Цербер: Вълк в кошарата

Пета глава Първи проблясъци

През следващите седмици често се виждах със Санда. Не само от съжаление; ставаше ми все по-симпатична. А и на нея явно й харесваше компанията на човек, идещ от светове, които тя никога нямаше да види. При това отнасях се с момичето като с равно на мен, а не по-низше същество. Самият аз обаче постепенно губех спокойствието си, дори започваше да ме мъчи нетърпение. Вече смятах, че съм си създал достатъчно връзки и съм подготвил елементите, които — събрани в едно — най-после ми даваха възможност да се размърдам. Липсваше ми единствено подходящата отправна точка, пролуката, откриваща пътя към успеха.

Дългосрочната ми цел беше повече от ясна — да намеря и убия Лару, а после да поема политическия контрол над синдикалната машинария, за да прекроя Цербер в по-човечен свят. Фактът, че замислите ми съвпадаха с желанията на Конфедерацията, само ме улесняваше, защото не исках да ми се пречкат. А и знаех, че е много вероятно да ме следят с помощта на местни агенти, които успяват да изнудват — дали защото семействата им са останали в цивилизованите светове, или по някаква друга причина.

Опитът ми в „Тукър“ ме убеди, че по отношение на компютрите и роботите Цербер изостава твърде много от Конфедерацията, за да има — поне в тази област — пряка връзка с пришълците. Но подозренията ми се запазваха. Неколцина от най-способните специалисти по органични компютри бяха попаднали тъкмо тук. И въпреки че имената им се споменаваха понякога в празните разговори на разни светски събирания, самите те изобщо не се мяркаха сред обществото. Разбира се, „Тукър“ не беше единствената, нито дори най-голямата компютърна компания, но имаше достатъчно тежест, за да не я оставят настрана при толкова важна поръчка. Давах си сметка, че част от собствените ми затруднения се дължаха и на моето прекалено ниско положение в йерархията, та да достигнат до мен дори слухове за нещо особено секретно.

Значи ми предстояха поне още няколко стъпки, преди да помисля за Лару. Първо, трябваше да си осигуря високопоставени приятели, които да ми помогнат както с информация, тъй и с други подходящи услуги. Имах нужда и от значително повече пари, отколкото се бяха натрупали в сметката ми, но нямаше как да ги спечеля законно… а също и начин да ги укрия, ако това изобщо беше възможно тук. Не че не можех да ги открадна от банките — доста лесно дори при такава компютърна система, — но после все някъде трябваше да ги държа. След като разплащанията бяха само чрез електронни импулси, една мигновено увеличила се сметка веднага щеше да се набие на очи. Прикриването на подобна сума изискваше сериозна операция… а за провеждането й също бяха необходими много пари. С две думи — нужно беше богатство, за да присвоя и задържа друго такова.

Накрая следваше задължителното условие да си осигуря вътрешен човек, запознат с кроежите на Лару. Не бих казал, че можеше да стане лесно. Но засега отлагах решаването на този проблем, защото той зависеше от вече споменатите по-горе.

Пътувах, през един от почивните ми дни, обзет от подобни невесели мисли, уповавайки се само на надеждата, че все от някоя трънка ще изскочи заек. Налагаше се да отида до Акеба, за да се видя със Санда, защото бременността започваше да й личи и тя почти не напускаше дома — по-скоро заради вкоренилия се обичай, а не поради изрична лекарска забрана.

Домът Акеба беше огромен комплекс. Приличаше на хотела, където отседнах през първата си вечер на свобода. Виждах плувния басейн, всякакви игрища и други курортни глезотии, а вече знаех, че вътре има още доста удобства. За мен обаче тази територия беше недостъпна, можех да стигна само до портала.

Санда ми бе оставила съобщение, че е отишла на пристанището. И аз се спуснах дотам с асансьора. Точно в основата на комплекса имаше няколко кея за траулери и катери, предназначени за лов на борки — не от онези за забава, а съвсем професионално изработени.

Санда стоеше на пристана до един такъв вдъхващ страхопочитание боен съд. Забеляза ме и ми махна с ръка. Тръгнах към нея, питайки се какво ли търси тук.

