард. И наистина ме интересува какво ще стане с теб. Приятелството ни няма нищо общо с него.

— Помолих те да ми помогнеш, а ти се безпокоеше за проклетия си самолет. Можехме да го измъкнем.

— Може би.

— Колко време ти е необходимо да се събудиш и да видиш какво става тук?

— Виждам какво става…

— Не, не! Не виждаш какво става. Ти просто си караш покрай мръсните щурмоваци, които бият някой собственик на заложна къща или магазин, но не ги виждаш. Мислиш, че това не може да се случи у нас вкъщи, така ли? Нека да ти кажа нещо, приятел: Хитлер се превърна в абсолютен диктатор за по-малко от месец, откакто Хиндербург го назначи, а нацистката партия имаше по-малко от четирийсет процента гласове миналите избори. Хитлер никога не е имал мнозинство никъде и никога не е бил избиран за никакъв. Той просто дойде на власт. Той елиминира конституцията и взе властта. Всеки път, когато това арогантно копеле си отвори устата, почва да обижда американците. И прави расизма приемлив. Дори моден, по дяволите. Не само тук — навсякъде, навсякъде! Завчера чух две от секретарките да се кикотят на последния виц за евреите.

— Такава е човешката природа.

— Наречи го както искаш, аз го наричам предразсъдък. Хитлер събужда този заспал великан във всеки един от нас. Той прави парадирането с омразата приемливо. Той е намерил ключа, Кигън. Гордостта. Той апелира към тяхната гордост. — Уолингфорд млъкна за малко, после попита: — Какво искаш, Франсис? Какво търсиш?

— Не знам, Уоли.

— Е, аз пък знам. Аз съм просто един обикновен глупак от Филаделфия. Бях си запланувал целия живот. Дипломатическият корпус бе всичко за мен. Това исках и се скъсах от работа, за да го постигна. И знаеш ли къде исках да бъда? — Той заби пръст в пода. — Точно тук. В Берлин. От момента, в който започнах дипломатическата си служба, исках да бъда тук. Знаеш ли защо? Понеже знаех, че това ще се превърне в най-горещата точка на света. Знаех го. Знаех, че тук мога да си изградя име, ако постъпвам правилно. И се справях чудесно до снощи. — Той се обърна към лавицата и пъхна последните си лични неща в кашона на бюрото. Задържа за момент една книга и я отвори наслуки.

— Събрани речи на Уудроу Уилсън. Моят идол, мистър Уилсън. Голяма прозорливост. Предаден от собствената си страна. Знаеш ли, че в деня, когато Уудроу Уилсън помолил Конгреса да обяви война на Германия, той също така ги предупредил да не бъдат прекалено сурови към победените, когато спечелим войната, иначе те ще се съвземат и ще отговорят на удара? Голямо прозрение е имал мистър Уилсън. Нарисувай една мишка в ъгъла и веднага ще се появи тигър. Никой не му обърнал внимание. Не оставихме на Германия нищо и сега тигърът е на свобода, а Америка продължава да спи, както винаги.

— Ти си ядосан, Уоли.

— Не съм ядосан, уплашен съм. — Хора като теб ме плашат. Вие сте прекалено изтънчени, за да разберете какво става.

— Ти не си вързан за държавния департамент. Върни се в Щатите и кандидатствай в сената или нещо друго.

— Няма да ме изберат — каза Уолингфорд с отвращение. — Никой не иска да чуе какво имам да им казвам. Когато се събудят, ще бъде прекалено късно.

— На хората им е омръзнало от меланхолия и смърт — каза Кигън. — Те се наситиха на война. Сега се опитват да превъзмогнат депресията. И очакват добри времена, а не заплахи.

— Типичен начин на мислене.

— Казвам го така, както го виждам.

— Признавам, че имаш определен грубиянски чар, Кигън, но ако питаш мен, това е само едно лустро — каза Уолингфорд уморено. — Чувал съм, че майка ти била графиня и още куп романтични глупости, но за мен те си остават само това — глупости. Зад тях ти си едно нищо. Просто още един забогатял мошеник.

Кигън кимна унило и се обърна да си тръгне.

— Имам си такава теория, Кигън — продължи Уолингфорд. — Ако не си против нещо, то ти си за него. Когато обърна гръб на Райнхард, ти целуна Хитлер по задника.

— Успокой се…

— Не! Няма да се успокоя. И ти си прав, това няма нищо общо с Райнхард или моята служба. Аз просто помолих един приятел за услуга и той ми отказа, за това става въпрос.

— Дяволска услуга.

— Щеше да направиш услуга и на себе си. Ти и още много други американци мислят, че Хитлер е кьорфишек, но той ще излапа Европа и единственият начин да го спрем е да започнем война отново. Сега ще ме извиниш, но трябва да напусна страната до шест часа следобед. Депортиран. Каква ирония! Хиляди хора отчаяно мечтаят да напуснат Германия, а мене ме изхвърлят с ритник.

Уолингфорд мина покрай Кигън до вратата и повика сержанта.

— Това е последния кашон, Джери. Няма повече.

— Да, сър — отговори морякът. Уолингфорд огледа офиса още веднъж. Не бяха останали никакви лични вещи. Той тръгна да си ходи и изведнъж се обърна към Кигън.

— Знаеш ли, надявам се да не те видя никога повече, Франсис. — В забележката му прозвуча нотка на тъга. — Това би ми напомняло колко малко разбирам от човешки характери.

Излезе и остави Кигън сам в празната стая.

„Империал“ беше най-елегантното заведение в Берлин. Куполообразният му покрив се извисяваше два етажа над ресторанта. Високи френски прозорци отделяха вътрешната градина от бара. По всички маси имаше свежи цветя. Келнери в бели униформи, украсени със злато, стоически обикаляха салона. Тълпата бе странна смесица от репортери в сини костюми и вратовръзки на цветя, туристи, облечени в бяло, офицери от СС с черни униформи и обичайните агенти на Гестапо, биещи на очи със сивите си костюми и безличните си физиономии, подозиращи всичко и всекиго.

Радмън седеше на една маса в ъгъла и си водеше бележки на поредния смачкан лист.

— Защо не си купиш бележник? — попита Кигън, щом седна срещу него. — Сякаш си извадил тази купчина хартийки от някоя кофа за боклук.

— Силата на навика — отговори Радмън. — Освен това бележниците изискват организация. Как е твоята приятелка? Проверих някои неща за нея. Произлиза от хубаво семейство, ако обичаш парите.

— Достатъчно — каза Кигън.

— Видя ли Уоли?

— За достатъчно време, та да ме обиди и да ми каже сбогом.

— Сбогом?

— Отзовават го.

— Какво?

— Забрави откъде си чул това, което ще ти кажа.

— Естествено.

— Уолингфорд организирал бягството на Райнхард. Трейс, военният аташе, го карал към границата и били хванати от Гестапо. Проклетият глупак бил с колата на посолството. За да избегне международен скандал, Рузвелт лично се извинил на Хитлер, а Уоли и Трейс ги депортират.

Появи се един келнер и Кигън поръча двойно мартини.

— Господи! Какво е станало с Райнхард? — настоя нетърпеливо Радмън.

— Доколкото разбрах, в Гестапо са го мъчили няколко часа, после му излели в гърлото киселина от батерия. Той е мъртъв. Сигурно ще пишат, че е било самоубийство.

— Мога ли да използвам тази информация?

— Можеш да правиш каквото поискаш с нея, само не споменавай моето име. Не искам да правя компания на Уоли и Трейс на кораба за Щатите. Както и да е, сигурен съм, че Гьобелс ще дойде да злорадства за това по време на коктейла.

— Горкият Уоли, всички го мислят за паникьор.

— Той наистина е паникьор.

— Той е ясновидец, Франсис. Той вижда нещата така, както ще се случат.

За първи път Кигън не се впусна в спор. Не мислеше, че има право да спори точно сега, когато Феликс Райнхард му тежеше на съвестта.

— Иде банката на Масачузетс — каза Радмън.

Кигън се обърна и видя Ванеса. Тя се обърна към управителя, който я поведе към тяхната маса.

— Утре заминава за Хамбург — каза Кигън. — Връща се в Бремен.

— Какъв срам!

— Дай да не говорим за политика пред нея, окей?

— Трябва да регистрирам тази новина — каза Радмън. — И трябва да разуча още около миналото на този Трейс. Знаеш ли нещо за него?

— Нищо, освен че е майор.

— Е, всички военни, пратени тук, са майори.

— За благозвучност.

— Добър ден — каза Радмън весело, когато Ванеса наближи масата им.

Тя учтиво му кимна, усмихна се сладко на Кигън и попита:

— Как мина в посолството?

— Цялата дипломация се е изправила на задните си крака — засмя се Кигън.

— Чух, че ни напускате — каза Радмън на Ванеса.

— Откакто съм се родила, баща ми всяка година наема една къща в Саратога. Все още мисли, че съм на десет години и умирам да ходя на следобедни танци.

— Хубаво място да се усамотиш — засмя се Кигън.

— Никога не съм обичала следобедните танци, дори когато бях на десет години. И не искам да се усамотявам.

— Е, и Берлин няма да е същият без вас — каза Радмън с искрена усмивка.

— Страшно мило е, че го казвате. Чу ли го хубаво, Франки?

— Слушам му глупостите от години.

— Как го търпите? — каза Радмън и бръкна в портмонето си. — Той е ужасен циник.

— Това е блъф — каза тя.

— Не си вади портмонето — каза Кигън. — Аз ще се изръся за бирата ти.

— Много щедро от твоя страна. Сигурен съм, че ще те срещна в близките дни. Ще прескоча до Париж за надбягванията, ако мислиш, че твоето конче наистина има шанс.

— Ще ги накара добре да потичат.

— Имаш състезателен кон? — попита Ванеса. — Не знаех.

— Има поне половин дузина състезателни коне — каза Радмън. — И се басирам, че има още доста неща, които не знаете за мистър Кигън. — Той се усмихна, стана, целуна й ръка и си тръгна.

— От отдавна ли сте приятели? — попита тя.

— От войната — каза Кигън. — Той е добро момче, но ще си има големи неприятности.

— Защо?

— Обсебен е от цялата тази нацистка история. И ако не внимава, ще завърши като Райнхард.

— Човекът, за когото говорихте тази сутрин? Какво стана с него?

— Той е мъртъв — каза Кигън и си извади портфейла.

— Те… те ли го убиха?

Кигън огледа тълпата на бара, без да й отговори, после каза:

— Хайде да си тръгваме. Не ми харесва тази компания.

— Добре — каза тя. Но не стана, а се дръпна леко назад и разгледа лицето му. Изражението му малко я уплаши. А не бяха много нещата, които плашеха Ванеса Бромли. Тя взе една роза с дълга дръжка от високата ваза в средата на масата и бавно и внимателно поглади с нея бузата на Кигън. — Имам чудесна идея. Той я погледна въпросително.

— Вечеря в стаята за сметка на банката. Не ми се преоблича пак тази вечер. Освен това повечето от нещата ми са опаковани.

— Предполагам, че ще поискаш на заем друга хавлия — каза той тихо.

— Влакът заминава чак в един часа утре — каза тя.

— Случайно съм свободен до един часа утре. — Той я хвана за ръката. — Хайде да изчезваме.

Плати и станаха. Когато доближиха до въртящата се врата, която водеше към улицата, един нисък мъж с лице на копой, в есесовска униформа, влезе с куцукане в бара, придружен от няколко офицери. Той погледна Ванеса за момент, после, когато те минаха покрай него, кимна с усмивка.

