Белият гущер

1

Няма да се спираме подробно на живота на Неси до тринайсетата му година. Материалите наистина са много, човек би могъл да се загуби в тях. Но това са материали и изследвания, които биха интересували главно специалистите. Самите ние, колкото и да се придържаме към фактите, както самите виждате, често се опитваме да надникнем малко и зад тях. Ще ни обвинят навярно, че смесваме литературата с някои науки, но в случая това не е най-важно. В края на краищата всички еднакво сме заинтересовани да разкрием смисъла на тая странна съдба. Защото, колкото и да е странна, тя не е така необикновена или дори невероятна, както би ни се сторила телевизията преди петдесетина години, да речем.

Всъщност до десетата му година с Неси не се случиха никакви особени събития, никакви приключения. Навярно всяко квартално момче е имало по-интересна и по-богата биография от него. И какво друго можеше-да се очаква от безпогрешния механизъм на ума му? Той го предпазваше от всякакви необмислени постъпки, от момчешки грешки, от рисковани ходове. На всеки външен човек неговият живот би се сторил прекалено монотонен и скучен. Но това не беше точно така. Неси никога не скучаеше. Животът за него представляваше всъщност една огромна книга, пълна с уравнения и формули, която той четеше ненаситно от сутрин до вечер. В неговия порядъчен живот нямаше никакви изненади, всички неизвестни в крайна сметка получаваха своя неотменим верен отговор. Това го правеше дълбоко сигурен и уверен в себе си, вътрешните конфликти му бяха съвсем непознати.

Неси се обличаше много спретнато, макар и без особен вкус. За негова чест ще кажем, че не обръщаше никакво внимание на модите. С истинско отвращение гледаше косматите, рошави, неподстригани младежи с износени и изкърпени джинси, с мръсни вратове, с нелъснати обувки. И му беше просто необяснимо как могат да търпят тия бради по лицето си, не ги ли сърбяха, не им ли пречеха, как изобщо можеха да спят с тях. Ненавиждаше магнетофоните, джаза, сбирките по разни апартаменти, „терените“, както се изразяваха кварталските момчета и момичета. Не пушеше и не пиеше. Особено мрачен спомен имаше от алкохола. От любопитство бе изпил веднъж две чаши водка — и то на един дъх, както любезно го бяха посъветвали. Това така замъгли неговия ум, така обърка ясните му, безукорно подредени мисли, че Неси просто се изплаши. „Наистина само един пълен кретен, мислеше той, може по толкова безсмислен начин да осакатява най-хубавото и ценното, което човек има в себе си.“

Не ходеше ни на кино, ни на театър, гледаше понякога по телевизията спортни състезания, обикновено атлетически. Но към футбола изпитваше дълбоко презрение. Преди всичко виждаше му се грозен и неестествен. Та кой човек може да върши нещо свястно с краката си, когато самата природа ги е определила не за манипулации, а за ходене? Но най-голямо недоумение предизвикваха у него човешките престъпления, дори най-дребничките кражби и злоупотреби. Защо трябва така безсмислено да рискуваш, когато трудът, очевидно, е най-разумното и оправдано човешко действие? А убийствата за него бяха така необясними, както и войните. Тук рискът е толкова страшен, колкото и да посегнеш на самия себе си. Никой не посяга на себе си освен в пълно умопомрачение, както неговата майка например. Той знаеше, че от всички развити животни само плъховете се нападаха помежду си. И то не в такива кошмарни размери. Нима човекът, надарен с ум, може да стои по-долу дори от плъховете? Пълна загадка, задача с неопределими неизвестни, алогизъм, свинщина.

На десет години Неси беше вече студент и приличаше на студент. Имаше висока фигура, силно и умно лице. Би бил просто безукорен и несравним, ако не беше толкова непроницаем, почти стъклен погледът на лазурносините му очи. Изглеждаше така съвършен, че наистина приличаше на изкуствено човешко творение. Жените се въртяха около него като мухи, привлечени не само от неговата външност, но и от странната му съдба. И Неси им отделяше достатъчно време, без да им обръща някакво особено внимание. Наистина бе закъснял малко с тия връзки — по законите на своето вътрешно развитие, естествено. Отдавна бе завършил своя пубертет, а все още не се отлепваше от книгите, жените по-скоро го дразнеха със своето натрапчиво, неестествено внимание. Физиолозите го следяха мълчаливо, с изострено любопитство. И по едно време като че ли започнаха да се отчайват. Тогава на един от тях му хрумна да го улеснят малко в това отношение. Той бе просто съблазнен, и то без особен труд. След това пое по тоя път с видим интерес и задоволство. Лекарите и физиолозите записаха в своите книжа, че всичко у него е съвсем редовно и нормално. Емоционалният момент съвсем не ги интересуваше.

Само бащата на Неси не бе на това мнение. Той бе отвратен от сина си, както и от всичко друго, което правеше. Може би за него това бе станало чисто и просто комплекс. А може би по-дълбоко от всичко друго нарушаваше неговите представи за поведение и морал, за инстинкти и за характер. Отначало той сякаш не обръщаше внимание на доста безцеремонното поведение на сина си. Изглеждаше по-скоро доволен. След смъртта на Корнелия всичко лошо у Неси го удовлетворяваше, изпълваше го със скрито злорадство. Но това като че ли беше по-скоро защитна реакция, отколкото естествено чувство. Той се бе отрекъл от своя син пред трупа на жена си и в името на нейната памет искаше да удържи своята дума.

Бяха изминали почти седем години от смъртта на жена му. Той не я беше забравил и знаеше, че ще я помни до последния си дъх. Дори нещо повече — сега мъката, макар и не така силна, бе много по-дълбока и по-безизходна, отколкото през първите месеци. И за пръв път в живота си той почувствува смисъла на тая страшна дума, която хората наричат душевно страдание. Смяташе я малко измислена, самовнушение може би. Сега той проникна до дъното й — бе по-силна от отчаянието и болката, от безсмислицата и безнадеждността. Може би нейното истинско име беше непоносима пустота.

С течение на годините у него, разбира се, изчезна чувството, че истинската причина за нейната смърт е Неси. Не, самата тя носеше страданието в себе си, то я погуби. И все пак странеше от сина си, държеше се с него така, сякаш в дома му живееше сянка. Не го лишаваше от нищо освен от своето внимание. Най-страшното беше, че Неси като че ли намираше естествено това поведение. Или — най-малкото — то му бе по-удобно от всяко друго. Между тях настъпи пълен мир като между насекомите, които нито се забелязват, нито си пречат. Алекси остана съвсем сам в пустотата си. Сега вече и неговата собствена работа не го интересуваше. Но по някаква странна ирония на съдбата това му донесе повече успехи, отколкото болните му амбиции преди десетина години. Много наскоро той бе назначен заместник-директор на института със сериозни изгледи да стане и титуляр.

Новото, съвсем неочаквано поведение на Неси като че ли го събуди от някакво дълбоко вцепенение. Отначало той просто не забелязваше какво става в неговия тих, почти необитаем дом. Нищо особено не ставаше — започнаха да идват момичета. И не едно или две, просто момичета, цял легион, както скоро започна да му се струва. Отначало се мъчеше да запомни лицата им, дрехите им, фигурите им с надежда, че все пак не са толкова много. И никога не можа да установи точната истина. Там е работата, че в неговите очи те си приличаха като тухлите или кебапчетата. Всички биха много едри, месести, с нахални лица, тропаха тежко с масивните си крака, нито поглеждаха, нито поздравяваха, сякаш изобщо не го забелязваха, че живее в тоя нещастен дом. И дрехите им бяха еднакви — най-често безобразни широки панталони или джинси, в които приличаха на добре натъпкани парчета салам, обувки с дървени токове, якета — само дебелите им задници подсказваха, че са момичета. През тия седем години Алекси бе живял като насън и сега, смаян, наблюдаваше странните промени в живота. Такива ли бяха всъщност съвременните млади момичета? Или просто такъв вкус имаше неговият син? Второто обяснение му се виждаше много по-правдоподобно. Тоя тип студени и рационални хора навярно имат нужда от по-силни възбудители.

Но повече от всичко друго го поразяваше равнодушието, с което Неси се занимаваше със своето сексуално всекидневие. Разбира се, Алекси не знаеше как той се държи със своите многобройни приятелки насаме. Но по телефона Неси разговаряше с тях много сухо и делово, приемаше срещи или отказваше категорично и кратко, без да споменава имена, без да търси извинения или оправдания, без да изтърве нито една интимна дума. Със същото делово изражение ги въвеждаше в стаята си, когато те му позвъняха на вратата, а понякога въвеждаше по две и по три. Никога не им се усмихваше. Никога не ги изпращаше повече от прага на своя дом, макар че някои от тях закъсняваха до полунощ. Не бе забелязал никога да ги почерпи с нещо, дори с най-обикновена лимонада, дори с чаша вода.

Постепенно Алекси започна да се дразни. Той дори не разбираше колко това е спасително за самия него. Всичко, което може да измести пустотата, е хубаво и добро, дори разочарованието, обидата и унижението. А тия само го дразнеха, това бе всичко. А дали наистина на света не се бе извършило това, което някои наричаха сексуална революция? Не, глупости, каква сексуална революция? Може ли да се нарича революция нахалството, безочливостта, вопиещото безсрамие? В никакъв аспект това не можеше да се нарече ни свобода, ни нравственост. А за някакво истинско човешко чувство като че ли дума не можеше и да става.

Веднъж Алекси загуби съвсем търпение. И когато веднъж през хола му като тромави крачещи екскаватори минаха две момичета и изчезнаха зад вратата, той не можа да се стърпи.

— Почакай малко! — спря той сина си.

Неси наистина спря, погледът издаваше вътрешното му отегчение.

— Какви са тия момичета, които се мъкнат тук? — запита Алекси враждебно.

— Мои приятелки — отвърна Неси.

— А какво разбираш под тия думи?

— Това, което всички разбират.

Алекси едва не изръмжа вътрешно. Много му се искаше да залепи в тоя миг една хубава плесница на това надменно красиво лице.

— Слушай, аз не съм никакъв старомоден дурак — каза той с едва прикрито раздразнение. — Много добре знам какво значи младежка дружба. И докъде тя може да стигне — добави той иронично. — Но това, което виждам тук, ми прилича повече на разврат, ако ти е известен, разбира се, смисълът на тая дума.

— Не, не ми е известен — отвърна сухо Неси. — Аз не правя нищо повече от това, което правят хората и животните.

— А какви са тия сюрии момичета? Това нормално ли е?

— Мисля, че е съвсем нормално — отвърна Неси. — Не само нормално, но и разумно. В едно свободно общество и тия отношения трябва да бъдат съвършено свободни.

— Свободни не значи разпасани. Човекът не е животно.

— Знам, че не е! — отвърна с досада Неси. — И точно за това. Там, където липсват инстинктите, нали нещо трябва да ги замести. А за хората няма по-добър стимул от разнообразието. Или поне аз не познавам такъв!

Алекси неволно се понамръщи. До тоя момент дори не подозираше, че момчето може да има някакво вътрешно оправдание.

— А тебе известно ли ти е докъде води това разнообразие? — До пълно еднообразие, до мъртвило.

— Да, знам — отвърна Неси. — Важното е да изминеш пътя — по-къс или по-дълъг, все едно. И след това ставаш напълно свободен.

— За какво свободен?

— Как за какво? За себе си, естествено. За своите мисли, за своята работа, все едно. Дори животното не се занимава постоянно със своите детеродни инстинкти.

С това разговорът между тях завърши. Алекси се прибра в кабинета си с чувство на поражение. Бе загубил, разбира се, тая малка словесна схватка, и то по доста безславен начин. Може би момчето беше право за себе си. Особено пък ако наистина има съвсем бедно въображение, както твърдяха учените мъже. Алекси отдавна знаеше, че бедното въображение понякога е по-лошо от бедния живот. Знаеше го още от своите студентски години. Неговата малка таванска стаичка в Лозенец бе наситена и пренаситена с въображаем живот — интересен, красив, богат, по-пълен от всичко, което човек може да срещне на пътя си. Той просто мечтаеше да се прибере вечер у дома си, да остане сам с мечтите си, толкова съвършени и в същото време толкова покорни, колкото неговото въображение имаше сили да си ги създаде. Сега всичко това бе загубено завинаги. Той бе станал по-беден от всеки друг път в живота си.

Тогава какъв избор имаше Неси? Просто никакъв. Единственият му изход бе да умножава фактите на действителността, доколкото стигат силите и възможностите му. Но дори най-крилатите мечти завършваха с насищане, та камо ли бедната човешка действителност. Краят на пътя. Или началото на пътя, както бе казал синът му. Сам той не знаеше, неговият път бе свършил.

