Без дом

Двадесет и втора главаНапред

Напред!

Светът беше открит пред мене и аз можех да тръгна, накъдето ми хрумне — на север или на юг, на запад или на изток.

Бях дете и сам си бях господар!

Уви, точно това беше печалното за мене!

Колко деца си казват тихичко: „Ах, да можех да правя каквото си искам! Да бях свободен! Да си бях сам господар!“ Колко деца очакват с нетърпение блажения ден, в който ще бъдат свободни… да вършат глупости!

А аз си казвах: „Ах, защо нямам кой да ме посъветва, да ме упъти!“

То е, защото между тия деца и мене имаше разлика… и то страхотна.

Тия деца вършат глупости, но те имат зад себе си кой да им подаде ръка, когато падат, или да ги дигне, когато са на земята, а аз нямах никого. Ако падах, трябваше да падна докрай и после да се дигна съвсем сам, ако не съм се пребил. А бях достатъчно опитен, за да разбера, че можех прекрасно да се пребия.

Макар и малък, бях преживял доста нещастия и бях по-предпазлив и по-внимателен, отколкото са обикновено моите връстници — преимущество, което ми струваше скъпо!

И сега, преди да се впусна на дълъг път, реших да видя човека, който през последните години ми беше като баща. Щом леля Катерина не ме взе с децата да се сбогувам с него, можех, длъжен бях да отида и сам да го целуна.

Не бях ходил никога в затвора за дългове, но напоследък бях слушал да се говори много за него и бях Уверен, че ще го намеря. Щях да тръгна по пътя за Мадлен, който ми бе добре познат, и там щях да попитам къде е затворът. Щом като леля Катерина и децата са успели да видят баща си, и на мене навярно ще ми позволят да го видя. Аз също съм или по-скоро бях негово дете и той ме обичаше!

Не смеех да мина през целия Париж с Капи, който тичаше по петите ми. Какво бих отговорил на полицаите, ако ме запитат? От всичко, което ме беше наплашило през моя житейски опит, най-много се боях от полицията. Не бях забравил Тулуза. Вързах Капи с една връв, което, изглежда, засегна силно неговото честолюбие на обучено и възпитано куче. После хванах връвта и тръгнахме двамата към затвора „Клиши“.

Има на тоя свят печални неща, които навяват зловещи мисли. Не зная нищо по-грозно и по-печално от врата на затвор.

Спрях се за миг, преди да се реша да вляза в затвора „Клиши“, сякаш ме беше страх, че ще ме задържат и че вратата, тази отвратителна врата, ще се затвори зад гърба ми и няма да се отвори вече.

Представях си, че е мъчно да излезеш от затвора, но не знаех, че е мъчно и да влезеш. Научих го от опит.

Но тъй като не се оставих нито да ме изхвърлят, нито да ме изпъдят, успях да стигна при този, когото бях дошъл да видя.

Въведоха ме в една стая за свиждане, където нямаше нито решетки, нито прегради, както си мислех, и малко след това влезе бащата, който не беше окован във вериги.

— Чаках те, скъпи Реми — каза ми той, — и посмъмрих Катерина, че не те беше довела с децата.

От сутринта бях тъжен и потиснат, но тези думи ме ободриха.

— Госпожа Катерина не пожела да ме вземе със себе си.

— Не е било възможно, момчето ми, на тоя свят човек върши не това, което желае. Уверен съм, че ти би работил съвестно, за да заслужиш хляба си, но зет ми Сюрио не би могъл да ти даде никаква работа. Той е пазач на шлюз в Нивернезкия канал, а знаеш, че там не наемат работниците градинари. Децата ми казаха, че си искал да се заловиш пак за стария си занаят. Забрави ли, че едва не умря от студ и глад пред нашата вратня?

— Не, не съм забравил.

— А тогава не беше съвсем сам, имаше господар да те напътва. Тежко е, момчето ми, да тръгнеш сам на твоята възраст по големите пътища.

— Капи е с мене.

Както винаги, когато чуеше името си, Капи отговори с лай, който означаваше: „Тук съм! Ако ви трябвам за нещо, ето ме!“

— Да! Капи е добро куче, но все пак е куче. Как ще си изкарваш хляба?

— Ще пея и ще карам Капи да играе комедии.

— Капи не може да играе сам комедии.

— Ще го науча на фокуси. Капи, нали ще научиш всичко, което ти кажа?

Той сложи лапа на гърдите си.

— Слушай, момчето ми, ако си разумен, ще постъпиш някъде на работа. Ти си вече добър работник и така ще бъде по-добре, отколкото да се скиташ по пътищата, което е работа за мързеливците.

— Аз не съм мързелив, знаете много добре това, и никога не сте ме чували да се оплаквам, че имам много работа. У вас бих работил с всички сили и бих останал винаги при вас. Но не искам да постъпвам другаде.

Навярно съм казал тези думи някак особено, защото бащата ме изгледа за миг, без да отговори.

— Ти си ни разказвал — рече той най-после, — че Виталис те е учудвал много често, когато не си го знаел кой е, с начина, по който гледал хората, и с държанието си на господин, което сякаш показвало, че и той самият е господин. Знаеш ли, че ти също имаш такова държане? Не искаш да постъпиш другаде, така ли? Както обичаш, момчето ми. Казах ти всичко това за твое добро, не за друго, вярвай ми. Мисля, че трябваше да ти говоря, и го направих. Ти си сам господар на себе си, тъй като нямаш родители, а и аз не мога вече да ти бъда баща. Един клет нещастник като мен няма право да заповядва.

Всичко, което ми каза бащата, страшно ме смути, още повече че и аз самият си го бях казвал вече, ако не със същите думи, то поне приблизително.

Да, тежко беше да тръгна съвсем сам по дългите пътища, чувствувах го, виждах го и ако бяхте водили скитнически живот като мене, ако бяхте прекарвали нощи като нощта, когато вълци изядоха кучетата ни, или пък като нощта в каменоломната в Жантий, ако бяхте търпели студ и глад като мене, ако бяхте гонени от село на село, без да можете да изкарате нито едно су, както се случи с мене, докато Виталис беше в затвора — щяхте да знаете какви са опасностите и неволите на скитническия живот, при който не само утрешният ден не е никога осигурен, но и настоящият миг е неизвестен.

За да се откажа от тоя живот, имаше само един изход и бащата сам ми го посочи — да постъпя на работа. Ако се откажех от тоя волен и скитнически живот, трябваше да престъпя обещанието си към Етиенет, Алекси, Бенжамен и Лиза, с други думи, трябваше да ги изоставя. Всъщност Етиенет, Алекси и Бенжамен можеха и без мене, щяха да си пишат. Но Лиза! Лиза не знаеше да пише, леля Катерина също не пишеше — Лиза щеше да бъде загубена, ако я изоставех. Какво би си помислила за мене? Само едно — че не я обичам вече, че не обичам нея, която беше толкова привързана към мене, нея, с която бях толкова щастлив! Невъзможно!

— Не искате ли да ви съобщавам как са децата? — попитах аз.

— Те ми споменаха за това, но аз не мисля за нас, като те убеждавам да се откажеш от стария си занаят на уличен певец. Никога не бива да мисли човек за себе си, преди да е помислил за другите.

— Точно тъй, татко. Ето че вие самият ми посочвате какво трябва да правя. Ако от страх пред опасностите, за които говорите, се откажа от задължението, което съм поел, ще мисля за себе си, няма да мисля за вас, няма да мисля за Лиза.

Той ме изгледа пак, но по-продължително. После изведнъж хвана и двете ми ръце.

— Слушай, момче, трябва да те целуна за тия думи, Ти имаш добро сърце, а истината е, че това не зависи от възрастта.

Бяхме сами в стаята за свиждане, седнали на една пейка, един до друг, и аз се хвърлих в прегръдките му.

— Ще ти пожелая само едно — продължи бащата. — Бог да те пази, мое мило момче!

И двамата стояхме няколко минути мълчаливи, но времето минаваше и настана часът на раздяла.

Изведнъж бащата бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам голям сребърен часовник, който беше окачен за петелката с малка кожена каишка.

— Не бива да се разделим, без да ти дам нещо за спомен. Ето моя часовник, вземи го. Не е много скъп, разбираш, нали — иначе щях да бъда принуден да го продам. Не върви и много добре — от време на време трябва да се побутва. Но е единственото нещо, което имам сега, и затова ти го давам.

С тези думи той ми сложи часовника в ръката и понеже не исках да приема такъв скъп подарък, добави тъжно:

— Тук не ми е нужно да зная колко е часът. Времето и така тече много бавно и ще умра от скука, ако броя часовете. Сбогом, мой малък Реми, целуни ме още веднъж. Ти си славно момче и запомни, че винаги трябва да бъдеш такъв.

Струва ми се, че той ме улови за ръката и ме изпрати до изхода. Но какво стана накрая, какво си казахме, не помня — толкова бях смутен и развълнуван.

Когато си спомня за тая раздяла, в паметта ми изниква само чувството на вцепенение и безсилие, което ме обзе целия, когато се намерих на улицата.

Мисля, че стоях дълго, много дълго на улицата, пред вратата на затвора, без да се реша да свърна наляво или надясно, и навярно бих стоял така, докато мръкне, ако изведнъж ръката ми не напипа случайно в джоба кръгъл и твърд предмет.

Неволно и без да съзнавам добре какво правя, го опипах: часовникът ми!

Веднага скърби, тревоги, страх — всичко изчезна. Детето в мене мислеше вече само за часовника си. Имах часовник в джоба си, свой собствен часовник, на който можех да гледам колко е часът. Измъкнах го от Джоба си, за да видя колко е часът: дванадесет. Нямаше никакво значение за мене дали беше дванадесет часът, или десет, или два, но бях много щастлив все пак, че беше дванадесет. Защо? Трудно бих могъл да отговоря, но така беше. Ах, дванадесет! Кога стана дванадесет? Знаех, че е дванадесет, часовникът ми каза. Ей, че приятна работа! Стори ми се, че часовникът е нещо като довереник, с когото можеш да се посъветваш, да поговориш.

— Колко е часът, приятелю часовник?

— Дванадесет, драги Реми.

— А, дванадесет! Тогава ще трябва да направя това и това, нали?

— Разбира се.

— Добре, че ми напомни, иначе щях да забравя.

— Аз съм тук, за да не забравяш.

С Капи и с часовника имах вече с кого да разговарям.

Часовникът ми! Ето две думи, които е приятно да изговаряш. Толкова много желаех да имам часовник и винаги сам се уверявах, че никога няма да имам. А ето че в джоба ми цъкаше часовник. Не вървял много добре, казваше бащата. Нямаше значение. Вървеше и това беше достатъчно. Трябвало да се побутва с пръст. Щях да го побутвам, и то здравата, без да го жаля, а ако не помогнеше, сам щях да го разглобя. Това щеше да бъде забавно. Щях да видя какво има в него и кое го кара да върви. Трябва да слуша, иначе ще бъда много строг.

Толкова се бях увлякъл в радостта си, че не забелязвах как Капи се радваше почти колкото мене. Той дърпаше крачола на панталона ми и джафкаше от време на време. Най-после заджафка толкова силно, че ме изтръгна от мислите.

— Какво искаш, Капи?

Той ме погледна и понеже бях много смутен и не го разбрах, почака малко, после се изправи насреща ми и сложи лапата си върху джоба, където беше часовникът.

Искаше да види колко е часът, „за да каже на почитаемата публика“, както по времето, когато работеше при Виталис.

Показах му часовника. Гледа го доста продължително, сякаш искаше да си припомни, после размаха опашка и излая дванадесет пъти. Не беше забравил. Ах, колко пари щяхме да печелим с нашия часовник. Ето още един номер, на който не бях разчитал.

Понеже всичко ставаше на улицата, срещу вратата на затвора, някои хора ни гледаха любопитно, а други дори се спираха.

Ако смеех, бих дал веднага представление, но страхът от полицаите ме възпря.

Прочее часът беше дванадесет — трябваше да тръгваме.

Напред!

Хвърлих последен прощален поглед към затвора, зад стените на който клетият татко Акен щеше да стои затворен, докато аз щях да ходя на воля, където пожелая, и тръгнахме.

Най-необходимото нещо за моя занаят беше една карта на Франция. Знаех, че ги продават по кейовете, и реших да си купя. И тръгнах към кейовете.

Когато минавах по площад „Карусел“, очите ми неволно се спряха върху часовника на замъка Тюйлери и ми хрумна да видя дали моят часовник и часовникът на замъка показват едно и също време, както би трябвало да бъде. Моят часовник показваше дванадесет и половина, а часовникът на замъка — един часа. Кой от двата не беше верен? Исках да побутна с пръст моя часовник, но размислих и се въздържах. Нищо не доказваше, че моят часовник не е верен, моят скъп и хубав часовник. А можеше и часовникът на замъка да не е в ред. И си прибрах часовника в джоба, като си казах, че за моята работа моето време е точно време.

Дълго трябваше да търся карта, такава, каквато исках — да бъде залепена на платно, да се сгъва и да не струва повече от двадесет су, което беше много пари за мене. Накрая намерих една толкова пожълтяла, че продавачът ми я даде за седемдесет и пет сантима.

Сега вече можех да напусна Париж и реших да направя това колкото е възможно по-скоро.

Можех да тръгна по два пътя: за Фонтенбло, през Италианската врата, и за Орлеан, през Мон Руж. Всъщност безразлично ми беше по кой ще тръгна и случайно избрах пътя за Фонтенбло.

Вървях по улица „Муфтар“, чието име, което прочетох на една синя табела, ми навея рой спомени — Гарофоли, Матиа, Рикардо, тенджерата със заключения с катинар похлупак, камшика с кожените ремъци и най-после Виталис, моя беден добър господар, който умря, защото не ме остави при жестокия падроне на улица „Лурсин“, и ми се стори, като стигнах черквата „Сен Медар“, че познах в едно дете, облегнато на черковната стена, малкия Матиа: същата голяма глава, същите влажни очи, същите изразителни устни, същото кротко и примирено лице, същата комична външност. Но чудно нещо, ако беше той, никак не беше пораснал.

Приближих се, за да го разгледам по-добре. Нямаше никакво съмнение, той беше. Той също ме позна, защото усмивка озари бледото му лице.

— Вие сте същият, който идвахте у Гарофоли с белобрадия старец, преди да постъпя в болницата, нали? — осведоми се той. — Ах, как ме болеше главата тоя ден!

— А вие още ли сте при Гарофоли?

Той се озърна наоколо, преди да отговори, после пошепна:

— Гарофоли е в затвора. Арестуваха го, понеже преби Орландо от бой.

Зарадвах се, като узнах, че Гарофоли е в затвора, и за пръв път ми мина през ум, че затворите, които ми вдъхваха такъв ужас, могат да бъдат полезни.

— А децата? — попитах аз.

— О, не зная, не бях там, когато са арестували Гарофоли. Като излязох от болницата, Гарофоли видя, че когато ме бие, все се разболявам, реши да се отърве от мене и ме даде под наем за две години в цирк „Гасо“, като получи парите в предплата. Знаете ли цирк „Гасо“? Не? Той не е кой знае колко голям цирк, но все пак е цирк. Имаха нужда от дете акробат и Гарофоли ме даде на бай Гасо. Държаха ме до миналия понеделник и ме изпъдиха, защото главата ми сега е много голяма за упражненията и много чувствителна. Тогава се върнах от Жизор, където е циркът, и подирих Гарофоли, но не намерих никого, къщата беше заключена и един съсед ми разказа това, което чухте преди малко — че Гарофоли е в затвора. Тогава дойдох тук и не зная къде да ида, нито какво да правя.

— Защо не се върнахте в Жизор?

— Защото, когато тръгнах пеш от Жизор за Париж, циркът заминаваше за Руан. Как мога да отида в Руан? Много е далеч, а нямам пари. Не съм ял от вчера на обед.

Не бях богат, но имах достатъчно пари, за да не оставя бедното момче да умре от глад. Как бих благославял тоя, който ми подадеше залък хляб, когато се скитах в околностите на Тулуза гладен, както беше сега Матиа!

— Стойте тук — казах му аз.

И изтичах до хлебарницата на ъгъла. Върнах се бързо с пита хляб и му я подадох. Той се нахвърли отгоре й и я излапа.

— А сега — попитах го аз — какво ще правите?

— Не зная.

— Все трябва да правите нещо.

— Щях да опитам да си продам цигулката, когато вие ме заговорихте, и бих я продал вече, ако не ми беше мъчно да се разделя с нея. Цигулката е моята радост и моята утеха. Когато ми е много мъчно, потърсвам някое местенце, където да съм сам, и свиря за себе си. Тогава виждам най-различни хубави неща на небето. Това е много по-хубаво, отколкото в сънищата, разбира се.

— Защо не свирите тогава по улиците?

— Свирих, но не ми дадоха нищо.

Знаех какво значи да свириш, без някой да бръкне в джоба си.

— А вие какво правите сега? — запита Матиа.

Някакво детско самохвалство ме въодушеви.

— Директор съм на трупа — заявих аз.

Всъщност това беше истина, защото имах трупа, коя се състоеше от Капи, но тази истина граничеше много с лъжата.

— Ах, ако искате… — каза Матиа.

— Какво?

— Да ме приемете в трупата си.

Пак станах откровен.

— Ето цялата ми трупа — отвърнах аз, като посочих Капи.

— Какво от това, ще станем двама! Ах, моля ви се, не ме оставяйте! Какво ще стане с мене? Ще умра от глад.

„Ще умра от глад!“ Всички, които чуват тоя вик, не го разбират еднакво и не го възприемат по един и същ начин. На мен той отекна право в сърцето. Знаех какво значи да умреш от глад.

— Мога да работя — продължи Матиа. — Първо, свиря на цигулка, после, зная разни акробатически номера, играя на въже, провирам се през обръчи, пея. Ще видите, ще правя всичко, каквото поискате, ще ви бъда слуга, ще ви слушам, не ви искам пари, само храната. Ако не работя както трябва, бийте ме, съгласен съм. Ще ви моля само едно, не ме бийте по главата, съгласете се с това, защото главата ми е много чувствителна, откакто Гарофоли ме удря толкова пъти по нея.

Като слушах бедния Матиа да говори така, доплака ми се. Как да му кака, че не мога да го приема в трупата си? Ще умре от глад! Но и с мене нямаше ли същата вероятност да умре от глад, както ако е сам?

Обясних му, но той не искаше и да чуе.

— Не — възрази той, — щом сме двама, няма да умрем от глад, ще се поддържаме, ще си помагаме, който има, ще даде на този, който няма, както направихте вие преди малко.

Тези думи сложиха край на колебанията ми. Щом имах, трябваше да му помогна.

— Добре, съгласен съм — казах аз.

Той ми грабна ръката и я целуна, и това ме тъй развълнува, че очите ми се наляха със сълзи.

— Елате с мене — казах му аз, — но не като слуга, а като другар.

И като оправих ремъка на арфата върху рамото си, добавих:

— Напред!

След четвърт час напуснахме Париж.

Топлите мартенски ветрове бяха изсушили пътя и се вървеше леко по втвърдената земя.

По рововете край пътя тревата вече никнеше и тук-таме беше изпъстрена с парички и разцъфнали ягоди, които извръщаха венчетата си към слънцето. Когато вървяхме край градини, кичури люляк се червенееха сред нежната зеленина на листата, а подухнеше ли лек ветрец, на главите ни падаха от покривите на старите зидове листенца жълт шибой.

В градините в храстите край пътя, в големите дървета — навсякъде чуруликаха весело птички, а пред нас лястовици досягаха земята на лов за невидими мушици.

Пътуването ни започваше добре и аз самоуверено ускорявах хода по звънкия друм. Отвързан, Капи тичаше около нас, лаеше по каруците, лаеше по купчините чакъл, лаеше по всичко и за нищо или само за удоволствието да лае, което за кучетата трябва да е нещо като удоволствието на хората, когато пеят.

Матиа вървеше до мене, без да продума, навярно защото размишляваше. Не продумвах и аз не само за да не го безпокоя, а защото и аз самият имаше за какво да мисля. Къде отивахме така, с тая решителна крачка?

Да си призная, не знаех много добре и дори никак не знаех. Където ни видят очите. А после? Бях обещал на Лиза да видя братята й и Етиенет преди нея. Но не бях поел задължение с кого да се видя най-напред — с Бенжамен, с Алекси или пък с Етиенет? Можех да започна с кой да е от тях, както реша, или, с други думи, можех да тръгна към Севените, към Шарант или към Пикардия.

Напуснах Париж откъм юг и явно беше, че няма да посетя най-напред Бенжамен. Но ми оставаше да избирам между Алекси и Етиенет.

Имах причина, която ме накара да тръгна право на юг, а не на север — исках да видя мама Барберен.

Ако не съм я споменавал отдавна, не бива да се мисли, че съм я забравил като някой неблагодарник.

Не бива да се мисли, че съм неблагодарник и защото не й писах, откакто ни разделиха. Колко пъти ми минаваше през ума да й пиша, за да й кажа: „Мисля за тебе и продължавам да те обичам с цялото си сърце“. Но, от една страна, тя не знаеше да чете, а от Друга — страхът от Барберен, този ужасен страх ме спираше. Ами ако Барберен ме откриеше по писмото и ме вземеше? Ако ме продадеше пак на някой друг Виталис? Навярно той имаше право да стори това. И при тази мисъл предпочетох да бъда обвинен от мама Барберен в неблагодарност, отколкото да рискувам да попадна отново под властта на Барберен и той да използува тая власт, за да ме продаде или пък да ме накара да работя под негов надзор. Предпочел бих да умра — да умра от глад, отколкото да се сблъскам с такава опасност.

Не посмях да пиша на мама Барберен, но ми се струваше, че съм свободен да отида, където си искам, и можех да направя опит да я видя. И дори откакто бях приел Матиа „в своята трупа“, си казвах, че това навярно е доста лесно. Ще изпратя Матиа напред, а аз ще остана предпазливо назад. Той ще влезе при мама Барберен и ще я заговори под някакъв предлог. Ако е сама, ще й каже истината, ще дойде да ме повика и аз ще вляза в къщата, където бях прекарал своето детство, и ще се хвърля в прегръдките на жената, която ме бе откърмила. Ако ли пък Барберен бъде в село, Матиа ще помоли мама Барберен да отиде на определено място и там ще я целуна.

Ето какво кроях по пътя и затова мълчах — цялото ми внимание и усърдие бяха необходими, за да обмисля тоя толкова важен въпрос.

Всъщност трябваше да обмисля не само дали ще мога да целуна мама Барберен, а и да видя дали няма да срещнем по пътя градове или села, където би имало вероятност да спечелим нещо.

Затова най-добре беше да прегледам картата.

В момента се намирахме сред полето и прекрасно можехме да си починем на купчина чакъл, без да се боим, че някой ще ни безпокои.

— Ако искате, можем да си починем малко — казах аз на Матиа.

— Искате ли да поговорим?

— Имате да ми кажете нещо ли?

— Бих искал да ви помоля да ми говорите на ти.

— На драго сърце ще си говорим на ти.

— Вие да, но аз — не.

— И ти, и аз, заповядвам ти и ако не ме слушаш, ще пляскам.

— Добре, пляскай, но не по главата.

И той се разсмя весело, с искрен и приятен смях, като показа всичките си зъби, които се бялнаха сред обгорялото му лице.

Седнахме, извадих от раницата картата и я разгърнах на тревата. Бавих се доста много, докато се ориентирам, но като си спомних начина, по който се справяше Виталис, успях да определя пътя: Корбей, Фонтенбло, Монтаржи, Жиен, Бурж, Сент, Аман, Монлюсон. Значи можехме да отидем в Шаванон, а ако имахме малко щастие, можеше и да не умрем от глад по пътя.

— Какво е това нещо? — попита Матиа, като посочи картата.

Обясних му какво е карта и за какво служи, като употребих почти същите изрази, с които Виталис ми предаде първия урок по география.

Той ме изслуша внимателно, без да снема очи от мене.

— Но тогава трябва да знаеш да четеш, нали така? — попита ме той.

— Разбира се. Та ти не знаеш ли да четеш?

— Не.

— Искаш ли да се научиш?

— О, да, много искам!

— Добре, ще те науча.

— Може ли да се намери на картата пътят от Жизор за Париж?

— Разбира се, много лесно.

Показах му го. Но отначало той не искаше да вярва на думите ми, когато с едно мръдване на пръста стигнах от Жизор в Париж.

— Минал съм пеш тоя път — каза той, — много е по-дълъг.

Тогава му обясних според силите си, а това не означава много ясно, как се отбелязват разстоянията по картите. Той ме изслуша, но не изглеждаше много убеден в моите знания.

Понеже бях отворил раницата, дойде ми наум да прегледам какво има в нея — много ми се искаше да покажа своите богатства на Матиа — и изсипах всичко на тревата.

Имах три платнени ризи, три чифта чорапи, пет носни кърпи — всичко много добре запазено — и чифт малко изтъркани обувки. Матиа ахна.

— А ти какво имаш? — попитах го аз.

— Цигулката и това, което е на мене.

— Добре тогава — предложих аз, — ще си разделим всичко, както следва, тъй като сме приятели. Ти ще имаш две ризи, два чифта чорапи и три носни кърпи. Но понеже е справедливо да си разделим всичко поравно, ти ще носиш раницата един час и аз един час — ще се редуваме.

Матиа не искаше да приеме първата половина на предложението ми, но аз бях свикнал вече да заповядвам — да си кажа право, това много ми харесваше — и му забраних да възразява. Сложил бях върху ризите кутийката на Етиенет и една съвсем малка кутийка, в която бях скътал розата на Лиза. Той искаше да отвори тази кутийка, но аз не му позволих и я прибрах в раницата си, без дори да я отворя.

— Ако искаш да ми направиш удоволствие — казах му аз, — никога няма да пипаш тая кутийка, тя ми е подарък.

— Добре — съгласи се той, — обещавам ти, че никога няма да я пипам.

Откакто надянах отново кожуха и метнах през рамо арфата, едно нещо ме стесняваше много — панталоните ми. Струваше ми се, че един артист не бива да носи дълги панталони — за да се яви пред публиката, трябваше да бъде с къси панталони и с чорапи, върху които да се кръстосват цветни панделки. Дългите панталони са добри за градинар, а сега бях артист!

Когато човек си е господар на себе си и му хрумне някоя мисъл, бързо я изпълнява. Отворих кутийката на Етиенет и взех ножиците.

— Докато си поправям панталоните — казах аз на Матиа, — трябва да ми покажеш как свириш на цигулка.

— О, на драго сърце!

Взе цигулката си и засвири.

През това време аз забих храбро върха на ножиците в панталоните малко под коляното и започнах да режа плата. А те бяха хубави панталони от сиво сукно, като жилетката и палтото, и бях много радостен, когато татко Акен ми ги донесе. Но не мислех, че ги съсипвам, като ги режа така, тъкмо обратното!

Отначало слушах Матиа и режех панталоните, но скоро забравих ножиците в ръцете си и се превърнах цял на слух. Матиа свиреше много добре, почти като Виталис.

— А кой те научи да свириш на цигулка? — попитах го аз, като му изръкоплясках.

— Никой, и всеки по малко, но най-вече сам, като се упражнявах.

— А при кого учи ноти, музика?

— Не зная нотите, свиря по слух.

— Аз ще те науча.

— Та ти всичко ли знаеш?

— Трябва, нали съм директор на трупа.

Артистите са винаги малко суетни. Исках да покажа на Матиа, че и аз съм музикант. Взех арфата и за да му грабна ума, веднага изпях моята знаменита неаполитанска песен:

Тогава, както става между артисти, Матиа ми се отплати за похвалите, които му отправих чрез своите ръкопляскания. Той беше много даровит, аз бях много даровит и двамата бяхме достойни един за друг.

Но ние не можехме да стоим така и да си разменяме любезности. След като посвирихме за себе си, за свое собствено удоволствие, трябваше да посвирим за нашата вечеря и за пренощуването си. Натъпках раницата и Матиа на свой ред я метна на гръб. Тръгнахме напред по прашния път. Сега трябваше да се спрем в първото село, което се изпречеше на пътя ни, и да дадем представление: „Първи представления на трупата Реми“.

— Научи ме твоята песен — каза Матиа. — Ще я пеем заедно, а мисля, че скоро ще мога да ти пригласям с цигулката — ще бъде много хубаво.

Положително щеше да бъде много хубаво и „почитаемата публика“ нямаше да ни отрупа с пари само ако сърцето й беше от камък.

Не преживяхме такова нещастие. Когато стигнахме в селото след Вилжюиф и се готвехме да намерим подходящо място за нашето представление, минахме пред вратнята на един чифлик, чийто двор беше пълен с празнично пременени хора. Всички бяха накичени с китки цветя, завързани с много панделки — мъжете ги носеха на петелката на палтото си, а жените на корсажа. Без да си много вещ, би разбрал, че имаше сватба.

Мина ми през ума, че тия хора щяха да бъдат може би доволни, ако имаше кой да им свири, та да потанцуват, и веднага влязох в двора, следван от Матиа и от Капи. После с шапка в ръка и с дълбок поклон (благородният поклон на Виталис) отправих предложението си към първия човек, който ми попадна.

Той беше едър момък с червено като тухла лице, с висока корава яка, която му жулеше ушите. Изглеждаше добродушен и спокоен.

Той не отговори, а се извърна цял към сватбарите, защото рединготът му от хубаво лъскаво сукно явно го стягаше, и като пъхна двата си пръста в устата, свирна така силно, че Капи се уплаши.

— Хей, вие там — викна той, — искате ли малко музика? Дошли са музиканти.

— Да, да, музика! Музика! — викаха мъже и жени.

— По местата си за кадрил!

И в няколко минути танцьорите се събраха в средата на двора, като подплашиха домашните птици, които се разбягаха.

— Свирил ли си кадрил? — попитах шепнешком Матиа на италиански, защото бях доста разтревожен.

— Да.

И ми засвири един кадрил на цигулката. Случайно и аз го знаех. Спасени бяхме.

Изкараха една двуколка изпод сайванта, подпряха я на собствените й стойки и ни накараха да се качим на нея. Аз и Матиа не бяхме свирили никога заедно, но все пак се справихме доста добре с нашия кадрил. Наистина свирехме на слушатели, които за щастие нямаха остър слух, пък и не бяха придирчиви.

— Някой от вас не знае ли да свири на корнет? — попита едрият червендалест момък.

— Да, аз свиря — обади се Матиа, — но нямам.

— Ще ви потърся. Цигулката е хубаво нещо, но е блудкава.

— И на корнет ли свириш? — запитах Матиа, като продължавах да говоря на италиански.

— И на тромпет, и на флейта, на всичко, на което може да се свири.

Истинско съкровище беше този Матиа.

Скоро донесоха корнета и ние пак почнахме да свирим кадрили, полки, валсове, особено кадрили.

Свирехме така до мръкнало — танцьорите не ни оставиха да си поемем дъх. Това не беше много уморително за мене, но Матиа, който свиреше по-тежката част и беше изтощен от своето пътуване и лишенията, капна съвсем. Виждах го от време на време да пребледнява, сякаш щеше да му прилошее, но той продължаваше да свири и духаше с всички сили в мундщука. За щастие не само аз, но и младоженката забеляза, че е пребледнял.

— Стига — каза тя, — момчето не може повече. А сега бръкнете в кесиите си за музикантите.

— Ако обичате — казах аз, като скочих от двуколката, — нашият касиер ще събере парите.

Хвърлих шапката си на Капи и той я захапа. Ръкопляскаха много на изяществото, с което се покланяше, когато му даваха пари. Но най-доброто за нас беше, че му даваха много. Наблюдавах го и виждах как в шапката падат сребърни монети. Младоженецът пусна последната, и то — пет франка. Какво щастие! Но това не беше всичко. Поканиха ни да вечеряме в кухнята и ни пуснаха да преспим в една плевня. На следния ден, когато напуснахме тоя гостоприемен дом, имахме цяло състояние от двадесет и осем франка.

— Това е твоя заслуга, драги Матиа — казах аз на другаря си, — сам не бих могъл да съставя оркестър.

И тогава споменът за думите, които ми каза татко Акен, когато почнах да предавам уроци на Лиза, изникна в паметта ми и ми доказа, че стореното добро винаги се възнаграждава.

— Не направих много голяма глупост, че те прибрах в трупата си.

С двадесет и осем франка в джоба си ние бяхме истински богаташи и когато стигнахме в Корбей, можах смело да направя някои покупки, които смятах необходими: първо купих от един търговец на железа корнет за три франка. За тия пари той не беше нито нов, нито хубав, но в края на краищата, като го почистим и го пазим грижливо, щеше да ни върши работа; после червени панделки за чорапите ни и накрая — стара войнишка раница за Матиа, тъй като не е толкова уморително да носиш постоянно лека раница на гърба си, колкото да се натовариш от време на време с някоя тежка — ще си разделим поравно вещите и ще ни бъде по-леко.

Когато напуснахме Корбей, ние бяхме действително в добро положение. Като платихме всички покупки, имахме тридесет франка в кесията, защото представленията ни бяха доходни. Програмата ни беше нагласена така, че можехме да оставаме по няколко дена на едно и също място, без да се повтаряме особено много. И после, толкова добре се разбирахме с Матиа, че си живеехме вече задружно като двама братя.

— Знаеш ли — смееше се понякога той, — директор на трупа като тебе, който не пердаши, е славна работа.

— Значи си доволен, а?

— Дали съм доволен? За пръв път през живота си, откакто напуснах своя роден край, не съжалявам за болницата.

Тези успехи ми вдъхнаха честолюбиви намерения.

Като напуснахме Корбей, се отправихме към Монтаржи, за да се отбия по пътя при мама Барберен.

Да отида при мама Барберен, за да я целуна, значеше да изпълня своя дълг на признателност към нея. Но това значеше да й се отплатя много на дребно и на безценица. Ако й занесях нещо? Сега, когато бях богат, й дължах някакъв подарък. Какво да й подаря?

Не мислих дълго. Имаше подарък, който можеше да я ощастливи не само засега, а за цял живот — една крава, която да замести бедната Червенушка.

Каква радост за мама Барберен, ако успея да й подаря една крава! Каква радост и за мене!

Преди да стигнем в Шаванон, ще купя една крава. Матиа ще я хване за повода и ще я вкара в двора на мама Барберен. Разбира се, Барберен няма да бъде там. „Госпожо Барберен — ще каже Матиа, — водя ви една крава. — Крава ли? Сбъркали сте, момчето ми (и ще въздъхне). — Но, госпожо, нали вие сте госпожа Барберен от Шаванон? — Е, да! — Кралският син (както във вълшебните приказки) ми поръча да закарам тая крава на госпожа Барберен, той ви я подарява. — Какъв кралски син?“ — Тогава аз ще изляза и ще се хвърля в прегръдките на мама Барберен и след като се нацелуваме хубаво, ще си направим палачинки и бухти и ще ги изядем ние тримата без Барберен, който се върна на Заговезни, разля тигана и сложи нашето масло в кромидената си чорба. Хубави мечти! Но за да ги осъществя, трябваше да имам възможност да купя крава. Колко ли струваше една крава? Нямах никаква представа. Навярно скъпо, много скъпо, но колко?

Не исках много едра, много угоена крава. Първо, защото колкото е по-угоена една крава, толкова й е по-висока цената. После — колкото е по-едра една крава, толкова повече храна й трябва, а аз не исках моят подарък да създава затруднения на мама Барберен. Тъй че главното беше да науча цената на кравите или по-точно на крава, каквато имах желание да купя.

За щастие това не беше трудно за мене — при нашия скитнически живот често се срещахме вечер в странноприемниците с превозвачи и търговци на едър рогат добитък. Много лесно беше да ги попитам за цената на кравите. Но първия път зададох своя въпрос на един воловар, който изглеждаше добър човек и веднага ми хареса, вместо отговор той ми се изсмя в лицето. После воловарят се тръшна на стола си, като от време на време удряше страшно с юмруци по масата. Накрая повика стопанина.

— Знаете ли какво ме пита това музикантче? Колко струва една крава, нито много едра, нито много угоена, с една дума, добра крава. Трябва ли да бъде и учена?

И пак прихна да се смее, но аз не се смутих.

— Да дава хубаво мляко и да не яде много.

— Трябва ли да позволява да я водите с връвчица по пътищата като вашето куче?

След като изчерпа всичките си шеги и разгъна достатъчно своето остроумие, той благоволи да отговори сериозно на въпроса ми и дори почна да се пазари с мене.

Имал точно такава крава, кротка, давала много мляко, но мляко — каймак, и почти не ядяла. Ако сложа петнадесет пистола13 на масата, с други думи, петдесет екю14, кравата ще бъде моя.

Както беше трудно да го накарам да заговори в началото, така беше трудно да го накарам да млъкне, когато се разпали.

Най-после можахме да си легнем и аз размислях върху нашия разговор. Петнадесет пистола или петдесет екю правеха сто и петдесет франка — трябваха ми още много пари, за да събера такава голяма сума.

Можехме ли да я спечелим? Стори ми се, че можехме и ако продължава да ни върви както през първите дни, щях да събера су по су тия сто и петдесет франка. Само че трябваше време. Тогава нова мисъл се роди в ума ми: ако вместо да отидем веднага в Шаванон, се отбием първо във Варс, щяхме да имаме времето, което нямаше да ни стигне, ако тръгнем по прекия път. Значи най-напред трябваше да отидем във Варс и да видя мама Барберен едва на връщане. Тогава положително щях да имам необходимите сто и петдесет франка и бихме могли да представим вълшебната приказка „Кравата на кралския син“.

На сутринта споделих намерението си с Матиа и той нищо не възрази.

— Да отидем във Варс — рече той. — Мините навярно са интересно нещо и аз ще бъда много доволен да видя някоя мина.

Двадесет и трета главаЧерният град

Дълъг е пътят от Монтаржи до Варс, който е разположен сред Севените, на планинския склон към Средиземно море — към шестстотин километра по права линия, а за нас — повече от хиляда поради отклоненията, които ни налагаше нашият начин на живот. Трябваше да се отбиваме в градове и големи села и да даваме Доходни представления. Изминахме близо за три месеца тия хиляда километра, но когато стигнахме в околностите на Варс, се зарадвах, като си преброих парите, и установих, че не сме си губили времето напразно в кожената кесия имаше спестени сто двадесет и осем франка. Не ми достигаха само двадесет и два Франка, за да купя кравата на мама Барберен.

Матиа беше също така доволен и се гордееше много, че е помогнал и той за спечелването на толкова много пари. Наистина той взе голямо участие и без него, особено без неговия корнет, аз и Капи никога нямаше да съберем сто двадесет и осем франка.

От Варс до Шаванон непременно щяхме да спечелим двадесет и двата франка, които не ни достигаха.

Варс, където пристигнахме, бил преди стотина години бедно селце, затънтено сред планините, известно само с това, че често служело за убежище на протестантите, предвождани от Жан Кавалие. Неговото местоположение сред планините го превърнало в главна крепост във войната с камизарите15. Но същото това местоположение било причина и за неговата бедност. Към хиляда седемстотин и петдесета година стар благородник, който имал слабост към разкопките, открил във Варс каменовъглени залежи и оттогава Варс става един от каменовъглените басейни, които заедно с Але, Сен Жерве, Бесеж снабдяват Южна Франция и оспорват вече на английските въглища средиземноморския пазар. Когато започнал своите издирвания, всички му се подигравали, а когато стигнал на дълбочина сто и петдесет метра, без да открие нищо, направили бързи постъпки да го затворят като луд, защото тези безсмислени разкопки щели да погълнат цялото му състояние. В областта Варс имало желязна руда, но нямало и никога нямало да бъдат открити каменни въглища. Без да обръща внимание и за да се отърве от крясъците, старият благородник се настанил в своя кладенец и не излязъл вече оттам. Там ядял, там спял, и по този начин търпял само недоверието на работниците, които използувал. При всеки удар с кирката те дигали рамене, но вдъхновявани от вярата на своя господар, продължавали да копаят и кладенецът ставал все по-дълбок и по-дълбок. На двеста метра намерили пласт въглища. Старият благородник не бил вече луд, той бил гений. За един ден всичко се изменило.

Днес Варс е град с дванадесет хиляди жители, който има пред себе си голямо промишлено бъдеще и заедно с Але и Бесеж е надеждата на Южна Франция.

Благосъстоянието на Варс е и ще бъде в това, което се намира под земята, а не в това, което е над нея. И наистина на повърхността гледката е тъжна и пуста — варовити плата и ланди, с други думи — безплодие. Никакви дървета, само тук-таме кестени, черници и няколко хилави маслини! Никаква плодородна земя — навсякъде само сиви или бели камънаци! Само там, където почвата е малко по-дълбока и може да проникне влага в нея, никне буйна растителност, която се откроява ярко сред голите скали.

На тая пустош се дължат страхотни наводнения, защото, когато вали, водата тече по голите склонове като по настлана улица, ручеите, които са обикновено пресъхнали, влачат поройни води, реките в миг прииждат. За пет минути водата в речните корита се покачва с три, четири, пет метра, че дори и повече.

Варс е разположен на бреговете на една от тия реки, наречена Дивон, а в самата нея се вливат във вътрешността на града два малки бързея — Трюйер и Сент Андеол. Не е никак хубав град, нито е чист, нито пък правилно построен. От сутрин до вечер вагони, натоварени с желязна руда или каменни въглища, сноват по релси из улиците на града и сеят непрестанно червен и черен прах. В дъждовни дни той образува рядка кал, дълбока като блатна тиня, а в слънчеви и ветровити дни из улиците се извиват и се издигат над града ослепителни вихрушки. От горе до долу къщите са черни — черни като калта и праха, който се дига от улицата чак до покривите им, като дима от големите и малки пещи, който от покривите им слиза чак до улицата. Всичко е черно — земята, небето, дори водите, които влачи Дивон. Ала хората, които се движат по улиците, са още по-черни от това, което ги заобикаля от черните коне, от черните каруци, от черните листа на дърветата. Сякаш облак сажди се е спуснал един ден над града или наводнение от земно масло го е заляло до върха на покривите. Улиците не са били прокарани за каруци, нито пък за минувачи, а за железници и минни вагони — навсякъде по земята се простират релси и обръщателни плочи. А дигнеш ли глава — висящи мостове, ремъци, трансмисионни оси, които се въртят с оглушително бръмчене. Грамадните сгради, край които минаваш, се тресат из основи, а надникнеш ли през вратите или прозорците, ще видиш купчини чугун, които се движат като грамадни болиди, механични чукове, които пръскат наоколо си рояци искри, а навсякъде и непрестанно се издигат и падат равномерно бутала на нарий машини. Няма паметници, няма градини, няма статуи но площадите. Всичко си прилича, всичко е построено в един и същ кубически стил — черквите, съдебната вадата, училищата са кубове с повече или по-малко прозорци, според нуждите.

Когато стигнахме в околностите на Варс, беше два или три часът следобед и ярко слънце блестеше на ведрото небе. Но с приближаването ни към града се смрачаваше. Между небето и земята висеше гъст облак дим, който се влачеше тежко, разкъсван от високите комини. Повече от час ние слушахме могъщо хъркане, прилично на морски рев, придружено от глухи удари — ревяха вентилаторите, глухо удряха парните чукове и млатовете.

Знаех, че чичото на Алекси е миньор във Варс и че работи в рудника Трюйер. Като влязохме във Варс, попитах къде се намира рудникът Трюйер и ме изпратиха на левия бряг на Дивон, в малка долчинка, сред която се намира сухото корито на ручея, който е дал името си на рудника.

Докато градът е непривлекателен, долчинката има съвсем печален изглед. Около нея стърчат голи канари без дървета, без трева, с дълги ивици сиви камъни, прорязани само тук-таме с жилки червена пръст. Влезеш ли в долчинката, ще видиш само сградите за използуване на рудника — заслони, конюшни, складове, канцеларии, и комините на парните машини, а наоколо се издигат купища въглища и камъни.

Когато наближавахме постройките, една млада жена със зареян поглед, с разпуснати коси, която мъкнеше за ръка малко дете, ни посрещна и ме спря.

— Ще ми покажете ли някой прохладен път? — запита ме тя.

Погледнах я смаян.

— Път с дървета, със сянка, край него малък ручей, който да ромоли по камъните, а в листата да чуруликат птици.

И започна да си свирка весело.

— Не знаете ли такъв път? — продължи тя, като видя, че не й отговарям, но сякаш без да забележи учудването ми. — Жалко. Тогава е още далече. Надясно ли е, или е наляво? Кажи ми, момче. Търся и не мога да го намеря.

Тя говореше с изключителна лекота, като махаше с едната си ръка, а с другата галеше нежно детето си по главата.

— Питам те за такъв път, защото съм уверена, че ще срещна там Мариус. Познаваш ли Мариус? Не? Той е бащата на моето дете. Когато го изгори в рудника гризу, оттегли се в прохладен път. Разхожда се вече само по прохладни пътеки, хубаво е за изгарянията. Той знае къде има такива пътеки, аз не зная. Затова не съм го виждала от шест месеца. А шест месеца са много, когато човек обича. Шест месеца, шест месеца!

Тя се обърна към минните постройки и като посочи с дива сила комините на парната машина, които бълваха облаци дим, извика:

— Подземна работа, дяволска работа, върни ми Мариус!

После се обърна пак към мене:

— Ти не си от тоя край, нали? Кожухът ти, шапката ти показват, че идеш отдалече. Иди в гробищата и брой — едно, две, три, едно, две, три — всички умрели в рудника.

Тогава сграбчи детето и го притисна към гърдите си.

— Няма да ти дам моя малък Пиер, никога!… Водата е приятна, водата е прохладна. Къде е пътят? Не го знаеш, значи си също така глупав като тези, които ми се смеят право в лицето. Защо ме задържаш тогава? Мариус ме чака.

Тя ми обърна гръб и закрачи бързо, като си свиркаше весело.

Разбрах, че е някоя луда, която е загубила мъжа си, загинал при избухване на газа гризу, тая страшна напаст, и пред входа на рудника, в пустата местност, под черното небе срещата с тая клета жена, обезумяла от скръб, дълбоко ни опечали.

Казаха ни къде да намерим чичо Гаспар. Той живееше близо до рудника, в стръмна лъкатушна уличка, която се спускаше от хълма към ручея. Когато го потърсих, една жена, която се беше облегнала на вратата и разговаряше с една от съседките си, облегната на друга врата, ми отговори, че ще се прибере чак в шест часа, след работа.

— За какво ви е? — попита тя.

— Искам да видя Алекси.

Тогава тя ме изгледа от главата до петите и погледна Капи.

— Вие сте Реми, нали? — рече тя. — Алекси ни е говорил за вас. Той ви очакваше. А кой е този?

И тя посочи Матиа.

— Мой другар.

Беше лелята на Алекси. Мислех, че ще ни покани да влезем и да си починем, защото прашните ни крака и почернелите ни от слънцето лица ясно издаваха нашата умора. Но тя не стори това, а само повтори, че ако се върна в шест часа, ще намеря Алекси, който бил в рудника.

Нямах сърце да искам това, което не ми даваха. Поблагодарих й за отговора и тръгнахме из града да търсим хлебар, защото бяхме страшно гладни — яли бяхме рано сутринта, и то някаква коричка, останала ни от снощната вечеря. А се и срамувах от това посрещане, защото чувствувах, че Матиа се питаше какво означава то. Затова ли бихме толкова път?

Струваше ми се, че Матиа ще си създаде лоша представа за приятелите ми и когато му говоря за Лиза, няма да ме слуша вече така благосклонно. А държах много предварително да обикне Лиза и да се привърже към нея.

Начинът, по който ни посрещнаха, не ни насърчаваше да се върнем в къщата и затова малко преди шест часа отидохме да чакаме Алекси пред изхода на рудника.

Експлоатирането на рудниците Трюйер става през три шахти, които се наричат шахта „Свети Жулиен“, шахта „Света Алфонсина“ и шахта „Свети Панкрас“, тъй като в каменовъглените рудници е прието да се наричат обикновено с имена на светци подемните, вентилационните и водоотливните, с други думи, водоизчерпателни шахти. Тия светии са избрани по календара в деня, в който започва изкопаването, и служат не само за имена на шахтите, но напомнят и датите. Тия три шахти не се използуват за спускане на работниците в забоите и за изкачването им. Работниците се спускат и се качват през една галерия, която излиза при лампистерната, а свършва при първия хоризонт, който се копае, и е свързана с всички части на рудника. Това е направено, за да се избягнат злополуките, които стават много често в шахтите, когато някой кабел се скъса или някоя клетка срещне препятствие и строполи мъжете в дупка, дълбока двеста-триста метра. Същевременно са се опитали да избягнат и резките промени, на които са изложени работниците — от дълбочина двеста метра, където температурата е равномерна и висока, те минават изведнъж, когато ги изкачи подемникът, на неравномерна температура и се разболяват от плеврити и пневмонии.

Уведомен през коя галерия ще излязат работниците, застанах с Матиа и Капи пред нейния вход и малко след като удари шест часът, видях да трептят в мрачните дълбини на галерията светли точици, които бързо растяха. Бяха миньорите, които с лампа в ръка излизаха от рудника, след като бяха привършили работата си. Пристъпваха бавно, с тежка походка, сякаш ги боляха коленете, нещо, което си обясних по-късно, когато аз самият се движех по стълбите и стълбичките, които се спускат до най-долния хоризонт. Лицата им бяха черни като на коминочистачи, дрехите и шапките им бяха покрити с въглищен прах и с пръски мокра кал. Като минаваха покрай лампистерната, всеки влизаше и закачваше на гвоздей лампата си.

Колкото и да внимавах, не видях Алекси и ако той не ми се беше хвърлил на врата, щях да го оставя да отмине, без да го позная — толкова малко приличаше сега, черен от главата до петите, на другаря, който тичаше някога по пътечките на нашата градина с чиста риза с навити до лактите ръкави и с разкопчана яка, която откриваше бялата му шия.

— Това е Реми — каза той, като се обърна към един около четиридесетгодишен мъж, който вървеше до него и имаше добро и открито лице като татко Акен. Нямаше нищо чудно в това, нали бяха братя.

Разбрах, че е чичо Гаспар.

— Отдавна те чакаме — каза добродушно той.

— Много е дълъг пътят от Париж до Варс.

— А краката ти са къси — пошегува се той.

Капи, щастлив, че виждаше Алекси, изразяваше своята радост, като го дърпаше здравата със зъби за ръкава.

През това време обяснявах на чичо Гаспар, че Матиа е мой другар и мой съдружник, когото познавам отпреди, но сега пак съм го срещнал и че никой не свири на корнет като него.

— А това е господин Капи — каза чичо Гаспар. — Утре е неделя. Като си отпочинете, ще ни дадете едно представление. Алекси казва, че това куче е по-умно от учител и от актьор.

Колкото притеснен се почувствувах пред леля Гаспар, толкова добре ми беше с чичото. Той беше наистина достоен брат на татко Акен.

— Поприказвайте си, момчета, навярно имате много да си говорите. А аз ще си побъбря с тоя момък, който свири така хубаво на корнет.

И цяла седмица да си говорехме, нямаше да ни стигне. Алекси искаше да узнае как съм пътувал, аз бързах да науча свиква ли с новия си живот, така и двамата се увлякохме във въпроси и през ум не ни минаваше да си отговаряме. Вървяхме бавно и работниците, които се прибираха по домовете си, ни изпреварваха. Те вървяха на дълга върволица, която запълваше цялата улица, всички черни от същия тоя прах, който покриваше на дебел пласт почвата. Когато наближихме къщата, чичо Гаспар се обърна към нас.

— Момчета — каза той, — ще вечеряте у дома.

Никоя покана не ми беше доставяла по-голямо удоволствие, защото по пътя се питах дали, като стигнем пред вратата, не ще трябва да се разделим, тъй като посрещането на лелята не ми беше вдъхнало голяма надежда.

— Ето Реми — каза той, като влезе в къщата, — а това е неговият приятел.

— Видях ги вече преди малко.

— Ха, толкова по-добре! Значи се познавате. Те ще вечерят у дома.

Бях, разбира се, много щастлив, че ще вечерям с Алекси, с други думи, че ще прекарам вечерта с него, но да си призная откровено, бях щастлив и че ще вечерям. Откакто бяхме напуснали Париж, ядяхме каквото ни падне — тук коричка, там залък хляб, но рядко се хранехме както трябва, седнали на стол, със супа в чинията. С парите, които печелехме, бяхме наистина достатъчно богати да си платим угощенията в добри странноприемници, но трябваше да пестим за кравата на кралския син, а Матиа беше много добро момче и се радваше почти колкото мене при мисълта, че ще купим нашата крава.

Но и тая вечер нямахме щастие да си похапнем както трябва. Седнах пред масата, на стол, но не ни поднесоха супа. Повечето минни предприятия бяха отворили снабдителни магазини, където работниците намираха на костуема цена всичко, което им беше необходимо. Ползата от тия магазини беше явна: работникът намираше там качествени продукти, и то на ниска цена, като му удържаха сметката от петнадесетдневната заплата, и по този начин не беше принуден да купува на вяра от малки търговци на дребно, които биха го разорили. Не правеше дългове. Но като всички хубави неща и това си имаше лошата страна: във Варс жените на работниците нямаха навик да работят, докато мъжете им бяха в рудника. Оправяха къщата и тръгваха една у друга на кафе или на шоколад, които бяха купили от снабдителния магазин, разговаряха, бъбреха, а когато се мръкваше, с други думи, когато дойдеше време мъжът да излезе от рудника и да се прибере за вечеря, нямаха време да сготвят вечерята. Тогава изтичваха в магазина и купуваха колбаси. Това не ставаше винаги, разбира се, но се случваше много често. И затова нямахме супа — леля Гаспар си беше побъбрила. Впрочем това й беше навик и по-късно видях, че сметката й в магазина се състоеше предимно от два продукта — кафе и шоколад, от една страна, и колбаси, от друга. Чичото беше кротък човек, който обичаше най-много спокойствието си. Ядеше си колбасите и не се оплакваше или ако направеше някоя забележка, правеше я съвсем меко.

— Ако не ставам пияница — казваше той, като си подаваше чашата, — то е, защото съм добродетелен. Гледай да ни направиш утре супа.

— Ами време?

— То по-бързо ли тече на земята, отколкото под нея?

— А кой ще ви закърпи? Вие съсипвате всичко.

Тогава той поглеждаше изпоцапаните си с въглища и скъсани тук-таме дрехи и казваше:

— Истината е, че сме облечени като принцове.

Вечерята ни не трая дълго.

— Момче — каза чичо Гаспар, — ти ще спиш при Алекси.

После се обърна към Матиа:

— А ти ела в пекарницата, ще гледам да ти направим удобно легло от слама и сено.

Цялата вечер и до късно през нощта аз и Алекси не спахме.

Чичо Гаспар беше въглекопач — къртеше с кирка въглищата в рудника. Алекси беше возач, буташе, возеше по релси във вътрешността на рудника вагонетка, пълна с изкопани въглища, от забоя до една шахта. Като стигнеше в шахтата, окачваха вагонетката за кабел и я извличаха горе с помощта на машина.

Алекси беше отскоро миньор, но вече обичаше рудника си и се гордееше с него: той бил най-хубавият и най-интересният рудник в тоя край. Разказваше с увлечението на пътник, дошъл от незнаен край, който е намерил внимателни уши да го слушат.

Най-напред се тръгвало в издълбана в скалата галерия и след като се вървяло десетина минути, стигало се до права и стръмна стълба; после в подножието на тая стълба имало дървена стълбичка, после друга стълба, после пак стълбичка и така се стигало до първия хоризонт, на дълбочина около петдесет метра. После, за да се стигне вторият хоризонт на деветдесет метра и третият на двеста метра, пак се слизало по стълби и стълбички. Алекси работел на третия хоризонт и за да стигне дълбочината на своя забой, трябвало да измине три пъти повече път от пътя, който изминават тези, които се изкачват на кулите на Парижката света Богородица.

Но ако изкачването и слизането в кулите на Парижката света Богородица, където стълбата е правилна и добре осветена, е лесно, не е така в рудника, където стъпалата, издълбани според видоизмененията на скалата, са ту високи, ту ниски, ту широки, ту тесни. Нямало никаква друга светлина освен светлината на лампата, която носел в ръка, и стъпвал по хлъзгава кал, непрестанно мокра от водата, която се изцеждала капка по капка и понякога падала студена по лицето.

Да слезеш двеста метра надолу е много, но то не било всичко — трябвало през галериите да стигне различни площадки и да се добере до работното си място. А галериите на рудника Трюйер се простирали общо на тридесет и пет до четиридесет километра. Разбира се, не трябвало да изминава тия четиридесет километра, но понякога все пак пътят бил уморителен, защото се газело във вода, която се изцеждала от пукнатините на скалата, образувала поточе посред пътя и течала така до водосборните кладенци, отдето я изгребвали с водоотливни машини и я изхвърляли навън.

Когато пресичали твърди скали, тия галерии били чисто и просто подземия. Но когато минавали през ронливи и подвижни пластове, от двете страни и отгоре били подсилени с борови греди, дялани със секира, тъй като изрязаните с трион бързо загнивали. Макар че гредите били разположени така, че да се противопоставят на напора на почвата, понякога тоя напор бил толкова силен, че гредите се огъвали и галериите се стеснявали или снишавали дотолкова, че човек можел да се провре само пълзешком. По тия греди растели гъби и някакви леки памукообразни валма — белоснежният им цвят се откроявал на черната почва. Гниещите дървета издавали миризма на бензин, а по гъбите, по непознатите растения, по белия мъх кацали мухи, пеперуди, паяци, които не приличали на събратята си горе, над земята. Имало също и плъхове, които сновели навсякъде, и прилепи, впили здраво крака в гредите, с главата надолу.

Тия галерии се кръстосвали и тук-таме като в Париж имало площади и кръстопътища. Имало хубави и просторни като булевардите и тесни и затънтени като уличките в квартала Сен Марсел. Само че целият този подземен град бил много по-слабо осветен от градовете нощем, защото нямало никакви фенери и лампи със светилен газ, а мъждеели само лампите, които носели миньорите. Често нямало светлина, но шумът напомнял винаги, че не се намираш в страната на мъртвите. В добивните забои отеквали трясъците на взрива, а течението носело миризмата и дима му. В галериите се чувало търкалянето на вагонетките, в шахтите — търкането на рудничните подемници о возилата, а горе — бученето на парната машина, инсталирана на втория хоризонт.

Но най-интересно било в забоите, с други думи, в галериите, пробити в склона на самия залеж. Там въглекопачите, полуголи, къртели въглищата, излегнати на една страна или свити на колене. От тия забои въглищата слизали в хоризонтите, откъдето ги закарвали до подемната шахта.

Така изглеждал рудникът в работни дни, но имало и дни на злополуки. Две седмици след пристигането си във Варс Алекси бил свидетел на такава злополука — избухване на гризу — и едва не пострадал. Гризу е газ, който се образува природно в каменовъглените рудници и избухва веднага щом влезе в съприкосновение с пламък. Няма нищо по-ужасно от такова избухване, което изгаря и разрушава всичко по пътя си. Може да се сравни само с избухването на погреб, пълен с барут. Веднага щом пламъкът на някоя лампа или на клечка кибрит докосне тоя газ, експлозията избухва във всички галерии. Тя разрушава всичко в рудника, дори и в подемните и вентилационните шахти, на които дига таваните. Понякога температурата е толкова висока, че въглищата в рудника се превръщат в кокс.

Едно избухване на гризу убило така преди шест седмици десетина работници и жената на единия от тях полудяла. Разбрах, че това е жената с детето, която търсеше „прохладен път“.

Срещу тия избухвания били взети всички мерки. Пушенето било забранено и често инженерите, като обикаляли в рудниците, карали работниците да им дъхат, за да проверяват кой не спазва заповедта. За да се избягнат тия страшни злополуки, употребявали и лампите Деви, по името на големия английски учен, който ги е открил. Тия лампи имат металическа мрежа от много гъста тъкан, която не пропуска пламъка през дупките си, така че ако лампата попадне в избухлив въздух, газът изгаря във вътрешността на лампата, но вън не става никаква експлозия.

Всичко, което ми разказа Алекси, раздразни живо моето любопитство да сляза в рудника, което беше вече голямо, когато пристигнах във Варс. Но когато споменах на следния ден на чичо Гаспар, той ми отговори, че това е невъзможно, тъй като в рудника пускали само онези, които работят там.

— Ако станеш миньор — засмя се той, — работата е лесна и тогава ще можеш да задоволиш любопитството си. Впрочем тоя занаят не е по-лош от другите и ако се боиш от дъжд и мълнии, ще ти хареса. Във всеки случай по-добре е, отколкото да пееш песни по пътищата. Ще останеш при Алекси. Какво, съгласен ли си, момчето ми? Ще намерим някаква работа и на Матиа, но не да свири на корнет, разбира се!

Не бях дошъл във Варс, за да остана там, а имах и друга задача, друга цел, не да блъскам по цял ден количката на втория или третия хоризонт на рудника Трюйер.

Тъй че трябваше да се простя с желанието да задоволя любопитството си и мислех, че ще си замина, без да узная повече от това, което научих от разказите на Алекси или от уклончивите отговори, които изкопчвах от чичо Гаспар, но по едно случайно стечение на обстоятелствата имах възможност да изпитам всичките им ужаси, да преживея целия им страх, опасностите, на които са изложени понякога миньорите.

Двадесет и четвърта главаВозач

Миньорският занаят не е никак вреден за здравето и като изключим някои болести, причинени от липсата на въздух и на светлина, което с течение на времето изтощава кръвта, миньорът е също така здрав като селянина, който живее в здравословна местност. Той има дори предимството, че е запазен от лошото време, от дъжда, от студа и от прекалената жега. За него главната опасност е в срутванията, в експлозиите и в наводненията или в злополуките, последица на неговата работа, на неговото невнимание или на неопитността му.

Вечерта, преди да замина, Алекси се прибра със силно ударена дясна ръка от голям къс каменни въглища, която не дръпнал навреме. Единият му пръст беше наполовина смазан, а цялата му ръка — натъртена.

Минният лекар дойде да го прегледа и превърже. Състоянието му не беше тежко, ръката щеше да оздравее, пръстът също. Но трябваше почивка.

Чичо Гаспар приемаше живота, какъвто си е, без да се вълнува и без да се сърди. Само едно можеше да го накара да излезе от обикновеното си добродушие — спънките в работата му. Когато чу, че Алекси трябва да почива няколко дни, той се развика. Кой ще бута вагонетката през време на тая почивка? Нямаше кой да замести Алекси. Ако беше дума да го замести изобщо, все щеше да намери някого, но само за няколко дни сега беше невъзможно. Нямаше хора или поне нямаше деца.

