27

18.

Тя сядаше на високия стол в ъгъла на сцената — малко пастелно петно срещу пианото. Имаше и тенор саксофон и бас за фон, но гласът й едва ли се нуждаеше от това. Всяка песен бе импровизация. Светлините в малкия клуб угасваха, конферансието я представяше, чуваше се тремолото на пианото и меката светлина постепенно се засилваше.

Пееше на английски и акцентът й засилваше очарованието. И още с първите ноти покоряваше залата.

Кигън сядаше винаги на една и съща маса, всяка нощ. Изпращаше й рози всеки ден, без картичка, като предполагаше, че рано или късно тя ще свърже цветята с лудия американец, който идва всяка вечер и слуша всичките й изпълнения. Но тя не му обръщаше внимание. Той дори се опита да си уреди среща с нея, но управителят каза, че тя не харесвала американците. Кигън никога не бе получавал такъв решителен отказ от жена и обезкуражен, спря да ходи в клуба.

Настъпващата зима се превърна в зимата на неговото неудовлетворение. Бе мека и Кигън я прекара почти цялата в Южна Франция, в един малък град на име Греноа. Беше решил да зазими един от състезателните си коне там — всъщност кобила, за да я подготви за летния сезон. Кобилата бе показала много добри възможности на американските трасета още като двегодишна и сега Кигън искаше да види какво ще направи на европейската серия. Тренираше я Алоис Джекет, Ал Джек за по-кратко, от Лароз — делтата на Луизиана. Делтата бе известна с четвърт надбягванията, наречени така, защото конете стартираха и тичаха без ограничения четвърт миля право по трасето. За десет години Ал Джек бе научил всичко за породистите състезателни коне и бе станал отличен треньор. Бе висок, със стойка на курсант от Уест Пойнт. Носеше винаги костюм, жилетка, вратовръзка и панамена шапка, дори когато работеше с конете. Смяташе, че конните надбягвания са джентълменско занимание, и се обличаше по съответния начин.

„Когато говорят за смесена кръв — казваше той гордо, — говорят за мен, за Ал Джек. Аз съм една четвърт индианец чероки, две четвърти френски мелез и още една четвърт негър, и ако има някой, който да разбира повече от коне от Ал Джек, това е самият Господ.“

Когато работеше, не приказваше. Изразяваше одобрението или неодобрението си с тих смях. Дори да съобщаваше, че идва краят на света, се смееше. След известно време Кигън започна да различава кое хихикане изразява добри новини и кое — лоши. Имаше и смях, който изразяваше бедствие, но Кигън го бе чувал само веднъж, когато Ал Джек разбра, че във Франция ги няма любимите му раци. За щастие скоро откри, че охлювите могат да ги заместват приемливо, и се отдаде на мекотелите.

Двамата ставаха всеки ден в зори и се занимаваха с конете до късен следобед, след което ходеха до селото, тъпчеха се с мекотели и ги поливаха с вино.

— Имаме си истински победител, мон ами — казваше Ал Джек. — Тази кобилка ще прави пари всеки път, щом излезе на пистата.

— Ако не печели, ще я направим на туткал — отговаряше Кигън и двамата се смееха и поръчваха още охлюви.

— Знаеш ли за какво си мечтая, Ки? Мечтая да спечеля достатъчно пари, за да й купя породисг жребец, когато престане да се състезава.

— Имаш го, Ал. Разчитай на мене. Щом започне да губи скорост, ще я заплодим.

— Дяволски великодушно от твоя страна, Ки, но мисля, че ще се чувствам по-добре, ако си платя.

— Ще говорим за това по-късно.

Времето минаваше приятно, дните бяха изпълнени с тежка, работа, разговори за коне и добра храна, но Кигън не можеше да спре да мисли за певицата. Не говореше за нея, но тя бе обсебила сърцето и ума му.

Прекараха заедно с Бърт коледната ваканция в Испания в лов на пъстърва, после Радмън отиде за месец в Етиопия — страна, за която мнозина смятаха, че ще бъде първото завоевание на Мусолини. Дописките на Бърт се появяваха на първите страници на „Хералд Трибюн“ почти всеки ден. От Етиопия той се върна пак в Испания за два месеца, за да пише за гражданската война, която всички усещаха, че е неизбежна. Стилът му ставаше все по-официален, по-обективен, по-твърд. С всяка телеграма той сякаш все по-майсторски интерпретираше за читателите си непостоянната политика в Европа. Неговите определения за Хитлер, нацисткото движение и нашествието на фашизма в Германия, Италия и Испания допринасяха за растящата му популярност като един от най-уважаваните кореспонденти в Европа. Кигън прекара един месец на ски в швейцарските Алпи, после замина за няколко седмици в Берлин, но избягваше „Кит Кет“ и както обикновено обикаляше приемите. Често се сблъскваше с малкия гърбушко Фирхаус, личния клюкар на Хитлер, който бе винаги толкова вежлив, че стигаше чак до раболепие. После се върна във Франция и в началото на март двамата с Ал Джек се преместиха в Дювил и всяка сутрин пътуваха с кола няколко мили до плажа, та кобилата да потича по морския бряг и да заздрави краката си, за да стане по-издръжлива по дългите европейски трасета. Кигън следеше живо кариерата на Бърт и бе доволен, когато най-накрая той пристигна в Париж и се отби да го посети.

— Сега я учим да тича обратно — каза Ал Джек гордо. Повечето от европейските състезания се провеждаха отдясно наляво, обратно на посоката, в която беше тренирал кобилата в Щатите.

— Е, Бърт — каза Кигън на Радмън, докато седяха на дюните и наблюдаваха как Ал Джек направлява вървежа на кобилата. — Как е в Етиопия?

— Горещо, мрачно, мръсно, сухо и пълно с пясък — в косата, в очите, дори в кафето ти.

— Ще има ли война? Радмън кимна утвърдително.

— До една година етиопският лъв ще влезе в италианската клетка.

— Лошо. А Испания? Как са жените там?

— Знаеш ги. Не се обиждат, когато ги каниш вкъщи, и не се сърдят, когато после не ги каниш на закуска. И там е лошо. Гражданската война е въпрос на време. И ще бъде много брутална.

— Всички войни са брутални.

— Не исках да кажа това. Слушай, Ки, видях еднб летище край Мадрид с няколко дузини бомбардировачи „Хайнкел“, в хангари. Всички роялисти използват германско оръжие. Можеш да ми вярваш: Испания ще се превърне в личен тренировъчен полигон на Хитлер.

— От теб ще стане доста добър политически оракул, приятелю.

— Дано.

— Много е добра, шефе — каза Ал Джек. Беше се изкачил по дюната и вдървено стоеше пред тях, облечен с най-хубавите си неделни дрехи и нахлупена до веждите шапка. Кигън и Радмън гледаха как Рейв Он лудува по брега. Тя се изправяше на задните си крака и скачаше в хладката вода, а от разтворените й ноздри излизаше пара.

В средата на април вече бяха готови да се преместят в Париж, за да участват с Рейв Он в Лоншам, може би най-елегантното конно надбягване в света. Повечето от трасетата — Шантийи, Сен Клу дьо Мезон, Еври и Лоншам — бяха на около четиридесет мили от Париж. По план трябваше да я пуснат да бяга първо в „Ла куп дьо Мезон“, после в Шантийи за френското дерби, след това в Лоншам за откриването на сезона през май и да се подготвят за престижната награда „Гран при дьо Пари“ през юни и за най-голямото надбягване през септември.

След като настаниха Рейв Он в конюшнята в Париж, Кигън се присъедини към Радмън в Берлин.

— Няма да повярваш — каза ентусиазирано Радмън, когато се срещнаха на вечеря. — Предложиха ми да стана шеф на бюрото на „Ню Йорк Таймс“ тук.

— Шегуваш се! Ще приемеш ли?

— Дали ще приема? По дяволите, та това е най-сладката работа в Европа. Гьобелс беше заплашил, че ще ми вземе визата, но сега ще бъда прекалено важен и нацистите няма да могат да ме изхвърлят.

— Внимавай, приятелю — каза Кигън очевидно загрижен. — Тези копелета ще те убият.

— Няма да посмеят — каза Радмън с усмивка.

Той отиде до Щатите за един месец на обучение и се завърна с най-пресните новини и клюки от родината. Беше изпълнен с ентусиазъм относно Рузвелт и бъдещето на Америка и сподели горещи сведения за сезона в Бродуей, като бърбореше за танцьора Фред Астер, звездата на най-новото шоу на Коул Портър; за новелата на Джеймс Хилтън „Изгубени хоризонти“, която бе чел по пътя за Щатите, и за „Човешката участ“ на Андре Малро, която бе чел на връщане; за един филм, наречен „Кинг Конг“ — за една маймуна, която нападнала Емпайър Стейт Билдинг; и за един пълнометражен анимационен филм на основата на „Трите малки прасенца“. Беше се влюбил лудо в Грета Гарбо, след като я гледал в два филма. За първи път, откакто бе напуснал Щатите, Кигън усети лека носталгия. Но вълнението от откриването на сезона за конни надбягвания и завръщането на Радмън скоро разсея това чувство. Рейв Он изглеждаше добре и се приспособяваше чудесно. Радмън нямаше да започне новата си работа до средата на лятото, така че имаха на разположение два месеца, които да прекарат заедно.

— Никога ли не си мислил, че ще ти е по-добре вкъщи? — попита Кигън.

— Не мога, бъдещето ми е тук — каза Радмън. — Знаеш ли какво каза редакторът на „Таймс“? Каза, че имам по-тънко чувство за политическата динамика в Европа от който и да е жив репортер.

— Добре, това ли ще ми сервираш за вечеря?

— Копеле такова!

— Е, по дяволите, би трябвало да си. Ти закусваш, обядваш и вечеряш с политика. Светският ти живот е отишъл по дяволите.

— Виждам, че нещата тук стават все по-лоши. Сега те бойкотират еврейските магазини — каза Радмън. — Знаеш ли, че на евреите им е забранено да се занимават с бизнес? Дори да ходят на училище?

— Не е тайна. Те всеки ден се хвалят с това в нацистките си парцали.

— Знаеш ли, че днес чух едно нещо, с което не се хвалят?

— Че Хитлер е травестит?

— Вероятно, но не е това. Чух, че направили един затворнически лагер край Мюнхен. За политически затворници. И че строят още двадесет нови — двадесет! — само за евреи. Имам един източник, който казва, че били арестували повече от сто хиляди души и ги изпратили в тези лагери без съд и присъда. И че държат затворниците гладни и ги бият.

— Виж, трябва да си сигурен в това — посъветва го Кигън. — Око да види…

— Те не позволяват посещения на пресата.

— Само казвам, че си на голяма почит. Не давай възможност Гьобелс да те обори.

— Какво съмнително има тук? Ние говорим за цялата държава, която няма нормални устои в колективния си ръководен орган. Това вече не е политика. Те са минали отвъд това. Е, сигурен съм, че ти е дошло до гуша, след като живееш тук. Кажи какво става с теб? Още ли тъгуваш по онази певица?

— Кой казва, че тъгувам по някого?

— Хайде, Ки, цяла година се увърташ около това момиче. По дяволите, тя сигурно вече си е намерила обожател, а може и да се е омъжила досега.

— Не се е омъжила и си няма обожател Кигън.

— А, значи я наблюдаваш?

— Не я наблюдавам.

— Да-да!

— Хайде да оставим певицата, окей?

— Разбира се. Просто никога не съм те виждал да се слагаш така.

— Да се слагам?

— Нали й пращаше цветя цяла седмица, тя те отряза и ти се отказа.

— Не съм се отказал.

— Как ще го наречеш тогава?

— Просто изгубих интерес.

— Франсис, аз съм ти стар приятел, нали помниш? Ти се държиш като страдащ от любов млад каубой.

— По дяволите!

— Добре де, добре. Но ако бях на твое място и припадах по някоя…

— Тя не е „някоя“ и спри вече.

— Спирам! — Поседяха мълчаливо, после Бърт каза: — Но, знаеш ли, ако пак започне да получава цветя и разбере колко си сериозен и упорит…

— Радмън!

— Ясно де. Спирам.

Няколко минути седяха на масата безмълвно.

— Не е зле да я чуя как пее — каза Радмън. Кигън го погледна.

— Просто да я послушаме, Франсис — разпери ръце Радмън.

— Хайде тогава. Да тръгваме.

Радмън го наблюдаваше.

На следващия ден Радмън й изпрати огромен букет пролетни цветя за сметка на Кигън. Без картичка. Вечерта пак се върнаха в клуба, и следващата вечер, и по-следващата. И всеки ден Радмън изпращаше все повече цветя. В края на седмицата каза на Кигън какво е направил.

— Тя пее като славей и ако не й поискаш среща, ще го направя аз — заплаши той.

И така всичко започна отново, само че този път Джени Гулд усети присъствието му. От чисто любопитство тя поразпита и разбра кой е той. Всеки ден през седмицата получаваше разкошен букет рози и всяка вечер американецът и приятелят му резервираха една и съща маса до сцената на „Кит Кет“, въпреки че не правеха опит да контактуват или говорят с нея. Той просто седеше, гледаше и аплодираше. После един следобед се показа на вратата й.

— Време е за обяд. — Беше напохватен като ученик. — Трябва да ядете. Искам да кажа, че ще ви стане лошо и ще припаднете по средата на песента, ако не ядете. И просто минавах оттук и…

Тя погледна колата му, после него и накрая въздъхна, хвана го под ръка и той я поведе навън в хубавия пролетен ден.

Беше уредил пикник в един малък парк близо до операта — с цветя, шампанско и сандвичи от „Kasseler Rippchen“, пушено и мариновано свинско филе, кренвирши, сварени яйца и кисело зеле, и за десерт няколко вида пасти. Кигън имаше навиващ се грамофон „Виктрола“ и няколко плочи, които му бе изпратил някакъв приятел, и те седяха на едно одеяло и слушаха как Били Холидей пее „Май мен“ и „Сторм манди блус“. Кигън бе изискан и внимателен, смешен и очарователен — неща, които тя най-малко очакваше от този мъж, когото всички описваха като богат, безразсъден американски плейбой. След този ден двамата често бяха заедно и тя скоро се премести в един малък апартамент в покрайнините на Берлин. Прекарваха заедно по цели дни, а вечер той седеше предано на обичайната маса и я слушаше как пее. А когато замина за Париж за откриването на сезона на конните надбягвания, тя успя да издържи без него само три дни. Последваха чести телефонни обаждания и накрая късно една нощ тя му каза:

— Никога не съм се чувствала по-тъжна!

— Ела в Париж, Джени — каза той. — Нека опитаме.

— Но работата ми…

— С глас като твоя никога не би трябвало да се притесняваш за работа.

На следващия ден той изпрати самолета да я вземе.

