Академик Невиждан У.

така е видял какво ли не, нищо, че за тези зад гърба му си въобразяват, че той е само

чифт очи гледащи напред по пътя - Тази нейната целувка беше страхотия. Та слушайте

какво ще ви кажа, омнибусът ще е в двора, а там има колкото щете сено, така че ако

някой иска малко да подремне, аз няма как да разбера, нали така? А в шест часа

потегляме със свежи коне, - той се ухили виждайки изражението й - Нали ви казвам, всякакви ги има на късните нощни рейсове: дечурлига бягащи от вкъщи, жени бягащи

197

от мъжете си, мъже бягащи от мъжете на други жени. Това е омнибус, което си значи

„за всякакви”, и да пукна ако на този омнибус не съм видял наистина всякакви, та

затова, виждате ли, си нося и брадвата. Но ако ме питате мене, в живота не може да има

само брадва, - той повиши глас - Пристигнахме в Сто Лат, народе! За обратно тръгваме

в шест часа нула-нула, - той намигна на Гленда - И ако тогава не сте тук, тръгвам без

вас. Искаш ли да хванеш омнибус, хващай го по разписание.

- Е, не беше чак толкова зле, нали? - каза Гленда, когато светлините на града се

увеличиха.

- Тате шъ се поболее от притеснение, - провеси нос Гленда.

- Ще си помисли, че си с мен.

Трев се беше умълчал. Съгласно уличните закони беше извънредно позорно да

се покажеш пред момичето, което искаш да ти е гадже, че си от онзи вид мъже, които с

лекота могат да се сторят на другите, сякаш нямало да им стиска да халосат някого по

главата с парче олово, нищо че май никой не беше забелязал този срам.

- Отпред май има проблем, - подвикна през рамо водачът - Ланкърския експрес

не е заминал.

Не се виждаше нищо друго освен факли и фенери ярко осветяващи голям хан

извън градските порти, където бяха спряни няколко карети. Като наближиха, кочияшът

подвикна на един от кльощавите, кривокраки мъже с вид на порове, каквито като че

възникват от нищото покрай всяко заведение включващо по един или друг начин

движение на коне.

- Ескпресът не е ли тръгнал? - попита той.

Порообразният човек извади от устата си фас:

- Подкова му падна на коня.

- Е и? Че нали си имат ковач тук? За ускоряване на пощата и тъй нататък.

- Нищо не ускорява тоя, щото току що си разпльока ръката на наковалнята, -

осведоми ги човекът.

- Много солено ще им излезе на някои, ако Експресът не тръгне, - забеляза

водачът - Поща е това, не е шега работа. Човек трябва да може да си сверява часовника

по Експреса.

Лут се изправи.

- Аз определено бих могъл да подкова коня за вас, сър, - предложи той и си взе

кутията с инструменти - Може би ще е най-добре да идете да кажете на някого.

Човекът се забърза нанякъде, а омнибусът спря в обширния двор, където един

доста по-добре облечен мъж се втурна към тях на бегом.

- Някой от вас ли е ковач? - попита той гледайки право в Гленда.

- Аз, - отговори Лут.

Мъжът зяпна.

- Не ми приличате много на ковач, господине.

- Въпреки разпространеното мнение, повечето ковачи са по-скоро жилави

отколкото едри. В тази работа жилите са по-важни от мускулите.

- И вие знаете как се стои до наковалнята, така ли?

- Направо ще се изненадате, сър.

- В ковачницата има подкови, - съобщи човекът - Ще трябва да преработите

някоя под размер.

- Знам как се прави това, - каза Лут - Господин Трев, ще ми бъде много приятно, ако дойдете да ми помогнете с духалото.

Ханът беше голям и претъпкан, защото подобно на всички ханове по

дилижансовите пътища работният му ден траеше двадесет и четири часа с точност до

198

секундата. Собствено нямаше специално време за ядене. Топла храна имаше постоянно

за всички, които можеха да си я позволят, а студени порязаници месо бяха изложени на

един тезгях в общото помещение. Хора пристигаха, биваха изпразвани и презареждани

колкото е възможно най-бързо и препращани поживо поздраво нататък по пътя си, защото мястото трябваше за следващите пристигащи. Като че нито за момент не

преставаше дрънченето на такъми. Гленда си намери един по-тих ъгъл.

- Слушай сега, - обърна се тя към Жулиета - Хайде иди да вземеш малко

сандвичи за момчетата.

- Ам’че работа, господин Лут бил значи ковач, - изрази чувствата си Жулиета.

- Много нещо има в него, много нещо, - кимна Гленда.

Жулиета сбърчи чело:

- Колко точно неща?

- Това е просто израз, Жулиета. Хайде, върви.

Трябваше й време да помисли. Тези странни крилати жени. Господин Лут.

Много нещо й се беше насъбрало. Започва си деня като всеки друг ден, а ето че едва не

свършваш като пътна разбойничка и се озоваваш в някакъв друг град без нищо друго

освен дрехите на гърба ти и без да знаеш, какво ще става после.

Което, някак си, беше вълнуващо. Наложи й се да пообмисли това чувство, защото в живота й вълненията не бяха обичайно явление. Баниците като цяло не са

вълнуващи. Тя стана и се запровира през гъчканака без никой да и обръща внимание, със смътната идея да хвърли едно око на кухнята им, но пътят й беше препречен от

един човек, чието потно лице, припряност и закръглено туловище подсказваха, че е

ханджията.

- Бихте ли изчакали за момент, госпожо, - каза и той и се обърна към една жена, тъкмо излизаща от една, както личеше по всичко, частна гостна - Толкова сме

щастливи да ви видим отново тук, милейди, - заговори той потръсквайки телеса -

Висока чест е нашето скромно заведение да бъде благословено от Вашето присъствие.

Милейди.

Гленда се вгледа в жената, която беше точно каквато Гленда си я беше

представяла още от първия път, когато Лут я спомена. Висока, слаба, тъмнокоса, мрачна, страховита. Изражението и беше строго и тя заговори с тон, който Гленда

определи като доста тузарски:

- Тук е твърде е шумно.

- Но пък говеждото беше великолепно, - обади се друг глас и Гленда видя, че

Милейди беше засенчила една по-ниска жена, доста мила и малко суетлива на вид.

- Вие ли сте лейди Марголота? - попита Гленда.

Високата дама й хвърли кратък пренебрежителен поглед и се изнесе накъм

голямата врата, но придружителката й спря и заговори Гленда:

- Някаква работа ли имате с Милейди?

- Тя за Анкх-Морпорк ли пътува? - изстреля Гленда - Всички знаят, че тя е

гаджето на лорд Ветинари.

Веднага щом каза това, почувства остро смущение. Тези думи предизвикваха

картини, които просто не можеха да се поместят в наличното в мозъка й пространство.

- Нима? - отвърна жената - Те определено поддържат близко приятелство.

- Е, аз искам да си поговоря с нея за господин Лут, - заяви Гленда.

Жената я погледна разтревожено и я замъкна до една празна пейка.

- Проблем ли е възникнал? - каза тя сядайки и потупвайки с ръка дървото до нея.

- Тя му е казала, че той нищо не струвал, - рече Гленда - И понякога ми се

струва, че той постоянно се тревожи за това струване.

- А вие струвате ли? - поиска да знае жената.

199

- Що за въпрос е това, и то към непозната?

- Интересен и вероятно ползотворен въпрос. Смятате ли, че светът става по-

добър, ако вие сте в него и бихте ли ми оказали любезността наистина да помислите

преди да отговорите, вместо да изкарате първия готов отговор от рафта за оскърбено

достойнство? Опасявам се, че напоследък то се е развъдило твърде много. Хората си

мислят, че мисленето и действието са едно и също.

Изправена пред такова нещо Гленда се ограничи с едно:

- Да.

- Значи сте направила света по-добър, така ли?

- Да. Помогнах на доста хора и изобретих Ораческата Баница.

- Хората, на които помогнахте, искаха ли помощта?

- Какво? Да, те идваха при мен и си я искаха.

- Добре. Ами Ораческата Баница?

Гленда й разказа.

- Аха, вие трябва да сте готвачката в Невиждания университет, - каза жената -

Което

значи,

че

имате

достъп

до

много

повече

средства,

отколкото

средностатистическата готвачка, следователно бих предположила, че за да запазите

маринованите лукчета хрупкави, вие ги оставяте в студено помещение при температура

близка до замръзване за някое време непосредствено преди печенето, като вероятно ги

увивате в сирене за временна топлоизолация, така че, ако правилно сте направили

баницата и сте внимавали за всички температури, мисля че номерът ще стане, - и след

известна пауза добави - Ехо?

- Вие готвачка ли сте? - попита Гленда.

- Ама че работа, не!

- Значи сте се сетили, просто ей така? Господин Лут ми каза, че милейди вземала

на работа много умни хора.

- Е, смущаващо е да го казвам лично, но това си е истината.

- Обаче тя не биваше да казва на господин Лут, че не струвал. Не може да казва

такива неща на хората.

- Но той наистина не струваше, нали? Когато го намериха, не можеше дори

правилно да говори. Това, което тя направи, не му ли помогна?

- Обаче той постоянно се тормози, а сега да вземе да излезе, че е орк. За какво си

говорим тук?

- А той, според вас, прави ли нещо специфично оркско?

Неохотно Гленда призна:

- Понякога ноктите му се удължават.

Жената изведнъж придоби обезпокоен вид:

- И какво прави тогава той?

- А, нищо, - отговори Гленда - Те само, такова... пак се прибират. Обаче той

прави чудни свещи, - добави припряно тя - Той винаги майстори разни неща. Все едно

че... струването е нещо, което изветрява и трябва постоянно да се дозапълва.

- Вероятно, сега като го споменахте, тя може и да е била и твърде рязка с него.

- Тя обича ли го? - продължи Гленда.

- Моля?

- Искам да кажа, някой някога изобщо обичал ли го е?

- О, мисля, че по нейн си начин го обича, - замисли се жената - Въпреки че тя е, нали разбирате, вампир. Те обикновено гледат на света по малко по-различен начин.

- Добре тогава, ако се бяхме срещнали, щях да й кажа аз на нея, - избухна Гленда

- Да ми го шашардисва така. Да насъсква по него тея противни хвърковати женища. Аз

нямаше да й позволя на нея да прави така.

200

- Тя е изключително могъща, както подразбрах, - забеляза жената.

- Това не й дава никакво право, - отсече Гленда - И да ви кажа ли аз нещо?

Господин Лут е точно тук. О да, отвън в двора, подковава един от конете на

Ланкърския Експрес. Той е наистина невероятен.

- Така изглежда, - жената леко се подсмихна - Каква афектирана негова

привърженичка сте били вие.

Гленда се намръщи.

- Това нещо общо с „дефект” ли има? - поинтересува се тя.

- Това значи: с много страст, - обясни жената - Изпитвате ли много страст към

господин Лут, госпожице Сладкофасулска? И не забравяйте, моля ви, предпочитам

хората да ми оказват честта да мислят преди да ми отговарят.

- Е, доста го харесвам, - отвърна разпалено Гленда.

- Очарователно, - забеляза жената - Като гледам, господин Лут е придобил

повече стойност, отколкото съм предполагала по-рано.

- Значи ще предадете на милейди, какво казах, - настоя Гленда усещайки как

вратът и ще се подпали от изчервяване - Господин Лут има приятели.

- Непременно ще й предам, - обеща жената и се изправи - А сега, ако ме

извините, дилижансът ми май е на път да потегли. Трябва да излитам.

- И не забравяйте да и предадете каквото казах! - извика след нея Гленда.

Жената й се усмихна и се изгуби в навалицата нахлула в хана от

новопристигналия дилижанс.

Гленда, която беше станала заедно с жената, се отпусна тежко на пейката. Коя

изобщо си въобразява, че е тази жена? Сигурно библиотекарката на Милейди. Лут я

беше споменал няколко пъти. Макар че се простираше доста повече над чергата си, поне според Гленда. Та тя не прояви дори елементарното приличие да се представи по

име.

Смътните, далечни ловни рогове на пълния ужас зазвучаха някъде дълбоко в ума

й. Жената беше ли попитала Гленда, как се казва? Не! Но определено знаеше името й, пък и откъде можеше да е знаела за „готвачката” в Невиждания Университет? А и беше

толкова бърза, да разгадае Овчарската Баница ей така от раз. Мъничката частица от нея, която беше пусната на воля от шерито, се обади злорадно: „Проблемът ти е, че много

бързаш с догадките. Виждаш нещо и си въобразяваш, че знеш, какво виждаш. Като я

слушаш, тя на библиотекарка ли ти приличаше, а?”

Много, много бавно Гленда вдигна стисната в юмрук ръка до устата си и силно я

захапа в опит някак-си да заличи последните петнадесетина минути от архивите на

вселената и да ги замени с нещо значително по-малко смущаващо, като примерно това

гащите й да паднат.

Дори и сега, толкова късно през нощта, ковачницата привличаше всеобщото

внимание. Дилижанси непрекъснато пристигаха и заминаваха. Ханът живееше не по

слънцето, а по разписание, така че нямащите какво да правят хора, чакащи за

прекачването си, гравитираха към ковачницата, където имаше безплатен сеир и

топлинка в мразовития нощен въздух.

Лут подковаваше кон. Трев и преди беше виждал да се подковава кон, но никога

така. Добичето стоеше вцепенено и лекичко потреперваше. Когато Лут поискаше то да

помръдне, той цъкваше с език. Когато поискаше да повдигне крак, пак цъкаше. На Трев

му се струваше сякаш гледа не как някой подковава кон, а как майстор демонстрира

уменията си пред публика от аматьори. Като свърши подковаването, конят мина

заднешком пред насъбралото се множество, направо все едно гледаш някоя манекенка

201

на модно ревю, обръщайки се щом Лут мръднеше с ръка или цъкнеше с език. На коня

това май много-много не му харесваше, ама леле-мале, как само слушаше.

- Да, всичко изглежда наред, - произнесе се накрая Лут.

- Колко ще ни струва? - поинтересува се кочияшът - Невероятна работа, ако

питате мен.

- Колко? Колко? Колко? - заобмисля тази идея Лут - Сега струвам ли повече, господине?

- Няма спор, друже. Никога не съм виждал кон подкован по-мераклийски.

