Без дом

Първа главаНа село

Аз съм намерено дете.

Но до осмата си година мислех, че като всички други деца и аз имам майка, защото, когато плачех, една жена тъй нежно ме притискаше и полюляваше в прегръдките си, че сълзите ми преставаха да текат.

Винаги когато си лягах, жената идваше и ме целуваше, а когато декемврийският вятър сипеше сняг по побелелите стъкла на прозорците, тя вземаше крачката ми в двете си ръце, за да ги стопли, и ми пееше една песен, чиято мелодия и някои думи още си спомням.

Когато пасях кравата край тревясалите пътища или из пущинаците и рукнеше внезапно пороен дъжд, тя изтичваше да ме посрещне и ме караше да се скрия под вълнената й фуста, с която грижливо намяташе главата и раменете ми.

А когато се спречквах с някой от другарите си, тя ме караше да й разказвам огорченията си и почти винаги намираше благи думи да ме утеши или оправдае.

Всичко това и още много други неща — начинът, по който ми говореше, начинът, по който ме гледаше, милувките й, нежността, с която ме мъмреше, ме караха да мисля, че ми е майка.

Ето как узнах, че тя ме беше само отгледала.

Моето село или, да се изразя по-точно, селото, в което бях отрасъл, защото аз нямах свое село, нямах родно място, както нямах баща и майка, с други думи, селото, където прекарах своето детство, се нарича Шаванон. То е едно от най-бедните села в Средна Франция.

Не е бедно, защото жителите му са нехайни или лениви, а е разположено в неплодородна местност. Почвата е слаба и за да даде богат добив, трябва тор или вар, които липсват в тоя край. Затова там се срещат (или поне се срещаха по времето, за което говоря) малко засети ниви, а навсякъде се виждат грамадни пущинаци, където расте само зеленика и жълтуга. Свършат ли пущинаците, започват ландите1; а по тези издигнати ланди суровите ветрове не дават на хилавите дървета да виреят и те издигат тук-там своите сгърчени, посърнали клони.

За да се намерят хубави дървета, трябва да се напуснат височините и да се слезе в гънките на местността, край бреговете на реките, дето в тесни ливади растат големи кестени и могъщи дъбове.

В една от тия гънки на местността, край бреговете на поток, който влива бързите си води в един от притоците на Лоара, се издига къщата, където прекарах първите си години.

До осмата си година не бях виждал никога мъж в тая къща; майка ми не беше вдовица, но мъжът й, който беше каменоделец, както мнозина други работници от този край работеше в Париж и не се беше връщал в село, откакто се помнех. Само от време на време се обаждаше по някой свой другар, който се връщаше в село.

— Лельо Барберен, мъжът ви е добре. Поръча да ви кажа, че работата му върви и да ви предам тия пари. Пребройте ги, моля.

Само това. На мама Барберен тия вести стигаха — мъжът й беше здрав, печелеше, изкарваше хляба си.

Да не помислите, че като беше останал толкова дълго в Париж, Барберен не живееше добре с жена си. В това отсъствие и дума не можеше да става за неразбирателство. Той живееше в Париж, защото работата го задържаше там — само затова. А остарееше ли, щеше да се прибере при старата си жена и с парите, които съберат, нямаше да изпитват нужда, когато поради възрастта щяха да бъдат слаби и болнави.

Един ноемврийски ден, привечер, някакъв мъж, когото не познавах, спря пред нашата врата. Аз стоях на прага на къщата и чупех съчки. Без да бутне плетената врата, но като подигна глава над нея и ме изгледа, мъжът ме попита тук ли живее леля Барберен.

Казах му да влезе. Той бутна вратата, която изскърца, и се приближи бавно към къщи.

Никога не бях виждал толкова окалян човек. Пръски кал, едните още мокри, другите вече сухи, го покриваха от главата до петите а от пръв поглед личеше, че дълго време е вървял по кални пътища.

Чула нашите гласове, мама Барберен се завтече и тъкмо когато прекрачваше прага ни, застана срещу него.

— Нося вести от Париж — каза той.

Това бяха съвсем обикновени думи, които неведнъж досега бяхме чували. Но начинът, по който бяха изречени, не приличаше никак на този, по който преди се казваше: „Мъжът ви е добре, работата му върви“.

— Боже мой! — извика мама Барберен, като сплете ръце. — Някакво нещастие е сполетяло Жером!

— Е, да, но не бива да се поболявате от страх. Мъжът ви бе ранен наистина, но е жив. Може би ще остане сакат. Засега е в болницата. Бях му съсед по легло и понеже се прибирах в село, помоли ме да се отбия и да ви съобщя за станалото. Не мога да се бавя, защото имам още три левги2 път, а скоро ще мръкне.

Мама Барберен искаше да узнае нещо повече и помоли човека да остане за вечеря: пътищата са лоши; казват, че и вълци се появили в гората; ще си тръгне утре сутринта.

Той седна в къта до огнището и както вечеряше, разказа как се случило нещастието: Барберен бил полупремазан от скеля, която паднала, и понеже доказали, че не бивало да стои на мястото, където бил ранен, предприемачът не искал да плати никакво обезщетение.

— Няма късмет горкият Барберен — рече той. — Няма късмет. Някои хитреци биха намерили начин да се обезпечат за цял живот, но вашият мъж няма да получи нищо.

И както сушеше крачолите на панталоните си, които ставаха корави от полепената по тях спечена кал, той повтаряше „няма късмет“ с искрено огорчение, което показваше, че той на драго сърце би се оставил да го осакатят с надеждата да се обезпечи по този начин за цял живот.

— Все пак — каза той на края на разказа си — го посъветвах да заведе дело срещу предприемача.

— Да се заведе дело струва много пари!

— Да, но като се спечели!

На мама Барберен й се искаше да отиде в Париж, но такова дълго и скъпо пътуване беше страшна работа.

На другата сутрин слязохме в селото да се посъветваме със свещеника. Той не искаше да я пусне да замине, преди да разбере предварително дали ще помогне с нещо на мъжа си. Писа на свещеника в болницата, където лежеше Барберен, и след няколко дни получи отговор, че мама Барберен не бива да заминава, а трябва да изпрати на мъжа си малко пари, защото щял да заведе дело против предприемача, при когото работел, когато бил ранен.

Изминаха дни, седмици и от време на време пристигаха писма, във всяко от които се искаха нови пари. В последното, по-настойчиво от другите, пишеше, че ако няма вече пари, ще трябва да продаде кравата, за да се набавят.

Само онези, които са живели на село със селяните, знаят колко мъка и болка се крият в думите: „да се продаде кравата“.

За естественика кравата е преживно животно; за онзи, който се разхожда, тя е животно, което освежава гледката, когато дига над тревата черната си, влажна от росата муцуна; за градското дете тя е извор на мляко с кафе и сирене с каймак; но за селянина е нещо много повече. Колкото и беден да е и колкото и голямо да е семейството му, той е уверен, че няма да гладува, докато има крава в обора си. С повод или дори с обикновена връв, вързана около рогата, едно от децата води кравата край тревясалите пътеки там, дето пашата няма стопанин, и вечер цялото семейство има масло в чорбата и мляко, за да залее картофите си. Бащата, майката, децата — и големите, и малките, всички живеят от кравата.

Аз и мама Барберен така добре се изхранвахме от нашата крава, че дотогава почти никога не бях ял месо. Но тя не беше само наша кърмачка, а и наша другарка, наша приятелка — не бива да се мисли, че кравата е тъпо животно; напротив, тя е много умна и има качества, които могат да се развият повече, ако човек се занимава с нея. Ние галехме нашата, говорехме й, тя ни разбираше и от своя страна със своите големи кръгли очи, изпълнени с кротост, умееше много добре да ни накара да се досетим какво иска и какво чувствува. С една дума, и ние я обичахме, и тя ни обичаше.

А трябваше да се разделим с нея, защото само с „продажбата на кравата“ можеше да се задоволи Барберен.

Вкъщи дойде търговец и след като разгледа внимателно Червенушка, след като я опипва дълго, като клатеше недоволен глава, след като каза и повтори стотина пъти, че никак не му харесвала, че била крава на бедни хора, която нямало да може да препродаде, че нямала мляко, че маслото й било лошо, накрая заяви, че щял да я вземе, но само от добро сърце и за да услужи на мама Барберен, която била добра жена.

Клетата Червенушка сякаш разбираше какво става, не искаше да излезе от обора и започна да мучи.

— Мини отзад и я подкарай — каза ми търговецът, като ми подаде камшика, който висеше на шията му.

— О, не така — каза мама Барберен.

И като хвана кравата за повода, почна да й говори нежно:

— Хайде, миличка, ела, ела.

И Червенушка не се противи повече. Като излезе на пътя, търговецът я върза зад колата и тя трябваше по неволя да върви след коня.

Влязохме си вкъщи. Но още дълго чувахме мученето на кравата.

Нямаше вече мляко, нямаше масло. Сутрин — парче хляб; вечер — картофи със сол.

Заговезни дойдоха скоро след като продадохме Червенушка; миналата година на Заговезни мама Барберен ме беше нагостила с палачинки и бухти и аз ядох толкова много, толкова много, че тя остана извънредно доволна.

Но тогава си имахме Червенушка, която ни беше Дала мляко, да замесим тестото, и масло за тигана.

„Няма вече Червенушка, няма вече мляко, няма масло, няма Заговезни“ — си казах тъжно аз.

Но мама Барберен ми беше приготвила изненада. Макар и да не обичаше да взема назаем, тя бе поискала от една съседка чаша мляко, от друга — бучка масло, и когато се прибрах по обяд, я сварих да сипва брашно в голям пръстен гювеч.

— Я! Брашно! — казах аз, като се приближих до нея.

— Да — усмихна се тя, — брашно, мой малък Реми, хубаво пшеничено брашно. Ето виж как хубаво мирише.

Ако смеех, бих попитал за какво й е това брашно, но тъкмо защото много ми се искаше да узная това, не смеех да заговоря. И после, от друга страна, не исках да спомена, че зная, че е Заговезни, за да не огорча мама Барберен.

— Какво се прави от брашното? — погледна ме тя.

— Хляб.

— А друго?

— Каша.

— А друго?

— Ами… Не зная.

— Не, знаеш, знаеш. Но си добро момче и не смееш да кажеш. Знаеш, че днес е Заговезни и се ядат палачинки и бухти. Но знаеш също, че нямаме нито масло, ни мляко, и не смееш да споменеш за това. Така ли е?

— О! Мамо Барберен!

— Предвиждах това и се погрижих да прекараш приятни Заговезни. Погледни в нощвите.

Подигнах бързо капака и видях млякото, маслото, яйца и три ябълки.

— Подай ми яйцата — каза тя — и докато ги счупя, обели ябълките.

Докато режех ябълките на резени, тя счупи яйцата в брашното и почна да замесва всичко, като сегиз-тогиз сипваше отгоре лъжица мляко.

Като замеси тестото, мама Барберен сложи гювеча върху топлата пепел; оставаше само да мръкне, защо то на вечеря щяхме да ядем палачинките и бухтите.

За да бъда откровен, трябва да призная, че денят ми се видя дълъг и че неведнъж отивах да подигам кърпата, с която бе покрит гювечът.

— Ще изстине тестото — казваше мама Барберен — и няма да втаса добре.

Но то втасваше добре и тук-там се понадигаха шупли, нещо като мехурчета, които се пукаха на повърхността. От цялото тесто, което втасваше, се носеше приятна миризма на яйца и мляко.

— Начупи съчки — ми каза тя. — Трябва ни хубав, силен огън, без дим.

Най-после запалихме свещта.

— Сложи дърва в огъня — ми каза мама Барберен.

Не беше необходимо да ми повтаря думите, които очаквах с такова нетърпение. Скоро в огнището лумна ярък пламък и трептящата му светлина изпълни кухнята.

Тогава мама Барберен откачи от стената тигана и го сложи на пламъка.

— Подай ми маслото.

Тя взе с върха на ножа бучка масло, голяма колкото дребен орех, и я сложи в тигана, където тя почна да се топи и да пращи.

Ах, хубавата миризма наистина дразнеше небцето ни, и то много по-приятно, тъй като отдавна я бяхме забравили!

Весела беше и песента от пращенето и съскането на маслото.

Ала колкото и да бях унесен в тая песен, стори ми се, че чувам стъпки на двора.

Кой ли можеше да ни безпокои по това време? Някоя съседка, навярно да иска огън.

Но тази мисъл ми щукна из ума, тъй като мама Барберен, която бе потопила голямата лъжица в гювеча, изливаше бяло тесто в тигана и не беше време да мисля за други неща.

Една тояга тропна на прага и изведнъж вратата грубо се отвори.

— Кой е там? — попита мама Барберен, без да се обръща.

Беше влязъл един мъж и на пламъка, който го осветяваше целия, видях, че е облечен в бяла блуза и държи дебела тояга в ръка.

— Угощение ли има тук? Не се стеснявайте — каза той грубо.

— Божичко! — извика мама Барберен, като сложи бързо тигана на пода. — Ти ли си, Жером?

После ме хвана за лакътя и ме бутна към мъжа, който се беше спрял на прага:

— Това е баща ти.

Втора главаБаща ми

Приближих се да го целуна, но той ме спря с върха на тоягата си:

— Кой е този?

— Реми.

— Ти ми беше писала…

— Е, да, но не беше истина, тъй като…

— А! Не било истина, не било истина.

Той пристъпи няколко крачки към мене с дигната тояга и аз неволно се отдръпнах.

Какво бях сторил? Каква ми беше вината? Защо ме посрещна така, когато отивах при него да го целуна?

Нямах време да си отговоря на всички тия въпроси, които се въртяха в объркания ми ум.

— Виждам, че се готвите за Заговезни — каза той. — Това е добре, защото съм много гладен. Какво имаш за вечеря?

— Правех палачинки.

— Виждам много добре. Но няма да нахраниш с палачинки човек, който е изминал пеш десет левги път.

— Нямам нищо. Не те очаквахме.

— Как нищо? Нищо за вечеря?

Той се огледа наоколо.

— Ето масло.

Той дигна очи към тавана, към мястото, дето окачвахме някога сланината, но куката отдавна беше празна и сега на гредата висяха само няколко връзки чесън и лук.

— Ето лук — каза той, като свали една връзка с тоягата си. — Четири-пет глави лук, бучка масло и ще имаме хубава чорба. Махни палачинката и ни опържи лук в тигана.

Да махне палачинката от тигана! Мама Барберен нищо не възрази. Напротив, побърза да изпълни желанието на мъжа си, а той седна на пейката в къта край огнището.

Не посмях да напусна мястото, където ме прикова тоягата, и опрян на масата, го гледах.

Той беше мъж на около петдесет години, с грубо лице и суров вид; главата му беше наведена надясно от раната, която бе получил, и този недъг го правеше още по-страшен.

Мама Барберен сложи пак тигана на огъня.

— С толкова малко масло ли ще ни правиш чорба? — попита той.

Тогава сам взе паницата, дето беше маслото, и изсипа цялата буца в тигана.

Нямаше вече масло, значи нямаше да има и палачинки.

Всеки друг път това нещастие навярно би ме засегнало дълбоко, но аз не мислех вече за палачинките, нито за бухтите и единствената мисъл, която се бе загнездила в ума ми, беше, че този човек, така груб наглед, е мой баща.

„Баща ми, баща ми!“ — ето думите, които си повтарях неволно.

Никога не се бях опитвал да си обясня по-точно какво всъщност е бащата и някак несъзнателно мислех, че е майка с дебел глас. Но като гледах този, който дойде изневиделица, изпитвах болезнен страх.

Поисках да го целуна, а той ме отблъсна с тоягата си. Защо? Мама Барберен никога не ме отблъскваше, когато отивах да я целуна; напротив, целуваше ме и ме притискаше към себе си.

— Вместо да стоиш като пън — ми каза той, — сложи чиниите на масата.

Побързах да се подчиня. Чорбата беше готова. Мама Барберен я сипа в чиниите.

Тогава той стана от пейката до огнището, седна край масата и почна да яде, като само от време на време се спираше, за да ме погледне.

Бях толкова смутен, така неспокоен, че не можех да ям, и също го поглеждах, но крадешком, като свеждах очи, щом срещнех неговите.

— Винаги ли яде толкова малко? — попита той изведнъж, като ме посочи с лъжицата си.

— А, не! Добре се храни.

— Толкова по-зле! Поне да не ядеше!

Разбира се, на мене не ми се говореше, пък и на мама Барберен никак не й беше до разговори. Тя шеташе насам-натам около масата и внимателно прислужваше на мъжа си.

— Значи не си гладен, а? — каза ми той.

— Не.

— Тогава върви си лягай и гледай да заспиш веднага, иначе ще се разсърдя.

Мама Барберен ми хвърли поглед, който означаваше да се подчиня, без да възразявам. Но тази препоръка беше излишна, тъй като и през ум не ми минаваше да се противя.

Както бива в много селски къщи, нашата кухня ни служеше и за спалня. Край огнището се намираше всичко необходимо за яденето: масата, нощвите, шкафът, а на другия край — покъщнината за спане; в единия кът — леглото на мама Барберен, а насреща — моето, в нещо като долап със завеса от червено платно.

Побързах да се съблека и да си легна, но сън не ми идваше.

Не се спи по заповед. Човек спи, защото му се спи, и то когато е спокоен.

А на мене не ми се спеше и не бях спокоен.

Напротив, страшно се измъчвах и при това бях много нещастен. Нали този човек беше мой баща! Защо тогава се отнасяше така грубо с мен?

Прилепил се о стената, аз се мъчех да прогоня тези мисли и да заспя, както ми беше заповядал. Но не можех. Сънят не идваше — никога не се бях чувствувал по-разсънен.

След известно време, не мога да кажа колко, чух, че някой се приближава към леглото ми.

По бавната, провлечена и тежка походка веднага познах, че не е мама Барберен.

Горещ дъх лъхна косите ми.

— Спиш ли? — попита сподавен глас.

Не посмях да отговоря, тъй като страшните думи „ще се разсърдя“ звучаха още в ушите ми.

— Спи — каза мама Барберен. — Легне ли, веднага заспива, така е свикнал. Можеш спокойно да говориш, няма да те чуе.

Разбира се, трябваше да отговаря, че не спя, но не посмях — заповядано ми беше да спя, аз не спях, значи бях виновен.

— Какво стана с делото ти? — запита мама Барберен.

— Изгубих го! Съдиите решиха, че по своя вина съм се намирал под скелите и че предприемачът не ми дължи нищо.

И той удари с юмрук по масата и почна да ругае, без да каже нито една свястна дума.

— Изгубих делото — продължи той след малко. — Отидоха парите, сакат съм, чака ни беднотия. Това е! И на всичко отгоре, като се прибрах, намирам и дете. Ще ми обясниш ли, защо не направи, както ти бях казал да направиш?

— Защото не можах.

— Не можа ли да го занесеш в приюта?

— Не е така лесно да се разделиш с дете, което си кърмила със собственото си мляко и което обичаш.

— Но то не е твое дете.

— После исках да изпълня желанието ти, но точно тогава то се разболя.

— Разболя ли се?

— Да, разболя се. Не беше време да го нося тогава в приюта, за да умре там, нали?

— А когато оздравя?

— Не оздравя веднага. След тая болест дойде друга: кашляше, горкото, да ти се скъса сърцето. Така умря нашият малък Никола. Струваше ми се, че ако го занеса в града, и то ще умре.

— А после?

— Мина много време. Рекох си, като съм чакала толкова, мога да почакам още.

— На колко години е сега?

— На осем.

— Е, на осем години ще отиде там, където трябваше да отиде по-рано, и сега няма да му бъде по-приятно — тая ще му бъде печалбата.

— Ах, Жером, няма да направиш това!

— Няма да направя това ли! А кой ще ми попречи? Да не мислиш, че можем вечно да го държим при нас?

Настъпи кратко мълчание и аз можах да си поема Дъх. Гърлото ми така се беше свило от вълнение, че се задушавах.

След малко мама Барберен продължи:

— Колко те е променил Париж! Не би говорил така, преди да отидеш в Париж.

— Може би. Но ако е вярно, че Париж ме е променил, той ме и осакати. Как да изхранвам сега него, тебе, себе си? Нямаме вече пари. Кравата е продадена. Трябва ли, когато ние нямаме какво да ядем, да храним чуждо дете?

— Но то е мое.

— Колкото е твое, толкова е и мое. То не е селско дете. Гледах го, докато вечеряхме: то е нежно, слабо, нито ръце има, ни крака.

— То е най-хубавото дете в село.

— Хубаво, не казвам, че не е хубаво. Но яко ли е? Хубостта му ще го храни ли? Има ли работник с плещи като неговите? То е градско дете, а градски деца тук не ни трябват.

— Казвам ти, че е прекрасно дете, умно е като коте, а има и добро сърце. Ще работи за нас.

— Но засега ние ще трябва да работим за него, а аз не мога вече да работя.

— Ами ако родителите му го поискат, какво ще кажеш тогава?

— Родителите му! Има ли то родители? Ако имаше, щяха да го потърсят и за осем години все щяха да го намерят. Ах, грамадна глупост направих, като помислих, че има родители, които някой ден ще го потърсят и ще ни възнаградят, задето сме го отгледали. Излязох хапльо, глупак. Хубавите дантелени пелени, с които беше повито, не означаваха, че родителите му ще го потърсят. А кой знае, може и да са умрели.

— Ами ако не са? Ако дойдат един ден да си го искат? Все си мисля, че ще дойдат.

— Ей, че са упорити жените.

— Ами ако дойдат?

— Ще ги изпратим в приюта. Но стига сме бърборили. Дотегна ми. Утре ще го заведа при кмета. Сега ще ида да се обадя на Франсоа. След един час ще се върна.

Вратата се отвори и затвори. Той бе излязъл. Тогава скочих и почнах да викам мама Барберен:

— Ах! Мамо! Мамо!

Тя изтича до леглото ми.

— Ще оставиш ли да ме дадат в приюта?

— Не, мой малък Реми, не.

Тя нежно ме целуна и ме притисна към себе си. Тая милувка ме ободри и сълзите ми пресъхнаха.

— Значи не спеше? — попита ме нежно тя.

— Не съм виновен.

— Не ти се карам. Значи си чул всичко, което каза Жером?

— Да, ти не си ми майка, но и той не ми е баща.

Не казах тия думи еднакво, защото ако се натъжих, като научих, че тя не ми е майка, бях щастлив, почти горд, като узнах, че той не ми е баща. Противоречието в чувствата ми се отрази и в гласа ми.

Но мама Барберен сякаш не обърна внимание на това.

— Трябваше може би да ти открия истината — започна тя, — но така бях свикнала да те смятам за свое дете, че не можех да ти кажа току-тъй, че не съм ти истинска майка! Както чу, мое бедно момче, не се знае коя е майка ти. Жива ли е, не е ли? Нищо не се знае. Една сутрин, в Париж, като отивал на работа и минавал по една широка улица с дървета, която се нарича „Авеню дьо Бретьой“, Жером чул детски плач. Сякаш долитал от една градинска врата. Било през февруари, на разсъмване. Приближил се до вратата и забелязал дете, положено на прага. Като се оглеждал наоколо, за да повика някого, видял как един мъж изскочил иззад едно дебело дърво и побягнал. Навярно този мъж се е скрил там, за да види дали някой ще намери детето, което сам той е поставил пред вратата. Жером се объркал съвсем, защото детето крещяло с всички сили, сякаш разбрало, че му е дошла помощ и че не бива да я изтърве. Докато Жером се чудел какво да прави, дошли други работници и решили да занесат детето при полицейския пристав. То не преставало да крещи. Навярно му е било студено. Но понеже в участъка било много топло, а то продължавало да плаче, помислили, че може да е гладно, и потърсили някоя съседка да го накърми. Насукало се. Наистина било гладно. Тогава го съблекли край огъня. Било хубаво пет-шест месечно момче, едро, дебеличко и розово. Дрешките и пеленките, в които било повито ясно казвали, че е на богати родители. Значи било откраднато, а после подхвърлено. Така поне обяснил приставът. Какво да правят с него? След като записал всичко, което знаел Жером, и описал детето и пелените, по които нямало никакви знаци, приставът казал, че ще го изпрати в приюта за намерени деца, ако никой от присъствуващите не желае да го вземе. То било хубаво дете, здраво, силно, не било трудно да се отгледа. Родителите му непременно щели да го потърсят и щели да възнаградят щедро ония, които са се погрижили за него. Тогава Жером пристъпил и казал, че ще го вземе. Дали му го. По това време имах дете на същата възраст, но за мене не беше мъчно да кърмя две. Така ти станах майка.

— О, мамо!

— След три месеца изгубих детето си и тогава се привързах повече към тебе. Забравих, че не си ни роден син. За нещастие Жером не забрави това и като видя след три години, че родителите ти не те потърсиха, или поне че не те намериха, поиска да те даде в приюта. Ти чу защо не го послушах.

— О! Само не в приюта! — извиках аз, като се вкопчих в нея. — Мамо Барберен, не в приюта, моля ти се!

— Не, детето ми, няма да отидеш там. Аз ще уредя работата. Жером не е лош човек, ще видиш. Мъката, страхът пред нуждата го подтикват. Ще работим, ще работиш и ти.

— Да, ще правя всичко, каквото пожелаеш. Само не в приюта.

— Няма да идеш там, но при едно условие: че ще заспиш веднага. Когато той се върне, не бива да те свари буден.

И като ме целуна, тя ме обърна с лице към стената. Искаше ми се да заспя, но бях силно потресен, така дълбоко развълнуван, че не можех сам да се успокоя и да заспя.

Значи мама Барберен, толкова добра, така нежна към мен, не ми беше родна майка! Но тогава каква беше родната майка? По-добра, още по-нежна! О, не, не беше възможно.

Но разбирах и чувствувах много добре, че роден баща не можеше да бъде така суров като Барберен и да ме гледа със зли очи и вдигната тояга.

Той искаше да ме изпрати в приют. Мама Бариерен би ли могла да му попречи? И какво беше това приют? В село имаше две деца, които наричаха „децата от приюта“. Те носеха на шията си оловна плочка с номер. Бяха лошо облечени и мръсни, подиграваха се с тях, биеха ги. Другите деца бяха лоши и често ги гонеха като безстопанствени кучета, за да се забавляват, а и защото няма кой да защити безстопанственото куче.

О, не исках да бъда като тия деца, не исках да нося номер на шията, не исках да тичат подире ми и да викат: „В приюта! В приюта!“

Само при тази мисъл тръпки ме побиваха и зъбите ми тракаха.

И не спях. А Барберен щеше да се прибере.

За щастие той не се прибра така скоро, както беше казал, и сънят дойде, преди той да се върне.

Трета главаТрупата на синьор Виталис

Цялата нощ навярно съм спал под впечатлението на мъката и страха, защото сутринта, когато се събудих, най-напред опипах леглото и се огледах наоколо, за да се уверя, че никъде не са ме отнесли.

Цялата сутрин Барберен не ми каза нищо и аз започнах да вярвам, че се е отказал от намерението да ме прати в приюта. Навярно мама Барберен му е говорила; тя го е убедила да ме остави.

Но когато удари дванадесет, Барберен ми каза да си сложа фуражката и да го последвам.

Уплашен, извърнах очи към мама Барберен, да я помоля за помощ. Но тя ми кимна крадешком, което означаваше, че трябва да слушам. Същевременно ме успокои с ръка: нямаше защо да се боя.

Тогава, без да възразя, тръгнах след Барберен.

Нашата къща е далеч от селото. Има не по-малко от един час път. Този час измина, без той да ми продума нито веднъж. Вървеше пред мене бавно, като накуцваше, без да помръдне глава, и от време на време се обръщаше изведнъж, за да види вървя ли след него.

Къде ме водеше?

Този въпрос ме тревожеше, макар че мама Барберен ми бе кимнала успокоително, и заради опасността, която предчувствувах, без да зная каква е, мислех да избягам.

Затова гледах да изостана. Като се отдалеча достатъчно, щях да се хвърля в някой ров и той нямаше да може да ме стигне.

В началото той само ми каза да не се деля от него. Но скоро навярно отгатна намерението ми и ме хвана за ръка.

Принуден бях да вървя след него — това и направих.

Така влязохме в селото и всички по пътя се обръщаха да ни изгледат, защото аз приличах на зло куче, което водят вързано.

Когато минавахме край кафенето, един мъж, който стоеше на прага, извика Барберен и го покани да влезе.

Барберен ме хвана за ухото, бутна ме да мина пред него и когато влязохме, затвори вратата.

Олекна ми. Кафенето не изглеждаше опасно място, пък и отдавна имах желание да прекрача прага му.

Кафенето, кафенето в странноприемницата „Света Богородица“! Какво ли можеше да бъде?

Колко пъти си бях задавал тоя въпрос!

Виждал бях да излизат от кафенето хора със светнали лица и треперещи крака. Като минавах край вратата му, често бях чувал викове и песни, от които трепереха стъклата.

Какво правеха там? Какво ли ставаше зад тия червени завеси? Сега щях да узная.

Докато Барберен се настаняваше на една маса със собственика на кафенето, който го беше поканил да влезе, аз седнах край огнището и се огледах наоколо.

В другия кът срещу мене седеше едър старец с бяла брада, облечен в странни дрехи, каквито никога не бях виждал.

На косите му, които падаха на дълги къдрици върху раменете, стоеше висока сива плъстена шапка, украсена със зелени и червени пера. Овчи кожух с вълната от вътрешната страна го пристягаше в кръста. Кожухът нямаше ръкави и през дупки при раменете ръцете излизаха облечени в кадифе, което някога трябва да е било синьо. Високи вълнени гетри стигаха до коленете му и бяха пристегнати с червени ленти, които се кръстосваха няколко пъти около краката му.

Той се беше изтегнал на стола си, подпрял брада на дясната си ръка. Лакътят му опираше на прегънатото коляно. Никога не бях виждал жив човек в такова спокойно положение — приличаше на един от дървените светии в нашата черква.

Край него три кучета, сгушени под стола му, се топлеха, без да мърдат: едно бяло рунтаво пале, един черен къдрав мъник и малка сива кучка с хитра и мила муцунка; бялото носеше на главата си вехта полицейска фуражка, закрепена под брадата му с кожен ремък.

Докато разглеждах учуден и с любопитство стареца, Барберен и собственикът на кафенето разговаряха тихо, но чувах, че става дума за мене.

Барберен казваше, че е дошъл в село, за да ме заведе при кмета — да издействува от приюта да му плаща за моята издръжка.

Значи това беше успяла да измоли от мъжа си мама Барберен и аз веднага разбрах, че ако Барберен има някаква облага от това, че ме държи при себе си, няма вече от какво да се боя.

Старецът, без да се издава, също се вслушваше в разговора. Изведнъж той протегна към мене дясната си ръка и се обърна към Барберен:

— Това дете ли ви пречи? — каза той с чуждо произношение.

— Да, то.

— И вие мислите, че управата на приюта във вашия окръг ще ви плаща за издръжката му?

— Че като няма родители и живее на мой гръб, все някой трябва да плаща за него! Мисля, че е справедливо.

— Съгласен съм, но вярвате ли, че онова, което е справедливо, винаги може да стане?

— Не, разбира се.

— Е, добре, аз съм твърдо убеден, че никога няма да получите издръжката, която искате.

— Тогава ще отиде в приюта. Няма закон, който да ме принуди да го държа в къщата си, щом не го искам.

— Навремето сте се съгласили да го вземете, значи поели сте задължение да го гледате.

— Но аз няма да го гледам и ако трябва, ще го изхвърля на улицата, за да се отърва от него.

— Може би ще се намери начин да се отървете веднага от него — каза старецът, като поразмисли — и дори да спечелите нещо от това.

— Ако ми кажете какъв е тоя начин, ще ви почерпя една бутилка, и то на драго сърце.

— Поръчайте бутилката и работата е наред.

— Положително?

— Положително.

Старецът стана от стола си и седна срещу Барберен. Странно нещо, когато стана, нещо шавна под кожуха му, но не можах да си обясня какво е: сякаш имаше куче под лявата си ръка.

Какво щеше да каже? Какво щеше да стане?

Проследих го с очи, страшно развълнуван.

— Вие искате това дете да не яде вече вашия хляб, нали? Или пък, ако продължава да го яде, да ви се заплаща?

— Точно тъй. Защото…

— О, причината, знаете, не ме засяга и няма защо да я зная. Достатъчно ми е да зная, че вие не искате вече детето. Щом е така, дайте ми го, аз ще се грижа за него.

— Да ви го дам!

— Та нали искате да се отървете от него?

— Да ви дам едно дете като това, едно толкова хубаво дете? Защото то е хубаво дете, погледнете го.

— Видях го.

— Реми! Ела тук!

Приближих се разтреперан до масата.

— Хайде, не се бой, момче — каза старецът.

— Погледнете — продължи Барберен.

— Не казвам, че е грозно дете. Ако беше грозно, нямаше да го взема. Изроди не ми трябват.

— Ех, ако беше изрод с две глави или поне джудже…

— Нямаше и през ум да ви мине да го пращате в приют. Знаете, че изродите струват пари и че може да се печели от тях, било като ги дадеш под наем, било като сам ги показваш. Но той не е нито джудже, нито изрод. Той е обикновено момче и не го бива за нищо.

— Бива го да работи.

— Много е слабичък.

— Той слабичък, хайде де! Силен е като мъж и е здрав и як. Ето — вижте краката му, виждали ли сте някога по-прави крака?

Барберен подигна панталона ми.

— Много са тънки — каза старецът.

— А ръцете му? — продължи Барберен.

— И ръцете като краката — може да върви, но няма да издържи на умора и глад.

— Той ли няма да издържи! Но пипнете, вижте, пипнете сам.

Старецът прекара костеливата си ръка по краката ми, като ги поопипа, поклати глава и се понамуси.

Присъствувал бях вече на подобен случай, когато търговецът дойде да купи кравата ни. Той също я пипа и опипва. Той също поклащаше глава и се мусеше: кравата не била добра, нямало да може да я продаде, и все пак я купи и я отведе. Дали старецът щеше да ме купи и да ме отведе? Ах! Мамо Барберен! Мамо Барберен!

За нещастие тя не беше тук да ме защити.

Ако не ме беше страх, щях да кажа, че снощи Барберен тъкмо това не ми харесваше — че съм нежен, че ръцете и краката ми са слаби; но разбрах, че такава намеса нямаше да ми помогне с нищо, само можеше да ми навлече някоя неочаквана плесница, и замълчах.

— Деца като него има много, това е истина — каза старецът, — само че той е градско дете. Напълно съм уверен, че никога няма да го бива за земеделска работа. Поставете го известно време пред ралото, да кара воловете, ще видите колко ще издържи.

— Десет години.

— Нито месец.

— Но вижте го.

— Вие го вижте.

Бях на края на масата, между Барберен и стареца, които ме бутаха един към друг.

— В края на краищата — каза старецът — ще го взема такъв, какъвто е. Само че няма да го купя, разбира се: ще го взема под наем. Давам ви за него двадесет франка годишно.

— Двадесет франка!

— Цената е добра и плащам предварително. Ще получите четири лъскави монети по сто су3 и ще се отървете от детето.

— Но ако го задържа, приютът ще ми плаща най-малко десет франка месечно.

— Най-много седем или осем, зная цените, а ще трябва и да го храните.

— То ще работи.

— Ако смятате, че го бива за работа, нямаше да искате да го изпъдите. Хората не вземат деца от приюта заради издръжката, която ще получават, а да им работят; превръщат ги в слуги, които плащат, а не им се плаща. Повтарям, ако това дете беше в състояние да ви шета, щяхте да го задържите.

— Както и да е, винаги ще ми платят десет франка.

— А ако приютът, вместо да ви го остави, го даде на друг, няма да получите нищо; докато с мене няма такава опасност: стига само да протегнете ръка…

Той потърси в джоба си, извади оттам кожена кесия, взе четири сребърни монети и ги нареди звънко на масата.

— Помислете — викна Барберен, — че това дете има родители, които все ще го потърсят някой ден!

— Какво от това?

— Който го е отгледал, ще спечели нещо. Ако не разчитах на това, никога нямаше да го взема.

Тия думи на Барберен: „Ако не разчитах на родителите му, никога нямаше да го взема“, ме накараха да го намразя още повече. Какъв лош човек!

— И понеже не разчитате вече на родителите му — каза старецът, — го изхвърляте на улицата. И после към кого ще се обърнат родителите му, ако някой ден се явят? Към вас, нали, а не към мене, когото не познават?

— Ами ако вие ги намерите?

— Да се споразумеем тогава — ако някой ден се открият родителите му, ще си разделим печалбата, а давам и тридесет франка.

— Дайте четиридесет.

— Не. За работата, която ще ми върши, не може повече.

— А каква работа мислите да ви върши? Ако е до здрави крака — има здрави крака; ако е до здрави ръце — има здрави ръце. Което си е така, така е. Но все пак за какво смятате, че го бива?

Старецът погледна хитро Барберен и като допи виното си на малки глътки, каза:

— Да ми е дружина. Аз старея, а вечер понякога, след уморителен ден, когато времето е лошо, съм тъжен. То ще ме развлича.

— Вярно, че за това краката му са достатъчно здрави.

— Но не много, защото той ще трябва да играе, после да скача и да ходи, после, след като е ходил, пак да скача; с една дума, ще постъпи в трупата на синьор Виталис.

— А къде е вашата трупа?

— Синьор Виталис, както навярно предполагате, съм аз, а трупата — ще ви я представя, щом желаете да се запознаете с нея.

Като каза това, той разтвори кожуха си и взе в ръка някакво странно животинче, което беше притиснал с лявата ръка към гърдите си.

Това животинче няколко пъти беше повдигало кожуха, но то не беше кученце, както бях помислил. Какво можеше да бъде?

И животно ли беше?

Не знаех как да нарека това чудновато същество, което виждах за пръв път и което гледах с недоумение.

Бе облечено в червена блуза, по края със златен ширит. Но ръцете и краката му — то наистина имаше ръце и крака, а не лапи — бяха голи, само че тия ръце и крака бяха черни, а не бели или с цвета на тялото.

Черна беше и главата му, голяма почти колкото юмрука ми. Лицето беше широко и късо, носът — чип, с раздалечени ноздри, устните — жълти. Но онова, което най-много ме порази, бяха очите му, съвсем близо едно до друго, извънредно подвижни, блестящи като огледала.

— Ах! Проклетата маймуна! — викна Барберен.

Тези думи разсеяха недоумението ми, защото ако не бях виждал маймуни, бях чувал поне да се говори за тях. Тъй че пред мен се намираше не някакво черно дете, а маймуна.

— Ето първия член на трупата ми — каза Виталис, — това е господин Добродушко. Приятелю Добродушко, поздрави господата.

Добродушко сви пръсти, поднесе ги към устните си и изпрати на всички ни целувка.

— А сега — продължи Виталис, като протегна ръка към бялото пале — ето и втория. Синьор Капи ще има честта да представи своите приятели на уважаемите господа, които се намират тук.

При тая заповед палето, което досега не се беше помръднало, скочи бързо и като се изправи на задните си лапи, скръсти предните на гърдите си, после се поклони толкова ниско на господаря си, че полицейската му фуражка опря о пода.

След като поднесе вежливо почитанията си, то се обърна към своите другари и с едната лапа, докато другата продължаваше да държи на гърдите си, им даде знак да се приближат.

Двете кучета, които бяха вперили поглед в другаря си, скочиха веднага и като си подадоха предната лапа, както се подава ръка в обществото, пристъпиха важно шест крачки напред, после — три назад, и ни се поклониха.

— Този, когото наричам Капи — продължи Виталис — или Капитано на италиански, е началник на кучетата; той, като най-умен, им предава заповедите ми. Този млад красавец с черна козина е синьор Зербино, което значи „любезен“, име, което той заслужава във всяко отношение. А младата скромна особа е синьора Долче, прелестна англичанка, на която подхожда на пълно името „кротка“. С тези бележити артисти с различни звания имам честта да обикалям света и да си изкарвам прехраната кога добре, кога зле, според превратностите на съдбата. Капи!

Палето скръсти ръце.

— Капи, ела тук, приятелю, и бъдете така любезен, моля ви — те са благовъзпитани особи, с които говоря винаги учтиво, — бъдете така любезен да кажете на това момче, което ви гледа с ококорени очи, колко е часът.

Капи отпусна лапи, приближи се до господаря си, разтвори кожуха, бръкна в джоба на жилетката, извади оттам голям сребърен часовник, погледна стрелките и джафна два пъти ясно. После след тия две добре подчертани джафкания излая още три пъти ясно и отчетливо, но по-слабо.

И наистина часът беше два и три четвърти.

— Добре — каза Виталис, — благодаря ви, синьор Капи. А сега ви моля, поканете синьора Долче да ни достави удоволствие, като поскача на въже.

Капи бръкна веднага в джоба на палтото на господаря си и извади оттам едно въже. Даде знак на Зербино и той застана бързо срещу него. Тогава Капи му хвърли единия край на въжето и двамата започнаха важно да го въртят.

Когато движението стана правилно, Долче се спусна в кръга и заскача, вперила хубавите си нежни очи в очите на своя господар.

— Вие виждате — каза той, — че учениците ми са умни. Но умът може да се оцени напълно достойно само при сравняване. Ето защо включвам това момче в трупата си. То ще играе ролята на глупак и по този начин умът на моите ученици ще блесне повече.

— О! За да играеш глупак… — прекъсна Барберен.

— … трябва да имаш ум — продължи Виталис. — И мисля, че това момче ще има достатъчно ум, след като вземе няколко урока. Впрочем ще видим. Засега веднага можем да имаме доказателство за това. Ако е умен, ще разбере, че със синьор Виталис ще има възможност да се разхожда, да обиколи Франция и много други страни, да води свободен живот, вместо да върви след воловете, да ходи всеки ден в една и съща нива, от сутрин до вечер; а ако е глупав, ще плаче, ще крещи и понеже синьор Виталис не обича лошите деца, няма да го вземе със себе си. Тогава лошото дете ще отиде в приюта, където се работи много и се яде малко.

Бях достатъчно умен, за да разбера тия думи, но да разбереш нещо и да го изпълниш — са две напълно различни неща.

Наистина учениците на синьор Виталис бяха много смешни, много забавни, а навярно е и много забавно вечно да се разхождаш. Но за да тръгна с тях и да се разхождам, трябваше да напусна мама Барберен.

Вярно е, че ако откажех, можеше пак да не остана при мама Барберен — щяха да ме изпратят в приюта.

Тъй като стоях смутен, с насълзени очи, Виталис ме потупа леко с пръст по бузата.

— Ето — каза той, — детето разбира, щом не крещи. Разумът ще надделее в тая малка главица и утре…

— О, господине! — извиках аз. — Оставете ме при мама Барберен, моля ви се!

Но преди да довърша, прекъсна ме страшният лай на Капи.

В същото време кучето се спусна към масата, на която беше седнал Добродушко.

Маймунката беше използувала момента, в който всички се бяха обърнали към мене, беше взела тихичко пълната чаша на господаря си и тъкмо пиеше. Но Капи, който си отваряше очите на четири, бе забелязал хитрината на маймунката и като верен служител искаше да й попречи.

— Господин Добродушко — каза строго Виталис, — вие сте лакомник и крадец. Застанете там, в ъгъла, с лице към стената, а вие, Зербино, стойте на стража. Ако мръдне, плеснете го здравата. А вие, господин Капи, сте добро куче, дайте да ви стисна лапата.

Докато маймунката с глухо скимтене се подчиняваше, кучето, щастливо и гордо, протегна лапа към своя господар.

— А сега — рече Виталис — да си продължим работата. И тъй, давам ви тридесет франка.

— Не, четиридесет.

Почна спазаряването, но Виталис скоро го прекъсна.

— Детето навярно скучае тук — каза той. — Нека се поразходи в двора на странноприемницата и да си поиграе.

В същото време той направи знак на Барберен.

— Да, вярно — съгласи се Барберен. — Излез на двора, но не мърдай оттам, докато не те повикам. Иначе ще се разсърдя.

Нямаше как. Трябваше да се подчиня. Излязох на двора, но не ми беше до игра. Седнах на един камък и се замислих.

Съдбата ми се решаваше в тоя миг. Каква ли щеше да бъде? Тръпнех от студ и вълнение.

Двамата се пазариха дълго — мина повече от час, докато Барберен излезе на двора.

Най-после се зададе. Беше сам. Дали не идваше да ме вземе, за да ме предаде в ръцете на Виталис?

— Хайде — каза ми той — да вървим у дома.

У дома! Значи оставах при мама Барберен! Искаше ми се да го поразпитам, но не смеех, защото изглеждаше много сърдит.

Вървяхме, без да продумаме.

Но десетина минути преди да стигнем у дома, Барберен, който вървеше пред мене, се спря:

— Слушай — каза ми той, като ме дръпна грубо за ухото, — ако продумаш думичка за това, което чу днес, скъпо ще ми платиш. Тъй че внимавай!

Четвърта главаМайчина къща

— Е? — запита мама Барберен, когато се прибрахме. — Какво каза кметът?

— Не го видяхме.

— Как? Не го ли видяхте?

— Не, срещнах се с приятели в кафенето „Света Богородица“ и когато излязохме, беше много късно.

Утре ще идем при него.

Значи Барберен решително се беше отказал да ме даде на човека с кучетата.

По пътя неведнъж се питах дали няма някаква хитрина в това връщане у дома. Но последните му думи прогониха съмненията, които смътно вълнуваха разтревожения ми ум. Щом утре щяхме да се върнем в село, за да видим кмета, явно беше, че Барберен не е приел предложението на Виталис.

Разбира се, въпреки неговите заплахи бих казал на мама Барберен за своите подозрения, ако можех да остана поне за миг сам с нея, но Барберен не излезе цялата вечер от къщи и аз си легнах, без да намеря удобния случай, който чаках.

Заспах с мисълта, че ще й кажа утре.

На сутринта, когато станах, мама Барберен я нямаше.

— Къде е мама?

— В село е, ще се върне чак следобед.

Не зная защо, отсъствието й ме разтревожи. Снощи тя не спомена, че ще ходи в село. И защо не е почакала да дойде с нас, нали и ние щяхме да ходим там следобед? Дали ще се прибере, преди да тръгнем?

Смътен страх сви сърцето ми — без да си давам сметка за опасността, която ме заплашваше, все пак предчувствувах някаква опасност.

Барберен ме гледаше някак особено, а това никак не ме успокояваше.

За да избягна погледа му, отидох в градината.

Тази малка градина беше за нас много ценна, защото ни изхранваше — доставяше ни, като изключим житото, почти всичко необходимо за нашата прехрана: картофи, боб, зеле, моркови, ряпа. Нямаше в нея незасято място. Все пак мама Барберен ми беше отделила едно малко ъгълче, където бях насъбрал безброй растения, треви, мъхове, изровени сутринта в окрайнината на гората или край плетищата, докато пасях кравата, и присадени следобед в моята градина безразборно, наслуки, едни до други.

Наистина тя не беше някаква хубава градина с пясъчни пътеки и с лехи, подравнени с връв, пълни с редки цветя. Минувачите не се спираха да я гледат над подкастрения с ножици трънлив плет, но и такава, каквато беше, радвах й се, че беше моя: мое притежание, моя собственост, мое дело. Редях я, както си исках, както ми хрумнеше, и когато говорех за нея, а това се случваше често през деня, казвах „моята градина“.

Бях събрал и посадил растенията си миналото лято и напролет те трябваше да поникнат: по-ранните — дори без да дочакат края на зимата, останалите — едно след друго подир тях.

На това се дължеше и силно възбуденото ми любопитство в тоя миг.

Златоцветът показваше вече своите пъпки, които жълтееха на върха, теменужките подаваха виолетово напръсканите си цветчета, а от средата на сбръчканите листа на игликата излизаха пъпки, сякаш готови ей сега да се разпукнат.

Как ли щяха да разцъфнат всичките тия цветя?

Това идвах да видя всеки ден, обзет от любопитство.

Но имаше друг кът в моята градина, който проучвах с чувство, по-силно от любопитството — с някакво безпокойство.

В тоя кът на градината бях посадил един зеленчук, който ми бяха дали и който беше почти непознат в нашето село — земни ябълки. Казали ми бяха, че давали грудки, много по-хубави от грудките на картофите, тъй като имали вкус на ангинар, на ряпа и на много други зеленчуци. Тия хубави обещания ми навяха мисълта да направя изненада на мама Барберен. Не й споменах нищо за тоя подарък, посадих грудките в моята градина. Пуснеха ли стебло, щях да я оставя да си мисли, че са цветя. После, един прекрасен ден, когато узрееха, щях да издебна мама Барберен да я няма вкъщи, щях да изровя земните ябълки и да ги сваря, сам. Как? Не ми беше много ясно, но моето въображение не се безпокоеше от такава дребна подробност и когато мама Барберен се върнеше за вечеря, щях да й поднеса своето ястие.

Кой щеше да се зачуди? — Мама Барберен.

Кой щеше да остане много доволен? — Пак мама Барберен.

Защото щяхме да имаме ново ястие, за да заменим вечните картофи, и мама Барберен нямаше вече да страда толкова от продажбата на горката Червенушка.

А откривател на това ново ястие щях да бъда аз — аз, Реми; с една дума, щях да бъда полезен вкъщи.

С такива мисли в главата ясно е с какво внимание следях как растат моите земни ябълки. Всеки ден ги наглеждах в кътчето, дето ги бях посадил, и от нетърпение ми се струваше, че никога няма да порастат.

Бях коленичил на земята, опрян на ръцете си, забил нос в моите земни ябълки, когато чух как някой нетърпеливо ме викаше по име. Викаше ме Барберен.

Какво ли искаше от мене?

Изтичах бързо вкъщи.

Каква беше изненадата ми, когато зърнах пред огнището Виталис и кучетата му! Веднага разбрах какво искаше Барберен от мен.

Виталис бе дошъл да ме вземе, а Барберен беше изпратил сутринта мама Барберен в село, за да не може да ме защити.

Чувствувах много добре, че от Барберен не мога да очаквам нито помощ, нито милост, и се спуснах към Виталис.

— О, господине! — извиках аз. — Моля ви се, не ме вземайте.

И заридах.

— Слушай, момчето ми — каза той много кротко, — ти няма да бъдеш нещастен с мен. Аз никога не бия децата и после, ще живееш заедно с моите възпитаници, които са много забавни. За какво има да съжаляваш?

— За мама Барберен! За мама Барберен!

— Във всеки случай няма да останеш тук — каза Барберен, като ме дръпна силно за ухото. — Господина или приюта, избирай!

— Не! Мама Барберен!

— Ах, дотягаш ми вече — извика Барберен, който се беше страшно ядосал. — Ако потрябва да те изгоня оттук с тояга, ще го направя.

— Детето скърби за своята мама Барберен — каза Виталис. — Не бива да го биете за това. То е чувствително, а това е добър признак.