Той се разтича пак да намери някой возач, но се върна, без да е намерил. И пак се затюхка. Беше истински отчаян, защото виждаше, че и той ще бъде принуден да почива, а кесията не му позволяваше почивка.

Като видях това и разбрах причините на неговото отчаяние, а, от друга страна, като се почувствувах почти задължен в такъв случай да се отплатя някак за гостоприемството им, попитах го трудно ли е да си возач.

— Няма нищо по-лесно от това. Трябва само да се бута една вагонетка, която се търкаля по релси.

— Тежка ли е тая вагонетка?

— Немного, щом Алекси я буташе добре.

— Вярно! Щом Алекси я е бутал добре, ще мога да я бутам и аз.

— Ти ли, момче?

И прихна да се смее. Но скоро пак стана сериозен.

— Разбира се, че ще можеш, стига да искаш.

— Искам, щом мога да бъда полезен.

— Ти си добро момче, и толкоз: утре ще слезеш с мене в рудника. Вярно, че ще ми направиш услуга, но това ще бъде може би полезно и за тебе самия. Ако свикнеш със занаята, ще е по-добре, отколкото да скиташ по дългите пътища. Пък и в рудника няма опасност от вълци.

Какво щеше да прави Матиа, докато аз бъда в рудника? Не можех да го оставя на гърба на чичо Гаспар. Предложих му да тръгне сам с Капи да дава представления в околността и той веднага се съгласи.

— Ще бъда много щастлив, ако спечеля съвсем сам пари за кравата — засмя се той.

От три месеца, откакто бяхме заедно и живееше на чист въздух, Матиа не приличаше вече на бедното хилаво и тъжно момче, което срещнах до черквата „Сен Медар“, умиращо от глад, а още по-малко на недоносчето, което видях за пръв път на тавана на Гарофоли да наглежда супата и да притиска от време на време с две ръце заболялата го глава. Нямаше вече болки в главата, не беше вече тъжен, не беше дори хилав. Таванът на улица „Лурсин“ го беше направил тъжен. Слънцето и чистият въздух му върнаха здравето, възвърнаха му и радостта.

През време на нашето пътуване той беше бодър и весел, вземаше всичко откъм добрата му страна, забавляваше го всичко, задоволяваше се със съвсем малко, превръщаше лошото в добро. Какво щях да правя без него? Колко ли пъти досадата и тъгата щяха да ме потискат?

Тая разлика между двама ни се дължеше без съмнение на характера и на природата ни, но и на произхода, на народността ни.

Той беше италианец, беше безгрижен и любезен, лесно се огъваше пред трудностите, без да се сърди или негодува, нещо чуждо на хората от моята родина, които са по-предразположени към съпротивление и борба.

— Коя е твоята родина? — ще ме попитате вие. — Ти имаш ли родина?

Ще отговоря по-късно. Тогава не знаех още и исках да кажа само, че Матиа и аз никак не си приличахме, но се разбирахме много добре, дори когато го учех на ноти и да чете. Уроците по музика, разбира се, минаваха винаги леко, но с четенето не беше така и можеха спокойно да се явяват трудности, тъй като аз не бях нито търпелив, нито пък снизходителен като тези, които са свикнали да дават уроци. Но такива трудности никога не възникнаха. Дори когато бивах несправедлив, а това се случваше често, Матиа никак не се сърдеше.

И тъй, уговорихме се, че като сляза утре в рудника, Матиа ще тръгне да дава музикални и драматически представления, за да увеличи състоянието ни. Капи, на когото обясних това споразумение, сякаш ни разбра.

На другата сутрин ми дадоха работните дрехи на Алекси. Поръчах за последен път на Матиа и Капи да бъдат разумни през пътуването и тръгнах след чичо Гаспар.

— Внимавай! — каза ми той, като ми даде лампата. — Върви след мене и като слизаш по стълбите, не изоставяй никога едно стъпало, преди да си стъпил здраво на друго.

Потънахме в галерията — той вървеше пръв, а аз по стъпките му.

— Ако се плъзнеш по стълбите — продължи той, — не се отпускай, задръж се, дъното е дълбоко и твърдо.

Нямах нужда от тия препоръки, за да се разтревожа, тъй като човек и без това напуска с известно смущение светлината, за да навлезе в мрака, и земната повърхност, за да се спусне в дълбините. Обърнах се неволно назад, но вече бяхме навлезли доста навътре в галерията и светлината в дъното на тоя тъмен коридор беше вече някакво бяло кълбо, прилично на луната в мрачно и беззвездно небе. Засрамих се от това неволно движение, което трая само миг, и бързо тръгнах след чичо Гаспар.

— Стълбата — каза той след малко.

Стояхме пред черна яма и в бездънната й дълбочина виждах как се люлеят светлини, които бяха големи при входа и ставаха все по-малки, колкото се отдалечаваха, докато се превръщаха в точици. Това бяха лампите на работниците, влезли преди нас в рудника. Шумът на техния разговор достигаше до нас като глух шепот носен от хладен въздух, който духаше в лицето ни. Този въздух имаше някакъв дъх, който вдишвах за пръв път — нещо като смесица от етер и бензин.

След стълбата имаше стълбички, след стълбичките — друга стълба.

— Ето ни на първия хоризонт — рече чичо Гаспар.

Намирахме се в сводеста галерия с отвесни стени.

Стените бяха иззидани. Сводът беше малко по-висок от човешки ръст, но имаше места, където трябваше да се навеждаме, за да минем, или защото таванът се беше снишил, или защото почвата се беше издигнала.

— Това е от налягането на почвата — обясни ми чичо Гаспар. — Понеже планината е издълбана навсякъде и има празни пространства, пластовете искат да се слегнат и когато натежат много, разрушават галериите.

На земята имаше железопътни релси и по дължината на галерията течеше малък ручей.

— Този ручей се събира с други, които като него се образуват от водата, която се изцежда, и заедно се вливат в един водосборен кладенец. Машината трябва да изхвърля всеки ден хиляда– хиляда и двеста кубически метра вода в Дивон. Ако спре, рудникът скоро ще бъде залян. Впрочем сега сме точно под Дивон.

И понеже неволно се сепнах, той прихна да се смее.

— На петдесет метра дълбочина няма опасност да ти се излее в шията.

— Ами ако се пробие дупка?

— Ха, дупка! Галериите минават по няколко пъти под реката. В някои рудници има опасност от наводнения, но не тук. Стига ни газът гризу, стигат ни срутванията и взривовете.

Когато стигнахме на работното си място, чичо Гаспар ми показа какво трябва да правя и когато вагонетката ни бе пълна с въглища, той я забута заедно с мене, за да ми покаже как трябва да я закарам до шахтата и да се отбивам, за да давам път на други возачи, които идват насреща ми.

Той имаше право, като казваше, че занаятът не е много труден, и за няколко часа не станах много сръчен, но поне вършех работа. Липсваха ми само умение и навик, без които в никой занаят никога не се сполучва, и бях принуден да ги замествам криво-ляво с повече усилия, поради което вършех по-малко полезна работа, а повече се уморявах.

За щастие животът, който водех от няколко години, и особено тримесечното ми пътуване ме бяха калили. Тъй че не се оплаквах и чичо Гаспар заяви, че съм добро момче и че един ден ще стана добър миньор.

Наистина имах голямо желание да сляза в рудника, но никак не ми се искаше да остана там — бях полюбопитствувал, но нямах никакво влечение.

За да живееш под земята, са необходими особени качества, които аз нямах. Трябва да обичаш тишината, самотата, съсредоточеността. Трябва да стоиш дълги часове, дълги дни вглъбен в мислите си, без да размениш нито дума, без никакво развлечение. А аз не бях никак привикнал към това, тъй като бях водил скитнически живот, вечно на път, с песен на уста. Тъжни и печални ми се струваха часовете, през които бутах вагонетката в мрачните галерии, осветени само от моята лампа, без да чувам друг шум освен далечния грохот на вагонетките, клокоченето на водата в ручеите и от време на време взривовете, които с избухването си в тая гробна тишина я правеха още по-тежка и по-зловеща.

Понеже спускането и излизането от рудника е трудна работа, миньорите остават там целия дванадесетчасов ден и не се изкачват, за да се хранят вкъщи, а ядат в шахтата.

До шахтата на чичо Гаспар имах за съсед един возач, който не беше дете като мене и като другите возачи, а напротив — старец с бяла брада. Като казвам бяла брада, трябва да разбирате, че тя беше бяла само в неделя, в деня на основното миене, защото в понеделник започваше да сивее, а в събота беше вече напълно черна. И тъй, той беше над шестдесетгодишен. Някога, на младини, бил крепач, тоест дърводелец, натоварен да слага и да поддържа в добро състояние гредите, които подпират галериите. Но при едно срутване трите му пръста били смазани и бил принуден да се откаже от занаята си. Дружеството, при което работел, му отпуснало малка пенсия, защото пострадал, като спасявал трима свои другари. Няколко години живял с тая пенсия. После дружеството изпаднало в несъстоятелност и той останал без доходи, без работа и тогава постъпил като возач в рудника Трюйер. Наричаха го учителя, защото знаеше много неща, които въглекопачите, пък и самите майстори миньори не знаеха, и разказваше всичко на драго сърце, горд с познанията си.

Запознахме се през време на яденето и той бързо ме обикна. Аз го разпитвах разпалено, той беше приказлив и станахме неразделни. В рудника, където обикновено се говори малко, ни нарекоха бъбриците.

От разказите на Алекси не бях научил всичко, което исках да зная, а и отговорите на чичо Гаспар не ме задоволяваха, защото, когато го попитвах: „Какво са каменните въглища?“, той винаги ми отговаряше: „Въглища, които се намират в земята“.16

Този отговор на чичо Гаспар за каменните въглища и други от тоя род не беше достатъчен за мене, тъй като Виталис ме беше научил да не се задоволявам толкова лесно. Когато зададох същия въпрос на учителя, той ми отговори съвсем другояче.

— Каменните въглища — ми каза той — не са нищо друго, а дървени въглища. Вместо да слагаме в огнищата си сегашни дърва, превърнати във въглища от хора като мене и тебе, слагаме дърва, които са расли в някогашни гори и са превърнати във въглища от природните сили, искам да кажа, от пожарите, вулканите и естествените земетръси.

И понеже го гледах учуден, добавяше:

— Днес нямаме време да говорим за това, трябва да бутаме вагонетките, но утре е неделя, ела да ме видиш. Ще ти обясня всичко у дома. Имам там парчета въглища и скали, които събирам от тридесет години, и те ще ти дадат възможност да видиш с очи това, което ще чуеш. Наричат ме с насмешка учителя, но ще се увериш, че учителя го бива за нещо. Животът на човека не е целият в ръцете му, а и в главата му. На твоите години и аз бях любопитен като тебе. Живеех в рудника и исках да зная това, което виждах всеки ден. Разпитвах инженерите, когато бяха склонни да ми отговарят, и четях. След злополуката имах достатъчно свободно време и го използувах в учение. Когато човек има очи, за да гледа, и постави на тези очи очилата, които му дават книгите, започва да вижда много неща. Сега нямам много време за четене, пък нямам и пари да си купувам книги, но още имам очи и ги отварям на четири. Ела утре. Ще ми бъде приятно да те науча да гледаш около себе си. Не се знае какво може да покълне от една дума, паднала в плодородно ухо. Като развеждах в рудниците Бесеж един голям учен по име Брониар и като го слушах какво говори през издирванията си, ми хрумна да се уча и днес зная малко повече от нашите другари. До утре.

На другия ден казах на чичо Гаспар, че ще отида при учителя.

— Ха — засмя се той, — намерил е на кого да приказва! Върви, момчето ми, щом те тегли сърцето. Най-сетне вярвай, каквото искаш. Само че, ако научиш нещо от него, не се възгордявай. Ако не беше горд, учителят щеше да бъде добър човек.

Учителят не живееше както повечето миньори в самия град, а недалеч от града, в тъжна и безплодна местност, наречена Пещерите, защото наоколо се намират много пещери, издълбани от самата природа в лоното на планината. Живееше у една стара жена, вдовица на миньор, умрял при някакво срутване. Тя самата беше наемателка, но му беше дала под наем нещо като изба, в която на най-сухото място той беше поставил леглото си; това не значи, че мястото беше много сухо, тъй като по дървените крака на леглото растяха гъби. Но за един миньор, свикнал да живее с крака във влагата и всеки ден да капе по тялото му вода, това беше незначителна подробност. Като наемал това жилище, важното за него било да бъде близо до планинските пещери, където да прави издирванията си и главно, да може да подреди, както си иска, колекцията си от парчета каменни въглища, камъни с отпечатъци от животни и растения и вкаменелости.

Когато влязох, той ме посрещна радостно.

— Поръчах ти печени кестени — каза той. — Младежта има уши и очи, но има и гърло и най-доброто средство да й бъдеш приятел е да задоволяваш всичко едновременно.

Печените кестени, натопени в бяло вино, са на голяма почит в Севените.

— След кестените — продължи учителят — ще си побъбрим и ще ти покажа моята колекция.

Той каза моята колекция по начин, който оправдаваше упрека, отправян му от неговите другари, и навярно никога управител на музей не би вложил повече гордост в тия думи. Впрочем колекцията изглеждаше много богата, поне доколкото аз можех да преценя, и заемаше цялото жилище — малките образци бяха наредени на полици и на маси, а големите лежаха на пода. От двадесет години той събирал всичко интересно, което намирал през време на работата си, и понеже рудниците в басейна на Сер и на Дивон са богати с вкаменени растения, той имаше редки образци, които биха ощастливили всеки геолог и естественик.

Учителят бързаше също така да поговори с мене, както аз бързах да го чуя, и кестените скоро се свършиха.

— Понеже поиска да знаеш какво са каменните въглища — започна той, — слушай, ще ти го обясня горе-долу и с малко думи, за да бъдеш в състояние да разгледаш колекцията ми, която ще ти обясни това по-добре от мене, защото, макар че ми викат учителя, аз не съм учен — много нещо ми липсва. Земята, на която живеем, не всякога е била такава, каквато е сега. Тя е минала през няколко състояния, които са били променени от тъй наречените видоизменения на земното кълбо. Някога нашата страна е била покрита с растения, които виреят сега само в топлите страни, като папратовидните дървета. После настанала промяна и тая растителност била заменена с друга, съвсем различна, която пък на свой ред била заменена с трета, и това продължавало непрестанно хиляди, може би милиони години. Натрупването на растения и дървета, които са гниели и са се напластявали едни върху други, е дало каменовъглените залежи. Не ме гледай недоверчиво, след малко ще ти покажа в колекцията си няколко парчета въглища и главно множество камъни, взети от пластовете, които ние наричаме стена или таван от галерията — всички те носят отпечатъците на тия растения, запазени, както се запазват растения в хартиените листа на хербарий. И тъй, въглищата са се образували, както ти казах, от натрупването на растения и дървета: с други думи, въглищата са само изгнили и слегнали се дървета. Ще ме попиташ как е станало това натрупване. Това е по-трудно за обяснение и мисля, че дори на самите учени още не им е съвсем ясно, тъй като има разногласия между тях. Едни мислят, че всички тия растения, повлечени от водите, са образували в моретата грамадни салове, които са заседнали тук-таме, носени от теченията. Други казват, че залежите въглища се дължат на спокойното натрупване на растения — явили се едно след друго, те са били затрупани на самото място, където са расли. И тук учените са правили изчисления, от които ще ти се замае главата: открили са, че един хектар дърва в гората, нарязани и положени на земята, образуват пласт дърва, дебел само осем милиметра. Превърнат във въглища, този пласт дърва ще стане само два милиметра. А в земята има каменовъглени пластове, дебели двадесет-тридесет метра. Колко време е било необходимо, за да се образуват тия пластове? Разбираш много добре, нали, че едно бранище не расте за ден-два. Необходими са му стотина години, за да се развие. За да се образува каменовъглен пласт, дебел тридесет метра, значи е необходимо да израстат едно след друго на едно и също място пет хиляди бранища, с други думи, необходими са петстотин хиляди години. Това е вече поразителна цифра, нали, и все пак не е точна, защото дърветата не се редуват едно след друго с такава равномерност. Те растат и умират за повече от сто години, а когато един род замества друг, необходими са редица преобразования и промени, докато този пласт разложени растения бъде в състояние да изхранва друг пласт. Виждаш, че петстотин хиляди години не са нищо и че навярно са необходими още много повече. Колко? Не зная и не човек като мене може да определи това. Исках само да ти дам слаба представа какво са каменните въглища, за да бъдеш в състояние да разгледаш колекцията ми. А сега да я разгледаме.

Посещението трая до късно през нощта, тъй като при всяко камъче, при всеки отпечатък от растение учителят започваше отново своите обяснения, така че накрая започнах да разбирам горе-долу това, което ме беше учудило толкова много в самото начало.

Двадесет и пета главаНаводнение

На другата сутрин се срещнахме пак в рудника.

— Е? — попита чичо Гаспар. — Доволен ли си от момчето, учителю?

— Да, то има уши, а се надявам, че скоро ще има и очи.

— А засега нека има ръце — забеляза чичо Гаспар.

И ми подаде един клин, за да му помогна да откърти къс въглища, който бе подхванал отдолу — въглекопачите карат возачите да им помагат.

Бях откарал вагонетката си за трети път до шахтата „Света Алфонсина“, когато чух откъм шахтата странен шум, ужасно бучене, каквото не бях чувал никога, откакто работех в рудника. Свличане ли беше или общо срутване? Ослушах се. Бученето продължаваше, като отекваше от всички страни. Какво означаваше това? Първо се уплаших и мислех да избягам по стълбите. Но вече се бяха подигравали толкова често с моите страхове, че ме досрамя и останах. Навярно някакъв взрив в рудника или вагонетка падаше в шахтата, или може би чисто и просто насипи се свличаха в коридорите.

Изведнъж стадо плъхове мина между краката ми тичешком, като конен ескадрон, който бяга. После ми се стори, че чувам странен шум по пода и стените на галерията с клокочене на вода. Мястото, където бях застанал, бе напълно сухо и този шум беше необясним.

Взех лампата си, за да видя, и я наведох надолу.

Наистина беше вода. Идеше откъм шахтата и се изкачваше в галерията. Тоя страхотен шум, това бучене значи се дължеше на вода, която нахлуваше в рудника. Зарязах вагонетката на релсите и се втурнах в забоя.

— Чичо Гаспар, в рудника има вода!

— Пак дърдориш глупости!

— Пробила се е дупка под Дивон! Да бягаме!

— Остави ме намира!

— Чуйте сам.

Гласът ми беше толкова развълнуван, че чичо Гаспар се ослуша с вдигната кирка. Същият шум продължаваше, все по-силен, по-зловещ. Нямаше никакво съмнение — вода нахлуваше.

— Бягай бързо — викна ми той, — има вода в рудника!

И като продължаваше да вика „има вода в рудника“, чичо Гаспар грабна лампата, защото това е винаги първото движение на миньора, и се спусна в галерията.

Не бях направил и десет крачки и забелязах учителя, който също слизаше в галерията, за да разбере какъв беше шумът, който го беше поразил.

— Има вода в рудника! — извика чичо Гаспар.

— Дивон е пробил дупка — добавих аз.

— Ама че си глупав!

— Бягайте! — викна учителят.

Водата бързо се беше изкачила в галерията, сега стигаше до коленете ни и едва вървяхме.

Учителят се спусна след нас и тримата викахме, като минавахме край забоите:

— Бягайте! В рудника има вода!

Водата се издигаше с бясна бързина. За щастие не бяхме много далеч от стълбите, иначе никога не бихме могли да се доберем дотам. Учителят стигна пръв, но се спря.

— Качете се първо вие — каза той. — Аз съм най-старият, а и съвестта ми е чиста.

Не беше време да си разменяме учтивости. Чичо Гаспар пое пръв, аз след него и учителят подир нас — а доста далеч зад него вървяха няколко работници, които ни бяха настигнали. Никога четиридесетте метра, които деляха втория хоризонт от първия, не бяха изминавани с такава бързина. Но преди да стигнем последното стъпало, отгоре ни заля струя вода и угаси лампите — истински водопад!

— Дръжте се здраво! — викна чичо Гаспар.

Той, учителят и аз се заловихме здраво за стъпалата, за да се задържим. Но тези, които идеха след нас, бяха повлечени и положително, ако имахме да изкачваме повече от десетина стъпала, и ние щяхме да бъдем повалени, защото в миг водопадът се беше превърнал в порой. И да стигнехме първия хоризонт, нямаше да се спасим, защото трябваше да изминем още петдесет метра, за да излезем, а и в тая галерия имаше вода, беше тъмно, лампите бяха угасени.

— Загубени сме — каза с почти спокоен глас учителят. — Прочети си молитвата, Реми.

Но в тоя миг в галерията се появиха седем или осем лампи, които притичваха към нас. Водата стигаше вече до коленете ни. Докосвахме я с ръка, без да се навеждаме. Не беше спокойна вода, а порой, водовъртеж, който повличаше всичко по пътя си и въртеше парчета греди като пера. Мъжете, които тичаха към нас и чиито лампи бяхме забелязали, искаха да продължат пътя си в галерията, за да се доберат до стълбичките и стълбите, които бяха наблизо. Но пред такъв порой това беше невъзможно. Как да го преодолеят, как да устоят на неговия напор, на гредите, които той влачеше?

Същите думи, които се изтръгнаха от устата на учителя, се изтръгнаха и от техните уста:

— Загубени сме!

Стигнали бяха при нас.

— Насам — извика учителят, който единствен между нас беше запазил самообладание. — Единственото ни спасение е в старите шахти.

Старите шахти бяха отдавна изоставена част от рудника, където никой не ходеше, но която учителят посещаваше често, когато търсеше някоя рядкост.

— Връщайте се обратно — викна той — и ми дайте една лампа да ви водя.

Обикновено, когато той говореше, му се смееха в лицето или пък му обръщаха гръб, като дигаха рамене. Но най-силните бяха загубили силата си, с която се гордееха, и като чуха гласа на тоя добродушен старец, с когото се подиграваха преди няколко минути, всички се подчиниха. Неволно всички му подадоха лампата си. Той грабна бързо една с едната си ръка и като ме повлече с другата, тръгна начело. Движехме се по течението и вървяхме доста бързо.

Не знаех къде отиваме, но надеждата ми се възвърна. След като вървяхме известно време в галерията — няколко секунди или няколко минути, не зная, тъй като бяхме загубили вече представа за времето, — той се спря.

— Няма да имаме време — извика той. — Водата се издига много бързо.

И наистина тя прииждаше с голяма бързина — от коленете беше стигнала до бедрата ми, а от бедрата — до гърдите.

— Трябва да се вмъкнем в някой забой — каза учителят.

— А после?

— Забоите не извеждат никъде. Да се вмъкнем в забой, наистина означаваше да се задъним в сляпа улица. Но нямахме време да чакаме и да избираме — трябваше да влезем в забой и да спечелим по този начин няколко минути, с други думи, да имаме известна надежда, че ще се спасим, или да продължим по галерията, уверени, че след няколко секунди водата ще ни залее и погълне.

И ние влязохме в забоя с учителя напред. Двама от нашите другари продължиха по галерията и не ги видяхме вече. Тогава, като се поокопитихме, чухме някакъв шум, който ни оглушаваше, откакто почнахме да бягаме, но още не бяхме го разбрали — срутвания, водовъртежи и водопади, трясък на греди, взривове от сгъстен въздух, — в целия рудник се носеше страхотен грохот, който съвсем ни обърка.

— Това е потоп!

— Краят на света!

— Божичко, смили се над нас!

Откакто влязохме в забоя, учителят не беше продумал, защото духът му се беше издигнал над излишните жалби.

— Момчета — обади се той, — не бива да се уморяваме: Ако стоим така, вкопчени с ръце и крака, скоро ще капнем. Трябва да издълбаем стъпала в пистата.

Съветът беше добър, но мъчно изпълним, защото никой не беше взел кирка. Всички имахме лампи, но никой от нас нямаше сечива.

— С куките на лампите — продължи учителят.

И всеки от нас започна да дълбае почвата с куката на лампата си — трудна работа, тъй като забоят беше много наклонен и хлъзгав. Но когато човек знае, че ако се подхлъзне, ще падне и ще умре, добива сили и сръчност. За няколко минути всеки от нас беше издълбал дупка, така че да може да стъпи с единия си крак в нея. Тогава си поотдъхнахме и се огледахме. Бяхме седмина — учителят, аз до него, чичо Гаспар, трима въглекопачи: Пажес, Компейру и Бергуну, и един возач, Карори. Другите работници бяха изчезнали в галерията.

Шумът в рудника продължаваше със същата мощ. Няма думи да се опише силата на тоя страхотен грохот. Топовни залпове, примесени с мълнии и срутвания, нямаше да бъдат по-оглушителни.

Слисани, обезумели от ужас, ние се гледахме един друг и търсехме в очите на съседа си обясненията, които нашият ум не можеше да ни даде.

— Това е потоп — казваше един.

— Краят на света.

— Земетресение.

— Духът на мината се е разгневил и иска да си отмъсти.

— Наводнение от водите, които са се събрали в старите шахти.

— Дивон е пробила дупка.

Последното предположение беше мое. Държах на него. Учителят не продумваше нито дума и ни гледаше един след друг, като подигаше рамене, сякаш разглеждаше въпроса посред бял ден, под сянката на някоя черница, захапал глава лук.

— Не ще и дума, че е наводнение — обади се накрая и последен той, след като всички бяхме изказали мнението си.

— Причинено от земетресение.

— Изпратено от духа на рудника.

— Дошло от старите шахти.

— Дошло от Дивон през някоя дупка.

Всеки повтаряше това, което беше казал вече.

— Наводнение е — продължи учителят.

— Добре де, а после? Откъде е това наводнение? — обадиха се едновременно няколко гласа.

— Не зная, но е глупаво да се говори за духа на рудника. За старите шахти можеше да се говори, ако само третият хоризонт беше наводнен, а са залети и вторият, и първият. Знаете много добре, че водата не се изкачва, а винаги слиза.

— Ами дупката?

— Дупки не се пробиват така, от само себе си.

— Земетресение!

— Не зная.

— Като не знаете, мълчете.

— Зная, че е наводнение, а това е вече нещо — наводнение, което идва отгоре.

— Та това е ясно, това се вижда. Водата идеше след нас.

И понеже откакто се намирахме на сухо и водата беше спряла да се изкачва, изпитвахме известно чувство на безопасност, никой не искаше да слуша учителя.

— Не се прави на учен, като не знаеш повече от нас.

Авторитетът, който си беше спечелил с твърдото си държане пред опасността, беше вече изгубен. Той млъкна примирен.

За да надделеем шума, говорехме викайки и все пак гласовете ни звучаха глухо.

— Кажи нещо — каза ми учителят.

— Какво да ви кажа?

— Каквото искаш, само говори. Кажи, каквото ти дойде наум.

Казах няколко думи.

— Добре, сега по-тихо. Така, добре.

— Хей, учителю! Да не си си загубил ума? — обади се Пажес.

— Да не си полудял от страх?

— Или мислиш, че си умрял?

— Мисля, че водата няма да стигне дотук и ако умрем, поне няма да сме се удавили.

— Какво искаш да кажеш, учителю?

— Погледни лампата си.

— Какво? Гори.

— Както обикновено ли?

— Не. Пламъкът й е по-светъл, но къс.

— Да няма гризу?

— Не — каза учителят, — няма защо да се боим и от него. Няма вече опасност от гризу, нито от водата, която няма да се покачи вече нито със стъпка.

— Не се прави на вълшебник.

— Не се правя на вълшебник. Намираме се във въздушен звънец и сгъстеният въздух не позволява на водата да се изкачва. Затвореният в горния си край забой е за нас онова, което е звънецът за водолаза. Въздухът, изтласкан от водите, се е събрал в тая галерия и сега оказва съпротивление на водата и я изблъсква.

Като чуха учителят да обяснява, че се намираме в нещо като водолазен звънец, в който водата не може да се изкачи до нас, защото въздухът я спира, някои зашушукаха недоверчиво:

— Ама че глупост! Та нима водата не е по-силна от всичко.

— Да, навън, когато е свободна. Но като потопиш чаша с устието надолу в пълна кофа, водата стига ли до дъното на чашата? Не, нали? Остава празно пространство. Е, добре, това празно пространство се дължи на въздушното налягане. Тук имаме същото нещо. Ние сме в дъното на чашата и водата няма да стигне до нас.

— Да, разбирам — обади се чичо Гаспар — и сега си мисля, че грешите, като се подигравате толкова често с учителя. Той знае неща, които ние не знаем.

— Значи сме спасени! — извика Карори.

— Спасени ли? Не съм казал такова нещо. Но няма да се удавим, това ви обещавам. Спасява ни положението, че забоят е затворен. Но ние също сме затворени и не можем да излезем.

— Когато водата спадне…

— Ще спадне ли, не зная. Да си отговорим на тоя въпрос, трябва да знаем откъде е дошла, а кой може да каже това?

— Нали сам казваш, че има наводнение.

— Е, та? Че има наводнение, това е сигурно. Но откъде иде то? Дивон ли е излязла от коритото си и е заляла шахтите? Буря ли е? Извор ли е пробил? Земетресение ли е имало? Трябва да си горе, за да можеш да кажеш това, а за нещастие ние сме долу.

— Може и градът да е отнесен?

— Може…

Настъпи мълчание, изпълнено с ужас.

Водата бе престанала да бучи. Само от време на време през почвата се чуваха глухи тътнежи и се чувствуваха някакви трусове.

— Рудникът трябва да е пълен — каза учителят. — Водата не нахлува вече.

— Ами Пиер? — извика отчаян Пажес.

Пиер беше негов син, въглекопач като него, който работеше в рудника, на третия хоризонт. До този миг чувството за самосъхранение, което е винаги така деспотично, не му позволяваше да мисли за сина си. Но думите на учителя „рудникът е пълен“ го изтръгнаха от грижата за себе си. „Пиер! Пиер!“ — викаше той сърцераздирателно. „Пиер!“ Всичко мълчеше — дори и ехото. Заглъхналият глас не излизаше от нашия звънец.

— Навярно се е скрил в някой забой — каза учителят. — Сто и петдесет души удавени ще бъде страшно нещо. Бог няма да позволи това.

Стори ми се, че не вярваше много на думите си. Най-малко сто и петдесет мъже бяха слезли сутринта в рудника. Колко от тях са успели да се изкачат през шахтите или са намерили убежище като нас? Всичките ни другари загинали, издавени, мъртви! Никой не посмя вече да промълви нито дума.

Но при положение като нашето не съчувствието или милосърдието овладяват сърцата или ръководят ума.

— А ние? — попита Бергуну след кратко мълчание. — Какво ще правим ние?

— Какво искате да правим?

— Само ще чакаме — каза учителят.

— Какво ще чакаме?

— Ще чакаме. Да не искаш да пробиеш четиридесетте или петдесетте метра, които ни делят от белия свят, с куката на твоята лампа?

— Но ще измрем от глад!

— Това не е най-голямата опасност.

— Слушай, учителю, говори, не ни плаши. Къде е опасността, най-голямата опасност?

— Гладът не е страшен. Чел съм, че работници, изненадани като нас от вода в някакъв рудник, издържали двадесет и четири дни, без да ядат. Това било много отдавна, по време на религиозните войни, но и вчера да е било, все едно. Не, гладът не ме плаши.

— Какво те безпокои, щом казваш, че водата не може да се изкачи?

— Не чувствувате ли тежест в главата и някакво бръмчене? Дишате ли леко? Аз — не.

— Мене ме боли главата.

— На мене ми се вие свят.

— Слепите ми очи бият.

— Аз съм съвсем замаян.

— Ето там е засега опасността! Колко време можем да издържим в тоя въздух? Не зная. Ако бях учен, а не невежа, бих ви казал, но не зная. Намираме се на около четиридесет метра под земята и навярно под нас има тридесет и пет или четиридесет метра вода, което ще рече, че въздухът е под налягане четири или пет атмосфери. Как се живее в толкова сгъстен въздух? Ето кое трябва да знаем и ще го узнаем на собствения си гръб, може би.

Нямах никаква представа какво е това сгъстен въздух и тъкмо затова може би се уплаших много от думите на учителя. Другарите ми се сториха също много развълнувани от тия думи. И те не знаеха повече от мене, и тях като мене ги разтревожи неизвестността.

Учителят съзнаваше напълно нашето отчаяно положение и въпреки че го виждаше ясно, в целия му ужас, мислеше само какви мерки да се вземат, за да издържим.

— Сега — каза той — трябва да се нагласим така, че да останем тук, без да има опасност да се търкулнем във водата.

— Нали издълбахме дупки.

— Мислите ли, че няма да се уморите, като стоите в едно и също положение?

— Значи мислиш, че ще останем дълго време тук?

— Знам ли аз!

— Ще ни дойдат на помощ.

— Разбира се, но за да ни дойдат на помощ, трябва да имат тази възможност. Колко време ще мине, докато се заемат с нашето спасяване? Само онези, които са на земята, могат да кажат това. Ние, които сме долу, трябва да се нагласим така, че да ни бъде колкото се може по-удобно, защото ако някой от нас се подхлъзне, е загубен.

— Да се вържем всички заедно.

— Ами въжета?

— Да се държим за ръце.

— Мисля, че най-добре ще бъде да си изкопаем площадки като на стълба. Ние сме седем души, ще се съберем всички на две площадки. Четирима ще седнат на първата, трима на втората.

— С какво ще копаем?

— Нямаме кирки.

— С куките на лампите в праха, с ножовете в твърдата почва.

— Няма да можем.

— Не говори така, Пажес. В нашето положение човек трябва да може всичко, за да спаси живота си. Ако някой от нас заспи, както сме застанали сега, ще бъде загубен.

Със своето хладнокръвие и със своята решителност учителят си беше извоювал сред нас авторитет, който растеше всеки миг. В това се крие величието и красотата на смелостта — тя се налага. Инстинктивно чувствувахме, че неговата нравствена сила се бореше срещу бедствието, което беше унищожило нашата, и очаквахме спасение от тая сила. Заловихме се за работа, защото беше явно, че изкопаването на тия две площадки беше първото нещо, което трябваше да направим. Трябваше да се настаним ако не удобно, то поне така, че да не се търкулнем в бездната, която зееше в краката ни. Запалихме четири лампи — те даваха достатъчно светлина, за да можем да работим.

— Да изберем места, където копането няма да бъде много мъчно — продължи учителят.

— Слушайте — обади се чичо Гаспар, — имам да ви направя едно предложение: ако някой е с ума си, това е само учителят. Когато ние загубихме самообладание, той запази своето, той е мъж и е смел. И той е бил въглекопач като нас и много работи знае повече от нас. Предлагам той да бъде началник и да ръководи работата.

— Учителят ли? — прекъсна го Карори, който беше същинско животно, впрегатно говедо, и имаше само толкова ум, колкото му беше необходим, за да бута вагонетката. — Защо не аз? Щом избирате возач, и аз съм возач като него.

— Не избираме возач, говедо, а човек, а той е най-много човек от всички нас.

— Вчера не говорехте така.

— Вчера и аз бях глупав като тебе и се подигравах на учителя заедно с другите, за да не призная, че знае повече от нас. Днес го моля да ни стане началник. Кажи, учителю, какво искаш да направя? Ръцете ми са здрави, знаеш добре. А вие, останалите, какво ще кажете?

— Хайде, учителю, слушаме те.

— И ще те слушаме.

— Чуйте ме — обади се учителят. — Щом искате да ви стана началник, ще ви стана, но при условие, че ще изпълнявате това, което ви кажа. Може да останем тук дълго време, няколко дена. Не зная какво ще се случи. Ще бъдем тук като корабокрушенци на сал, дори в по-страхотно положение, тъй като на сала има поне въздух и светлина. Човек диша и вижда. Ако ви стана началник, каквото и да се случи, трябва да ми се подчинявате.

— Ще ти се подчиняваме — заявиха всички.

— Ако вярвате, че това, което искам от вас, е правилно, ще ми се подчинявате, да, но ако не вярвате?

— Ще вярваме.

— Всички знаем, че си честен човек, учителю.

— И смел човек.

— И човек, който знае много.

— Забрави подигравките, учителю.

Тогава нямах още опита, който придобих по-късно, и не можех да се начудя, като гледах как същите тия хора, които преди няколко часа обсипваха с подигравки учителя, сега признаваха, че има качества. Не знаех, че събитията могат да променят мненията и чувствата на известни хора.

— Заклевате ли се? — запита учителят.

— Заклеваме се! — отвърнаха всички в един глас.

И се заловихме за работа. Всички имахме ножове в джобовете си — добри ножове, със здрава дръжка и твърдо острие.

— Трима ще започнат да копаят — каза учителят. — Тримата най-силни. А по-слабите, Реми, Карори, Пажес и аз, ще ринем пръстта.

— Не, ти не — прекъсна го Компейру, който беше грамаден мъж, — ти не бива да работиш, учителю, ти си доста слаб. Ти си инженерът, а инженерите не копаят.

Всички подкрепиха мнението на Компейру, като казаха, че щом учителят е наш инженер, не трябва да работи. Толкова добре бяха почувствували ползата от ръководството на учителя, че на драго сърце биха го увили в памук, за да го предпазят от опасности и злополуки. Той беше нашият кормчия.

Работата, която трябваше да свършим, щеше да бъде много лека, ако имахме сечива, но с ножове беше трудно и щеше да ни отнеме много време. И наистина трябваше да издълбаем две площадки в шистата и за да не бъдем изложени на опасността да се плъзнем по склона на забоя, тия площадки трябваше да бъдат достатъчно широки, за да има място на едната за четирима от нас, а на другата за трима. Именно с такава цел предприехме тая работа.

Двама души копаеха на всяка площадка, а третият изхвърляше парчетата шисти. Учителят с лампа в ръка сновеше от едната площадка на другата. При дълбането намерихме в праха няколко парчета греди, заровени там — те помогнаха много да задържим пръстта и да не позволим да се свлече долу. След три часа непрекъсната работа издълбахме една площадка, на която можехме да седнем.

— Стига засега — нареди учителят. — После ще разширим площадката така, че да можем да легнем на нея. Не бива да хабим напразно силите си, ще ни потрябват.

Учителят, чичо Гаспар, Карори и аз се настанихме на долната площадка, а тримата въглекопачи на горната.

— Трябва да пестим лампите — каза учителят. — Да ги угасим и да оставим да гори само една.

Нарежданията биваха изпълнявани веднага щом се даваха. Тъкмо когато щяхме да угасим излишните лампи, учителят ни направи знак да спрем.

— Една минутка — каза той. — Някое въздушно течение може да угаси лампата ни. Няма голяма вероятност, но трябва да предвидим и невероятното. Кой има кибрит, за да я запалим отново?

Паленето на огън беше строго забранено в рудника, но почти всички работници носеха кибрит в джобовете си. Нямаше инженер, който да установи нарушението на правилника, и на въпроса „Кой има кибрит“ четири гласа отговориха:

— Аз!

— И аз имам — добави учителят, но е мокър.

Такъв беше случаят и с другите, защото всеки носеше кибрита в панталоните си, а бяхме газили във вода до гърдите, дори до раменете.

Карори, който схващаше бавно, а говореше още по-бавно, най-после отговори:

— И аз имам кибрит.

— Мокър ли е?

— Не зная, в калпака ми е.

— Дай си калпака.

Вместо да подаде, както му казаха, калпака си — калпак от кожа на видра, голям колкото турска чалма по панаирите, — Карори ни подаде кутия кибрит. Благодарение на мястото, където се е намирал, докато газехме във водата, кибритът беше сух.

— Сега духнете лампите — заповяда учителят.

Остана да гори само една лампа, която едва осветяваше нашата клетка.

Двадесет и шеста главаЗабоя

В рудника бе настъпила тишина. Никакъв шум не достигаше вече до нас. Под краката ни водата беше напълно неподвижна и тиха. Рудникът беше пълен, както каза учителят, и водата, след като беше изпълнила всички галерии от пода до тавана, ни зазиждаше в нашия затвор по-здраво и по-плътно от каменна стена. Тая тежка, непроницаема тишина, тая гробна тишина беше по-страшна, по-изумителна от оглушителния шум, който слушахме при нахлуването на водата. Намирахме се в гроб, живи заровени, и тридесет-четиридесет метра пръст тегнеха над главите ни.

Работата развлича и разсейва. Почивката ни накара да почувствуваме тежкото си положение и всички, дори и учителят, за миг паднахме духом.

Изведнъж усетих, че на ръката ми падат топли капки. Карори плачеше мълчаливо.

В същия миг на горната площадка се разнесоха въздишки и един глас прошепна няколко пъти:

— Пиер, Пиер!

Пажес мислеше за сина си…

Въздухът беше тежък и едва дишахме. Задушавах се и ушите ми бучеха.

Дали учителят чувствуваше по-леко от нас тая потиснатост, или пък искаше да й се противопостави и да ни отвлече от нея, но той наруши мълчанието.

— Сега — каза той — трябва да видим каква храна имаме.

— Значи смяташ, че ще останем дълго време затворени тук? — прекъсна го чичо Гаспар.

— Не, но трябва да се вземат мерки. Кой има хляб?

Никой не отговори.

— Аз имам една коричка в джоба си — обадих се аз.

— В кой джоб?

— В джоба на панталоните.

— Тогава коричката ти е станала на каша. Я да видим.

Бръкнах в джоба си, където сутринта бях сложил хубава, препечена, хрускава коричка. Извадих някаква попара, която щях да захвърля разочарован, но учителят ми хвана ръката.

— Запази попарата си — каза ми той. — Колкото и лоша да е, скоро ще ти хареса.

Това предсказание не беше много утешително, но не му обърнахме внимание. По-късно си спомних тия думи и те ми доказаха, че още тогава учителят е имал ясна представа за нашето положение и ако не е предвиждал с подробности ужасните мъки, които трябваше да понесем, поне не си е въобразявал, че лесно ще ни спасят.

— Никой друг ли няма хляб? — попита той.

Всички мълчаха.

— Това е неприятно — продължи той.

— Да не си гладен? — обади се Компейру.

— Не питам за себе си, а за Реми и Карори. Хлябът ще бъде за тях.

— А защо да не го разделим помежду си? — попита Бергуну. — Не е справедливо. Всички сме равни пред глада.

— Значи, ако имаше хляб, щяхме да се скараме. А обещахте, че ще ми се подчинявате. Виждам, че ще ми се подчинявате само след като поспорим, и то ако решите, че имам право.

— Той щеше да се подчини.

— Искате да кажете, че може би щяхме да се бием. Е, добре, не бива да се бием и затова ще ви обясня защо хлябът е нужен за Реми и за Карори. Не аз съм създал това правило, а законът, който казва, че няколко души умират от глад при някаква злополука, предполага се, че най-възрастният, който не надминава шестдесет години, ще остане жив, от което следва, че Реми и Карори поради своята младост ще окажат по-малка съпротива на смъртта от Пажес и Компейру.

— Ти, учителю, си над шестдесет години.

— О, аз не влизам в сметката. Освен това не съм свикнал да се тъпча.

— И така — каза Карори, след като поразмисли, — ако имах хляб, той щеше да бъде за мене, така ли?

— За тебе и за Реми.

— Ами ако не исках да го дам?

— Щяхме да ти го вземем. Нали се закле, че ще се подчиняваш?

Той мълча доста време, после изведнъж измъкна от калпака си комат хляб.

— На, ето ви едно парче.

— Та тоя калпак на Карори да не е неизчерпаем?

— Дай си калпака — каза учителят.

Карори не искаше да си даде калпака. Взеха му го насила и го подадоха на учителя. Той поиска лампата и погледна какво има в подплатата на калпака. Тогава, макар че положението ни не беше никак весело, се поотпуснахме малко.

В калпака имаше лула, тютюн, един ключ, парче наденица, свирка от костилка на праскова, ашици, три пресни ореха и глава лук, с други думи — беше едновременно бюфет и склад.

— Хляба и наденицата ще си разделите тая вечер с Реми.

— Но аз съм гладен — възрази жално Карори. — Сега съм гладен.

— Довечера ще бъдеш още по-гладен.

— Какво нещастие, че това момче няма часовник в склада си. Щяхме да знаем колко е часът. Моят е спрял.

Моят също беше спрял от водата.

Мисълта за часовник ни възвърна към действителността. Колко ли беше часът? От колко време бяхме в забоя? Поспорихме, но не стигнахме до съгласие. Според едни часът беше дванадесет, според други — шест часът вечерта, с други думи, според първите бяхме затворени преди по-малко от пет часа, а според последните преди повече от десет. Оттук започнаха нашите разногласия в преценките, разногласия, които често се повтаряха и ни довеждаха до значителни заблуждения.

Не бяхме разположени да разговаряме на вятъра.

Щом спорът за времето се изчерпа, всички млъкнахме и сякаш потънахме в собствените си мисли.

За какво мислеха другарите ми, не зная, но ако съдя по себе си, мислите им навярно не бяха весели. Въпреки твърдостта на учителя никак не вярвах в нашето спасение. Боях се от водата, боях се от мрака, боях се от смъртта. Тишината ме потискаше. Несигурният таван на забоя ме смазваше, сякаш целият тегнеше върху мене. Значи нямаше да видя вече Лиза, нито Етиенет, ни Алекси, ни Бенжамен! Кой щеше да ги свърже помежду им, когато умра? Нямаше да видя вече Артур, нито госпожа Милиган, ни Матиа, ни Капи. Биха ли могли да обяснят някога на Лиза, че съм умрял заради нея? А мама Барберен, горката мама Барберен! И мислите ми се нижеха по-зловещи една от друга. А когато погледнех другарите си, за да се разсея, и ги виждах също така измъчени и потиснати като мене, потъвах отново в мислите си, още по-тъжен и по-мрачен. Но те бяха свикнали с живота в рудника и затова не страдаха от липса на въздух, на слънце, на свобода. Забоят не им тегнеше.

Изведнъж сред тишината се разнесе гласът на чичо Гаспар.

— Според мене — каза той — още не са започнали да работят за нашето спасение.

— Защо мислиш така?

— Не се чува нищо.

— Целият град е разрушен, земетресение беше.

— Или пък в града мислят, че всички сме загинали и с нищо не могат да ни помогнат.

— Та тогава те са ни изоставили?

— Защо мислите така за своите другари? — прекъсна ги учителят. — Несправедливо е да ги обвинявате. Знаете много добре, че когато има злополука, миньорите не се изоставят едни други и двадесет души, сто души по-скоро ще загинат, но ще се притекат на помощ на другаря си. Знаете това, нали?

— Така е.

— Щом е така, защо мислите, че са ни изоставили?

— Нищо не чуваме.

— Вярно, че не чуваме нищо. Но можем ли да чуем тук? Кой ще каже? Аз не зная. И после, дори да можем да чуем и да е доказано, че не работят, доказва ли това, че са ни изоставили? Знаем ли как е станала злополуката? Ако е земетресение, за тези, които са се спасили, има работа в града. Ако пък е само наводнение, както предполагам, трябва да знаем в какво състояние са шахтите. Даже да са разрушени, може галерията на лампистерната да се е срутила. Необходимо е време да се организира спасяването. Не казвам, че ще ни спасят, но съм уверен, че работят за нашето спасяване.

Той каза това толкова уверено, че трябваше да убеди и най-малодушните, и най-уплашените. Но Бергуну възрази:

— Ами ако мислят, че всички сме умрели?

— Пак ще работят, но ако се боиш от това, да им докажем, че сме живи. Чукайте на стената с всички сили. Знаете как хубаво се предава звукът през земята. Ако ни чуят, ще знаят, че трябва да побързат, а чукането ще ги насочи в коя посока да търсят.

Без да чака повече, Бергуну, който носеше грамадни ботуши, започна да чука силно, като за сбор на миньорите. И този шум, особено мислите, които будеше в нас, ни изтръгна от нашето вцепенение. Дали ще ни чуят? Дали ще ни отговорят?

— Слушай, учителю — каза чичо Гаспар, — ако ни чуят, какво ще направят, за да ни се притекат на помощ?

— Има само две възможности и съм уверен, че инженерите ще прибегнат и към двете — да прокопаят ходове, за да стигнат до нашия забой, или да изхвърлят водата.

— О! Да прокопаят ходове!

— Ха! Да изхвърлят водата!

Тия две прекъсвания не смутиха учителя.

— Ние сме на четиридесет метра под земята, нали? Ако копаят от шест до осем метра на ден, за седем-осем дена ще стигнат до нас.

— Не могат да копаят шест метра на ден.

— В обикновен случай не, но за да спасят другарите си, могат да направят много неща.

— В никакъв случай няма да можем да издържим осем дена. Помислете само, учителю, осем дена!

— Добре, ами водата? Как и где я изхвърлят?

— Водата, не зная. Трябва да се има предвид колко вода се е стекла в рудника, двеста хиляди кубически метра ли са, или триста хиляди, не се знае. Но за да стигнат до нас, не е необходимо да изхвърлят всичката вода, която се е събрала, ние сме на първия хоризонт. И понеже ще се работи едновременно в три шахти с по две кофи, с други думи, шест кофи по двадесет и пет хектолитра едната ще изхвърлят водата или сто и петдесет хектолитра ще бъдат изгребвани наведнъж. Виждате, че все пак може да се работи доста бързо.

Завърза се неясен спор коя възможност ще бъде по-добре да се използува. Но единственото нещо, което разбрах от тоя спор, беше, че при изключително стечение на най-благоприятни обстоятелства трябваше да останем най-малко осем дена в нашата гробница.

Осем дена! Учителят ни беше говорил за работници, които останали заровени двадесет и четири дена. Но то бе разказ, а ние бяхме изправени пред самата действителност. Когато тая мисъл ми се втълпи в ума, не чух вече нито дума от разговора. Осем дена!

Не зная колко време бях потискан от тая мисъл, когато спорът се прекрати.

— Слушайте! — каза Карори, който тъкмо защото беше доста близо до животните, имаше и по-развити животински сетива от всички нас.

— Какво?

— Нещо шуми във водата.

— Да не си търкулнал камък?

— Не, някакъв глух шум.

Ослушахме се. Имах остър слух, но за шумовете на живота и на земята. Не чух нищо. Но другарите ми, които бяха свикнали с различните шумове в рудника, бяха по-щастливи от мене.

— Да — каза учителят, — нещо става във водата.

— Какво, учителю?

— Не зная.

— Да не спада водата?

— Не, шумът не е постоянен, а на пресекулки и е равномерен.

— На пресекулки и равномерен! Спасени сме, деца! Този шум е от кофите, с които изгребват водата от шахтите.

— Кофите, с които изгребват водата…

Всички едновременно, в едни глас, повторихме тия думи и скочихме, сякаш ни удари електрически ток.

Не бяхме вече на четиридесет метра под земята, въздухът не беше вече сгъстен, таванът на забоя не ни потискаше вече, ушите ни престанаха да бучат, дишахме свободно, сърцата ни туптяха радостни в гърдите!

Карори ми хвана ръката и я стисна здраво.

— Ти си добро момче — каза той.

— Не, ти си добро момче.

— Казвам ти, че си ти.

— Ти пръв чу кофите.

Той искаше непременно да съм добро момче. Сякаш беше занесен като пиян човек. Та не бяхме ли наистина пияни от надежда? Но тая надежда нямаше да се сбъдне толкова скоро и за всички нас.

Преди да видим отново топлата слънчева светлина, преди да чуем как шумолят листата от вятъра, трябваше да прекараме дълги и мъчителни дни в забоя и да преживеем много страдания, като се питаме тревожно дали ще видим някога тая светлина, дали ще чуем някога това приятно шумолене.

Но за да ви опиша страхотната катастрофа в рудника Трюйер такава, каквато беше в действителност, трябва да ви разкажа как стана тя и какви мерки взеха инженерите за нашето спасяване.

Когато слязохме в рудника в понеделник сутринта, небето бе покрито с черни облаци и всичко предвещаваше буря. Към седем часа се извила буря с истински проливен дъжд. Облаците, които се влачели ниско, навлезли в лъкатушната долина на Дивон и затворени в тоя кръг от хълмове, не могли да се издигнат нагоре. Целият дъжд се излял върху долината. Не било порой, не било водопад, а същински потоп. За няколко минути водите на Дивон и на притоците й придошли, което е много близо до ума, защото при камениста почва водата не попива, а тече по наклона и се влива в реката. Изведнъж водите на Дивон изпълнили стръмното й корито, а потоците Сент Андеол и Трюйер прелели. Отблъснати от придошлата Дивон, водите на Трюейр нямало къде да се влеят и потекли към землището на рудниците. Това разливане станало почти за миг. Но работниците горе, заети с промиване на рудата, били принудени да се скрият от бурята и не били изложени на никаква опасност. Не за пръв път имало наводнение в Трюйер и понеже входовете на трите шахти били на такава височина, че водата не можела да ги залее, едничката им грижа била да спасят купчините греди, приготвени за подпиране на галериите. С това се занимавал и инженерът на рудника, когато изведнъж видял, че водите се въртят и се спускат в някаква яма, която сами си били издълбали. Тази яма се намирала на повърхността на пласт каменни въглища.

Нямало нужда да се мисли особено много, за да се разбере какво се е случило — водите нахлували в рудника, наклоненият пласт им служел за корито. Те спадали навън. Рудникът ще бъде залян и ще се изпълни с вода. Работниците ще се издавят.

Той изтичал до шахтата „Свети Жулиен“ и дал нареждане да го спуснат. Но тъкмо щял да стъпи в подемника, се спрял. От вътрешността на рудника се разнесъл страхотен шум от пороя.

— Не слизайте — казали му хората, които били около него, в желанието си да го задържат.

Но той се изскубнал от ръцете им, извадил часовника си от жилетката, подал го на един от работниците и казал:

— Дръж, дай го на дъщеря ми, ако не се върна.

После се обърнал към тези, които движели подемника.

— Спускайте! — казал той.

Почнали да спускат подемника. Тогава дигнал глава към този, на когото предал часовника, и извикал:

— Кажи й, че баща й я целува.

Подемникът слязъл долу. Инженерът извикал. Петима миньори дошли. Накарал ги да се качат в подемника. Докато ги изкачвали, той продължил да вика, но напразно. Виковете му били заглушени от бученето на водите и от срутванията.

Но водите нахлули в галерията и в същия миг инженерът видял лампи. Изтичал към тях, нагазил до колене във водата и довел още трима души. Подемникът слязъл пак долу, той ги настанил вътре и искал да се върне към светлинките, които видял. Но мъжете, които бил спасил, го дигнали насила, вмъкнали го при себе си в подемника и дали сигнал за изкачване. Тъкмо навреме — водите били залели всичко.

Невъзможно било да се спасят хората по този начин. Трябвало да се прибегне към друг. Но какъв? Около него нямало почти никой. Сто и петдесет работници били слезли, тъй като сутринта били раздадени сто и петдесет лампи, а само тридесет лампи били върнати в лампистерната, значи в рудника били останали сто и двадесет души. Живи ли са? Мъртви ли са? Дали са успели да намерят някое убежище? Тия въпроси се нижели със страшна тревога в ужасения му ум.

Тъкмо когато инженерът установил, че сто и двадесет души са затворени в рудника, навън на различни места станали експлозии. Пръст и камъни летели на грамадна височина. Къщите треперели, сякаш били разтърсени от земетръс. Това явление било обяснимо за инженера — газовете и въздухът, изтласкани от водите, се сгъстили в затворените забои и там, където почвата била по-тънка, над издадените залежи, земната кора се пръскала като парен котел. Рудникът бил пълен. Катастрофата била налице.

Но вестта се пръснала във Варс. От всички страни се стичала тълпа в Трюйер — работници, любопитни, жени, деца на изчезналите миньори. Те питали, търсели, разпитвали. Понеже не могли да им отговорят нищо, мъката преминала в гняв.

— Крият истината!

— Инженерът е виновен!

— Смърт на инженера!

— Смърт!

И се готвели да нахлуят в канцеларията, където инженерът, наведен над чертежите, глух към виковете навън, търсел на кое място може да са се подслонили работниците и откъде трябва да започне спасителната работа.

За щастие инженерите от съседните рудници също се притекли начело на работниците си, а с тях и работниците от града. Успели да удържат тълпата, говорили й. Но какво могли да й кажат? Сто и двадесет мъже липсвали. Къде са?

— Баща ми?

— Къде е мъжът ми?

— Върнете сина ми!

Гласовете били развълнувани, въпросите — сподавени от ридания. Какво да се отговори на тия деца, на жените, на майките?

Само с едно — с думите на инженерите, които се събрали на съвещание:

— Ще ги търсим, ще направим невъзможното.

И спасителната работа започнала.

Ще намерят ли поне един жив между тия сто и двадесет души? Вероятността била малка, надеждата — слаба. Но какво от това! Напред!

Спасителната работа била организирана, както бе предвидил учителят. Кофите за изчерпване на водата били инсталирани в трите шахти и щели да работят и денем, и нощем, докато излеят и последната капка вода в Дивон.

В същото време започнали да копаят галерии. В каква посока да започнат? Не знаели. Малко наслуки, по копаели. Явили се разногласия сред инженерите върху ползата от тия галерии, които трябвало да се копаят наслуки, без да се знае в какво положение се намират работниците, които са още живи. Но инженерът на рудника се надявал, че хората може да са се скрили в старите шахти, където водата не би могла да ги стигне, и настоявал да се копае направо от земната повърхност към старите шахти, дори и никого да не спасят.

Пробивали колкото се може по-тясна галерия, за да губят по-малко време, и само един въглекопач бил начело. Изкопаните въглища изхвърляли с кошници, които си предавали верижно. Щом въглекопачът се уморявал, веднага го замествал друг. Така, без почивка, непрекъснато, денем и нощем, се извършвали едновременно и двете работи — изчерпването на водата и прокопаването на галерията.

Ако времето е било дълго за тези, които работеха отвън за нашето спасяване, колко по-дълго беше то за нас, безпомощните затворници, които имахме само една възможност — да чакаме, без да знаем дали ще дойдат навреме, за да ни спасят! Шумът от кофите не крепи дълго време трескавата радост, която ни вдъхна в самото начало. Размишлението оказа своето въздействие. Не бяхме изоставени, работеха за нашето избавление — ето какво ни даваше надежда. Но ще изгребат ли водата навреме — ето какво ни тревожеше.

Към душевните мъки сега се прибавяха и телесните. Положението, в което бяхме принудени да стоим на нашата площадка, беше крайно уморително — не можехме вече да правим движения, за да се поразкършим, и болките в главата ставаха остри и мъчителни.

Карори беше най-спокоен от нас.

— Гладен съм — обаждаше се от време на време той. — Учителю, дай ми хляб.

Най-сетне учителят се реши да ни даде по едно парче от хляба, изваден от кожения калпак.

— Малко е — каза Карори.

— Трябва да има за дълго време.

Останалите с удоволствие биха споделили закуската ни, но бяха обещали, че ще се подчиняват, и държаха на думата си.

— Ако ни е забранено да ядем, позволено ни е да пием — обади се Компейру.

— Можеш да пиеш, колкото щеш, вода имаме в изобилие.

— Изпий всичката вода в галерията.

Пажес поиска да слезе, но учителят не му позволи.

— Ще събориш пръст. Реми е по-лек и по-сръчен.

Той ще слезе и ще ни донесе вода.

— В какво?

— В ботуша ми.

Подадоха ми един ботуш и се готвех да се спусна до водата.

— Почакай — каза учителят — да ти помогна.

— Не бойте се: и да падна, няма нищо — зная да плувам.

— Искам да ти помогна.

Когато учителят се навеждаше, той полетя напред и било защото не беше пресметнал добре движението си, или пък защото въглищата не устояха на тежестта му, той се плъзна по наклона на забоя и цамбурна в тъмната вода с главата надолу. Лампата, която държеше, за да ми свети, се търкулна след него и също изчезна. В миг потънахме в непрогледен мрак и от всички гърди едновременно се изтръгна страшен вик. За щастие аз бях готов вече да сляза, спуснах се по гръб и се намерих във водата само секунда след учителя. През пътуването си с Виталис се бях научил да плувам и да се гмуркам добре и се движех във водата също така свободно, както на твърда земя. Но как да се оправя в тая мрачна бездна?

И през ум не ми мина за това, когато се спуснах, мислех само за учителя, който щеше да се удави, и с инстинкта на нюфаундлендско куче се хвърлих във водата. Къде да търся? Накъде да протегна ръка? Как да се гмурна? Това се питах, когато усетих, че сгърчена ръка ме сграбчи за рамото и ме повлече под водата. Силен тласък с крака ме изхвърли пак на повърхността. Ръката не ме беше пуснала.

— Дръжте се здраво за мене, учителю, и се крепете, като си дигате главата. Спасен сте.

Спасен? И двамата не бяхме спасени, защото не знаех накъде да плувам. Изведнъж се сетих.

— Хей, вие там, говорете! — извиках аз.

— Къде си, Реми?

Беше гласът на чичо Гаспар. Той ми определи посоката. Трябваше да плувам вляво.

— Запалете лампа.

Почти в същия миг светна пламък. Трябваше само да протегна ръка, за да пипна брега, вкопчих се с едната ръка за буна въглища и изтеглих учителя. Крайно време беше за него, защото се бе нагълтал с вода и вече започваше да се дави. Подържах му главата над водата и той дойде на себе си.

Чичо Гаспар и Карори, наведени напред, ни подаваха ръце, а Пажес, слязъл на нашата площадка, ни светеше. Чичо Гаспар хвана учителя за едната ръка, Карори за другата и го издърпаха на площадката, докато аз го крепях отзад. После, след като го издърпаха, и аз се качих горе. Той беше вече в пълно съзнание.

— Ела да те целуна — каза ми той. — Ти ми спаси живота.

— Вие спасихте преди това нашия.

— Е — обади се Карори, който не беше от тия, дето се трогват, и не забравяше личните си сметчици, — ботушът ми се изгуби, а аз не съм пил вода.

— Ще ида да ти потърся ботуша.

Но ме спряха.

— Не позволявам — каза учителят.

— Добре, дайте ми друг ботуш да донеса поне вода.

— Не ми се пие вече — каза Компейру.

— Ще пием за здравето на учителя.

И се спуснах пак, но по-бавно и по-предпазливо от първия път.

Аз и учителят се спасихме от удавяне, но имахме нещастието да се измокрим до кости. В началото не обръщахме внимание на тази неприятност, но студът от мокрите ни дрехи скоро ни напомни за нея.

— Трябва да се даде едно палто на Реми — каза учителят.

Но никой не се отзова на предложението му — то беше отправено към всички и не задължаваше пряко никого.

— Всички ли мълчат?

— На мене ми е студено — каза Карори.

— Да, а на нас, които сме мокри, ни е топло!

— Нямаше защо да падате във водата.