Светлокафявата кобила мина край тях като локомотив, дългите й крака тупкаха равномерно, жокеят беше седнал напред, почти на врата й, и леко я пляскаше с камшика. Кигън натисна копчето на хронометъра си и лицето му просветна.

Очите на Джени блестяха от вълнение.

— Как е? — попита тя. Кигън погледна хронометъра.

— Не е зле, наистина не е зле. Ако не вали, ще заслужи букет рози. — Той погледна към светлото безоблачно небе.

— Тя не обича калта, така че се моли небето да е чисто.

— Много е добра — съгласи се Кигън. — Но не мисля, че има заложбите да стане трикратен победител.

— Толкова е красива с тези дълги крака — каза Джени. Жокеят, французин, скочи от седалката, застана пред Кигън и каза ентусиазирано.

— C’est magnifigue3.

— Значи ще спечелиш, а? — засмя се Кигън.

— Que sera — отвърна жокеят, вдигна рамене и смигна. Върнаха се до конюшнята и гледаха как Ал Джек в ослепително бял ленен костюм мие и сресва кобилата.

— Имаш късмет с тази малка мадмоазел — смееше се Ал Джек. — Направо да си оближеш пръстите.

— Ти ще си оближеш пръстите, Ал Джек — каза Кигън. — Ще разбереш колко е сладка след третото надбягване.

Ал Джек вдигна глава и се усмихна.

— Моята мадмоазел ще направи всичко, Ки, можеш да си заложиш и главата в банката. Ако не спечели, значи това го няма в картите. Тази кобилка си залага сърцето, щом излезе на пистата.

Джени нежно погали дългата муцуна на кобилата и учудено каза:

— Като кадифе е.

— Ще ти кажа нещо, Ал Джек. Ако спечели днес, твоя е — заяви Кигън.

— Какво?

— Твоя е. Никога не съм виждал човек, който така да обича един кон!

— Не, в никакъв случай — тръсна глава Ал Джек. Вече не се смееше. — Че аз не бих могъл да й платя и храната.

— Ще те снабдя за този сезон, а ти ще ми върнеш, когато спечелиш. Може да я зазимиш в някоя ферма в Кентъки и аз ще й купя първия жребец, когато престане да се надбягва.

Ал Джек опита да се засмее, но очите му бяха пълни със сълзи.

— Просто не знам какво да кажа…

— Вече го каза, приятелю — усмихна се Кигън и потупа треньора по рамото. Ал Джек се обърна към кобилата и й заприказва:

— Чу ли, мадмоазел? Днес трябва да спечелиш. Ако досега не си печелила състезание, днес трябва да го направиш. Чуваш ли какво ти казвам?

— Голям жест, Ки — каза Радмън, когато се отправиха към паркинга.

— Да — каза Джени, — беше красиво.

— Не бих притежавал тази кобила, ако не беше той — каза Кигън, докато разгръщаше сутрешния вестник. — Той я избра. Той я превърна в победител. Трябва да си всеотдаен, ако се занимаваш с конни състезания. За Ал Джек това е животът, за мен — само хоби. Всъщност исках да споделя късмета си.

— Какъв късмет? — попита Джени.

— Да съм тук с теб — каза Кигън с широка усмивка, после видя снимката на Радмън във вестника и възкликна: — Хей, на цяла втора страница пише за тебе! — И им показа статията, която съобщаваше за назначението на Радмън за шеф на бюрото в Берлин — всъщност най-обикновено описание с нормалните биографични данни, повечето от които Кигън вече знаеше. Бърт Радмън, роден в Мидълтън, Охайо. Баща — собственик на магазин за дрехи, майка — домакиня. Никакви братя и сестри. Завършил журналистика в университета в Колумбия и бил в Европа на кратко пътешествие по случай дипломирането си, когато Америка се включила във войната. Но Кигън научи и две нови неща за Радмън: че е написал първия си материал за „Хералд Трибюн“ след като придружил дивизията „Рейнбоу“ от Щатите чак до бойното поле и описал първата й среща с германците, описание достатъчно добро, за да му осигури кореспондентска работа за още двадесет и три години. А също така и че в колежа тренирал борба.

Кигън погледна Радмън и каза:

— Не ми приличаш на борец.

— Така ли? И как трябва да изглежда един борец?

— Знаеш как: як врат, гърди като ковашки мех, рамене като на слон и така нататък…

Радмън бавно кимна.

— Ясно. И с тъпа физиономия.

— Да, и това също. Искам да кажа, че не си кожа и кости, но не изглеждаш чак като борец.

— Доста предубедено мнение — заяви Радмън надменно.

— Какво искаш да кажеш?

— За тебе всички борци са еднакви. Всички имат дебели вратове, яки са като бичета и са тъпи като галоши. Това е предубеждение. Не е фатално, но все пак е предубеждение.

— Ти си невероятен — засмя се Кигън. — Не познавам друг човек, който може да превърне една дискусия на тема борба в лекция по фанатизъм.

— И са изпуснали, че мога да свиря на укулеле4!

— Всъщност това е страхотно, Бърт! — каза Кигън. — Помисли си само: ето ни тук на едно голямо светско събитие по случай откриването на парижкия сезон. Почти е задължително човек да се покаже, ако има някакво обществено положение, и ето ни тук с такава известна личност като теб.

— Точно така — каза Радмън. — Но има и по-известни. — Той потупа Джени по рамото. — Виждаш ли онзи джентълмен с двуредния костюм от туид и дебелите мустаци, дето разглежда програмата? Това е Х.Дж.Уелс, много голям писател.

— Знам кой е Х.Дж.Уелс, глупчо. Ние в Германия също четем. Погледни тези двамата есесовци с униформите. Направо ми се повръща!

Двама германски офицери от СС в официални черни униформи минаха гордо през тълпата и спряха да говорят с една добре облечена двойка.

— Онзи високият — каза Радмън горчиво — е Райнхард фон Майстер. Ако искате, вярвайте, но е учил в университета в Род Айланд.

Той кимна към по-високия от двамата — слаб, дори мършав капитан със свирепо лице и бледосини очи.

— Той е военен аташе на германския посланик тук. Всъщност е най-обикновен мръсен шпионин и всички го знаят.

— А кой е онзи важен стар глупак с младата съпруга, който говори с него? — попита Кигън.

— Тя не му е съпруга, а дъщеря. Това е Колин Уилоуби, сър Колин Уилоуби, който списваше клюкарската колона на „Манчестър Гардиан“.

Сър Колин Уилоуби бе типичен превзет британец: средна хубост, докаран, с подстригани завити мустаци и маникюр. Стоеше мъчително изправен във военна стойка, а повдигнатите му вежди изразяваха високомерие. Беше елегантно облечен в сив двуреден костюм и червена вратовръзка, което, изглежда, тази пролет се бе превърнало в характерна униформа за англичаните; побелялата му коса бе идеално подстригана.

Дъщеря му, лейди Пенелоп Трейнър, вдовица, бе също олицетворение на английската превзетост. Изправен гръбнак, класически черти — от идеално правия нос и бледо-сините очи до сприхавата уста: огледално отражение на баща си. И също като него изглеждаше студена и недостъпна.

Само червената й коса, по-дълга от модната за сезона и завързана отзад с червена панделка, загатваше за женствеността й.

— Охо, значи това е старият клюкар — каза Кигън. — Чел съм глупостите му доста години.

— Вече не се занимава с клюки. Станал е политически оракул. Отказа се от клюкарството, откакто жена му умря преди две години. А и зет му загина миналата година.

— Помня — каза Кигън. — По време на самолетните демонстрации в Кливланд.

— Точно така. Томи Трейнър беше ас от войната, свалил над десет самолета. Сега жена му е помощник на баща си и ходи с него навсякъде.

— И се занимават с политика тук, на конните надбягвания?

Радмън вдигна рамене.

— Може да са във ваканция като мен.

— Май е твоят тип — каза Кигън. — Защо не й скочиш?

— Не и на тази. Тя е истински айсберг — каза Радмън.

— Е, знаеш как е: само катурването показва. — Кигън намигна. — Осемдесет процента се крие под повърхността.

— Повярвай ми, тази е лед до мозъка на костите — каза Радмън. — Истински английски сноб. Хайде, елате да ви запозная. Нека видим дали знаят за моето назначение.

Радмън поведе Кигън и Джени към двамата англичани, спря пред тях и учтиво се поклони.

— Радвам се да ви видя отново, сър Колин.

— А, Радмън, здравей. Съвсем се загуби — каза Уилоуби със снизходителна усмивка.

— Това са мои приятели, Дженифър Гулд и Франсис Кигън — каза Радмън. — Джени, Франсис, запознайте се със сър Колин Уилоуби и дъщеря му лейди Пенелоп Трейнър.

— Приятно ми е — каза Кигън и стисна ръката на Уилоуби. Лейди Трейнър го гледаше с надменно презрение, както би гледала кондуктор във влака или сервитьор в ресторанта. Може би при друг случай Кигън щеше да бъде привлечен от нейната недостъпност, но сега това не го интересуваше. Любопитно бе друго. Както и при Радмън, събитията бяха променили кариерата на Уилоуби и го бяха издигнали от светски клюкар в политически наблюдател. Но докато Радмън се занимаваше с действителността в Хитлеровата държава, Уилоуби говореше надуто и повечето му уводни статии бяха лишени дори и от подобие на обективност.

— Разбрах, че си бил в Африка и Испания — каза Уилоуби. — Много амбициозно. Вярно ли е, че ще поемеш бюрото на „Таймс“ в Берлин?

— Да.

— Напоследък Хитлер се е надул като пуяк — каза Уилоуби строго. — Опива се от успехите си. Но след няколко месеца ще разбере, че трябва повече да се съобразява със световното мнение. Мисля, че този човек жадува за признание и одобрение. Срещал съм се с него, знаеш ли. Направих едно от първите английски интервюта с него.

— И се надяваме, че ще интервюираме и мистър Рузвелт тази есен, когато идем в Щатите — каза лейди Пенелоп.

— Е, знаете какво казват — отбеляза Уилоуби. — В Америка избираш някой за президент и после сядаш и чакаш да изпълни всички лъжи, които е обещал. Ние в Европа сме по-различни: избираме един човек, сядаме и го чакаме да сгреши.

— Наистина ми е дошло до гуша от политика, всички говорят само за това — каза Джени. — Тук е Париж, а не Берлин. Защо не сменим темата? Конят на Франсис ще участва в голямото състезание днес.

— Добре — съгласи се Франсис. — Някой да иска да говорим за коне?

Лейди Пенелоп го погледна с открито презрение.

— Чувала съм, че интересите ви са ограничени. Джени настръхна, после рязко каза:

— Това е невъзпитано и невярно. И мисля, че хора с вашето положение би трябвало да знаят по-добре как се говори.

Англичанката почти зяпна. Самата Джени също бе изненадана от избухването си и бузите й поруменяха.

— Конете са благородни създания — каза Кигън с крива усмивка, като се опитваше да заглади нещата. — Нали за това сме тук всички. — Той се обърна към лейди Пенелоп. — Как ви наричат? Пени?

— Можете да ме наричате лейди Пенелоп — остро отговори тя и се отдалечи.

Уилоуби вдигна рамене.

— Ще трябва да извините дъщеря ми — каза той примирено. — След смъртта на съпруга й чувството за хумор й изневерява.

— Може би се държах малко фамилиарно — отговори Кигън. — Приемете извиненията ми.

— Разбира се. Между другото, Кигън, да заложа ли на вашия кон?

— Аз лично ще заложа — каза Кигън, докато превзетият британец си тръгваше.

— Това се казва невъзпитано дете — засмя се Радмън.

— Съжалявам — каза Джени, — просто избухнах.

— Ти просто й сви сърмите — засмя се Кигън. — Изглеждаше като цапардосана с мокър парцал.

— Предлагам да си направим една солидна закуска в „Максим“ за моя сметка и да се върнем за приема след откриването — каза Радмън.

— Ние трябва да тръгваме. — Кигън сложи ръка на кръста на Джени. — Имаме си други планове.

— О? — каза Джени. — Не може ли Бърт да ни придружи?

— Не — каза Кигън и я поведе към пакарда. — Ще се видим след два часа на приема.

Радмън ги гледаше, докато вървяха към колата. Никога не бе виждал Кигън така развълнуван и щастлив. Тук, на откриването на сезона, най-голямото светско събитие в Париж, те бяха така великодушни да прекарат дните си с него, че сега, когато бяха решили да се усамотят за няколко часа преди надбягванията, той не се обиди.

Бе така погълнат от мислите си, че не видя фон Майстер, който пресече паркинга и дойде при него.

— Хер Радмън — каза нацистът. — Радвам се да ви видя. Радмън го погледна и каза грубо:

— Тази униформа изглежда съвсем не на място тук.

— Ще свикнете с нея.

Радмън понечи да заобиколи високия нацист, но той му препречи пътя.

— Между другото — каза фон Майстер, — имате един служител във вашия офис, един фотограф, Марвин Клайн.

— Точно така.

— Може би „Ню Йорк Таймс“ не е получил заповедта на райхсминистъра Гьобелс. Повече не може да наемате на работа евреи.

— Не сме го наели в Германия. Той е американец.

— Е… — усмихна се германецът, — няма голяма разлика.

Радмън понечи да си тръгне, но фон Майстер продължи:

— Вашият приятел, този със състезателния кон, как се казва?

— Кигън.

— О, да, Кигън. Неговата приятелка — или може би съпруга — нали е германка?

— Е, и?

— Просто съм любопитен. Винаги се интересувам от германските момичета. — Немецът се засмя. — Така че… кажете му, че се надявам кобилата му да спечели. Ще заложа на нея.

19.

— Горкият Бърт — каза Джени, когато се качиха в колата. — Трябва да му намерим жена, за да сподели нашето щастие.

— Бърт ще се оправи. Негова любовница е работата му. Ако се почувства самотен, стига да си облече тренчкота и няма да може да се отърве от жени.

— Стига си говорил така. Ядосваш го.

— Показвам привързаността си. Това е единственият начин мъжете да показват чувствата си, без да ги арестуват за нарушаване на моралния ред.

Тя отметна глава и се засмя.

— Понякога ме караш да се смея, без да знам защо. — Притисна се в него. — Толкова съм щастлива, Ки.

Вече цял месец живееха в света на мечтите. Хитлер и политиката рядко се споменаваха.

— Някога ще си спомняме за тези дни и чак тогава ще разберем колко са прекрасни — каза Кигъл нежно.

— Обещаваш ли?

— Абсолютно. Любовта е магия.

— Наистина ли се влюбваме, Франсис?

— За мен това е свършен факт, мила — каза Кигън тихо. — Влюбих се в тебе още когато те видях за първи път.

— Чудесно го каза.

— Ти си чудесна.