— Ако го съжалявате, ще се разреве още по-силно.

— А сега да приключим сделката.

Като каза това, Виталис нареди на масата осем монети по пет франка, които изчезнаха веднага в джоба на Барберен.

— Къде са дрешките му? — запита Виталис.

— Ето ги — отвърна Барберен, като показа една синя памучна кърпа, вързана за четирите краища.

Виталис развърза възлите и погледна какво има в кърпата — там бяха две мои ризки и едни платнени панталони.

— Не се бяхме условили така — рече Виталис. — Трябваше да ми дадете вещите му, а тук има само някакви дрипи.

— Няма други.

— Ако разпитам детето, сигурно ще каже, че не е така. Но не искам да се разправям. Нямам време. Трябва да тръгваме. Хайде, момчето ми. Как се казва то?

— Реми.

— Хайде, Реми, вземай си вързопчето и тръгвай пред Капи. Ходом марш!

Прострях ръце към него, после към Барберен. Но и двамата извърнаха глави и усетих, че Виталис ме хвана за ръката.

Трябваше да се върви.

Ах, бедната къщурка! Когато прекрачих прага й, стори ми се, че оставих в нея къс от сърцето си.

Огледах се бързо наоколо, но премрежените ми от сълзи очи не видяха никого, към когото да се обърна за помощ — нямаше жива душа нито на пътя, нито из полето наоколо.

Почнах да викам:

— Мамо! Майко Барберен!

Но никой не отвърна на вика ми, който заглъхна в ридания.

Трябваше да тръгна с Виталис, който не ми пускаше ръката.

— Добър път! — провикна се Барберен.

И си влезе вкъщи.

Уви! Свършено беше.

— Хайде, Реми, да вървим, момчето ми — каза Виталис.

И подръпна ръката ми.

Тръгнах до него. За щастие той не бързаше и дори ми се струваше, че изравни крачката си с моята.

Пътят, по който вървяхме, криволичеше нагоре край планината и на всеки завой виждах къщата на мама Барберен, която ставаше все по-малка и по-малка. Много често бях минавал по тоя път и знаех, че щом стигнем последния завой, ще зърна още веднъж къщата, а после, направим ли няколко крачки по възвишението, веднага всичко ще изчезне: няма да я има вече; пред мене — неизвестността, зад мене — къщата, където живеех до тоя ден толкова щастлив и която навярно нямаше да видя никога вече.

За щастие изкачването трая дълго време. Но най-после стигнахме върха.

Виталис още не ми пускаше ръката.

— Ще ми позволите ли да си почина малко? — попитах го аз.

— На драго сърце, момчето ми.

И за пръв път ми пусна ръката.

Но в същото време видях, че погледна Капи и му направи знак, който той разбра.

Веднага като овчарско куче Капи дойде и застана зад мене.

Това потвърди съмнението, което породи у мене знакът: Капи беше мой пазач. При най-малкия опит да побягна той щеше да се хвърли върху мен.

Отидох и седнах на тревистия насип край пътя — Капи застана до мен.

Седнал до насипа, подирих с премрежени от сълзи очи къщата на мама Барберен.

Под нас се разстилаше котловинката, по която се изкачихме, прорязана от ливади и гори; а най-долу се издигаше самотна майчината къща, къщата, където бях отрасъл.

Не беше трудно да я открия сред дърветата, тъй като тъкмо в това време стълбче жълт дим излизаше от комина, издигаше се нагоре в тихия простор и стигаше до нас.

Действителност ли беше или измама на спомена, но този дим ми носеше мириса на дъбовите листа, изсъхнали по клонките на съчките, с които си палехме огъня цялата зима — струваше ми се, че съм още край огнището на своята пейчица и си грея краката в пепелта, а вятърът нахлува в комина и връща дим в очите ми.

Въпреки разстоянието и височината, на която се намирахме, предметите се виждаха ясно, само че по-малки — смалени.

На купището нашата кокошка, последната, която беше останала, сновеше насам-натам, ала сега не беше голяма както обикновено и ако не я познавах много добре, бих я взел за гълъбче. Край къщата виждах крушата с кривото стъбло, която толкова пъти бях яхал като кон. После край ручея, който се очертаваше като бяла лента в зелената трева, отгатвах вадичката, която бях прокопал с толкова мъка, за да пусна в движение едно воденично колело, изработено от собствените ми ръце, но което — уви! — никога не се завъртя въпреки всички мои усилия.

Всичко си беше на мястото: и ръчната ми количка, и ралото, което си бях направил от един крив клон, и колибката, в която отглеждах зайци, когато имахме зайци, и градината, моята скъпа градина.

Кой щеше да види как ще цъфнат моите цветенца? Кой щеше да наглежда моите земни ябълки? Барберен, лошият Барберен.

Само още една крачка по пътя и всичко това щеше да изчезне завинаги.

Изведнъж по пътя от селото към нашата къща зърнах в далечината бяла забрадка. Тя изчезна зад китка дървета и скоро пак се появи.

Разстоянието беше толкова голямо, че различавах само бялата забрадка, която като светла пролетна пеперуда прехвръкваше между клоните.

Но понякога сърцето вижда по-добре и по-далеч и от най-острия поглед — познах мама Барберен. Тя беше. Уверен бях в това. Чувствувах, че е тя.

— Е? — запита Виталис. — Ще тръгваме ли?

— О, господине, моля ви се…

— Значи ме излъгаха — краката ти са слаби. Толкова малко път и вече се умори. Няма да върви добре тая работа.

Но аз не отговорих. Аз гледах.

Беше мама Барберен: нейната забрадка, нейната синя фуста. Да, тя беше.

Вървеше бързо, сякаш бързаше да се прибере у дома.

Като стигна пред нашата вратичка, блъсна я, влезе в двора и бързо го прекоси.

Веднага се изправих на насипа, без да мисля за Капи, който скочи до мене.

Мама Барберен не се бави вкъщи. Излезе и се залута насам-натам из двора с разперени ръце.

Търсеше ме.

Наведох се напред и с всички сили почнах да викам:

— Мамо! Мамо!

Но гласът ми не можеше да стигне до нея, нито да заглуши ромона на ручея, и заглъхна в простора.

— Какво ти е? — попита Виталис. — Да не си полудял?

Не отговорих, стоях, вперил очи в мама Барберен, но тя не знаеше, че съм толкова близо до нея, и не й мина през ум да погледне нагоре.

Тя прекоси двора, излезе на пътя и се огледа на всички страни. Викнах по-силно, но и този път напразно.

Тогава Виталис се досети каква е работата и се изкачи също на насипа.

Не му трябваше много време, за да забележи бялата забрадка.

— Горкото момче! — прошепна той.

— О, моля ви се! Пуснете ме да се върна! — извиках аз, насърчен от тия състрадателни думи.

Но той ме хвана за ръката и ме накара да сляза на пътя.

— Почина си вече — каза той. — Да вървим, момчето ми.

Исках да се изскубна, но той ме държеше здраво.

— Капи! Зербино! — извика той.

Двете кучета ме заобиколиха: Капи — отзад, Зербино — отпред.

Трябваше да тръгна след Виталис.

След няколко крачки извърнах глава.

Прехвърлили бяхме билото на планината и не видях вече нито нашата долина, нито нашата къща. Само в далечината синкави хълмове се издигаха сякаш чак до небето. Погледът ми се зарея в безкрайното пространство.

Пета главаНа път

Когато някой купи дете за четиридесет франка, не трябва непременно да се мисли, че е людоед и че се запасява с прясно месо.

Виталис не искаше да ме изяде и по някакво рядко изключение сред купувачите на деца той не беше лош човек.

Скоро се уверих в това.

На самото било на планината, която разделя басейните на Лоара и Дордона, той ме хвана пак за ръката и почти веднага почнахме да се спускаме по южния склон.

Като повървяхме около четвърт час, той ми пусна ръката.

— Сега — каза той — върви кротко до мене. Но не забравяй, че ако се опиташ да бягаш, Капи и Зербино бързо ще те стигнат. А зъбите им са остри.

Да бягам! Чувствувах, че сега е вече невъзможно и следователно безполезно беше да се опитвам. Въздъхнах.

— Мъчно ти е — продължи Виталис. — Разбирам и не ти се сърдя. Можеш да си поплачеш, ако ти се плаче. Само постарай се да разбереш, че не те взех със себе си за твое зло. Какво щеше да стане с тебе? Навярно щяха да те пратят в приюта. Хората, които са те отгледали, не са ти баща и майка. Майка ти, както казваш, е била мила с тебе и ти я обичаш, мъчно ти е да се разделиш с нея. Всичко това е добре. Но размисли — тя не би могла да те задържи против желанието на мъжа си. А и мъжът й може би не е толкова лош, както мислиш. Той няма от какво да живее, сакат е, не може вече да работи и смята, че не бива да мре от глад, за да те храни. Разбери, момчето ми, че много често животът е сражение, в което човек не постъпва така, както иска.

Разбира се, това бяха мъдри думи или поне думи на човек с опит. Но в този миг имаше едно обстоятелство, което заглушаваше всички думи — раздялата.

Нямаше да видя вече тази, която ме беше отгледала, която ме беше милвала, тази, която обичах — майка ми.

И тази мисъл стискаше гърлото ми, задушаваше ме.

Но аз вървях до Виталис и се мъчех да си повтарям онова, което току-що ми беше казал.

Разбира се, всичко това беше истина. Барберен не ми беше баща и нищо не можеше да го задължи да търпи лишения заради мен. Навремето се бе съгласил да ме прибере и да ме отгледа. Сега ме пъдеше, защото не можеше вече да ме издържа. Не за днешния ден трябваше да си спомням, като мисля за него, а за годините, които бях прекарал в неговия дом.

— Помисли върху това, което ти казах, момчето ми — повтаряше от време на време Виталис. — Няма да бъдеш много нещастен при мен.

Като се спуснахме по доста стръмен склон, слязохме в обширни ланди, които се простираха равни и еднообразни, докъдето поглед стига. Никакви къщи, никакви дървета. Гладка повърхност, покрита с червеникава зеленика, а тук-там — големи пространства с хилава жълтуга, която се полюляваше от вятъра.

— Виждаш — каза ми Виталис, като посочи към ландите, — че е безполезно да бягаш: Капи и Зербино веднага ще те хванат.

Да бягам! Не мислех вече за това! И къде да отида? При кого?

Най-сетне този едър и хубав старец с бяла брада може би не беше така страшен, както ми се стори в началото. Макар и мой господар, той може би нямаше да бъде безмилостен господар.

Дълго вървяхме сред тъжни пустини. Напуснахме ли ландите, попаднахме в ширни пущинаци с изтравник, а наоколо, в безкрайната далечина, се мяркаха само няколко заоблени хълма с голи върхове.

Съвсем друга представа имах за пътешествията и когато в детските си мечти напусках понякога нашето село, попадах в красиви места — те никак не приличаха на тези, които действителността ми показваше.

За пръв път изминавах толкова дълъг път наведнъж, и то без да си почина.

Господарят ми вървеше с големи, равномерни крачки и носеше Добродушко на рамо или върху раницата си, а кучетата ситнеха край него, без да се отдалечават.

От време на време Виталис им казваше по нещо приятелски ту на френски, ту на някакъв друг език, който не разбирах.

И той, и те сякаш не усещаха умора. Ала с мене не беше така. Бях капнал. Телесната умора и душевната мъка ме бяха изтощили напълно.

Влачех си краката и с непосилна мъка се тътрех след господаря си. Но не смеех да го помоля да се спрем.

— Дървените обувки те изморяват — ми каза той. — В Юсел ще ти купя обуща.

Тия думи ме ободриха.

И наистина обущата са били винаги едно от най-горещите ми желания. Синът на кмета, а също и синът на кръчмаря имаха обуща и в неделя, когато идваха на черква, вървяха безшумно по звънливите плочки, докато ние, останалите селяни, тракахме оглушително с нашите дървени обувки.

— А далеч ли е Юсел?

— Ето един искрен въпрос — засмя се Виталис. — Толкова много ли ти се иска да имаш обуща, момчето ми? Е, добре, обещавам, ще ти купя обуща с гвоздеи отдолу! Ще ти купя и кадифени панталони, палто и шапка. Надявам се, че това ще пресуши сълзите ти и ще ти даде сили да изминеш шестте левги, които ни остават.

Обуща с гвоздеи отдолу! Бях поразен. Обущата бяха вече някакво чудо за мене, но когато Виталис спомена гвоздеи, забравих мъката си.

Не, разбира се: господарят ми не беше лош човек.

Можеше ли лош човек да забележи, че дървените обувки ме изморяват?

Обуща, обуща с гвоздеи! Кадифени панталони! Палто! Шапка!

О, ако мама Барберен можеше да ме види, как ли щеше да се зарадва, как ли щеше да се гордее с мене!

Колко жалко, че Юсел беше още толкова далече!

До обущата и кадифените панталони оставаше да извървим само шест левги, но ми се струваше, че не ще мога да извървя толкова дълъг път.

За щастие времето ми дойде на помощ.

Небето, което беше ясно, когато тръгнахме, малко по малко се покри със сиви облаци, скоро заваля ситен дъжд и не спря вече.

Кожухът предпазваше доста добре Виталис от дъжда и можеше да подслони и Добродушко, който при първите капки бързо се прибра в скривалището си. Но аз и кучетата нямаше с какво да се покрием и скоро се измокрихме до кости. Кучетата все пак от време на време се поизтърсваха, докато на мене това не ми помагаше и трябваше да вървя под тежестта на водата, която ме смазваше и ме караше да треперя от студ.

— Лесно ли настиваш? — запита ме господарят ми.

— Не зная. Не си спомням да съм настивал някога.

— Добре, добре. Явно, има нещо добро в тебе. Но не искам да те излагам напразно, днес няма да вървим повече. Ето там едно село, ще преспим в него.

Но в селото нямаше странноприемница и никой не искаше да прибере някакъв просяк, който тътреше подире си дете и три кучета, едно от друго по-изкаляни, „Тук не може да се нощува“ — казваха ни навсякъде и затваряха вратата под носа ни.

Изредихме къща подир къща — никой не ни отвори.

Трябваше ли да извървим без никаква почивка четирите левги, които ни деляха от Юсел? Мръкваше, дъждът ни вледеняваше, а си чувствувах и краката твърди като дървени.

Ах, къде беше къщата на мама Барберен!

Най-после един селянин, по-милостив от съседите си, се съгласи да ни пусне в плевнята. Но преди да ни остави да влезем, ни забрани да си светим.

— Дайте ми кибрита си — каза той на Виталис. — Ще ви го върна утре, когато си тръгнете.

Имахме поне покрив да се подслоним и дъждът нямаше вече да ни мокри.

Виталис беше предвидлив човек и не тръгваше на път без храна. Във войнишката раница, която носеше на гърба си, имаше голяма пита хляб, която раздели на четири.

Тогава видях за пръв път как поддържаше ред и послушание в трупата си.

Докато се скитахме от врата на врата да дирим подслон, Зербино бе влязъл в някаква къща и веднага излезе оттам с кора хляб в устата. Виталис му каза само:

— Ще видим тая работа, Зербино! Довечера!

Забравил бях за тази кражба, когато видях при подялбата на хляба как Зербино бе подвил виновно опашка.

Седнали бяхме върху два наръча папрат — аз и Виталис — един до друг, Добродушко — между двама ни. Трите кучета се бяха наредили пред нас — Капи и Долче, вперили поглед в господаря си, Зербино — забил муцуна в земята, с клепнали уши.

— Крадецът да излезе от редицата — строго заповяда Виталис — и да отиде в оня ъгъл. Ще си легне, без да вечеря.

Зербино веднага напусна мястото си, запълзя и се скри в ъгъла, който му бе посочил господарят му. Мушна се цял в купчинка папрат и не го видяхме вече. Но го чувахме как въздиша жално, с леко, сподавено скимтене.

Като наказа Зербино, Виталис ми подаде моето парче хляб и както ядеше от своето, раздели на малки залци между Добродушко, Капи и Долче парчетата, определени за тях.

През последните месеци, които прекарах у мама Барберен, никак не бях глезен, но промяната ми се видя тежка.

Ах, колко вкусна би ми се сторила топлата супа, която мама Барберен ни вареше всяка вечер, макар и без масло!

Колко приятно щеше да ми бъде край огъня! С какво щастие бих се мушнал в постелята си и бих се завил до носа!

Уви! Не можеше да става дума ни за постеля, ни за завивки и трябваше дори да се чувствуваме много щастливи, че сме намерили папрат да си легнем!

Капнал от умора, с крака, изранени от дървените обувки, треперех от студ в мокрите си дрехи.

Беше се стъмнило съвсем, ала и през ум не ми минаваше да спя.

— Зъбите ти тракат — обади се Виталис. — Студено ли ти е?

— Малко.

Чух го, че отваря раницата си.

— Нямам кой знае колко много дрехи — каза той, — но вземи тая суха риза и тая жилетка и се увий добре в тях, като съблечеш мокрите си дрехи. После се мушни в папратта, скоро ще се стоплиш и ще заспиш.

Но аз не се стоплих така бързо, както мислеше Виталис. Дълго се въртях насам-натам в папратената си постеля и бях толкова измъчен и толкова нещастен, че не можех да заспя.

Все тъй ли щеше да бъде занапред всеки ден? Да вървя без почивка в дъжда, да спя в плевни, да треперя от студ, да вечерям само парче сух хляб, без да има кому да се оплача, кого да обичам, без мама Барберен!

Както размислях тъжен, с наболяло сърце и просълзени очи, почувствувах, че по лицето ми премина топъл лъх.

Прострях ръка и напипах пухкавата козина на Капи.

Той се беше приближил тихо до мене, пропълзял предпазливо по папратта, и ме душеше. Леко сумтеше. Дъхът му галеше лицето и косите ми.

Какво ли искаше?

Легна бързо на папратта, съвсем близо до мене, и почна нежно да ми ближе ръката.

Трогнат от тази милувка, аз се понадигнах и го целунах по студения нос.

Той изскимтя леко, после сложи бързо лапата си в ръката ми и не мръдна вече.

Тогава забравих умората и тъгата си. Свитото ми гърло се отпусна и си отдъхнах: не бях вече сам — имах си приятел.

Шеста главаПървото ми представление

На следния ден тръгнахме рано на път.

Не валеше вече. Небето беше ясно и благодарение на сухия вятър, който бе духал през нощта, нямаше много кал. Птиците пееха весело в храстите край пътя, а кучетата скачаха около нас. От време на време Капи се изправяше на задните си лапи, излайваше два-три пъти в лицето ми и аз разбирах много добре какво означава тоя лай.

— Смелост, смелост! — казваше Капи.

Той беше много умно куче, което разбираше всичко и умееше да прави тъй, че и него да го разберат. Много често чувах да казват, че му липсвал само говор. Но аз никога не съм мислил така. Само в опашката му имаше повече ум и красноречие, отколкото в езика или в очите на много хора. Във всеки случай говорът между нас двамата винаги е бил излишен. Още в първия ден веднага се разбрахме.

Никога не бях излизал от нашето село и бях любопитен да видя град.

Но трябва да си призная, че Юсел никак не ме порази. Към неговите стари къщи с кулички, които са несъмнено цяло щастие за археолозите, аз останах напълно равнодушен.

Всъщност онова, което търсех аз в тия къщи, съвсем не беше тяхната красота.

Една мисъл изпълваше ума ми и премрежваше очите ми или поне позволяваше им да виждат само едно — обущарски дюкян.

Моите обуща, обущата, които ми бе обещал Виталис — настъпил беше часът да ги обуя.

Къде беше благословеното дюкянче, в което щяхме да ги купим?

Това дюкянче търсех аз. Всичко останало — кулички, островърхи арки, колони — ми беше съвсем безразлично.

И затова единственият ми спомен от Юсел е едно мрачно, задимено дюкянче до самия пазар. Отпред на витрината бяха изложени стари пушки, една дреха с галони по шевовете и със сребърни еполети, много лампи и кошове, пълни с железария, предимно с катинари и ръждясали ключове. Трябваше да слезем три стъпала, за да влезем вътре, и тогава попаднахме в голяма зала, където слънчевата светлина навярно никога не е прониквала, откакто са поставили покрив на къщата.

Как можеше такова хубаво нещо като обущата да се продава в такова отвратително място?

Но Виталис знаеше какво прави, като влезе в този дюкян, и скоро имах щастието да надяна на краката подковани обуща, които тежаха поне десет пъти повече от моите дървени обувки.

Щедростта на моя господар не се свърши с това. След обущата той ми купи дрешка от синьо кадифе, вълнен панталон и плъстена шапка, с една дума — всичко, което ми беше обещал.

Кадифе за мене, който винаги бях носил само платно! Обуща! Шапка! А досега за шапка ми беше служила само косата! Ясно, той беше най-добрият човек на света, най-щедрият и най-богатият!

Вярно, че кадифето беше поизтъркано, а вълната — съвсем извехтяла, вярно е също, че беше много трудно да се познае какъв е бил първоначалният цвят на шапката, толкова дъжд я беше валял и толкова прах беше събирала! Но заслепен от толкова разкош, аз бях безчувствен към несъвършенствата, които се криеха под неговия блясък.

Бързах да облека тия хубави дрехи Но преди да ми ги даде, Виталис така ги преправи, че се зачудих и ми стана мъчно.

Като се прибрахме в странноприемницата, той извади ножица от раницата си и отряза крачолите на моя панталон до коленете.

Понеже го гледах с уплашени очи, той ми каза:

— Правя това с една-едничка цел — да се различаваш от другите. Ние сме във Франция и те обличам като италианец. Ако отидем в Италия, което може да се случи, ще те облека като французин.

Но това обяснение не прекъсна учудването ми и той продължи:

— Какво сме ние? Артисти, нали? Комедианти, които още с външността си трябва да възбудят любопитство. Мислиш ли, че ако отидем сега на площада, облечени като граждани или селяни, ще накараме хората да ни гледат и да се спират около нас? Не, нали? Знай, че в живота външният вид е понякога необходим. Жалко, но няма какво да се прави.

Ето как от французин, какъвто бях сутринта, преди да мръкне, станах италианец.

Панталонът ми стигаше до коленете и Виталис кръстоса чорапите ми по целия крак с червени ленти. На шапката ми върза други панделки и я украси с китка изкуствени цветя.

Не зная какво биха казали другите за мене, но за да бъда откровен, трябва да заявя, че намирах себе си прекрасен и навярно е било така, защото моят приятел Капи, след като ме разглежда продължително, ми подаде доволен лапата си.

Много ми беше приятно, че Капи одобри моята премяна, още повече че докато обличах новите си дрехи, Добродушко беше застанал пред мене и повтаряше всичките ми движения, като ги преувеличаваше. Когато се облякох, той сложи ръце на хълбоците си, отметна глава назад и почна да се смее с леки подигравателни крясъци.

Чувал съм да казват, че е любопитен научен въпрос да се разбере дали маймуните се смеят. Мисля, че тези, които са си задавали този въпрос, са кабинетни учени, които никога не са се потрудили да изучават маймуните. Аз, който живях дълго време в тясна дружба с Добродушко, мога да твърдя, че той се смееше и често дори така, че ме обиждаше. Разбира се, смехът му не приличаше напълно на човешки смях. Но когато нещо го развеселяваше, ъглите на устните му се дръпваха назад, клепачите му се сбръчкваха, челюстите му се движеха бързо, а черните му очи сякаш пускаха искри като разду ха ни въгленчета.

Впрочем скоро имах възможността да наблюдавам в него отличителните белези на смеха при доста обидни за честолюбието ми обстоятелства.

— Сега, след като се облече — ми каза Виталис, когато си сложих шапката, — ще се заловим за работа, за да можем да дадем утре, пазарен ден, голямо представление, в което ти ще дебютираш.

Попитах какво значи „ще дебютираш“ и Виталис ми обясни, че ще играя за пръв път пред публика.

— Утре ще дадем първото си представление — каза той — и ти ще участвуваш в него. Тъй че ще трябва да репетираме ролята, която съм ти определил.

Учуденият ми поглед ме издаде, че не го разбирам.

— Роля е това, което ти ще правиш в представлението. Не те взех със себе си само за да ти доставя удоволствието да се разхождаш. Не съм достатъчно богат за това. Взех те, за да работиш. А твоята работа ще се състои да играеш в представления с моите кучета и Добродушко.

— Но аз не зная да играя в представления — извиках уплашен.

— Тъкмо затова трябва да те науча. Знаеш много добре, че не от само себе си Капи ходи така изискано на двете си задни лапи и не за свое удоволствие Долче скача на въже. Капи се научи да се изправя на лапите си и Долче се научи да скача на въже. Дори те трябваше да работят много и продължително, за да придобият тия дарби и много други, които ги правят изкусни актьори. Тъй че и ти трябва да работиш, за да научиш различните роли, които ще играеш с тях. И тъй, да се заловим за работа.

По онова време аз имах съвсем проста представа за работата. Смятах, че да работиш, значи да копаеш, да сечеш дърва, да дялаш камъни, и не можех да си представя нещо друго.

— Пиесата, която ще представим — продължи Виталис, — се нарича „Слугата на господин Добродушко“ или „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“. Ето съдържанието: господин Добродушко е имал досега слуга, от когото е много доволен. Това е Капи. Но Капи е остарял и господин Добродушко иска нов слуга. Капи се наема да му намери. Само че негов заместник няма да бъде куче, а момче, селянче, което се казва Реми.

— Като мене ли?

— Не като тебе, а ти самият. Ти идваш от село, за да постъпиш слуга при Добродушко.

— Маймуните нямат слуги.

— В комедиите имат. И тъй, ти идваш и господин Добродушко намира, че изглеждаш глупав.

— Но това не е приятно.

— Не ти ли е все едно, щом е само за смях? Впрочем представи си, че наистина отиваш при някой господин да постъпиш слуга и ти поръчват например да сложиш масата. Ето една маса, която ще ни послужи на представлението. Ела и нареди приборите.

На масата имаше чинии, чаша, нож, вилица и бяла салфетка.

Как ли трябваше да се нареди всичко това?

Както си задавах тоя въпрос и стоях с протегнати ръце, наведен напред, с отворена уста, без да зная отде да започна, господарят ми плесна с ръце и се разсмя.

— Браво — извика той, — браво! Отлично. Ти играеш прекрасно с лицето си. Момчето, което имах преди тебе, заставаше хитро и цялата му външност казваше ясно: „Сега ще видите как умело се преструвам на глупак“. А ти си напълно естествен, твоята непринуденост е удивителна.

— Не зная какво трябва да правя.

— Тъкмо затова си превъзходен. Утре или след няколко дена ще знаеш чудесно какво трябва да правиш. Тогава ще трябва да си припомниш смущението, което изпитваш сега, и да предадеш онова, което вече не чувствуваш. А успееш ли да предадеш сегашното си изражение на лицето и същата поза, предричам ти най-голям успех. Какво представляваш ти в комедията? Млад селянин, който не е виждал нищо и не знае нищо. Той отива при една маймуна и се оказва, че е по-глупав и по-несръчен от нея. Затова е и подзаглавието: „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“. По-глупав от Добродушко — ето твоята роля. За да я изиграеш съвършено, трябва да останеш такъв, какъвто си сега. Но понеже това е невъзможно, трябва да си припомниш какъв си бил и да се помъчиш чрез изкуство да станеш това, което не си от само себе си.

„Слугата на господин Добродушко“ не беше голяма комедия и представянето й не траеше повече от двадесет минути. Но нашата репетиция продължи около три часа, тъй като Виталис ни караше да повтаряме по два, по три, по десет пъти едно и също нещо — и мене, и кучетата.

Те наистина бяха позабравили някои места от ролите си и трябваше да ги учи отново.

Много бях изненадан от търпението и добротата на нашия господар. Не така се отнасяха с животните в моето село, където ругатните и тоягите бяха единствените възпитателни средства, които се прилагаха към тях.

А докато трая тая дълга репетиция, той не се разсърди нито веднъж, нито веднъж не изруга.

— Хайде да започнем отначало — казваше той строго, когато онова, което искаше, не биваше добре изпълнено. — Лошо, Капи! Не внимавате, Добродушко! Ще ви смъмря!

И това беше всичко. Но все пак достатъчно.

— Е? — попита ме той, когато репетицията свърши. — Мислиш ли, че ще свикнеш да играеш в представления?

— Не зная.

— Дотяга ли ти?

— Не, забавно ми е.

— Тогава всичко е наред. Ти си умно момче и нещо, което е може би още по-ценно — внимателен си. С внимание и послушание всичко се постига. Виж моите кучета и ги сравни с Добродушко. Добродушко е може би по-умен и по-подвижен, но не е послушен. Научава лесно всичко, което му покажеш, но веднага го забравя. А и никога не прави с удоволствие това, което му поискаш. Лесно се бунтува и винаги противоречи. Такава му е природата и затова не му се сърдя: маймуната няма като кучето съзнание за дълг и затуй стои много по-долу от него. Разбираш ли?

— Струва ми се.

— Тъй че бъди внимателен, момчето ми. Бъди послушен. Изпълнявай най-добросъвестно своите задължения. Там е успехът в живота!

Както разговаряхме така, аз се осмелих да му кажа, че в днешната репетиция най-силно впечатление ми е направило безкрайното търпение, което той прояви не само към Добродушко и кучетата, но и към мене.

Тогава той кротко се усмихна.

— Вижда се — каза ми той, — че досега си живял само със селяни, които са жестоки към животните и мислят, че човек трябва да се отнася винаги зле към тях.

— Мама Барберен беше много внимателна към нашата Червенушка — казах аз.

— И е имала право — продължи той. — От твоите думи виждам, че мама Барберен е добра жена. Знаела е онова, което селяните много често не знаят — че с грубост малко нещо се постига, докато много, да не кажа всичко, се постига с благост. Аз не съм се сърдил никога на моите животни и само тъй направих от тях това, което са сега. Ако ги бях бил, щяха да станат страхливи, а страхът сковава ума. Пък ако бях се ядосвал с тях, нямаше и аз самият да бъда това, което съм, и нямаше да придобия това несломимо търпение, с което спечелих доверието ти. Защото, който учи другите, учи сам себе си. Моите кучета са ми дали толкова уроци, колкото и аз на тях. Аз развих техния ум, те възпитаха моя характер.

Думите му ми се сториха толкова странни, че започнах да се смея.

— Много чудно ти се вижда, че куче може да учи човек, нали? И все пак това е напълно вярно. Размисли малко. Приемаш ли, че господарят може да повлияе на кучето си?

— О, разбира се!

— Тогава ще разбереш, че господарят е длъжен да бди над себе си, когато започне да обучава едно куче. Представи си за миг, че когато уча Капи, започна да се сърдя и гневя. Какво ще направи Капи? Ще свикне да се сърди и гневи, с други думи, ще прави, каквото правя аз, и ще се развали. Кучето е почти винаги огледало на господаря си, приличат си като две капки вода. Покажи ми кучето си, ще ти кажа какъв си ти. Кучето на разбойника е нехранимайко, на крадеца — крадец; глупавият селянин има грубо куче, възпитаният и любезен господар има мило куче.

Моите другари, кучетата и маймунката, бяха свикнали да се явяват пред зрители и чакаха без страх утрешния ден. Те щяха да правят онова, което бяха правили вече сто, хиляда пъти може би.

Но аз не бях спокоен и самоуверен като тях. Какво щеше да каже Виталис, ако изиграех зле ролята си? Какво щяха да кажат зрителите! Тази грижа смути съня ми и когато заспах, сънувах хора, които се превиваха от смях, толкова много ми се подиграваха.

Затова бях силно развълнуван, когато излязохме от странноприемницата, за да отидем на площада, където щеше да се състои нашето представление.

Виталис вървеше начело, с високо вдигната глава, с изпъчени гърди и свиреше валс с малка металическа флейта, като отмерваше такта с ръце и крака. След него вървеше Капи, а на гърба му се перчеше господин Добродушко, облечен като английски генерал с червен мундир и червени панталони със златни ширити, с триъгълна шапка с китка пера. После, на почетно разстояние, пристъпваха един до друг Зербино и Долче. Най-после вървях аз и завършвах шествието, което благодарение на разстоянието помежду нас, определено от господаря ни, заемаше доста голямо пространство на улицата.

Но пискливите звуци на флейтата, които проникваха в най-затънтените кътчета на къщите и будеха любопитството на жителите на Юсел, правеха по-силно впечатление от тържественото ни шествие. Всеки тичаше на вратата да ни види как минаваме. Завесите на всички прозорци бързо се повдигаха.

Няколко деца тръгнаха след нас. Смаяни селяни се присъединяваха към тях и когато стигнахме на площада, зад нас и около кае се беше образувало цяло шествие.

Бързо построихме нашата сцена. Тя се състоеше от едно въже, завързано за четири кола така, че образуваше дълъг четириъгълник, в средата на който се настанихме ние.

Първата част на представлението се състоеше от разни номера, изпълнени от кучетата. Какви бяха те, не мога да кажа, тъй като повтарях усилено ролята си и бях смутен и неспокоен.

Спомням си само, че Виталис беше оставил флейтата и беше взел цигулка, с която съпровождаше упражненията на кучетата, като свиреше ту танци, ту нежна и тиха музика.

Тълпата бърже се струпа около въжетата и когато погледнех наоколо, по-скоро неволно, а не с определена цел, виждах безброй зеници, вперени в нас, които сякаш искряха.

Когато първата част завърши, Капи захапа една гаванка и изправен на задните си крака, тръгна да обикаля „уважаемата публика“. Ако някой не пуснеше петаче в гаванката, той я оставяше в кръга, никой да не може да я стигне, поставяше двете си предни лапи върху свидливия зрител, излайваше два-три пъти и го потупваше леко по джоба.

Тогава сред публиката се разнасяха викове, весели подмятания и подигравки.

— Хитро куче! Познава на кого е пълна кесията.

— Хайде бръкни си в джоба!

— Ще даде!

— Няма да даде!

— Наследството от чичо ти ще покрие загубата.

И петачетата в края на краищата биваха измъквани от дълбините, където се криеха.

В това време Виталис, без да продума нито дума, не откъсваше очи от гаванката и свиреше игриви мелодии на цигулката, като я подигаше или сваляше според такта.

Скоро Капи се върна при господаря си, като носеше гордо пълната гаванка.

Ред беше на мене и на Добродушко да излезем на сцената.

— Госпожи и господа — каза Виталис, като махаше с лъка в едната ръка и с цигулката в другата, — продължаваме нашето представление с една прекрасна комедия, наречена „Слугата на господин Добродушко“ или „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“. Човек като мене няма да стигне дотам, да хвали предварително пиесите и изпълнителите си. Казвам ви само едно: отваряйте си добре очите, наострете уши и пригответе ръцете си за ръкопляскания.

Това, което той наричаше „прекрасна комедия“, беше в действителност пантомима, с други думи, пиеса, която се играе с движения, а не с думи. И не можеше да бъде другояче, тъй като двамата главни изпълнители, Добродушко и Капи, не знаеха да говорят, а третият — самият аз — не беше в състояние да каже две свързани думи.

Но за да бъде играта на артистите по-лесно разбираема, Виталис казваше по няколко думи, които подготвяха положенията в пиесата и ги обясняваха.

Така, като свиреше тихичко военен марш, той възвести влизането на господин Добродушко, английски генерал, спечелил чин и състояние в Индия. До този ден единствен слуга на господин Добродушко е бил Капи, но той искаше да му прислужва вече човек, тъй като неговите средства му позволяваха тоя разкош: животните достатъчно са били роби на хората, време беше това да се промени.

В очакване на тоя слуга генерал Добродушко се разхождаше насам-нататък и пушеше пура. Да бяхте видели само как пускаше дима в лицето на зрителите!

Генералът губеше търпение, почваше да върти опулени очи, като че ей сега ще се разсърди, хапеше устни и тупаше с крак по земята.

При третото тупане с крак Капи трябваше да ме изведе на сцената.

Ако бях забравил ролята си, кучето щеше да ми я припомни. В определеното време то ми подаде ръка и ме въведе при генерала.

Като ме видя, той дигна отчаяно ръце. Как? Това ли беше слугата, който му предлагаха? После дойде и ме разгледа внимателно, завъртя се около мене и дигна рамене. Лицето му беше толкова смешно, че всички прихнаха да се смеят — разбраха, че ме смята за кръгъл глупак, а това беше мнението и на зрителите.

Пиесата, разбира се, бе построена така, че да покаже всестранно моята глупост. Във всяка сцена вършех нова безсмислица, докато господин Добродушко, напротив, намираше случай да блесне със своя ум и своята сръчност.

След като дълго ме разглежда, генералът ме съжали и нареди да ми сложат закуска.

— Генералът мисли, че като се нахрани, момчето ще поумнее малко — обясняваше Виталис. — Ще видим.

И аз седнах на една масичка, на която беше сложен прибор със салфетка върху чинията.

Какво да правя с тая салфетка? Капи ми даваше знак, че трябва да си послужа с нея. Но как?

След като я повъртях, дадох си вид, че се секна в нея.

Генералът се запревива от смях, а Капи падна по гръб с лапите нагоре, повален от глупостта ми.

Като видях, че съм сбъркал, заразглеждах отново салфетката и се чудех как да я употребя.

Най-после ми дойде наум: навих салфетката и си я вързах като връзка.

Генералът пак се разсмя. Капи пак падна. И така продължи, докато разгневеният генерал ме дръпна от стола, седна на моето място и изяде закуската, която беше определена за мене.

Ах, генералът знаеше да си служи със салфетка! Как изящно я пъхна в една петелка на мундира и я разгъна на коленете си! Как изискано си отчупи хляб и изпи чашата си!

Но неговата изтънченост предизвика бурен възторг, когато след закуската поиска клечка за зъби и започна бързо да си чисти зъбите.

Отвсякъде гръмнаха ръкопляскания и представлението завърши с пълен успех.

Колко умна бе маймуната! Колко глупав беше слугата!

Тъй ме похвали Виталис, когато се прибирахме в странноприемницата, и аз се чувствувах вече толкова актьор, че се възгордях от тая похвала.

Седма главаУча се да чета

Разбира се, артистите, които влизаха в трупата на синьор Виталис, бяха много даровити — говоря за кучетата и маймунката, — но дарбата им не беше твърде разнообразна.

След три или четири представления репертоарът им се изчерпваше и те по неволя се повтаряха.

Затова се налагаше да не се застояваме дълго в един и същ град. Три дни след пристигането си в Юсел трябваше отново да тръгнем на път.

Къде отивахме? Бях се отпуснал доста пред господаря и си позволих да му задам тоя въпрос.

— Познаваш ли тоя край? — погледна ме той.

— Не.

— Тогава защо ме питаш къде отиваме?

— За да зная.

— Какво да знаеш?

Стоях объркан, без да мога да промълвя думичка, и гледах белия път, който се простираше пред нас в дъното на гориста долина.

— Ако ти кажа — продължи той, — че отиваме в Орийак, после към Бордо, а от Бордо към Пиренеите, какво ще разбереш?

— Но вие значи познавате тоя край?

— Никога не съм идвал насам.

— И все пак знаете накъде отиваме?

Той ме изгледа продължително, сякаш искаше да открие нещо в мене.

— Не знаеш да четеш, нали? — попита ме той.

— Не.

— А знаеш ли какво е книга?

— Да. Носят книги в черква, за да казват молитвите си, когато не ги изричат наизуст, като броят на броеницата. Виждал съм книги, и то хубави, с картинки вътре и с кожа отвън.

— Добре. Тогава ти е ясно, че в една книга може да има молитви, нали?

— Да.

— Може да има и други неща. Когато казваш наизуст някоя молитва, изричаш думи, които ти е казала майка ти и които през ухото ти са се струпали в ума ти, а после, когато ги повикаш, те идват на крайчеца на езика и на устните ти. Е, добре, тези, които казват молитвите си с книги, не извличат думите на молитвите от паметта си, а ги вземат с очи от книгите, в които са написани; с други думи — четат ги.

— Виждал съм как четат — казах аз много важно, като човек, който не е никак глупав и знае отлично за какво му се говори.

— Това, което се отнася за молитвите, се отнася за всичко. В една книга, която ще ти покажа, когато спрем да си починем, ще намерим имената и описанията на местата, през които минаваме. Хора, които са живели или обикаляли из тия места, са сложили в книгата онова, което са видели или научили. Така че достатъчно е да отворя книгата и да чета, за да опозная тия места. Виждам ги, сякаш ги гледам със собствените си очи, и научавам за тях всичко, сякаш някой ми го разказва.

Отрасъл бях като истински дивак, който няма представа за цивилизования живот. Тия думи бяха за мене като някакво откровение, което в началото бе смътно, но лека-полека се изясняваше. Вярно е обаче, че ме бяха пращали на училище. Но то беше само за един месец. И през този месец не ми дадоха никаква книга в ръцете, не ми споменаха ни за четене, ни за писане, не ми дадоха никакъв урок по каквото и да бяло.

По онова, което става днес в училищата, не бива да заключавате, че това, което казвам, е невъзможно. В много общини във Франция през времето, за което говоря, нямаше училища, а там, където имаше, се намираха учители, които по една или друга причина, или защото не знаеха нищо, или пък понеже си имаха друга работа, не учеха на нищо децата, които им поверяваха, а само ги наглеждаха, като смятаха, че това е най-главното.

Такъв беше и случаят с учителя в нашето село. Знаеше ли нещо? Възможно е и не желая да го обвинявам в невежество. Но истината е, че през цялото време, докато бях при него, не ни предаде никакъв урок — нито на другарчетата ми, нито на мен. По занятие той беше налъмар, от сутрин до вечер правеше дървени обувки и около него хвърчаха трески от буково и орехово дърво. По цял ден мълчеше — говореше ни само за родителите ни, за студа или за дъжда. За четене, за смятане — нито дума. Това беше предоставил на дъщеря си, която бе натоварена да го замества и да ни учи. Тя пък беше по занятие шивачка и правеше като баща си — докато той стържеше с рукана и изнималото, тя усилено бодеше с иглата.

Трябваше да се живее, а понеже ние бяхме дванадесет ученици и плащахме по петдесет сантима месечно, шестте франка не можеха да хранят двама души тридесет дни. Дървените обувки и шевът допълваха това, което не достигаше от училището. Човек получава всичко само срещу парите си. Тъй че нищичко не бях научил в училището, не знаех дори и буквите.

— Трудно ли е да се чете? — запитах аз Виталис, след като вървях и мислих дълго време из пътя.

— Трудно е за несхватливите, а още по-трудно за тези, които нямат желание. Ти схватлив ли си?

— Не зная, но мисля, че ако се съгласите да ме учите да чета, ще работя с желание.

— Добре, ще видим. Има време.

„Има време!“ Защо да не започнем веднага? Не знаех колко е трудно да се научиш да четеш и си представях, че щом отворя някоя книга, и ще прочета какво пише в нея.

На другия ден, както вървяхме, видях, че господарят ми се наведе и прибра от пътя парче дъска, полупокрита с прах.

— Ето книгата, по която ще се научиш да четеш — рече ми той.

Книга — тая дъска? Погледнах го, за да видя дали не се подиграва с мене. После, като се уверих, че е сериозен, разгледах внимателно дъската.

Беше обикновена букова дъска, дълга колкото една ръка, широка десетина пръста, много гладка. Върху нея нямаше никакъв надпис, никаква рисунка.

Как ще чета по тая дъска и какво ще чета?

— Умът ти работи, а? — засмя се Виталис.

— Да не се подигравате с мене?

— Не, моето момче. Подигравката може да бъде добро средство при поправяне на някой порок, но когато е насочена към някой неук, тя издава глупостта на този, който си служи с нея. Почакай да стигнем хе до оная китка дървета. Там ще си отпочинем и ще ти покажа как мога да те науча да четеш с тая дъска.

Скоро стигнахме при китката дървета, сложихме торбите на земята и седнахме на моравата, която беше почнала да се раззеленява и тук-таме се подаваха парички. Добродушко, отвързан от веригата си, се покатери на едно от дърветата и задруса един след друг клоните, сякаш тръскаше орехи, а кучетата, по-спокойни и най-вече по-уморени, налягаха в кръг около нас.

Тогава Виталис извади ножа от джоба си и се помъчи да отцепи от дъската колкото се може по-тънка дъсчица. После изглади дъсчицата от двете страни и я наряза на парченца така, че се получиха дванадесетина еднакви квадратчета.

Не откъсвах очи от него, но да си призная — макар че си напрягах ума, — не можех да разбера как от тия дървени квадратчета ще направи книга, защото в края на краищата, колкото и да бях неук, знаех, че книгата се състои от листове хартия, по които има напечатани черни знаци. Къде бяха листовете? Къде бяха черните знаци?

— На всяко от тези дървени квадратчета — обясни ми той — ще издълбая утре с върха на ножа по една буква от азбуката. Така ще научиш как изглеждат буквите, а когато се научиш добре да ги познаваш, безпогрешно, бързо, от пръв поглед, ще почнеш да ги нареждаш една до друга така, че да образуват думи. А когато научиш да образуваш думите, които ти кажа, ще можеш да четеш в книгите.

Скоро джобовете ми се напълниха с малки дървени квадратчета и бързо научих да разпознавам буквите на азбуката. Но да се науча да чета не беше лесна работа, вървеше много бавно и по едно време съжалявах, че бях пожелал да се уча да чета.

Трябва да призная обаче, за да бъда справедлив към себе си, че не леността беше причина за това съжаление, а честолюбието ми.

Като ме учеше буквите, Виталис реши, че може да научи едновременно с мене и Капи. Кучето бе научило да разпознава часовете, защо да не научи буквите?

И започна да ни учи заедно. Станах съученик на Капи или кучето стана мой съученик — както предпочитате. Разбира се, Капи не трябваше да изговаря буквите, които виждаше, защото не можеше да говори; но когато дървените квадратчета биваха наредени на тревата, той трябваше с лапа да изтегля буквите, които господарят ни произнасяше.

В началото напредвах по-бързо от него, но ако аз имах по-пъргав ум, неговата памет беше по-добра: научеше ли добре нещо, той го знаеше завинаги, не го забравяше вече, и понеже не се разсейваше, никога не се запъваше и не грешеше.

Затова направех ли грешка, господарят винаги казваше:

— Капи ще се научи да чете преди Реми.

А кучето навярно разбираше и въртеше гордо опашка.

— Да си по-глупав от едно животно е добре в комедиите — продължаваше Виталис, — но в живота е срамота.

Това ме засегна толкова силно, че залегнах здравата и докато бедното куче пишеше само името си, като избираше от всички букви на азбуката само четирите букви, които му бяха необходими, аз се научих най-после да чета книга.

— Сега, като знаеш да четеш писмо — каза ми Виталис, — искаш ли да се научиш да четеш музика?

— Като науча музиката, ще мога ли да пея като вас?

Виталис пееше понякога и без той да подозира, за мене беше празник да го слушам.

— Искаш да пееш като мене, така ли?

— О, не като вас. Зная, че това е невъзможно, но поне да пея!

— Изпитваш ли удоволствие, когато ме слушаш да пея?

— Най-голямо удоволствие. Славеят пее хубаво, но според мене вие пеете още по-хубаво. И после, работата е съвсем друга. Когато вие пеете, правите с мене каквото си искате, плаче ми се или пък ми се смее, и после ще ви кажа нещо, което може да ви се види глупаво — когато пеете нещо нежно или тъжно, аз се пренасям при мама Барберен, за нея си мисля, нея виждам в нашата къщурка, а не разбирам думите на песента, понеже са италиански.

Говорех му, като го гледах, и ми се стори, че очите му се насълзиха. Тогава спрях и го попитах не го ли огорчавам, като му говоря така.

— Не, мое дете — каза ми той с развълнуван глас, — не ме огорчаваш, напротив, напомняш ми моята младост, хубавото старо време. Бъди спокоен, ще те науча да пееш и понеже имаш чувствително сърце, и ти ще караш хората да плачат и ще ти ръкопляскат, ще видиш…

Той млъкна изведнъж и ми се стори, че не иска да говори повече по този въпрос. Но не можах да отгатна причините, които го възпираха. Узнах ги едва по-късно, много по-късно, при мъчителни, страшни за мене обстоятелства, които ще разправя, когато им дойде редът в тоя разказ.

Още на следния ден господарят ми направи за музиката това, което беше направил вече за четенето, с други думи, пак изряза малки дървени квадратчета и ги издълба с върха на ножа си.

Но този път имаше повече работа, тъй като разните знаци, необходими за нотиране на музиката, имат по-сложни съчетания от азбуката.

За да не ми тежи на джобовете, той използува и двете страни на дървените квадратчета и след като начерта и на двете по пет черти, които представляваха петолинието, написа на едната страна ключа сол, а на другата ключа фа. После, когато всичко беше готово, започнаха уроците и трябва да призная, че те бяха още по-мъчни от уроците по четене. Неведнъж Виталис, толкова търпелив с кучетата, се отчайваше от мене.

— С животните се въздържам, защото зная, че са животни — викаше той, — но ти ще ме умориш!

И той дигаше театрално ръце към небето, после ги отпускаше изведнъж и пляскаше силно бедрата си. Добродушко, който повтаряше с удоволствие всичко, което му се виждаше смешно, беше научил това движение и понеже присъствуваше почти винаги на моите уроци, доядяваше ме, като го виждах как и той дига ръце към небето и пляска по бедрата си, когато се запънех.

— И Добродушко ти се подиграва! — викаше Виталис.

Ако смеех, бих му възразил, че Добродушко се подиграва не само с ученика, а и с учителя, но за щастие уважението и някакъв необясним страх не ми позволяваха да отговарям така. Казвах си го само тихичко, когато Добродушко пляскаше с ръце и се кривеше, и това намаляваше донякъде обидата.

Най-после първите стъпки бяха направени с повече или по-малко труд и аз със задоволство изпях един солфеж4, написан от Виталис на листче хартия.

Този ден той не отпусна с плясък ръце, а ме потупа приятелски по двете страни и заяви, че ако продължавам така, навярно ще стана добър певец.

Разбира се, тези уроци не траяха един ден, а седмици, месеци джобовете ми бяха постоянно пълни с моите малки дървени квадратчета.

Всъщност аз не учех редовно като дете, което ходи на училище, а само когато моят господар ми предаваше уроци през свободното си време.

Трябваше всеки ден да извървяваме по-дълъг или по-къс път, според това, на какво разстояние се намираха селищата едно от друго, трябваше да даваме представления навсякъде, където имаше изгледи да съберем малко пари, трябваше да се репетира с кучетата и с господин Добродушко, трябваше сами да си готвим обеда и вечерята и едва след всичко това можеше да се мисли за четене или за ноти, най-често през време на почивка под някое дърво или върху купчина камъни, дето моравата или пътят ми служеха за маса, на която редях дървените си квадратчета.