— Щом е тъй — каза учителят, — ще теглим жребий кой ще даде част от дрехите си. Не исках да стигаме дотам. Но сега държа на равенството.

Понеже всички бяхме мокри, аз до шията, а по-едрите до кръста, да сменим дрехите си не беше голямо благодеяние. Но учителят държеше тая размяна да стане и облагодетелствуван от съдбата, аз получих дрехата на Компейру. А краката на Компейру бяха дълги колкото мене и дрехата му беше суха. Увих се в нея и скоро се стоплих. След тая неприятна случка, която ни разтърси за миг, скоро пак паднахме духом и ни навестиха мисли за смъртта. Разбира се, тия мисли тежаха повече на другарите ми, отколкото на мене, защото, докато те седяха будни, обзети от някакво глупаво вцепенение, аз в края на краищата заспах.

Но мястото не беше удобно и можех да се търкулна във водата. Тогава учителят, като видя на каква опасност съм изложен, прихвана главата ми с ръка. Не ме стискаше много, но достатъчно, за да не ме остави да падна, и аз се чувствувах като дете на майчин скут. Той беше не само човек със здрав разум, а имаше и добро сърце. Почнех ли да се събуждам, той само променяше положението на изтръпналата си ръка, после веднага преставаше да се движи и ми казваше полугласно:

— Спи, момчето ми, не бой се, аз те държа. Спи, детето ми.

И аз отново заспивах спокойно, защото знаех, че нямаше да ме изтърве.

Времето течеше и ние продължавахме да чуваме равномерния шум на кофите, които изгребваха водата.

Двадесет и седма главаСпасени!

Положението ни върху много тясната площадка беше станало непоносимо. Решихме да разширим площадката и всички се заловихме за работа. Започнахме да копаем с нож във въглищата и да изхвърляме пръстта. Понеже сега имахме твърда опора под краката си, работата вървеше по-леко и успяхме да изкопаем достатъчно въглища и да разширим затвора си. Голямо облекчение беше за нас, когато можахме да се проснем с целия си ръст, а не да седим с увиснали крака.

Макар че питката на Карори беше разпределена много пестеливо, видяхме й края. Впрочем последното парче беше раздадено тъкмо навреме, за да стигне до нас. Защото, когато ни го даваше, очите на въглекопачите ясно говореха, че няма да позволят ново разпределение, без да поискат и те своя дял, и че ако не им се даде, сами ще си го вземат.

Престанахме да говорим, тъй да се каже, и колкото приказливи бяхме в началото на нашето пленничество, толкова мълчаливи станахме, когато то продължи. Разговорите ни се въртяха вечно около два едни и същи въпроса — какви мерки вземат, за да ни спасят, и от колко време сме затворени.

Но тия разговори не бяха разпалени както в самото начало. Ако някой от нас кажеше нещо, често не се разискваше или се разменяха само няколко думи. Можеше да се каже на деня нощ, на черното бяло, без някой да се ядоса или дори да възрази.

— Добре, ще видим.

От два дена ли бяхме погребани, или от шест? Това щяхме да узнаем, когато ни спасят. Но щяха ли да ни спасят? Лично аз започвах много да се съмнявам в това.

Впрочем не бях само аз. Понякога другарите ми изтърваваха по някоя забележка, от която личеше, че и тях ги обземаше съмнение.

— Едно ме утешава, ако не изляза оттук — каза Бергуну. — Дружеството ще отпусне пенсия за жена ми и на децата ми. Поне няма да останат на улицата.

Учителят навярно се беше съгласил да ни стане началник не само за да ни предпазва от последиците на катастрофата, а и за да ни закриля от самите нас. И ако някой от нас започнеше да се отчайва, той веднага го подкрепяше с одобрителни думи.

— Няма да останеш тук повече от нас. Кофите работят, водата намалява.

— Къде намалява?

— В шахтите.

— А в галериите?

— И това ще стане. Трябва да почакаме.

— Кажете, Бергуну — прекъсна го Карори с уместността и бързината, които бяха присъщи на всички негови забележки, — ако дружеството се разори като дружеството на учителя, жена ви ще бъде обрана, нали?

— Ще млъкнеш ли, глупако! Дружеството е богато.

— Беше богато, когато имаше рудника, а сега рудникът е залян! Все пак по-доволен щях да бъда, ако бях навън, а не тука.

— Защо?

— Защо се перчеха толкова директорите и инженерите? Ще им дойде умът в главата. Весело щеше да бъде, ако инженерът беше слязъл, нали? Господин инженер, да ви донеса ли компаса?

— Ако инженерът беше слязъл, ти пак щеше да бъдеш тук, говедо такова. И ние също.

— Хм, знаете, вие не бива да се притеснявате, но аз си имам друга работа. Кой ще ми суши кестенчетата? Е, нека инженерът се качи пак горе. То беше на шега. Довиждане, господин инженер!

С изключение на учителя, който криеше чувствата си, и на Карори, който не чувствуваше нещо особено, никой от нас не говореше вече за избавление и само думи, че сме изоставени и че ще умрем, се отронваха от устните ни.

— Напразно говориш, учителю, кофите никога няма да изгребат толкова вода.

— Нали ви правих вече толкова изчисления. Потърпете малко.

— Изчисленията няма да ни измъкнат оттук.

Пажес каза тия думи.

— Кой ще ни измъкне тогава?

— Един господ само.

— Възможно е. Да бъде волята му — съгласи се учителят. — Той може да ни измъкне.

— Ние сме тук — заяви Пажес, — защото между нас положително има злодеи, които бог иска да накаже.

— Така е — потвърди Бергуну. — Бог иска да даде на някого от нас възможност да се покае и да изкупи греха си. На Пажес ли? Или на мене? Не зная. За себе си мога да кажа само, че щях да се явя пред бога с по-спокойна съвест, ако напоследък бях водил по-благочестив живот. Моля го от все сърце да прости греховете ми.

И падна на колене и се удари в гърдите.

— Аз — извика Пажес — не казвам, че нямам грехове на съвестта си, и се изповядвам пред всички вас. Но моят добър ангел хранител свети Йоан, моят покровител, знаят много добре, че никога не съм грешил умишлено, че никому не съм правил зло.

Не зная дали се дължеше на мрачния затвор, на страха от смъртта, на изтощението от глада или на тайнствената светлина на лампата, която едва озаряваше тая чудна картина, но аз изпитвах дълбоко вълнение, като слушах тая явна изповед, и бях готов да падна на колене като Пажес и Бергуну и да се изповядам заедно с тях. Изведнъж зад мене избухнаха ридания и като се обърнах, видях грамадния Компейру да коленичи на земята. От няколко часа той беше напуснал горната площадка, слязъл беше долу, на мястото на Карори, и ми беше съсед.

— Грешникът — извика той — не е нито Пажес, нито Бергуну. Аз съм грешникът! Мене наказва господ, но аз се разкайвам, разкайвам се. Ето самата истина, чуйте я: ако изляза оттук, кълна се, че ще поправя злото, а ако не изляза, вие ще го поправите. Преди година Рукет бе осъден на пет години затвор, задето откраднал един часовник от стаята на Видал. Той е невинен. Аз извърших кражбата. Часовникът е скрит под леглото ми. Като дигнете третата дъска вляво, ще го намерите.

— Във водата! Във водата! — ревнаха едновременно Пажес и Бергуну.

— Ако искате да го хвърлите във водата, хвърлете и мене с него — застъпи се учителят.

— Добре, няма! Няма да го хвърлим във водата! — съгласиха се те. — Но при едно условие: ще се отдръпне в някой ъгъл, никой няма да му говори, никой няма да му обръща внимание.

— Това е справедливо — одобри учителят. — Само това заслужава.

След тия думи на учителя, които бяха, тъй да се каже, наказателна присъда за Компейру, и тримата — чичо Гаспар, учителят и аз — се притиснахме един до друг, като оставихме празно място между нас и нещастника, който се беше строполил върху въглищата.

Няколко часа, мисля, той стоя там съкрушен, без да помръдне, и само от време на време повтаряше:

— Разкайвам се.

Тогава Пажес и Бергуну му крещяха:

— Много е късно. Разкайваш се, защото се боиш, подлецо. Преди шест месеца, преди година трябваше да се разкаеш.

Той се задъхваше и без да им отговаря направо, повтаряше:

— Разкайвам се, разкайвам се.

Тресеше го, защото цял трепереше и зъбите му тракаха.

— Жаден съм — каза той. — Дайте ми ботуша.

Нямаше вече вода в ботуша. Станах, за да го напълня. Но Пажес, който ме видя, ми кресна да спра и чичо Гаспар веднага ме хвана за ръката.

— Заклехме се, че няма да се занимаваме с него — каза Пажес.

Няколко време Компейру продължи да повтаря, че е жаден, после стана, за да слезе сам за вода.

— Ще повлече пръстта — викна Пажес.

— Оставете го поне свободен — каза учителят.

Компейру ме беше видял преди малко, че слизам, като се плъзгам по гръб. Поиска да направи същото. Но аз бях лек и пъргав, а той беше тежък и неподвижен. Едва си опря гърба и въглищата под него се сринаха, не можа да се задържи с разкрачените си крака и с ръцете, които махаше във въздуха, и се плъзна в черната яма. Водата плисна чак до нас, после се затвори и не се отвори вече.

Наведох се напред, но чичо Гаспар и учителят ме хванаха за ръцете.

Разтреперан от страх, се дръпнах назад. Бях вкаменен, полумъртъв от ужас.

— Не беше почтен човек — обади се чичо Гаспар.

— Сега всичко ще тръгне на добре — каза Пажес и заудря с двата си крака стената на забоя.

Всичко не тръгна на добре и бързо, както се надяваше Пажес, но за това не бяха виновни инженерите и работниците, които работеха за нашето избавление. Проходът, който започнали да прокарват, се копаел непрестанно, без почивка. Но работата била трудна.

Въглищата, през които прокарвали прохода, били, както казват миньорите, упорити, тоест много твърди, и понеже галерията била тясна и само един въглекопач можел да копае, трябвало да го сменяват често, така разпалено работел всеки от тях.

Същевременно проветряването на галерията ставало мъчно. С напредването на работата поставяли ламаринени тръби — съединявали краищата им и ги замазвали с глина. Но макар че мощен ръчен вентилатор изпращал въздух в тия тръби, лампите горели само пред отвора на тръбата.

Всичко това забавяло прокопаването и седем дена след нашето изчезване били прокопани само двадесет метра. При обикновени условия тая работа изисквала повече от месец, но благодарение на средствата, с които разполагали, и на проявеното усърдие вървяло по-бързо.

Трябвало обаче цялото благородно упорство на инженера, за да се продължи тая работа, тъй като всички единодушно твърдели, че тя за нещастие била напълно излишна. Всички изчезнали миньори били загинали. Трябвало само да продължават да изгребват водата с кофи и все някой ден щели да открият всички трупове. Какво значение имало тогава дали ще слязат няколко часа по-рано, или няколко часа по-късно? Такова било мнението на сведущите лица, а също и на народа. Дори самите роднини, жените, майките сложили траур. Никой вече нямало да излезе жив от Трюйер. Без да забавя изтребването на водата, което щяло да бъде прекъснато само ако се явяла някаква повреда в съоръженията, инженерът напук на всеобщото мнение и на забележките на своите събратя и на приятелите си продължавал прокопаването на прохода.

У него имало упоритост и благородната вяра, която беше помогнала на Колумб да открие един нов свят. — Още един ден, приятели — казвал той на работниците, — и ако утре не открием нищо, ще се откажем. Моля ви да направите за другарите си това, което бих молил да направят за вас, ако вие се намирахте на тяхното място.

Вярата, която го въодушевявала, преминала в сърцата на работниците, които идвали разколебани от слуховете в града, но си тръгвали, споделяйки неговата увереност.

И с чудна задружност и усърдие копаели прохода.

От друга страна, трябвало да се подпира с греди коридорът на лампистерната, който се бил срутил на няколко места, и така с всички възможни средства той се стремял да изтръгне от рудника ужасната му тайна и неговите жертви, ако някои от тях са останали живи.

На седмия ден, при смяната на въглекопачите, на въглекопача, който дошъл, за да продължи да копае, му се сторило, че чува някакъв лек шум, сякаш слаби удари, и вместо да забие кирката, той я задържал във въздуха и прилепил ухо о въглищата. После, като помислил, че се е излъгал, повикал един от другарите си да слуша заедно с него. Двамата се вслушали и след миг дочули слаб звук, повтарян на равни промеждутъци.

Вестта се понесла веднага от уста на уста, посрещнали я повече с недоверие, отколкото с вяра, и стигнала до инженера, който се втурнал в галерията.

Най-после! Значи е имал право! Останали са живи хора, които неговата вяра ще спаси! Няколко души го последвали. Той отстранил миньорите и се ослушал, но бил толкова развълнуван, така разтреперан, че не чул нищо.

— Не чувам нищо — казал той отчаян.

— Това е духът на мината — обадил се един работник, — иска да ни изиграе някоя лоша шега и чука, за да ни заблуди.

Но двамата въглекопачи, които чули първи шума, твърдели, че не са се излъгали и че на ударите им били отговорили с удари. Те били опитни хора, остарели в рудниците, и техните думи имали тежест.

Инженерът накарал да излязат онези, които го последвали, и дори всички работници, които образували верига за изхвърляне на пръстта, и останал само с двамата въглекопачи.

Тогава те ударили няколко пъти с кирката силно и отмерено, после притаили дъх и прилепили ухо о земята.

След миг сърцата им развълнувано затуптели — слаби, бързи и отмерени удари отговорили на техните.

— Почукайте още веднъж, по-раздалечено, за да се уверим напълно, че това не е ехото на вашите удари.

Въглекопачите заудряли пак и веднага същите отмерени удари, които били чули — сигналът за сбор на миньорите, — отговорили на техните удари.

Нямало вече никакво съмнение: хората били живи и могли да ги спасят.

Новината се пръснала из града като облак прах и тълпата се втурнала към Трюйер — още по-многобройна, може би и по-развълнувана, отколкото в деня на катастрофата. Жените, децата, майките, роднините на жертвите пристигнали разтреперани, светнали от надежда в траурните си дрехи. Колцина ли са останали живи? Мнозина може би. Вашият навярно, моят положително.

Искали да разцелуват инженера, но той, равнодушен към радостта, както бил равнодушен към недоверието и подигравките, мислел само за спасяването. И за да отстрани и любопитните, и роднините, поискал войници от гарнизона да оградят околностите на рудника, за да може свободно да се работи.

Доловените удари били толкова слаби, че било невъзможно да се определи точно мястото, откъдето идели. Но това указание било достатъчно, за да се разбере, че спасени от наводнението работници се намират в един от трите забоя в равната галерия на старите шахти. Сега трябвало да стигнат до пленниците не вече с един проход, а с три, които да водят към трите забоя. Когато напреднат повече и започнат да чуват по-добре, ще изоставят излишните проходи и ще съсредоточат всички усилия в онзи, който се окаже необходим. Продължили да работят с още по-голямо усърдие, а и съседните дружества изпратили в Трюйер най-добрите си въглекопачи. Към надеждата да стигнат през изкопните проходи се прибавила и надеждата да влязат през галерията, защото водата в шахтата намалявала.

Когато в нашия забой чухме сигнала на инженера, радостта ни беше също така голяма, както когато чухме в шахтата шума от кофите за изгребване на водата.

— Спасени сме!

Радостен вик се изтръгна от гърдите ни и без да размислим, помислихме, че ей сега ще ни подадат ръка. После, както при случая с кофите, след надеждата дойде отново отчаянието.

Ударите на кирките показваха, че работниците са още много далече. На двадесет или тридесет метра може би. Колко ли време беше необходимо, за да се пробие тоя масив? Пресмятанията ни бяха различни — месец, седмица, шест дена. Как ще чакаме месец, седмица, шест дена? Кой от нас щеше да бъде още жив след шест дена? Колко ли дни бяхме прекарали вече без храна?

Само учителят продължаваше да говори смело, но постепенно нашето отчаяние го овладяваше, а малко по малко и слабостта сломяваше неговата твърдост. Ако можехме да пием до насита, не можехме да ядем и гладът вече толкова много ни измъчваше, че се опитахме да ядем гнило дърво, надробено във водата.

Карори, който беше най-гладният между нас, наряза единствения си ботуш и непрестанно дъвчеше парчета кожа.

Като виждах докъде гладът можеше да докара другарите ми, признавам, че и мене ме обзе някаква уплаха, която, прибавена към другите ми страхове, много ме измъчваше. Слушал бях Виталис да разказва често разни случки при корабокрушения, защото той беше пътувал много по море или поне толкова, колкото по суша, и откакто ни измъчваше гладът, една от тия случки не ми излизаше от ума: моряци били изхвърлени на някакво пусто островче, където нямало никаква храна, и убили юнга, за да го изядат. Питах се, като слушах как другарите ми се оплакват от глад, дали и на мене не ми е отредена такава съдба и дали и аз няма да бъда убит на нашето каменовъглено островче, за да бъда изяден. Уверен бях, че учителят и чичо Гаспар ще ме защитят, но Пажес, Бергуну и Карори, особено Карори, който точеше големите си бели зъби с парчетата от ботуша, не ми вдъхваха никакво доверие.

Разбира се, тези опасения бяха глупави, но в положението, в което се намирахме, не мъдрият и хладен разум направляваше нашия ум и нашето въображение.

Липсата на светлина увеличаваше още повече на шия ужас. Една след друга лампите ни останаха без масло. И когато останахме само с две лампи, учителят реши, че ще ги палим само в случай, че ни е необходима светлина. Тъй че сега прекарвахме цялото си време на тъмно.

А това не беше само страшно, но и опасно, защото и при най-малкото невнимателно движение можехме да се търкулнем във водата.

Бяхме само по трима на площадка и имахме малко повече място — чичо Гаспар лежеше на единия край, учителят на другия, а аз в средата между тях.

По едно време, както дремех, бях много изненадан, като чух учителя да шепне, сякаш бълнуваше.

Разсъних се и се ослушах.

— Има облаци — казваше той. — Хубаво нещо са облаците. Някои хора не ги обичат, но аз ги обичам! А! А! Ще има и вятър, и още по-добре! Обичам и вятъра.

Бълнуваше ли? Разтърсих му ръката, но той продължи:

— Ако обичате, изпържете ми един омлет от шест яйца, не, от осем. Изпържете дванадесет яйца, ще ги изям с удоволствие, като се прибера.

— Чувате ли го, чичо Гаспар?

— Да, бълнува.

— Не, буден е.

— Говори глупости.

— Уверявам ви, че е буден.

— Хей, учителю!

— Искаш ли да вечеряш с мене, Гаспар? Ела, но знай, че ще има силен вятър.

— Побъркал се е — рече чичо Гаспар. — От глад и от треска.

— Не, поминал се е — обади се Бергуну. — Душата му говори. Виждате много добре, че е другаде. Къде е вятърът, учителю, мистрал ли е?

— Няма никакъв мистрал! — извика Пажес.

Всички ли си бяха изгубили ума! Полудели ли бяха? Но тогава ще се сбият, ще се изпотрепят. Какво да правя?

— Искате ли вода, учителю?

— Не, благодаря. Ще пия, като си ям омлета.

Доста време говориха и тримата едновременно, без да си отговарят, и между несвързаните им приказка непрестанно се въртяха думите „ядене, излизане, небе, вятър“.

Изведнъж ми хрумна да запаля лампата. Тя беше поставена до учителя заедно с кибрита и аз я взех. Щом светна, и те млъкнаха.

После, след като помълчаха, попитаха какво става, също като че ли се събуждаха.

— Бълнувахте — рече чичо Гаспар.

— Кой?

— Ти, учителю, Пажес и Бергуну. Казвахте, че сте навън и че духа вятър.

От време на време чукахме на стената, за да обадим на нашите спасители, че сме живи, и чувахме как кирките им непрестанно къртят въглищата. Но шумът от техните удари се усилваше бавно, което показваше, че са още далече.

Когато запалих лампата, слязох да налея вода в ботуша и ми се стори, че водата в ямата е спаднала с няколко сантиметра.

— Водата спада.

— Божичко!

И пак ни обзе надежда. Искаха да оставят лампата запалена, за да следят спадането на водата, но учителят се възпротиви. Помислих, че ще избухне бунт. Но учителят никога не искаше нещо, без да ни даде разумни доводи.

— От лампите ще имаме нужда по-късно. Ако ги изхабим сега за нищо, какво ще правим, когато ни потрябват? И после, мислите ли, че няма да умрете от нетърпение, като гледате как неусетно спада водата? Не бива да очаквате, че ще спадне изведнъж. Ще ни спасят, имайте търпение. Останали са ни още тринадесет клечки. Ще ги използуваме всеки път, когато поискате.

Угасихме лампата. Всички бяхме пили много вода. Никой вече не бълнуваше. И дълги часове, а може би дни стояхме неподвижни — само ударите на кирките, с които дълбаеха прохода, и шумът от кофите в шахтите поддържаха живота ни. Неусетно тия шумове ставаха все по-силни и по-силни. Водата спадаше и се приближаваха към нас. Но щяха ли да дойдат навреме? Ако работата на нашите спасители напредваше ползотворно всеки миг, и нашата слабост — телесна и душевна — всеки миг ставаше по-голяма и по-мъчителна. Моите другари не бяха яли от деня на наводнението. А още по-страшно беше, че дишахме само въздух, който не се подновяваше и от ден на ден ставаше все по-нечист и по-тежък за дишане. За щастие със спадането на водата бе спаднало и атмосферното налягане, защото, ако беше останало, каквото беше в самото начало, бездруго щяхме да се задушим. Тъй че, каквото и да се каже, ако бяхме спасени, спасени бяхме само благодарение на бързината, с която е било организирано и проведено нашето спасяване.

Шумът на кирките и кофите беше съвсем равномерен, като движението на часовниково махало, и всяко прекъсване поради сменяването на въглекопачите ни караше да изживяваме трескави вълнения. Дали щяха да ни изоставят, или пък бяха срещнали непреодолими пречки? През едно от тия прекъсвания се чу страхотен шум, някакво хъркане, някакво мощно дихание.

— Вода нахлува в рудника — извика Карори.

— Не е вода — заяви учителят.

— Какво е?

— Не зная, но не е вода.

Учителят ни беше дал вече многобройни доказателства за своята проницателност и за безпогрешния си усет, но му вярваха само ако подкрепеше думите си с ясни доводи. Като призна, че не знае причината на този шум (както узнахме по-късно, той се дължал на някакъв вентилатор със зъбна предавка, пуснат, за да изпрати въздух на работниците), с безумен ужас се върнахме към мисълта за наводнение.

— Запали лампата!

— Излишно е.

— Запали, запали!

Трябваше да се подчини, защото всички изказаха това желание. Светлината на лампата ни показа, че водата не се беше покачила, а по-скоро спадаше.

— Виждате ли? — каза учителят.

— Ще се покачи и тоя път вече ще умрем.

— Тогава по-добре да умрем веднага, не мога повече.

— Дай лампата, учителю, искам да напиша една бележка на жената и на децата.

— Пиши и за мене.

— И за мене.

Лампата, за да пише на жена си и на децата си, преди да умре, беше поискал Бергуну. Имаше в джоба си лист хартия и парче молив. Приготви се да пише.

— Ето какво искам да пиша:

„Ние, Гаспар, Пажес, учителят, Карори и Реми, затворени в забоя, скоро ще умрем.“

„Аз, Бергуну, моля бога да закриля жена ми и сирачетата и ги благославям.“

— Ти, Гаспар?

„Гаспар оставя, каквото има, на своя племенник Алекси.“

„Пажес оставя жена си и децата си на благоволението на господа бога, на преснетата Дева и на дружеството.“

— Ти, учителю?

— Аз нямам никого — каза тъжно учителят. — Никой няма да ме оплаква.

— Ти, Карори?

— Аз — викна Карори — поръчвам да продадат кестените ми, преди да ги опекат.

— Няма да хабим книгата за такива глупости.

— Това не е глупост.

— Няма ли да поздравиш някого? Майка си?

— Майка ми ще ме наследи.

— А ти, Реми?

„Реми оставя Капи и арфата си на Матиа. Той целува Алекси и го моли да отиде при Лиза, да я целуне и да й върне изсушената роза, която се намира в палтото му.“

— Всички ще се подпишем.

— Аз ще сложа кръстче — каза Пажес.

— Сега — каза Бергуну, след като всички се подписахме — искам да ме оставите да си умра спокойно, без да ми говорите. Сбогом, другари.

И като слезе от своята площадка, дойде при нас, целуна ни и тримата, качи се пак горе, целуна Пажес и Карори, после струпа купчина пепел, сложи главата си на нея, просна се цял и не помръдна вече. Вълненията около писмото и това отчаяние на Бергуну никак не ни насърчиха.

А ударите от кирките бяха станали по-ясни и навярно към нас се бяха приближили толкова много, че може би скоро щяха да ни стигнат.

Това ни обясни учителят, за да ни поободри.

— Ако бяхме толкова близко, колкото ти мислиш.

Щяхме да чуем гласовете им, а не ги чуваме, както и те не чуват нас самите.

— Може да са само на няколко метра и да не чуват гласовете ни. Това зависи от масива, който пробиват.

— Или от разстоянието.

Но водата продължаваше да спада и скоро имахме доказателство, че не достига вече свода на галериите. Чухме някакво драскане по шистите в забоя и водата плисна, сякаш бучки въглища бяха паднали в нея.

Запалихме лампата и видяхме плъхове, които тичаха по пода на забоя. И те като нас бяха намерили убежище в някой въздушен звънец и когато водите спаднали, бяха напуснали своето скривалище, за да търсят храна. Щом са могли да дойдат при нас, водата не изпълваше вече галериите догоре.

Тия плъхове бяха за нас това, което гълъбът е бил за Ноевия ковчег — край на потопа.

— Бергуну — каза учителят, като се издигна чак до горната площадка, — бъди твърд.

И му обясни, че плъховете бяха предвестници на близкото ни избавление.

Но Бергуну не се въодушеви.

— Ако трябва да премина пак от надежда към отчаяние, предпочитам да не се надявам. Очаквам смъртта. Ако се спасим, хвала на господа.

Исках да се спусна в подножието на нашия забой, за да видя добре колко е спаднала водата. Спаднала беше значително и вече имаше голямо пространство между водата и свода на галерията.

— Хвани плъхове — извика Карори — да ги изядем!

Но за да се наловят плъхове, трябваше по-ловък човек от мене. Ала надеждата ме беше окрилила отново и празното пространство в галерията ми навяваше една мисъл, която ме глождеше. Качих се на нашата площадка.

— Учителю, хрумна ми една мисъл. Щом плъховете сноват из галерията, значи може да се мине. Ще изплувам до стълбичките. Ще имам възможност да викам, ще ме чуят и така ще помогна да ни спасят. Ще дойдат да ни търсят и ще се спасим по-скоро, отколкото през прохода.

— Не ти позволявам.

— Но, учителю, аз плувам така леко, както вие ходите, и се чувствувам във водата като змиорка.

— А разваленият въздух?

— Щом плъховете минават, въздухът няма да бъде по-развален за мене, отколкото за тях.

— Иди, Реми — викна Пажес, — ще ти дам часовника си!

— Какво ще кажете, Гаспар? — попита учителят.

— Нищо. Ако мисли, че може да стигне до стълбата, нека върви. Аз нямам право да го спирам.

— Ами ако се удави?

— Ами ако се спаси, вместо да умре в това време тука?

Учителят поразмисли, после ми хвана ръката:

— Ти си смел, момчето ми, постъпи, както искаш.

Мисля, че се опитваш да направиш невъзможното, но колко пъти невъзможното е сполучвало! Целуни ни.

Целунах го, целунах и чичо Гаспар, после се съблякох и се спуснах във водата.

— Викайте през цялото време! — поръчах аз, преди да заплувам. — Гласът ви ще ме води.

Какво беше празното пространство под свода на галерията? Достатъчно голямо ли беше, за да се движа свободно? Това беше главното. След няколко разтега видях, че мога да плувам спокойно, но бавно, за да не си ударя главата. Опитът, който правех, значи беше възможен. Какво ме очакваше накрая — избавление или смърт?

Обърнах се и видях светлината на лампата, която се отразяваше в черната вода. Тя ми беше фар.

— Добре ли плуваш? — викаше учителят.

— Да.

И напредвах внимателно.

Трудното беше да се следва посоката на нашия забой до стълбата, защото знаех, че на едно място, което не беше далеч, галериите се срещаха. Не биваше да се обърквам в мрака, за да не се загубя. Таванът и стените на галерията не бяха достатъчно указание, но долу имах по-положителен пътеводител — релсите. Като се водя по тях, бях уверен, че ще намеря стълбите.

От време на време спусках краката си и като напипвах железните релси, леко се издигах. Релсите бяха под краката ми, виковете на другарите — зад мене, нямаше да се загубя.

Гласовете ставаха по-тихи, шумът от кофите се усилваше, значи напредвах. Най-после щях да видя дневна светлина и щях да спася другарите си! Тия мисли ме крепяха.

Както плувах в средата на галерията, достатъчно беше да се отпусна, за да докосна релсите, но най-често ги напипвах само с крак. Веднъж се отпуснах, но не ги докоснах с крак, гмурнах се да ги напипам с ръце, но напразно. Преплувах нашир цялата галерия — не открих нищо. Бях се заблудил.

Спрях се, за да се опомня и да размисля. Гласовете на другарите ми достигнаха до мене само като слаб, едва доловим шепот.

Като си поотдъхнах и поех дълбоко въздух, отново се гмурнах, но не бях по-щастлив от първия път. Нямаше релси.

Навлязъл бях, без да забележа, в друга галерия и трябваше да се върна назад.

Но как? Другарите ми не викаха вече или — което беше едно и също — не ги чувах.

Спрях се за миг, скован от мъчителен страх, без да зная накъде да се насоча. Загубен бях в тая мрачна нощ, под тежкия свод, в ледената вода. Но изведнъж гласовете пак се обадиха и съобразих накъде да свърна.

След като плувах десетина разтега назад, гмурнах се и пак намерих релсите. Значи тук ставаше разклонението. Потърсих обръщателната плоча, но не я намерих. Потърсих изходите на другите галерии, които трябваше да излизат там, но и вляво, и вдясно срещнах стена. Къде бяха релсите? Заплувах по тях. Изведнъж те се прекъсваха. Тогава разбрах, че са били откъртени и отнесени от водната стихия и нямаше вече по какво да се ръководя.

При тези условия намерението ми ставаше неизпълнимо и трябваше да се върна обратно.

Минал бях вече по тоя път, знаех, че е безопасен, и плувах бързо, за да се върна в забоя. Гласовете ме направляваха.

Колкото повече се приближавах, струваше ми се, че гласовете бяха по-самоуверени, сякаш приятелите ми бяха придобили нови сили. Скоро стигнах входа на забоя и на свой ред се обадих.

— Идвай, идвай — ми извика учителят.

— Не намерих излаза.

— Няма значение, проходът напредва. Те чуват гласовете ни и ние ги чуваме. Скоро ще можем да разговаряме.

Бързо се изкатерих в забоя и се ослушах. Наистина ударите от кирките бяха станали много по-силни, а гласовете на тези, които работеха, за да ни спасят, достигаха още слабо до нас, но вече доста ясно. След първия изблик на радост усетих, че съм замръзнал, но понеже нямаше топли дрехи, за да се изсуша, заровиха ме до шия в дребни въглища, които запазват винаги известна топлина, и чичо Гаспар и учителят се притиснаха към мене. Тогава им разказах за своите проучвания и как съм изгубил релсите.

— Посмя да се гмурнеш?

— Защо не? За съжаление не открих нищо.

Но, както каза учителят, това нямаше вече голямо значение, защото ако не ни освободяха през галерията, щяха да ни освободят през прохода.

Гласовете станаха достатъчно ясни и очаквахме, че ще се разберат думите. И наистина скоро чухме тия три думи, произнесени бавно:

— Колко души сте?

Чичо Гаспар имаше най-силен и най-ясен глас от всички ни. Натоварихме го да отговори.

— Шестима!

Последва кратко мълчание. Навярно навън се бяха надявали, че сме повече.

— Побързайте! — извика чичо Гаспар. — Не можем повече!

— Имената?

Той каза имената ни:

— Бергуну, Пажес, учителят, Карори, Реми, Гаспар.

По време на нашето спасяване този миг бил най-мъчителен за тези, които бяха отвън. Когато научили, че скоро ще се свържат с нас, всички роднини, всички приятели на изчезналите миньори се стекли и войниците с голяма мъка ги задържали пред входа на галерията.

Когато инженерът съобщил, че сме само шестима, последвало горчиво разочарование, но всеки продължил да храни известна надежда, че между тия шестима мъже трябва да се намира този, когото очаквал.

Той повторил имената ни. Уви! От сто и двадесет майки или жени надеждите само на четири се сбъднали. Колко огорчения, колко сълзи! Но и ние мислехме за онези, които трябваше да бъдат спасени.

— Колко души са спасени? — запита чичо Гаспар.

Не отговориха.

— Попитай къде е Пиер — каза Пажес.

Чичо Гаспар попита, но както първия път не последва отговор.

— Не ни чуха.

— Кажи по-скоро, че не искат да отговарят.

Един въпрос ме измъчваше.

— Попитайте от колко време сме тук.

— От четиринадесет дена.

Четиринадесет дена! И при най-широки пресмятания бяхме говорили за пет-шест дена.

— Сега вече скоро ще излезете. Дръжте се! Да не говорим повече, това забавя работата. Още няколко часа.

Мисля, че това бяха, ако не най-дългите, във всеки случай най-мъчителните часове от нашето пленничество. Всеки удар с кирката ни се струваше, че ще бъде последен, но след него идваше друг и друг. От време на време пак ни питаха:

— Гладни ли сте?

— Да, много сме гладни.

— Можете ли да почакате? Ако сте изтощени, ще пробием дупка със свредел и ще ви изпратим бульон, но това ще забави освобождаването ви. Ако можете да почакате, по-скоро ще излезете на свобода.

— Ще почакаме. Побързайте.

Кофите не бяха престанали да работят нито за миг и водата продължаваше да спада равномерно.

— Кажи им, че водата спада — подсети учителят.

— Знаем. През прохода или през галерията скоро ще стигнем при вас.

Ударите с кирката станаха по-слаби. Явно беше, че всеки миг очакваха да пробият дупка и понеже им бяхме обяснили положението си, бояха се да не предизвикат срутване, защото въглищата, като паднеха върху главите ни, можеха да ни ранят, да ни убият или да ни съборят във водата.

Учителят ни обясни, че има опасност и от разширение на въздуха, който, щом се пробие дупка, ще нахлуе като снаряд и ще събори всичко. Затова трябваше да бъдем нащрек и да се пазим, както въглекопачите се пазят.

При разтърсването на масива от ударите на кирката от тавана на забоя се откъртиха парчета въглища, които се търкаляха по наклона и падаха във водата.

Чудно нещо, колкото повече наближаваше часът на освобождението ни, толкова по-слаби се чувствувахме. Аз не можех вече да се държа и легнал в ситните въглища, нямах сили да се подигна на лакът. Треперех, а не ми беше вече студено.

Най-после няколко по-едри парчета се откъртиха и се търкулнаха между нас. Таванът на забоя бе пробит. Заслепи ни светлината на лампите. Но веднага пак потънахме в мрак. Въздушно течение, страхотно въздушно течение, някаква вихрушка, повлякла със себе си парчета въглища и най-различни остатъци, угаси лампите.

— Това е въздушно течение, не бойте се, ще ги запалят вън. Почакайте малко.

Да чакаме! Още да чакаме!

Но в същия миг се чу силно плискане сред водата в галерията и като се обърнах, съзрях ярка светлина, която се движеше по клокочещата вода. Долетяха гласове:

— Дръжте се! Дръжте се!

И докато от прохода подаваха ръце на хората от горната площадка, при нас идеха от галерията.

Инженерът вървеше начело. Той пръв се изкатери в забоя и преди да успея да продумам, се намерих в ръцете му. Крайно време беше, губех съзнание.

Все пак усетих, че ме носят. После, когато излязохме от равната галерия, усетих, че ме увиват в одеяла. Затворих очи, но скоро почувствувах някакъв силен блясък и бях принуден да ги отворя. Беше светлината. Намирахме се на открито.

В същия миг нещо бяло се хвърли върху мене. Беше Капи, който с един скок рипна в ръцете на инженера и почна да ми лиже лицето. В същото време усетих, че някой ми хваща дясната ръка и ме целува.

— Реми! — пошепна слаб глас.

Беше Матиа.

Огледах се наоколо и видях грамадна тълпа, която се беше струпала в две редици, а в средата имаше пътека. Цялата тълпа стоеше безмълвна, защото й бяха поръчали да не ни тревожи с виковете си. Но държането и погледите й бяха много по-красноречиви от думите.

На първата редица ми се стори, че виждам бели стихари и златни одежди, които блестяха на слънцето. Духовенството във Варс беше дошло пред входа на рудника, да се моли за нашето избавление.

Когато се появихме, то падна на колене в праха — през тия четиринадесет дни почвата, разкаляна в началото от бурята, бе успяла да изсъхне.

Двадесет ръце се протегнаха към мене. Но инженерът не ме даде и горд от своя успех, щастлив и величествен, ме занесе до канцеларията, дето бяха приготвени легла за нас.

След два дена се разхождах по улиците на Варс, следван от Матиа, от Алекси и от Капи, и всички по пътя се спираха да ме гледат.

Някои идваха при мене и ми стискаха ръката с насълзени очи.

Други извръщаха глава. Те бяха в траур и се питаха горчиво защо това дете сираче бе спасено, докато бащата, синът бяха още в рудника, жалки трупове, влачени, подхвърляни от водите.

Но между тия, които ме спираха, някои бяха съвсем досадни. Канеха ме на обед или в някое кафене.

— Ще ни разкажеш какво си преживял — казваха те.

Благодарях им, но отказвах, защото никак не ми беше удобно да ходя така да разказвам своите преживелици на равнодушни хора, които мислеха, че ще ми заплатят с един обед или с чаша бира. Впрочем предпочитах да слушам, вместо да разказвам, и слушах Алекси, слушах Матиа, които ми казваха какво се беше случило горе, докато ние бяхме под земята.

— Като си помислех, че си умрял заради мене — казваше Алекси, — загубвах и ума, и дума, тъй като бях уверен, че си умрял.

— Аз никога не повярвах, че си умрял — казваше Матиа. — Не знаех дали ще излезеш жив от рудника и дали ще стигнат навреме, за да те спасят, но бях уверен, че не си се оставил да се удавиш и че ако спасителите работят достатъчно бързо, ще те намерят някъде. Тогава, докато Алекси се отчайваше и те оплакваше, аз цял треперех и си казвах: „Жив е, но може да умре“. И питах всички: „Колко време може да живее човек, без да яде? Кога ще изгребат водата? Кога ще пробият галерията?“ Но никой не ми отговаряше, както ми се искаше. Когато ви попитаха за имената и инженерът след Карори извика Реми, паднах на земята и заплаках. Постъпкаха ме малко, но не усетих, толкова бях щастлив.

Много бях горд, като видях, че Матиа е имал такова доверие в мене, като не е искал да повярва, че мога да умра.

Двадесет и осма главаУрок по музика

Намерих си приятели в рудника. Такива мъки, преживени заедно, свързват хората. Общите страдания и надежди сближават.

Чичо Гаспар, а особено учителят ме обикнаха. И инженерът, въпреки че не беше споделил нашето затворничество, се привърза към мене като към дете, което е изтръгнал от смъртта.

Покани ме у дома си и трябваше да разкажа на дъщеря му всичко, което бяхме преживели, докато бяхме заровени толкова дълго време в забоя.

Всички искаха да остана във Варс.

— Ще ти намеря въглекопач — казваше ми чичо Гаспар — и няма да се разделяме вече.

— Ако искаш работа в канцеларията — казваше ми инженерът, — ще ти дам.

Чичо Гаспар намираше за напълно естествено да се върна в рудника, където той самият скоро щеше да слезе с безгрижието на тези, които са свикнали да се сблъскват всеки ден с опасността. Но на мене никак не ми се искаше да стана пак возач. Много хубаво нещо беше рудникът, интересно нещо и много се радвах, че видях рудник, но го бях видял много добре и нямах никакво желание да попадна пак в забой.

Само при тази мисъл се задушавах. Положително не бях създаден за подземна работа. Животът на открито, под небето, дори под снежно небе, повече ми допадаше. Обясних това на учителя и на чичо Гаспар — вторият се изненада, а първият се наскърби, че нямам влечение към миньорската работа. Карори, когото срещнах, ми каза, че съм страхливец.

На инженера не можех да отговоря, че не желая да работя вече под земята, тъй като той ми предлагаше да работя в канцеларията и да ме учи, ако желая, да ми предава уроци. Предпочетох да му призная самата истина — така и направих.

— Ти обичаш живота на открито, приключенията и свободата — каза той. — Нямам право да ти преча, момчето ми, следвай пътя си.

Вярно, че обичах живота на открито, най-добре почувствувах това през време на своето пленничество в забоя. Не безнаказано свиква човек да ходи, където си иска, да прави, каквото си иска, и да си бъде сам господар. Докато се опитваха да ме задържат във Варс, Матиа изглеждаше мрачен и загрижен. Питах го защо, но той винаги ми отговаряше, че с нищо не се е променил — едва след като му казах, че след три дни ще си тръгнем, той ми призна причината за своята скръб, като се хвърли на шията ми.

— Значи няма да ме изоставиш? — възкликна той.

При тези думи го тупнах здравата, за да го науча да не се съмнява в мене, а също и за да прикрия вълнението, което сви сърцето ми, когато чух това приятелско възклицание. Защото само приятелството можеше да изтръгне такъв вик, а не интересът. Матиа нямаше нужда от мене, за да изкарва хляба си, той беше напълно способен да го изкарва съвсем там.

Дори, да си кажа правото, той имаше за това вродени способности, които аз не притежавах до такава степен — много нещо ми липсваше. Първо, той свиреше много по-добре от мене на всички инструменти, пееше, танцуваше и изпълняваше всякакви роли. После, той умееше също много по-добре от мене да покани „почитаемата публика“, както казваше Виталис, да бръкне в джоба си. Само с усмивката си, с кротките си очи, с белите си зъби, с откритото си лице правеше и скъперниците щедри и без да иска нищо, вдъхваше у хората желание да дават — приятно им беше да му доставят удоволствие. Това беше самата истина и през кратката си обиколка с Капи, докато аз бях возач, той бе успял да събере осемнадесет франка, които бяха много пари. Сто двадесет и осемте франка, които бяхме спестили, и осемнадесетте франка, спечелени от Матиа, правеха общо сто четиридесет и шест франка. С други думи, липсваха ни само четири франка, за да купим кравата на кралския син.

Не исках да работя в мините, но напуснах с мъка Варс, защото трябваше да се разделя с Алекси, с чичо Гаспар и с учителя. Но такава ми беше съдбата — да се разделям с тези, които обичах и които ме бяха обикнали.

Напред!

С арфата на рамо и с раницата на гръб отново тръгнахме по широките пътища с радостния Капи, който се валяше в праха. Признавам, че когато напуснахме Варс, със задоволство тропнах крак о звънкия път, който кънтеше по-другояче от калната почва в рудника. Какво приятно слънце, колко хубави дървета!

Преди да тръгнем, аз и Матиа дълго спорихме кой път да хванем, защото го бях научил да чете по картата и той вече не си въобразяваше, че разстоянията са еднакви за краката, които вървят по пътя, и за пръста, който се придвижва по картата от един град до друг. След като преценихме добре кое е най-разумното, решихме, вместо да тръгнем направо за Юсел и оттам за Шаванон, да минем през Клермон, което нямаше да удължи много пътя ни, а щеше да ни даде предимството да използуваме минералните бани, които по това време бяха пълни с болни: Сен Нектер, Мон Дор, Роайа, Бурбул. Докато бях возач, Матиа срещнал през обиколката си някакъв мечкар, който отивал към тия градове, където според него можело да се спечелят пари. А Матиа искаше да спечели пари, защото намираше, че сто и петдесет франка са недостатъчни, за да се купи една крава.

Колкото повече пари имахме, толкова по-хубава щеше да бъде кравата, а колкото по-хубава бъдеше кравата, толкова по-доволна щеше да бъде мама Барберен, а колкото по-доволна бъдеше мама Барберен, толкова по-щастливи щяхме да бъдем ние.

И така, трябваше да тръгнем за Клермон.

Когато пътувахме от Париж за Варс, започнах да се занимавам с Матиа, като го учех да чете и го запознавах с някои основни понятия в музиката. По пътя от Варс за Клермон продължих уроците си. Но било защото не бях много добър учител — а това е възможно, — или защото Матиа не беше добър ученик — и това е възможно, — уроците по четене вървяха бавно и трудно, както споменах вече за това.

Матиа напразно се стараеше и не вдигаше очи от книгата — той четеше най-невъобразими неща, които правеха повече чест на въображението му, а не на вниманието му. Тогава понякога губех търпение и като удрях по книгата, виках ядосан, че има наистина дебела глава. Без да ми се сърди, той ме гледаше с големите си кротки очи.

— Истина е — казваше ми усмихнат той, — тя е чувствителна само когато удрят по нея. Гарофоли не беше глупав и веднага откри това.

Как да се сърдиш на такъв отговор. Смеех се и пак продължавахме урока.

Но при музиката не се явиха такива трудности и още в самото начало Матиа имаше такива поразителни и учудващи успехи, че много скоро започна да ме смайва със своите въпроси. После, след като ме беше смаял, започна да ме затруднява и на няколко пъти ме обърка така, че не знаех какво да му отговоря.

Признавам, че това ме измъчваше и наскърбяваше. Гледах сериозно на учителската си длъжност и смятах за унижение моят ученик да ми задава въпроси, на които не можех да отговоря. Струваше ми се, че това беше донякъде нередно.

А ученикът ми не ме щадеше и ме отрупваше с въпроси:

— Защо не пишат нотите на един и същ ключ?

— Защо употребяват диезите за повишение, а бемолите за понижение?

— Защо първият и последният такт не са винаги пълни?

— Защо настройват цигулката на едни тонове, а не на други?

На последния въпрос отговорих достойно, че не свиря на цигулка и затова никога не съм любопитствувал да узная как трябва или как не трябва да се настройва тя, и Матиа нищо не можа да ми възрази.

Но този начин да се измъквам не беше допустим при въпроси като тези, които се отнасяха до ключовете и до бемолите: те се отнасяха чисто и просто до музиката, до теорията на музиката. А аз бях учител по музика, учител по солфеж и трябваше да отговоря, в противен случай чувствувах много добре, че ще загубя своето влияние и достойнство, а държах много на влиянието и на достойнството си.

Тогава, като не знаех какво да отговоря, се измъквах от затруднението като чичо Гаспар — когато го попитах какво са каменните въглища, той ми отговаряше самоуверено:

— Въглища, които се намират в земята.

Със същата самоувереност казвах на Матиа, когато не знаех какво да му отговоря:

— Така е, защото трябва да бъде така. Това е закон.

Матиа не беше от тия, които въстават срещу законите, само че ме поглеждаше така особено, зяпнал и ококорил очи, че се чувствувах неудобно.

Три дни след като напуснахме Варс, той ми зададе един въпрос точно от тоя род. Вместо да отвърна на неговото запитване: „Не зная“, отговорих достойно: „Защото е така“.

Тогава той дълбоко се замисли и целия ден не можах да му изкопча нито дума, а това беше нещо необикновено за него, защото беше винаги готов да бъбри и да се смее. Но така го притиснах, че накрая заговори.

— Ти, разбира се, си добър учител — каза ми той — и мисля, че от никого не бих научил така добре това, което зная, но все пак…

Той млъкна.

— Какво все пак?

— Все пак има може би неща, които ти не знаеш. Случва се и с най-учените, нали? Така например, когато ми отговаряш: „Така е, защото е така“, може би има други причини, които не ми казваш, защото и на тебе самия не са ти ги казали. Като си мислех така, дойде ми наум, че ако искаш, можем да си купим някоя книжка — о, не скъпа, разбира се, — някоя евтина книжка, в която са дадени основните правила на музиката.

— Имаш право.

— Нали? Знаех, че ще се съгласиш с мене, защото в края на краищата ти не можеш да знаеш всичко, което е писано в книгите, тъй като не си учил по книги.

— Добрият учител струва повече и от най-добрата книга.

— Тези твои думи ме карат да ти кажа още нещо: ако си съгласен, ще ида да взема един урок при някой истински учител. Само един урок, но той, разбира се, ще трябва да ми каже всичко, което не зная.

— Защо не взе този урок при някой истински учител, докато беше сам?

— Защото на истинските учители се плаща, а не исках да платя за този урок от твоите пари.

Обидих се, когато Матиа започна да ми говори по този начин за истински учител. Но глупавата ми суетност рухна при последните му думи.

— Ти си много добро момче — казах му аз. — Моите пари са и твои пари, защото ти ги печелиш като ме не и много често по-добре от мене. Ще вземеш, колкото уроци искаш, и аз с тебе.

После добавих храбро следното самопризнание за моето невежество:

— Така и аз ще мога да науча онова, което не зная.

Учителят, истинският учител, който ни беше необходим, не трябваше да бъде обикновен селски цигулар, а артист, голям артист, каквито се намират само в големите градове. Картата показваше, че най-големият град по пътя за Клермон е Манд. Но дали Манд беше истински голям град, не знаех. Буквите, с които беше написан на картата, показваха, че е голям град, а аз не можех да не вярвам на картата. Решихме, че в Манд ще направим големия разход за един урок по музика. Макар че нашите сборове бяха повече от слаби в тия безплодни Лозерски планини, където селата са малко и са бедни, не исках да забавям повече радостта на Матиа.

След като прекосихме надлъж Межанските варовити плата — най-печалната и най-жалката местност, където може да попадне човек, без гори, без реки, без посеви, без села, без жители, без помен от това, което се нарича живот, а само с безкрайни и мрачни пустини, които могат да имат някакъв чар само за тези, които минават бързо през тях с кола, — най-после стигнахме в Манд.

Мръкнало се беше преди няколко часа и не можехме да вземем още същата вечер нашия урок, пък и бяхме капнали от умора.

Но Матиа гореше от нетърпение да узнае дали в Манд, който никак не му се видя голям град, както аз му го бях представил, има учител по музика и като вечеряхме, попита стопанката на странноприемницата, където бяхме отседнали, има ли в града някой добър музикант, който да предава уроци по музика. Тя ни отвърна, че е много учудена от нашия въпрос: как може да не познаваме господин Еспинасу?

— Ние идваме отдалече — казах аз.

— Тогава навярно от много далече?

— От Италия — отвърна Матиа.

Тя престана да се чуди и сякаш се съгласи, че щом идваме от толкова далече, може и да не познаваме господин Еспинасу. Но ако идехме само от Лион или пък от Марсилия, навярно би престанала да разговаря с такива невежи, които не бяха чували името на господин Еспинасу.

— Надявам се, че добре попаднахме — казах на Матиа на италиански.

Очите на моя другар пламнаха. Навярно господин Еспинасу щеше да отговори веднага на всичките му въпроси. Нямаше да му мигне окото при обясняването на причините, които налагат да се пишат бемоли за понижение, а диези за повишение.

Поразтревожих се — такъв прочут артист дали ще се съгласи да предаде един урок на бедни скитници като нас?

— А много ли е зает господин Еспинасу? — попитах аз.

— О, да! Мисля, че е много зает. Как може да не е зает?

— Мислите ли, че ще ни приеме утре сутринта?

— Разбира се. Той приема всеки, който има пари в джоба.

И нашите разбирания бяха такива, затова се успокоихме и преди да заспим, обсъдихме надълго и широко въпреки умората всички въпроси, които щяхме да поставим на този именит учител.

След като се пременихме грижливо, с други думи, след като се измихме и изчистихме добре — това беше единственият разкош, който можехме да си позволим, тъй като нямахме други дрехи освен тия, които ни бяха на гърба, — взехме инструментите си, Матиа цигулката, а аз арфата и тръгнахме към къщата на господин Еспинасу. Капи както винаги искаше да дойде с нас, но ние го вързахме в конюшнята на странноприемницата, тъй като смятахме, че не е прилично да се явим с куче пред прочутия мандски музикант.

Когато стигнахме пред къщата, в която ни бяха казали, че живее учителят, помислихме, че сме сбъркали, защото пред нея се люшкаха две медни бръснарски легенчета, които в никакъв случай не можеха да бъдат фирма на учител по музика.

Стояхме и гледахме къщата, която по всичко личеше, че е къща на бръснар, когато мина някакъв човек — спряхме го и го попитахме къде живее господин Еспинасу.

— Тук — каза той и ни показа дюкянчето на бръснаря.

Най-сетне защо един учител по музика да не живее при бръснар?

Влязохме. Дюкянчето беше разделено на две равни части: вдясно на полици имаше четки, гребени, буркани с помада, сапуни, а вляво на една маса и по стената бяха наредени и окачени музикални инструменти — цигулка, корнети, тромпети.

— Господин Еспинасу? — запита Матиа.

Дребен човек, жив и подвижен като птичка, който бръснеше някакъв селянин, седнал в едно кресло, отвърна басово:

— Аз съм.

Хвърлих поглед към Матиа, за да му обясня, че бръснарят музикант не е човекът, който ни беше необходим, за да ни предаде нашия урок, и да се обърнем към него, беше все едно да хвърлим парите си на вятъра, но вместо да ме разбере и да ме послуша, Матиа седна на един стол и попита най-самоуверено:

— Ще бъдете ли така добър да ме подстрижете, след като обръснете господина?

— Разбира се, млади момко, дори ще ви обръсна, ако желаете.

— Не, благодаря — отвърна Матиа, — не днес, ще намина друг път.

Смаян бях от самоувереността на Матиа. Той ме погледна крадешком, за да ми каже да не се сърдя предварително. Скоро Еспинасу обръсна селянина и с кърпа в ръка дойде да подстриже Матиа.

— Господине — каза Матиа, докато му връзваха кърпата около шията, — аз и другарят ми имаме един спор и понеже знаем, че сте известен музикант, надяваме се, че ще бъдете така добър да ни кажете мнението си по въпроса, който ни затруднява.

— Кажете, какво ви затруднява, момчета?

Разбрах каква цел гонеше Матиа: той искаше първо да види дали този перукиер музикант е в състояние да отговори на въпросите му, после, в случай че неговите отговори са задоволителни, ще получи урока по музика срещу цената на едно подстригване. Наистина хитрец беше тоя Матиа.

— Защо настройват цигулката на едни определени тонове, а не на други! — запита Матиа.

Помислих, че бръснарят, който тъкмо в тоя миг прокарваше гребена си в дългата коса на Матиа, ще даде някой отговор от рода на моите, и вече се подсмивах тихомълком, когато той започна:

— Втората струна вляво на инструмента трябва да даде ла по обикновения камертон, а другите струни трябва да се настройват така, че между тоновете да се получава квинта, с други думи, сол на четвъртата струна, ре на третата, ла на втората и ми на първата и най-високата струна.

Не аз, а Матиа се изсмя. Подиграваше ли се на смаяното ми лице? Или чисто и просто беше радостен, че научи това, което искаше да знае? Истината е, че се заливаше от смях. Докато трая подстригването, Матиа непрестанно разпитваше и бръснарят отговори на всичките му въпроси със същата лекота и със същата увереност, както за цигулката. Но след като отговори така, започна и той самият да разпитва и скоро узна с каква цел сме дошли при него. Тогава започна да се смее с глас.

— Я ги гледай, хлапетата му с хлапета — повтаряше той. — Какви хитреци!

После поиска от Матиа, който явно беше много по-голям хитрец от мене, да му изсвири нещо. Матиа грабна смело цигулката и засвири валс.

— И ти не знаеш нито една нота! — извика бръснарят, като плесна с ръце и заговори с Матиа на ти, сякаш го познаваше отдавна.

Споменах, че имаше инструменти, наредени на една маса, и други — окачени на стената. Матиа изсвири валса си на цигулката и взе един кларнет.

— Аз свиря и на кларнет, и на корнет — каза той.

— Хайде свири — извика Еспинасу.

И Матиа изсвири по нещо и на двата инструмента.

— Този хлапак е истинско чудо! — викаше Еспинасу. — Ако останеш при мене, ще направя от тебе голям музикант. Разбираш ли, голям музикант! Сутрин ще бръснеш заедно с мене в дюкянчето, а през останалото време ще работиш. И не мисли, че не съм способен учител, понеже съм бръснар. Трябва да се живее, да се яде, да се пие, да се спи и тук ми помага бръсначът. Жасмен е бръснал хорските бради и все пак е най-великият поет на Франция. Град Ажен има Жасмен, а Манд — Еспинасу.

Като свърши тая реч, погледнах Матиа. Какво ли щеше да отговори той? Дали щях да загубя своя приятел, своя другар, своя брат, както загубих един след друг всички, които обичах? Сърцето ми се сви. Но аз преодолях това чувство.

Положението донякъде беше същото, в което се намираше Виталис, когато госпожа Милиган искаше да остана при нея. Не исках и аз да се упреквам после, както се бе упреквал Виталис.

— Мисли само за себе си, Матиа — казах аз развълнуван.

Но той дойде бързо при мене и ме хвана за ръката.

— Да се разделя с приятеля си? Никога! Благодаря ви, господине.

Еспинасу продължи да настоява, като казваше, че когато Матиа завърши първоначалното си образование, ще намери средства да го изпрати в Тулуза, после в Париж, в консерваторията. Но Матиа непрестанно отговаряше:

— Да се разделя с Реми! Никога!

— Добре, хлапако, искам да направя нещо за тебе — каза Еспинасу. — Искам да ти подаря една книжка, в която ще научиш това, което не знаеш.

И той започна да се рови в чекмеджетата. Най-после извади една книга със заглавие „Теория на музиката“. Тя беше много стара, много измачкана, много оръфана, но какво от това? После взе перо и написа на първата страница:

Не зная дали тогава в Манд имаше други учители по музика освен бръснаря Еспинасу, но аз и Матиа се запознахме с него и никога вече не го забравихме.

Двадесет и девета главаКравата на кралския син

Много обичах Матиа, когато пристигнахме в Манд, но когато напускахме тоя град, го обичах още повече. Има ли нещо по-хубаво, по-приятно за дружбата от това, да чувствуваш с увереност, че тия, които обичаш, те обичат? Какво по-голямо доказателство можеше да ми даде Матиа за своята обич от това, да се откаже от предложението на Еспинасу, както той направи, с други думи, да се откаже от спокойствието, от благосъстоянието, от образованието сега и успехите в бъдеще, за да дели с мене скитническия, изложен на опасности живот, без бъдеще, а може би без изгледи дори за утрешния ден?

Не можех да му кажа пред Еспинасу вълнението, което изпитах при думите му: „Да се разделя със своя приятел! Никога!“, но когато излязохме, хванах му ръката и я стиснах:

— Знаеш ли, от днес сме приятели на живот и на смърт!

Той се усмихна и ме погледна с големите си очи:

— Знаех това и преди — каза той.

Матиа, на когото дотогава никак не му вървеше в четенето, направи изненадващи успехи, откакто почна да чете „Теория на музиката“ от Кун. За съжаление не можех да го карам да работи, колкото аз исках, а и колкото той самият желаеше, защото бяхме принудени да вървим от сутрин до вечер и да изминаваме дълги разстояния, за да се измъкнем колкото се може по-бързо от тия села в Лозер и Оверн, които не са никак гостоприемни за певците и музикантите. В тоя беден край селянинът печели малко и никак не обича да бърка в джоба си. Слуша спокойно всичко, което му се свири, но разбере ли, че ще почнат да събират пари, си отива или затваря вратата си.

Най-после през Сен Флур и Исор стигнахме в селата с минерални бани, които бяха цел на нашето пътуване, и за щастие сведенията на мечкаря излязоха верни — в Бурбул, особено в Мон Дор направихме добри сборове.

За да бъда справедлив, трябва да кажа, че те се дължаха предимно на Матиа, на неговото умение и съобразителност. Видех ли събрани хора, аз вземах арфата и почвах да свиря колкото се може по-хубаво наистина, но малко равнодушно. Матиа не постъпваше по тоя обикновен начин. За него не беше достатъчно да се съберат хора, за да почне веднага да свири. Преди да вземе цигулката или корнета, той проучваше публиката и не му трябваше много време, за да види дали да свири, или да не свири, и най-важното — какво да свири.

В школата на Гарофоли, където се е използувало нашироко хорското милосърдие, той бе изучил с всички тънкости толкова трудното изкуство да накараш хората да бъдат щедри и отзивчиви. Още при първата ни среща в тавана на улица „Лурсин“ той ме учуди много, като ми обясни кои причини карат минувачите да развързват кесиите си. Но ме учуди още повече, когато го видях как работи.

В минералните бани той разгърна цялото си умение, и то за парижката публика, неговата някогашна публика, която се намираше там и която той добре познаваше.

— Внимавай! — казваше той, когато се задаваше някоя млада жена в траур по алеите. — Трябва да свирим нещо тъжно, за да я трогнем и да я накараме да мисли за оня, когото е изгубила. Ако заплаче, ще спечелим.

И почвахме да свирим толкова проточено — да ти се скъса сърцето.

В околностите на Мон Дор, където стават разходките, има места, които се наричат „салоните“ — шахматно посадени дървета, под сянката на които летовниците прекарваха по няколко часа на чист въздух. Матиа проучваше публиката в тия „салони“ и едва като свършеше наблюденията си, нагласяваше програмата.

Ако забележехме някой болен, седнал печално на стол, блед, със стъклени очи и хлътнали страни, много внимавахме да не застанем изневиделица пред него и да го изтръгнем от тъжните му мисли. Започвахме да свирим отдалече, сякаш свирехме на себе си, но с голямо старание. Наблюдавахме го с крайчеца на окото — ако ни погледнеше гневно, си отивахме, но ако ни слушаше с удоволствие, приближавахме и Капи можеше да поднесе смело гаванката си, без да има опасност да бъде прогонен с ритници.

Но най-големите си успехи Матиа жънеше сред децата — със своя лък той ги караше да играят лудо, а с усмивката си разсмиваше и най-начумерените. Как успяваше? Не зная. Но така беше — харесваха го и го обичаха.

Приходът от нашия поход беше наистина изненадващ. След като изплатихме всичките си разноски, спечелихме доста бързо шестдесет и осем франка.

Шестдесет и осем франка и сто четиридесет и шестте франка, които бяхме спестили, правеха двеста и четиринадесет франка. Беше дошъл часът да тръгнем за Шаванон, без да губим повече време, като минем през Юсел, където ни бяха казали, че ще има голям панаир на добитък.