— О, Франсис, толкова е прекрасно, че просто се плаша. Толкова съм щастлива…

— Това е може би най-хубавото нещо, което някога си ми казвала — засмя се той.

— По-хубаво от „обичам те“? — Тя хвана ръката му с двете си ръце и се притисна към него.

Той я погледна изненадано.

— Никога не си ми казвала „обичам те“.

— Току-що го казах.

— Много косвено.

— Тогава ще го кажа директно — каза тя и го погледна със сълзи на очи. — Je t’aime. Ich liebe dich. — Посегна и леко докосна устните му с връхчетата на пръстите си. — Много те обичам, Франсис. Когато сме заедно, гърдите ме болят, но това е хубава болка. А когато сме разделени, става ужасна.

Тя обхвана с две ръце лицето му и устните им се сляха.

Шофьорът ги откара в един парк близо до Сена, в края на Булонския лес.

Разстлаха едно одеяло и Кигън нави „Виктрола“-та. Пусна „Any Old Time“ от Лейди Дей. Джени тихичко запя заедно с нея.

— Научих я, като слушах Били Холидеи по радиото — каза тя, щом песента свърши. — Виждал ли си я?

— Само веднъж. Един мой приятел, Джон Хемънд, настоя да отидем в „Монро“ — това е един нощен клуб в Харлем, и да я чуем. Тя беше нова певица, чак после стана Лейди Дей. Беше… не знам как да ти я опиша… сърцераздирателна и божествена едновременно. Помня, че стояхме там до зори. Тя можеше да се усмихне и да ти скъса сърцето. Ти си същата, Джени.

Той изведнъж се изправи.

— Господи, какъв съм загубен! Джон Хемънд ми е пръв приятел!

— Кой е този Джон Хемънд?

— Най-добрият продуцент на „Кълъмбия Рекърдс“, страхотен е! Той е открил някои от най-големите джазови изпълнители. Слушай, сигурен съм, че ще подскочи, като те чуе да пееш. Ще му позвъним от хотела довечера. Може да те прослуша по телефона.

— Ти си луд!…

— Лудо сериозен. Обещавам ти — една песен и той ще ти предложи договор.

— Не, не. Не мога… не и по телефона. С тези междуградски връзки…

— Джени, случват се и по-странни неща. Америка е страна на случайностите.

— Липсва ли ти? — попита тя.

— Не знам. Предполагам, че да — каза той. — Мисля, че все пак трябва да се върна за известно време. Прекалено дълго отсъствах. — И след минута добави: — Ню Йорк Ще ти хареса.

Тя изведнъж се изправи.

— Какво?

— Казах, че Ню Йорк ще ти хареса. Ще прекараме там медения си месец.

— Медения месец?

— Омъжи се за мен, Джени. Аз те обожавам. Ще посветя живота си да те направя щастлива и да бъдеш в безопасност.

— Аз искам да се омъжа за теб, Ки — смутено каза тя. — И ти благодаря, че ми предложи. Но не знам…

— Джени, за една нощ ще чуеш всички велики живи джазови изпълнители. Ще идем в Харлемската опера, в „Савоя“ и „Котън Клуб“…

— Не мога да се откажа от Германия.

Кигън рядко падаше по гръб.

— Окей, ще останем тук. Ти ще станеш моя съпруга, с което ще те направи американска поданичка. Няма да могат да те пипнат.

— О, Ки, за човек, обиколил целия свят, ти си толкова наивен, че… Не виждаш ли, те могат и ще направят всичко, което искат. Ще се откажеш ли от своето гражданство, за да станеш германец? Да останеш тук и да не знаеш дали някога ще се завърнеш в родината си? Ще направиш ли това, Франсис?

Той не отговори.

— Разликата между нас е, че ти можеш да се завърнеш вкъщи, когато поискаш. По всяко време. А ако аз замина за Америка, няма да мога да се върна. Ки, баща ми се сражава за тази страна, така както ти си се сражавал за твоята. Той умря през 1916 година под знамената на кайзера. Не мога да напусна Германия с мисълта, че не съм опитала да я направя по-добра. Ти затова ли напусна Америка — понеже положението стана лошо? Наистина ли си го направил заради това? Затова ли живееш в Германия?

— Не — отговори Кигън. — Не това е причината, за да напусна.

— Разкажи ми. Искам да знам всичко за теб — каза тихо тя. — Може би това ще ми помогне.

През целия си зрял живот Кигън се бе гордял с това, че никога не бе поглеждал назад. Миналото си бе минало, прекалено бе късно, за да бъде променено, така че по-добре да бъде забравено. Но през последните няколко месеца бе принуден да хвърли поглед назад — от Ванеса, от Фирхаус и сега от Джени. Всичко изглеждаше прекалено сложно и дори Кигън не разбираше напълно защо бе напуснал Америка и бе заживял в Европа. Никога не бе разисквал миналото си с никого, даже и с Бърт. Така че не й отговори веднага, а когато най-накрая го направи, всичко се изля като порой, колкото и да се опитваше да го подреди по събития. Спомените му заплуваха назад към ужасното лято на 1932 година, към Вашингтон и нощта, която бе променила живота му завинаги.

— Бях във Вашингтон — започна той. — Не си спомням защо. Беше гореща лятна нощ. Срещнах един познат от Бостън, Бретъл, и той ме покани на неговата яхта, която бе закотвена в река Потомак, на края на града.

Нощта започна с шок, шок при вида на Града на ветераните, покрай който минаваха по пътя към пристанището. Вече три месеца военните ветерани и техните семейства, които се наричаха сами Армията на възрождението, лагеруваха във Вашингтон и си искаха петстотинте долара възнаграждение, гласувано им през 1924 година.

Въпреки че бяха платими до 1945 година, те отчаяно се нуждаеха от тях точно сега.

Кигън не беше подготвен за гледката: двадесет хиляди бивши войници и техните семейства живееха в нищета около сградата на Конгреса и Белия дом. Годината бе почнала добре, но после кризата се задълбочи, а освен това имаше и много сензационни събития. Двадесетмесечният син на най-големия жив герой на Америка, Чарлз Линдберг, бе отвлечен и убит. Срамежлив и затворен като човек, Самотния орел, както го знаеха всички в Америка, бе покорил Атлантическия океан сам с едномоторен самолет. Линдберг, жена му Ан и новороденото им бебе бяха толкова близо до аристокрацията, колкото някой можеше да бъде в Америка, така че трагедията бе на централно място в новините от нощта, когато детето беше откраднато от дома им в Ню Джърси, докато тялото му бе открито седемдесет и два дни по-късно и след това разследването за убийството му се засили и се превърна в национална фикс идея.

Други новини също засенчваха протеста. Във Франция президентът Шарл Дюмер бе убит в една парижка книжарница. Относително непознатият губернатор на Ню Йорк, Франклин Д. Рузвелт, се състезаваше с Хърбърт Хувър за президенството. Джони Вайсмюлер, олимпийският шампион по плуване, стана филмова звезда от първа величина след като измърмори „Аз Тарзан, ти Джейн“ и още пет други фрази в „Тарзан, Човекът-маймуна“. Един машинист на име Джордж Блейздел изработи компактна запалка и я нарече „Зипо“.

Писателят Ърскин Колдуел шокира страната с „Тютюневият път“ — повест за живота на изполичарите в дълбокия Юг, и се говореше, че книгата ще бъде забранена в Бостън и в Юга. „Прекрасен нов свят“ на Олдъс Хъксли порази всички с мрачния си научнофантастичен възглед за живота в бъдещето, макар че по радиото се лансираше Бак Роджърс, който защитаваше корено различни възгледи.

В Охлахома, където земята бе изтощена от години поради лошо стопанисване, настана опустошителна суша и към тринайсетте милиона безработни в страната се добавиха стотици хиляди фермери.

В Лондон протестираха две хиляди гладуващи: кметът на Ню Йорк Джими Уокър си подаде оставката поради пикантен скандал; младият Джон Уейн се биеше за живота си всяка събота следобед в един сериал, наречен „Експресът «Ураган»“; Хърбърт Хувър обяви Сухия закон за неуспешен и насърчи издаването на щатски закони за алкохолните напитки; Фло Зигфелд, който бе придал ново значение на термина шоу-гърл с „Момичето на Зигфелд“, бе намерен мъртъв в Холивуд заедно с жена си Били Бърк. Уолтър Уинчел, черният принц на клюките по радиото, отбеляза една нощ в „Сторк Клаб“: „Много шибана година“ и по въпроса нямаше спор.

Не бе чудно, че тези статии и други подобни бяха изтласкали похода на ветераните от първите страници, а накрая и съвсем от вестниците и радиото. Вашингтон се бе превърнал в един огромен „Хувърград“, едно име — синоним на бидонвилите на безработните, които се скитаха по страната в търсене на загубените си мечти. Седмиците се влачеха, ставаха месеци, а материалите за положението на ветераните се превърнаха в мънички бележки в края на страниците в тази най-лоша година на Кризата.

Протестните лагери бяха чергарски стан от навеси, палатки, колиби от картон и щайги, и изнемогваха в зноя на най-горещото лято в историята на Вашингтон. Тук-там имаше импровизирани градини, които се бореха с жегата, за да родят недоразвити домати и царевица. Жените къпеха децата си в корита с вода от реката. Тълпата не бе нито необуздана, нито заплашителна.

Докато минаваха покрай мизерните лагери, Кигън осъзна колко лесно би могъл да бъде един от тези нещастници. Джоко Нейлс, който го бе докарал във Вашингтон със скъпия си „Пиърс Ероу“, не се сдържа и възкликна:

— Господи, Франки, това са нашите момчета. Ние се бихме заедно. След като нещата са толкова лоши, защо не им платят?

— Не си ли чул? — отговори Кигън. — Хувър казва, че кризата била свършила. Иска да си отидат вкъщи и да умрат от глад далече от очите му.

Най-лошото бе, че повечето от тях нямаха дори къщи, да не говорим за работа. През това най-ужасно лято в историята на нацията имаше тринадесет милиона безработни. Процентът на самоубийствата бе три пъти по-голям от нормалния. А президентът на САЩ, — Хърбърт Хувър, продължаваше да проповядва изопачената си и нелогична доктрина за икономическото съживяване на Америка, която „гангстерите и сухият режим“ били превърнали в полесражение, но семейството щяло да я възкреси. Хувър, разбира се, не говореше за семействата, които бяха изгубили работата си, домовете си и достойнството си в отчайващата фалирала икономика, изкована от арогантни милионери, а за „почтените семейства“, които все още имаха работа, които имаха достатъчно пари, за да се издържат, и седяха вечер до радиоприемниците си да слушат „Джек Амстронг, момчето на цяла Америка“ и „Малкото сираче Ани“ и които всяка неделя ходеха на църква със своите фордове и шевролети.

Благополучието в съзнанието на Хувър и подобните му бе пряко свързано с онези, които работеха и си плащаха данъците и ипотеките, но не и с онеправданите, загубили всичко поради оргията на древните удоволствия, рекламирана от националните ръководители на индустрията и поведена от предшественика на Хувър, Калвин Кулидж, който проповядваше, че „благоденствието е постоянно“. Това, разбира се, бе лъжа и Кулидж, предвидил настъпващото бедствие, реши да не се кандадатира за втори мандат през 1922 година и остави Хувър се превърне във виновника за най-голямата криза, описана в историята. Осем месеца след като Кулидж се оттегли от длъжност, картонената къща се срути.

— В страната цари дяволска бъркотия, Джоко — каза Кигън. — Благославяй късмета си.

По време на вечерята Кигън се въртеше неспокойно, докато слушаше как Бретъл възторжено критикува „комунистите, лагеруващи на поляната пред Белия дом“ и декламира фрази от типа: „Защо не си намерят работа като всички свестни хора“, въпреки че лично той беше наследил парите си и никога през живота си не бе работил. Бретъл наговори куп глупости за обстановката в страната в стил, типичен за възгледите на онези, които всъщност бяха извлекли полза от кризата.

— И тези проклети ветерани да вървят по дяволите! — възкликна разпалено Бретъл. — Да се махат оттук и да си намерят някаква работа. Да дадат своя дял.

— Недей така, Чарли — каза Кигън. — Те не са симуланти. Просто не могат да си намерят работа, за Бога. Трябва да имаш диплома от колеж, за да започнеш работа дори като пиколо в асансьор. От началото на годината четвърт милион души са си загубили домовете.

— И пет хиляди банки пропаднаха заради това! — остро отвърна Бретъл. — Хората не си изпълняват задълженията. Господи, единадесет милиона фермери обсаждат банките и застрахователните компании с проклетите си пушки и отказват да си изплащат ипотеките, представяш ли си?

— Да, и горят зърното, понеже е по-евтино от въглищата, и убиват добитъка си, понеже не могат да го изхранват — каза Кигън. — Ти не можеш да ги разбереш, защото никога не си бил разорен. Но ще го усетиш някоя сутрин, когато се събудиш и се учудиш защо в бърканите ти яйца няма шунка.

— На чия страна си всъщност? — наежено попита Бретъл.

— Не знаех, че това са различни страни.

— Хувър вече контролира всичко — каза един от гостите, млад мъж, облечен в раирано сако и с твърда сламена шапка. — Четохте ли тази сутрин „Хералд Трибюн“? Брутният национален продукт се е увеличил, икономиката се подобрява…

— Това са глупости и вие го знаете много добре. Съпругата на Бретъл ахна.

— Съжалявам — каза Кигън. — За момент забравих къде се намирам.

— Типично — изръмжа Бретъл.

Кигъл взе един следобеден брой на „Стар“ от съседната маса и го вдигна така, че всички да го виждат.

— Ето го нашия велик президент с целулоидна яка и обувки с копчета да разправя на един взвод момичета скаути колко добре вървят нещата. „Никой никога не е умрял от глад в тази държава“, казва той. После обръщаме на тази кратка информация от три реда на двадесет и шеста страница. — Кигън я прочете съвсем бавно: — „Службата по благосъстоянието в Ню Йорк Сити съобщи днес, че двадесет и девет души, повечето деца, са починали от недохранване“. — За момент млъкна, после попита: — Вие коя страница на вестника четете?

Настъпи моментно смущение, после Ивлин Бретъл каза неприязнено:

— Е, това е твоят Ню Йорк Сити.

Една млада жена сви претенциозно рамене и изцвърча:

— Това е от стоковия пазар. Прекалено много хора играят на стоковият пазар, без да разбират нищо.

— Точно така, мила — каза Бретъл самодоволно. — Слушай, Франсис, инвеститорите са загубили седемдесет и четири милиарда долара на стоковия пазар, а това е три пъти повече от военните разходи. И почти всичките са глупаци от богатата средна класа, които изобщо не би трябвало да се занимават с това.

— Но по този начин те подпомагат хора като вас, нали, Чарли?