Но за голямо учудване на Алекси от тоя ден Неси престана да мъкне своите женски сюрии. Настана старата тишина в къщата — тъжна и пуста, както всичко друго през изминалите години. Докато един ден някакво момиченце доста любезно го поздрави в хола. Алекси вдигна очи и го погледна учудено. Бе много по-дребно от ония крачещи екскаватори, почти стройно, лицето му бе дружелюбно усмихнато. И на всичко отгоре като че ли познаваше това лице, беше го виждал някъде.

— Руми, ти ли си?

— Аз съм, чичо Алекси — отвърна без никакво смущение момичето.

Да, разбира се, дъщеря на един от неговите бивши колеги и приятели. Той се бе съвсем откъснал от тях през последните години, по те все пак си съществуваха. Дъщерите им бяха пораснали, а самите те навярно бяха поостарели и оглупели. Нищо, така си върви животът. Но сам той не знаеше как точно върви. И Руми, както всички други, без никакво стеснение се напъха в скотобойната на сина му. Отвратително. Много по-отвратително от всеки друг път. Ония, месестите, с тежките бюстове и увиснали задници, му бяха съвсем непознати. Непознати и нереални е все едно. Можеше да си помисли, че синът му по някакъв начин събира отпадъците на града. А Руми? Познаваше я като бебе. Познаваше я като дете. Познаваше я като момиченце. Веднъж се бе напикала в ръцете му за голяма радост на Трифон, на глупака, на неговия най-добър приятел през ония години.

Близо една седмица Алекси се бори със съвестта си. И най-сетне съвестта победи. В края на краищата нямаше право да остави едно момиче, дъщеря на негов приятел, в ръцете на някакъв получовек, полуизрод. Като се навъси страшно, Алекси с натежало сърце посети Трифон в министерството. Кабинетът му наистина бе много хубав, с елегантни мебели и един, стар, евтин ковьор точно зад неговия масивен гръб. Самият Трифон му се стори доста напълнял, с румени бузи, цветущ, но победен. Зарадва му се малко фалшиво, покани го в най-близкия фотьойл, напусна тежкото си бюро и седна срещу него. На прага се появи секретарката му, също месеста, благоуханна, с лимби на слепите си очи. Трифон поръча кафе, тоник, предложи дори копяче, но Алекси категорично отказа. Двамата седяха един срещу друг, чувствуваха се неловко, Алекси малко повече може би, защото не знаеше как да започне. А защо тоя дебелак не го попита на какво дължи това посещение? Изведнъж една неочаквана мисъл мина през ума му.

— Знаеш ли в колко часа снощи се е прибрала дъщеря ти? — запита тон внезапно.

— Знам — отвърна късо Трифон и направи жалък опит да се усмихне.

— И къде е била?

— И това знам!

— И си съгласен с това? — попита Алекси.

Някакво зло пламъче блесна в очите на Трифон, но веднага угасна.

— А какво да направя?

— Как какво да направиш? Да я хванеш за ухото, разбира се.

— Глупаво и безсмислено! — отвърна Трифон без никаква надежда в гласа си. — Глупаво и безсмислено.

— Как тъй безсмислено?

— Нима не разбираш, че нямаме никакъв друг изход, приятелю! — каза уморено Трифон. — Никакъв, освен да се предадем — напълно и безусловно.

— Така ли смяташ? — попита Алекси объркан, тъй като никога през живота си не беше се предавал никому освен па Корпелия.

— Да, точно така!… Защото другият изход е безславно поражение. И да загубим всичко, разбираш ли, всичко, включително и самите тях.

— А за какво ти е притрябвал такъв парцал?

За пръв път очите на Трифон блеснаха някак страшно. Не, не беше съвсем победен, останала бе някаква искрица у него. Но точно в тоя миг влезе секретарката му, показа им задника си, докато се навеждаше ту пред единия, ту пред другия, за да сервира. Когато най-сетне си излезе, Трифон отново подхвана, тоя път съвсем без желание:

— Слушай, това са наши деца най-сетне!… Какво искаш? Да им отворим война? Да се избием? То ще бъде главно в тяхна вреда. Ето това е лошото. Дока то са под нашия покрив, все можем да им помогнем с нещичко.

Алекси се върна у дома си съвсем объркан. Неси беше прав за себе си. И Трифон беше прав за себе си. Но не могат всички да бъдат прави за себе си. Тогава няма да има общество, а сбирщина от хора, които едва се търпят и понасят. Щом Трифон не може да помогне на дъщеря си, та той ли ще успее? Нищо, може би така е по-добре. Все пак Руми не беше като другите, Руми беше момиче. И защо трябва да смята, че е безсрамна, когато може би тя е просто естествена. И в края па краищата всяка по-дълга връзка предполага известни взаимни чувства. А това най-много липсваше на Неси.

Но приятелството между Неси и Руми продължи малко повече от месец. След това и Руми изчезна така внезапно, както се бе появила. Алекси почака няколко дни — може би се бе разболяла, може би бе заминала някъде. Но Руми не се появи повече.

— Какво стаза с Руми? — не се стърпя най-сетне Алекси.

— Нищо, разделихме се — отвърна спокойно момчето.

— По чие желание? По твое? Или по нейно?

Неси се намръщи.

— Слушай, татко, мене хората ме отегчават — каза той без желание. — Защо трябва да се отегчавам?

— И все пак хората не са вещи… Не можеш да ги захвърляш, когато ти скимне.

— Никой човек няма право да слага друг под своята зависимост! — отвърна мрачно Неси. — По никакъв повод. Ни със силата, ни със слабостта си. Та това е по-отвратително от всяка политическа тирания.

Алекси замълча. Какво можеше да му отвърне? И все пак не можеше да се оттегли току-тъй — без никаква съпротива.

— Ти изобщо вярваш ли в нещо на тоя свят?

— Защо трябва да вярваш! — погледна го презрително Неси. — Достатъчно е да мислиш правилно. Ето това е всичко. И Декарт го е казал само с две думи: „Мисля, значи съществувам.“ Според мен това изчерпва всички възможности.

— Ти никога няма да бъдеш щастлив! — отсече внезапно Алекси. — Човек има и сърце, ако си чул нещо по този въпрос.

— Сърцето е само една жалка помпа! — отвърна Неси. — Казват, че най-много на човешкото сърце прилича свинското!

Алекси се завря в кабинета си като подгонен язовец. Чувството на поражение отново загорча в устата му, както след всички други разговори с момчето. Ако умът е най-съвършеното и най-важното, което имаме, тогава Неси е безусловно прав. И неговото пълно удовлетворение би трябвало да се нарече щастие. Нещастници ли са били великите умове на епохите? Самотници? Не, не… Пък и тъй да е било — все пак това е най-голямото, към което един истински човек може да се стреми.

От входното антре през хола към стаята на Неси отново зашляпаха малките крачещи екскаватори. Алекси все тъй се криеше в кабинета си като язовец. Беше лято, градът се обезлюди. Пустите улици навяваха неизмерима скука. Всеки гледаше да се измъкне някъде — към морето или планините — само да се опаси от задушната бензинова воня. Алекси се къпеше по цял ден в собствената си пот, не мислеше за нищо, не работеше. Само Неси изглеждаше все тъй съвършен, невъзмутим, спретнат, със сако и вратовръзка, без нито капчица пот на лицето си. Както винаги, не ходеше никъде на почивка, за него всяко безделие беше непонятно и абсурдно.

В един от тия летни дни в кабинета му внезапно нахлу Трифон. Изглеждаше нещастен, изпотен, победен без остатък. Малко стреснат, Алекси го покани да седне. И Трифон не седна, а просто се изтърси върху креслото, сякаш искаше да смаже пружините му.

— Какво е станало? — запита Алекси стреснат.

— Какво е станало ли? — изригна с неочаквана сила Трифон. — Станало е туй, че ще си имаме внуче.

Алекси съвсем онемя. Дори Трифон не очакваше, че тая новина ще му направи такова потресаващо впечатление. Дори пребледня малко, устните му съвсем пресъхнаха.

— Сигурен ли си? — запита той тихо.

— Напълно, бяхме на лекар.

Алекси отново потъна в себе си — така дълбоко, сякаш беше сам в тесния нагорещен кабинет. Трифон, който се бе съвзел малко, го гледаше с недоумение.

— Е, какво? Няма ли да ми кажеш нещо? — попита той най-сетне.

— Детето трябва да се роди! — промълви едва чуто Алекси.

— Ето това исках да чуя от тебе! — възкликна Трифон зарадван. — Трябва да поговориш с твоя хаймана… Трябва да го подготвиш…

Алекси го погледна стреснат.

— Ти имаш ли ум в главата? — възкликна той. — Неси нищо не бива да знае.

Сега пък Трифон се обърка.

— А как? — попита той. — Зер детето ще се роди без баща?

— Ти смяташ, че Неси може да бъде баща? — попита поразен Алекси. — Та той е едва на десет години. Искаш да имаш зет урод?

Тая дума малко стресна Трифон, но не го сломи. Той се възпротиви енергично. Момче като момче, красиво, умно. Да изпревариш другите не е ни порок, ни престъпление. Порок е да изостанеш зад другите. На Алекси беше нужен цял час, за да обясни на своя приятел, че Неси не е момче като момче, че не може да живее с никои друг освен със себе си, че е студен и престъпен егоист, че ще направи дъщеря му нещастна.

— Нима не можем да отгледаме двамата едно дете? — избухна най-сетне Алекси. — Та трябва да ни помага трети…

Но Трифон си отиде неубеден и намръщен. За изненада на Алекси съвсем внезапно му се притече на помощ майката. Тя изобщо не искаше да види Неси, та камо ли да го направи свой зет. Не каза защо. Но смръщеното й лице, по което съвсем ясно личеше едва сдържано отвращение, говореше повече от всякакви думи. Алекси не се обиди. Не мислеше да се обижда, просто й бе дълбоко благодарен. Тя се съгласи Руми да роди детето. Съгласи се трудничко, все така със свъсени вежди, но се съгласи. Алекси ликуваше в себе си, по не се издаде. Сега от всичко най-важното беше да се роди детето.

Не казаха нищо на Неси. И детето наистина се роди, и то точно на деветия месец, както всички деца. Алекси чакаше претръпнал в кабинета на главния лекар, зад прозореца прехвърчаше влажен сняг, примесен с дъжд, остро бръскаше по прозореца. Не стана нужда да чака дълго, скоро го извикаха да види бебето. Беше бебе като бебе, дребничко, мораво, спечено като ябълка, с тънки крачка и рядка косица на меката си главичка. Алекси го погледна с някакъв странен, безучастен поглед, обърна гръб и си отиде.

Така бе съкрушена и последната му надежда. Колкото и да бе разочарован от сина си, той все още се бе надявал, тайно в себе си, че ще стане начало на нов човешки род — „хомо супер“, както го бе нарекъл веднъж. Тъжна и илюзорна цел и главно безсмислена, както сам се убеди много по-късно, защото човешкото развитие може да има само един-единствен път — естественият. Както винаги става в природата, нищо, което не е изстрадано и приспособено, не е трайно.

Алекси се върна късно вечерта, застана с празна глава пред прозореца. Навън все още валеше мокър мартенски сняг, лилаво святкаше над черпите покриви на къщите късен трамвай. В стаята на Неси свиреше високо магнетофон. Алекси вече знаеше, че Неси го пуска само по време на своите сексуални сеанси, за да ги заглуши може би. Сега Алекси го слушаше отвратен, сякаш чуваше истинските звуци в стаята му. Не, на това момче трябва да се попречи да създава други деца. Каква е гаранцията, че следващото няма да бъде изрод? Алекси имаше достатъчно основания да мисли така.

И той никога не разбра дали Неси е научил истината. Между тях никой не проговори по тоя въпрос, сякаш изобщо нищо не се бе случило. Но едно беше съвсем сигурно — детето никога не разбра кой е баща му. В регистъра го записаха на фамилията на майката, а когато името па бащата разтърси по такъв трагичен начин цялата страна, детето беше едва тригодишно. Сега вече всички бяха длъжни да крият от него страшната истина.

2

На тринайсет години Неси бе вече младши научен сътрудник. Имаше хубав кабинет в новата сграда на БАН, богата библиотека и никакви определени задължения. Но това, разбира се, не означаваше, че той лентяйствува. Да се каже, че бе добросъвестен, е все едно да не се каже нищо. Работата изпълваше целия му живот, всяко бездействие за него беше несъществуване. В това отношение не се различаваше особено от пишещите машини или телевизорите. Дори когато се хранеше или почиваше, той не бездействуваше напълно, в главата му едва доловимо цъкаше неговият страшен мозъчен механизъм.