Това образование не приличаше никак на образованието, което получават толкова деца, които нямат никаква друга работа и все пак се оплакват, че нямат време да си пишат домашните. Но трябва да кажа, че има нещо много по-важно от времето, което се употребява за работа, то е усърдието, което се влага. Не времето, което прекарваме над урока, ни кара да запомним този урок, а желанието ни да го научим.

За щастие аз бях способен да напрягам волята си, без да се увличам много често от заобикалящите ме развлечения. Какво щях да науча, ако можех да работя само в стая, запушил уши с двете си ръце, забил поглед в книгата като някои ученици? Нищо, защото нямахме стая, за да се затворим в нея, а като вървяхме по дългите пътища, трябваше да гледаме пред краката си при честата опасност да забия нос в земята. И все пак научих нещо, а същевременно се научих и да вървя продължително, което беше не по-малко полезно от уроците на Виталис. Бях доста хилаво дете, когато живеех с мама Барберен, и начинът, по който говореха за мене, е достатъчно доказателство за това: „градско дете“ — казваше Барберен, „ръцете и краката му са тънички“ — бе казал Виталис. При господаря си, като живеех на открито и водех неговия суров живот, ръцете и краката ми заякнаха, гърдите ми се развиха, кожата ми загрубя и можех да понасям, без да се разболея, студ и пек, слънце и дъжд, мъки, лишения и умора.

Това каляване беше от голяма полза за мене. То ми помогна да устоявам на тежките и жестоки удари, които се струпваха неведнъж върху мене през моята младост.

Осма главаПрез планини и долини

Изминахме голяма част от Южна Франция: Оверн, Вьоле, Виваре, Керси, Руерг, Севените, Лангедок. Пътувахме по най-обикновен начин: вървяхме право пред нас, наслуки, а зърнехме ли някое село, което отдалече не ни изглеждаше много бедно, подготвяхме се да влезем тържествено в него. Аз приготвях кучетата, сресвах Долче, обличах Зербино, залепвах пластир на окото на Капи, за да може да играе ролята на стар войник. Накрая принуждавах Добродушко да надене генералския си мундир. Но това беше най-трудната част от моята задача, защото маймунката, която много добре знаеше, че за нея това обличане е встъпление към работа, се бранеше с всички сили и измисляше най-смешни хитрини, за да ми попречи да я облека. Тогава виках на помощ Капи и той със своята бдителност, със своя усет и със своята хитрост почти винаги успяваше да се справи с дяволиите на маймунката.

Виталис вземаше флейтата си и трупата в парадна униформа, в стройна редица минаваше през селото.

Ако броят на любопитните, които събирахме след себе си, беше достатъчен, давахме представление, и, напротив, ако беше много малък и не можехме да разчитаме на сбор, продължавахме пътя си. Само в градовете се застоявахме по няколко дни и тогава сутрин бях свободен да се разхождам, където искам. Вземах със себе си Капи — Капи, обикновеното куче, разбира се, без театралния му костюм — и се скитахме из улиците.

Виталис, който обикновено ме държеше все край себе си, в такъв случай на драго сърце ми отпускаше юздата.

— Тъй като случаят — ми казваше той — ти дава възможност да обикаляш Франция на възраст, когато децата са обикновено на училище или в колежи, отваряй си очите, гледай и се учи. Ако си затруднен, ако видиш неща, които не разбираш, ако имаш да ми зададеш някой въпрос, питай, без да се страхуваш. Може би не винаги ще мога да ти отговоря, тъй като не твърдя, че зная всичко, но понякога може би ще мога да задоволявам, любопитството ти. Не винаги съм бил директор на трупа от учени животни и съм учил и друго нещо, не само това, което сега ми е от полза, за да „представя Капи или господин Добродушко пред почитаемата публика“.

— Какво друго сте учили?

— Ще говорим по-късно за това. Засега знай само, че един човек, който разиграва кучета, може да е заемал известно положение в обществото. Освен това знай също, че ако сега си на най-ниското стъпало на стълбата на живота, можеш, ако искаш, да се издигнеш лека-полека по-високо. Това зависи съвсем малко от обстоятелствата, а най-много от тебе. Внимавай в уроците ми, вслушвай се в съветите ми, дете, и се надявам, че по-късно, когато пораснеш, ще си спомниш с вълнение и признателност за бедния музикант, който те уплаши толкова много, когато те отне от твоята майка кърмачка. Струва ми се, че нашата среща ще бъде щастлива за тебе.

Какво ли можеше да бъде това положение, за което господарят ми говореше доста често с въздържаност, която си налагаше? Този въпрос възбуждаше любопитството ми и ме караше да се замислям. Ако е бил на високо стъпало на стълбата на живота, както казваше той, защо сега беше на ниско стъпало? Той твърдеше, че аз мога да се издигна, стига да искам, аз, който не бях нищо, който не знаех нищо, който бях без дом и нямах кой да ми помогне. Тогава защо той самият беше слязъл долу?

След като се спуснахме от Овернските планини, стигнахме Карските варовити плата. Така наричат просторните, неравно нагънати равнини, дето се срещат само безплодни пространства и слаби сечища. Няма по-тъжен, по-беден край. И онова, което засилва още повече това впечатление у пътника, е, че почти никъде не вижда вода. Няма реки, няма потоци, няма езера. Тук-таме каменисти пороища, но никаква вода. Водите са нахлули в пропастите и са изчезнали под земята, за да бликнат по-далеч и да образуват реки и извори.

Сред тая равнина, изгорена от сушата, когато минавахме през нея, е разположено голямо село, което се казва Бастид Мюра. Пренощувахме там в плевнята на една странноприемница.

— Тук — ми каза Виталис, като разговаряхме вечерта, преди да си легнем, — тук, в тоя край, и навярно в тая странноприемница се е родил един човек, който причини смъртта на хиляди войници и който, започнал живота си като слуга в конюшня, стана принц и крал. Наричаше се Мюра. Направиха го герой и на негово име нарекоха това село. Познавах го и много често съм разговарял с него.

Неволно го прекъснах:

— Когато беше слуга в конюшня ли?

— Не — засмя се Виталис, — когато беше крал. За пръв път идвам в Бастид, а с него се запознах в Неапол, в двореца му.

— Как, вие сте познавали крал?

Навярно съм възкликнал много смешно, защото господарят ми пак се заля от смях и дълго се смя.

Седнали бяхме на една пейка пред конюшнята, опрели гръб на стената, която още не беше изгубила дневната си топлина. В една голяма смокиня, която простираше клони над нас, щурците свиреха еднозвучната си песен. Пред нас, над покривите, пълната луна, която току-що бе изгряла, бавно се издигаше в небето. Тази нощ за нас беше още по-приятна, защото през деня бе много горещо.

— Искаш ли да спиш? — попита ме Виталис. — Или искаш да ти разкажа историята на крал Мюра?

— О, разкажете ми за краля, моля ви се.

Тогава той ми разказа надълго и широко тази история и ние останахме няколко часа на нашата пейка. Той говореше, а аз бях приковал поглед в лицето му, което луната озаряваше с бледата си светлина. Да, всичко това беше възможно! Не само възможно, но и истина!

Дотогава нямах никаква представа за историята. Кой можеше да ми я даде? Не мама Барберен, разбира се. Тя дори не знаеше какво е история. Тя се беше родила в Шаванон и там щеше да си умре. Нейният ум никога не се беше простирал по-далеч от погледа й. А за нейния поглед цялата вселена се заключаваше в страната, затворена от хоризонта, който се разкриваше от върха Одуз.

Господарят ми беше виждал толкова много неща!

Какъв ли е бил господарят ми на младини? И как ли е станал такъв, какъвто го виждам сега, на старини?

Ще се съгласите, че имаше от какво да се развълнува едно детско въображение, будно, живо и любопитно към чудеса.

Девета главаСрещам великан, обут в чизми, високи седем левги

Напускаме сухата земя на варовитите плата и ландите и си спомням, че навлизаме във вечнозелена и свежа долина, в долината на Дордон, по която се спускаме бавно, тъй като в богат край и жителите са богати, та даваме много представления: парите падат доста лесно в гаванката на Капи.

Един въздушен мост, лек, сякаш придържан в мъглата от паяжини, се издига над широка река, която влачи бавно ленивите си води — мостът се казва Кюбзак, а реката Дордон.

Град в развалини, с ровове, пещери, кули, а в средата — рухващите зидове на манастир, щурци, които свирят в тук-таме поникналите храсти — това е Сент Емилион.

Но всичко това се смесва смътно в паметта ми, докато веднага изниква друга гледка, поразила я доста силно, щом още пази отпечатъка, който някога е получила, и днес си я представя с всичките й подробности.

Преспахме в доста бедно селце и тръгнахме сутринта на разсъмване. Дълго вървяхме по прашен път и изведнъж пред погледите ни, доста преграждани от пътя, ограден от двете страни с лозя, се разгърна безкрайна шир — сякаш някаква завеса, докосната от вълшебна пръчица, изведнъж изчезна пред нас.

Широка река се виеше бавно около хълма, на който бяхме стигнали, а отвъд тая река се простираха покривите и камбанариите на голям град, пръснати до смъртните очертания на хоризонта. Колко къщи! Колко комини! Някои от тях по-високи и по-тесни, издигнати като колони, бълваха кълба черен дим, който, отвяван своеволно от вятъра, образуваше над града облак тъмна пара. По реката, сред течението й или край редица кейове, се трупаха много кораби — сякаш дървета в гора, те преплитаха един в друг своите мачти, въжета, платна и многоцветните си флагове, развявани от вятъра. Долитаха глухи хъркания, шум от железа и котли, звънтене на чукове и цялата тая врява бе заглушавана от тропота на многобройните коли, които сновяха насам-натам по кейовете.

— Бордо! — ми каза Виталис.

За дете, отрасло като мене, което досега беше виждало само бедните селца в областта Крьоз или няколко градчета, които случайно срещнахме по пътя, това бе приказно.

Спрях се, без да мисля, застанах неподвижен и се загледах пред мене, в далечината, наблизо, всякъде наоколо. Но скоро погледът ми се прикова в една точка — в реката и корабите по нея. И наистина там имаше някакво объркано движение, което будеше още по-силно любопитство, защото не разбирах нищо от него.

Кораби с разперени платна се спускаха по течението на реката, леко наклонени на едната си страна, други плаваха нагоре. Някои стояха неподвижни като острови, а някои се въртяха около себе си, без да се вижда какво ги кара да се въртят. А имаше и други, без мачти, без платна, но с комин, който бълваше в небето кълба дим — те се движеха бързо във всички посоки и оставяха след себе си по жълтеникавата вода бразди бяла пяна.

— Настъпва прилив — ми каза Виталис, като отговаряше, без да съм го питал, на моето учудване. — Има кораби, които пристигат в открито море след далечно плаване: те са изцапани и като ръждясали. Други напускат пристанището. Тези, които виждаш сред реката да се въртят сами около себе си, се отклоняват от котвите си така, че носът им да бъде към прилива. Тези, които сноват, покрити с облаци дим, са влекачи.

Колко необикновени за мене думи! Колко нови представи!

Когато стигнахме моста, който свързва Бастид с Бордо, Виталис не смогваше да отговори на една стотна от въпросите, които му задавах.

Никога досега не бяхме престоявали толкова дълго в градовете, които срещахме по пътя си, защото изискванията на нашето представление ни налагаха да играем всеки ден на различни места, за да имаме нова публика. С актьори като тези, които влизаха в състава на „трупата на именития синьор Виталис“, програмата наистина не можеше да бъде много разнообразна и след като изиграехме „Слугата на господин Добродушко“, „Смъртта на генерала“, „Правдата тържествува“, „Болният взема очистително“ и три или четири други пиеси, беше свършено — нашите актьори изчерпваха всичките си възможности. Налагаше се другаде да повтаряме „Болният взема очистително“ или „Правдата тържествува“ пред зрители, които не бяха гледали тези пиеси.

Но Бордо е голям град, дето публиката лесно се сменява: като се прехвърлим в друг квартал, имахме възможност да даваме по три-четири представления на ден, без да ни викат, както се случи в Каор:

— Все едно и също ли ще гледаме?

От Бордо трябваше да отидем в По. Нашият маршрут ни принуди да прекосим голямата пустиня, която се простира от вратите на Бордо до Пиренеите и се нарича Ландите.

Макар че не приличах вече напълно на мишлето от баснята, което се чудело, възхищавало или плашело от всичко, каквото види, още в началото на това пътуване изпаднах в заблуждение, което разсмя много господаря ми и стана причина да ме подиграва, докато стигнахме в По.

Напуснали бяхме Бордо преди седем или осем дни и след като вървяхме в началото по бреговете на Гарона, изоставихме реката в Лангон и тръгнахме по пътя за Мон дьо Марсан, който навлиза в пустинята. Нямаше вече лозя, нямаше ливади и овощни градини, а само борови гори и зеленика. Скоро къщи се срещаха по-нарядко и бяха по-бедни. После попаднахме сред безкрайна равнина, която се простираше пред нас, докъдето стига погледът, с леки възвишения. Нямаше посеви, нямаше гори: в далечината — сива пръст, а съвсем близо до нас, край пътя, покрит с кадифен мъх — суха зеленика и хилава жълтуга.

— Ето ландите — каза Виталис. — Предстои ни да изминем двадесет — двадесет и пет левги в тая пустиня. Стягай си краката.

Трябваше да си стягам не само краката, но и главата, и сърцето, защото, като върви по такъв път, който сякаш никога няма да свърши, човек е обзет от някаква непреодолима тъга.

Оттогава съм пътувал често по море и винаги когато се намирам сред океана, без да виждам никакво платно наоколо, чувствувам в себе си същата необяснима тъга, която ме обхваща в тая пустинна шир.

Както в океана, очите ни се плъзгаха до забуления в есенни мъгли хоризонт и виждахме само сивата равнина, която се простираше пред нас гладка и еднообразна.

Вървяхме. А погледнехме ли неволно наоколо, струваше ни се, че тъпчехме на едно място, защото гледката беше все една и съща — вечно зеленика, вечно жълтуга, вечно мъхове. После папрати, чиито гъвкави и подвижни листа се огъваха от вятъра, навеждаха се, пак се изправяха, люшкаха се като вълни.

Рядко прекосявахме някоя горичка. Но тия горички не веселяха погледа, както става обикновено. Те се състояха от борики, чиито клони бяха изсечени до върха. По стъблата им имаше дълбоки резки и от тия червени рани смолата им изтичаше на бели, превърнати в кристали сълзи. Когато вятърът извиеше клоните им, те свиреха така жално, сякаш стенеха самите клети, осакатени дървета и се оплакваха от раните си.

Виталис ми беше казал, че вечерта ще стигнем някакво село, където ще можем да преспим.

Но вечерта наближаваше, а по нищо не личеше, че селото е наблизо. Нямаше засети ниви, добитък не пасеше в ландите, а в далечината никакъв дим не показваше, че някъде има къща.

Бяха уморен от пътя, който бяхме изминали от сутринта, а се чувствувах още по-смазан и от някаква обща изнуреност. Това благословено село никога ли нямаше да се появи на края на тоя безкраен път?

Напразно отварях очи и се взирах в далечината — пред мене се разстилаха все ландите, вечните ланди, чиито храсти все повече и повече потъваха в гъстеещия мрак.

Надеждата, че скоро ще стигнем, ни беше накарала да ускорим хода и самият ми господар въпреки навика си да върви продължително се чувствуваше вече уморен и поиска да се спрем и да отпочинем малко край пътя.

Но вместо да седна до него, поисках да се изкача на един малък рид, обрасъл с жълтуга, който се издигаше наблизо, за да видя оттам дали не блещука някаква светлинка в равнината.

Повиках Капи да дойде с мене. Но и Капи беше уморен и си направи оглушки — така постъпваше винаги, когато не му се искаше да ме послуша.

— Страх ли те е? — попита Виталис.

Тези думи ме накараха да не настоявам и тръгнах сам да направя проучването си. Не исках да се излагам на шегите на господаря си, още повече, че никак не ме беше страх. Нощта бе настъпила, безлунна нощ, но с блещукащи звезди, които озаряваха небето и пръскаха светлина в леката мъгла, която погледът пронизваше.

Както вървях и се оглеждах наляво и надясно, забелязах, че мъгливата дрезгавина придава на предметите чудни очертания. Трябваше да се взре човек, за да познае гъсталаците, храстите жълтуга и най-вече няколко дръвчета, които издигаха тук-там сгърчените си стъбла и извитите си клони. Отдалеч тия гъсталаци, жълтугата и дръвчетата приличаха на живи същества от някакъв приказен свят.

Странно явление — сякаш с мрака и ландите се бяха преобразили, като че се бяха населили с тайнствени видения.

Хрумна ми, не зная как, че друг на мое място навярно би се уплашил от тия видения. В края на краищата това беше възможно, щом като Виталис ме запита дали ме е страх. Но като си задавах тоя въпрос, се уверявах, че не ме е страх.

Като се изкачвах по рида, жълтугата ставаше по-гъста, зелениката и папратите — по-високи. Те често надвишаваха главата ми и понякога трябваше да се провирам под тях.

Все пак бързо се изкачих на върха на това малко възвишение. Но напразно се взирах, не съзрях никаква светлинка. Погледът ми се губеше в мрака: виждах само смътни очертания, чудновати сенки, жълтуга, която сякаш протягаше към мене дългите си гъвкави ръце, храсти, които сякаш играеха.

Като не видях нищо, по което да личи, че наблизо има къща, ослушах се да доловя някакъв шум, мучене на крава, кучешки лай.

Стоях известно време, наострил слух, с притаен дъх, за да чувам по-добре, и изведнъж тръпки ме побиха — тишината на ландите ме уплаши. Боях се. От какво? Не знаех. От тишината навярно, от самотата, от мрака. Във всеки случай чувствувах, като че ме дебне някаква опасност.

В същия миг, като се огледах тревожно наоколо, съзрях в далечината някаква грамадна сянка, която се движеше бързо над жълтугата, и същевременно чух шумолене от леко докосвани клони.

Опитах се да си внуша, че страхът ме заблуждава и че онова, което смятам за сянка, е навярно някое дърво, което не съм забелязал в началото.

Но какъв беше тоя шум? Нямаше никакъв вятър.

Клонките, колкото и да са леки, не се люлеят сами, трябваше вятър да повее или някой да ги раздвижи.

Някой? О, не! Тази грамадна черна сянка, която идеше към мене, не може да бъде човек. Това беше някакво животно, което не познавах, или исполинска нощна птица, или пък грамаден паяк с четири тънки пипала, които се открояваха на бледото небе над храстите и папратите.

Положително беше само, че това животно с извънмерно дълги крака напредваше към мене с бързи скокове.

Навярно ме беше видяло и тичаше към мене.

Тази мисъл ми напомни, че трябва да бягам, обърнах се и се спуснах по склона, за да се върна при Виталис.

Но чудно нещо! На слизане вървях по-бавно, отколкото когато се изкачвах. Заплитах се в гъстата зеленика и в жълтугата, спъвах се, закачвах се, спирах се на всяка крачка.

Като се измъкнах от един храст, хвърлих поглед назад. Животното се бе приближило и ме настигаше.

За щастие в ландите нямаше вече храсти и можех да тичам по-бързо през тревите.

Но колкото и да бързах, животното вървеше по-бързо от мене. Нямаше вече защо да се обръщам, чувствувах го зад гърба си.

Не дишах вече, както бях задушен от страх и от лудия бяг. Все пак направих последно усилие и се строполих в краката на господаря си, а в това време трите кучета скочиха изведнъж и залаяха с всичка сила.

Промълвих само една дума и я повтарях несъзнателно:

— Животното! Животното!

Сред кучешкия лай изведнъж чух силен смях. В същото време господарят сложи ръка на рамото ми и ме накара да се обърна.

— Пак ти излезе глупавият — смееше се той. — Я погледни, ако не те е страх.

Смехът повече от думите му ме накара да се съвзема. Осмелих се да отворя очи и проследих с поглед ръката му.

Видението, което ми бе изкарало ума, се беше спряло и стоеше неподвижно на пътя.

Признавам, че отначало пак изпитах отвращение и ужас. Но не бях вече сред ландите, Виталис беше тук, кучетата около мене, не чувствувах вече тревогата на самотата и тишината.

Насърчен, аз вперих в него по-решителен поглед.

Животно ли беше? Човек ли беше?

Имаше тяло, глава и ръце на човек.

Козината, която го покриваше изцяло, и двете дълги сухи лапи, високи пет-шест стъпки, на които стоеше изправено, бяха на животно.

Макар че беше станало по-тъмно, различавах тия подробности, защото тая грамадна сянка се открояваше като силует върху небето, дето безброй звезди пръскаха бледа светлина.

Навярно още дълго щях да стоя нерешителен, да се чудя и мая, ако господарят ми не беше заговорил на видението.

— Можете ли да ми кажете дали има наблизо село? — запита той.

Значи беше човек, щом му говореха?

Но вместо отговор чух само някакъв смях, приличен на птичи крясък.

Значи беше животно?

Господарят ми продължи да разпитва, а това ми се стори съвсем безсмислено, защото всеки знае, че понякога животните разбират какво им казваме, но не могат да ни отговорят.

Колко се зачудих, когато животното каза, че наблизо нямало къщи, но имало някаква кошара, и ни предложи да ни заведе там!

Щом говореше, как можеше да има лапи?

Ако не се боях, щях да се приближа до него, за да видя какви бяха тия лапи. Но макар че не изглеждаше зло, нямах тая смелост — взех си раницата и тръгнах подир господаря, без да продумам.

— Виждаш ли сега от какво си се уплашил толкова много? — запита ме той по пътя.

— Да, но още не зная какво е. Има ли великани в тоя край?

— Да, когато се качат на кокили.

И ми обясни как хората в ландите, за да прегазят песъчливите и блатисти местности, без да затънат в тях до пояс, връзват на краката си две дълги тояги с по едно стреме.

— Ето как стават великани с чизми, високи седем левги, за страхливите деца!

Десета главаПред съда

Запазих приятен спомен от По. В тоя град почти никога не духа вятър. И понеже останахме там през зимата и прекарахме дните си по улиците, по площадите и в градините, ясно е, че такова предимство беше добре дошло за мене.

Но не тази причина реши, противно на нашите навици, дългия престой на едно и също място, а друга, с пълно право всесилна за моя господар — богатите сборове.

И наистина през цялата зима ни посещаваха деца, на които не дотегна нашата програма и никога не ни викаха:

— Все едно и също ли ще гледаме!

Повечето от тях бяха английски деца: пълни момченца с румени страни и красиви момиченца с големи нежни очи, хубави почти като очите на Долче. Тогава се научих да познавам разните английски сухи сладки, с които, преди да излязат от къщи, те грижливо си натъпкваха джобовете, а после щедро ги разпределяха между Добродушко, кучетата и мене.

Когато топлите дни възвестиха идването на пролетта, нашите зрители започнаха да намаляват и неведнъж след представление деца идваха да се ръкуват с Добродушко и Капи. Сбогуваха се. На следния ден нямаше вече да ги видим.

Скоро останахме сами на площадите и трябваше и ние да се замислим да напуснем алеите на Бас Плант и на Парка.

Една сутрин тръгнахме на път и скоро от погледа ни изчезнаха кулите Гастон Фебюс и Монтозе. Започнахме пак скитническия си живот, наслуки, по широките друмища.

Дълго време, не зная колко дни и седмици, вървяхме през долини, изкачвахме хълмове и оставяхме винаги вдясно синкавите върхове на Пиренеите, които приличаха на купчина облаци.

После една вечер стигнахме в голям град, разположен край една река, сред плодородна равнина. Къщите — повечето от тях много грозни — бяха построени с червени тухли. Улиците бяха настлани с остри камъчета, неудобни за нозете на пътници, които са изминавали по десет левги дневно.

Господарят ми каза, че сме в Тулуза и ще останем тук дълго време.

Както обикновено, първата ни грижа на следния ден бе да намерим удобни места за нашите представления. Намерихме доста, защото в Тулуза има много оживени места, особено в оная част на града, която е в съседство с Ботаническата градина. Там имаше хубава морава, засенчена с големи дървета, към която извеждат много булеварди, наричани там алеи. Настанихме се в една от тези ален и още при първите представления имахме многобройна публика.

За нещастие полицаят, който пазеше в тази алея, не хареса нашето появяване и било защото не обичаше кучета, било за да не му създадем неприятности в службата или по някаква друга причина, се опита да ни принуди да се махнем.

При нашето положение може би щеше да бъде по-разумно да отстъпим пред това насилие, тъй като борбата между бедни пътуващи актьори като нас и полицаите не е при равни условия. Но поради някакво временно настроение, което не му беше присъщо, моят почти винаги много търпелив господар не разсъди така.

Макар че беше само беден старец, който разиграваше обучени кучета — поне засега, — у него имаше гордост. Освен туй у него имаше и онова, което той наричаше чувство за собственото си право, с други думи, както сам ми обясни, убеждението, че трябва да бъде закрилян, когато не върши нищо против законите или полицейските наредби.

И той отказа да се подчини, когато полицаят поиска да ни изгони от нашата алея.

Когато искаше да сдържи гнева си, господарят ми имаше навик да се отнася с преувеличена италианска вежливост. Ако го чуехте как се изразява, бихте помислили, че се обръща към високопоставени личности.

— Дълбокоуважаемият представител на властта — отговори той на полицая със свалена шапка — може ли да ми покаже някой правилник на същата власт, с който да се забранява на незначителни улични комедианти като нас да упражняват нищожния си занаят на това обществено място?

Полицаят му отговори, че не трябва да спори, а да се подчини.

— Разбира се — възрази Виталис, — и аз съм на същото мнение и ви обещавам, че ще се подчиня на вашите заповеди веднага щом ми кажете въз основа на какви наредби ми ги давате.

Тоя ден полицаят ни обърна гръб, докато господарят ми, с шапка в ръка и дълбок поклон, го изпращаше с прекалено уважение.

Но на следния ден той пак дойде, прескочи въжената ограда на нашия театър и се втурна посред представлението.

— Трябва да сложите намордници на вашите кучета! — каза той грубо на Виталис.

— Да сложа намордници на кучетата си!

— Има полицейско нареждане. Трябва да го знаете.

Тъкмо играехме „Болният взема очистително“ и понеже това беше първото представление на тая пиеса в Тулуза, посетителите я следяха много внимателно.

Намесата на полицая предизвика ропот и възражения:

— Не прекъсвайте!

— Чакайте да свърши представлението!

Но с едно движение Виталис въдвори тишина.

Тогава той свали плъстената си шапка с такъв дълбок поздрав, че перата й пометоха пясъка, и с три почтителни поклона се приближи до полицая.

— Многоуважаемият представител на властта каза, че трябва да сложим намордници на актьорите си? — попита той.

— Да, сложете намордници на кучетата, и то колкото е възможно по-бързо.

— Да сложа намордници на Капи, Зербино и Долче! — извика Виталис, като се обръщаше повече към публиката, отколкото към полицая. — Но ваша милост не мисли какво говори. Как би могъл ученият лекар Капи, известен в целия свят, да даде на болния си лекарства, ако последният носи на муцуната си намордник? Позволете да забележа, синьор, че болният трябва да вземе очистителното през устата, за да произведе то своето действие. Доктор Капи никога не би си позволил да му предпише обратния път пред тази отбрана публика.

При тези думи избухна луд смях.

Ясно беше, че зрителите държаха страната на Виталис. Подиграваха се с полицая, а най-много ги забавляваха гримасите на Добродушко, който, застанал зад „представителя на властта“, се кривеше зад гърба му, скръстваше ръце като него, слагаше юмрук на хълбока и отмяташе глава назад, като се кълчеше и чумереше много смешно.

Ядосан от смеха на зрителите, раздразнен от речта на Виталис, полицаят, който не изглеждаше търпелив човек, изведнъж се обърна.

Но тогава той видя маймунката, която стоеше с юмрук на хълбока като самохвалко. Няколко секунди човекът и животното стояха един срещу друг и се гледаха, сякаш искаха да разберат кой от двамата пръв ще сведе поглед.

Избухна нов, силен и неудържим смях, който сложи край на тая сцена.

— Ако утре вашите кучета не са с намордници — викна полицаят, като ни заплаши с юмрук, — ще ви съставя акт, да знаете!

— До утре, синьор — каза Виталис, — до утре.

И докато полицаят бързо се отдалечаваше, Виталис го изпращаше с дълбок поклон. После представлението продължи.

Мислех, че господарят ми ще купи намордници на кучетата, но той не направи нищо и вечерта измина, без дори да спомене за разпрата си с полицая. Тогава аз се осмелих да му напомня за това.

— Ако не искате Капи да счупи намордника си утре по време на представлението — казах му аз, — мисля, че ще бъде по-добре да му го сложите още сега. Може да свикне с него, ако го наглеждате.

— Да не мислиш, че ще им сложа железни намордници?

— Хм, струва ми се, че полицаят няма намерение да ни остави намира!

— Бъди спокоен, утре ще уредя всичко така, че полицаят няма да може да ми състави акт, а същевременно и възпитаниците ми няма да пострадат. Пък добре е и зрителите да се позабавляват. Този полицай ще ни донесе доста добри суми. Той ще играе, без да подозира, комична роля в пиесата, която ще приготвя за него. Това ще поразнообрази нашия репертоар, без да прекалим. Затова ти ще отидеш утре на площада сам с Добродушко. Ще опънеш въжетата, ще изсвириш няколко парчета на арфа, а когато се съберат достатъчно зрители и полицаят дойде, ще се явя аз с кучетата. Тогава именно ще започне комедията.

Тая работа не ми харесваше.

Никак не ми се искаше да отида сам и да подготвя по този начин нашето представление. Но бях започнал да опознавам господаря си и знаех кога мога да му възразя. Явно беше, че при сегашните условия нямаше никаква вероятност да го убедя да се откаже от малката сцена, на която разчиташе, и реших да се подчиня.

На следния ден отидох на нашето обикновено място и опънах въжетата. Едва изсвирих няколко такта и от всички страни се стекоха зрители и се струпаха около мястото, което бях оградил.

В последно време, особено през престоя ни в По, господарят ме учеше на арфа и започнах да свиря не много лошо няколко парчета, които бях научил от него. Между тях имаше и една неаполитанска канцонета5, която пеех, като си съпровождах сам, и винаги ми ръкопляскаха на нея.

Вече се чувствувах достатъчно артист, с други думи, бях склонен да вярвам, когато трупата ни имаше успех, че този успех се дължи на моята дарба. Ала тоя ден бях достатъчно умен да разбера, че не за моята канцонета се натискаше публиката около нашите въжета.

Ония, които бяха присъствували снощи на разпрата с полицая, бяха дошли пак и бяха довели със себе си приятели. В Тулуза не обичат твърде полицаите и бяха любопитни да видят как ще се справи старият италианец. Макар че Виталис беше казал само „До утре, синьор“, всички разбраха, че определената среща предвещава голямо представление, на което ще имат възможност да се смеят и позабавляват за сметка на несръчния и досаден полицай.

Затова имаше и такава навалица.

Като ме видяха сам с Добродушно, мнозина тревожно ме прекъсваха, за да ме попитат ще дойде ли италианецът.

— Скоро ще дойде.

И продължавах своята канцонета.

Дойде не господарят, а полицаят. Добродушно пръв го забеляза и веднага сложи ръка на хълбока си, отметна глава назад и започна да се разхожда насам-нататък около мене, изпънат като струна, със смешно достойнство.

Публиката се заля от смях и му ръкопляска на няколко пъти.

Полицаят се смути и ми хвърли яростен поглед.

Разбира се, това удвои смеха на публиката.

И на мене ми се искаше да се смея, но бях и много неспокоен. Как щеше да свърши всичко това? Когато Виталис беше тук, той отговаряше на полицая. Но аз бях сам и да си призная, не знаех как щях да се справя, ако ми заговореше.

Лицето на полицая ме отчайваше. Той беше наистина страшен, извън себе си от яд. Разхождаше се пред въжетата и като минаваше край мене, така ме поглеждаше през рамо, че ме караше да се боя от лош край.

Добродушко, който не разбираше сериозността на положението, се забавляваше с държанието на полицая. Той също се разхождаше покрай въжето, но отвътре, докато полицаят се разхождаше отвън, и като минаваше край мене, и той ме поглеждаше през рамото си, но така смешно, че зрителите се превиваха два пъти повече от смях.

Не исках да изкарам из търпение полицая и повиках Добродушко. Но той никак не беше разположен да ме слуша — играта го забавляваше, той продължи разходката си тичешком и ми се изплъзваше, когато посегнех да го уловя.

Не зная как стана това, но полицаят, навярно заслепен от гняв, си въобрази, че аз насъсквам маймуната, и бързо прекрачи въжето.

С два скока той налетя върху мене и ме повали с една плесница.

Когато се изправих и отворих очи, Виталис, дошъл кой знае как, стоеше между мене и полицая и го държеше за китката.

— Забранявам ви да биете детето — каза той. — Това, което извършихте, е подлост.

Полицаят поиска да си освободи ръката, но Виталис я стисна по-здраво.

И няколко секунди двамата мъже се гледаха в лицето очи в очи.

Полицаят бе побеснял от яд.

Господарят ми беше величествен в своето благородство. Държеше високо хубавата си глава, окръжена с бели коси, лицето му изразяваше възмущение и превъзходство.

Стори ми се, че само от погледа му полицаят ще потъне вдън земята, такова нещо не се случи: със силно движение си измъкна ръката, пипна господаря ми за яката и го блъсна грубо пред себе си.

Възмутен, Виталис се изправи и като дигна дясната си ръка, удари силно полицая по китката, за да се освободи.

— Какво искате от нас? — попита Виталис.

— Арестувам ви. Елате с мене в участъка.

— За да постигнете целта си, не беше нужно да биете това дете — отвърна Виталис.

— Без приказки, вървете с мене!

Виталис бе възвърнал цялото си хладнокръвие. Той не възрази, а се обърна към мене.

— Прибери се в странноприемницата — каза ми той — и стой там с кучетата. Ще ти съобщя по някого какво е станало с мене.

Не можа да каже нищо друго — полицаят го повлече.

Така завърши това представление, което господарят ми искаше да направи весело, а то завърши толкова тъжно.

Кучетата понечиха да тръгнат след господаря си, но Виталис им заповяда да останат при мене и понеже бяха свикнали да се подчиняват, върнаха се обратно. Едва сега забелязах, че са с намордници, но не железни или телени — те носеха чисто и просто копринена панделка, вързана на пеперуда около муцуната им. Капи, който беше бял, имаше червена панделка. Зербино, който беше черен, имаше бяла панделка. Долче, която беше сива, имаше синя панделка. Театрални намордници!

Публиката бързо се разпръсна. Бяха останали само няколко души и спореха върху това, което току-що беше станало.

— Старецът имаше право.

— Не, нямаше.

— А защо полицаят удари детето, което нищо не му каза и нищо не му направи?

— Лоша работа! Старецът няма да се отърве без затвор, ако полицаят каже, че е оказана съпротива.

Прибрах се в странноприемницата много натъжен и твърде неспокоен.

Минало беше времето, когато се плашех от Виталис. Всъщност това време трая само няколко часа. Доста бързо се привързах към него, искрено го обикнах и тази обич растеше всеки ден. Водехме един и същ живот, вечно заедно от сутрин до вечер, а често и от вечер до сутрин, когато спяхме на една и съща сламена постеля. Баща не се грижи така за детето си, както той се грижеше за мене. Научи ме да чета, да пея, да пиша, да смятам. През дългите ни пътешествия винаги използуваше времето и ме учеше ту на това, ту на онова, според случая или обстоятелствата. При големите студове делеше с мене завивките си. При силен пек винаги ми помагаше да нося част от багажа и вещите, с които бях натоварен. На масата, или по-точно, когато ядяхме, защото рядко се хранехме на маса, никога не ми оставяше лошото парче, за да вземе по-доброто — напротив, делеше ни по равно и доброто, и лошото. Наистина понякога ми дръпваше ушите или ме плесваше по врата, но тия дребни наказания не ме караха да забравя неговите грижи, добрите думи и голямата нежност, с която се отнасяше към мене, откакто бяхме заедно. Обичаше ме, и аз го обичах.

И тая раздяла ме засегна болезнено.

Кога ли щяхме да се видим пак?

Споменаха затвор. За колко време можеха да го затворят? Какво щях да правя през това време? Как щях да живея? От какво?

Господарят ми носеше обикновено парите със себе си, а нема време да ми даде нищо, преди да го отведе полицаят.

Имах само няколко су в джоба си. Щяха ли да стигнат, за да се изхраним всички — Добродушко, кучетата и аз?

Така прекарах два дни в тревога, без да смея да изляза от двора на странноприемницата, и се занимавах с Добродушко и кучетата — всички изглеждаха тъжни и неспокойни.

Най-после, на третия ден, едни човек ми донесе писмо от Виталис.

В писмото си господарят ми пишеше, че го задържали в затвора, за да го изправят идната събота пред съда с обвинение за съпротивление на представител на властта и за насилие над личността му.

„Увлякох се в гнева си — добавяше той — и направих голяма грешка, която може да ми струва скъпо. Ела в съда. Ще извлечеш добра поука.“

После следваха съвети какво да правя. Накрая ме целуваше и ми поръчваше да погаля вместо него Капи, Добродушко, Долче и Зербино.

Докато четях писмото, Капи, застанал между краката ми, беше дигнал муцунката си над него, душеше го, сумтеше и въртенето на опашката му показваше, че той бездруго познаваше по мириса, че тази хартия е минала през ръцете на господаря му. От три дни за пръв път беше оживен и радостен.

Разпитах и ми казаха, че съдебното заседание започва в десет часа. В събота в девет часа застанах пред вратата и пръв влязох в залата. Малко по малко тя се изпълни — познах мнозина, които бяха присъствували на случката с полицая.

Не знаех какво е съд и правосъдие, но несъзнателно страшно се боях от тях. Струваше ми се, макар че съдеха господаря ми, а не мене, че аз съм в опасност. Сгуших се зад една голяма печка, притиснах се до стената и се свих колкото се може повече.

Не съдиха най-напред господаря ми, а разни други хора, които бяха крали, бяха се били — всички казваха, че са невинни и почти всички бяха осъдени. Най-после Виталис влезе и седна между двама стражари на пейката, където всички тия хора бяха седели преди него.

За какво говориха най-напред, какво го разпитваха, какво отговори той, не зная. Бях много развълнуван, за да слушам или поне за да мога да разбера. Прочее и през ум не ми минаваше да слушам, само гледах. Гледах господаря си, който стоеше прав, отметнал назад хубавата си бяла коса, застанал като посрамен и измъчен човек. Гледах съдията, който го разпитваше.

— И така — каза той, — признавате ли, че сте нанесли удари на полицая, който ви е задържал?

— Не удари, господин председателю, а само един удар, за да се освободя от него. Когато дойдох на мястото, дето трябваше да се състои нашето представление, видях полицаят да удря плесница на детето, което ме придружаваше.

— Детето не е ваше, нали?

— Не, господин председателю, но го обичам като свой собствен син. Когато видях, че го бият, гневът ме заслепи, сграбчих бързо ръката на полицая и му попречих да го удари пак.

— А вие самият ударихте полицая, нали?

— С други думи, когато той ме хвана за яката, забравих кой е човекът, който се нахвърля върху мене, или по-скоро видях в него само човека, а не представителя на властта, и несъзнателно, без да искам, се увлякох.

— На вашата възраст човек не трябва да се увлича.

— Човек изобщо не трябва да се увлича. За нещастие не винаги постъпваме както трябва, днес чувствувам много добре това.

— Да чуем полицая.

Полицаят разказа случая, както беше, но наблегна повече на начина, по който се бяха подиграли с личността му, с гласа, с движенията му, отколкото на удара, който беше получил.

През време на тези показания Виталис, вместо да слуша внимателно, оглеждаше цялата зала. Разбрах, че ме търси. Тогава се реших да се измъкна от убежището си и като се проврях между любопитните, стигнах първия ред.

Той ме забеляза и тъжното му лице светна. Почувствувах, че му е приятно да ме види, и очите ми неволно се наляха със сълзи.

— Това ли е всичко, което имате да кажете за свое оправдание? — попита най-после председателят.

— За себе си няма какво да добавя, но за детето, което обичам нежно и което ще остане само, за него прося снизхождението на съда и го моля да ни остави разделени колкото се може по-кратко време.

Мислех, че ще освободят господаря ми. Но не стана така.

Друг съдия говори няколко минути. После председателят обяви важно, че именуваният Виталис, обвинен в оскърбление и насилие над представител на полицията, се осъжда на два месеца затвор и сто франка глоба.

Два месеца затвор!

През сълзи видях как вратата, през която бе влязъл Виталис, се отвори. Той тръгна след един стражар и вратата пак се затвори.

Два месеца раздяла!

Къде да ида?

Единадесета главаНа кораб

Когато се прибрах в странноприемницата със свито сърце и зачервени очи, видях на дворната врата стопанина, който ме изгледа продължително.

Щях да отмина, за да отида при кучетата, но той ме спря.

— Е? — попита ме той. — Какво става с господаря ти?

— Осъдиха го.

— Колко?

— Два месеца затвор.

— И каква глоба?

— Сто франка.

— Два месеца, сто франка! — повтори той три-четири пъти.

Исках да продължа пътя си, но той пак ме спря.

— А какво мислиш да правиш през тия два месеца?

— Не зная, господине.

— Хм! Не знаеш! Надявам се, че имаш пари, за да живееш и да храниш животните си?

— Не, господине.

— Тогава разчиташ на мен, че ще ви държа тук?

— О, не, господине! На никого не разчитам.

Това беше самата истина — на никого не разчитах.

— Да, момчето ми, ти имаш право! — продължи стопанинът. — Господарят ти ми дължи вече много пари и не мога да те държа два месеца на вяра, без да зная дали накрая ще ми се заплати. Трябва да си вървите оттук.

— Да си вървя? Но къде да отида, господине?

— Това не е моя работа: не съм ти баща, не съм ти и господар. Защо да те държа?

За миг се вцепених. Какво да кажа? Човекът имаше право. Защо да ме държи при себе си? За него бях само пречка и товар.

— Хайде, момчето ми, вземи си кучетата и маймуната и да те няма. Разбира се, ще ми оставиш раницата на господаря си. Когато излезе от затвора, той ще дойде да си я потърси и тогава ще си уредим сметките.

Тези думи ми навяха една мисъл и реших, че съм намерил начин да остана в странноприемницата.

— Щом сте уверен, че тогава ще си уредите сметките, нека остана, докато той дойде. Ще прибавите моите разходи към сметката на господаря ми.

— Така ли мислиш, момчето ми? Твоят господар ще може да ми плати за няколко дни, но за два месеца е трудна работа.

— Ще ям толкова малко, колкото ми дадете.

— А животните ти? Не, трябва да си вървиш! Ще си намериш работа и ще си изкарваш хляба по селата.

— Но къде ще ме намери господарят, когато излезе от затвора? Той ще ме потърси тук, господине.

— Тогава ще се върнеш. А сега върви се поразходи два месеца в околностите, в градовете с минерални бани. В Баньер, в Котре, в Люз. Там се печелят пари.

— Ами ако господарят ми пише?

— Ще ти запазя писмото.

— Но като не му отговоря?

— Ех, дотягаш ми вече. Казах ти да си вървиш. Трябва да се махнеш оттук колкото се може по-бързо! Давам ти пет минути да се приготвиш. Ако те намеря тук, като се върна в двора, ще се разправяш с мене.

Разбрах много добре, че всякакво настояване беше излишно. Както казваше стопанинът, „трябваше да се махна оттук“. Влязох в конюшнята, отвързах кучетата и Добродушко, закопчах раницата, надянах през рамо ремъка на арфата и излязох от странноприемницата.

Стопанинът стоеше на вратата, за да ме следи.

Бързах да изляза от града, защото кучетата ми нямаха намордници. Какво щях да отговоря, ако ме срещнеше някой полицай? Че нямам пари да им купя намордници ли? Това беше самата истина, защото, като си преброих парите, в джоба ми оставаха само единадесет су, а те не бяха достатъчни за такава покупка. Нямаше ли да арестува и мене? Господарят ми в затвора, аз също — какво щеше да стане с кучетата и с Добродушко? Станал бях директор на трупа, глава на семейство, аз, детето без семейство, и съзнавах своята отговорност.

Както вървяхме бързо, кучетата дигаха глава към мене и ме поглеждаха така, че нямаше нужда от думи, за да ги разбера — бяха гладни.

Добродушко, който седеше отзад, на раницата, от време на време ми дръпваше ухото, за да ме накара да се обърна към него. Тогава си търкаше корема с движение, не по-малко изразително от погледа на кучетата.

И аз можех да говоря за глада си, защото не бях ял повече от тях, но каква полза?

Моите единадесет су не можеха да ни стигнат за обед и вечеря. Трябваше да се задоволим само с едно ядене — по средата на деня, — за да хване място за две.

Странноприемницата, в която живеехме и отдето ни изгониха, се намираше в предградието Сен Мишел, на пътя за Монпелие, и, разбира се, аз тръгнах по тоя път.

В бързината да избягам от град, където можех да срещна полицаи, нямах време да се запитам накъде водят пътищата. Исках само да ме отведат далече от Тулуза — за другото ме беше малко грижа. Безразлично ми беше в кой край ще отида — навсякъде щяха да ни искат пари за храна и за пренощуване. Пък и въпросът за преспиването не беше много важен. Беше топло и можехме да спим на открито, на завет под някой храст или край някоя стена.

Но храната?

Мисля, че вървяхме близо два часа, без да посмея да се спра — кучетата ме гледаха все по-умолително и по-умолително, а Добродушко ми дърпаше ухото и си търкаше все по-силно корема.

Най-после реших, че сме достатъчно далеч от Тулуза и няма от какво да се боим или поне, че мога да кажа, че ще сложа намордници на кучетата утре, ако поискат да направя това, и влязох в първата хлебарница, която ми се изпречи на пътя.

Поисках ливра6 и половина хляб.

— Вземете един хляб от две ливри — ми каза хлебарката. — За вашата менажерия няма да е много. Трябва добре да ги храните, горките животни!

Разбира се, един хляб от две ливри не беше много за нас, защото, като изключим Добродушко, който ядеше малко, на всеки се падаше само по половин ливра, но беше много за кесията ми.

Хлябът тогава струваше пет су ливрата и ако вземех две ливри, трябваше да платя десет су, така че от моите единадесет су щяха да ми останат пет сантима.

Не намерих за разумно да си позволя такава голяма разточителност, преди да съм обезпечил утрешния ден. Ако купех само ливра и половина хляб, за което трябваше да заплатя седем су и три сантима, за утре щяха да ми останат три су и два сантима, с други думи — колкото да не умрем от глад, докато ни се удаде случай да спечелим някоя пара.

Бърже пресметнах и казах на хлебарката колкото може по-уверено, че ливра и половина хляб ми са напълно достатъчни, и я помолих да не ми реже повече.

— Добре, добре — отвърна тя.

И от един хубав хляб от шест ливри, който положително бихме изяли цял-целеничък, тя ми отряза, колкото исках, и го сложи на везните, като ги чукна леко.

— Малко повечко — каза тя, — за два сантима.

И прибра моите осем су в чекмеджето си.

Виждал съм доста хора да се отказват от сантимите, които им връщат, защото не им трябвали. Аз не бих се отказал от двата сантима, които тя ми дължеше. Но не посмях да си ги поискам и излязох, без да кажа нито дума, стиснал здраво хляба под мишница.

Кучетата скачаха радостни около мене, а Добродушко ми дърпаше косите и леко скимтеше.

Не отидохме много далече.

При първото дърво край пътя опрях арфата на дънера му и се излегнах на тревата. Кучетата насядаха срещу мене — Капи в средата, Долче от едната му страна, Зербино от другата. Добродушко, който не беше уморен, остана прав, за да бъде готов да грабне залците, които му харесат.

Не беше лесно да се раздели хлябът. Нарязах го, доколкото можех, на пет равни части и за да не се пилее хлябът, раздадох го на малки резени. Всеки получи поред своя дял, сякаш се хранехме на бака.

Добродушко, който ядеше по-малко от нас, се чувствуваше най-облагодетелствуван — той беше сит, а ние бяхме още гладни. Взех три парчета от неговия хляб и ги скътах в раницата, за да ги дам по-късно на кучетата. После, тъй като оставаха още три парчета, всеки от нас получи по едно. То беше същевременно и нашата добавка, и сладкото ни.

Макар че нашето угощение не беше от тези, които предразполагат към речи, стори ми се, че е дошъл моментът да отправя няколко думи към другарите си. Смятах се, разбира се, за техен началник, но не мислех, че стоя много по-високо от тях, за да бъда освободен от задължението да им съобщя в какво тежко положение се намирахме.

Капи навярно бе отгатнал моето намерение, защото впери в мене големите си умни и любещи очи.

— Да, приятелю Капи — започнах аз, — да, приятели Долче, Зербино и Добродушко, да, мои скъпи другари, имам да ви съобщя лоша вест: нашият господар ни е отнет за два месеца.

— Ау! — изскимтя Капи.

— Това е много неприятно за него, а също и за нас. Живеехме благодарение на него и докато го няма, ще изпаднем в ужасно положение. Нямаме пари.

При тази дума, която знаеше отлично, Капи се изправи на задните си лапи и започна да обикаля в кръг, сякаш събираше пари от „почитаемата публика“.

— Да даваме представления ли искаш? — продължих аз. — Съветът, разбира се, е добър, но ще имаме ли събирания? Там е въпросът. Ако не успеем, предупреждавам ви, че цялото ни състояние е само три су. Значи ще трябва да гладуваме. При тези обстоятелства, надявам се, че ще разберете трудността на положението, ще вложите целия си ум в служба на общото благо. Искам от вас послушание, въздържаност и смелост. Да сплотим редовете си и разчитайте на мене, както аз разчитам на вас.

Не смея да твърдя, че моите другари разбраха цялата красота на моята случайна реч, но те положително почувствуваха главните мисли. Те знаеха по отсъствието на нашия господар, че се е случило нещо сериозно и чакаха от мене обяснение. Ако не разбраха всичко, което им казах, бяха попе доволни от обноската ми към тях и изразиха своето задоволство с вниманието си.

Като казвам внимание, говоря само за кучетата, защото за Добродушко беше невъзможно да се съсредоточи дълго време върху едно и също нещо. През първата част на моята реч той ме слуша с израз на най-живо любопитство. Но след двадесетина думи скочи на дървото, което ни пазеше сянка, и започна да се забавлява — люлееше се, като се мяташе от клон на клон. Ако Капи ми беше нанесъл такава обида, положително щях да се засегна, но от Добродушко можеше да се очаква всичко. Той беше лекомислен, празна глава, пък и в края на краищата беше напълно естествено да му се прииска да се позабавлява малко.

Признавам, че и аз на драго сърце бих постъпил като него и бих се полюлял с удоволствие. Но важността и достойнството на моята служба не ми позволяваха вече такива развлечения.