— Почваш за говориш като проклет болшевик.

— Старата песен! — контрира Кигън. — Щом не мислиш като мен, значи си червен.

— Все пак, това е естествен процес, по дяволите — отбягна забележката Бретъл. — Светът преминава през тези етапи на всеки тридесет, четиридесет или петдесет години. Намалява се гъстотата на населението. И се отърваваме от слабаците.

Нямаше значение, че много от фалиралите бяха банкери, брокери от техния ранг — факт, който ясно се виждаше от броя на меките шапки и едноредни палта на опашките пред безплатните кухни. Възгледите на Бретъл бяха типични — богатите да „разредят“ слабаците от утайката. Така че Кигън потисна презрението си. Нямаше смисъл да спори с гостите на Бретъл. Те защитаваха твърдото становище на ситите спрямо гладните.

Към девет часа обаче чу непогрешимият звук от стрелба. Няколко минути по-късно сладкият, парещ мирис на сълзотворен газ заплува през реката, после се чуха други звуци: далечни писъци, цвилене на коне и странно тракане — на танкови вериги по калдъръм. Нощта се освети от десетки пожари.

— Господи, започва се! — извика Бретъл. — Най-после Хувър ще изхвърли тези копелета.

Компанията се струпа край парапета на яхтата; всички се оглеждаха в нощта да видят поне част от битката. Една яхта ги заобиколи и някой извика:

— Хей, Чарли, вече пресичат моста на Единадесета улица!

Бретъл веднага заповяда на капитана да спусне яхтата по реката към моста. Присъединиха се към другите яхти и увеселителни лодки, скупчени до брега, за да наблюдават безплатния спектакъл. На моста един майор на име Айзенхауер бе заложил картечници, за да отреже пътя на бившите войници към града. Друг майор, на кон, с револвер със седефена дръжка, заповяда на хората си да полеят с бензин мизерното селище на брега на Анакостия и да го запалят. Пламъците се разгоряха към черното небе и мъже на коне с размахани саби галопираха пред пращящия ад. В нощта избухнаха бомби със сълзотворен газ, жени и деца бягаха с писъци.

Кигън изведнъж почувства непреодолимо желание да разбере на място какво става. Стоеше на палубата на яхтата ужасен от това, което армията правеше с неговите бивши другари по оръжие, и си припомняше времето отпреди четиринадесет години, когато той бе само една малка част от катастрофата, довела до всичко това.

Сега, сега трябваше да е тук Бърт Радмън и да опише с пълен размах този погром. Дали невероятното нападение над ветераните се провеждаше в целия град, или това бе изолиран случай на насилие? Просто трябваше да разбере.

— Така им се пада на тези комунисти — гордо оповести Бретъл и се удари по бедрото.

— Те не са комунисти, те са ветерани от армията! — викна ядосано Кигън и настоя да го свалят на кея с лодката.

Джоко го откара до главния лагер на ветераните. По улиците бяха разпилени метални кутии от сълзотворен газ, парчета брезент и картони. После, докато минаваха покрай близкия опустял парк, Кигън му каза да спре.

Слезе от колата, хвърли си сакото и вратовръзката и тръгна по склона към останките на един лагер. Всичко беше опустошено — нищо не бе останало несъборено и несчупено.

Един мъж с дрипава армейска риза, инвалид без дясна ръка, вдървено се клатушкаше към него, препъвайки се в останките от лагера. Силуетът му се очертаваше на фона на пожарите в близкия главен лагер. Той спря за момент, погледна втренчено парцаливия надпис „Мир на този дом“, който се развяваше на един строшен кол от палатка, после продължи през развалините.

По покритите с мърсотия бузи на мъжа се бяха стичали сълзи — сигурно от газа, а на ризата му бяха забодени Орден за храброст и Сребърна звезда. Той се препъваше в руините на лагера и мрачно оглеждаше разрушените палатки, изгорелите навеси, останките от кокошарници, отъпканите градини, счупените куфари и разхвърляните навсякъде парцали. Ровеше из по-големите купчини и викаше:

— Томи! Томи, момчето ми, аз съм, баща ти.

Почти се блъсна в Кигън — толкова бе погълнат от претърсването на развалините.

— Какво правиш тук бе, конте? — попита мъжът. Гласът му се изпълни с омраза.

— Изглежда като Аргона в деня след битката — тихо каза Кигън.

— Бил ли си там? Кигън кимна.

— Същото като тук — горчиво каза мъжът, после забръ-щолеви почти несвързано: — Победихме с почести… какъв срам, те опозориха знамето и армията… тази дебела свиня в Белия дом и неговият сводник Макартур. Това е парад, каза момчето ми, Томи, днес следобед и всички се вдигнахме на Пенсилвания Авеню и стояхме там, и гледахме парада на армията, и дори ги приветствахме… и после… после те се спуснаха срещу нас, срещу нас с кавалерия и цял батальон картечари. Видях и знамето на 34-ти пехотен полк, моето собствено поделение, и те бяха с турени щикове… ох, по дяволите, какво стана… всички мислехме, че е някакъв парад и армията идва да ни подкрепи, и някои даже им се радваха. Господи, човече, ние нямаме пушки, нямаме щикове, нито коне, а те имаха танкове, за Бога. С танкове срещу нас! И изведнъж онова копеле се изправи на седлото и заповяда атака. А, това мръсно копеле, дето сигурно играе поло, това конте Патън, с проклетите си пистолети със седефени дръжки! Да заповядва на войниците. На войниците! Нашите собствени другари да ни секат със саби, като жито по жътва, да тичат срещу нас сякаш сме прасета в кочина… видях как промушиха две момчета колкото моя Томи и прегазиха поне пет жени с конете… жени и деца умряха тук днеска… едно бебе лежи ей там, мъртво, задушило се от газа, по дяволите, Господи, по дяволите! Трябва да намеря жена си и сина си, той е само на седем години и хукна, когато те се втурнаха срещу нас с гадните си коне. Търсеше кучето си. Ема тръгна след него, и ги загубих и двамата в пушека и тъмнината… Ох, проклети да са, проклети да са тия копелета! Те опозориха знамето и всеки човек, който е вдигал оръжие да го защити, всеки човек, който е достоен за страната си и гордо е носил униформата. Плюя ви на знамето, мръсници, никога вече няма да мога да му отдам чест, без да ми се къса сърцето. Срам, срам…

Мъжът отмина в мъглата. Продължаваше да бръщолеви яростния си монолог, само от време на време се чуваше как вика жена си и сина си.

Синята мъгла на сълзотворния газ опари очите на Кигън и кожата по ръцете му. Той видя Патън на фона на оранжевото небе — само през една пресечка, на бял кон. Яздеше през развалините и хвалеше мародерите си: „Добра работа“, „Браво, момчета“. Кигън се върна при колата. Джоко Нейлс се бе облегнал на предната броня, от очите му течаха сълзи.

— Просто не мога да повярвам — изохка той. — Нали се бихме рамо до рамо с тия момчета, Франк.

— Знам, Джоко, знам — отговори Кигън. — Да се махаме оттук.

Върнаха се в хотела, почти не спаха и още преди зори поеха обратно към Бостън. В първите лъчи на зората главната магистрала, излизаща от Вашингтон, изглеждаше като полесражението при Гетисбърг или Атланта. Жени, деца, дрипави мъже, объркани и покрусени, пъплеха по асфалтовата настилка на магистралата: безброй скитници, които нямаха къде да живеят и какво да ядат, които нямаха дори надежда, се бяха впуснали в безцелното си пътуване за никъде. Дори нямаха домове, където да се върнат. Под всеки мост и край всеки железопътен център имаше парцаливи Хувърградове — селища от палатки, пълни с обикновени хора, които пътуваха с железниците от един отчаян лагер в друг в търсене на надежда; хора, загубили вяра в институциите, банките, производителите, застрахователните компании и водачите си.

Спряха за бензин и Кигън купи един сутрешен вестник с надеждата да намери някакъв смисъл в трагичния развой на нощните събития, както го бе намерил веднъж в статията на Бърт Радмън за Бело Ууд. Надяваше се да разбере чия заблудена глупост е изпратила армията срещу тези мъже, които веднъж вече бяха погледнали смъртта в очите заради знамето на родината си. Но репортажите бяха частични, неубедителни и неточни. На първата страница Хувър поздравяваше Макартур за това, „че ни избави от обсадата на Вашингтон“ и по-надолу заявяваше: „Пазете се от тълпата тя разрушава, тя консумира, тя мрази — но никога не гради“.

Кигън смачка вестника и го хвърли на пода.

Когато стигнахме в Ню Йорк, отидохме с колата направо в предизборния щаб на Рузвелт и му додписах чек за двеста и петдесет хиляди долара. И след една седмица напуснах Щатите и оттогава съм тук. — Той спря за момент и загледа двойката лебеди, които плуваха към тях.

— И сега ти е мъчно и искаш да се върнеш у дома — каза тя. — Ти не си се отказал от Америка. Но много хора тук също не са се отказали от Германия.

Той кимна бавно и каза:

— За теб това е важно. Но, Джени, ти трябва да живееш. Хората все още се влюбват, женят се и си имат деца. Хитлер не може да спре това. Политиката и любовта нямат нищо общо. Те са като маслото и водата. Тук става опасно и това е още една причина да се махнеш. Омъжи се за мен, мила. Ела в Америка. Нека опитаме. Когато нещата тук се уталожат, ще се върнем.

— Аз те обичам — заекна тя, — но… но…

И спря. Опитваше се да подреди всички нишки на дилемата си. Кигън усети смущението й, пресегна се и я погали.

— Забрави за това. Виж лебедите. Лебедите бавно плуваха покрай тях.

— Знаеш ли, че лебедите пеят само когато се любят и когато умират?

— О, сега го измисли! — възкликна тя.

— Абсолютно вярно е — каза той и сложи ръка на сърцето си. — Затова наричат последните думи на умиращия човек неговата лебедова песен.

Тя също сложи ръка на гърдите му и за момент по лицето й пробяга страх. Той се наведе и я целуна. Устните й, меки и пълни, бавно се разтвориха и езикът й погали долната му устна.

— Не се бой — прошепна Кигън. — Ние няма да изпеем лебедовата си песен.

20.

Тази година пролетта дойде рано, донесе топлина след зимните снегове, така необходимия дъжд и прерийни ветрове с дъх на мед, които подтикваха първите кълнове на житото и царевицата да се покажат от земята; и обещанието, че 1934 година, както и предишните пет години, ще бъде плодородна. Някога земя на индианците делавари и потаватоми, централните равнини на Индиана бяха изключително плодородни, прочути бяха и с големите си прасета, с които местните хора се гордееха с право. Това бе сладката земя на Бут Таркингтън и Джейми Уитком Райли, земя, населена с шотландски и германски потомци, които с голяма неохота признаваха, че Коул Портър, авторът на „мръсни“ песни за неприличните представления в Бродуей, също е от техния щат.

На шосе номер 36 имаше малка табела, която гласеше: „Дрю Сити, Индиана. Основан 1846 година. Дом на 2162 щастливи хора“. Отдолу бе добавено „и един начумерен старец“. На трийсетина метра след нея имаше пътепоказател със стрелки, насочени на северозапад към Чикаго, отдалечен на сто и четиридесет мили, към Саут Бенд на седемдесет и една миля на север и към Индианаполис на седемдесет и две мили на юг.

Дрю Сити бе типичен средноамерикански град на североизточния бряг на река Уобаш по маршрута на Или-нойската централна железница и бе горд с наследството си — битката за Типекану, състояла се близо до Лафайет, на около двадесет мили оттук. Градът бе заобиколен от плодородни, буйни поля с жълто жито, сочна царевица с човешки бой и градини с най-сладките домати в страната, ако се вярваше на приказките на фермерите в събота пред железарския магазин на Джейсън или в парка на една пресечка от съда, където те се събираха веднъж седмично, за да си разменят лъжи и клюки. В града, който беше една трета католически, а останалите му жители бяха лютерани, протестанти и презвитерианци, имаше четири църкви. Имаше две еврейски семейства и нямаше никакви цветнокожи. На няколко мили източно от града живееше малка общност евангелисти.

Главната улица — всъщност доста тясна, беше самото шосе номер 36. Останалите бяха павирани само покрай нея, а в края на града, на брега на реката, имаше малък парк, колкото бейзболно игрище, с половин дузина огнища и няколко дървени маси. Илинойската централна железница минаваше оттатък реката и влизаше в града чак в западния му край. Нито изолиран, нито до главните пътни артерии, Дрю Сити беше относително благоденстващ град, тъй като допреди да усети жилото на кризата пет-шест години бе имало добра реколта и двете индустриални предприятия, мелницата, разпределителната гара за Илинойската централна железница и фабриката за обувки бяха преживели опустошителното въздействие на кризата почти незасегнати.

В Дрю Сити нямаше нищо необикновено или уникално. Той беше обикновен малък американски град от хоросан, тухли и дърво, клечащ в равнините на северна Индиана. Обикновени бяха и жителите му, които имаха същите болки, проблеми и малки победи, както другите хора от всеки друг град с неговата големина. Центърът бе съвсем малък, с двуетажни тухлени постройки. На първите етажи имаше магазини, а над тях — канцеларии и кабинети. Доктор Кимбърли, градският лекар, беше над млекарницата, а доктор Хендкрафтър, зъболекарят — отсреща над галантерийния магазин на Брофи. Градският адвокат Уилям Хортън, който пиеше много, беше над универсалния магазин на Аарон Мур и на табелката му пишеше: „У.Б.Хортън, адвокат“, и на долния ред: „Завещания — Разводи — Тъжби“. Офисът на Хортън бе идеално разположен, тъй като той винаги започваше деня в магазина отдолу, прегърбен над една от кръглите маси до тезгяха — лекуваше махмурлука си с газирани напитки и черно кафе.

Градът си имаше своя дял нехранимайковци и ексцентрици, но бе избегнал моралното падение и увеличението на алкохолизма и хазарта, стимулирани от двадесетте години на века и кризата. Когато „Литерари Дайджест“ писа, че седем от всеки десет души, по равно разпределени по пол, били имали контакти преди женитбата, това предизвика шок в нервната система на града и стана обект на дискусии, водени шепнешком в козметичния салон на Милдред Константин и на седмичните игри по бридж, понеже галенето на задната седалка все още се считаше за грях и увертюра към извънбрачно забременяване, и дори по-лошо, аборт — една дума, която никога не се изговаряше на глас публично.

Вярно, на учителите и полицията плащаха с чекове — най-обикновени разписки, всъщност нещо като полици от градските работодатели, едно съобщение, че ще им бъде платено, когато нещата потръгнат, но тези разписки се уважаваха навсякъде в града. Банката беше оцеляла от краха и в града имаше само едно самоубийство: един счетоводител от железницата се бе отнесъл безотговорно със средствата на компанията и кризата го помете. Той бе отишъл край реката, бе изпил бутилка домашен джин, купен от магазина на мис Белинда Алърди, и си бе пръснал черепа.