А иначе животът му течеше спокойно, като река, която вече е излязла в равнината. Нямаше остри завои и прагове, бреговете й бяха тревисти и заоблени, водата й някак непрозрачна и мъртва. Като че ли нямаше кой знае колко риба в тая река, по и жаби нямаше. Като всяка река не знаеше в каква посока или към каква цел тече, това не я интересуваше. Всичките му дни си приличаха, единственото разнообразие в неговия живот бяха жените. Само те се сменяваха. И все пак не се сменяваха като декор или като мебел, по-скоро като меню, което човек разсеяно подбира по листа. Просто не е прието да се яде всеки ден едно и също ядене, всички твърдят, че това убивало апетита. Не са много прави, разбира се, най-често губят апетита си тия, които най-много се взират в листа за ядене.

От всички оскъдни земни добродетели Неси най-много уважаваше точността. Той просто я носеше в себе си като орган — като своето силно сърце или прецизни бъбреци. Ставаше точно в пет часа, все едно дали през зимата, или през лятото. Ставаше мигновено, като предварително навит механизъм, дори не се обръщаше да погледне леглото. Пък и нямаше за какво да се обръща, за него то беше просто една излишна вещ, която му губеше времето. Все още нямаше никакви сънища, но в тая принудена почивка не беше така мъртъв и безчувствен, както през детските си години. Понякога му се струваше, че мисли насън, че нещо усеща, далечно и смътно при това. Ставаше, отваряше прозореца и се изправяше пред него, все едно дали е дрезгава лятна утрин, или жълтеникавият сумрак на лампите върти снежни виелици.

Разбира се, предпочиташе летните утрини, спокойни, тихи, набъбнали от скрити светлини и блясъци. Стоеше на прозореца, дишаше дълбоко и силно — точно както е препоръчано в медицинските статии. Имаше много слабо обоняние, тъй че не усещаше тежката воня на бензин и смазки, която все още се излъчваше от асфалта. Не се зазяпваше излишно в далечната руменина на изгрева. Мимоходом поглеждаше пустите фасади от насрещната страна на улицата. Повечето прозорци бяха отворени, в тях се отразяваха улиците, тополите, дори далечната планина с бялата шапка на облаците.

Точно в пет и десет минути Неси се появяваше на булеварда в син анцуг и безукорни бели кецове. Маршрутът му бе точен и неизменен — едни и същи улици, ъгълчета, квартални градинки. Точно за шестнайсет минути пристигаше в парка. Някъде зад кулата на телевизията правеше кратка утринна гимнастика. Следваше кросът — точно петнадесет минути. Може би това бе най-хубавото, което правеше в своя монотонен живот — бягаше силно, енергично, с дълбоко усещане за вътрешна мощ и жизненост. Настървяваше се от това бягане, изпълваше се с някаква непонятна физическа алчност. И все пак никога не се увличаше и не забравяше себе си. Неговият неумолим вътрешен часовник го спираше точно на секундата. Почиваше пет минути. След това премерваше пулса си — винаги петдесет и два удара, неизменно ден след ден и година след година.

Най-приятно му беше връщането до дома. Сам не разбираше защо. Вървеше не по алеите, а по пътеките през гората, още влажни и меки от накапалите листа. В гората беше много тихо, само от време на време някой кос изшумоляваше в храстите. Но Неси не беше човекът, който ще се зазяпва около себе си. Катерички се премятаха по клоните на дърветата — той не ги виждаше. Сърни прекосяваха алеите — не спираше да ги погледа. И все пак тихото спокойствие на гората по някакъв необясним начин преливаше в него, изпълваше го с вътрешен мир и сила. Само тук, в гората, той неясно и смътно долавяше смисъла на тая досадна дума, която непрекъснато му навираха в очите — природа. Само тук, в гората, мозъкът му сякаш притихваше до неуловимост, без това да предизвика у него тревога или недоумение.

Точно в седем и половина Неси прекрачваше прага на своя кабинет. И винаги спираше за миг там, изпълнен с някакво вътрешно задоволство. Тая малка стаичка беше всъщност неговата единствена законна територия под небето. Само тук той бе истински господар на мислите си. Само тук напълно осъществяваше себе си. Или поне това, което знаеше, че съществува в него, своя ум преди всичко, неговата лакомия и ненаситност. Съзнанието му за пълнота заменяше у него това, което у обикновените хора се нарича удовлетворение или радост. Даже дърветата виждат слънцето. Даже мравките познават много добре закона за земното притегляне. А Неси? Носеше ли в себе си поне зрънце от земното щастие? И къде се криеше то? За него нямаше нищо истинско извън светлите стени на кабинета му.

На тая възраст Неси вече познаваше хората. Не ги разбираше, но ги познаваше. Беше ги изучил чрез книгите за човешкото поведение. Беше се опитал да проникне в тях чрез литературата. Никога не съжаляваше, че няма душевното съдържание на обикновените хора. Ако съдеше от Фройд, това нещо беше неизмеримо отвратително. Ако съдеше по Достоевски, то бе по-страшно от бездна. Ако съдеше от своите наблюдения, то беше нещо слабо, неосъзнато и хилаво. Не, не искаше да бъде като другите хора, да споделя тяхната безпътица, тяхната слабост, техния раздиран от страдания и страсти живот.

Сам никога не размисляше за своята съдба, за своето съществуване между другите хора. Знаеше само, че ще преживее тоя живот без бури. Никакви драми няма да сломят душата му. В неговото тихо съществуване нямаше да има ни крясъци, ни сълзи, ни безнадеждно пияно залитане по тъмните улици. Не размисляше дори за своя път в науката, за своите открития и успехи. Не се интересуваше ни от своето, ни от човешкото бъдеще. Знаеше, че ще живее спокойно и мирно и някой ден ще умре. Това бе всичко.

3

И все пак животът на Неси се измени внезапно и рязко, без никакви видими причини и основания. Обикновено така става в живота, пък и в природата — земетресенията, ураганите, катастрофалните наводнения обикновено идват след тихи и безоблачни дни. Тая сутрин той се събуди, както винаги, точно в пет часа, отвори като механична кукла ясните си очи, по навик погледна към прозореца. Нищо, обикновено лятно утро, едва-едва дрезгаво навън, прохладно и плътно в собствената му стая. Той стана леко и отиде до отворения прозорец. В сянката на високите сгради улицата изглеждаше съвсем тъмна, колкото и светло да беше небето над покривите. Светло, зеленикаво, лъскаво като коприна — тия работи не го интересуваха. Но не обичаше много ярките слънчеви дни, горещите следобеди, задушните вечери. А тоя ден обещаваше да бъде точно такъв.

И в тоя миг на спокойствие и пустота той усети смътно някакво далечно движение. Погледна прозорците на насрещните сгради, все още съвсем тъмни в здрачината. В един от тях му се мярна някаква сянка. Нищо особено, човешка сянка навярно. В тая стая наистина живееше някаква ранобудна старица, черна и бърза като мишка, която по цял ден неуморно сновеше из апартамента. След това старицата се приближи до прозореца и изведнъж, както в приказките, се превърна в момиче. Неси се усмихна, тая внезапна метаморфоза беше приятна дори за неговия безмилостен ум. Момичето беше облечено в светла пижамка, самото то беше много светло, косата му приличаше на запалена свещ. И стана нещо неочаквано — момичето повдигна ръце към небето, сякаш се приготви да литне. Не, всъщност нищо особено — то чисто и просто се протягаше с лека прозявка може би, с онова вътрешно удоволствие, с което се протягат и хората, и котките, и лъвовете в пустинята, за да покажат, че в края на краищата всички произхождат от една първична клетка. Но при това движение пижамката й се разтвори и той видя за няколко мига момичешките гърди — добре запълнени, но в същото време необикновено деликатни и нежни, може би поради светлината на утрото. Стори му се, че ще литнат и те, толкова бяха живи и устремени към небето.

Неси усети как в него светна и угасна бързо някаква светлинка, почти мигновена, без никакъв блясък, но синкава и всепроникваща като рентгенов лъч. А момичето все още си стоеше там, на прозореца, все тъй с вдигнати ръце, но светлинната бе угаснала. Последва мигновение на пустота, толкова необяснима, колкото и всичко друго. Всъщност това бе началото.

Неси никога не се взираше в себе си, никога не се опитваше да анализира постъпките си. Просто нямаше смисъл. Всичко, което ставаше в него, бе необходимо и логично, причините и следствията бяха свързани в здраво единство. В неговото поведение нямаше необикновени или необясними неща. Никаква пукнатина не съществуваше в гранитния блок на неговата логика. Но като се връщаше тази сутрин от своя крос, той отново си припомни тая малка, незначителна случка. Като че ли нищо нямаше в нея. Това, което бе видял там, на прозореца, виждаше така често, че изобщо не му обръщаше внимание, преди да го докосне. То бе просто вещ, макар и с особено предназначение. И все пак вещ, дори без стойност, каквато имат другите вещи по света. Никога не се бе зазяпвал във фотографии на голи жени като всички други момчета. Или като всички мъже. Това не предизвикваше у него нищо.

Както винаги, точно в седем и половина часа Неси седна зад бюрото си. Познатата обстановка като че ли му вдъхна увереност, той бързо забрави непривичните си мисли. Сега умът му бе отново свободен, не му оставаше нищо, освен да почне работа. Той едва ли не изпръхтя като изжаднял кон, който е видял пред себе си ведро с вода. Бръкна в чекмеджето на бюрото си, извади оттам зелена гланцирана папка. И като че ли външният свят съвсем изчезна за него.

Какво работеше Неси? Всичко, което му предложеха. Никоя задача не му се струваше малка или второстепенна. Като старинна сребърна лешникотрошачка той чупеше с лекота всички черупки, безпогрешно отделяше здравите недокоснати ядки. Не се спираше пред най-сложните формули, пред най-трудните изчисления. Понякога ей тъй, на шега, му поднасяха някой сложен математичен проблем, с който учените си бяха блъскали главите с десетилетия. Той го решаваше, без да гъкне, дори без да се изпоти. Само Риман успя да го затрудни за няколко месеца, но премина и през него като през река, без да плува, като стъпваше предпазливо по дъното. Всъщност това като че ли беше най-голямото изпитание в живота му.

Но тая сутрин трябваше да се занимава с материя, която по принцип не особено харесваше — теорията на вероятностите. Това малко охлади порива му за работа, но той упорито продължи. Все пак към единайсет часа вдигна глава от папката и се замисли. Чувствуваше лека умора, някакво непонятно вътрешно съпротивление, което в тоя миг не желаеше да осъзнае. Внезапно си припомни момичето на прозореца, но веднага го изпъди от себе си. Навярно така е правел и Лобачевски, докато е извеждал своите формули. Китовете. Водата, която звънеше. Бялото парче лед. Защо нито за миг не видя себе си, докато лежеше на неговата гладка повърхност? Тая странна и неочаквана мисъл просто го накара да притаи дъх.

И в същия миг още по-неочаквано звънна телефонът. Той го погледна учудено — толкова рядко се обаждаше. Пък като че ли нямаше кой да му се обажда. Сам той не съзнаваше, че хората някак мълчаливо го отбягваха, не от лошо сърце, просто от неудобство. Всъщност какво да правят при тоя странен човек, ни момче, ни мъж, на когото не можеш да разкажеш дори един приличен виц, без да рискуваш да те погледне с недоумение. По тоя телефон му се обаждаше само Кирил и прекият му началник понякога.

Неси вдигна озадачен слушалката. Предпочиташе да бъде Кирил, разбира се, в тоя миг тая мисъл му бе дори приятна.

— Неси, ти ли си?

Дълбок женски глас, малко неспокоен, с едва забележими остатъци от никотин някъде в дълбините на гърлото. Никога досега не му се бе обаждала в института, обикновено се свързваше с нея привечер по своя домашен телефон.

— Аз съм, Фани — отвърна той сдържано.

— Как си, момченце, огладня ли?

Неприятен навик — да го нарича „момченце“, дори „моето момченце“ понякога. Това лигавене, като всяко друго, не влизаше в неговия регистър.

— Защо питаш?

— Просто питам. Искам да те поканя на обед. Никога досега не бяха обядвали заедно.

— Но аз съм на работа — отвърна Неси с недоумение.

— Само ти ли работиш на тоя свят? И аз съм на работа, но сега искам да обядваме заедно.

— Виж какво, Фани…

— Не го усуквай, моля ти се. И отговаряй ясно — съгласен ли си, или не си?

Неси се приготви да отвърне троснато: „Не съм, разбира се!“ Но тук стана нещо невероятно, той отвори уста и каза:

— Добре, щом толкова настояваш.

Все още не вярваше, че го е казал. Оттатък се чу лек смях, плътен, малко подигравателен може би, но, общо взето, доволен.

— Значи, все пак е имало нещо човешко в твойта кутия!

— Каква кутия? — не разбра Неси.

— В черепната, разбира се. Чакай ме в единайсет и половина пред академията. Не се плаши, ще те отмъкна, без никой да забележи.

— От какво да се плаша? — каза Неси недоволно. — Мене не ме държат на юлар, аз съм си господар на моята работа.

— Браво! — възкликна тя зарадвана. — А знаеш ли какво е юлар?