Панаирът щеше да ни свърши работа. Най-после щяхме да имаме възможност да купим тая прословута крава, за която си говорехме толкова много и за която бяхме правили толкова трудни спестявания. Досега изпитвахме само удоволствието да лелеем своя блян.

Правехме го толкова красив, колкото ни позволяваше нашето въображение. Нашата крава трябваше да бъде бяла — така желаеше Матиа. Аз пък мечтаех да бъде червена в памет на горката Червенушка. Трябваше да бъде кротка, да дава много ведра мляко. Великолепни, прелестни мечти!

Но сега трябваше да преминем от мечтите към действителността и тук започваха трудностите.

Как да изберем нашата крава и да бъдем уверени, че тя действително ще има всички качества, с които обичаме да я кичим? Положението беше сериозно. Каква отговорност! Не знаех по какво се познава едва добра крава, а и Матиа беше невежа като мене.

Безпокойството ни растеше и от необикновените истории, които бяхме чували по странноприемниците, откакто бяхме наумили да купим крава. Търговец на коне или крави значи майстор на хитрини и лъжи. Много от тези истории се бяха запечатили в паметта ни и ни плашеха. Някакъв селянин купил на панаира крава с най-хубава опашка, каквато някога крава е имала. С такава опашка тя би могла да пъди мухите дори от върха на муцуната си, а това, както знаете, е голямо предимство. Прибрал се вкъщи радостен, защото не платил скъпо за такава изключителна крава. На другата сутрин отишъл да я види — нямала никаква опашка. Тая, която висяла така благородно отзаде й, била залепена — била чужда, изкуствена опашка. Друг купил крава с лъжливи рога. А трети, като почнал да дои кравата си, забелязал, че вимето й било надуто и че няма да дава и по две чаши мляко на денонощие. Не биваше да ни се случват такива неприятности.

Матиа никак не се боеше от изкуствена опашка — той щеше да увисне цял на опашката на всяка крава, която ни хареса, и щеше да дърпа толкова силно, че ако опашката беше залепена, щеше да се скъса. За надутото виме има също така напълно сполучливо средство — да се бодне с дълга, дебела игла.

Разбира се, тия средства щяха да бъдат безпогрешни, ако опашката беше изкуствена или вимето надуто. Но ако опашката беше истинска, нямаше ли опасност кравата да ритне здравата в корема или главата тоя, който почне да я дърпа? Нямаше ли да направи същото, ако някой я убоде във вимето?

Мисълта, че може да получи някой ритник, въздействува върху въображението на Матиа и ние продължаваме да се безпокоим. Наистина страшно щеше да бъде, ако подарим на мама Барберен крава, която не дава мляко или е без рога.

В един от разказите, които бяхме слушали, един ветеринар играеше страшна роля поне по отношение на търговеца на крави. Ако вземехме някой ветеринар, това, разбира се, щеше да струва пари, но колко пък би ни помогнало! Както бяхме затруднени, спряхме се на това решение, което във всяко отношение изглеждаше най-разумно, и весело си продължихме пътя.

Разстоянието между Мои Дор и Юсел не беше голямо, изминахме го за два дена и пристигнахме рано-рано в Юсел.

Тук се чувствувах като у дома си, тъй да се каже. В Юсел се бях явил за пръв път пред публика в „Слугата на господин Добродушко“ или „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“, и пак в Юсел Виталис ми купи първия чифт обуща — обущата с гвоздеи, които толкова много ме зарадваха.

Горкият Добродушко, той не беше вече тук с хубавия си червен мундир на английски генерал! Зербино и Долче също ги нямаше! Виталис! Изгубих го и никога вече нямаше да го видя как върви с високо вдигната глава и отмерва такта с ръце и крака, като свири валс на пискливата си флейта.

Тогава бяхме шестима, а останахме живи само двама — аз и Капи. Затова влязох в Юсел съвсем опечален. Неволно си мислех, че на всеки ъгъл ще зърна шапката на Виталис или пък ще чуя неговия зов, който толкова пъти е отеквал в ушите ми:

— Напред!

Дюкянът на вехтошаря, където Виталис ме бе завел, за да ме облече като артист, прогони за щастие тия мрачни мисли. Беше си такъв, какъвто го видях, когато слязох по трите му хлъзгави стъпала. На врата та висеше дрехата с галони по шевовете, от която се бях възхитил, а на витрината видях същите стари пушки и същите стари лампи.

Поисках да покажа и площада, където за първи път се появих пред публиката в ролята на слугата на господин Добродушко, с други думи, на по-глупавия от двамата. Капи се опомни и замаха с опашка. Оста рихме раниците и инструментите си в странноприемницата, където бяхме отседнали с Виталис, и тръгнахме да търсим ветеринар. Когато изслуша молбата ни, той ни се изсмя право в лицето.

— В нашия край няма учени крави — рече той.

— Ние не търсим крава, която да знае да прави фокуси, а която да дава хубаво мляко.

— И има истинска опашка — добави Матиа, който много се тревожеше при мисълта за залепена опашка.

— С други думи, господин ветеринар, ние ви молим да ни помогнете с вашата наука да не ни ограбят търговците на крави.

Казах тия думи, като се мъчех да подражавам на благородното държане на Виталис, когато искаше да спечели хората.

— А защо, дявол да го вземе, ви е притрябвала крава? — запита ветеринарят.

Обясних му с няколко думи защо ни е кравата.

— Вие сте добри момчета — каза той. — Ще дойда утре сутринта с вас на панаира и ви обещавам, че кравата, която ще ви избера, няма да има изкуствена опашка.

— Нито лъжливи рога, нали? — попита Матиа.

— Нито лъжливи рога.

— Нито надуто виме?

— Ще бъде хубава крава. Но за да я купите, трябва да имате с какво да я платите.

Без да му отговоря, аз развързах кърпата, в която беше скрито нашето съкровище.

— Отлично, елате при мене утре в седем часа сутринта.

— А колко ще ви дължим, господин ветеринар?

— Нищо. Как мога да взема пари от такива добри момчета като вас!

Не знаех как да благодаря на този прекрасен човек, но на Матиа му хрумна нещо.

— Господине, обичате ли музика? — попита той.

— Много, момчето ми.

— А рано ли си лягате?

Този въпрос беше доста неуместен, но ветеринарят благоволи да ни отговори:

— В девет часа.

— Благодаря, господине! До утре, в седем часа сутринта.

Разбрах намерението на Матиа.

— Концерт ли искаш да му дадеш? — попитах го аз.

— Да. Една серенада, преди да си легне. Така се постъпва с хората, които човек обича.

— Добре го измисли. Да се приберем в странноприемницата и да си подготвим програмата на концерта. Може да не се смущаваме много пред публиката, която плаща, но когато плащаме ние самите, трябва да положим всички грижи.

В девет часа без две-три минути бяхме пред къщата на ветеринаря — Матиа с цигулката, а аз с арфата. Улицата беше тъмна — луната трябваше да изгрее към девет часа и затова бяха сметнали за разумно да не палят фенерите. Дюкяните бяха вече затворени, а минувачи почти не се мяркаха.

В девет часа при първия удар на градския часовник засвирихме заедно и в тая тясна, тиха уличка инструментите ни звучаха като в най-добрия салон. Отвориха се прозорци и се показаха глави с нощни шапчици, кърпи и шалове. Разпитваха се, изненадани, от един прозорец на друг.

Нашият приятел, ветеринарят, живееше в къща, която имаше на единия си ъгъл красива куличка. Един от прозорците на тая куличка се отвори и той се наведе да види кой свири.

Навярно ни позна и разбра какви са намеренията ни, защото ни махна с ръка да не свирим.

— Ще ви отворя вратата — каза той — и ще продължите в градината.

И почти веднага ни отвори вратата.

— Вие сте славни момчета — каза той, като стисна здраво ръка и на двама ни, — но сте лекомислени. Не ви ли мина през ум, че полицията може да ви задържи, задето нарушавате нощната тишина на публично място?

Нашият концерт продължи в градината, която не беше много голяма, но беше твърде красива, с беседка, покрита с пълзящи растения.

Ветеринарят беше женен, имаше няколко деца и скоро около нас се събра публика. Запалиха свещи под беседката и свирихме, докато мина десет часът. Свършехме ли едно парче, ръкопляскаха ни и настояваха за друго.

Ако ветеринарят не ни беше изпратил да си вървим, струва ми се, че по желание на децата щяхме да свирим до късна нощ.

— Пуснете ги да вървят да си легнат — каза той. — Утре в седем часа сутринта трябва да бъдат тук.

Но той не ни пусна да си вървим, преди да ни почерпи, което ни беше много приятно. Тогава за благодарност Капи направи няколко от най-смешните си фокуси за голяма радост на децата. Тръгнахме си към полунощ.

Градът Юсел, така тих вечерта, на сутринта беше шумен и оживен. Още преди да съмне, чувахме непрестанно трополене на каруци, които се търкаляха по настилката, примесено с цвилене на коне, с мучене на крави и с блеене на овце, с виковете на селяни, които пристигаха за панаира. Когато излязохме, дворът на нашата странноприемница бе задръстен вече от каруци, преплетени една в друга, а от колите, които пристигаха, слизаха пременени селяни, които вземаха на ръце жените си, за да ги свалят на земята.

Тогава всички се поразкършваха, а жените си оправяха фустите. На улицата подвижна вълна се стичаше към панаира. Беше още шест часът и решихме да отидем да разгледаме кравите, които бяха вече докарани, и да си изберем предварително някоя.

Ах, какви хубави крави! Имаше различни по цвят и големина — едни угоени, други мършави, едни с телетата си, други с увиснало до земята, напращяло от, мляко виме. На панаира имаше и коне, които цвилеха, кобили, които ближеха своите жребчета, угоени свине, които си ровеха дупки в земята, млечни прасенца, които квичаха, сякаш ги деряха живи, овце, кокошки, гъски. Но какво значение имаше това за нас! Ние виждахме само кравите, които мигаха насреща ни и бавно; движеха челюстите си — преживяха нощната храна, без да подозират, че няма да пасат вече тревата на пасбищата, където са отраснали.

След половинчасова обиколка открихме седемнадесет крави, които ни харесаха напълно — една за едно, друга за друго, три — защото бяха червени, две — защото бяха бели, и затова, разбира се, почна спор между мене и Матиа. В седем часа отидохме при ветеринаря, който ни чакаше, и заедно се върнахме на панаира, като му обяснихме отново каква крава искахме да купим.

Изискванията ни се заключаваха в две думи — да дава много мляко и да яде малко.

— Ето една, която изглежда добра — каза Матиа, като посочи белезникава крава.

— Мисля, че тази е по-добра — казах аз, като посочих една червеникава.

Ветеринарят ни помири, като не се спря нито пред едната, нито пред другата, а отиде при третата. Тя беше дребна, с тънки крака, червена, с кафяви уши и страни, с черно около очите и с белезникав кръг около муцуната.

— Ето една руергска крава, точно каквато ви трябва — каза той.

Хилав селянин я държеше за повода. Към него се обърна ветеринарят, за да разбере колко иска за кравата.

— Триста франка.

Тая дребна крава, жизнена и мила, с хитра муцуна, ни беше вече харесала. Останахме като втрещени. Триста франка. Не беше крава за нас. Кимнах на ветеринаря, за да му дам да разбере, че трябва да потърсим друга. Но той ми смигна, за да ми каже, че трябва да упорствуваме.

Тогава той и селянинът започнаха да се пазарят. Той предложи сто и петдесет франка. Селянинът намали десет франка. Ветеринарят качи на сто и седемдесет. Селянинът слезе на двеста и осемдесет.

Но като стигнаха дотам, не продължиха по същия начин, който ни бе вдъхнал голяма надежда. Вместо да предлага, ветеринарят започна да разглежда подробно кравата — краката й били много тънки, вратът много къс, рогата много дълги, гърдите й слаби, а вимето недоразвито.

Селянинът отговори, че щом сме толкова добри познавачи, ще ни даде кравата си за двеста и петдесет франка, та да попадне в добри ръце.

Тогава се уплашихме, защото и двамата си мислехме, че кравата е лоша.

— Да видим други крави — предложих аз.

След тия думи селянинът с голяма мъка намали още десет франка. Най-сетне, като намаляваше постепенно, той слезе на двеста и десет франка, но там и остана.

Ветеринарят ме бутна с лакът, за да ми даде да разбера, че всичко, което казва, не е истина и че кравата никак не е лоша, а, напротив — превъзходна. Но двеста и десет франка бяха много пари за нас.

През това време Матиа се завъртя зад кравата и отскубна дълъг косъм от опашката й, а кравата го ритна. Това ме склони напълно.

— Давам двеста и десет франка — казах аз, като мислех, че всичко е свършено.

И протегнах ръка към повода. Но селянинът не ми го подаде.

— А подарък за жената? — каза той.

Пак започнахме да се пазарим и накрая се съгласихме на двадесет су за подарък. Оставаха ни само три франка. Пак протегнах ръка. Селянинът я хвана и я стисна здраво, приятелски. А именно понеже му бях приятел, трябваше да дам и за почерпка на дъщерята. Почерпката на дъщерята ни струваше десет су.

За трети път посегнах към повода. Но моят приятел, селянинът, ме спря.

— Носите ли оглавник? — попита ме той. — Продавам кравата, но не продавам оглавника й.

Но понеже бяхме приятели, на драго сърце ми отстъпи оглавника за тридесет су — не беше скъпо.

Трябваше ни оглавник, за да водим кравата. Простих се с тридесетте су, като правех сметка, че ни остават още двадесет. И тъй, наброих двеста и тринадесет франка и за четвърти път протегнах ръка.

— А къде ви е поводът? — попита селянинът. — Продадох ви оглавника, но не съм ви продал повода.

Поводът ни струваше двадесет су — последните ни двадесет су.

И когато ги платихме, най-после получихме кравата с оглавника и повода. Имахме крава, но нямахме вече никакви пари, нямахме нито едно су, за да нахраним себе си и нея.

— Ще работим — каза Матиа, — кафенетата са претъпкани. Като се разделим, ще свирим във всички кафенета и довечера ще имаме много пари.

Вкарахме кравата в обора на странноприемницата, където я вързахме здраво, после тръгнахме да свирим на различни страни и вечерта, когато си пресметнахме парите, видях, че Матиа е спечелил четири франка и петдесет сантима, а аз — три франка.

Със седем франка и петдесет сантима бяхме богати. Но радостта, че сме спечелили седем франка и петдесет сантима беше много малка в сравнение с радостта, която изпитвахме, че сме похарчили двеста и четиринадесет.

Склонихме прислужницата от кухнята да издои кравата и вечеряхме мляко. Никога не бяхме пили толкова вкусно мляко. Матиа заяви, че било сладко и че миришело на портокалов цвят като млякото, което пил в болницата, но било много по-хубаво. И в своя възторг отидохме и целунахме нашата крава по черната й муцуна. Навярно тя се трогна от тая милувка, защото ни близна по лицето с грапавия си език.

— Знае да целува — извика възхитен Матиа.

За да разберете щастието, което изпитвахме, когато целуваме кравата си и когато тя ни целуваше, трябва да си припомните, че и аз, и Матиа не бяхме глезени с целувки. Ние нямахме участта на галените деца, на които дотягат майчините милувки, и на двамата много ни се искаше някой да ни помилва.

На другата сутрин станахме призори и веднага тръгнахме за Шаванон. Понеже бях благодарен на Матиа за помощта, която ми беше оказал, защото без него никога не бих събрал голямата сума двеста и четиринадесет франка, поисках да му доставя удоволствието да води кравата ни — той я теглеше щастлив за повода, а аз вървях зад нея. Чак когато излязохме от града, застанах до него, за да си говорим, както обикновено, и най-много, за да гледам отпред кравата. Никога не бях виждал толкова хубава крава. И наистина тя изглеждаше много добре, както вървеше бавно, люшкаше се и се перчеше като животно, което съзнава стойността си.

Сега вече нямаше нужда да гледам всеки миг в картата, както правех, след като напуснахме Париж. Знаех къде отивам и макар че бяха минали няколко години, откакто минах оттук с Виталис, пътят не се беше никак променил.

За да не изморим кравата, а и за да не стигнем много късно в Шаванон, имах намерение да преспим в селото, където прекарах първата нощ от пътуването с Виталис, в папратената постеля — там добрият Капи, като видя, че съм тъжен, се излегна до мене и сложи лапата си в моята ръка, за да ми каже, че ще ма бъде приятел. Оттам щяхме да тръгнем на другата сутрин, за да стигнем рано при мама Барберен.

Но съдбата, благоприятна досега, се обърна срещу нас и промени намеренията ни.

Решили бяхме да разделим пътя на две и да спрем да закусим, а най-важното, да нахраним кравата, която щеше да се напасе с трева в рововете край пътя.

Към десет часа открих място със зелена и буйна трева — свалихме раниците и вкарахме кравата в рова, Отначало исках да я държа за повода, но тя изглеждаше толкова спокойна и най-важното, така усърдно си пасеше, че увих веднага повода около рогата й и седнах край нея, за да си изям хляба.

Разбира се, ние се нахранихме много преди нея. Тогава, след като й се любувахме дълго време и не знаехме вече какво да правим, аз и Матиа започнахме да играем на топчета, защото не бива да смятате, че бяхме две важни и сериозни човечета, които мислят само как да спечелят пари. Ако водехме живот, напълно различен от живота на нашите връстници, ние бяхме запазили желанията и наклонностите на своята възраст, с други думи, обичахме детските игри и не минаваше ден, без да поиграем на топчета, на топка и на „прескочи кобила“. Изведнъж, много често без повод, Матиа ми казваше:

— Ще поиграем ли?

И веднага сваляхме раниците, инструментите и започвахме да играем на пътя. Ако нямах часовник да видя колко е часът, много пъти бихме играли до мръкнало. Но той ми напомняше, че съм директор на трупа, че трябва да работим, да печелим пари, за да се изхранваме, и мятах арфата на наболялото си рамо.

Напред!

Свършихме играта, преди кравата да престане да пасе, и когато ни видя, че се приближаваме към нея, тя започна да хрупа усилено тревата, сякаш искаше да ни каже, че е още гладна.

— Да почакаме малко — предложи Матиа.

— Не знаеш ли, че кравата яде по цял ден?

— Още мъничко.

Докато чакахме, взехме раниците и инструментите си.

— Да й посвиря ли малко на корнет? — попита Матиа, който мъчно се свърташе на едно място. — В цирк Гасо имаше една крава, която много обичаше да й свирят.

И без да ме пита повече, Матиа затръби тържествено.

При първите звуци кравата вдигна глава. После изведнъж, преди да успея да се хвърля на рогата й, за да отвия повода, тя препусна в галоп.

И ние веднага се понесохме подир нея, препускахме с всички сили и я викахме. Изкрещях на Капи да я спре, но той не умееше да върши всичко — кучето на някой говедар би се хвърлило върху муцуната на нашата крава, но Капи беше учено куче и се хвърли в краката й.

Разбира се, тя не се спря, а, напротив, започна да препуска още по-силно, а и ние продължихме да тичаме — тя напред, а ние след нея. Както тичах, виках на Матиа:

— Глупак!

А той ми крещеше запъхтян, без да се спира:

— Набий ме! Заслужавам!

Спрели бяхме да похапнем на около два километра пред някакво голямо село и сега кравата препускаше към това село. Тя влезе, разбира се, преди нас в селото и понеже пътят беше прав, успяхме да видим въпреки разстоянието, че й препречиха пътя и я хванаха. Тогава престанахме да тичаме толкова бързо. Кравата ни не беше загубена. Достатъчно беше да си я поискаме от добрите хорица, които я спряха, и те щяха да ни я дадат. Но колкото повече приближавахме, хората около нашата крава ставаха повече и когато стигнахме най-после при нея, бяха се събрали двадесетина мъже, жени и деца, които спореха нещо и гледаха към нас.

Представях си, че трябваше само да си поискам кравата. Но вместо да ми я дадат, те ни заобиколиха и ни отрупаха с въпроси. „Откъде идем и откъде имаме тая крава?“

Отговорите ни бяха и много прости, и много лесни. Но те не убедиха тия хора и два-три гласа се обадиха, че сме откраднали кравата, която беше избягала от нас, и трябвало да ни хвърлят в затвора, докато работата се изясни.

Ужасният страх, който ми вдъхваше думата затвор, ме смути и ни погуби — аз пребледнях, почнах да мънкам и понеже бях задъхан от тичането, не бях в състояние да се защищавам.

На това отгоре дойде полицай. Разказаха му с няколко думи случая и понеже работата не му се видя чиста, заяви, че ще закара кравата в капана, а нас ще ни затвори — после ще разследват случая.

Исках да възразя, Матиа поиска да се обади, но полицаят ни заповяда грубо да мълчим. Тогава си спомних случая с Виталис и полицая в Тулуза и казах на Матиа да мълчи и да върви след господин полицая.

Цялото село ни изпрати до общината, където се намираше затворът. Заобикаляха ни отвсякъде, бутаха ни, блъскаха ни, удряха ни, ругаеха ни и ако не беше полицаят, който ни пазеше, мисля, че щяха да ни пребият с камъни, сякаш бяхме големи престъпници, убийци или подпалвачи. А не бяхме извършили никакво престъпление. Но тълпите често постъпват така. Те се увличат по първите признаци и се нахвърлят върху нещастниците, без да знаят какво са направили, виновни ли са, или не.

Като стигнахме в затвора, у мене блесна мигновена надежда. Общинският пазач, който беше същевременно тъмничар и полски пъдар, в началото не искаше да ни приеме. Казах си, че е добър човек. Но полицаят настоя и тъмничарят отстъпи. Той мина пред нас и отвори вратата, която се затваряше отвън с голяма ключалка с две резета. Тогава видях защо в началото не искаше да ни приеме. Той беше проснал на пода на затвора да си суши лук за зимата. Претърсиха ни. Взеха ни парите, ножчетата, кибрита, а през това време тъмничарят струпа всичкия си лук в един кът. Тогава ни оставиха — вратата печално изскърца и се затвори зад нас.

Бяхме в затвора. За колко ли време?

Когато си задавах тоя въпрос, Матиа застана пред мене и сведе глава.

— Удряй — каза той, — удряй по главата. Колкото и силно да удряш, няма да е достатъчно за моята глупост.

— Ти извърши глупост, а аз не ти попречих — и аз постъпих също така глупаво като тебе.

— Предпочитам да ме удряш, няма да ми бъде толкова мъчно… Нашата бедна крава, кравата на кралския син!

И заплака. Тогава аз трябваше да го утешавам, като му обяснявах, че положението не ни е чак толкова тежко. Не бяхме направили нищо и нямаше да бъде трудно да докажем, че сме купили кравата. Добрият ветеринар от Юсел щеше да ни бъде свидетел.

— Ами ако ни обвинят, че сме откраднали парите, с които сме купили кравата, как ще докажем, че сме ги спечелили?

Матиа имаше право.

— И после — продължи Матиа, като продължаваше да плаче, — ако излезем от затвора и ни върнат кравата, сигурен ли си, че ще намерим мама Барберен?

— Защо да не я намерим?

— Откакто си я напуснал, тя може да е умряла.

Сърцето ми се сви при тая мисъл. Вярно, мама Барберен можеше да е умряла, защото, макар че не беше на възраст, в която лесно можеше да се мисли за смърт, аз знаех от опит, че можеш да загубиш тия, които обичаш. Не бях ли загубил Виталис? Как не ми беше минала още тая мисъл през ума?

— Защо не ми каза по-рано това? — попитах аз.

— Защото, когато съм щастлив, само весели мисли се въртят в глупавата ми глава, а когато съм нещастен, се въртят само тъжни мисли. Толкова бях щастлив при мисълта, че ще подарим кравата на твоята мама Барберен, не мислех само за радостта на мама Барберен, а и за нашата радост и бях замаян, сякаш опиянен.

— И моята глава е глупава като твоята, мой беден Матиа, защото и в нея се въртяха същите мисли. И аз като тебе бях замаян и опиянен.

— Ах, ах! Кравата на кралския син! — викна разплакан Матиа. — Добре се наредихме с тоя кралски син!

После внезапно стана и започна да ръкомаха:

— Ами ако мама Барберен е умряла, а отвратителният Барберен е жив и ни вземе кравата, ако вземе и тебе самия?

Разбира се, затворът, виковете на тълпата, полицаят, скърцането на резетата и на ключалката, когато затвориха вратата след нас, ни навяваха тия тъжни мисли.

Но Матиа не мислеше само за нас, а и за нашата крава.

— Кой ще я нахрани? Кой ще я издои?

Няколко часа минаха така в тъжни мисли и колкото повече време минаваше, повече се отчайвахме.

Но аз се опитвах да ободря Матиа, като му обяснявах, че ще дойдат да ни разпитат.

— Добре! А какво ще кажем?

— Истината.

— Тогава ще те предадат в ръцете на Барберен или пък, ако мама Барберен е сама у дома, ще разпитат и нея, за да разберат дали не лъжем. А тогава няма да можем да я изненадаме.

Най-после вратата се отвори със страшно металическо скърцане и влезе стар господин с побелели коси — добродушното му и открито лице веднага ни вдъхна надежда.

— Хайде, обесници, ставайте — каза тъмничарят — и отговаряйте на господин мировия съдия.

— Добре, добре — каза мировият съдия, като направи знак на тъмничаря да го остави сам, — аз ще разпитам този — и ме посочи с пръст, — изведете другия и го пазете, после ще го разпитам.

Помислих, че при това положение трябва да предупредя Матиа какво да отговаря.

— И той като мене ще ви разкаже истината, самата истина, господин мирови съдия — обадих се аз.

— Добре, добре — прекъсна ме бързо съдията, сякаш не искаше да ми позволи да говоря.

Матиа излезе, но преди това успя да ми каже с бърз поглед, че ме е разбрал.

— Обвиняват ви, че сте откраднали крава — ми каза съдията, като ме гледаше право в очите.

Отговорих, че сме купили кравата на панаира в Юсел, и му казах името на ветеринаря, който ни беше помогнал при покупката.

— Ще проверим.

— Разчитам на това, тъй като тая проверка ще докаже нашата невинност.

— А защо купихте кравата?

— За да я закараме в Шаванон и да я подарим на жената, която ме е отгледала, в знак на благодарност за грижите й към мене и за да си спомня за обичта ми към нея.

— И как се нарича тая жена?

— Мама Барберен.

— Не е ли жената на един работник зидар, който бе осакатен преди няколко години в Париж?

— Да, господин мирови съдия.

— И това ще проверим.

Но аз не отвърнах на тия думи, както направих, когато говорихме за ветеринаря от Юсел.

Като видя смущението ми, съдията ме отрупа с въпроси и аз трябваше да отговарям, че ако разпита мама Барберен, ще провали целта, която си бяхме поставили, тъй като нямаше да има никаква изненада.

Но в своето смущение изпитвах истинска радост — мировият съдия познаваше мама Барберен и искаше да узнае от нея дали казвам истината, или не, а това показваше, че мама Барберен още е жива.

Скоро изпитах още по-голяма радост — между въпросите си мировият съдия подхвърли, че преди известно време Барберен се е върнал в Париж.

Това ме зарадва извънредно много и намерих убедителни думи, да го уверя, че показанията на ветеринаря ще бъдат достатъчни, за да докажат, че не сме откраднали кравата.

— А откъде взехте пари, за да купите тая крава?

Тоя въпрос беше уплашил толкова много Матиа, когато предвиждаше, че може да ни го зададат.

— Спечелихме ги.

— Къде? Как?

Обясних му как сме печелили и събирали су по су тия пари от Париж до Варс и от Варс до Мон Дор.

— А какво правихте във Варс?

Този въпрос ме принуди да започна нов разказ. Когато чу, че съм бил заровен в рудника Трюйер, съдията ме прекъсна и много кротко, почти приятелски ме попита:

— Кой от вас двамата е Реми?

— Аз, господин мирови съдия.

— Как ще докажеш? Полицаят ми каза, че нямаш документи.

— Нямам, господин мирови съдия.

— Тогава разкажи ми как стана злополуката във Варс. Четох за случая във вестниците. Ако не си истинският Реми, не можеш ме излъга. Слушам. Внимавай!

Обръщението на мировия съдия на „ти“ ми вдъхна смелост. Виждах, че не е враждебно настроен към нас.

Когато завърших разказа си, мировият съдия ме гледа дълго с кротки и умилени очи. Мислех си, че ще ни освободи веднага, но се излъгах. Без да ми каже нещо, той ме остави сам. Навярно щеше да разпита Матиа, за да види дали разказите ни ще съвпаднат.

Стоях доста време потънал в мислите си. Но най-сетне мировият съдия се върна заедно с Матиа.

— Ще поискам сведения от Юсел — каза той — и ако, както се надявам, те потвърдят вашите показания, утре ще ви освободя.

— А кравата ни? — попита Матиа.

— Ще ви я върнем.

— Не исках да кажа това — поправи се Матиа. — Кой ще я нахрани? Кой ще я издои?

— Бъди спокоен, хлапето ми.

И Матиа се успокои.

— Ако издоят кравата — усмихна се той, — не може ли да ни дадат млякото? Ще се навечеряме прекрасно.

Веднага щом мировият съдия излезе, съобщих на Матиа двете важни новини, които ме бяха накарали да забравя, че съм в затвора — мама Барберен беше жива, а Барберен бе заминал за Париж.

— Кравата на кралския син ще влезе тържествено в Шаванон — каза Матиа.

И започна да играе и да пее от радост. Хванах го за ръце, увлечен от неговата веселост, а Капи, който досега лежеше в едно кътче тъжен и спокоен, се изправи на задните си лапи и застана между нас. Тогава заиграхме така лудо, че тъмничарят, изплашен навярно за своя лук, дойде да види дали не сме се разбунтували.

Заповяда ни да мълчим, но не заговори грубо с нас, както когато влезе с мировия съдия.

По това разбрахме, че положението не ни е тежко и скоро получихме доказателство, че не сме се излъгали, тъй като той влезе след малко и ни донесе голямо гърне, пълно догоре с мляко — млякото на нашата крава. Но това не беше всичко — заедно с гърнето тъмничарят ни донесе голям бял хляб и парче студено телешко, като ни каза, че го изпраща господин мировият съдия. Никога затворници не са били така добре гледани. Тогава, като ядях телешкото и пиех мляко, промених мнението си за затворите. Да, в тях не беше толкова лошо, както си представях. Такова беше мнението и на Матиа.

— Ядеш и спиш безплатно — каза весело той. — Това е късмет!

Исках да го уплаша.

— Ами ако ветеринарят е умрял внезапно — попитах го аз, — кой ще ни бъде свидетел?

— Такива мисли се въртят в главата на човек само когато е нещастен — каза той без да се разсърди. — Не му е времето сега.

Тридесета главаМама Барберен

Нощта, прекарана на затворническия нар, не беше лоша. Прекарвали бяхме и по-неприятни — под открито небе.

— Сънувах пристигането на кравата — каза ми Матиа.

— Аз също.

В осем часа сутринта вратата се отвори и влезе мировият съдия, последван от нашия приятел, ветеринаря, който пожелал да дойде сам да ни освободи. А мировият съдия — неговите грижи към двамата невинни затворници не се ограничиха само с храната, която ни изпрати вечерта — ми предаде хубав обгербен документ.

— Лудост е било — каза ми приятелски той — да пътувате така по широките пътища. Ето един паспорт, който издействувах от кмета: той ще ви закриля отсега нататък. На добър път, деца!

И ни стисна ръка, а ветеринарят ни целуна.

Влезли бяхме жалки в това село, но излизахме тържествуващи, като водехме нашата крава за повода и вървяхме с гордо изправени глави. Селяните, които стояха по вратите си, ни гледаха добродушно.

— Съжалявам само за едно — каза Матиа, — че полицаят, който намери за добре да ни задържи, не е тук, за да ни види как минаваме.

— Полицаят нямаше право, но и ние сме виновни, че никога не ни мина през ум да се снабдим с документи, които да осведомяват хората кои сме и какви сме.

В Париж беше много лесно да направим това.

Получихме много добър урок, дето ни хрумна да пуснем кравата — нашата крава беше кротка наистина, но и плашлива.

Скоро стигнахме селото, където бях преспал с Виталис. Оставаше ни само да прекосим голяма пустош, за да стигнем рида, който се спуска към Шаванон.

Когато вървяхме по улицата на това село, и то точно пред къщата, откъдето Зербино беше откраднал кора хляб, хрумна ми една мисъл, която споделих веднага с Матиа.

— Помниш, че ти обещах палачинки у мама Барберен, но за да се направят палачинки, трябва масло, брашно и яйца.

— Навярно са много вкусни.

— Наистина са много вкусни, ще видиш, навиваш ги и ги тъпчеш в устата си. Но мама Барберен може да няма ни масло, ни брашно, защото е бедна. Да й занесем ли, а?

— Чудесна мисъл.

— Тогава дръж кравата, внимавай да не я изпуснеш. Ще вляза при тоя бакалин и ще купя масло и брашно. Ако мама Барберен няма яйца, ще вземе назаем, защото може да ги счупим по пътя.

Влязох в бакалницата, откъдето Зербино беше откраднал кората хляб, и купих ливра масло и две ливри брашно, после продължихме пътя си. Не исках да уморявам кравата, но толкова много бързах да стигна по-скоро, че неволно ускорявах крачките. Още десет километра, още осем, още шест! Чудно нещо, пътят ми се струваше по-дълъг, когато се приближавах към мама Барберен, отколкото в деня, когато се отдалечавах от нея, а тоя ден валеше студен дъжд — още го помня. Бях много развълнуван, трескав и всеки миг поглеждах часовника си.

— Хубав край, нали? — попитах Матиа.

— Да, дърветата не закриват гледката.

— Когато се спуснем по рида към Шаванон, ще видиш много дървета, и то хубави — дъбове, кестени.

— А има ли по тях кестени?

— Иска ли питане! И после, в двора на мама Барберен има една крива круша, която можеш да яхаш като кон, и дава ей такива големи круши и много вкусни. Ще видиш.

При всяко нещо, което му описвах, повтарях:

— Ще видиш.

Искрено си представях, че водя Матиа в някаква вълшебна страна. Пък най-сетне нали за мене беше така? Нали там за пръв път очите ми видяха светлината? Нали там почувствувах, че живея, там бях толкова щастлив, там бях обичан? И всички тия впечатления от първите ми радости, станали по-силни при спомена за страданията през моя скитнически живот, оживяваха, напираха в сърцето и в главата ми, колкото повече се приближавах към моето село. Сякаш родният въздух разнасяше ухание, което ме опиваше. Всичко ми се виждаше прекрасно. Обзет от това опиянение, Матиа също се връщаше, но само мислено за съжаление, в родния си край.

— Ако дойдеш в Лука — казваше той, — и аз ще ти покажа много хубави неща, ще видиш.

— Та ние ще отидем в Лука, след като видим Етиенет, Лиза и Бенжамен.

— Наистина ли ще дойдеш в Лука?

— Ти идваш с мене при мама Барберен, а аз ще дойда с тебе да видя майка ти и сестричката ти Кристина и ще я нося на ръце, ако не е много голяма. Тя ще бъде и моя сестра.

— О, Реми!

И не можа да добави нито дума, толкова беше развълнуван.

Като разговаряхме така и продължавахме да вървим с бързи крачки, изкачихме се на хълма, откъдето започва ридът, който с много лъкатушения се спуска към Шаванон, като минава край къщата на мама Барберен.

Още няколко крачки и щяхме да стигнем мястото, където помолих Виталис да ми разреши да седна на насипа, за да погледам къщата на мама Барберен, която мислех, че никога вече няма да видя.

— Дръж повода — казах на Матиа.

И с един скок се намерих на насипа. Нищо в нашата долинка не се беше променило. Все същата си беше. Между две китки дървета съгледах покрива на къщата на мама Барберен.

— Какво ти е? — попита Матиа.

— Там, там!

Той застана до мене, но без да се изкачва на насипа — кравата захрупа тревата по него.

— Гледай къде сочи ръката ми. Ето къщата на мама Барберен, ето моята круша, там беше градинката ми.

Матиа не гледаше като мене през очите на спомена и не видя много нещо, но си мълчеше.

В този миг тънък стълб жълт дим се изви над комина и понеже нямаше никакъв вятър, се издигна право нагоре край хълма.

— Мама Барберен си е у дома! — казах аз.

Лек ветрец лъхна сред дърветата, разпиля стълба дим и го духна право в лицето ни — димът миришеше на дъбови листа.

Тогава изведнъж усетих, че очите ми се наляха със сълзи, скочих от насипа и целунах Матиа. Капи се хвърли върху мене, прегърнах го и също го целунах, А Матиа отиде и целуна кравата по челото.

— Да слизаме бързо — казах аз.

— Ако мама Барберен си е у дома, как ще нагласим изненадата? — попита Матиа.

— Ще влезеш сам, ще й кажеш, че водиш крава, изпратена от кралския син, и когато те попита за какъв кралски син става дума, аз ще се появя.

— Много жалко, че не можем да влезем с музика, колко хубаво щеше да бъде!

— Матиа, без глупости.

— Бъди спокоен, нямам намерение да започвам отново. Ех, ако тая дивачка обичаше музика, един тържествен сигнал би свършил хубава работа!

Като стигнахме един от завоите на пътя, който се намираше точно над къщата на мама Барберен, видяхме бяла забрадка да се мярка в двора — беше мама Барберен. Тя отвори вратичката, излезе на пътя и тръгна към селото.

Спряхме се и я показах на Матиа.

— Излиза — каза той. — А изненадата ни?

— Ще измислим друга.

— Каква?

— Не зная.

— Повикай я!

Изкушението беше голямо, но устоях. Толкова месеци се радвах на тая изненада, не можех да се откажа от нея така, изведнъж.

Скоро стигнахме пред вратичката на някогашната моя къща и влязохме, както влизах някога. Познавах навиците на мама Барберен и знаех, че тя само ще залости вратата и ще можем да влезем вкъщи. Но преди това трябваше да вкараме кравата в обора. Отидох да видя в какво състояние е този обор и го намерих такъв, какъвто си беше някога, само че задръстен със съчки. Викнах Матиа и след като вързахме кравата пред яслите, струпахме бързо съчките в един кът — не се бавихме много, тъй като мама Барберен не се беше запасила с много дърва за зимата.

— Сега — казах на Матиа — ще влезем вкъщи.

Ще седнем в къта, край огнището, та мама Барберен да ме свари там. Щом скръцне вратичката, когато тя я бутне, за да влезе, ти бързо ще се скриеш с Капи зад леглото и тя ще види само мене. Представи си как ще се изненада!

Така и стана. Влязохме вкъщи и седнах край огнището, на мястото, където бях прекарвал толкова зимни вечери. Не можех да отрежа дългите си коси, затова ги скрих под яката на палтото си и като се сгуших, станах съвсем малък, за да приличам колкото се може повече на Реми, на малкия Реми на мама Барберен. От мястото си виждах вратичката и нямаше опасност мама Барберен да се появи неочаквано зад гърба ни.

Като се настаних, имах възможност да се огледам наоколо. Стори ми се, че бях напуснал къщата едва снощи — нищо не се беше променило, всичко си стоеше на мястото, дори хартията, с която беше залепено едно стъкло, счупено от мене, не беше сменена, макар че беше страшно опушена и пожълтяла. Ако смеех да стана от мястото си, бих изпитал удоволствието да видя отблизо всеки предмет. Но мама Барберен можеше да се върне всеки миг и трябваше да бъда нащрек. Изведнъж зърнах бяла забрадка. В същото време вратичката изскърца.

— Скрий се бързо — казах на Матиа.

Сгуших се повече, за да стана още по-малък.

Вратата се отвори — мама Барберен ме зърна още от прага.

— Кой е? — попита тя.

Гледах я, без да отговоря, гледаше ме и тя. Изведнъж ръцете й затрепериха.

— Божичко! — промълви тя. — Божичко, възможно ли е, Реми?

Скочих, спуснах се към нея и я прегърнах.

— Мамо.

— Момчето ми! Това е момчето ми!

Мина доста време, докато се съвземем и изтрием сълзите си.

— Ако не си мислех постоянно за тебе — каза тя, — никога нямаше да те позная. Ти си се изменил, пораснал си, заякнал си.

Сподавено сумтене ми напомни, че Матиа е зад леглото. Повиках го. Той дойде.

— Това е Матиа, брат ми — казах аз.

— Ах, значи намери родителите си! — възкликна мама Барберен.

— Не, искам да кажа, че той ми е другар, приятел. А ето и Капи, също мой другар и приятел. Поздрави майката на господаря си, Капи!

Капи се изправи на задните си лапи, сложи едната си предна лапа на сърцето и се поклони така важно, че разсмя много мама Барберен и пресуши сълзите й.

Матиа, който нямаше като мене причини да се забравя, ми напомни със знак за изненадата.

— Хайде да поизлезем на двора — казах аз на мама Барберен. — Искам да видя кривата круша, за която често съм говорил на Матиа.

— Можем да отидем да видим и градинката ти, запазила съм я така, както я беше подредил, та да я свариш същата, когато се върнеш, защото винаги съм вярвала, че все някой ден ще се върнеш.

— А земните ябълки, които бях посадил, харесаха ли ти?

— Значи ти ми беше направил тая изненада? Така и предполагах. Ти винаги си обичал да правиш изненади.

Удобният момент беше дошъл.

— А оборът на кравата? — попитах аз. — Променил ли се е, откакто я няма клетата Червенушка, която също като мене не искаше да си отиде?

— Не, разбира се, там си слагам съчките.

Бяхме точно пред обора, мама Барберен бутна вратата и нашата крава, която беше гладна и навярно мислеше, че й носят храна, веднага замуча.

— Крава! Крава в обора! — извика мама Барберен.

Тогава, като не можехме вече да се сдържаме, аз и Матиа се разсмяхме. Мама Барберен ни погледна учудено. Но крава в обора беше толкова невероятно нещо, че въпреки смеха ни тя не разбра.

— Това е изненада — казах аз, — изненада, която ти правим, и е по-добра от изненадата със земните ябълки, нали?

— Изненада! — повтори тя. — Изненада!

— Не исках да се върна с празни ръце при мама Барберен, която беше толкова добра към своя малък Реми, към намереното дете. Тогава, като мислех какво ще ти бъде най-полезно, ми дойде наум за крава, която да замести Червенушка, и купихме на панаира в Юсел тая крава с парите, които спечелихме аз и Матиа.

— О, доброто дете! Милото момче! — възкликна мама Барберен и ме целуна.

После влязохме в обора, та мама Барберен да разгледа нашата крава, която беше вече нейна крава. При всяко ново качество, което откриваше, мама Барберен ахваше възхитена и доволна:

— Каква хубава крава!

Изведнъж се спря и ме погледна.

— А! Значи ти си забогатял?

— Да — обади се весело Матиа. — Имаме още петдесет и осем су.

И мама Барберен повтори пак своя припев, но с известно изменение:

— Добрите момчета!

Радостно и приятно ми стана, че тя мисли и за Матиа и отделя за двама ни общо кътче в сърцето си, В това време кравата продължаваше да мучи.

— Моли да я издоят — каза Матиа.

Без да се бавя повече, аз изтичах вкъщи за тенекиеното, добре измито ведро, в което дояхме някога Червенушка и което бях видял закачено на старото си място, макар че отдавна вече нямаше крава в обора на мама Барберен. Като се връщах, напълних го с вода, за да можем да измием вимето на нашата крава, което беше цялото в прах.

Колко доволна беше мама Барберен, като видя ведрото към три четвърти пълно с хубаво пенливо мляко!

— Мисля, че ще дава повече мляко от Червенушка — каза тя.

— И какво мляко! — добави Матиа. — Мирише на портокалов цвят.

Мама Барберен погледна любопитно Матиа, като се питаше много явно какво ли е това портокалов цвят.

— То е много вкусно нещо, което дават на болните в болницата — обясни Матиа, който не обичаше да пази своите знания само за себе си.

Издоихме кравата и я пуснахме в двора да пасе, а ние влязохме вкъщи, дето, като ходих за ведрото, сложих на масата на видно място маслото и брашното.

Като видя тая нова изненада, мама Барберен пак започна със своите възклицания, но тоя път реших, че откровеността ме задължава да ги прекъсна.

— Тая изненада — каза аз — е повече за нас, отколкото за тебе. Умираме от глад и ни се ядат палачинки. Помниш ли как ни попречиха през последните Заговезни, които прекарах тук, и как с маслото, което беше взела назаем, за да ми направиш палачинки, изпържи лук в тигана? Този път никой няма да ни попречи.

— Значи ти знаеш, че Барберен е в Париж — попита ме мама Барберен.

— Да.

— А знаеш ли защо отиде в Париж?

— Не.

— По твоя работа.

— По моя работа ли? — уплаших се аз.

Но преди да отговори, мама Барберен погледна Матиа, сякаш не смееше да говори пред него.

— О, можеш да говориш пред Матиа — рекох й аз. — Обясних ти, че той ми е като брат и всичко, което се отнася до мене, се отнася и до него.

— Тя е много дълга за обяснение — каза мама Барберен.

Видях, че не й е приятно да говори, а не исках да настоявам пред Матиа, да не би тя да откаже, което ми се струваше, че може да го огорчи, и реших да узная по-късно защо е отишъл Барберен в Париж.

— Барберен скоро ли ще се върне? — попитах аз.

— О, не, не вярвам.

— Тогава няма защо да бързаме, да се заловим с палачинките, а по-късно ще ми кажеш какво общо има с мене отиването на Барберен в Париж. Имаме време, щом няма опасност да се върне и да опържи лука си в нашия тиган. Имаш ли яйца?

— Не, нямам вече кокошки.

— Не ти донесохме яйца, защото се бояхме да не ги счупим. Не можеш ли да вземеш назаем?

Тя се смути и разбрах, че навярно е вземала много често назаем и не може да вземе пак.

— По-добре ще ида сам да купя — предложих аз. — А ти в това време забъркай тестото с мляко. Ще намеря у Соке, нали? Отивам. Кажи на Матиа да ти приготви съчки. Той чупи много хубаво съчки.

От Сока купих не само дванадесет яйца, а и малко парче сланина.

Когато се върнах, брашното беше забъркано с мляко и оставаше да се чукнат само яйцата в тестото. Наистина нямаше да има време да втаса, тъй като бяхме много гладни и не можехме да чакаме, но и да станеше малко клисаво, стомасите ни бяха здрави и нямаше да пострадат.

— А! — каза мама Барберен, като бъркаше усилено тестото. — Ти си добро момче, а как можа да не ми се обадиш нито веднъж? Знаеш, много често мислех, че си умрял, защото си казвах: „Ако Реми беше жив, не можеше да не пише на своята мама Барберен“.

— Да, но мама Барберен не беше сама вкъщи. Знаех, че тя не можеше да прочете сама това, което щях да й пиша, и че при нея беше и татко Барберен, от когото ме беше много страх, а само той беше господар в тая къща и доказа много добре това, като ме продаде за четиридесет франка на един стар музикант.

— Не бива да говорим за това, мой малък Реми.

— Не се оплаквам, а искам да ти обясня защо не посмях да ти пиша. Боях се, че ако ме открие, пак ще ме продаде, а не исках да бъда продаден. Ето защо, като загубих бедния си стар господар, който беше много добър човек, не ти се обадих.

— Ха, старият музикант умря ли?

— Да, и аз много плаках, защото, ако днес зная нещо, ако мога да си изкарвам хляба, на него дължа това. След като той умря, намерих и други добри хора, които ме прибраха, и работех при тях. Но ако ти бях писал: „Градинар съм в Гласиер“, нямаше ли да ме потърсят? Или пък нямаше ли да искат пари от тия добри хора? А аз не желаех нито едното, нито другото.

— Да, разбирам те.

— Но това не ми пречеше да си мисля за тебе и когато бивах нещастен — а това ми се случваше понякога, — мама Барберен виках на помощ. В деня, когато останах свободен и можех да правя, каквото си искам, дойдох да я целуна, не веднага наистина, но човек не постъпва така, както иска, и после, бях си наумил нещо, което не беше лесноизпълнимо. Трябваше да купя кравата, преди да ти я подаря, а парите не падаха току-така в джобовете ни. Трябваше да свирим песни през целия път, и весели, и тъжни. Трябваше да вървим, да се потим, да търпим мъки и лишения! Но колкото повече се мъчехме, толкова по-доволни бяхме, нали, Матиа? Брояхме всяка вечер парите, не само тези, които бяхме спечелили през деня, а и тези, които бяхме спестили, за да видим дали не са станали повече.

— Ах, добрите деца, добрите момчета!

Както разговаряхме, докато мама Барберен бъркаше тестото за палачинките, а Матиа чупеше съчки, аз сложих чиниите, вилиците и чашите на масата и отидох да налея стомната.

Като се върнах, гювечът беше пълен с хубаво жълтеникаво тесто, а мама Барберен търкаше здраво с шепа сено тигана. В огнището пламтеше силен огън, а Матиа го поддържаше, като хвърляше съчка след съчка. Капи, седнал край огнището, гледаше умилно тия приготовления и понеже огънят го пареше, подигаше от време на време ту едната, ту другата си лапа и леко скимтеше. Силната светлина на пламъка проникваше и в най-тъмните кътчета и аз гледах как трептят фигурите по басмените завеси на леглото, които толкова често през моето детство са ме плашели нощем, когато се събудех при лунна светлина.

Мама Барберен сложи тигана на огъня, взе с върха на ножа бучка масло и я пусна в тигана, където тя веднага се стопи.

— Хубаво мирише! — възкликна Матиа, който се беше навел над самия огън, без да се бои, че ще се опари.

Маслото започна да пращи.

— Пее! — извика Матиа. — О! Трябва му съпровод!

За Матиа всичко трябваше да се върши с музика. Той взе цигулката си и леко, под сурдинка, започна да издава звуци по песента на тигана, което разсмя много мама Барберен. Но моментът беше много тържествен, за да се отдаваме на ненавременно веселие. Мама Барберен бръкна с голямата лъжица в гювеча и извади оттам тесто, което се точеше на дълги бели конци. Тя изля тестото в тигана и маслото се отдръпна пред тая бяла стихия и я загради с червеникав кръг.

Аз също се надвесих напред. Мама Барберен тупна опашката на тигана, после изведнъж подхвърли палачинката нагоре за голям ужас на Матиа. Но нямаше нищо страшно. След като се поразходи донякъде в комина, палачинката падна пак в тигана, но вече обратно и показваше изпържената си страна. Успях само да взема чинията и палачинката се плъзна в нея. Тя беше за Матиа, който си опари пръстите, устните, езика и гърлото, но какво от това! Той и не мислеше, че се е опарил.

— Ах, колко е вкусно! — извика той с пълна уста.

Мой ред беше да подам чинията си и да се опаря. Но и аз като Матиа не обърнах внимание, че съм се опарил.

Третата палачинка бе изпържена и Матиа посегна към нея, но Капи страшно излая. Негов ред беше и както е справедливо, Матиа му подаде палачинката за голям ужас на мама Барберен, която като всички селяни беше равнодушна към животните и не можеше да разбере как е възможно да се дава на куче „християнска храна“. За да я успокоя, обясних й, че Капи е учено куче и че той е спечелил част от парите за кравата. После той беше наш другар и трябваше да яде като нас, с нас, понеже тя беше заявила, че няма да хапне от палачинките, преди ние да уталожим страшния си глад.

Мина много време, докато задоволим глада си и особено лакомството си. Но най-после дойде час, когато дружно заявихме, че няма да хапнем повече нито една палачинка, ако мама Барберен не изяде няколко.

Тогава поискахме и ние самите да правим палачинки, първо аз, после Матиа. Да сложиш масло, да изсипеш рядкото тесто не беше мъчна работа, но не умеехме да подхвърляме палачинките като мама Барберен. Аз изпуснах една в пепелта, Матиа метна една съвсем гореща върху ръката си.

Най-после, когато гювечът се изпразни, Матиа, който много добре беше забелязал, че мама Барберен не иска да говори пред него „по моята работа“, заяви, че иска да види за малко какво прави кравата на двора, и без да чуе какво ще кажем, ни остави сами, мама Барберен и мене. Очаквах тоя миг с голямо нетърпение и ако не бях се увлякъл в пърженето на палачинките, само тая мисъл щеше да се върти в главата ми.

Ако Барберен е отишъл в Париж, отишъл е, мислех аз, за да намери Виталис и да го накара да му плати за мене за изтеклите години. Това никак не ме засягаше. Виталис беше умрял, не можеше да му плати, а от мене не можеше да иска нищо. Но ако Барберен не можеше да иска пари от мене, можеше да поиска мене самия, а вземе ли ме веднъж, можеше да ме даде, където си иска и на когото си иска, стига да платят известна сума. А това ме интересуваше, дори много ме интересуваше, защото бях готов да направя всичко, само да не попадна под властта на ужасния Барберен. Ако се наложеше, бих напуснал Франция, бих отишъл с Матиа в Италия, в Америка, на края на света!

Като размислях така, реших да бъда предпазлив с мама Барберен не защото нямах доверие в нея — милата женица, знаех колко много ме обичаше и колко предана ми беше! Но тя трепереше пред мъжа си, уверил се бях в това, и ако се отпуснех много, можеше, без да иска, да повтори това, което съм казал, и да даде по тоя начин на Барберен възможност да ме намери или, с други думи, да ме вземе отново. Аз поне не биваше да допусна това. Трябваше да бъда нащрек.

Когато Матиа излезе, запитах мама Барберен:

— Сега, като сме сами, ще ми кажеш ли по каква моя работа е отишъл Барберен в Париж?

— Разбира се, момчето ми, и то с удоволствие.

С удоволствие? Бях поразен.

Преди да продължи, мама Барберен погледна към вратата. Като се увери, че няма никой, пристъпи към мене и ми каза полугласно, с усмивка на лицето:

— Изглежда, че твоето семейство те търси!

— Моето семейство?

— Да, твоето семейство, Реми.

— Нима имам семейство? Нима имам семейство, мамо Барберен, аз, подхвърленото дете?

— Изглежда, че не са те подхвърлили доброволно, щом сега те търсят.

— Кой ме търси? О, мамо Барберен, говори, говори по-бързо, моля ти се!

После изведнъж ми се стори, че съм полудял, и извиках:

— Не, не, това е невъзможно. Барберен ме търси!

— Да, разбира се, но за да те предаде на семейството ти.

— Не, за себе си ме търси той — да ме намери и да ме продаде пак. Но няма да ме намери.

— О, Реми, как можеш да помислиш, че ще се съглася на такова нещо?

— Той иска да те измами, мамо Барберен.

— Хайде, момчето ми, бъди разумен, слушай какво ще ти кажа и не си създавай излишни страхове.

— Аз помня как.

— Слушай това, което чух със собствените си уши. Ще ми повярваш, нали? Идущия понеделник ще стане месец, аз шетах в месалнята, когато един мъж, или по-право един господин, влезе вкъщи, където се намираше по това време Барберен. „Вие ли се казвате Барберен?“ — попита господинът с произношение на човек, който не е от нашия край. „Да, аз“ — отвърна Жером. „Вие ли сте намерили едно дете в Париж, на «Авеню дьо Бретьой», и вие ли сте го прибрали да го отгледате?“ — „Да, аз.“ — „Къде е сега това дете, моля?“ — „А какво ви интересува това, моля?“ — отговори Барберен.

И да се съмнявах в думите на мама Барберен, само по любезния отговор на Барберен щях да позная, че тя ми предава точно каквото е чула.

— Знаеш — продължи тя, — че в месалнята се чува всичко, което се говори тук, и после, ставаше дума за тебе и аз исках да слушам. Тогава, за да чуя по-добре, се приближих и стъпих на една съчка, която се счупи. „Не сме ли сами?“ — попита господинът. „Жена ми е тук“ — отвърна Барберен. „Тук е много топло — каза господинът. — Ако искате, да излезем навън да си поговорим.“ Излязоха двамата и Барберен се прибра сам чак след три-четири часа. Представяш ли си колко бях любопитна да узная какво са си говорили Жером и тоя господин, който беше може би баща ти, но Жером не отговори нищо на моите въпроси. Каза ми само, че господинът не ти бил баща и че те търсел от страна на твоето семейство.

— А къде е семейството ми? Какво е то? Имам ли баща? Майка?

— Тъкмо това питах и аз Жером. Той ми каза, че нищо не знае. После добави, че ще замине за Париж, за да намери музиканта, на който те беше дал и който му казал да го търси в Париж на улица „Лурсин“, при някакъв друг музикант — Гарофоли. Запомних добре тия имена, запомни ги и ти.

— Зная ги, бъди спокойна. А Барберен не ти ли се е обаждал, след като замина?

— Не. Навярно продължава да търси. Господинът му беше дал сто франка, пет жълтици, а след това навярно му е дал още пари. Всичко това и хубавите пелени, в които беше повит, когато те намериха, показва, че родителите ти са богати. Когато те видях сгушен там, край огнището, помислих, че си ги намерил, и затова взех другаря ти за твой роден брат.

В това време Матиа мина край вратата и аз го повиках.

— Матиа, моите родители ме търсят, аз имам семейство, истинско семейство.

Но, чудно нещо, Матиа сякаш не сподели моята радост и моя възторг. Тогава му разказах какво бях научил от мама Барберен.

Тридесет и първа главаСтарото и новото семейство

Тази нощ спах малко. А колко пъти напоследък се радвах, че ще спя в своето детско легло, където някога бях прекарал толкова хубави нощи, без да се будя, сгушен в своето кътче, завит до уши! И колко пъти, когато бивах принуден да спя под открито небе — а да спиш под открито небе за съжаление не всякога е хубаво! — колко пъти, премръзнал от нощния студ или пронизан до кости от утринната роса, съм тъгувал за тая топла завивка!

Заспах веднага, щом си легнах, защото бях уморен от деня, а също и от нощта, която прекарах в затвора. Но скоро се стреснах, събудих се и не можах вече да мигна. Бях трескав, много развълнуван. Семейството ми!

Когато заспивах, мислех за това семейство и в краткия си сън сънувах семейство, баща, майка, братя, сестри. Прекарах няколко минути с тези, които не познавах още и които виждах сега за пръв път. Чудна работа, Матиа, Лиза, мама Барберен, госпожа Милиган, Артур бяха от моето семейство, а Виталис ми беше баща. Той бе възкръснал и беше много богат. Докато бяхме разделени, успял да намери Зербино и Долче, които не били изядени от вълците, както си помислихме тогава. Мисля, че всеки е имал такива съновидения, през които в кратко време е изживявал цели години и много често е изминавал неизмерими разстояния. Всеки знае, че при събуждането впечатленията, които е изпитал, си остават силни и ярки. Като се събудих, видях пак всички, които бях сънувал, сякаш бях прекарал вечерта с тях и, разбира се, не можах да мигна. Малко по малко впечатленията от съня ми избледняха. Но действителността изпълни всецяло моя ум и ме разсъни още повече.

Семейството ми ме търсеше. Но за да го намеря, трябваше да се обърна към Барберен. Само тая мисъл беше достатъчна да помрачи радостта ми. Искал бих Барберен да не е замесен в моето щастие. Помнех думите му към Виталис, когато ме продаде на него, и много често си ги повтарях: „Който е отгледал това дете, ще спечели нещо. Ако не разчитах на това, никога нямаше да го взема.“ Оттогава тия думи поддържаха лошите ми чувства към Барберен.

Барберен не ме беше прибрал по милост от улицата, не и по милост се беше нагърбил да ме отгледа, а чисто и просто защото бях повит в хубави пелени, защото един ден щеше да спечели нещо, като ме върне на родителите ми. Но тоя ден не дойде толкова бързо, колкото му се искаше, и той ме продаде на Виталис. Сега щеше да ме продаде на баща ми. Каква разлика между мъжа и жената! Мама Барберен не ме обичаше заради парите. Ах, как бих искал да намеря начин тя да спечели нещо, а не Барберен!

Но напразно мислех, напразно се въртях ту на едната, ту на другата страна в леглото, не можех да открия нищо и непрестанно през главата ми минаваше отчайващата мисъл, че Барберен ще ме заведе при родителите ми, че на него ще благодарят и него ще възнаградят. В края на краищата трябваше да се мине по тоя път, тъй като нямаше възможност да се постъпи другояче. А по-късно, когато забогатея, аз трябваше да подчертая ярко разликата, която бях установил в сърцето си между жената и мъжа, и трябваше да благодаря на мама Барберен и да я възнаградя.

Засега ми оставаше да се занимавам само с Барберен, с други думи, трябваше да го търся и да го намеря, защото той не беше от ония мъже, които не правят нито една крачка, без да кажат на жена си къде отиват и къде може да ги намери човек, ако му потрябват. Мама Барберен знаеше само, че мъжът й е в Париж. След заминаването си той не й беше писал, нито пък й се беше обаждал по някой съселянин, по някой зидар, който се прибира в родния си край. Не беше свикнал да бъде мил и внимателен към нея.

Къде беше той, къде живееше? Тя не знаеше точно и не можеше да му се пише писмо. Трябваше да го потърся при двама-трима наемодатели в квартала „Муфтар“, чиито имена тя знаеше, и положително щях да го намеря при някой от тях.

И тъй, трябваше да замина за Париж и да потърся сам този, който ме търсеше. Разбира се, за мене беше голяма, неочаквана радост да си имам семейство. Но при тези условия радостта ми беше примесена и с огорчения.

Надявах се, че ще можем да прекараме няколко спокойни, щастливи дни при мама Барберен, че аз и Матиа ще поиграем на някогашните игри, а ето че още на следния ден трябваше да тръгнем.

Като се разделях с мама Барберен, трябваше да отида на морския бряг, в Еснанд, за да видя Етиенет. А сега трябваше да се откажа от това пътуване и да не прегърна бедната Етиенет, която беше толкова добра и толкова мила към мене.

След като видех Етиенет, трябваше да отида в Дрьози, в Ниевр, за да съобщя на Лиза как са брат й и сестра й. Значи трябваше да се откажа и от Лиза, както се бях отказал от Етиенет.

С такива мисли прекарах почти цялата нощ, като ту си казвах, че не трябва да изоставя нито Етиенет, нито Лиза, ту, напротив, че трябва да отида колкото се може по-бързо в Париж, за да намеря семейството си. Накрая заспах, без да се спра на някакво решение, и тая нощ, която се надявах, че ще бъде най-хубавата нощ през живота ми, беше най-тежката и най-неспокойната, която съм запомнил.

На сутринта, когато се събрахме и тримата — мама Барберен, Матиа и аз — край огнището, където на силен огън се вареше млякото от нашата крава, се съвещавахме. Какво трябваше да направя? И аз разказах нощните си мъки и колебания.

— Трябва да отидеш веднага в Париж — рече мама Барберен. — Твоите родители те търсят, побързай да ги зарадваш.