Подир кратка почивка дадох знак за тръгване. Трябваше да спечелим за пренощуване или поне за утрешната закуска, ако, както беше вероятно, спестим, като нощуваме на открито.

След като вървяхме около един час, съгледахме някакво село, което ми се видя удобно, за да изпълня намеренията си.

Отдалече то изглеждаше доста бедно и следователно сборът щеше да бъде много оскъден, но нямаше защо да се отчайвам от това. Не бях придирчив по отношение на сбора, а си и казвах, че колкото по-малко е селото, толкова по-малка е вероятността да срещнем там полицаи.

Приготвих артистите си и в колкото се може по-добър ред влязохме в селото. За съжаление липсваше ни флейтата на Виталис и неговата внушителна външност, която като външността на полкови барабанчик начело на полка винаги привличаше погледите. Не бях висок и с изразително лице като него. Напротив, бях много дребен, слабичък и на лицето ми навярно бе изписана повече уплаха, отколкото самоувереност.

Както вървяхме, поглеждах наляво и надясно, за да видя какво впечатление правехме. Слабо. Хората дигаха глава, после я навеждаха и никой не тръгваше подире ни.

Като стигнахме на един малък площад, сред който имаше чешма, засенчена от платани, взех арфата и засвирих валс. Музиката беше весела, пръстите ми се движеха леко, но на сърцето ми беше тежко и ми се струваше, че нося на плещите си много тежък товар.

Казах на Зербино и на Долче да играят валс. Те веднага ме послушаха и започнаха да се въртят в такт.

Но никой не се помръдна да дойде да ни погледа, а по праговете на къщите виждах жени, които плетяха или разговаряха.

Продължих да свиря. Зербино и Долче продължиха да играят.

Може би някой щеше да се реши да се приближи към нас. Дойдеше ли един, щеше да дойде и друг, щяха да се съберат десет, двадесет души.

Но напразно свирех, Зербино и Долче напразно се въртяха. Хората не идваха. Дори не ни поглеждаха вече.

Просто да се отчаеш.

Но аз не се отчайвах и свирех още по-силно, дрънках до скъсване струните на арфата.

Изведнъж едно детенце, толкова малко, че ми се стори като едва проходило, напусна прага на къщата и се запъти към нас.

Майка му навярно щеше да го последва, после, след майката — някоя нейна приятелка и щяхме да имаме публика, а след това и сбор.

Свирех по-тихо, за да не уплаша детето, а да го привлека.

Разперило ръчички, то се полюшваше на крачката си и бавно се приближаваше.

То идеше, идеше, още няколко крачки и щеше да бъде при нас.

Майката дигна глава, изненадана навярно и разтревожена, че не е до нея.

Забеляза го веднага. Но вместо да изтича след него, както се надявах, само го повика и послушното дете се върна при нея.

Може би тия хора не обичаха танца. Най-сетне всичко беше възможно.

Заповядах на Зербино и Долче да легнат и запях своята канцонета. И навярно никога не бях я пял с такова усърдие.

Започвах втория куплет, когато видях човек с палто и с плъстена шапка на главата да се отправя към нас. Най-после! Запях с по-голямо увлечение.

— Хей! — викна той. — Какво правиш тук, нехранимайко такъв?

Млъкнах, слисан от тоя въпрос, и го гледах със зинала уста как се приближава към мене.

— Е, ще отговаряш ли? — каза той.

— Виждате, господине — пея.

— Имаш ли разрешение да пееш на площада в нашата община?

— Не, господине…

— Обирай си крушите тогава, ако не искаш да ти съставя акт.

— Но, господине…

— Наричай ме господин пъдар и да те няма, просяк такъв!

Пъдар! Знаех от случая с моя господар какво значи да се противиш на полицаи и на пъдари.

Не чаках да ми повтори заповедта. „Обрах си крушите“, както той ми заповяда, и бързо тръгнах по пътя, по който бях дошъл.

Просяк! Но това не беше вярно. Не бях просил: бях пял, бях свирил, това ми беше работата. Какво лошо бях направил?

След пет минути излязох от това негостоприемно, но добре пазено село.

Кучетата вървяха след мен, навели глава и умърлушени — навярно бяха разбрали, че ни се е случила неприятност.

От време на време Капи ме изпреварваше, обръщаше се към мене и ме гледаше любопитно с умните си очи. Всеки друг на негово място би ме запитал, но Капи беше много добре възпитано, много дисциплинирано куче, за да си позволи нескромен въпрос Показваше само любопитството си и виждах как челюстите му трепереха от усилията, които правеше, да не залае.

Когато се отдалечихме достатъчно и нямаше вече опасност от груба намеса на пъдаря, направих знак с ръка и трите кучета веднага се наредиха в кръг около мене — Капи стоеше в средата, неподвижен, вперил поглед в мене.

Време беше да им дам обяснението, което очакваха.

— Нямаме разрешение да играем — казах аз — и ни изпъдиха.

— Ами тогава? — запита Капи с мръдване на глава.

— Тогава ще спим на открито, къде да е, без да вечеряме.

При думите „без да вечеряме“ всички изръмжаха. Показах им трите су.

— Знаете, че това са последните ни пари. Ако похарчим нашите три су тая вечер, утре няма да имаме какво да ядем, а понеже днес ядохме, мисля, че е разумно да помислим за утрешния ден.

И прибрах трите су в джоба си.

Капи и Долче наведоха примирени глава, но Зербино, който не винаги беше послушен, а на това отгоре беше и лаком, продължи да ръмжи.

След като го изгледах строго, без да успея да го накарам да млъкне, обърнах се към Капи.

— Обясни на Зербино това, което той, изглежда, не иска да разбере — казах му аз. — Трябва да се лишим от второ ядене днес, ако искаме да ядем веднъж утре.

Капи перна веднага другаря си с лапа и между двамата се завърза спор.

Не мислете, че думата „спор“ е неуместна, понеже се отнася за две животни. Положително е, че всички животни наистина имат свой собствен език. Ако сте живели в къща, по чиито корнизи или прозорци лястовиците са си свили гнезда, навярно сте убедени, че тия птици не чирикат просто някакъв музикален напев, когато призори така оживено бъбрят помежду си. Те държат истински речи, разискват важни работи или си разменят нежни думи. А мравките от един и същ мравуняк, когато се срещат по някоя пътечка и си търкат пипалцата едно о друго, какво мислите, че правят, ако не допускате, че споделят нещо, което ги засяга? А кучетата — те не само знаят да говорят, но знаят и да четат. Вижте ги с муцуната нагоре или с наведена глава как душат земята или миришат камъните и храстите. Изведнъж те се спират пред кичур трева или пред някоя стена и стоят там известно време. Ние не виждаме нищо по тая стена, докато кучето чете там най-различни любопитни неща, написани с тайнствени букви, които ние дори не забелязваме.

Не зная какво каза Капи на Зербино, защото ако кучетата разбират езика на хората, хората не разбират езика на кучетата. Видях само, че Зербино не вземаше от дума и настояваше трите су да бъдат похарчени веднага. Трябваше Капи да се разсърди и чак когато си показа зъбите, Зербино, който не беше много смел, млъкна.

След като разреших по този начин въпроса с вечерята, оставаше да помисля за нощуването.

За щастие времето беше хубаво, денят топъл и да се спи на открито по това време не беше много опасно. Трябваше само да се настаним така, че да се скрием от вълците, ако имаше вълци в тоя край, и от нещо, което ми изглеждаше много по-опасно — от пъдарите, тъй като хората бяха още по-опасни за нас.

Оставаше ни само да вървим напред по белия път, докато намерим убежище.

Така и направихме.

Пътят се виеше напред, километрите се редяха един след друг и последните розови лъчи на залязващото слънце бяха вече угаснали на небето, а ние още не бяхме намерили убежище. Все трябваше да се намери някакъв изход.

Когато се реших да спрем, за да пренощуваме, се намирахме в гора, прорязана тук-таме от голи места, сред които се издигаха гранитни скали. Мястото беше много тъжно, много пусто, но нямахме по-добър избор и помислих, че сред тия гранитни скали ще намерим място да се скрием от нощния хлад. Казвам „да се скрием“, защото говоря за Добродушко и за себе си, тъй като не се безпокоях много за кучетата. Те можеха да спят навън, без да има опасност от настинка. Но към себе си трябваше да бъда внимателен, защото съзнавах своята отговорност. Какво би станало с трупата ми, ако се разболеех? А какво би станало с мене самия, ако се разболееше Добродушко и трябваше да се грижа за него?

Отбихме се от пътя и навлязохме сред камъни. Скоро видях грамадна гранитна скала, наклонена така, че образуваше нещо като пещера в основата си и стряха на върха. В тая пещера ветровете бяха струпали дебел пласт сухи борови иглички. Не можехме и да се надяваме на по-добро — постеля, за да се излегнем, и стряха над главата ни. Липсваше ни само парче хляб за вечеря, но не биваше да мислим за това. Нали и поговорката казва: „Сънят е храна“?

Преди да си легнем, обясних на Капи, че разчитам на него да ни пази и доброто куче, вместо да си легне с нас на боровите иглички, остана вън от нашето убежище на стража. Можех да бъда спокоен, знаех, че никой нямаше да се приближи, без да бъда предупреден.

Но макар че бях спокоен в това отношение, не заспах веднага щом се проснах на боровите иглички с Добродушко, завит до мене с дрехата ми, и Зербино и Долче, сврели се в кръг в краката ми. Неспокойствието ми беше по-голямо от умората.

Денят, първият ден от нашето пътуване, беше лош. Какъв ли щеше да бъде утрешният ден? Гладен бях, жаден бях, а имах три су. Напразно ги обръщах несъзнателно в джоба си, не се увеличаваха: едно, две, три, все толкова си оставаха.

Как да изхраня трупата си, как да изхраня себе си, ако не мога утре или следващите дни да давам представления? Намордници, разрешение да пея — отде да ги взема? Трябваше ли да умрем всички от глад, някъде в някоя гора, под някой храст?

И както обмислях тия тъжни въпроси, гледах звездите, които блестяха над мене в мрачното небе. Не полъхваше никакъв ветрец. Пълна тишина — не шумваха листата, не се обаждаше птица, не трополеше каруца по пътя. Додето стигаше погледът ми в синкавата глъбина — пустота. Колко бяхме самотни и изоставени!

Усетих, че очите ми се наливат със сълзи, после изведнъж заплаках: бедната мама Барберен, бедният Виталис!

Лежах по корем и плачех неудържимо в двете си шепи, когато усетих топъл лъх по косите си. Обърнах се веднага и голям и топъл език ме лизна нежно по лицето. Капи! Чул ме, че плача, и дошъл да ме утеши, както беше идвал вече да ме подкрепи през първата нощ на нашето пътуване.

Прегърнах го с две ръце през шията и го целунах по влажната муцуна. Тогава той изскимтя леко два-три пъти и ми се стори, че плачеше заедно с мене.

Когато се събудих, беше съвсем светло и Капи, седнал пред мене, ме гледаше. Птички пееха в шумака. Далече, много далече, биеше камбана. Слънцето се беше издигнало вече високо на небето и галеше с топлите си живителни лъчи както тялото, така и сърцето.

Бързо се натъкмихме и тръгнахме натам, отдето долиташе камбанният звън. Там имаше село, там имаше навярно хлебар. Когато си легнеш, без да обядваш и вечеряш, гладът се обажда рано-рано.

Бях решил — ще похарча трите су, пък после ще видим.

Като стигнахме в селото, нямаше защо да питам къде е хлебарницата. Нашият нос ни заведе право там.

Моето обоняние беше почти така остро като на кучетата и отдалече почувствувах приятната миризма на хляб.

От хляб за три су — хлябът струваше по пет су ливрата — ни се падна само по едно много малко парченце и закуската ни бързо свърши.

Време беше да видим, или по-скоро да измислим, как да спечелим нещо през деня. Затова тръгнах да обикалям селото, като търсех най-удобно място за представление и се вглеждах в лицата на хората, за да отгатна дали щяха да ни бъдат приятели, или врагове.

Нямах намерение да дам веднага представление, защото беше рано, а исках да опозная селото, да избера най-доброто място, да се върна на обед на това място и да си опитам щастието.

Погълнат от тая мисъл, изведнъж чух викове зад себе си. Обърнах се бързо и видях, че Зербино бяга, а някаква стара жена го гони. Не беше необходимо много време, за да разбера на какво се дължаха тия викове и това гонене: възползувал се от моята разсеяност, Зербино се беше вмъкнал в някаква къща и задигнал парче месо, което носеше в устата си.

— Дръжте крадеца! — крещеше старата жена. — Дръжте го! Дръжте ги всичките!

Като чух тия думи, се почувствувах виновен или поне отговорен за простъпката на моето куче и побягнах и аз. Какво щях да отговоря, ако старата жена поиска да й платя откраднатото месо? Как щях да й го платя? А хванат ли ни, нямаше ли да ни задържат?

Като ме видяха, че бягам, Капи и Долче хукнаха подире ми и аз ги чувствувах по петите си, а Добродушко, когото носех на рамото си, ме стискаше за шията, за да не падне.

Нямаше голяма опасност да ни стигнат и да ни уловят, но можеше да ни спрат по пътя — стори ми се, че точно такова намерение имаха двама-трима души, които препречваха пътя. За щастие някаква напречна уличка излизаше на пътя отсам тия хора. Хукнах по нея, следван от кучетата, продължавахме да бягаме, колкото ни държаха краката, и скоро излязохме на полето. Спрях се, когато не можех вече да си поема дъх, с други думи, след като бях изминал най-малко два километра. Тогава се обърнах и се осмелих да погледна назад. Никой не ни гонеше. Капи и Долче все подире ми, а Зербино се задаваше отдалече — навярно се беше спрял, за да си изяде месото.

Повиках го. Но Зербино знаеше, че е заслужил строго наказание, и се спря, после, вместо да дойде при мене, избяга.

Зербино беше откраднал парчето месо, подтикнат от глада. Но аз не можех да приема тази причина за извинение. Имаше кражба. Виновникът трябваше да бъде наказан, иначе беше свършено с дисциплината в трупата ми. В следващото село Долче можеше да последва примера на другаря си, а и самият Капи в края на краищата би изпаднал в изкушение.

И така, трябваше да накажа Зербино пред всички. Но за това той трябваше да яви при мене, а не беше лесно да го накарам.

Прибягнах към Капи.

— Доведи ми Зербино.

И той тръгна веднага да изпълни задачата, която му възложих. Но ми се стори, че не я прие с такова усърдие, както обикновено, и в погледа, който ми хвърли, преди да тръгне, сякаш прочетох, че с по-голямо удоволствие би станал защитник на Зербино, отколкото мой полицай.

Оставаше само да дочакам завръщането на Капи и на неговия пленник, но това можеше да трае дълго, защото Зербино навярно не би се оставил да го доведат веднага. Но за мене нямаше нищо неприятно в това чакане. Бях доста далече от селото и не се боях, че някой може да ме улови. А, от друга страна, бях доста уморен от тичането и исках да си поотдъхна. Пък и защо да бързам? Нямаше къде да отида, нито какво да правя.

Мястото, където бях спрял, беше много удобно за чакане и почивка. Без да зная къде отивам в лудия си бяг, бях стигнал бреговете на южния канал и след като изминах прашните полета от тръгването си от Тулуза, се намирах в зелена и прохладна местност: вода, дървета, трева, малък ручей течеше през пукнатините на една скала, покрита с цъфнали растения, които се спускаха като водопади по течението на водата. Прелестен кът — тук спокойно можех да чакам завръщането на кучетата.

Измина цял час, но не виждах да се връща нито едното, нито другото и започнах да се тревожа, когато Капи се появи сам, с наведена глава.

— Къде е Зербино?

Капи легна плахо. Тогава, като го погледнах, видях, че едното му ухо е разкървавено.

Нямаше нужда от обяснения, за да разбера какво се беше случило. Зербино се беше разбунтувал срещу полицията и бе оказал съпротива, а Капи, който се беше подчинил може би със съжаление на заповед, която смяташе за много строга, се бе оставил да го победят.

Трябваше ли да го мъмря и да наказвам и него? Не посмях и не бях разположен да наскърбявам другите, когато бях вече доста огорчен от собствената си скръб.

Изпращането на Капи излезе несполучливо и единственият изход, който ми оставаше, беше да чакам Зербино сам да се върне. Познавах го добре — след първия опит за неподчинение той се примиряваше с наказанието си и щях да го видя да се връща разкаян.

Излегнах се под едно дърво, като вързах Добродушко от страх да не му хрумне да последва Зербино. Капи и Долче лежаха в краката ми.

Времето течеше, Зербино не идваше. Неусетно сънят ме обори и съм заспал.

Когато се събудих, слънцето блестеше високо над мене — беше минало много време. Но нямаше и нужда да гледам слънцето, за да разбера, че е късно: стомахът ми напомняше, че отдавна бях изял своето парче хляб. От своя страна двете кучета и Добродушко също ми показаха, че са гладни — Капи и Долче бяха умърлушени, а Добродушко се чумереше.

А Зербино все още не идваше.

Виках го, свирках му, но напразно — не дойде. След като беше закусил добре, спокойно си почиваше, сгушен под някой храст.

Положението ми ставаше опасно: ако си отидех, той прекрасно можеше да се загуби и да не ни стигне; ако останех, нямаше как да спечеля няколко су, за да се нахраним.

А гладът ставаше все по-нетърпим и по-нетърпим. Кучетата ме гледаха отчаяно, а Добродушко си блъскаше корема и издаваше къси гневни крясъци.

Времето минаваше, Зербино не идваше и аз изпратих още веднъж Капи да потърси другаря си. Но след половин час той се върна сам и ми даде да разбера, че не го е намерил.

Какво да правя?

Макар че Зербино беше виновен, а освен това със своята грешка постави всички ни в страшно положение, и през ум не можеше да ми мине да го изоставя. Какво би казал господарят ми, ако не му заведа и трите кучета? И после въпреки всичко аз обичах този обесник Зербино!

И тъй, реших да чакам до вечерта. Но беше невъзможно да стоя така в бездействие и да слушам как стомасите ни крещят от глад, защото тия викове бяха още по-болезнени, тъй като нямаше с какво да се разсеем и чувахме непрекъснато само тях.

Трябваше да измислим някаква занимавка и четиримата, за да се разсеем.

Ако можехме да забравим, че сме гладни, положително нямаше да бъдем толкова гладни през тия часове на забрава. Но с какво да се развлечем?

Както размислях по този въпрос, спомних си, че Виталис ми беше разказал как през войната, когато някой полк бивал уморен след дълъг поход, нареждали да свири музиката и войниците, като слушали весели и увличащи мелодии, забравяли умората си.

Ако засвирех нещо весело, може би и ние щяхме да забравим глада. Във всеки случай, ако аз свирех, а кучетата и Добродушко играеха, времето щеше да мине по-бързо за нас.

Взех арфата, която бях опрял на едно дърво, наредих артистите си и като се обърнах с гръб към канала, засвирих някакъв танц, а после валс.

Отначало моите артисти сякаш не бяха много разположени да играят — явно беше, че едно парче хляб щеше да им дойде много по-добре. Но малко по малко те се оживиха, музиката оказа свойственото си въздействие, всички забравихме парчето хляб, което ни липсваше, и вече мислехме: аз — само да свиря, а те — да играят.

Изведнъж чух ясен детски глас да вика:

— Браво!

Гласът се обади зад мене. Обърнах се бързо.

Един кораб беше спрял в канала, с нос обърнат към брега, на който се намирах. Двата коня, които го теглеха, бяха спрели на отвъдния бряг.

Беше някакъв особен кораб — не бях виждал друг като него: много по-къс от катерите, които плават обикновено по каналите, а на невисоко издигнатата му палуба имаше някаква стъклена галерия. Отпред на тая галерия имаше веранда, засенчена с пълзящи растения, чиито клонки, прикачени тук-таме по покрива, падаха на места като зелени водопади. На тая веранда забелязах двама души: една още млада жена, благородна и печална, стоеше права и едно дете, момче почти на моята възраст, което ми се стори, че лежи.

Явно това дете беше извикало „браво“.

Като се съвзех от изненадата и разбрах, че нямаше нищо страшно, повдигнах шапка, за да благодаря на този, който ме бе похвалил.

— За удоволствие ли свирите? — запита ме жената, която говореше с чуждо произношение.

— За да накарам артистите си да играят, а и… за да се поразвлека.

Детето направи знак и жената се наведе към него.

— Искате ли да посвирите още? — ме попита жената, като дигна глава.

Искам ли да свиря? Да свиря пред публика? Та това беше добре дошло за мене! Не чаках да ме молят.

— Танц ли искате, или комедия? — попитах аз.

— О! Комедия! — извика детето.

Но жената го прекъсна и каза, че предпочита танц.

— Танц е много късо — извика детето.

— След танца, ако почитаемата публика пожелае, можем да представим различни номера, „каквито се изпълняват в парижките циркове“.

Това бяха думи на моя господар и аз се постарах да ги изрека с неговото благородство. Като размислих, бях много доволен, че се отказаха от комедията, защото много трудно щях да уредя представлението: първо, Зербино го нямаше, и после — липсваха ми костюмите и другите необходими неща.

Взех отново арфата и засвирих валс. Капи веднага прегърна с двете си лапи Долче през кръста и почнаха да се въртят в такт. После Добродушно изпълни няколко стъпки сам. И тъй едно след друго представихме цялата си програма. Не чувствувахме умора. А артистите ми навярно бяха разбрали, че като награда за своя труд ще получат обед и не щадяха силите си, както и аз не щадях своите.

Изведнъж, сред един от номерата ни, Зербино изскочи от един храст и когато другарите му минаха край него, се присъедини безочливо към тях и пое ролята си.

Както свирех и наблюдавах артистите си, от време на време поглеждах момчето и, чудно нещо, макар че нашите номера му доставяха голямо удоволствие, то не помръдваше. Оставаше легнало, изпънато, съвсем неподвижно и мърдаше само двете си ръце, за да ни ръкопляска.

Парализирано ли беше? Изглеждаше като вързано за някаква дъска.

Вятърът неусетно беше тласнал кораба към брега, на който се намирах, и сега виждах детето, сякаш бях на самия кораб, до него: то беше с руси коси и бледо лице, толкова бледо, че сините жилчици на челото прозираха под нежната му кожа. Лицето му изразяваше доброта, тъга и нещо болезнено.

— Колко струват местата във вашия театър? — попита жената.

— Всеки плаща според насладата, която е изпитал.

— Тогава трябва да платим много скъпо, мамо — обади се детето.

После добави няколко думи на език, който не разбирах.

— Артур би искал да види актьорите ви по-отблизо — каза жената.

Дадох знак на Капи, който се засили и скочи на кораба.

— А другите? — извика Артур.

Зербино и Долче последваха другаря си.

— И маймунката!

Добродушко можеше лесно да скочи, но никога нямах доверие в него. Качеше ли се на палубата, можеше да започне със своите шеги, които може би нямаше да се харесат на госпожата.

— Лоша ли е? — попита тя.

— Не, госпожо, но не винаги е послушна и се боя да не се държи неприлично.

— Добре, качете се тогава с нея.

След тези думи тя махна на един мъж, който стоеше на кърмата, до кормилото. Мъжът мина веднага на носа и прехвърли дъска на брега.

Това беше мост. Той ми позволи да се кача, без да се излагам на опасния скок, и аз влязох важно в кораба с арфата на рамо и Добродушко в ръка.

— Маймунката! Маймунката! — извика Артур.

Приближих се до детето и докато то галеше и милваше Добродушко, можах свободно да го разгледам.

Чудно нещо! То беше наистина вързано за някаква дъска, както ми се стори в началото.

— Имате баща, нали, мое дете? — попита жената.

— Да, но сега съм сам.

— За дълго ли?

— За два месеца.

— Два месеца! О, горкото дете! Как може така — сам за толкова дълго време, на вашата възраст!

— Налага се, госпожо!

— Вашият господар навярно ви задължава да му спечелите известна сума пари за тези два месеца?

— Не, госпожо, той не ме задължава нищо. Стига само да мога да изхранвам себе си и трупата, това е достатъчно.

— Успяхте ли да се изхранвате до днес?

Поколебах се, преди да отговоря. Досега не бях срещал жена, която да ми вдъхва такова чувство на уважение като нея. Но тя ми говореше с толкова доброта, гласът й беше така нежен, погледът — така мил и поощрителен, че се реших да й кажа истината. Пък и защо да мълча?

Разказах й как бях принуден да се разделя с Виталис, осъден на затвор, защото ме бе защитил, и как, откакто напуснах Тулуза, не можах да спечеля нито едно су.

Докато говорех, Артур играеше с кучетата. Но той слушаше и чуваше думите ми.

— Колко ли сте гладни! — извика той.

При тази дума, която разбираха добре, кучетата залаяха, а Добродушно започна да си търка лудо корема.

— О, мамо! — каза Артур.

Жената разбра молбата му. Тя каза няколко думи на чуждия език на някаква жена, която си подаде главата през една открехната врата, и жената почти веднага донесе масичка с ядене.

— Седнете, мое дете — ми каза майката на Артур.

Не чаках да ме молят, оставих арфата и седнах бързо пред масата. Кучетата се наредиха веднага около мене, а Добродушко се намести на коляното ми.

— Вашите кучета ядат ли хляб? — попита ме Артур.

Ядат ли хляб! Дадох на всяко от тях по едно парче и те бързо го излапаха.

— А маймунката? — попита Артур.

Но нямаше нужда да се занимавам с Добродушко — докато чупех хляб на кучетата, той беше грабнал парче точено и се давеше с него под масата.

Взех и аз резен хляб и макар да не се давех като Добродушко, лапах също тъй лакомо като него.

— Горкото дете! — казваше жената, като пълнеше чашата ми.

Артур мълчеше. Но той ни гледаше с широко отворени очи, зачуден навярно от нашия апетит, защото ядяхме един от друг по-лакомо — дори и Зербино, който трябваше да бъде позаситен донякъде с откраднатото месо.

— А где щяхте да вечеряте тая вечер, ако не бяхме се срещнали? — попита Артур.

— Мисля, че нямаше да вечеряме.

— А утре къде ще вечеряте?

— Утре може би ще имаме щастието да срещнем добри хора както днес.

Артур спря да ме разпитва, обърна се към майка си и двамата поведоха дълъг разговор на чуждия език, който вече бях чул. Изглежда, че искаше нещо, но тя отказваше да изпълни желанието му или поне имаше възражения срещу него.

Изведнъж момчето отново извърна глава към мене, защото тялото му беше неподвижно.

— Искате ли да останете при нас? — попита то.

Гледах го, без да отговоря, толкова ме изненада този въпрос.

— Моят син ви пита дали искате да останете при нас.

— На кораба ли?

— Да, на кораба. Синът ми е болен и лекарите препоръчаха да го държим вързан за дъска, както го виждате. За да не скучае, разхождам го в тоя кораб. Ще останете при нас. Кучетата и маймунката ви ще дават представления за Артур, който ще бъде тяхна публика. А вие, ако ви е приятно, мое дете, ще ни свирите на арфа. Така вие ще ни услужите, а и ние от своя страна ще ви бъдем може би полезни. Няма да търсите всеки ден публика, което е трудно понякога за дете на вашата възраст.

На кораб! Никога не бях плавал на кораб, а това беше мое голямо желание. Щях да живея в кораб, да плавам, какво щастие!

Това беше първата мисъл, която ми мина през ума и ме замая. Каква мечта!

След кратко размишление разбрах колко благоприятно беше за мене това предложение и колко великодушна беше жената, която ми го отправяше. Взех ръката й и я целунах.

Тя сякаш се трогна от тая проява на признателност и мило, почти нежно, ме погали няколко пъти по челото.

— Бедно дете! — каза тя.

Тъй като искаха да свиря на арфа, стори ми се, че веднага трябва да изпълня желанието, което бяха изявили. Готовността щеше да ми даде възможност да докажа донякъде и добрата си воля, и своята признателност.

Взех арфата, застанах на самия нос на кораба и засвирих.

В същото време жената приближи до устните си малка сребърна свирчица и свирна пронизително.

Веднага престанах да свиря. Питах се защо свирна така: за да ми каже, че свиря лошо, или за да ме накара да престана?

Артур виждаше всичко, което ставаше около него, и отгатна безпокойството ми.

— Мама свирна, за да тръгнат конете — обясни той.

И наистина корабът, който се беше отдалечил от брега, заплава по тихите води на канала, повлечен от конете. Водата се плискаше в кърмата, а от двете страни дърветата бягаха зад нас, осветени от косите лъчи на залязващото слънце.

— Ще посвирите ли? — попита Артур.

С едно кимване повика майка си, взе й ръката и я държа в ръцете си през цялото време, докато свирех различните парчета, които бях научил от своя господар.

Дванадесета главаПървият ми приятел

Майката на Артур беше англичанка. Наричаше се госпожа Милиган. Беше вдовица и мислех, че Артур е единственото й дете, но скоро разбрах, че имала по-голям син, който изчезнал при загадъчни обстоятелства. Не могли да открият следите му. Когато се случило това, господин Милиган бил на смъртно легло, а госпожа Милиган, много тежко болна, не знаела какво става около нея. Когато се съвзела, мъжът й бил мъртъв, а синът й изчезнал. Издирванията ръководел нейният девер, господин Джеймс Милиган. В това нямало нищо лошо, ако интересите на господин Джеймс Милиган не били съвсем противоположни на интересите на снаха му: ако брат му починел без деца, той оставал негов наследник.

Ала господин Джеймс Милиган не наследил брат си, защото седем месеца след смъртта на мъжа си госпожа Милиган родила дете — малкият Артур.

Но това хилаво и болнаво дете нямало да живее дълго, казвали лекарите. Чакали го всеки ден да умре и тоя ден господин Джеймс Милиган щял да стане най-после наследник на титлата и състоянието на по-големия си брат, тъй като законите за наследството не са едни и същи във всички страни и в Англия те позволяват при известни обстоятелства чичото да наследи в ущърб на майката.

И тъй, надеждите на господин Джеймс Милиган били позабавени от раждането на неговия племенник. Но не били разбити. Трябвало само да чака.

И той чакал.

Но предсказанията на лекарите не се сбъднали, Артур си останал болнав, но не умрял, както очаквали те. Грижите на майката спасили живота му — станало чудо, едно от ония чудеса, които стават, слава богу, твърде често.

Много пъти го смятали загубен, много пъти бил спасяван. Прекарал едно след друго, а понякога и едновременно всички болести, от които страдат децата.

Напоследък се появила страшна болест — коксалгия, която се развива в тазобедрената става. За тази болест му предписали серни бани и госпожа Милиган дошла в Пиренеите. Но след като баните не помогнали, препоръчали друго лечение — болният да лежи неподвижно, без да става.

Тогава госпожа Милиган поръчала в Бордо кораба, на който се намирах.

И през ум не й минало да затвори сина си в някоя къща — там би умрял от скука и от липса на въздух. Щом Артур не можел вече да ходи, къщата, в която живее, трябвало да се движи вместо него.

Превърнали кораба в плаващ дом със стая, кухня, салон и веранда. В салона или под верандата, според времето, Артур лежеше от сутрин до вечер край майка си и гледките се нижеха пред него — стига само да си отвореше очите.

Заминали от Бордо преди месец и след като плавали нагоре по Гарона, навлезли в южния канал. По този канал трябваше да стигнат езерата и каналите край Средиземно море, после да заплават нагоре по Рона, после по Сона, да преминат от нея в Лоара до Бриар, да тръгнат по канала със същото име, да стигнат Сена и да следват течението на тази река до Руан, където щяха да се прехвърлят на голям параход и да се приберат в Англия.

Първия ден се запознах само със стаята, дето трябваше да живея в кораба, който се наричаше „Лебед“. Макар че тая стая беше съвсем малка — два метра дълга и около метър широка, — тя беше най-прелестната, най-чудната каюта, за която можеше да мечтае детското въображение.

Наредбата й се състоеше от един-единствен шкаф, но този шкаф приличаше на вълшебната стъкленица на физиците, толкова много неща съдържаше. Вместо да бъде закована, горната му дъска беше подвижна и подигнеш ли я, под нея се намираше цяло легло с дюшек, възглавница и завивка. Разбира се, това легло не беше много широко, но беше достатъчно голямо, за да си легне човек удобно. Под леглото имаше чекмедже, пълно с всички необходими тоалетни принадлежности. А под това чекмедже имаше друго, разделено на няколко преградки, където можеха да се подредят дрехите с бельото. Нямаше маси, нямаше и столове, поне такива, каквито се срещат обикновено, но в стената на шкафа, дето се слага главата при спане, имаше дъсчица, която, като се спуснеше, образуваше маса, а откъм краката друга, която образуваше стол.

Малко прозорче, пробито в борда, което можеше да се затваря с кръгло стъкло, служеше за осветяване и проветряване на каютата.

Никога не бях виждал така хубава, толкова чиста каюта. Цялата беше облицована с полирай бор, на пода бе постлана мушама на черни и бели квадрати.

Но тя беше не само радост за очите.

Когато се съблякох и се прострях в леглото, изпитах някакво приятно, непознато чувство. За пръв път чаршафите галеха кожата ми, а не я жулеха. У мама Барберен спях на груби и остри конопени чаршафи. С Виталис спяхме много често направо на сламата или сеното, а когато в някои странноприемници ни даваха чаршафи, почти винаги предпочитахме хубава слама. Колко тънки бяха чаршафите, в които се завивах! Колко меки бяха и колко хубаво миришеха! А дюшекът, колко по-пухкав беше той от боровите иглички, на които спах снощи! Нощната тишина вече не ме плашеше, мракът не беше вече изпълнен с видения и звездите, които виждах през прозорчето, ми шепнеха само ободрителни и насърчителни думи.

Но колкото и удобно да спах в това хубаво легло, събудих се още призори, защото бързах да разбера как са прекарали нощта моите артисти.

Намерих ги всичките на мястото, дето ги бях настанил вечерта — спяха си, сякаш живееха на тоя кораб от месеци. Щом се приближих, кучетата се събудиха и радостни дойдоха при мене, за да си получат сутрешната милувка. Само Добродушко, макар че ме погледна с полуотворено око, не мръдна, а захърка като заклан.

Нямаше нужда да мисля много, за да разбера какво означаваше това: господин Добродушко извънредно лесно се обиждаше и се сърдеше за нищо и никакво, а разсърдеше ли се веднъж, дълго се цупеше. Сега той беше обиден, че не съм го взел при себе си в каютата и изразяваше недоволството си, като се преструваше, че спи.

Не можах да му обясня причините, които ме бяха принудили за мое голямо съжаление да го оставя на палубата и понеже чувствувах, че поне привидно съм виновен към него, прегърнах го, за да му изкажа своите съжаления с няколко милувки.

Отначало той продължи да се цупи, но скоро с променливото си настроение се сети за друго и с движения ми даде да разбера, че ако се разходя с него на брега, може би ще ми прости.

Морякът, когото видях снощи на кормилото, беше вече станал и чистеше палубата. Той се съгласи да спусне дъската на брега и аз слязох с трупата си на поляната.

В игри с кучетата и с Добродушко, в тичане, в прескачане на трапове и катерене по дърветата времето мина бързо. Когато се върнахме, конете бяха вече впрегнати в кораба и вързани за една топола на пътя край канала: очакваха само едно пляскане на камшика, за да тръгнат.

Качих се бързо. След няколко минути веригата, която придържаше кораба към брега, бе отвързана, морякът застана на кормилото, теглачът яхна коня си, макарата, през която минаваше буксирното въже, изскърца и потеглихме.

Какво удоволствие да пътуваш на кораб! Конете препускаха по пътя край канала и без да чувствуваме никакво движение, се плъзгахме леко по водата. Двата гористи бряга бягаха след нас и се чуваше само плискането на водата о кърмата, чието кипене се смесваше с дрънкането на звънчетата, които конете носеха на шията си.

Плавахме и наведен над перилата, аз гледах тополите, които с корени в свежата трева се възправяха гордо и поклащаха в спокойния утринен простор вечно трепкащите си листа. Дългата им редица край брега образуваше плътна зелена завеса, която спираше косите слънчеви лъчи и пропускаше до нас само лека светлина, пресята през клонака.

На места водата изглеждаше съвсем черна, сякаш покриваше бездънни бездни, а другаде беше съвсем бистра и позволяваше да се видят лъскавите камъчета и кадифените треви.

Бях погълнат в съзерцанието си, когато чух, че някой извика зад мене името ми.

Обърнах се бързо: беше Артур, когото носеха на дъската му. Майката вървеше край него.

— Добре ли спахте? — попита ме Артур. — По-добре ли, отколкото на полето?

Приближих се и отговорих, като търсех учтиви думи, с които се обърнах едновременно към майката и към детето.

— А кучетата? — продължи той.

Повиках и тях, и Добродушко. Те дойдоха и се поклониха, а Добродушко започна да се криви като пред представление.

Но тая сутрин не стана дума за представление.

Госпожа Милиган беше настанила сина си на сянка и самата тя седна до него.

— Можете ли да отведете кучетата и маймунката настрана? — каза тя. — Имаме да поработим.

Веднага изпълних нейното желание и отидох с трупата си отпред, на самия нос.

За каква ли работа го биваше това бедно, болно дете?

Видях, че майка му го караше да повтаря някакъв урок, а самата тя следеше текста му в разтворената книга.

Прострян на дъската, Артур повтаряше, без да помръдне.

Или по-право, опитваше се да повтаря, защото страшно се запъваше и не можеше да каже свободно три думи. На това отгоре често грешеше.

Майка му го поправяше кротко, но същевременно и строго.

— Не знаете баснята — каза тя.

Стори ми се странно, като я чух да говори на „ви“ със сина си, но тогава не знаех, че англичаните изобщо не говорят на „ти“.

— О, мамо! — каза той отчаяно.

— Днес правите повече грешки, отколкото вчера.

— Мъчих се да я науча.

— И не я научихте.

— Не можах.

— Защо?

— Не зная… Защото не можах… защото съм болен.

— Главата ви не е болна. Няма да допусна никога да не учите нищо и под предлог, че сте болен, да растете в невежество.

Госпожа Милиган ми се видя много строга, но говореше спокойно и нежно.

— Защо ме огорчавате, като не си учите уроците?

— Не мога, мамо, уверявам ви, че не мога.

И Артур заплака. Но госпожа Милиган не се трогна от сълзите му, макар че изглеждаше развълнувана и дори огорчена, както каза самата тя.

— Исках да ви оставя да си поиграете тая сутрин с Реми и кучетата — продължи тя, — но ще играете чак когато ми кажете баснята без грешка.

След тези думи тя подаде книгата на Артур и пристъпи няколко крачки, сякаш за да се прибере в кораба, като оставяше сина си излегнат на дъската.

Той се тресеше от плач и от своето място аз чувах хълцанията му.

Как можеше госпожа Милиган да бъде строга към това клето дете, което, изглежда, обичаше така нежно? Ако не можеше да си научи урока, не беше то виновно, виновна беше навярно болестта.

А госпожа Милиган щеше да изчезне, без да му каже нито една добра дума.

Но не изчезна. Вместо да влезе в кораба, тя се върна при сина си.

— Искате ли да се опитаме да я научим заедно? — попита го тя.

— О, да, мамо! Заедно!

Тогава тя седна край него, взе отново книгата и започна бавно да чете баснята, която се наричаше „Вълк и овне“. Артур повтаряше след нея думите и изреченията.

Като прочете три пъти баснята, даде книгата на Артур, каза му да продължи да учи сам и се прибра в кораба.

Артур веднага започна да чете баснята. От мястото, където стоях, виждах как си мърда устните.

Явно беше, че учеше и че се стараеше.

Но старанието му не трая дълго. Скоро той дигна очи от книгата и устните му започнаха по-бавно да се движат, после изведнъж съвсем спряха.

Той не четеше вече, не преговаряше.

Очите му, които блуждаеха насам-натам, срещнаха моите.

Махнах му с ръка, да му напомня да продължи урока си.

Той ми се усмихна кротко, сякаш за да ми благодари за напомнянето, и отново заби очи в книгата.

Но скоро пак ги дигна и погледът му заснова от единия към другия бряг на канала.

Понеже не поглеждаше към мен, аз станах и като привлякох по този начин вниманието му, посочих книгата. Той я взе засрамен.

За нещастие след две минути едно синьо рибарче, бързо като стрела, прекоси канала при носа на кораба, като оставяше след себе си сипя следа.

Артур дигна глава, за да го проследи.

После, когато птицата изчезна, той ме погледна.

Тогава ме заговори:

— Не мога — каза той, — а много искам.

Приближих се.

— Но тая басня не е много мъчна — казах аз.

— О, напротив, много е мъчна!

— Стори ми се много лесна и докато слушах майка ви да я чете, мисля, че я запомних.

Той се усмихна недоверчиво.

— Искате ли да ви я кажа?

— Защо, като е невъзможно?

— Но не е невъзможно. Искате ли да опитам? Вземете книгата.

Той взе книгата и аз започнах да разказвам. Поправи ме само на три или четири места.

— Как, вие я знаете! — извика той.

— Не много добре, но сега мисля, че бих я казал без грешка.

— Как успяхте да я научите?

— Слушах майка ви, като я четеше, но я слушах внимателно, без да гледам какво става около мен.

Той се изчерви и извърна очи. След малко, като му мина срамът, каза:

— Разбирам как сте слушали и ще се постарая да слушам като вас. Но как успяхте да запомните всичките тия думи, които се объркват в паметта ми?

Как бях успял? Не ми беше много ясно, защото не бях мислил върху това. Но се постарах да отговоря на въпроса му, като сам си обяснявах случая.

— За какво се говори в тая басня? — започнах аз. — За едно овне. Почвам да мисля за овцете. После мисля какво правят. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара.“ Виждам овцете как спят, налягали в своята кошара, понеже са в безопасност, и като ги видя, не ги забравям вече.

— Добре — съгласи се той, — виждам ги и аз. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара“. Виждам и бели, и черни, виждам овце и агнета. Виждам дори кошарата. Тя е оградена с плет.

— Тогава няма да я забравите вече, нали?

— О, не!

— Кой пази обикновено овцете?

— Кучетата.

— Какво правят кучетата, когато няма защо да пазят овцете, тъй като са на безопасно място?

— Няма какво да правят.

— Тогава могат да спят. И ние казваме: „Кучетата спяха“.

— Така е много лесно.

— Много лесно, нали? Сега да помислим за друго нещо. Освен кучетата кой друг пази овцете?

— Овчарят.

— Щом овцете са в безопасност, овчарят няма никаква работа. Как може да прекара времето си?

— Като свири на кавал.

— Виждате ли го?

— Да.

— Къде е той?

— Под сянката на един голям бряст.

— Сам ли е?

— Не. С други овчари съседи.

— Тогава, щом виждате овцете, кошарата, кучетата и овчаря, не можете ли да кажете без грешка началото на баснята?

— Мисля, че мога.

— Я да видим.

Като ме слушаше да му говоря така и да му обяснявам как може да се научи лесно един урок, който в началото изглежда труден, Артур ме гледаше плахо и развълнувано, сякаш не беше убеден, че му казвам истината. Но след кратко колебание се реши:

— „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара, кучетата спяха, а овчарят, под сянката на един голям бряст, свиреше на кавал с други овчари съседи.“

И плесна с ръце.

— Но аз зная — извика той, — не направих нито една грешка.

— Искате ли да научите по същия начин цялата басня?

— Да, с вас съм сигурен, че ще я науча. Колко доволна ще бъде мама!

И той залегна да научи останалата част от баснята, както бе научил първото изречение.

След по-малко от четвърт час той я знаеше отлично и я повтаряше без грешка, когато майка му се появи неочаквани зад нас.

Най-напред тя се разсърди, като ни видя заедно, защото помисли, че сме се събрали само за да играем, но Артур не я остави да продума нито дума.

— Зная баснята — извика той. — Реми ми помогна да я науча.

Госпожа Милиган ме гледаше крайно изненадана и навярно щеш да ми зададе някакъв въпрос, когато Артур започна, без тя да го пита, да казва „Вълк и овне“. Той направи това радостен и тържествуващ, без да се запъва и без грешка.

През това време аз гледах госпожа Милиган. Видях как на хубавото й лице засия усмивка, после ми се стори, че очите й се насълзиха. Но понеже в тоя миг се наведе над сина си и го целуна нежно, като го прегърна с двете си ръце, не зная дали плачеше.

— Думите — каза Артур — са глупост, те не означават нищо, а нещата се виждат и Реми ми помогна да видя овчаря с кавала. Дигнех ли очи, докато учех, не мислех вече за нищо наоколо, виждах кавала на овчаря и чувах песента, която свиреше. Искате ли да ви изпея песента, мамо?

И той изпя на английски някаква тъжна песен.

Сега госпожа Милиган наистина плачеше и когато се изправи, видях сълзите й по страните на Дейното дете. Тогава тя се приближи до мен, хвана ми ръката и я стисна толкова нежно, че аз се развълнувах.

— Вие сте добро момче — каза ми тя.

Разказах толкова подробно тая дребна случка, за да обясня промяната, която стана от тоя ден в моето положение. Вчера ме взеха като човек, който разиграва животни, за да забавлявам заедно с кучетата и маймунката едно болно дете. Но този урок ме отдели от кучетата и маймунката и аз станах другар с почти приятел.

Трябва да добавя веднага и нещо, което научих едва по-късно — госпожа Милиган беше огорчена, като гледаше, че синът й не учи нищо, или по-право, че не може да научи нищо. Макар че беше болен, тя искаше той да работи и тъкмо понеже болестта му щеше да трае дълго, искаше още отсега да му създаде навици, които да му дадат възможност, когато оздравее, да използува по-добре времето си, отколкото в миналото.

До тоя ден никак не беше успявала. Артур не отказваше да учи, но беше съвсем невнимателен и неприлежен. Той приемаше, без да се противи, книгата, която му слагаха в ръцете, дори посягаше на драго сърце да я вземе, но умът му оставаше затворен и той повтаряше механично, като машина, добре или зле, по-скоро зле, отколкото добре, думите, които му набиваха насила в главата.

На това се дължеше и дълбокото огорчение на майка му, която се отчайваше от него.

На това се дължеше и нейното голямо задоволство, когато го чу да казва баснята, която беше научил с мене за половин час, докато тя самата не беше успяла в продължение на няколко дни да го накара да я запомни.

Когато си спомня сега за дните, които прекарах на кораба с госпожа Милиган и Артур, намирам, че това са най-хубавите дни от моето детство.

Артур ме обикна горещо, пък и аз, без да мисля много и повлиян от чувствата си, започнах да гледам на него като на брат: нито веднъж не се спречкахме — той не показваше с нищо превъзходството, което му създаваше неговото положение, а аз не се стеснявах ни най-малко — и през ум не ми минаваше, че мога да се стеснявам.

То се дължеше навярно на възрастта ми и на това, че не познавах живота. Но мисля, че се дължеше много повече на вниманието и на добротата на госпожа Милиган, която много често ми говореше като на свое дете.

И после, това пътуване на кораб беше истинско чудо за мене. Не изпитвахме нито час скука или умора. От сутрин до вечер цялото ни време беше запълнено.

След прокарването на железниците не посещават вече, дори не познават южния канал, а той си остава една от рядкостите на Франция.

От Вилфранш дьо Лораге ние се прехвърлихме в Авиньоне, а от Авиньоне — в Норузкия пролом, където се намира паметникът, издигнат в чест на Рике, строителя на канара, и където е вододелът на реките, които се вливат в Атлантическия океан, и тези, които се спускат към Средиземно море.

После мигахме Кастелнодари, града на мелниците, средновековния град Каркасон и през Фозранския шлюз, толкова интересен със своите девет скачени яза, слязохме в Бевие.

Когато местността беше интересна, изминавахме само по няколко левги на ден и, обратно, когато беше еднообразна, плавахме по-бързо.

Самият път определяше колко време да пътуваме и кога да тръгваме. Не ни смущаваше нито една от постоянните грижи на пътниците: не трябваше да бием дълъг път, за да стигнем някоя странноприемница, където да бъдем, положителни, че ще намерим какво да вечеряме и къде да пренощуваме.

В определен час ни поднасяха храна под верандата и както ядяхме, следяхме спокойно подвижната гледка на двата бряга.

Залезеше ли слънцето, спирахме, където замръкнехме, и оставахме там до разсъмване.

У нас, в нашата къща, не познавахме скучните вечерни часове, които често са толкова дълги и мъчителни за пътника.

Тия вечерни часове, напротив, за нас често бяха много къси и времето за лягане ни сварваше, когато и през ум не ни минаваше за сън.

Спреше ли корабът, ако беше хладно, се затваряхме в салона и след като запалваха слаб огън, за да прогонят влагата или мъглата, които бяха вредни за болния, донасяха лампите. Настанявахме Артур пред масата, аз сядах до него и госпожа Милиган ни показваше книги с картинки или снимки. Както корабът беше построен нарочно за това плаване, така и книгите и картините бяха подбрани за това пътуване. Когато очите ни започваха да се уморяват, тя отваряше някоя от тия книги и ни четеше увлекателни откъси, които можехме да разберем, или пък затваряше книгите и албумите и ни разказваше предания или исторически събития, свързани с местностите, през които бяхме минали. Говореше, приковала поглед в очите; на своя син, и трогателни бяха усилията, които полагаше, да изразява само мисли и да употребява само думи, които той лесно можеше да разбере.

Когато вечерите бяха хубави, аз също имах дейно участие. Тогава вземах арфата, слизах на брега, заставах на известно разстояние зад някое дърво, което ме скриваше в сянката си, и там пеех всичките песни и свирех всички мелодии, които знаех. За Артур беше голямо удоволствие да слуша музика в тихата нощ, без да вижда кой свири. Често ми викаше: „Още!“, и аз повтарях мелодията, която бях изсвирил.

За дете като мене, което познаваше само колибата на мама Барберен и скитничеството по широките пътища със синьор Виталис, това беше един тих и щастлив живот.

Каква разлика между картофите със сол на бедната жена, която ме бе отгледала, и вкусните торти с плодове, сладката, кремовете и сладкишите на госпожа Милиган.

Каква разлика между дългото ходене пеш след господаря в кал и дъжд, под жарко слънце и тази разходка на кораб!

Но за да бъда справедлив към себе си, трябва да кажа, че бях още по-чувствителен към душевното щастие, което намерих в тоя нов живот, отколкото към материалните облаги, които той ми даваше.

Да, хубави бяха сладкишите на госпожа Милиган! Да, приятно беше да не понасяш вече глад, пек и студ! Но колко по-хубави и по-приятни от всичко това бяха за душата ми новите чувства, които я изпълваха!

Два пъти видях да се късат или да се развързват нишките, които ме свързваха с тези, които обичах: първия път — когато бях изтръгнат от мама Барберен, втория — когато ме разделиха с Виталис. И тъй, два пъти останах сам в света, без опора, без подкрепа, без други приятели освен животните ми.