— Този дребосък май има дървен крак — прошепна тя, когато излязоха навън.

— Този дребосък е Пол Йозеф Гьобелс — каза Кигън. — Най-висшият лъжец на висшата раса.

Тя потръпна.

— Всички ли са така…

— Грозни — довърши Кигън.

— Да, грозни.

— И в сърцето, и в душата си — отговори Кигън и махна за такси.

Тя се сгуши в него и погали бузата му с връхчетата на пръстите си. Той усети, че се отпуска както предишната нощ. И точно преди да заспи, тя промърмори съвсем тихо:

— Надявам се да не съм се влюбила в тебе, Франки Ки. — И след минута бе вече заспала.

Той полежа така няколко минути, за да възстанови дишането си. После нежно я обърна на една страна и я погледна, залюбува се на голото й тяло. Какво откритие се бе оказала тя. Кой би очаквал такава необуздана страст? Тя бе изключителна партньорка в секса. Съвсем неопитна, тя възприемаше всяко сексуално откритие с рядка смесица от учудване и радост. Но защо съвестта го гризеше?

Дали защото познаваше Ванеса още от дете? Или защото баща й му бе приятел? Или защото все още мислеше за нея като за тринаисетгодишна? Или това беше злочеста католическа реакция — чувство за вина, понеже беше толкова хубаво?

Клюки винаги ще има, разбира се. Човек трябва да очаква това. Но на слуховете може да не обръщаш внимание, дори можеш да се възползваш от тях. Най-романтичният слух за Кигън, този, който най-често се повтаряше, бе, че той е единствен син на ирландска графиня и нюйоркски барман, превърнал наследството си в богатство на стоковата борса, като продал всичко внезапно и излязъл на чисто точно преди кризата.

Кигън харесваше тази клюка. В нея имаше живец, имаше романтика, имаше и малко трагедия, и малко мистерия. Имаше и малко истина, така че той никога не я оспори. Но никога и не потвърди слуха. Кигън не говореше за себе си — оставяше другите да говорят.

После, имаше и друга клюка. Че е спечелил богатството си като контрабандист, докато учел в Бостънския колеж, като търгувал само със семействата на богатите си колежански приятели.

Това също не бе лишено от основание.

„Но с какво се занимава той?“ — питаха мнозина и почтените граждани на Бостън винаги отговаряха едно и също: „Той е… богат“.

Напълно достоен отговор…

В действителност Роуз Кларк наистина бе графиня, а Кланси Кигън — барман. Когато се оженили, тя закупила бара за него и когато умряла по време на грипната епидемия през 1903 година, Кланси Кигън скоро я последвал в гроба, понеже сърцето му било разбито от мъка, а парченцата плували в море от уиски.

Франсис, само на пет години по това време, бе отгледан от чичо си Нед — ловък предприемач, който се хвана сериозно за работа и превърна бара в класически водопой. Нед Кигън разсъждаваше така: за да преуспее един бар, са необходими големи пиячи. И той концентрира силите си върху най-големите пиячи, които познаваше — журналистите и политиците. За да ги обслужва, осигури допълнителни телефони и няколко хубаво подредени стаи на втория етаж, в случай че клиентите не могат да си отидат до вкъщи или просто искат малко уединение за няколко часа. Неписан закон беше, че вторият етаж е един вид неутрална територия и за политиците, и за репортерите — все едно че бе обявен с папски указ за забранена зона за любопитни уши.

Много непочтени политически планове бяха тайно подготвяни в дъбовите сепарета на „Ирландската роза“ и много от тях бяха разкривани от подслушващите журналисти, и въпреки това двете секти се спогаждаха. Слуховете и новините бяха вторият търговски артикул на заведението и се разменяха, продаваха или търгуваха между питиетата, и „Розата“, както бе известна на постоянната клиентела, просперираше. И въпреки че Нед Кигън се опитваше да държи младия си повереник далеч от покварата, под наблюдателния поглед на сестрите-монахини, усилията му бяха напразни. Когато стана на петнайсет години, Франсис обслужваше масите. На шестнайсет вече бе издържал изпита за барман.

Както всички добри бармани, Кигън усъвършенства изкуството да води един разговор и едновременно да слуша останалите. Никога не записваше нищо, но имаше силна памет. В „Розата“ той научи най-ценните си уроци: никога да не повтаря нещо, което е чул и видял; най-прекият път към сърцето на политика е през портмонето му; подкупването е незаконно само ако те хванат; всички грехове са относителни. И бързо му стана ясно, че всеки си има свой собствен вкус.

На осемнайсет години Франсис вече се сражаваше в окопите на Европа. Когато през 1918 година се върна като герой от войната, Нед му предложи да купи „Розата“.

За половин милион долара.

Не беше лошо за момче на двайсет години с два медала за храброст, Сребърна звезда и две години стаж като барман.

— Сега какво ще правиш? — попита Нед.

— Ще ставам богат, но първо ще ида в колеж — отговори Кигън. — В Бостън. Там има финес и няма такова нещо като богат безделник.

Бе прекарал в колежа по-малко от година, когато извика Джоко Нейлс и го покани на обяд в „Розата“. Бяха минали две години, откакто не бе виждал приятеля си от войната. Дрехите на Нейлс бяха спретнати, но износени, и тенът му беше като на човек, който прекарва дълги и трудни часове в работа на слънце.

— Как я караш — попита го Кигън.

— Знаеш, момче. Докер съм.

— Харесва ли ти?

— На никого не му харесва, това е препитание.

— Имам по-добра идея, Джоко. Имам идея как да правим по няколко милиона долара на година.

— А, ясно. И какво ще правим, ще даваме под наем Белия дом?

— Джоко, имам половин милион долара. Ще купим няколко бързи яхти. Ще пътуваме до Шотландия. Ще направим сделка за хиляда каси скоч на месец…

— Това е контрабанда!

— Разбтара се, че е контрабанда.

— Искаш да лежиш в затвора?

— Послушай ме. Всички пият. Имам приятели, които купуват пиячка при случай. Богати момчета. С връзки. Ще държим отбрана клиентела. Ще правим по един курс на месец. Аз уреждам сделките, ти си по транспорта. Делим по равно.

Нейлс го гледа доста дълго, докато се убеди, че хлапето говори сериозно.

— Нека бъдат шестдесет процента за теб, четирийсет за мен — каза той накрая. — Нали ще водиш сметките.

Кигън се усмихна и каза:

— Напускай работа. Почваме наш бизнес.

През следващите няколко години Франсис Скот Кигън, студент от колежа в Бостън, се раздвояваше между бизнеса и изкуството. Четеше ненаситно и непрекъснато слушаше музика. В същото време бе известен като Франк К., Франк Скоч и Франки Ки — прякор, чийто патриотичен оттенък се губеше на повечето от конкурентите му. Кигън бе проучил как са разпределени териториите между по-известните гангстерски банди на деня: Алфонс в Чикаго, Луис дъ Леп в Бруклин, Шули Датчанина и Франки С. в Манхатън, Уили Накс във Филаделфия, Легс в горната част на Ню Йорк, Наки Джинсън в Джърси и, разбира се, Лучано, Чарли Лъки, който контролираше всичко. Бостън бе свободен, там имаше само дребни търговци. Никой от гангстерите не му обръщаше голямо внимание. За разлика от конкурентите си, които купуваха скоч от превозвачи на брега за четири долара и продаваха за седемнайсет долара, Кигън плащаше по три и петдесет за кварта и продаваше на купувачите си по петнайсет долара бутилката.

Всъщност Кигън се мислеше за познавач на добрите спиртни напитки и доставчик на пиене за много богатите. И никога не мислеше за себе си като за контрабандист. Просто не обичаше тази дума. По дяволите, всички, които познаваше, пиеха. Освен това той не правеше мръсен бизнес. Никакъв фалшив джин, никаква домашна отрова. Неговата специалност бе скоч уиски, внесено направо от Единбург, идеално отлежало и леко като мъгла.

Всичките му приятели от колежа в Бостън бяха богати или почти богати — една снобска компания, която идеално му пасваше. Всички до един бяха потенциални клиенти и всички имаха приятели, които също бяха потенциални клиенти.

— Познавам един чудесен контрабандист, но е много срамежлив — казваше Кигън на приятелите си. — Ще му дам поръчка за вас.

И стоката се доставяше като мляко през задната врата. Клиентелата му определено бе отбрана — двама губернатори, половин дузина сенатори, една известна комедийна звезда от Бродуей, неколцина католически епископи, разпръснати от Джърси до Кънектикът и от Ню Йорк до Масачузетс, а също и един бъдещ президент на Съединените щати. Той вършеше услуги, трупаше пари и всички бяха щастливи. Е, почти всички.

Когато историята се разчу, Артур Флагенхаймер, който бе приел името Шулц Датчанина, за да подхожда на заглавията във вестниците, не издържа и отиде при най-големия бос.

— Виж сега, Лъки — каза Шулц на Лучано, — има едно ирландско копеле, Франки Ки. Продава, без да дели, и то по-евтино, отколкото ние. Без да дели. Това се разчува и не е добре за бизнеса. Това е нечестна конкуренция, ще ти кажа, и предлагам да пречукам това лайно и да приключим. Един нагледен урок.

— Добре де, пречукай го — каза Лучано с уста, пълна със спагети. — Защо, по дяволите, ме питаш? Това не е като да видиш сметката на Калвин Кулидж.

Кигън харесваше шизофреничния живот, който бе почнал да води. Четеше по шест вестника на ден — от „Ню Йорк Таймс“ до „Бостън Глоуб“ и от „Ню Йорк Нюз“ и „Милър“ до „Рейсинг Форм“. Разучаваше всичко като се почне от стоковата борса и се стигне до програмите на кината.

А също така се оправяше и с езика. Можеше по желание да използва ирландския си акцент, когато си поискаше, и имаше силен усет към разликите в говора на двата свята, които бе избрал — обществото на Бостън и подземния свят на Източния бряг.

Чувстваше се еднакво удобно и като Франсис Кигън, когато дискутираше колебанията на стоковата борса с някой банкер от Бостън, и когато беше Франки Ки, разисквайки някое убийство с някой сицилиански гангстер. Това бе един от многото уроци, които бе научил като барман в салона на „Ирландската роза“. Когато си в Рим, говори като римлянин, когато си в Бостън, говори като почетен гражданин на Бостън.

Бостънската засада, както щяха да я нарекат по-късно, бе определено страхлива постъпка — първият опит на Шулц. Кигън бе тръгнал на театър. Когато слезе от колата си, един черен форд изсвистя иззад ъгъла и той чу някой да вика: „Стреляй! Стреляй!“ Снижи се зад колата и в същия миг изтрещяха няколко изстрела. Усети удар, после парене дълбоко в гърба и разбра, че е улучен. Стрелецът, един филаделфийски наемен убиец на име Харви Фуско, така и не успя да се завърне във Филаделфия и да похарчи десетте хиляди долара, които бе получил за работата си. Когато метрото „Манхатън лимитид“ спря на спирката „Броуд Стрийт“, Фуско бе намерен седнал във вагона с „Ню Йорк Дейли Мирър“ в скута и с кръстосани очи, втренчени в основата на носа му, където се мъдреше четирийсет и пет калиброва дупка.