И тя разви мисълта си, като я подкрепи с много доводи, които, докато ги изреждаше, ми се струваха един от друг по-убедителни.

— Тогава решено. Ще заминем веднага за Париж — казах аз.

Но Матиа сякаш не одобри никак това решение, напротив.

— Ти смяташ, че не трябва да ходим в Париж? — попитах го аз. — Кажи тогава съображенията си, както направи мама Барберен.

Той поклати глава.

— Виждаш, че съм много измъчен, и трябва да ми помогнеш.

— Мисля — започна най-после той, — че не бива да забравяш старите близки заради новите. До днес семейството ти се състоеше от Лиза, Етиенет, Алекси и Бенжамен, които ти бяха като братя и сестри и те обичаха. Но днес се явява едно ново семейство, което ти не познаваш, което не е направило нищо за тебе освен това, че те е захвърлило на улицата, и изведнъж зарязваш тия, които са били добри към тебе, заради тези, които, поне, както изглежда, не са положили никаква грижа за тебе. Мисля, че не е право.

— Не бива да се казва, че родителите на Реми са го захвърлили — прекъсна го мама Барберен. — Може някой да им е откраднал детето и те оттогава досега да го оплакват, да го търсят и да го чакат.

— Не зная това. Но зная, че татко Акен е прибрал умиращия край вратнята му Реми, че го е гледал като свое собствено дете и че Алекси, Бенжамен, Етиенет и Лиза са го обичали като роден брат, и смятам, че тези, които са го прибрали, имат поне толкова право на неговата обич, колкото тези, които по своя или чужда вина са го изгубили. Татко Акен и децата му са го обичали по свое собствено желание. Те не са имали никакви задължения към Реми.

Матиа изрече тия думи, сякаш ми се сърдеше, без да ме погледне, без да погледне мама Барберен. Това ме огорчи, но мъката, че ме укори така, не ми попречи да почувствувам силата на разсъждението му. Впрочем бях в положението на ония нерешителни хора, които много често застават на страната на тоя, който е говорил последен.

— Матиа има право — съгласих се аз — и с мъка на сърцето бих се решил да отида в Париж, без да видя Етиенет и Лиза.

— Ами родителите ти? — настоя мама Барберен.

Трябваше да им кажа какви са намеренията ми.

Опитах се да взема едно средно решение.

— Няма да идем при Етиенет — казах аз, — защото ще трябва много да се отклоним от пътя. При това Етиенет знае да чете и пише и с нея можем да се разберем с писмо. Но преди да отидем в Париж, ще се отбием в Дрьози да видим Лиза. И дори да се забавим, няма да закъснеем много. И после, Лиза не знае да пише и най-много заради нея предприех това пътуване. Ще й разкажа за Алекси и като помоля Етиенет да ми пише в Дрьози, ще й прочета писмото.

— Добре — рече усмихнат Матиа.

Решихме да тръгнем на другата сутрин и прекарах част от деня да напиша дълго писмо на Етиенет, като й обясних защо няма да отида да я видя, както бях решил.

На следния ден трябваше да изживея още веднъж мъката на раздялата. Но сега поне тя не беше така тежка, както когато заминах с Виталис. Целунах мама Барберен и й обещах, че скоро ще се върна да я видя заедно с родителите си. И цялата вечер преди заминаването разговаряхме какво ще й подаря — нищо нямаше да бъде много хубаво за нея, нали щях да бъда богат.

— Няма нищо по-хубаво за мене от твоята крава, мой малък Реми — каза тя, — и с цялото си богатство не ще можеш да ме направиш по-щастлива, отколкото ме направи като беден.

Милата ни крава, трябваше да се разделим и с нея! Матиа я целуна поне десетина пъти по муцуната — това сякаш й беше приятно, защото при всяка целувка тя се облизваше с дългия си език. Ето ни пак по широките пътища с раници на гръб и Капи пред нас. Вървяхме бързо или по-право от време на време ускорявах хода, без да съзнавам добре какво правя, подтикван неволно от стремежа си да стигна в Париж.

Но Матиа, който вървя известно време редом с мене, ми каза, че ако продължаваме така, скоро ще капнем, и аз тръгнах по-бавно, но скоро пак забързах.

— Колко бързаш! — обади се тъжно Матиа.

— Вярно, но ми се струва, че и ти трябва да бързаш, защото моето семейство ще бъде и твое семейство.

Той поклати глава. Доядя ме и ми стана мъчно, като видях това движение, което бях забелязал вече няколко пъти, откакто ставаше дума за семейството ми.

— Нали сме братя?

— О, да, за нас, разбира се, е така и не се съмнявам в тебе — аз съм твой брат днес, ще бъда и утре, зная и чувствувам това.

— Тогава?

— Тогава! Защо искаш да бъда брат на братята ти, ако имаш братя, и син на баща ти и майка ти?

— Ако бяхме отишли в Лука, нямаше ли да бъда брат на сестричката ти Кристина?

— О, да, разбира се!

— Тогава защо да не бъдеш брат на моите братя и сестри, ако имам братя и сестри?

— Защото не е все едно, разликата е много голяма.

— Защо?

— Аз не съм бил повиван в хубави пелени — каза Матиа.

— Какво значение има това?

— Има значение, има много голямо значение и ти знаеш това. Ако беше дошъл в Лука — сега виждам много добре, че никога няма да дойдеш там, — щяха да те посрещнат бедни хорица, моите близки, които няма в какво да те упрекват, защото са по-бедни от тебе. Но ако хубавите пелени казват право, както мисли мама Барберен и както трябва да е в действителност, твоите родители са богати, пък може и да са знатни хора! Как искаш да приемат един бедняк като мене?

— Ами аз самият какво съм, не съм ли бедняк?

— Сега — да. Но утре ще бъдеш техен син, а аз вечно ще си остана бедняк, какъвто съм днес. Ще те пратят да се учиш, ще ти наемат учители, а аз ще продължа сам-самичък своя път и ще си спомням за тебе, както, надявам се, и ти ще си спомняш за мене.

— О, скъпи Матиа! Как можеш да говориш така?

— Говоря, както мисля, o mio caro! Ето затова не мога да споделям напълно радостта ти — затова, само затова, че ще се разделим, а аз вярвах, представях си понякога, дори мечтаех, че ще бъдем вечно заедно, както сме сега. О, не както сме сега — бедни улични музиканти! И двамата щяхме да работим, да станем истински музиканти, да свирим пред истинска публика и никога да не се разделяме.

— Но това ще стане, мой мили Матиа. Ако родителите ми са богати, те ще бъдат богати и за тебе, и за мене. Ако ме пратят да се уча, и ти ще дойдеш с мене. Няма да се разделяме, ще работим заедно, ще бъдем вечно заедно, ще порастем, ще живеем заедно, както ти желаеш и както и аз самият желая, също така горещо като тебе, уверявам те.

— Зная добре, че желаеш, но няма да си вече господар на себе си, както си сега.

— Изслушай ме. Моите родители ме търсят, а това доказва, че се интересуват за мене, нали? Тогава те ме обичат или ще ме обикнат. Ако ме обичат, няма да откажат да изпълнят молбата ми. А молбата ми ще бъде да направят щастливи тези, които бяха добри към мене, тези, които ме обичаха, когато бях сам на света — мама Барберен, татко Акен, когото ще трябва да освободят от затвора, Етиенет, Алекси, Бенжамен, Лиза и тебе. Лиза ще вземат при себе си, ще я възпитават, ще я излекуват, а ти ще дойдеш да се учиш заедно с мене, ако аз отида да се уча. Така ще стане, ако родителите ми са богати, и ти знаеш добре, че ще се радвам много и за двама ни, ако те са богати.

— А аз много ще се радвам, ако са бедни.

— Ти си глупав.

— Може.

И без да каже нищо повече, Матиа повика Капи. Време беше да се спрем да похапнем. Той прегърна кучето и се обърна към него, сякаш говореше на човек, който можеше да го разбере и да му отговори:

— Нали, драги Капи, и ти предпочиташ родителите на Реми да са бедни?

Като чу името ми, Капи, както винаги, излая радостен и сложи дясната си лапа на гърдите си.

— Ако родителите му са бедни, и тримата ще продължим свободния си живот, ще ходим, където си искаме, с една-едничка грижа — да задоволим „почитаемата публика“.

— Ау! Ау!

— Ако пък са богати, ще оставят Капи в двора, в колибка, и навярно ще го вържат с верига, с хубава стоманена верига, но все пак с верига, защото кучетата не бива да влизат в хубавите къщи.

Сърдех се малко на Матиа, че ми пожелаваше бедни родители, а не споделяше моите блянове, които ми вдъхна мама Барберен и които така бързо и напълно приех. Но, от друга страна, бях щастлив, че най-после видях и разбрах на какво се дължеше неговата тъга — приятелството, страхът от раздялата бяха единствената причина: не можех да му се сърдя за това, което всъщност беше доказателство за неговата обич и привързаност. Матиа ме обичаше, той мислеше само за нашата обич и не искаше да ни разделят.

Ако не бяхме принудени да печелим насъщния си хляб, бих продължил да бързам въпреки Матиа. Но трябваше да свирим в големите села по пътя си и докато дойде време моите богати родители да разделят с нас своето богатство, трябваше да се задоволяваме с дребните су, които капеха трудно оттук-оттам според случая.

И ние изгубихме повече време, отколкото ми се искаше, докато стигнем от областта Крьоз до областта Ниевр, с други думи, от Шаванон до Дрьози, като минахме през Ебюсон, Моилюсон, Мулен и Десиз.

Впрочем освен насъщния хляб имахме и друга причина, която ни налагаше да правим колкото е възможно по-големи сборове. Не бях забравил думите на мама Барберен, когато ме уверяваше, че с цялото си богатство никога не бих могъл да я направя по-щастлива, отколкото я направих като беден, и исках малката Лиза да бъде също така щастлива, както беше мама Барберен. Разбира се, аз щях да разделя богатството си с Лиза, в това нямаше никакво съмнение, поне за мене. Но засега, преди да стана богат, исках да поднеса на Лиза подарък, купен с парите, които съм спечелил — подарък от бедния.

Купих в Десиз кукла с пълна прикя, което за щастие струваше по-евтино от една крава.

От Десиз до Дрьози можехме вече да бързаме — така и направихме, защото, като изключим Шатийон ан Базоа, по пътя срещахме само бедни селца, където селяните не бяха склонни да отделят от залъка си, за да бъдат щедри към някакви музиканти, за които не искаха и да знаят.

След Шатийон вървяхме край канала и гористите брегове, спокойната вода, шлеповете, които плаваха леко, влачени от коне, ме пренесоха в блаженото време, когато и аз плавах така на „Лебед“ по канал заедно с госпожа Милиган и Артур. Къде ли беше сега „Лебед“? Колко пъти, когато пресичахме някой канал или вървяхме край него, съм питал дали не са виждали кораб за развлечение, който със своята веранда и с разкошното си разпределение не можеше да се сбърка е никой друг! Навярно госпожа Милиган се беше завърнала в Англия с оздравелия вече Артур. Това беше най-вероятното, така и трябваше да се предполага, но все пак неведнъж, когато вървяхме по бреговете на Нивернезкия канал, видех ли отдалече кораб, теглен от коне, питах се не плава ли насреща ни „Лебед“.

Беше есен, изминавахме по-къси разстояния на ден, отколкото през лятото, и вземахме мерки да стигаме по възможност в селата, където трябваше да пренощуваме, преди да мръкне съвсем. Но въпреки че бързахме много, особено към края, влязохме в Дрьози в тъмна нощ.

За да отидем у лелята на Лиза, трябваше да вървим по канала, тъй като мъжът на леля Катерина беше пазач на шлюз и живееше в къща, построена край самия шлюз, който той надзираваше. Затова не губихме много време и веднага намерихме къщата, която беше на края на селото, в ливада с високи дървета, които отдалеч сякаш плуваха в мъглата. Сърцето ми заби силно, когато наближихме къщата, чийто прозорец светеше от отражението на буйния огън, който гореше в огнището и хвърляше от време на време червени пламъци, които озаряваха пътя ни.

Когато стигнахме съвсем близо до къщата, видях, че вратата и прозорецът са затворени. Но през прозореца, който нямаше нито капаци, нито завеси, видях на масата Лиза, седнала до леля си, докато един мъж, вуйчо й навярно, седеше срещу нея с гръб към нас.

— Вечерят — пошепна Матиа. — Навреме сме дошли.

Но аз го прекъснах мълчаливо с ръка, докато с другата правех знак на Капи да застане зад мене и да не лае. После свалих арфата и се приготвих да засвиря.

— Ах, да — пошепна Матиа, — серенада! Добре си намислил.

— Не, ти недей, сам ще свиря.

И засвирих първите тактове на моята неаполитанска песен, но без да пея, за да не ме издаде гласът ми.

Свирех и гледах Лиза. Тя дигна бързо глава и в очите й сякаш блесна мълния. Запях.

Тогава тя скочи от стола си и изтича към вратата. Едва успях да подам арфата на Матиа. Лиза увисна на шията ми. Поканиха ни в къщата, после леля Катерина ме целуна и сложи два прибора на масата.

Но аз я помолих да сложи още един прибор.

— Ако обичате — казах аз. — С нас има една малка другарка.

Извадих от раницата куклата и я сложих седнала на стола до Лиза. Никога не забравих погледа, който ми хвърли Лиза — още е пред очите ми!

Тридесет и втора главаБарберен

Ако не бързах да отида в Париж, щях да остана дълго, много дълго при Лиза. Имахме да си кажем толкова много неща, а успяхме да си кажем толкова малко с езика, на който разговаряхме!

Лиза имаше да ми разкаже как се беше настанила в Дрьози, колко много я обикнали нейният вуйчо и леля й, които имали пет деца, но не им останало нито едно — много обикновено нещастие за семействата в Ниевр, където жените изоставят собствените си деца, за да отидат дойки в Париж, — как я гледали като своя родна дъщеря, как прекарва у тях, с какво се занимава, какви са игрите и удоволствията й: ловяла риба, разхождала се с лодка, тичала в гъстата гора и така запълвала почти цялото си време, тъй като не можела да ходи на училище.

Аз пък трябваше да я питам има ли известия от баща си и да й разкажа всичко, което ми се беше случило след нашата раздяла, как едва не загинах в рудника, където работеше Алекси, и как, като се отбих при жената, която ме беше откърмила, научих, че моето семейство ме търси и че това ми е попречило да отида при Етиенет, както бях намислил.

Разбира се, моето семейство заемаше най-голямата част от разказа ми, моето богато семейство, и аз повторих на Лиза това, което бях казал вече на Матиа, като наблягах най-много на своите надежди за богатството, които, като се осъществят, ще направят всички щастливи — баща й, братята й, нея, най-много нея. Лиза, която не беше придобила ранния опит на Матиа и за свое щастие не беше минала през школата на учениците на Гарофоли, беше напълно готова да допусне, че тези, които са богати, са напълно щастливи на тоя свят и че богатството е разковничето, което дава веднага, както във вълшебните приказки, всичко, каквото пожелаеш. Нали защото беше беден, баща й отиде в затвора, а семейството й бе разпръснато! Дали аз ще бъда богат, или тя — все едно. Нямаше никакво значение, последиците щяха да бъдат същите — щяхме да бъдем щастливи, а това беше едничката й грижа — да бъдем всички заедно и щастливи.

Но ние не прекарвахме времето си само в разговори край шлюза, където водата с бучене се спускаше в затворите, а и тримата, Лиза, Матиа и аз, или поточно и петимата, се разхождахме, тъй като господин Капи и госпожица куклата вземаха участие във всичките ни разходки.

През пътуванията си из Франция — няколко години с Виталис и последните няколко месеца с Матиа, обиколих много местности, но не срещнах нито една така интересна като тази, където се намирахме сега: грамадни гори, хубави ливади, канари, хълмове, пещери, пенливи водопади, тихи езера, а сред тясната долина, оградена със стръмни ридове, лъкатушеше каналът. Величествена гледка! Носеше се само ромонът на водите, песента на птиците и жалбата на вятъра в грамадните дървета. Наистина преди няколко години намирах, че долината на Ниевр е прекрасна. Не бих искал да вярвате безусловно на всичките ми думи. Искам да кажа, че навсякъде, където съм се разхождал с Лиза, където сме играли заедно, местността е била за мене по-красива и по-прелестна от други, по-живописни може би. Видях този край с Лиза и пазя за него радостен спомен. Вечер сядахме пред къщата, когато не беше много влажно, или край огнището, паднеше ли гъста мъгла, и за най-голямо удоволствие на Лиза й свирех на арфа. Матиа също свиреше на цигулка или корнет, но Лиза предпочиташе арфата и аз се гордеех много с това. Когато наближеше време да си лягаме и трябваше да се разделим, Лиза ме молеше да й изпея своята неаполитанска песен и аз изпълнявах молбата й.

Въпреки всичко трябваше да се разделя с Лиза и с хубавата местност и да тръгна отново на път. Но не бях много тъжен. Толкова често лелеях своите мечти за богатство, че бях започнал да вярвам не че някой ден ще стана богат, а че вече съм богат и че стига да пожелая нещо, ще мога да го осъществя в близко, много близко бъдеще, почти веднага.

Последните ми думи към Лиза — не казани, разбира се, а изразени думи — ще изяснят по-добре и от най-дълги обяснения колко искрен бях в своето заблуждение.

— Ще дойда да те взема с кола с четири коня — казах й аз.

И тя така ми повярва, че махна с ръка, сякаш шибаше коне. Навярно виждаше колата, както и аз я виждах.

Но преди да изминем с кола пътя от Париж до Дрьози, трябваше да отидем пеш от Дрьози до Париж и ако не беше Матиа, единствената ми грижа щеше да бъде да изминавам колкото се може повече път, като се задоволявам само с най-необходимото за всекидневната храна. За какво ли да продължаваме да работим! Нямахме да купуваме нито крава, нито кукла и ни стигаше да имаме всеки ден хляб — на родителите ми нямаше да им трябват моите пари. Но Матиа не се трогваше от доводите, които му давах, за да оправдая мнението си.

— Да спечелим колкото можем повече — казваше ми той и ме принуждаваше да взема арфата. — Кой знае дали ще намерим веднага Барберен?

— Ако не го намерим по обед, ще го намерим в два часа. Улица „Муфтар“ не е толкова дълга.

— Ами ако не живее вече на улица „Муфтар“?

— Ще отидем, където живее.

— Ами ако се е върнал в Шаванон? Ще трябва да му пишем, да чакаме отговор. А през това време с какво ще живеем, ако джобовете ни са празни? Наистина човек би си помислил, че не познаваш никак Париж. Забрави ли каменоломната в Жантии?

— Не.

— Е добре, и аз още не съм забравил стената на черквата „Сен Медар“, на която се бях опрял, за да не падна, когато умирах от глад. Не искам да гладувам в Париж.

— Ще вечеряме по-добре, когато намерим родителите ми.

— Когато съм обядвал добре, мога и да не вечерям. Но когато не съм нито обядвал, нито вечерял, не се чувствувам добре и никак не ми е приятно. Тъй че да работим, сякаш ще трябва да купуваме крава за родителите ти.

Съветът беше напълно разумен. Но, да си призная, не пеех вече, както пеех, когато трябваше да спечелим пари за кравата на мама Барберен или за куклата на Лиза.

— Много ленив ще станеш, когато забогатееш! — казваше Матиа.

От Корбей тръгнахме по същия път, по който вървяхме преди шест месеца, когато напуснахме Париж, за да отидем в Шаванон, и преди да стигнем Вилжуиф, влязохме в чифлика, където нашата трупа даде първия си концерт на сватбата. Младоженците ни познаха и ни накараха да им посвирим, та пак да поиграят. Дадоха ни да вечеряме и ни оставиха да преспим.

Но денят на завръщането ни никак не приличаше на деня на заминаването — времето беше облачно и студено, нямаше слънце на небето, нямаше цветя, нямаше зеленина край пътя. Лятното слънце си беше отишло и падаха първите есенни мъгли. И сега от високите стени над главите ни не капеха вече цветчета шибой, а сухи листа, отронени от пожълтелите дървета. Но какво значение имаше мрачното време! Ние изпитвахме вътрешна радост, която нямаше нужда от външен подтик. Като казвам ние, не се изразявам точно: радост изпитвах аз, само аз. Мисълта, че ще ме целуне майка, която ще бъде моя родна майка, и баща, който ще ме нарече свой син, ме хвърляше в огън, А Матиа, колкото наближавахме Париж, той ставаше все по-тъжен и по-тъжен и често вървеше с часове, без да продума. Никога не ми казваше причината за своята тъга, а аз, като си мислех, че тя се дължи само на неговия страх от раздялата, не исках да му повтарям това, което му бях обяснявал няколко пъти, с други думи, че на моите родители и през ум нямаше да им мине да ни разделят. Едва когато се спряхме да похапнем, преди да стигнем укрепленията на града, той ми каза, както ядеше, седнал на един камък, какво го тревожи толкова много.

— Знаеш ли за кого мисля сега, когато влизаме в Париж?

— За кого?

— И питаш? За Гарофоли. Ами ако е излязъл от затвора? Когато ми казаха, че е в затвора, не ми дойде наум да попитам за колко време е там. Сега може да е свободен и да се е върнал в жилището си на улица „Лурсин“. Трябва да търсим Барберен на улица „Муфтар“, значи в самия квартал на Гарофоли, под носа му. Какво ще стане, ако случайно ни срещне? Той е мой господар, той ми е вуйчо и може да ме вземе със себе си, без да имам възможност да избягам. Страх те беше да не попаднеш в ръцете на Барберен, разбираш ли колко ме е страх да не попадна в ръцете на Гарофоли? О, бедната ми глава! А боят по главата няма да бъде нищо пред раздялата. Няма да можем да се виждаме вече и тая раздяла чрез моето семейство ще бъде много по-страшна, отколкото чрез твоето. Разбира се, Гарофоли ще иска да те вземе и да те възпита така, както е възпитал учениците си, с камшика. Но ти, ти няма да дойдеш, пък и аз не бих искал да си ми дружина. О, тебе никога не са те били!

Увлечен от своите мечти, и през ум не ми беше минало за Гарофоли. Но всичко, което Матиа ми разказа, беше възможно и нямаше нужда от обяснения, за да разбера на каква опасност бяхме изложени.

— Какво да правим? — попитах го аз. — Да не влизаме ли в Париж?

— Мисля, че ако не дойда на улица „Муфтар“, ще бъде достатъчно, за да избягна неприятната възможност да срещна Гарофоли.

— Добре, не идвай на улица „Муфтар“, ще отида сам. Ще се срещнем някъде довечера в седем часа.

Уговорихме се да се срещнем на „Архиерейския мост“ откъм гърба на черквата „Света Богородица“. И влязохме в Париж.

Като стигнахме „Италианския площад“, се разделихме развълнувани и двамата, сякаш нямаше да се видим вече, и докато Матиа и Капи тръгнаха към Ботаническата градина, аз се запътих към улица „Муфтар“, която беше много наблизо. За пръв път от шест месеца бях сам, без Матиа, без Капи, и в грамадния Париж това ми правеше тягостно впечатление. Но не биваше да се поддавам на това чувство. Нали щях да намеря Барберен, а чрез него — семейството си?

Записал бях на едно листче имената и адресите на наемодателите, при които трябваше да търся Барберен. Но това беше излишна предпазливост, тъй като помнех и имената, и адресите и нямаше нужда да поглеждам листчето — Пажо, Барабо и Шопине.

Пръв се изпречи на пътя ми Пажо, като слизах по улица „Муфтар“. Влязох доста смело в една евтина гостилничка, която заемаше приземния етаж на къща, където се даваха под наем мебелирани стаи. С треперещ глас попитах за Барберен.

— Кой е този Барберен?

— Барберен от Шаванон.

И описах Барберен или поне онзи Барберен, когото видях, когато се завърна от Париж — грубо лице, суров вид, с глава, наведена към дясното рамо.

— Няма такъв. Не го познаваме.

Благодарих и се отбих малко по-нататък, у Барабо — той даваше мебелирани стаи под наем, но продаваше и плодове. Зададох същия въпрос.

В началото беше трудно да ги накарам да ме изслушат. Мъжът и жената бяха заети — той продаваше някаква зелена баница, която режеше с нещо като мистрия, и казваше, че е от спанак, а тя спореше с Някаква купувачка за едно су, което й върнала по-малко. Най-после, като повторих три пъти въпроса си, получих отговор.

— Ах, да! Барберен… Имахме такъв навремето. Преди повече от четири години.

— Преди пет — обади се жената. — Дори ни дължи за една седмица. Къде е този обесник?

Точно това питах и аз. Излязох отчаян и донякъде неспокоен. Оставаше ми само Шопине. Към кого да се обърна, ако той не знае нищо? Къде да търся Барберен?

Шопине беше гостилничар като Пажо и когато влязох в гостилничката, където и готвеше, и раздаваше храна, няколко души бяха насядали по масите.

Попитах самия Шопине, който с лъжица в ръка сипваше супа на клиентите си.

— Барберен не е вече тук — отвърна ми той.

— А къде е? — попитах аз разтреперан.

— А, не зная.

Зави ми се свят. Стори ми се, че тенджерите играеха по печките.

— Къде мога да го намеря? — попитах аз.

— Не каза къде отива.

По лицето ми навярно е било изписано така ясно и трогателно моето огорчение, че един от мъжете, които ядяха на една маса край печката, ме заговори.

— Защо ти е Барберен? — попита ме тон.

Не можех да му отговоря откровено и да му разкажа миналото си.

— Идвам от село, от неговото село, от Шаванш, и му нося вести от жена му. Каза ми, че ще ги намеря тук.

— Ако знаете къде е Барберен — обади се гостилничарят, като се обърна към този, който ме заговори, — можете да кажете на това момче, то навярно не му мисли злото. Нали така, момче?

— О, да, господине!

Надеждата ми се възвърна.

— Барберен трябва да живее сега в хотел „Кантал“ на пасаж „Аустерлиц“. Там беше преди три седмици.

Поблагодарих и излязох. Но преди да отида на пасаж „Аустерлиц“, който мислех, че се намира на края на моста „Аустерлиц“, исках да науча нещо за Гарафоли и да го съобщя на Матиа.

Бях съвсем близо до улица „Лурсин“. Трябваше да направя само няколко крачки, за да намеря къщата, където бях ходил с Виталис. Както в деня, в който отидохме за първи път, някакво старче, същото старче, окачваше парцали по зеленикавата стена на двора, сякаш беше правило само това, откакто го бях видял тогава.

— Господин Гарофоли върна ли се? — попитах го аз.

Старчето ме погледна и започна да кашля, без да отговори. Реших, че трябва да му дам да разбере, че зная къде се намира Гарофоли, иначе нямаше да изкопча нищо от тоя стар вехтошар.

— Още ли е там? — попитах аз самоуверено. — Трябва да му е дотегнало.

— Възможно е, но времето все пак тече.

— За него може би тече по-бавно, отколкото за нас.

Старчето понечи да се засмее на тая шега, но го задави страшна кашлица.

— Знаете ли кога ще се върне? — попитах го аз, когато кашлицата му премина.

— След три месеца.

Гарофоли щеше да лежи още три месеца в затвора, значи Матиа можеше да бъде спокоен, защото за три месеца родителите ми щяха да намерят прекрасно начин да попречат на страшния падроне да предприеме каквото и да било срещу племенника си.

При Шопине преживях за миг жестоко вълнение, но сега надеждата ми се възвърна. Щях да намеря Барберен в хотел „Кантал“.

Без да се бавя повече, тръгнах към пасаж „Аустерлиц“, изпълнен с радост и надежда, и под влияние на тия чувства навярно съм бил напълно готов да простя на Барберен.

Най-сетне той не беше може би толкова лош, колкото изглеждаше — без него навярно щях да умра от глад и студ на „Авеню дьо Бретьой“. Вярно, че ме беше отнел от мама Барберен, за да ме продаде на Виталис, но той не ме познаваше и не можеше да обича дете, което не беше виждал, и после, подтикван бе от нуждата, която много често е лош съветник. Сега ме търсеше, грижеше се за мене и ако намерех родителите си, щях да дължа това на него. Той не заслужаваше отвращението, което хранех към него от деня, в който напуснах Шаванон, воден от Виталис. И на него трябваше да бъда благодарен, ако не от обич и нежност както към мама Барберен, то поне от чувство на справедливост.

През Ботаническата градина от улица „Лурсин“ до пасаж „Аустерлиц“ не е далеч. Скоро стигнах пред хотел „Кантал“, който носеше само името хотел, а в действителност беше къща с жалки мебелирани стаи. Държеше го стара, полуглуха жена, главата на която се тресеше.

Като й зададох постоянния си въпрос, тя сви ръка на тръба, приближи я към ухото си и ме помоли да повторя каквото съм я попитал.

— Малко недочувам — каза тя тихо.

— Искам да видя Барберен, Барберен от Шаванон. Той живее при вас, нали?

Без да ми отговори, тя дигна ръце нагоре така неочаквано, че котката, която спеше на скута й, скочи уплашена на земята.

— Уви! Уви! — каза тя. После ме погледна, като затресе още по-силно глава.

— Да не сте вие момчето? — попита тя.

— Кое момче?

— Момчето, което той търсеше.

Което той търсеше! Сърцето ми се сви, като чух тия думи.

— Барберен! — извиках аз.

— Покойният! Покойният Барберен трябва да кажете.

Опрях се на арфата си.

— Починал ли е? — извиках аз достатъчно високо, за да може да ме чуе, но с глас, пресипнал от вълнение.

— Преди осем дена в болницата „Сент Антоан“.

Бях потресен. Барберен умрял! Ами семейството ми? Как ще намеря сега семейството си? Къде да го търся?

— Значи вие сте момчето, което той търсеше, за да го върне на богатото му семейство? — продължи старата жена.

Надеждата ми се възвърна, аз се вкопчих в тия думи.

— Вие знаете ли?… — попитах аз.

— Зная това, което той, горкият, разказваше: че намерил и отгледал някакво дете, че сега семейството, което загубило навремето това дете, искало да си го прибере и той дошъл в Париж да го търси.

— Ами семейството? — попитах аз задъхан. — Семейството?

— Значи вие сте момчето, нали? Ах, вие сте! Вие сте!

И като тресеше глава, ме загледа втренчено в лицето. Но аз прекъснах наблюдението й.

— Моля ви, госпожо, кажете ми, какво знаете?

— Но аз не зная нищо друго освен това, което ви разказах, момчето ми, искам да кажа, млади господине.

— Кажете ми какво ви е разказал Барберен за моето семейство. Вие виждате моето вълнение, госпожо, моето смущение, моята уплаха.

Без да ми отговори, тя дигна пак ръце нагоре.

— Ама че история!

В това време една жена, която приличаше на прислужница, влезе в стаята, където се намирахме. Тогава съдържателката на хотел „Кантал“ ме изостави и се обърна към жената:

— Ама че история! Това момче, този млад господин, когото виждаш, е същият, за когото говореше Барберен. Той дойде, а Барберен го няма вече. Ама… че история!

— Та Барберен никога ли не ви е говорил за моето семейство? — попитах аз.

— Повече от двадесет пъти, повече от сто пъти ни е говорил. Богато семейство!

— Но къде живее това семейство, как се казва?

— А, вижте, Барберен никога не ми е споменавал това. Разбирате, нали, той криеше. Искаше сам да получи възнаграждението, както е редно, и после, той беше хитрец.

Уви! Разбирах! Разбирах много добре това, което старата жена ми каза — със своята смърт Барберен бе отнесъл тайната на моя произход.

Стигнах толкова близо до целта, без да я постигна! Ах, хубавите ми мечти, надеждите ми!

— Не познавате ли никого, на когото Барберен да е казал нещо повече, отколкото на вас? — запитах аз старата жена.

— Барберен не беше толкова глупав да се довери някому. Той беше много мнителен в това отношение.

— А вие не сте ли виждали някой от моето семейство да е идвал при него?

— Никога.

— Някои негови приятели, на които да е говорил за моето семейство?

— Той нямаше приятели.

Хванах се с две ръце за главата. Напразно мислех, нищо не можех да измисля. Впрочем бях толкова развълнуван, така смутен, че не бях в състояние да следя мислите си.

— Получи веднъж писмо — каза старата жена, след като мисли дълго, — препоръчано писмо.

— Откъде?

— Не зная. Раздавачът го предаде лично на него. Не видях марката.

— Това писмо навярно може да се намери.

— Когато почина, претърсихме всичко, което беше оставил тук. О, не от любопитство, разбира се, а само за да съобщим на жена му. Но не открихме нищо. В болницата също не намерили никакви книжа в дрехите му и ако не бил казал, че е от Шаванон, нямало да могат да съобщят на жена му.

— Значи мама Барберен знае?

— Разбира се!

Дълго стоях, без да продумам. Какво да кажа? Какво да питам? Тия жени ми бяха казали всичко, което знаеха. Те не знаеха нищо. А беше напълно ясно, че са направили всичко, за да научат това, което Барберен е криел от тях. Благодарих и тръгнах към вратата.

— Къде отивате? — попита ме старата жена.

— Да се срещна с приятеля си.

— Ах, вие имате приятел?

— Да.

— В Париж ли живее той?

— Не, ние пристигнахме в Париж тая сутрин.

— Тогава знаете ли, ако нямате жилище, можете да останете тук. Ще се чувствувате добре, мога да се похваля с това, и ще бъдете в почтена къща. После, внимавайте, вашите родители ви търсят и като им дотегне да чакат отговор от Барберен, ще се обадят тук, не другаде. Тогава вие ще бъдете тук и ще ги посрещнете. Това е голямо предимство — къде ще ви намерят, ако не бъдете тук? Говоря ви във ваша полза. Колко годишен е приятелят ви?

— Той е малко по-млад от мене.

— Помислете си! Двама младежи на парижките улици! Може да се запознаете с лоши хора! Има хотели, където се навъртат всякакви. Не е тихо като тук. Но кварталът го налага.

Не бях напълно убеден, че кварталът допринасяше за тишината. Във всеки случай хотел „Кантал“ беше една от най-мръсните и най-жалките къщи, които могат да се видят, а през скитническия си живот, изпълнен с приключения, бях виждал много жалки къщи. Но предложението на старата жена трябваше да се обмисли. Впрочем не беше време да бъда придирчив — не бях намерил още семейството си, своето богато семейство, за да се настаня с него в някой от хубавите хотели на булеварда или в хубавата му къща, ако живееше в Париж. В хотел „Кантал“ разходите ни нямаше да бъдат големи, а сега трябваше да мислим за разходите. Ах, имаше право Матиа, като искаше да печелим пари през пътуването ни от Дрьози за Париж! Какво щяхме да правим, ако нямахме седемнадесет франка в джоба си?

— Колко ще ни струва една стая за мене и за приятеля ми? — попитах аз.

— Десет су на ден. Много ли е скъпо?

— Добре, ще се върна довечера с приятеля си.

— Приберете се рано, нощем в Париж е опасно.

Преди да се прибера в хотела, трябваше да намеря Матиа, а имаше още много време до срещата ни. Като не знаех какво да правя, отбих се тъжен в Ботаническата градина и седнах на една самотна пейка. Краката ми бяха като отсечени, а главата замаяна. Ударът беше така внезапен, така неочакван и тежък! Значи щях да изпитам едно след друго всички нещастия и всеки път, щом протегнех ръка, за да се закрепя здраво, клонът, който се надявах да уловя, се счупваше и аз падах — и все така! Не беше ли някаква зла съдба, че Барберен беше умрял точно когато имах нужда от него и че в стремежа си да спечели той беше скрил от всички името и адреса на лицето — на баща ми навярно, — което му беше възложило да ме търси и намери?

Като си мислех така, натъжен, с подути от плач очи, в своето самотно кътче под зелено дърво, което ме закриваше със сянката си, някакъв господин с една жена и с дете, което возеше след тях количка, седнаха на една пейка срещу мене. Тогава повикаха детето, което заряза количката си и се затича към тях с протегнати ръчички. Бащата го прегърна, целуна го по косичката със звучни целувки и го подаде на майката, която на свой ред го целуна няколко пъти на същото място и по същия начин, а детето се заливаше от смях и тупкаше страните на своите родители с пълничките си пухкави ръчички.

Тогава, като видях щастието на родителите и радостта на детето, сълзи бликнаха неволно от очите ми. Не бях целуван така. Сега можех ли да се надявам, че ще ме целуват някога? Хрумна ми една мисъл — взех арфата и тихичко засвирих валс за детето, което отмерваше с крачетата си такта. Господинът дойде при мене и ми подаде дребна сребърна монета, но аз учтиво му отказах.

— Не, господине, моля ви, позволете ми да се порадвам, че съм доставил удоволствие на вашето детенце, което е толкова хубаво.

Тогава той ме изгледа внимателно. Но в същия миг дойде пазач, който въпреки възмущението на господина ми заповяда строго да се махна веднага, ако не искам да бъда задържан, задето съм свирил в градината.

Метнах арфата на рамо и си тръгнах, като извръщах често глава, за да погледна господина и жената, които продължаваха да ме гледат умилени. Рано беше още за срещата ми с Матиа на „Архиерейския мост“ — тръгнах да се скитам по кейовете и гледах реката.

Мръкна. Запалиха фенерите със светилен газ. Тогава тръгнах към черквата „Света Богородица“ — двете й кули се открояваха черни на пурпурния залез. На гърба на черквата намерих пейка и седнах, което ми беше приятно, тъй като краката ми бяха отмалели, сякаш бях бъхтил много дълъг път, и потънах отново в тъжните си мисли. Никога не бях се чувствувал толкова потиснат и уморен. В мен и около мен всичко беше мрачно. В тоя грамаден Париж, пълен със светлина и оживление, се чувствувах по-самотен, отколкото сред полята и горите.

Хората, които минаваха край мене, се обръщаха понякога да ме изгледат, но какво ме засягаше тяхното любопитство или съчувствие? Не разчитах аз на внимание от страна на равнодушните.

Единственото ми развлечение беше да броя ударите на часовниците, които биеха наоколо. Пресмятах още колко време трябва да чакам Матиа, за да почерпя сили и смелост от неговото приятелство. Каква утеха беше за мене мисълта, че скоро ще видя неговите добри, толкова кротки и весели очи!

Малко преди седем часа чух весел лай. Почти веднага нещо бяло се зададе в мрака и тръгна към мене. Докато се опомня, Капи скочи на коленете ми и започна да ми лиже ръцете. Прегърнах го и го целунах по муцуната. Матиа скоро се зададе.

— Е? — викна той отдалече.

— Барберен е умрял.

Той се затича, за да стигне по-бързо при мене. Разказах му набързо какво бях направил и какво научих. Тогава той се натъжи, от което ми стана мило на сърцето — почувствувах, че ако се боеше за себе си, че семейството ми може да ни раздели, искрено желаеше за мене да намеря родителите си.

С добри и нежни думи се опита да ме утеши и най-вече да ме убеди, че не бива да се отчайвам.

— Родителите ти са открили Барберен и ще се разтревожат, като не получат известия от него. Ще го потърсят, за да видят какво е станало с него, и ще дойдат, разбира се, в хотел „Кантал“. Да отидем в хотел „Кантал“. Ще загубим само няколко дена, това е всичко.

Така ми беше казала и старата жена, главата на която трепереше, но от устата на Матиа тия думи добиха за мене съвсем друго значение. Ясно беше, че ще трябва само да почакам малко. Колко глупав съм бил да скърбя и да се отчайвам! Тогава, като се почувствувах малко по-спокоен, разказах на Матиа какво бях научил за Гарофоли.

— Още три месеца! — възкликна той.

И започна да играе и пее сред улицата. После изведнъж се спря и дойде при мене.

— Каква разлика между семейство и семейство! Ето ти скърбиш, че си загубил своето семейство, а аз пея, че съм загубил моето.

— Един вуйчо, и то вуйчо като Гарофоли, не е семейство. Щеше ли да играеш, ако беше загубил сестра си Кристина?

— О, не говори така!

— Виждаш ли?

По кейовете стигнахме пасаж „Аустерлиц“ и понеже очите ми не бяха вече премрежени от вълнение, имах възможност да видя колко красива е Сена вечер, осветена от пълната луна, която пръскаше тук-таме искри върху водите й, блестящи като грамадно, подвижно огледало.

Хотел „Кантал“ беше може би почтена къща, но не беше хубава къща и когато попаднахме с димяща свещичка в една стаичка под покрива, която беше толкова тясна, че единият от нас трябваше да седи на леглото, ако другият искаше да стои прав, неволно ми мина през ума, че не в такава стая се бях надявал да спя. А жълтеникавите чаршафи колко малко приличаха на хубавите пелени, за които мама Барберен толкова много ми беше говорила!

И хлябът, намазан с чернодробен пастет, с който вечеряхме, не приличаше никак на хубавото угощение, което си представях, че ще мога да предложа на Матиа.

Но в края на краищата всичко не беше загубено. Трябваше само да се чака. И с тази мисъл заспах.

Тридесет и трета главаИздирвания

На другата сутрин първата ми работа беше да пиша на мама Барберен, за да й съобщя какво бях научил, а това не беше лесна работа за мене.

Как да й пиша съвсем равнодушно, че мъжът й е умрял? Тя обичаше своя Жером. Бяха живели дълги години заедно и щеше да й стане мъчно, ако не споделях скръбта й.

Най-сетне криво-ляво и с непрестанни уверения, че я обичам, довърших писмото си. Разбира се, писах й за своето разочарование и за сегашните си надежди. Да си призная откровено, най-много за това й писах. Молех я да ме предупреди веднага, ако родителите ми й се обадят да я питат за Барберен, и най-важното, да ми съобщи адреса, който й дадат, като го изпрати в хотел „Кантал“ в Париж.

Като привърших с това задължение, трябваше да изпълня другото, към бащата на Лиза, и то беше поне донякъде също така мъчително за мене. Когато обещах на Лиза в Дрьози, че при първото си излизане в Париж ще навестя баща й в затвора, бях й обяснил, че ако родителите ми са богати, както се надявах, ще ги помоля да изплатят дълга на баща й и щях да отида в затвора само за да го освободя и да го отведа със себе си. Това беше една от радостите, които си бях начертал: първо татко Акен, после мама Барберен, после Лиза, Етиенет, Алекси, Бенжамен. А за Матиа щеше да се направи всичко, което се направи и за мене самия, и моето щастие щеше да бъде и негово щастие. Какво разочарование да отида в затвора с празни ръце и да видя татко Акен също така безсилен да му помогна и да му се отплатя за неговата доброта, както бях, когато се разделихме!

За щастие имах да му предам добри вести и целувки от Лиза и Алекси и бащинската радост щеше да смекчи скръбта ми. Все пак бях доволен, че съм направил нещо за него, докато му помогна повече. Матиа, който желаеше безумно да види затвор, ме придружи. Впрочем аз исках много той да се запознае с този, който повече от две години ми беше като баща. Понеже знаех как се влиза в затвора „Клиши“, не чакахме дълго пред голямата врата, както чаках първия път, когато дойдох.

Въведоха ни в една стая за свиждане и скоро татко Акен дойде. Още от вратата той ми протегна ръце.

— Ах, доброто момче! — каза той и ме целуна. — Милият Реми!

Веднага му разказах за Лиза и Алекси. После, когато исках да му обясня защо не можах да отида при Етиенет, татко Акен ме прекъсна.

— А родителите ти? — попита ме той.

— Как, вие знаете ли?

Тогава ми разказа, че преди петнадесет дни го посетил Барберен.

— Той починал — казах аз.

— Ама че нещастие!

И ми обясни как Барберен отишъл при него, за да научи какво е станало с мене. Като пристигнал в Париж, Барберен ходил у Гарофоли, но, разбира се, не го намерил. Тогава заминал да го търси далеч, в провинцията, в затвора, където Гарофоли лежал, и той му казал, че след смъртта на Виталис ме прибрал някакъв градинар, наречен Акен. Барберен се върнал в Париж, отбил се в Гласиер и там научил, че тоя градинар бил в затвора „Клиши“. Тогава дошъл в затвора и татко Акен му казал как обикалям Франция, така че, ако не знаел къде точно се намирам в този момент, уверен бил, че все рано или късно ще се отбия при някое от децата му. Тогава той самият писал в Дрьози, във Варс, в Еснанд и в Сен Кантен. Не бях получил писмото в Дрьози, навярно защото бях заминал, преди то да е пристигнало.

— Какво ви каза Барберен за моето семейство? — попитах го аз.

— Нищо или по-скоро много малко: родителите ти узнали от пристава в „Квартала на инвалидите“, че подхвърленото дете на „Авеню дьо Бретьои“ било прибрано от някакъв зидар от Шаванон по име Барберен, и те потърсили при него. Но като не те намерили, помолили го да им помогне в техните издирвания.

— Не ви ли каза името им? Не ви ли спомена къде живеят?

— Когато му зададох тия въпроси, Барберен ми отговори, че ще ми каже това по-късно. Не настоях повече, защото разбрах много добре, че крие името на родителите ти от страх да не загуби част от възнаграждението, което очакваше да получи от тях. Понеже ти бях известно време баща, твоят Барберен си въобразяваше, че ще искам да ми се плати за това. Дадох му пътя и не съм го виждал оттогава. Не предполагах, че е умрял. Тъй че ти знаеш, че имаш родители, но поради сметките на тоя стар скъперник не знаеш нито кои са те, нито къде се намират.

Обясних му каква ни беше надеждата и той я подкрепи с най-убедителни доводи.

— Щом родителите ти са успели да открият Барберен в Шаванон, а Барберен откри Гарофоли и мене самия тук, ще намерят и тебе в хотел „Кантал“. Остани там.

Тия думи ми бяха приятни и възвърнаха напълно доброто ми настроение. Останалото време прекарахме в разговори за Лиза, за Алекси и за злополуката в рудника.

— Какъв страшен занаят! — каза той, като завърших разказа си. — И това е занаятът на моя беден Алекси. Ах, колко по-щастлив беше, когато отглеждаше шибои!

— Ще се върне това време — казах аз.

— Чул те господ, момчето ми!

На езика ми беше да му кажа, че моите родители скоро ще го освободят от затвора, но навреме се сетих, че никак не е прилично да се хвалиш предварително с доброто, което имаш намерение да направиш, и само го уверих, че скоро ще бъде свободен, между децата си.

— А докато настъпи това хубаво време — ми каза Матиа, когато бяхме на улицата, — моето мнение е да не стоим със скръстени ръце, а да печелим пари.

— Ако бяхме отделяли по-малко време за печелене на пари, когато пътувахме от Шаванон за Дрьози и от Дрьози за Париж, щяхме да стигнем по-рано в Париж и да сварим Барберен жив.

— Вярно е, и аз самият се упреквам достатъчно много, че съм те забавил. Не бива да ме упрекваш и ти — каза Матиа.

— Това не е упрек, драги Матиа, уверявам те. Без тебе не бих могъл да подаря на Лиза куклата и без тебе сега щяхме да се намираме сред парижките улици, без да имаме едно су за хляб.

— Тогава щом съм имал право, като исках да печелим пари, да постъпим, като че и сега имам право. Впрочем най-доброто, което можем да направим, е да се заловим за работа. Ще се разхождаме, когато имаме на разположение твоята кола, тогава няма да бъде толкова уморително. В Париж аз съм си у дома и зная много добри места.

Той познаваше отлично добрите места — площади, частни дворове, кафенета — и вечерта, преди да си легнем, пресметнахме, че сме събрали четиринадесет франка. Тогава, като заспивах, си повторих думите, които бях чувал често от Виталис, че богатството отива само при ония, които нямат нужда. Този толкова добър сбор беше явно положителен признак, че родителите ми могат да пристигнат всеки миг.

Бях така убеден в своите предчувствия, че на следния ден на драго сърце не бих мръднал от хотела. Но Матиа ме принуди да изляза. Принуди ме също да играя и да пея и тоя ден събрахме още единадесет франка.

— Ако твоите родители не ни направят скоро богати — шегуваше се Матиа, — ние и сами ще забогатеем и така ще бъде много по-добре.

Така изминаха три дни, без да се случи нищо ново, и стопанката на хотела отговаряше на постоянните ми въпроси все едно и също:

— Никой не е търсил Барберен. Няма писмо нито за вас, нито за Барберен.

Но на четвъртия ден най-после ми подаде едно писмо. Беше отговорът на мама Барберен, или по-право отговорът, който мама Барберен бе помолила да ми напишат, тъй като тя самата не знаеше нито да чете, нито да пише.

Пишеше ми, че й било съобщено за смъртта на нейния мъж и че скоро преди това била получила от него писмо, което ми препращаше, понеже мислеше, че може да ми помогне, тъй като в него имало сведения за моето семейство.

— Бързо, бързо! — извика Матиа. — Да прочетем писмото на Барберен!

С разтреперана ръка и свито сърце разтворих писмото.

Не бях дочел писмото, когато Матиа скочи.

— Напред към Лондон! — извика той.

Толкова бях изненадан от това, което прочетох, че гледах Матиа, без да разбирам какво ми казва.

— В писмото на Барберен пише, че английски адвокати са натоварени да те намерят — продължи той, — а това означава, че родителите ти са англичани, нали така?

— Но…

— Не ти ли е приятно да си англичанин?

— Бих искал да съм французин, от родината на Лиза и децата.

— А аз бих искал да си италианец.

— Ако съм англичанин, ще бъда съотечественик на Артур и на госпожа Милиган.

— Как ако си англичанин? Та това е положително. Ако родителите ти бяха французи, по никой начин не биха възложили на английски адвокати да търсят във Франция детето, което са изгубили, нали така? Понеже ти си англичанин, трябва да заминем за Англия. Това е най-добрият начин да се добереш до родителите си.

— Ами ако пиша на тези адвокати?

— Защо ти е? По-добре ще се разберете лично, отколкото с писмо. Когато пристигнахме в Париж, имахме седемнадесет франка. След това събрахме един ден четиринадесет франка, после единадесет, после девет — това прави петдесет и един франк — похарчили сме осем. Остават ни значи четиридесет и три франка, а те са ни предостатъчни, за да стигнем в Лондон. Ще се качим в Булон на параход, който заминава за Лондон, а това не струва скъпо.

— Ти бил ли си в Лондон?

— Много добре знаеш, че не съм бил. Но в цирк „Гасо“ имаше двама клоуни — англичани. Те ми говореха често за Лондон и ме научиха много английски думи, за да можем да разговаряме, без мама Гасо, която беше любопитна като кукумявка, да разбере какво си приказваме. Ние й дърдорехме разни английски глупости право в лицето, без тя да може да ни се скара! Аз ще те развеждам в Лондон.

— И аз учих английски с Виталис.

— Да, но за три години трябва да си го забравил, а аз още го помня, ще видиш. И после, не искам да дойда с тебе в Лондон само защото бих могъл да ти бъда полезен, а да си призная откровено, има и друга причина.

— Каква е тя?

— Ако родителите ти дойдат да те приберат в Париж, те могат спокойно да не ме вземат с тебе, докато ако аз съм в Англия, едва ли ще ме върнат обратно.

Такова предположение ми изглеждаше обидно за моите родители, но в края на краищата можеше пък да излезе разумно. Стига да имаше само една-едничка вероятност то да се осъществи, тази единствена вероятност беше достатъчна да се съглася да замина веднага с Матиа за Лондон.

— Да заминем — казах му аз.

— Съгласен си, нали?

След две минути раниците ни бяха на гърба и слязохме долу, готови за път. Като ни видя така приготвени, съдържателката на хотела започна да вика:

— Младият господин — господинът бях аз — няма ли да чака родителите си? Това ще бъде по-разумно. И после, родителите ще видят как добре е бил гледан младият господин.

Но нейното красноречие не можеше да ме задържи. След като й платих за нощуването, се отправих към улицата, където Матиа и Капи ме чакаха.

— А адресът ви? — извика старата жена.

И наистина разумно беше може би да оставя адреса си. Записах го в книгата й.

— В Лондон! — извика тя. — Две деца заминават за Лондон! Такъв дълъг път! По море!…

Преди да тръгнем за Булон, трябваше да се сбогуваме с татко Акен.

Но раздялата не беше тъжна. Бащата се зарадва, като научи, че скоро ще намеря семейството си, а на мене ми беше приятно да му кажа и повторя, че скоро ще се върна с родителите си, за да му благодаря.

— Довиждане, момчето ми, и добър успех! Ако не се върнеш така скоро, както предполагаш, пиши ми.

— Ще се върна.

Тоя ден вървяхме, без да спираме, до Моасел, където преспахме в един чифлик, тъй като трябваше да пестим парите си за парахода. Матиа беше казал, че не струва скъпо, но колко ли можеше да струва?

По пътя Матиа ме учеше английски думи, тъй като един въпрос много ме тревожеше и не ми позволяваше да се отдам на радостта си — родителите ми знаят ли френски или италиански? Как ще се разбираме, ако говорят само английски? Това ще бъде голяма пречка! Какво бих казал на братята и сестрите си, ако имах братя и сестри? Нямаше ли да бъда чужденец в техните очи, докато не мога да разговарям с тях? Като ей мислех за своето завръщане в бащината къща — а след като напуснах Шаванон, често си рисувах тая картина, — никога не бях си представял, че ще мога да бъда така скован в своя устрем. Навярно ще ми трябва много време, да науча английски, който ми изглеждаше труден език.

Вървяхме осем дни от Париж до Булон, защото се спирахме по малко в големите градове по пътя ни — Бове, Абвил, Монтрьой сюр Мер — и давахме по някое и друго представление, за да увеличим състоянието си.

Когато стигнахме в Булон, имахме още тридесет и два франка в кесията си, с други думи, много повече, отколкото ни бяха необходими, за да платим за парахода.

Понеже Матиа никога не беше виждал море, първата ни разходка бе на вълнолома. Той стоя няколко минути с поглед, зареян далеч в мъглите на хоризонта, после цъкна с език и заяви, че е грозно, тъжно и мръсно.

Завърза се спор между нас, защото много често бяхме разговаряли за морето и аз винаги му казвах, че то е най-хубавото нещо, което може да се види.

Държах на мнението си.

— Може би имаш право, когато морето е синьо, както казваш, че си го виждал в Сет — рече Матиа, — но когато е като това море, цялото жълто и зелено, със сиво небе, отрупано с грамадни черни облаци, то е грозно, много грозно и не ти се иска да плаваш по него.

Най-често аз и Матиа бяхме съгласни един с друг — или той приемаше моето мнение, или пък аз споделях неговото. Но тоя път държах на своето и даже заявих, че това зелено море, с мъгливия хоризонт и тежките облаци, които вятърът едва помръдваше, е много по-хубаво от синьото море под синьо небе.

— Говориш така, защото си англичанин — възрази Матиа, — и обичаш това отвратително море, защото принадлежи на твоя роден край.

Параходът за Лондон заминаваше на другия ден в четири часа сутринта. В три часа и половина бяхме на борда и се настанихме колкото се може по-удобно зад куп сандъци, които ни закриляха малко от влажния и студен северен вятър. При светлината на няколко димящи фенера видяхме как товарят парахода: макарите скърцаха, сандъците, които спускаха в трюма, тракаха, а моряците от време на време си подхвърляха по някоя дума с пресипнали гласове. Но целият този шум бе заглушавай от свиренето на парата, която излизаше от машината на малки бели кълба. Звънна камбана, въжетата плеснаха във водата. Тръгнахме на път. На път към моята родина!

Често бях разказвал на Матиа, че няма нищо по-приятно от разходка с кораб — плъзгаш се леко по водата, без да усещаш пътя, който си изминал. Беше наистина прекрасно — като насън.

Като говорех така, мислех за „Лебед“ и за пътуването ни по южния канал. Но морето не прилича ма канал. Едва излязохме от пристанището, и параходът сякаш потъна във водата, после се издигна, после пак потъна и така четири-пет пъти едно след друго, като грамадна люлка. Тогава при тия люшкания парата излизаше от комина с пронизително свирене, после изведнъж всичко утихваше и се чуваха само колелата, които цепеха водата ту от едната, ту от другата страна според това, накъде се наклонява параходът.

— Хубаво плъзгане! — каза ми Матиа.

Нямах какво да му отговоря, защото тогава не знаех какво са пясъчен нанос и подводни скали.

Но това люшкане на парахода наляво и надясно и напред-назад не се дължеше само на пясъка и скалите, а и на самото море, което навътре беше доста бурно.

Изведнъж Матиа, който от доста време не говореше вече, внезапно стана.

— Какво ти е? — попитах го аз.

— Много се люшка и ми е лошо.

— Хванала те е морска болест.

— Дявол да го вземе, така е!

И след малко изтича и се облегна на перилата на парахода. Ах, бедният Матиа, колко много страдаше! Напразно го прегръщах и притисках главата му към гърдите си, нищо не помагаше. Той стенеше, после от време на време ставаше бързо, отиваше, куцук-куцук, да се облегне на перилата на парахода и едва след няколко минути се връщаше и се сгушваше до мен. И всеки път, когато се връщаше, ме заплашваше с юмрук и полушеговито-полугневно казваше:

— Ох, тези англичани нямат сърце.

— Слава богу!

Когато настъпи утрото — бледо, мъгливо и безслънчево утро, — се намирахме срещу високи бели брегове и тук-таме се виждаха неподвижни кораби без платна. Малко по малко люшкането наляво и надясно намаля и нашият параход се плъзна по спокойната водна повърхност почти така леко като по канал. Не бяхме вече в морето и от двете страни в далечината съзирахме, или по-скоро отгатвахме, че се издигат в утринната мъгла, гористи брегове. Навлезли бяхме в Темза.

— Ето ни в Англия — казах аз на Матиа.

Но той не посрещна с радост тая добра вест, а се просна с целия си ръст на палубата. — Остави ме да спя — отвърна той. Не бях боледувал през време на пътуването и не ми се спеше. Нагласих Матиа колкото се може по-удобно, качих се на сандъците и седнах най-горе с Капи в краката ми. Капи понесе храбро пътуването. Кой знае? Капи беше може би стар моряк. Навярно беше видял много свят с Виталис.

Седях високо над реката и виждах цялото й течение от двете страни, нагоре и надолу. Вдясно се простираше широк пясъчен бряг, набразден от пяната с бяла ивица, а вляво сякаш отново се разстилаше морето. Но това беше само заблуда. Синкавите брегове скоро се приближиха, после се очертаха по-ясно, жълти и тинести.

Сред реката се намираше на котва цяла флота кораби — между тях сновяха параходи, влекачи, след които се носеха дълги ивици чер дим. Колко кораби! Колко платна! Никога не ми беше минавало през ума, че една река може да бъде населена, и ако Гарона ме беше изненадала, Темза ме порази. Няколко от тия кораби се готвеха да отплават и сред мачтите им се виждаше как моряци сноват нагоре-надолу по въжените стълби, които отдалеч изглеждаха тънки като паяжина.

Нашият параход оставяше след себе си пенлива бразда сред жълтата вода, където плаваха най-различни останки — дъски, парчета дърва, подути трупове на животни, тапи, треви. От време на време някоя птица с широко разперени криле се спускаше върху тези останки, после веднага се издигаше с пронизителен писък и отлиташе с плячка в човката си.

Защо Матиа искаше да спи? Много по-добре щеше да направи, ако се събуди — гледката беше интересна и заслужаваше да се види. Докато нашият параход плаваше нагоре срещу течението на реката, гледката ставаше все по-любопитна и по-хубава. Не беше вече забавно да се следят с поглед само платноходките и параходите, а големите тримачтови кораби, грамадните параходи, които се връщаха от далечни страни, съвсем черни въглищарски кораби, гемии, натоварени със слама или сено, които приличаха на купи, носени от течението, големи червени, бели и черни бъчви, които се въртяха във водата. Забавно беше и това, което ставаше, което се забелязваше на двата бряга, които Сега се очертаваха ясно с всичките си подробности, с кокетно боядисаните къщи, със зелените ливади, с дърветата, които никога не са били подкастряни, а тук-таме се виждаха пристани, вдадени навътре над черната тиня, морски знаци, зеленикави и плъзгави колове.

Седях така дълго с широко отворени очи, без да мисля за нищо — само гледах и се възхищавах.

Но ето че по двата бряга на Темза къщите се трупаха една до друга в дълги червени редици. Стана тъмно. Димът и мъглата се смесваха така, че не можеше да се познае мъглата ли е по-гъста или димът. После вместо дървета или добитък в ливадите изведнъж изникна гора от мачти, сякаш в ливадите имаше кораби.

Не можах да се сдържа повече, спуснах се от наблюдателницата си и отидох да намеря Матиа. Той се беше събудил, морската болест му беше минала, нямаше вече лошо настроение и на драго сърце се качи с мене на сандъците. Той също бе поразен и си търкаше очите. Тук-таме канали от ливадите се вливаха в реката — те също бяха пълни с кораби.

За съжаление мъглата и димът станаха още по-гъсти. Околността се виждаше само от време на време и колкото повече напредвахме, ставаше по-неясна.

Най-после параходът забави хода си, машината спря, въжетата бяха хвърлени на земята — бяхме в Лондон и слязохме на брега сред хора, които ни гледаха, но не ни говореха.

— Сега е време да си послужиш с твоя английски език, драги Матиа.

И Матиа, който не се смущаваше от нищо, се приближи до един дебел човек с червеникава брада и го попита учтиво, с шапка в ръка, къде е пътят за „Грийн скуеър“.

Стори ми се, че Матиа много дълго се обясняваше със своя човек, който няколко пъти го накара да му повтори едни и същи думи. Но не исках да покажа, че се съмнявам в познанията на своя приятел. Най-после той се върна.

— Много е лесно — рече той. — Трябва само да вървим покрай Темза. Ще тръгнем по кейовете.

Но в Лондон няма, или по-право нямаше по това време, кейове — къщите стигаха досам реката. Принудени бяхме да вървим по улици, които ни се струваха успоредни на реката.

Но тия улици бяха много мрачни, много кални, задръстени с каруци, със сандъци, с бали с най-различни стоки и трудно успявахме да се проврем между тия препятствия, които изникваха на всяка крачка. Вързал бях Капи с въже и той вървеше по петите ми. Беше само един часът, а лампите в магазините бяха запалени.

В този си вид Лондон не ни направи такова силно впечатление като Темза.

Продължавахме да вървим напред и от време на време Матиа питаше далече ли е още Линкълн Ин. Предаде ми, че ще трябва да минем под някаква грамадна врата, която щяла да препречи улицата, по която вървяхме. Това ми се видя странно, но не посмях да му кажа, че може би се лъже.

Но той не се беше излъгал и най-после стигнахме една арка, която прекрачваше улицата и имаше две странични вратички — Темпъл Бар. Пак попитахме накъде да вървим и ни казаха да свърнем вдясно. Сега не бяхме вече в голяма оживена и шумна улица — намирахме се в тихи улички, които се преплитаха една в друга, и ни се струваше, че се въртим на едно място, без да напредваме, като в лабиринт.