И ето, останал съвсем сам и сред лишения, срещнах хора, които се отнесоха с участие към мене и които обикнах: една жена, хубава, приятна, любезна и нежна жена, и едно дете на моята възраст, което се отнасяше към мене като към брат.

Каква радост, какво щастие за сърце като моето, което имаше толкова голяма нужда от обич!

Колко пъти, като гледах Артур легнал на дъската, блед и тъжен, завиждах на щастието му, аз, пълният със здраве и сили!

Завиждах не на богатствата около него, не на книгите и скъпите му играчки, не на кораба, а на любовта, с която го окръжаваше майка му.

Колко ли щастлив беше той, че го обичаха така и го целуваха по десет-двадесет пъти на ден и че самият той можеше да целува от все сърце тая хубава жена, майка си, до чиято ръка аз едва смеех да се докосна, когато ми я подаваше!

И тогава си казвах тъжно, че никога не ще имам майка, която да ме целуне и аз да я целуна. Може би някой ден пак щях да видя мама Барберен и това щеше да бъде истинска радост за мене, но нямаше вече да мога да й кажа както някога: „Мамо“, защото не ми беше майна.

Сам, щях да бъда вечно сам.

И тая мисъл ме караше да ценя още повече радостта, която изпитвах, като чувствувах, че госпожа Милиган и Артур се отнасят нежно към мене.

Не биваше да бъда много придирчив към своя дял щастие на тоя свят и понеже никога нямаше да имам ни майка, ни брат, ни семейство, трябваше да бъда щастлив, че имам приятели.

Трябваше да бъда и бях напълно щастлив.

Но колкото и приятен да ми беше тоя нов живот, скоро трябваше да се разделя с него и да се върна към предишния си живот.

Тринадесета главаНамерено дете

Времето мина бързо през това пътуване и наближаваше денят, когато господарят ми щеше да излезе от затвора. Това едновременно ме радваше и ме смущаваше.

Колкото се отдалечавахме от Тулуза, тази мисъл все повече и повече ме измъчваше.

Чудесно беше да се пътува така на кораб, без труд и грижи. Но трябваше да се върна и да извървя пеш пътя, който изминахме по вода.

Това нямаше да бъде така чудесно — нямаше да има вече удобно легло, каймак, сладкиши, нямаше да има приятни вечери около масата.

И друго, което ме засягаше още по-дълбоко — трябваше да се разделя с Артур и госпожа Милиган, трябваше да се лиша от тяхната обич, да ги загубя, както загубих вече мама Барберен. Нима трябваше да обичам и да ме обичат само за да бъда грубо разделен от тези, край които бих искал да прекарам живота си! Нищо ли не би могло да ни събере?

Мога да кажа, че тая грижа беше единственият облак в тия светли дни.

Най-после един ден реших да я споделя с госпожа Милиган и да я попитам колко време смята, че ще ми бъде необходимо, за да се върна в Тулуза, тъй като исках да бъда пред вратата на затвора точно когато господарят ми излиза оттам.

Като чу да се говори за заминаване, Артур се развика:

— Не искам Реми да замине!

Отговорих, че не разполагам със себе си, че принадлежа на господаря си, който ме е наел от моите родителя, и че трябва да поема отново службата си при него в деня, когато му потрябвам.

Говорих за родителите си, без да спомена, че те не са ми родни баща и майка, защото в такъв случай трябваше да призная, че съм намерено дете.

— Мамо, трябва да задържим Реми — продължи Артур, който, като изключим ученето, беше господар на майка си и правеше с нея каквото си искаше.

— И аз ще бъда много щастлива, ако Реми остане — отвърна госпожа Милиган. — Вие го обикнахте и аз се привързах към него. Но за да го задържим при нас, са необходими две условия, които не зависят нито от мене, нито от вас. Първото е Реми да има желание да остане при нас…

— О, Реми има желание! — прекъсна я Артур. — Реми, нали не искате да се върнете в Тулуза?

— Второто условие е — продължи госпожа Милиган, без да дочака отговора ми — господарят му да се съгласи да се откаже от правата си над него.

— Да чуем Реми, Реми — прекъсна я пак Артур, като продължаваше да държи на своето.

Разбира се, Виталис беше добър господар за мене и аз му бях благодарен както за грижите, така и за уроците. Но не можеше да става никакво сравнение между живота, който водех при него, и живота, който ми предлагаше госпожа Милиган. Освен това — и аз си го признавах не без известно угризение — не можеше да става никакво сравнение между чувствата, които изпитвах към Виталис, и тези, които ми вдъхваха госпожа Милиган и Артур. Помислех ли за това, казвах си, че не е хубаво от моя страна да предпочитам пред господаря си тия чужденци, които познавах от толкова кратко време. Но тъй беше — обичах нежно госпожа Милиган и Артур.

— Преди да отговори — продължи госпожа Милиган, — Реми трябва да размисли, тъй като аз не му предлагам само удоволствия и разходки, а и работа. Трябва да учи, да се труди, да стои наведен над книгите и да се занимава заедно с Артур. Трябва да сравни тоя живот с волния живот по пътищата.

— Няма какво да сравнявам — заявих аз — и ви уверявам, госпожо, че чувствувам колко ценно е вашето предложение.

— Виждате ли, мамо — викна Артур. — Реми е съгласен.

И започна да ръкопляска. Явно беше, че го избавих от безпокойство, защото, когато майка му спомена за работа и книги, по лицето му се изписа страх. Нямаше ли да откажа? И тоя страх за него, който се ужасяваше от книгите, навярно е бил много голям. Аз за щастие не изпитвах такъв страх и книгите, вместо да ме плашат, ме привличаха. Наистина от много кратко време ми дадоха книги в ръцете и тези, които бях прегледал, ми доставиха повече удоволствие, а не мъка. Тъй че предложението на госпожа Милиган ме правеше много щастлив и аз бях напълно искрен, като й благодарих за нейното великодушие. Ако Виталис се съгласеше, не бих напуснал „Лебед“, не бих се отказал от тоя приятен живот, не бих се разделил с Артур и майка му.

— Сега трябва да получим съгласието на неговия господар — продължи госпожа Милиган. — Ще му пиша да дойде при нас в Сет, тъй като ние не можем да се върнем в Тулуза. Ще му пратя пари за път и като му обясня причините, които не ни позволяват да пътуваме с влака, надявам се, че ще приеме моята покана. Ако се съгласи с предложението ми, ще остане само да се споразумея с родителите на Реми, защото трябва да се допитам и до тях.

Досега целият разговор се развиваше напълно благоприятно за мене, сякаш някаква добра фея ме беше докоснала с вълшебната си пръчица. Но последните думи ме възвърнаха грубо от съня, в който се носех, към тъжната действителност.

Да се допита до родителите ми!

Но те положително щяха да кажат това, което исках да скрия. Истината щеше да блесне.

Намерено дете!

Тогава Артур, а може би и госпожа Милиган нямаше да ме искат.

Стоях като гръмнат.

Госпожа Милиган ме погледна изненадана и се опита да ме изтръгне от мълчанието ми, но аз не посмях да отговоря на въпросите й. Тогава тя предположи навярно, че ме смущава мисълта за близкото пристигане на моя господар, и не настоя.

За щастие това стана вечерта, малко преди да си легнем. Скоро успях да избягам от любопитните погледи на Артур, като се затворих в каютата със своите мисли и с опасенията си.

Това беше първата тежка нощ, която прекарах на борда на „Лебед“. Но тя беше страшно тежка нощ, дълга и неспокойна.

Какво да правя? Какво да кажа?

Нищо не можех да измисля.

И след като премислих сто пъти едни и същи мисли, след като вземах най-противоречиви решения, най-после се спрях на най-удобното, но и на най-недостойното — нищо да не правя и нищо да не казвам. Да става каквото ще — щях да се примиря с всичко, щом не можех да си помогна.

Може би Виталис нямаше да се откаже от мене. В сломеното си сърце аз желаех тази възможност и се боях от нея. В такъв случай щях да тръгна с него и нямаше защо да казвам истината.

А толкова голям беше ужасът ми от тая истина, която смятах така страшна, че най-горещо започнах да желая Виталис да не приеме предложението на госпожа Милиган и двамата да не могат да се споразумеят по моя въпрос.

Разбира се, трябваше да напусна Артур и майка му и да не ги видя никога вече може би. Но поне нямаше да останат с лош спомен за мен.

Три дни след като писа на господаря ми, госпожа Милиган получи отговор. В няколко реда Виталис съобщаваше, че има честта да приеме поканата на госпожа Милиган и че ще пристигне в Сет идущата събота с влака в два часа.

Поисках разрешение от госпожа Милиган и заедно с кучетата и Добродушко отидохме на гарата и зачакахме пристигането на Виталис.

Кучетата бяха неспокойни, сякаш предчувствуваха нещо. Добродушко беше равнодушен, а аз страшно развълнуван. Колко противоречиви чувства говореха в моята неопитна душа! Стоях в един ъгъл на двора на гарата, държах трите кучета вързани, а Добродушко под дрехата си и чаках, без да виждам какво става наоколо.

Кучетата ми известиха, че влакът е пристигнал и че са подушили господаря. Изведнъж почувствувах, че ме повлякоха и понеже това стана ненадейно, кучетата ми избягаха. Те тичаха и лаеха радостно и почти веднага ги видях да скачат около Виталис, който се бе появил в обикновените си дрехи. По-бърз, макар и не тъй гъвкав като другарите си, Капи беше скочил в ръцете на своя господар, докато Зербино и Долче се катереха по краката му.

Пристъпих и аз — Виталис пусна Капи на земята и ме притисна към себе си. За пръв път ме целуна, като повтори няколко пъти:

— Buon di, povero caro!7

Моят господар никога не беше груб към мене, но и никога не ме е галил и не бях свикнал на такива изблици на нежност. Това ме трогна и се просълзих, защото бях в състояние, при което сърцето се свива и бързо се отпуска.

Погледнах го и намерих, че много се е състарил в затвора. Беше се прегърбил и побледнял, устните му — станали безцветни.

— Е, намираш, че съм се променил, нали, момчето ми? — каза той. — Затворът е лошо жилище, а скуката — лоша болест. Но сега всичко ще се оправи.

После промени разговора.

— А как се запозна с тая жена, която ми писа? — попита ме той.

Тогава му разказах как срещнах „Лебед“ и как от тоя ден живея при госпожа Милиган и сина й, какво сме видели, какво сме правили.

Разказът ми беше много дълъг, понеже се боях да стигна до края му и да засегна въпроса, който ме ужасяваше, тъй като сега вече никога не бих могъл да кажа на господаря си, че бях желал да се споразумее с госпожа Милиган и с Артур, за да остана при тях.

Но не стана нужда да му направя това признание, защото, преди да завърша разказа си, стигнахме в хотела, където беше отседнала госпожа Милиган. А и Виталис не ми каза нищо за писмото на госпожа Милиган и не ми спомена за предложенията, които тя навярно му беше отправила в това писмо.

— Тази жена ме чака, нали? — попита той, когато влязохме в хотела.

— Да, ще ви заведа при нея.

— Няма нужда, кажи ми номера на стаята и ме чакай тук с кучетата и Добродушко.

Когато господарят ми кажеше нещо, не бях свикнал да му възразявам или да споря с него. Все пак се опитах да го помоля да отидем заедно при госпожа Милиган, което ми се струваше и естествено, и справедливо. Но с едно движение той ме накара да млъкна — аз го послушах и останах с кучетата на една пейка пред вратата на хотела. И те искаха да го последват, но и те се подчиниха на заповедта му да не влизат, както се подчиних и аз. Виталис умееше да заповядва.

Защо не искаше да присъствувам на разговора му с госпожа Милиган? Това се питах и разглеждах тоя въпрос от всички страни. Не бях успял още да си отговоря, когато го видях, че се връща.

— Иди да се сбогуваш с госпожата — ми каза той. — Ще те чакам тук. Тръгваме след десет минути.

Загубил бях надежда, но все пак това решение ме потресе.

— Е! — обади се той след няколко минути. — Не разбра ли? Какво стоиш като пън? Побързай!

Той нямаше навик да ми говори грубо и откакто бях при него, никога не ми беше говорил така.

Станах, за да се подчиня — несъзнателно, без да разбирам.

Но след като направих няколко крачки, за да се кача при госпожа Милиган, попитах:

— Значи казахте им…

— Казах, че си ми нужен и че и аз самият съм ти нужен, тъй че нямам намерение да се откажа от правата, които имам над тебе. Върви и бързай да се върнеш.

Тия думи ме поуспокоиха, защото бях напълно овладян от упоритата мисъл, че съм намерено дете, и си въобразих, че щом трябва да заминем след десет минути, господарят ми е казал всичко, което знаеше за моя произход.

Когато влязох в стаята на госпожа Милиган, сварих Артур да плаче, а майка му, наведена над него, го утешаваше.

— Нали няма да заминете, Реми? — извика Артур.

Госпожа Милиган отговори вместо мене, като му обясни, че трябва да се подчиня.

— Помолих вашия господар да ви остави при нас — ми каза тя с глас, който ме накара да се просълзя, — но той не се съгласи и с нищо не успях да го убедя.

— Той е лош човек! — извика Артур.

— Не, не е лош човек — продължи госпожа Милиган. — Вие сте му нужен, а ми се струва освен това, че той искрено ви обича. После, той говори като честен и благороден човек. Ето как ми обясни той своя отказ: „Обичам това дете и то ме обича. Суровият живот, който ще води при мене, ще му бъде по-полезен от прикритото положение на слуга, в което ще живее при вас, без да искате. Наистина вие ще му дадете образование и възпитание. Ще развиете ума му наистина, но не и характера му. Той не може да бъде ваш син, ще бъде мой. Това е по-добре, отколкото да бъде играчка на болното ви дете, колкото мило и приятно да изглежда това дете. Аз също ще го уча.“

— Но нали той не е баща на Реми! — обади се Артур.

— Не му е баща наистина, но му е господар и Реми е негов, щом като родителите му са го дали под наем на Виталис. Сега Реми трябва да му се подчинява.

— Не искам Реми да замине.

— Но той трябва да тръгне с господаря си. Надявам се, че няма да бъде за дълго. Ще пиша на родителите му и ще се разбера с тях.

— О, не! — извиках аз.

— Но защо?

— О, не! Моля ви се!

— Но няма друг начин, мое дете.

— Моля ви се, недейте!

Ако госпожа Милиган не беше заговорила за родителите ми, навярно щях да се сбогувам много по-дълго време, а не десет минути, както ми беше разрешил господарят.

— Те са в Шаванон, нали? — продължи госпожа Милиган.

Без да й отговоря, отидох при Артур, прегърнах го и го целунах няколко пъти, като вложих в тия целувки цялата си обич, която изпитвах към него. После се изтръгнах от прегръдките му, приближих се до госпожа Милиган, паднах на колене пред нея и целунах ръката й.

— Бедно дете! — прошепна тя, като се наведе над мене.

И ме целуна по челото.

Тогава станах бързо и се втурнах към вратата.

— Артур, винаги ще ви обичам! — казах аз със задавен от ридания глас. — А вас, госпожо, никога няма да ви забравя!

— Реми! Реми! — извика Артур.

Но не чух нищо повече. Излязох и затворих вратата след себе си.

След една минута бях при господаря си.

— Да вървим! — каза той.

И напуснахме Сет по пътя за Фронтинян.

Така се разделих с първия си приятел и отново се впуснах в приключения, които нямаше да преживея, ако преувеличаването на последиците от един отвратителен предразсъдък не ме бяха накарали да изпадна в глупав страх.

Четиринадесета главаСняг и вълци

Пак трябваше да вървя след своя господар и с ожулено рамо от опънатия ремък на арфата да се тътря по широките пътища по дъжд и пек, по прах и кал.

Пак трябваше да представям глупак по площадите и да се смея и плача, за да забавлявам почитаема та публика.

Промяната беше тежка, защото лесно се свиква с богатството и щастието.

Чувствувах огорчения, неприятности и умора, които не познавах, преди да бях живял два месеца приятния живот на щастливците на тоя свят.

При госпожа Милиган често си мислех за Виталис. При Виталис споменът ме носеше към госпожа Милиган.

Неведнъж през дългите пътувания оставах назад, за да си мисля на воля за Артур, за майка му, за „Лебед“ и мислено се връщах и живеех в миналото.

Ах, къде беше онова хубаво време! И когато вечер, легнал в някоя мръсна селска странноприемница, мислех за своята каюта в „Лебед“, колко груби ми се струваха чаршафите на моето легло!

Значи нямаше да си играя вече с Артур, нямаше да чувам вече милващия глас на госпожа Милиган!

За щастие в моята много остра и непрестанна болка имах една утеха. Господарят ми беше много помил, дори много по-нежен — ако думата нежен подхождаше за Виталис — от всеки друг път!

В това отношение беше настъпила голяма промяна в характера му или поне в държанието му към мене и това ми даваше сили и не ми позволяваше да заплача, когато при спомена за Артур ми се свиваше, сърцето! Чувствувах, че не съм сам на тоя свят и че господарят ми е нещо повече и по-добро от господар.

Често ми се искаше дори да го целуна и ако имах тая смелост, бих го направил — толкова голяма нужда изпитвах да излея нежните чувства на душата си. Но не смеех, защото Виталис не беше човек, с когото можеш да си позволиш волности.

Най-напред, в самото начало, ме въздържаше страхът, а сега някакво друго, неопределено чувство, което приличаше на уважение.

Като излизахме от моето село, Виталис беше за мене човек като всички други, защото тогава не умеех да различавам хората. Но моят престой у госпожа Милиган ми отвори донякъде очите и ума. И странно нещо, струваше ми се, когато се взирах внимателно в своя господар, че намирах в неговото държание, във вида и обноските му известна прилика с държанието, с вида и обноските на госпожа Милиган.

Тогава си казвах, че това е невъзможно, защото моят господар беше само възпитател на животни, докато госпожа Милиган беше госпожа.

Но това, което ми казваше умът, не можеше да заглуши онова, което очите непрестанно ми повтаряха. Когато поискаше, Виталис беше също така господин, както госпожа Милиган беше госпожа. Единствената разлика между тях се състоеше в това, че госпожа Милиган беше винаги госпожа, докато моят господар беше господин само при известни обстоятелства. Но тогава той ставаше същински господин и би се наложил както на най-смелите, така и на най-дръзките. А понеже не бях нито смел, нито дързък, аз се поддавах на неговата сила и не смеех да дам воля на своите излияния дори когато ми даваше повод за това с няколко благи думи.

След като напуснахме Сет, няколко дена не говорихме за госпожа Милиган и за живота ми на „Лебед“. Но малко по малко в разговорите ни започна да става дума за тях — моят господар винаги пръв заговорваше за това — и скоро не минаваше нито ден, без да споменем името на госпожа Милиган.

— Ти обичаше много тая жена, нали? — питаше ме Виталис. — Да, разбирам. Тя е била добра, много добра към тебе. Трябва да си спомняш винаги с благодарност за нея.

После често добавяше:

— Така трябваше да стане!

Какво е трябвало да стане така?

Отначало не разбирах добре, но малко по малко почнах да си мисля, че онова, което е трябвало да стане, е било да отблъсна предложението на госпожа Милиган да остана при нея.

Навярно за това мислеше господарят ми, като казваше: „Така трябваше да стане“, и ми се струваше, че в тия думи имаше сякаш някакво съжаление. Искал е може би да ме остави при Артур, но е било невъзможно.

И в дъното на душата си му бях благодарен за това съжаление, макар че не можех да отгатна защо не е могъл да приеме предложенията на госпожа Милиган, тъй като обясненията, които тя ми бе повторила, не ми бяха много ясни.

„Сега някой ден може би ще ги приеме.“

И това будеше в мене голяма надежда.

Защо да не срещнем „Лебед“?

Той трябваше да плава нагоре по Рона, а ние вървяхме по бреговете на тая река.

И по пътя извръщах очи по-често към реката, отколкото към хълмовете и плодородните равнини край двата й бряга.

Пристигнехме ли в някой град — в Арл, Тараскон, Авиньон, Монтелимар, Баланс, Турнон или Виен, — най-напред обикалях кейовете и мостовете. Търсех „Лебед“ и зърнех ли в далечината някой кораб, полупотънал в гъстата мъгла, чаках го да изплава от нея, за да видя не е ли „Лебед“.

Но не беше той.

Понякога се осмелявах да разпитам моряците и им описвах кораба, който търсех. Не го бяха виждали да минава.

Сега, когато господарят ми бе решил да ме отстъпи на госпожа Милиган — така поне си въобразявах, — нямаше вече опасност да стане дума за моето произхождение, нито пък да се пише на мама Барберен. Преговорите щяха да се водят между моя господар и госпожа Милиган, така поне уреждах въпроса в детското си въображение: госпожа Милиган искаше да ме вземе при себе си, моят господар се съгласяваше да се откаже от правата си над мене и всичко беше свършено.

Останахме няколко седмици в Лион и цялото си свободно време прекарвах по кейовете на Рона и Сона. Познавам мостовете Ене, Тилсит, Гийотиер и Отел Дийо, както ги познават родените в Лион.

Но напразно търсех, не намерих „Лебед“.

Трябваше да напуснем Лион и да се отправим към Дижон. Тогава надеждата, че ще намеря някога госпожа Милиган и Артур, започна да ме изоставя, защото в Лион проучих всички карти на Франция, които успях да открия по полиците на антикварите, и знаех, че централният канал, по който трябваше да отплава „Лебед“, за да стигне Лоара, се отбива от Сона в Шалон.

Стигнахме в Шалон и си заминахме оттам, без да видя „Лебед“. Значи свършено: трябваше да се откажа от своята мечта.

Изпитах голямо огорчение.

И сякаш за да увеличи моето отчаяние, което и без това беше вече много голямо, времето стана отвратително. Беше късна есен, наближаваше зима и ходенето по дъжд и кал ставаше все по-мъчително и по-мъчително. Когато стигнехме вечер в някоя лоша странноприемница или пък в някоя плевня, капнали от умора, мокри до кости и кални от главата до петите, лягах си натъжен.

След като напуснахме Дижон и минахме хълмовете на Златния бряг, настъпи влажен студ, който ни вледеняваше до кости, и Добродушко стана по-тъжен и по-умърлушен от мене.

Целта на моя господар беше да стигнем в Париж колкото е възможно по-бързо, защото само в Париж имахме възможност да дадем няколко представления през зимата. Но било защото средствата не му позволяваха да вземем влак или по други причини, трябваше да изминем пеш пътя от Дижон до Париж.

Когато времето позволяваше, давахме по някое кратко представление в градовете и селата, през които минавахме, и като съберяхме малко пари, тръгвахме пак на път.

До Шатийон бяхме горе-долу добре, при все че непрестанно понасяхме влага и студ. Но като напуснахме тоя град, дъждът спря и задуха северен вятър.

В началото не се оплаквахме, макар че никак не е приятно северният вятър да те брули право в лицето. В краен случай по-добре тоя вятър, колкото и остър да беше той, отколкото влагата, в която гниехме от няколко седмици.

За нещастие вятърът не остана сух. Небето се покри с грамадни черни облаци, слънцето се скри съвсем и по всичко личеше, че скоро ще вали сняг.

Успяхме да се доберем до едно голямо село, без да ни изненада снегът. Но намерението на моя господар беше да стигнем в Троа колкото се може по-бързо, защото Троа е голям град, в който можехме да дадем няколко представления, ако времето ни принудеше да останем там.

— Лягай бърже — ми каза той, когато се настанихме в една странноприемница. — Ще тръгнем утре рано сутринта, защото се боя да не ни изненада снегът.

Но самият той не си легна толкова рано, а остана в къта край огнището в кухнята, за да стопли Добродушко, който беше премръзнал през деня и не преставаше да скимти, макар че се бяхме погрижили да го завием с одеяла.

На другата сутрин станах рано, както ми бе поръчано. Беше още тъмно, небето беше черно и схлупено, без нито една звезда. Сякаш някакъв грамаден тъмен похлупак беше надвиснал над земята и щеше да я смаже. Когато се отвореше вратата, остър вятър нахлуваше в огнището и разпалваше главните, заровени снощи в пепелта.

— На ваше място не бих тръгнал — каза стопанинът на странноприемницата, като се обърна към господаря ми. — Ще вали сняг.

— Много бързам — отвърна Виталис — и се на дявам да стигна в Троа преди снега.

— Тридесет километра не се минават за един час.

И все пак тръгнахме.

Виталис притискаше Добродушко под палтото си, за да го постопли със собствената си топлина, а кучетата, радостни, че времето е сухо, тичаха пред нас. Господарят ми беше купил в Дижон кожух, който се носеше с вълната отвътре. Увих се с него, а вятърът, който ни духаше в лицето, го залепи за тялото ми.

Не беше приятно да си отваряш устата. Вървяхме и двамата, без да продумаме, и ускорявахме крачката не само защото бързахме, а за да се стоплим.

Макар че наближаваше да съмне, небето продължаваше да бъде мрачно.

Най-после на изток някаква белезникава ивица проряза мрака, но слънцето не се показа. Не беше вече тъмно, но не би могло да се каже, че беше се съмнало.

Все пак предметите в полето станаха по-ясни. Оловната светлина, която едва досягаше земята, бликаше от изток като от огромен прозорец и осветяваше останалите без листа дървета и тук-таме плетища и гъсталаци, по които още имаше изсъхнали листа — брулени и гърчени от вятъра, те издаваха слаб шум.

Нямаше жив човек по пътя, нито из полето, не трополеше каруца, не плющеше камшик, Единствените живи същества бяха птиците, които чувахме, но не виждахме, защото се бяха скрили в листата. Само свраките подскачаха по пътя с вирната опашка и човка нагоре, отлитаха, щом се приближим, и кацваха на върха на някое дърво, отдето ни изпращаха със своето грачене, което приличаше на ругатни или на злокобно предсказание.

Изведнъж на север в небето се показа някаква бяла точка. Тя идваше към нас, растеше бързо и ние чухме някакъв странен шум от най-несъзвучни крясъци. Това бяха гъски или диви лебеди, които отлитаха на юг. Те минаха над главите ни и когато бяха вече далеч, във въздуха още прехвръкваше бял пух, който се открояваше на черното небе.

Над местността, през която минавахме, виснеше някаква зловеща печал, която нарастваше още повече от тишината. Докъдето стигаше погледът в тоя мрачен ден, се виждаха само голи полета, безплодни хълмове и поръждавели гори.

Продължаваше да духа северен вятър, който клонеше леко към запад. От тая страна на хоризонта се носеха бакърени облаци, тежки и ниски, които сякаш тегнеха над върховете на дърветата.

Скоро пред очите ни заиграха парцали сняг, големи колкото пеперуди. Те се издигаха, падаха, въртяха се, без да досегнат земята.

Не бяхме изминали много път и ми се струваше невъзможно да стигнем в Троа преди снега. Но това не ме тревожеше много и дори си казвах, че като завали сняг, северният вятър ще утихне и времето ще омекне.

Но аз не знаех какво е снежна виелица.

Скоро го научих, и то така, че никога няма да забравя този урок.

Облаците, които идеха от северозапад, приближиха, някаква бяла светлина озари небето откъм тях, недрата им се разтвориха и заваля.

Пред нас не прехвъркаха вече пеперуди, а ни забули обилен сняг.

— Писано било да не стигнем в Троа — каза Виталис. — Трябва да се подслоним в първата къща, която срещнем.

Хубави приказки, които можеха да ми бъдат само приятни. Но къде щяхме да намерим тая гостоприемна къща? Преди снегът да ни забули с белия си мрак, бях разгледал цялата местност, докъдето стигаше погледът ми, но не забелязах никаква къща, нищо, което да показва, че наблизо има село. Напротив — навлизахме в някаква гора, чиито мрачни дълбини се сливаха в безкрая — пред нас и от двете ВИ страни по ридовете, които ни ограждаха.

Тъй че не биваше да разчитаме много на желаната къща. Но в края на краищата снегът можеше и да престане. Той не престана, а се засили.

Много скоро снегът покри пътя, или по-точно — всичко, което го спираше по пътя: купчините камъни, успоредните пътечки отстрани, гъсталаците и храстите край рововете — шибан от вятъра, който не беше отслабнал, той бръснеше земята и засипваше всичко, което му се изпречеше.

Неприятното беше, че и ние му се изпречвахме. Шибнеше ли ни, той се плъзгаше по нас, но се впиваше като прах навсякъде, където срещнеше отвор, и веднага се топеше.

Аз чувствувах в шията ми как се стичаше студена вода, а моят господар, който беше поотворил кожуха си, за да може Добродушно да диша, навярно не беше по-запазен от мене.

Но ние продължавахме да вървим срещу вятъра и срещу снега, без да говорим. От време на време извръщахме глава, за да си поемем въздух.

Кучетата не вървяха вече пред нас, а по петите ни, сякаш диреха от нас завет, който ние не можехме да им дадем.

Пристъпвахме бавно, с мъка, заслепени, мокри, вкочанени, и макар че бяхме вече доста отдавна сред самата гора, не можехме да намерим никъде завет, тъй като пътят беше напълно изложен на вятъра.

За щастие (дали трябва да се каже за щастие?) малко по малко виелицата затихна. Но тогава снегът се засили и вместо да се сипе на прах, заваля едър и плътен.

За няколко минути пътят бе покрит с дебела пелена сняг, по която ние вървяхме безшумно.

От време на време виждах, че господарят ми поглежда наляво, сякаш търсеше нещо. Но там се виждаше само широка поляна, дето през пролетта бяха секли дърва и чиито млади дръвчета с гъвкави стъбла се превиваха под тежестта на снега.

Какво ли се надяваше да намери там?

Аз пък гледах право пред себе си по пътя, докъдето стигаше погледът ми, за да видя няма ли да свърши скоро тая гора и няма ли да съзрем някоя къща.

Но глупаво беше желанието да се прозре отвъд тая бяла завеса. На няколко метра всичко се замъгляваше и не се виждаше вече нищо — само снегът, който падаше на все по-гъсти парцали и ни забулваше като с огромна мрежа.

Положението не беше весело. Винаги, когато съм гледал да вали сняг, дори когато съм стоял зад прозорец в добре затоплена стая, съм изпитвал някаква смътна тъга, а сега си казвах, че затоплената стая трябва да е още много далече.

Но трябваше да вървим и да не падаме духом, защото краката ни затъваха все повече в снежната пелена, която достигаше почти до колене, а шапките ни все повече натежаваха от снега по тях.

Изведнъж видях, че Виталис простря ръка наляво, сякаш за да привлече вниманието ми. Погледнах и ми се стори, че съзрях смътно на поляната колиба от клони, покрити със сняг.

Не поисках обяснения, защото ми беше ясно, че моят господар ми показа тая колиба не за да се възхищавам от хубостта й. Трябваше да се открие пътят, който водеше до нея.

Не беше никак лесно, защото дебелият сняг бе заличил вече всяка следа от пътя или пътека. Но на края на поляната, дето започваше отново едрата гора, ми се стори, че ровът край главния път е засипан, Там навярно излизаше пътят, който водеше към колибата.

Не се излъгах. Снегът не хлътна под краката ни, когато слязохме в рова, и скоро стигнахме колибата.

Тя беше направена от пръти и вършини, а над тях сплетени вейки образуваха покрива. Тоя покрив беше доста плътен и не пропускаше снега.

Това беше заслон, който можеше да хване място за къща.

По-забързани или по-пъргави от нас, кучетата първи влязоха в колибата и се търкаляха по сухата земя и в праха, като лаеха весело.

Ние също така бяхме много доволни, но изразихме другояче задоволството си, а не с търкаляне в праха, което всъщност нямаше да бъде лошо, щеше да ни изсуши.

— Тъй и предполагах — каза Виталис, — в това младо сечище трябва да се намира някъде дърварска колиба. Сега снегът може да си вали.

— Нека си вали! — извиках аз предизвикателно.

И отидох на вратата, или по-право на отвора на колибата, защото тя нямаше ни врата, ни прозорец, за да си изтърся палтото и шапката така, че да не намокря вътрешността на жилището ни.

Нашето жилище беше съвсем скромно както по строеж, така и по наредбата си, която се състоеше от една пръстена пейка и от няколко големи камъка, които служеха за столове. Но онова, което беше още по-ценно за нас при положението, в което се намирахме, бяха пет или шест тухли, изправени в един кът, които образуваха огнището.

Огън! Можехме да запалим огън!

Но само огнище не е достатъчно, за да се запали огън. Трябва да се сложат и дърва в огнището.

В къща като нашата не беше трудно да се намерят дърва. Можехме да ги вземем от стените и покрива, тоест да измъкнем клони оттук-оттам, за да не пострада къщата ни.

Това стана бързо и ярък пламък весело затрептя и освети нашето огнище.

Ах, огън! Огънчец!

Наистина той не гореше без дим и понеже нямаше комин, през който да излезе, димът изпълни колибата. Но какво от това? Ние искахме пламък, искахме топлина.

Докато, легнал на земята и опрян на двете си ръце, аз раздухвах огъня, кучетата насядаха важно около огнището и изпънали врат, грееха на яркия пламък мокрите си и измръзнали кореми.

Скоро Добродушко разгъна палтото на господаря си, подаде предпазливо нос и се огледа къде се намира. Успокоен от обстановката, той скочи бързо на земята, зае най-доброто място пред огъня и протегна към пламъка двете си малки треперещи ръчички.

Сега бяхме спокойни, че няма да умрем от студ, но въпросът за храната не беше разрешен.

В тая гостоприемна къща нямаше ракла с хляб, нито пещ с къкрещи тенджери.

За щастие нашият господар беше предвидлив и опитен човек. Сутринта, преди да стана, той беше набавил храна за из пътя — пита хляб и парче сирене. Но не беше време да бъдем взискателни и придирчиви — щом видяхме питата, всички радостно се раздвижихме.

За съжаление парчетата не бяха големи и ако питате мене, бях неприятно изненадан. Вместо цялата пита господарят ни подели само половината.

— Не познавам пътя — каза той в отговор на въпросителния ми поглед — и не зная дали оттук до Троа ще се намери странноприемница, където да се нахраним. При това и гората ми е непозната. Зная само, че тоя край е много горист и че безкрайни гори се сливат една с друга — горите Шаурс, Рюмили, От, Омон. Може би се намираме на много левги от човешко жилище. Поради снега може би ще бъдем принудени да останем дълго време в тая колиба. Трябва да оставим храна за вечеря.

Аз разбирах тия съображения, особено като си спомних за нашето заминаване от Тулуза след затварянето на Виталис Но те не трогнаха кучетата — като го видяха, че скъта питата в раницата, когато едва бяха похапнали, те протегнаха лапи към господаря си, драскаха по коленете му и започнаха с изразителни движения да го молят да отвори раницата, в която впиваха умолителни погледи.

Молбите и ласките не помогнаха — раницата не се отвори.

Но колкото и оскъдна да беше тая лека закуска, тя ни подкрепи. Бяхме на завет, огънят ни обгръщаше с приятна топлина. Можехме да чакаме снегът да спре.

Не беше много страшно за мене да останем в тая колиба, а и не вярвах, че ще бъдем принудени да останем тук дълго време, както каза Виталис, за да оправдае своята пестеливост. Снегът нямаше да вали вечно, но и нищо не показваше, че скоро ще престане.

През отвора на нашата колиба виждахме как се сипят бързи и плътни парцали сняг. Понеже нямаше вече вятър, те падаха право на земята, един през други, непрекъснато.

Не се виждаше небето и светлината, вместо да пада отгоре, идеше отдолу, от ослепителната пелена, която покриваше земята.

Кучетата се бяха примирили с принудителния престой, бяха се настанили и трите край огъня — едното свито на кълбо, другото излегнато на една страна, Капи, заврял муцуна в пепелта — и спяха.

Реших да направя като тях. Бях станал рано и щеше да ми бъде по-приятно да пътувам в страната на сънищата, на „Лебед“ може би, отколкото да гледам тоя сняг.

Не зная колко време съм спал. Когато се събудих, снегът беше престанал. Погледнах навън. Пелената, която се бе натрупала пред колибата ни, беше станала значително по-дебела. Ако тръгнехме на път, щях да газя до над коленете.

Колко ли беше часът?

Не можех да попитам господаря си, защото слабите сборове през последните месеци не бяха попълнили парите, които беше похарчил за делото и затвора, така че в Дижон, за да ми купи кожух и някои необходими вещи за себе си и за мене, трябваше да продаде часовника, големия сребърен часовник, на който видях Капи да казва колко е часът в деня, когато Вита лис ме нае в трупата си.

По дневната светлина трябваше да разбера това, което нашият хубав голям часовник не можеше вече да ми покаже.

Но нищо не можеше да ми отговори: долу, по земята, ослепителнобяла пелена, в простора — тъмна мъгла, а на небето — мътна светлина, тук-таме с мръсни жълти петна.

И слухът не можеше да долови нищо, защото навън бе настанала пълна тишина, несмущавана нито от птичи крясък, нито от плясък на камшик, ни от трополене на каруца. Никоя нощ не е била така безмълвна като тоя ден.

При това всичко около нас беше замряло, снегът бе спрял всякакво движение, бе сковал всичко. Само от време на време след лек, сподавен, едва доловим шум някой боров клон тежко се полюшваше. Той се свеждаше бавно под тежкия товар към земята, а сведеше ли се повече, снегът се плъзгаше надолу. Тогава клонът изведнъж се изправяше и тъмнозелените му листа се открояваха на белия саван, който покриваше останалите дървета от корена до върха, така че отдалеч сякаш някаква черна дупка зееше тук-таме по савана.

Както стоях на вратата, запленен от тая гледка, чух, че господарят ме извика.

— Искаш ли да тръгнем? — попита ме той.

— Не зная, нищо не ми се иска. Ще направя, каквото вие кажете, че трябва да направим.

— Е, според мене трябва да останем тук, защото сме на завет и имаме огън.

Мина ми през ума, че нямаме почти никакъв хляб, но премълчах.

— Мисля, че скоро пак ще завали — продължи Виталис — и не бива да тръгваме, преди да разберем на какво разстояние от нас има селище. Нощта няма да бъде приятна сред тоя сняг и по-добре да преспим тук, ще бъдем поне на закрито.

Като оставим въпроса за храната настрани, това разрешение ми харесваше. Прочее, ако тръгнехме веднага, не беше никак сигурно, че ще намерим, преди да мръкне, странноприемница, където да вечеряме, докато беше напълно ясно, че ще намерим на пътя дебел, още неутъпкан сняг, по който трудно би могло да се върви.

Така и стана, когато за вечеря Виталис ни раздели на шест остатъка от питата.

Трябваше да гладуваме в нашата колиба и толкоз.

Жалко, че беше останало малко от нея и това малко се свърши бързо, въпреки че чупехме колкото се може по-малки залъци, за да продължим вечерята си.

Когато нашата бедна вечеря, толкова оскъдна и кратка, завърши, помислих, че кучетата пак ще започнат сутрешните си хитрини, защото личеше, че са страшно гладна, Но те не направиха нищо и аз още веднъж се убедих, че са наистина много умни.

Когато нашият господар прибра ножа в джоба на панталона си, което означаваше, че угощението е свършило, Капи стана, кимна с глава на двамата си другари и отиде и подуши раницата, където слагахме обикновено храната. В същото време той сложи леко лапата си на раницата и я поопипа. Тая двойна проверка го убеди, че няма нищо за ядене. Тогава се върна на мястото си край огнището и след като кимна пак с глава на Долче и Зербино, просна се цял на пода и въздъхна примирен.

„Няма вече нищо. Излишно е да искаме.“

Това беше изразено много ясно, като с думи.

Другарите му разбраха този език, легнаха съща край огнището и въздъхнаха като него. Но във въздишката на Зербино нямаше примирение, защото, освен че ядеше много, той беше и страшно лаком и тази жертва за него беше по-болезнена, отколкото за който и да е било друг.

Снегът пак беше завалял отдавна и продължаваше да се сипе все така непрестанно. Всеки миг постелята, с която беше наметнал земята, растеше кран младите издънки — само стъблата им още стърчаха над белия прилив, който скоро щеше да ги погълне.

След като се навечеряхме, вече едва се виждаше какво става извън колибата, защото в тоя мрачен ден бързо мръкна.

През нощта снегът не престана, а продължи да се сипе на едри парцали от черното небе върху бялата земя.

Трябваше да нощуваме тук и затова най-добре беше да заспим колкото се може по-бързо. Постъпих като кучетата и след като се увих в кожуха си, който, прострян край огъня, беше изсъхнал през деня, проснах се край огнището и сложих глава върху един плосък камък, който ми служеше за възглавница.

— Спи — ми каза Виталис, — ще те събудя, когато и на мене ми се приспи, защото, въпреки че няма защо да се боим от зверове и хора в тая колиба, един от нас трябва да бъде буден, за да поддържа огъня. Трябва да вземем мерки срещу студа, който може да стане много силен, ако снегът престане да вали.

Не го чаках да ме подкани втори път и заспах.

Когато господарят ме събуди, навярно беше вече късна нощ — така поне си мислех. Не валеше вече сняг. Огънят продължаваше да гори.

— Сега е твой ред — каза Виталис. — Ще слагаш само от време на време дърва в огнището. Ето, приготвил съм ти.

И наистина купчина пръти бяха струпани край мене. Господарят ми, който спеше много по-леко от мене, не искаше да го будя, като ходя да измъквам дърва от стената всеки път, когато ми потрябват, и ми беше приготвил тая купчина, от която можех да си взема само като пресегна, без да вдигам шум.

Разумна мярка, която за съжаление не даде резултата, който Виталис очакваше.

Като видя, че съм буден и съм готов да го сменя, той се излегна на свой ред край огъня, притисна до себе си увития в одеяло Добродушко и скоро по-високото му и по-равномерно дишане ми подсказа, че е заспал. Тогава станах и тихо, на пръсти, отидох до вратата, за да видя какво става вън.

Снегът беше затрупал всичко — трева, храсти, издънки и дървета. Докъдето стигаше погледът, се простираше неравна, но еднакво бяла пелена. Небето бе осеяно с трепкащи звезди, но колкото и силна да беше тяхната светлина, бледото сияние, което се излъчваше от снега, озаряваше местността. Пак беше студено и навън трябва да беше замръзнало, защото въздухът, който влизаше в нашата колиба, беше леден. В зловещата нощна тишина сегиз-тогиз се чуваше пращене, което показваше, че снежната пелена замръзва.

Ние наистина сме били много щастливи, че сме открили тая колиба: какво ли щяхме да правим посред гората при тоя сняг и студ?

Колкото и тихо да вървях, събудих кучетата и Зербино стана и дойде с мене на вратата. Но понеже той не се възхищаваше като мене от величието на снежната нощ, много скоро му дотегна и поиска да излезе.

Махнах му с ръка да се върне. Що за хрумване, да излиза навън в тоя студ! Не беше ли по-добре да остане край огъня, вместо да се скита навън? Той се съгласи, но застана, извърнал муцуна към вратата, като упорито куче, което не се отказва от намерението си.

Останах още малко да погледам снега — въпреки че тази гледка изпълваше сърцето ми с необяснима тъга, изпитвах известна наслада да я съзерцавам. Искаше ми се да заплача и макар че ми беше лесно да не гледам повече — трябваше само да си затворя очите или да се върна на мястото си, — не се помръднах.

Най-после приближих до огъня и след като сложих три-четири дървета, кръстосани едно върху друго, реших, че мога да седя безопасно върху камъка, който ми служеше за възглавница.

Господарят ми спеше спокойно. Кучетата и Добродушко също спяха, а от буйния огън се издигаха силни пламъци, които се извиваха чак до тавана и пръскаха светли искри — само тяхното пращене смущаваше тишината.

Дълго време се забавлявах да гледам тези искри. Но малко по малко умората ме обори и неволно съм задрямал.

Ако трябваше сам да си набавям дърва, щях да стана и като обикалям около колибата, нямаше да заспя. Но като седях, единственото движение, което правех, беше да протягам ръка, за да слагам клони в огъня — не можех да устоя на дрямката, която ме овладяваше, и както бях уверен, че няма да мигна, съм заспал.

Изведнъж се сепнах и се събудих от яростен лай. Беше тъмно. Навярно бях спал дълго, защото огънят беше угаснал, или поне не осветяваше вече колибата с ярките си пламъци.

Лаят продължаваше — беше Капи. Но чудно нещо — нито Зербино, нито пък Долче отговаряха на другаря си.

— Е, какво? — обади се Виталис, който също се събуди. — Какво има?

— Не зная.

— Заспал си и огънят е угаснал.

Капи се беше спуснал към вратата, но не беше излязъл и лаеше оттам.

И аз си поставях въпроса, който ми зададе моят господар: какво има?

На лая на Капи отговориха две-три жални скимтения и познах гласа на Долче. Скимтенията се чуха зад колибата, доста наблизо.

Исках да изляза, но господарят ме спря, като постави ръка на рамото ми.

— Сложи първо дърва в огъня — заповяда ми той.

И докато аз изпълнявах нареждането му, той измъкна една главня от огъня и я раздуха, за да запали овъгления й край.

После, когато главнята се разгоря, не я хвърли в огнището, а я взе.

— Хайде да видим — каза той. — Върви след мене. Капи, напред!

Тъкмо понечихме да излезем, страшен вой екна в тишината и Капи, изплашен, се хвърли в краката ни.

— Това са вълци. Къде са Зербино и Долче?

Не можех да му отговоря. Навярно двете кучета бяха излезли, докато съм спал — Зербино е изпълнил прищявката, която беше проявил, а Долче е последвала другаря си.

Отвлекли ли ги бяха вълците? Стори ми се, че гласът, с който господарят ме попита къде са, издаваше такива опасения.

— Вземи една главня — ми каза той — и да им идем на помощ.

Чувал бях да разказват в село страхотни случки с вълци, но не се двоумих. Грабнах една главня и последвах господаря си. Но когато излязохме на поляната, нямаше ни кучета, ни вълци. Виждаха се само по снега следите на двете кучета.

Тръгнахме по следите. Те обикаляха колибата. После на известно разстояние в мрака се различаваше място, където снегът беше отъпкан, сякаш животни се бяха въргаляли по него.

— Търси, търси, Капи — повтаряше господарят ми и същевременно свиркаше, за да извика Зербино и Долче.

Но никакъв лай не му отговаряше, никакъв шум не смущаваше зловещата тишина в гората и Капи, вместо да търси, както му бе заповядано, стоеше в краката ни и издаваше явни признаци на ужас и безпокойство, той, който беше обикновено тъй смел и послушен.

Отражението от снега не даваше достатъчно светлина, за да се оправим в мрака и проследим дирите. На близко разстояние заслепеният поглед се губеше в смътния мрак.

Виталис пак свирна и извика силно Зербино и Долче.

Ослушахме се. Пълна тишина. Сърцето ми се сви.

Горкият Зербино! Горката Долче!

Виталис потвърди моите опасения.

— Вълците са ги отвлекли — каза ми той. — Защо ги пусна да излязат?

Ах, да! Защо? За съжаление нищо не можех да му отговоря!

— Да ги потърсим — казах аз.

И тръгнах напред. Виталис ме спря.

— Къде ще ги търсиш? — попита той.

— Не зная, навсякъде.

— А как ще се оправим в тая тъмнина и в тоя сняг?

Наистина не беше лесна работа. Краката ни затъваха в снега до над глезените, а нашите две главни не можеха да пробият мрака.

— Щом не отговориха на моето повикване, те са… много далече — каза той. — После, не бива да се излагаме на опасността вълците да нападнат и нас самите. Няма с какво да се браним.

Страшно беше да изоставим така тия две бедни кучета, тия наши другари, тия наши приятели, особено за мен, тъй като се чувствувах отговорен за тяхното нещастие. Ако не бях заспал, те нямаше да излязат.

Моят господар се отправи към колибата и аз го последвах, като се оглеждах назад на всяка крачка и се спирах, за да се ослушам. Но не видях нищо по снега, не чух нищо освен скърцането на снега.

В колибата ни очакваше ново нещастие. В наше отсъствие клоните, които бях струпал в огнището, се бяха запалили, те пламтяха и осветяваха и най-тъмните кътчета.

Не видях никъде Добродушко. Одеялото лежеше край огнището, но то беше празно и маймунката я нямаше под него.

Извиках я, Виталис също я повика, но тя не се обади.

Какво беше станало с нея?

Виталис ми каза, че като се събудил, я усетил до себе си, значи тя беше изчезнала, след като ние бяхме излезли.

Да ни последва ли е искала?

Взехме запалени клони и излязохме — приведени, с насочени клони към снега, търсехме следите на Добродушко.

Не открихме нищо. Вярно, че минаването на кучетата и нашето тъпчене с крака бяха объркали следите, но не дотолкова все пак, че да не можем да разпознаем стъпките на маймунката.

И тъй, тя не беше излязла.

Върнахме се в колибата, за да видим дали не се е сгушила в някоя купчина съчки.

Търсихме дълго. По десет пъти преглеждахме едно в също място, едно и също кътче. Качих се и на раменете на Виталис, за да проверя в клоните, от които беше сплетен нашият покрив. Напразно!

От време на време се спирахме и викахме — пак нищо!

Виталис изглеждаше отчаян, а аз бях искрено наскърбен. Бедният Добродушко!

Попитах своя господар не мисли ли, че вълците може да са отвлекли и него, а той ми отговори:

— Не, вълците не биха посмели да влязат в осветената колиба. Мисля, че те са се нахвърлили върху Зербино и Долче, защото са излезли навън, но не са се вмъкнали тука. Навярно Добродушко, уплашен, се е скрил някъде, докато сме били вън, и това ме кара да се безпокоя, защото в това ужасно време ще простине, а простудата за него ще бъде смъртоносна.

— Тогава да го потърсим пак.

И ние отново започнахме издирванията си. Но те не бяха по-щастливи от първите.

— Трябва да чакаме да съмне.

— Кога ще стане то?

— След два-три часа, мисля.

И той седна пред огъня, хванал с две ръце главата си.

Не посмях да го безпокоя. Стоях неподвижен край него и помръдвах само за да сложа съчки в огъня. От време на време той ставаше и отиваше до вратата. Тогава гледаше небето и се навеждаше, за да се ослуша. После се връщаше на мястото си. Струваше ми се, че предпочитах да ме нахока, а не да не гледа такъв мрачен и убит.

Трите часа, за които той спомена, изминаха страшно бавно, сякаш тая нощ никога нямаше да свърши.

Ала звездите побледняха и небето побеля. Зазоряваше се, скоро щеше да съмне.

Но с приближаването на деня и студът се усилваше. Въздухът, който влизаше през вратата, беше леден.

Ако намерим Добродушко, щеше ли да бъде жив?

Разумно ли беше да храним някаква надежда, че ще го намерим?

Кой можеше да знае дали, като съмне, няма да завали пак сняг?