— Куин, ела бързо! Искам да те запозная с Дилън Кол! — подкани ме тя и ние се качихме заедно на катера.

Беше с източени плавни очертания и по него нямаше нищо излишно. Впечатлиха ме бронята, дебела към трийсетина сантиметра, подвижните подводни криле и страшното дори само с вида си оръдие. Много повече приличаше на боен кораб, отколкото на търговски. За първи път стъпвах на такова чудо и бях направо очарован.

Дилън Кол се оказа млада мускулеста жена със силен загар. Носеше шапка с козирка, тъмни очила, съвсем оскъдни шорти и кецове. Пушеше огромна пура, внесена от Харон. В момента се занимаваше с някакъв електронен пулт до лафета на оръдието. Щом ни забеляза, остави настрана малкия си инструмент и се обърна към нас.

— Значи ти си Куин — изрече с плътен рязък глас и ми протегна ръка. — Много съм слушала за тебе.

Поех дланта й. Дяволски здраво стискаше тази жена!

— А ти си Дилън Кол, за която и думичка не съм чувал досега — отвърнах й в същия стил.

Тя прихна.

— Преди да се появиш на хоризонта, само аз си приказвах със Санда за неща извън работата.

— Дилън ни е единственият лъч надежда — намеси се моята позната. — Не знам някоя друга да се е измъкнала от майчинството.

Веждите ми сякаш подскочиха до косата.

— Нима! И как успя? Вече започвах да мисля, че това е абсолютно невъзможно.

— Така е — съгласи се Дилън. — Измамих ги. Признавам, че им спретнах гаден номер, но и за миг не съм съжалявала. Махнах се с наркотик.

— Сериозно ли говориш? Та дори безобидно нещо като кофеина изхвърча от обмяната на веществата за по-малко от час.

Тя врътна глава.

— Някои дроги вършат работа. Ако са извлечени от растения с микроби в тях, особено от онези на Лилит. Наистина контролът е страшно затегнат, правителството държи монопол… но въпреки всичко се снабдих с малко хипнотично вещество. Няма защо да навлизам в подробности. Смених се с един пристанищен работник втори клас.

Върнахме се към кърмата зад щурманската рубка. При престой в пристанищата явно превръщаха това местенце в нещо като солариум. Двамата със Санда се настанихме на столчета. Дилън слезе долу и след малко се върна с три чаши, украсени с плодове, които изглеждаха доста примамливо. Подаде ни по една и се изтегна на сгъваем шезлонг. Опитах течността — беше малко сладникава за моя вкус, но съвсем приемлива.

Твърдото и решително държание на Дилън коренно се различаваше от маниерите на Санда. Не знаех какво е било предишното й тяло, но трудно си я представях като професионална майка.

— Ей с този пристан започна всичко — заразказва тя. — Гледах как лодките излизат в открито море и как се завръщат, слушах историите, любувах се на лицата на моряците… Не разбрах как точно стана. Сигурно нещо не ми е било наред в главата. Имала съм немалко мъже, но откакто се помня, само в морето съм си влюбена истински. Изглежда ми личи, защото всички от тази професия винаги охотно са си приказвали с мен. Накрая един от тях пое риска да ме изведе тайно с катера си. И аз захапах стръвта. Знаех си, че каквото и да се случи, някой ден ще работя на такъв кораб. Което доказва, че имаш ли ум в главата и навиеш ли си нещо на пръста, няма начин да не постигнеш мечтата си. Все това повтарям на Санда, когато се размекне.

Усмихвах се и кимах. Определено харесвах Дилън Кол. Макар да не споделях любовта й към морето, в общата си нагласа тя май приличаше на мен.

— Катерът е твой, така ли?

— До последното нитче и болтче. Щом се измъкнах от дома, реших непременно да си осигуря първи клас, при това с моряшко бъхтене. Излизах с мъжете на лов, когато трябваше да се замества някой, а през останалото време чистех доковете. Щом се появи свободно място, веднага се записах в екипажа. В тази работа често се освобождават места… пък и поначало човек трябва да е смахнат, за да се захване с нея. В свят, където всеки се опитва да живее едва ли не вечно, аз обичам нещо, в което до капитанския пост се стига чрез борба за оцеляване. Накрая или командваш собствен катер, или си схрускан на дребни мръвки… Друго обаче не бих избрала.