Изведнъж, тъкмо когато мислехме, че сме се загубили, попаднахме пред малки гробища, пълни с гробове — камъните им бяха черни, сякаш бяха боядисани със сажди или вакса. Това беше „Грийн скуеър“.

Докато Матиа разговаряше с някакъв минувач, аз се спрях и се помъчих да се успокоя — сърцето ми биеше, не можех да дишам вече и треперех. После тръгнах след Матиа и двамата се спряхме пред медна табела, на която пишеше: Грейт и Гели. Матиа посегна да дръпне звънеца, но аз задържах ръката му.

— Какво ти е? — попита ме той. — Колко си бледен!

— Чакай малко да се посъвзема.

Той позвъни и влязохме. Толкова бях развълнуван, че не виждах ясно около себе си. Стори ми се, че се намирахме в някаква кантора и двама или трима души, наведени над маси, пишеха под светлината на няколко газени лампи, които шумно горяха.

Матиа се обърна към един от тях, тъй като аз, разбира се, го бях натоварил той да говори вместо мене. В разговора на няколко пъти повтаряше думите family и boy Барберен. Разбрах, че обяснява, че аз съм момчето, което Барберен търсеше по поръчка на семейството ми. Името Барберен направи впечатление. Гледаха ни и този, с когото Матиа разговаряше, стана и ни отвори една врата. Влязохме в стая, пълна с книги и книжа. Някакъв господин седеше пред писалищна маса, а друг, с мантия и перука, държеше няколко сини торбички и разговаряше с него.

С малко думи човекът, който ни водеше, обясни кои сме и двамата господа ни изгледаха от главата до петите.

— Кой от вас е момчето, отгледано от Барберен? — запита на френски господинът, седнал пред писалищната маса.

Като чух да се говори на френски, се успокоих и пристъпих крачка напред.

— Аз, господине.

— Къде е Барберен?

— Той умря.

Двамата господа се погледнаха за миг, после този с перуката излезе, като отнесе със себе си торбичките.

— Как дойдохте тогава? — попита господинът, който беше започнал да ме разпитва.

— Пеш до Булон, а от Булон до Лондон с параход. Току-що пристигаме.

— Барберен даде ли ви пари?

— Не сме виждали Барберен.

— Как узнахте тогава, че трябва да дойдете тук?

Разказах колкото се може по-накратко каквото ме питаха. И аз бързах да задам няколко въпроса, един особено ми пареше устните, но не успях.

Трябваше да разкажа как ме е отгледал Барберен, как ме е продал на Виталис, как след смъртта на своя господар съм бил прибран от семейството Акен и накрая как, след като бащата е бил затворен за дългове, съм започнал отново предишния си живот на пътуващ музикант. Докато разказвах, господинът си вземаше бележки и ме поглеждаше така, че ми ставаше неудобно. Лицето му беше сурово и имаше нещо лукаво в усмивката му.

— А кое е това момче? — запита той, като посочи Матиа с върха на желязното си перо, сякаш искаше да го прониже със стрела.

— Мой приятел, другар и брат.

— Много добре. Обикновен познат от дългите пътища, нали?

— Най-нежният, най-обичаният брат.

— О, не се съмнявам в това!

Стори ми се, че е удобно да задам най-после въпроса, който от началото на нашия разговор не ми даваше мира.

— Моето семейство, господине, в Англия ли живее?

— Разбира се, живее в Лондон, поне засега.

— Тогава ще го видя, нали?

— Скоро ще си бъдете у дома. Ще наредя да ви заведат.

Той позвъни.

— Моля, още една дума, господине. Имам ли баща?

Едва можах да изрека тая дума.

— Не само баща, но и майка, братя и сестри.

— Ах, господине!

Но вратата се отвори и прекъсна излиянието ми. Погледнах само Матиа с насълзени очи.

Господинът се обърна на английски към този, който влезе, и сякаш разбрах, че му казва да ни придружи.

Аз станах.

— А, забравих — сети се господинът, — името ви е Дрискол. Така се казва баща ви.

Въпреки злото му лице, мисля, че бих се хвърлил на шията му, ако имах време да сторя това. Но той посочи с ръка вратата и ние излязохме.

Тридесет и четвърта главаСемейство Дрискол

Чиновникът, който трябваше да ме заведе при моите родители, беше дребно добродушно старче, съсухрено, жълто и сбръчкано, облечено в черна оръфана и лъснала дреха, с бяла вратовръзка. Когато излязохме навън, той си потри силно ръцете, та ставите на пръстите и китките му изпукаха, ритна с крак, сякаш искаше да запрати далеч разкривените си ботуши, и като вирна нос нагоре, вдъхна дълбоко на няколко пъти мъглата с блаженството на човек, който е бил затворен. — Намира, че миризмата е приятна — каза ми на италиански Матиа.

Старчето ни погледна и без да ни говори, каза ни „пет, пет“, сякаш се обръщаше към кучета, което означаваше, че трябва да вървим след него и да не го изгубваме.

Скоро се намерихме в голяма улица, задръстена от коли. Той спря една, която минаваше — кочияшът, вместо да седи на капрата си зад коня, беше кацнал отзад и високо на нещо като кабриолетово чергило. После научих, че тия коли се наричат cab.

Той ни накара да се качим на тая кола, която беше отворена отпред, и през едно прозорче на чергилото поведе разговор с кочияша. Няколко пъти произнесоха името „Бетнал Грийн“ и помислих, че така се казва кварталът, в който живееха родителите ми. Знаех, че green на английски значи зелен, и това ми навя мисълта, че този квартал навярно е засаден с красиви дървета, което, разбира се, ми беше много приятно. Той нямаше да прилича на грозните, така мрачни и печални лондонски улици, през които минавахме, когато пристигнахме. Къщата щеше да бъде много хубава, сред голям град, оградена с дървета.

Спорът между нашия водач и кочияша продължи доста дълго. Ту единият се надигаше към прозорчето, за да даде обяснения, ту другият, сякаш искаше да се спусне от капрата през тесния отвор, за да каже, че не разбира нищичко от това, което му искат.

Аз и Матиа се бяхме сгушили в един кът с Капи в краката ми и като слушах спора им, си казвах, че наистина е много чудно един кочияш да не знае къде се намира такова хубаво място, каквото навярно беше „Бетнал Грийн“ — толкова много зелени квартали ли имаше в Лондон? Това ми изглеждаше доста чудно, тъй като всичко, което бяхме видели досега, ми напомняше по-скоро сажди. Пътувахме доста бързо по широки улици, после по тесни, после по други широки, но не виждахме почти нищо наоколо, така гъста беше мъглата около нас. Започна да става студено и ние дишахме някак мъчно, сякаш щяхме да се задушим. Като казвам ние, става дума за мене и за Матиа, защото нашият водач, напротив, изглежда, се чувствуваше много добре. Във всеки случай той дишаше дълбоко, с отворена уста, като сумтеше, сякаш бързаше да натрупа по-голям запас въздух в дробовете си. После от време на време продължаваше да пука пръстите и да изпъва краката си. Да не е прекарал няколко години, без да се движи и без да диша?

Въпреки трескавото вълнение при мисълта, че след няколко мига, след няколко секунди може би ще прегърна родителите си — баща, майка, братя, сестри, — изпитвах голямо желание да разгледам града, през който минавахме. Нали беше мой град, моя родина?

Но напразно се взирах, не виждах нищо, или почти нищо, като изключим червените светлини на газените фенери, които мъждееха в мъглата като в гъст облак дим. Едва съзирахме фенерите на колите, които срещахме, и от време на време трябваше да спираме изведнъж, за да не блъснем или да не смажем хората, които задръстваха улиците.

Продължавахме да пътуваме. Отдавна бяхме излезли от Грейт и Гели. Това затвърдяваше в мене мисълта, че родителите ми живеят извън града. Навярно скоро щяхме да напуснем тесните улици и да препуснем из полето.

Аз и Матиа се държахме за ръка и мисълта, че ще намеря родителите си, ме караше да му стискам ръката. Чувствувах нужда да му кажа, че сега съм негов приятел повече от всеки друг път и завинаги. Но вместо да излезем на полето, навлизахме в по-тесни улички и чувахме свирките на локомотива.

Тогава помолих Матиа да запита водача ни няма ли да стигнем най-после при родителите ми. Отговорът на Матиа бе отчайващ — той твърдеше, че чиновникът на Грейт и Гели казал, че никога не бил идвал в тоя разбойнически квартал. Матиа навярно се лъжеше, не е разбрал отговора. Но той настояваше, че thieves, английската дума, която чиновникът употребил, означавала на френски разбойници, уверен бил в това. Отначало се отчаях, после си казах, че чиновникът се бои от разбойници тъкмо защото ще навлезем в полето и че думата грийн, която се намира след Бетнал, се отнася за дървета и ливади. Споделих тая мисъл с Матиа и двамата се смяхме много над страха на чиновника. Колко глупави са хората, които не са излизали от градовете!

Но нищо не показваше, че наближаваме полето — нима Англия беше само един град от камъни и кал, който се нарича Лондон? Тая кал нахлуваше и в колата ни и покриваше и нас самите с черни пръски. Отдавна около нас вече се носеше неприятна миризма. Всичко това показваше, че се намираме в някакъв лош квартал, навярно последния, преди да навлезем в ливадите на „Бетнал Грийн“. Струваше ми се, че се въртим на едно и също място и от време на време нашият кочияш забавяше хода, сякаш не знаеше вече къде се намира. Най-после той спря изведнъж и прозорчето се отвори.

Тогава започна разговор или по-право спор. Матиа ми каза, че му се струва, че нашият кочияш не иска да кара по-нататък, тъй като не знае пътя. Той искал обяснения от чиновника на Грейт и Гели, а чиновникът продължавал да отговаря, че никога не е идвал в тоя разбойнически квартал. Чух думата thieves. Сигурно тук не е „Бетнал Грийн“. Какво ли ще стане? Спорът през прозорчето продължаваше и кочияшът и чиновникът, еднакво ядосани, си разменяха реплики през този отвор.

Най-после чиновникът, след като даде пари на кочияша, който мърмореше, слезе от колата и пак ни каза „пет, пет“ — ясно беше, че и ние трябва да слезем. Намирахме се в кална улица, сред мъглата. Един дюкян беше бляскаво осветен и светлината, пречупена от огледалата, от позлатата и от четвъртитите бутилки, се разливаше по улицата, пробила мъглата до ручея. Беше кръчма или както англичаните я наричат, gin palace, където продават хвойнова ракия и всякакви други ракии, добити от зърнени храни или от цвекло.

— Пет, пет — каза водачът ни. И влязохме с него в тоя gin palace. Ясно, сбъркали бяхме, като мислехме, че се намираме в беден квартал. Никога не бях виждал по-разкошно заведение — цялото беше в огледала и позлата. Тезгяхът беше сребърен. Ала хората, които стояха прави пред тоя тезгях или се бяха опрели о стените или бъчвите, бяха дрипави. Някои нямаха обувки и босите им крака, шляпали в калните локви, бяха черни, сякаш намазани с вакса, която още не беше изсъхнала. На тоя хубав сребърен тезгях нашият водач си поръча чаша бяло питие с приятна миризма. След като го изпи на един дъх със същата жажда, с която поглъщаше преди малко мъглата, той поведе разговор с човека с голи до лактите ръце, който му го поднесе. Не беше трудно да се отгатне, че разпитва за пътя, и нямаше нужда да питам Матиа.

Пак тръгнахме подир нашия водач. Сега уличката беше толкова тясна, че въпреки мъглата виждахме къщите и от двете й страни. Въжета бяха опнати във въздуха от една къща до друга и тук-таме по тия въжета висяха долни дрехи и дрипи. Навярно те бяха прострени да съхнат. Къде ли отиваме? Започнах да се тревожа и от време на време Матиа ме поглеждаше, но не ме разпитваше.

От улицата преминахме в уличка, после в двор, после пак в уличка. Къщите бяха по-бедни, отколкото в най-бедното френско селце. Много от тях бяха дъсчени, като плевни или обори, но бяха жилища. По праговете им се виждаха насядали полуоблечени жени и деца.

Когато някоя светлинка ни позволяваше да видим малко по-ясно наоколо, забелязвах, че жените бяха бледи, светлите им като лен коси падаха на раменете им. Децата бяха почти голи — малкото дрешки, които имаха на гърба си, бяха дрипави. В една уличка видяхме свине, които се ровеха в локва, отдето се носеше отвратителна миризма. Нашият водач скоро се спря. Навярно се беше заблудил. Но в същия миг към нас се приближи мъж, облечен в дълъг син редингот и с шапка с лачена каишка. На ръката му имаше черна и бяла нашивка. На колана му висеше калъф. Беше полицай.

Поведе се разговор и скоро пак тръгнахме, предвождани от полицая. Пресичахме улички, дворове, криви улици. Стори ми се, че тук-таме къщите бяха рухнали.

Най-после спряхме в двор с малка локва в средата.

— Red Lion Court — каза полицаят.

Тия думи, които чух да споменават вече няколко пъти, означават „Дворът на червения лъв“ — както ми каза Матиа.

Защо се спираме? Не беше възможно да се намираме в „Бетнал Грийн“. Нима в този двор живеят родителите ми? Но тогава?…

Нямах време да се занимая с тия въпроси, които се въртяха в неспокойния ми ум. Полицаят почука на вратата на нещо като дъсчена плевня и нашият водач му благодари — значи бяхме пристигнали!

Матиа, който продължаваше да ми държи ръката, я стисна и аз стиснах неговата. Разбрахме се. Страхът, който свиваше сърцето ми, свиваше и неговото.

Толкова бях развълнуван, че не помня добре как се отвори вратата, на която полицаят бе почукал. Но от момента, в който влязохме в една обширна стая, осветена от една лампа и огън от каменни въглища, който гореше върху скара, спомените ми са ясни. Пред огъня в сламено кресло, което приличаше на ниша на светец, седеше неподвижен като статуя белобрад старец с черна шапчица на главата. Един срещу друг, но разделени от масата, седяха мъж и жена. Мъжът беше около четиридесетгодишен, облечен в дрехи от сиво кадифе, с умно, но сурово лице. Жената, с пет-шест години по-млада, имаше руси коси, които падаха върху шал на бели и черни квадрати, кръстосан на гърдите й. Очите й бяха безжизнени, а лицето, което навярно е било хубаво, както и нейните лениви движения изразяваха безразличие и равнодушие. В стаята имаше четири деца — две момчета и две момичета, — всичките руси, с ленени коси като майка си. Голямото момче изглеждаше единадесет-дванадесет годишно. По-малкото момиченце беше едва тригодишно и пълзеше по пода.

Видях всичко това само с един поглед, докато нашият водач, чиновникът от Грейт и Гели, още говореше.

Какво казваше? Едва го чувах и не разбирах нищо. Чух само името Дрискол, моето име, както беше казал адвокатът.

Всички очи, дори очите на неподвижния старец, се бяха извърнали към Матиа и към мене. Само малкото момиче разглеждаше Капи.

— Кой от двама ви е Реми? — запита мъжът с дрехите от сиво кадифе.

Пристъпих крачка напред.

— Аз — казах.

— Ела и прегърни баща си, момчето ми.

Като си мислех преди за тоя миг, представях си, че някакъв порив ще ме тласне в прегръдките на моя баща. Не намерих в себе си тоя порив. Но се приближих и целунах баща си.

— А това — каза ми той — са дядо ти, майка ти, братята и сестрите ти.

Отидох най-напред при майка си и я прегърнах. Позволи ми да я целуна, но тя самата не ме целуна — каза ми само две-три думи, които не разбрах.

— Стисни ръката на дядо си, но внимателно — каза баща ми. — Той е парализиран.

Ръкувах се и с двамата си братя и с голямата си сестра. Исках да прегърна малката, но тя галеше Капи и ме отблъсна. Като отивах така от един към друг, се възмущавах от самия себе си. Какво беше това? Не изпитвах вече никаква радост, че се намирах най-после в семейството си. Имах баща, майка, братя, сестри, имах дядо, бях сред тях, а стоях равнодушен. Очаквах тоя миг с трескаво нетърпение, луд бях от радост при мисълта, че и аз ще имам родители, които ще обичам, които ще ме обичат, а стоях смутен, разглеждах любопитно всички и не намирах в сърцето си какво да им кажа, не намирах нито една нежна дума. Изрод ли бях? Значи не бях достоен да имам семейство!

Ако бях намерил родителите си в дворец, а не в тая плевня, нямаше ли да изпитвам към тях нежните чувства, които изпитвах преди няколко часа в сърцето си към баща и майка, които не познавах, а не можех да изразя пред бащата и майката, които ми бяха пред очите?

Тая мисъл ме накара да пламна от срам. Отидох отново при майка си, прегърнах я и пак я целунах горещо. Навярно тя не разбра на какво се дължеше тоя порив, защото, вместо да отвърне на целувките ми, ме погледна с безразличие, после се обърна към мъжа си, към моя баща, подигна леко рамене и му каза няколко думи, които не разбрах, но той започна да се смее. Това равнодушие от нейна и от негова страна, тоя смях свиха болезнено сърцето ми. Струваше ми се, че този изблик на нежност не заслужаваше да бъде посрещнат така. Но нямах възможност да се отдам, на чувствата си.

— А този кой е? — попита баща ми, като посочи Матиа.

Обясних какви връзки ме свързват с Матиа, като се помъчих да вложа в думите си малко от приятелството, което изпитвах, и се постарах да обясня колко съм му задължен.

— Да — каза баща ми. — Искал е навярно да види свят.

Понечих да му отговоря, но Матиа ме прекъсна.

— Точно така — рече той.

— А Барберен? — попита баща ми. — Той защо не дойде?

Обясних, че Барберен е починал, което беше тежък удар за мене, когато пристигнахме в Париж, след като бях научил в Шаванон от мама Барберен, че моите родители ме търсят. Тогава баща ми преведе на майка ми моите думи и ми се стори, че тя отговори, че това е „добре“ или пък „много добре“. Във всеки случай тя каза на няколко пъти думите well и good, които знаех. Защо беше „добре“ и „много добре“, че Барберен е умрял? Питах се и не можех да си отговоря на тоя въпрос.

— Не знаеш ли английски? — попита ме баща ми.

— Не. Зная само френски, а също и италиански — научих го при господаря, който ме беше наел от Барберен.

— При Виталис ли?

— Вие знаете?…

— Барберен ми каза името му преди известно време, когато бях отишъл във Франция да те търся. Но ти навярно си любопитен да узнаеш защо не сме те търсили тринадесет години и как изведнъж ни е дошло наум да намерим Барберен.

— О, да! Много съм любопитен, уверявам ви, много съм любопитен!!

— Ела тогава край огъня, ще ти разкажа.

Като влязохме, бях опрял арфата си на стената. Свалих раницата и седнах на мястото, което той ми посочи.

Но когато простирах калните си и мокри крака към огъня, дядо ми изсъска към мене, без да продума, горе-долу като стар разсърден котарак. Нямаше нужда от друго обяснение, за да разбера, че му преча, и си прибрах краката.

— Не му обръщай внимание — каза баща ми, — старият не обича да му затулят огъня, но щом ти е студено, сгрей се. Няма защо да се стесняваш от него.

Смаях се, като го чух да говори така за тоя белокос старец. Струваше ми се, че ако трябваше да се стесняваме от някого, беше именно от него. Свих ся краката под стола.

— Ти си най-големият ми син — започна баща ми — и се роди една година след брака ми с майка ти. Когато се ожених за майка ти, едно момиче се надяваше, че ще го взема за жена, и тоя брак му вдъхна жестока омраза към девойката, която смяташе за своя съперница. За да си отмъсти, тя те открадна точно в деня, когато ти стана на шест месеца, и те отнесла във Франция, в Париж, където те захвърлила на улицата. Търсихме те навсякъде, но не стигнахме чак до Париж, защото и през ум не ни минаваше, че са те занесли толкова далече. Не те намерихме, мислехме, че си умрял, че сме те загубили завинаги, докато преди три месеца тая жена, болна на смъртно легло, преди да умре, разкри истината. Заминах веднага за Франция и се явих пред пристава в квартала, където си бил захвърлен. Там ми казаха, че те прибрал някакъв зидар от Крьоз, същият, който те бил намерил, и веднага заминах за Шаванон. Барберен ми каза, че те дал под наем на някакъв пътуващ музикант, на Виталис, и че обикаляш с него Франция. Тъй като не можех да остана във Франция и да тръгна по дирите на Виталис, възложих на Барберен да се погрижи за това и му дадох пари да замине за Париж. Същевременно му поръчах да съобщи, когато те намери, на адвокатите Грейт и Гели, които уреждат работите ми. Не му дадох адреса си тук, тъй като ние живеем в Лондон само през зимата. Аз съм пътуващ търговец и когато времето се стопли, обикалям с каруци Англия и Шотландия заедно със семейството си. Ето, момчето ми, как те открихме и как след тринадесет години ти пак идваш да заемеш мястото си тук, сред своето семейство. Разбирам, че си поуплашен, защото не ни познаваш и не разбираш какво говорим, а и ние не можем да те разберем, но се надявам, че скоро ще свикнеш.

Да, разбира се, скоро щях да свикна — това не беше ли напълно естествено, щом като бях в семейството си и щях да живея с баща си, с майка си, с братята и сестрите си?

Хубавите пелени не бяха казали истината. За мама Барберен, за Лиза, за татко Акен — за всички, които бяха помагали, това беше нещастие. Не бих могъл да направя за тях онова, за което мечтаех, тъй като пътуващите търговци, особено тези, които живеят в плевня, навярно не са особено богати, но какво значение имаше това за мене в края на краищата? Имах семейство и представата, че ще тъна в богатство, беше детска мечта. Обичта струва повече от богатството — аз нямах нужда от пари, а от обич.

Докато баща ми разказваше, а аз гледах и слушах само него, наредиха на масата чинии със сини цветчета, а в металическо блюдо имаше голямо парче говеждо с картофи.

— Гладни ли сте, момчета? — попита баща ми, като се обърна към Матиа и към мене.

Вместо да отговори, Матиа показа белите си зъби.

— Е, да сядаме тогава на масата — каза баща ми.

Но преди да седне, той притегли креслото на дядо ми до масата. После, като седна и той самият с гръб към огъня, наряза месото и поднесе на всеки по голям резен с картофи. Макар че не бях възпитан според правилата на вежливостта, или по-скоро, да си призная истината, макар че изобщо не бях възпитаван, забелязах, че братята ми и голямата ми сестра ядат повече с пръсти — топяха ги в соса и ги облизваха, а баща ми и майка ми сякаш не виждаха това. Дядо ми пък гледаше само в чинията си и единствената ръка, с която можеше да си служи, се движеше непрестанно от чинията до устата му. Изпуснеше ли някое парче от треперещите си пръсти, моите братя му се присмиваха.

Като се навечеряхме, мислех, че ще прекараме вечерта край огъня, но баща ми каза, че очаква приятели и че трябва да си легнем. После взе свещ и ни заведе под един заслон до самата стая, където вечеряхме. Там имаше две големи коли от ония, с които обикалят обикновено пътуващите търговци. Той отвори вратата на едната кола и видяхме, че вътре има две легла едно над друго.

— Ето леглата ви — каза той. — Приятни сънища.

Така бях приет в своето семейство — в семейство Дрискол.

Тридесет и пета главаПочитай баща си и майка си

Като си отиваше, баща ми ни остави свещта, но затвори отвън вратата на нашата кола. Трябваше значи да си лягаме. И побързахме да си легнем, без да си побъбрим, както правехме всяка вечер, и без да споделим впечатленията си от тоя толкова запълнен ден.

— Лека нощ, Реми — каза Матиа.

— Лека нощ, Матиа.

На Матиа не му се приказваше, както не ми се приказваше и на мене, и бях щастлив от неговото мълчание.

Но да не ги се приказва, не значи да ти се спи. Духнах свещта, но не можах да затворя очи и започвах да мисля за всичко, което се беше случило, като се въртях и обръщах ту на едната, ту на другата страна в тясното си легло. Както си мислех, чух, че и Матиа, който заемаше леглото над мене, се върти и се обръща, което показваше, че и той като мене не спи.

— Не спиш ли? — попитах шепнешком.

— Не, още не спя.

— Да не ти е лошо?

— Не, благодаря, напротив, много ми е добре. Само че всичко се върти около мене, сякаш съм още в морето, и колата се издига и потъва, като се търкаля на всички страни.

Само морската болест ли пречеше на Матиа да заспи? Не го ли държаха буден същите мисли, които вълнуваха и мене? Той много ме обичаше и бяхме така тясно свързани по сърце и душа, че и той чувствуваше това, което чувствувах аз самият.

Сън не ме ловеше и с течение на времето необяснимият страх, който ме потискаше, растеше. В самото начало не съзнавах добре кое от всички тия чувства, които се блъскаха бурно и се смесваха в моята глава, преобладаваше у мене. Но сега разбрах, че беше страхът. Страх от какво? Не знаех, но ме беше страх. Не се боях, че лежа в тая кола сред окаяния квартал Бетнал Грийн. Колко пъти през скитническия си живот бях прекарвал нощи, без да имам подслон, както в тоя миг! Съзнавах, че не ме грози никаква опасност, и все пак бях ужасен. Колкото повече се противопоставях на тоя страх, толкова по-неспокоен ставах.

Часовете летяха един след друг, без да мога да определя кое време е, тъй като наоколо не се чуваше да бие никакъв часовник. Изведнъж чух доста силно тропане на вратата на заслона, която излизаше на друга улица, а не в „Двора на червения лъв“. После, след няколко равномерни почуквания, светлина проникна в нашата кола.

Изненадан, аз се огледах бързо наоколо, докато Капи, който спеше край леглото ми, се събуди и изръмжа. Тогава видях, че светлината проникваше през едно прозорче на тая стена на колата, където бяха леглата ни и което не бях забелязал, когато си лягахме, защото от вътрешната му страна имаше завеса. Едната половина на това прозорче беше до леглото на Матиа, а другата половина до моето. Не исках Капи да събуди цялата къща и хванах муцуната му с ръка, после погледнах навън.

Баща ми влезе под заслона и отвори бързо и безшумно вратата към улицата. После я затвори по същия начин след влизането на двама мъже с тежки бали на раменете си.

Тогава той сложи пръст на устните си, а с другата ръка, в която държеше фенер, посочи колата, където бяхме легнали. Това означаваше, че не бива да дигат шум, за да не ни събудят.

Това внимание ме трогна и померих да му извикам, че няма защо да се безпокоят за мене, тъй като не спях. Но щях да събудя Матиа, който навярно спеше спокойно, и не се обадих. Баща ми помогна на двамата мъже да свалят балите, после изчезна за миг и се върна скоро с майка ми. Докато го нямаше, мъжете развързаха балите. Едната беше пълна с платове, а в другата имаше разни плетени фланелки, гащи, чорапи, ръкавици.

Тогава разбрах това, което в началото ме изненада — тия хора бяха търговци, дошли да продадат стоката си на моите родители.

Баща ми вземаше всяка вещ, преглеждаше я на светлината на фенера и я подаваше на майка ми, която изрязваше с ножички етикетите и ги прибираше в джоба си. Това ми се видя странно, както и времето, по което ставаше тая продажба, ми се стори необикновено.

Като продължаваше да преглежда стоката, баща ми отправяше шепнешком по някоя и друга дума на мъжете, които бяха донесли балите. Ако знаех английски, може би щях да чуя тия думи, но човек чува зле, когато не разбира. Само думите bob и policemen, повторени на няколко пъти, ми направиха впечатление.

След като прегледаха внимателно съдържанието на двете бали, родителите ми заедно с двамата мъже излязоха от заслона и влязоха вкъщи и ние пак останахме на тъмно. Явно беше, че ще уреждат сметките си. Казвах си, че няма нищо необикновено в това, което видях, но не можах да се съглася с това въпреки доброто ми желание. Защо тия хора, като идваха при родителите ми, не влязоха през „Двора на червения лъв“? Защо говореха за полицията шепнешком, сякаш се бояха да не ги чуе някой отвън? Защо майка ми изряза етикетите на вещите, които купуваше?

Тия въпроси не ме оставяха да заспя и понеже не можех да си отговоря на тях, мъчех се да ги прогоня от ума си. Но напразно. След известно време светлина пак заля нашата кола и пак погледнах през пролуката на завесата. Но този път направих това неволно, против желанието си, докато първия път то беше напълно естествено, за да видя и узная. Сега си казвах, че не бива да гледам и, все пак гледах. Казвах си, че навярно ще бъде по-добре нищо да не зная, и все пак исках да видя.

Баща ми и майка ми бяха сами. Докато майка ми връзваше бързо донесените вещи в два вързопа, баща ми метеше един кът под заслона. Под сухия пясък, който той махаше бързо с метлата, скоро се показа капак. Той го дигна. Майка ми беше вързала вече двата вързопа, той ги свали през тоя капак в някаква изба, чиято дълбочина не можах да видя, а тя му светеше е фенера. Когато свали двата вързопа, той се върна, затвори капака, взе метлата и пак го покри с пясъка, който беше отмел. Като свърши тая работа, невъзможно беше да се види къде се намира капакът. И двамата нахвърляха по пясъка слама, с каквато беше осеян целият под. Излязоха. Когато затваряха леко вратата на къщата, стори ми се, че Матиа мръдна в леглото си, сякаш слагаше глава върху възглавницата. Видял ли беше това, което се случи? Не смеех да го попитам. Но ме потискаше вече необясним страх. Сега знаех от какво се боя. Цял бях облян в студена пот.

Така прекарах цялата нощ. Петел изкукурига наблизо и възвести, че скоро ще съмне. Едва тогава заспах, но тежък и неспокоен сън, изпълнен с тревожни сънища, които ме задушаваха.

Събуди ме скърцането на ключалка и вратата на нашата кола се отвори. Помислих, че баща ми е дошъл да ни каже, че е време да ставаме, и затворих очи, за да не го видя.

— Брат ти ни освобождава — каза Матиа. — Отиде си вече.

Станахме. Матиа не ме попита добре ли съм спал и аз не му зададох никакъв въпрос. Погледна ме по едно време, но аз извърнах очи. Трябваше да влезем в кухнята, но баща ми и майка ми не бяха там. Дядо ми беше край огъня, седнал в креслото си, сякаш не беше помръдвал от вечерта, голямата ми сестра, която се наричаше Ени, бършеше масата, а по-големият ми брат, Алън, метеше кухнята.

Отидох при тях, за да ги поздравя, но те продължиха работата си, без да ми отговорят.

Пристъпих тогава към дядо си, но той не ме остави да се приближа, а изсъска към мене, както вечерта, и аз се заковах на мястото си.

— Попитай го — казах на Матиа — в колко часа ще видя днес баща си и майка си.

Матиа го попита и дядо ми, като чу да се говори на английски, омекна. Страшното му и неподвижно лице се пооживи и той благоволи да отговори.

— Какво каза? — попитах аз.

— Баща ти е излязъл и щял да се прибере чак довечера, майка ти спи и ние можем да се поразходим.

— Само това ли каза? — попитах аз, тъй като преводът ми се видя много къс.

Матиа, изглежда, се смути.

— Не зная дали разбрах добре останалото — измънка той.

— Кажи каквото си разбрал.

— Каза, струва ми се, че ако ни падне добър случай в града, не бива да го пропускаме, а после добави, в това съм положителен: „Запомни урока ми. Трябва да живеем на гърба на глупаците.“

Дядо ми, изглежда, се сети какво ми обясни Матиа, защото при последните му думи направи със здравата си ръка движение, сякаш слага нещо в джоба си и същевременно смигна.

— Да излезем — казах аз на Матиа.

Два-три часа се разхождахме недалеч от „Двора на червения лъв“ — не смеехме да се отдалечим, за да не се загубим. И през деня „Бетнал Грийн“ ми се стори още по-ужасен от снощи, в тъмното. Навсякъде, в къщите и сред хората, тегнеше най-печална нищета. Аз и Матиа гледахме, без да продумаме.

Свърнахме обратно, стигнахме единия край на двора и се прибрахме вкъщи.

Майка ми беше излязла от стаята си. Съзрях я още от вратата, опряла глава на масата. Помислих, че е болна, и се спуснах към нея, за да я целуна, тъй като не можех да разговарям с нея.

Прегърнах я. Тя дигна глава, която се люшкаше, после ме погледна, но положително, без да ме вижда. Тогава усетих миризма на хвойнова ракия, която се носеше от топлия й дъх. Отдръпнах се. Тя отпусна глава върху двете си ръце, проснати на масата.

— Джин — рече дядо ми, погледна ухилен и добави няколко думи, които не разбрах. Вцепених се, сякаш бях загубил съзнание. После, след няколко секунди, погледнах Матиа, който също ме гледаше с насълзени очи. Направих му знак и пак излязохме.

Доста време вървяхме един до друг, като се държахме за ръце, без да продумаме, и вървяхме право пред себе си, без да знаем къде отиваме.

— Къде смяташ да отидем? — запита ме малко разтревожен Матиа.

— Не зная, където ще можем да си поприказваме. Имам да ти говоря, а тук на улицата не мога.

И наистина през скитническия си живот по поля и гори бях свикнал в школата на Виталис да не говоря никога нищо важно, когато се намирахме на градска или селска улица — обезпокояван от минувачите, губех веднага нишката на мислите си. А исках да говоря с Матиа сериозно, като знаех много добре какво ще му кажа.

Когато Матиа ми задаваше тоя въпрос, излязохме на улица, по-широка от уличките, по които се движехме, и ми се стори, че в дъното й се зеленеят дървета. Там беше може би полето. Тръгнахме нататък. Не беше полето, а огромен парк с обширна зелена морава, осеяна тук-таме с млади китни дървета. Можехме да си говорим до насита. Бях взел твърдо решение и знаех какво трябва да му кажа.

— Знаеш, че те обичам, мили Матиа — казах аз на другаря си, веднага щом седнахме в едно закътано и уединено местенце, — знаеш също, че от обич те накарах да дойдеш с мене при родителите ми. И няма да се усъмниш в моето приятелство, каквото и да поискам от тебе, нали?

— Колко си глупав! — отвърна той, като направи усилие да се усмихне.

— Смееш се, за да не заплача, но това няма значение. Пред кого мога да си поплача, ако не пред тебе?

И като се хвърлих в прегръдките на Матиа, се облях в сълзи. Никога не бях се чувствувал толкова нещастен, когато бях сам, загубен сред тоя грамаден свят. След като си поплаках дълго, опитах се да се успокоя — не бях довел Матиа в тоя парк, за да го накарам да ме съжалява, не го бях довел заради себе си, а заради него.

— Матиа — казах му аз, — трябва да заминеш, трябва да се върнеш във Франция.

— Да се разделя с тебе? Никога!

— Знаех предварително много добре, че така ще ми отговориш, и съм щастлив, много съм щастлив, уверявам те, от думите ти, че никога няма да се разделиш с мене. Но трябва да се разделим, трябва да се върнеш във Франция, в Италия, където искаш, все едно, стига само да не останеш в Англия.

— Кажи, къде искаш да отидеш? Къде да отидем двамата?

— Къде? Но аз трябва да остана тук, в Лондон, при семейството си. Мой дълг е да живея при родителите си! Вземи колкото пари ни остават и тръгвай.

— Не говори така, Реми. Ако някой трябва да замине, ти трябва да направиш това, а не аз.

— Защо?

— Защото…

Той не довърши и отвърна очи от въпросителния ми поглед.

— Матиа, отговори ми съвсем искрено, открито, без да ме щадиш, без страх. Ти не спеше тая нощ? Ти видя, нали?

Той не дигна очи, а пошепна глухо:

— Не спях.

— Какво видя?

— Всичко.

— И разбра, нали?

— Тези, които продаваха стоката, не я бяха купили. Баща ти ги наруга, че са похлопали на вратата на заслона, а не на къщата, те отвърнаха, че ги дебнели bob, тоест полицаи.

— Ето, виждаш ли, че трябва да заминеш — казах аз.

— Ако аз трябва да замина, трябва да заминеш и ти. И за двамата ни е еднакво потребно.

— Когато поисках да дойдеш с мене, вярвах според думите на мама Барберен и според собствените си мечти, че семейството ми ще има възможност да изучи и двама ни и че няма да се разделим. Но излезе друго. Мечтите си останаха… мечти. Тъй че трябва да се разделим.

— Никога!

— Изслушай ме добре, разбери ме и не ме огорчавай повече. Ако в Париж бяхме срещнали Гарофоли и ако той те беше прибрал, нямаше да искаш да остана с тебе, нали, и щеше да ми кажеш същото, което ти казвам аз сега.

Той не отвърна.

— Така ли е? Кажи, така ли е?

Той помисли малко и заговори:

— Изслушай ме сега ти — каза той, — изслушай ме добре: когато в Шаванон ти ми говореше за своето семейство, което те търсеше, стана ми много мъчно. Трябваше да се радвам, като узнах, че ще намериш родителите си, а, напротив, беше ме много яд. Вместо да мисля за твоята радост, за щастието ти, аз мислех само за себе си. Казвах си, че ти ще имаш братя и сестри, които ще обичаш колкото мене, повече от мене може би, богати братя и сестри, добре възпитани, образовани, знатни господа и госпожици, и завиждах. Ето какво трябва да узнаеш, ето истината, която трябва да ти призная, за да ми простиш, ако можеш да простиш такива лоши чувства!

— О! Матиа!

— Кажи, кажи, че ми прощаваш.

— От все сърце. Видях тогава, че ти е мъчно, и никога не съм ти се сърдил.

— Защото си глупчо. Ти си много добър глупчо. Аз бях лош. Но ако ти ми прощаваш, защото си добър, аз не мога да си простя, защото не съм добър колкото тебе. Ти не знаеш още всичко. Казах си: „Ще отида с него в Англия, тъй като трябва да видя, но когато бъде щастлив, когато бъде много щастлив и няма да има време да мисли за мене, ще избягам и без да се отбивам някъде, ще отида чак в Лука, да целуна Кристина“. Но ето че вместо да си богат и щастлив, както си мислехме, че ще бъдеш, ти не си богат, а си… с други думи, не си това, което мислехме. Тъй че не бива да заминавам и не Кристина, не своята сестричка, трябва да целуна, а своя другар, своя приятел, своя брат — Реми.

При тези думи той ми хвана ръката и я целуна. Тогава очите ми се наляха със сълзи, но те не бяха вече горчиви и горещи като тези, които пролях преди малко.

Но колкото и да бях развълнуван, не се отказах от намерението си.

— Трябва да заминеш, трябва да се върнеш във Франция, да видиш Лиза, татко Акен, мама Барберен, всичките ми приятели и да им кажеш защо не направих за тях това, което исках, за което мечтаех, което бях обещал. Ще им обясниш, че родителите ми не са богати, както предполагахме, и това ще бъде достатъчно извинение. Разбираш, нали? Те не са богати, това обяснява всичко. Не е срамно да не си богат.

— Ти искаш да замина не защото родителите ти са бедни — и аз няма да замина.

— Матиа, моля те, не усилвай мъката ми. Виждаш колко е голяма.

— О, не искам да те принуждавам да ми казваш това, което те е срам да ми обясниш. Не съм хитър, не съм умен, но ако не разбирам всичко, което трябва да влезе тук — той потупа главата си, — чувствувам какво ме засяга тук — и сложи ръка на сърцето си. — Ти искаш да замина не защото родителите ти са бедни, не защото не могат да ме хранят, тъй като аз няма да им бъда в тежест и бих работил за тях, а защото — след това, което видя тая нощ — те е страх за мене.

— Матиа, не говори така.

— Страх те е да не стигна дотам, да изрязвам етикетите от стоки, които не са купени.

— О, Матиа, скъпи Матиа, мълчи, мълчи!

И скрих с ръце зачервеното си от срам лице.

— Тогава слушай — продължи Матиа. — Ако ти се боиш за мене, аз се боя за тебе и затова ти казвам: да заминем заедно, да се върнем във Франция, за да видим мама Барберен, Лиза и твоите приятели.

— Невъзможно! Моите родители за тебе не са нищо, ти не им дължиш нищо, но за мене те са родители и аз трябва да остана при тях.

— Твои родители! Този парализирай старец — твой дядо! Тая легнала на масата жена — твоя майка!

Скочих бързо и вече не умолително, а заповеднически извиках:

— Млъкни, Матиа! Не говори така, забранявам ти! Говориш за моя дядо, за моята майка. Аз съм длъжен да ги почитам, да ги обичам.

— Щеше да бъдеш длъжен, ако те действително ти бяха родители. Но ако те не са ти дядо, нито баща, нито пък майка, длъжен ли си въпреки това да ги почиташ и обичаш?

— Не чу ли разказа на моя баща?

— Какво доказва тоя разказ? Загубили дете на твоята възраст. Търсили го и намерили дете на годините на детето, което са загубили. Ето всичко.

— Забравяш, че детето, което са им откраднали, е било подхвърлено на „Авеню дьо Бретьой“ и че аз съм бил намерен на „Авеню дьо Бретьой“ същия ден, в който те са загубили детето си.

— А защо две деца да не са били подхвърлени в един и същи ден на „Авеню дьо Бретьой“? Защо приставът да не е сбъркал, като е дошъл господин Дрискол в Шаванон? Това е възможно.

— Не, това е глупост.

— Може да е така. Тогава, което казвам, това, което обяснявам, може да е глупост, но то е, защото не го казвам и не го обяснявам добре, защото главата ми е глупава. Друг на мое място би го обяснил по-добре и тогава щеше да бъде умно. Аз съм глупавият и толкоз.

— За съжаление не! Това не е всичко.

— Най-сетне помисли и това, че ти не приличаш нито на баща си, нито на майка си и че нямаш руси коси като братята и сестрите си, които всички, чуваш ли добре, всички са еднакво руси. Защо ти не си като тях? От друга страна, има нещо много чудно — как тия хора, които не се богати, са похарчили толкова пари, за да намерят едно дете? По всички тези причини според мене ти не си Дрискол. Зная много добре, че съм глупав, винаги са ми го казвали, виновна е главата ми. Но ти не си Дрискол и не бива да останеш при семейство Дрискол. Ако искаш въпреки всичко да останеш при тях, ще остана с тебе. Но трябва да пишеш веднага на мама Барберен и да я помолиш да ни опише точно какви са били пеленките ти. Когато получим писмото й, ще разпиташ този, когото наричаш свой баща, и тогава може би някои неща ще ни станат поясни. Дотогава не мърдам и въпреки всичко ще остана при тебе. Ако трябва да се работи, ще работим заедно.

— Ами ако някой ден тупнат Матиа по главата?

Той се усмихна тъжно.

— Това не е най-страшното. Нима боли, когато те бият за приятеля ти?

Тридесет и шеста главаКапи — крадец

Прибрахме се чак привечер в „Двора на червения лъв“. Прекарахме целия ден в разходки из хубавия парк и в приказки, след като си купихме парче хляб и закусихме. Баща ми се беше върнал у дома, а майка ми бе станала. Никой от тях не ни смъмри за дългата ни разходка. Чак след вечеря баща ми ни каза, че имал да ни говори нещо и на двамата — на Матиа и на мене, — и затова ни повика край огнището, а това накара стареца да изръмжи — той решително пазеше свирепо своето място край огъня.

— Я ми поразкажете, как си изкарвахте прехраната във Франция? — попита баща ми.

Разправих му.

— Значи никога не ви е било страх, че можете да умрете от глад?

— Никога. Не само че си изкарвахме прехраната, но спечелихме пари и за крава — заяви самоуверено Матиа.

И на свой ред разказа как сме купили кравата.

— Та вие сте даровити момчета! — възкликна баща ми. — Я ми покажете какво умеете да правите.

Взех арфата и изсвирих една мелодия, но не своята неаполитанска песен.

— Добре, добре — рече баща ми. — А Матиа какво знае?

Матиа също изсвири една мелодия на цигулка и друга на корнет. На последната децата, които бяха насядали в кръг около нас, му ръкопляскаха.

— А Капи? — запита баща ми. — Какво прави той? Не вярвам, че само за удоволствие мъкнете със себе си куче. То трябва да умее да си изкарва поне хляба.

Гордеех се с дарбите на Капи не само заради него, но и заради Виталис. Накарах го да изпълни няколко номера от своя репертоар и той пожъна сред децата обикновения си успех.

— Та това куче е цяло състояние — каза баща ми.

В отговор на тая похвала аз изтъкнах, че Капи може да научи в кратко време всичко, каквото му се покаже, дори и неща, които кучетата обикновено не умеят да правят.

Баща ми преведе думите ми на английски и ми се стори, че добави няколко думи, които не разбрах, но които разсмяха всички, майка ми, децата, а също и дядо ми — той смигна на няколко пъти и извика fine dog, което значи хубаво куче. Но Капи не се възгордя от това.

— Щом е така — продължи баща ми, — ето какво ще ви предложа. Но преди всичко Матиа трябва да каже съгласен ли е да остане в Англия и иска ли да живее с нас.

— Желая да остана с Реми — отвърна Матиа, който беше много по-хитър, отколкото изглеждаше и отколкото се смяташе — и ще отида навсякъде, където отиде Реми.

Баща ми, който не можеше да отгатне какво се криеше в този отговор, изглежда, остана доволен от него.

— Щом е така — каза той, — ще се върна към своето предложение. Ние не сме богати и всички работим, за да живеем. Лете обикаляме Англия и децата отиват да предлагат стоката ми на тези, които не искат да си развалят спокойствието да идват при нас. Но зиме нямаме кой знае каква работа. Докато сме в Лондон, Реми и Матиа ще могат да свирят по улиците и не се съмнявам, че скоро ще спечелят добри пари, особено когато наближат коледните празници, които ние наричаме waits или бъдници. Но тъй като всичко на тоя свят ще трябва да се използува, Капи ще дава представления с Алън и Нед.

— Капи работи добре само с мене — възразих бързо аз, тъй като никак не ми се искаше да се разделям с него.

— Ще се научи да работи и с Алън и Нед, бъди спокоен, и като се разделите така, ще печелите много повече.

— Уверявам ви, че няма да направи нищо, пък и аз, и Матиа ще имаме по-слаби сборове. С Капи ще печелим много повече.

— Стига приказки — прекъсна ме баща ми. — Когато кажа нещо, трябва да се изпълнява, и то веднага, такъв е редът вкъщи. Трябва да се съобразяваш с него и ти както всички други.

Нямаше какво да възразя и замълчах. Но тайничко си помислих, че прекрасните ми мечти се оказаха печални и за Капи, както за мен. Щяха да ни разделят! Каква мъка и за двама ни!

Прибрахме се в колата, за да си легнем. Но тая вечер баща ми не ни затвори.

Когато си лягах, Матиа, който се събличаше по-бавно от мене, се наведе над ухото ми и ми пошепна със сподавен глас.

— Виждаш — рече той, — че този, когото наричаш свой баща, иска да му работят не само децата, но и кучетата. Това не ти ли отваря най-после очите? Утре ще пишеш на мама Барберен.

Но на следния ден трябваше да поучавам Капи. Прегърнах го и нежно, като го целувах често по коса, му обясних какво искам от него. Бедното куче, как ме гледаше, как ме слушаше! Когато подадох връвчицата му на Алеи, продължих да му обяснявам и то беше толкова умно, така послушно, че тръгна след двамата ми братя натъжено, но без да се противи.

А мене и Матиа баща ми поиска сам да ни заведе в един квартал, където имало изгледи да спечелим повече пари, и ние пресякохме целия Лондон, за да стигнем в една част на града, дето имаше само хубави къщи със сводове и колони на величествени улици, оградени с градини. По тия великолепни улици с широки тротоари не се срещаха вече бедни хорица, облечени в дрипи и с изпити лица, а само красиви госпожи с ярки дрехи, коли, които блестяха като огледала, прекрасни коне, карани от едри и дебели кочияши с напудрени коси. Прибрахме се късно в „Двора на червения лъв“, тъй като „Уест Енд“ е далеч от „Бетнал Грийн“, и е радост видях Капи, много кален, но в добро настроение.

Толкова бях доволен, като го видях, че след като го изтрих хубаво със суха слама, го увих в кожуха си и го сложих в моето легло. Кой беше по-щастлив — той или аз? Трудно можеше да се каже.

Така продължи няколко дена. Тръгвахме сутрин и се връщахме чак вечерта, след като изсвирвахме репертоара си ту в един, ту в друг квартал, докато Капи отиваше да дава представления под ръководството на Алън и Нед. Но една вечер баща ми каза, че на другия ден мога да взема Капи със себе си, тъй като Алън и Нед щели да останат вкъщи. Аз и Матиа бяхме много доволни и решихме да спечелим с Капи колкото е възможно повече пари, та занапред постоянно да ни го дават. Ставаше дума да си възвърнем Капи и двамата нямаше да пожалим сили за това.

И тъй, сутринта го натъкмихме както трябва и след закуската тръгнахме на път за квартала, където опитът ни беше показал, че „почитаемата публика развързва най-лесно кесията си“. За тая цел трябваше да прекосим целия Лондон, от изток на запад, през „Олд стрийт“, „Холборн“ и „Оксфорд стрийт“.

За нещастие от два дни мъглата не се беше дигнала и пречеше на успеха на нашето начинание. Небето или това, което се смята за небе в Лондон, беше облак златножълти пари, а по улиците се носеше някакъв синкав дим, който позволяваше да се види само на няколко крачки. Хора имаше малко, а тези, които биха ни слушали зад прозорците, нямаше да видят Капи. Лоши условия за добър сбор! И Матиа ругаеше мъглата, тая проклета fog, без да подозира каква услуга щеше да направи тя след малко и на трима ни.

Вървяхме бързо, а Капи тичаше по петите ни — задържах го, като му отправях от време на време по някоя и друга дума, което за него струваше повече и от най-здравата верига — и стигнахме „Холборн“, една от най-оживените търговски улици в Лондон. Изведнъж забелязах, че Капи го няма вече след нас. Къде беше отишъл? Чудно нещо! Спрях се, да го дочакам, като застанах в дъното на една алея, и му свирнах тихо, тъй като не можехме да виждаме надалеч. Бях вече неспокоен, боях се да не са ни го откраднали, когато той дотича, като държеше в муцуната си чифт вълнени чорапи и въртеше опашка. Постави предните си лапи върху мене и ми подаде чорапите, като ми казваше да ги взема. Изглеждаше много горд, както когато изпълняваше сполучливо някой от най-трудните си номера, и очакваше моята похвала. Това стана за няколко секунди и аз стоях изумен, когато изведнъж Матиа взе чорапите с едната си ръка, а с другата ме повлече в алеята.

— Да вървим бързо — рече той, — но без да тичаме.

Едва след няколко минути ми обясни това бягство.

— И аз като тебе стоях и се питах откъде са тия чорапи, когато чух един мъж да казва: „Къде е крадецът?“ Крадецът беше Капи, разбираш, нали? Ако нямаше мъгла, щяхме да бъдем арестувани като крадци.

Разбирах много добре. Изгубих за миг дъха си. Те бяха направили крадец от Капи, от добрия, честния Капи!

— Да се прибираме — казах на Матиа — и дръж Капи за връвчицата.

Матиа не ми продума нито дума и се прибрахме в „Двора на червения лъв“, като вървяхме бързо. Бащата, майката и децата седяха около масата и сгъваха платове. Хвърлих чорапите на масата — Алън и Нед се разсмяха.

— Ето един чифт чорапи — казах аз, — които Капи току-що открадна, защото са направили от Капи крадец. Мисля, че това е било на шега.

Треперех, като казвах тия думи, но никога не се бях чувствувал толкова смел.

— А ако не е на шега — попита баща ми, — какво би направил, моля?

— Бих вързал въже на шията на Капи и макар че го обичам много, бих го удавил в Темза. Не искам Капи да стане крадец, както не искам и аз самият да стана такъв. И ако зная, че това ще се случи някой ден, бих се удавил заедно с него още сега.

Баща ми ме погледна право в лицето и замахна от гняв, сякаш да ме убие. Очите му горяха, но аз не сведох поглед. Малко по малко сгърченото му лице се отпусна.

— Имаш право да мислиш, че е било на шега — рече той. — И за да не се повтаря вече това, отсега нататък Капи ще излиза само с тебе.

Тридесет и седма главаХубавите пелени са излъгали

На всичките ми опити да се сближа с тях братята ми Алън и Нед отвръщаха винаги със злобна ненавист и посрещаха зле всичко, което исках да направя за тях. Явно те не ме смятаха за свой брат.

След случката е Капи нашите отношения станаха съвсем ясни и аз им заявих не с думи, защото не можех да говоря свободно английски, а с бързи и изразителни движения, където главната роля изиграха юмруците ми, че ако се опитат да направят и най-малкото зло на Капи, аз ще го защитя или ще отмъстя за него. Като нямах братя, исках да имам сестри. Но Ени, голямата дъщеря, не проявяваше към мене по-добри чувства от братята си. И тя посрещна зле опитите ми да се сближа с нея и не минаваше ден да не ми създаде някоя неприятност, както тя умееше, и трябва да призная, че беше много изобретателна.

Отблъснат от Алън и Нед, отблъснат от Ени, оставаше ми само малката Кет, която, едва тригодишна, беше много малка, за да се сдружава с братята си и сестрите си. И тя ми позволи да я галя, първо, защото карах Капи да й изпълнява някои номера, а по-късно, когато ми върнаха Капи, защото й носех бонбони, сладки и портокали, които децата ни поднасяха важно на представленията, като казваха:

— За кучето.

Да се дават портокали на куче, не е може би много разумно, но аз ги приемах с признателност, тъй като те ми позволяваха да печеля благоволението на мис Кет.

И така от цялото ми семейство — семейството, към което чувствувах такава сърдечна обич, когато стъпих на английския бряг — само малката Кет ми позволяваше да я обичам. Дядо ми продължаваше да съска яростно към мене, когато се приближех до него, баща ми говореше с мене само вечер, когато искаше да му предам парите, които бяхме спечелили, майка ми най-често не беше на себе си, Алън, Нед и Ени ме презираха. Единствена Кет ми позволяваше да я галя, а това не беше ли само защото джобовете ми бяха пълни? Какво падение!

И в своята скръб, макар че най-напред отблъснах предположенията на Матиа, понякога сам си казвах, че ако наистина бях дете от това семейство, нямаше да се отнасят към мене така безжалостно, още повече че с нищо не бях заслужил това равнодушие или грубото отношение.

Когато ме виждаше обзет от тия тъжни мисли, Матиа се сещаше много добре коя е причината и ми казваше, сякаш говореше сам на себе си.

— Любопитен съм да видя какво ще ти отговори мама Барберен.

За да получа това писмо, което щеше да ми бъде изпратено „до поискване“, трябваше да изменим: всекидневния си път и вместо да отидем до „Холборн“ през „Уест Смит Филд“, слизахме до пощата. Доста време бихме напразно тоя път. Но в края на краищата очакваното с такова нетърпение писмо ни бе връчено. Главната поща не беше никак удобно място за четене. Тръгнахме по алеята в една съседна уличка — това ми даде възможност да се поуспокоя — и там най-после можах да отворя писмото на мама Барберен. С други думи, писмото, което тя бе накарала да й напише Шаваноненият свещеник.

Краят на писмото ми сви сърцето. Бедната мама Барберен, колко добра беше тя към мене! Понеже ме обичаше, мислеше, че всички трябва да ме обичат като нея.

— Добра жена — каза Матиа, — помни и мене. Но дори и да ме беше забравила, пак щях да й бъда благодарен за писмото. При такова подробно описание мистър Дрискол не бива да сгреши, като изброява дрешките, с които си бил облечен, когато са те откраднали.

— Може да ги е забравил.

— Не говори така. Забравят ли се дрешките, с които е било облечено детето, което си изгубил, в деня, в който си го изгубил, щом като по тези дрешки ще го намериш?

— Докато баща ми не отговори, не прави никакви предположения, моля ти се!

— Аз не правя предположения, ти казваш, че може да е забравил.

— Ще видим.

Не беше лесна работа да запитам баща си как съм бил облечен, когато са ме откраднали от него. Ако му зададях тоя въпрос най-чистосърдечно, без никаква задна мисъл, щеше да бъде много просто. Но не беше така и тази задна мисъл именно ме караше да се колебая и ме плашеше.

Най-после, един ден, когато леден дъжд ни принуди да се приберем по-рано, отколкото обикновено, аз се осмелих и поведох разговор по въпроса, който толкова много ме измъчваше и тревожеше.

Още при първите думи баща ми ме погледна изпитателно право в лицето, както правеше винаги, когато беше засегнат от думите ми. Но аз издържах погледа му по-смело, отколкото предполагах, когато си мислех за тоя миг.

Помислих, че ще се разсърди, и хвърлих тревожен поглед към Матиа, който ни слушаше, без да се издава, че ни слуша, та да ми бъде свидетел на неразумната постъпка, към която ме подтикна. Но не стана нищо. След като първият му гняв премина, той се усмихна. Вярно, че в усмивката му имаше нещо грубо и жестоко, но все пак беше усмивка.

— Най-много ми помогна да те намеря — каза той — описанието на дрешките, които носеше, когато те откраднаха от мене: дантелена шапчица, платнено елече с дантели, фанелено одеялце и рокличка, вълнени чорапки, плетени терлички, везано палтенце с капюшон от бял кашмир. Най-много разчитах на знака върху бельото ти — Ф. Д., с други думи, Френсис Дрискол, както е името ти. Но знакът беше изрязан от тая, която те бе откраднала — с тази предпазна мярка тя смятала, че ще прикрие завинаги следите ти. Трябваше да представя и кръщелното ти свидетелство, което взех от енорията — върнаха ми го и трябва още да е у мене.

Като каза това с необикновена за него любезност, той започна да рови в някакво чекмедже, скоро извади оттам хартия с много печати и ми я подаде. Направих последно усилие.

— Ако разрешите — казах аз, — Матиа ще ми я преведе.

— На драго сърце.

От превода, който Матиа направи, криво-ляво разбрах, че съм роден в четвъртък, 2 август, и че съм син на Патрик Дрискол и на жена му Маргарет Грендж.

Какво друго да питам? Но Матиа не изглеждаше доволен и вечерта, когато се прибрахме в колата, той се наведе пак над ухото ми, както правеше, когато имаше да ми повери някаква тайна.

— Всичко това е прекрасно — каза ми той, — но не мога да разбера как пътуващият търговец Патрик Дрискол и жена му Маргарет Грендж са имали достатъчно пари, за да купят на детето си дантелени шапчици, елечета, обшити с дантела, и везани палтенца. Пътуващите търговци не са толкова богати.

— Именно защото са търговци, тия дрешки може да са им стрували по-евтино.

Матиа свирна и поклати глава, после пак ми пошепна на ухото:

— Искаш ли да споделя с тебе една мисъл, която не може да ми излезе от главата? Ти не си дете на мистър Дрискол, а си дете, откраднато от мистър Дрискол.

Исках да възразя, но Матиа се беше качил вече на леглото си. Ако бях на мястото на Матиа, може би и аз щях да си въобразявам като него. Но в моето положение свободните мисли, които той си позволяваше, ми бяха забранени. Ставаше дума за баща ми. За Матиа той беше мистър Дрискол, както той казваше. И когато почнех да мисля като Матиа, мъчех се да отпъдя тия мисли.

Матиа можеше да си мисли за мистър Дрискол каквото му мине през ума — за него мистър Дрискол беше чужденец, на когото той не дължеше нищо. А аз, напротив, бях задължен да почитам своя баща.

Наистина имаше странни неща в моето положение, но не бях свободен да ги разглеждам като Матиа. Матиа можеше да се съмнява. На мене това беше забранено. А когато Матиа се опитваше да сподели с мене своите съмнения, мой дълг беше да му забраня да говори.

Опитвах се да направя това. Но Матиа държеше на своето и не винаги успявах да сломя неговата упоритост.

— Удряй, ако искаш — казваше той, когато се разсърди, — но слушай.

И тогава трябваше въпреки всичко да слушам въпросите му:

— Защо Алън, Нед, Ени и Кет имат руси коси, а твоите не са руси?

— Защо всички в семейство Дрискол, с изключение на Кет, която не съзнава какво върши, се отнасят така зле с тебе като с краставо куче?

— Как тъй бедни хора са имали възможност да обличат децата си с дантели?

На всички тия „защо“, на всички тия „как“ имах само един добър отговор, а и той самият беше въпрос:

— Защо семейство Дрискол бе ме търсило, ако не бях тяхно дете? Защо бе дало пари на Барберен и на Грейт и Гели?

На това Матиа беше принуден да обясни, че не може да отговори.

Но вее пак не се признаваше победен.

— Не мога да отговоря на твоя въпрос — казваше той, — но това съвсем не означава, че греша с всички мои въпроси, на които ти самият не можеш да отговориш. Друг на мое място би открил на всяка цена защо мистър Дрискол те е търсил и с каква цел е харчил пари. Аз не мога да открия това, защото не съм хитър и не разбирам нищичко.

— Не говори така — напротив, ти си много хитър.

— Ако бях хитър, щях да ти обясня веднага това, което чувствувам, но не мога да ти обясня. Не, ти не си дете на семейство Дрискол, не си и не можеш да бъдеш. Това ще се разбере по-късно, уверен съм. Само че със своята упоритост ти си затваряш очите и забавяш тоя ден. Разбирам, че това, което наричаш почит към семейството, те спира, но не би трябвало да те сковава напълно.

— Но какво да направя?

— Да се върнем във Франция.

— Това е невъзможно.

— Защото те спира дългът към семейството ти. Но ако това семейство не е твое, какво те спира?

Такива спорове завършваха само с едно — нравеха ме по-нещастен от всеки друг път. Няма нищо по-ужасно от съмнението! И макар че не исках да се съмнявам, съмнявах се.

Този баща беше ли мой баща? Тази майка беше ли моя майка? Мое ли беше това семейство?

Страшно е да се признае, но бях много по-малко измъчван и по-малко нещастен, когато бях сам.

Кой би могъл да ми каже, когато плачех горчиво, че нямам семейство, че ще плача безутешно, когато ще имам? Откъде ще блесне светлината? Кой ще ме упъти? Ще узная ли някога истината?

Стоях пред тия въпроси, измъчван от своята безпомощност, и си казвах, че напразно ще блъскам вечно главата си в тая тъмна, непрогледна нощ о някоя стена, без да намеря изход. А трябваше да пея, да свиря игриви мелодии, да се смея и да се кривя, когато сърцето ми беше така дълбоко натъжено.

Неделите бяха най-добрите ми дни, тъй като в неделя не се свири по лондонските улици, и тогава можех свободно да се отдам на своята скръб, като се разхождам с Матиа и Капи. Колко малко приличах тогава на детето, което бях преди няколко месеца! Една неделя, като се готвех да изляза с Матиа, баща ми ме задържа вкъщи — каза ми, че ще има нужда от мене през деня, и изпрати Матиа да се разхожда сам. Дядо ми го нямаше. Майка ми бе излязла с Кет и Ени, а братята ми тичаха по улиците. Тъй че вкъщи бяхме останали само аз и баща ми.