— Знам, разбира се. Един вид кормило, което слагат на говедата, на хората и още на някои други животни.

— Неси, смаяна съм, ти вадиш днеска чувство за хумор! — възкликна зарадвано тя. — Това е поличба, ще прекараме чуден ден.

Неси затвори телефона и се завъртя безцелно из стаята. Чувствуваше се едва ли не смутен — кой бе проговорил вместо него? От каква странна и неподозирана камера бе изскочило това желание? Или днес просто не му се работеше с вероятности, с неопреде-лености, с несигурност.

Точно в тоя час на деня улицата гъмжеше от коли и хора. Неси стоеше на ръба на тротоара, край железния поток, който с кух громол трещеше край него. Не го виждаше, дори не го усещаше. Стоеше там с празна глава и чакаше да се появи жълтото волво. С Фани Беловеждова се познаваше близо два месеца — прекалено дълъг срок за неговите досегашни връзки. И тя наистина очебийно превъзхождаше малките мастодонти, които до тоя ден се тътреха по паркета на собствения му дом. Преди всичко бе много по-възрастна — към трийсет и пет годишна. Не можеше да се каже, че е красива. Имаше дребна главичка, бузите й бяха малко хлътнали, носът леко вирнат и изострен като клюнче на дрозд. Но в замяна на това всички казваха, че има най-хубавата и елегантна фигура в града. Както видяхме, Неси не беше кой знае какъв естет, тоя вид възкостеливички фигури не му харесваха особено много. Фани беше художничка, работеше като главен моделиер в една експортна модна централа, караше волво. Но Неси и суетен не беше. Удивляваше го преди всичко умът на Фани, най-бързият човешки ум, който бе срещал в живота. Фани беше единствената жена, с която Неси разговаряше с усещане на вътрешно задоволство. Беше му приятно да следи странния бяг на нейните мисли, които с такава удивителна лекота и виртуозност скачаха от тема на тема.

Това не го дразнеше, по-скоро го увличаше. Пък и какво друго можеше да се очаква от един истински художник моделиер, който се интересува главно от линиите и формите.

Фани пристигна след няколко минути, както винаги, забързана и ефектна, в жълта кола, с жълти, до лактите ръкавици. Дори червилото й имаше някакъв съмнителен жълтеникав оттенък. Спря рязко, отвори жълтата врата и каза едва ли не шепнешком: „Влизай!“ Смях имаше в очите й, макар че лицето й бе съвсем сериозно. Големите изкуствени клепачи й придаваха малко облещен вид, като на момиченце, което са поставили на гърне. Неси седна до нея, протегна доколкото можеше дългите си крака. Фани потегли като на старт за надбягване, задмина няколко коли и първа спря на светофара при Военния клуб. Едва сега Неси погледна с интерес малкото й птиче профилче.

— Да не си пийнала нещо?

— Ами как? — понита Фани невъзмутимо. — Иначе точно теб ли щях да поканя?

Тя взе ляв завой още на жълтата светлина и яростно се втурна срещу няколко закъснели на зебрата пешеходци. Но Неси дори не трепна, познаваше много добре нейния стил. Волвото ръмжеше и форсираше, очите й все така грееха от вътрешно възбуждение.

— И къде в тая посока? — запита той след кратък размисъл.

Посоката наистина не предвещаваше нищо хубаво. Току-виж, че го помъкнала към Витоша.

— На Златните мостове.

— Да, мерси — измърмори той сдържано. — Отдавна не бях ял свински пържоли.

Защо го мъкнеше обикновено по разни забутани извънградски ресторантчета? Нарочно ли го криеше от хората? Или просто искаше да го впечатли с шофьорските си умения. И двете неща му бяха съвсем безразлични, не се опитваше да протестира. През цялото време Фани бъбреше оживено — за приятели, за филми, които бе гледала на закрити прожекции. Неси я слушаше разсеяно, все още малко смутен и недоволен от себе си. Сега тя му бърбореше за някакъв френско-американски филм, отвратителен и безсмислен, както му се стори, пълен с перверзни. В последна сметка Брандо удушил своята партньорка със собствените си ръце — „ей тъй, за нищо“, както завърши тя с някакво спотаено вътрешно удовлетворение. Неси помълча малко, после каза:

— Къде си пила толкова рано?

— Имахме пресконференция — отвърна тя, като подгони по улицата някаква жълта намусена котка. — Моите модели минаха фантастично.

Котката успя да се спаси, но предният капак на колелото звънна в нещо и се откачи.

— Наистина ли съм възбудена? — попита Фани с надежда.

— Поне така изглеждаш — отвърна Неси спокойно. — Едва не отнесе кофата за боклук.

— А тя защо се скри точно зад нея? — каза Фани отмъстително. — Точно зад нея!

Обърна се и го погледна с искрящите си очи. Едва сега Неси забеляза, че единият от клепачите й е леко отлепен. И червилото й не беше съвсем наред. „Може да са я натискали някъде по стаичките за преобличане“ — помисли той равнодушно.

— Неси, ние се лъжем, че правим кино! — подхвана Фани с неочаквано сериозен глас. — И че правим изкуство изобщо. Изкуството трябва да удря като с камшик — през чувствата, през въображението. Иначе не е изкуство.

— Изкуството е празна работа — отвърна Неси.

Фани изви едва-едва тънките си красиви устни. Може би това означаваше едва скрита, полуиронична усмивка. Но нищо не излезе, днес не владееше, както трябва, лицето си. Може би не се бе задоволила с една или с две чашки.

— Неси, ти си ужасно скучен! — изтърси тя внезапно. — Просто скучен до смърт.

— Тогава днес защо потърси именно мен? — попита той пренебрежително.

— Защото точно ти поразяваш моето въображение.

— И с какво точно?

Тя се засмя — малко нервно, някаква тръпка мина по лицето й.

— Ами много просто — ти не си обикновен, не си нормален, не си като другите. Ти си едно нескопосно тринайсетгодишно момче. Това ме възбужда, разбира се.

Неси размисли за миг — да се засегне ли? Не, нямаше смисъл, за какво да се засяга? А така пийнала — тя навярно бе съвсем искрена. Той не допускаше до себе си хора, които лъжат и се преструват.

— Ти си съвсем похабена! — каза той най-сетне.

— Прав си — отвърна тя. — Ще вземеш ли камшика, Неси?

— Не — каза Неси. — Откъде накъде?

— Защото и ти имаш нужда от него! И двамата сме нещастници, не го ли разбираш? И двамата нямаме никакви чувства. Моите се похабиха, твоите изобщо няма да се родят!

И сякаш сама се стресна от думите си, защото до ресторанта повече не проговори. Изглеждаше малко навъсена, може би леко пребледняла под силния фон дьо тен. Така, както държеше кормилото, може би наистина имаше вид, че души някого. Тоя Брандо, тоя подпухнал нещастник, може би на него дължеше днешното си напиване. Ако продължи и горе — мислеше той, току-виж, че се приберат с изпочупени черепи. Но това не го плашеше, той изобщо не знаеше какво е страх.

Скоро пристигнаха, Фани паркира колата в рядката сянка на дърветата. Имаше и други коли, вече огрени от слънцето, с лъскави нагорещени гърбове. Беше много тихо и хладно в тоя обеден час, приличаше по-скоро на лятно утро. Минаха по дървеното мостче, водата се биеше в грамадните гладки камъни и изчезваше невидима между тях. Не се озърнаха, не погледнаха към застиналите в своята жива вечност борове, мълчаливо се вмъкнаха в ресторанта. И вътре бе хладно, но непроветрено, миришеше на угарки и лой, унило бръмчаха едри, мързеливи мухи. И келнерите се мъкнеха мързеливо към масите, мити-недомити, бръснати-недобръснати, говореха шепнешком, след това си отиваха с такъв вид, сякаш никога нямаше да се върнат. Фани намери една уединена маса, извика келнера, след това управителя, смениха покривката, пепелниците, преместиха вазичката с изкуственото цвете. Последен се яви готвачът, потен и кисел, изслуша я мрачно, но си отиде с известен респект. Фани въздъхна и се облегна — изглеждаше съвсем изтрезняла, окуражена, решителна. После се обърна към него и каза усмихната:

— Всичко ще бъде, както ти искаш!…

— Но аз нищо не съм искал.

— Трябва да се научиш да искаш! — каза Фани. — Човек се познава по желанията, особено по несъзнателните.

— Трябва да те разочаровам, Фани… Нямам несъзнателни желания.

— Трябва да имаш! — каза твърдо Фани. — Те са истинските. Само дълбоко скритото у нас е истинско. Всичко, което е обърнато към хората, е фалшиво. Или поне излъскано от употреба.

Неси реши в себе си, че е по-добре да не влиза в такъв празен разговор. Скоро келнерът им донесе руска салата и две водки. Неси погледна намръщено своята.

— Знаеш много добре, че не пия! — каза той.

— Знам, Неси! — отвърна Фани мило. — Но днес искам да пиеш.

Но зад тоя мил гласец се чувствуваше студената острота на лезвие. И очите й бяха много хладни и нетърпеливи.

— Не те разбирам, Фани. Защо трябва да пия?

— Защото аз искам. И не обичам да ми отказват. Просто не съм свикнала да ми отказват, Неси, такъв ми е характерът.

— А ако все пак откажа?

— Тогава незабавно ще стана от масата. И ще си отида, завинаги при това!

Неси едва забележимо се усмихна.

— Отде знаеш, че точно това не е моята цел? — попита той.

— Все едно. Значи, е било време да си вървя! — каза Фани хладно.

— Не е все едно. Това ще бъде поражение за теб. А поражението е много повече от един любезен отказ.

— Махай се с твоята логика! — каза Фани злобно. — Или пий, или се махай.

— Никога ли не си имала поражения?

— Имала съм няколко. Сега ще прибавя още едно. И ще се напия сама — до смърт.

Неси се замисли. Блъф ли беше това? Или истина? Както е пийнала, може наистина да го направи. Ще се напие, ще тръгне с колата. И може никога вече да не пристигне в София. Сърцето му остана студено при тая мисъл. Никого досега не бе съжалил през живота си, нито дори своята обесена майка. И все пак, защо трябва да се разрушат така безсмислено тия две хубави играчки — и жената, и нейната нова кола? Това ще бъде глупаво и безобразно, разбира се. Но какво е виновен той? Защо трябва да посегне върху ума си, да го порази с тая отвратителна течност?

Неси протегна ръка и взе чашата.

— Добре, Фани, наздраве… Нека бъда аз победен. Не съм ни най-малко честолюбив.

Лицето на Фани изведнъж светна и се преобрази, клюнчето й почервеня от удоволствие.

— Наздраве! — каза тя. — Неси, знаеш ли колко си мил?

Неси отпи от чашата. Стори му се за миг, че е глътнал парче стъкло, така одра гърлото му. И докато анализираше разтревожен какво всъщност става в стомаха, по цялото му тяло се разля хубава приятна топлинка, почувствува някакво смътно радостно възбуждение. Не, началото наистина не е чак толкова лошо, лошото идва след това. Той отпи още една, малко по-голяма глътка, после каза:

— И все пак не разбирам смисъла. Защо трябваше да го направя?

— За компания, Неси. Никой не обича да пие сам.

— Не е това причината!

— Слушай, никога ли не си имал желание да бъдеш нещо различно? Нещо особено, странно, небивало. Да станеш нещо, което никога преди това не си бил?

— На научен език това се нарича неадекватност, Фани. А на прост език — лудост.

— Защо лудост? Не ти ли се е искало да бъдеш Галилей? Нютон? Айнщайн?

— Не мога да искам нещо, което е невъзможно.

— Да, знам. Но ако се напиеш — може би ще го поискаш.

Знаеше много добре, че няма да го поиска. И все пак запита:

— Добре, да речем, че е тъй. Какво общо има тук алкохолът?

— Много просто, той изважда на повърхността човешкото подсъзнание. И по тоя начин удовлетворяваш своите най-съкровени и най-тайни желания. Илюзорно макар, все едно. Но човек се освобождава.

— Вярвам ти, Фани! — усмихна се Неси. — Но там е работата, че аз нямам никакво подсъзнание.

Фани поклати енергично глава.

— Лъжеш се. Всеки човек има подсъзнание, Неси. Както има жлези или бъбреци. Както има памет. Може ли човек да съществува без памет? Според мен подсъзнанието е изпъдената или обидена памет. Неудовлетворената памет. Греховната или забранена памет, ако искаш, всичко, което човек е подтискал в себе си. И ти имаш подсъзнание, разбира се, само че не можеш да се докоснеш до него.

— Мислиш, че алкохолът ще го освободи?

— Да, сигурна съм! — каза твърдо Фани.

— Тогава наздраве, Фани!… Опитът си е опит. Във всеки опит има някакъв смисъл.