— Значи си капитан?

— Стана дори по-бързо, отколкото с останалите. Само за четири години. От някогашния ми екипаж съм единствената оцеляла. Те си бяха доста непохватни мърльовци; точно затова се записах при тях.

Брей, че корава жена… Но в този занаят едва ли можеше да е друга. Права беше — повечето церберяни се напъваха да отбягват опасностите, защото се бояха от смъртта несравнимо повече отколкото обитателите на който и да е друг свят, където всички си умираха според законите, наложени от природата. А Дилън непрекъснато дърпаше късмета си за опашката. Това често завършва зле.

— Някога излизал ли си на лов за борки? — попита ме тя.

Бавно поклатих глава.

— След като гледах няколко филма на тая тема, загубих всякакво желание.

— С нищо не може да се сравни! — Май взе да ме изкушава амазонката. — Маневрираш край звяра с трийсет-четирийсет възела — твоето майсторство, опит и бързина срещу силата на чудовището. И хич не ти е жал да ги убиваш. За нищо друго не стават. Спасяваш и живота, и поминъка на ония, които също по цял ден киснат в морето. Хубаво е, а и знам, че си ме бива в занаята. От седем месеца съм капитан и не съм допуснала никой да пострада. Ето, онзи ден бяхме край острова на Лару и…

— Какво?! — възкликнах доста невъзпитано. — Къде си била?

Тя явно се подразни, че я прекъснах.

— Как къде — край острова на Лару! Малко извън моя периметър е, около сто и четирийсет километра на югоизток, но бяхме подгонили грамаден борк. Увлякохме се. Стават такива работи.

— За Уогънт Лару ли говориш?

— Че има ли и друг?

Изведнъж ловът на борки ми стана много интересен.

Но в същия миг си напомних да внимавам. Отказах се да разпитвам за Лару и изслушах търпеливо историята за преследването, която Дилън с удоволствие повтори пред новак като мен. Виждах как блестят очите на Санда, докато гледаше в захлас приятелката си. Дори и да не се стремеше да гони борки из морето, явно бе, че Дилън Кол е неин идеал.

Заинтригуван, проверих мислената си карта на Цербер, но на нея липсваше каквото и да било, обозначено като остров на Лару. Огледах територията на югоизток от Акеба. Забелязах само две вероятни места — изолирани групи огромни дървета, отделени от основната маса с тридесет до четиридесет километра открито море.

Явно някой незнаен за мен играч имаше пръст в изпращането ми тъкмо тук. Световете в Диаманта не бяха чак толкова свободни от намесата на Конфедерацията, колкото местните обитатели си въобразяваха.

Санда ме придружаваше при следващите ми срещи с морската вълчица, макар и не винаги. Полека-лека измъкнах още сведения за острова на Лару. Владетелят на Цербер май беше особено потаен човек и обичаше властта, без да се стреми към съпътстващата я слава. Островът не беше нито правителствено средище, нито негова официална резиденция, макар той често да се отбиваше там. Мястото бе известно просто като връх на разкоша, най-прекрасния курорт! Пазеха го и по въздух, и по море, подстъпите се наблюдаваха с всевъзможни системи за контрол. Ако някой все пак надхитреше пазачите, трябваше да мине през мозъчно сканиране, за да не бъде изпържен на място. На практика твърдината беше толкова недостъпна, колкото си желал един Владетел на Диаманта, а също — върховен шеф и президент на Съвета на синдикатите.

Като всеки абсолютен диктатор Лару се боеше от убийци. Съвсем основателно, защото подчинените му нямаха друг начин да се отърват от него, за да хванат на свой ред юздите. Самият той бе докопал властта с поредица от хитроумни и неподдаващи се на разкриване удари срещу съперниците.

Да, ама аз не исках да чакам двайсет или трийсет години, докато се катеря постепенно по стълбицата. Не само нямаше да ми стигне търпението, но и рискът нещо да се обърка неприемливо нарастваше. Пък и предизвикателството стигаше, за да не мога да му устоя. Недостъпен за погледите на простосмъртните в своята неуязвима крепост! Това ми подхождаше идеално.