- Значи струването ми стига, - реши Лут - И места за мен и тримата ми приятели

до Анкх-Морпорк.

- И пет кинта, - намеси се Трев изскачайки със скоростта на пари от мястото до

стената където се беше скатал.

Кочияшът изсумтя:

- Малко е множко.

- К’во? За спешен ремонт посред нощ? - контрира Трев - По стандарти по-

високи от Бърли и Силен-в-Ръката? Аз викам, че си е далавера.

Нестройни възгласи от останалите зяпачи го подкрепиха.

- Никога не съм виждала някой да направи такова нещо, - обади се Жулиета -

Само да поискахте, той щеше дъ накара тоя кон да играе хоро.

Кочияшът подмигна на Трев:

- Добре бе, момко. Какво да кажа? Нашичкият Хевакук е добро момче, но си

пада общо взето характер. От един негов къч веднъж един колега направо си мина през

цяла стена. Никога не съм си представял дори, че ще го видя него да си стои и да вдига

крак като някое дресирано пуделче. Твоя човек си спечели и мангизите и билета.

- Отведете коня, моля, - каза Лут - Но внимавайте с него, защото като се

отдалечи малко от мен, може малко да се поразиграе.

Народът се разотиде. Лут методично изгаси ковачницата и започна да прибира

инструментите си.

- Ако ще се връщаме в града, най-добре да тръгваме веднага. Някой от вас

виждал ли е госпожица Гленда?

- Тук съм, - Гленда изникна от сенките - Трев, идете с Жу да ни запазите места

на дилижанса. Трябва да си поговоря с господин Лут.

Когато те се отдалечиха, тя му съобщи:

- Милейди беше тук.

- Нищо чудно, - отвърна спокойно Лут, щраквайки закопчалките на кутията си с

инструменти - Почти всички пътници минават от тук, а тя доста пътува.

- Защо избяга?

- Защото знаех, какво ще стане, - отговори Лут - Аз съм орк. Толкова.

- Но хората в дилижанса бяха на твоя страна, - изтъкна Гленда.

Лут закърши ръце и ноктите му, само за момент се удължиха.

- Ами после? - разпали се той - Ами ако нещо се оплеска? Всеки знае, че орките

направо ти откъсват ръцете. Всеки знае, че орките направо ти откъсват главата. Всеки

ги знае тези неща. Това не е на добре.

- Добре, тогава защо се връщаш? - поиска да знае Гленда.

- Защото ти и останалите сте добри и дойдохте след мен. Как бих могъл да

откажа? Но това не променя онова, което всеки го знае.

- Но всеки пък като направиш свещ, всеки път като подковеш кон, ти променяш

онова, което всеки знае, - възрази Гленда - Ти нали знаеш, че орките са били... - тя се

позапъна - ... общо взето изкуствено направени?

- О, да, в книгата го пише.

202

Тя насмалко не избухна:

- Добре, тогава, а защо не ми каза?!

- Нима е важно? Каквито сме, такива сме си.

- Но няма нужда да бъдете! - развика се Гленда - Всеки знае, че троловете ядат

хора и ги изплюват. Всеки знае, че джуджетата ти посичат краката. Но в същото време

всеки знае, че онова, което всеки знае, не е вярно. А пък орките не са решили сами да

станат такива. Това хората ще го разберат.

- Това ще е ужасно бреме.

- Аз ще помогна! - Гленда чак се шокира от бързината на отговора си и измънка

по-тихо - Аз ще помогна.

Жаравата в огнището изпука гаснейки. Огънят в често използвана ковачница

рядко изстива докрай. След малко Гленда промълви:

- Ти написа онова стихотворение вместо Трев, нали?

- Да, госпожице Гленда. Надявам се, че й е харесало.

Гленда реши, че ще е най-добре да подхване това полека-лека.

- Мисля, че ще е редно да ти кажа, че тя не разбра точно какво значат доста от

думите. Трябваше, така да се каже, да й го преведа.

Не, че беше чак толкова трудно, припомни си тя. Повечето любовни

стихотворения под накъдрените думи са си все едни и същи.

- А на теб хареса ли ти? - попита Лут.

- Беше прекрасно стихотворение, - възкликна Гленда.

- Написах го за теб, - Лут я погледна с едно изражение, което събираше ведно и

в еднаква мяра страх и непокорство.

В този момент гаснещите въглени се поразгоряха. В крайна сметка ковачницата

си има своя душа. И като че само това чакаха, отговорите се наредиха на опашка за

езика на Гленда. Каквото и да сториш сега, ще е много важно, каза си тя. Ама

невероятно, страшно важно. И да не вземеш да се чудиш сега, какво би сторила

проклетата му слугиня Мери от някое от евтините романчета, които четеш, защото

Мери е измислица на някоя с име подозрително приличащо на анаграма на някоя като

теб. Мери не е истинска, ти обаче си.

- Най-добре да се качваме на дилижанса, - каза Лут вземайки си кутията.

Гленда нищо не можа да измисли и избухна в сълзи. И трябва да се каже, това не

бяха изящните сълзи, с каквито щеше да плаче слугинята Мери, а изобилните, несекващи и размазани сълзи на жена, която плаче много рядко. Освен това, както се

беше разподсмърчала, то май не бяха само сълзи. Но пък бяха истински. Слугинята

Мери просто нямаше начин изобщо да се сравни с тях.

Така че, разбира се, точно Трев Младонадеждов трябваше да изникне от мрака и

да каже:

- Викат че с’а шъ тръгваме... С вас двамата всичко наред ли е?

Лут погледна Гленда. Сълзите не могат да се върнат назад, но тя успя да ги

компенсира с една усмивка:

- Убеден съм, че е точно така, - каза Лут.

Когато се пътува на бърз дилижанс, дори и през умерено топла есенна нощ, пътниците на покрива изпитват температури, от които могат да им замръзнат и

вътрешностите. Затова там има кожени покривала и черги с най-разнообразна

дебелина, възраст и миризма. Оцеляването беше възможно само ако се завиеш в

колкото може по-голям пашкул, и по възможност до теб да има някой друг, защото

двама души могат да се топлят по-добре отколкото сам човек. Теоретично погледнато, това би могло да доведе до разни такива, но поради коравостта на седалките и

203

неравността на пътя подобни неща не бяха приоритетни за умовете на пътниците, петимни по-скоро за възглавници. Отгоре на всичко ръмеше.

Жулиета извърна глава към седалката зад нея, но се виждаше само купчина

мокри чергила - отговора на дилижансовата компания срещу мразовития нощен въздух.

- Ей не ти ли се струва, че те си падат един по друг, а? - попита тя.

Трев, увит в собствения си пашкул, успя само да изръмжи, но скоро се съвзе и

продължи:

- Мисля, че той я обожава. Той винаги си гълта езика, като е край нея, само това

знам.

Това трябваше да е романтично, мислеше си Гленда. Изобщо не беше като

онова, което й пробутваше всяка седмица Ирадне Комб-Бътуърти. Изглеждаше някак

си по-истинско - по-истинско и много, ама много странно.

- Знаеше ли, че след войната бяха изтребени всички орки. Всичките, включително и децата, - каза Лут.

А и хората не говорят за такива неща в романтична ситуация, помисли си

Гленда. Но тя все пак е такава, добави наум тя.

- Но са били принудени, - отговори тя - И те са имали деца. Разбираш ли?

Да му кажа ли за онова вълшебно огледало? - зачуди се тя. Това ще подобри ли

нещата? Или ще ги влоши?

- Много лошо е било тогава, - промълви Лут.

- Виж сега какво, - заобяснява му тя - Повечето хора, приказващи за орките сега, изобщо не знаят за какво говорят, обаче единственият орк, който някога ще видят, си

ти. А ти правиш прекрасни свещи. Ти тренираш ритнитопковския отбор. Това ще значи

много. Ти ще им покажеш, че орките не гледат само на кого да откъснат главата. Ей

това вече ще е нещо, с което да се гордееш.

- Е, честно казано, трябва да призная, че като си помисля за въртящия момент

необходим за успешното откъсване на човешка глава въпреки съпротивата на

собственика й, аз съм донякъде впечатлен. Но това е сега, докато седя тук с вас. Тогава

обаче исках да хвана гората. Мисля, че така ще да сме оцеляли. Не бягаш ли от

човеците, умираш.

- Да, така си е, - съгласи се Гленда - но ми се струва, че засега ще е най-добре да

си траеш за това.

Закратко пред нея, в светлината на фенерите на дилижанса, се мярна изненадана

сова. После тя заговори гледайки право напред:

- Колкото за стихотворението...

- Как разбрахте, госпожице Гленда? - полюботипства Лут.

- Ти все говориш за добрина, - тя си прочисти гърлото - А при тези

обстоятелства мисля, че може да ми казваш просто Гленда.

- Ти беше добра към мен, - каза Лут - Ти си добра към всички.

Гленда припряно изтласка от ума си образа на г-н Отоми и възрази:

- Не, не съм, аз постоянно крещя на всички!

- Да, но това е за тяхно собствено добро.

- И какво ще правим сега? - замисли се Гленда.

- Нямам представа. Но бих ли могъл да ти споделя нещо интересно за корабите?

Гленда не беше очаквала точно пък това, но някак си това си беше стопроцентов

Лут.

- Моля те, кажи ми това интересно нещо за корабите, - подкани го тя.

204

- Интересното нещо за корабите е, че капитаните трябва много да внимават, когато два кораба се озоват близо един до друг в открито море, особено при спокойно

време. При такива обстоятелства те могат лесно да се сблъскат.

- Заради вятъра и подобно ли?

Докато поддържаше разговора Гленда си мислеше: Теоретически погледнато, това трябваше да е сцена от любовен роман, а ей ме на, слушам нещо си за кораби.

Ирадне Комб-Бътуърти никога не включва в книгите си кораби. Сигурно защото

корабите си нямат кринолини.

- Не, - каза Лут - Фактически, казано по-просто, всеки от корабите заслонява

другия от напречното вълнение от едната страна, така че постепенното натрупване на

външни сили води до неочаквано за тях сближаване.

- О! Значи това било метафора? - успокои се Гленда - Мислиш, че нещо ни

сближава.

- Нещо такова, - кимна Лут и двамата подскочиха, когато каретата улучи една

особено гадна дупка.

- Значи, ако не правим нищо, ще се сближаваме все повече и повече?

- Да, - каза Лут.

Колата пак подскочи с грохот, но Гленда усещаше, че стъпва по много тънък

лед. Само и липсваше сега да изтърси нещо не така.

- Нали се сещаш, как Трев каза, че съм умрял, - продължи Лут - Е, вярно беше.

Вероятно. Милейди каза, че сме били направени от гоблини за Злия Император. От

Игори. Та те са включили нещо много странно. Такава част от теб, която не е точно

част от теб. Нарекоха го Малкия Брат. Заровено е надълбоко, абсолютно защитено е, и

е все едно, че навсякъде си носиш своя собствена болница. Знам, че бях ударен много

лошо, но Малкият Брат ме запази жив и чисто и просто ме излекува. Все пак има

начини да се убие орк, но не са много и всеки, който ги опита върху жив орк, надали ще

има време да ги отработи. Това изобщо ли не те тревожи?

- Не, не съвсем, - отвърна Гленда - То аз и не го разбирам напълно. Но имам

някой друг план в тази насока, - после Гленда си прочисти гърлото - А онази работа с

корабите... Тя бързо ли става?

- Започва доста бавно, но накрая значително се ускорява, - отговори сериозно

Лут.

- Там е работата, - заобяснява се Гленда - че, нали, не мога просто така да

напусна работата, а и бабичките, дето трябва да ги гледам, а пък ти както си зает с

ритнитопката...

- Да. Смятам, че трябва да правим нещата, които трябва да правим, а последната

тренировка ще е утре, тоест всъщност днес, - каза Лут.

- А мен ме чакат още доста баници.

- И на двамата ни предстои много работа, - заключи тържествено Лут.

- Да. Ами, ъ, нали няма да те обиди, ако кажа, че в ... прекрасното ти

стихотворение... онова за „Ах, в криптата е тъй прекрасно, Но тя за любовта е тясна” не

е съвсем...

- Не е съвсем подходящо ли? Знам, - каза Лут - Много съжалявам за този стих.

- О, моля те, недей! Стихотворението е толкова хубаво! - възкликна Гленда и

усети как в тихото море се надига вълнение.

Зората съумя накак си да надзърне покрай необятната пушилка, издигаща се

денонощно над Анх-Морпорк, Града на Градовете, илюстрирайки почти до края на

наличното пространство, че димът е белег на прогрес, или поне на това, че някакви

хора палят нещо.

205

- Струва ми се, че ще сме толкова заети, че няма да ни остане много време за ...

нас, - промълви Гленда.

- Напълно съм съгласен, - отвърна Лут - Оставянето на нещата както са, определено би бил най-мъдрият за нас ход.

Гленда се чувстваше като замаяна, когато дилижансът изтрополи по Широката

Улица, и това не беше само от недостига на сън. Тази работа с корабите, как само се

надявам, той да не си мисли, че се отнася само до кораби.

Когато пристигнаха, пред университета се беше насъбрала тълпа, също както и

вчера, тази обаче май имаше друг състав. Хората зяпаха нея и Лут и нещо в това зяпане

не беше наред. Тя протегна ръка към купчината обозначаваща Трев, престори се, че не

чу момичешкото кикотене и каза:

- Трев, защо не вземеш да, ъ, видиш това. Май ще си имаме проблеми.

Трев подаде една много разчорлена глава и се съгласи:

- Хъммм, вярно бе. Аре дъ се изнасяме отзад.

- Може пък да останем и да слезнем на Пощата? - предложи Гленда.

- Не, - отсече Трев - Нищичко лошо не сме сторили.

Като слязоха, едно малко момченце се обърна към Лут:

- Орк ли сте, а господине?

- Да, - отговори Лут подавайки ръка на Гленда - Орк съм.

- Жестоко! А някога късали ли сте главата на някого?

- Не бих казал. Убеден съм, че щях да запомня подобно нещо, - отговори Лут.

Това му спечели ако не аплодисменти, то поне известна доза одобрение от някои

от зяпачите. Заради тона му е, помисли си Гленда. Звучи по-тузарски и от магьосник.