Стояхме около час сами, когато се похлопа на вратата. Баща ми отиде да отвори и влезе с някакъв господин, който не приличаше на обикновените му гости. Той беше действително това, което в Англия наричат джентълмен, с други думи, истински господин, изискано облечен, с надменно, но малко уморено лице. Беше около петдесетгодишен. Но най-много ме порази неговата усмивка — помръднеше ли устни, блясваха всичките му зъби, бели и остри като на младо куче. Това му беше напълно присъщо и като го гледаше, човек се питаше дали усмивка свива така устните му, или пък някакво желание да хапе.

Както говореше с баща ми на английски, той извръщаше всеки миг очи към мене, но срещнеше ли погледа ми, веднага преставаше да ме разглежда.

След като поприказваха няколко минути, той премина от английски на френски — говореше свободно и почти без чуждо произношение.

— Това ли е момчето, за което ми говорехте? — попита той баща ми, като ме посочи с пръст. — Изглежда здраво.

— Отговаряй — рече баща ми.

— Здрав ли сте? — запита ме джентълменът.

— Да, господине.

— Никога ли не сте боледували?

— Имах белодробно възпаление.

— Аха! И как се разболяхте?

— Спах една нощ в снега, при страшен студ. Господарят ми, който беше с мене, умря от студ. Аз пък се отървах с едно белодробно възпаление.

— Отдавна ли беше това?

— Преди три години.

— А оттогава тая болест не се ли е обаждала?

— Не.

— Не чувствувате ли умора, слабост, не се ли потите нощем?

— Не, никога. Изморявам се, когато ходя много, но не се разболявам от това.

— И понасяте леко умората?

— Налага се.

Той стана и дойде до мене. Попипа ми ръката, после сложи длан на сърцето ми и накрая опря глава на гърба и гърдите ми, като ми каза да дишам дълбоко, сякаш съм тичал. Накара ме и да кашлям. После ме гледа внимателно и доста продължително в лицето и тогава ми дойде наум, че навярно обича да хапе, толкова страшна беше усмивката му.

Без да ми каже нито дума, той продължи да разговаря с баща ми на английски, после след няколко минути и двамата излязоха не през вратата към улицата, а към заслона.

Като останах сам, се питах какво означаваха въпросите на тоя джентълмен. Дали не искаше да ме вземе да му прислужвам? Но в такъв случай трябваше да се разделя с Матиа и с Капи! И после, аз бях решил твърдо да не ставам слуга на никого, нито на тоя джентълмен, който не ми харесваше, нито на някой друг, който би ми харесал.

След малко баща ми се върна. Каза ми, че има да излиза и няма да съм му нужен, както е предполагал, и че ако искам, мога да отида да се разходя. Никак не ми се искаше, но какво да правя в тая тъжна къща? По-добре да се поразходя, отколкото да остана и да скучая.

Валеше дъжд и влязох в колата, за да си взема кожуха. Много се изненадах, като видях там Матиа! Щях да му заговоря, но той затисна с ръка устата ми, после пошепна:

— Отвори вратата на заслона. Ще изляза тихичко след тебе. Не бива да знаят, че съм бил в колата.

Едва когато излязохме на улицата, Матиа се реши да заговори.

— Знаеш ли кой е господинът, който беше преди малко с баща ти? — ми каза той — Господин Джеймс Милиган, чичото на твоя приятел Артур.

Спрях се вцепенен сред улицата. Той ме хвана под ръка и както вървяхме, продължи:

— Дотегна ми да се разхождам сам-самичък по тъжните улици в тая тъжна неделя, прибрах се да поспя и легнах в леглото си, но не заспах. Баща ти, придружен от някакъв джентълмен, влезе под заслона и без да искам, чух разговора им. „Здрав като канара — каза джентълменът. — Всеки друг на негово място би умрял, а той се е отървал с едно белодробно възпаление!“ Тогава, като предположих, че става дума за тебе, се ослушах, но веднага заговориха за друго. „Как е племенникът ви?“ — запита баща ти. „По-добре, и този път се отърва. Преди три месеца всички лекари казваха, че ще умре. Неговата скъпа майка пак го спаси със своите грижи. О, добра майка е госпожа Милиган!“ Представяш си как наострих уши при това име! „Тогава, щом племенникът ви е по-добре — продължи баща ти, — всички мерки, които взимате, са излишни.“ „Засега може би — отвърна господинът, — но не мога да допусна, че Артур ще живее. Това ще бъде чудо, а чудеса не стават вече на тоя свят. В деня на неговата смърт трябва да бъда предпазен от всякаква изненада и единственият наследник да бъда аз, Джеймс Милиган.“ „Бъдете спокоен — заяви баща ти, — така ще бъде, вярвайте ми.“ „Разчитам на вас“ — каза джентълменът. И добави няколко думи, които не разбрах добре, но превеждам горе-долу, въпреки че изглеждат без смисъл: „Тогава ще видим какво ще правим“. И излезе.

Първата ми мисъл, като чух тоя разказ, бе да се върна вкъщи и да попитам баща си къде живее господин Милиган, за да получа сведения за Артур и майка му. Но почти веднага разбрах, че това е лудост. Не биваше да искам сведения за племенника от човек, който с нетърпение очакваше смъртта на своя племенник. И после, разумно ли беше, от друга страна, да предупреждавам господин Милиган, че е бил подслушван?

Артур беше жив и се чувствуваше по-добре. Засега тая добра вест беше много радостна за мене.

Тридесет и осма главаКоледни нощи

Говорехме вече само за Артур, за госпожа Милиган и за господин Джеймс Милиган. Къде бяха Артур и майка му? Къде бихме могли да ги търсим и да ги намерим?

Посещението на господин Джеймс Милиган ни навя една мисъл и ни внуши един план, чийто успех ни изглеждаше сигурен: Щом като господин Джеймс Милиган беше идвал веднъж в „Двора на червения лъв“, навярно щеше да дойде и втори, и трети път — нали имаше някаква работа с моя баща? Тогава, като си тръгне, Матиа, когото той не познаваше, ще го проследи и ще узнае къде живее, ще разпитаме слугите му и от техните сведения ще разберем може би къде се намира Артур.

Защо не? Това ни изглеждаше напълно възможно за нашето въображение.

Този хубав план имаше не само предимството, че ще ми даде възможност да открия някой ден къде се намира Артур, а имаше и друго предимство, което ме избавяше засега от безпокойство.

След случката с Капи и писмото на мама Барберен Матиа не преставаше да ми повтаря: „Да се върнем във Франция“. Това беше припев, който той пееше всеки ден на нов глас. На неговия припев отговарях с друг — и той беше винаги един и същ: „Не бива да напускам семейството си“. Но ние не се разбирахме по тоя въпрос за дълга и следваха безплодни спорове, тъй като всеки от нас държеше на своето: „Трябва да заминем“. — „Трябва да остана.“ Когато към моето вечно „Трябва да остана“ добавях: „за да намеря Артур“, Матиа нямаше вече какво да възрази. Не можеше да се обяви срещу Артур — нали госпожа Милиган трябваше да бъде предупредена за намеренията на нейния девер?

Ако трябваше да чакаме господин Джеймс Милиган, като излизаме от сутрин до вечер, както правехме, откакто бяхме пристигнали в Лондон, нямаше да бъде много разумно. Но наближаваше времето, когато, вместо да ходим да свирим през деня, щяхме да свирим през нощта, тъй като коледните концерти стават около полунощ. Тогава, като си стоим вкъщи през деня, един от нас щеше да си отваря очите на четири и навярно щяхме да издебнем чичото на Артур.

— Да знаеш как ми се иска да намериш госпожа Милиган! — каза ми един ден Матиа.

— А защо?

Той се колеба доста дълго.

— Защото е била много добра към тебе.

После добави:

— И защото може да ти помогне да намериш родителите си.

— Матиа!

— Не искаш да говоря така. Уверявам те, че не съм виновен, но не мога да допусна нито за миг, че принадлежиш към семейство Дрискол. Погледни всички членове на това семейство и хвърли поглед и върху себе си. Не говоря само за конопените коси. Имаш ли движението на ръката на дядо си и неговата лъжлива усмивка? Ако не бях син на баща си, щях ли да свиря на корнет, на кларнет, на тромбон и на кой да е друг инструмент, без да съм учил? Баща ми беше музикант, и аз съм музикант. Това е напълно естествено. А за тебе напълно естествено е ти да си джентълмен и ще бъдеш такъв, когато намерим госпожа Милиган.

— Как така?

— Имам си нещо наум.

— Ще ми кажеш ли какво?

— О, не!

— Защо?

— Защото, ако излезе глупаво…

— Е?

— Ще бъде много глупаво, ако не излезе истина. Не бива да ни радват мечтите, които няма да се сбъднат. Опитът със зеленината на красивия „Бетнал“ би трябвало да ни поучи. Виждали сме хубави зелени ливади, които в действителност са били тинести блата!

Не настоявах, тъй като и аз си имах нещо на ума.

Вярно, че то беше много смътно, неопределено, колебливо, много по-глупаво, мислех си, от това на Матиа, но тъкмо затова не смеех да настоявам приятелят ми да сподели с мене тайната си. Какво бих отговорил, ако беше същата, която се въртеше неясна като сън в моя ум? Не бих имал смелостта да я разглеждам с него, когато аз самият не смеех да я изразя.

Трябваше, само да се чака и ние чакахме.

През това време продължавахме да обикаляме Лондон, тъй като ние не бяхме от ония привилегировани музиканти, които си имат свой квартал и своя публика. Ние бяхме много малки и много неопитни, за да се установим така, като господари, и трябваше да отстъпваме мястото си на тези, които умееха да защитят правото си на собственост с доводи; на които бяхме безсилни да се противопоставим.

Колко пъти, когато трябваше да събираме пари, след като бяхме изпълнили с голямо старание най-добрите си номера, ние бяхме принудени да офейкаме колкото се може по-бързо пред някой страшен босоног шотландец с плисирана пола, с наметало и шапка, украсена с пера, който само със звуците на своята гайда ни караше да побегнем! Матиа можеше да заглуши прекрасно гайдата със своя корнет, но бяхме безсилни срещу гайдаря.

Безсилни бяхме и срещу бандите негри, които обикалят улиците и които англичаните наричат nigger-melodists. Тия лъженегри, които се труфят със смешни фракове и високи яки, в които главата им е увита като китка цветя в хартия, бяха още по-страшни за нас от шотландските бардове. Веднага щом ги зърнехме, че се задават, или щом чуехме техните банджо, млъквахме почтително и бягахме далеч в някой квартал, където се надявахме, че няма да срещнем някоя тяхна банда, или пък ги гледахме и чакахме да свършат своята олелия.

Веднъж, когато ги гледахме, видях един от тях, най-чудноватия, да прави знаци на Матиа. Отначало помислих, че ни се присмива и иска да забавлява публиката с някоя смешна сцена, в която ние ще бъдем жертвите, когато за моя голяма изненада Матиа му кимна дружелюбно.

— Та ти познаваш ли го? — запитах аз.

— Това е Боб.

— Кой Боб?

— Моят приятел Боб от цирк „Гасо“, един от двамата клоуни, за които ти говорих — на него дължа най-много, че зная що-годе английски.

— Ти не го ли позна преди това?

— Че как да го позная? У „Гасо“ той си слагаше главата в брашно, сега я слага във вакса!

Когато представлението на nigger-meiodists завърши, Боб дойде при нас и по начина, по който се обърна към Матиа, видях колко обичлив е моят приятел. В очите и гласа на брат не би трептяла толкова радост, както у тоя някогашен клоун, който ни каза, че „тежките времена го принудили да стане itinerant-musician“. Но скоро трябваше да се разделим, той — за да последва бандата си, а ние — за да отидем в друг квартал, където той нямаше да отиде. И двамата приятели отложиха за следващата неделя удоволствието да си разкажат един на друг какво са преживели, откакто се бяха разделили. Навярно от обич към Матиа Боб се държеше много любезно и с мене и скоро си спечелихме приятел, който със своя опит и със съветите си направи живота ни в Лондон много по-лек, отколкото беше дотогава. Той обикна много и Капи и често ни казваше със завист, че ако имал такова куче, много скоро щял да направи състояние. Неведнъж ни предлагаше да се сдружим тримата, тоест четиримата, той, Матиа, Капи и аз. Но ако не исках да напусна семейството си, за да се върна във Франция и да видя Лиза и старите си приятели, още по-малко бих го напуснал, за да обикалям Англия с Боб. Така наближи Коледа. Тогава, вместо да излизаме от „Двора на червения лъв“ сутрин, тръгвахме всяка вечер към осем-девет часа и отивахме в кварталите, които си бяхме избрали.

Започвахме първо по площадите и улиците, където движението на колите беше вече спряло. Необходима ни беше известна тишина, та нашата музика да проникне през затворените врати, да събуди децата в леглото им и да им възвести, че наближава Коледа, този толкова скъп празник за всички английски сърца. После, по-късно, преминавахме в големите улици. Последните коли със зрителите от театрите отминаваха и настъпваше известна тишина, която сменяваше малко по малко дневния оглушителен шум. Тогава свирехме най-нежните си, най-приятни мелодии, които бяха тъжни и набожни. Цигулката на Матиа плачеше, моята арфа стенеше и когато спирахме за миг да си отдъхнем, вятърът носеше към нас някой откъслек от музика, която други трупи свиреха в далечината. Концертът ни завършваше: „Госпожи и господа, лека нощ, весели коледни празници!“ После отивахме по-нататък и започвахме друг концерт.

Трябва да е много приятно да слушаш така музика нощем, в леглото си, когато си добре покрит с дебела завивка и топъл пух. Но за нас на улицата нямаше нито пух, нито завивка. А трябваше да свирим, макар че премръзналите ни пръсти изтръпваха. Има мрачно време, когато мъглата пронизва със своята влага, има и ясно, и светло време, когато северният вятър вледенява до кости, но няма меко и приятно време. По Коледа времето беше жестоко за нас, но не пропускахме да излезем нито една нощ цели три седмици. Колко пъти, преди да затворят дюкяните, ние се спирахме пред продавачите на птици, на овощия, пред бакалите и сладкарите: О, хубавите тлъсти гъски! Едрите френски пуйки! Белите пилета! Ето планини от портокали и ябълки, купчини кестени и сушени сливи! Как потичат лигите на човека от тия замразени плодове!

Ще има много щастливи деца, които, зарадвани от тия лакомства, ще се хвърлят в прегръдките на своите родители.

И както обикаляхме улиците, ние, жалките клетници, виждахме мислено тия приятни семейни празници както в замъка на благородника, така и в бедняшката колиба.

Весела Коледа за тези, които са обичани!

След коледните празници трябваше да излизаме през деня и изгледите да срещнем господин Джеймс Милиган станаха много малки. Едничката надежда ни остана неделята и ние стояхме много често вкъщи, вместо да се разходим в тоя свободен ден, който можеше да бъде ден на развлечения.

Ние чакахме.

Без да обясни какво ни тревожи, Матиа се беше доверил на своя приятел Боб и го беше попитал няма ли начин да се открие къде живее госпожа Милиган, която има парализиран син, и дори къде живее чисто и просто господин Джеймс Милиган. Но Боб беше отвърнал, че трябва да се знае коя е госпожа Милиган и с какво се занимава и какво е общественото положение на господин Джеймс Милиган, тъй като много хора носели това име в Лондон, а още повече в Англия.

Не бяхме мислили за това. За нас имаше само една госпожа Милиган, майката на Артур, и само един господин Джеймс Милиган, чичото на Артур.

Тогава Матиа започна пак да ми говори, че трябва да се върнем във Франция, и нашите спорове станаха още по-разпалени.

— Значи ти не искаш да намерим госпожа Милиган? — казах му аз.

— Не че не искам, но не се знае дали госпожа Милиган е още в Англия.

— Не се знае също дали е и във Франция.

— Това ми изглежда по-вероятно. Артур е бил болен и навярно майка му го е завела в страна, където климатът е добър за неговото възстановяване.

— Само във Франция ли климатът е здравословен?

— Артур се е излекувал веднъж във Франция и навярно майка му го е завела пак там и най-после бих искал да заминеш оттука.

Положението ми беше такова, че не смеех да попитам Матиа защо иска да замина. Боях се да не ми каже точно това, което не желаех да чуя.

— Страх ме е — продължаваше Матиа. — Да се махнем. Ще видиш, че ще ни се случи нещастие. Да се махнем.

Но макар че отношенията на моето семейство към мене не се бяха променили, макар че дядо ми продължаваше да съска бясно към мене, макар че моят баща ми казваше само по някоя и друга дума, за да ми заповяда нещо, макар че майка ми никога не ме и поглеждаше, макар че моите братя ми създаваха непрестанно неприятности, за да ми пакостят, макар че сестра ми Ени подчертаваше при всеки случай своята ненавист към мене, макар че Кет обичаше само сладкишите, които й носех, не можех да се реша да последвам съвета на Матиа, както не можех да му вярвам, когато твърдеше, че не съм „син на мистър Дрискол“. Да се съмнявам, да, можех и имах големи основания. Но да вярвам твърдо, че съм или че не съм Дрискол, никак не можех.

Времето течеше бавно, много бавно. Но минаха дни след дни, седмици след седмици и най-после настъпи часът, когато семейството трябваше да напусне Лондон, за да обикаля Англия.

Двете коли бяха боядисани, натовариха ги с всички стоки, които можеха да се поберат вътре и които щяха да се продадат през лятото.

Колко много неща и чудно как можаха да ги струпат в тия коли: платове, плетени изделия, шапчици, шалчета, носни кърпички, чорапи, гащи, жилетки, копчета, конци, памук, вълнени конци, вълнена прежда, игли, ножици, бръсначи, обици, пръстени, сапуни, помади, вакса, брусове, прахове против болести по коне и кучета, течности за вадене на петна, води против зъбобол, церове за растене на коса, бои за коса!

И когато бяхме там, гледахме как изкарват от избата бали, които бяха пристигнали в „Двора на червения лъв“, без да идват направо от магазините, където се продаваха обикновено тия стоки.

Най-после колите бяха напълнени, конете бяха купени, откъде и как — не зная, но ние ги видяхме да пристигат и всичко беше готово за път.

А ние какво щяхме да правим? В Лондон ли щяхме да останем заедно с дядото, който не напускаше никога „Двора на червения лъв“? Щяхме ли да станем търговци като Алън и Нед? Или пък щяхме да придружаваме колите на семейството, като продължаваме своя занаят и свирим в селата и градовете по пътя? Баща ми намираше, че печелим добре с нашата цигулка и с арфата, и реши да заминем, но да си останем музиканти и ни съобщи решението си вечерта преди заминаването.

— Да се върнем във Франция — каза ми Матиа. — Да използуваме първия удобен случай и да избягаме.

— Защо да не направим едно пътуване из Англия?

— Защото ти казвам, че ще ви се случи нещастие.

— Има вероятност да намерим госпожа Милиган в Англия.

— Аз пък мисля, че има много по-голяма вероятност да я намерим във Франция.

— Все пак да опитаме в Англия. После ще видим.

— Знаеш ли какво заслужаваш?

— Не.

— Да те зарежа и да се върна сам във Франция.

— Имаш право и те моля да направиш това. Прекрасно зная, че нямам право да те задържам и че ти си много добър, че оставаш при мене. Хайде замини, ще видиш Лиза, ще й кажеш…

— Ако я видя, ще й кажа, че си глупав и лош, щом можеш да допуснеш, че ще се разделя с тебе, когато си нещастен. Ти си нещастен, много нещастен. Какво съм ти направил, та ти се въртят такива мисли в главата? Кажи, какво съм ти направил? Нищо, нали? Тогава да вървим.

Ето ни отново по големите пътища. Но тоя път вече не съм свободен да ходя, където си искам, и да правя, каквото ми харесва. Придружаваме семейство Дрискол. Но напуснах Лондон с чувство на облекчение. Няма да виждам вече „Двора на червения лъв“ и оня капак, който въпреки моето желание привличаше неудържимо погледа ми. Колко пъти се сепвах и се будех нощем, когато виждах насън в своите кошмари червена светлина да прониква през моето малко прозорче. Това беше видение, халюцинация, но какво от това! Видях веднъж тая светлина и то беше достатъчно, за да я чувствувам вечно пред очите си като парещ огън. Вървяхме след колите и вместо миризливите и вредни изпарения на „Бетнал Грийн“ дишахме чистия въздух на хубавите поля, през които минавахме и които нямаха може би думата green в името си, но бяха зелени и ехтяха от птичи песни.

Още в деня на нашето заминаване видях как се продаваха стоките, които бяха купени толкова евтино: стигнахме в голямо село и колите спряха на площада; свалиха една от стените, която се състоеше от няколко пана, и цялата стока се показа пред очите на любопитните купувачи.

— Вижте цените! Вижте цените! — крещеше баща ми. — Няма да намерите никъде такива цени! Аз не плащам никога стоките си и това ми позволява да ги продавам евтино. Не ги продавам, а ги подарявам. Вижте цените! Вижте цените!

И чувах хора, които, след като бяха виделя цените, отминаваха с думите.

— Трябва да са крадени стоки.

— Та той самият го казва.

Ако бяха хвърлили поглед към мене, пламналото ми лице щеше да им покаже колко основателни бяха предположенията им. Те не видяха червенината ми, та Матиа я забеляза и вечерта ми заговори, макар че обикновено избягваше да повдигне открито тоя въпрос.

— Ще можеш ли вечно да търпиш тоя срам? — запита ме той.

— Не ми говори за това, ако не искаш да направиш тоя срам още по-жесток.

— Не искам това. Искам да се върнем във Франция. Винаги съм ти казвал, че ще ни се случи някоя беда. Повтарям ти пак и чувствувам, че тя скоро ще ни сполети. Та разбери, има полицаи и те рано или късно ще искат да разберат как мистър Дрискол продава стоките си толкова евтино. Какво ще стане тогава?

— Матиа, моля ти се…

— Щом ти си затваряш очите, ще трябва аз да гледам вместо тебе. Ще арестуват всички ни, дори мене и тебе, които нищо не сме направили. Как ще докажем, че нищо не сме направили? Как ще се защитим? Та нали хлябът, който ядем, е купен с парите от тия стоки?

Тази мисъл никога не ми беше минавала през ума. Тя ме зашемети, сякаш ме удариха с чук по главата.

— Но ние изкарвахме хляба си — казах аз, като се опитвах да се защитя не пред Матиа, а пред тая мисъл.

— Истина е — съгласи се Матиа, — но истина е също, че ние сме се сдружили с хора, които не печелят своя хляб. Ще кажат, че е крадено, и това е. Ще произнесат и над нас същата присъда. Ще ми бъде много мъчно да ме осъдят като крадец, но ще ми бъде още по-мъчно, като осъдят и тебе. Аз съм някакъв нещастен клетник и вечно ще си остана такъв. Но ти, когато намериш семейството си, истинското си семейство, каква мъка ще бъде за него и какъв позор за тебе, че си бил осъден! И после, в затвора няма да имаме възможност да търсим семейството ти и да го открием. В затвора няма да имаме възможност да предупредим госпожа Милиган какво крои господин Джеймс Милиган срещу Артур. Тъй че да бягаме, докато е време.

— Бягай ти.

— Винаги повтаряш една и съща глупост. Ще бягаме заедно или ще ни уловят заедно, а това ще стане скоро и ще бъдеш отговорен, че си ме увлякъл със себе си — ще видиш леко ли ще ти бъде. Ако беше полезен на тези, при които държиш да останеш, бих разбрал твоята упоритост. Това щеше да бъде хубаво. Но ти не си им никак необходим. Те са живели добре и ще живеят добре и без тебе. Да тръгваме колкото се може по-скоро.

— Добре, остави ме да помисля още няколко дена — после ще видим.

— Побързай. Людоедът подушва прясното месо, а аз подушвам опасността.

Никога думите, мислите, молбите на Матиа не са ме смущавали толкова много и спомня ли си за тях, си казвам, че нерешителността, с която се борех, беше подлост и че трябваше да взема решение и да се осмеля най-после да науча каквото исках. Обстоятелствата направиха това, което аз самият не посмях да направя.

Изминали бяха вече няколко седмици, откакто напуснахме Лондон и стигнахме в един град, в околностите на който щеше да има конни надбягвания. В Англия конните надбягвания не са като във Франция обикновено забавление за богатите, които идват да погледат как се състезават три или четири коня, да се покажат те самите и да рискуват на облог някой и друг луиз: те са народен празник за местността и не само конете привличат зрители. На ландите или на дюните, които служат за хиподрум, се стичат понякога няколко дена по-рано акробати, цигани, пътуващи търговци и устройват там нещо като панаир. Побързахме да заемем мястото си на тоя панаир: ние — като музиканти, семейство Дрискол — като търговци.

Но вместо да се настани на хиподрума, баща ми се установи в самия град, където навярно се надяваше да направи по-добри сделки.

Пристигнахме рано и понеже нямахме никаква работа при подреждането на стоките, аз и Матиа отидохме да видим хиподрума, който се намираше доста близо до града, на едно пусто място, обрасло със зеленика. Бяла опънати много палатки и отдалеч тук-таме се извиваха малки стълбчета дим, които отбелязваха мястото и границите на хиподрума. Скоро излязохме по един изровен път на това пусто място, безплодно и голо в обикновено време, но където тая вечер се, издигаха дъсчени заслони, в които имаше кръчми, дори странноприемници, бараки, палатки, коли или чисто и просто огньове, край които се тълпяха хора в пъстри дрипи.

Като минавахме край един от тези огньове, над който висеше гърне, съзряхме нашия приятел Боб. Той много се зарадва, че ни вижда. Дошъл беше за надбягванията с двама свои другари, за да дадат няколко гимнастически и акробатически представления. Но музикантите, на които разчитали, не удържали думата си, така че утрешният ден, вместо да бъде плодоносен, както се бяха надявали, навярно щял да бъде отвратителен. Ако искаме, бихме могли да им направим голяма услуга, като заместим музикантите — сборът ще бъде разделен между петима ни, ще има дял и за Капи.

По погледа, който Матиа ми хвърли, разбрах, че ще направя удоволствие на приятеля си, като приема предложението на Боб, и понеже бяхме свободни да правим каквото намерим за добре само при условие да занесем добър сбор, приех предложението.

И тъй, уговорихме се на следния ден да бъдем на разположение на Боб и на двамата му приятели.

Но като се прибрахме в града и споделих с баща си тая спогодба, се яви пречка.

— Капи ми трябва утре — рече той, — не можете да го вземете.

Тия думи ме разтревожиха. Дали не искат да използуват Капи за някоя нечиста работа? Но баща ми разсея веднага моя страх.

— Капи има остър слух — каза той. — Чува всичко и пази добре. Ще стои при колите, защото при тоя наплив лесно могат да ни ограбят. Та вие ще идете сами да свирите с Боб и ако работата ви продължи до късно през нощта, което е много вероятно, ще ни настигнете в странноприемницата „Големият дъб“, където ще пренощуваме, защото възнамерявам да тръгнем оттук привечер.

Странноприемницата „Големият дъб“, където бяхме прекарали миналата нощ, се намираше на една левга от града, сред полето, в пусто и зловещо място и я държаха мъж и жена, чиято външност не вдъхваше доверие. Нямаше да ни бъде никак трудно да намерим тая странноприемница през нощта, пътят беше прав — единствената неприятност за нас беше тая, че щеше да ни се види малко дълъг след уморителния ден.

Но не можех да възразя на баща си, който не търпеше никакви противоречия — кажеше ли нещо, трябваше да му се подчиниш, и то безропотно.

На другата сутрин, след като разходих Капи, след като го нахраних и напоих, за да бъда напълно уверен, че няма да му липсва нищо, сам го вързах за ока на колата, която трябваше да пази, и аз и Матиа тръгнахме към мястото, където щяха да се състоят надбягванията.

Веднага щом пристигнахме, започнахме да свирим и свирихме без почивка до вечерта. Крайчецът на пръстите ме болеше, сякаш ме бяха боли с хиляди тръни, а Матиа беше духал толкова много в корнета си, че не можеше вече да диша. Но трябваше да продължим да свирим. Боб и другарите му не се уморяваха да правят своите упражнения и ние трябваше да бъдем издръжливи като тях. Когато мръкна, помислих, че ще си отдъхнем, но напуснахме палатката и се прехвърлихме в голяма дъсчена кръчма и там продължихме да свирим, а другарите ни продължаваха да играят още по-живо. Мина полунощ. Аз продължавах да дрънкам нещо на арфата, но не знаех вече какво свиря — Матиа също не знаеше. Двадесет пъти вече Боб обясняваше, че представлението е последно, и двадесет пъти започвахме отново.

Ние бяхме уморени, а нашите другари, които изразходваха много повече сили от нас, капнаха — те провалиха вече някои от номерата си. Изведнъж една голяма греда, която им служеше при упражненията, падна върху крака на Матиа. Болката беше толкова силна, че Матиа извика. Помислих, че кракът му е смазан, и аз и Боб се спуснахме към него. За щастие раната не беше така тежка — имаше натъртване, месото беше разкъсано, но костта не беше счупена. Но Матиа не можеше да ходи. Какво да правим?

Решихме той да остане и да преспи в колата на Боб, а аз да отида сам в странноприемницата „Големият дъб“. Нали трябваше да узная накъде ще замине семейство Дрискол на следния ден?

— Не си отивай — повтаряше ми Матиа, — ще тръгнем утре заедно.

— Ами ако не намерим никого в странноприемницата „Големият дъб“?

— Тогава още по-добре! Ще бъдем свободни.

— Няма да напусна семейство Дрискол по този начин. Пък и мислиш ли, че няма да ни настигнат веднага? Къде ще вървиш с тоя крак?

— Добре, ще отидем, щом искаш, но утре! Не тръгвай тая вечер, страх ме е.

— От какво?

— Не зная, страх ме е за тебе.

— Остави ме да отида, обещавам ти, че ще се върна утре.

— Ами ако те задържат?

— За да не ме задържат, ще ти оставя арфата си.

Ще трябва да се върна да я взема.

И въпреки страха на Матиа тръгнах, без самият аз да се боя ни най-малко.

От кого, от какво да се боя? Какво можеха да искат от един несретник като мене?

Не чувствувах в сърцето си ни най-малка уплаха, но бях много развълнуван. За първи път бях истински сам, без Капи, без Матиа, и тая самота ме потискаше, а същевременно тайнствените нощни гласове ме смущаваха. И луната, която ме гледаше с бледото си лице, ме натъжаваше.

Въпреки умората вървях бързо и стигнах странноприемницата „Големият дъб“. Но напразно търсих нашите коли — нямаше ги никакви. Видях две-три жалки двуколки с платнени чергила, голяма дъсчена барака и две покрити каруци, откъдето се носеше рев на хищни зверове, но ярко изпъстрените коли на семейство Дрискол не видях никъде.

Като обиколих странноприемницата, съзрях светлина в едно прозорче и като помислих, че всички не са си легнали, почуках на вратата. Стопанинът със злото лице, когото бях забелязал преди, сам ми отвори и ме освети с фенера си право в лицето. Видях, че ме позна. Но вместо да ме пусне да вляза, той скри фенера зад гърба си, огледа се наоколо и се поослуша.

— Вашите коли тръгнаха — каза той — и баща ви поръча да го настигнете в Луис, без да губите време, като вървите цялата нощ. На добър път!

И ми хлопна вратата под носа, без да добави нито дума.

Откакто се намирах в Англия, бях научил доста английски и разбрах това късо изречение. Но една дума, и то най-важната, не можах да разбера. Луис беше казал стопанинът. Къде се намираше тая местност? Нямах никаква представа, защото тогава не знаех, че Луис е английското произношение на Lewis, име на град, което бях виждал написано на картата.

Прочее и да знаех къде се намира Луис, не можех да изоставя Матиа и да отида там веднага — трябваше да се върна при него, колкото и да бях уморен. Тръгнах пак и след час и половина лежах на мека слама край Матиа в колата на Боб, разказах му с няколко думи какво се беше случило и заспах, капнал от умора.

Няколко часа сън ми възвърнаха силите и сутринта се събудих, готов да тръгна за Луис, ако, разбира се, Матиа, който продължаваше да спи, можеше да ме последва.

Излязох от колата и тръгнах към нашия приятел Боб, който — станал преди мене, палеше огън. Гледах го как, застанал на четири крака, духаше с всички сили под гърнето, когато ми се стори, че видях Капи, воден за връвчица от един полицай.

Смаян, аз се вцепених и се питах какво може да означава това. Но Капи ме позна и дръпна силно връвчицата, която се изплъзна от ръцете на полицая. Тогава с няколко скока той изтича към мене и скочи в ръцете ми. Полицаят се приближи.

— Това куче ваше ли е? — попита ме той.

— Да.

— Тогава ви арестувам.

Той ме хвана за лакътя и здраво го стисна. Думите и постъпката на полицая накараха Боб да стане. Той се приближи.

— Защо арестувате това момче? — запита той.

— Вие брат ли сте му?

— Не, приятел.

— Един мъж и едно дете са се вмъкнали тая нощ със стълба през един висок прозорец в черквата „Сент Джордж“. С тях било това куче, за да ги предупреди, ако някой дойде да им попречи. Така и станало. В уплахата си не успели да вземат кучето със себе си, като избягали през прозореца, то не могло да ги последва и останало в черквата. Уверен бях, че ще открия крадците с помощта на кучето, и залових единия. А сега къде е бащата?

Не знаех тоя въпрос към мене ли е отправен, или към Боб, и не отговорих — бях поразен.

И все пак разбрах какво се беше случило, неволно го отгатвах: не бяха взели от мене Капи, за да пази колите, а защото слухът му беше остър и можеше да предупреди крадците, когато обират черквата; после, колите не бяха тръгнали привечер само за удоволствието да пренощуват в странноприемницата „Големият дъб“ и ако не се бяха отбили в тая странноприемница, то беше, защото кражбата е била открита и е трябвало да избягат колкото се може по-бързо.

Но не трябваше да мисля за престъпниците, а за себе си. Каквито и да бяха те, аз можех да се защитя и да докажа своята невинност, без да ги обвинявам. Трябваше само да обясня къде съм бил през нощта.

Докато размишлявах така, Матиа, чул навярно полицая или шума, който се беше дигнал, излезе от колата и изтича, куцук-куцук, при мене.

— Обяснете му, че не съм виновен — казах аз на Боб, — тъй като прекарах с вас до един часа през нощта. Бях в странноприемницата „Големият дъб“, където говорих със стопанина, и веднага се върнах тук.

Боб преведе думите ми на полицая, но те, изглежда, никак не го убедиха, както аз се надявах — напротив.

— В черквата са се вмъкнали в един и четвърт — каза той. — Това момче е тръгнало оттук в един часа или няколко минути преди един, както сам твърди — значи е могло да бъде в черквата в един и четвърт заедно с крадците.

— Оттук до града се отива за повече от четвърт час — рече Боб.

— О, той е тичал! — възрази полицаят, — а и после кой ще ми докаже, че е тръгнал в един часа?

— Аз се кълна! — викна Боб.

— О, вие! — каза полицаят. — Какво струват вашите показания!

Боб се ядоса.

— Внимавайте аз съм английски гражданин! — заяви той с достойнство.

Полицаят дигна рамене.

— Ако ме обиждате — добави Боб, — ще пиша в „Таймс“.

— А засега ще отведа момчето. То ще обясни всичко пред съдията.

Матиа се хвърли и ме прегърна — помислих, че иска да ме целуне. Но Матиа извърши полезното преди това, което беше изблик на чувство.

— Дръж се! — пошепна ми той. — Ние няма да те оставим.

И чак тогава ме целуна.

— Вземи Капи — казах аз на Матиа на френски.

Но полицаят ме разбра.

— Не, не — рече той, — кучето ще остане при мене. То ми помогна да намеря този, ще ми помогне да намеря и другите.

Арестуваха ме за втори път и все пак страхът, който ме задушаваше, беше още по-мъчителен. Не ставаше вече дума за глупаво обвинение, както при случая с нашата крава. Ако се оправдаех, нямаше ли да изпитам мъката да видя осъдени, справедливо осъдени, ония, на които смятаха, че съм съучастник?

Трябваше да мина, воден за ръка от полицая, плета от любопитни, които се стичаха по пътя ни. Но не ме преследваха с дюдюкания и заплахи както във Франция, защото тия, които идваха да ме гледат, не бяха селяни, а хора, които почти всички живееха във война с полицията — акробати, кръчмари, цигани, tramps, както казват англичаните, с други думи, скитници.

Затворът, в който ме заведоха, не беше затвор на шега като оня, който беше пълен с лук. Той беше истински затвор с дебела желязна решетка на прозореца — само като я погледнеше, човек изгубваше всякакво желание да бяга. Вътре имаше само пейка за сядане и койка за спане.

Отпуснах се на пейката и седях дълго сломен, като разглеждах своето тъжно положение, но без да измисля нищо, защото не можех да свържа две мисли и да премина от едната към другата. Колко ужасно беше настоящето и колко страшно беше бъдещето!

„Дръж се! — ми беше казал Матиа. — Ние няма да те оставим.“ Но какво можеше едно дете като Матиа? Какво можеше дори един мъж като Боб, ако искаше да помогне на Матиа? Когато човек е в затвора, има само една упорита мисъл — да излезе оттам.

Ако не ме изоставят и направят всичко, за да ми услужат, Матиа и Боб ще могат ли да ми помогнат да изляза от тоя затвор?

Отидох на прозореца и го отворих, за да попипам желязната решетка, която го затваряше отвън. Тя беше зазидана в камъка. Разгледах стените — бяха дебели около метър. Подът беше постлан с широки каменни плочи. Вратата беше обкована с желязо.

Върнах се на прозореца. Той гледаше към тясно и дълго дворче, оградено в дъното с голяма стена, висока най-малко четири метра.

Ясно, не можеш да избягаш от тоя затвор дори когато ти помагат предани приятели. Какво може да направи преданото приятелство срещу силата на обстоятелствата? Предаността не пробива стени.

За мене целият въпрос засега се състоеше в това, да зная колко време ще остана в затвора, докато се явя пред съдията, който ще реши моята съдба. Ще успея ли да му докажа своята невинност въпреки присъствието на Капи в черквата? Ще успея ли да се защитя, без да прехвърлям вината върху тези, които не исках, които не можех да обвиня?

В това се състоеше за мене всичко и в това, само в това, Матиа и неговият приятел Боб можеха да ми услужат. Тяхната задача беше да съберат доказателства, за да се установи, че в един и четвърт не съм могъл да бъда в черквата „Сент Джордж“. Ако се установеше това, аз бях спасен въпреки немите показания на моя беден Капи срещу мене и ми се струваше, че имаше възможност да се съберат такива доказателства.

— Ах, ако не си беше убил крака, Матиа щеше да потърси, да се погрижи за това! Но можеше ли да излезе от колата в състоянието, в което се намираше? И ако той не можеше, Боб би ли искал да го замести?

Тия вълнения, прибавени към всичко, което преживях, не ми дадоха да мигна въпреки умората от вечер та. Не ми позволиха дори да се докосна до храната, която ми донесоха. Оставих храната настрана, но се нахвърлих върху водата, защото ме гореше страшна жажда, и през целия ден всеки четвърт час отивах при стомната и пиех продължително, но без да утоля жаждата си и да намаля горчивия вкус, който изпълваше устата ми.

Когато в килията ми влезе тъмничарят, много се зарадвах и сякаш ме облъхна надежда, защото, откакто бях затворен, ме мъчеше и изгаряше един въпрос, който си поставях, без да намеря отговор: „Кога щеше да ме разпита съдията? Кога бих могъл да се защитя?“

Чувал бях да разказват за затворници, прекарали с месеци в затвора, без да ги съдят или без да ги разпитат, а това за мене беше все едно — не знаех, че в Англия никога не минават повече от ден-два от арестуването до явяването пред съда.

Не можех да си отговоря на тоя въпрос и го зададох веднага на тъмничаря — той не изглеждаше никак лош човек и ми отговори, че навярно утре ще бъда изправен пред съда.

Но моят въпрос му втълпи мисълта да ме разпитва и той. Щом като ми беше отговорил, не беше ли редно да му отговоря и аз?

— Как влязохте в черквата? — попита ме той.

Отговорих на тези думи с най-горещи уверения в моята невинност. Но той ме погледна, като дигна рамене. После, тъй като продължавах да повтарям, че не съм влизал в черквата, той тръгна към вратата, погледна ме и промълви:

— Колко са покварени тия лондонски хлапаци!

И излезе. Това ме наскърби жестоко. Този човек не беше мой съдия, но бих искал да повярва, че съм невинен. По моя глас, по погледа ми той трябваше да познае, че не съм виновен.

Ако не убедих него, щях ли да убедя съдията? За щастие щях да имам свидетели, които да говорят за мене, и ако съдията не ме изслушаше, беше длъжен поне да изслуша и да повярва на показанията, които щяха да докажат моята невинност.

Но тия показания ми бяха необходими. Щях ли да ги имам?

В един от познатите ми разкази за затворници се говореше по какъв начин се влиза във връзка с тези, които са в затвора — скривали бележки в храната, която се носи отвън.

Може би Матиа и Боб си бяха послужили с тая хитрост и когато тая мисъл ми мина през ума, започнах да дробя хляба си на трохи, но не намерих вътре нищо. С хляба ми бяха донесли и картофи — смачках ги — и в тях нямаше никаква бележчица.

Ясно, Матиа и Боб нямаше какво да ми кажат или — а това беше по-вероятно — не можеха нищо да ми кажат.

Значи трябваше да чакам утрешния ден, без да се отчайвам много, ако това ми беше възможно. Но за нещастие не успях да си наложа това и цял живот ще си спомням, сякаш е било вчера, страхотната нощ, която прекарах! Ах, колко глупав бях, че не повярвах в предчувствията и в страха на Матиа!

На другата сутрин тъмничарят влезе в килията ми със стомна и леген. Покани ме да се умия, ако обичам, защото скоро съм щял да се явя пред съда, и добави, че приличният вид е често най-доброто средство за защита на един обвиняем. Като се умих, исках да седна на пейката, но не ме свърташе на едно място и започнах да се въртя в килията като звяр в клетка.

Исках да подготвя защитата и отговорите си, но бях много объркан и вместо да мисля за сегашното си положение, мислех за най-различни глупости, които минаваха през уморения ми ум като картини на екран.

Тъмничарят се върна и ми каза да го последвам. Вървях до него и след като изминахме няколко коридора, попаднахме пред една вратичка, която той отвори.

— Влезте — каза той.

Топъл въздух ме лъхна в лицето и чух неясен шепот. Влязох и се намерих на малка банка — бях в съдебната зала.

Макар че се движех като насън и чувствувах, че жилите на челото ми биеха до пръсване, с един поглед наоколо добих ясна и пълна представа за всичко, което ме заобикаляше — за съдебната зала и хората, които я изпълваха.

Тая зала беше доста голяма, висока и с широки прозорци. Разделена беше на две части — едната, предназначена за съдиите, другата — за любопитните.

На издигнатата трибуна седеше съдията. По-ниско и пред него заседаваха три други съдебни лица, които бяха, както узнах по-късно, секретарят, бирникът за глобите и друг съдия, който във Франция се нарича прокурор. Пред моята банка седеше човек с роба и перука — моят адвокат.

Как имах адвокат? Откъде ми идваше той? Кой ми го беше пратил? Дали не бяха Матиа и Боб? Не беше време да си задавам тия въпроси. Имах адвокат — тока — моят адвокат.

На друга банка съгледах самия Боб и двамата му другари, стопанинът на „Големият дъб“ и хора, които ми бяха съвсем непознати. После на друга банка срещу нея видях полицая, който ме беше арестувал. При него имаше няколко души. Разбрах, че тия банки бяха за свидетелите.

Мястото, определено за публика, беше пълно. Над една балюстрада видях Матиа. Погледите ни се кръстосаха, очите ни се срещнаха и изведнъж почувствувах прилив на смелост. Имах опора, но не биваше да се отпускам и трябваше да се защищавам аз самият. Всички тия погледи, които ме пронизваха, вече не бяха страшни.

Прокурорът взе думата и накратко, сякаш бързаше, изложи случая: „В черквата «Сент Джордж» била извършена кражба. Крадците, един мъж и едно дете, се вмъкнали в черквата със стълба, като счупили един прозорец. С тях имало и куче, което взели, за да пази добре и да ги предупреди в случай на опасност. Закъснял минувач — било вече един и четвърт — се учудил, като видял слаба светлина в черквата, ослушал се и дочул тропот. Веднага отишъл да събуди клисаря. Върнали се с няколко души, но тогава кучето излаяло и докато отключвали вратата, изплашените крадци избягали през прозореца, като зарязали кучето, което не могло да се изкатери по стълбата. Полицаят Джери, който трябва да бъде похвален за своята съобразителност и за усърдието си, завел кучето на хиподрума и то познало своя господар, той не е друг, а обвиняемият, който се намира сега на подсъдимата скамейка. Колкото се отнася до втория крадец, били в дирите му.“

След няколко довода, които доказваха моята виновност, прокурорът млъкна и някакъв вреслив глас изкрещя: „Тихо!“ Тогава съдията, без да се обръща към мене, сякаш говореше сам на себе си, ме запита как се казвам, на колко съм години и с какво се занимавам.

Отвърнах на английски, че се казвам Френсис Дрискол и че живея при родителите си в Лондон, в „Двора на червения лъв“ в „Бетнал Грийн“. После поисках разрешение да говоря на френски, тъй като съм отрасъл във Франция и само от няколко месеца се намирам в Англия.

— Не мислете, че ще ме излъжете — каза строго съдията, — аз зная френски.

Разказах случая на френски и обясних, че е било напълно невъзможно да бъда в черквата в един часа, тъй като в това време съм бил на хиподрума, а в два и половина съм бил в странноприемницата „Големият дъб“.

— А къде бяхте в един и четвърт? — попита съдията.

— По пътя.

— Трябва да докажете това. Казвате, че сте били на пътя за странноприемницата „Големият дъб“, а обвинението твърди, че сте били в черквата. Ако сте тръгнали от хиподрума в един без няколко минути, вие сте се събрали със своя съучастник край черковните стени, където той ви е чакал със стълба, и след като кражбата не е успяла, сте отишли в странноприемницата „Големият дъб“.

Опитах се да докажа, че това е невъзможно, но видях, че съдията не ми вярва.

— А как ще обясните присъствието на вашето куче е черквата? — попита ме съдията.

— Не мога да обясня, аз самият не разбирам. Кучето ми не беше с мене — вързал го бях сутринта под една от колите ни.

Не биваше да говоря повече, защото не исках да улича баща си. Погледнах Матиа, той ми даде знак да продължа, но не продължих.

Повикаха един свидетел и го накараха да се закълне в евангелието, че ще каже безпристрастно самата истина.

Той беше дебел добродушен човечец, нисък, внушителен въпреки червеното му лице и синкавия нос. Преди да се закълне, той коленичи пред съда и се изправи надуто — беше клисарят на черквата „Сент Джордж“.

Той започна да разказва подробно как се уплашил и възмутил, когато го събудили внезапно, за да му кажат, че в черквата имало крадци. Най-напред си помислил, че искат да му скроят някаква лоша шега, но понеже не бил човек, пред когото минават шеги, разбрал, че се е случило нещо важно. Облякъл се толкова бързо, че си скъсал две копчета на жилетката. Най-после изтичал до черквата, отворил вратата и намерил… кого?… или по-скоро какво? — куче!

Нямаше какво да възразя на това, но моят адвокат, който дотогава не беше продумал нито дума, стана, разтърси перуката си, оправи робата на раменете си и взе думата.

— Кой затвори вечерта вратата на черквата? — попита той.

— Аз — отвърна клисарят, — това е мое задължение.

— Сигурен ли сте?

— Когато правя нещо, сигурен съм, че го правя.

— А когато не го направите?

— Сигурен съм, че не съм го направил.

— Много добре. Тогава можете ли да се закълнете, че не сте затворили въпросното куче в черквата?

— Ако кучето е било в черквата, щях да го видя.

— Зрението ви добро ли е?

— Зрение — като на всеки човек.

— Преди шест месеца не се ли навряхте в едно теле, което висеше с широко разпран корем пред една месарница?

— Не виждам какъв смисъл има подобен въпрос, отправен към човек като мене — извика посинял клисарят.

— Ще бъдете ли така любезен да отговорите на тоя въпрос като на важен въпрос?

— Вярно е, че се блъснах в едно животно, окачено съвсем не на място пред една месарница.

— Значи не го видяхте?

— Бях се замислил.

— Бяхте вечеряли, като затворихте вратата на черквата, нали?

— Разбира се.

— А когато се навряхте в телето, също бяхте вечеряли, нали?

— Но…

— Искате да кажете, че не сте били вечеряли?

— Не, вечерял бях.

— Слаба бира ли пиете, или силна?

— Силна.

— Колко бутилки?

— Две.

— Никога ли не пиете повече?

— Понякога три.

— А никога ли не пиете по четири или по шест бутилки?

— Това се случва много рядко.

— Пиете ли грог след вечеря?

— Понякога.

— Силен ли го обичате, или слаб?

— Не много слаб.

— По колко чаши пиете.

— Зависи.

— Готов ли сте да се закълнете, че не пиете понякога по три и дори по четири чаши?

Клисарят, който ставаше все по-син и по-син не отговори. Адвокатът седна и както сядаше, каза:

— Този разпит е достатъчно доказателство, че кучето може да е било затворено в черквата от свидетеля, който след вечеря не вижда телетата, защото е замислен. Това е всичко, което желаех да зная.

Ако смеех, бих разцелувал адвоката си. Бях спасен. Защо Капи да не е бил затворен в черквата? Това беше възможно. И ако клисарят го е затворил, аз не съм го вмъкнал вътре — с други думи, аз бях невинен, защото това беше единственото обвинение срещу мене.

След клисаря изслушаха хората, които го придружавали, когато влязъл в черквата, но те не бяха виделя нищо освен отворения прозорец, през който крадците бяха избягали.

После изслушаха моите свидетели. Боб, другарите му, стопанина на странноприемницата — всички казаха как съм прекарал времето си. Но една-единствена точка остана неизяснена, а тя беше най-важната, защото се отнасяше до точния час, в който бях напуснал хиподрума.

Като свърши разпитът на свидетелите, съдията ме попита имам ли да кажа нещо, като ме предупреди, че мога да не говоря, ако не желая. Отговорих, че съм невинен и че се осланям на справедливостта на съда. Тогава съдията накара да прочетат протокола на показанията, които току-що чух, после обяви, че ще бъда прехвърлен в затвора на графството, докато се вземе решение дали ще бъда изправен пред углавния съд. Углавният съд! Строполих се на пейката си. Ах защо не послушах Матиа!

Тридесет и девета главаБоб

Едва дълго време след като ме бяха върнали в затвора, успях да си обясня защо не ме оправдаха — съдията искал да дочака арестуването на тези, които са влизали в черквата, за да види дали не съм техен съучастник. Попаднали били в дирите им, каза прокурорът. И тъй, скоро щях да изживея мъката и позора да се явя на подсъдимата скамейка заедно с тях. Кога щеше да стане това? Кога щях да бъда прехвърлен в затвора на графството? Какъв беше тоя затвор? Къде се намираше той? По-грозен ли беше от този, в който се намирах сега?

Имаше какво да се мисли по тия въпроси и времето мина по-бързо, отколкото снощи. Не бях вече обзет от трескаво нетърпение. Знаех, че трябва да се чака. И ту се разхождах, ту сядах на пейката и чаках.

Малко преди да мръкне, чух звуци от корнет в познах по свиренето Матиа. Доброто момче искаше да ми каже, че мисли за мене и че бди. Звуците долитаха иззад стената, която се издигаше срещу прозореца ми. Явно беше, че Матиа се намираше зад стената, на улицата, и ни делеше кратко разстояние, само няколко метра. За нещастие очите не могат да пробиват камъните. Но ако погледът не минава през стените, звукът минава през тях. Звуците на корнета се смесваха с шум от стъпки и неясен говор и разбрах, че Матиа и Боб навярно дават представление.

Защо бяха избрали това място? Дали защото разчитаха на добър сбор, или пък искаха да ме предупредят за нещо? Изведнъж чух ясен глас, гласа на Матиа, да вика на френски: „Утре призори!“ И корнетът засвири още по-силно.

Нямаше нужда да напрягам много ума си, за да разбера, че Матиа не отправяше думите „утре призори“ към своята английска публика, а към мене. Но затова пък не беше толкова лесно да се отгатне какво означаваха те и пак си зададох редица въпроси, на които ми беше невъзможно да намеря разумен отговор.

Само едно обстоятелство беше ясно и определено — утре призори трябваше да съм буден и да бъда нащрек. Дотогава трябваше да се въоръжа само с търпение, ако можех. Веднага щом мръкна, легнах в койката си и се опитах да заспя. Чух на няколко пъти околните часовници да отмерват последователно часа и накрая сънят ме грабна и ме отнесе на крилете си. Когато се събудих, беше тъмна нощ, звездите блестяха на мрачното небе и не се чуваше никакъв шум. Навярно нямаше да съмне скоро. Седнах пак на пейката и не смеех да ходя от страх да не привлека вниманието, ако случайно тъмничарят мине на проверка, и зачаках. Скоро един часовник удари три пъти — събудил се бях много рано. Но не смеех да заспя, пък мислех, че дори да бих искал, нямаше да мога — бях много трескав, много неспокоен.

Единственото ми развлечение беше да броя ударите на часовниците. Но колко дълги ми се виждаха петнадесетте минути, които деляха един удар от друг — толкова дълги, че понякога си мислех, че не съм чул кога часовникът е ударил или че е повреден!

Облегнат на стената, бях вперил очи в прозореца. Стори ми се, че звездата, която следях, потъмня и че небето леко побледня.

Съмваше. В далечината пропяха петли.

Станах и отидох на пръсти да отворя прозореца. Не беше лесна работа да не го оставя да изскърца, но в края на краищата леко и най-вече бавно успях да се справя. Какво щастие, че килията се намираше в стара ниска зала, превърната в затвор, и смятаха, че желязната решетка, ще пази затворниците, защото, ако прозорецът не се беше отворил, нямаше да мога да отговоря на повика на Матиа. Но не беше достатъчно да се отвори прозорецът — оставаше решетката, оставаха и дебелите стени и обкованата с желязо врата. Лудост беше да се надявам на свобода и все пак се надявах.

Звездите ставаха все по-бледи и по-бледи и утринният хлад ме прониза. Но не се помръднах от прозореца, стоях там прав, слушах и гледах, без да зная какво трябва да гледам и слушам. Грамадно бяло було покри небето и предметите на земята започнаха да се открояват почти ясно. Това беше утрото, за което ми каза Матиа. Слушах, като сдържах дъха си, но чувах само ударите на сърцето си.

Най-после ми се стори, че долавям драскане по стената, но понеже преди това не бях чул никакви стъпки, помислих, че съм се излъгал. Вслушах се. Драскането продължи. После изведнъж над стената се подаде глава. Веднага видях, че не е Матиа, и макар че беше още тъмно, познах Боб. Той ме видя прилепен към желязната решетка.

— Шт! — каза той съвсем тихо.

И ми махна с ръка — стори ми се, че това означава да се дръпна от прозореца. Без да разбирам, се подчиних. Тогава ми се стори, че в другата си ръка държи дълга тръба, блестяща, сякаш беше от стъкло. Поднесе я към устните си. Разбрах, че е цев, през която се духат дребни предмети. Чух духане и в същото време видях как някаква бяла топчица прелетя и падна в краката ми. В миг главата на Боб изчезна зад стената и не чух повече нищо.

Спуснах се към топчицата. Тя беше от тънка хартия, плътно увита около една сачма. Стори ми се, че на хартията са написани някакви букви, но още не беше достатъчно светло, за да ги прочета — трябваше да чакам да съмне. Затворих внимателно прозореца и бързо си легнах в койката, като стисках хартиената топчица в ръка.

Бавно, много бавно за моето нетърпение се зазори и накрая розова светлина се плъзна по стените. Отвих хартията и прочетох:

Спасен! Нямаше да се явя пред углавния съд! Нямаше да видя какво ще се случи там! Ах, милият Матиа, добрият Боб! Уверен бях, че той подпомага така великодушно Матиа: „Ще те чакаме там със здрав кон“. Матиа не можеше да състави съвсем сам своя план. И препрочетох бележката: „Четиридесет и пет минути след заминаването. Насипът вляво. Да паднеш на краката си.“ Да, разбира се, ще се хвърля смело, дори да се убия. По-добре да умреш, отколкото да те осъдят като крадец. Ах, колко добре измислено беше всичко това: „След два дена ще бъдем във Франция!“

Но моята радост бе засенчена от една мрачна мисъл — ами Капи? Но скоро отблъснах тая мисъл. Не беше възможно Матиа да изостави Капи. Щом е намерил начин да ми помогне да избягам, навярно се беше погрижил и за Капи. Препрочетох още два-три пъти бележката, после я сдъвках и я глътнах. Сега ми оставаше само да заспя спокойно и така се постарах, че се събудих чак когато тъмничарят ми донесе храна.

Времето изтече доста бързо и на следния ден следобед един полицай, когото не познавах, влезе в килията и ми каза да го последвам. С удоволствие видях, че беше около петдесет годишен и не изглеждаше особено пъргав.

Всичко стана, както беше наредил Матиа, и когато влакът тръгна, седях до вратичката, през която се бях качил, с гръб към посоката на влака. Полицаят седеше срещу мене. Бяхме сами в купето.

— Говорите ли английски? — попита ме той.

— Малко.

— А разбирате ли?

— Горе-долу, когато не се говори много бързо.

— Слушай, момчето ми, ще ти дам един добър съвет: не хитрувай пред съда, признай си в ще спечелиш благоволението на всички. Няма нищо по-неприятно от това, да имаш работа с хора, които отричат очевидни неща. Човек е най-благосклонен и добър към онези, които си признават. И така, ти ще ни кажеш как е станало всичко и ще ти дам една крона. Ще видиш как парите ще облекчат положението ти в затвора.

Готов бях да възразя, че няма какво да признавам, но разбрах, че най-добре за мене ще бъде да спечеля благоволението на тоя полицай, както той самият се изрази, и не отвърнах нищо.

— Помисли — продължи той — и когато видиш в затвора, че съветът ми е добър, накарай да ме повикат, защото не бива да признаваш на първия срещнат, а на онзи, който се грижи за тебе, а аз съм напълно готов да ти услужа.

Кимнах в знак на съгласие.

— Кажи да повикат Долфее. Ще запомняш името ми, нали?

— Да, господине.

Облегнал се бях на вратичката, чието стъкло беше свалено. Поисках му разрешение да гледам местността, през която минаваме, и понеже той искаше „да спечели благоволението ми“, отвърна, че мога да гледам колкото си искам. От какво можеше да се бои? Влакът вървеше с пълен ход.

Скоро му стана студено от въздуха, който го шибаше право в лицето, отдръпна се от вратичката и седна в средата на купето. Аз не бях чувствителен към студа. Плъзнах леко лявата си ръка навън и завъртях дръжката, а с дясната ръка придържах вратичката, за да не се отвори.

Времето изтече. Машината изсвири и намали хода си. Настъпил беше моментът. Блъснах бързо вратичката и скочих колкото можех по-далече. Паднах в рова. За щастие ръцете ми, които бях прострял напред, опряха в тревистия насип. Но ударът беше толкова силен, че се отърколих на земята в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, помислих, че съм още във влака, тъй като усетих, че се возя бързо и чух някакъв тропот. Лежах на сламена постеля. Чудно нещо! Лицето ми беше мокро, а по страните и челото си чувствувах нежна и топла милувка.

Отворих очи. Някакво куче, някакво грозно жълто куче се беше навело над мене и ме ближеше. Очите ми срещнаха очите на Матиа, който беше коленичил край мене.

— Ти си спасен! — каза ми той, като отстрани кучето, и ме целуна.

— Къде сме?

— В колата. Боб ни кара.

— Как е работата? — попита ме Боб, като се обърна.

— Не зная. Добре, струва ми се.

— Раздвижете ръцете и краката — извика Боб.

Бях се проснал на сламата и направих, което ми каза.

— Добре — рече Матиа, — няма нищо счупено.

— Но какао се случи?

— Скочил си от влака, както ти бях поръчал, но сътресението те е зашеметило и си паднал в рова. Като видя, че не идваш, Боб ме остави да държа коня, търколи се по насипа и те донесе на ръце. Помислихме, че си мъртъв. Как се уплашихме! Колко мъчно ни беше! Но си спасен!

— А полицаят?

— Продължава пътя си с влака, който не спря.

Знаех най-главното. Огледах се и забелязах жълтото куче, което ме гледаше нежно с очи, които приличаха на очите на Капи. Но не беше Капи — Капи беше бял.

— А. Капи? — попитах аз. — Къде е той.

Преди Матиа да ми отговори, жълтото куче скочи върху мене я започна да ме ближе с жално скимтене.

— Ето го — каза Матиа, — боядисахме го.

Отвърнах на милувките на добрия Капи и го целунах.

— Защо го боядиса? — попитах аз.

— Тя е дълга, ще ти разкажа.

Но Боб не го остави да ми разказва.

— Карай коня — каза той на Матиа — и го дръж здраво. В това време аз ще наглася колата така, че да не я познаят на бариерата.

Колата беше двуколка, покрита с платнено чергило, изпънато на обръчи. Той сложи обръчите в колата, сгъна чергилото на четири и ми каза да се покрия с него. После накара Матиа да се мушне под платното. Така колата промени напълно външността си — нямаше вече чергило и беше само с един човек, а не с трима. Ако тръгнеха по следите ни, описанията на тези, които бяха срещнали двуколката ни, биха заблудили преследвачите.

— Къде отиваме? — попитах Матиа, когато той се излегна до мене.

— В Литълхемптън — то е малко морско пристанище, където Боб има брат, капитан на кораб, който пътува до Франция, до Изини в Нормандия за масло и яйца. Ако се спасим, а ние ще се спасим, ще дължим своето спасение на Боб. Той направи всичко. Какво можех да направя за тебе аз, клетият. На Боб му хрумна да те накара да скочиш от влака, да ти духне бележката ми и той склони своите другари да ни заемат тоя кон. И най-после той ще ни намери кораб да се прехвърлим във Франция, защото бъди напълно уверен, че ако решиш да се качиш на параход, ще те арестуват. Виждаш, че е добре да има човек приятели.

— А на кого хрумна да вземе Капи?