Франки Ки изобщо не бе заподозрян. Той се намираше в интензивното отделение на болницата в Бостън, когато това се бе случило. Властите не знаеха, че тъкмо куршумът на Фуско го бе пратил там, и не бе направена никаква връзка. В архивите нападението срещу Франсис Скот Кигън бе записано като опит за обир. Колкото до Кигън, той все още не знаеше със сигурност кой е премахнал Фуско. Това бе една от онези непоискани услуги, които човек приема като подарък, радва се и ги забравя.

И така, Шулц продължи безуспешно да се опитва да дари Кигън с големия подарък — циментова заливка или безкрайно плуване под водата. Но Кигън, белязан с късмета на ирландците, винаги се оказваше равностоен на предизвикателството. Всеки път, когато Датчанина не успяваше, неговите убийци усещаха жилото на ирландското отмъщение по странен, понякога почти свръхестествен начин. Единият от неуспелите убийци бе ритнат смъртоносно от състезателен кон в една конюшня в парка Белмонт. Друг се бе задушил до смърт с кост от пиле при празнуването на рожден ден в ресторанта „Рубенс“ в Манхатън.

— Слушай, приятел, никога не съм си мръднал пръста срещу никого — каза веднъж Кигън на Албърт А. на една среща в Провидънс, Род Айланд. Албърт Анастасия бе изпратен да пречука Кигън и да избави Шулц Датчанина от нещастията му. — Изглежда, тези неща се случват на хора, които определено не харесвам. Виж, Албърт, аз определено не те харесвам, дори много повече от хората, за които говориш.

Анастасия, вероятно най-добрият убиец на Нюйоркската банда и човек, несвикнал на обиди, бе така поразен, че не каза нищо. Отначало дори не спомена на никого, че тази умна и ловка скумрия от Бостън го е обидила. После яростта му взе връх, но когато реши да организира едно „парти“ в Бостън, се намеси Арнолд Ротщайн.

Няколко дни след срещата с Анастасия Кигън отиде на вечеря в „Розата“, понеже неговият чичо предлагаше най-хубавото говеждо филе в целия град, и Нед се вмъкна в сепарето и седна срещу него.

— Разправят, че си обидил Алберт А. — прошепна той с ирландския си акцент. — Кажи ми, че е лъжа. Кажи ми, че не си мешам капата с големите асове. Господи, Франсис, ще те изкормят и ще те изядат на закуска.

— Защо ще правя такова нещо, чичо?

— Но си разговарял с него, нали? Имал си разговор с Албърт А.

— Искаше да купи моя ролс.

— И ти какво му каза?

— Казах му, че тая няма да я бъде. Казах му, че няма да му подхожда.

— Казал си на Албърт А. това? Че няма да му подхожда?

— Да, казах му, че е прекалено дребен за такава кола. Той се смали с още три пръста, когато осъзна какво му казвам.

— Защо правиш такива неща, Франки? Внимавай. На тоя тип бързо му се пали фитилът.

— Опитал съм го вече, чичо. — Той избърса устата си със салфетката. — Прощавай, но имам важна среща.

— Какво ще правиш пак, ще продаваш уиски на кмета ли? — изкикоти се Нед.

— Отивам до Централния парк.

— Централния парк ли?

— Имам среща с А.Р.

— С Ротщайн! Ти си луд! — Нед поклати глава. — Едно ще ти кажа, момче: когато умра, ще има да плащам доста грехове. Когато ида на небето, баща ти ще ме рита по задника до Балтимор и обратно, че съм те оставил да кривнеш от правия път.

— И наистина би трябвало да го направи — каза Кигън с наперената си усмивка.

Арнолд Ротщайн, още от младежките си години известен като А.Р., бе демократ в истинския смисъл на думата. Всеки ден той бе заобиколен от почитатели на една и съща пейка в югозападната част на Централния парк, точно до Петдесет и девета улица, и изслушваше предложения за сделки, искания за заеми, услуги и така нататък. Искате да преспите с някоя танцьорка? Обърнете се към А.Р. Искате да наемете ченге, да подкупите съдия, да се отървете от свидетел, да подкупите бейзболния шампионат за 1919 година? Обърнете се към А.Р. Искате да загубите пачка на покер? Седнете на масата срещу А.Р.

Кигън стоеше облегнат на каменната стена в южната част на Централния парк и вече десет минути го наблюдаваше. А.Р. не бе толкова стегнат, колкото изглеждаше на снимките. Беше започнал да оплешивява. Но човек можеше да усети силата на този застаряващ мъж, седнал с изправен гръб в сивия си костюм на райета и папийонка на точки. „Голям мозък“ — помисли си Кигън. На няколко метра от него седеше най-силният гангстер на света. По-силен от Капоне, Лучано, Костели и всеки друг. Просто си седеше на слънце и хранеше гълъбите. Луд свят.

Накрая Франсис тръгна по пътеката и застана пред прочутия гангстер. Ротщайн го поизгледа с присвити очи, после протегна ръка и каза:

— Ти сигурно си Франки Ки.

„Малко е кривоглед“ — помисли си Кигън и стисна ръката му.

— Франсис Кигън, мистър Ротщайн — отговори той.

— Наричай ме А.Р. Всички ме наричат А.Р. Седни, почини си. — Той потупа с ръка пейката. Кигън седна.

— Къде е Джими Ноланд? — попита Кигън, използвайки истинското име на Легс Диаманта.

— Познаваш Легс, така ли?

— Никога не съм го виждал. Винаги съм чувал, че ако искаш да срещнеш Легс Диаманта, трябва да намериш Арнолд Ротщайн.

Ротщайн се засмя.

— Голям майтап. Аз съм го чувал така: искаш ли да видиш А.Р., трябва да намериш Легс Диаманта. Той е отсреща на площада, пие кафе. Казах ти, че това ще бъде среща само между мен и теб. Аз не съм от хората, които го усукват.

— Това също съм го чувал.

— Добре. Ще се споразумеем.

— За какво ще се споразумяваме, мис… А.Р.?

— Чух за свадата ви с Албърт А. в провинцията.

— Беше в Провидънс.

— Всичко извън 125-а улица за мен е провинция, синко. Както и да е, разбрах, че си го обидил. Нещо свързано с някаква кола.

— Всъщност Анастасия предложи обединение. Предложи да се откажа от малкия си бизнес и да се присъединя към Лъки Чарли, Костелано, Капоне и цялата тази сицилианска сган, разбирате ли? И те изпращат Албърт А. да уреди сделката. Така си беше. Както и да е, той видя колата ми, разгорещи се и поиска да я има.

— И ти си му казал, че е прекалено голяма за него.

— Нещо подобно.

— Това наистина е чудесно. Харесва ми твоят хъс, момче. Това копеле наистина доста се пали. Имаш късмет, че не е започнал Втората световна война още веднага. Сигурен съм знаеш, че специалността на Албърт А. са големите убийства.

— Обстоятелствата не му позволиха. Ротщайн се разсмя отново.

— Е, познавам Албърт А. и трябва да се съглася с тебе. Той не е от тези, които застават лице срещу лице с някого.

— Е, той се държа много нахакано, разбирате ли, а след като е дошъл да ми иска нещо, смятам, че такава нахаканост не беше най-правилното отношение.

— Ти си падаш по отношенията, така ли?

— Не, аз си падам по това, ако искаш нещо, да кажеш „моля“ или „какво би казал за това“, а не „дай ми го“.

— Доста разумно. За нещастие Албърт А. не е разумен човек. Той определено е от типа „дай ми го“.

— Това копеле стреля само в гръб. Убива за пари. Мирише на смърт. И диша като хиена.

— Диша като хиена! — засмя се Ротщайн. — Страхотно. Има ги много такива.

— Както и да е, той определено не е от този тип хора, които човек изпраща да преговарят за бизнес. Не и ако все пак си сериозен. Пращаш за посредник човек, който знае само „дай“. Така че ние го поразкарахме малко, преди да седнем да говорим, и се отървахме от опашката му. Анастасия е по плановете. Не можа да се оправи с мен, защото му липсваше точно това — нямаше готов план. И ги нямаше неговите стрелци.

— Много хитро. Значи ти мислиш, че ще дойде да те убие?

Кигън погледна Ротщайн и повдигна вежда.

— Не. Мисля, че ще дойде да ми поиска огънче.

— Трябва да призная, че да изпратят него за посредник е лош избор. Не мой, между другото. Аз съм тук просто да изгладя някои различия.

— Точно затова не му повярвах, А.Р. Точно затова мисля, че това не беше искрено предложение. Те си мислят, че си имат работа с нафукано колежанче.

— Какво точно искаш, Франсис?

— Какво искам? Нищо. Абсолютно нищо. Стига. Просто ме оставете на мира. Имам си свой малък бизнес. По дяволите, това за вас е нищо, момчета. Просто някой го сърби нещо… Аз продавам по хиляда каси на месец, вашите хора правят по двайсет хиляди. Ако искат да правят по двайсет и една хиляди, не е проблем. Разбирате какво искам да кажа: каква е разликата? Няколко пъти се опитаха да ме пречукат, и защо? За хиляда каси на месец?

— Е, три пъти почти успяха — каза Ротщайн с бащинска нотка в гласа.

— Но като цяло не успяха — отговори Кигън. — И така, защо сме тук, мистър Ротщайн? Имате ли нещо против мен?

— Искаш ли да знаеш истината?

— Хубаво би било.

— Исках да видя човека, който е казал на Албърт Анастасия, че е прекалено дребен, за да се вози на ролс-ройс.

— Това ли е цялата истина?

— Виж, Франсис… нали така предпочиташ да те наричат?

— Това е името ми. Никога не съм си падал по прякорите.

— Или рекламата.

— Или рекламата. По бих предпочел да видя снимката си върху някой некролог, отколкото на първата страница на „Дейли Нюз“.

— Умно. Е, ще ти кажа цялата истина. Ти правиш бизнес с някои много видни личности. Хора, с които бих желал да имам контакт. Като губернатори например. И така, помислих си, че двамата може да поработим заедно. Ти ми правиш услуга, аз ти правя услуга. Знаеш как стават тези работи. Ще укротя Албърт и ще кажа на сицилианците да те оставят на мира. Няма да имаш повече главоболия. По дяволите, синко, нека видим: хиляда кашона на месец при твоята цена, това прави… два и половина милиона на година. Поправи ме, ако греша. Остават още две-три години, докато отменят този глупав закон. Значи говорим за доста пари, седем-осем милиона долара, и никой няма да те безпокои повече.

— И срещу това?

— Срещу това може би ще ме свържеш с някои от твоите хора.

— Никога не съм се срещал с губернатора.

— Да, но имаш достъп.

— Страхувам се, че няма да мога да направя това, А.Р.

— О?

— Виж, нека бъдем откровени докрай. Аз познавам тези хора в почтеното общество. Те знаят, че аз си имам един дяволски добър контрабандист. Те ми дават поръчката, а аз се грижа за нещата вместо тях. Не им взимам нито цент за това. И така, виждаш ли, ако им предложа такова нещо, някой да разговаря с теб, ще се получи много лошо и за мен, и за теб. Ти държиш организацията на Демократическата партия в Ню Йорк в джоба си, но тези неща не стават по този начин в Олбъни. Няма да видим нищо хубаво, тамошната полиция ще започне да ни търси с фенер. И това, което ти казвам, е просто един съвет. Това е лош ход, А.Р. Ти не искаш това. Ще ти създадат такива главоболия, че и аспиринът няма да ти помогне.

Ротщайн погледна Кигън и сви устни. Бе впечатлен. Имаше разум в приказките на това момче. Кигън познаваше положението в този щат, бе работил в него три-четири години. От друга страна, корупцията на Ротщайн не стигаше толкова надалеко.