Няма как да си представиш някой с такъв глас да извива вратове.

В този момент задната врата се отвори и Пондър Стибънс излезе забързан.

- Видяхме те от Залата, - каза той сграбчвайки Лут - Идвай бързо. Къде бяхте?

- Ми до Сто Лат, - отвърна Трев.

- По работа, - добави Жулиета.

- По лична работа. Нещо да не е наред? - уточни Гленда и само дето не каза „А

посмей да ми възразиш, Пондър”.

- Ами, със сигурност си спомняте онази неприятност наскоро с медузата от

Стражата, - заобяснява се Пондър.

- Да, но вие магьосниците я оправихте, - изтъкна Трев.

- Да обаче никой не обича да го вкаменяват, дори и да е само за половин час, -

Пондър въздъхна - „Вестникът” излезе с едно от онези техните дълбокомислени

писания. Май не е от най-лошите. Цитираха Архиканцлера казващ, колко трудолюбив

член на университетския персонал е господин Лут и как няма никакви инциденти с

откъснати членове.

- Казано точно така ли? - ококори очи Гленда.

- О, знаете как е, ако четете често вестници, - каза Пондър - Сериозно си мисля, че те си въобразяват, че работата им е да успокояват хората, като най-напред подробно

им обясняват, защо трябва да са превъзбудени и преразтревожени.

- О да, знам ги аз тях, - кимна Гленда - Как ще се разтревожат хората, ако не им

обясниш точно как?

- Е, не беше чак толкова зле, - продължи Пондър - Но някои от другите вестници

също го подхванаха и някои от фактите бяха предадени ... разтегливо. „Вестителят” пише, че Лут бил тренирал ритнитопковския ни отбор.

- Това си е истина, - изтъкна Гленда.

206

- Е, всъщност треньорът съм аз. Просто му делегирах на него задачата. Надявам

се, че това е ясно на всички? Както и да е, те пуснаха и карикатура.

Гленда закри очите си с ръка. Тя мразеше вестникарските карикатури.

- Ритнитопковски отбор целият от орки ли? - отгатна тя.

Пондър я погледна почти възхитено:

- Да. Пуснаха и една статия, повдигаща важни въпроси относно политиката на

отворени врати на Ветинари, като по същото време ни уверяват, че слуховете, че се

наложило господин Лут да бъде окован с вериги, най-вероятно били неверни.

- Ами „Аларма от Тръшкалника”? - поинтересува се Гленда - Те никога не

пишат нищо, освен ако не е пълно с кървища и ужасии, - после, след кратка пауза тя

добави - Е, или картинки на момичета без горни дрехи.

- О, да, - сети се Пондър - Те пуснаха една доста нискокачествена снимка на

девойка с огромни дини.

- Начи викаш... - започна Трев.

- Не, това бяха просто огромни дини. От онези зелените. На ивици. Тя била

спечелила някакъв конкурс за отглеждането им или нещо такова, обаче в текста към

снимката пише, че тя се безпокояла, че нямало да може да спи спокойно с всичките

надошли в града орки.

- Лорд Ветинари прави ли нещо по въпроса?

- Ако прави, аз не съм чул, - отговори Пондър - Ах, да, а от „Ала-баламур” искат

да вземат интервю от господин Лут. Нещо, което те наричат лайфстайл, - той изговори

тази дума сякаш държейки я гнусливо в протегната ръка.

- Хората дойдоха ли за тренировка? - осведоми се спокойно Лут.

- О, да. Човек не може да се размине от тях.

- Тогава да вървим да ги тренираме, - рече Лут - Не се безпокойте, няма да

откъсна ничия глава.

- Недей да се шегуваш с това, - предупреди го Гленда - Че може да стане ужасно.

- Както разбрахме, нещо се мъти в градските отбори, - продължи Пондър - А

тази нощ имаше много боеве.

- За какво?

- За това, кой ще играе срещу нас, - Пондър спря и изгледа Лут от глава до пети -

Командир Ваймс се върна в града и изрази желание да ви прибере в ареста. Само като

защитна мярка, разбира се.

- Искате да кажете, да го вкара някъде, където ще им е лесно да го намерят ли? -

наежи се Гленда.

- Не бих казал, че шансовете разярена тълпа да нахлуе в Двора на Псевдополис

са особено високи, - възрази Пондър.

- Да но ще го вкарате в затвора. И толкова. Той ще е бил в затвора, а ченгетата

клюкарстват като всички други. Оркът ще е бил хвърлен в затвора и ако хората не знаят

защо, те ще си измислят, защото те, хората, са си такива. Вие, магьосниците, не можете

ли да направите нещо?

- Да, - отговори Пондър - Ние можем да направим практически всичко, но не и

да променим умовете на хората. Не можем да ги вразумим с магия. Повярвайте ми, ако

подобно нещо беше изобщо възможно, вече отдавна да сме го направили. С магия

можем да ги накараме да не се бият и какво после? Ще се наложи да да поддържаме

магията, която ги спира да се бият. Ще трябва да правим нови и нови магии възпиращи

ги от глупости. И докъде ще доведе това? Така че ние гледаме цялата тази работа

изобщо да не започва. Ето затова този университет е тук. Това ни е работата. Да седим

тук и да не правим нищо, заради стотиците пъти в миналото, когато е било доказвано, че минеш ли веднъж оттатък онзи вид магия с абракадабра, фокус-мокус и

207

превръщането на гълъби в топчета за пинг-понг, то винаги създаваш повече проблеми

отколкото решаваш. То даже осъзнаването, че топчета за пинг-понг гнездят и се

размножават на тавана, не е много за приказване.

- Топчета за пинг-понг да се размножават? - смая се Трев.

- Казах, че не е за приказване, - повтори унило Пондър.

- Сещам се, когато един от вас, господа, като огладня една нощ и си направи

магия за печени картофи... - спомни си Гленда.

Пондър потръпна.

- Това беше Ковчежникът. Той все ще оплеска нещо с дробната запетая.

- Като си спомня само всичките онези колички, - продължи Гленда леко

изненадана от проявеното от Пондър неудобство - Колко дни трябваха, докато ги

изнесем всичките. Чух, че седмици наред сме били изхранвали всички просяци в града

до последния и всички свинарници от тук до Сто Лат.

Пондър едва не изстена.

- Е, да, ето един добър пример, защо трябва да сме толкова внимателни.

- Независимо от всичко, утре все пак ще се състои мач и аз бих желал да

довърша тренировъчната си програма, - обади се Лут.

- Ох, има и още един проблем. Знаете ли, че лорд Ветинари разреши играта да е

на Хипопотамодрума? Та значи някои от отборите в момента си провеждат

тренировките точно там. Нали разбирате малко ритане за разгрявка. Въпросът, който

решават е, кой ще излезе срещу Академик Невиждан.

- Но това е от другата страна на града, - шокира се Гленда.

- Командир Ваймс обеща, че ще осигури ескорт, - каза Пондър - Просто една

защитна мярка, нали разбирате?

- Защитна от кого точно? - сопна се Гленда - Нали виждате какво се мъти.

Хората ще си помислят, че проблемът е в господин Лут.

- А, всичко е страшен купон, докато някой не си загуби главата, - обади се иззад

Гленда един глас.

Тя разпозна този глас. Той винаги звучеше сякаш се опитваше да си навре

ръката под пуловера и.

- Пепе? Тебе пък кои мътни са те довели тук?

- И как влязохте тук? - поиска да знае Пондър - От Стражата са отцепили всичко

наоколо.

Пепе почти не му обърна внимание:

- Ти пък кой си, умнико?

- Аз управлявам този университет!

- Тогава що не идеш някъде да си гледаш управленческата работа, защото тук от

теб файда никаква.

- Вие, случайно, познавате ли тази... личност... госпожице? - тросна се Пондър.

- Ъ, да. Той, такова, прави дрехи.

- Аз съм моден дизайнер, - поправи я Пепе - И мога да правя с дрехите неща, които вие изобщо не бихте могли да си въобразите.

- Ей тук ти вярвам, пич, - обади се Трев.

- И освен това знам туй онуй за безредици и размирици.

На Гленда й хрумна нещо и тя прошепна на вбесения Пондър:

- Голяма клечка в джуджешките среди, сър. Познава се с много важни личности.

- Аз също, - отвърна разпалено Пондър - Фактически самият аз съм такава, - след

което почти проплака - Но на мен вчера ми се наложи лично да водя тренировката, а не

можех да си спомня всичко онова, което беше предложил господин Лут, така че ги

накарах да бягат на място, което надали е от голяма полза.

208

- Нещо се е разсмърдяло, - каза Трев - Зная го аз тоя град. Я да ида да видя туй

онуй. На кого съм му притрябвал тук?

- На мен, - откликна Жулиета.

Трев се поколеба, но Лут му беше показал, как се прави това. Той протегна ръка

и й прати въздушна целувка, докато излизаше през вратата.

- Скива ли? - възкликна Жулиета - Той ми духна.

Гленда хвърли един поглед към Пепе, чиито очи бяха толкова извъртяни, че се

виждаше бялото им, макар че то всъщност не беше бяло, а червено.

Малко по-късно, когато повечето от отбора на НУ се отправи накъм

Хипопотамодрума с Гленда и Жулиета помъкнали се след тях като обозни жени, към

половин дузина стражари наизлязоха от различни ъгълчета, където си бяха пушили на

завет и тръгнаха след тях, правейки се все едно ей така случайно им е хрумнало да се

разходят в същата посока.

„Трев е прав”, - помисли си Гленда - „Нещо се е разсмърдяло”.

Трев не се беше отдалечил много, когато уличните му рефлекси му подсказаха, че някой го следи. Той се шмугна през някакви задни дворища и зачака зад един ъгъл

да се изправи пред преследвача... Преследвача, който го нямаше. Задният двор беше

празен чак до улицата. Той установи това в същия миг, в който някой допря до врата му

нещо, което на усет беше точно като нож.

- Леле, съвсем като някога, няма криво ляво, - проговори един глас - Като

гледам, още си спомням до едно всички кьошета наоколо.

- Знам те кой си, ти си Пепе, нал’тъй? Джуджето? - сети се Трев, стараейки се да

не се обръща.

- Нещо като джудже, - отвърна Пепе.

- Ма аз с тебе не съм се карал, нал’тъй? - продължи Трев.

Нещо мъничко и лъскаво изникна на самия край на Тревовото зрително поле.

- Мостра на лунно сребро, - поясни гласът на Пепе - Със счупено шише от

шампанско ще причиня повече вреда... и съм причинявал, да не си помислиш нещо. Аз

не бих заплашил тип като теб с нож, не и с онова момиченце хлътнало така по тебе, не.

На нея май страшно й харесва с теб, а на мен ми харесва това, на нея да й харесва.

- По улиците нещо се сговнясва, - сподели Трев.

- Какво, по всички улици ли? Ама че майтап.

- Нещо се мъти, к’во ш’ка’еш? - настоя Трев.

Чак сега Пепе влезе в полезрението му.

- Това хич не е мой проблем, - каза той - Да но има един вид хора, дето не ги

понасям. Нагледал съм се на прости гадняри. Трябва ли ти много бързо да изучиш

леката атлетика, пробвай да се родиш по тези места с талант на дизайнер и може би

още някое друго предпочитанийце и гледай какво става. Лорд Ветинари съвсем я

оплеска. Мислел си е, че ще може да оправи ритнитопката, да, ама не. То да не ти е

като с Гилдията на Крадците. Щото Гилдията на Крадците е организирана. А

ритнитопката не е. Само щото се е наложил на капитаните, изобщо не значи, че всички

ще си ги последват най-кротичко. Нощес какви битки само ставаха. Твойте приятелчета

с хубавата им новичка топка и лъскавите им нови фланелки утре ще станат на пух и

прах. Не, и пух няма да остане, само прах.

- Пък аз си мислех, че си само някакъв дето прави дрехи? - смая се Трев.

- Само? Някакъв? Дето? Правил? Дрехи? Само някакъв значи? Аз не съм ти

какъв да е. Аз съм Пепе и не правя дрехи. Аз творя възхитителни произведения на

изкуството, които само случайно се нуждаят от тяло, което да ги покаже както си

209

трябва. Шивачите и кроячите правят дрехи. Аз кова история! Да си чувал за

микроризница?

- Е, сещам се, как. Ъхъ, - ухили се Трев.

- Хубаво, - продължи Пепе - И какво, значи, знаеш за микроризницата?

- Ами, че не жули.

- Е, и още по някоя друга малка тайна си има... - рече Пепе - Както и да е, да си

кажа право, не ми пука за магьосниците. Високомерна пасмина. Да, но това утре няма

да е игра, а война. Да знаеш някакъв на име Анди? Анди Изцепков?

Сърцето на Трев трепна.

- Той па к’во общо има?

- Само подочух нещо, но ги знам аз такива като него какви са. Лорд Ветинари си

направи, каквото му се искаше. Направо разби ритнитопката, да, но останаха всякакви

остри парчетии, ако се сещаш за какво ти говоря.

- Стражата ще е там утре, - опита се да гледа на нещата оптимистично Трев.

- Какво чувам? Какво чувам? Уличен биткаджия да се радва, че Стражата ще е

някъде си?

- Сума ти хора ще гледат.

- Ъхъ, какъв майтап само? - отвърна Пепе - А, нали знаеш, в тоя град е пълно с

хора, дето ще гледат обезглавяване и ще вдигат дечицата си на рамене за да виждат по-

добре. Та чуй значи сега, какво ще ти кажа. Изобщо няма да те наточвам за нищо, щото

утре хич няма да ти трябва да виждаш нищо наточено. Ама ще ти дам нещо много по-

добро от наточване. В края на краищата, нали ти си на Дейв Младонадеждов момчето.

- Аз не играя, - отсече Трев - Обещах на старото ми мамче.

- Обещал бил на старото си мамче? - Пепе изобщо не се опита да прикрие

презрението в гласа си - И да не би да си мислиш, че това променя нещо? Че на теб на

ръката ти има звезда, момчето ми. Ще играеш ти, и още как, та слушай сега, какво ще

ти кажа. Ще дойдеш да ме потърсиш на задния вход на Гофна, извинявай, ама на

джуджешки това звучи много по-добре, и някъде към полунощ ще ритнеш вратата. Ако

искаш може и приятелче да си доведеш, гледай само, твойта кожа, да дойдеш.

