Английско лято

3

Не помня колко беше часът, когато се върнах в къщата на Крандол. По-късно трябваше да си измисля някакъв час, имаше си причина, но истината беше, че изобщо не знам кога съм се прибрал. Летните следобеди в Англия траят цяла вечност, нямат край като самите англичани. Знаех, че старата Беси се е върнала, защото чувах монотонното й тананикане в кухнята, като жужене на муха, затворена между стъклата на двоен прозорец.

Навярно и следобедната закуска се бе проточила, обхващайки почти безкраен отрязък от време.

Завих преди стълбището и се насочих към гостната. Онова, което носех в себе си, не бе нито триумф, нито разгром, но определено бе абсолютно неуместно в тази къща, където беше Милисънт.

Тя беше там, разбира се, сякаш ме чакаше, опряла гръб на безполезните дантелени завеси пред френските врати. И завесите, и тя не помръдваха. Във въздуха за момента нямаше достатъчно живот, за да ги раздвижи. Милисънт стоеше, все едно чакаше от часове безмълвна и неподвижна. Стори ми се, че светлината едва забележимо трепна по ръката й или в полусянката на шията й.

Не каза нищо отначало. Мълчанието й сякаш предвещаваше буря. После с глас, гладък като мрамор, най-неочаквано отрони:

-Ти ме обичаш, нали, Джон? Вече три години. Страхотно.

— Да — кимнах. Беше твърде късно, прекалено късно изобщо да се говори за това.

— Винаги съм го знаела. Ти искаше да знам, нали, Джон?

— Предполагам. Да. — Граченето, което чух, май беше моят глас.

Бледосините и очи бяха спокойни като езерце при пълнолуние.

— Винаги ми е било приятно да го знам.

Не направих и крачка към нея. Стоях като залепен за килима.

Внезапно в неподвижната зеленикава светлина на късния следобед крехкото й тяло започна да трепери от главата до петите.

Отново настъпи мълчание. Нищо не направих, за да го прекратя. Накрая тя хвана разръфаното въже за звънеца. В задната част на къщата прозвуча звънът на камбанката, напомнящ плач на дете.

— Е, винаги можем да пием чай — каза тя.

Излязох от стаята като на сън — отворих ли врата, не отворих ли… Изкачих стълбите, този път без да опипвам непохватно всяко стъпало, дори на извивката, а ей така наведнъж. от долу на горе.

Но вече бях друг човек. Бях спокоен, тих човечец, когото бяха поставили на място, мъж без никакво значение, но и без никакви грижи. Всички проблеми бяха разрешени. Край. Мъничък мъж, около шейсет сантиметра, който завърташе очи, ако го разтърсиш достатъчно силно. Сложи го обратно в кутията, скъпа, и да ходим на езда.

И тогава, точно най-горе, където изобщо нямаше стъпало, Взех че се спънах и сякаш това предизвика течение и някаква врата се отвори, тихо, както пада есенен лист. Отвори се само наполовина. Вратата към спалнята на Едуард Крандол.

Той беше вътре. Леглото бе много високо, с поне два двулицеви матрака, каквато бе традицията в провинцията. Всъщност само това видях — леглото. Той се бе проснал върху него по лице, сякаш го ядеше. Мъртвопиян. Припаднал. Малко раничко дори за него.

Стоях там сред призрачната светлина на границата между деня и нощта и го гледах. Едрият чернокос себичен красавец, завоевателят. Напил се като свиня още преди да е мръкнало.

Да върви по дяволите. Пресегнах се, тихо затворих вратата и почти на пръсти се прибрах в стаята си. Измих се над легена със студена вода — студена като утрин преди битка.

Пипнешком слязох отново по стълбите. Чаят междувременно бе сервиран. Тя седеше зад ниска маса, пред нея имаше голям лъскав чайник. Сипваше чай, държейки ръкава си далеч от чайника, и голата й бяла ръка сякаш бе израсла от ръкава.

— Сигурно си уморен — погледна ме тя. — И ужасно гладен — продължи с равен, безцеремонен глас, безжизнен, който ми напомни заминаването на влаковете от гара Виктория по време на войната: равнодушни англичанки стоят на платформата пред вагоните от първа класа и казват разни незначителни неща с такава лекота пред лица, които няма да видят никога повече. Равнодушни, спокойни и съвършено мъртви отвътре.