— Това са солидни доводи, Кигън. Ти си стъпил здраво на краката си.

— Казвам го така, както го виждам. Защо да дразним лъва?

— Трябва да ти кажа, че бих използвал човек с глава като твоята. Повечето от моите хора мислят с пистолетите и куршумите си. Кажеш им две и две и чак в края на седмицата ще ти кажат четири. Дай им само мускули. Мозък? Глупости! Те си мислят, че ако мръднат на двайсет мили от Йонкърс, ще паднат от планетата. Виж, интересува ли те малка промяна в бизнеса ти?

— Много мило предложение, но предпочитам нещата такива, каквито са.

— Ще ти кажа какво ще направя, Франсис. Ще се върна и ще кажа на Франк и Лъки — да те оставят на мира. Това ти го дължа. Оценявам съвета ти. Аз самият раздавам доста съвети, но не получавам много. Разбирам защо Албърт А. се е отказал. Просто не е знаел какво да прави с теб. С колко пистолета го държеше на прицел, след като го откъсна от групата?

Кигън широко се усмихна.

— Това никога няма да разбереш.

— Предполагам, че няма. — Ротщайн също се усмихна.

— Радвам се, че се запознахме, Франсис Кигън. Желая ти здраве.

— Аз също. Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Давай.

— Колко си спечелил от бейзболния шампионат?

— Това никога няма да разбереш — засмя се Ротщайн.

След по-малко от две седмици Арнолд Ротщайн, големият ум, човекът, който изработваше подробните планове на мафията, планове, които всички следваха буквално, седна да играе с Томсън Титаника и Реймънд Негъра — двама картоиграчи от Западния бряг. Загуби 320 000 долара и излезе, без да си плати, под предлог, че играта е нагласена. Един час по-късно го намериха с четири дупки от куршуми в гърба. Никой не бе задържан за убийството му. Но думата на Ротщайн тежеше, дори и от гроба.

Никой от гангстерите не обезпокои Кигън отново.

Франсис Скот Кигън, Кралският контрабандист. Той се разсмя.

Защо, по дяволите, да затваря прозореца към миналото? Харесваше му гледката в ретроспекция. Кой от хората, които познаваше, бе изиграл Албърт Анастасия, най-опасния човек в Америка, и Арнолд Ротщайн, най-големия комисионер, и двамата само за една седмица? Кой бе предизвикал гангстерите и бе останал жив, за да разкаже за това, и кой бе продал внезапно на борсата през септември, преди да започне кризата, и бе направил страхотен удар?

Както и да е, всичките тези спомени бяха само защото Ванеса го бе нарекла Франки Ки. Така че, ако съвестта му се занимаваше с нея, по-добре да забрави. Малките момиченца порастват. И тя наистина бе пораснала. По дяволите, беше прекалено късно да се тревожи, а освен това главата го цепеше от безсъние и от многото шампанско. Не беше във форма да се занимава със съвестта и спомените си и ето — отново бе утро и всеки мускул по тялото го болеше.

Той й написа бележка и я сложи на възглавницата до нея, после я зави и се отправи към сауната в сутерена.

Беше я чувал да му шепне, решила, че е заспал. Надяваше се да не се е влюбила в него.

Тя бе хубаво дете, тази Ванеса. Красива, очарователна. Но за двата дена, които прекара с нея, нещо странно се бе случило с него. Той не бе престанал да мисли за певицата Джени Гулд.

Надяваше се, че не се е влюбил в нея.

15.

Зад рецепцията дремеше един снажен блондин.

— Вернер на работа ли е? — попита Кигън на немски.

— Не — отговори блондинът и обясни, че масажиста нямало да го има още един час.

Кигън се върна в кабинката, съблече се, зави се през кръста с една кърпа и влезе в празната сауна. Изля една кофа вода върху нажежените камъни и седна край тях, та съскащата пара да изкара отровата от тялото му.

Беше задрямал, когато чу вратата да се отваря.

През облаците пара видя дребния мъж от приема в посолството. Беше увит в кърпи в опит да прикрие буцата на гърба си. Усмихваше му се насреща.

— Добро утро — каза дребният мъж на почти перфектен английски.

— Добро да е — отговори Кигън.

Гост на хотела ли беше този човек? И какво правеше тук в седем сутринта? Дали не го следеше? Или махмурлукът му го правеше малко параноичен?

Всъщност изобщо не го бе грижа в момента. Махмурлукът предизвикваше такава буря в главата му, че той се опитваше да избегне всякакво движение или мисъл.

— От дълго време ли сте в Берлин? — попита гърбавият.

— Обикалям насам-натам, но почти половината от времето си прекарвам тук.

— Значи Берлин ви харесва?

— Обичам хаоса. Напомня ми за дома.

— Хаос?

Кигън му хвърли един поглед.

— Не сте ли го забелязали?

— Хаосът свърши — каза гърбавият. — Фюрерът постави страната под контрол.

— О, много успокояващо.

— Да не сте от онези американци, които мислят, че Хитлер е въплъщение на дявола?

— О, не. Говоря изобщо. По принцип.

— Знаете какво имам предвид.

„Този тип иска да разбере политическите ми възгледи — помисли си Кигън. — Що за игра, по дяволите?“

— Е, канцлерът Хитлер изглежда доста радикален за повечето американци, не мислите ли?

Гърбавият се засмя и закима енергично.

— Доста радикален, да, това ми харесва. Наистина е смешно.

Кигън се наведе напред и го огледа, после прекара длан по плоския си корем и обърса локвичките пот, които се събираха около кърпата на кръста му. Усмихна се леко и усмивката остана върху устните му като залепена.

— А вие мислите ли, че е доста радикален? — попита гърбавият.

Този човек търсеше нещо. Е, каквото и да търсеше, щеше да му се наложи да се потруди. Кигън нямаше да се хване на уловката.

— Казах ви, че тези неща не ме интересуват. Аз съм типичен турист. Харча си парите и подпомагам по малко икономиката ви, това е всичко.

— Вие се казвате Кигън, нали? Видях, когато се записахте на рецепцията.

— Точно така, Кигън. А вие сте?

— Фирхаус. Професор Вилхелм Фирхаус.

— Радвам се, че се запознахме.

— Кигън, Кигън… Да не сте ирландец?

— Точно така. Ирландски американец. И двамата ми родители са от Ирландия.

— А от коя част?

„Така значи, той си мисли, че съм ирландски патриот и мразя англичаните. Този човек иска нещо. Може би трябва да играя неговата игра и да обядвам с него. Вземи му акъла, внимателно, разбира се, и прати информацията на Уоли в Щатите, просто за да му покажеш, че усещаш какво става.“

— От Белфаст — каза Кигън. — Те също не се интересуваха от политика.

— А участвахте ли във войната?

— Прекалено много въпроси задавате.

— Моля да ме извините. Просто любопитствам. Нямам възможност да говоря често с американци.

— Да. Участвах във войната. От другата страна.

Професорът се засмя отново. Усмивката на Кигън остана същата — малко арогантна, малко мистериозна. Той хвърли още една кофа върху купчината камъни. Парата изсвистя и се завъртя из стаята. Кигън се облегна назад и затвори очи.

— Случайно да сте пъхнали цигари в някоя от тези кърпи по вас — попита той професора.

— Съжалявам. Оставих ги отвън.

— Извинете ме за минута.

Кигън стана и излезе от банята. Отвори кабинката си, извади един пакет „Кемъл“ и запали една цигара. Двама мъже с шапки стояха в коридора и се опитваха да не му обръщат внимание.

Той се върна и седна.

— Надявам се, че пушекът не ви безпокои.

— Ни най-малко, ни най-малко.

— Имам ужасен махмурлук, професоре. Може да продължи дълго.

— Съчувствам ви.

— Ще се справя. Просто не искам да си мислите, че съм недружелюбен.

— Моля ви се!

Поседяха минута-две мълчаливо. Кигън се бе облегнал назад върху дървените летви със затворени очи и пушеше, а професорът седеше неудобно и гледаше пода.

„Сега какво ли ще направи? Ще продължи играта, или ще си свали картите?“

Не чака дълго, за да разбере.

— Аз отговарям за едно малко бюро. То е подчинено на Министерството на информацията, но имам свобода на действие…

— Аха…

— Главното, поддържам Фюрера информиран за най-новите неща, които стават по света. Обществени и политически настроения, такива неща… Становища, той много се интересува от становища. Но… толкова е зает, че няма време да следи всичко. Разбирате ли?

— Един вид… социално разузнаване.

— Добре казано. Много вярно. Например ние мислим, че американският народ не разбира колко опустошителен е мирният договор за германците. Мислите ли, че мирният договор от Версай е почтен? Почтен мир?

„Какво иска този, по дяволите?“ Тази игра му омръзваше. Кигън се наведе напред и се взрвя в облаците пара. Все още се усмихваше.

„Почтен мир?“

Върнаха се в родината на френски лайнер, целият миришещ на линолеум и полировка, с арогантен екипаж. Бяха богато запасени с храна, която понякога се разваляше. Пътуването продължи прекалено дълго, мнозина боледуваха и наредени покрай парапета в самотна агония, повръщаха над вълните. Освен депресията и морската болест ги измъчваше и някакво опасение, последица от битките и казармения живот. Колкото и да презираха войната, в нея имаше и нещо, което ги освобождаваше от отговорност и направляваше живота им вместо тях: кога да станат, какво да ядат, какво да правят, къде да идат — всичко бе предначертано от всемогъщите „те“, които диктуваха поведението им от сутрешното миене до тръбата за лягане. „Те“ ни изпращат на фронта днес, „те“ ни заповядват да атакуваме; „те“ бяха диктаторите на денонощния им живот.

Никой в действителност не знаеше кои са тези „те“, това бе едно събирателно понятие, което обхващаше безименните, безличните, безгласните архитекти на тяхната победа.

Войниците трябваше само да реагират. Да марширу-ват, да се бият, да умират, да лежат ранени в болниците или, ако имаха късмет, да оцелеят невредими, с изключение на белезите, които всяка война оставя в умовете и душите и които, поне засега, те можеха да пренебрегнат, понеже това бяха рани, които не кървяха, не ослепяваха, не осакатяваха и не обезплодяваха своите жертви. Тези болки щяха да се появят по-късно в кошмарите и спомените им.

И така, те бяха възбудени от победата и депресирани от мира. Сега те отново трябваше да поемат отговорността за собствения си живот, сами да се хранят и обличат, да си намерят работа, да правят запознанства и да търсят любов, която да замени омразата — водещата сила за всички мъже по време на война.

Дълбоко в сърцето си Кигън усещаше, че е бил съблазнен от победните маршове и речи и постерите на разгневения като Бог Чичо Сам, който сочеше с пръст към него и казваше: „Искам те“. Кигън бе отдал младостта си на морската пехота и въпреки че никога не се бе съмнявал в неотложността на войната и необходимостта от победа, той таеше негодувание, че някак си е бил предаден: не от политиците, които го бяха завели в Шато-Тиери и Бело Ууд, колкото от лъжата, че всяка война е слава и всяка победа е сладка. Когато роговете спряха да свирят и вятърът помете конфетите в мръсните канали и музиката замря, той най-накрая възприе победата като тлъста награда, поделена само от политиците и спекулантите, които бързо отбягваха онези, чиято кръв им бе поднесла това жертвено агне.

И така, през една студена декемврийска утрин той и Джоко Нейлс се гушеха до парапета на кораба, като всеки търсеше своя символ, който най-много му напомняше за дома — някой силует, статуя на пристанището или извивка на мост, който се губеше в мъглата.