И напълно успокоен, той отпи още една глътка. Донесоха им лютичка свинска каварма, сам управителят им сервира бутилка експортно вино. Имаше много хубав цвят, топъл, тъмен, вътрешен, сякаш грееше в някаква тъмночервена зеница. Сега Неси го гълташе с по-голяма лекота, с усещане за вкус, който сякаш през целия досегашен живот му бе липсвал. Чувствуваше се великолепно. Мислите му наистина се късаха от време на време, но затова пък летяха с по-голяма лекота, с някакво вдъхновение може би, макар че никога не бе вярвал в думи от тоя род. Но когато дойде време да си ходят, изведнъж се оказа, че не може да стане от стола си. Краката му се бяха сковали, наистина можеше да ги движи, но не и да ги сгъне на коленете. Като се хилеха помежду си, двама келнери го изправиха как да е, хванаха го под мишниците и го изведоха през задния вход. Фани, която не се бе напила дори с един градус повече, го настани под един стар, непридирчив бор, зави го с одеяло, което донесе от колата. Вършеше всичко това сериозно и загрижено, изисканата светска дама изведнъж се бе превърнала в обикновена женица на счетоводител или стругар, заета с нескопосания си мъж. Неси спа около два часа тежък и непробуден сън, почти вдървен, с отворена уста, по която спокойно кацаха мухите. Фани го брани известно време от тях, после и тя подремна малко край него. Неси се събуди към пет часа, погледна мрачно около себе си, после каза с усилие:

— Това ми е за последен път.

— Сърдиш ли ми се? — запита Фани.

— Не — отвърна Неси. — Да вървим в къщи…

Качиха се мълчаливо в колата, Фани уверено потегли към града. Неси никога не канеше гости преди осем часа, това бе закон за него. Но днес като че ли целият му живот се бе объркал, тогава защо да не направи едно последно нарушение. У тях нямаше никого, баща му още не се бе завърнал от работа. Всъщност това му бе безразлично, той отдавна бе свикнал да не го забелязва. Сега на всичко отгоре печелеше сам, имаше свои пари, макар че не го интересуваха особено.

Неговата стая бе прохладна й сенчеста в тоя час на деня. Неси почувствува как се разпалва по странен и непознат за него начин. Чувствуваше се като в лека треска, когато обгърна лекичкото й силно тяло. Тя сякаш усети неговото необикновено настроение, защото доближи устните си до ухото му.

— Моля ти се, Неси, направи го като Брандо! — зашепна тя умолително.

— Глупости! — отвърна Неси шокиран.

— Много те моля, Неси. Направи го заради мен. Никога досега не съм те молила.

— Добре! — склони изведнъж Неси.

Защо пък да не го направи? Щом и другите го правят, може би има някакъв смисъл. И докато се опитваше да го направи като Брандо, стана нещо невероятно. Вратата внезапно се отвори, на прага застана баща му. С пръб към него, Неси не го видя, само усети, че вратата се е отворила. Но Фани чу много добре и като не знаеше какво да направи, просто завря лицето си между възглавниците. Бащата ги гледа още един миг облещен, сякаш не можеше да повярва на очите си, после потресен излезе. Неси смяташе, че всичко може да се случи на тоя свят, само не това.

Нещо страшно раздра душата му, което никога не бе изпитвал, нещо остро и неприятно, което не знаеше, че хората наричат срам. После някак автоматично стана и започна да се облича.

— Как можеш да не заключиш! — каза Фани нервно. — Собствената си врата!

— Просто нямам ключ! — отвърна мрачно Неси.

— Как тъй нямаш ключ? — Тя сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— За какво ми е?… Той от десет години не е стъпвал в стаята ми.

Неси отиде в хола. Баща му седеше в своето старо кресло, с отдавна похабена и избеляла тапицировка, която не бе подновявал след смъртта на жена си, и четеше вестник. Всъщност нищо не четеше, как можеше да чете, като вестникът потреперваше в ръцете му. Неси се изправи пред него и — странно! — изведнъж му се стори, че е малък, много по-малък, отколкото през първите дни на живота си. Но срамът отдавна бе преминал, останало бе само глупавото му чувство, че е скъсил по някакъв невероятен начин ръста си.

— Търсеше ме за нещо? — каза Неси.

Баща му свали вестника от лицето си. Сега вече съвсем явно потреперваше и косматата му адамова ябълка.

— Съжалявам! — отвърна той сухо. — Но не очаквах да налетя на това свинство.

— Защо свинство? — трепна Неси едва забележимо.

— Ти си прав! — каза Алекси с едва сдържана ярост. — Даже свинете не го правят, то е патент на хората.

Неси изведнъж усети как смущението му премина.

— Слушай, аз не се чувствувам длъжен да ти давам обяснения. Само ще ти кажа, че пороците не ми са свойствени. Както и добродетелите, разбира се. Аз просто съм един разумен човек.

— Във всеки случай не ти личеше — едва не кресна баща му. — Това дори порок не е. Това е гадост!

Неои мигновено реши, че е излишно да разговаря повече. За последен път се бе уверил, че баща му е чисто и просто един безкрайно посредствен човек. Какво значение имат делата на хората? Те отминават и изчезват завинаги, в повечето случаи безсмислени и безцелни. Единственият им смисъл е да дават храна на разума.

— И за какво ме търсеше? — запита отново Неси.

— Не аз — Кирил! — отвърна мрачно баща му. — По служба, както разбрах.

По служба — тая дума му беше съвсем несвойствена. Досега никой не бе го търсил по служба. Кирил работеше като него в академията, срещаха се понякога, но нямаха помежду си никаква служебна връзка. За щастие бе оставил телефона си, Неси побърза да му се обади. В слушалката някак прекалено високо бръмна гласът на неговия единствен приятел, ако изобщо тая дума можеше да има някакъв смисъл за човек като Неси.

— Слушай, определени сме лично от председателя да придружаваме Кавендиш. Днес трябва да вечеряме заедно с него, в понеделник заминаваме за Варна.

— Чакай, не бързай. Кой Кавендиш? Бертран Кавендиш?

— Ами кой друг? Ти не четеш ли вестници? Не, не Четеше вестници, те не го интересуваха.

— И за какво ме месят мен в тая работа?… Доколкото знам, той е някакъв философ.

— Как така някакъв? Световно известен учен.

— И тъй да е. Аз съм математик.

— Няма значение, ние двамата дърдорим най-добре английски! — Гласът му прозвуча весело. — Пък и кой ще му мъкне куфарите, зер някой от академиците?

Тъй или иначе, за Неси нямаше друг изход, освен да се съгласи. Ксгато най-сетне се върна в стаята си, намери там не Фани, а някаква побесняла дива котка. Само че тая умееше да крещи с изтънял ст злоба и ярост глас:

— Как можеш да бъдеш толкова невъзпитан!… Простак с простак!… Да ме оставиш сама тук. В толкова неудобно положение.

— Нали трябваше да се разбера с баща ми? — каза сухо Неси.

— Какво ме интересува твоят баща? — кресна тя невъздържано. — Какво общо имам с тая мрачна горила? Преди всичко аз съм жена. Ти ми дължиш поне едно елементарно уважение.

— Може би Брандо ти дължи нещо повече! — каза Неси презрително. — Иди при него.

— Простак! — избухна Фани и като ураган излетя из стаята.

Неси отиде замислен до прозореца. Чувствуваше се празен. Можеше ли да си представа при какви невероятни обстоятелства щеше да я види следващия път?

4

Кирил седеше сам в едно от луксозните червени кресла в хола и зяпаше към електрическия часовник. Това го забавляваше, макар че беше най-обикновен стандартен часовник, монтиран направо върху стената. След всяка минута се чуваше едно едва доловимо „щрак“ и голямата стрелка се преместваше с едно деление. Оставаше само едно-единствено щракане до осем часа. И Кирил знаеше, че заедно с него през автоматичната врата в хола изискан и мълчалив ще влезе Неси. Точно това го забавляваше.

Колкото и да бяха различни като хора, двамата с Неси си приличаха по фигури, дори по начина на обличане. И двамата бяха атлетично сухи и високи, скромно подстригани, в елегантни, но малко демодирани костюми. И двамата бяха сдържани и изискани. Но Кирил бе много по-енергичен, сухото му лице бе по-одухотворено и по-живо. Неговият насмешлив поглед смущаваше всички, които разговаряха с него, освен Неси, разбира се. Може би затова бяха приятели, отношенията им бяха естествени, равноправни, в най-добрия смисъл на думата — непринудено искрени. Тяхната позиция на млади, блестящи учени ги беше сближила повече, отколкото общите им интереси.

Най-сетне часовникът щракна, но Неси не се появи. Леката усмивка на устните на младежа бавно угасна. Неси никога не лъжеше. Неси никога не закъсняваше. Думата на Неси беше закон — тия неща най-много интересуваха младия учен, защото най-рядко се срещаха в обществото. Едва когато часовникът щракна втори път, Неси малко забързал влезе в хола. Забързан и като че ли смутен. Тия неща впечатлиха Кирил повече, отколкото ако се бе появил по гащета. Неси седна в креслото до него, само в един миг събра себе си, после каза спокойно:

— Е, разкажи!

Кирил протегна краката си, сега вече се чувствуваше съвсем нормално. В края на краищата една минутка закъснение не е причина, за да промени мнението си за Неси.

— Не е нужно да знаеш много — започна той. — Кавендиш няма да ни подлага на изпит за своите трудове. По възгледи той е неопозитивиет, бихевиорист, емпирик. Тодор Павлов казва, че е чисто и просто идеалист, и то закъснял махист на всичко отгоре. Но ти не вярвай на тия работи. Според мен той не е никакъв, макар че понякога има гениални хрумвания. По-сериозен е като социолог, макар че страда от известен обективмзъм. Опитва се да отърве социологията от опеката на идеологията, да я превърне в момче за всичко. Според него безпристрастните изследвания и оценки на социологията могат да служат на всяка идеология, на всеки политически строй като всички други науки, като математиката например.

— Според мен това е елементарно вярно — обади се невъзмутимо Неси.

— Не е, разбира се! — също така невъзмутимо продължи Кирил. — Понякога той бърка статистиката със социологията, макар да не е чужд на проблемите на развитието.

— Тогава според теб какво му е световното? — попита Неси.

— Славата най-малко… Известността… Той е буржоазен учен, който смята, че буржоазната цивилизация неудържимо и завинаги слиза от световната сцена. Препоръчвам ти да прочетеш „Ентропия на световете“, имам я, мога да ти я дам.

— Предпочитам да ми я разкажеш е няколко думи.

— Мъчно е с няколко думи. То е нещо като футурологично изследване за развитието на човешките цивилизации, за тяхното зараждане и умиране.

— Шпенглер?

— Не съвсем. Макар че като Шпенглер приема, че всяка цивилизация живее сама за себе си и умира сама за себе си, без никаква връзка е тия, които я предшествуват или следват. И даже — напротив — смята, че всяка нова цивилизация е толкова по-силна, колкото по-ярко противостои на предшествуващата. В тоя смисъл той приема революцията, и то не като хирург, а като безусловен гробар.

— И това е вярно — измърмори Неси.

— Разбира се, че не е — усмихна се едва забележимо Кирил. — Кавендиш се различава съществено от болшинството западни футуролози. Той смята, че основните беди, които висят над човечеството, не са тия, с които всеки ден ни надуват главите — разрушаването на екологическата среда, изчерпване на ресурсите, свръхнаселението. Основна беда за него са спиране процесите на развитието, изчерпване на човешките цели, превръщането на човека от творец в консуматор. И оттам, според него, пълното изчерпване и опустошаване на човешката душевност и главно на човешките чувства.

Неси помълча един миг.

— Според Кавендиш, какво става е човешкия ум? — попита той неохотно. — Развива ли се, или деградира?

— Едновременно се развива и деградира.

— Това е логичен абсурд! — каза Неси неприязнено.

— Но не и диалектичен. — Кирил се засмя, смехът му бе ясен, но малко злорад. — Умът се развива, естествено, мозъкът увеличава своето абсолютно тегло, увеличава се броят на мозъчните клетки. Но според Кавендиш това е нож е две остриета. Като се разраства, той започва постепенно да подтиска своите естествени стимули. Чувствата, да речем. Въображението. Морала. Естетическите мери, които за него са по-естествени за човека, отколкото инстинктите. Съвсем изчезват интуицията и прозрението като най-висши форми на знание.

— Няма такова знание! — каза кратко Неси.

— За Кавендиш има! Според него умът е безсмислен и безпомощен сам. Лишен от своите стимули, сам, той започва бързо да запада, да се лишава от естествените си жизнени сокове. Постепенно целият човешки живот започва бавно да изстива, да забавя своето движение, настъпва пълна ентропия.

— Ужасно наивно — каза Неси презрително. — На какво основание слага чувствата и въображението извън ума?