- А що да ритам вратата? - учуди се Трев.

- Защото и двете ти ръце ще са заети с по едно шише от най-доброто бренди.

Недей да ми благодариш. Не го правя заради тебе. Аз защитавам моите си инвестиции, които по случайност съвпадат със защитаването и на твоите. Бягай сега, момче. Да не

закъснееш за тренировка. А мен какво ме прихваща? Проклетата ми гениалност, какво

друго!

Като продължи нататък, Трев мерна по улиците още стражари. Поискаха ли, те

можеха да са абсолютни копелета, но на Сам Ваймс не му трябват ченгета, които да не

могат да се вслушват в улиците. Стражата беше на нокти.

Картър беше живял в мазето на майка си, докато тя не го даде под наем на едно

джуджешко семейство, така че той се премести на тавана, който лете ставаше на пещ, а

зиме на мразилник. Картър оцеляваше благодарение на изолиране на стените с пластове

от „Лъкове и амуниции”, „Карфици от задния двор”, „Марки на месеца от Станли

Ревач”, „Живот, Женички и Жартиери”, „Ежеседмичен полеви определител на големи” и „Резбарството днес”. И това беше само най-горният слой. Защитавайки се от

природните стихии, той лепеше ли лепеше стари списания по по-големите фуги и

пукнатини на тавана. Доколкото знаеше Трев, Картър никога не е изкарвал по повече от

седмица с никое от увлеченията, за които би могло да се предположи по стъписващата

му библиотека, с изключение може би на онова, свързано с плакатите от „Живот, Женички и Жартиери”.

210

Г-жа Картър му отвори вратата и му посочи стълбището с цялата сърдечност и

гостоприемство, с които една майка би посрещнала зле влияещите на сина й негови

улични приятелчета.

- Болен е, - съобщи му тя, сякаш това беше въпрос на чист интерес, а не на

безпокойство.

Което, както излезе, беше доста посмекчило истината. Едното око на Картър

беше станало на пъстроцветно мазало, а през лицето му се точеше гнойна рана53. Трев

разбра това само след някое време, защото Картър все му викаше да се разкара, обаче

паянтовата врата беше вързана с канап, така че след лек напън на Тревовото рамо, тя

лесно поддаде.

Момъкът се сви на невъобразимо ужасния си креват, сякаш очакваше, че ще го

бият. Трев не харесваше Картър. Никой не харесваше Картър. То да го харесваш беше

просто невъзможно. Даже г-жа Картър, която на теория трябваше да изпитва някакава

хладка симпатия към синчето си, не харесваше Картър. Той беше някак си

фундаментално несимпатичен. Колкото и да е тъжно, но Картър, пърдящ или не, беше

изумителен пример за харизняма. За ден два може да си е наред, а после някоя

отчайващо тъпа забележка или неуместна шегичка или друга някаква издънка ще

развалят всичко. Трев обаче се разбираше с него, виждайки в негово лице, кой знае, може би онова, което Трев би могъл да бъде, ако не беше, собствено, Трев. Може пък

във всеки пич да имаше по нещичко от Картър Пръдльото в някой момент от живота

му, замисли се той, да, но при Картър то не беше нещичко, а всичко.

- К’во стана? - попита Трев.

- Нищо.

- Ало, това съм аз, Трев. Знам го аз нищото к’во е. А ти си за болница.

- По-лошо е, отколкото изглежда, - изстена Картър.

Трев не издържа:

- Абе ти луд ли си, да те... Тоя удар е минал на косъм от окото ти, бе!

- Сам съм си виновен, - защити се Картър - Ядосах Анди.

- Да бе, точно пък си си сам виновен, - сопна се Трев.

- Къде беше снощи? - попита Картър.

- Нема да повярваш.

- Е, тук си беше цяла скапана война, няма хън-мън.

- Аз сметнах за нужно да прекарам някое време долу по Лат. Тук значи се е

заформил тупаник, викаш?

- Ми клубовете като изпоподписаха за оная новата ритнитопка, на някои хора

това не им хареса.

- Анди? - лесно се досети Трев и пак огледа набралия гноен белег.

Да, като гледа човек, точно като когато на Анди нещо не му хареса. Трудно

беше да съжаляваш някой толкова изоснови несимпатичен тип като Картър, но само

защото той е бил роден с татуирано на душата му „Сритай ме отзад”, не значеше, че

трябва да постъпиш точно така. Това щеше да е като да късаш крилцата на мухи.

- Не беше само Анди, - продължи Картър - А също и Смрадльо Аткинсън, Джими Лъжицата и Гайката.

- Гайката ли? - изненада се Трев.

- А и Г-жа Аткинсън.

- Г-жа Аткинсън?

53 бел.прев.: Във филма от 2008 г. „Хванете Картър” местните мутри искат да спипат и сплашат героя на

Майкъл Кейн (Картър), не успяват и вместо това пребиват по подобен на описания начин един негов

местен приятел. Е, тук пък е спипан самият Картър.

211

- И Уили Пилтдаун54, Хари Капстик и братята Брискет.

- И те ли? Ама ние тях нали ги мразим. Анди ги мрази. Те мразят Анди. Стъпиш

ли само на тяхна територия и те карат у дома в чувал!

- Е нали знаеш оня лаф, - опита се да обясни Картър - Врагът на моя враг е мой

враг.

- Тук май го обърка, - каза Трев - Но се сещам за какво ми говориш.

Трев се втренчи в нищото, напълно шашнат. Всички в тази литания от имена

бяха тартори. Неимоверно влиятелни в света на отборите и, много по-важно, сред

привържениците. Те бяха господарите на Мелето. Пепе беше прав. Ветинари си

мислеше, че капитаните водят парада, да ама не са те. Мелето водеше парада, а

тарторите бяха лицата и главите на Мелето55.

- За утре ще се събира отбор, а те ще гледат да вкарат в него колкото се може

повече от тях, - информира го Картър.

- Ъхъ, чух.

- И те ще гледат да покажат на Ветинари, какво мислят за новата му ритнитопка.

- Нещо не те чух да споменеш Столоповци, - забеляза Трев.

- Чух, че баща им ги карал всяка нощ да бачкат у дома, - обясни Картър.

- Капитаните подписаха, така че това за тях няма да е добре. Но к’во им пука за

това на Анди и неговите аверчета, к’во ш’ка’еш? - каза Трев и се наведе напред - Ама

Ветинари пък си има Стражата, нал’тъй? А нали я знаеш Стражата? Хубаво де, има и

някои свестни копелета, като си един на един с тях, ама скапе ли се всичко като

презряло уахуни, те си имат големи, големи тояги и големи, големи тролове и хич не им

дреме кого шъ претрепят, щото нали те са Стражата, така че сичко си е законно. А па

ако наистина ги вбесиш, шъ ти друснат и обвинение в повреда на палките им в твоята

физиономутра. А като стана дума за физиономии, как стана така, че няма и на

сантиметър си отървал голямата награда: бяло бастунче?

- Казах на Анди, че на мен тая работа не ми харесва, - отговори Картър.

Трев не можа да скрие изненадата си. Дори и толкова нищожна смелост беше

чужда на Картър.

- Е, като гледам, това си е май жив късмет в дегизировка. Мо’еш да си се

скатаваш тука на легло и няма да се накекендриш право между бай ти Сам и Анди.

Спря се, защото чу шумолене.

Понеже Картър използваше за лепило за страниците си от списания брашно и

вода, таванчето се обитаваше от охранени мишки и, кой знае защо, на една от тях точно

сега и скимна да си прогризе пътя към свободата през гърдите на миналогодишната

Мис Април, придавайки и с това трето зърно, което отгоре на всичко трепкаше и

зяпаше Трев. От такава гледка всеки ще се откаже от закуската си.

- И с’а к’во шъ пра’иш? - попита го Картър.

- К’вото мога, - отвърна Трев.

- Нали знаеш, че Анди е тръгнал след тебе? И след оня шантавия тип.

- Не ме е страх от Анди, - рече Трев.

54 бел.прев.: През 1912 г. в местността Пилтдаун е бил намерен череп, който е бил сметнат за липсващото

звено в еволюцията между маймуната и човека. Пред 50-те години е било доказано, че „Пилтдаунския

човек” е фалшификат, съставен от челюст на орангутан и човешка черепна кутия. Тогава вече са били

отдавна намерени и истинските липсващи звена.

55 бел.авт.: Една от причините да са „лица на Мелето” беше, че лицата им цъфваха на грубо изрисувани

плакати на Стражата ведно с молба към гражданството да осведомят Стражата, ако случайно забележат

споменатите лица да се омотават някъде.

212

Като твърдение то си беше напълно вярно. Той не изпитваше страх от Анди.

Това, което изпитваше, беше смъртен ужас чак до мозъка на костите си и после обратно

до кожата, откъдето дълбинният трепет капеше като топящ се сняг.

- Всички ги е страх от Анди. Ако им сече пипето де, - възрази Картър.

- Ей бе, Баш-Пръдня, ама аз нали съм Тревър Младонадеждов!

- Ако питаш мен, това няма да стигне.

Хич няма да стигне това, мислеше си Трев бързайки през града. Щом като дори

и Пепе беше надушил, че нещо се мъти, значи бай ти Сам със сигурност също ще знае, нали? О-па.

С бърз спринт той настигна конния омнибус и скочи на задната платформа и си

слезе още преди кондукторът да се усети. Не те ли гепят на омнибуса, после нямаш

грижа, а и макар да им се полагаха тези големи лъскави сатъри да плашат гратисчиите, всеки знаеше, че а) не им стискаше да ги използват и б) белята, която ще си докарат, ако вземат да посекат някой почитан член на обществото направо не е за разправяне.

Той се шмугна през една пресечка и излезе на Петльова улица, мерна още един

омнибус кламбуцащ се накъдето трябва и скочи на стъпенката. Този път излезе

късметлия. Кондукторът само го погледна, след което подчертано не го видя.

Когато стигна до кръстовището известно като Петте Кьошета, той беше успял да

мине напряко почти през целия град със средна скорост надвишаваща пешеходната, а

почти не му се наложи да подтичва.

И ето го, право пред него - Хипопотамодрумът. Някога там е имало надбягвания, докато всичко това се е пренесло от другата страна на Анкх. Сега той беше просто

просторно място, каквото е нужно на всеки голям град за пазари, панаири, от време на

време по някое възстанийце и, разбира се, все по-популярните, особено сред хората

искащи да си купят имуществото обратно, битаци. Днес той беше гъчкан с хора, без да

може да се види и една открадната лопата. По цялото поле народът риташе ли риташе.

Тревър леко се поуспокои. Отсреща се мяркаха островърхи шапки и никой май не

извършваше убийство.

- Здрасти, к’во ста’а?

Трев пренастрои полезрението си мако по-надолу.

- Как е, Гърло?

- Чувам, значи, че нещо си се събрал с Академик Невиждан, - забеляза Сам-Си-

Прерязвам-Гърлото Диблър, най-предприемчивият и, необяснимо защо, най-

неуспешният бизнесмен в града.

- Само не ми казвай, че си зел да продаваш банички?

- Айде де, - възмути се Диблър - То там от аматьори не мо’еш да се разминеш.

Мойте баници не са някакъв боклук за пияни дърти запалянковци, я.

- Значи твойте баници са за...? - въпросът на Трев увисна във въздуха с примка

накрая.

- Абе то баниците са минало, - рече пренебрежително Диблър - А аз съм върха

на ритнитопковските сувенири.

- Това па к’во е?

- Ами, примерно, оригинални фанелки с автографи, такива неща. Глей с’а, -

Диблър взе от големия си поднос умалена версия на каквото щеше да е някоя от новите

пльонг-пльонг-ащи топки, ако бяха наполовина по-малки и грубо издялани от дърво -

Глей ги тея белите петна. Те са за подписите на отбора.

- Ще ги даваш да ти ги подписват ли?

- Е, не, мисля си аз, че хората ще искат сами да си ги носят за автографа. Та

всичко да е лично, нали разбираш?

213

- Значи това са просто боядисани дървени топки и толкова? - уточни Трев.

- Ама автентични! - поясни Диблър - И фанелките също. Искаш ли? Само за теб

пет долара и сам си прерязвам гърлото.

Той вдична някаква смотана червена памучна дрешка и я размаха подканващо.

- К’во е това?

- На вашия отбор цветовете, не виждаш ли?

- С две големи U-та опред ли? - възмути се Трев - Не е така! Наште са с две

малки преплетени U-та горе вляво като значка. Много стилно.

- Все тая, - отмете безгрижно възраженията му Диблър - Кой ще забележи? А и

цената нали трябва да държа ниска заради дечицата, - той се наведе към Трев - Ще ми

кажеш ли поне нещичко за утрешния мач, а, Трев? Старите клубове май ще изкарат яко

отборче. Да не би тоя път на Ветинари да не му стане работата, а?

- Ще играем за чудо и приказ, ще видиш, - увери го Трев.

- Ами че как! Как шъ паднете с Младонадеждов в отбора, нал’тъй?

- А, аз само им помагам по малко. Аз не играя. Обещах на Мамчето като умря

Тате.

Диблър се огледа все едно че Хипопотамодрума не беше тъпкан с хора. Май

имаше наум и нещо друго освен нуждата от долара на ближния.

- А к’во ще стане, ако ваште паднат? - попита той.

- То е само игра, - отвърна Трев.

- Да де, ама на тая игра Ветинари си е заложил реномето.

- То си е само игра. Едни печелят, други губят. Просто игра.

- Ама мнозина не мислят така, - възрази Диблър - Досега на Ветинари сичко му

ставаше без грешка, - продължи той с поглед зареян в небето - И това е, видиш ли, разковничето. Всеки си мисли, че на Патриция всичко му минава. Да, ама к’во ще

стане, ако някой път той вземе, че се мине?

- То е просто игра, Гърло, само една игра... ‘Сичко хубаво, - Трев му обърна

гръб.

От едната страна хората разпъваха сергии, а, понеже това беше Анкх-Морпорк, съберат ли се на едно място двама или повече души, още хиляда ще изникнат само за да

позяпат.