— Тук никой досега не е скочил от прозореца — похвали се веднъж Бен Скоби, президентът на банката.

— Защото най-високите сгради в града са двуетажни — каза дъщеря му Луиз.

— Е, имаме си и водна кула — противопостави се Бен. — Ако човек наистина е решил, може да се изкачи там и да скочи.

Скитниците все още идваха на задните врати и търсеха някоя случайна работа, за да спечелят някоя монета или парче хляб. Но както в повечето малки градчета в Америка, с тях се държаха прилично, а понякога дори им намираха работа на полето или в железопътните складове. Шефът на полицията не търпеше Хувърлагерите и когато скитниците все пак започнаха да се заселват около гарата, бързо ги прогони. Насилието в Дрю Сити беше фактически непознато, с изключение на някой бой с юмруци, заради някоя напета хубавица по забавите, и шефът на полицията Тайлър Огълсби, който бе едновременно и кмет, често лежеше нощем в леглото, слушаше печалната въздишка на товарния влак в десет часа, който тракаше по релсите на път за Лафайет, и тайно благодареше на щастливата си звезда, че за дванадесет години никога не е вадил пистолета си от кобура, освен да го почисти.

Всичко това обаче скоро щеше да се промени.

Когато Фред Демпси се премести в града от една банка в Чикаго, Луиз Скоби беше висока, слаба, кокалеста млада жена с вързана на две опашки сламеноруса коса, което правеше мрачните й черти да изглеждат още по-строги. Криеше разкошната си фигура под широки памучни рокли и никакъв грим не омекотяваше изгорялото й от слънцето и обрулено от вятъра лице. Приличаше на едновре-мешна заселничка — дръзка жена със строго лице и официални обноски; в града я смятаха за надменна.

Но скоро след като Фред дойде в банката, в Луиз започнаха да се долавят промени. Дребни, по една на месец. Тя започна да маже устните си с вазелин, после да се пудри, съвсем леко, започна да си скубе и веждите. Подстрига си косата по-късо, после още по-късо и накрая я накъдри.

При случай, например на танци в събота вечер в Организацията на Младите християни, се появяваше в копринени рокли и спортни пуловери, които подсказваха, че в нея се крие нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Но най-голямата промяна не бе във вазелина, коприната и прическата, а в чертите й. Те станаха по меки — тя все по-често се усмихваше. Фред Демпси бе разпалил в Луиз Скоби огън, очевиден за хората в Дрю Сити. Тя най-накрая бе открила мъж, който да съответства на високомерните й норми.

Демпси бе висок, мускулест, скромен мъж с оплешивяващо чело, започваща да побелява коса и стоманеносиви очи, оградени от тънки очила с телени рамки. Дебелият му посребрен черен мустак подсказваше възрастта му и въпреки че той никога не говореше за годините си, в града се знаеше, че е на четирийсет — почти идеалната възраст за Луиз Скоби, която скоро щеше да стане на двайсет и пет. Демпси бе приятен мъж, добре образован и начетен, и бързо се издигна в банката от помощник-касиер в менажер по заемите, понеже си направи труда да опознае хората от Дрю Сити и да стане банкер-приятел, а не плашещо страшилище за хората, когато трябваше да вземат заем, за да си купят нов плуг, хладилник или автомобил. Демпси беше симпатичен и дори когато връщаше някого, го правеше със съчувствие и му предлагаше да опита отново след няколко месеца.

Освен това прекарваше доста време с малкия Роджър Скоби, сякаш момчето бе негово собствено. Роджър вече не беше чувствителното, затворено в себе си дете, което едва промърморваше „Здравей“ и гледаше в краката си, а се бе превърнал в типично палаво седемгодишно момче, като част от заслугата бе на Демпси, понеже Бен Скоби може и да беше приятен мъж, прям и честен, човек, за когото е измислен изразът „солта на земята“, но никога не бе отделял достатъчно време на сина си. Бен боготвореше и двете си деца и въпреки че му трябваше почти година, за да се съвземе след смъртта на жена си, се бе възстановил само за да потъне в скучната еднообразна рутина на банката. Беше тайно доволен, когато Фред и Луиз започнаха да се срещат. Бен Скоби усещаше със сърцето си, че не е честно да обременява младата си дъщеря със задължения, които нормално ангажират майката. Тя беше прекарала доста години под това иго и Фред Демпси, изглежда, бе възпламенил отново нейния младежки дух. За Бен Скоби и за целия Дрю Сити Демпси изглеждаше идеалната партия.

Луиз бе посветила съботите на Роджър, за покупки и да си направи косата. И на Фред Демпси. Въпреки че Скоби живееха на по-малко от миля от центъра, на Роджър му бе разрешено да ходи там само в събота и при специални случаи, понеже според баща му това бе достатъчно изкушение за едно седемгодишно момче. Така че ходенето до центъра винаги беше изключително преживяване. Малкото момче усещаше чувство за сигурност да знае, че седмица след седмица всичко ще си е на същото място, непроменено. Е, почти всичко. От време на време се отваряше нов магазин или някой от старите сменяше собственика си, както новият „Пет и десет цента“ на Улсуърт. Управителят — казваше се Джери — се беше върнал от Изтока миналата есен и беше подарил на Роджър едно хвърчило, което идваше чак от Япония, а после бе поф-лиртувал с Луиз. Роджър бе достатъчно голям, за да разбира какво става. А сестра му беше достатъчно учтива, но даде да се разбере, че нейният избор е Фред Демпси. Все пак Роджър задържа хвърчилото и веднъж в парка Джери му помогна да го вдигнат чак до небето. Роджър харесваше младия управител, но не чак толкова, колкото Фред. След Пол Силвърблат и Томи Нютън Фред беше най-добрият му приятел. Освен това Фред и Луиз ходеха стабилно и Фред работеше в банката на баща му, така че всичко бе идеално. Предаността на Роджър не зависеше от никакви хвърчила.

Всяка събота Луиз и Роджър ходеха в центъра заедно. Той си мушкаше ръката в нейната и винаги успяваше да я преведе покрай бензиностанцията и гаража, на чийто под бе разлят бензин и масло. Бензиностанцията го плашеше, въпреки че не знаеше защо. Не беше заради купчината гуми или шишетата автомобилно масло върху изкривените лавици, или остратата миризма на бензин, натежала във въздуха. Плашеше го работният канал. Имаше някакво лошо знамение, нещо опасно и тайнствено в подобната на гроб дупка в пода. И той тайно се възхищаваше на Франки Балфър, чийто баща бе собственик на бензиностанцията, понеже беше на седемнадесет години и слизаше в страшната дупка само с едно фенерче, и работеше по автомобилите. Роджър стоеше до гаражната врата и наблюдаваше с широко отворени очи, слушаше тракането на гаечните ключове и съскането на въздушния маркуч, докато Франки се ровеше в металните търбу-си на автомобилите, клекнали точно над главата му.

Следваше млечният бар, съвсем нов, свърталище на по-големите ученици, защото само там даваха кока-кола. После идваше бакалницата на Отис Карнаби, месарницата на мистър Хобарт и читалнята „Християнско учение“. По-нататък бе закусвалнята на Барни Морън с мазните покривки и пейките със скъсан линолеум, която миришеше вкусно на силно кафе, палачинки и препечен хляб, а върху почернялата скара цвърчаха наденици и сланина. И най-накрая идваше банката на баща му, точно на ъгъла.

И точно срещу нея беше най-любимото място на Роджър, кино „Тиволи“, между книжарницата на старата мома госпожица Ейми Уинтрон и малкия универсален магазин на Лукас Бейли — дупка, пълна с памучно кадифе, сатен, копчета върху малки картончета, галоши, кройки на дрехи, престилки и целулоидни яки за ризи. Имаше и безвкусни играчки — червени вагони, картинни мозайки, марки за колекционерите, дървени свирки, но истинската съблазън за Роджър бе пълната с бонбони стъклена вит-ринка. Роджър обикновено харчеше там по една петцен-това монета — половината от седмичната си дажба. Гледаше съсредоточено подносите с ментолки и карамели, купчинките дропс, смукалките, спиралите от червен и черен небет-шекер, скъпите шоколадови бонбони и вафлите „Неко“ и с болка правеше избора си. Другата монета спестяваше за дневното представление в „Тиволи“.

Най-интересното място на главната улица беше салонът на Джошуа Халем, съседен на универсалния магазин. Той бе забранен за момчета под четиринадесет години, понеже тук се събираха мъжете да си разкажат последните неприлични истории и всяка втора дума беше псувня. Роджър и другите момчета се събираха под предния прозорец, напластен от годините с прах и мазнина, и надзъртаха вътре, към забранените зелени билярдни маси. Старият Халем, който бе загубил единия си крак във войната и имаше истински, ама съвсем истински дървен крак, винаги седеше на високия си стол — дървеният му крак стърчеше право напред, и надзираваше масите; а когато се мръщеше на момчетата и дяволски им намигваше, те се пръскаха като врабчета.

После идваше мебелният магазин на Исак Коен, мрачно и тясно помещение, пълно с маси, легла, матраци, люлеещи се столове, детски креватчета, всичките наблъскани наедно, а до него беше бръснарницата на Ник Константин, която миришеше на талк, прах и боя за обувки там Роджър се беше подстригал за първи път и оттогава ходеше веднъж месечно. Над нея, на втория етаж, беше градският фризьорски салон на Милдред, съпругата на Ник, а диагонално срещу банката беше „При Захария“ — занемарен хотел, където пътниците и търговските агенти можеха да пренощуват за два долара в кревати с провис-нали пружини. Единственият законен бар в града беше зад фоайето на хотела и там бе забранено за деца и жени.

Едно от любимите места на Роджър беше месарският магазин на Джеси Хобърт, понеже там беше видял първото „чудо“ в живота си. Мистър Хобърт донесе пилето някъде изотзад, където държеше в кафези кокошките и пилетата, и го вдигна, да го огледа Луиз. Пилето пляскаше с крила.

— Хубаво пиле — каза Хобърт. — Тлъсто. Като го оскубете, ще е поне две кила.

— Добро е — отговори тя и обърна глава, за да не гледа, а той завъртя пилето във въздуха, за да го омае, после го положи на дъската и — чоп! — отряза му главата с голямата лъскава секира. Обикновено след този момент Хобърт натикваше пилето с врата надолу в една кофа, докато спре да мърда, но в този ден то скочи — наистина скочи от ръката му и затича лудо край тезгяха, докато не падна в дървените стърготини на пода и Хобърт не го хвана. Луиз пребледня и излезе навън, и после разправяше, че й се гадело, докато го готвела. Роджър обаче бе на седмото небе. Това бе един от най-вълнуващите му спомени.

Момчето си умираше да описва случката с обезглавеното пиле на татко Скоби и по-късно на Фред. Навеждаше глава към гърдите си, пъхаше ръце под мишниците си, тичаше из кухнята и се блъскаше в мебелите, както бе правило пилето. После махаше с ръце като с крила и хъркаше, сякаш се задавяше с кръв, а накрая падаше на пода на кухнята и риташе на умряло. Татко му му беше обяснил, че това били рефлекторни действия и че пилето всъщност вече било мъртво, но от това историята ставаше още по-интригуваща.

И точно тая събота, когато отидоха на пазар и след като бе мислил две години върху случката, Роджър събра кураж да поиска повторно представление и извика:

— Пусни го на пода, та да потича!

Хобърт спря да върти пилето, а Луиз веднага го смъмри:

— Роджи! Как може такова нещо! Да не сте посмели, мистър Хобърт! Роджи, излез навън и чакай там.

— Ама, Луизи…

— Веднага вън!

Фред седеше на пейката пред железарския магазин, както всяка събота сутрин, и си говореше с кмета Огълсби. Роджър изтича при него по напечения тротоар и се оплака:

— Уизи не дава на мистър Хобърт да направи фокуса с мъртвото пиле.

— Лошо — каза Фред съвсем сериозно. — Само гледа да ти развали удоволствието.

— Фред! — Луиза вече бе дошла при тях. — Не говори така на детето.

— Виж сега, Роджи, предлагам ти да идем в магазина за млечни продукти и да си вземем по една сода, докато Уизи си направи косата — пак така сериозно продължи Фред, уж без да й обръща внимание. — И щом свърши, ще идем при Барни и ще си вземем хот-дог и ще те оставя за дневното представление в „Тиволи“.

— Ура! — викна Роджър и дори подскочи, въпреки че съботната програма бе все същата през последните шест месеца, и погледна към афиша на „Тиволи“. Джони Вайсмюлер в „Тарзан — Човекът-маймуна“ и четвъртата част на „Експрес «Ураган»“ плюс добавка, което означаваше и анимационен филм.

— О, Господи — прошепна той. — Тарзан! Луиз завъртя очи.

— Това е история за джунглата — каза Фред уверено. — С много диви животни.

— Гледала съм го, Фред — каза Луиз престорено сърдита. — Добре. Ще свърша с покупките и ще вземем пилето след представлението.

— Ура — викна пак Роджър, после се надигна на пръсти и прошепна в ухото на Фред. — Може ли да идем и до мистър Бейли?

Фред му намигна и кимна.

Съботните следобеди бяха времето на Фред и Луиз. Те оставяха Роджър на дневното представление и разбираха точно кога ще излезе, после отиваха до къщата й, взимаха нейния буик и караха до къщата на Фред. Тя беше една от малкото, които имаха гараж, при това залепен за нея, и можеха да влизат и излизат, без съседите да ги видят. Фред често вземаше на заем буика на Луиз и го миеше на алеята, така че никой не му обръщаше особено внимание, когато се прибираше с него. В събота Луиз сядаше на пода до предната седалка и се кикотеше на криеницата, която играеха, за да надхитрят местните клюкари.

Съботните „партита“ бяха негова идея. Роджър обикновено срещаше в киното Пол и Томи и се бавеха, а това им осигуряваше два часа заедно. Щом стигаха в къщата, те се любеха буйно и жадно. Тази събота не бе по-различна. Свита на пода на колата, Луиз пъхна ръка между бедрата му и започна да го гали.

— Какво стана със срамежливата госпожица, която срещнах преди девет месеца? — подсмихна се Фред.

— Тя откри какво значи думата любов — каза Луиз и потърка глава в крака му.

— И какво означава тази дума?

— Да си правиш удоволствието. Да ти е хубаво. Демпси бе отбягвал близостта на Луиз няколко месеца, но накрая се предаде. Роджър бързо го прие, дори станаха приятели, понеже момчето нямаше нищо против връзката на Демпси и Луиз. В такъв малък град обаче имаше опасност женитбата да стане неизбежна, така че Демпси се застрахова още отначало — никакъв брак.