— Той не говори за мозъка — отвърна Кирил. — Всъщност никой дурак на тоя свят не знае какво пред ставлява мозъкът. И енергия от какъв тип осъществява неговите най-важни функции. Под ум той разбира спо собността на човека за активно мислене.

Бяха минали десетина минути, а от философа нямаше ни помен. Почакаха още малко, после то потърсиха по телефона в стаята му. И там никой не отговаряше. Нямаше го и ключа му в рецепцията. Кирил сериозно се разтревожи, разшета се енергично по холовете, надникна в бара. Най-сетне го намериха в преддверието на ресторанта, кацнал като водна птица на тънките си сухи крака. Целият бе дребен и сух, но със закръглено меко коремче, спуснато под копринената жилетка. Просто стоеше там е ръце в джобовете на раирания си панталон и зяпаше безсмислено към ресторанта. Около нето се въртяха забързани келнери със своите табли, заобикаляха го учтиво, но той просто не ги забелязваше. Както не разпозна в първия миг и младежите, които озадачено се изправиха пред него. Най-сетпе погледът му се съсредоточи на Кирил, той приветливо се усмихна. Нямаше вид нито на сърдит, нито на виновен.

— Господин Кавендиш, нали трябваше да се срещнем в хола? — запита младежът.

— Тъй ли? — отвърна той разсеяно. — Не е ли все едно?

— Как тъй все едно, господин Кавендиш, ние ви чакаме от половин час.

— Все едно, все едно — бърбореше философът. — Аз тука нещичко размишлявах.

Двамата младежи се усмихнаха едва забележимо.

— А за какво, господин Кавендиш?…

— За портрета на нацията. На вашата нация, искам да кажа. Понякога лицето на човека подсказва повече от неговото примерно и добре обмислено поведение.

— Извинете, но тук всеки втори човек е чужденец — каза безмилостно Кирил.

Но Кавендиш ни най-малко не се смути.

— Все едно, все едно… Това е навярно младият господин Алексиев?

— Да, позволете да ви го представя.

Но Кавендиш дори забрави да протегне ръка — зяпаше го с такова откровено любопитство, сякаш за пръв път в живота си виждаше българин. Навярно беше малко кривоглед, едва забележимо, макар че погледът му бе съсредоточен и проницателен. Едва като седнаха край масата, той каза дружелюбно:

— Хубав, представителен млад джентълмен. Ще ви отива много добре бяла жилетка, млади човече, не мислите ли?

— Тая мисъл ме измъчва от дълго време, сър! — отвърна съвсем сериозно Неси. — Но все не намирам кураж…

Нещо трепна едва доловимо в погледа на философа, той измъкна от джоба си подвързано с изкуствен шагрен тефтерче, вече доста износено, и драсна набързо там нещо.

Келнерът веднага приближи до масата с английски флаг, който Кавендиш малко припряно бе изблъскал настрана. Поръчаха си ордьовър и водка и не чакаха дълго. Кавендиш веднага се впи в своята чаша.

— Е, за ваше здраве, млади господа! — кава той. — Един мой учен приятел най-сериозно твърдеше, че у вас няма алиенация, понеже имате хубава водка.

— Тя е вносна, господин Кавендиш.

— Е, все едно, все едно… А вие, господин Алексиев?

— Извинете, не пия.

— А по каква причина?

Неси се поколеба за мит, после каза неохотно:

— Не зная, сър, струва ми се, че това деформира разума.

— А не смятате ли, че понякога деформираният разум ражда по-интересни идеи. И по-странни образи?

— Защо трябва да бъдат странни? Те трябва да бъдат просто истински.

— Всички големи истини са странни, млади човече. II необясними. Да не кажа дори свръхестествени, каквито, разбира се, не са. Какво е например земното притегляне? Или времето? Не могат да се вместят в човешкия ум. А какво е въображението? Има ли нещо по-невероятно и по-загадъчно от човешкото въображение?

— А какво е въображение? — запита Неси. — Нима не са комбинациите на ума?

— Ето това е една от най-сериозните загадки па природата — каза Кавендиш и потри с удоволствие су хите си ръце. — Не ви ли прави впечатление, че най-живо и най-интензивно въображение имат младите хора. Колкото човек става по-възрастен, толкова по-рядко употребява своето въображение, толкова повече губи мечтите си. В крайна сметка излиза, че разумът подтиска въображението, вместо да го стимулира.

Неси мълчеше, лицето му изглеждаше малко мрачно и подтиснато.

— И как си обяснявате това, сър? — запита Кирил.

— Не мога да си го обясня! — каза с удоволствие философът. — Не искам да си го обясня. И неврофизиолозите не могат да кажат нещо свястно. Но фактът си остава факт. Ако приемем, че мозъкът е единственото средище и носител на психична дейност, какво излиза? Излиза, че когато е по-млад и по-беден на мозъчни клетки и неврони, извършва своята най-сложна и най-фина дейност.

— Това е логичен абсурд — каза Неси.

Кавендиш го погледна живо.

— А къде вие намирате логическата грешка?

— В твърдението, че човешкото въображение е най-финият продукт на психическата дейност. Това е мисленето без съмнение. И то абстрактното мислене.

— Да. С удоволствие го приемам. Лично аз съм философ, т.е. моята професия е абстрактното мислене, положено на безупречната логика. Но какво подсказва действителността? Или, по-точно, човешката практика? Философите остаряват и се забравят. Най-гениалните учени биват опровергавани всеки ден. Само хората на изкуството остават вечно млади и силни. Дори нещо повече — Омир или Шекспир сега са по-силни от времето, когато са създавали своите най-хубави творби. А какво е изкуство? Преди всичко въображение, да, въображение. И това въображение е толкова по-богато, колкото по-млади и по-силни са чувствата и поривите, които са го породили.

Неси мълчеше поразен. Тая логика сега му се виждаше толкова безукорна, че не виждаше никакъв път за нейното опровергаване.

— В крайна сметка, какво искате да кажете? — попита той сдържано.

— Нищо хубаво. Нищо окуражително. По всичко изглежда, че природата се грижи преди всичко за това, което е младо, което расте и укрепва. Тя е безразлична към укрепвалото и силното. И пълна с ненавист към всичко, което е преминало зенита на своето развитие. Тя просто му заповядва да остарее и умре. Един ственият начин да бъдем изпълнени с истинско човешко съдържание е да бъдем млади. И това важи не само за отделния човек, но и за човечеството изобщо. Там, където сте вие, като индивиди и личности можете да гледате на мен с пълно снизхождение.

— Точно това правим, сър! — каза Неси.

Кавендиш го погледна бързо. Не, не се шегуваше.

Той се усмихна добродушно.

— Там е работата, че за човека младостта не е чисто биологично понятие. Искам да кажа, че не е право пропорционално на състоянието на човешките органи, дори на тяхната съвкупност. Аз не съм виталист, разбира се, но струва ми се, че доста лекомислено изхвърлихме тая дума от човешкия речник. Не случайно престарелият Соломон е спал между съвсем млади момичета.

— Днес дори ние избягваме да го правим! — засмя се Кирил. — Те пушат много и затова ужасно хъркат.

Келнерът сложи край на разговора. Ценителят на духовните ценности с изострено любопитство забоде своя хрущялест нос в папката за менюто.

— Моят учен приятел ми препоръча вашето овнешко жиго. Каза, че било знаменито.

— Страхувам се да не ви разочароваме, господин Кавендиш — каза предпазливо Кирил.

Но не го разочароваха освен с размера може би. Философът си омете чинията до последното зрънце на гарнитурата. И поля всичко доста изобилно с хубаво вино. Може би точно това вино стана причината да ги задържи, докато затворят заведението. Сам той изпи две бутилки — без да бърза, без да се насилва, на меки, премляскваши глътки, които направиха на младите хора едва ли не отблъскващо впечатление. Но Неси забеляза учуден, че колкото повече философът пиеше, толкова мисълта му ставаше по-жива и енергична, по-остроумна, по-жлъчна. И в същото време по-логична и по-ясна. Нима умът на тоя стар човек бе по-силен от неговия, за да не се къса безпомощно, да не се заплита, да не губи своите сложни нишки? А външно не повишаваше тона си, не се възбуждаше, дори ставаше по-съсредоточен и внимателен. Само пурата, която едва не изгори редките му пожълтели мустаци, подсказваше, че всичко това е вътрешно. Сега вече Кавендиш не говореше, просто разпитваше. На пръв поглед разпитът му бе някак разпилян и разцентрован, но Кирил, който бе подготвен за тая среща, усети тяхното подводно течение — какви са най-съществените интереси на съвременния български човек? Кирил мното добре знаеше какви са те, но предпочиташе да не каже всичко. Наистина прогресивен човек, приятел на България, но кой го знае какво може да изтърси в някоя статия. В края на техния разговор Кавендиш внезапно каза:

— Вижте какво, господин Захариев, лъжата потвърждава истината повече, отколкото тя себе си. Ако искате да се спасите от мен, по-добре не ми отговаряйте.

— Тъй и ще направя! — засмя се Кирил.

Тогава Кавендиш се обърна към Неси. Сега погледът му беше още по-кривоглед и като че ли по-втренчен. Отново последва цяло наводнение от въпроси. Кои науки харесва? Какви книги чете? Ходи ли на кино? А на театър? Колко пъти годишно? Има ли някакво отношение към телевизията? Никакво? А към балета? Към овнешкото жиго? Към футболните мачове? Към джаза? По колко време спи нощем, какви сънища сънува?

— Никакви! — отвърна Неси, който нито умееше да лъже, нито смяташе тона за необходимо.

— Съвсем никакви?

— Съвсем.

— Това не е точно така! — каза Кавендиш. — Вие сънувате, разбира се, но не помните.

— Не. Наистина не сънувам.

Кавендиш го погледна втренчено.

— Това не е хубаво — каза той. — Вие затормозявате по най-недопустим начин вашето подсъзнание.

— Господин Кавендиш, да ви кажа искрено, не вярвам, че това понятие е научно.

— Не е, разбира се. И все пак това не значи, че изобщо не съществува. Наречете го задсъзнание, ако така ви харесва повече. Но, така или иначе, съзнанието трябва да има някакъв килер или склад, или задна стаичка, където да помества ненужните и похабени вещи.

Неси едва забележимо се усмихна.

— С риск да бъда нескромен, но смятам, че моето съзнание не произвежда ненужни вещи.

Кавендиш дълбоко се замисли.

— Теоретически това е допустимо — каза той. — Макар че и най-прецизната машина понякога произвежда брак. Все пак припомнете си, наистина ли никога нищо не сте сънували?

— Само веднъж! — отвърна неохотно младежът. — Макар да не съм сигурен, че е било сън.

Кавендиш настоя и Неси се принуди да му разкаже за китовете. Философът слушаше с голям интерес, после извади шагреновото тефтерче и записа там нещо. В тоя мит им се стори едва ли не развълнуван.

— Да, хубав сън — каза той най-сетне. — Много хубав, много надежден сън.

— Умеете ли да тълкувате сънища? — попита Кирил шеговито.

— Не съм се опитвал… Но тоя ми се вижда пределно ясен.

Това бе всичко, те не успяха да изчоплят от философа нито дума повече.

— Вие сте интелигентни момчета! — каза той троснато. — Трябва сами да го разберете. Особено вие, господин Захариев. Винаги е много по-лесно да опознаеш другите, отколкото себе си.

Кавендиш се опита да си поръча трета бутилка, но за щастие не им сервираха. Пък и философът не настоя повече. На слизане по стълбите много добре бе видял входа на нощния бар. Сбогуваха се сърдечно, после двамата младежи с облекчение излязоха от заведението. Нощта бе много мека и тиха. На жълтата светлина на лампионите едва забележимо проблясваха прашните гърбове на колите, вече без собствени цветове, изравнени от нощта и умората. Тук всички бяха еднакви, непознатият град ги бе приел с безразличие, сега те си отмъщаваха, като издишваха своя тежък метален дъх. Двамата вървяха край тях, без да ги усещат, всеки с мислите си.

— Как ти се видя? — запита най-сетне Кирил.

— Нищо. Малко е досаден. И невъзпитан на всичко отгоре.

— Невъзпитан? — погледна го Кирил. — Защо невъзпитан?

— Ами не видя ли как безцеремонно си записваше в тефтерчето?

Кирил гузно замълча.

— Изобщо не ти ли е ясно, че е дошъл тук заради мене?

— Няма значение — каза Кирил. — Ние ще научим за него повече, отколкото той за нас.

— Няма какво да крия от него! — отвърна малко сухо Неси. — Ни от него, ни от себе си.