— Какво ще правиш? — попита Нейлс.

— Не знам. Притежавам част от един бар, нали ти казах — отговори Кигън.

— Вече си се уредил, а?

Той беше на деветнайсет години и не знаеше дали се е уредил, или не. Знаеше само, че да обслужва бар и да слуша как местните политици и търсачите на политически скандали се критикуват взаимно, или как чичо му чете сутрешните заглавия, и да се събужда от миризмата на изветряла бира и смачкани фасове не е това, което иска да прави през останалата част от живота си.

— Може и така да се каже — отговори той. — А ти?

— Работех на пристанището. Предполагам, че пак ще работя там.

— Чувстваш ли се… малко уплашен? Да се завърнеш вкъщи, искам да кажа?

— Да. И ти ли?

— Да.

— Е, с времето всичко ще мине. Трябва да поддържаме връзка… след всичко това.

— Разбира се.

Но след тази сутрин и парада по Пето авеню със скъсаните бричове, дългите кожени гетри, военните шапки и незаредено оръжие, сред хартиените ленти, конфетите и горещата радост на тълпата, те бяха разделени от навалицата и Кигън нямаше да види Джоко Нейлс още две години.

— Няма нищо почтено нито във войната, нито в мира — каза Кигън на професора.

— Доста цинично, нали? — отговори Фирхаус.

— О, не мисля, че става въпрос за цинизъм. Още не са измислили дума, която да изрази моите чувства към тази тема.

Кигън лисна още една кофа върху камъните и поредният облак пара изсвистя в стаята.

— Кланица и граници, това е войната — каза той тихо, без гняв или злоба, като все още се усмихваше. — Няма нищо добро или цинично, или почтено в нея. Нищо, с което да се гордееш. Нищо героично или достойно. Войната е религия на богатите и политиците. Тя е тяхната църква. Така е, професоре — войната е едно отвратително начинание, посветено на унищожаването на младежите от една банда отмъстители — импотентни, жалки старци, които завиждат на младостта.

Той спря, за да дръпне от цигарата си. После продължи, като все още се усмихваше.

— Когато една война свърши, това, което трябва да направим, е да покажем на копелетата и от двете страни всички слепи, инвалиди и луди в резултат на войната, която са започнали. И после да ги одерем живи и да ги запалим на стъпалата на банките, където е струпана печалбата им.

Той спря, дръпна отново и внимателно загаси цигарата си върху горещите камъни.

— После трябва да ги закопаем заедно в обща яма, да зачеркнем имената им от всички човешки документи и паметници и да заличим веднъж завинаги тези копелета от историята. И това ще е повече, отколкото заслужават.

Фирхаус бе някак зашеметен от отговора на Кигън — не толкова от суровостта на неговото мнение, колкото от равнодушието му.

— Е — заекна професорът, — виждам, че наистина сте размишлявали за тези неща. Това е една доста страстна позиция.

— Никаква страст няма в нея, хер професоре. Все още не е измислен достатъчно силен сапун, който да измие вонята от смъртта или достатъчно силно уиски да оправи горчивия вкус, който остава в устата ти. Войната е един мръсен, миризлив и отвратителен бизнес. Сега ще ме извините, но махмурлукът ми е толкова лош, че сигурно ще ме вкара в болница до края на деня.

— Съчувствам ви.

— Мерси.

— И искрено се извинявам.

— Не са необходими извинения. Във всеки случай това е политиката.

— Виждам. Трябва ли да приема тогава, че имате същото крайно становище към политиката, както към войната?

— Изобщо нямам становище за нея.

— Но евреинът Рузенфелт, изглежда, е достоен за уважение в родината ви.

Кигън се засмя, въпреки че дори смехът бе болезнен за цепещата го глава.

— Казва се Рузвелт. И не е евреин.

— Наистина ли? Чувал съм обратното.

— Е, или не сте чули добре, или някой ви е прекарал.

— Моля?

— Метнал ви е. Направил си е шега за ваша сметка. Лично на мен не ми пука какво говорят за него, но мразя да слушам глупави лъжи, и то от интелигентен човек като вас.

— Благодаря. Предполагам, че трябва да приема това като комплимент.

— С такава цел го казах.

— Съжалявам, че не сте разположен. Обичам да дискутирам с американци. Може би като се почувствате по-добре, ще обядваме някъде заедно.

— Ще се радвам да обядвам с вас някой ден, но вие вече чухте мнението ми за всичко — отговори Кигън.

— О, съмнявам се. Човек с вашето образование и опит…

— Какво знаете за моето образование и опит, професоре? Срещнахме се едва преди пет минути.

— О, да, вярно… Може ли да бъда откровен с вас, хер Кигън?

— Ще бъде ободрително.

— Знам някои неща за вас: военното ви досие, вашия успех в бизнеса. Аз наистина съм ви разучил. Нищо мистериозно няма в това, наистина. Мислех, че може да поговорим за нещо, което ще бъде от взаимен интерес.

— Това ми харесва, професоре. Нали знаете поговорката: „Ти на мене, аз на тебе“.

— Хубаво казано. Няма да съм в града за няколко дни. Може би като се върна, ще може… как го казвате вие, американците… да ви завъртя един телефон?

Кигън изгледа за момент професора с тежък поглед, после бавно кимна.

— Защо не? Когато се върнете, завъртете ми един телефон.

Ванеса за малко щеше да изпусне влака си.

— Хайде още веднъж — предложи тя, когато той се върна от сауната. — Струва ми се, че ще минат години, преди да се видим отново.

Бяха загубили чувство за време.

Тя отвори прозореца на купето си и го целуна.

— За тях може да си контрабандист — каза тя със смях, — но за мен си принцът от приказките.

Когато влакът потегли, тя изведнъж се пресегна, свали си шапката, хвърли му я и каза весело:

— Това е моето покровителство. Носи я гордо в битките. Кигън наблюдаваше как големият парен локомотив тромаво изтегля вагоните от сводестата гара. После повървя няколко пресечки до хотела. Учудено осъзна, че тя ще му липсва; не точно компанията й, а по-скоро нейният потенциал. „Всичко бе напразно — помисли си той. — Ванеса ще се върне у дома, ще завърши колеж, ще се омъжи по сметка, ще си има две-три деца и ще умре от скука, докато стане на петдесет.“ Когато се върна в хотела, внезапно промени намерението си и нае такси до „Der Stier Verein“.

Клубът бе празен, ако не се смятаха чистачите. Миришеше на изветряла бира и цигарен дим. Кигън мина отзад и се изкачи по стъпалата на втория етаж. Конрад Вайл живееше в един апартамент, който заемаше предната страна на сградата в съседство с клуба „Златната врата“. На почукването отвори прислужникът му, възрастен мъж, който гледаше на всеки и на всичко с мрачно подозрение.

— Ще проверя дали хер Вайл си е тук — съгласи се той без желание.

Апартаментът бе боядисан в безброй тонове на синьо и зелено и нямаше нито един остър ъгъл. Декоративни лампи хвърляха снопове светлина към тавана и цялата стая бе меко осветена; барчето в ъгъла бе от тъмно стъкло и се осветяваше отдолу. Голям широк прозорец гледаше към центъра на Берлин.

След няколко минути Вайл влезе в стаята, облечен в тъмни панталони и червен копринен домашен жакет. „Вайл може да изглежда елегантен дори под душа“ — помисли си Кигън.

— Е, добре, най-накрая се реши да ме посетиш — каза Вайл с усмивка.

— Извини ме, че първо не позвъних — каза Кигън. — Това бе моментно хрумване.

— Каквато и да е причината, радвам се. Какво ще кажеш за едно бренди? Марката е „Наполеон“ и даже има още прах по бутилката.

— Защо не?

— И така, това светско посещение ли е, или бизнес? — попита Вайл, докато наливаше и на двамата по една великодушна глътка. Соколовите му черти изглеждаха зловещи в отражението на светлината от бара.

— Необходим ми е адресът на певицата Джени Гулд.

— За какво?

— За какво мислиш, че ми трябва? Ще я съдя, че не приема молби.

Вайл цъкна с език.

— Никога няма да свикна с американския ти сарказъм. Лапнал ли си по нея, Франсис?

— Не знам, Конрад, може би точно това очаквам да разбера. Помислих си, че може да е тук някъде на репетиция.

— Тя вече не работи тук.

— Какво?

— Клиентите ми се оплакаха.

— От какво?

— Не им харесва как пее. Или по-точно, не харесват песните, които пее.

— Искаш да кажеш — тези копелета с кафявите ризи и пречупените кръстове по ръкавите?

— За съжаление тези главорези от СД са ми клиенти. Снощи имаше скандал. Тя пееше една американска песен от времето на кризата, мисля, че се казва „Братко, може ли да ми дадеш една монета“. Тълпата стана много неспокойна, после започнаха да викат по нея да изпее някоя германска песен. Тя обаче продължи. Тогава някой извика: „Чифутка!“ Присъедини се и друг. После един от щурмоваците стана и извика: „Хайл Хитлер“, друг го последва, после още един, докато целият салон стана на крака. Аз изгасих светлината и я изведох от сцената, а тълпата почна да пее „Hors Wessel“ и изведнъж цялата ми бирария се превърна в нацистки митинг. Въпросът е в това, приятелю, че Джени Гулд дори не е еврейка.

— И въпреки това си я уволнил, независимо че е добра?

— Погрешна преценка. Помислих си, че може да принесе на заведението малко финес. Но ако бе продължила да пее тук, щях да се занимавам със скандали всяка вечер. Достатъчно е някой от тълпата да извика „Чифутка“ и да стане метеж.

— Независимо дали е истина, или не?

— Истината е нематериална, драги Франсис. В Германия това се е превърнало в най-голямата обида. И за да не те смутя напълно, ирландецо, намерих й друга работа със същото заплащане.

— Къде?

— На няколко пресечки оттук, в клуба „Кит Кет“. Все пак е по-подходящ за песните й. Много изискана публика ходи там да слуша американски джаз. Има и много американски туристи. В „Кит Кет“ няма да си има проблеми. Нацистите не го посещават често.

— Но това е вертеп — каза Кигън кисело.

— Да, но много хубав вертеп. Да не си мислиш, че „Stier“ е симфонична зала?

— И всичко това, защото я обвиняват, че е еврейка — поклати глава Кигън.

— Хайде, хайде, Франсис, знаеш, че днес в Германия е провинение да си евреин. Или комунист, или социалдемократ, или циганин, или пък артист. Всякакво малцинство, всеки, който не е съгласен. Няма такова нещо като разногласие. Може да ме арестуват само защото говоря за тези неща. Как не си го забелязал досега?

— Забелязал съм го, но това не бе моя работа преди.

— Ах, и сега изведнъж стана твоя работа, а?

— Интересувам се от това момиче.

Конрад поклати глава. Седеше на дивана кръстосал крака и закрепил чашата върху коляното си. Наведе се към Кигън и почти му прошепна:

— Ти си един чаровен мошеник, Франсис. Сега изведнъж те загриза съвестта заради тази млада жена. И внезапно се почувства възмутен, така ли?

— Точно така, внезапно се почувствах възмутен.

— Не разбираш ли, приятелю, че тяхното възмущение е по-голямо от твоето? Тяхното е втълпена омраза. Приемлива омраза. Расизмът е в реда на нещата тук. В Германия не е популярно да не мразиш. Да не мразиш е неподчинение. Ние сме затворено общество и се изисква подчинение. Нашите лидери повтарят едни и същи лъжи отново и отново, докато се превърнат в един вид национална истина.