Всичко вече си беше на мястото в подготовката, оставаше просто да напипам възможността за пробив. Видях я малко по-скоро от очакванията си в тревожната гримаса на Турган Сугал. Беше управител в нашия завод на „Тукър“ — способен и старателен, непропускащ и най-малката подробност в работата. Дори ние, дето бяхме в подножието на йерархията, го познавахме, защото винаги обикаляше, проверяваше, подсказваше, беседваше с хората, участваше в много отбори. Харесван от подчинените си началник. И доста опитен. Макар сегашното му тяло да не бе прехвърлило трийсетте, твърдеше се, че вече е навъртял цяло столетие.

И наистина изглеждаше на един век, когато намина в моя отдел, за да ми каже, че нямало да играе с нас довечера. Аз бях капитан на отбора.

— Какво се е случило? — попитах го искрено загрижен. — Приличаш ми на човек, комуто ей сега ще отсекат главата.

— А, дотам още не се е стигнало — отвърна той навъсено, — но сме доста зле. Току-що получих нормата за следващото тримесечие и определения ни дял от синдиката. Вдигнали са ги до небесата. И в същото време ми измъкват под носа неколцина от най-добрите ни хора, защото били нужни за някакъв таен проект на една от големите клечки. Хамгирт от години се опитва да ме докопа и сега успя да ми стовари всичко наведнъж. Умът ми не побира как ще изпълним нормата с по-малко работници, а не успеем ли — първо аз ще си го отнеса…

— Не можеш ли да прехвърлиш една част на другите заводи? Или да поискаш хора от тях?

Управителят поклати глава.

— Обикновено става точно така, но този път Хамгирт се запъна. Изобщо не харесва методите ми и моят провал е заветната му цел. — Той помълча и най-неочаквано се ухили. — Ти да не си мислеше, че когато станеш началник, няма повече да ровичкаш в говната?

И аз се засмях до уши.

— А, не, тия гадости ги знам наизуст. Спомни си, че доста съм поработил, преди да стъпя на Цербер.

— Да, бе. Нали си от Външния свят. Все забравям. Може би затова ми е по-леко да се разбера с тебе.

— Пък и излизам много по-евтино от кукудоктор — пошегувах се, макар умът ми вече да работеше трескаво.

Ето го шансът, ето го! Усещах с цялата си душа Първата брънка от веригата, по която ще се приближа до Уогънт Лару.

— Я ми кажи — подхванах бавно, подбирайки внимателно силата на натиска, — как биха потръгнали нещата през следващото тримесечие, ако Хамгирт вече не е президент?

Сугал изпитателно ме изгледа.

— За какво намекваш? Да го пречукам ли? Никак не е лесно и ти добре знаеш това.

Мислено се засмях на пресиленото твърдение. Хамгирт беше дребна риба и бих го премахнал, без дори да се напъвам особено. Само че най-малко от всичко исках да издавам професионалните си умения. Поне засега. Твърде много изнервени шефове щяха да припознаят в мен смъртоносната заплаха.

— Не, не — побързах да уверя Сугал. — Имам предложение ти да натопиш него.

Той изпръхтя.

— По дяволите, Жанг, за да стане, трябва да се докаже, че е нетърпимо некадърен, че отдавна и сериозно пречи на работата или умишлено е извършвал деяния, насочени срещу държавата. Колкото и да мразя кучия син, не вярвам, че ще можем да му припишем нещо подобно.

— Дали е вярно или не, няма никакво значение — натъртих внушаващо. — Ами ако успея да го накисна?

— Ти луд ли си? Абсолютно неосъществима идея! — заяви Сугал, но кой знае защо седна до мен.

— Всъщност дори не е особено трудно, стига да имам мъничко късмет… а обикновено ми върви. Изобщо не се съмнявам, че подобни интриги се въртят често. Постарах се да проуча кариерата на доста от нашите шефове на синдикати и президенти на корпорации. Виж, това е свят на технологиите, създаден от майстори на изтънчените престъпления. Създаден и управляван от тях.

Той продължаваше да клати недоверчиво глава.