Мисълта за женитба не го привличаше. Щеше да мисли за това, когато му дойдеше времето. От друга страна, Луиз се беше оказала буйна и страстна любовница.

Щом влезеха в къщата, в нея сякаш се освобождаваше някакъв демон. Вярно, тя беше потискала желанието си години наред като бе играла ролята на майка и сестра на Роджър и на добра дъщеря и прилежна домакиня за баща си, при това никой от мъжете в града не я привличаше, защото тя познаваше повечето още от дете. После в живота й се появи Фред Демпси. Беше съвсем естествено баща й да покани новия си служител на вечеря вкъщи и Роджър не бе единственият, който се бе привързал към него още от първото му идване. Но той беше срамежлив самотен мъж, не излизаше никъде, само веднъж месечно ходеше с автобуса в Чикаго да посети болната си майка и рядко говореше за себе си. Говореше предпазливо и уклончиво, но когато ставаше дума за изкуство, книги, театър или музика, се разпалваше и тя веднага го хареса, защото усещаше в него същите потиснати чувства, които таеше още от пубертета.

За пръв път се бяха любили на задната седалка на буика зад гарата. Седмици наред се въздържаха, но галенето им ставаше все по-страстно всеки път, когато бяха сами — пипаха се, изучаваха се и се забравяха в екстаза на опознаването. И най-накрая тя предложи да смъкнат седалките и щом той затвори вратата, си разкопча блузата, оголвайки едрите си гърди за жадните му целувки. А той я опипа, свали пликчетата й и насочи ръката й към себе си. Всичко стана толкова устремно, че тя все още си спомняше само отделни моменти. Помнеше само, че той беше много внимателен и нежен, че й беше хубаво и че почти беше припаднала, когато получи първия си оргазъм.

В момента в който влязоха в къщата, тя си свали блузата и каза:

— Хайде да се изкъпем заедно! Цяла седмица мисля за това. И го поведе към банята на горния етаж.

В банята той започна да я съблича, да гали плоския й корем и да дразни гърдите й, а тя нетърпеливо му свали панталоните. Той я привлече към себе си.

— Тук, тук, искам тук — задъхано каза тя и той я повдигна на ръба на мивката и я гали, докато тя запъшка и се стегна, и когато извика, влезе в нея.

Демпси лежеше по гръб със затворени очи. И двамата бяха голи. Луиз седеше с кръстосани крака на леглото и свиваше две цигари — Фред предпочиташе тютюна „Принц Албърт“, купешките му бяха силни.

— Чудесно — каза той. — Ставаш експерт по всичките ми пороци.

Тя запали цигарите, задържа едната и сложи другата между устните му. Той дръпна дълбоко и издуха дима към тавана.

Нелош начин за прекарване на съботните следобеди.

— С колко време разполагаме?

— Четиридесет минути — каза тя.

— Има време за още веднъж набързо.

Тя го възседна, отърка зърната на гърдите си в неговите и прошепна:

— Не обичам набързо. После винаги искам още. Защо не идем на танци след вечеря и да си тръгнем по-рано? Можеш да помислиш за това по време на вечерята.

— Тази сутрин се забавих петнайсет минути в козметичния салон, защото всички искаха да чуят за „Антъни“ — каза Луиз, докато вечеряха. Тя беше първата в списъка за бестселъра, пристигнал преди няколко дни в градската библиотека. — И всички искаха да чуят за… — тя погледна към Роджър — … пикантните пасажи.

— Какво е пикатни пасажи? — попита брат й.

— Любовни истории — бързо отговори тя и той веднага изгуби интерес към темата, наведе се над тестето картинки от дъвка от поредицата „Полицаи и гангстери“ до чинията си и се оплака:

— Томи си има две картинки на Джон Дилинджър. Две! И една на Мелвин Първис. И иска пет мои картинки за единия Джон Дилинджър. Не е гот.

— Не е честно — поправи го Луиз.

— Така е в бизнеса, момчето ми — каза Бен Скоби. — Казват му закон за търсенето и предлагането. Той предлага, ти търсиш. И си мунти.

— И губиш — поправи го Луиз.

— И губиш — каза баща й намръщено.

— Ама той ми е приятел — възрази Роджър. — Нали и вие с Фред сте приятели с клиентите на банката.

— Различно е — каза Скоби и започна да обяснява за допълнителната гаранция, за лихвите и плащанията, но момчето бързо го отклони от темата и се върна на въпроса как да вземе картинката на Дилинджър от Томи Нютън, без да накърни собствената си колекция.

— Коя картинка е най-ценна? — попита Фред.

— Джон Дилинджър — каза Роджър. — Флойд Хубавеца е втора. Но не може да се мери с Джон Дилинджър.

— Лоша работа! — въздъхна Скоби. — Да си банкер, а синът ти да търси картинка с лика на най-големия банков крадец в историята. — Той поклати глава. — Накъде отива светът?

— Всичко е търсене и предлагане — отговори Роджър и всички се засмяха.

Вечерите у Скоби бяха от скучни по-скучни. Разговорите се въртяха около Рузвелт и как той щял да оправи икономиката, около беизболния сезон и местния панаир след две седмици, около това какво ли е замислила бандата на Дилинджър и дали Джек Шарки има сили да победи германеца Макс Шмелинг в шампионата по бокс в най-тежката категория — най-близката тема до Германия. В края на краищата Европа беше от другата страна на земното кълбо.

— Виж сега, Роджър — каза Демпси. — Тази събота и неделя ще ида до Чикаго да видя майка си. И може би ще мога да намеря един Джон Дилинджър.

— Ама наистина ли?

— Казах „може би“. Не ти обещавам, но ще проверя.

— Защо не вземеш буика? — предложи Луиз. — Няма да ми трябва утре. И ще можеш да се върнеш по-рано.

Демпси бръкна в джоба си и извади цигарените книжки. Роджър го гледаше с огромно внимание. Фред издърпа една тънка хартийка от пакета, сви я с показалец, изтърси малко тютюн, загъна го, облиза крайчеца на хартията и я залепи.

Когато Демпси извади запалката, Луиз протегна ръка и той я сложи в шепата й. Тя обичаше гладките й позлатени страни и я потърка с палеца си, прекара го и по уникалната вълча глава на върха, после я отвори и му запали цигара.

— Ще взема автобуса както винаги — каза Демпси.

Той си тръгна пеша за вкъщи в хладния пролетен дъжд и когато стигна Трета улица, спря срещу една стара викторианска къща, малко отделена от околните сгради. Сгушен под дъжда, с ръце, пъхнати в джобовете, той гледаше към салона на мис Бевърли Алърди. Пердетата както винаги бяха дръпнати и се чуваше силна музика — негърски блусове и много смях. Женски смях. Той се чудеше доколко ли далече стигат жените в този малък град. Не можеше да рискува да посети къщата. Докато стоеше, отново почувства познатия импулс, познатото напрежение в слабините си и започна да го обхваща гняв.

Бе измислил историята с болната си майка в Чикаго, когато познатото желание го обхвана за първи път, и оттогава вземаше автобуса за Чикаго в четири часа почти всеки месец, регистрираше се в хотел „Ендустър Бийч“ и наемаше услугите на най-скъпите компаньонки в Средния запад, момичета, които се съгласяваха да понасят садистичните му игри срещу добро заплащане. От няколко дни пак мислеше да предприеме това пътуване — изпитваше все по-голяма нужда да го направи.

Реши да повдигне отново темата за пътуването до Чикаго и да приеме предложението на Луиз за колата — разбира се, след разумен протест. Щеше да бъде интересно да обикаля улиците на Чикаго в търсене на нещо различно.

Докато вървеше към къщи в дъжда, Демпси си помисли какво бе научил за американците през деветте месеца, откакто бе дошъл в Дрю Сити. Те бяха великодушни. Добри приятели, когато те опознаят. И луди по капризите и прищевките. Обичаха спорта и развлеченията и превъзнасяха баскетболните играчи и филмовите актьори, дори богатите, и бяха напълно независими. Във всеки град говореха различно и беше невъзможно да си в крак. Всички ходеха на църква в неделя. Всички, изглежда, проявяваха необикновен интерес към времето. И цялата нация се събираше около радиоприемниците си всяка вечер.

„Но най-окуражаващото — помисли си 27 със задоволство — е, че са самодоволни.“

21.

Шосе 29 на щата Индиана представляваше дълга, тясна лента бетон, простираща се на юг от Логанспорт до Индианаполис под пустото заплашително небе. Един черен пакард бръмчеше към град Делхи. Петимата души в него бяха облечени в костюми и черни шапки с периферия, с изключение на мъжа, седнал отпред до шофьора. Джон Дилинджър носеше твърда сламена шапка — нещо като негова търговска марка.

— Не ми харесва как бръмчи тази кола, Ръс — каза Дилинджър на шофьора.

— Трябват й нови свещи и контакт, нов въздушен филтър…

— Стига глупости бе? — изръмжа от задната седалка Лестър Джилис, който сам се наричаше Големия Джордж, но бе познат по света като Нелсън Бебока. — Свещи-мещи, не ги разбирам тия работи и не ме интересуват.

— Всички ли помните плана? — попита Дилинджър и се обърна към тримата отзад. Те кимнаха уверено.

— Да го повторим ли още веднъж?

— Не, знам го, за Бога — каза Нелсън.

— Наистина ме нервираш, Лестър — каза Дилинджър.

— Не ме наричай така. Казах ти, обичам да ме наричат Джордж.

— Доста умно — засмя се шофьорът. — Предполагам, че ако името ти беше Джордж, щеше да искаш да те наричаме Пърси.

— Затваряй си устата.

— Добре, добре — каза Дилинджър. — Не се разправяйте. Имаме да вършим работа.

Нелсън се облегна и разтърси рамене. Избухливият му нрав се дължеше на комплекса му за малоценност още от малък — той беше нисичък, нямаше и метър и шейсет, и негодуваше от факта, че най-търсеният човек в цяла Америка е Дилинджър — по право той, Нелсън, би трябвало да е враг номер едно на обществото. Но неговата банда беше избита, а той не можеше да действа сам.

— Как така измисли този план? — попита той.

— Направи ми го един експерт.

— Кой?

— Хърман К. Лам.

— Кой? — попита Хомър ван Митър. Обаждаше се за първи път след закуската.

— Хърман Лам. Би трябвало да знаеш това име, той е бащата на съвременния банков обир. Тринадесет години е обирал банки преди да го хванат.

— Хайде де! — каза Ван Митър скептично.

— Къде го срещна? — попита Нелсън.

— Не съм го срещал. Помниш ли Уолтър Дитрих?

— Да. Вече се е оттеглил, нали?

— Спотайва се — каза Дилинджър. — Познавам Уоли откакто направих първият си удар в Мичиган Сити. Той работи с Хърман Лам цели тринадесет години. Тринадесет години, без да го хванат. Тайната на Лам беше планирането, изпълнението и бързината. Той взимаше в предвид всичко, правеше планове точно като моите и никога не се бавеше повече от четири минути. И винаги знаеше как да се измъкне.

Дилинджър беше среден на ръст, с оредяваща руса коса, сега боядисана черна, и високо чело. Хлътналите му сини очи бяха покрити от очила със златни рамки без лещи. И въпреки че бе прекарал болезнени часове да преправя отпечатъците от пръстите си с киселина, а на лицето си бе направил пластична операция, суетата му бе надделяла — Дилинджър беше мъж, който се харесваше на жените, и продължаваше да се перчи с тънките си мустачки, както и с вечната си сламена шапка.

Другите мъже в колата бяха Хари Пиърпонт, докаран изпит мъж, който обичаше да го наричат „Щастливеца“; Хомър ван Митър, който говореше много малко и се подвизаваше с Дилинджър най-дълго време; и Ръсел Кларк — слаб, суров мъж, който според някои приличаше на Чарлз Линдберг. Кларк беше бивш механик и чудесен шофьор.

Ван Митър, Кларк и Дилинджър бяха стари приятели. Нелсън се бе присъединил към тайфата по-късно и Дилинджър си имаше за него едно наум. Нелсън обичаше да убива и го бе правил много пъти, а това бе нарушение на неписания закон на Джон Дилинджър — никакви убийства. Досега Нелсън бе нарушил само веднъж правилото — беше убил един полицай, докато се опитваше да спаси Дилинджър от полицията. Така че Дилинджър трудно можеше да се оплаче.

— Та как се казваше този град? — понита Ръсел Кларк.

— Делфи — отговори Дилинджър.

— Е, сега го няма на картата, но утре ще се появи — засмя се Ръсел.

— Делфи — каза Пиърпонт. — Що за име е това?

— Гръцко — отговори Дилинджър.

— Как така са му сложили гръцко име?

— Убий ме, ако мога да ти кажа — рече Дилинджър и вдигна рамене.

— Какво става, по дяволите? — викна изведнъж Ван Митър.

На половина миля пред тях един войник бе спрял движението. Имаше поне десетина коли.

— Ах, мамка му… — изръмжа Кларк. Дилинджър погледна наляво и надясно. Пред тях покрай една нива се отбиваше черен път.

— Там — каза той. — Завий надясно, Ръс. Ръсел дори не намали.

— Завий надясно, ти казвам! Натам! По дяволите, Ръсел!

Кларк удари спирачки, гумите изсвириха пронизително, после колата зави по черния път и се задруса.

— Какво става, да не правят сбирка на ченгетата или нещо подобно? — каза Хомър.

— По дяволите, Хомър, млъкни. Продължавай да караш, Ръс. Просто продължавай да караш, сякаш сме нормални граждани.

— Господи, вижте пушека — каза Ван Митър. Гъст облак дим се извисяваше над града.

— Сигурно целият град гори.

— Голям късмет, няма що — обади се Хомър. Дилинджър грабна една пътна карта от таблото и я отвори.

— Къде сме, по дяволите — каза той и затърси с пръст по картата.

— Няма да успеем да се върнем на пътя.

— Ето ни — каза Дилинджър. — Всичко е наред. Завий наляво на следващото отклонение. Ще се върнем на магистралата южно от града. По дяволите, това е идеално!

— Това е поличба — каза Пиърпонт. — Щяхме да я оплескаме. А започна да вали.

— Още не сме свършили за днес — каза Дилинджър. — Имаме още време, а дъждът е хубаво нещо, държи хората вкъщи.

— Къде отиваме сега? На пикник? — ухили се Нелсън. Да, на пикник на около двадесет мили по-нататък.

Ще ни сервират чай и препечени филийки в другата банка.

— Каква друга банка?

— Вчера Хомър и аз огледахме три банки — каза Дилинджър. Ще оберем банка номер две. Вероятно също така тлъста. И е отворена до три часа в петък. Ще ги ударим в три без четвърт — след три часа вече ще е тъмно.

