35


На сутринта обличам чистите дрехи, които са ми дали: черен панталон – прекалено широк, но на кого му пука – и черна риза с дълъг ръкав. Никакви обувки.

Времето още не е дошло. Установявам, че съм сплела пръсти и съм навела глава. Татко правеше същото понякога сутрин, преди да седне на масата за закуска. Така и не го попитах защо. Въпреки това искам още веднъж да се почувствам като дъщеря на баща си, преди… така де, преди всичко да приключи.

След няколко секунди мълчание Питър казва, че е време да вървим. Почти не ме поглежда, а се е втренчил намръщено в отсрещната стена. Предполагам, че би било прекалено да поискам да видя нечие приятелско лице тази сутрин. Ставам и двамата заедно поемаме по коридора.

Пръстите ми са студени. Стъпалата ми залепват за плочките на пода. Завиваме зад ъгъла и аз долавям приглушени гласове. Отначало не разбирам какво казват, но когато наближавам, започвам да различавам отделни думи.

– Аз искам да… нея! – Тобиас. – Аз… да я видя!

Поглеждам Питър.

– Няма да мога да говоря с него за последно, така ли?

Питър клати глава.

– Там обаче има прозорец. Може би ако те види, най-накрая ще млъкне.

Той ме отвежда в един задънен коридор, дълъг само шест крачки. Прав е – в дъното му има врата с малко прозорче в горния край, трийсетина сантиметра над главата ми.

– Трис! – Гласът на Тобиас тук се чува даже по-ясно. – Искам да я видя!

Протягам се и опирам длан в стъклото. Виковете замлъкват и лицето му се появява от другата страна на прозореца. Очите му са зачервени, лицето – на петна. Красота. Той гледа надолу към мен няколко секунди, после опира длан в прозореца срещу моята. Преструвам се, че усещам неговата топлина през стъклото.

Той отпуска чело върху вратата и стиска силно очи.

Дръпвам ръката си и тръгвам, преди да е отворил очи. Болката в гърдите ми сега е много по-силна от тази в простреляното рамо. Вкопчвам се в ризата си, преглъщам сълзите и се връщам при Питър в главния коридор.

– Благодаря ти – казвам тихо. А исках да бъде по-високо.

– Все тая. – Питър пак свива вежди. – Давай да вървим.

Долавям някакво буботене далече пред нас – звук на насъбрала се тълпа. Следващият коридор гъмжи от изменници на Безстрашните, високи и ниски, млади и по-възрастни, въоръжени и без оръжие. Всеки носи на ръката си синята лента на предателството.

– Ей! – провиква се Питър. – Направете път!

Най-близките до нас изменници на Безстрашните го чуват и се дръпват към стената да ни пропуснат. Скоро и останалите правят същото. Всички се смълчават. Питър отстъпва и ме пуска да вървя пред него. От тук нататък вече знам пътя.

Не разбирам откъде започва думкането, но някой удря с юмрук в стената. После друг се присъединява към него. Вървя по разчистената пътека между изменниците на Безстрашните, които ме изпровождат тържествено и шумно, а ръцете им замахват отсечено. Думкането е толкова бързо, че сърцето ми ускорява ритъма си, за да го настигне.

Някои от изменниците на Безстрашните скланят глава пред мен – не съм сигурна защо. Пък и вече няма значение.

Стигам края на коридора и отварям вратата на залата за моята екзекуция.

Аз я отварям.

Изменниците на Безстрашните са препълнили коридора. В залата за екзекуцията гъмжи от Ерудити, които вече са ми направили път да мина. Мълчаливо ме изучават, докато вървя към металната маса в центъра на помещението. Джанийн стои на няколко крачки от нея. Следите от моите нокти върху лицето ѝ още личат под набързо сложения грим. Тя не ме поглежда.

От тавана висят четири камери, по една над всеки ъгъл на масата. Сядам, бърша длани в крачолите на панталона и чак тогава лягам.

Масата е студена. Нейният мраз прониква през кожата ми, стига до костите. Сигурно така и трябва; нали точно това ще се случи с тялото ми, когато животът го напусне. То ще изстине и ще натежи, ще стане по-тежко, отколкото е било приживе. Не съм сигурна какво ще се случи с останалото от мен. Според някои не съществува нищо след това – може би имат право, но може и да грешат. Тези догадки обаче вече не занимават ума ми.

Питър пъха един електрод под яката на ризата ми и го притиска към гърдите, точно над сърцето. После свързва електрода с жица и включва апарата за ехокардиография. Чувам пулса си, бърз и силен. Скоро този равномерен ритъм ще замлъкне.

В мен се оформя една-единствена мисъл:

„Не искам да умирам.“

Никога не съм гледала сериозно на Тобиас, когато ме хокаше, че рискувам живота си. Вярвах, че искам отново да се събера с родителите си и всичко това да приключи веднъж завинаги. Сигурна бях в желанието си да повторя тяхната саможертва. Но не и сега. Не, не.

Вътре в мен клокочи и ме изгаря желанието за живот.

„Не искам да умирам, не искам да умирам, не искам!“

Джанийн пристъпва напред, вдигнала спринцовка с лилав серум. Очилата ѝ отразяват флуоресцентната светлина над нас и аз едва виждам очите ѝ.

Всяка частица от тялото ми напява монотонно. „Живот, живот, живот.“ Смятах, че като отплата за живота на Уил и този на родителите ми трябва и аз да умра, но съм грешала. Трябва да изживея живота си под знака на тяхната смърт. Трябва да живея.

Джанийн държи главата ми неподвижно с едната ръка, с другата забива иглата отстрани на шията.

„Това не е краят!“ Крещя това наум, а не срещу Джанийн. „Това тук няма да е моят край!“

Тя натиска буталото. Питър се навежда напред и ме поглежда в очите.

– Серумът ще подейства след една минута – казва той. – Бъди смела, Трис.

Неговите думи ме сепват, защото точно това каза и Тобиас, когато ме подложи на първата симулация.

Сърцето ми започва да препуска.

Защо Питър ми каза да бъда смела? Защо изобщо ми казва нещо?

Всички мускули на тялото ми се отпускат едновременно. Крайниците ми натежават, сякаш са втечнени. Ако това е смъртта, тя не е чак толкова страшна. Очите ми са все още отворени, но главата ми клюмва на една страна. Опитвам се да затворя очи, но не успявам – не мога да помръдна.

После писукането на ехокардиографа секва.

Загрузка...