А ето го и г-н Пондър Стибънс, седнал зад една дълга маса с неколцина

ритнитопковски капитани. Аха, Комисията по Правилата. Нали разправяха за нея.

Нищо, че правилата си бяха записани черно на бяло, а някои от тях бяха древни като

самата игра, все оставаха да се доизяснят някои неща. Той пристигна точно когато

Пондър казваше:

- Вижте, недопустимо е в новата игра да се стига до ситуации, хората да дебнат

точно до противниковата врата.

- Че какво му е, досега нали така беше, - възрази един от капитаните.

- Да, но топката лети. Един наистина добър шут ще я отнесе през половината

Хипопотамодрум. Само някой да докара паса както трябва и вратарят няма да има

никакъв шанс.

- Та значи казвате, - заговори г-н Столоп, който беше станал нещо като

говорител на капитаните - че трябва да има двама галфони от отбор А пред пича от

отбор Б преди той да отбележи?

- Да, общо взето, - отвърна сковано Пондър - но един от тях е вратарят.

- Та какво значи става, ако един от тея двамцата вземе че се промъкне покрай

нашия, преди той да ритне топката?

- Тогава той ще е в положението, традиционно наричано „засада”, - разясни

Пондър.

214

- Като гледам, по-скоро ще са го насадили, - обади се друг капитан.

И понеже казаното споделяше една форма с хумора, хората се засмяха.

- Щом като е така, накрая само стой гледай как сума ти тарикати се щурат

напред назад, като всеки гледа да мине другия и да го вкара в незаконна позиция, без

оня нещастник да е мръднал, а?

- Независимо от всичко, това правило остава. Вече го изпитахме. То позволява

свободно придвижване по терена. В старата игра не беше необичайно играчите да си

носят на полето обяда и някой брой „Женички, живот и жартиери” и само да чакат

топката сама да се дотъркаля до тях.

- Здрасти, Трев, как си? - каза Анди, който беше застанал точно зад Трев.

Тук днес трябваше да има поне хиляда души, помисли си Трев някак си

необичайно бавно и блажено. И е пълно със стражари. И от тук мога да видя двамца от

тях. Анди няма да тръгне да ми прави нищо точно сега, нали?

Е, всъщност може и да тръгне, защото Анди си е такъв. Дъската в главата му

хлопне по някой от бръмбарите в същата глава и хоп, той ти прави фасона на кайма. О

да, а пък и Смрадльо Аткинсън с майка му се разхождат до него като първи дружки.

- Нещо хич не те виждам напоследък, Тревчо, - продължи Анди - Да не си бил

зает, а?

- Ти не трябваше ли да се скатаваш някъде? - продума без никаква надежда Трев.

- Е, нали знаеш оня лаф? Че рано или късно за всичко идва прошка.

В твоя случай ще е малко по-късно, изкоментира наум Трев.

- Освен това, - продължи Анди - аз нали почвам начисто?

- Да бе?

- Зарязах го аз Мелето, - поясни Анди - Стига толкова с тея хулигански прояви.

Време ми е да се интегрирам.

- Ми драго ми е да го чуя, - промълви Трев само чакайки откъде ще дойде

ножът.

- Така че сега съм ключов играч на Анкх-Морпорк Юнайтед, - това не беше нож, но по въздействие си беше все тая - Явно Негова Светлост им е дал идеята, - Анди

говореше все така мазно и дружелюбно - Не ще и дума, на никой не му се играе срещу

ваште магьосници. Тъй че ей ни на, отборче специално за случая.

- Ти нали никога не беше играл? - измърмори отпаднало Трев.

- Да де, ама това беше в тъмното минало, преди ритнитопката да се отвори за

повечко лична инициатива. Фанелката ми скиваш ли я?

Трев я погледна. Изобщо не беше мислил за това, как е облечен тоя тип, а само, че е пред него.

- Бяло със син кант, - проговори любовно Анди - Много шик.

Той се завъртя и на гърба му лъсна син номер 1 с името Анди Изцепков отгоре.

- По моя идея. Умно, нали? Така, значи, ще си знаем кой кой е, даже като се

гледаме в гръб.

- Аз пък казах на ваште магьосници, че и вие, господа любезни, трябва да

сторите същото, - поде Г-жа Аткинсън, една от най-страховитите биткаджийки някога

вдигали със зли намерения подострен чадър. Едри мъжаги отстъпваха пред Г-жа

Аткинсон, иначе едрите мъжаги кървяха.

Само това ни липсваше, помисли си Трев. Имената ни написани на гърбовете ни, хубава работа. Така им спестяваме труда да ни обиколят и да ни видят лицата преди да

ни прободат в гърба.

- Ей, ама не мога да си бъбря тука с тебе цял ден, я. С отбора трябва да си

поговоря. Да пообсъдим тактически схеми, такива работи.

215

Ще има рефер, напомни си Трев. Стражата ще бди. Лорд Ветинари ще е там. Да, ама Анди Изцепков също ще е там, а Лут иска да съм му помощник, така че, няма как, и

аз трябва да съм там. Ако всичко се сговняса, арената хич няма да е място за мен, да

ама аз ще съм си баш там.

- А ако търсиш онова, твоето, тъпото маце, ей я там отзад с дебеланата. Ама

честно, ти к’во си помисли за мен, а?

- Нищо, докато не взе да изтърсиш точно това, - отговори Трев - А сега си мисля

туй онуй.

- Много поздрави от мен на орка, - подметна Анди - Язък, че е последният.

И те си тръгнаха, но Трев достатъчно пъргаво отскочи и Г-жа Аткинсън не успя

да го покоси по крака с бастуна си.

Да намеря Жулиета. Да намеря Лут. Да намеря Гленда. Да си намеря билет за

Четирите Хикса.

Трев никога не се беше бил. Не и истински. Е, като беше по-малък, няколко

пъти се беше замесвал в разни тупаници, а щеше да е лоша политика да не е сред

останалите хлапета с някакво импровизирано оръжие в ръка. Толкова го биваше да се

прави, че е навсякъде, да крещи до скъсване и да се втурва все в най-големия гъчканак, но така, че винаги да се разминава със същинския екшън. Можеше ли сега да изприпка

в Стражата и да им каже, че... Анди е ръсел заплахи, що ли? Ами че Анди винаги ръси

заплахи. Когато в Мелето станеше беля, както ставаше, ако две банди се случеше да

влязат в съприкосновение, за Трев винаги имаше цял шубрак от крака, а веднъж, в

особено отчаян момент и множество рамене, откъдето Трев да се изнесе... Чакай, къде

му е умът? Той нали няма да е там. Нали няма да играе. Нали беше обещал на старото

си мамче. Всички знаят, че е обещал на старото си мамче. На него може и да му се

играе, но старото му мамче нямаше да одобри това. Все едно старото му мамче му беше

написала извинителна бележка: „Скъпи Анди, моля те, недей да колиш Тревър днес, щото той обеща да не играе.”

Той премигна за да отмете усещането за метнат срещу му нож и чу гласа на Лут:

- О да, чувал съм за „Ала-баламур”.

А ето ги Гленда и Жулиета, и Лут, а с него Жулиета, както и една леко озадачена

госпожица с тефтерче и Жулиета. А освен тях там беше и Жулиета, но това беше

трудно да се забележи поради присъствието на Жулиета.

- Тя казва, че искала да вземе интервю, - поясни Гленда, която явно беше

издебнала журналистката - Казва се г-ца...

- Розичка, - поде девойката - Всички говорят само за вас, господин Лут. Може ли

да ви задам няколко въпроса? Моля ви, нашите читатели са много съвременни.

- Да?56 - успя накрая да продума той.

- Какво е усещането да сте орк, господин Лут?

- Не съм сигурен. Какво е усещането да сте човек? - отвърна Лут.

- Опитът ви като орк повлиял ли е на начина, по който ще играете ритнитопка?

- В отбора аз съм само резерва. Ролята ми е чисто треньорска. А, в отговор на

вашия въпрос, не съм сигурен, доколкото не съм имал досега достатъчно опит като орк.

- Но дали ще посъветвате играчите да откъснат главите на съперника? - изкиска

се момичето.

Гленда отвори уста, но Лут отговори най-сериозно:

- Не, това е против правилата.

- Чух, че ви смятат за много добър треньор. Ще споделите ли вашето мнение, защо?

56 бел.авт.: Архиепископ в дом на спазарена нежност би изглеждал по-малко объркан от Лут в този

момент, макар че степента на въпросното объркване зависи от това, колко архиепископи познавате.

216

Независимо от пословичната малоумност на този въпрос, Лут изглежда се

замисли дълбоко.

- В това отношение следва да се вземат предвид вероятностните хоризонти, -

започна бавно той - E Pluribus Unum, тоест множеството превръщащо се в единство, обаче от друга страна също така може да се каже и: единство преминаващо в

множество: Ex uno multi, и съответно, както посочва в „Еманацията на битието” фон

Слис, при по-задълбочено разглеждане, в действителност може да се окаже само

различен облик на множествеността.

Гленда се вгледа в лицето на госпожицата. Изражението й беше застинало, също

както и моливът й. Лут се усмихна на някаква своя мисъл и продължи:

- Нека визираме това в светлината, собствено, на скорострелната топка.

Възможно е и да знаем, откъде е потеглила тя, но точното местоположение на крайната

и дестинация е постоянно променлива загадка, дори приложено само в четириизмерно

пространство. В тази връзка е и екзистенциалният въпрос изправен пред стрелеца, доколкото той е едновременно субект и обект на стелбата. Докато топката е в полет, всички възможности са неумолимо взаимосвързани, или, както се изрази в „Das Nichts des Wissens” хер Резервирен: „Ich kann mich nicht genau erinnern, aber es war so etwas wie eine Vanillehaltige süsse Nachspeisenbeigabe,”57 въпреки че, според мен, той по това

време е бил под въздействието на някакъв медикамент. Но кой въздейства върху играта

и кой е под въздействие? Като се има предвид, че решението може да бъде достигнато

единствено посредством концептуална манифестация при използването на, ако мога да

се изразя така, специфично възприятие на трансфинитното пространство, е съвършено

очевидно, че възможностите включват и варианта, топката да бъде едновременно

навскъде или да се окаже, че изобщо не е бил отправен удар. Моята задача като треньор

е да редуцирам този метафизичен излишък и, съответно, да предложа на момчетата ми

приемлива парадигма, като например, евентуално, следната: „бий яко посредата, бе мой

човек, та поне ако вратарят спаси, сериозно да го изпотиш”. Разбирате ли, там е

работата, че ритнитопката не се ограничава до ритнитопката. Тук имаме най-

възхитителната многоизмерна философия основаваща се върху светогледа разработен

от доктор Маспиндер в „Das Meer der Unvermeidlichkeit”58. Но тук, сигурен съм, ще

възразите, че съществуват системи като 4-4-2 или дори 4-1-2-1-2, нали? Ще ви

отговоря, че фактически единствената система е само-едно, иначе казано като-един.

Обичайно се казва, че в отбора има единадесет играчи, но това е само за постигане на

съответствие с немощта на възприятието ни. В действителност играчът е само един, следователно, - той закратко се засмя - ако бих могъл да си позволя да перифразирам

сетненцията от „Портите на измамата”: не е важно дали печелиш или губиш, стига да

вкараш повече голове отколкото съперникът.

Девойката сведе поглед към празното си тефтерче:

- Не може ли да го обясните малко по-простичко?

- О, извинявайте, - смути се Лут - Мисля, че именно това правех.

- А аз мисля, че стига толкова, - Гленда хвана момичето за ръката.

- Но аз още не съм го питала за любимата му лъжица, - проплака тя.

Лут прочисти гърлото си:

- Е, щях да съм благодарен, ако бях предуведомен за този въпрос, тъй като се

отнася до твърде обширно поле на експертиза, но смятам, че Великата бронзова лъжица

от Кладх с теглото си надхвърлящо един тон определено ще е сред най-сериозните

кандидати, въпреки че не бива да пренебрегваме също и комплекта лъжички, всяка от

57 бел.прев.: Заглавието е „Нищото на знанието”, цитатът гласи „Не мога да си спомня точно, но беше

нещо като лек съдържащ ванилия десерт”.

58 бел.прев.: от немски - „Морето на неизбежността”.

217

които по-малка от оризово зърно, изработени от неизвестен гений за наложниците на

император Ай Въй. Но несъмнено, доколкото мога да съдя, всички те са затъмнени от

забележителната лъжица с часовников механизъм, разработена от Проклето Тъпия

Джонсън, която, по всичко личи, е била в състояние да разбърква захарта в кафето

толкова бързо, че чашката е излитала от чинийката и се е удряла в тавана. Ех, да можех

да съм свидетел на това, но от безопасно разстояние, разбира се. Вероятно не толкова

известна е пеещата лъжица на високоерудирания мъдрец Ли Тин Уидъл, която е могла

да забавлява голяма компания чрез изпълнението на комични песнички. Сред други

значими лъжици следва да се споменат още...

- Стига толкова, - прекъсна го Гленда отмъквайки момичето за негово

собствено добро.

- Той орк ли е? - запита девойката.

- Всички казват така, - отвърна Гленда.

- Ама те всичките ли са такива? Аз си мислих, че те, такова, късат главите на

хората?

- Ами, да речем, че им е втръснало да правят все едно и също.

- Но откъде знае всичко това за лъжиците?

- Вярвай ми, ако някой изобщо е написал книга „Най-великите лъжици в света”, то господин Лут няма как да не я е прочел.

Трев чу оплакванията на госпожицата, докато Гленда почти насилствено я

мъкнеше по-надалеч, или най-малкото по-надалеч от Лут.

- Но аз всъщност исках да говоря с Бижу, - чу я да хленчи Трев, докато тя

подминаваше Жулиета без дори да я погледне - Но нали всички казват, че тя се крие.

Той се впусна натам и примъкна останалите двама в тесен кръг.

- Утре ще се лее кръв, - съобщи им той - Магьосниците не може да правят магии, а Анкх-Морпорк Юнайтед ще е фрашкан с най-яките и гадни копелета извън

Тръшкалника.

- В такъв случай ще трябва да променим тактиката си съобразно този факт, -

реши Лут.

- Ти да не си лу... побъркан? Аз ти говоря за такива като Анди, бе Лут. А той

може и да не е най-лошия.