— Пълен абсурд. Все някакъв слух щеше да стигне до мен.

Мислиш, че биха споделили с тебе? За да постъпиш един ден по същия начин с тях? Ето, тук си много по-дълго от Лару, а какво е постигнал!

Сугал се замисли.

— Ти… какво всъщност предлагаш?

— След още седмица и малко подготовка ще ти обясня съвсем точно. Върти ми се един груб план в главата, но има нужда от доизпипване. Трябва просто да се съсредочена върху мишената и конкретната цел.

Управителят се взираше в мен с леко безпокойство.

— Защо си готов да го направиш? Заради мен ли? Само не ми пробутвай опашати лъжи!

— Не, правя го за себе си. А какво впрочем ще стане с тебе, ако успея? Докъде би могъл да стигнеш?

— Вероятно до старши вицепрезидент. Непременно ще се издигна, защото предварително ще са ми известни събитията, за които никой друг не подозира и така ще мога да си разчистя пътя. Ясно ми е как да се пробутам, но Хамгирт ми отне единствения шанс за повишение. Пак те питам — каква ти е целта? Едва ли очакваш, че мога изведнъж да те дръпна нагоре до управител на завода.

— А, не искам толкова много. Мисля си за съвсем друго нещо. При това напълно безопасно за теб. Чувал ли си за „Хроясейл“?

Сугал отново се озадачи, а това добре пасваше на играта ми.

— Ами да, разбира се, една от дъщерните ни фирми. Събират скрит в околните води. Използваме някои от химикалите в тази твар за производството на изолатори. Защо питаш?

— Искам фирмата — изтърсих без заобикалки. — В момента няма дори президент. Счетоводител от главното управление я навестява три-четири пъти в годината, иначе са я оставили на самотек.

— Естествено. В такива дребосъци президент обикновено не е нужен.

— Май вече е. Пък и постът отдавна е предвиден в организационната структура. Остава само някой от големите шефове да утвърди назначението. Ти и сега можеш да го направиш, но предпочитам да ме ръкоположи, да речем, старшият вицепрезидент…

— Да пукна, ако разбирам за какво ти е онази дупка!

— Имам си причини. Пък и там с нищо няма да съм опасен за тебе. Точно на такава службица ще те натикат ако Хамгирт успее да си разчисти сметките. Кротко живуркане. Плаща се добре, няма много задължения, не се изисква голям опит и пак си в компанията. Разбира се, като президент на фирмата с удоволствие ще наминавам да разменя по някоя клюка със старшия вицепрезидент на голямата корпорация.

Той усилено предъвкваше идеята.

— Да предположим — само да предположим! — че успееш. И пак като хипотеза — че аз ти издействам поста. Ще трябва ли да си пазя гърба и от тебе?

— Не — отговорих възможно най-искрено. — Не ламтя за твоята сегашна или бъдеща работа. Такива задължения ще ме подлудят. Вашият свят за мен е като клетка. Повярвай ми, Сугал, никой от плановете ми не би ти навредил. Допадаш ми, възхищавам ти се, но се стремим към коренно различни неща.

— Май ти вярвам — отвърна управителят, но още не можеше да се отпусне напълно. — Въпреки че се питам дали не е по-благоразумно да се боя от тебе.

— Че какво има да губиш? В момента си им паднал в ръчичките. Аз ще правя нещо, не ти. Ти просто ще знаеш — единствен. Никой от нас не би могъл да използва информацията срещу другия, защото така ще обвини и себе си. Проваля ли се, с нищо няма да ти влоша положението. Успея ли — и двамата получаваме каквото искаме. Е?

— Ще се уверя, че можеш да го направиш, когато видя резултата — недоверчиво промърмори Сугал. — Но няма никаква причина да съм против.

Ухилих му се.

— Осигури ми някои важни сведения и съм готов още сега да ти гарантирам победата. Споразумяхме се. — Погледнах си часовника. — Моля те да ме извиниш, трябва да се преоблека за мача. Сигурен ли си, че не ти се играе?

Той поклати глава.

— Тази вечер имаме неотложна среща с управителите от района. Но… ти желая сполука.

— Гледам да не разчитам много-много на нея — уверих го отново съвсем искрено аз.