Тогава как ще го търсим?

За щастие не заваля. Небето, вместо да се заоблачи както вечерта, се покри с розова светлина, която предвещаваше хубаво време.

Веднага щом студената утринна светлина озари храстите и дърветата, излязохме. Виталис беше грабнал здрава тояга, аз също.

Капи сякаш се беше съвзел от страха, който го сковаваше през нощта. Приковал поглед в очите на своя господар, той чакаше само знак, за да се спусне напред.

Докато ние търсехме по земята следи от Добродушко, Капи дигна глава нагоре и весело залая. Това означаваше, че трябва да търсим горе, а не по земята.

И наистина видяхме, че снегът, който покриваше нашата колиба, беше тук-таме отъпкан до един дебел клон, надвесен над покрива ни.

Проследихме с поглед тоя клон, прострян от един голям дъб, и горе, на върха на дървото, забелязахме дребна фигура, сгушена в един чатал.

Добродушко! Не беше трудно да се отгатне какво се бе случило: изплашен от воя на кучетата и вълците, Добродушко, вместо да остане край огъня, скочил на покрива на нашата колиба, когато бяхме навън, и оттам се покатерил на върха на дъба — като се почувствувал горе в безопасност, той се сгушил, без да отговаря на нашите повиквания. Бедното животинче, така зиморничаво, навярно бе премръзнало.

Господарят ми го повика тихо, но то не помръдна, сякаш беше мъртво.

Няколко минути Виталис го викаше непрестанно. Добродушко не даваше никакъв признак на живот.

Трябваше да изкупя снощното си нехайство.

— Ако искате — предложих аз, — ще се кача да го взема.

— Ще си счупиш главата.

— Няма опасност.

Не се изразих много точно — напротив, имаше опасност, а най-вече беше трудно. Дървото беше дебело, а на това отгоре и покрито със сняг, където стъблото и клоните бяха изложени на вятъра.

За щастие от дете се бях научил да се катеря по дърветата и бях особено силен в това изкуство. Няколко клонки бяха израснали тук-таме по дънера. Те ми послужиха за стъпала и въпреки че бях заслепен от снега, който сам сипех с ръце в очите си, скоро стигнах с помощта на Виталис първия клон. Изкачил се там, катеренето нагоре ставаше по-лесно. Трябваше само да внимавам да не се плъзна на снега.

Както се качвах, говорех нежно на Добродушко, който не помръдваше, но ме гледаше с блестящи очи.

Стигнах близо до него и вече посягах да го хвана, когато той скочи и се прехвърли на друг клон.

Последвах го на тоя клон, но хората, дори хлапетата, не могат да се мерят с маймуните в катеренето по дърветата. И навярно никога нямаше да стигна Добродушко, ако клоните не бяха покрити със сняг. Но снегът мокреше ръцете и краката му и тая гонитба скоро му дотегна. Тогава, като се мяташе от клон на клон, той изведнъж скочи на раменете на господаря си и се скри под палтото му.

Щастие беше, че намерихме Добродушко, но това не беше достатъчно. Сега трябваше да търсим кучетата.

Стигнахме бързо мястото, където бяхме идвали вече през нощта и където видяхме отъпкания сняг.

Сега, когато беше светло, лесно можехме да разберем какво се беше случило. Снегът пазеше ясно отпечатана историята за смъртта на двете кучета.

Като излезли едно след друго от колибата, кучетата минали покрай купчината дърва и ние проследихме ясно на двадесетина метра дирите им. После тия дири изчезваха в разровения сняг. Тогава се виждаха други следи: от една страна, тези, които показваха откъде вълците с големи скокове са се хвърлили върху кучетата, и, от друга страна, тези, по които личеше откъде ги бяха отвлекли, след като ги бяха повалили. От кучетата нямаше вече никакви следи с изключение на една кървава ивица, която багреше тук-таме снега.

Вече беше излишно да търсим по-нататък. Тук двете бедни кучета са били удушени и отвлечени, за да бъдат изядени спокойно в някой трънлив гъсталак. Пък и ние трябваше да се заемем колкото може по-бързо да затоплим Добродушко.

Прибрахме се в колибата и докато Виталис грееше на огъня ръцете и краката му, както се прави с малките деца, аз затоплих добре одеялото му и го увихме в него.

Но не стигаше само одеялото, трябваше още добре затоплено легло и най-важното — топло питие, а ние нямахме нито едното, нито другото. За щастие имахме поне огън.

Аз и господарят ми бяхме седнали край огнището, без да продумваме нито дума, седяхме там неподвижни и гледахме как гори огънят.

Нямаше нужда от думи, нямаше нужда от погледи, за да изразим какво чувствувахме.

— Бедният Зербино, бедната Долче, бедните приятели!

Това бяха думите, които и двамата си шепнехме всеки на себе си, или поне това бяха сърдечните ни мисли.

Те бяха наши другари, заедно деляхме радост и скръб, а за мене бяха мои приятели, почти мои деца в дните на самота и неволя.

И аз бях виновен за тяхната смърт.

Не можех да се оправдая: ако бях пазил добре, както следваше, ако не бях заспал, те нямаше да излязат, а вълците не биха посмели да ни нападнат в колибата — щяха да стоят далеч, изплашени от огъня.

Исках Виталис да ме хока, искаше ми се дори да ме набие.

Но той не ми казваше нищо, дори почти не ме поглеждаше. Седеше, навел глава над огнището. Навярно мислеше какво ще правим без кучетата. Как ще даваме представления без тях? Как ще живеем?

Петнадесета главаГосподин Добродушко

Предсказанията за утрото се сбъднаха: слънцето блестеше на безоблачното небе и белият сняг отразяваше бледите му лъчи. Гората, печална и мрачна вечерта, сега заслепяваше погледа с блясъка си.

От време на време Виталис пъхаше ръка под одеялото и пипаше Добродушко. Но той не се стопляше и когато се навеждах над него, чувах го как трепери от студ.

Скоро стана ясно, че така няма да стоплим помръзналата кръв в жилите му.

— Трябва да се доберем до някое село — каза Виталис, като стана, — иначе Добродушко ще умре тук. Щастие ще бъде за нас, ако не умре и по пътя. Да вървим!

Затоплих добре одеялото и увих в него Добродушко, а господарят ми го сложи под палтото до гърдите си.

Готови бяхме за път.

— Ето една странноприемница — каза Виталис, — която ни накара да заплатим скъпо гостоприемството, с което ни посрещна.

И като казваше тия думи, гласът му трепереше.

Той излезе пръв и аз тръгнах по стъпките му.

Трябваше да повикаме Капи, който беше останал на прага на колибата и душеше мястото, където другарите му са били нападнати.

Десет минути след като излязохме на главния път, срещнахме една кола и каруцарят ни каза, че след по-малко от час ще влезем в някакво село. Това ни даде сили да ускорим крачките си, но беше трудно и мъчително да се върви в тоя сняг, в който затъвах до кръста.

От време на време питах Виталис как е Добродушко и той ми отговаряше, че продължава да трепери.

Най-после в подножието на един хълм се бялнаха покривите на голямо село. Още малко усилия и щяхме да стигнем.

Нямахме навик да отсядаме в най-добрите странноприемници, в тези, които с богатата си външност обещаваха хубаво легло и вкусна храна. Напротив, спирахме се обикновено на края на селото или в предградията на градовете и избирахме някоя бедна къща, където нямаше да ни изпъдят и нямаше да изпразнят кесията ни.

Но този път не стана така: вместо да се спрем на края на селото, Виталис продължи до една странноприемница, пред която висеше красива позлатена фирма. През широко отворената врата на кухнята се виждаше маса, отрупана с меса, а на голямата печка няколко тенджери от червена мед къкреха весело и изпускаха облачета пара към тавана. От улицата се чувствуваше хубавата миризма на тлъста супа, която дразнеше приятно гладните ни стомаси.

Господарят ми прие вид на „господин“, влезе в кухнята гордо излъчен, с шапка на главата и поиска от стопанина хубаво затоплена стая.

Отначало стопанинът, представителен мъж, не ни и погледна. Но важните светски обноски на моя господар му вдъхнаха уважение и той заповяда на една прислужница да ни заведе.

— Легни си бързо — ми каза Виталис, докато прислужницата палеше огъня.

Останах за миг слисан — защо да си лягам? Предпочитах да бъда на масата, а не в леглото.

— Хайде, бързо! — повтори Виталис.

Трябваше да се подчиня.

На леглото имаше пухена завивка. Виталис ме зави с нея до брадата.

— Гледай да се стоплиш — каза ми той. — Колкото повече се стоплиш, толкова по-добре.

Струваше ми се, че Добродушко имаше по-голяма нужда от мене да се стопли, защото на мене не ми беше никак студено.

Докато лежах неподвижен под завивката и гледах да се стопля, Виталис за голямо учудване на прислужницата въртеше на едната и другата страна бедния Добродушко, сякаш искаше да го опече.

— Стопли ли се? — попита ме след малко Виталис.

— Ще се задуша.

— Точно така трябва.

И той дойде бързо при мене, мушна Добродушко в леглото и ми поръча да го притисна добре до гърдите си.

Бедното животинче, което обикновено беше така вироглаво, когато му налагахме нещо, което не му харесва, сега сякаш беше готово на всичко. Лежеше прилепено до мене, без да помръдне. Не му беше вече студено, телцето му гореше.

Господарят ми беше слязъл в кухнята. Скоро той се върна с чаша топло подсладено вино.

Искаше да накара Добродушко да изпие няколко лъжици от това питие, но той не можеше да си отвори устата.

Гледаше ни тъжно с блестящите си очи, сякаш ни молеше да не го измъчваме.

Същевременно вадеше едната си ръка изпод завивката и я протягаше към нас.

Питах се какво ли означава това движение, което той повтаряше всеки миг. Виталис ми го обясни.

Преди да постъпи в трупата, Добродушко имал белодробно възпаление и му пуснали кръв от ръката. Сега, като се чувствуваше отново болен, той ни протягаше ръката, за да му пуснат пак кръв и да го излекуват, както го бяха излекували първия път.

Не беше ли трогателно?

Виталис бе не само трогнат, но и разтревожен.

Явно беше, че клетият Добродушко е болен, а навярно се чувствуваше дори много болен, щом се отказваше от подсладеното вино, което толкова много обичаше.

— Изпий виното — каза Виталис — и не ставай от леглото. Ще отида да потърся лекар.

Трябва да призная, че и аз обичах подсладено вино, а бях и страшно гладен, тъй че не дочаках да ми повтори нареждането си: изпих чашата и легнах отново под завивката, където, затоплен и от виното, едва не се задуших.

Господарят не се бави много. Скоро се върна с някакъв господин със златни очила — лекарят.

Като се боял, че тази важна особа няма да си развали спокойствието заради някаква си маймуна, Виталис не му казал за какъв болен го вика. Щом ме видя в леглото червен като божур, лекарят дойде при мене, попипа ми челото и каза:

— Възпаление.

И поклати глава с израз, който не предвещаваше нищо добро.

Време беше да му се каже истината, иначе можеше да ми пусне кръв.

— Аз не съм болният — заявих аз.

— Как? Не сте болен? Това дете бълнува.

Без да му отговоря, повдигнах леко завивката и му показах Добродушко, който беше обвил с ръчичка шията ми.

— Той е болният — казах аз.

Лекарят отстъпи две крачки и се обърна към Виталис:

— Маймуна! — извика той. — Да ме безпокоите за една маймуна, и то в такова време!

Помислих, че ще си излезе възмутен.

Но господарят беше опитен човек и не се объркваше лесно. Учтиво и с благороден жест той спря лекаря. После му обясни положението: как беше ни застигнал снегът и как, изплашен от вълците, Добродушко се беше покатерил на дъба, където беше премръзнал от студ.

— Да, болният е маймуна, но каква даровита маймуна! При това е и наш другар, наш приятел! Как да се повери такъв бележит актьор на грижите на един прост ветеринар! Всеки знае, че селските ветеринари са истински магарета. А и всеки знае, че всички лекари, кой повече, кой по-малко, са хора на науката. Така че и в най-затънтеното селце човек може да бъде уверен, че ще намери знание и великодушие, като похлопа на вратата на лекаря. И после, макар че маймуната според естествениците е обикновено животно, тя се приближава толкова до човека, че боледува от същите болести. Не е ли любопитно от научна и лечебна гледна точка да се проучи по какво тези болести си приличат и по какво се различават?

Много умели ласкатели са това италианците! Скоро лекарят се отдръпна от вратата и се приближи към леглото.

Докато господарят ни говореше, Добродушко, който навярно беше познал, че човекът с очилата е лекар, най-малко десетина пъти извади ръчичката си и му я протягаше, за да му пуснат кръв.

— Вижте колко е умна тая маймунка. Знае, че сте лекар, и ви протяга ръка, за да й проверите пулса.

Тези думи склониха напълно лекаря.

— Всъщност — каза той — случаят е може би любопитен.

Да, за съжаление! Но за нас беше много печален и опасен — бедният господин Добродушко бе застрашен от белодробно възпаление.

Лекарят улови ръчичката, която му беше подавана толкова пъти, и заби лекарското ножче във вената. Добродушко дори и не охна. Знаеше, че това ще го излекува.

След пускането на кръв последваха синапени лапи, компреси, сиропи и билки. Разбира се, аз не останах в леглото. Станах болногледач под ръководството на Виталис.

Бедничкият Добродушко се радваше на моите грижи и ми благодареше с кротка усмивка. Погледът му бе станал съвсем човешки.

Толкова жив, буен и непослушен преди, винаги готов да ни направи някоя лоша шега, сега той беше примерно спокоен и послушен.

Сякаш се нуждаеше от обич и търсеше дори и приятелството на Капи, който толкова често биваше негова жертва.

Като някое разглезено дете искаше всички да бъдем около него и се сърдеше, ако някой от нас излезеше.

Болестта му се развиваше както всички белодробни възпаления — скоро се яви кашлица, която много го уморяваше, защото цялото му бедно телце се тресеше.

Всичкото ми богатство се състоеше от пет су и аз купих с тях ечемичена захар за Добродушко.

За съжаление усилих болестта му, вместо да я облекча.

Както беше наблюдателен, той скоро забеляза, че му давам ечемичена захар всеки път, когато се закашляше. Тогава побърза да използува това свое откритие а започна да кашля всеки миг, за да получава по-често лекарството, което толкова много обичаше, така че това лекарство, вместо да го издери, повече го поболяваше.

Когато забелязах хитрината му, престанах да му давам захар, но той не се отчая. Започна да ми нека с умолителен поглед. После като видя, че молбите му не помагат, сядаше на леглото и превит на две, сложил ръка на корема си, кашляше с всички сили, лицето му се зачервяваше, вените на челото му се издуваха, сълзи бликаха от очите му и накрая се задушаваше, и то вече не на шега, а наистина.

Господарят никога не говореше с мене за своите работи и съвсем случайно научих, че е бил принуден да продаде часовника си, за да ми купи кожух, но в тежкото положение, в което се намирахме, сметна за нужно да се отклони от това свое правило.

Една сутрин, като се върна от закуска (аз бях останал при Добродушко, когото не оставяхме самичък), той ми каза, че стопанинът на странноприемницата поискал да му се уреди сметката и след като платил, му останали само петдесет су.

Какво да се прави?

Разбира се, не можах да отговоря на тоя въпрос.

Според него единственият начин да излезем от затруднението беше да дадем представление още същата вечер.

Представление без Зербино, без Долче, без Добродушко! Струваше ми се невъзможно.

Но се намирахме в такова положение, че не можехме да се спрем отчаяни пред невъзможното. Трябваше на всяка цена да лекуваме Добродушко и да го спасим. Но парите, необходими за лекар, за лекарства, за отопление и за стаята, ни налагаха да съберем веднага поне четиридесет франка, за да платим на стопанина — като види парите ни, той пак щеше да ни даде на доверие.

Четиридесет франка в това село, при тоя студ и със средствата, с които разполагахме — какви усилия бяха необходими!

Но моят господар, без да губи време в размишления, се зае усърдно да изпълни намеренията си.

Докато аз наглеждах болния, той намери някаква зрителна зала в покрития пазар, защото беше невъзможно да се играе на открито в тоя студ. После приготви и разлепи афиши. Направи сцена с няколко дъски и похарчи смело своите петдесет су за свещи, които разряза наполовина, за да бъде по-силно осветлението.

През прозореца на стаята го гледах да снове насам-натам по снега, да минава няколко пъти покрай странноприемницата и плахо се питах, каква ли ще бъде програмата на това представление? Скоро бях осведомен по този въпрос, защото селският барабанчик с червена фуражка на главата се спря пред странноприемницата и след като удари тържествено барабана, прочете програмата.

Каква беше, лесно ще си я представите, като узнаете, че Виталис не се беше поскъпил на най-чудновати обещания: ставаше дума за един „световноизвестен артист“ — това беше Капи — и за един „млад певец — изключително дарование“ — изключителното дарование бях аз.

Но най-интересната част на това празнословие беше тази, където се казваше, че цените на местата не са определени и че се разчита на великодушието на зрителите, които ще платят чак след като видят, чуят и одобрят.

Това ми се стори много смело — щяха ли да ни одобрят? Капи действително заслужаваше да бъде „известен“. Но аз не бях напълно убеден, че съм „изключително дарование“.

Като чу барабана, Капи радостно залая, а Добродушко се приповдигна, макар че тъкмо тогава се чувствуваше много зле. Струва ми се, и двамата бяха разбрали, че става дума за нашето представление.

Тая моя мисъл бе скоро потвърдена от държането на Добродушко: той искаше да стане и бях принуден да го задържа насила. Тогава ми поиска униформата си на английски генерал — мундира и червените панталони със златни ширити, двуъгълната шапка с перото.

Той сплиташе ръце и падаше на колене, за да ме трогне.

Като видя, че молбата не помага, опита с гняв, а накрая със сълзи.

Явно беше, че много трудно ще го убедим да се откаже от намерението си да участвува вечерта в представлението, и реших, че при това положение най-добре ще бъде да се измъкнем, без да ни забележи.

За нещастие, когато Виталис, който не знаеше какво се беше случило в негово отсъствие, се прибра, първите му думи бяха да приготвя арфата и всичко необходимо за нашето представление.

При тези думи, които му бяха добре познати, Добродушко започна пак да се моли, но този път на господаря. Ако можеше да говори, навярно не би изразил така с членоразделна реч своите желания, както правеше това с различните звуци, които издаваше, с кривенето на лицето си и с движението на цялото си тяло. Истински бяха сълзите, които се стичаха по страните му, истински бяха целувките, с които покриваше ръцете на Виталис.

— Да играеш ли искаш? — попита го той.

— Да! Да! — крещеше цялото телце на Добродушно.

— Но ти си болен, бедни мой Добродушно.

— Не съм болен вече — крещеше той все така изразително.

Наистина трогателно беше да се види усърдието, с което това болно животинче, което едва дишаше, се молеше, както и изразите му и положенията, които заемаше, за да ни склони. Но да се съгласим с желанието му, значеше да го изпратим на явна смърт.

Дойде време да отидем в салона. Напалих силен огън в огнището с големи цепеници, които щяха да горят продължително. Увих добре в одеялото му бедничкия Добродушко, който плачеше с горчиви сълзи и ме целуваше колкото можеше, и тръгнахме.

Като вървяхме по снега, господарят ми обясни какво очакваше от мене.

Не можеше и дума да става за нашите редовни пиеси, тъй като главните ни актьори липсваха, но аз и Капи трябваше да вложим всичкото си усърдие и всичката си дарба. Трябваше да се съберат четиридесет франка.

Четиридесет франка! Това беше страшното!

Виталис беше приготвил всичко, оставаше само да запалим свещите. Но ние можехме да си позволим тоя разкош едва когато салонът бъде горе-долу пълен, тъй като нашето осветление не биваше да угасне преди представлението.

Докато ние се готвехме в театъра, барабанчикът обикаляше за последен път селските улици и ние чувахме биенето на барабана, който се отдалечаваше или приближаваше според това, на коя улица се намираше.

След като облякох себе си и Капи, застанах зад един стълб, за да гледам как идват посетителите.

Скоро биенето на барабана се приближи и чух на улицата неясен шум.

Викаха двадесетина хлапета, които вървяха след барабанчика и удряха крак.

Без да престане да бие барабана, барабанчикът застана между два фенера, запалени пред входа на нашия салон, и на зрителите оставаше да заемат вече местата си и да чакат започването на представлението.

За съжаление те идваха много бавно, макар че на вратата барабанчикът продължаваше да бие бодро и весело барабана. Мисля, че всички хлапета от селото бяха вече дошли. Но хлапетата нямаше да ни дадат четиридесет франка сбор. Трябваха ни важни хора с пълна кесия и щедра ръка. Най-после господарят реши, че трябва да започнем, макар че имаше още много празни места в салона. Но не можехме да чакаме повече, подтиквани от страшния въпрос със свещите.

Аз пръв излязох на сцената и като си съпровождах с арфата, изпях две песнички. Но да си призная откровено, много малко ми ръкопляскаха.

Никога не съм имал особено голямо актьорско честолюбие, но при това положение хладният прием на публиката ме огорчи. Щом не й харесвах, навярно нямаше да си отвори кесията. Не пеех за слава, а за бедния Добродушко. Ах, как ми се искаше да трогна тая публика, да я запаля, да я накарам да загуби и ума, и дума! Но доколкото можех да виждам в тоя салон, пълен с чудновати сенки, стори ми се, че тя почти не ми обръщаше внимание и не ме признаваше за изключително дарование.

Капи беше по-щастлив. Ръкопляскаха му няколко пъти, и то бурно.

Представлението продължи. Благодарение на Капи то завърши с викове „Браво!“ Не пляскаха само с ръце, а тропаха и с крака.

Решителният момент настъпи. Докато аз, акомпаниран от Виталис, играех на сцената испански танц, Капи, с гаванката в уста, обикаляше между редовете всички зрители. Ще събере ли четиридесет франка? Този въпрос много ме тревожеше, макар че се усмихвах най-миловидно на публиката.

Едва дишах, но продължавах да играя — можех да престана чак когато Капи се върне. Той никак не бързаше и когато не му даваха нищо, потупваше леко с лапа джоба, който не искаше да се отвори.

Най-после го видях, че се задава, и щях да спра, но Виталис ми направи знак да продължа. Продължих и като се приближих към Капи, видях, че гаванката не е пълна и трябват още много пари.

В това време Виталис, който също беше преценил сбора, стана.

— Мисля, че мога да заявя, без да се хваля, че изпълнихме нашата програма. Но понеже свещите продължават да горят, ако уважаемата публика желае, ще й изпея няколко арии. Капи ще мине още веднъж и онези, които не успяха да бръкнат в джобовете си при първата обиколка, може би този път ще бъдат по-ловки. Предупреждавам ги да се подготвят предварително.

Макар че Виталис ми беше учител, никога не го бях чувал да пее истински, или поне както пя тая вечер.

Той избра две арии, които са познати на всички, но които тогава аз не познавах: романса на Жозеф „Едва изминахме детските години“ и романса на Ричард Лъвското сърце „О, Ричард, кралю мой!“

По това време не бях в състояние да преценя добре ли пее или зле, с майсторство или не. Мога да кажа само какво чувство пробуди неговото пеене у мене. Скрит в един кът на сцената, аз плачех горещо.

През сълзите, които премрежваха погледа ми, видях как една млада жена, която седеше на първия ред, ръкопляскаше с всички сили. Бях я забелязал вече, защото тя не беше селянка като останалите зрители: тя беше истинска госпожа, млада, хубава и по кожената й дреха прецених, че е най-богата в селото. До нея седеше едно момче, което също беше ръкопляскало на Капи — неин син навярно, защото много приличаше на нея.

След първия романс Капи отново тръгна да обикаля и аз с изненада видях, че хубавата госпожа не пусна нищо в гаванката.

Когато господарят ми свърши арията на Ричард, тя ме повика с ръка и аз отидох при нея.

— Бих искала да поговоря с вашия господар — ми каза тя.

Позачудих се, че тая хубава госпожа желае да говори с господаря. По-добре би направила според мене да пусне своята лепта в гаванката. Но отидох и предадох желанието й на Виталис. В това време Капи се върна при нас. Вторият сбор беше още по-слаб от първия.

— Какво иска от мене тая жена? — попита Виталис.

— Да поговори с вас.

— Няма за какво да разговаряме.

— Тя не даде нищо на Капи. Може би иска да му даде.

— Тогава Капи трябва да отиде при нея, а не аз.

Все пак той отиде, но взе и Капи със себе си. Тръгнах след тях. В това време един слуга с фенер и одеяло дойде и застана до жената и детето.

Виталис се приближи и поздрави, но хладно.

— Простете, че ви безпокоя — каза жената, — но искам да ви поздравя.

Виталис се поклони, без да промълви нито дума.

— Аз съм музикантка — продължи жената — и затова съм чувствителна към такова голямо дарование като вас.

Голямо дарование у моя господар, у Виталис, уличния певец, човекът, който разиграва кучета! Останах поразен.

— Един обикновен старец като мене не може да бъде дарование — каза Виталис.

— Не мислете, че съм подбуждана от нескромно любопитство — обясни жената.

— Напълно съм готов да задоволя вашето любопитство. Вие сте изненадана, нали, че един човек, който разиграва кучета, умее да пее горе-долу?

— Възхитена съм от вашето пеене.

— Случаят обаче е много прост. Аз не съм бил винаги това, което съм сега. Някога, на младини, много отдавна, бях… да, бях слуга на един именит певец и по подражание, като папагал, започнах да повтарям някои арии, които господарят ми разучаваше пред мене. Това е всичко.

Жената не отговори, но изгледа доста продължително Виталис, който стоеше пред нея някак смутен.

— Довиждане, господине — каза тя, като наблегна на думата „господине“, която произнесе някак особено. — Довиждане и позволете да ви благодаря още веднъж за удоволствието, което изпитах.

После се наведе над Капи и пусна в гаванката златна монета.

Мислех, че Виталис ще изпрати жената, но той не направи това и когато тя се отдалечи на няколко крачки, чух го, че измърмори полугласно две-три италиански ругатни.

— Но тя даде на Капи жълтица! — казах аз.

Помислих, че ще ме перне по врата, но той спря вдигнатата си ръка.

— Жълтица! — прошепна той, сякаш се събуждаше от сън. — Ах, да, наистина. Горкият Добродушко! Бях го забравил. Да вървим при него.

Бързо си събрахме нещата и веднага се прибрахме в странноприемницата.

Изкачих пръв стълбата и влязох тичешком в стаята. Огънят не беше угаснал, но не пламтеше вече. Запалих бързо свещ и потърсих Добродушно, изненадан, че не го чух да се обажда.

Той се беше проснал цял върху одеялото си, облякъл своята генералска униформа, и сякаш спеше. Наведох се над него, за да му хвана леко ръката, без да го събудя. Ръката му беше студена.

В този миг Виталис влезе в стаята. Обърнах се към него.

— Добродушко е студен!

Виталис се наведе до мене.

— Уви — каза той, — мъртъв е! Така трябваше да стане. Виждаш ли, Реми, може би не трябваше да те вземам от госпожа Милиган. Сякаш съм наказан заради някакъв грях. Зербино, Долче… А сега Добродушко. И това не е краят.

Шестнадесета главаВ Париж

Бяхме още много далеч от Париж.

Трябваше да вървим от сутрин до вечер по заснежените пътища, брулени от северния вятър, който духаше право в лицето ни.

Колко бяха тъжни тия дълги преходи! Виталис вървеше начело, аз след него, а Капи подир мене.

Вървяхме така в редица, в къса редица, без да разменим нито дума цели часове, с посиняло от вятъра лице, с мокри крака и празен стомах. Хората, които срещахме, се спираха да ни гледат как се нижем.

Навярно чудни мисли им минаваха през ума: „Къде ли води този едър старец това дете и това куче?“

Мълчанието страшно ме измъчваше. Чувствувах нужда да говоря, да се забравя. Но Виталис ми отвръщаше само с две-три думи, когато го заговорвах, и то без да се обръща.

За щастие Капи беше по-разговорлив и често из пътя усещах на ръката си влажен и топъл език. Капи ме лижеше, за да ми каже:

— Видиш ли, аз съм тук, аз — Капи, твоят приятел.

И аз го погалвах нежно, без да спирам.

Той изглеждаше също така щастлив от моята милувка, както аз от неговата. Разбирахме се и се обичахме.

За мене той беше опора, а съм уверен, че и аз бях опора за него. Сърцето на едно куче е също така чувствително като сърцето на дете.

Тия милувки утешаваха много Капи и мисля, че биха му помогнали да забрави за смъртта на своите другари, ако понякога не надделяваше силата на навика. Тогава той се спираше изведнъж на пътя, за да дочака трупата си, както по времето, когато й беше началник и трябваше често да я проверява. Но това траеше само няколко мига. Той се опомняше, веднага си спомняше защо трупата му не идва, изтичваше бързо пред нас и гледаше Виталис — искаше да го увери, че не е виновен: ако Долче и Зербино не идеха, то беше, защото не можеха вече да дойдат. И той правеше това с толкова изразителен, красноречив и умен поглед, че сърцето ни се свиваше.

От това нашият път не ставаше приятен, а ние имахме голяма нужда от развлечения, поне аз.

Навсякъде по полето се разстилаше снежнобял саван. На небето не грееше слънце и денят беше мрачен и сив. Нямаше движение по нивите, селяните не излизаха на работа Не цвилеха коне, не мучаха волове, грачеха само гарвани, кацнали по върховете на оголените клони, и крещяха, че са гладни, без да намират къде да слязат на земята и да изровят някой червей, В селата всички къщи са затворени и навсякъде е тихо и пусто. Студът е суров и всеки седи край огнището или работи в затворените плевни и обори.

А ние вървяхме по неравния и хлъзгав път право напред, без да се спираме; почивахме само през нощта, когато преспивахме в някоя конюшня или кошара. Тогава хапвахме по някое тънко парченце хляб, което ни беше едновременно и обед, и вечеря. Когато имахме щастието да ни изпратят в кошарата, бяхме много честити, защото топлината на овцете ни пазеше от студа. И после, по това време овцете кърмеха агънцата си и овчарите ми позволяваха понякога да пийна малко овче мляко. Ние не казвахме, че почти умираме от глад, а Виталис със свойственото си умение подхвърляше, че „малкият много обича овче мляко, защото още от дете е свикнал да го пие и му напомня за родното село“. Тази измислица не винаги имаше успех. Но вечерта беше приятна, когато тя успяваше. Да, разбира се, аз много обичам овче мляко и когато пия, на другия ден се чувствувам по-добре и по-силен.

Нижеха се километър след километър, преход след преход. Наближавахме Париж и ако километражните камъни край пътя не ми покажеха това, щях да разбера по движението, което бе станало по-оживено, и по снега из пътя, който беше много по-мръсен, отколкото в равнините на Шампан.

Чудно нещо, поне за мене: полето не ми се виждаше по-хубаво, а селата бяха също като селата, през които бяхме минали преди няколко дни. Много пъти бях слушал да говорят за чудесата на Париж и чистосърдечно си представих, че тия чудеса ще блеснат още отдалече с нещо изключително. Не знаех точно какво трябва да очаквам и не смеех да питам, но очаквах нещо необикновено: златни дървета, улици с мраморни дворци, а по улиците хора, облечени в коприна. Това би ми се сторило напълно естествено.

Колкото и да бях погълнат от търсенето на златните дървета, все пак забелязах, че хората, които срещахме, не ни поглеждаха. Навярно нямаха време да се занимават с нас или бяха може би свикнали с по-мъчителни гледки от тази, която ние представлявахме.

Това не беше никак успокоително.

Какво щяхме да правим в Париж, и то в това окаяно положение, в което се намирахме?

Задавах си плахо тоя въпрос, който много често се въртеше в ума ми през дългия път.

Много ми се искаше да запитам Виталис, но не смеех — беше толкова мрачен и толкова кратък в разговорите.

Най-после един ден той благоволи да тръгне до мене и по начина, по който ме погледна, разбрах, че ще ми каже това, което толкова отдавна исках да науча.

Това се случи една сутрин. Бяхме преспали в някакъв чифлик близо до едно голямо село, което според сините табели по пътя се наричаше Боаси Сен Леже. Бяхме тръгнали рано сутринта, тоест призори, и след като вървяхме покрай стените на някакъв парк и прекосихме надлъж селото Боаси Сен Леже, от върха на един хълм съзряхме пред нас грамаден облак черен дим, който се носеше над огромен град, където се различаваха само няколко високи паметника.

Отворих очи, за да се оправя сред тая смесица от покриви, камбанарии и кули, които се губеха сред мъгла и дим, когато Виталис забави крачките си и застана до мене.

— Ето че животът ни се промени — ми каза той, като че ли продължаваше отдавна започнат разговор. — След четири часа ще бъдем в Париж.

— А! Париж ли е това там?

— Да, разбира се.

Точно когато Виталис ми казваше, че пред нас се разстила Париж, от небето се откъсна светъл лъч и аз видях някакво златно сияние, бързо като светкавица.

Положително не бях се излъгал. Щях да намеря златни дървета.

Виталис продължи:

— В Париж ще се разделим.

В миг всичко потъмня и златните дървета изчезнаха.

Извърнах поглед към Виталис. Погледна ме и той и бледото ми лице и разтрепераните ми устни му подсказаха какво става с мене.

— Ти се разтревожи и ти е мъчно, както виждам — каза той.

— Да се разделим! — казах аз, след като се посъвзех.

— Бедно дете!

Тези думи и особено начинът, по който бяха казани, ме просълзиха. Толкова отдавна не бях чувал съчувствена дума.

— Колко сте добър! — извиках аз.

— Не, ти си добър, ти си едно добро момче, едно прекрасно сърчице. Видиш ли, има моменти в живота, когато човек е готов да признае тия неща и да се трогне от тях. Когато всичко е добре, той върви по пътя си и не мисли много за тези, които го придружават, но когато е зле, когато чувствува, че му е тръгнало назад, и особено когато е стар, с други думи, когато няма вяра в утрешния ден, има нужда да се опре на околните си я е щастлив, че те са край него. Чудно ти се вижда, че се опирам на тебе, нали. А е така. И ми става по-леко само като те гледам, че ме слушаш с насълзени очи. Защото и на мене ми е тежко, мой малък Реми.

Едва по-късно, когато имах кого да обичам, почувствувах и изпитах правотата на тези думи.

— Бедата е там — продължи Виталис, — че винаги трябва да се разделяме, и то тъкмо когато бихме желали да станем по-близки.

— Но вие няма да ме изоставите в Париж, нали? — попитах аз плахо.

— Не, разбира се. Няма да те изоставя, вярвай ми. Какво ще правиш ти сам-самичък в Париж, клето момче? И после, аз нямам право да те изоставя, запомни това. В деня, когато отказах да те поверя на оная добра госпожа, която искаше да те отгледа и възпита като свой син, поех задължението да те възпитам самият аз колкото е възможно по-добре. За нещастие условията са неблагоприятни. Сега не мога да направя нищо за тебе и затова мисля да се разделим не завинаги, а за няколко месеца, за да преживеем някак поотделно, докато мине зимата. След няколко часа ще бъдем в Париж. Какво мислиш, че можем да направим с една трупа, в която остана само Капи?

Като чу името си, Капи застана пред нас, вдигна лапа към ухото, за да отдаде чест, и я постави на сърцето си, сякаш искаше да каже, че можем да разчитаме на неговата преданост.

При положението, в което се намирахме, тази негова постъпка не ни успокои.

Виталис се спря за миг и го поглади по главата.

— Ти също си едно добро куче — каза той. — Но само с доброта не се живее на тоя свят. Тя е потребна за щастието на околните ни, но е потребно и нещо друго, а ние го нямаме. Какво можем да направим само с Капи? Разбираш добре, нали, че сега не можем да даваме представления?

— Да, разбирам.

— Хлапетата ще ни се подиграват, ще ни хвърлят огризки от ябълки и няма да съберем и по двадесет су на ден. Искаш ли да живеем и тримата с двадесет су, които при дъжд, сняг или при голям студ няма и да имаме?

— А моята арфа?

— Ако имах две деца като тебе, може би щеше да върви, но старец като мене с едно дете на твоята възраст е загубена работа. Пък и още не съм достатъчно стар. Ако бях поне по-грохнал или сляп… Но за нещастие аз съм такъв, какъвто съм си, с други думи, не съм в състояние да вдъхвам съжаление, а в Париж, за да събудиш състрадание у хората, които бързат за работа, по-добре е да имаш окаян вид. Пък трябва да не се срамуваш да прибегнеш и към просия, а аз никога не бих могъл да направя това. На нас ни трябва нещо друго. Ето за какво мислех и какво реших. Ще те дам до края на зимата на един падроне8, при когото ще свириш заедно с други деца на арфа.

Като споменах за арфата си, съвсем и не мислех за такова разрешение.

Виталис не ми остави време да го прекъсна.

— А аз — продължи той — ще давам уроци по арфа, пива9 и цигулка на италианските деца, които работят по парижките улици. Познават ме в Париж, където съм живял много пъти и отдето идвах, когато пристигнах в твоето село. Само да потърся, и ще намеря повече уроци, отколкото ми трябват. Ще преживеем някак всеки поотделно. Освен това едновременно с уроците ще се заловя да обуча две кучета, които да заместят Зербино и Долче. Ще залегна с обучаването им и напролет ще можем да тръгнем пак заедно, мой малък Реми, и никога вече няма да се разделяме, защото съдбата не е постоянно лоша за тези, които имат смелост да се борят. Именно смелост искам сега от тебе, смелост и примирение. По-късно ще ни потръгне. Само това да мине. Напролет ще започнем пак нашия волен живот. Ще те заведа в Германия, в Англия. Ще пораснеш, умът ти ще се развие. Ще те науча на много неща и ще направя от тебе човек. Поех това задължение пред госпожа Милиган. И ще го изпълня. Тъкмо като имах предвид тия пътешествия, започнах да ти предавам английски, френски, италиански. Това не е малко за дете на твоята възраст, а не бива да забравяме, че и заякна. Ще видиш, мой малък Реми, ще видиш, че всичко не е загубено.

Това разрешение подхождаше може би най-добре на сегашното ни състояние. И като мисля за него сега, признавам, че господарят ми бе направил всичко възможно, за да се измъкне от това неприятно положение. Но тогава бях обзет от съвсем други мисли.

От всичко, което ми каза, разбрах само две неща:

Нашата раздяла.

И новият падроне.

Като обикаляхме села и градове, бях срещнал мнозина падроне, които възпитават с тояга своите наети оттук-оттам деца.

Те не приличаха никак на Виталис — бяха груби, несправедливи, заядливи, пияници, с проклятия и ругатни на устата и винаги готови да бият.

Можеше да попадна на някой от тези ужасни господари.

Освен това, дори и да попаднех случайно на някой добър, животът ми все щеше да се промени.

След мама Барберен — Виталис.

След Виталис — друг.

Все тъй ли щеше да бъде? Никога ли нямаше да намеря човек, когото да обикна завинаги?

Малко по малко бях се привързал към Виталис като към баща.

Никога ли нямаше да имам баща?

Никога ли нямаше да имам семейство?

Вечно сам на света!

Вечно загубен по тая обширна земя, без да, намеря място, където да се спра.

Бих могъл да кажа много неща и думите ми напираха от сърцето на устните, но премълчах.

Моят господар поиска от мене смелост и примирение — исках да го послушам и да не усилвам мъката му.

Впрочем той не беше вече до мене и понеже навярно се боеше да чуе това, което очакваше, че ще му отговоря, беше избързал няколко крачки напред.

Тръгнах след него и скоро стигнахме някаква река, която преминахме по толкова кален мост, какъвто никога не бях виждал. Снегът, черен като стрити въглища, покриваше пътя с кишав пласт, в който затъвахме до глезени.

Отвъд моста имаше някакво село с тесни улици, а отвъд селото започваше пак поле, но отрупано с бедни, окаяни къщурки.

Сега по пътя една след друга непрестанно се нижеха и се разминаваха коли. Настигнах Виталис и тръгнах от дясната му страна. Капи вървеше по петите ни.

Скоро полето се свърши и навлязохме в някаква улица, чийто край не се виждаше. От двете й страни се редяха бедни, мръсни къщи, много по-грозни от тия в Бордо, в Тулуза и в Лион.

На места снегът бе събран на купчини и върху тия черни и твърди купчини бяха хвърлили пепел, гнил зеленчук, всякакви мръсотии. Във въздуха се носеше отвратителна миризма. Децата, които играеха пред вратите, бяха бедни. Всеки миг минаваха тежки каруци, които те избягваха много умело, без да се боят от тях.

— Но къде се намираме? — попитах аз Виталис.

— В Париж, момчето ми.

— В Париж…

Възможно ли беше, това ли беше Париж!

А къде са тогава моите мраморни къщи?

Къде са минувачите, облечени в копринени дрехи?

Колко грозна и жалка беше действителността!

Това ли беше Париж, който така горещо желаех да видя?

За съжаление, да! И тук щях да прекарам зимата, разделен от Виталис… и от Капи!

Седемнадесета главаНовият господар на улица „Лурсин“

Всичко, което ни заобикаляше, ми се видя ужасно, но въпреки това отворих очи и почти забравих тежкото си положение, за да гледам наоколо.

Колкото повече навлизахме в Париж, детските ми мечти и приказни надежди се разбиваха в това, което виждах: вадите бяха още заледени, калта, размесена със сняг и парчета лед, ставаше все по-черна, а там, където беше рядка, се плискаше под колелата на каруците в гъсти пръски, които се лепяха по витрините и стъклата на къщите, дето се гушеха бедни и мръсни дюкянчета.

Бордо положително беше по-хубав от Париж.

След като вървяхме доста дълго в някаква широка улица, не така бедна като тия, през които бяхме минали, и по която дюкяните ставаха все по-големи и по-хубави, колкото повече навлизахме в кея, Виталис свърна вдясно и скоро се намерихме в крайно беден квартал. Покривите на високите черни къщи сякаш се съединяваха. Незамръзнала вада течеше по средата на улицата и без да обръща внимание на вонящите води, които тя влачеше, гъста тълпа газеше по калната настилка. Никога не бях виждал толкова бледи лица като лицата на хората от тая тълпа. Никога не бях виждал и дързост като дързостта на децата, които сновяха сред минувачите. В многобройните кръчми мъже и жени пиеха прави пред тезгяха и викаха силно.

На ъгъла на една къща прочетох името на улицата: улица „Лурсин“.

Виталис, който, изглежда, знаеше къде отива, се промъкваше внимателно между хората, които му пречеха по пътя, а аз го следвах отблизо.

— Внимавай да не ме изгубиш — каза ми той.

Но препоръката беше излишна — аз вървях по петите му и за по-голяма сигурност държах единия край на дрехата му.

След като минахме през голям двор и някакъв коридор, попаднахме в нещо като мрачен зеленикав кладенец, където навярно никога не беше прониквало слънце. Беше нещо по-грозно и по-страшно от всичко, което бях виждал дотогава.

— Гарофоли вкъщи ли е? — попита Виталис някакъв човек, който си светеше с фенер и окачваше парцали по стената.

— Не зная, качете се да видите сам. Знаете къде — най-горе, вратата срещу стълбата.

— Гарофоли е оня падроне, за когото ти говорих — обясни ми Виталис, като се качвахме по стълбата, чиито стъпала, покрити с кал, бяха така хлъзгави, сякаш бяха издълбани във влажна глина. — Тук живее.

Улицата, къщата и стълбата бяха отвратителни. Какъв ли щеше да бъде господарят?

Къщата имаше четири етажа. Без да чука, Виталис бутна вратата, която беше срещу стълбата, и се намерихме в широка стая, нещо като обширен таван. В средата имаше голямо празно място, а наоколо — дванадесет легла. Цветът на стените и тавана не можеше да се определи: някога са били бели, но димът, прахът и всякакви нечистотии бяха изцапали мазилката, която на места беше изкъртена или пробита. До една глава, нарисувана с въглен, бяха изваяни цветя и птици.

— Гарофоли, тук ли сте? — извика с влизането си Виталис. — Не виждам никого. Отговорете, моля. Виталис ви търси.

Стаята изглеждаше празна, ако се съдеше по мъждивата светлина на лампата, окачена на стената. Но на гласа на моя господар отговори някакъв слаб и плачлив глас — глас на дете:

— Синьор Гарофоли излезе. Ще се прибере чак след два часа.

Същевременно детето, което ни отговори, се показа: то беше десетинагодишно. Приближи към нас, като се влачеше, и аз бях така силно поразен от необикновения му вид, че още го виждам пред очите си: то нямаше тяло, тъй да се каже, и голямата му несъразмерна глава беше сякаш поставена направо върху краката като в ония смешни рисунки, които бяха много разпространени преди няколко години. Но тая глава изразяваше дълбока скръб и добродушие, с примирение в очите и отчаяние, изписано на цялото лице. С това си телосложение то не можеше да бъде хубаво, но привличаше и задържаше погледа със своята приветливост и с някакъв чар, който се излъчваше от големите му влажни очи, нежни като на куче, и със своите изразителни устни.

— Уверен ли си, че ще се прибере след два часа? — попита Виталис.

— Напълно, синьор. Тогава вечеряме, а винаги той разпределя храната.

— Добре. Ако се прибере по-рано, кажи му, че Виталис ще го потърси тук след два часа.

— След два часа. Добре, синьоре.

Понечих да тръгна с господаря, но той ме спря.

— Остани тук — каза ми той. — Ще си починеш. Аз ще се върна.

И понеже трепнах уплашен, добави:

— Уверявам те, че ще се върна.

Бих предпочел въпреки умората да тръгна с Виталис, но бях свикнал да се подчинявам на нарежданията му и останах.

Когато тежките стъпки на господаря заглъхнаха по стълбата, момчето, което се беше ослушало с ухо, извърнато към вратата, се обърна към мене:

— От нашия край ли сте? — попита то на италиански.

Откакто бях тръгнал с Виталис, бях научил доста италиански и разбирах почти всичко на този език.

Но не говорех още достатъчно добре, та се стеснявах да си служа с него.

— Не — отвърнах аз на френски.

— Толкова по-зле! — каза то тъжно, като се вгледа в мене с големите си очи. — Бих предпочел да сте от нашия край.

— От кой край?

— От Лука10. Може би щяхте да ми кажете нещо за там.

— Аз съм французин.

— Толкова по-добре!

— Нима предпочитате французите пред италианците?

— Не, и не за себе си казах „толкова по-добре“, а за вас, защото, ако бяхте италианец, щяхте да дойдете тук, за да постъпите при синьор Гарофоли. А никой не казва „толкова по-добре“ на тези, които постъпват при синьор падроне.

Тези думи ме отчаяха напълно.

— Лош ли е?

Момчето не отговори на този пряк въпрос, но погледът, който устреми в мене, беше страшно красноречив. После, сякаш не искаше да продължи разговора на тази тема, то обърна гръб и тръгна към голямото огнище в дъното на стаята.

Силен огън от дърва от съборени сгради пламтеше в огнището, а на огъня вреше голяма чугунена тенджера.

Приближих се до огнището, за да се стопля, и видях, че на тенджерата имаше нещо особено, което не бях забелязал отначало. Капакът, с тясна тръбичка отгоре, през която излизаше парата, бе закрепен за тенджерата от едната страна с панта, а от другата с катинар.

Разбрал бях, че не бива да задавам нескромни въпроси за Гарофоли. Но за тенджерата?

— А защо е заключена с катинар?

— За да не мога да си отлея от супата. Аз трябва да я сготвя, но господарят ми няма доверие.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Смеете се — продължи то тъжно, — защото мислите, че съм лаком. На мое място и вие може би щяхте да бъдете такъв. Истината е, че не съм лаком, а съм гладен и миризмата на супата, която се носи ей от тази тръбичка, прави глада ми още по-страшен.

— Значи синьор Гарофоли ви оставя да мрете от глад?

— Ако постъпите тук, при него, ще научите, че не се умира от глад, само се страда. А най-много страдам аз, защото това за мене е наказание.

— Наказание? Да умреш от глад?

— Да. Впрочем мога да ви разкажа това. Ако Гарофоли ви стане господар, моят пример може да ви бъде полезен. Синьор Гарофоли ми е вуйчо и ме взе със себе си по милост. Трябва да ви кажа, че майка ми е вдовица и, разбира се, не е богата. Когато Гарофоли дойде миналата година в нашия край, за да събира деца, предложи на майка ми да ме вземе със себе си. Тежко й беше на мама да ме пусне, но нали знаете, когато трябва. А трябваше, защото сме шест деца вкъщи и аз съм най-големият. Гарофоли предпочиташе да вземе със себе си брат ми Леонардо, който е след мене, защото Леонардо е хубав, а аз съм грозен. А за да печелиш пари, не трябва да си грозен.

Грозните печелят само ритници и ругатни. Но мама не искаше да даде Леонардо: „Матиа е най-големият — казваше тя. — Матиа ще замине, щом трябва да замине някой. Бог е отредил така, не смея да изменям божията воля.“ И ето че заминах с вуйчо Гарофоли. Знаете ли колко тежко беше да напусна своя дом, майка си, която плачеше, сестричката си Кристина, която много ме обичаше, понеже беше най-малката и винаги я носех на ръце, а също и братята си, другарите, родния край.

Знаех колко тежки бяха тия раздели и не бях забравил как сърцето ми се сви и щях да се задуша, когато зърнах за последен път бялата забрадка на мама Барберен.

Малкият Матиа продължи разказа си:

— Бях съвсем сам с Гарофоли, когато напуснах дома си — каза той, — но след осем дена станахме дванадесет момчета и тръгнахме за Франция. Ах, колко дълъг ни се видя тоя път на мене и на другарите ми, които също бяха тъжни! Най-после пристигнахме в Париж. Бяхме вече единадесет, защото единият остана в болницата в Дижон. В Париж ни разпределиха. Силните настаниха при майстори пекари и коминочистачи. По-негодните за работа отидоха да пеят и да свирят на виела11 по улиците. Разбира се, аз не бях достатъчно силен, за да работя, а изглежда, че бях и много грозен, за да печеля добре, като свиря на виела. Тогава Гарофоли ми даде две малки бели мишки, които трябваше да показвам по входовете и покритите улички, и ми определи да внасям по тридесет су на ден. „Колкото су не ти достигат вечерта — ми каза той, — толкова тояги ще получиш.“ Трудно е да събереш тридесет су, но трудно е да изтърпиш и тоягите, особено ако те бие Гарофоли. И аз правех всичко възможно, за да събера парите. Но въпреки усилията си често не успявах. Моите другари почти винаги се прибираха с определените пари. А на мене почти винаги не ми достигаха. Това вбесяваше Гарофоли. „Какво прави тоя глупак Матиа?“ — викаше той. Имаше друго дете — и то като мене показваше бели мишки, — бяха му определили четиридесет су и то всяка вечер носеше парите. Няколко пъти излизах с него, за да видя как се справя и с какво е по-способно от мене. Тогава разбрах защо то събираше толкова лесно своите четиридесет су, а аз — толкова трудно моите тридесет. Когато някой господин с някоя госпожа ни даваха по нещо, госпожата винаги казваше: „Дай на това, хубавичкото, а не на грозното“. Грозното бях аз. Не излязох вече с другарчето си, защото, ако е тежко да те бият с тояга вкъщи, още по-тежко е да те оскърбяват на улицата пред всички. Вие не знаете това, защото на вас още никой не ви е казвал, че сте грозен, но питате ли мене… Най-после Гарофоли видя, че ударите не помагат, и употреби друго средство. „За всяко су, което не ти достига, ще ти удържам по един картоф от вечерята — каза ми той. — Щом кожата ти не разбира от бой, стомахът ти може би ще разбере от глад.“ Заплахите накарали ли са ви някога да постигнете нещо?