- Но всичко е въпрос на тактика. Отчитане на силните и слабите страни и

съответно приложение на това знание, - не се поддаваше Лут.

- Слушай! - ядоса се Трев - Нямаме време за тея алабализми.

- Ако цитирам... - започна Лут.

- Слушай, ти казвам бе! А да се сещаш за цитати от хора, дето са ги заклали в

гръб и после са ги смачкали от лю... - той се запъна, после продължи - ... от страшен

бой докато са на земята, а? Щото сега точно за това трябва да си мислиш.

- Стражата ще присъства, - изтъкна Лут.

- Но те най-често, като се понапече, гледат да изпонатръшкат всичко живо на

земята, - разясни му Трев - Така им се упростява работата.

- Уверен съм, че можем да бием на ритнитопка всеки отбор, - тръгна да го

успокоява Лут.

Трев се озърна в търсене на поне някой, който да вдене:

- Не става така тая работа! Това не ти е ритнитопка!

- Не ща да виждам някой да пострада, - обади се Жулиета.

- Ами тогава шъ требва да си затвориш очите, - каза Трев - Лут, ти си мислиш, че сичко ще ти е чистичко и спортсменско, щото така е измислена новата ритнитопка, да но тук са ти все същите стари урунгели. Знаеш ли к’во си мисля?

218

- Татко ми казва, че Ветинари няма да се изкефи ако Академик падне, - даде

принос към разговора Жулиета.

- А той ще се изкефи ли? - поинтересува се Трев.

- Ами май да, но даже и Тате казва, че май е по-добре да сме си с проклетия

Ветинари, отколкото с някое копеле, каквито имахме някога.

Това е защото нещата с града потръгнаха, мислеше си Трев. Преди Ветинари

всичко е било майка плаче, и никой не разбра, как се е оправил той. Той направи така, че Стражата да си върши работата. Той се оправи с онази война между джуджетата и

троловете. Той позволи на хората да правят каквото си искат, при условие че правят

каквото той иска. И най-вече, градът беше фраш с хора и пари. Всички искаха да

живеят в Анкх-Морпорк. Нима можеше да му се разклати стола само защото нещо се е

скофтило с новата ритнитопка? Ами, отговорът беше, разбира се, да - защото хората са

си такива.

Трев спомена това на Гленда, когато тя се върна от мисията по извеждане на

шашнатата Розичка от обсега на Лутовото философстване. Тя изгледа Трев и каза:

- Мислиш ли, че Ветинари знае за това?

- Ненъм, - отговори Трев - Е, зная, че няма как да си няма колкото си щеш

шпиони, да, ама ненъм те дали знаят за това.

- Мислиш ли, че някой трябва да му каже? - продължи Гленда.

Трев се изсмя:

- И к’во предлагаш? Да идем право в двореца, да се изтъпанчим пред него и да

му кажем: “Прощавай, мой човек, ама тука има нещо, дето май ти е убегнало от

вниманието”, а?

- Да, - каза Гленда.

- Благодаря ви, Дръмнот, засега това е всичко, - каза Ветинари.

- Да, сър, - отговори Дръмнот, кимна на лейди Марголота и се изнесе безшумно

от стаята.

- Хевлок, не се и съмнявам в изключителната компетенстност на този Дръмнот, но на мен винаги ми е изглеждал много странно човече.

- Е, странно място щеше да е светът, ако всички бяхме еднакви, мадам, макар че

признавам, че не би бил особено странен, ако всички бяха като Дръмнот. И все пак той

е лоялен и извънредно достоен за доверие.

- Хъммм, - произнесе се Милейди - Има ли някакъв заслужаващ внимание личен

живот?

- Доколкото разбрах, той събира различни видове канцеларски принадлежности,

- отговори Ветинари - Понякога се замислях, дали не би могла да промени живота му

към по-добро среща с млада дама съгласна да се преоблече като картонена папка.

Бяха седнали на терасата извън Продълговатия кабинет, която предлагаше

съвършен изглед към центъра на града оставяйки наблюдателя почти невидим.

- Съглашението придвижва ли се? - поинтересува се Ветинари.

- Определено, - отвърна Милейди - Най-сетне мир между джуджета и тролове.

Ветинари се усмихна:

- Думата „мир” обикновено се определя като период на почивка и

превъоръжаване преди следващата война. Бяха ли необходими много убийства?

- Хевлок, понякога си толкова директен!

- Моля да ме извините, просто прогресът на историята се нуждае от касапи не

по-малко отколкото от пастири.

- Нямаше убийства, - увери го Милейди, след което извъртя очи - Обаче все пак

имаше ужасен минен инцидент, както и доста необичайно свличане на геологични

219

пластове. От друга страна въпросът с Локо все още не е разрешен. Джуджетата

продължават да настояват за тотално изтребване.

- Колко орки има там?

- Никой не знае. Може би Лут ще може да ги намери.

- Недопустимо е да се стигне до геноцид, - рече Ветинари - Историята винаги

намира начин за разплата.

- Както се оказва, че той е в състояние доста да ни изненада.

- И аз така подразбрах. Съгласно всички донесения, нито един орк няма подобно

постижение, освен него.

- Но под всичко това той ще си остане орк, - изтъкна Милейди.

- Чудя се, какво ли остава под всички нас? - контрира Ветинари.

- Приели сте много висок риск, нали знаете? - забеляза лейди Марголота.

- Мадам, в този град всичко е риск, уверявам ви.

- А властта е игра с дим и огледала, - Милейди си взе виното.

- Колко странно, и ден не минава без Командир Ваймс да ми напомни за това.

Нито една гражданска полиция не би могла да възпре разярено и решително население.

Номерът е, да не им се позволява да го осъзнаят. Нали?

На вратата се почука. Пак беше Дръмнот.

- Съжалявам за прекъсването, сър, мадам, но при създалите се обстоятелства

прецених, че е препоръчително, - той изсумтя - Дамата с пайовете е тук.

- А, госпожица Сладкофасулска, легендарната изобретателка на знаменития

Орачески пай, - възкликна Ветинари и хвърли един поглед на Милейди - И приятелка

на господин Лут.

- Вече се срещнах с нея, Хевлок. Тя ми чете конско.

- Да, това и се удава много добре. Все едно приемаш чудесна студена баня.

Моля, поканете я, Дръмнот.

- С нея има и един младеж. Идентифицирах го като Тревър Младонадеждов, син

на прочутия ритнитопковец Дейв Младонадеждов, а тя ме осведоми, че действително

ви е донесла Орачески пай.

- Смятате да приемете от член на широката общественост храна невкусена

предварително? - ужаси се Милейди.

- От нея без никакви колебания, - отговори Ветинари - Напълно е невъзможно тя

при каквито и да е обстоятелства да отрови каквато и да е храна. Не от уважение към

мен, нали разбирате, а от уважение към храната. Недейте да ни напускате. Смятам, че

ще намерите това за ... интересно.

Паят в ръцете на Гленда все още не беше изстинал, когато тя пристъпи в

Продълговатия кабинет. Самата тя се смрази от вида на лейди Марголота, но някаква

твърдост в нея се запъна и тя попита:

- Трябва ли да направя реверанс?

- Не, освен ако много ви се иска.

- Дойдохме да ви предупредим, - избълва Трев.

- Нима, - вдигна вежда Ветинари.

- Анкх-Морпорк Юнайтед ще размаже Академик Невиждан на кайма.

- Леле-мале. Нима?

- Те не са ви ваште средностатични играчи! - изломоти Трев - Тея са от Мелето.

Въоръжени до зъби.

- О да. Ритнитопката като война, - рече Ветинари - Е добре, благодаря ви, че ми

съобщихте.

Настъпи тишина. Ветинари я наруши с думите:

- Има ли още нещо, което бихте желали да ми споделите?

220

Той задържа поглед върху пая, който Гленда държеше пред себе си като някаква

джаджа за опазване на целомъдрие.

- Не може ли да направите нещо? - попита тя.

- Това е игра, госпожице Сладкофасулска. При условие, че тъкмо аз предложих

този мач, как мислите че ще изглеждам, ако се намеся? В крайна сметка правила ще

има. В крайна сметка ще има рефер.

- На тях няма да им пука, - изтъкна Трев.

- В такъв случай, предполагам, че Стражата ще трябва да изпълни задълженията

си. А сега, ако не възразявате, ми предстои за се заема с държавни дела, но, моля, оставете пая.

- Един момент, - намеси се Милейди - Защо дойдохте да предупредите Негова

Светлост, млада госпожице?

- Не е ли това нещото, което се полага да направя? - отвърна Гленда.

- И просто ей така си влязохте?

- Е, паят помогна.

- Ние с вас, нали знаете, и преди сме се срещали, - рече Милейди.

Тя изгледа Гленда, а Гленда я изгледа в отговор и накрая успя да продума:

- Да, знам, и не съм изплашена, и изобщо не съжалявам.

Двубоят с погледи продължи поне с година повече от пределно търпимото, след

което лейди Марголота рязко обърна глава и изкоментира:

- Е добре, поне с едното от двете сте сполучила, но без съмнение ще се насладя

на пая, а също така и на мача.

- Да, да, - вметна Ветинари - Благодаря ви, че се отбихте, но ако ни извините, предстои ни да обсъждаме държавни дела.

- Хубава работа! - възкликна лейди Марголота, когато вратата зад тях се затвори

- Що за хора развъждате в този твой град, Хевлок?

- Предполагам, че някои от най-добрите, - отговори Ветинари.

- И двама души от простолюдието могат просто така да нахлуят при вас без

предварителна уговорка?

- Но с пай, - поправи я Ветинари.

- Очаквали сте ги?

- Да кажем, че не бях твърде изненадан, - каза Ветинари - Аз определено съм

осведомен за състава на Анкх-Морпорк Юнейтед. Стражата също.

- И възнамерявате да ги допуснете на стадиона срещу сбирщина от престарели

магьосници, обещали, че няма да употребяват магия?

- Сбирщина от престарели магьосници и господин Лут, - уточни бодро Ветинари

- Той явно е много добър в тактическото планиране.

- Аз не мога да позволя такова нещо.

- Това е моят град, Марголота. В Анкх-Морпорк няма роби.

- Той е мой повереник. Обаче предполагам, че вие ще пренебрегнете това.

- Намерението ми е точно такова. В крайна сметка това е само една игра.

- Но играта не е само някаква игра. Каква игра очакваш утре?

- Война, - отговори Ветинари - А войната си е само война.

Лейди Марголота рязко изпъна дългия си ръкав и в ръката й ненадейно се озова

елегантна стоманена кама.

- Предлагам вие да го разрежете наполовина, - посочи пая Ветинари - А аз ще

избера моята половина.

- А ако в едната половина има повече мариновани лукчета?

- Тогава мисля, че въпросът ще подлежи на преговори. Ще желаете ли още

...вино?

221

- Видяхте ли, как тя се опита да ме победи в надглеждане? - подметна

Марголота.

- Да, - каза Ветинари - Видях, че тя успя.

Когато Гленда и Трев се върнаха на Хипопотамодрума, Лут ги изгледа с

очакване.

- Хич не щя да слуша, - оплака се Трев.

- Значи толкова по въпроса, - не се впечатли Лут - Уверен съм в нашия успех

идната сутрин. Имам основания да разчитам на нашето тактическо превъзходство.

- А аз просто се радвам, че няма да играя, - заключи Трев.

- Да, господин Трев, това наистина е много жалко.

Откъм близката маса, където Ритнитопковската Лига правеше последни

уточнения, се разнесе нечий глас:

- А не, без такива. Глейте са, пак се бъркате. Ако пича от отбор Б е по-близо до

вратаря... чакайте, обърках се... ако той е по-близо до вратата отколкото вратарят, е

значи тогава, значи, няма как да не си е изкарал к’вото си трябва. Полага му се, нали

така?

В отговор се чу въздишка, можеща да принадлежи единствено на Пондър

Стибънс:

- Не, мисля, че не разбирате...

Друг глас се намеси уверено:

- Ако вратарят е толкова далече от вратата си, егати шматката ще е тоя бе!

- Вижте с’а, айде от начало, - включи се още един глас - Да речем, аз съм тоя тип

ей тук, - като погледна натам Трев видя как един от мъжете запраща през масата топче

смачкана хартия - Значи, ритнал съм топката чак до там, и ей ме на, ей тая хартишка. Е

тогава какво, а?

Той пак блъсна хартишката и тя уцели молива на Пондър.

- Не! Това вече го обясних. И престанете да ми размятате тези хартийки, намирам го за доста разконцентриращо.

- Да, но ако я дриблира, няма проблем, - чу се още един глас.

- Ей, чакайте малко, - включи се поредният глас - К’во става, ако, такова, си

получиш топката в твоята си половина и си я водиш до тяхната врата без да я подаваш

на никого, и накрая я вкараш в мрежата?

- Това ще е съвършено по правилата, - каза Пондър.

- Да бе, тая работа как я мислите че ще стане, а? - подигра го човекът, който току

що запрати през масата поредната подгизнала хартишка, и това така му хареса, че

прати след нея още една.

- Но ако се опита и сполучи, каква великолепна ритнитопка ще бъде това, нали?

- възкликна Пондър.

- Къде е нашият отбор? - поинтересува се Трев оглеждайки се наоколо.

- Аз им предложих да си легнат рано, - отговори Пондър.

- За магьосниците ранно лягане е около два часа през нощта, - отбеляза Гленда.

- Освен това оставих инструкции тази вечер на отбора да се сервира специално

меню, - добави Лут - В тази връзка, госпожице Гленда, позволете ми да ви помоля да

заключите Нощната Кухня.

Мъртва тишина беше надвиснала тази вечер над трапезарията.

- Аз салати не ям, - заяви блюстител Нобс (без роднинска връзка) - От тях имам

газове.

222

- Как е възможно да се живее без паста? - възмущаваше се Бенго - Това е

варварство!

- Надявам се, че сте забелязали, господа, че моята чиния е също толкова празна

колкото и вашите, - обърна им внимание Ридкъли - Господин Лут е нашият треньор и аз

дадох на господин Лут мястото на водача. Освен това тази вечер не е разрешено да се

пуши.

Надигна се хор от оплаквания и той вдигна ръка за тишина.