Така беше. Взех чаша чай и парче кекс.

— Той е горе — съобщих аз. — Натаралянкал се е. Ти, разбира се, знаеш.

Тя странно тръсна глава. На лицето й за миг се появи изражение, което веднага скри — явно не трябваше да го виждам.

— Джон! — Отново безразличният глас. — Досега никога не си говорил за него по този начин.

— Досега изобщо не съм говорил много за него — уточних аз. — Странно. А именно той ме покани тук. И аз дойдох. Странно нещо са хората. А ми беше и приятно тук. Тръгвам си.

— Джон!

— По дяволите. Тръгвам си. Благодари му… като изтрезнее. Благодари му, задето ме покани.

— Джон! — За трети път по един и същи начин.

— Малко странен ми се виждаш.

— Американските ми чудатости изпълзяват на повърхността след дълъг зимен сън.

-Толкова ли го мразиш?

— Би ли извинила своя стар приятел — помолих аз.

— В този разговор има твърде много удивителни. Моля да простиш лошото ми възпитание. Ще го сложа да си легне, разбира се. А после ще ида да подишам малко английски въздух.

Но тя почти не ме слушаше вече. Наведе се напред. очите й горяха с почти ясновидски пламък и започна да говори бързо, сякаш трябваше да каже нещо, но нямаше време и се боеше, че някой може да я прекъсне.

— Има една жена в Лейквю. Лейди Лейкънам. Ужасна жена. Мъжемелачка. Той се вижда с нея. Тази сутрин нещо се скарали. Изкрещя ми всичко това, докато бяхме сами в къщата. Говореше презрително, оливайки сакото си с бренди. Ударила го по лицето с камшик и го съборила с коня, който яздела.

Аз, разбира се, също не я чувах, не и със съзнанието си. Изведнъж, както бихте щракнали с пръсти, се бях превърнал в дървено човече. Сякаш всичкото време на света се бе свило в един-единствен миг и аз го бях погълнал, като хапче, което ме бе превърнало в дървено човече. Дори усещах лицето си разпънато от вдървена усмивка.

Значи и там трябваше да е първи.

Тя май спря да говори и ме загледа през масата иззад чайника. Видях я. Способен бях да виждам. Можеш да виждаш дори в такива мигове. Косата и бе все така светла, меланхолията и — все така явна. Движеше се по обичайния начин — бавни красиви извивки на ръката, на китката, пръстите, посегнали към бузата — движения, които преди ми се струваха почти непоносимо съблазнителни, но сега ми напомняха само несигурната и нетрайна грация на переста мъглица.

Май й бях подал чашата си и тя ми наливаше още чай.

— Шибнала го с дръжката на ловния си камшик. Представи си! Едуард! После го прегазила с коня, съборила го с нейния огромен кон.

— Яздила е голям черен жребец — изтърсих аз. — Съборила го е като вързоп с мръсни парцали.

Тя замръзна неподвижна, дори дъхът й спря.

— Имала си е причини — продължих с груб тон. — Освен това обича къщата. Трябва да видиш какво е направил Лейкънам вътре. Най-всеотдайно се е разправил с парадното стълбище — още един ужасен съпруг.

Тя ли изпусна дъха си, или някой се разсмя зад гоблена — някой дворцов шут, скрил се от злия крал?

— И аз я познавах — признах, без да са ме питали.

— Интимно.

Май мина цяла вечност, докато стигна до съзнанието й — все едно да събудиш туземец в сламената му колиба в Суматра, да го накараш да тича километър след километър през джунглата, после да язди кон през огромна пустиня, след това да обиколи с платноход Сомалийския полуостров при непрекъснати бури и да отнесе новината вкъщи. Ето толкова време сякаш й бе необходимо.

Очите й се разшириха неимоверно и замряха неподвижни като сиво стъкло. Нямаше нито цвят, нито светлина в тях.

— Сигурно си е мислил, че разполага със сутринта — казах аз. — Моята среща беше следобед. Просто не… — млъкнах насред думата. Не беше забавно, за никого.