— Не ми харесва — каза Хомър ван Митър. — Казах ти, че тези градчета с по една улица за влизане и една за излизане, ме нервират.

— Проблемът ти, Хомър, е, че си един гаден обесник.

— Опитвам се да предвидя всичко, Джони.

— Искаш да направиш отново удар в голям град, така ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Опитахме в Чикаго и видя какво стана. Убиха Чарли, пречукахме оня банков служител и ме тикнаха в пандиза. Сега всички мислят, че съм убиец. Все аз опирам пешкира.

— Това е, понеже си известен, Джони — ревниво се захили Нелсън.

— Не искам да бъде обвинен в нещо, което не съм направил — остро отвърна той.

— Какво искаш да направя, да напиша писмо до „Нюз“ и да си призная? — засмя се Нелсън.

— По дяволите, Джони непрекъснато пише писма на вестниците — каза Пиърпонт. — Дори изпрати една книга на… как се казваше оня?

— Мат Лийч — каза Дилинджър гордо. — Капитан Лийч, шеф на щатския полицейски патрул на Индиана. Изпратих му едно копие от „Как да стана добър детектив“.

— Дяволски тъп номер, ако ме питате. Няма нужда да ги вбесяваме още повече — обади се Ван Митър.

— Виж, Хомър — отговори Дилинджър. — Не може да ги вбесим повече, отколкото са, и не могат да ни преследват по-ожесточено, отколкото го правят.

— Все пак се нервирам — каза Ван Митър. — Ще има много хора по улицата в петък следобед. Получават си заплатата и така нататък.

— Никой няма да пострада — каза Дилинджър категорично. — Всички ще легнат долу като взвод противотанкови бойци. Четири минути и сме на път към Индианаполис. Докато се съвземат и извикат момчетата от отдела за борба с гангстерите, ще бъдем на половината път. На федералните ченгета ще им трябват три-четири часа да отидат дотам от Чикаго.

— А щатската полиция? — попита Пиърпонт.

— Те не могат да си избършат носа.

— Не обичам малките градчета — промърмори Ван Митър.

— Да, ама банката си е банка и има само трима полицаи, включително шерифа.

— Аз съм „за“ — каза Кларк. — Вижте какво се случи с Чарли, като се забърка с момчетата от отдела за борба с гангстерите.

— Чарли беше глупак — каза Дилинджър малко нервно. — Да налети на Мелвин Първис, който си седи с автомата в скута. Слушай, този Първис не е обикновено ченге от отдела. Той е смахнат. Хувър му даде зелена улица да ни ликвидира. Не искам да си имам работа с такива хора.

Никой не се обади.

— Така че ще се придържаме към малките градчета с тлъсти банки.

— Може би трябва да се оттеглим — каза Пиърпонт.

— Ще вземем двеста долара, ако имаме късмет, и като ги разделим по равно ще искаш да се оттеглим, така ли? — каза Ван Митър и се засмя. — Ще отидеш ли в Рио с петдесет долара, Хари?

— Искам да кажа да направим една поредица. Да оберем четири-пет банки за един ден и да се оттеглим.

— Няма да стане — каза Дилинджър и поклати глава. — Ще даде време на Първис и момчетата му да ни хванат по маршрута. Удряй и бягай, удряй и бягай, това е начинът. Дръж ги вън от равновесие.

— Аз предлагам да влезем с гръм и трясък, да убием всеки, който мърда, и да си отворим пътя с куршуми. Да накараме всички да се напикаят от страх — каза Нелсън.

— Ще си държиш ръцете настрани от оръжието, чуваш ли ме, Лестър? — каза Дилинджър. — Това градче едвам диша. Няма да ни създават никакви затруднения.

— Знаете ли какво чух? — каза Пиърпонт. — Чух, че Първис винаги палел пура преди да тръгне след някого. Наричал я свещичка за рожден ден. Имал списък на двадесет и двама от нашите и разправял, че когато свещичките станели двадесет и две, щял да направи парти.

— Двайсет и две — каза Дилинджър. — Гледай ти!

— Сега си има отделение с картечници — каза Нелсън.

— Мотото му е „никаква милост“.

— Колежански хлапета — каза Дилинджър. — Подскачат цял метър, когато им проскърца обувката. Цялата работа с Първис е, че Флойд и бандата му убили един федерален полицай, когато претрепаха Джели Наш в Канзас Сити, и той излезе личен приятел на Първис.

— Какво искаш да кажеш с това „претрепаха Джели“? Те се опитваха да го спасят — каза Пиърпонт.

— Няма начин. Конко сам ми каза. Искали да се отърват от Наш, понеже ги топял. Обаче в пукотевицата освен Наш довършили и четири ченгета, включително оня тип.

— И това побъркало Първис?

— Така предполагам. На него фитилът му е къс.

— Е, няма да го палим тогава.

— Хубаво го каза, Хари — засмя се Дилинджър.

— Как се казва банката?

— „Ипотекираща банка и фермерски тръст на Дрю Сити“.

— Колко е голям градът?

— Около три хиляди души, повечето фермери. Банката е в центъра. Съмнявам се дали има и двеста автомобила.

— С какво ще ни преследват, с коне и каруци? — захили се Кларк.

— Да, като Джеси Джеймс — отговори Нелсън.

— Млъкнете и слушайте. Това е планът — каза Дилинджър, извади един лист със скица на банката и го вдигна да го видят всички. — Банката е на ъгъла, вратите гледат към пресечката, един вид двоен ъгъл. Гишетата са отляво, когато влезеш. Витрините са високи, така че ще използваме пирамида. Аз поемам вратата и секундомера. Взимайте двайсетачки и по-дребни, знаете колко трудно се прекарват стотачки сега. Хомър и Лестър ще слязат в трезора, Хари и Ръсел ще очистят гишетата. Ще минем през града веднъж за проверка, после ще оставим Лестър и Хари, после Хомър и мен. Ръсел ще паркира колата пред банката. И помнете, имате на разположение само четири минути.

— А пазачите? — попита Пиърпонт.

— В банката има само един старец.

— Той е на около седемдесет — каза Ван Митър. — Сигурно не вижда по-далеч от носа си.

— Полицейският участък е на две преки. — продължи Дилинджър. — Точно до вратата на банката има телефонна кабина, аз ще се погрижа за това. Ще инсценираме фалшив инцидент на магистралата, това ще накара шерифа да излезе от града. — Така че ще имаме двама полицаи и един дядка в банката. — Той се разсмя. — По дяволите, момчета, ще си имаме работа с намален състав.

Младият полицай спря пред банката и отърси дъжда от дъждобрана си, после влезе и представи седмичната си бележка на Демпси за подпис. Лутър Конклин беше местно момче, навремето играеше футбол в гимназията и после прекара две години в колежа. Беше ходил и войник осем месеца и всички в града бяха горди с него.

— Как си днес, Лутър? — попита Демпси, като слагаше подписа си на зеления лист хартия.

— Благодаря, добре. Чухте ли за пожара в Делфи?

— Не, кога се случи? Нощес ли?

Точно сега гори — каза Лутър. — Повикаха ни на помощ. Шерифът Билинг замина да провери нещата. Изгорял новият магазин.

— Е, надявам се да няма пострадали — каза Демпси.

Банковият касиер уважи бележката на Конклин и му отброи двадесет и пет долара. Лутър излезе от банката като ги броеше, а Демпси погледна часовника над вратата. Още десет минути и край на работното време. И ще бъде на път за Чикаго. Устата му започна да пресъхва, когато си помисли за пътуването.

Кларк бавно насочи пакарда по главната улица, зави надясно, мина една пресечка и сви обратно по пътя, но който бяха дошли. Минаха покрай полицейския участък един млад полицай тъкмо влизаше там. Полицейската кола бе паркирана в двора.

— Е, разбрахте къде се намира законът — засмя се Дилинджър. — Завърти обратно на ъгъла, Ръс. Ще оставим Хомър и Лестър.

Двамата мъже слязоха от колата и небрежно тръгнаха към банката, а Ръсел подкара по пресечката още веднъж и остави и Хари Пиърионт и Дилинджър. Те тръгнаха обратно покрай магазина за амуниции към банката, с пушки, скрити под дъждобраните. Когато стигнаха банката, Ван Митър и Нелсън вече пресичаха улицата към тях.

— Окей, хайде — каза Дилинджър и двамата с Хари влязоха. След една минута влязоха и партньорите им.

Демпси както винаги вдигна глава да погледне кой влиза. Непознати. Погледна ги повторно. Този с очилата смътно приличаше на…

Дилинджър извади пушката изпод дъждобрана си. Мъжът зад него обърна табелата на вратата на „Затворено“ и дръпна пердето.

— Слушайте всички викна рязко и високо мъжът с пушката. — Млъкнете и ме слушайте. Аз съм Джон Дилинджър и сме тук, за да оберем тази банка. Не викайте, госпожо, просто преглътнете, аз познавам викачите, щом ги видя. Всички просто млъкнете и седнете на пода. Настанете се удобно и не пипайте алармата, не викайте и не вдигайте шум, иначе някои хора ще пострадат. Този там е Нелсън Бебока и пръстът му много играе върху спусъка. Четири минути, Хомър! Сега, не искаме да пострада никой, разбирате ли? Тук сме само за да изтеглим малко пари.

Той се засмя и надникна през прозореца. Пушката бе насочена към тавана. В банката имаше шестима служители и четирима клиенти. Ван Митър, Кларк и Пиърпонт коленичиха, Нелсън изтича по гърбовете им, прескочи през касиерската витрина, изблъска две от касиерките и отвори вратата. Дилинджър гледаше секундомера. Другите трима станаха и влязоха в отделението за бизнесмени. Мазето беше отворено.

Дилинджър погледна през прозореца и видя един полицай — вървеше по отсрещния тротоар на главната улица.

— Господи! — каза той под нос. — Ченге.

Тайлър Огълсби беше оставил Лутър Конклин на телефона, за да направи редовната си обиколка в три часа. Беше запланувал да отиде до банката, но пердетата бяха спуснати и се виждаше табелата „Затворено“. Провери часовника си. Или той беше назад, или Бен Скоби беше избързал. Той влезе в бръснарницата.

— Какъв е този пожар в Делхи? — попита го Ник Константин.

— Новият магазин — отговори Тайлър. — Голям пожар. Още не са изгасили. Лестър отиде да помогне…

„Сигурно отива да се подстриже“ — помисли си Дилинджър, когато Огълсби влезе в бръснарницата, и се обърна към заложниците, опрял приклада на пушката си в бедрото си. Извади една цигара, сложи си я в устата и драсна клечка кибрит в нокътя на палеца си.

— Искам да си изясним едно нещо — почна Дилинджър, докато палеше цигарата. — Аз не съм гангстер, аз съм банков крадец. Гангстерите са отрепки, те работят за такива като Капоне и бандата му и им плащат да трепят хора. Знаете какво разправят за мен — че имам най-пъргавия ум и най-бавния пистолет в страната. Аз не съм убиец, без значение какво сте чели по вестниците. Три минути, Хомър! Ние ограбваме банките, понеже те ограбват вас! Вземат ви къщите, дават ви указание как да използвате собствените си пари и се правят на по-святи от Господа. Те не заслужават нищо по-добро от това, което правим с тях.

Отзад в склада Нелсън Бебока хвърляше пари в една чанта, която Хомър ван Митър държеше отворена.

— Защо, по дяволите, дърдори тия глупости? — изръмжа Нелсън, докато тъпчеше пакетите двадесетачки в торбата. — Прави всички ни на глупаци.

— Отвлича им вниманието, Лестър — отговори Ван Митър. — Просто си върши работата и остави Джони да прави каквото знае. Това ще е страхотна плячка, по дяволите! — Той широко се усмихна и разтърси торбата, та да намести парите на дъното. После викна към Дилинджър: — Изглежда добре, Джони!

Дилинджър отново погледна навън. Никаква следа от ченгето. Той бръкна в джоба си, извади един пистолет и го размаха към десетината седящи на пода.

— Виждате ли това? Това е моят щастлив талисман; Това е дървен пистолет… Точно така, дървен! Изрязах го от една дъска за пране и го боядисах с боя за обувки. Излязох с него от затвора в Краун Сити, под носа на пазачите, и си тръгнах с колата на шерифа. Все още не е измислен затвор за Джон Хърбърт Дилинджър, хора.

Демпси седеше на пода, държеше си коленете, мислеше си за положението и не можеше да сдържи усмивката си. Дилинджър я видя, пресече помещението и се наведе над Демпси.

— Намираш ли, че това е смешно, приятелю?

— Не, мистър Дилинджър — отговори Демпси.

— Е, харесват ми хората с чувство за хумор, приятел. Черпя те една пура. — Той извади една пура и я пъхна в джобчето на сакото му. — Ако не пушиш, ти почерпи някого.

Пак погледна секундомера и викна:

— Две минути, Хомър! — Отиде до вратата и без да се вълнува, нито да бърза, отмести лекичко пердето и надникна. Никаква следа от ченгето. Пак се обърна към групата на пода.

— По дяволите, времената са такива, че човек, дори да иска, не може да си намери свястна работа. Слушайте, — аз съм роден в Муърсвил, дето се казва, почти сме съседи. Прекарах първите си години в щатското поправително училище. Всъщност съм си едно най-обикновено градско момче. Баща ми държи една бакалница там в Муърсвил, точно като тази през улицата. Мене ме издирват в седем щата, по дяволите, издирват ме в щати, където дори не съм стъпвал! Не че не сме си взели и нашия дял от банките, отбележете си. По дяволите, обрали сме над дузина банки. Хари Пиърпонт, това конте там, е изработил петнайсет — шестнайсет. И Хомър ван Митър е обрал, колко, към двайсет ли, Хомър?

— Двайсет и две — извика Ван Митър.

— Двайсет и две. Знаете ли, това е едно число, което, изглежда, ме преследва. Роден съм на двайсет и второ число от месеца, откраднах първата си кола на двайсет и две, бях пуснат на свобода на двайсет и втори и избягах от федералните ченгета в Уисконсин точно преди месец на двадесет и втори. Ето сега е двадесет и втори май. Една минута, Хомър! Е, лейди и джентълмени, ще запомните този ден през целия си живот, 22 май 1934 година, и ще разказвате на внуците си, че на този ден сте били в банката на Дрю Сити, когато е била нападната от бандата на Джон Дилинджър. Разбира се, това е по-вълнуващо, отколкото да гоните мухите. Не е ли така, всички питам? Хората ще дойдат отвсякъде само за да посетят това място и вие с години ще разправяте за този ден и когато го правите, ще кажете на всички, че Джон Дилинджър не е бил лошо момче, той е бил изискан и учтив и не е наранил никого, и не е взимал пари, освен тези на банката. Десет секунди, момчета, опаковайте!