- Освен това съгласно тези негови инструкции... - той се вгледа в доста

нечетливия почерк на Лут и се подсмихна - забранени са също така и сексуалните

сношения.

Това не доведе до очакваната от него реакция.

- Това разговори за онова нещо ли значеше? - зачуди се Завеждащият катедра

Неопределени Изследвания.

- Не, това е „орален секс”, - осведоми го Ринсуинд.

- А не, това беше слушането на разговори за онова нещо.

Бенго Макарона седеше като че цапардосан по главата.

- Хайде сега, и без никакво среднощно примъкване към бюфетите, - продължи

строго Ридкъли - Има си правила. Г-жа Уитлоу и г-ца Сладкофасулска са осведомени, че аз напълно подкрепям правомощията на г-н Лут в този случай. Хайде, покажете, че

сте наистина отбор юнаци.

- В желанието си да изразя солидарност с останалата част на отбора, - надигна

глас Лекторът по Съвременни Руни - имам основания да разчитам, че в капана за

мишки в стаята ми е останало малко сиренце.

Ридкъли остана сам самичък с ехото от падащи столове.

Архиканцлерът се прибра в стаята си и метна шапката си на закачалката. Не

може без правила, каза си той наум, и не може да няма правило за тях и правило за мен.

Той отиде до леглото си с осемстълбовия балдахин и отвори тайното отделение

съдържащо кутията с тютюна. Сега обаче то съдържаше само малка бележка гласяща:

„Скъпи господин Архиканцлер,

В изпълнение на вашата резолюция на инструкциите на господин

Лут, че на преподавателския състав тази вечер не са разрешени храна и

принадлежности за пушене, си позволих да разчистя вашите цигари и

тютюн за лула. Бих ли могла също така да спомена, че изпразних

студения ви бюфет от обичайните студени закуски и туршии с цел

предотвратяване на изкушение.”

- Мамка му, - измърмори полугласно Ридкъли.

След което отиде до гардероба и претършува джобовете на смокинга си, където

откри бележка гласяща:

„Съгласно разпорежданията на Господин Лут, утвърдени лично

от вас, г-н Архиканцлер [а да се смае човек, колко осъдителен почерк можеше да

докара г-жа Уитлоу], си позволих да отстраня вашия запас от ментови

дъвки за спешни случаи.”

- Промяна и упадък! - заяви на нощния въздух Ридкъли - Обкръжен съм от

предатели! Изменят ми на всяка стъпка.

223

Той закрачи безутешно покрай книжните си рафтове и издърпа „Спътник на

окултиста” на Бодри, книга която познаваше от корица до корица. И понеже я

познаваше от корица до корица, на стр.14 намери една вдлъбнатинка, съдържаща

пакетче свръх-пикантни пияни ментови дъвки, унция тютюн „Веселия моряк”, кутия

„Магборо”... И, както се оказа една бележчица:

„Скъпи ми Архиканцлере,

Просто сърце не ми даде. Г-жа Уитлоу.”

Като че беше притъмняло повече от обикновено. Обикновено разпорежданията

на Архиканцлера биваха изпълнявани и на състава на Академик Невиждан им се

струваше, че всички врати пред тях в похода им в търсене на манджа се затварят, или

направо се затръшват. Всеки килер беше заключен и защитен срещу магии. Отборът

бродеше безпомощно от зала в зала.

- В стаята ми има малко студена паста, - спомена Бенго Макарона - Баба ми ми я

даде като тръгвах насам. Ще изтрае още десет години и баба казва, че и след десет

години ще е също толкова вкусна, колкото сега. За съжаление може и да е била права.

- Ако я донесеш, можем да я стоплим в моята стая, - предложи Лекторът по

Съвременни Руни.

- Ако искате. Тя е с алигаторски тестиси, било много хранително. Много са

популярни у нас.

- Не знаех, че алигаторите имали тестиси, - изкоментира Лекторът по

Съвременни Руни.

- Вече нямат, - изказа се блюстител Нобс (без роднинска връзка).

- Имам един сухар, който можем да си разделим, - предложи Пондър Стибънс и

беше незабавно пронизан от питащите им погледи - Не, - заяви твърдо той - нямам

намерение да подкопавам в още по-голяма степен заповедите на Архиканцлера.

Толкова по въпроса, господа. Без йерархия сме за никъде.

- При Библиотекаря не може да няма банани, - сети се Ринсуинд.

- Сигурен ли сте? - оживи се Макарона.

- Мисля, че в подобни случаи Библиотекаря действа по принципа: „Ако ми

отмъкнеш моите банани, аз ще си ги прибера от трупа ти”.

Трев, който дебнеше в сенките, изчака докато куркането на стомаси не заглъхна

в далечината, затича се и почука на залостената врата на Нощната Кухня.

- Те сичките се събраха и заминаха за Библиотеката.

- Добре, мисля, че той ще сподели с тях бананите си, - кимна Лут.

- Изобщо не виждам, къде е смисълът, - възкликна Гленда.

- Смисълът е, че те са другари по неволя. Те са отбор. Това е то ритнитопката.

Трябва да научиш отбора да бъде отбор и тогава няма да ме притеснява, ако ще

сутринта да се разпорят от ядене.

Лут се променя, помисли си Трев.

- Мога ли да ти задам един личен въпрос, господин Лут?

- Почти всички въпроси, задавани ми от хората, са лични, но все пак давайте, Господин Трев.

- Ами, ъ, такова. Понякога се уголемяваш, понякога се смаляваш. Как става тая

работа?

- Това ни е вградено, - отговори Лут - Смятам, че е резултат от свиванията и

разширяванията на морфичното поле. Въздейства на вашето възприятие.

- Когато си разстроен, ти много се смаляваш, - спомена му Гленда.

- А сега какъв изклеждам?

224

- Бая голям, - отговори Трев.

- Отлично, - кимна Лут, докато нагъваше парче пай - Утре възнамерявам да се

уголемя още повече.

- Остава да направим още едно нещо, - сподели им Трев - Пепе иска да ми

помогне. Мисли си, че ще играя утре.

- Е, ти ще играеш утре, - отвърна Лут.

- Не! Нали знаете! Нали обещах на старото ми мамче, а не може ей така да

нарушиш к’вото си обещал на старото мамче, мир на праха й. Да имаш ключове от

избата, Гленда?

- Да не мислиш, че ще ти кажа, Трев Младонадеждов?

- Така си и мислих. Искам две бутилки от най-доброто бренди. И, ъ, може ли

сички да дойдете с мен, моля ви се? Мисля си, че Пепе не ми мисли злото, но той си е, ъ, ами нали го знаете, както е полунощ и такова.

- Мисля, че го знам аз Пепе, - каза Гленда.

Пред задната врата на Гофна имаше пазач, но преди той да успее да отпрати

поживо поздраво Трев и неговите телохранители, цъфна Пепе.

- Леле! Три аверчета. Ама аз съм бил много страшен бе, - той ги изгледа

дяволито - Здрасти, аверчета, носите ли ми брендито?

- Да, какво става тук, Пепе? Ти направо взе акъла на Трев, - укори го Гленда.

- Не съм! Аз напоследък изобщо от никого не взимам акъли. Просто му казах, че

утре ще играе ритнитопка.

- Обещах на старото ми мамче, - повтори Трев, хващайки се за тази декларация

сякаш беше дъска в бурно море.

- Но на ръката ти е изписана звезда, така че нямаш избор.

Трев си погледна дланта:

- Само разни му там линии.

- Е, има такива, дето ги виждат тея работи и има такива, дето не ги виждат. Аз

съм от тея дето виждат. То е метафорично, бе човек. Но там е работата с тая работа, че

ми се ще да ти дам едно такова нещичко, дето утре май може и да ти влезе в работа.

Какво говоря бе? Може направо егати да ти спаси живота. Или поне брака ще ти спаси.

Че няма как, тея дами тук ще искат да са сигурни, че ние от Гофна сме направили за теб

каквото можем.

- Може да изглежда както ще, Трев, но аз вярвам на Пепе, - каза Гленда.

- А това е господин Лут, - представи го Трев - Приятел е.

- Ъхъ. Знам аз, какво е господин Лут, - отвърна Пепе - И ти може да дойдеш.

Драго ми е, че си ми... познат.

Той се обърна към Гленда:

- Вие, момичета, оставате тук, госпожице. Че тая задача не е много за дами, - той

въведе момчетата в мрака зад вратата - Това, дето ще ви го покажа сега, господа, е

свръх-секретно, така че ако изпортиш нещо, Трев Младонадеждов, тогава Анди

Изцепков ще ти се стори като побойника от детската градина.

- То Анди в детската градина си беше побойника, - каза Трев, когато навлязоха в

нещо, което явно беше ковачница.

- Микрорицница, - обяви с удовлетворение Пепе - Светът още нищо не е видял.

- На външен вид е просто фина плетена ризница, - констатира Лут.

- Не е просто, - каза джуджето - Мога да ти отпусна една фанелка и едни шорти

и гледай да ми ги върнеш, момченце, щото иначе гореспоменатите усложнения така ще

те огреят... абе внимавай, че не се шегувам. Това нещо не е само да разхубавява

момичетата. Ума ще ти зайде, само като ти кажа, какво става само с мъничка

225

променчица в сплава, - той посочи една блещукаща купчина - Лека като перце и не

жули, нали знаеш.

- И какво друго?

- Един момент и ще ти покажа. Обуй си едни шорти.

- К’во, тука ли?

На светлината на ризницата Пепе изглеждаше някак си като малък демон.

- Ей-ееей, виж ти какъв срамежливко си бил! Абе я взимай да си ги обуеш засега

върху панталона, а аз гледай сега, аз хич няма да се обръщам да те гледам, докато се

обуваш, - той извърна глава и заръчка нещо в инструментите край наковалнята - Готов

ли си? - провикна се той след няколко минути запъхтяно дишане.

- Да, те, ъ, такова, ами добре ми стоят.

- Окей, - рече Пепе - Чакай сега един момент.

Той изчезна в тъмнината наоколо и, след като някое време се чуваха неясни

звуци, се върна в полезрението им, пристъпвайки някак тромаво.

- К’во си си навлякъл, бе Пепе? - учуди се Трев - На куп възглавници мяза.

- А, просто защитни мерки, - обясни Пепе - А сега, ако може, няколко крачки

назад, господин Лут, а ти, Трев, ще бъдеш ли толкова любезен ръцете на тила, та, нали

разбираш, да не ми се пречкат, докато ти взимам мярката, - той пак се обърна с гръб - Е, Трев, ръцете на тила ли са ти?

- Ъхъ.

В този момент Пепе рязко се извърна и с все сила го халоса в слабините с

дванадесеткилограмов ковашки чук...

Изненадващо, единственият ефект от това беше, че Пепе отхвръкна чак до

отсрещната стена.

- Идеално! - дочу се оттам гласът му позаглушен от защитните мерки.

Стана сутрин, но на Гленда и се струваше, че няма ден и нощ, няма работа и

свободно време, а че всичко е само ритнитопка, ей там, в близкото бъдеще, привличаща

всичко живо. В Голямата Зала целият отбор беше на една маса. Магьосници и персонал

рамо до рамо, всичките нагъващи така, както е възможно само в Невиждания

Университет.

Този ден всичко беше ритнитопка. Каквото и да ставаше, все се въртеше около

ритнитопката. Нямаше лекции. То, разбира се, лекции никога нямаше, но поне днес

нямаше посещаемост заради възбудата от предстоящия мач, а не както друг път, просто

защото на никой не му се ходеше. След някое време Гленда долови някакъв шум, все

едно че забуча самият град.

Край университета се беше насъбрал народ; още от сега пред Хипопотамодрума

се беше натрупала навалица. Шумът от сто хиляди души с една обща цел се надигаше

като бръмченето на далечен рояк.

Гленда се прибра в убежището известно като Нощна Кухня и се опита да си

запълни времето с месене, но тестото някак си и се изплъзваше от пръстите.

- Шубе ли те е? - попита Жулиета.

- Надявам се, че ще бием, - отвърна Гленда.

- Ам’че как, ще бием, как иначе, - увери я Жулиета.

- Това е много хубаво, до момента, когато паднем, - възрази Гленда - Да, кой е

тук?

Вратата се отвори с трясък и влезе Пепе, по-изчеткан от обикновено.

- Мараба, госпожици, - поздрави той - За вас има едно съобщенийце. Как

мислехте да гледате мача?

- Колкото можем да се приближим, толкова, - отговори Гленда.

226

- Чуйте сега, какво ще ви кажа, - рече Пепе - Мадам взе от най-добрите места на

стадиона. Нищо скрито-покрито, само открит и прозрачен подкуп. Хората трябва да

видят, че Гофна е на върха, ясно? Та за микроризницата да има публичност.

- Ей, жестоко! - извика Жулиета.

И дори Гленда забеляза, че автоматичният й инстинктивен цинизъм я е

изоставил.

- Ще има и шери, - подметна Пепе.

- А там дали ще дойде някоя знаменитост? - поинтересува се Жулиета.

Пепе я заобиколи и леко я докосна с пръст в гърдите:

- Да. Ти, госпожице. Всички искат да видят Бижу.

Часовниците като че ли бяха спрели. Всякакви патрули на Стражата бяха

преустановени, но по улиците надали можеше да се намери престъпност, така както не

се мяркаше и жива душа. Потоп от хора, добре де, предимно хора, се изливаше в

стадиона, надигаше се на талази покрай него, преливаше и наводняваше все по-голяма

и по-голяма част от града. Срещата беше в Хипопотамодрума, а блъсканицата се

простираше чак до площад Сатор и, малко по малко, налягането на толкова много

втренчени погледи придвижваше стрелките на множество часовници напред.

Само отборът, а също и Трев, бяха останали в Голямата Зала, всички други бяха

тръгнали по-отрано в безплодния си стремеж да си намерят места. Играчите се мотаеха

натам-насам, подритвайки си топката, докато не се появиха Пондър, Лут и

Архиканцлерът.

- Ей, голям ден, момци! - поздрави ги Ридкъли - А като гледам денят май ще

излезе и хубав. Всички само нас чакат, да им покажем на какво му се вика игра. Искам

от вас да подходите към случая в най-добрите спортсменски традиции на Невиждания

Университет, а именно, да мамите само като не ви виждат, макар че точно днес надали

има много шанс нещо да остане незабелязано. Но, тъй или иначе, искам всеки от вас да

даде сто и десет процента от себе си.