Конрад стана и започна да се разхожда из стаята.

— Знаеш ли какъв бях, преди да стана… — той махна с ръка към стаята — … съдържател на салон? Хм? Бях преподавател. Да, преподавател по история в университета в Хайделберг. Напуснах, понеже преподавателят по натура си е свободомислещ, буйно същество, което не обича да се съгласява просто за да стимулира разсъжденията. Войната направи това невъзможно.

— Какво общо има войната с това?

— „Страхувам се, че истинската опасност при войната е превръщането на подчинението в единствена добродетел и тези, които отказват да се подчинят, биват наказвани.“ — Знаеш ли кой е казал това?

— Не.

— Вашият собствен Уудроу Уилсън в същия ден, в който поискал от вашия парламент да обяви война на Германия. Той е разбирал, че подчинението е много важно по време на война, понеже патриотизмът изисква подчинение, и че след като консерваторите обикновено са конформисти, следва, че трябва да бъдеш консервативен, за да си патриот. Казвай нещо достатъчно пъти и то ще се превърне в истина.

— Не мога да повярвам, че цялата страна приема това. Хитлер няма да се задържи дълго.

— Грешиш, Франсис, ще се задържи, понеже той вече е във война. Хитлер изгаря книги, ако идеите не съответстват на неговите, закрива вестници, ако те не са съгласни с него, напада хората на изкуството, защото не може да разчита на тях — те мислят. И иронията е, че всичко това се прави в името на свободата и патриотизма. Разбери едно: за да си германец днес, трябва да си фашист, иначе си предател. За да си фашист, трябва да мразиш евреите. Какво правиш, когато мразиш нещо? Е? Премахваш го.

— И ти поддържаш това? — каза Кигън.

— Хайде, хайде, приятелю, защо си толкова учуден? — каза Вайл и разпери ръце. — Да съм бил неискрен с теб през тази година и нещо, откакто сме приятели? Аз не съм герой или революционер. Аз съм един искрен страхливец. Управлявам най-пропадналия салон в Европа. Станах богат, поощрявайки най-ниските човешки страсти. Дали мисля, че това, което Хитлер прави, е редно? Не. Дали се опълчвам срещу това? Не. Дали поддържам тази нацистка партия? — Той сви рамене. — Аз съм като стрък трева — поклащам се според вятъра на времето. Поради тази причина ти казвам, че ще си спестиш доста неприятности, ако забравиш това момиче. Рано или късно тя ще си има неприятности отново. Натам вървят нещата.

— Не мисля, че искам да правя точно това.

— Но ти си я чувал да пее само веднъж, срещнал си се с нея за около трийсет секунди и дори не знаеш къде живее. И вече не можеш да се откъснеш от нея.

— Много смешно!

— Но е вярно.

— Не искам никой да ми казва какво мога и какво не мога да правя.

Конрад сви рамене.

— Чудесно кредо. За съжаление не много практично в Германия точно сега.

— Какъв е адресът й, Конрад? Вайл въздъхна дълбоко.

— Тя живее на Албертщрасе 236 и тази вечер ще пее в клуба „Кит Кет“. Две представления, в девет и единайсет.

— Благодаря — каза Кигън, допи брендито си и стана.

— Ти си човек, който винаги е избягвал неприятностите, Франсис. Поне откакто аз те познавам. Защо да си ги навличаш тепърва?

— Може би не ме познаваш от достатъчно дълго време, приятелю.

Когато се върна в хотела, Кигън влезе в магазина за цветя и изпрати на Джени Гулд огромен букет рози. Без картичка.

16.

Вили Фирхаус бързаше по стъпалата на Кафявата къща към канцеларията на фюрера. Всеки вторник сутринта точно в 11.45 Фирхаус ходеше на доклад при Хитлер, за да го осведоми за партийните клюки и други новини, които го интересуваха. Срещата винаги продължаваше от дванайсет до петнайсет минути, докато Хитлер тръгваше за обяд. Когато професорът влезе, секретарката на Хитлер сложи пръст на устните си. Веждите й бяха тревожно сбръчкани. Гласът на Хитлер звучеше високо и гневно зад тапицираната врата.

— Не искам да чувам това, разбираш ли? Нито дума повече. Това е свинщина, свинщина! Ти си глупак, Плоузен. Мислех те за умен човек, но ти излезе глупак. Глупак, глупак и пак глупак. Махай се. Освободен си от задълженията си. Опаковай си нещата и се махай.

— Да, майн фюрер. Хайл Хитлер.

— Вън!

Вратата рязко се отвори и Плоузен, мъничък като мишка човечец, който работеше в службата по снабдяването, мина покрай тях с лице бяло като тебешир. Хитлер видя Фирхаус и му махна да влезе.

Фирхаус влезе и вдигна ръка за поздрав. Хитлер му отвърна без желание, но настроението му се промени веднага. Настроението на Хитлер винаги се оправяше, щом пристигнеше Фирхаус. Фюрерът обожаваше интригите и клюките.

— И така, Вили, какви са новините? Ободри ме малко. Досега денят ми беше мрачен! Да се разправяш цяла сутрин с идиоти като… — И той махна към вратата.

— Съжалявам, майн фюрер.

— Кажи ми някоя пикантна новина, а? — Той бързо се усмихна в очакване.

— Познавате ли генерал Ромсдорф?

— Трета дивизия, разбира се, разбира се.

— Неговата жена Фрида си има любовна история с един танцьор от Берлинската балетна компания.

— Балетен танцьор! — извика Хитлер и плесна с ръце.

— Да. Дори не е добър танцьор. Играе в масовите сцени. Хитлер сподави хихикането си и лицето му стана сериозно.

— Това може да ни създаде проблеми. Ромсдорф е на много важен пост.

— Да, майн фюрер.

— Да не говорим за това, че Ромсдорф страшно се гордее със своята… мъжественост. — Хитлер сподави ново хихикане.

— Да, майн фюрер.

— Всъщност — и той се изкикоти високо — той даже си мисли, че жените си падат по него.

Фирхаус се отпусна достатъчно, за да се засмее заедно с Хитлер.

— Горкият Ромсдорф — каза Хитлер. — Съжалявам и горкия танцьор. Когато нашият генерал разбере, ще го изпрати в Дахау. Други новини?

— Страхувам се, че беше доста скучна седмица. Отново обикновените клюки за Рьом. Създава все по-големи неприятности. Възмутителни истории за неговите предпочитания към млади момчета. Станал е още по-безсрамен от преди. И чувам, че пие много повече от обикновено.

— Той винаги е бил пияница и педераст — сопна се Хитлер.

Ернст Рьом бе нещо повече от затруднение — той представляваше една дълбока, лична обида за Хитлер. Той бе върнал приятеля си от времето на метежа обратно от Южна Америка и го бе направил шеф на щурмоваците, един от най-големите постове в Германия, и му бе дал картбланш да се разправя с червените и евреите. Но Рьом искаше повече. Сега той всъщност заплашваше авторитета на Хитлер и говореше, че ще се кандидатира за президент на Германия: едно предателско оскърбление към собствения му наставник.

— Проблемът е… — започна Фирхаус.

— Проблемът е, че СА наброява шестстотин хиляди души — изрева Хитлер и гласът му се извиси почти до писък. Той гневно отметна глава, пое дълбоко въздух и започна да обикаля из стаята. Когато проговори отново, гласът му бе сведен почти до шепот.

— Единственият начин, по който мога да се оправя с този проблем, е с помощта на моята лична гвардия, Вили, но ще мине още една година, преди СС да станат достатъчно силни за това. — Той отново махна с ръка. — Знам, знам. След една година и той ще стане много по-силен. — Хитлер спря обиколката и се наведе към Фирхаус с присвити очи. — Не можем да унищожим СА, докато моите СС не станат по-силни от тях. И това е единственият начин да се справим с Рьом и неговите бандити. Да ги унищожим.

— Да, майн фюрер.

— Но благодаря ти, че ми каза. Трябва да съм в течение на неговите… неговите перверзни. — Лицето му отново се отпусна. Той бе казал, каквото имаше да казва за СА.

— И така — каза той вежливо, — разбрах, че твоят човек от американското посолство е предал Райнхард на полицията.

— Да, майн фюрер. Един портиер. Всъщност ловец на евреи, но много надежден.

— Хайнрих е малко обезпокоен — каза Хитлер, като заобиколи бюрото си с ръце, хванати зад гърба. — Той би желал заслугата за тази операция да е само негова. Безпокои се, че си имаш тези ловци на евреи и специални агенти, които работят за тебе.

— Да не се е оплакал, майн фюрер?

— Не, не, не, разбира се, че не — отговори Хитлер, като пропъди с ръка това предположение. — Хайнрих не е глупак. Той знае, че идеята да създадем твоята малка част е моя.

Всъщност именно Фирхаус бе предложил идеята да се създаде една малка елитна част в СС, но всички, които общуваха отблизо с Хитлер, бяха свикнали с това, че фюрерът си присвоява заслугите за всички добри идеи. Хитлер отначало бе приел предложението като шега, но накрая бе дал на Фирхаус малък бюджет и разрешение да обучи петима души. Фирхаус успя чрез задължително привикване на служба да увеличи броя на своята част до двайсет и пет — трийсет души.

Той беше започнал да практикува използването на германци със смесена кръв, обикновено една осма или една шестнайсета евреи, като агенти, обещавайки им, че няма да ги преследват, докато са ефективни. Познати като Judenhascher, ловци на евреи, те бяха използвани да събират информация за други евреи, като често прекарваха със седмици над фамилни архиви, за да търсят някоя прабаба или втора братовчедка, в чиито жили да има поне мъничко еврейска кръв. Фирхаус пращаше докладите си на Хитлеровия СС и с всеки изминат ден папките с информация набъбваха и очакваха Хитлер да ги използва за всякакви тъмни замисли, които можеше да изработи умът му.

Хитлер се засмя и удари с ръка по масата.

— Знаеш ли какво харесвам в теб, Вили? Това, че си практичен човек. И така, кажи ми още нещо. Беше ли на разпита на Райнхард?

Фирхаус кимна.

— Какво ни каза той? Каза ли нещо за Черната лилия?

— Твърдеше, че никога не е чувал за това.

Телефонът иззвъня. Хитлер се завъртя, грабна слушалката и я тресна обратно. После се обърна към Фирхаус и изрева:

— Той е лъжец! — Лицето му почервеня. Юмрукът му удари по масата. — Разбира се, че знае за нея. Той е помогнал за създаването й. — Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и продължи: — Много е важно бързо да смажем тази организация, Вили. Тези фанатици. Фанатизмът е заразен. Искам това да бъде непосредствената ти задача. Разбий ги. Разбий Черната лилия.

— Това не е ли работа на Гестапо, майн фюрер? Хитлер френетично замаха с ръка пред лицето си и заклати глава.

— Гьоринг си има други неща, за които да се тревожи. Не се грижи за политиката.

— Да, майн фюрер. Райнхард също така каза нещо интересно за ирландеца, за когото ви споменах, Кигън.

— Ирландеца?

— Ирландски американец. Очевидно заместник-посланикът Уолингфорд се е опитал да наеме самолета на Кигън за бягството на Райнхард, но Кигън отказал.

— Аха! Може би твоята интуиция за него е вярна.

— Направих си труда да поговоря с Кигън рано тази сутрин. Той е голям циник и имам чувството, че не му харесват много неща в Америка. Той определено не вярва на банкерите и бизнесмените, казва, че те са единствените победители във войната.