— Ами зависи!

— Мене никога. Всъщност не можех да направя повече от това, което бях правил дотогава. Не можех да кажа на тези, към които протягах ръка: „Ако не ми дадете едно су, няма да получа довечера картофи“. Хора, които дават милостиня на деца, не се трогват от такива причини.

— А от какви причини се трогват? Нали дават, за да доставят удоволствие.

— Ех, вие сте още зелен и нищо не разбирате! Преди всичко дават за свое собствено удоволствие. Дават също на някое дете, защото е миловидно и това е най-добрата причина. Дават му за детето, което са загубили, или заради детето, което желаят да имат. Дават му също, защото им е топло, а то трепери от студ до някоя пътна врата, от състрадание. Охо! Познавам всички тия видове милостиня! Имах време да ги проуча. Ето днес е студено, нали?

— Много студено.

— Добре! Застанете при някоя врата и протегнете ръка на някой господин, който бърза, свит в късото си палтенце — нищо няма да ви даде. Напротив, протегнете ръка на някой господин, който върви бавно, облечен в дебело палто или в шуба, може би ще получите някоя сребърна пара. След месец — месец и половина такъв живот не напълнях. Станах блед, толкова блед, че често чувах да казват за мене: „Това дете ще умре от глад“, Тогава страданието направи това, което хубостта не пожела да направи: станах интересен и се заглеждаха в мене. В квартала започнаха да ме жалят и ако не събирах много повече пари, получавах ту парче хляб, ту чиния супа. То беше хубаво време за мене. Не ме биеха вече много, а когато не ми даваха картофи на вечеря, не страдах особено много, ако бях си похапнал нещо на обед. Но един ден Гарофоли ме видя, като ям супа у една продавачка на плодове, и разбра защо не се оплаквам, че не ми дава картофи. Тогава реши да не ме пуска вече да излизам и ме остави вкъщи да варя супата и да чистя стаята. Но за да не ям от супата, когато я готвя, измисли тая тенджера. Всяка сутрин, преди да излезе, слага в тенджерата месото и зеленчука, заключва капака с катинар и остава само да я наглеждам. Усещам само миризмата на супата — и толкова. Виждате, че е невъзможно да си отлея през тая толкова тясна тръбичка. Откакто съм в кухнята, станах толкова блед. Миризмата на супата не насища, а само увеличава глада, разбирате, нали? Много ли съм бледен? Понеже не излизам вече, няма кой да ми каже, а тук няма огледало.

Тогава не бях много опитен, но знаех, че болните не бива да се плашат, като им се казва направо, че са болни.

— Не ми изглеждате особено бледен — отговорих аз.

— Виждам, че говорите така, за да ме успокоите, но аз ще бъда щастлив, ако съм много бледен, защото това би означавало, че съм много болен, а аз искам съвсем да се разболея.

Гледах го смаян.

— Вие не ме разбирате — усмихна се той, — а е толкова просто. Когато човек е много болен, го лекуват или пък го оставят да си умре. Ако ме оставят да си умра, всичко ще се свърши, няма да бъда вече гладен, няма да ме бият. И после, казват, че умрелите живеят на небето. Тогава горе, от небето, ще гледам долу мама, у дома, и като говоря с дядо господ, може би няма да допусна сестричката ми Катерина да бъде нещастна, много ще го моля за това. Ако пък решат да ме лекуват, ще ме пратят в болницата, а аз ще бъда много доволен да отида в болницата.

Аз изпитвах вече неволен ужас от болниците и много често по пътя, когато, капнал от умора, се чувствувах неразположен, само като си помислех за болница, веднага намирах сили да вървя — затова много се учудих, като чух Матиа да говори така.

— Да знаете колко е хубаво в болницата — продължи той. — Лежах веднъж в болницата „Света Евгения“. Там има един лекар, един висок, рус, който винаги носи ечемичена захар в джоба си, дребна наистина, защото дребната е по-евтина, но е също така хубава. И после, сестрите ви говорят нежно: „Направи това, момчето ми; покажи си езика, миличък“. Обичам да ми говорят нежно, тогава ми се иска да заплача, а когато ми се иска да заплача, съм много щастлив. Глупаво, нали? Но мама ми говореше винаги нежно. Сестрите говорят, както говореше мама — думите не са същи, но мелодията е същата. После, започнеш ли да оздравяваш — хубава супа, вино. Когато почнах да се чувствувам тук отпаднал, защото не ядях, бях много доволен. Казах си: „Ще се разболея и Гарофоли ще ме изпрати в болницата“. Да, бях болен, достатъчно болен, за да страдам аз самият, но не и за да преча на Гарофоли, и той ме остави. Чудно, колко е тежък животът на нещастните хора. За щастие Гарофоли не отвикна да наказва мене и другите, така че преди осем дни ме цапна здравата с тояга по главата. Сега се надявам, че работата е в кърпа вързана. Главата ми е подута. Виждате ли тая голяма буца — вчера казваше, че може да е тумор. Не зная какво е тумор, но по начина, по който говореше, мисля, че е опасно. Във всеки случай много ме боли. Имам бодежи под косата, много по-силни, отколкото когато боли зъб. Главата ми тежи, сякаш е от желязо. Зашеметен съм, вие ми се свят, а нощем не мога да се сдържа — викам и стена насън. Затова си мисля, че след два-три дена ще се реши да ме изпрати в болница, защото, нали разбирате, един хлапак, който крещи нощем, пречи на другите, а Гарофоли не обича да му пречат. Какво щастие, че ме удари с тая тояга! Хайде, кажете откровено, много ли съм бледен?

При тези думи той застана срещу мене и ме погледна право в очите. Нямаше вече защо да крия истината, но не смеех да отговоря открито и да му кажа какво страшно впечатление ми правеха големите му горящи очи, хлътналите страни и безкръвните устни.

— Мисля, че сте достатъчно болен, за да постъпите в болницата.

— Най-после!

И с недъгавия си крак опита да се поклони. Но почти веднага тръгна към масата и започна да я бърше.

— Стига сме разговаряли — каза той. — Гарофоли ще се прибере, а още нищо не е готово. Щом намирате, че съм бит достатъчно, за да постъпя в болницата, не си заслужава да ме бият повече — излишно е. А и боят сега ми изглежда по-тежък, отколкото преди няколко месеца. Имат право хората, като казват, че човек свиква с всичко, нали така?

Както говореше, той куцукаше около масата и нареждаше чинии и прибори. Изброих двадесет чинии. Значи при Гарофоли имаше двадесет деца. Навярно спяха по две на легло, защото виждах само дванадесет легла. И какви легла! Без чаршафи, с някакви червеникави одеяла, купени навярно от някоя конюшня, след като са станали негодни вече за конете!

— Навсякъде ли е така? — попитах аз ужасен.

— Къде навсякъде?

— Навсякъде, където има деца.

— Не зная, никога не съм бил другаде. Но вие гледайте да отидете другаде.

— Къде другаде?

— Не зная. Където и да е, ще бъдете по-добре, отколкото тук.

„Където и да е“ — това беше неопределено. Пък и какво да направя, за да накарам Виталис да промени решението си?

Докато размишлявах, без да измисля нищо, разбира се, вратата се отвори и влезе едно момче. То стискаше под мишницата си цигулка, а в свободната си ръка носеше голямо дърво от срутена постройка. По дървото, също като дърветата, които горяха в огнището, разбрах откъде Гарофоли си набавя дърва и колко му струват те.

— Дай дървото — каза Матиа, като посрещна новодошлия.

Но вместо да даде дървото на своя другар, той го скри зад гърба си.

— О, не! — каза той.

— Дай го — супата ще уври по-добре.

— Да не мислиш, че го нося за супата! Имам само тридесет и шест су и разчитам покрай него Гарофоли да не ме накаже много строго за четирите су, които не ми достигат.

— Дървото няма да ти помогне. Ще си ги платиш, ще видиш. Всеки по реда си.

Матиа каза това злобно, сякаш се радваше, че приятелят му ще бъде наказан. Бях изненадан от жестокото изражение на толкова кроткото му лице. Едва по-късно разбрах, че като живее човек с лоши хора, и сам той може да стане лош.

Настанал беше часът, когато се прибираха всички ученици на Гарофоли. След момчето с дървото дойде друго, а след него — десет други деца. Влезеше ли, всяко от тях окачваше своя инструмент на гвоздея над леглото си: едно окачваше цигулка, друго — арфа, трето — флейта или пива. Ония, които не бяха музиканти, а само показваха животни, пъхаха в една клетка своите съсели или морски свинчета.

По стълбата се чуха тежки стъпки и разбрах, че е Гарофоли. Влезе дребен човек с трескаво лице в неуверена походка. Не носеше италиански дрехи, а сиво палто.

Погледна най-напред мене и аз се смразих от погледа му.

— Кое е това момче? — каза той.

Матиа му отговори бързо и учтиво, като му предаде поръчката на Виталис.

— Ха! Значи Виталис е в Париж! — възкликва той. — Какво иска от мене?

— Не зная — отвърна Матиа.

— Не питам тебе, а момчето.

— Господарят ще дойде — отвърнах аз, но не посмях да му кажа истината. — Той сам ще ви обясни какво желае.

— Ето момче, което знае цената на думите. Ти италианец ли си?

— Не, французин.

Две деца се бяха приближили до Гарофоли веднага щом влезе, и двете стояха край него и го чакаха да свърши. Какво ли искаха от него? Скоро получих отговор на въпроса, който възбуди моето любопитство.

Едното взе шапката му и я постави внимателно на едно легло, другото му подаде веднага стол. По важността и уважението, с което вършеха тия толкова обикновени неща, би казал човек, че са две дякончета, които прислужват почтително на свещеника, който извършва богослужението. По това разбрах колко много се боят от Гарофоли, защото навярно не от обич се въртят така около него, и бързаха да му угодят.

Когато Гарофоли седна, друго дете бързо му донесе натъпкана лула с тютюн, а четвърто му поднесе запалена клечка кибрит.

— Мирише на сяра, говедо! — викна той, когато момчето приближи клечката към лулата му.

И я хвърли в огнището.

Виновният побърза да поправи грешката си, като запали друга клечка и я остави да погори повече, преди да я поднесе на господаря си.

Но той не я прие.

— Не искам от тебе, глупако! — отблъсна го той грубо.

После се обърна към друго момче с усмивка, която навярно изразяваше особено благоволение.

— Рикардо, кибрит, миличък!

И миличкият побърза да му услужи.

— А сега да си видим сметките, ангелчета! — каза Гарофоли, като се настани и лулата му почна да се разпалва. — Матиа, книгата!

Наистина голямо снизхождение беше от страна на Гарофоли, че благоволяваше да говори, тъй като учениците дебнеха толкова внимателно всичките му желания и намерения, че ги отгатваха, преди той да ги изрази. Преди още да поиска книгата със сметките, Матиа беше сложил пред него малък мазен тефтер. Гарофоли даде знак и момчето, което му беше поднесло неразгоряната клечка кибрит, се приближи.

— Ти ми дължиш едно су от вчера. Обеща да ми го върнеш днес. Колко носиш?

Детето се двоуми доста, преди да отговори. Беше се изчервило до уши.

— Не ми достига едно су.

— А! Не ти достига едно су и ми казваш това спокойно!

— Не за вчерашното, а за едно су от днес.

— Значи стават две. Знаеш ли, че никога не съм виждал такъв нахалник като тебе?

— Но аз не съм виновен.

— Стига глупости! Знаеш реда: свали си палтото — два удара за вчера, два за днес и освен това няма да получиш картофи за нахалството си. Рикардо, миличък, ти заслужи напълно това развлечение със своята любезност. Вземи ремъците.

Рикардо беше момчето, което поднесе с такава готовност добре разгорената клечка. То откачи от стената един камшик с къса дръжка, на която висяха два кожени ремъка с големи възли. През това време момчето, на което не достигаше едно су, си съблече палтото и си свали ризата, така че остана голо до кръста.

— Почакай малко — каза Гарофоли със зла усмивка, — може да не си сам, а винаги е за предпочитане човек да си има дружинка, пък и по-добре е Рикардо да свърши наведнъж.

Изправени пред господаря си, децата стояха неподвижни. Всички почнаха да се смеят пресилено при тая жестока шега.

— Уверен съм, че на този, който се изсмя най-силно, не му достигат най-много пари — каза Гарофоли. — Кой се изсмя най-силно?

Всички показаха момчето, което дойде първо и донесе дървото.

— А на тебе — попита Гарофоли — колко не ти достигат?

— Но аз не съм виновен.

— Отсега нататък който отговори: „Но аз не съм виновен“, ще получи един удар повече, отколкото му се полага. Колко не ти достигат?

— Донесох едно дърво, онова голямо дърво там.

— Това все пак е нещо. Но я иди при хлебаря и му поискай хляб срещу твоето дърво, ще ти даде ли? Колко су не ти достигат? Хайде, говори най-после!

— Събрах тридесет и шест су.

— Не ти достигат четири су, нещастнико, четири су! И се осмеляваш да се явиш пред мене! Рикардо, днес ти върви, миличък, добре ще се позабавляваш! Сваляй палтото!

— Ами дървото?

— Ще ти го дам за вечеря.

Тази глупава шега разсмя всички деца, които не бяха наказани.

Докато трая тоя разпит, дойдоха десетина деца. Всички, едно след друго, предадоха сметката си. След двете момчета, наказани вече с бой, на още три не им достигаха парите.

— Петима разбойници значи ме крадат и ограбват! — затюхка се Гарофоли. — Ето какво значи да си прекалено великодушен! Как искате да платя вкусното месо и хубавите картофи, които ви давам, щом не желаете да работите? Предпочитате да играете. Вместо да плачете пред глупаците, вие предпочитате да се смеете помежду си. Не мислите ли, че е по-добре да се преструвате, че плачете, и да подлагате ръка, вместо да плачете истински, като подлагате гръб? Сваляйте палтата!

Рикардо стоеше с камшик в ръка, а петимата наказани се бяха наредили до него.

— Ти знаеш, Рикардо, че няма да гледам, защото тия наказания ме измъчват — каза Гарофоли, — но ще слушам и по звука ще разбера силно ли удряш. Хайде, миличък, удряй с всички сили и не забравяй, че с това си изкарваш хляба.

И той се извърна с лице към огъня, сякаш не можеше да понася такава гледка, А аз, забравен в един кът, треперех от възмущение и страх. Този човек щеше да стане мой господар. Ако не му донеса тридесетте или четиридесетте су, които му хрумне да поиска от мене, ще трябва да подлагам гърба си на Рикардо. Ах, сега разбирах защо Матиа можеше да говори така спокойно и с такова упование за смъртта! При първото пляскане на камшика сълзи бликнаха от очите ми. Понеже мислех, че са ме забравили, не се криех вече. Но се бях излъгал. Гарофоли ме беше наблюдавал крадешком — скоро се уверих в това.

— Ето едно дете с добро сърце — каза той, като ме посочи с пръст. — То не е като вас, разбойници, да се смее над нещастието на своите другари и над моята скръб. Защо не е ваш другар, та да ви служи за пример!

Тия думи ме накараха да потреперя целият: техен другар!

При втория плясък на камшика наказаният жално простена, а при третия нададе сърцераздирателен вик.

Гарофоли дигна ръка и камшикът на Рикардо увисна във въздуха.

Помислих, че иска да прости. Но не ставаше дума за прошка.

— Знаеш, че не мога да понасям виковете — каза кротко Гарофоли, като се обърна към жертвата си. — Знаеш, че ако камшикът ти разкъсва кожата, твоите викове ми късат сърцето. Предупреждавам те, че за всеки вик ще получаваш по още един удар и сам ще си бъдеш виновен. Гледай да не ме поболиш от мъка. Ако ме обичаш поне малко, ако има капка признателност в тебе, ще мълчиш. Хайде, Рикардо!

Рикардо дигна ръка и ремъците изплющяха по гърба на нещастника.

— Мамо! Мамо! — изкрещя той.

За щастие не видях нищо повече. Вратата към стълбата се отвори и влезе Виталис.

С един поглед той разбра това, което виковете му бяха вече подсказали, когато се качваше по стълбата. Той се спусна към Рикардо и изтръгна камшика от ръката му. После се обърна бързо към Гарофоли и застана със скръстени ръце пред него.

Всичко това стана толкова бързо, че Гарофоли остана за миг изумен. Но скоро се съвзе и си възвърна сладникавата усмивка.

— Ужасно, нали? — каза той. — Това дете няма сърце.

— Позор! — извика Виталис.

— Точно това казвам и аз — прекъсна го Гарофоли.

— Не се преструвайте — продължи гневно господарят ми. — Знаете много добре, че не говоря на това дете, а на вас. Да, позорно и подло е да се измъчват деца, които не могат да се защитят.

— То не е ваша работа. Какво се бъркате, стар глупако? — извика Гарофоли, като престана да се преструва.

— Да, не е моя работа, а на полицията.

— На полицията ли — викна Гарофоли и стана от стола. — Вие ли ме заплашвате с полицията, вие?

— Да, аз — отвърна господарят ми, без да се уплаши от гнева на Гарофоли.

— Слушайте, Виталис — каза последният, като се успокои, и започна да говори подигравателно, — няма защо да се горещите и да ме заплашвате, защото и аз от своя страна бих могъл да проговоря. Кой ще си изпати тогава? Разбира се, няма да отида да кажа нищо на полицията — вашите работи не я засягат. Но има други хора, които те засягат, и ако повторя пред тях това, което знам, ако спомена само едно име, едно-едничко име, кой ще бъде принуден да скрие своя позор?

Господарят ми занемя за миг. Неговият позор? Бях изумен. Преди да се съвзема от изненадата, в която ме хвърлиха тия странни думи, той ме хвана за ръка.

— Тръгвай с мене.

И ме повлече към вратата.

— Е! — засмя се Гарофоли. — Не се сърдете, старче. Вие искахте да говорите с мене, нали?

— Нямам вече какво да ви кажа.

И без да добави нито дума, без да се обръща, той слезе по стълбата, като продължаваше да ме държи за ръка. С какво облекчение го следвах! Бях се спасил от Гарофоли! И ако бих посмял, щях да разцелувам Виталис.

Осемнадесета главаКаменоломната в Жантии

Докато бяхме на многолюдната улица, Виталис вървеше, без да продума, но скоро свихме в една пуста уличка. Тогава той седна на един крайпътен камък и поглади няколко пъти с ръка челото си — нещо, което показваше, че е объркан.

— Може би е хубаво да бъде човек великодушен — каза той, сякаш говореше на себе си, — но ето ни пак из парижките улици без нито едно су в джоба и без залък хляб в стомаха. Гладен ли си?

— Не съм хапвал нищо освен коричката, която ми дадохте тая сутрин.

— Е, мое бедно дете! Има опасност да си легнеш тая вечер, без да вечеряш. Поне да имаше къде да пренощуваме!

— У Гарофоли ли смятахте да пренощуваме?

— Смятах ти да пренощуваш там и понеже за зимата, която би прекарал при него, той щеше да ми даде двадесетина франка, засега положението щеше да бъде спасено. Но като видях как се отнася с децата, не можах да се овладея. На тебе не ти се искаше да останеш при него, нали?

— О, колко сте добър!

— Сърцето на стария скитник още не е станало съвсем безчувствено. За нещастие скитникът си беше направил добре сметката, но сърцето развали всичко. Къде да отидем сега?

Беше вече късно и студът, който бе поомекнал през деня, бе станал отново остър, мразовит. Духаше северен вятър, нощта щеше да бъде тежка.

Виталис седя дълго на камъка, а аз и Капи стояхме неподвижни пред него и чакахме да вземе някакво решение. Най-после той стана.

— Къде отиваме?

— В Жантии. Ще потърсим една каменоломна, където някога съм спал. Уморен ли си?

— Починах си у Гарофоли.

— Лошото е, че аз не съм си починал и че нямам вече сили. Но трябва да вървим. Напред, деца!

С тия бодри думи той насърчаваше кучетата и мене, но тая вечер ги каза тъжно.

И ние тръгнахме пак из парижките улици. Нощта беше тъмна и светилният газ, чийто пламък трептеше във фенерите, подухвай от вятъра, осветяваше слабо пътя. Плъзгахме се на всяка крачка по някоя замръзнала вада или по заледените тротоари. Виталис ме държеше за ръка, а Капи вървеше по петите ни. Само от време на време изоставаше, за да потърси в някоя купчина смет кокалче или коричка хляб, защото гладът измъчваше и неговия стомах. Но сметта беше скована в лед и търсенето му си оставаше безплодно. Догонваше ни с клепнали уши.

След големите улици идеха улички, след уличките — пак големи улици. Продължавахме да вървим, а редките минувачи, които срещахме, сякаш ни изглеждаха учудени. Нашите дрехи ли или уморената ни походка привличаха вниманието им? Полицаите, с които се разминавахме, се обръщаха подире ни, спираха се и ни проследяваха с поглед.

Но без да продума нито думичка, приведен на две, Виталис вървеше напред. Въпреки студа ръката му гореше в моята. Струваше ми се, че трепери. Понякога, когато се спираше, за да се облегне за минутка на рамото ми, чувствувах, че цялото му тяло се тресе от тръпки.

Обикновено не смеех да го разпитвам много, но този път наруших правилото си. Освен това сякаш изпитвах някаква нужда да му кажа, че го обичам или поне, че искам да направя нещо за него.

— Болен сте! — казах аз, когато се поспряхме.

— Тъй ми се струва. Във всеки случай уморен съм. Последните дни ходих извънредно много за възрастта си, а тая нощ студът е прекалено суров за старата ми кръв. Сега ми трябва удобно легло и вечеря в скътана стая край силен огън. Но това са мечти. Напред, деца!

Напред! Бяхме излезли от града или поне нямаше къщи. Вървяхме ту между две стени, ту в открито поле, но постоянно вървяхме. Нямаше вече минувачи, нямаше полицаи, нямаше фенери и лампи със светилен газ. Само от време на време се мяркаше тук-таме някой осветен прозорец, а над главите ни се синееше мрачно небе с по някоя звездица. Вятърът духаше, все по-остър и по-студен, и залепваше дрехите ни о тялото. За щастие духаше на гърба ни. Но понеже ръкавът на палтото ми беше разпран на рамото, той се вмъкваше през тая дупка, плъзгаше се по цялата ми ръка и тя бе премръзнала.

Макар че беше тъмно и че пътищата на всяка крачка се пресичаха, Виталис вървеше като човек, който знае къде отива и познава отлично пътя. И аз вървях след него, без да се боя, че може да се загубим. Безпокоеше ме само едно: исках да зная няма ли да стигнем най-после в тая каменоломна.

Но изведнъж той се спря.

— Виждаш ли китка дървета? — попита той.

— Нищо не виждам.

— Не виждаш ли нещо да се чернее?

Погледнах на всички страни, преди да отговоря. Навярно се намирахме сред някаква равнина, защото очите ми се загубиха в мрачната далечина, без да забележат нищо — нито дървета, ни къщи. Наоколо беше пусто. Пълна тишина — само вятърът свиреше ниско в невидимите храсталаци.

— Ах, да имах твоите очи! — каза Виталис. — Но очите ми се премрежват. Погледни ей там.

И простря ръка право пред себе си, после, понеже не отговорих, тъй като не смеех да му кажа, че не виждам нищо, отново тръгна.

След като вървяхме няколко минути, без да продумаме, той пак спря и отново ме попита виждам ли някъде дървета. Не бях вече спокоен както преди малко, достраша ме и гласът ми потрепери, когато отговорих, че не виждам нищо.

— От страх очите ти не виждат — каза Виталис.

— Уверявам ви, че не виждам дървета.

— Няма ли някакво голямо колело?

— Нищо не се вижда.

— Да не сме се заблудили!

Не можех нищо да отговоря — не знаех нито къде сме, нито къде отиваме.

— Ще повървим още пет минути и ако не видим дървета, ще се върнем назад. Може да съм сбъркал пътя.

Сега, като разбрах, че може да сме сбъркали пътя, силите ме напуснаха. Виталис ме дръпна за ръката.

— Какво?

— Не мога вече да вървя.

— А мислиш ли, че аз мога да те нося? Държа се още на краката си само пред мисълта, че ако седнем, няма да станем вече и ще умрем тук от студ. Да вървим!

Тръгнах след него.

— Има ли по пътя дълбоки коловози?

— Няма никакви.

— Трябва да се върнем назад.

Вятърът, който духаше в гърба ни досега, ни шибна право в лицето толкова силно, че ме задуши. Стори ми се, че нещо ме пари.

На идване не се движехме бързо, но на връщане вървяхме още по-бавно.

— Щом видиш коловози, кажи ми — каза Виталис. — Правият път трябва да е вляво и да има трънлив храст на кръстопътя.

Четвърт час вървяхме така и се борехме срещу вятъра. В беззрачната нощна тишина стъпките ни отекваха по вкочанената земя. Едва си влачех каката, но сега аз мъкнех Виталис. С какво безпокойство се взирах вляво на пътя!

Изведнъж червена звездица заблещука в мрака.

— Светлина — казах аз и протегнах ръка.

— Къде?

Виталис погледна. Но макар че светлинката не трептеше много далече, той не видя нищо. По това разбрах, че зрението му е отслабнало, защото обикновено той виждаше нощем далече и погледът му пронизваше мрака.

— Защо ни е тая светлина! — каза той. — Лампа гори на масата на някой работник или край леглото на умиращ. Не можем да почукаме на тая врата. На село можем да помолим нощем за гостоприемство, но в околностите на Париж са негостоприемни. Няма тук къщи за нас. Да вървим!

Вървяхме още няколко минути, после ми се стори, че виждам път, който пресичаше нашия, а на ъгъла нещо се чернееше — навярно трънливият храст. Пуснах ръката на Виталис, за да стигна по-скоро. Пътят беше изровен от дълбоки коловози.

— Ето една трънка. Има и коловози.

— Дай ми ръката си. Спасени сме, каменоломната е на пет минути оттук. Гледай добре, трябва да видиш и китката дървета.

Стори ми се, че виждам нещо черно, и казах, че са дърветата.

Надеждата ни възвърна силите, краката не ми тежаха толкова и вървях по-леко.

Но петте минути на Виталис сякаш нямаха край.

— Повече от пет минути вървим по верния път — каза той, като се спря.

— Тъй ми се струва.

— Къде водят коловозите?

— Продължават направо.

— Входът на каменоломната трябва да бъде вляво, минали сме край него, без да го забележим. В тая тъмна нощ лесно може да се обърка човек. Но все пак по коловозите трябваше да разберем, че сме отминали.

— Уверявам ви, че коловозите не са се отбивали вляво.

— Няма какво, ще се върнем пак.

И още веднъж се върнахме обратно.

— Виждаш ли дърветата?

— Да, там вляво.

— А коловозите?

— Няма коловози.

— Сляп ли съм? — каза Виталис и си потърка очите. — Да вървим право към дърветата, дай ръка.

— Има стена.

— Това е купчина камъни.

— Не, уверявам ви, че е стена.

Думите ми лесно можеха да се проверят — намирахме се само на няколко крачки от стената. Виталис направи тия няколко крачки и сякаш не вярваше на очите си, прилепи две ръце върху препятствието, което аз наричах стена, а той — купчина камъни.

— Стена е. Камъните са правилно наредени и напипвам мазилката. Къде е входът? Потърси коловозите!

Наведох се към земята и тръгнах край стената, докато свърши, без да открия никакъв коловоз. После се върнах към Виталис и продължих издирванията си в обратна посока. Пак безуспешно — навсякъде стена! Никъде нямаше дупка в тая стена, а на земята никакъв път, никаква бразда или каквато и да е следа, която да показва, че има вход.

— Не намирам нищо друго освен сняг.

Ужасно положение! Навярно господарят ми се беше заблудил и тук не се намираше каменоломната, която той търсеше.

Когато му казах, че не намирам коловози, а само сняг, той остана за миг безмълвен, после пак прилепи ръце към стената и я опипа от край до край. Капи, който не разбираше нищо от цялата тая работа, лаеше нетърпеливо.

Вървях след Виталис.

— Да търся ли по-нататък?

— Не, каменоломната е зазидана.

— Зазидана?

— Запушили са входа и е невъзможно да се влезе.

— Ами сега?

— Какво можем да направим? Не зная. Да умрем тук.

— О, господарю!

— Да, ти не искаш да умреш, млад си, животът ти е мил. Добре, да вървим! Можеш ли да вървиш?

— Ами вие?

— Когато не мога повече, ще падна като стар кон.

— Къде да вървим?

— Ще се върнем в Париж. Срещнем ли полицаи, ще ги помолим да ни отведат в участъка. Бих желал да избегна това, но не мога да те оставя да умреш от студ. Хайде, мой малък Реми, хайде, момчето ми, смелост!

И тръгнахме назад по пътя, който бяхме вече изминали. Колко ли беше часът? Нямах никаква представа. Бяхме вървели дълго, много дълго и бавно. Беше полунощ, а може би един часът. Небето продължаваше да бъде все така мрачносиньо, без луна, с редки звезди, които изглеждаха по-дребни, отколкото обикновено. Вятърът, вместо да стихне, се беше усилил. Той дигаше вихрушка снежен прах от пътя и го шибаше право в лицето ни. Къщите, край които минавахме, бяха затворени и тъмни. Струваше ми се, че ако хората, които спяха там на топло под завивките, знаеха колко ни е студено, биха ни пуснали вътре.

Ако вървяхме бързо, можехме да се посгреем но Виталис пристъпваше едва-едва и се задъхваше. Дишаше бързо и запъхтяно, сякаш беше тичал. Запитвах ли го нещо, не ми отговаряше, а бавно ми даваше знак с ръка, че не може да говори. От полето се бяхме върнали пак в града, с други думи, вървяхме между стените, по които тук-таме се люшкаха и скърцаха железни фенери.

Виталис се спря. Разбрах, че няма вече сили.

— Да почукам ли на някоя врата? — попитах аз.

— Не, няма да ни отворят. Тук живеят цветари и градинари. Те не стават нощем. Да вървим.

Но волята му беше по-голяма от силите. След няколко крачки пак се спря.

— Трябва да си поотдъхна — рече той. — Не мога повече.

На един стобор имаше вратня, а над самия стобор се издигаше голяма купчина тор, както бива много често в зеленчуковите градини. Вятърът, като духал върху купчината, беше изсушил сламата отгоре и беше отвял доста дебел пласт на улицата, под самия стобор.

— Ще седна тук — каза Виталис.

— Нали казвахте, че ако седнем, ще замръзнем и няма да можем вече да станем.

Без да отговори, той ми кимна да струпам сламата до вратнята и не седна, а по-скоро се строполи върху тая постеля. Зъбите му тракаха и цял се тресеше.

— Донеси още слама — каза ми той, — купчината тор ще ни пази от вятъра.

От вятъра да, но не и от студа! Когато струпах всичката слама, която можех да събера наоколо, седнах до Виталис.

— Притисни се към мене — каза той — и сложи Капи върху себе си: той ще те постопли със своята топлина.

Виталис беше опитен човек и знаеше, че при положението, в което се намирахме, студът можеше да бъде смъртоносен за нас. За да се изложи на тая опасност, навярно беше съвсем съсипан.

И така беше. От петнадесет дни той си лягаше всяка вечер, след като беше изминал повече път, отколкото му позволяваха силите, и последната умора, дошла след другите, го свари много слаб, за да я издържи, много изтощен от редица усилия, от лишенията и старостта.

Съзнаваше ли той състоянието си? Не можах да узная никога. Но когато се покрих със слама и се притиснах към него, почувствувах, че се наведе над лицето ми и ме целуна. Това беше за втори — и за последен път.

Лек студ не позволява на хората, които си лягат разтреперани в леглото, да заспят, а силният продължителен студ вцепенява и приспива тези, които е сварил на открито. Такъв беше и нашият случай.

Веднага щом се сгуших до Виталис, се почувствувах отпаднал и очите ми се затвориха. Помъчих се да ги отворя и понеже не успях, ощипах си силно ръката. Но кожата ми беше нечувствителна и въпреки цялото добро желание, което вложих, едва успях да си причиня слаба болка. Ала тая болка ми възвърна донякъде съзнанието. Виталис, опрял гръб на вратнята, пъхтеше мъчително с кратки и бързи задъхвания. В моя скут, притиснат към гърдите ми, Капи вече спеше. Над главите ни вятърът продължаваше да духа и ни покриваше със сламки, които падаха над нас като сухи обрулени листа. На улицата — ни жива душа. Край нас, наоколо и в далечината — мъртва тишина.

Тая тишина ме уплаши. Защо? Не можах да разбера. Но някакъв страх, примесен с тъга, изпълни очите ми със сълзи. Струваше ми се, че тук ще умра.

И мисълта за смъртта ме пренесе в Шаванон. Бедната мама Барберен! Ще умра, без да я видя, без да видя нашата къща, моята градинка! И кой знае по каква прищявка на въображението се намирах в тая градинка: слънцето блестеше весело и топло, златоцветът бе разпукал златните си цветове, косовете пееха в храстите, а на трънливия плет мама Барберен простираше дрехите, изпрани на ручея, който бълбукаше по камъните.

Изведнъж напуснах Шаванон и се намерих на „Лебед“. Артур спеше в леглото си, госпожа Милиган беше будна, слушаше как фучи вятърът и се питаше къде ли съм в тоя страшен студ.

После очите ми пак се затвориха, сърцето ми замря и сякаш изгубих съзнание.

Деветнадесета главаЛиза

Когато се събудих, бях в легло. Буен огън осветяваше стаята, където лежах.

Огледах се наоколо.

Не познавах тая стая.

Не познавах и лицата, които ме заобикаляха: един мъж със сиво палто и жълти дървени обувки и три-четири деца. Едното от тях, пет-шестгодишно момиченце, ме гледаше с учудени очи. Тези очи бяха чудни, те говореха.

Повдигнах се.

Струпаха се около мене.

— Виталис? — попитах аз.

— Търси баща си — каза едно момиче, което изглеждаше най-голямото дете.

— Не ми е баща, а господар. Къде е той? Къде е Капи?

Ако Виталис ми беше баща, щяха да ми говорят навярно предпазливо за него. Но понеже ми беше само господар, решиха, че могат да ми кажат направо истината, и ето какво ми разказаха:

Портата, до която се бяхме сгушили, била на един градинар. Към два часа през нощта градинарят отворил портата, за да отиде на пазар, и ни намерил легнали и покрити със слама. Най-напред ни казал да станем, за да може да мине колата. После, понеже и двамата сме лежали неподвижни, а само Капи отговарял с лай, за да ни защити, хванал ни за ръка и ни разтърсил. Пак не сме мръднали. Тогава помислил, че работата е сериозна. Донесъл фенер и установил, че Виталис е умрял, умрял от студ, и че моето положение не е много добро. Но благодарение на Капи, който лежал на гърдите ми, не съм бил съвсем замръзнал и още съм дишал. Тогава ме пренесли в къщата на градинаря, събудили едно от децата му и ме сложили в неговото легло. Лежал съм така шест часа, почти като мъртъв. После кръвта ми се раздвижила, започнал съм да дишам по-силно и сега съм се събудил.

Колкото и да бях вцепенен, колкото и сковани да бяха тялото и умът ми, все пак бях се съвзел достатъчно, за да разбера напълно значението на думите, които чух. Виталис умрял!

Мъжът със сивото палто, с други думи, градинарят, ни разказа случая, а докато той говореше, момиченцето с учудения поглед не снемаше очи от мене. Когато баща му каза, че Виталис е умрял, то навярно разбра, някакво вътрешно чувство бързо му подсказа какъв удар е за мене това съобщение, защото веднага напусна мястото си, отиде при баща си, побутна го с едната ръка, а с другата ме посочи и издаде някакъв особен звук, който не беше човешка реч, а нежна, състрадателна въздишка.

Впрочем движението беше толкова красноречиво, че нямаше нужда да бъде подкрепено с думи. Почувствувах в това движение и в погледа, който го придружаваше, някакво неволно съчувствие и за пръв път след раздялата ми с Артур изпитах необяснимо чувство на доверие и нежност, както навремето, когато мама Барберен ме гледаше, преди да ме целуне. Виталис беше умрял, аз бях изоставен и все пак ми се струваше, че не съм никак сам, сякаш той беше още тук, до мене.

— Да, моя малка Лиза — каза бащата, като се наведе към дъщеря си, — мъчно му е, но трябва да му кажем истината. Ако не ние, полицаите ще му я кажат.

И продължи да ми разказва как съобщил на полицаите, как те отнесли Виталис, а мене сложил в леглото на по-големия си син, Алекси.

— Капи? — попитах аз, когато той свърши.

— Капи?

— Да, кучето.

— Не зная, то изчезна.

— То тръгна след носилката — обади се едно от децата.

— Ти видя ли го, Бенжамен?

— Видях го, вървеше с наведена глава след носачите и от време на време скачаше върху носилката. После, когато го пъдеха, издаваше жално скимтене, сякаш сподавен вой.

Бедният Капи! Като добър актьор той бе ходил толкова пъти на погребението на Зербино в комедиите, преструваше се, че плаче, и въздишаше така, че караше и най-намръщените деца да се превиват от смях…

Градинарят и децата му ме оставиха сам и без да ми е много ясно какво ще правя, аз станах от леглото.

Арфата ми беше сложена до леглото, преметнах ремъка й през рамо и влязох в стаята, където влезе градинарят с децата си. Трябваше да си вървя, но къде? Не знаех, но чувствувах, че трябва да си вървя… Преди всичко трябваше да видя Виталис, жив или мъртъв, и тръгнах.

Когато се събудих в леглото, не се чувствувах много зле, само се бях схванал и главата ми гореше нетърпимо. Ала когато се изправих на краката си, стори ми се, че ще падна, и бях принуден да се задържа за един стол. Но след като си поотдъхнах, бутнах вратата и се намерих при градинаря и децата му.

Те бяха насядали около една маса край огъня, който пламтеше във високо огнище, и ядяха хубава зелева супа.

Миризмата на супата ме удари право в стомаха и жестоко ми напомни, че снощи не бях вечерял. Премаля ми и се олюлях. Страданието ми се изписа на лицето.

— Зле ли ти е, момчето ми? — запита ме състрадателно градинарят.

Отговорих, че наистина не ми е добре, и ги помолих да ми позволят да поседна край огъня.

Но аз нямах вече нужда от топлина, а от храна. Огънят не ме оправи, а приятният дъх на супата, тракането на лъжиците и чиниите и мляскането на тия, които ядяха, усилиха още повече слабостта ми.

Ако смеех, как бих поискал чиния супа! Но Виталис не ме беше научил да протягам ръка, а природата не ме беше създала просяк. По-скоро бих умрял от глад, отколкото да кажа „гладен съм“. Защо? Не ми е много ясно — може би защото винаги съм искал само това, което съм бил в състояние да върна.

Момиченцето с чудния поглед, същото, което не говореше и баща му го беше нарекъл Лиза, седеше срещу мене и не ядеше, а ме гледаше, без да сведе или извърне очи. Изведнъж то стана от масата, взе чинията си, която беше пълна със супа, донесе я и я сложи на коленете ми.

Нямах сили да говоря и бавно дигнах ръка, за да откажа, но баща й не ми даде време да сторя това.

— Вземи, момчето ми — каза той. — Лиза предлага винаги от сърце. А ако си още гладен, ще ти сипем втора чиния.

Ако бях гладен! Изгълтах супата за няколко секунди. Когато оставих лъжицата, Лиза, която стоеше пред мене и ме гледаше втренчено, издаде лек вик — този път не вече въздишка, а израз на задоволство. После взе чинията и я подаде на баща си, а когато той я напълни, ми я донесе с такава мила и насърчителна усмивка, че въпреки глада си за миг забравих да поема чинията.

Както първия път, супата бързо изчезна. Сега вече децата не ме гледаха с лека усмивка — устата и устните им разцъфнаха в искрен смях.

— Е, добре си похапваш, момчето ми — каза градинарят.

Почувствувах, че се изчервих цял. Но като поразмислих, реших, че е по-добре да призная истината, отколкото да ме смятат за лаком, и казах, че не съм вечерял снощи.

— Ами обядва ли?

— Не съм и обядвал.

— А господарят ти?

— И той не яде нищо.

— Тогава той е умрял и от глад, и от студ.

Супата ми възвърна силите. Станах, за да си вървя.

— Къде отиваш? — попита бащата.

— Да намеря Виталис, да го видя още веднъж.

— Но ти не знаеш къде е!

— Не зная.

— Имаш ли приятели в Париж?

— Не.

— Някой от твоя край?

— Никой.

— Къде живееш?

— Нямахме жилище. Пристигнахме вчера.

— Какво ще работиш?

— Ще свиря на арфа, ще пея и ще си изкарвам хляба.

— Къде?

— В Париж.

— По-добре ще направиш да се върнеш на село, при родителите си. Къде живеят родителите ти?

— Нямам родители.

— Ти казваше, че старецът с бялата брада не ти е баща, нали?

— Нямам баща, но Виталис беше за мене като баща.

— А майка ти?

— Нямам майка.

— Но все имаш някого — чичо, леля, братовчеди, братовчедки?

— Нямам никого.

— Отде идеш?

— Господарят ме купи от мъжа на жената, която ме отгледа. Вие бяхте добър към мене, благодаря ви от все сърце и ако желаете, в неделя ще дойда да ви посвиря на арфа, та да поиграете, ако ви прави удоволствие.

С тези думи тръгнах към вратата, но едва направих няколко крачки и Лиза, която вървеше след мене, ме хвана за ръката и ми показа усмихната арфата. Ясно беше какво желае.

— Да ви посвиря ли искате?

Тя кимна с глава и плесна радостно ръце.

— Добре тогава — каза бащата, — изсвири й нещо.

Взех арфата и макар че не ми даваше сърце нито да свиря, нито да се веселя, засвирих валс, най-хубавия, този, който свирех най-добре. Ах, как бих искал да умея да свиря като Виталис, за да доставя удоволствие на това момиченце, което вълнуваше тъй нежно душата ми с тия очи!

В началото тя ме слушаше, вперила поглед в мене, после затупка в такт с крачетата си. Но скоро музиката сякаш я увлече и тя почна да се върти в кухнята, докато двамата й братя и голямата й сестра си седяха спокойно. Тя не играеше валс, разбира се, не правеше точните стъпки, но се въртеше грациозно, със светнало лице.

Седнал до огнището, баща й не я изпускаше из очи. Той изглеждаше много развълнуван й пляскаше с ръце. Когато валсът свърши и аз престанах да свиря, тя застана мило пред мене и изискано ми се поклони. После чукна веднага с пръстче по арфата и ми направи знак, който означаваше „още“.

За нея бих свирил с удоволствие цял ден. Но баща й каза, че е достатъчно, защото не искаше тя да се уморява повече, като се върти.

Тогава, вместо да й изсвиря валс или някой друг танц, изпях моята неаполитанска песен, която бях научил от Виталис.

Тази песен беше за мене това, което са били „Рицари от моята родина“ из Роберт Дявола за Нури и „Последвайте ме“ из Вилхелм Тел за Дюпре, с други думи, най-хубавият ми номер, този, с който бях свикнал да правя най-силно впечатление. Мелодията й е тъжна и приятна, с нещо нежно, което вълнува сърцето.

При първите акорди Лиза застана срещу мене, вперила очи в очите ми, и замърда устни, сякаш повтаряше наум думите ми, после, когато песента стана по-тъжна, отстъпи бавно няколко крачки, така че при последния куплет се хвърли разплакана върху коленете на баща си.

— Достатъчно — каза той.

— Колко е глупава! — обади се един от братята й, този, който се наричаше Бенжамен. — Играе, а веднага след това плаче.

— Не колкото тебе! Тя разбира — каза голямата сестра, като се наведе над нея и я целуна.

Докато Лиза плачеше на бащините си колене, аз метнах арфата през рамо и тръгнах към вратата.

— Къде отиваш? — запита ме бащата.

— Както ви казах: ще се опитам да видя още веднъж Виталис, а после ще правя това, на което той ме научи — ще свиря на арфа и ще пея.

— Значи искаш да си останеш музикант?

— Нямам друг занаят.

— Големите пътища не те ли плашат?

— Нямам дом.

— Но след нощта, която прекара, би трябвало да се позамислиш.

— Разбира се, бих предпочел меко легло и топло кътче.

— Искаш ли да имаш меко легло и топло кътче, срещу труд, разбира се? Ако искаш, остани, ще работиш, ще живееш при нас. Разбираш, нали, че не ти предлагам богатство, нито безделие? Ако приемеш, ще трябва да се трудиш, да работиш много, ще трябва да ставаш рано, да копаеш здравата през целия ден, да си изкарваш хляба с пот на челото. Но в замяна на това хлябът ще ти бъде обезпечен, няма да бъдеш изложен на опасността да спиш на открито както миналата нощ, а може би и да умреш самотен край някой километражен камък или в някой ров. Вечер леглото ти ще бъде готово и като ядеш супата си, ще бъдеш доволен, че сам си я спечелил, а това я прави още по-вкусна, уверявам те. И после, ако си добро момче, а, не зная защо, нещо ми подсказва, че си добро момче, ще бъдеш у нас като у дома си.

Лиза се беше обърнала и ме гледаше усмихната през сълзи.

Изненадан от това предложение, стоях известно време, без да взема решение, без да разбирам добре какво става.

Тогава Лиза остави баща си, дойде при мене и като ме хвана за ръка, заведе ме пред една цветна икона, която висеше на стената. Тази икона представляваше малкия свети Йоан, облечен в овча кожа.

Тя направи знак с ръка на баща си и на братята си да погледнат иконата и в същото време премести ръката си към мене, поглади кожуха ми и показа моите коси, които като косите на свети Йоан бяха разделени на път в средата и падаха на къдрици върху раменете ми. Разбрах, че тя намира, че приличам на свети Йоан, и, не зная защо, това ми направи удоволствие и същевременно изпитах приятно вълнение.

— Наистина прилича на свети Йоан — каза бащата.

Лиза плесна засмяна ръце.

— Е? — запита бащата, като се върна на предложението си. — Съгласен ли си, момчето ми?

Семейство!

Да си имам семейство! Ах, колко пъти тая толкова лелеяна мечта бе отлетявала! Мама Барберен, госпожа Милиган, Виталис — всички един след друг бяха изчезнали.

Нямаше да бъда вече сам.

Намирах се в ужасно положение: току-що беше умрял човекът, с когото живеех от няколко години и който беше за мене почти като баща; в същото време загубих своя другар, своя приятел, своя побратим, милия и добър Капи, когото толкова обичах и който толкова много се беше привързал към мене, и все пак, когато градинарят ми предложи да остана при него, някакво чувство на доверие възроди сърцето ми.

Значи всичко за мене не беше свършено. Можех да започна нов живот.

И ако нещо ме трогваше много повече от обезпечения хляб, за който ми споменаха, то беше задружният домашен живот, семейството, което ми предлагаха.

Тия момчета ще ми бъдат братя.

Хубавата малка Лиза ще ми бъде сестра.

В детските си мечти неведнъж си бях представял, че ще намеря баща си и майка си, но никога не бях мислил за братя и сестри. А ето че сега те сами идваха при мене.

Наистина те не ми бяха истински братя и сестри, но с приятелство можеха да ми станат братя и сестри. За това трябваше само да ги обикна (а аз бях готов да сторя това) и те да ме обикнат, и това навярно нямаше да бъде трудно, защото те всички изглеждаха пълни с доброта.

Бързо снех арфата от рамото си.

— Ето един отговор — засмя се бащата, — и то добър отговор. Виждам, че ти е приятно. Окачи арфата на тоя гвоздей, момчето ми, а в деня, когато престанеш да се чувствуваш добре при нас, ще си я вземеш и ще отлетиш. Само че ще се погрижиш да направиш като славеите и лястовиците — да избереш удобно време за път.

— Ще изляза само веднъж, за да намеря Виталис — казах аз.

— Много правилно — съгласи се добрият градинар.

Къщата, пред вратнята на която се бяхме строполили, се намираше в Гласиер, а градинарят, който живееше в нея, се наричаше Акен. Когато ме приеха в тоя дом, семейството се състоеше от пет души — бащата, когото наричаха бай Пиер, две момчета — Алекси и Бенжамен — и две момичета — Етиенет, най-голямата, и Лиза, най-малката от децата.

Лиза беше няма, но не по рождение, с други думи, немотата й не беше последица на глухота. Две години тя говорила, после изведнъж, малко преди да стане на четири години, загубила способността да говори. Това нещастие, станало след някакви спазми, за щастие не засегнало ума й, който, напротив, се беше развил крайно преждевременно. Тя не само разбираше всичко, но и обясняваше, изразяваше всичко. В бедните семейства, а дори и в много други семейства често се случва недъгът на някое дете да стане причина то да бъде изоставено или намразено. Но това не беше се случило с Лиза; благодарение на своята миловидност и живост, на мекия си нрав и голямата си доброта тя беше избягнала тази участ. Братята й се държаха така, че тя не чувствуваше нещастието си, баща й не можеше да й се нагледа, а голямата сестра Етиенет я обожаваше.

Някога правото на първородство беше преимущество в благородните семейства. Днес, в работническите семейства, да се родиш първа, понякога значи да наследиш тежка отговорност. Госпожа Акен се поминала година след раждането на Лиза и от тоя ден Етиенет, която била само с две години по-възрастна от големия си брат, заела нейното място. Вместо да ходи на училище, тя трябвало да остане вкъщи, да готви, да пришива копчета или да кърпи дрехите на баща си и на братята си и да бави Лиза. Забравили, че е дъщеря и сестра, и бързо свикнали да гледат на нея само като на слугиня, и то слугиня, пред която никак не се смущаваха, защото знаеха добре, че никога няма да ги напусне и никога няма да се разсърди.