- Извинете, г-н Архиканцлер, - обади се Пондър Стибънс - Разбирам духа на

това, което казахте, но не може да има повече от сто процента.

- Добре де, ама биха могли да дадат сто и десет процента, ако се постараят

повече, - запъна се Ридкъли.

- Ами, и да и не, сър. Но, фактически погледнато, това няма да значи нищо

друго, освен, че ще са направили стоте процента по-големи, но пак ще си останат сто

процента. Освен това човешките възможности са си човешки възможности и толкова.

Само бях длъжен да отбележа.

- Ами браво на тебе, че го отбеляза, - завърши Ридкъли и забрави за случая, а

огледа лицата наоколо - А, господин Младонадеждов, наистина ли няма начин да ви

придумам да влезете в отбора? На Дейв Младонадеждов момчето да играе за Академик

Невиждан ще е като да имаме гордо знаме. А, като гледам, колегата Ринсуинд, какъвто

е шегаджия, си носи бяло знаменце.

- Ами, сър, нали знаете, думата ми на две не става, - изломоти Трев.

- Старото ви мамче, - кимна разбиращо Ридкъли.

- Ами обещах и, - каза Трев - Знам, че е починала, но не ще и дума, че ме гледа

от небето, сър.

- Ами хубаво тогава, а и говори добре за теб. Нещо друго да остана да се каже?

Да помисля. А, да, господа... Г-жа Уитлоу, както е обичайно за нея в подобни случаи, е

организирала прислужничките да се облекат в подходящи за случая костюми и да ни

подкрепят от тъч-линията, - при следващите думи лицето му стана на безизразна маска

227

- Необяснимо защо Г-жа Уитлоу държи да вземе ентусиазирано и необичайно

атлетично участие в това. Както ми беше съобщено, щяло да има високо вдигнати

крака, но ако внимавате, къде ви пада погледът, не би трябвало да видите нищо, което

да ви разстрои прекалено.

- Извинявайте, сър, - обади се Ринсуинд - Истина ли е, че някои от мъжете в

Анкх-Морпорк Юнайтед са само шайка главорези от Мелето?

- Малко грубичко ще е да се каже така, - започна Ридкъли.

- Извинявайте, сър, - надигна глас Трев, - това си е точно така. Да го кажем: половината са честни ритачи, останалите са пълни копелета.

- Добре, няма как да не ги преодолеем, - заключи бодро Ридкъли.

- Аз също бих желал да отбележа някои неща преди да тръгнем, сър, - взе думата

Лут - Последни напътствия, примерно? През тези няколко дни аз ви научих на всичко, което знам, въпреки че не знам, откъде го знам. Както знаете, аз съм орк и независимо

от всичко друго ние сме отборни играчи. Вие, следователно, играете не индивидуално, а като един отбор. Ако си спомням правилно, Фон Хауденбрау беше посочил, че...

- Надали ще имаме достатйчно време да минем през навалицата, - намеси се

Ридкъли, който беше очаквал такова нещо - Благодаря ви, господин Лут, но наистина

ни е време да тръгваме.

Ако някой наблюдаваше картината отгоре, щеше да види, как претъпканите

улици на града се огъват пред една червена гъсеница, а именно Академик Невиждан на

път към игрището. Разнесоха се приветствени възгласи и се разнесоха освирквания, а

понеже това беше Анкх-Морпорк, най-често привествените възгласи и освиркванията

бяха надавани последователно от всички заинтересувани лица.

В момента в който Извънреден Стражар Флуорит заедно с два други трола

отвориха насила портите въпреки натиска на множество тела, шумът беше като един

грамаден звуков чук. Троловете органи на реда отвориха за отбора път с

чувствителността и деликатността, станали толкова пословични за полицейския

контрол над тълпите. Тази пролука водеше до оградена и строго охранявана зона, в

центъра на която ги очакваха Архиканцлерът, известен по-рано като Декана, целокупният отбор Анкх-Морпорк Юнайтед и Негова Милост херцог Анкхски, Командир на Градската Стража, Сър Самюъл Ваймс с лице като развален обяд.

- Какво, за всички адове, сте тръгнали да правите на моя град, бе клоуни? -

изръмжа срещу им той и хвърли един поглед към Ветинари в неговата ложа посред

трибуната, след което повиши глас - Цял месец се бъхтя като луд да прокараме

споразумението от КД, и точно когато най-сетне джуджета и тролове стискат ръце и

стават първи дружки, на вашта пасмина и скимва да забъркате нова новеничка ваша си

КД.

- Хайде сега, Сам, - зауспокоява го Ридкъли - Това нали е просто обществена

забава.

- Народът се тълпи пред портите, - продължаваше Ваймс - При това пред

градските порти. Колко от тази бъркотия е по магия?

- Николко, Сам, поне доколкото знаем ние. По време на тази среща магия няма

да се използва, това вече е обсъдено и решено и Де... - Ридкъли шумно преглътна -

Архиканцлерът на Бързнекския Университет поема отговорността за тавмичната

изолация на стадиона.

- Тогава слушайте внимателно, - рече командирът - На нито един от хората ми

няма да му стъпи кракът на игралното поле, независимо какво се случи там. Ясен ли

съм?

- Кристално, Сам.

228

- Извинявайте, г-н Архиканцлер, но в момента аз съм Командирът на Градската

Стража, а не Сам, ако нямате нищо напротив, - скастри го Ваймс - Целият проклет град

е само един инцидент, само чакащ да... не, инцидент, вече случил се и всичко, което

тръгне на зле, скоропостижно ще се влоши още повече. Няма да допусна да се говори, че проблемът е бил заради Стражата. Откровено казано, Муструм, от вас бях очаквал да

се държите по-добре.

- За вас съм „г-н Архиканцлер”, - сряза го студено Ридкъли.

- Що се отнася до мен, - продължи Ваймс - считам това за свада между

съперничещи си улични банди. Знаете ли, в какво се състои работата ми, г-н

Архиканцлер? Да охранявам реда, така че за стой ти гледай бих ви арестувал всичките

буйни размирници накуп, но Негова Светлост не дава.

Ридкъли се прокашля:

- Позволете ми, и аз да ви поздравя за успешната ви работа в Кумската Долина, господине.

- Благодаря ви, - отвърна Ваймс - Така че, предполагам, че се сещате, колко ми е

драго да ви видя, как забърквате един друг вид война, - командирът се обърна към

Архиканцлер Хенри - Удоволствие е да ви видя отново, господине59, радвам се, че сте

се издигнали. Официално ви съобщавам, че за това място и време ви предавам

пълномощията си по охраната на правопорядъка и оттук нататък, в качеството си на

рефер, ги поемате вие. В рамките на тези линии е ритнитопката, престъпите ли ги, там

ви чакам аз, - той пак се обърна към Ридкъли - Внимавайте къде стъпвате, г-н

Архиканцлер.

И той се оттегли последван от останалите стражари.

- Е, какво, предполагам че добрият командир се е изтормозил тея дни, - забеляза

весело Архиканцлер Хенри и си извади часовника - Бих искал да кажа две думи на

двамата капитани.

- Добре, както знам, аз съм единият, - откликна Ридкъли.

От редиците на Юнайтед излезе един мъж:

- Джоузеф Праскин, между другото от Бут Свински Складове. Вари го, печи го, капитан съм.

Праскин протегна ръка на Ридкъли и, трябва да му се признае, почти не трепна

от здравото ръкостискане.

- Значи, господа, - заговори бившият Декан - Сигурен съм, че сте запознати с

правилата, минали сме ги вече доста пъти. От вас искам добра чиста игра. Едно дълго, ъ, изсвирване с моята свирка ще означава, че прекъсвам играта поради нарушение, контузия или някаква друга причина, за която ми се случи да се сетя. Едно още по-

дълго изсвирване, или, да го наречем, разсвирване бележи края на полувремето и време

за закуски, след което срещата ще бъде продължена. По време на прекъсването, както

разбирам, ще се състои показно шествие на Анкх-Морпоркския акордеонен оркестър, но съм сигурен, че ще посрещнем това изпитание с чест. Позволете ми да ви напомня, господа, че на полувремето сменяте вратите. Освен това, моля ви, внушете на отборите

си, че вратата, към която следва да стрелят, не е тази зад гърбовете им. Ако забележа

сериозно нарушение, играчът ще бъде отстранен от игрището. Значително по-дълго

разсвирване, което поне колкото се отнася до мене, ще продължи докато ми свърши

дъхът, ще обозначи края на срещата. Ако може още веднъж да ви напомня, че, както

вече ви обясни командир Ваймс, в границите на тези четири доста мърляви тебеширени

странични линии, аз съм правомощният носител на власт, отстъпващ единствено на

самите богове, макар че и те не са застраховани. Ако в който и да е момент от срещата

59 бел.авт.: Полицаите имат навика да произнасят думата „господине” така, сякаш всъщност са искали да

кажат „господинчо”.

229

се изясни, че самите правила са непрактични, аз ще ги променя. След сигнала на моята

свирка, ще издигна жезъла си и ще активирам магия, която ще възпрепятства

действието на всяка друга магия в рамките на тези свещени линии, докато не обявя

край на срещата. Ясно ли е?

- Да, сър, - израпортува г-н Праскин.

- Муструм? - подсети многозначително бившият Декан.

- Да бе, да, хубаво, - изръмжа Ридкъли - Паднало ти е сега и гледаш да се

поперчиш, нали? Хайде да почваме.

- Господа, моля ви, постройте отборите си за изпълнение на Националния Химн.

Господин Стибънс, предполагам, че сте намерили мегафона, благодаря ви много, - той

вдигна фунията пред устата си и изкрещя през нея - Дами и господа, на крака за

Националния Химн.

Пеенето на Националния Химн никога не е излизало стройно, поради усещането

на добрите граждани на Анкх-Морпорк, че не е патриотично да пееш песни за туй, колко си патриотичен, въз основа на възгледа, че ако някой пее, колко е патриотичен, значи или замисля нещо лошо или е Държавният Глава60. Този ден допълнителен

проблем представляваше акустиката на арената, която беше прекалено добра, което

допълнително се усложняваше от факта, че скоростта на звука в единия край на

стадиона лекичко излизаше от ритъм с този от другия край - недостатък допълнително

влошен от опитите на народа от двете страни да наваксат разликата.

Тези акустични аномалии не бяха от особено значение, ако си застанал до

Муструм Ридкъли, понеже Архиканцлерът беше един от онези джентълмени, които го

пеят красиво, отчетливо и много, ама много гръмогласно.

- „Щом пръдне дракон и хипопотам пропее, сърцето ми за Анкх-Морпорк

милее”, - запя той.

За своя изненада Трев забеляза, че Лут е застанал мирно по струнка. Устата на

самия Трев караше на автопилот, а очите му оглеждаха гордия строй на Анкх-Морпорк

Юнайтед. Петдесет на петдесет, мислеше си той. Половината свестни ритачи, другата

половина - Анди и неговите аверчета. Погледът му фиксира Анди, точно като си

помисли това и Анди го озари с една усмивчица и го посочи закратко с пръст. Аз обаче

нали, заради старото ми мамче, не играя, помисли си Трев. Той сведе поглед към дланта

си и се увери, че там няма никаква звезда, това беше сто на сто. То и без друго, продължи да си мисли той, взирайки се в противниците, ако всичко се оплеска, нали в

крайна сметка съдията е магьосник.

- „Не се хвалете с войнска гмеж, ний храбро ще ви бием с кеш”, - ревеше

публиката в най-разнообразно темпо и тоналности.

Все пак наистина, вървяха мислите на Трев, той нали няма да изключи

собствената си магия, нали?

- „Чии са ваште шлемове, чии са ваште гащи?”

Все пак наистина, той нали няма да вземе да се прецака така, нали?

Единственият, който може да спре шибанията, ако нещата се оплескат, няма да се мине

така, нали?

- „Чии са генералите ви? Всичките са наши!”

Да, точно това е сторил! Ей сега го направи!

- „Морпоркия! Морпоркия! Света владееш ти.”

Трев изкрещя в опит да заглуши надигащата се в него паника. Направи го, нали

всички го видяхме! Нали жезълът му е също на терена, където не може да прави магии.

Той хвърли един поглед на Анди и Анди му кимна. Да, и той я схвана тая работа.

60 бел.авт.: т.е. замисля нещо лошо.

230

- „На едро ще ви купим. Врагът ще ни плати.”

В равнините Сто се счита, че само негодниците знаят втория куплет на

националния си химн, защото всеки, похабил времето си да го зубри, няма как да няма

някоя проклетия на ум. Поради това вторият куплет на Анкх-Морпоркския химн беше

нарочно съчинен така, че да съдържа предимно „на-на-на”, тук таме с по някоя по-

нормална дума отчаяно задържаща се на повърхността, тъй като вторият куплет и без

друго ще си звучи така. Трев го слушаше с дори повече агония от обикновено.

Но всички заедно се включиха в бодър унисон за последния стих, който го

знаеха всички:

- „На едро ще ви купим, дължите ни пари!”

Гленда, с ръка през гърдите, колкото и стигаше дължина на ръка, рискува да

метне поглед към каквото сигурно се наричаше Кралска Ложа тъкмо навреме да види

как Ветинари вдига златообразно оцветената купа и възторжените възгласи се

развихриха. Анкх-Морпорк не беше много петимен да приветства Патриция си, но виж

златото градът приветстваше и да го събудиш от сън. И все пак на Гленда и се стори, че дочу някакъв странен отглас, идещ като че из-под земята, като че ли целият стадион

беше една огромна уста... И после усещането се загуби. А денят продължи.

- Господа? Играчите да заемат местата си, - рече високомерно Архиканцлерът на

Бързнек.

- Ъ, може ли за един момент, сър? - примъкна се набързо до него Трев.

- Ах, да. На Дейв Младонадеждов момчето, - сети се бившият Декан - Сега ще

играем ритнитопка, господин Младонадеждов, както сигурно сте забелязал.

- Да, сър, ама нали, ъ, такова...

- Можете ли да ми посочите някаква убедителна причина да задържа началото