— Тук има още много — извика Нелсън от мазето.

— Казах, опаковайте.

— Джони — каза Пиърпонт, като погледна през прозореца. — Някакво ченге идва през улицата откъм бръснарницата.

По дяволите — изруга Дилинджър, после бързо нареди: — Окей, Ръс, иди навън, качи се в колата и я запали нормално. Не показвай оръжието си. Ако тръгне към банката, вземи го на мушка и му кажи да стои мирно и нищо няма да му се случи. Кажи му кои сме. Докато загрееш кола! и ще се качим и ние. Тръгвай.

— Добре — каза Кларк.

Тайлър Огълсби погледна към банката. Часовникът още показваше три без пет. Той въпреки всичко реши да отиде — беше сигурен, че Бен ще се съгласи да изплати бележката му.

Когато тръгна да пресича, един мъж излезе от банката и се качи в черния пакард, паркиран на ъгъла. Огълсби му се усмихна, но мъжът изведнъж измъкна отнякъде един 38 калибров пистолет и го насочи към него.

— Не мърдай, ченге! Ние сме бандата на Дилинджър. Само да помръднеш и много хора ще пострадат.

Огълсби спря и зяпна от изненада. Вратата на банката рязко се отвори и четирима души бързо излязоха, носейки чували с пари. Без да мисли, Огълсби посегна към кобура си и отстъпи заднишком.

Ръсел Кларк стреля. Огълсби усети как куршумът го удари и падна по гръб. Чу хора да викат, чу скърцане на гуми, но всичко сякаш ставаше много далеч. Усети се вкочанен целият, после светът се завъртя около него и той почувства, че пада в дълбок, мрачен кладенец.

Хората от Дрю Сити гледаха вкаменени, без да вярват на очите си, как Тайлър Огълсби лежи насред главната улица, вперил очи в дъжда. Демпси изтича от банката и падна на колене до него.

— Тайлър! — извика той, обърна се и изкрещя към прозореца на доктор Кимбърли над млекарницата. — Докторе, докторе, елате бързо! Застреляха Тайлър Огълсби.

Огълсби го погледна, но не го позна. След малко очите му изгубиха фокус и се изцъклиха. Демпси чу въздишката му и разбра, че е мъртъв. Погледна насъбралата се тълпа и поклати глава. Младият заместник на Огълсби тъкмо завиваше зад ъгъла с полицейския форд.

— След тях, Лутър! — извика Бен Скоби от прага на банката. — Това е бандата на Дилинджър.

Пакардът изрева по главната улица. Нелсън подаде автомата си през прозореца и изстреля дълъг откос в железарския магазин. Куршумите натрошиха армираните стъкла, разцепиха дръжките на няколко брадви, надуп-чиха една редица кутии с керосин и смъкнаха конските амуниции, накачени на куки на тавана. Хората вътре налягаха на пода и върху тях се посипаха отломки.

— Защо, по дяволите? — извика Дилинджър.

— Давам им тема за размисъл — извика в отговор Нелсън. — Хей, някаква патрулна кола сви зад нас.

— Това трябва да е другият полицай. Дай газ, Ръсел.

— Не може повече. Карам със сто и десет.

— Сега ще го забавя това копеле — викна Нелсън.

— Никакви убийства повече, Лестър — кресна Дилинджър.

— Добре де — каза Нелсън, счупи задното стъкло на пакарда с автомата, изчака полицейската кола да се приближи и щом стигна в обсега му, изстреля един откос, после втори.

Лутър Конклин видя предното стъкло да се пръска, после видя святкането на автомата в дъжда и чу как куршумите разцепиха радиатора и от него изсвистя пара. Вторият откос разцепи двете предни гуми и колата стана неуправляема и се запързаля по мократа настилка. Лутър обезумяло почна да се бори с волана, но колата стремително се плъзна към едно дърво, блъсна се в него и младият полицай усети как кормилото го удря в гърдите.

— Провалихме му работата на това копеле — засмя се Нелсън доволно.

— Господи, убихме още един полицай, а може би и двама — поклати глава Дилинджър.

Конклин се измъкна от колата, залитна, опипа натъртените си ребра и падна. Дъждът се изливаше върху лицето му. Младият полицай гледаше с безсилие и разочарование как най-известната банда банкови обирачи в историята изчезва по залятото от дъжда шосе. Дилинджър, Пиърпонт, Кларк, Нелсън и Ван Митър. Нямаше как да знае, че до шест месеца всички щяха да бъдат мъртви, издирени от човека, от когото най-много се страхуваха, Мелвин Първис от отдела за борба с гангстерите. Дилинджър щеше да умре първи, точно след два месеца. На двайсет и втори юли.

22.

Какъв отвратителен късмет, какъв гаден, тъп и отвратителен късмет!

Какво му беше казал веднъж Фирхаус? „Обикновено неочакваните неща те провалят.“ Той беше в опасност, понеже никога не му беше минавало през ума, че може да бъде хванат в капан в този град, определено не и от ФБР. Но точно това ставаше.

Демпси седна на ръба на леглото и се загледа в дъждовните капки, които се стичаха по прозореца. Седя така, без да мърда, около десет минути. Погледна часовника: три и двайсет.

Когато Бен Скоби се свърза с офиса на ФБР в Чикаго, на телефона беше самият Първис. Той щеше да дойде тук лично с екип от агенти на ФБР и беше заповядал на Скоби да заключи банката и да изпрати всички вкъщи, докато те пристигнат. Скоби бе обявил, че в седем часа вечерта всички ще се съберат пред банката.

Демпси трябваше да изчезне преди ФБР да пристигне в Дрю Сити. Не можеше да рискува един разпит от федерални агенти. Нито можеше да рискува да вземе рейса или да тръгне на автостоп: всички в града го познаваха. Имаше само един изход — да се качи на някой товарен влак. И дори това бе рисковано — ако не се покажеше в банката, щеше да започне разследване и можеха да проверят влака, когато пристигне в Лафайет. Но това беше риск, който трябваше да поеме.

Първо щеше да избръсне мустаците си и да измие черната боя от косата си. И да се облече топло — нощем все още беше доста студено.

Следваха вълнени чорапи и обувките с дебели подметки, които Луиз му беше подарила за рождения му ден. Парите не бяха проблем. „Не съм подготвен — помисли си той, — просто ме изненадаха.“

Той взе чифт плътни кадифени панталони и дебело шотландско яке, извади чорапите и обувките. Беше на път за горния етаж, когато входният звънец звънна. Демпси опря гръб на стената. Не можеха да бъдат хората на закона. Трябваше да е Луиз. Стоя неподвижен цяла минута. Звънецът звънна втори път, после трети. В главата му започна да се оформя нов план. Демпси бавно заслиза по стъпалата.

Планът беше идеален. Дори след време да го разгадаеха, това нямаше значение. Добереше ли се до Чикаго, нямаше значение какво щяха да си мислят — той нямаше да е повече Фред Демпси.

Отвори вратата и Луиз се хвърли в ръцете му.

— Ох, Господи, сърцето ми спря, когато чух — възкликна тя и се притисна към него. — Благодаря на Бога, че си добре. Страхувах се, че са застреляли теб.

— Не, беше Тайлър Огълсби.

Знам. Току-що се видях с татко. Сигурен ли си, че си добре?

Разбира се. Трябваше просто да седя пет минути на пода и да слушам как Джон Дплинджър се хвали какво добро момче е.

— Не мога да повярвам! През цялото време се шегувахме как банката ще бъде обрана. И Роджър с неговите картички…

— Спокойно каза той. — Всичко свърши. Дори и за горкия Тайлър. Хайде да се качим горе.

— Горе?

— Имаме три часа преди да дойде ФБР.

— Фред!

Той я целуна по врата.

— Но…

— Цялото това вълнение ме… ме възбужда. — Той пак я целуна по врата и тя се извъртя и потръгна.

— Цялата настръхвам.

— Аз настръхвам.

Той бавно я повлече нагоре, като целуваше и галеше бузите й, докато се качваха по стъпалата. Заведе я в спалнята и я сложи на леглото до панталоните и дебелото яке.

— Какво е това? — попита тя.

Той се беше навел над нея и я галеше.

— Довечера ще е хладно и влажно. Мислех да се преоблека преди да отида до банката. Може да ми съблечеш дрехите, Луиз. Може да ме разсъблечеш.

— О, Демпс! — прошепна тя. — Така те обичам.

Това беше първият път, когато някой от тях споменаваше тази дума. Той бързо се наведе над нея и тихо каза в ухото й:

— И аз те обичам.

Тя му разкопча жилетката, свали му вратовръзката и му разкопча ризата, докато той махаше блузата й. Луиз си поигра с космите по гърдите му, после целуна зърната му, езикът й бавно се завъртя около едното, после се придвижи на другото. Той разкопча роклята й, вдигна я до кръста й и пъхна ръка под пликчетата й.

— О, Господи! — възкликна тя. Той размърда ръка и усети как тя се втвърдява при допира му. Започна да я гали; накрая изхлузи роклята и, а тя разкопча панталоните му. Движенията й бяха обезумели, дишането — учестено. Издърпа панталоните му, после свали ризата му. Лежаха един до друг и се гледаха, после тя се качи върху него, повдш на се на ръце и се вьртеше, докато той влезе в нея. Луиз въздъхна и почна да се движи нагоре-надолу върху него, отначало бавно, после по-бьрзо.

— О! — простена тя. Толкова бързо се получава така… — По спокойно. Ох… по-бързо, по-бързо… Господи, по-бързо…

Страстта й стимулираше и неговата кулминация. Той усети как тя се стяга върху него, посегна и започна да гали рамото й. Движенията й станаха по-бързи, думите й започнаха да се сливат изведнъж тя извика и щом я чу, той се заби дълбоко в нея и също се изпразни, като едновременно бързо премести едната си ръка под брадата й, а другата зад главата й и с едно бързо щракане й счупи врата.

Викът на удоволствие се превърна в пъшкане. Устата й се отвори и за момент тя погледна към него с ужас и недоверие, после изцъклените й очи угаснаха. Луиз падна върху него.

Той я смькна от себе си и полежа две-три минути, като си поемаше дълбоко въздух. Сърцето му биеше така, сякаш щеше да му пръсне ребрата. Накрая той се обърна на една страна, с гръб към нея, повдигна се на лакът и посегна кьм тютюна и цигарените книжки.

Телефонът иззвъня. Апаратът беше в кухнята. Той се зави около кръста с една кърпа и взе стъпалата по две наведнъж.

— Фред, аз съм, Бен. Дойде ли Уизи?

— Тук е. Много е разстроена, Бен.

— Всички в града също. Бедната Лиз Огълсби е в шок. Докторът е с нея сега. Звъня ти, защото ФБР се обадиха пак. Времето ги е забавило. По-добре да се съберем в седем и половина. Ще се обадя и на другите.

— Чудесно. Слушай, мога да закарам Луиз до ресторанта на Шорти в Делфи, да я разсея малко. Имаме достатъчно време.

— Добра идея — каза банкерът. — Ти, изглежда, винаги знаеш какво да направиш, Фред. Не знам какво бих правил без теб.

— Времената са ужасни, Бен, наистина ужасни.

— Разбира се. Ще извикам мисис Рамзи да дойде при момчето, докато свърши срещата.

— Добре. Ще се видим в седем и половина.

Той се върна на горния етаж, довърши свиването на цигарата, легна по гръб до тялото на Луиз Скоби и я запали. После посегна с палец и показалец и й затвори очите.

Когато довърши цигарата си, влезе в банята, избръсна си мустаците и взе един душ. Използваше силен катранен сапун да измие черната боя от косата си. Върна се в спалнята, извади долното чекмедже на шкафа, бръкна отзад, извади ножа, отиде пак в банята и закрепи нацисткото оръжие към прасеца си с лейкопласт. После се качи на тавана, измъкна от вехториите една заключена кутия и я изпразни от съдържанието й: пари, нов паспорт и акт за раждане, влогови книжки от банкова сметка в Ню Йорк. Раздели си косата по средата и я пусна напред върху челото си. Сложи парите в един плик и ги завърза пред корема си. После методично провери всеки сантиметър от къщата. Нямаше нищо друго, което да му потрябва, нищо, което да издаде неговата самоличност.

Облече дълги гащи, стегнати панталони, дебел потник и вълнена риза над него и си взе дъждобрана. Облече и тялото на Луиз, занесе го в колата и го сложи в багажника заедно с празната кутия.

Тежките облаци и дъждът бяха причина да се стъмни рано този петък. Демпси паркира между дърветата близо до парка. Тялото на Луиз беше подпряло волана, вдървените пръсти на едната й ръка го стискаха, другата й ръка бе отпусната на седалката. Той я разтвори и сгъна пръстите й около сакото, което носеше по време на обира. Беше разпрал единия ръкав под мишницата така, че да изглежда сякаш с последни усилия се е откъснал от хватката на Луиз. Увери се, че никой не гледа, и изхвърли тежката кутия и очилата в реката. Погледна си часовника: пет и четирийсет и пет.

Време беше. Запали колата и като седеше близо до трупа, превключи на бавна скорост, излезе на шосе 25 и подкара към моста. Не се виждаха никакви коли. Точно преди моста имаше стръмен насип, който слизаше направо към буйната река. Той набра скорост, докато стигна на десетина метра от насипа, после удари силно спирачките и завъртя кормилото. Колата се завъртя и остави дълги черни хлъзгави следи, а той я насочи към насипа, намали на десет мили в час, отвори вратата си и щом колата забоботи към реката, натисна с крак газта и изскочи.

Падна на калния банкет, усети как якето се скъса на лакътя му и острото дращене на камъчетата. Превъртя се по гръб и заби пети в калта, за да спре плъзгането си. Натискането на газта беше достатъчно да прехвърли буика през насипа. След миг колата се плъзна надолу, подскачайки като тапа за въдица, после пльосна в реката и изчезна в буйната кална вода.

Демпси скочи, бързо заличи следите си в калта и затича към железопътната линия. Товарният влак в шест часа щеше да намали, докато пресече западната част на града, и тук бе идеалното място да скочи в него. Мъжът стигна моста, сниши се до една купчина и зачака. Влакът закъсня с пет минути, намали както винаги и се насочи към моста. Докато трополеше отгоре, машината Изсвири веднъж, силно и печално. Демпси се покатери на насипа и затича край влака. Трябваше да си премери стъпките така, че краката му да стъпват по гредите. Секундите минаваха. Най-сетне един закрит фургон изтрополи от тъмнината до него с наполовина отворена врата и когато мина покрай него, той се пресегна навътре, като отчаяно търсеше да се хване за нещо. Кракът му се подхлъзна по мократа греда. Демиси отчаяно се оттласна с другия крак, сграбчи края на отворената врата и се прехвърли във вагона.