— Вярно, много вярно — каза Хитлер и затръска глава в знак на съгласие. — Какво имаш наум за този Кигън?

— Не съм сигурен. Той е много богат и доста независим. Познава всички в посолството, в армията, хора от правителството, повечето от благородните фамилии тук и в Англия. Такъв човек, ако симпатизира на нашите възгледи, майн фюрер, може да бъде използван по много начини. Той зйае много вътрешни тайни — кой може да се поддаде на изнудване: хомосексуалисти, длъжници, влиятелни хора, чиито вкусове превишават банковата им сметка.

— Съгласен съм. Само внимавай с него — каза Хитлер. — Никога не се доверявай на американци. Прекалено са идеалистични.

— Да, майн фюрер.

— Какво става с 27?

— Обучението му върви много добре. Лудвиг ми докладва, че е изключителен ученик. Бързо възприема. Между другото, опитвам и нещо друго, малко непочтено може би.

— Разбира се — злобно се усмихна Хитлер. — Какво друго мога да очаквам от теб.

— Въведох още един ученик в курса за обучение със Сван. Сван, разбира се, не знае за това, но човекът ще го замести, в случай че на 27 нещо му се случи или го хванат. Сван мисли, че новият човек се обучава със съвсем друга задача. Ще бъде добра възможност да ги сравним.

— Мисля, че не е нужно да ти казвам да бъдеш много внимателен с 27 — каза Хитлер и лицето му придоби отново сурови черти. — Той е голяма уловка, но ще го загубим, ако реши, че не му вярваме напълно.

— Ще имам това предвид, майн фюрер. Ще ида лично да посетя лагера.

— Много добре. С нетърпение ще очаквам доклада ти. Разработил ли си детайлите на операцията?

— Ще бъда готов, когато и той бъде готов.

— Чудесно. Гордея се с теб, Вили.

— Благодаря ви, майн фюрер.

— И, Вили, не забравяй. — Той вдигна пръст. — Черната лилия.

— Да, майн фюрер. Хайл Хитлер.

— Хайл Хитлер.

17.

Сван се спускаше по стръмния склон. Вятърът бушуваше в ушите му. Движението му бе така бързо, че приличаше на скачане от скала. Той не обръщаше внимание на наклона, така както не обръщаше внимание и на красотата на Алпите, и на болката от напрежението в прасците, бедрата и раменете.

Беше изцяло концентриран, с очи, съсредоточени на двайсет метра напред, като внимателно разучаваше терена за камъни, пънове и други пречки, скрити под дълбокия сняг. Ако забележеше някаква опасност, променяше наклона на тялото си съвсем малко, само колкото бе необходимо, без да намалява скоростта. Състезаваше се с хронометъра в главата си.

Два километра по-надолу, в подножието на планината, един мускулест мъж в бяло маскировъчно облекло стоеше до глезени в снега и обхождаше с бинокъла си склона на върха Хамел.

Беше висок почти два метра, в чудесна физическа форма, с тъмен загар от часовете, прекарани по склоновете, плешив като планински връх, с дълго конско лице и бледи, аналитични очи. Единственият отличителен знак бе сребърният есесовски орел на шапката му. Изведнъж той спря да движи бинокъла. Скиорът беше само една малка точка, която се спускаше по склона на планината.

— Ето го — каза той. — По средата на пътя. Боже Господи, сигурно кара с над сто километра.

Фирхаус наблюдаваше точицата, която се спускаше по стръмната гола страна на високия доломитов връх. Облеченият в черно скиор се спускаше право надолу, без да променя посоката си, обвит в облаци сняг.

— Надявам се, че няма да се нарани — каза Фирхаус.

— Няма начин — каза високият офицер от СС. — Сван никога няма да се нарани. На Сван никога няма да му се случи злополука. Той просто няма да я допусне.

— Ти май не го харесваш, Лудвиг, прав ли съм? — каза Фирхаус.

— Всъщност няма нищо за харесване или нехаресване — отговори Лудвиг. — Той е самотник, никога не се присъединява към нас за по някоя бира вечерта. Учтив е с преподавателите и другите ученици, но всичко стига само дотам. Той се е посветил изцяло на усъвършенстването.

Лудвиг за момент свали бинокъла.

— От друга страна, е голям актьор. Действително три-четири пъти надхитри целия персонал, като се дегизира.

— Наистина ли? — каза Фирхаус. Лудвиг отново вдигна бинокъла и добави:

— Дори може да е доста чаровен, когато играе някой друг.

Уверено, без да се отклонява, скиорът пресече стръмния склон и изчезна между дърветата в подножието му.

— Трябва да призная, че си избрал идеално място за този вид тренировка, но защо точно тук?

— Най-вече заради снега. Върховете на планината държат сняг през цялата година. И са изолирани. Никой няма да се натъкне на този лагер. Хората от Милщад мислят, че сме граничен пункт. Италия е само на двайсет-трийсет километра оттук.

— Изглежда хубаво село.

— Много са дружелюбни и напълно изолирани.

— Разкажи ми нещо повече за Сван — каза Фирхаус.

— Най-добрият ученик, който съм имал — каза високият есесовец. — Много умен човек. Кажеш му нещо веднъж и той веднага го научава. Вече е овладял всичко, което петимата инструктори и аз сме му казали.

— Смяташ ли, че вече е готов да напусне? — попита Фирхаус. Бе вербувал полковника от СД, разузнавателния отдел на СС, където го смятаха за прекалено висок, за да бъде ефективен агент на бойното поле. Това бе неприятна загуба за СД, понеже Лудвиг бе един от най-умните мъже, които Фирхаус бе срещал. Беше завършил с отличие университета в Берлин и изтънко познаваше човешкия характер. Фирхаус го бе назначил да отговаря за обучението и селекцията на агентите, които вербуваше, и Лудвиг бе разработил една наистина тежка програма — дотолкова физически и интелектуално изтощителна, че трудно устояваха и най-твърдите мъже.

— Може би — каза Лудвиг най-накрая. — А може би е по-добре да остане още малко. Просто да сме сигурни, че е идеален. В края на краищата още в началото планирахме курса за една година. Изминали са само седем месеца.

— Няма защо да бързаме — каза Фирхаус. — Всякаква задача. Разбираш ли, Лудвиг, всякаква задача! Той трябва да може лесно да се справя с всякаква задача. А какви са му отношенията с другите?

— Студени като айсберг. Нищо не може да го обезпокои. Преживя три седмици в планината сам — пуснахме го без нищо друго освен оръжието му и дори мисля, че наддаде на килограми там.

— Оръжие?

— Отличен стрелец и владее ножа като цирков изпълнител. Ашита от Окинава казва, че Сван е най-добрият му ученик по жиу-жицу. Има ръце като желязо.

— Ще убива ли, ако му се наложи?

— Без да му мигне окото. Той би убил и собствената си майка, ако това е целесъобразно.

— Интересно. А мислиш ли, че такъв самотник ще се подчинява на заповеди?

— Ще направи всичко, което е необходимо, за да изпълни задачата си. Той се е превърнал в машина.

— А другите неща — онези, на които един човек не може да се научи?

— Той е потаен, лукав и опасен. И изкусен лъжец. И както отбелязах, голям актьор. И е достатъчно параноичен, за да бъде много предпазлив. Както виждаш, не само е майсторски скиор, но и абсолютно безстрашен. Много добра находка, хер професоре.

— А другият? Крафт?

— Хладнокръвен убиец, но не е така гъвкав като Сван. В някои области е почти еднакво добър.

— А доколко е предпазлив той, Лудвиг?

— Предпазлив? Няма класата на Сван. Ще ти дам един пример. Имахме едно упражнение — да се вдигне във въздуха един склад, силно охраняван. Трима бяха хванати, когато се опитвали да проникнат в сградата, но доколкото разбрахме, Сван изобщо не се е доближавал до склада.

После дойде при мен и ми каза да махна охраната, защото сградата щяла да избухне. След два часа, бам! Нямаше я. Срина се!

— Какво е направил?

— Бомба за плъх.

— Наистина ли? — отговори Фирхаус учудено.

— Запознат ли си с този вид бомба?

— Чувал съм го — каза Фирхаус след малко.

— Пропълзял по мръсния канал под мястото и сложил капан. Използвал лимбургско сирене, за да е сигурен, че плъхът ще го подуши. Проработи превъзходно.

— Някои от другите обучавани не показват ли такива качества като Сван?

Сван изскочи от боровата горичка в подножието на планината наведен напред и присвил колене, за да запази скоростта, и безшумно се плъзна към тях.

— Не. Те са добри, но не са като този, дето пристига сега. Казвам ти, професоре, той е толкова способен, че човек се плаши.

— Ти плашиш ли се от него, Лудвиг? — небрежно попита Фирхаус.

Полковник Лудвиг се усмихна и поклати глава.

— Никой не може да ме уплаши, професоре, аз съм над тези неща. Но му се чудя. Той бе тук само от седмица, когато разбрах, че може да надмине десенсибилираната ни подготовка. Господи, та той може и да преподава. Той е идеалният офицер от СД. Това, за което фюрерът мечтае, е точно той.

— Ти би ли се изправил срещу него?

Лудвиг за миг го погледна насмешливо, после бавно кимна.

— Да. Интересно предизвикателство. Той има неестествената способност да се концентрира върху една-единствена цел, да взема на момента решения, базиращи се на знания, инстинкт и логика, и да реагира веднага. Повечето, които познавам в този занаят, използват емоционалния инстинкт. Рядко се съобразяват с логиката.

— Учи ли се от грешките си?

— Сван не допуска грешки.

— Какви са слабостите му, Лудвиг?

— Единствената му слабост, която мога да определя, е нетърпението му. Когато научи нещо, иска веднага да го опита.

— Хм. Това може да стане сериозен проблем. Може да се наложи този човек да стои скрит с години, преди да бъде задействан.

— Тогава ще трябва да му намерим други занимания. Той обича опасностите.

Фирхаус започна да се смее.

— Какво смешно има? — попита Лудвиг.

— Просто си мислех няма ли да е парадокс, ако сме го преобучили.

— Не е възможно да бъде преобучен, хер професоре — каза Лудвиг. — Крафт и другите трима в курса имат отлични данни, но ще им трябват две-три години, за да достигнат класата на Сван, а през това време един Господ знае колко добър може да стане той.

— Поздравявам те, полковник — каза Фирхаус и стисна ръката на високия мъж. — Вършите прекрасна работа тук. И така, какво следва сега?

— Състезание.

— Състезание?

— Да. Ще изправя Сван срещу Крафт при едно много трудно изкачване и надбягване.

— Защо?

Лудвиг вдигна рамене.

— Просто да видя кой ще е пръв. Да видя как реагират при предизвикателство и под напрежение. Има някои неща, които дори тренировката не може да имитира. Ще бъде доста показателно.

— Но и опасно, полковник, ако тренировката им е толкова добра, колкото предполагам. Прекалено много ще държат да спечелят. Може да поемат рискове, които не са наложителни.

— Съгласен съм — каза Лудвиг. — Но това е част от обучението, професоре, да проверим тяхната преценка. Тук не става въпрос за победа, това е тест за техните умения и преценки. Сигурно ще бъде интересно, не мислиш ли?

— Малко жестоко.

— О, да.

— Те разбрали ли са вече за това състезание?

— Те никога не знаят нищо предварително, професоре. Изненадата е част от обучението.

— Чудя се дали Сван подозира, че Крафт се обучава като негов дубльор.