Станах.

— Съжалявам. Знам, безполезно е. Изглежда, и на мен ми е слаб ангелът като на повечето мъже, въпреки собствените ми представи за себе си. Съжалявам. Съжалявам, макар да съм наясно, че извиненията нищо не променят.

Тя също стана. Бавно, изключително бавно заобиколи масата. Застана до мен. Бяхме съвсем близо един до друг, но никъде не се докосвахме.

После докосна ръкава ми — толкова леко, сякаш пеперуда кацна върху него. Стоях неподвижен — не исках да изплаша пеперудата.

Тя отлетя. Увисна във въздуха и отново кацна на ръкава ми. И тогава прозвуча гласът й — тих като полета на пеперудата.

— Да не говорим за това. Ние се разбираме. Ти и аз, ние разбираме всичко. Нямаме нужда от думи.

— Можеше да се случи на всеки — промълвих. — Ужасът е, след като се случи.

В очите и сега имаше нещо друго. Вече не бяха празни, но не бяха и нежни. Малки врати се отваряха някъде далеч навътре, в края на тъмни коридори. Дълго неотваряни врати. Невъобразимо дълго. Чуха се стъпки по каменен коридор. Тътрещи стъпки — без колебание, без надежда. Течение разлюля ивица дим, завихри я и я отнесе в небитието. И всичко това видях в очите й. Глупости, разбира се.

— Ти си мой — прошепна тя, — сега си изцяло мой.

Стисна главата ми и я сведе надолу. Устните и непохватно потърсиха моите. Студени и далечни като полярен сняг.

— Качи се да видиш дали е добре, преди да тръгнеш — прошепна тя заговорнически.

— Добре — отвърнах като човек, прострелян в белите дробове.

И така, налагаше се отново да отида в онази стая и отново да изкача проклетите стълби.

Този път опипвайки всяка стъпало с предпазливостта на старец с крехки трошливи кости. Влязох в собствената си стая, затворих вратата и се облегнах на нея задъхан. После се преоблякох — сложих си единствения дневен костюм, който имах. Напъхах всичките си други вещи в куфар. Затворих куфара и го заключих. Ослушах се, движех се на пръсти като момченце, направило голяма, голяма пакост.

И в тишината, която се стараех да не нарушавам, чух стъпки нагоре по стълбите, влязоха в някаква стая, излязоха от стая и отново по стълбите, сега надолу. Много, много бавно — пълзяха като мислите ми.

Звуците се завърнаха. Непрекъснатото дрезгаво тананикане на старата жена в кухнята, жуженето на закъсняла пчела под прозореца ми, скърцането на селска каруца някъде далеч надолу по пътя. Взех си куфара и излязох от стаята. Затворих вратата — тихо, тихо.

А в другия край на стълбищната площадка неговата врата отново зееше широко отворена. Широко отворена, сякаш някой нарочно се бе качил да я отвори и да я остави отворена.

Оставих куфара на пода, облегнах се на стената и се вгледах в него. Май не беше мърдал много. Пълен кретен. Изглеждаше все едно тичешком се бе хвърлил върху високото легло, сграбчил покривката с големите си ръце, и така се бе отнесъл в необятния отвъден свят на алкохолика.

После в сивата тишина изведнъж осъзнах, че не чувам никакъв звук. Неравномерното дишане на пиян до несвяст — полухъркане, полумърморене. Вслушах се — о, много внимателно. Нямаше го — дишането. Той изобщо не издаваше никакъв звук там, проснат на онова високо легло.

Ала не това ме накара да вляза в стаята като пантера — приклекнал, с безшумни стъпчици, задържал собствения си дъх. Накара ме нещо, което бях съзрял, но не бе стигнало до съзнанието ми — левият му безименен пръст. Странен беше: с един сантиметър по-дълъг от средния пръст до него, а трябваше да е с един сантиметър по-къс. Пък той беше с един сантиметър по-дълъг. Впечатлението за допълнителна дължина се създаваше от съсирена капка кръв.

Бе се спуснала чак от гърлото му — безшумна, непреклонна, и бе направила тази странна втвърдена капка.

Беше мъртъв, и явно от часове.