Етиенет бавела Лиза, мъкнела Бенжамен за ръка, работела цял ден, ставала рано, за да сготви супа за баща си, преди да отиде на пазар, лягала късно, за да прибере всичко след вечеря, перяла дрешките на децата в пералнята, лете, когато била за малко свободна, поливала цветята, а зиме ставала нощем от леглото си, за да покрие с рогозки разсадите, когато застудеело изведнъж, и не й оставало време да се почувствува дете, да поиграе и се посмее. На четиринадесет години лицето й беше печално и замислено като на стара, тридесет и пет годишна мома, но на него грееше кротост и примирение.

Не минаха и пет минути, откакто окачих арфата си на посочения гвоздей, и бях започнал да разказвам как сме пострадали от студа и от глада на връщане от Жантии, където сме се надявали да преспим в някаква каменоломна, и на вратата откъм градината се чу драскане и жално скимтене.

— Капи! — казах аз и скочих.

Но Лиза ме превари. Тя изтича до вратата и я отвори.

Капи с един скок се хвърли върху мене и когато го прегърнах, започна да ми лиже лицето с радостен лай. Трепереше.

— Ами Капи? — попитах аз господин Акен.

Той разбра въпроса ми.

— Капи ще остане с тебе.

Кучето сякаш също разбра — то скочи на земята, сложи дясната лапа на сърцето си и се поклони. Това разсмя много децата, особено Лиза, и за да ги позабавлявам, исках Капи да изиграе някоя комедия от програмата ни. Но той не ме послуша и като скочи на коленете ми, започна пак да ме целува. После слезе на пода и задърпа ръкава на палтото ми.

— Иска да изляза и има право.

— Ще те заведе при господаря ти.

Полицаите, които отнесли Виталис, казали, че ще трябва да ме разпитат и че ще се върнат през деня, когато се затопля и събудя. Нямах търпение да ги чакам, пък и не се знаеше дали ще дойдат. Бързах да науча какво е станало с Виталис. Може би не беше умрял, както предполагаха. Та нали аз не бях умрял. Можеше и той като мене да се е съживил.

Като видя тревогата ми и отгатна причината, бащата ме заведе при полицейския пристав, където ми задаваха въпрос след въпрос, на които отговарях едва след като ме увериха, че Виталис е умрял. Знаех много малко и го казах. Но приставът искаше да узнае нещо повече и ме разпитва надълго и широко за Виталис и за мене. За себе си отговорих, че нямам родители и че Виталис ме беше наел срещу известна сума пари, броени предварително, от мъжа на жената, която ме беше отгледала.

— А сега? — запита ме приставът.

Тук се намеси бащата:

— Ние ще се погрижим за него, ако ни разрешите.

Приставът не само разреши на градинаря, но го и поздрави за добрата му постъпка.

После трябваше да отговарям на въпросите за Виталис, а това беше доста трудно, тъй като не знаех нищо или почти нищо за него.

Но имаше една тайнствена точка, по която бих могъл да говоря — случката при последното ни представление, когато господарят ми пя така, че предизвика възхищението и учудването на дамата. Можеше да се говори и за заплахите на Гарофоли, но се питах дали не трябва да мълча по този въпрос. Биваше ли да разкрия подир смъртта на господаря си онова, което той беше крил така грижливо през живота си.

Но не е лесно за едно дете да скрие нещо от един полицейски пристав, който познава добре работата си, тъй като тия хора умеят да разпитват така ловко, че ви объркват много бързо, когато се опитате да им се изплъзнете. Така се случи и с мене.

За по-малко от пет минути приставът ме накара да кажа всичко, което аз исках да скрия, а той държеше да узнае.

— Не остава нищо друго, освен да го заведем при тоя Гарофоли — каза той на един полицай. — Като отидете на улица „Лурсин“, той ще познае къщата. Ще се качите с него и ще разпитате тоя Гарофоли.

Тръгнахме и тримата — полицаят, бащата и аз.

Както беше предвидил приставът, лесно познах къщата и се изкачихме на четвъртия етаж. Не видях Матиа, който навярно беше постъпил в болницата. Като съгледа полицай и като ме позна, Гарофоли пребледня — бездруго се уплаши. Но много скоро се успокои, като узна от устата на полицая какво ни водеше при него.

— Ах, бедният старец е умрял! — възкликна той.

— Познавахте ли го?

— Много добре.

— Тогава кажете какво знаете за него.

— Това е най-лесното. Името му не беше Виталис. Той се наричаше Карло Балзани и ако живеехте преди тридесет и пет или четиридесет години в Италия, само това име би ви казало всичко за човека, за когото се безпокоите. По това време Карло Балзани беше най-прочутият певец в цяла Италия и неговите успехи на нашите големи сцени бяха известни. Той пееше навсякъде — в Неапол, в Рим, в Милано, във Венеция, във Флоренция, в Лондон, в Париж. Ала един ден загуби гласа си. Тогава, като не можеше да бъде вече пръв между артистите, той не искаше да засенчи славата си, като се излага в недостойни за името му театри. Отказа се от името си Карло Балзани и стана Виталис, като се криеше от всички, които го познаваха през време на славата му. Но трябваше да се живее. Опита няколко занаята и не успя, падаше все по-надолу и по-надолу, докато накрая започна да разиграва обучени кучета. Но продължаваше да бъде горд в своята неволя и би умрял от срам, ако публиката научеше, че блестящият Карло Балзани е станал бедният Виталис. Случайно узнах тази тайна.

Ето значи обяснението на тайната, която беше възбудила така силно моето любопитство!

Бедният Карло Балзани, милият и чуден Виталис! Да ми бяха казали, че е бил и крал, пак нямаше да се зачудя.

Двадесета главаГрадинар

На другия ден щяха да погребат моя господар и бащата ми обеща, че ще ме заведе на погребението му.

Но на следния ден, за мое голямо огорчение, не можах да стана, защото през нощта ме хвана остра треска, която започна с тръпки и силен огън. Струваше ми се, че гърдите ме болят и че съм болен също като Добродушко след нощта, която прекара на дървото, в снега.

Всъщност аз имах остро възпаление, с други думи, белодробно възпаление, причинено от простудата през нощта, когато бедният ми господар загина.

Това гръдно възпаление ми даде възможност да оценя добротата на семейство Акен и особено — предаността на Етиенет.

Макар че обикновено бедните хора не са особено разположени да викат лекар, аз бях толкова тежко и опасно болен, че пристъпиха заради мене това правило, което е едновременно и вродено у тях, и навик. Повиканият лекар нямаше нужда от продължителен преглед и подробно описание, за да познае каква е болестта ми. Той заяви веднага, че трябва да ме занесат в болница.

Това беше всъщност най-простото и най-лесното нещо. Но бащата не се съгласи.

— Той е паднал пред нашата вратня — каза той, — а не пред вратата на болницата и затова ще трябва да го гледаме.

Лекарят оборваше с най-разумни думи това суеверно съждение, но не успя да го отклони. Решили бяха да ме оставят и ме оставиха.

И към всичките грижи на Етиенет се прибави и друга — тя стана болногледачка и ме гледаше внимателно и грижливо като същинска милосърдна сестра, без да прояви някога нетърпение или да забрави нещо. Когато биваше принудена да ме остави заради къщната работа, Лиза я заместваше и много пъти в треската си аз я виждах край леглото, устремила в мене големите си неспокойни очи. Унесен в бълнувания, мислех, че тя е моят ангел пазител, та й говорех, както бих говорил на ангел, и споделях с нея желанията и надеждите си. Оттогава свикнах неволно да я смятам за неземно същество, обкръжено с някакъв ореол, и бях напълно изненадан, като я гледах, че живее между нас, докато аз очаквах да я видя как отлита с големи бели криле.

Болестта ми беше дълга и мъчителна, с много усложнения, които биха отчаяли може би и родители, но не изчерпаха нито търпението, нито предаността на Етиенет. Няколко нощи тя трябваше да бди над мене, защото гърдите ме стягаха така, че ми се струваше, че всеки миг може да се задуша, и Алекси и Бенжамен я заместваха един след друг край леглото ми. Най-после почнах да оздравявам, но понеже болестта ми беше дълга и капризна, трябваше да чакам пролетта да раззелени ливадите в Гласиер, за да изляза от къщи.

Тогава Лиза, която не работеше нищо, зае мястото на Етиенет и тя ме разхождаше край бреговете на Биевр. Тръгвахме по обед, когато слънцето биваше най-топло, и като се държахме за ръка, вървяхме бавно, следвани от Капи. Тая година пролетта бе хубава и приятна или поне съм запазил хубав и приятен спомен за нея, а това е все едно.

Кварталът, който се намира между Мезон Бланш и Гласиер, е малко познат на парижаните. Смътно знаят, че там някъде има долинка, и понеже реката, която я напоява, е Биевр, казват и смятат, че тая долинка е една от най-мръсните и най-окаяните местности в околностите на Париж. Но това не е истина и местността е много по-хубава от лошата си слава. Биевр, за която много често съдят по това, което е станала по промишлен начин в предградието Сен Марсел, а не по това, което е в действителност във Вериер или Рьонжи, тече там или поне течеше по времето, за което говоря, под гъстата сянка на върби и тополи, а край бреговете й се разстилат зелени ливади, които възлизат леко до малки хълмове, осеяни с къщи и градини. Тревата е свежа и буйна през пролетта, паричките посипват с бели звезди изумрудения й килим, а сред разлистените върби, сред тополите, пъпките на които са намазани с леплива смола, птиците — косът, циганското славейче, сипката — прелитат и напомнят с песните си, че тук е още полето, а не градът.

Такава видях тая долинка — оттогава тя много се е променила — и впечатлението, което тя ми остави, е ярко в паметта ми както в първия ден. Ако бях художник, бих нарисувал завесата от тополи, без да забравя нито едно дърво — и големите върби с трънливо френско грозде, което се зеленееше над върховете им, впило корени в загнилия им дънер, и наклоните на укрепленията, по които се пързаляхме така хубаво, като се спускахме на куц крак, и Бют о Кай с вятърната си мелница, и двора „Сент Елен“, изпълнен с перачки, и дълбините, които замърсяват и заразяват водите на реката, и чифлика „Света Ана“, където горките луди, които обработват земята, минават край вас и ви се усмихват с тъпа усмивка — размахали ръце, те показват през полуотворената си уста крайчеца на езика си и грозно се кривят.

По време на нашите разходки Лиза, разбира се, не говореше, но, странно нещо, ние нямахме нужда от думи — гледахме се и се разбирахме така добре с очи, че и аз самият престанах да й говоря. Най-после силите ми се възстановиха и можех вече да работя в градината. Очаквах с нетърпение тоя миг, тъй като бързах да направя за другите това, което те правеха за мене, да работя за тях и да им се отплатя, доколкото ми позволяваха силите, за всичките грижи, които бяха положили за мене. Никога не бях работил — колкото и мъчителни да са дългите пътувания, те все пак не са продължителна работа, която изисква воля и усърдие. Струваше ми се все пак, че ще работя добре, мъжки, по примера на тези, които виждах около себе си.

По това време на годината на парижките пазари започваха да излизат шибои и тогава татко Акен отглеждаше шибои. Градината ни беше пълна. Имаше червени, бели, лилави — наредени по цветове, разделени под стъклените рамки така, че се получаваха цели редове чисто бели, а до тях други — чисто червени, което беше много красиво. А вечер, преди да ги покрием с рамките, въздухът биваше напоен с уханието на всичките тия цветя.

Работата, която ми възложиха според още незакрепналите ми сили, се състоеше в това, да дигам стъклените рамки сутрин, след като мине мраз, и да ги слагам вечер, преди да застуди. През деня трябваше да им пазя сянка със слама, която хвърлях отгоре, за да предпазя цветята от силното слънце. Тая работа не беше много трудна, нито пък много тежка, но беше доста продължителна, тъй като трябваше да дигам и свалям стотина рамки по два пъти на ден и да внимавам да им пазя сянка или да вдигам сламата според силата на слънцето.

През това време Лиза стоеше при колелото, което вадеше вода за поливане, и когато старата кобила с кожени наочници се уморяваше и забавяше крачките ей, тя я подканяше, като пляскаше с едно камшиче. Единият брат изливаше ведрата, а другият помагаше на баща си: така всеки си беше на мястото и никой не си губеше времето.

Виждал бях селяни да работят в моето село, но нямах никаква представа за усърдието, за смелостта и напрежението, с които работят градинарите в околностите на Париж, които са на крак, преди да изгрее слънцето, и си лягат много след като залезе, не си жалят силите и се трепят, докато капнат от умора, през целия дълъг ден. Гледал бях също да обработват земята, но нямах никаква представа какво може да се получи от нея, като не я оставят да си отдъхне нито миг. Добра школа изкарах у татко Акен.

Не останах за дълго при рамките. Силите ми се възвърнаха и изпитах задоволството да посадя и аз нещо в земята и още по-голямото задоволство да го видя как расте. То беше мое собствено дело, мое притежание, моя рожба и се гордеех с това — ето че бях способен за нещо, доказвах го, и друго, което ми беше още по-приятно — чувствувах го. Уверявам ви, че това чувство възнаграждава за много мъки.

Въпреки умората, която изпитвах при новото ми занятие, свикнах много бързо на тоя трудов живот, който толкова малко приличаше на скитническия ми чергарски живот. Вместо да тичам на воля както преди с единствената грижа да не се отклонявам от дългите пътища, сега трябваше да стоя затворен между четирите стени на една градина и от сутрин до вечер да работя здравата — с мокра риза на гърба и с лейки в ръце аз шляпах бос в калните пътечки. Но всички около мене работеха също така здравата. Лейките на бащата бяха по-тежки от моите, а ризата му беше по-измокрена от пот от нашите. Равенството в труда е голямо облекчение. И после, аз намерих тук това, което мислех, че съм загубил завинаги — семейния живот. Не бях вече сам, не бях вече изоставено дете. Имах свое собствено легло, имах свое собствено място на масата, където се събирахме всички. Ако Алекси или Бенжамен ме плеснеха по тила понякога през деня, аз забравях това веднага щом отпуснеха ръката си, както и те забравяха, когато аз им отвръщах със същото. А вечер около масата всички бяхме приятели и братя.

За да бъда справедлив, трябва да заявя, че нашият живот не беше само работа и умора. Ние си имахме и време за отдих и развлечение, кратко, разбира се, но затова пък по-приятно.

Неделен ден, следобед, се събирахме под една малка лозница, която опираше о къщата. Аз вземах арфата от гвоздея, на който тя висеше през цялата седмица, и двамата братя и двете сестри започваха да танцуват. Никой от тях не се беше научил да танцува, но Алекси и Бенжамен били веднъж на някакво сватбено увеселение в Мил Колон и запомнили горе-долу какво е кадрил. Тия спомени ги ръководеха. Когато се уморяваха да танцуват, караха ме да им изпея всичко, каквото зная, и моята неаполитанска песен продължаваше да прави силно впечатление на Лиза:

Винаги когато й пеех последния куплет, тя се просълзяваше.

Тогава, за да я развеселя, играех някоя забавна комедия с Капи. За него също тия неделни дни бяха истински празници — те му напомняха за миналото и когато свършеше ролята си, на драго сърце би започнал отново.

Аз пък бях посветил тия неделни дни на Виталис. Свирех на арфата и пеех, сякаш той беше до мене. Добрият Виталис! С всеки изминат ден уважавах все повече и повече паметта му. Разбирах по-добре какво е бил за мене.

Така изминаха две години и понеже татко Акен ме водеше често със себе си на пазар, на цветарския кей, на Мадлен, на Шато д’О или при цветарите, на които носехме нашите цветя, лека-полека успях да опозная Париж и да разбера, че ако той не беше мраморният и златен град, както си представях, не беше и калният град, както си въобразих много прибързано при първото ми влизане в него през Шарантон и квартала „Муфтар“.

Видях паметниците, влязох в някои от тях, разхождах се по кейовете, по булевардите, в Люксембургската градина, в градината Тюйлери, в Елисейските полета. Видях статуи. Стоях удивен пред движещите се тълпи. Получих известна представа за живота в големите столици.

За щастие моето образование не се ограничи само с видяното и със случайните впечатления от разходките и обиколките ми из Париж. Преди да стане самостоятелен градинар, „таткото“ работел в разсадниците на Ботаническата градина, където се срещал с учени и студенти — връзките му с тях възбудили у него влечение към четене и учене. Няколко години той купувал със спестените си пари книги, а през малкото си свободно време четял тия книги. Когато се оженил и дошли децата, нямал вече свободно време. Преди всичко трябвало да изкарва насъщния си хляб. Зарязал книгите, но не ги изгубил и не ги продал, а ги прибрал в някакъв шкаф. Първата зима, която прекарах в семейство Акен, беше много дълга и градинарската работа не бе преустановена, но бе отложена за няколко месеца. Тогава, за да се запълнят вечерите, които прекарвахме край огнището, той извади старите книги от шкафа и ги раздаде на нас. Повечето от тях бяха съчинения върху ботаниката и историята на растенията с няколко разказа за пътешествия. Алекси и Бенжамен не бяха наследили от баща си любовта му към четенето и редовно, всяка вечер, разтваряха книжките си и заспиваха на третата или четвъртата страница. Не така сънлив и по-любознателен, аз четях, докато дойде време за лягане. Първите уроци на Виталис не бяха загубени — така си казвах, когато си лягах, и мислех за него с умиление.

Желанието ми да уча напомни на бащата за времето, когато той отделял по две су от залъка си, за да купи книги, и към тези, които бяха в шкафа, прибави още няколко, които ми донесе от Париж. Те бяха купувани безразборно или по увлекателните заглавия. Но в края на краищата те си оставаха книги и ако пообъркаха целеустремения ми ум, тази обърканост по-късно изчезна и запомних и още помня всичко, което беше хубаво в тях. Вярно е, че всяко четиво е полезно.

Лиза не знаеше да чете, но като ме виждаше задълбочен в книгите, щом остана някой час свободен, любопитствуваше да узнае какво ме увлича толкова много. В началото поиска да вземе тия книги, които не ми позволяваха да играя с нея, после, като видя, че въпреки всичко аз пак се залавях за тях, помоли ме да й чета, а накрая — да я науча да чете в книгите.

Благодарение на нейния ум и въпреки недъга й с помощта на зрението и слуха успях да се справя. Но тя винаги предпочиташе четенето на глас, което ни занимаваше и двамата. То беше нова връзка между нас. Съсредоточена, с вечно нащрек ум, несмущавана от леки и глупави разговори, тя навярно намираше в четивото онова, което трябваше да намери в действителност — развлечение и духовна храна.

Колко часове прекарахме така — тя, седнала пред мене и устремила поглед в мене, аз — с книга в ръцете! Често се спирах, като срещнех думи или откъси, които не разбирах, и я гледах. Понякога и двамата дълго мислехме, после, като не можехме да си обясним нещо, тя ми даваше знак да продължа с движение, което означаваше „по-късно“. Научих я да рисува, с други думи, да прави онова, което аз наричах рисуване. То трая дълго и беше трудно, но в края на краищата се справих горе-долу. Навярно съм бил доста безпомощен учител. Но се разбирахме, а доброто разбирателство между учител и ученик често пъти струва повече от дарбата. Каква радост беше, когато начерта няколко линии, по които личеше какво е искала да нарисува! Татко Акен ме целуна.

— Е — засмя се той, — не направих много голяма глупост, че те прибрах. Лиза ще ти благодари за това по-късно.

„По-късно“, с други думи, когато проговори, защото не се бяха отказали от мисълта да й възвърнат говора, само че лекарите бяха казали, че засега нищо не може Да се направи и че трябва да се чака някаква криза.

„По-късно“ беше и тъжният жест, който тя правеше, когато й пеех. Тя бе поискала да я науча да свири на арфа и много скоро пръстите й свикнаха да подражават на моите. Но тя, разбира се, не можа да се научи Да пее и това я ядосваше. Много пъти видях сълзи в очите й, които ми говореха за скръбта й. Но при нейния добър и мил характер скръбта не траеше дълго. Тя си избърсваше очите и с примирена усмивка правеше жеста, който означаваше „по-късно“.

Татко Акен ме бе приел като син, децата се отнасяха с мен като с брат и аз навярно бих останал завинаги в Гласиер, ако едно бедствие не промени внезапно още веднъж живота ми — писано било да не мога да бъда дълго време щастлив и когато мисля, че съм най-обезпечен и най-спокоен, тъкмо тогава независещи от волята ми събития да ме хвърлят отново в моя скитнически живот.

Двадесет и първа главаРазпръснато семейство

Имаше дни, когато, останал сам, размишлявах и си казвах:

— Много си щастлив, момчето ми, няма да бъде за дълго.

Откъде ще дойде нещастието, не можех да предвидя, но бях почти уверен, че ще дойде отнякъде.

Тая мисъл доста често ми навяваше скръб, но, от друга страна, доброто в нея беше, че за да избягна това нещастие, залягах да извърша колкото се може по-добре всичко, което правех, тъй като си представях, че по своя вина ще пострадам.

Ала не пострадах по своя вина. Излъгах се в това отношение, но предчувствието ми за нещастието излезе много вярно.

Споменах, че бащата отглеждаше шибон. Отглеждането им е доста лесно и градинарите в околностите на Париж се справяха отлично — доказателство са едрите и къси стъбла, отрупани от горе до долу с цветове, които те изнасят на пазарите през април и май. Единственото умение, необходимо за градинаря, който отглежда шибои, е да подбира растения с двойни цветове, защото обикновените цветове не се търсят. А понеже посятото семе дава почти еднакво количество обикновени и двоиш; цветове, от голяма полза е да се запазят само стъблата е двойни цветове. В противен случай човек ще бъде принуден да полага големи грижи за цветя, половината от които ще трябва да хвърли, когато цъфнат, с други думи, след като ги е гледал цяла година. Тоя подбор става, като се наблюдават някои белези по листата и при растежа на цветето. Малко градинари умеят да вършат тая работа и дори тя е тайна, която се е запазила в няколко семейства. Когато градинарите, които отглеждат шибои, имат нужда да подберат цветята с двойни цветове, те се обръщат към ония свои събратя, които знаят тайната, и те „отиват в града“ също като лекари или вещи лица и дават своите съвети.

Бащата беше един от най-опитните познавачи в Париж и когато трябваше да се върши тая работа, всичките му дни бяха заети. Това беше за нас, а особено за Етиенет лошото време, защото другари по занаят не се събират, без да си пийнат литър, понякога два, а понякога и три литра вино, и когато се отбиваше при двама или трима градинари, той се връщаше зачервен, с надебелял език и треперещи ръце.

Етиенет никога не си лягаше, преди той да се прибере, дори когато се прибираше късно, много късно. Тогава, когато бях буден или когато шумът, който той дигаше, ме събудеше, чувах от стаята си техния разговор.

— Защо не си си легнала? — питаше бащата.

— Исках да видя дали нямаш нужда от нещо.

— А, тъй ли? Госпожица Полицай ме следи!

— Ако не бях будна, с кого щеше да приказваш?

— Искаш да провериш дали вървя право. Добре, гледай! Обзалагам се, че ще отида до стаята на децата ей по тая дъска.

Неравномерни стъпки отекваха в кухнята. После наставаше тишина.

— Как е Лиза?

— Добре е, спи. Ако обичаш, не вдигай шум.

— Не вдигам шум, вървя право. Трябва да вървя право, та дъщерите да не набеждават баща си. Какво каза тя, като видя, че не се прибрах за вечеря?

— Нищо, погледна мястото ти.

— Ха, погледна мястото ми!

— Да.

— Няколко пъти ли? Няколко пъти ли погледна?

— Няколко пъти.

— И какво каза?

— Очите й казваха, че те няма.

— И те попита защо ме няма, а ти й каза, че съм с приятели, така ли?

— Не, не ме попита нищо и аз нищо не й казах. Тя знаеше много добре къде си.

— Знаеше… знаеше… Спокойно ли заспа?

— Не, сънят я обори едва преди четвърт час. И тя искаше да те чака.

— А ти какво искаше?

— Не исках да те види, като се прибираш.

Следваше кратко мълчание.

— Тиенет, ти си добро момиче. Слушай, утре ще отида у Луиза. Заклевам ти се, разбираш ли ме, заклевам ти се, че ще се прибера за вечеря. Не искам вече да ме чакаш, не искам и Лиза да заспива измъчена.

Ала обещанията и клетвите не помагаха винаги и той се прибираше все така късно, пийнеше ли първата чашка вино. Вкъщи Лиза беше всесилна, навън той я забравяше.

— Видиш ли — обясняваше той, — изпиваш първата чашка, без да мислиш, защото не можеш да откажеш на приятелите. Изпиваш втората, защото си изпил първата, и решаваш да не пиеш трета. Но колкото повече пиеш, толкова повече ти се прилива. И после виното те удря в главата, знаеш, че като си пийнеш повечко, ще забравиш мъките, няма да мислиш за дълговете, всичко пред очите ти е светло, излизаш от кожата си и се разхождаш в друг свят, там, където ти се нека. И пиеш, пиеш. Това е то.

Трябва да кажа, че това не се случваше често. Впрочем времето за подбор на шибоя не траеше дълго, а минеше ли то, бащата нямаше вече защо да излиза и не излизаше. Той не беше от тия, които отиват в кръчмата сами, нито пък си пилееше времето от леност.

Минеше ли времето на шибоя, отглеждахме други цветя — правило е градинарят да няма нито едно празно местенце в градината си. Продаде ли едни цветя, веднага трябва да ги замени с други.

Изкуство за един градинар, който работи с оглед на пазара, е да занесе цветята си на пазара, когато има възможност да вземе най-висока цена за тях. А това става по време на големите празници през годината — свети Пиер, Богородица, свети Луи, — защото има много хора, които се наричат Пиер, Мария, Луи и Луиза, и следователно тогава се продават много саксии с цветя и букети, с които се честити именният ден на близки и приятели. Всеки е виждал в навечерието на тия празници парижките улици препълнени с цветя — не само по дюкяните и пазарите, а и по тротоарите, по ъглите на улиците, по стъпалата на къщите, навсякъде, където могат да се наредят цветя.

След сезона на шибоите татко Акен работеше за големите празници през юли и август, особено през август, когато е Богородица и свети Луи, и за тогава отглеждахме хиляди астри, фуксии и олеандри, колкото побираха всичките ни цветарници и парници. Всичките тия цветя трябваше да цъфнат в определения ден — нито по-рано, защото щяха да бъдат прецъфтели за пазара, нито по-късно, защото още нямаше да имат цветове. Това, разбира се, изисква известно умение, тъй като човек не е господар нито на слънцето, нито на времето, което е променливо. Татко Акен беше опитен в това отношение и неговите цветя цъфтяха винаги навреме. Но колко труд, колко грижи бяха нужни за това!

По времето, за което разказвам, изглеждаше, че цветята щяха да бъдат прекрасни. Беше пети август и всичките бяха тъкмо както трябва. В градината на открито астрите подаваха своите пъпки, готови да се пукнат, а в парниците и в цветарниците, чиито стъкла бяха грижливо намазани с разредена вар, за да пресяват светлината, фуксиите и олеандрите започваха да цъфтят. Те образуваха едри храсти и пирамиди, отрупани от горе до долу с пъпки. Гледката беше прекрасна и често виждах как бащата доволно потрива ръце.

— Ще паднат добри пари — казваше той на синовете си.

И като се смееше тихичко, правеше сметка колко ще получи, като продаде всички цветя.

Работили бяхме усилено, за да стигнем дотук, без Да почиваме нито час, дори в неделя. Но понеже всичко беше в ред, решихме за награда да отидем всички на пети август, в неделя, да вечеряме в Аркьой, у един приятел на бащата, градинар като него. Дори и Капи Щеше да участвува в излета. Щяхме да работим до три-четири часа, после, като привършим, щяхме да заключим вратнята и да тръгнем весели. В Аркьой щяхме да пристигнем към пет-шест часа, после, след вечеря, да се върнем веднага, за да не си легнем много късно и да бъдем в понеделник рано на работа, бодри и отпочинали.

Как се радвахме.

Всичко стана, както беше решено, и няколко минути преди четири часа бащата врътна ключа на вратнята.

— Всички на път! — викна той весело.

— Капи, напред!

И като улових Лиза за ръка, двамата се затичахме, придружавани от веселия лай на Капи, който скачаше около нас. Може би той мислеше, че тръгваме за дълго по широките пътища, което би му харесало повече, отколкото да стои вкъщи, където му дотягаше, защото не ми беше възможно да се занимавам винаги с него — което най-много му харесваше.

Всички бяхме празнично пременени и някои хора се обръщаха да ни изгледат. Не зная как изглеждах аз, но Лиза, със сламената си шапка, със синята си рокля и със сивите си платнени ботинки, беше най-хубавото, най-жизненото момиченце, което съм виждал. Очите й, трептящите й ноздри, раменете, ръцете — всичко в нея говореше и изразяваше радостта й.

Времето мина така бързо, че не усетих. Помня само, че към края на вечерята някой от нас забеляза, че откъм запад небето се покрива с черни облаци, и понеже вечеряхме на открито, под един голям бъз, не беше трудно да разберем, че се надига буря.

— Деца, трябва да побързаме да се приберем в Гласиер.

При тези думи всички възкликнахме:

— Толкова скоро!

Лиза не каза нищо, но направи движения на несъгласие и недоволство.

— Ако задуха вятър — каза бащата, — може да събори рамките. Да вървим.

Нямаше какво да възразяваме. Всички знаехме, че стъклените рамки са състоянието на градинаря и ако вятърът изпочупи стъклата, той ще бъде разорен.

— Аз тръгвам напред — каза бащата. — Върви с мене, Бенжамен, и ти, Алекси. Ние ще избързаме, а Реми ще дойде след нас с Етиенет и с Лиза.

Без повече приказки те тръгнаха с бързи крачки. Ние вървяхме по-бавно след тях — аз и Етиенет се съобразявахме с хода на Лиза.

Но не ни беше вече до смях, не тичахме и не скачахме вече.

Небето все повече причерняваше и бурята прииждаше бързо с облаци прах, носени от надигналия се вятър, който ги извиваше в страшни вихрушки. Когато попаднехме в такава вихрушка, трябваше да се спрем, да извърнем гръб към вятъра и да затулим с ръце очите си, защото прахът ни заслепяваше. Когато дишахме, в устата ни влизаше пясък.

Гръмотевици трещяха в далечината и техният тътен бързо се приближаваше, примесен с внезапни светкавици.

Аз и Етиенет бяхме уловили Лиза за ръка и я влачехме след себе си, но тя с мъка ни следваше и не можехме да вървим толкова бързо, колкото искахме.

Дали ще стигнем преди бурята?

Ами татко Акен, Бенжамен и Алекси ще я изпреварят ли?

За тях беше от съвсем друго значение — ние трябваше само да се запазим от дъжда, а те — да предпазят рамките от разрушение, тоест да ги затворят, та да не ги дигне вятърът и да ги блъска, както си ще.

Гръмотевиците трещяха все по-често и по-често и се струпаха толкова много облаци, че стана почти нощ. Когато вятърът ги разкъсаше, тук-таме в черните им недра зееха бакърени ями. Явно от тези облаци всеки миг можеше да рукне пороен дъжд.

Чудно нещо! Сред трясъка на гръмотевиците се разнесе странен шум, който летеше към нас и беше необясним. Сякаш полк конници препускаха, побягнали от бурята. Но това беше глупост — как можеха да попаднат конници в тоя квартал?

Изведнъж заваля град. Първо няколко зърна, които ни удариха по лицето, после, почти веднага — цял порой. Трябваше да се скрием под една вратня.

И тогава видяхме как се изсипа най-страшната градушка, която човек може да си представи. В миг улицата се покри с бяла постеля като сред зима. Зърната бяха едри колкото гълъбови яйца и като падаха, дигаха оглушителен шум, сред който от време на време изтрещяваха счупени стъкла. Със зърната от покривите на улицата падаха най-различни неща — парчета керемиди, мазилка, счупени плочи, особено плочи, които образуваха черни купчини сред бялата постеля от град.

— Ах, рамките! — извика Етиенет.

Тая мисъл ми мина и на мене през ума.

— Баща ти може да е стигнал навреме.

— И да са стигнали преди градушката, няма да имат време да покрият рамките с рогозки и всичко ще се изпочупи.

— Казват, че градушката не бие навсякъде.

— Много сме близо до дома и няма да ни пощади. Ако вали и в градината както тук, горкият татко ще бъде разорен. Ах, боже мой, той разчиташе толкова много на цветята и толкова му трябваха пари!

Без да зная добре цените, често бях чувал да казват, че стъклените рамки струват хиляда и петстотин — хиляда и осемстотин франка стоте и веднага разбрах какво голямо нещастие щеше да бъде за нас, ако градушката изпочупеше например шестстотинте рамки — да не говорим за парниците и цветята.

Искаше ми се да разпитам Етиенет, но едва ли можехме да се чуем, толкова оглушителен беше тропотът на градушката. Пък и на Етиенет сякаш не й се говореше. Тя гледаше как пада градушката така отчаяно, както навярно хората гледат как гори къщата им.

Тая страшна градушка не трая дълго — пет-шест минути може би — и престана така изведнъж, както изведнъж беше започнала. Облакът полетя към Париж и ние можахме да излезем изпод вратнята. По улицата твърдите валчести зърна се търкаляха под краката ни като морски камъчета и бяха толкова много, че затъвахме в тях до глезените.

Лиза не можеше да върви по тия ледени зърна с платнените си ботинки и я взех на гръб. Лицето й, така весело, когато идвахме, сега беше посърнало и сълзи капеха от очите й.

Скоро стигнахме вкъщи — голямата вратня зееше отворена. Бързо влязохме в градината.

Каква гледка! Всичко беше изпочупено, разбито: рамки, цветя, парчета стъкла, град — всичко се смесваше и образуваше безформена купчина. От тая градина, толкова хубава, толкова богата сутринта, бяха останали само жалки останки.

Къде беше бащата?

Търсихме го и като не го намерихме никъде, стигнахме до големия парник, на който не беше останало нито едно здраво стъкло. Беше седнал, или по-скоро беше се строполил на едно столче сред развалините, които покриваха земята, а Алекси и Бенжамен стояха неподвижни до него.

— О, бедните ми деца! — извика той, като дигна глава, когато се приближихме, понеже чу шума от стъклата, които се трошаха под краката ни. — Бедните ми деца!

И като прегърна Лиза, заплака, без да добави нито дума.

Какво ли можеше да каже?

Беше ни сполетяло нещастие. Но колкото и голямо да изглеждаше то, последиците му бяха още по-страшни.

Скоро научих от Етиенет и момчетата колко оправдано беше отчаянието на бащата. Преди десет години той купил тая градина и построил сам къщата. Този, който му продал мястото, му дал пари назаем, за да купи необходимия инвентар за цветарство. Всичко трябвало да се изплати или да се погаси за петнадесет години с годишни вноски. Досега успявал да плаща редовно тия вноски с усилен труд и лишения. Необходимо било да плаща редовно, защото неговият заемодавец чакал само случай, с други думи, само едно закъснение, за да си вземе обратно мястото, къщата, инвентара, като задържи, разбира се, десетте вноски, които е вече получил. В това се състояла, изглежда, и сделката му. И понеже се надявал, че в продължение на петнадесет години все някой ден бащата няма да има възможност да плати, сключил тая сделка, за него безопасна, и обратно — пълна с опасности за длъжника.

Този ден най-после беше дошъл благодарение на градушката.

Какво ли щеше да стане сега?

Не останахме дълго в неизвестност — на другия ден след деня, в който бащата трябваше да плати годишната вноска с парите от продажбата на цветята, вкъщи влезе някакъв господин, облечен в черно, който не изглеждаше много вежлив, и ни подаде обгербван лист, в който попълни няколко думи на празния ред.

Беше съдебният пристав.

От тоя ден идваше толкова често, че накрая ни научи имената.

— Добър ден, Реми — казваше той. — Добър ден, Алекси. Как сте, госпожице Етиенет?

И ни даваше обгербвания лист, като ни се усмихваше приятелски.

— Довиждане, деца!

— По дяволите!

Бащата не стоеше вече вкъщи, а тичаше из града. Къде ходеше? Не знаех, защото той, така общителен преди, сега не казваше нито дума. Ходеше при разни посредници, навярно в съда.

При тази мисъл косите ми настръхваха. Виталис също се беше явил пред съда и знаех какви бяха последиците.

Сега обаче трябваше да се чака много повече и част от зимата измина така. Понеже не можехме да поправим парниците и да поставим стъкла на рамките, отглеждахме в градината зеленчук и цветя, които нямаха нужда от завет. Нямаше да се спечели много, но все пак щеше да се изкара нещо и после — това беше работа.

Една вечер бащата се върна още по-съсипан отпреди.

— Деца — каза той, — свърши се.

Поисках да изляза, тъй като разбрах, че ще каже нещо важно и понеже се обръщаше към децата си, помислих, че аз не бива да слушам.

Но с едно движение той ме спря.

— Нали и ти си от нашето семейство — каза той. — Макар че си още малък, за да схванеш това, което ще ти кажа, изпитал си вече доста нещастия и ще ме разбереш. Деца, ще ви напусна.

Всички нададоха вик, жален вик.

Лиза скочи в ръцете му и го целуна разплакана.

— О, вие знаете много добре, че не напускам доброволно такива добри деца като вас и толкова мило момиче като Лиза.

И той я притисна към сърцето си.

— Осъдиха ме да платя и понеже нямам пари, ще продадат всичко тук. А понеже парите няма да стигнат, ще ме пратят в затвора, дето ще остана пет години. Като не мога да платя с парите си, ще платя с тялото си, със свободата си.

Всички заплакахме.

— Да, тежко е — каза той, — но законът си е закон, не можем да вървим срещу него. Пет години! Какво ще стане с вас през това време? Ето страшното.

Настъпи мълчание.

— Разбира се, премислих и ето какво реших, за да не ви оставя сами и изоставени, докато съм в затвора.

Слаба надежда блесна у мене.

— Реми ще пише на сестра ми Катерина Сюрио в Дрьози, в областта Ниевр. Ще й обясни положението и ще я помоли да дойде. Катерина е разумна жена, практична е и с нея ще вземем най-доброто решение.

За пръв път пишех писмо — трудно, жестоко начало!

Макар че думите на бащата не бяха много ясни, в тях все пак се криеше известна надежда, а да се надяваш при нашето положение, беше вече много. Да се надяваш, но на какво?

Сами не знаехме, но се надявахме. Катерина щеше да пристигне, а тя беше практична жена — това беше достатъчно за обикновени и неопитни деца като нас. За практичните няма никакви трудности в живота.

Но тя не дойде така скоро, както си представяхме, и стопанската полиция, тоест ония, които арестуват длъжниците, дойдоха преди нея.

Бащата тъкмо отиваше при един свой приятел и като излезе на улицата, те го пресрещнаха. Аз бях с него и веднага ни заобиколиха. Но той не искаше да бяга, пребледня, сякаш му прилоша, и помоли с немощен глас полицаите да се прости с децата си.

— Не се отчайвайте, драги — обади се един от тях. — Затворът за дългове не е толкова страшен, там се намират и добри хора.

Върнахме се вкъщи, заобиколени от стопанските полицаи.

Отидох в градината да повикам момчетата.

Когато се върнахме, бащата държеше Лиза на ръце и тя горчиво плачеше.

Тогава един от полицаите му пошепна на ухото, но не чух какво му каза.

— Да — съгласи се бащата, — имате право, трябва.

И като стана бързо, той остави Лиза на пода. Но тя се вкопчи в него и не искаше да му пусне ръката.

Тогава той целуна Етиенет, Алекси и Бенжамен.

Стоях в един кът с премрежени от сълзи очи. Той ме повика:

— А ти, Реми, няма ли да ме целунеш? Не си ли и ти мое дете?

Изгубили бяхме и ума, и дума.

— Останете тук — каза строго той. — Това е моето желание.

И бързо излезе, като пъхна ръката на Лиза в ръката на Етиенет.

Исках да го последвам и тръгнах към вратата, но Етиенет ми направи знак да спра.

Къде да отида? Какво можех да направя?

Стояхме съвършено убити сред кухнята. Всички плачехме и никой от кае не знаеше какво да каже.

Какво да каже?

Знаехме много добре, че някой ден ще го задържат, но мислехме, че тогава Катерина ще бъде между нас, а Катерина беше нашата закрила.

Но Катерина я нямаше.

Тя пристигна около час след отвеждането на бащата и свари всички ни в кухнята, без да сме разменили нито дума. Тази, която досега ни поддържаше, също беше съкрушена. Етиенет, толкова твърда, толкова смела в борбата, беше сега също така слаба като нас. Тя не ни насърчаваше вече, останала без воля, без насока, отдадена всецяло на скръбта си, която потискаше само за да се опита да утеши Лиза. Кормчията беше паднал в морето и ние, децата, останали без човек на кормилото, без фар, който да ни насочва, без да има кой да ни изведе в пристанището, без дори да знаем има ли пристанище за нас, стояхме загубени сред океана на живота, люшкани произволно от вятъра, безсилни да направим или измислим нещо, с ужас в душата и с отчаяно сърце.

Твърда жена излезе леля Катерина, предприемчива и с воля. Десет години била дойка в Париж, на пет пъти в различно време. Познаваше трудностите в живота и, както казваше самата тя, умееше да се справя с тях.

Облекчение беше за нас тя да ни ръководи, а ние да й се подчиняваме. Имахме вече опора и се изправихме на краката си.

За бедна селянка без образование тя поемаше тежка отговорност, която можеше да смути и най-смелите — цяла челяд сирачета, от които най-голямото нямаше още седемнадесет години, а най-малкото беше нямо. Какво да прави с тия деца? Как да се нагърби с тях, когато тя самата трудно преживяваше?

Бащата на едно от децата, които бе откърмила, беше нотариус. Тя отиде да се посъветва с него и по неговите съвети и с негова помощ съдбата ни бе решена. После отиде да се разбере с бащата в затвора и осем дни след пристигането си в Париж, без да ни спомене нито веднъж за своите постъпки и за намеренията си, тя сподели с нас решението, което беше взела.

Понеже бяхме малки, за да продължим да работим сами, всяко от децата щеше да отиде при някой чичо или леля, които се бяха съгласили да ги вземат.

Лиза отиваше при леля Катерина в Морваи.

Алекси — при някакъв чичо, който беше миньор във Варс, в Севените.

Бенжамен при друг чичо, който беше градинар в Сен Кантен. А Етиенет при друга леля, която беше омъжена в Шарант, на морския бряг, в Еснанд.

Слушах тия разпореждания и чаках да дойде моят ред. Но понеже леля Катерина млъкна, аз пристъпих и попитах:

— Ами аз?

— Ти ли? Ти не си от нашия род.

— Ще работя за вас.

— Не си от нашия род.

— Попитайте Алекси и Бенжамен не ме ли бива за работа.

— Но те бива и да ядеш, нали?

— Не, не, той е от нашето семейство — обадиха се всички.

Лиза пристъпи и сплете умолително ръце пред леля си. Това движение беше по-красноречиво от всякакви думи.

— Разбирам те много добре, миличка — каза леля Катерина, — ти искаш той да дойде с тебе. Но, видиш ли, в живота човек не постъпва винаги, както иска. Ти си моя племенница и като стигнем у дома, ако мъжът ми каже някоя дума накриво или се навъси, като се съберем на масата, ще му отговоря веднага: „Тя ни е роднина, кой друг ще се смили над нея, ако не сме ние?“ Което казвам за нас, се отнася и за чичовците от Сен Кантен и от Варс, и за лелята от Еснанд. Приемат се роднини, но не и чужди. Хлябът не достига и за своите, камо ли за другите.

Почувствувах, че няма какво да възразя, нямаше какво и да добавя. Думите й бяха съвсем прави. Не бях от техния род. Нямаше защо да настоявам — да моля, значеше да прося милостиня. И все пак бих ли ги обичал повече, ако бях от техния род? Алекси, Бенжамен не бяха ли мои братя? Етиенет, Лиза не ми ли бяха сестри? Не ги ли обичах достатъчно? А Лиза не ме ли обичаше така, както обичаше Бенжамен или Алекси?

Леля Катерина не отлагаше никога взетите решения. Тя ни предупреди, че утре ще се разделим, и след това ни прати да си лягаме. Щом влязохме в нашата стая, всички ме заобиколиха, а Лиза ме прегърна разплакана. Тогава разбрах — въпреки мъката от предстоящата раздяла те мислеха за мене, мене жалеха и почувствувах, че наистина съм им брат. Тогава в смутения ми ум се роди неочаквана мисъл или по-право, тъй като трябва да спомена и доброто, и лошото, някакво вътрешно вдъхновение осени моя ум.

— Слушайте — казах им аз, — виждам, че вашите роднини не ме искат, но вие ме смятате от вашето семейство, нали?

— Да — заявиха и тримата, — ти винаги ще бъдеш наш брат.

Лиза, която не можеше да говори, потвърди тия думи, като ми стисна ръката и ме погледна с толкова обич, че очите ми се насълзиха.

— Да, аз ще бъда ваш брат и ще ви го докажа.

— Къде искаш да постъпиш? — запита Бенжамен.

— Има едно място у Пернюи. Искаш ли да отида да говоря утре сутринта за тебе? — попита Етиенет.

— Не искам да постъпвам никъде. Ако постъпя, ще трябва да остана в Париж и няма да ви видя вече. Ще навлека пак кожуха си, ще откача арфата от гвоздея, където татко ви я остави, и ще тръгна от Сен Кантен за Варс, от Варс за Еснанд и от Еснанд за Дрьози. Ще навестявам всички ви един след друг и така покрай мене вие ще бъдете винаги заедно. Не съм забравил песните и танците си. Ще си изкарвам хляба.

По задоволството, което се изписа на лицата им, видях, че моето хрумване осъществяваше собствените им желания и се почувствувах напълно щастлив в своята скръб. Разговаряхме дълго за нашите намерения, за раздялата, за срещата ни, за миналото, за бъдещето. После Етиенет ни накара всички да си легнем. Но никой не спа добре тая нощ, а аз може би спах по-зле от всички.

На другия ден рано сутринта Лиза ме заведе в градината и разбрах, че иска да ми каже нещо.

— Да поговорим ли искаш?

Тя кимна утвърдително.

— Мъчно ти е, че се разделяме. Няма защо да ми го казваш, виждам го по очите ти и го чувствувам със сърцето си.

Тя направи знак, че не става дума за това.

— След петнадесет дни ще бъда в Дрьози.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не искаш ли да дойда в Дрьози?

За да се разберем, аз обикновено задавах въпроси, а тя ми отговаряше, като кимаше утвърдително или отрицателно.

Тя ми каза, че иска да отида в Дрьози, но като простря ръка в три различни посоки, ми даде да разбера, че трябва преди това да се видя с двамата й братя и със сестра й.

— Искаш да отида преди това във Варс, в Еснанд и в Сен Кантен, така ли?

Тя се усмихна, щастлива, че съм я разбрал.

— Защо? Аз бих искал да се видя първо с тебе.

Тогава с ръце, с устни и най-вече с изразителните си очи ми обясни защо ми отправяше тая молба. Ще ви предам нейното обяснение:

— За да зная как са Етиенет, Алекси и Бенжамен, трябва да видиш първо тях. Тогава ще дойдеш в Дрьози и ще ми повториш какво си видял и какво са ти казали.

Милата Лиза!

Те трябваше да тръгнат в осем часа сутринта и леля Катерина бе наела голям фиакър12, за да ги заведе първо в затвора да се простят с баща си, а после всеки щеше да се качи с вързопчето си на влака, с който трябваше да пътува.

В седем часа и Етиенет ме заведе в градината.

— Ние ще се разделим — каза тя. — Искам да ти оставя един спомен. Вземи тая кутийка: ще намериш вътре конци, игли, а също и ножичките, които ми подари моят кръстник. По пътя тия неща ще ти потрябват, тъй като няма да бъда при тебе да те закърпя или да ти пришия някое копче. Като си служиш с ножичките ми, ще си спомняш за нас.

Докато Етиенет разговаряше с мене, Алекси се въртеше около нас. Когато тя се прибра вкъщи, а аз продължавах да стоя развълнуван в градината, той се приближи до мен.

— Имам две монети по сто су — каза ми той. — Ще ми бъде приятно, ако приемеш едната.

От нас петимата само Алекси имаше слабост към парите и ние винаги се присмивахме на неговото скъперничество. Събираше ги су по су и беше истински щастлив, когато имаше нови монети по десет и по двадесет су — броеше ги непрестанно, въртеше ги да блестят на слънцето и ги слушаше как звънкат.

Неговият подарък ме трогна. Исках да откажа, но той ми пъхна в ръката нова, лъскава монета. По това разбрах колко силна беше любовта му към мене, щом надви любовта му към неговото малко съкровище.

Бенжамен също не ме забрави — и той поиска да ми подари нещо. Даде ми ножчето си, но ми поиска срещу него едно су, „защото ножовете режели приятелството“.

Времето течеше бързо — още четвърт час, още пет минути и щяхме да се разделим. Лиза нямаше ли да се сети за мене?

Точно когато се разнесе трополенето на фиакъра, тя излезе от стаята на леля Катерина и ми направи знак да я последвам в градината.

— Лиза! — извика леля Катерина.

Но без да се обръща, Лиза продължи бързо пътя си.

В градините на цветарите и в зеленчуковите градини всяко местенце се използува и там няма никакви цветя за украшение или за удоволствие. Но в нашата градина имаше голяма бенгалска роза, която не бяха изкоренили, защото се намираше в един затънтен кът.

Лиза се запъти към тая роза, откъсна една клонка, после, като се обърна към мене, раздели на две клонката, на която имаше две пъпчици, готови да разцъфнат, и ми даде едната.

Ах, как бледнее езикът на устните пред езика на очите! Колко студени и празни са думите в сравнение с погледите.

— Лиза! Лиза! — извика лелята.

Вещите бяха вече във фиакъра.

Взех арфата си и извиках Капи. Като видя арфата и някогашните ми дрехи, които никак не го плашеха, той заскача от радост — разбра навярно, че пак ще тръгнем на път и ще може да си тича на воля, а това за него беше много по-забавно, отколкото да стои затворен.

Дойде време за прощаване. Лелята го съкрати. Тя накара Етиенет, Алекси и Бенжамен да се качат във фиакъра и ми каза да сложа Лиза на скута й.

После, като ме видя, че не се помръдвам от мястото си, бутна ме леко и затвори вратичката.

— Целунете баща си от мене — извиках аз, — тъй като…

Ридание ме задави.

— Карай! — викна тя.

И колата тръгна.

През сълзи видях как Лиза си подаде главата през спуснатото стъкло и ми изпрати с ръка целувка. После колата свърна бързо в напречната улица и остана само облак прах.

Свърши се!

Облегнат на арфата, с Капи, сгушен в краката ми, аз дълго гледах несъзнателно прахта, който се стелеше бавно на улицата.

Един съсед беше натоварен да заключи къщата и да предаде ключовете на собственика. Той ме изтръгна от моето вцепенение и ме възвърна към действителността.