— На мене, но на Боб му хрумна да го боядисаме жълт, та да не го познаят, след като го откраднахме от полицая Джери, съобразителния Джери, както каза съдията, който тоя път не прояви особена съобразителност, тъй като остави да му задигнем Капи, без да се усети. Наистина Капи, когато ме подуши, направи почти всичко сам и после, Боб знае всички хитрини на крадците на кучета.

— А кракът ти?

— Мина или почти мина, нямах време да мисля за него.

Пътищата в Англия не са свободни като във Франция. На много места има бариери, където човек трябва да плати известна сума, за да мине. Когато наближехме някоя от тия бариери, Боб ни казваше да мълчим и да не мърдаме и пазачите виждаха само двуколка, карана от сам човек. Боб им пускаше по някоя шега и отминаваше.

Със своята клоунска способност да се гримира той се беше превърнал в чифликчия и дори най-близките му познати биха разговаряли с него, без да знаят кой е.

Пътувахме бързо, защото конят беше добър, а Боб караше умело. Но трябваше да спрем, за да си почине конят и да го нахраним. Но за тая цел не се отбихме в странноприемница. Боб спря сред гората, разпрегна коня и му надяна на шията торба, пълна с овес, която извади от колата. Нощта беше тъмна и нямаше голяма опасност да бъдем изненадани. Тогава успях да поговоря с Боб и да му изкажа развълнуван с няколко благодарствени думи своята признателност. Но той не ме остави да му кажа всичко, което ми беше на сърцето.

— Вие ми услужихте — прекъсна ме той, като ми стисна ръката, — сега аз ви услужвам, всеки по реда си. И после, вие сте брат на Матиа, а за такова добро момче като Матиа може да се направи много нещо.

Попитах го далеч ли сме от Литълхемптън. Отговори, че имаме повече от два часа път и че трябва да побързаме, защото корабът на брат му заминавал всяка събота за Изини, мислеше, че приливът настъпва рано, а беше петък. Легнахме пак на сламата под чергилото и отпочиналият кон бързо препусна.

— Страх ли те е? — попита Матиа.

— И да, и не. Много ме е страх да не ме заловят пак. Вярвам, че няма да ме заловят. Но да бягаш, не значи ли да признаеш, че си виновен? Ето кое ме измъчва най-много. Какво ще кажа за свое оправдание?

— Мислихме много за това, но Боб реши, че трябва да направим всичко, за да не се явиш пред углавния съд — много е тежко да минеш през там, дори когато те оправдаят. Аз не посмях да кажа нищо, тъй като се боях моята упорита мисъл да те заведа във Франция да не ме посъветва зле.

— Добре си направил и каквото и да се случи, ще ви бъда само признателен.

— Нищо няма да се случи, бъди спокоен. Когато влакът е спрял, твоят полицай е направил доклад, но докато уредят преследването, е минало време, а ние препускахме. И после, не могат да знаят, че ще отплаваме от Литълхемптън.

Явно беше, че ако не бяха по следите ни, имаше надежда да отплаваме спокойно. Но аз не бях уверен като Матиа, че след спирането на влака полицаят е губил време и не е започнал веднага преследването. Там беше опасността и тя можеше да бъде голяма. А нашият кок, здраво каран от Боб, продължаваше да препуска с всички сили по пустия път. Само от време на време срещахме по някоя кола, но никоя не ни задминаваше. Селата, през които минавахме, бяха безмълвни и в малко прозорци блестеше късна светлина. Само няколко кучета обръщаха внимание на бързия ни бяг и ни гонеха със своя лай. Като изкачвахме някой малко стръмен склон, Боб спираше коня, за да си почине, слизахме от колата и прилепвахме ухо о земята, за да се ослушаме, но дери и Матиа, който имаше много по-остър слух от нас, се чуваше никакъв подозрителен шум. Пътувахме сред мрака и безмълвието на нощта.

Не лежахме вече под чергилото, за да се крием, а за да се пазим от студа, тъй като доста отдавна духаше студен вятър. Когато прекарвахме език по устните си, усещахме солен вкус. Наближавахме морето. Скоро зърнахме светлина, която ту блясваше, ту угасваше равномерно. Беше фар. Пристигнахме. Боб спря коня, подкара го ходом и го поведе бавно по някакъв пряк път. После слезе от колата и ни поръча да останем в нея и да държим коня. Той пък щеше да отиде да види дали брат му не е заминал и дали можем да се качим безопасно на кораба му.

Признавам, че времето, докато Боб го нямаше, ми се видя дълго, много дълго. Мълчахме и слушахме как морето се плискаше о пясъчния бряг доста наблизо с еднообразен шум, който усилваше нашето вълнение. Матиа трепереше, както треперех и аз самият.

— Студено е — пошепна ми той.

Истина ли беше? Истина беше, че когато някоя крава или някоя овца в ливадите, които пресичаха нашия път, чукнеше някой камък или блъснеше някой плет, треперехме повече от блъскането, отколкото от студа.

Най-после чухме стъпки по пътя, по който беше тръгнал Боб. Навярно той се връщаше. Съдбата ми щеше да се реши.

Боб не беше сам. Когато приближи, видяхме, че някой го придружава. Беше мъж с непромокаема куртка и вълнена фуражка.

— Брат ми — рече Боб. — Ще ви вземе на кораба си и сам ще ви заведе. А ние ще се разделим, тъй като няма защо да се знае, че съм идвал тук.

Исках да поблагодаря на Боб, но той ме прекъсна, като ми стисна ръката.

— Да не говорим за това — каза той. — Трябва да си помагаме един на друг, всеки по реда си. Ще се видим пак някой ден. Радвам се, че услужих на Матиа.

Тръгнахме след брата на Боб и скоро навлязохме в тихите улици на града, после, след няколко завоя, излязохме на един кей и морският вятър ни шибна в лицето. Без да продума нито дума, братът на Боб ни посочи с ръка едномачтов кораб. Разбрахме, че е неговият. След няколко минути бяхме на борда. Тогава той ни накара да слезем в малка каюта.

— Ще отплаваме чак след два часа — каза той. — Стойте тук и не вдигайте шум.

Когато той заключи вратата на каютата, Матиа се хвърли безшумно в прегръдките ми и ме целуна. Не трепереше вече.

Четиридесета глава„Лебед“

След като братът на Боб излезе, на кораба беше известно време тихо и чувахме само свистенето на вятъра в мачтите и плясъка на водата в подводната част. Но малко по малко корабът се оживи. На палубата отекнаха стъпки. Паднаха въжета. Заскърцаха макари. Чу се отвиване и навиване на верига. Завъртяха скрипеца. Издигнаха едно платно. Кормилото изскърца и изведнъж корабът се наклони наляво и се залюля надлъж. Вяхме тръгнали, аз бях спасен.

Бавно и леко в началото, полюшването надлъж скоро стана бързо и силно. Корабът се наклоняваше от единия борд към другия и изведнъж силни морски вълни зашибаха носа и десния борд.

— Беден Матиа! — казах аз на другаря си, като го улових за ръката.

— Няма нищо — рече той, — нали ти си спасен. Впрочем предполагах, че така ще бъде. Като бяхме в колата, гледах как вятърът люшкаше върховете на дърветата и си казвах, че ще потанцуваме по морето. И танцуваме.

В този миг вратата на каютата ни се отвори.

— Ако искате да се качите на палубата, няма вече опасност — каза ни братът на Боб.

— А кога люшкането се усеща по-слабо? — запита Матиа.

— Когато лежиш.

— Благодаря ви, ще остана да лежа.

И се просна на пода.

— Юнга ще ви донесе, каквото ви е необходимо — каза капитанът.

— Благодаря! Ако не се бави много, ще бъде добре дошъл — отвърна Матиа.

— Толкова скоро ли?

— Отдавна започна.

Исках да остана при него, но той ме изпрати на палубата, като ми повтаряше:

— Няма нищо, нали ти си спасен. Но все едно, никога не бих си представил, че ще изпитам такова удоволствие от морската болест.

Когато се качих на палубата, успях да се задържа прав само като се залових здраво за едно въже. Докъдето се простираше погледът, в нощния мрак се виждаше само бяла пелена от пяна, по която нашият малък кораб се носеше наклонен, сякаш щеше да потъне. Но не потъваше, а, напротив, издигаше се леко, скачаше по вълните, носен, тласкан от западния вятър.

Обърнах се към брега. Светлините на пристанището бяха вече само точки в мъгливия мрак и като ги гледах как бледнеят и чезнат една след друга, с радостно чувство на облекчение се сбогувах с Англия!

— Ако вятърът продължава така — каза капитанът, — довечера рано ще стигнем в Изини. Добър платноход е „Еклипс“17.

Цял един ден и дори повече от един ден по море, клетият Матиа! И му правеше удоволствие, че има морска болест. Но тоя ден измина и аз прекарах времето си в движение от палубата до каютата и от каютата до палубата. По едно време, както разговарях с капитана, той простря ръка на югозапад и аз съзрях висок бял стълб, който се открояваше на синкавия небосклон. — Барфльор — каза ми той.

Изтичах бързо, за да занеса тая добра вест на Матиа: виждаше се Франция. Но разстоянието от Барфльор до Изини беше още голямо, тъй като трябваше да заобиколим целия полуостров Котантен, преди да влезем в ла Вир и в л’Ор.

Понеже беше късно, когато „Еклипс“ влезе в пристанището Изини, капитанът ни разреши да пренощуваме на борда и едва на другата сутрин се разделихме с него, след като му поблагодарихме както трябва.

— Когато пожелаете да се върнете в Англия — каза той, като ни стисна здраво ръка, — знайте, че „Еклипс“ тръгва оттук всеки вторник. На ваше разположение съм.

Предложението беше любезно, но нямахме никакво намерение да го приемем, тъй като и аз, и Матиа си имахме свои съображения да не преплаваме скоро морето.

Слязохме на френския бряг само с дрехите, които ни бяха на гърба, и с инструментите си — Матиа се беше погрижил да вземе арфата ми, която бях оставил в палатката на Боб през нощта, когато ходих в странноприемницата „Големият дъб“. А раниците ни бяха останали с всичко, което съдържаха, в колите на семейство Дрискол. Това ни затрудняваше донякъде, тъй като не можехме да продължим скитническия си живот без ризи и без чорапи и най-вече без крака. За щастие Матиа имаше спестени дванадесет франка, а освен тях и нашия дял от сбора при сдружаването ни с Боб и неговите приятели, който възлизаше на двадесет и два шилинга или двадесет и седем франка и петдесет. Разполагахме с около четиридесет франка, което беше значително състояние за нас. Матиа искаше да даде тия пари на Боб, за да помогне на разноските по моето бягство, но Боб отговори, че не се плаща за услуги, извършени от приятелство, и не пожела да приеме нищо.

И тъй, първата ни грижа, като слязохме от „Еклипс“, бе да потърсим стара войнишка раница, а после да купим две ризи, два чифта чорапи, сапун, гребен, конци, копчета, игли и най-после онова, което ни беше още по-необходимо от тия все пак толкова полезни неща — карта на Франция.

Наистина къде да отидем сега, когато се намирахме във Франция? По кой път да тръгнем? Как да се оправим?

Този въпрос разисквахме, като напускахме Изини по пътя за Байьо.

— На мене — каза Матиа — ми е все едно и съм готов да тръгна и наляво, и надясно. Искам само едно.

— Какво?

— Да вървим по течението на някоя река или някой канал, защото имам нещо наум.

Не попитах Матиа какво има наум и той продължи:

— Виждам, че трябва да ти обясня какво имам наум. Когато Артур е бил болен, госпожа Милиган го е разхождала с кораб и по тоя начин ти си срещнал „Лебед“.

— Той не е вече болен.

— Искаш да кажеш, че е по-добре. Но е бил много болен и са го спасили само грижите на майка му. И аз си мисля, че за да го излекува напълно, госпожа Милиган продължава да го разхожда с кораб по реките и каналите, където „Лебед“ може да плава, така че ако следваме течението на тия реки, има вероятност да срещнем „Лебед“.

— Какво те кара да мислиш, че „Лебед“ е във Франция?

— Нищо. Но понеже „Лебед“ не може да плава по море, навярно не е напуснал Франция. Имаме надежда да го намерим. И дори тая надежда да е съвсем малка, не си ли на мнение, че не бива да я пропускаме? Аз искам да намерим госпожа Милиган и мисля, че трябва да направим всичко за това.

— А Лиза, Алекси, Бенжамен, Етиенет?

— Ще ги видим, като търсим госпожа Милиган. И тъй, трябва да тръгнем по течението на някоя река или някой канал. Да потърсим на картата ти коя река е най-близо.

Разгърнахме картата на моравата край пътя и подирихме най-близката река. Видяхме, че е Сена.

— Да тръгнем по Сена — предложи Матиа.

— Сена минава през Париж.

— Какво значение има това?

— Голямо. Чувал съм от Виталис, че когато човек иска да намери някого, трябва да го търси в Париж. Ако английската полиция ме потърси за кражбата в черквата „Сент Джордж“, не искам да ме намери. Не си заслужаваше труда да бягам от Англия.

— А може ли английската полиция да те преследва във Франция?

— Не зная, но ако може, не бива да ходим в Париж.

— Не може ли да вървим по Сена до околностите на Париж, после да се отбием от нея и да продължим по течението й по-надолу. Не държа да видя Гарофоли.

— Разбира се, че може.

— Тогава да направим така. Ще разпитаме моряците и тези, които влекат кораби по реката — „Лебед“ със своята веранда не прилича на другите кораби и те ще са го забелязали, ако е минал по Сена. Ако него открием по Сена, ще го търсим по Лоара, по Гарона, по всички реки във Франция и накрай ще го намерим.

Нямах възражения срещу предложението на Матиа. И тъй, решихме, че ще стигнем Сена и ще тръгнем по брега срещу течението й.

След като помислихме за себе си, време беше да се занимаем с Капи. Боядисан жълт, Капи не беше за мене Капи. Купихме течен сапун и в първата река, която срещнахме, го затъркахме здравата, като се сменявахме, когато се уморим.

Но боята на нашия приятел Боб излезе превъзходна по качество. Трябваха много къпания, дълги сапунисвания и най-вече трябваха седмици и месеци, за да възвърне Капи естествения си цвят. Но за щастие Нормандия е страната на водата и всеки ден имахме възможност да го къпем. През Баьо, Кан, Пон л’Евек и Понт Одмер ние стигнахме Сена при Ла Буй.

Когато от височината на гористите хълмове на завоя на сенчест път, дето излязохме след цял ден ход, Матиа съзря изведнъж пред себе си Сена, която описваше широка крива линия, в чиято среда се намирахме ние, и влачеше бавно спокойните си и могъщи води, покрити с кораби с бели платна и с параходи, чийто дим се издигаше до нас, той заяви, че тая гледка го помирява с водата и че разбира какво удоволствие е да се плъзгаш по тая спокойна река, сред тия свежи ливади, добре засети нивя и мрачни гори, които я ограждат със зеленината си.

— Бъди уверен, че по Сена госпожа Милиган е разхождала болния си син — каза той.

— Скоро ще узнаем това, като разпитаме хората в селото долу.

Но тогава не знаех, че е трудно да разпитваш нормандците, които рядко дават определен отговор, а, напротив, те самите разпитват тия, които им задават въпроси.

— За кораб от Хавър ли питате, или за кораб от Руан?

— Ладийка ли е?

— Лодчица ли е, мауна или гемия?

Когато отговорихме ясно на всички въпроси, които ни поставиха, стана почти положително, че „Лебед“ никога не е идвал в Ла Буй или ако е минавал там, било е нощем, така че никой не го е видял.

От Ла Буй отидохме в Руан, където продължихме издирванията си, но и там не научихме нищо повече. В Елбьоф също не можаха да ни кажат нищо за „Лебед“. В Поз, където имаше шлюзове и където следователно забелязват всички кораби, които минават — същото нещо.

Без да се отчайваме, продължихме да вървим и да разпитваме, но без голяма надежда, тъй като „Лебед“ не е могъл да тръгне от някоя междинна точка. Можеше госпожа Милиган и Артур да са се качили на него в Килбьоф или в Кодбек, по-голяма вероятност имаше да са се качили в Руан. Но понеже не намирахме никаква следа от тях, трябваше да отидем до Париж или по-скоро отвъд Париж.

Ние не само вървяхме, а трябваше всеки ден да си изкарваме и хляба и затова изминахме за пет седмици пътя от Изини до Шарантон. Тук се явяваше един въпрос — да продължаваме ли да вървим по Сена, или да тръгнем по течението на Марна? Това се бях питал много често, като проучвах картата, но без да мога да си отговоря кой от двата пътя е за предпочитане.

За щастие, като стигнахме в Шарантон, нямаше защо да се колебаем, тъй като за пръв път отговориха на въпросите ни, че са виждали кораб, приличен на „Лебед“ — бял кораб за удоволствие, с веранда. Матиа толкова се зарадва, че започна да играе по кея. После изведнъж спря да играе, взе цигулката си и изсвири възторжен победен марш.

В това време аз продължавах да разпитвам моряка, който благоволи да ни отговори — нямаше никакво съмнение, ставаше дума за „Лебед“. Преди около два месеца той минал през Шарантон нагоре по Сена.

Два месеца! Той беше взел страхотна преднина. Но какво от това! В края на краищата все пак щяхме да го стигнем, макар че ние разчитахме само на собствените си крака, а той на краката на два здрави коня.

Въпросът за времето нямаше никакво значение. Важното, необикновеното, чудното беше, че намерихме „Лебед“.

— Кой имаше право? — викаше Матиа.

Ако смеех, бих му признал, че аз също хранех голяма, много голяма надежда. Но не смеех да определя дори сам за себе си всички мисли, безсмислиците, по които летеше моето въображение. Сега вече нямаше нужда да спираме и да разпитваме хората, тъй като „Лебед“ беше пред нас — трябваше само да вървим покрай Сена.

Но при Море в Сена се влива Лоан и трябваше пак да започнем да разпитваме. „Лебед“ продължил да плава по Сена. В Монтеро пак трябваше да разпитваме.

Този път „Лебед“ оставил Сена и заплавал по Йона. Напуснал Монтеро преди малко повече от два месеца. На борда му имало една англичанка и момче, простряно на легло. Като следяхме „Лебед“, в същото време се приближавахме към Лиза и сърцето ми биеше силно, когато разглеждах картата и се питах кой канал е избрала госпожа Милиган след Жоаньи — Бургундския ли, или Нивернезкия.

Стигнахме мястото, където Армансон се влива в Йона. „Лебед“ продължил да плава нагоре по Йона — значи щяхме да минем през Дрьози и да видим Лиза, тя самата щеше да ни разкаже за госпожа Милиган и за Артур.

Откакто тичахме след „Лебед“, не отделяхме вече много време за представленията си и Капи, който беше съвестен артист, никак не разбираше защо бързаме толкова много — защо не му позволявахме да седи важно, стиснал в зъби гаванката си, пред „почитаемата публика“, която не бързаше да бръкне в джоба си? Трябва да умееш да изчакваш.

Но ние не чакахме вече и сборовете спадаха, а същевременно това, което ни беше останало от четиридесетте франка, намаляваше от ден на ден. Вместо да слагаме пари настрана, вземахме от капитала си.

— Да бързаме — казваше Матиа — да стигнем „Лебед“.

И аз казвах като него:

— Да бързаме.

Вечер никога не се оплаквахме от умора, колкото и дълъг път да бяхме извървели. Напротив, и двамата бяхме на мнение, че на другия ден трябва да тръгнем рано сутринта.

— Събуди ме — казваше Матиа, който обичаше да си поспива.

А когато го събуждах, веднага скачаше на крака.

За да пестим, бяхме намалили разходите си, а понеже беше топло, Матиа заяви, че не иска вече да яде месо, „защото лете месото е вредно“. Задоволявахме се с къшей хляб и твърдо сварено яйце, което си разделяхме, или с малко масло. И макар че бяхме в царството на виното, пиехме само вода.

Какво от това? Но понякога Матиа мечтаеше за лакомства.

— Много ми се иска госпожа Милиган да държи още оная готвачка, която ти е правила толкова хубави торти със сладка — казваше той. — Навярно тортите със зарзали са много вкусни?

— Никога ли не си ял?

— Ял съм точено с ябълки, но никога не съм ял торти със зарзали — само съм виждал. А какви са белите парченца, полепени по жълтото сладко?

— Бадеми.

— О!

И Матиа отваряше уста, сякаш за да глътне цяла торба.

Понеже Йона прави много завои между Жоаньи и Оксер, а ние вървяхме по главния път, спечелихме малко от времето, с което ни беше изпреварил „Лебед“, но скоро пак го загубихме, защото „Лебед“, навлязъл в Нивернезкия канал, бе плавал бързо по тихите му води. На всеки шлюз получавахме сведения за него, тъй като по този канал, където плаването не е особено оживено, всички бяха забелязали кораба, който приличаше толкова малко на другите кораби.

Не само че ни говореха за „Лебед“, но говореха и за госпожа Милиган, „една много добра англичанка“, и за Артур, „едно момче, което лежало винаги на едно легло на палубата под веранда, украсена със зеленина и цветя, но което и ставало понякога“. Значи Артур беше по-добре.

Наближавахме Дрьози — още два дни, още един, още само няколко часа! Най-после зърнахме горите, където играехме с Лиза миналата есен, зърнахме и шлюза с къщичката на леля Катерина.

Без да продумаме дума, но с общо съгласие Матиа и аз усилихме хода и вече не ходехме, а тичахме. Капи, който позна къде се намира, препусна напред. Той ще каже на Лиза, че пристигаме. Тя ще ни посрещне. Но не Лиза излезе от къщата, а Капи, който бягаше, сякаш го бяха прогонили.

И двамата веднага се спряхме и се запитахме какво може да означава това. Какво се бе случило? Но нито един от двама ни не зададе тоя въпрос и продължихме пътя си.

Капи се върна при нас и тръгна, подвил опашка, по петите ни. Един мъж се готвеше да вдигне един затвор на шлюза, но не беше вуйчото на Лиза.

Стигнахме къщата. Една жена, която не познавахме, шеташе насам-натам из кухнята.

— Госпожа Сюрио? — попитахме ние.

Тя ни гледа известно време, без да отговори, сякаш й бяхме задали глупав въпрос, и най-сетне каза:

— Няма я вече тук.

— А къде е?

— В Египет.

Аз и Матиа се спогледахме смаяни. В Египет! Не знаехме точно какво е това Египет, нито къде се намира тая страна. Но смътно мислехме, че е далеч, много далеч, някъде отвъд моретата.

— А Лиза? Познавате ли Лиза?

— Как не! Лиза замина с кораб с една англичанка.

Лиза на „Лебед“! Сън ли беше това? Жената се погрижи да ни отговори, че е действителност.

— Вие ли сте Реми? — попита ме тя.

— Да.

— Когато Сюрио се удави… — започна тя.

— Удави ли се?

— Удави се в шлюза. Ах, вие не знаете, че Сюрио падна във водата и като мина под един платноход, се закачи на някакъв гвоздей и остана там. Много често се случва това при тоя занаят. Та когато той се удави, Катерина много се обърка, макар че беше смела жена. Но какво да се прави! Пари не се намират лесно, а тя нямаше пари. Наистина предлагаха на Катерина да отиде в Египет, да гледа децата на някаква жена, на която е била дойка, но нямаше на кого да остави своята племенница, малката Лиза. Тъкмо се чудеше какво да прави, една вечер в шлюза спря една англичанка, която разхождаше болното си дете. Заприказваха се. Англичанката търсеше някое дете, за да си играе с нейния син, който скучаел сам на кораба, и поиска да й дадат Лиза, като обеща, че ще се грижи за нея, ще я излекува и ще обезпечи бъдещето й. Тя беше много мила и добра жена, много милостива към бедните. Катерина прие и когато Лиза се качи на кораба на англичанката, Катерина замина за Египет. Мъжът ми замести Сюрио. Тогава, преди да замине, Лиза, която не можеше да говори, макар че лекарите твърдят, че някой ден ще проговори, тогава Лиза помоли леля си да ми обясни, че трябва да ви разкажа всичко, ако дойдете да я видите. Това е.

Толкова бях потресен, че не можах да промълвя нито дума, но Матиа не се обърка като мене.

— А къде отиваше англичанката? — попита той.

— В Южна Франция или в Швейцария. Лиза щеше да ми пише, за да ви дам адреса й, но не съм получила писмо.

Четиридесет и първа главаХубавите пелени са казали истината

Стоях поразен и Матиа направи това, което и през ум не ми минаваше да направя.

— Много ви благодарим, госпожо — рече той.

И като ме побутна леко, ме изведе от кухнята.

— Да вървим — ми каза той, — напред! Сега няма да търсим само Артур и госпожа Милиган, а и Лиза. Колко хубаво е това! Щяхме да губим време в Дрьози, а сега можем да продължим пътя си. Това се казва щастие. Дълго време не ни вървеше, но сега потръгна. Вятърът се промени. Кой знае колко хубави неща може да ни се случат!

И продължихме пътя си след „Лебед“, без да губим време, като се спирахме точно колкото беше необходимо, за да преспим и да спечелим няколко су. В Десиз, където Нивернезкият канал се влива в Лоара, разпитахме за „Лебед“ — беше отплавал по страничния канал и край тоя канал вървяхме до Дигоан. Оттам тръгнахме по Централния канал до Шалон.

Моята карта ми каза, че ако през Шалон се отправехме направо за Макони, щяхме да избегнем голям завой и много дни път. Това беше смело решение, което нито един от двама ни не искаше да вземе, след като обсъдихме за и против, защото „Лебед“ можеше да е спрял по пътя и тогава щяхме да го преварим — би се наложило да се връщаме обратно и вместо да спечелим, да загубим време.

Слязохме по течението на Сона от Шалон до Лион.

Там се появи наистина голяма трудност — по течението на Рона ли беше отплавал „Лебед“, или срещу течението? С други думи, за Швейцария ли беше заминала госпожа Милиган, или за Южна Франция?

Сред множеството кораби, които сновяха нагоре и надолу по течението на Рона и Сона, „Лебед“ можеше да мине незабелязан. Разпитахме моряците, лодкарите и всички, които живеят по кейовете, и най-после се уверихме, че госпожа Милиган е заминала за Швейцария — и тръгнахме по течението на Рона.

— От Швейцария се отива в Италия — забеляза Матиа. — Ето още един щастлив случай. Ако, както търсим госпожа Милиган, пристигнем в Лука, колко доволна ще бъде Кристина.

Милият, беден Матиа, той ми помага да търсим тези, които обичам, а аз не правя нищо, за да прегърне сестричката си.

От Лион ние спечелихме от времето, с което ни бе изпреварил „Лебед“, защото Рона с бързите си води не се изкачва така лесно като Сена. В Кюлоз той беше минал само шест седмици преди нас. Но като проучвах картата, се съмнявах дали ще можем да го стигнем преди Швейцария, защото не знаех, че Рона не е плавателна до Женевското езеро, и си въобразявахме, че госпожа Милиган ще пристигне с „Лебед“ в Швейцария, чиято карта нямахме.

Пристигнахме в Сесел, град, разделен на две от реката, над която е построен висящ мост, и слязохме на брега. Каква беше изненадата ми, когато отдалеч познах „Лебед“. Хукнахме — на него приличаше, да, той беше и все пак имаше вид на изоставен кораб. Той беше здраво завързан зад нещо като решетеста дига от колове, която го пазеше от водата, и всичко на борда беше заключено. Нямаше вече цветя на верандата.

Какво бе станало? Какво се беше случило с Артур?

Спряхме се със свито сърце.

Но подло беше да стоим така. Трябваше да отидем да разберем. Запитахме един мъж, който благоволи да ни отговори — той именно бе натоварен да пази „Лебед“.

— Англичанката, която беше на кораба с двете си деца, едно парализирано момче и едно нямо момиченце, е в Швейцария. Напусна кораба, защото не можеше да плава по-далеч срещу течението на Рона. Госпожата и двете деца заминаха с файтон заедно с една прислужница. Останалата прислуга ги последва с вещите. Ще се върне на „Лебед“ през есента, ще слезе по Рона до морето и ще прекара зимата на юг.

Отдъхнахме. Нито едно от опасенията, които ни бяха обзели, не излезе разумно. Трябваше да си помислим доброто, вместо веднага да ни мине през ума най-лошото.

— А къде е сега тая госпожа? — попита Матиа.

— Замина да наеме вила край брега на Женевското езеро, откъм Веве, но не зная точно къде. Там ще прекара лятото.

Напред към Веве! В Женева ще купим карта на Швейцария и там ще намерим тоя град или село. Сега „Лебед“ не бърза вече пред нас и понеже госпожа Милиган ще прекара лятото във вилата си, уверени сме, че ще я намерим, трябва само да търсим.

И четири дена, след като напуснахме Сесел, вече търсехме в околностите на Веве между многобройните вили, които от езерото със сините води са накацали гиздаво по зелените и гористи склонове на планината, в коя от тях живее госпожа Милиган с Артур и Лиза. Най-после пристигнахме. Време беше — имахме само три су в джоба, а обувките ни бяха без подметки.

Но Веве не е селце, както ние си го представяхме в самото начало. Той е град и дори нещо повече от обикновен град, защото го съединяват с Вилньоф редица села и предградия, които образуват с него едно цяло — Клоне, Корсие, Тур дьо Пелц, Кларанс, Вето, Шильон. А много скоро разбрахме, че ще бъде безполезно да питаме за госпожа Милиган или пък чисто и просто за една англичанка, придружена от болния си син и от едно нямо момиче. Във Веве и по бреговете на езерото имаше толкова много англичани и англичанки, като в курортен град в околностите на Лондон.

И тъй, най-добре беше сами да търсим и да посетим всички къщи, в които можеха да живеят чужденци. Всъщност това не беше много трудно — трябваше само да изпълняваме нашата програма по всички улици.

За един ден обиколихме целия Веве и направихме добър сбор. Преди, когато искахме да съберем пари за нашата крава или за куклата на Лиза, щяхме да бъдем щастливи вечерта, но сега не ни беше до пари. Никъде не открихме ни най-малка следа от госпожа Милиган.

На другия ден продължихме издирванията си в околностите на Веве, като вървяхме право пред себе си, където ни изведат пътищата, и свирехме под прозорците на хубавите къщи безразлично дали тия прозорци бяха отворени, или затворени. Но вечерта не се прибрахме както предния ден. А тръгнахме от езерото, изкачихме се на планината, върнахме с пак при езерото, като разглеждахме наоколо и разпитвахме от време на време хората, по приветливото лице на които разбирахме, че са склонни да ни изслушат и да ни отговорят.

Тоя ден на два пъти ни зарадваха напразно, като ни отвърнаха, без да знаят името, че познават отлично жената, за която говорим. Единия път ни изпратиха в някаква хижа сред планината, а после ни увериха, че тя живее край езерото. И наистина англичанки живееха и край езерото, и сред планината, но нямаше и помен от госпожа Милиган.

След като обиколихме усърдно околностите на Веве, отбихме се малко встрани от Кларанс и от Монтрьо, недоволни от неуспеха на издирванията ни, но без да губим надежда. Ако не бяхме успели днес, утре навярно щяхме да успеем.

Вървяхме ту по пътища, оградени от двете страни със зидове, ту по пътеки, които лъкатушеха сред лозя и овощни градини, ту по пътечки, засенчени от грамадни кестени, чиито гъсти листа не пропускаха въздух и светлина и в сянката им растяха само кадифени мъхове. На всяка крачка по тия пътища и пътечки изникваха железни решетки или дървени огради, а зад тях се виждаха градински алеи, добре посипани с пясък, които се виеха около морави, осеяни тук-таме с дръвчета и цветя. После, скрита в зеленина, се издигаше разкошна къща или спретната къщурка, увита в пълзящи растения. И почти всички къщи и къщурки бяха така разположени, че през гъстите дървета и дръвчета се откриваше изглед към блестящото езеро и мрачните планини, които го ограждаха.

Тия градини много често ни отчайваха, защото не ни позволяваха да се приближим до къщите и хората, които се намираха в тия къщи, можеха да ни чуят само ако свирехме и пеехме с всички сили, а това в края на краищата се повтаряше от сутрин до вечер и ни уморяваше.

Един следобед свирехме така сред улицата — пред нас имаше само желязна решетка, заради която пеехме, а зад нас се издигаше стена, на която не обърнахме внимание. Изпял бях с пълен глас първия куплет на моята неаполитанска песен и щях да започна втория, когато изведнъж чухме зад себе си, отвъд стената, вик. После някой изпя слабо и с особен глас втория куплет.

Кой можеше да бъде?

— Да не е Артур? — попита Матиа.

Не, не беше Артур, познавах неговия глас, а Капи скимтеше сподавено и изразяваше голямата си радост, като скачаше по стената.

Не можах да се сдържа и извиках:

— Кой пее така?

А гласът отговори:

— Реми!

Името ми вместо отговор! Аз и Матиа се спогледахме смаяни.

Както стояхме така изумени един срещу друг, зърнах зад Матиа, на края на стената, над нисък плет, да се вее бяла кърпичка. Изтичахме нататък.

Едва когато стигнахме плета, успяхме да видим лицето, което развяваше кърпичката — Лиза! Най-после я намерихме, а заедно с нея намерихме и госпожа Милиган и Артур.

Но кой пееше? Този въпрос отправихме едновременно аз и Матиа, веднага щом езиците ни се развързаха.

— Аз — отвърна тя.

Лиза пееше! Лиза говореше!

Наистина много пъти бях чувал да казват, че Лиза някой ден ще проговори, и то навярно след някое силно вълнение, но не вярвах, че изобщо е възможно.

А ето че това се случи, ето че тя говореше, ето че чудото стана! И тя изпита това силно вълнение, когато ме чу да пея, когато видя, че се връщам при нея, и то тогава, когато можеше да смята, че съм изчезнал завинаги! При тая мисъл аз самият така силно се развълнувах, че бях принуден да се уловя за една клонка от плета, за да не падна. Но не беше време да се отпускам.

— Къде е госпожа Милиган? — попитах аз. — Къде е Артур?

Лиза мръдна устни, за да отговори, но от устата й се отрониха само няколко зле изречени звуци. Тогава, загубила търпение, тя започна своя език със знаци, за да се обясни и да ни даде възможност да я разберем по-скоро, тъй като езикът и умът й не бяха още свикнали да си служат умело със словото.

Както следях с очи нейните обяснения, които Матиа не разбираше, съгледах далеч в градината, на завоя на сенчеста алея, дълга количка, която един слуга караше. В тая количка лежеше Артур, а зад него вървеше майка му и… наведох се, за да видя по-добре… и господин Джеймс Милиган. Веднага се сниших зад плета, като казах бързо и на Матиа да се сниши, без да ми мине през ума, че господин Джеймс Милиган не познаваше Матиа.

Като мина първият страх, се сетих, че Лиза навярно е поразена от внезапното ни изчезване. Тогава се понадигнах и й пошепнах:

— Господин Джеймс Милиган не бива да ме види, защото може да ме върне в Англия.

Тя дигна уплашена двете си ръце.

— Не мърдай — продължих аз, — не говори за нас. Утре сутринта в девет часа ще дойдем пак тук. Гледай да бъдеш сама. А сега върви си.

Тя се колебаеше.

— Върви си, моля ти се, или ще ме погубиш!

И веднага се потулихме зад стената и тичешком стигнахме лозята, където се скрихме. Там, след като първата радост премина, можахме да поговорим и да се разберем.

— Знаеш ли — каза ми Матиа, — никак не съм склонен да чакам до утре, за да видя госпожа Милиган. През това време господин Джеймс Милиган може да убие Артур. Ще отида веднага при госпожа Милиган и ще й разкажа… всичко, което знаем. Господин Джеймс Милиган никога не ме е виждал и няма опасност да се сети за тебе и за семейство Дрискол. Госпожа Милиган ще реши после как трябва да постъпим.

Ясно беше, че предложението на Матиа е разумно.

Пуснах го да отиде, като се уговорихме да се срещнем сред китката кестени, които се намираха наблизо. Там можех да се скрия, ако случайно зърнех, че господин Джеймс Милиган се задава.

Дълго чаках, излегнат на мъха, завръщането на Матиа и вече повече от десетина пъти се питах добре ли сме се разбрали, когато най-после той се зададе, придружен от госпожа Милиган. Изтичах към нея, грабнах ръката, която ми подаде, и я целунах. Но тя ме прегърна и като се наведе към мене, нежно ме целуна по челото.

За втори път ме целуваше, но ми се стори, че първия път не ме беше прегърнала така.

— Мило, клето дете! — рече тя.

И с хубавите си бели и нежни пръсти тя отметна косите ми и дълго ме гледа.

— Да… да… — пошепна тя.

Тия думи отговаряха навярно на някакви вътрешни мисли, но в своето вълнение не бях в състояние да разбера тия мисли. Чувствувах нежния, милващ поглед на госпожа Милиган, бях много щастлив и не можех да мисля за нищо друго.

— Мило дете — каза тя, без да откъсва очи от мене, — вашият другар ми съобщи много важни неща. Искате ли и вие да ми разкажете всичко, което се отнася до вашето пристигане в семейство Дрискол и до посещението на господин Джеймс Милиган?

Изпълних нейното желание и госпожа Милиган ме прекъсваше само за да й изясня някои важни точки. Никога не бях изслушван с такова внимание — очите й бяха приковани в мене.

Когато свърших, тя мълча доста дълго, като продължаваше да ме гледа. Накрая ми каза:

— Всичко това е извънредно важно за вас и за всички нас. Тъй че трябва да действуваме предпазливо, след като се посъветваме с хора, които биха могли да ни упътят. Но дотогава вие трябва да се смятате за другар, за приятел — тя се подвоуми леко, — за брат на Артур и още днес вие и вашият млад приятел трябва да изоставите своя окаян живот. След два часа ще се явите в Терите, в хотел „Алпи“, където ще изпратя доверено лице да ви наеме стая. Там ще се видим пак, защото сега трябва да ви оставя.

Тя ме целуна пак, подаде ръка на Матиа и бързо си отиде.

— Какво си разказвал на госпожа Милиган? — попитах аз Матиа.

— Всичко, което тя ти каза, и още много други неща. Ах, колко добра, колко хубава жена!

— А Артур? Видя ли Артур?

— Само отдалече, но беше достатъчно, за да забележа, че изглежда добро момче.

Продължих да разпитвам Матиа, но той избягваше да ми отговаря или пък отклоняваше въпросите ми. Тогава заговорихме за други неща и отидохме, както ни поръча госпожа Милиган, в хотел „Алпи“. Въпреки нашите бедни дрехи на улични музиканти прие ни прислужник в черен фрак и с бяла вратовръзка и ни заведе в нашата стая. Колко хубава ни се видя нашата стая! В нея имаше две бели легла. Прозорците гледаха към веранда, под която се синееха водите на езерото, и гледката, която се откриваше оттам, беше чудна. Когато се върнахме в стаята си, прислужникът продължаваше да чака неподвижен нашите нареждания и ни попита какво ще желаем за вечеря, която ще нареди да донесат на верандата.

— Имате ли торти? — запита Матиа.

— Имаме торта с ревен, с ягоди, с френско грозде.

— Отлично! Донесете ни от тия торти.

— От трите ли?

— Разбира се.

— А какво първо желаете? Какво печено? Какъв зеленчук?

При всяко предложение Матиа кокореше очи, но не се смути.

— Каквото решите — каза той.

Прислужникът излезе важно.

— Мисля, че тук ще вечеряме по-добре, отколкото у семейство Дрискол — каза Матиа.

На следния ден госпожа Милиган дойде да ни види. Доведе със себе си крояч и шивачка, които ни взеха мярка за дрехи и ризи. Каза ни, че Лиза продължавала да се опитва да говори и лекарят уверявал, че вече е излекувана. После, след като прекара с нас един час, тя си отиде, като ме целуна нежно и подаде ръка на Матиа.

Тя идва така четири дни наред и всеки път беше по-нежна и по-любезна към мене, но все пак изглеждаше някак смутена, сякаш не искаше да се отдаде на тая нежност и да я покаже. На петия ден вместо нея дойде прислужницата, която бях виждал някога на „Лебед“. Тя ни каза, че госпожа Милиган ни чака у дома си и пред вратата на хотела има кола, която ще ни отведе. Тя беше открит файтон, в който Матиа се качи важно и спокойно, сякаш от дете се е возил все с такива коли. Капи също се покатери, без да се стеснява, на една от седалките.

Пътят беше кратък. Стори ми се много кратък, тъй като пътувах като насън, с глава, изпълнена с безумни мисли или поне с мисли, които аз смятах безумни. Въведоха ни в един салон, където се намираха госпожа Милиган, Артур, излегнат на диван, и Лиза. Артур ми протегна двете си ръце. Спуснах се към него, за да го целуна. Целунах и Лиза, а госпожа Милиган ме целуна.

— Най-после — ми каза тя — настъпи часът, в който можете да заемете мястото, което ви принадлежи.

И понеже я погледнах, за да ми обясни какво означават тия думи, тя отвори една врата и влезе мама Барберен с детски дрешки в ръце — палтенце от бял кашмир, дантелена шапчица и плетени терлички.

Едва успя да сложи тия неща върху една маса и аз я прегърнах. Докато я целувах, госпожа Милиган даде някакво нареждане на някакъв прислужник — чух само името господин Джеймс Милиган и пребледнях.

— Няма защо да се боите — каза ми тя нежно, — напротив. Елате тук при мене и ми дайте ръката си.

В този миг вратата на салона се отвори и влезе господин Джеймс Милиган — усмивка откриваше острите му зъби. Той ме забеляза, в миг усмивката изчезна и лицето му страшно се изкриви.

Госпожа Милиган не го остави да заговори.

— Повиках ви — каза тя бавно с глас, който леко потреперваше, — да ви представя големия си син, когото най-после имах щастието да намеря — и тя ми стисна ръката. — Ето го. Но вие го познавате вече, тъй като сте били при човека, който го беше откраднал, за да го видите и да се осведомите за здравето му.

— Какво означава това? — запита господин Джеймс Милиган с разстроено лице.

— Този човек, който днес е в затвора за кражба, извършена в една черква, е направил пълни признания. Ето едно писмо, което доказва това. Той е признал как е откраднал това дете, как го подхвърлил в Париж на „Авеню дьо Бретьой“ и най-после как взел всички предпазни мерки, като изрязал знаците по бельото на детето, за да не го открият. Ето същите дрешки, запазени от тая прекрасна жена, която е отгледала великодушно моя син. Искате ли да видите писмото? Искате ли да видите дрешките?

Господин Джеймс Милиган остана за миг неподвижен, като навярно се питаше дали да удуши всички ни. После тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна.

— Ще видим — рече той — какво ще каже съдът за това лъжливо дете.

Без да се смути, госпожа Милиган — сега мога да кажа майка ми — отговори:

— Вие можете да ни извикате пред съда. Но аз никога няма да призова там брата на моя мъж.

Вратата се затвори след чичо ми. Тогава се хвърлих в прегръдките на майка си и я целунах за пръв път. Целуваше ме и тя.

Когато се поуспокоихме, Матиа се приближи.

— Кажи на майка си добре ли пазих тайната й — рече той.

— Как, ти всичко ли знаеше? — попитах аз.

Майка ми отговори вместо него:

— Когато Матиа ми разказа всичко, поръчах му да мълчи, защото, макар и да бях убедена, че бедният малък Реми е мой син, трябваха ми положителни доказателства, за да не стане грешка. Каква мъка щяхте да изпитате, мило дете, ако след като ви бях целунала като свой син, дойдех да ви кажа, че сме се излъгали! Сега имаме тия доказателства и никога няма да се разделим. Винаги ще живеете с майка си, с брат си — тя посочи също Лиза и Матиа — и с тези, които са ви обичали, когато сте били нещастен.

Четиридесет и втора главаУ дома

Минаха години, много, но къси години, защото бяха изпълнени само с хубави и приятни дни. Сега живея в Англия, в „Милиган парк“, в имението на моите деди.

Детето без дом, без подкрепа, изоставено и загубено в живота, люшкано произволно от случая, без фар, който да го ръководи в безбрежното море, където се бори, без спасително пристанище, което да го приеме, има не само майка и брат, когото обича и който го обича, а и деди, които са му оставили почитано име в неговата родина и добро състояние.

Малкият нещастник, който като дете прекара толкова нощи в плевните, в оборите или някъде в горите под открито небе, сега е наследник на стар исторически замък, посещаван от любопитните и препоръчван в пътеводителите.

Той се издига на двадесетина левги на запад от мястото, където се качих на кораба, преследван от полицията, на склона на една долинка, много гориста въпреки близостта на морето. Построен на нещо като естествена площадка, той има кубическа форма и на всеки ъгъл е изградена голяма кръгла кула. Двете страни, изложени на юг и на запад, са обвити с глицинии и пълзящи рози. Страните към север и към изток са покрити с бръшлян, чиито стъбла, дебели като човешко тяло в самата си основа, доказват своята възраст, и е необходимо цялото внимание на грижливите градинари тяхната плъзнала по стените растителност да не скрие под зелената си наметка арабеските и изкусно изваяните орнаменти в белия камък на прозорците. Намира се сред грамаден парк. В него растат стари дървета, до които никога не са се докосвали нито косер, нито секира, и е напояван с чисти, бистри ручеи, които поддържат моравата вечнозелена. В браните от вековни буки всяка нощ кацат врани и възвестяват със своето грачене настъпването на утрото и вечерния мрак.

В тоя стар замък „Милиган парк“ живеем заедно майка ми, брат ми, жена ми и аз.

Настанихме се тук преди шест месеца и аз прекарах много часове в книгохранилището, където са запазени грамотите, крепостните актове, семейните книжа, наведен над широка дъбова маса, почерняла от времето, и пишех. Но аз не проучвах така усърдно нито грамотите, нито семейните книжа, а своите спомени, които прелиствам и подреждам.

Ще кръстим нашето първо дете, нашия син, малкия Матиа и по случай това кръщение — то ще събере всички, които са ми били приятели в дните на моята неволя — искам да подаря на всеки от тях разказа на приключенията, в които са взели участие, в знак на благодарност за помощта, която са ми оказали, и за любовта им към клетото изоставено дете. Когато довършвах една глава, изпращах я в Дорчестър на литограф. Днес чакам точни преписи от моя ръкопис, за да раздам по един на всеки от гостите си.

Това събиране е изненада за тях, изненада е и за жена ми — тя ще види баща си, сестра си, братята си и леля си, които не очаква. Само майка ми и брат ми са посветени в тайната.

Ако някоя пречка не обърка намеренията ми, тая вечер те всички ще бъдат под моя покрив и ще изпитам радостта да ги видя около трапезата си.

Само един ще липсва на това празненство, защото колкото и голяма да е силата на богатството, то не може да възвърне живота на тези, които не съществуват вече. Бедни, скъп стари господарю, колко щастлив щях да бъда, ако можех да осигуря спокойствието ви! Вие щяхте да захвърлите кожуха и кадифената дреха, нямаше да повтаряте вече: „Напред, деца!“, почтена старост щеше да ви даде възможност да изправите хубавата си бяла глава и да възвърнете името си. Виталис, старият скитник, щеше да стане отново именитият певец Карло Балзани. Но това, което неумолимата смърт не ми позволи да направя за вас, направих го поне за вашата памет. В Париж, в гробищата Монпарнас, името Карло Балзани е вписано върху паметника, който майка ми по моя молба ви издигна. А вашият бронзов бюст, направен по снимките, отпечатани по времето, когато сте бил известен, напомня за славата ви на тези, които са се възхищавали от вас.

Копие от тоя бюст бе отляно за мене. То е тук, пред мене. И като описвах първите години на изпитания, докато събитията се развиваха, очите ми много често търсеха вашите. Не Съм ви забравил нито за миг и никога няма да ви забравя, бъдете уверен в това. Ако през опасния живот на изоставено дете не залитнах, не паднах, на вас дължа това, на вашите уроци, на вашия пример, мой стари учителю. И на всяко празненство мястото ви ще бъде запазено с благоговение.

Но ето че майка ми пристъпва в галерията с портретите. Годините не са помрачили никак нейната хубост. И днес е такава, каквато я видях за първи път под верандата на „Лебед“, с благородната си осанка, изпълнена с нежност и доброта. Само булото на тъга, което тогава непрестанно лежеше на лицето й, е изчезнало.

Тя се опира на ръката на Артур, защото сега майката не подкрепя вече немощния си и неуверен син, а синът, станал хубав и здрав момък, ловък във всички телесни упражнения и изискан ездач, здрав гребец, неустрашим ловец, с нежно усърдие подава ръка на майка си. И така въпреки предсказанията на нашия чичо, господин Джеймс Милиган, чудото стана — Артур остана жив и ще живее.

Малко зад тях се задава стара жена, облечена като френска селянка, със съвсем малко детенце с бяло палтенце на ръцете — старата селянка е мама Барберен, а детето е моето дете, моят син, малкият Матиа. След като намерих майка си, поисках мама Барберен да остане при нас. Но тя не прие.

— Не, мой малък Реми — каза ми тя, — мястото ми не е сега при твоята майка. Ти трябва да работиш, за да се учиш и да станеш истински господин по възпитание, какъвто си по рождение. Какво ще правя при тебе? Моето място не е в къщата на твоята истинска майка. Остави ме да се върна в Шаванон. Нашата раздяла може би няма да бъде вечна. Ти ще пораснеш, ще се ожениш, ще имаш деца. Тогава, ако искаш и ако съм още жива, ще дойда при тебе да отгледам децата ти. Не ще мога да им бъда дойка като на тебе, защото ще бъда стара. Но старостта не пречи да се грижиш добре за едно дете. Старите са опитни, не спят много. И после, аз ще обичам твоето дете и бъди уверен, че няма да оставя да го откраднат, както откраднаха тебе самия.

Желанието на мама Барберен бе изпълнено. Малко преди да се роди детето ни, пратихме да я доведат от Шаванон и тя остави всичко — селото си, навиците си, приятелите си, кравата, родена от нашата — и дойде при нас в Англия. Майката кърми сама нашия малък Матиа, но мама Барберен се грижи за него, носи го, бави го, гали го и казва, че е най-хубавото дете, което някога е виждала.

Артур държи в ръка един брой от „Таймс“. Слага го на работната ми маса и ме пита дали съм го чел, а на моя отрицателен отговор ми посочва с пръст дописка от Виена, която аз цитирам:

И без тая дописка зная, че малкият уличен музикант, мой другар и мой ученик, стана голям артист. Видях Матиа да се развива и да расте и ако, когато работехме и тримата заедно — аз, Артур и той — под ръководството на нашия възпитател, Матиа нямаше голям успех по латински и гръцки, той напредваше много бързо в музиката с учителите, които майка ми му беше наела, и не беше трудно да се отгатне, че предсказанието на Еспинасу, перукиера музикант от Манд, ще се сбъдне. Все пак тая дописка от Виена ме изпълни с радост и гордост, сякаш и аз имах дял в похвалите, отзвук на които беше тя. Но нямах ли в действителност? Матиа не е ли друг аз, мой другар, мой приятел, мой брат? Неговите успехи са мои, както моето щастие е негово. В тоя миг един прислужник ми подава телеграма, която току-що са донесли:

Като споменах името Кристина, погледнах Артур, но той беше свел очи. Дигна ги чак когато прочетох телеграмата.

— Иска ми се да отида самият аз в Чегфорд — каза той. — Ще поръчам да впрегнат ландото.

— Прекрасно! По този начин на връщане ще седиш срещу Кристина.

Без да отговори, той бързо излезе. Тогава се обърнах към майка си.

— Виждате — казах аз, — че Артур не крие своята готовност да посрещне Кристина. Това има значение.

— Голямо значение.

Стори ми се, че в гласа, с който бяха изречени тия две думи, се криеше сякаш леко недоволство. Тогава станах, седнах до майка си, улових двете й ръце и ги целунах.

— Мила мамо — казах аз на френски, с който език си служех винаги, когато исках да й говоря нежно, като малко дете. — Мила мамо, не бива да скърбиш, че Артур обича Кристина. Това наистина ще му попречи да сключи добър брак, защото добър брак според хората е бракът, който свързва благородния произход с богатството. Но моят пример не показва ли, че човек може да бъде щастлив, много щастлив, толкова щастлив, колкото е възможно, без благородния произход и богатството на жената, която обича? Не искаш ли и Артур да бъде щастлив като мене? Слабостта, която прояви към мене, защото ти не можеш да откажеш нищо на детето, което си оплаквала цели тринадесет години, няма ли да проявиш и към другия си син? Няма ли да бъдеш еднакво снизходителна и към двамата си синове?

Тя ме погали по челото и каза:

— Ах, ти, добро дете, добър брат! Какво съкровище от обич се крие в теб!

— Защото по-рано я пестях. Но не става дума за мен, а за Артур. Кажи ми, къде ще намери по-прелестна жена от Кристина? Не е ли тя образец на италианска хубост? А образованието, което получи, откакто я взехме от Лука, не й ли позволява да заеме място, достойно място и в най-отбраното общество?

— Ти виждаш в Кристина сестрата на своя приятел Матиа.

— Истина е и заявявам направо, че желая от все сърце брака, който ще въведе Матиа в нашето семейство.

— Артур говорил ли ти е за своите чувства и за намеренията си?

— Да, мила мамо — усмихнах се аз, — обърна се към мене като към глава на семейството.

— А главата на семейството?…

— Обеща да го подкрепи.

Но майка ми ме прекъсна:

— Жена ти — каза тя. — После ще говорим за Артур.

Жена ми — вие сте отгатнали и няма защо да ви казвам, нали? — жена ми е малкото момиче с учудените очи и с изразителното лице, което вие познавате — Лиза, малката Лиза, нежна, лека и въздушна. Лиза не е вече няма. Но за щастие тя е запазила своята нежност и изящност, които придават на нейната хубост нещо неземно. Лиза не напусна майка ми, бе отгледана и възпитана под неин надзор и стана хубава девойка, най-хубавата девойка, надарена за мене с всички качества, с всички достойнства, с всички добродетели, тъй като я обичам. Помолих майка си да ми я даде за жена и след известна съпротива, която се дължеше на различието в произхода ни, майка ми не можа да ми откаже, което разсърди и възмути някои от нашите роднини.

От четиримата, които се разсърдиха, трима вече се върнаха, спечелени от прелестта на Лиза, а четвъртият очаква, за да се върне и той, само едно посещение от нас, в което да му се извиним, че сме щастливи, и това посещение е определено за утре.

— Е? — запитва Лиза с влизането си. — Какво става тук? Криете се от мене. Говорите си тайно. Артур току-що замина за спирката Чегфорд, а файтонът за спирката Фери. Каква е тази тайна, моля?

Ние се усмихваме, но не й отговаряме. Тогава тя прегръща през рамо майка ми и я целува нежно.

— Щом и вие влизате в заговора, мила мамо — казва тя, — не се безпокоя, уверена съм предварително, че вие, както винаги, работите за нашето щастие. Но за това пък съм още по-любопитна.

Времето течеше и колата, която пратих във Фери да посрещне семейството на Лиза, трябва да се върне всеки миг.

Тогава в желанието да си поиграя с нейното любопитство вземам един далекоглед, с който следим корабите в открито море. Но вместо да го насоча към морето, отправям го към пътя, по който трябва да пристигне колата.

— Погледни в далекогледа — казвам й аз — и любопитството ти ще бъде задоволено.

Тя гледа, но не вижда нищо — само белия път, защото още никаква кола не се задава.

Тогава вземам аз далекогледа и поглеждам.

— Как не видя нищо в тоя далекоглед? — започнах аз с гласа на Виталис, когато държеше хвалебствено слово. — Той е наистина вълшебен: с него минавам отвъд морето и отивам във Франция. Виждам гиздава къщичка в околностите на Со. Мъж с побелели коси подтиква две жени. „Хайде бързо — казва той, — ще изпуснем влака и няма да пристигнем в Англия за кръщението на моя внук. Госпожо Катерина, побързай, моля ти се. От десет години живеем заедно и ти вечно закъсняваш. Как? Какво казваш, Етиенет? Ето я пак госпожица Полицай! Аз упреквам съвсем приятелски Катерина. Нима не зная, че Катерина е най-добрата сестра, както ти, Етиенет, си най-добрата дъщеря? Къде може да се намери дъщеря като тебе, която не се жени, за да гледа стария си баща, а когато пораства, продължава да играе ролята на ангел хранител, която е изпълнявала като дете към братята и сестрите си?“ После, преди да замине, той поръчва да се грижат за цветята му, докато го няма. „Не забравяй, че съм бил градинар — казва той на слугата си — и че познавам занаята.“

После премествам далекогледа, сякаш искам да гледам в друга посока.

— Сега — продължавам аз — виждам параход, голям параход, който се връща от Антилските острови и приближава Хавър. На борда стои младеж, който се връща от ботаническо изследване в областта на Амазонка. Казват, че носи в Европа съвсем непозната флора и първата част от неговото пътешествие, отпечатана във вестниците, е много интересна. Името му, Бенжамен Акен, е вече известно. Той има само една да разбере дали ще стигне навреме в Хавър, за да вземе кораба за Саутхемптън и да се събере със семейството си в „Милиган парк“. Моят вълшебен далекоглед го следи. Той е взел кораба в Саутхемптън и ще пристигне.

Насочвам далекогледа си в друга посока и продължавам:

— Не само виждам, но и чувам. Двама мъже са във влака, един млад и един стар: „Това пътуване ще бъде интересно за нас!“ — казва старият. — „Много интересно, учителю.“ — „Ти не само ще се видиш със семейството си, драги ми Алекси, не само ще стиснем ръка на Реми, който не ни забравя, но ще слезем и в Уелските мини. Там ще видиш интересни неща и като се върнем, ще внесеш подобрения в Трюйер, а това ще затвърди положението, което съумя да си извоюваш с работата си. Аз пък ще взема образци и ще обогатя колекцията си, която град Варс благоволи да приеме. Жалко, че Гаспар не можа да дойде.“

Щях да продължа, но Лиза се приближи до мене. Тя улови главата ми с двете си ръце и с милувката си не ми позволи да говоря.

— Ах, каква приятна изненада! — каза тя с глас, който трепереше от вълнение.

— Не на мене трябва да благодариш — мама пожела да събере всички, които са били добри към нейния изоставен син. Ако не ми беше затворила устата, щеше да научиш, че очакваме също и прекрасния Боб, станал най-прочутият showman18 на Англия, и брат му, който продължава да бъде капитан на „Еклипс“.

В тоя миг до нас долита тропот на кола, последван почти веднага от втори. Изтичваме до прозореца и забелязваме колата, в която Лиза познава веднага баща си, леля си Катерила, сестра си Етиенет и братята си Алекси и Бенжамен. До Алекси седи съвсем побелял и прегърбен старец — учителят. От срещуположната страна пристига открито ландо, в което ни махат с ръце Матиа и Кристина. После зад това ландо иде кабриолет, каран от самия Боб. Боб има вид на истински джентълмен, а брат му продължава да бъде грубият моряк, който ни свали от кораба си в Изини.

Спускаме се бързо по стълбата, за да посрещнем гостите си долу, на площадката. Обедът събира всички ни на една маса и разговаряме, разбира се, за миналото.

— Срещнах напоследък в Баден — казва Матиа — в игралния дом един джентълмен с бели и остри зъби, който се усмихваше винаги, макар че никак не му вървеше. Не ме позна и ми направи честта да поиска от мене един флорин, за да заложи на някаква сигурна комбинация. Залагаха неколцина заедно, но нямаха щастие: господин Джеймс Милиган изгуби.

— Защо разказвате това пред Реми, драги Матиа? — попита майка ми. — Той е в състояние да изпрати помощ на чичо си.

— Разбира се, мила мамо.

— Но в какво ще се състои тогава изкуплението? — попита майка ми.

— В това, че моят чичо, който пожертвува всичко за богатство, ще дължи хляба си на тези, които преследваше и желаеше тяхната смърт.

— Имам сведения за неговите съучастници — обади се Боб.

— За страшния Дрискол ли? — попита Матиа.

— Не за самия Дрискол, който навярно продължава да бъде отвъд океана, а за семейство Дрискол. Госпожа Дрискол изгоряла един ден, когато, вместо да легне на масата, легнала в огъня, а Алън и Нед са осъдени на заточение. Те ще отидат при баща си.

— А Кет?

— Малката Кет гледа дядо си, който е още жив.

Тя живее с него в „Двора на червения лъв“. Старият има пари и не са зле.

— Ако е зиморничава — засмя се Матиа, — не й завиждам. Старецът не обича да се приближават до огъня.

И в това призоваване на миналото всеки си казва думата. Нали всички имаме общи спомени и е приятно да ги разменяме? Това е връзката, която ни свързва.

Когато вечерята свършва, Матиа се приближава до мене и ме дръпва настрани, до самия прозорец.

— Хрумна ми една мисъл — казва той. — Толкова често сме свирили за чуждите, защо да не посвирим малко за тези, които обичаме.

— Та няма ли за тебе удоволствие без музика? Навсякъде и винаги музика? Спомни си как уплаши нашата крава.

— Ще изсвириш ли неаполитанската си песен?

— На драго сърце, защото тя е причината Лиза да проговори.

И вземаме инструментите си. От една хубава кутия, подплатена с кадифе, Матиа изважда стара цигулка, която прекрасно би струвала два франка, ако решим да я продадем, а аз измъквам от калъфа една арфа — дървото и, плискано от дъждовете, е възвърнало естествения си цвят.

Събират се в кръг около нас. Но в същия миг се появява едно куче — Капи.

Много е стар горкият Капи и е глух, но е запазил доброто си зрение. Той е познал арфата от възглавничката, на която си лежи, и идва, куцук-куцук, за „представлението“. Стиска гаванка в муцунката си. Иска да обиколи на задните си лапи „почитаемата публика“, но няма сили. Тогава сяда и като се покланя важно на „публиката“, слага лапа на сърцето си.

Като изпявам песента, Капи се изправя криво-ляво и тръгва да обикаля с гаванката. Всеки пуска своята лепта и Капи, смаян от сбора, ми го носи. Никога не е събирал толкова много пари, само в златни и сребърни монети — сто и седемдесет франка!

Целувам го по носа, както някога, когато той ме утешаваше, и споменът за моята детска неволя ми навява една мисъл, която веднага споделям:

— Тия пари ще бъдат първата вноска за създаването на приют за малките улични музиканти. Майка ми и аз ще направим останалото.

— Мила госпожо — казва Матиа, като целува ръка на майка ми, — моля ви да взема съвсем скромно участие във вашето добро дело. Позволете приходът от първия ми концерт в Лондон да се прибави към сбора на Капи.

Една страница липсва от моя ръкопис, тази, която трябва да съдържа моята неаполитанска песен. Матиа, недобър музикант написа тая песен.