Разделиха се на автобусната спирка пред Ректората. Неси мълчаливо потегли към дома си. Усещаше се някак стъписан пред тоя ден, изпълнен е толкова необикновени събития. И — странно — умът му сякаш отказваше да ги възприеме. Само се докосваше до тях и веднага ги отблъскваше от себе си — с отвращение може би, чувство толкова непознато, колкото и срамът, който бе раздрал душата му тоя следобед. Светът, който винаги му бе изглеждал така простичък и подреден, така покорен и подвластен, изведнъж му се стори объркан и хаотичен. За пръв път в живота си той усети, че зад всичко това, което вижда и което така лесно достига с ума си, има нещо дълбоко и тъмно, като най-тъмните водни бездни.

5

Плуваше из тях с учудваща лекота, без никакви усилия, водата се плъзгаше неуловимо по гладката му кожа, хладна, ласкава, едва зрима. Нямаше нищо около него освен здрач, който тъмнееше и се сгъстяваше в далечината. И все пак слабите му очи се напрягаха, той бдеше. Не знаеше от какво се страхува, но страхът го изпълваше целия — от празния му стомах до върха на тънките жълти пръстчета. Сам той беше просто един плаващ страх, гладен при това, да, гладен, незадоволен и безпомощен.

И точно в тоя момент съзря рибата. Беше огромна риба, неизмерима в очите му, плаваше бавно в тихата, силна вода, опулена и спокойна. Навярно не беше много гладна, отвори лениво уста, той зърна за миг белезникавата й паст, бледата руменина на хрилете. Навярно бе глътнала нещо невидимо, просто го почувствува с цялото си изтръпнало същество. Той се стрелна бързо към дъното, притисна се в студената лигава тиня. Сега беше сигурен, че е незрим като водата, която все тъй ласкаво струеше край него. Съвършено неподвижен, той видя как над него премина белият твърд корем на рибата. После изчезна от погледа му, усети само слабите тласъци на водата, която рибата правеше с бавните движения на опашката си.

Но той все още лежеше в меката тиня, не помръдваше. Имаше много повече усет, отколкото зрение. Сега знаеше, че от тъмните дълбини прииждат змиите. Скоро ги зърна, движеха се вкупом с мудни, лъкатушни движения, гигантски змии, много по-дълги от рибата. Сега виждаше съвсем ясно жълтите им жестоки очи, но знаеше, че те не го виждат, толкова добре се бе слял е дъното. Змиите не го плашеха така, както рибите, те бяха по-бавни от него, понякога в пристъп на отчаяна смелост той плуваше редом с тях, без да ги изпуска от очите си. И те го виждаха, но никога не го нападаха, знаеха, че е по-бърз от тях, можеше да сменя внезапно и остро посоките си. Змиите се изнизаха бавно над него, после се изгубиха в далечината.

Едва сега той заплува отново, ниско над дъното, по-далеч от полупрозрачната бледина, която просветваше над него. Навярно бе започнал да се храни, без да разбира това, но усещаше дълбоко в себе си приятно засищане и доволство. И точно в той миг го нападна втората риба. Не приличаше на първата, муцуната й бе много остра, устата й пълна със зъби. Едва не го погълна, но той се отмести, рибата профуча край него, като го засегна болезнено е острата си странична перка. Сега знаеше, че ще се опита да повтори нападението — още по-бързо, с повече лакомия и стръв. Беще алчна и пъргава риба, с много силни очи, можеше да го различи дори когато лежи на дъното. Той вече я усещаше зад гърба си, плуваше с отчаяна бързина, все по-нагоре към светлината, към живата спасителна граница с другия свят. Не разбра в кой миг я достигна, нещо ослепително блесна в очите му, усети под себе си горещата груба твърдина па почвата. И в тоя миг се събуди.

Сега той разбираше много добре, че е сънувал. Лежеше по гръб и гледаше хладната руменина на небето, почти осезаема, прозрачна и близка, сякаш се готвеше да нахлуе като вода в тясната им хотелска стая. Страхът, който бе преживял, все още струеше в кръвта му, той ясно усещаше пулса си, който биеше в слепите му очи. Никога не бе имал такъв бърз пулс, толкова жив и неспокоен. Струваше му се, че сърцето му вече няма да се върне към свои невъзмутим ритъм. Обърна се и погледна към другото легло. Кирил спеше с гръб към него, гол до кръста, дишаше спокойно и равно. Навярно и сънищата му бяха спокойни, не го гонеха в дълбините призрачни риби.

Много по-късно те закусваха заедно на терасата в ресторанта. Бяха съвсем сами в сутрешната сянка на дърветата, мраморната мозайка под тях все още излъчваше нощната си хладина. Бяха си поръчали лимонов сок, чай, шунка с яйца. Докато чакаха, поглеждаха към морето, което едва потрепваше зад жълтия ръб на плажа. Денят обещаваше да бъде горещ, бездиханен, без никакво облаче по твърдия емайл на небето. И тъй както си мълчеше, Неси изведнъж каза:

— Аз вече знам какво е страх.

— Какво е? — погледна го бързо младежът.

— Не бих могъл да ти го обясня! — каза недоволно Неси. — Но нещо отвратително и позорно.

— Да, прав си! — каза Кирил. — Страхът е основното, което имаме. Осемдесет и пет процента от човешкото тяло е вода. Деветдесет процента от човешката душа е страх. Тотален страх от всичко, което ни се изпречва — от асансьора до началника.

Неси мълчеше подтиснат.

— И според теб, това какво е? Инстинкт или чувство?

— Не знам какво да ти кажа. Във всеки случай разумът обикновено го поощрява. А да не говорим за въображението. Храбрия човек ние обикновено наричаме безразсъден.

— Искаш да кажеш, че човекът е по-страхлив от животното?

— Разбира се! — отвърна Кирил учудено. — Кравата на пътя изобщо не поглежда към твоя разпенявен автомобил.

— Тогава аз защо нямам страх?

— Нали каза, че имаш?

— То беше насън.

И Неси се принуди да разкаже съня си. Не очакваше, че ще направи такова силно впечатление на Кирил. Той го слушаше, без да помръдне, едва ли не с притаен дъх. Когато най-сетне свърши, на масата им настана дълго мълчание.

— Как ти се струва? — запита най-сетне Неси.

— Може да ти се види странно, но навярно това е откъс от твоята историческа памет. Запазила се е някъде из мозъчните клетки като филмова лента в здрава, устойчива касетка. Нещо е преместило пластовете, тя се е вмъкнала в механизмите на съня. Не бих казал дори, че е сън. Фройд според мен е прав, сънищата не са случайни. И все пак се асоциират доста свободно, дори, бихме казали, произволно. А твоят сън е съвършено точен, без никаква деформация.

— Как без никаква деформация? Рибите бяха огромни. Пък и змиите. Такива огромни риби не са известни дори в палеонтологията.

Кирил се усмихна, малко снизходително при това.

— Те не са били огромни! — каза той. — Ти си бил малък.

Тая мисъл беше толкова проста и толкова поразителна, че Неси просто го зяпна.

— Ти никога ли не си сънувал? — попита той. — Нещо подобно? Праисторическо, искам да кажа.

— Не знам. Може би. Сънувал съм например, че летя. А това е още по-странно. В своята безкрайна еволюция човек надали е бил птица.

— Ами тогава?

— Не знам. Но може би някое малко земноводно животно в ноктите на някоя птица… И ако птицата след това го е изтървала.

— Да, разбирам! — кимна Неси.

— Слушай, съгласен ли си да го сънуваш още веднъж? — попита внезапно младежът. — Тоя страшен сън, искам да кажа. Или някой друг — още по-страшен.

— Да, разбира се! — отвърна спонтанно Неси.

Те не можаха да довършат своя разговор, на терасата се появи Кавендиш. Макар че бе заметнат в розова мъхната хавлия, това, не го бе разхубавило особено. Плешките му бяха много слаби, гърдите оформени и отпуснати като на стара жена, само коремчето му все така висеше над банските гащета, по-бяло дори от порцелановите чаши за чай. Разбира се, бележитият философ ни най-малко не съзнаваше своя комичен вид, мина доста наперено по верандата, упътен към стълбите.

— Отивам да се къпя! — каза той. — Казват, че утринното къпане било най-полезно…

И наистина след малко го намериха в морето. Стоеше до колене в бистрата зелена вода и гледаше с пусти очи в далечината. Гащетата му бяха, разбира се, съвсем сухи, само мекото му коремче изглеждаше неспокойно и наежено.

— Много е студена водата! — каза той. — Винаги ли е така?

И като се обърна, понесе плоския си гръб към най-близкия чадър. Там го намериха след половин час без настроение, дори леко нацупен. Като седнаха до него, още мокри от свежата морска вода, той едва ли не настръхна от хладината, която излъчваха. Полежаха тъй всред навалицата от голи тела, без да приказват. Две жени лежаха много близо до тях, задниците им стърчеха като възглавници. Философът отмести погледа ой от тях и каза мрачно:

— Не знам защо, но голото тяло винаги ми е вдъхвало мизантропия.

— Дори женското?

— Особено женското. Простете ми, млади господа, но това не е никакъв плаж, това е масова сексуална гробница.

Първите дни минаха спокойно и тихо. Навярно за да спести своите сексуални разочарования, Кавендиш изобщо престана да ходи на морето. От време на време го намираха на минералния плаж свит на кравай, като старо и уморено дворно куче. Изглеждаше отвратен докрай от женското племе, тъжен и отдалечен. Около него се търкаляха немски фризьорки е тежки, уплетени в синкави вени крака и с разлети бюстове. Кавендиш четеше и тука, бележеше с жълтия си похабен нокът редовете и пасажите, мърмореше злобно. Веднъж изригна такова громко проклятие, че стреснатите фризьорки изтърваха плетивата си. Понякога спореше с младежите, главно ругаеше човечеството за неговото тъпо безгрижие и късогледство, за чудовищната му лакомия, сякаш планините не бяха направени от камъни, а от тлъсти бутове и бифтеци.

— И тъй да беше, пак всичко щяха да изпоядат! — мърмореше той с ненавист. — До последното кокалче. На тоя свят няма по-лакомо животно от човека. Само кучешката тения може би. Но и тя се чувствува най-добре в човека.

— Вие се храните твърде скромно! — обади се Кирил примирително.

— Защото храната в ресторанта е отвратителна. А иначе ям, разбира се, ям като скот.

Помълча малко и добави:

— Знаете ли как си представям съвременния човек? Хилава фигурка, тънки крачета и един грамаден мек корем между тях.

И понеже другите двама спонтанно прихнаха, той ги погледна мрачно.

— Никак не е смешно, драги господа. Напротив, тъжно е.

Само вечер, обикновено след третата чашка, Кавендиш добиваше прилично настроение, видът му ставаше добронамерен и шеговит. Но тогава той се вторачваше в Неси и започваше своята безкрайна анкета. Ходил ли е някога в църква? А какво мисли за бога? Ако не точно за бога, то поне за самата идея бог. Неси, който вече беше загубил търпение, отвърна неприязнено:

— Това е най-нелепата идея, която човек е сътворил. Тя издава преди всичко неговата ограниченост и безпомощност. И перверзната му мания за величие.

— Тогава според вас, кое е първопричината на света?

— Защо трябва да има първопричина, господин философ. Трябва да има първооснова.

— Да не се ловим за думите, господин младши научен сътрудник.

— Във всеки случай не е някакво огромно и всемогъщо съзнание.

— Смятате ли, че няма и такова съзнание някъде всред безкрайната вселена?

— Може би има нещо подобно. Например някакъв колосален ум, огромен колкото едно слънце, да речем. Или колкото една галактика… Но той в никакъв случай не може да бъде първопричина. Той може да бъде само продукт.

Нещо хищно се появи в погледа на философа.

— Според вас, с какво би могъл да се занимава тоя ум?

— Как с какво?… С каквото и всеки друг ум. Той просто би размишлявал.

— И в последна сметка би се пръснал навярно. Би се превърнал в нова звезда.

— Защо?

— Просто от скука. Или от безделие, все едно. Такъв огромен ум навярно би премислил мигновено всички възможни мисли. Би се самоопознал, самоизчислил, би пресметнал за нула време всички възможни варианти за съществуване. В крайна сметка би се самоизчерпил и завъртял на празен ход. И току-виж, че се побъркал и се втурнал към другите звезди поне да изгори в тях и с тях. Така поне би получил възможност след милиарди години да се осъществи отново.

Неси го погледна с отегчение.

— Господин Кавендиш, нима не разбирате, че вие размишлявате с цялата ограниченост на човешката природа… Един такъв колосален ум при всички положения би открил своето удовлетворение.

— Не би открил! — каза философът заядливо.

— Защо?

— Много просто — защото никои ум не работи, за да удовлетворява себе си.

Така спорът завърши на нулева точка, от която всъщност бе тръгнал. Кавендиш допи своята чаша, погледна към празната бутилка и каза:

— На вас никога ли не ви е скучно?

— Никога — отвърна Неси.

— А на мен ми е скучно. Знаете ли какво значи скука? Когато отслабне вътрешното движение на съзнанието, когато се изчерпят неговите стимули. Къде ще ме заведете, господин Кирил? Измислете за утре вечер едно хубаво заведение с много музика и движение.