— Един Господ знае какво подозира или мисли той. Сван профуча през поляната и рязко спря само на педя пред Фирхаус и Лудвиг. Дъхът му беше равномерен и лек и излизаше през устата му като пара. Лед покриваше скиорските му очила и колана на якето му.

Той вдигна очилата на челото си и кимна. Фирхаус осъзна, че за първи път вижда Сван без маскировка. Сламено-русата му коса бе дълга и неподстригана, беше брадясал. Очите му бяха тюркоазеносини и неподвижни като на сокол. Не носеше шапка. Малки бучици топящ се лед проблясваха върху дългите му кичури.

„Много е хубав, дяволът“ — помисли си Фирхаус.

— Хер професоре, радвам се да ви видя отново. Доста време мина.

— Аз също, полковник Сван — отговори Фирхаус, като му стисна ръката. — Много впечатляващо изпълнение.

— Да. Около секунда и половина по-добро от последното ми постижение, бих казал.

Лудвиг погледна хронометъра си.

— Всъщност 1,2 секунди — каза той и се засмя. — Ако продължаваш така, ще трябва да те снабдим и с крила.

— Мислех си дали да не вечеряме довечера в моя хотел, само двамата — предложи Фирхаус.

— Наистина трябва да ви откажа — отговори Сван. — Следващите ден-два ще бъдат много трудни за мен и трябва да бъда в най-добрата си форма.

— О? Защо? — попита Фирхаус невинно.

— Време е за състезание между Крафт и мен, нали? — отговори Сван. — Не мога да си позволя никакво разсейване. — Засмя се и тръгна към бунгалото в подножието.

— Откъде е разбрал? — попита Фирхаус. — Мислех, че ще бъде изненада.

— Да — отговори Лудвиг с явно безпокойство. — И аз си мислех така.

Бунгалото в подножието на планината бе малко: две спални, кухня и голям хол — тук бе центърът за планиране и лекции. На едната стена имаше двуметрова карта на местността.

Крафт бе по-нисък от Сван, но по-як, с врат като на бик и широки рамене, които издуваха копринената му риза. Бе гладко обръснат и тъмната му коса бе подстригана много късо. Седеше с напрегнато внимание в рязък контраст със Сван, който се бе отпуснал върху стола си. Крафт се бе отказал от многообещаващата кариера на олимпийски скиор, за да се присъедини към „Шестте лисици“. Той бе бивш отличен студент и владееше перфектно английски, френски и италиански.

Сван не обръщаше внимание на противника си. Вместо това гледаше Лудвиг с присвити очи и внимателно слушаше всяка дума на своя наставник.

— Задачата е следната — обясняваше Лудвиг. — Тръгвате от тази страна на Хамел. — Той показа с показалка откъде трябва да започне упражнението и евентуалния маршрут. — Ще се изкачите по западната част на около хиляда метра, после ще пресечете тук, от задната страна, и ще се спуснете със ски по обратната страна. Под склона, ето тук, ще ви чака това флагче. Той вдигна едно малко нацистко знаме с черен пречупен кръст в средата. — Който се върне с него, печели.

— Ще бъдем ли оценявани по нещо друго освен по-бързината? — попита Крафт.

— Целта е да донесете флагчето — повтори Лудвиг. — Ще имате на разположение петнадесет минути да разучите картата. Това е всичко. Хайл Хитлер.

— Хайл Хитлер — отговориха двамата мъже заедно, като вдигнаха ръце в нацистки поздрав. Лудвиг и Фирхаус напуснаха бунгалото. Сван и Крафт разучаваха картата мълчаливо. Крафт си водеше бележки, Сван стоеше пред картата и я гледаше безизразно. „Това упражнение е като партия шах — каза си той. — Много опасна партия шах.“ Склонът бе всъщност ледник, образуван от топящия се сняг през топлите августовски следобеди, който нощем замръзваше отново.

Имаше два маршрута надолу по склона. Единият, от западната страна на ледника, беше по-бърз, но много по-опасен, покрай пропаст, дълбока поне триста метра. Източната пътека имаше редки падове и естествен риф, който прекъсваше пътя по средата. Двата пътя се сливаха в средата на склона. Следваше гладко спускане по цялата дължина додолу. Критичното решение щеше да бъде дали да се рискува със спускане по западната страна, или да се пресече през източната.

Инструкциите на Лудвиг бяха прости — да се донесе флагът. Това бе операцията, така че тестът бе за умения, интелигентност и бързина, а не за героичност.

Той се съсредоточи върху картата. След като ще се изкачват по западната страна, ще му се наложи да пресече ледника и да стигне източния път — задача, опасна сама по себе си: едно подхлъзване и ще полети надолу към сигурна смърт.

Лудвиг бе измислил наистина дяволско състезание.

— Е, Сван, желая ти късмет. Нека по-добрият спечели — каза Крафт и му подаде ръка.

— Най-добрият ще спечели — каза Сван, без да го погледне. И без да обръща внимание на протегнатата ръка, рязко се обърна и излезе.

Към обяд Сван бе достигнал гребена от западната страна на Хамел. По негови изчисления бе две-три минути пред Крафт. Загуби тридесет секунди, докато оглеждаше долината и мислено се концентрираше върху картата. Върхът на Хамел се спускаше на изток, докато западният път, по-опасният от двата, започваше само на петдесет метра по-нататък, покрай издатината на планината. Да се спуснеш със ски по ледника от западната страна бе повече от рисковано, бе просто глупаво. А имаше и още един фактор — вятърът. Той бясно виеше около него и превръщаше снега във вихрушка. Двеста метра напряко и Крафт щеше да го изпревари. Да се донесе флагът! Единствената инструкция на Лудвиг.

Добре, той щеше да принуди Крафт да избере опасния западен път. Премина през гребена, сви рязко и спря на метър от стръмната пропаст.

Стоеше на една малка издатина точно над пътеката покрай ледника. За момент разучи пътя. Вятърът метеше снега през заледената река. Имаше късмет. Ледникът тук беше широк, блестящ, пресечен от тънки, дълбоки пукнатини.

Погледна към върха на Хамел на около тридесет метра по-нагоре. Една широка опасна пряспа висеше от гребена. Тук-там по широчината й се бяха появили дълбоки пукнатини.

„Една лавина, която само чака да тръгне надолу“ — помисли си Сван.

Погледна отсреща. Единствената пътека се спускаше право надолу между дърветата — стръмен път, почти вертикален на места. А пътеката под Сван извиваше сред големи камъни и дървета. По-бавна, но по-сигурна. С крайчеца на окото си видя Крафт да се появява от другата страна на ледника. Съперникът му бе само на секунди след него, но сега имаше достъп до по-бързия и по-опасен път. Щеше ли да тръгне по него? Или щеше да загуби ценно време да гони Сван по по-лесната страна на склона?

„Той ще действа напълно инстинктивно“ — помисли си Сван. Крафт беше хванат натясно. Не можеше да си позволи да пресече ледника тук: трябваше да тръгне по западния склон. И Крафт наистина се спусна право надолу.

Сван също тръгна надолу по криволичещата пътека. Крафт имаше вече секунди преднина от отсрещната страна, но щеше да му се наложи да пресече около трийсет метра по ледника в края на пътеката, за да стигне до финалния склон. Сван наблюдаваше как Крафт намали скорост, когато опасната пътека стигна до ледената река. „Ще трябва да спре за малко, за да изследва леда — помисли си Сван. — Не е толкова глупав да тръгне по него слепешката.“ После бръкна в якето си и извади един люгер. Вдигна го към пряспата, която висеше от върха на планината, и изстреля един куршум, после втори, после трети.

Крафт наистина спря да се огледа. Беше само на метър-два от ръба на пропастта. Долината бе далече под него. Той бе останал без дъх, очилата му се бяха замъглили. Крафт ги смъкна и започна да изследва леда. И изведнъж чу изстрел. Още един. И още един. Погледна към планината. Какво, по дяволите, правеше Сван?!

Огромната пряспа, която висеше на върха на Хамел, изстена и потрепери. Пукнатините се разшириха, увеличиха се неимоверно и пряспата изведнъж се освободи.

Грамадна вълна сняг, три метра дълбока и петдесет широка, се сгромоляса надолу по планината.

Наведен напред, доколкото му бе възможно, със свити колене, Сван полетя надолу пред стената от сняг. Придържаше се настрани от ледника, до самия край на източната падина.

Крафт погледна към трещящата вълна сняг, която бушуваше надолу към него. Беше хванат в капан. Ако не пресечеше ледника, и то веднага… Стъпи на реда, но ските се измъкнаха изпод него и той падна. Отчаяно затърси да се хване за някой ръб, издатина или каквото и да е, за да спре да се пързаля към пропастта. Пръстите му се впиха в леда. Острите ръбове изхлузиха ръкавиците му и се врязаха в пръстите му; нямаше никаква пукнатина, в която да се вкопчи и да спре хлъзгането.

Той с ужас погледна нагоре. Снегът връхлетя върху него като товарен влак, смаза го, преобърна го и го повлече надолу — към долината на триста метра под него.

Сван въобще не се обърна. Чуваше ужасния рев на лавината зад себе си, но продължаваше да се спуска все по-бързо и по-бързо. Не мислеше за лавината зад себе си. Просто продължаваше да се спуска…

Сван смъкна очилата около врата си и разтърси русата си грива, за да изтръска снега. Срещу силното слънце очите му горяха от вълнение.

— Господи, видяхте ли! Бях само на метри от тази снежна лавина. — Погледна назад към планината. — Къде е Крафт?

— Не можа да се справи — каза Лудвиг безизразно. — Лавината го настигна.

— Жалко — каза Сван. — Не беше лош човек. Но изобщо не трябваше да тръгва по западната страна.

— Защо? — попита Фирхаус.

— Прекалено непредсказуем пробег — отговори Сван. — При това слънце летният сняг е нестабилен. Един по-силен повей на вятъра и си изгубен. А и самият път е рискован. Сериозна грешка в преценката. Инструкциите бяха да донесем флага, а не да се убием.

— Затова ли избра източния маршрут? — попита Лудвиг.

— Да. Той е достатъчно опасен, но не самоубийствен.

Изчаках на върха и после слязох колкото се може по-бързо, за да изпреваря Крафт, а не да се убия, докато го правя. Покойниците мъченици не печелят войната, господа, те си остават просто добри персонажи в историческите книги. Крафт допусна фатална грешка в преценката. Работата ми беше да се възползвам от неговите грешки, а не да се тревожа за него.

— Мисля, че чух нещо като пистолетни изстрели точно преди лавината — каза Лудвиг.

— Така ли? — каза Сван. — Сигурно когато лавината се пропука. Наистина звучеше като експлозия. — Той разкопча якето си. — Задачата ми беше да донеса флага до финалната линия, полковник — каза той, като измъкна знамето изпод якето си, прилежно го сгъна и го подаде на Лудвиг.

— Имаш ли още някои въпроси относно квалификацията на Сван? — попита Лудвиг.

— Не — каза Фирхаус. — Никакви въпроси. Искам да му дадеш това. — Той подаде на Лудвиг една тънка златна запалка „Дънхил“ с гравирана на върха вълча глава — талисмана на СС.

Лудвиг прекара палец по гладката повърхност на запалката.

— Това ще бъде подарък по случай завършването на курса — каза Фирхаус. — Кажи му да я пази като очите си. Да му напомня кой е.

— Ясно. Значи мислиш, че вече е готов?

— О, да — каза Фирхаус с усмивка. — Съвсем готов.