Заведоха го на „Цигански табор“. Сместиха ги как да е на някаква голяма маса с група шведи, вече доста пияни, донесоха им лют суджук, препечен леко на ръжен, гъсто мелнишко вино. Седнали, неседнали, силно удариха дайретата, писна кларне, на дансинга, почти в краката им, се изсипаха куп циганки, весели, белозъби, в алепочервени рокли и зелени пояси. Силният грим и въгленочерните им коси без блясък подсказваха, че може би не са съвсем циганки, по-скоро момичета от селата наоколо, с вродено чувство за ритъм. В един миг те замряха, после мощно гръмна целият оркестър, чинелите иззвънтяха, циганките се впуснаха като фурни по дансинга. Така внезапно започна циганският танц, какъвто Кавендиш дори не бе сънувал. Ритъмът непрекъснато нарастваше, превърна се в истинска вихрушка от багри, от блясък на зъби, от святкане на очга и прожектори в пайетите, от протяжни цигански вопли. Дайретата сякаш изпаднаха в изстъпление, силно замириса на парфюмирана женска плът. И когато танцът стигна своя връх, мелодията изведнъж се скъса, циганките замряха по дансинга като небрежно нахвърляни цветя. Шведите наскачаха, Кавендиш заедно е тях, всички бурно за ръкопляскаха.

Но това беше само началото. Донесоха им ново вино и печени петлета, циганките отново се появиха, тоя път лениви и сластни. Свиреха само цигулките, тихичко се обаждаше цимбал. Като мъкнеха зад себе си копринени шалове, те насядаха на ветрило край подиума. И тогава се появи певицата, разкошна като изкуствена роза, цялата от кадифе и сатен. Беше едра циганка, не млада, вече лекичко напълняла, замахна като е черно крило с шала си, изпъчи масивните си гърди и запя. Гласът й бе алтов и силен, бузите й потреперваха от мощта му, песента се разливаше тежко и гъсто като смола. Къдрокоси момчета с лилави елечета се въртяха около нея, от оркестъра леко припяваха. После певицата и диригентът приближиха шведската маса, тя се поклони дълбоко, на философа се поклони, деколтето й се отвори и под силната светлина на прожектора се разкриха силните й гърди, величествени, неземни. Какво търсеше точно при тоя стар мухльо с бодливи очи, сух и смешен, как бе почувствувала с циганския си усет неспокойната му душа, никой не разбра. Но всичко по-нататък протече така леко и непринудено, сякаш беше отрепетирано. Кавендиш се повдигна леко, извади от джоба си двайсетлевова банкнота и с непринуден жест я бутна в малкото джобче на диригента. Певицата отмина царствено, дори не погледна двете момчета до Кавендиш, така елегантно облечени, красиви като нарциси. Съседката на Кавендиш, млада, двуметрова шведка в розова рокля, се наведе и го-целуна по бузата.

Веселието продължи до късно през нощта. Програмата завърши, остана само оркестърът. Сега танцуваха и пееха всички, кой както може, и романсите, и старинните танци. На шведската маса остана само Неси. Това не беше каприз, той не умееше да танцува, просто нямаше чувство за ритъм. Седеше уж равнодушен, след всеки изминат час видът му ставаше все по-мрачен. Сам не разбираше себе си, никога не бе изпитвал такова тягостно чувство. Искаше му се да си тръгне, а не смееше. Или пък не искаше, тоя пощурял дансинг го държеше към себе си като магнит. Просто не можеше да проумее тия глупци, които не знаеха какво правят, и все пак дълбоко и силно му се искаше да бъде в тоя миг всред тях. И като тях, като тоя съвършено побеснял философ, който танцуваше със своята огромна шведка. Но за негово учудване шведката доста пластично подмяташе едрите си крака. Кавендиш само подскачаше безсрамно около нея, без ни най-малко да се грижи за ритъма. Бяха фантастични двамата под смарагдовата светлина на прожектора, като в сценка от древно бакхусовско пиршество. Най-сетне оркестърът свърши, заловени за ръце, философът и момичето се запътиха към своята маса.

— Моля да ми простите, приятели, но мисля да отида с тях! — каза Кавендиш. — Нали нямате нищо против?

— Къде с тях? — попита Кирил сдържано.

— Предложиха да се изкъпем… По шведски, разбира се, в адамово облекло.

— Не рискувате ли излишно, сър? — запита Неси раздразнено.

— Не, млади момко! — отвърна е достойнство Кавендиш. — Не изглеждам така зле, както можете да си помислите.

Започна люта битка между Кирил и Кавендиш, битка на живот и смърт. Като захвърли настрана естетиката и възпитанието, Кирил потърси преди всичко медицинските аргументи. Както е уморен и потен, премазан от алкохола, такава една среднощна баня, на тая възраст, обикновено завършва с инфаркт. Миналата година при подобни обстоятелства загинал известния Жоливер, световен специалист по семантика. Това бе чиста лъжа, разбира се, французинът бе заспал върху надуваемия дюшек и изчезнал в морето. Но за щастие Кавендиш го познаваше по име, постресна се и макар и с мъка, се предаде в ръцете на младежите. Шведката им хвърли презрителен поглед, очевидно мечтата й да види гол, пиян дядо нямаше да се сбъдне.

— Жалко за вас! — каза Кавендиш, искрено огорчен. — По-добре е човек да умре гол всред дами, от колкото облечен между прелати.

Но като тръгнаха към хотела, Кавендиш сам разбра, че едва ли би имал сили да стигне сам до морето. Колкото повече наближаваха хотела, толкова Кавендиш рухваше вътрешно. Сега вече младежите не го подкрепяха, а буквално го мъкнеха под мишниците. Как да е, успяха да го пъхнат в асансьора, качиха го на етажа му. Най-разумно беше да го съблекат и пъхнат в леглото, но решиха, че ще уронят излишно престижа му. Нищо, нека спи една нощ с дрехите си, та да внимава друг път с алкохола и шведките.

В коридора облекчено въздъхнаха. Бяха се разсънили съвсем от среднощното приключение, просто не им се прибираше в тясната задушна стая.

— Да се качим на терасата! — предложи Кирил. — Докато се успокоим малко…

Но терасата бе съвсем тъмна, всички лампи бяха угасени, шезлонгите сгънати и прибрани. Двамата се облегнаха на зиданите перила и се загледаха към морето, едва видимо в глухата нощ. То се простираше почти в краката им, долу имаше скали, в които вълните се разбиваха с тежък тътен в бурните дни. Но сега нощта бе много тиха, те едва усещаха гигантското му дихание, приглушено и равно като в сън. Голям, тъмен облак, с прозирни краища бе прихлупил като клепач червеникавата луна. И двамата мълчаха, не им се говореше. Но и двамата мислеха за Кавендиш, всеки по своему, разбира се. Най-еетне Неси не се стърпя.

— Всъщност Кавендиш излезе един жалък палячо! — каза той враждебно. — Или шут, все едно! Дори певицата го разбра.

— Певицата просто го предпочете! — отвърна сдържано Кирил.

— Аз си помислих, че ти си организирал тая шмекерия.

— Не, разбира се! — отвърна Кирил обидено. — Да не съм сводник?

— А тогава защо според тебе?

— Откъде да знам защо. Може би е усетила, че има добро и обичливо сърце.

— Глупости! — отвърна троснато Неси. — Тоя стар, изкривен егоист. Усетила е, че има пълен портфейл, това е усетила… И той, като всеки стар глупак, веднага глътна въдицата.

Кирил помълча малко, после каза неохотно:

— Ти го намрази мъничко тая вечер.

— Аз? — погледна го учудено Неси. — Това чувство изобщо не ми е познато.

— Не, намразил си го! — повтори Кирил. — Макар и да не го съзнаваш. В крайна сметка това не е толкова лошо.

— И защо според теб?

Кирил се поусмихна — малко криво наистина.

— Ето сега ще те стресна! Ти му завиждаш!…

Неси само това не очакваше да чуе. И сам не разбра защо го засегна така болезнено. Омразата, която преди мигове бе отрекъл, мина като замайване от висота през главата му. Но той не я разбра и никога след това не можа да си я припомни.

— Да му завиждам? — отвърна той нервно. — На какво отгоре? На красотата му? На инфантилния му ум? Или на маниакалните му теории?

— Ще ти кажа защо му завиждаш! — отвърна спокойно Кирил. — Защото е по-млад от нас!… Много по-нормален и естествен. И умее да се весели на всичко отгоре.

— Слушай, ти доста пи тая вечер! Не видя ли как всички му се подхилваха?

— Те просто му се радваха.

— Наистина си пиян! — каза Неси убедено. — Помислих, че си изтрезнял след това, но не си.

— И тъй да е. Какво от това?

— Как какво? Значи си невменяем. Както съм бил и аз веднъж. И дори не съм знаел какво правя.

Кирил се засмя.

— Ти и сега не знаеш какво правиш! — отвърна той. — Нито си способен да си дадеш някаква сметка.

— Не е толкова трудно… Може да не съм световен учен като Кавендиш. Но не съм и глупак като него. Всичко, което правя, е най-малкото необходимо и полезно.

Кирил мълча дълго, после насъбра сили и каза:

— Не, всичко, което вършиш, е съвсем безполезно. И за хората, и за теб!

В първия миг Неси просто не го разбра.

— Как така? А моята работа?

— Каква работа? — отвърна Кирил с досада. — Правиш ли някаква разлика между работа и творчество?

Неси наистина не правеше. И понеже не знаеше какво да отвърне, просто замълча. Смътно усещаше, че Кирил няма да спре тук, ще продължи.

— Нима е истинска човешка работа да решиш една задача? — наистина продължи той. — Това компютрите го вършат много по-успешно. Човешко е да съставиш една задача. Или да създадеш една теория. Или да откриеш една истина, все едно каква, стига други те да не я знаят. Ти не правиш това, Неси. И не съзнаваш, че се въртиш е бясна бързина като колело без трансмисия.

Той млъкна. Тъмният клепач на облака се поотвори, показа се едва-едва зачервеното око на луната. Неси се изправи край перваза, бял и безизразен като статуя.

— Тогава защо ме държат на работа? — запита той. — И в самата академия на всичко отгоре?

— Ти си за тях просто един експеримент — отвърна хладно Кирил. — Едно морско свинче, едно куче, една маймуна. Опитът е започнал и трябва да се довърши. Макар че всички разбират неговата безсмисленост.

Неси пое дълбоко въздух.

— Сега разбирам, че ти ме мразиш! — каза той съвсем спокойно. — И заради този глупак ли? Заради Кавендиш? И без това си мислех, че споделяш неговата смахната теория за ентропията на човешките общества.

— Разбира се, че я споделям! — избухна внезапно младежът. — Е, не съвсем. Но ти ме караш да я споделям. С твоята безчувственост преди всичко. С твоята самоувереност. С празната самонадеяност на твоя още по-празен ум. Ето защо ти мразиш Кавендиш.

— Кавендиш е отрепка! — каза Неси. Предпочитам да съм мъртъв, отколкото да приличам на него.

— Не, ти не можеш да приличаш на никого, Неси… Страшно е, ако другите започнат да приличат на теб. А сега ти не си вреден. Дори си ми симпатичен донякъде. Мене ми е мъчно за тебе, Неси, аз съм единственият човек на тоя свят, който те жали. И все пак бих те унищожил, ако можех…

— Тогава защо не го направиш?

— Защото съм човек! — възкликна Кирил ядосано. — Защото имам съвест!

— А аз нямам! — каза Неси.

В някакво мигновение той вдигна Кирил над главата си с такава лекота, сякаш не беше човек, а някакъв кух шивашки манекен. След това е все сила го запрати в бездната. Не се чу никакъв звук, сякаш младежът бе издъхнал още в същия миг в ръцете му. Не, не, жив беше! Ръцете му безпомощно и жалко се размахаха, сякаш искаше да се залови за нещо невидимо, после изчезна в бездната.

Неси остана тъй, е вдигнати ръце, край перваза. Измина цяла вечност, после усети тъпия мъртъв удар в скалите. Мъртва бяла светкавица раздра душата му, разсече я като с удар на сабя. И в тая ослепителна светлина той видя само за едно мигновение сам себе си. Видя се съвършено гол, изранен, е отчаяно вдигнати към небето ръце. Брегът бе стръмен и каменист, край него течеше страшна черна вода, не просто река, а стихия, влачеше грамадни, изкоренени дървета. Корените им стърчаха и се виеха като ръце на удавници всред вълните. Отново ослепително пламна небето и заличи всичко.

Най-после Неси дойде на себе си. Облаците се бяха разпръснали, над хоризонта светеше избледнялата луна, все така далечна и безучастна. Неси се върна с бавни крачки в стаята си, легна и веднага заспа.