Чашата на призраците

Единадесета глава

Малко по-късно, докато уелсецът задаваше безброй въпроси за случилото се по-рано през деня, излязохме от Тауър и се отправихме надолу към „Изгледът на Уитби“.

Кръчмата се намираше на ъгъла на тясна уличка, от която се разкриваше изглед към кея и мрачната разклонена бесилка, от която висяха труповете на речни пирати. Според табелките, привързани към безжизнените им ръце, тримата бяха отмъкнали от църквата „Сейнт Ботолф“ в Билингсгейт една дарохранителница и две поставки за свещи. Бяха обесени призори и се полюшваха зловещо в режещия вятър, гърчеха се върху намазнените въжета, а бесилката проскърцваше. Загледах се в тях, мислейки си за Гастон, и влязох в просторното общо помещение. Беше приятно, гостоприемно място с нисък таван, с почернели от пушек дървени греди, от които висяха бутове шунка, разни сирена и прясно изпечен хляб в плетени кошове. Голямата обща маса привличаше вниманието, простряла се от бъчвите от двете страни на тезгясите до далечната стена, други малки маси бяха поставени покрай прозорците. Подът беше изметен и посипан с мека зелена тръстика, във въздуха се носеше наситена и изкусителна миризма от напоен със сосове свински бут, който се печеше над огъня. Един кръчмарски чирак, когото имам основателна причина да си спомням, с чорлава коса и няколко липсващи зъба, ми махна с ръка и ме упъти към една маса. Ап Ител стоеше на прага, загледан любопитно вътре. Без да обръщам внимание на момчето, прекосих помещението и се приближих до тезгяха, където кръчмарят, висок и слаб като върлина мъж, почти изцяло увит в тежка кожена престилка, пълнеше високи чаши за рибарите, които току-що бяха продали дневния си улов. Попитах за мастър Арно, майстора на лъкове, и казах, че ще се върна в часа на вечернята. Кръчмарят ме погледна и вдигна очи към небето.

— Бордо! — възкликна той. — Най-доброто бордо? Разбира се, че имаме от него, мистрес, елате да ви покажа една бъчва — той вдигна ръка. — Неразпечатана, току-що пристигнала от Гаскония. Елате, елате! Вашата господарка ще остане доволна!

Не ми оставаше друго, освен да го последвам в дъното на кръчмата и надолу по стълбите към избата. През цялото време той неспирно бъбреше за „най-доброто бордо“. Стигна до долу, отвори със замах вратата на избата и ме въведе вътре. Изчаках, докато той палеше лоени свещи във фенерите.

— Била е използвана от контрабандисти — обясни той, като отмести една фалшива бъчва, разкривайки вратата зад нея. Той почука, вратата се отвори и навън излезе Дьо Монтегю. Кръчмарят се поклони и излезе от избата. Тамплиерът се приближи и застана в езерцето от мъждива светлина.

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна той. — Казах на мастър Томас да те доведе тук долу веднага. Е, добре. Гастон е заловен — беше обръснал главата си, за да не го позная — очите на Дьо Монтегю се вгледаха изпитателно в лицето ми. — Бяхме толкова близо.

Разказах му как Гастон се преструваше на луд, на безумец, че искаше утехата на разпятието и че ще потърси с поглед кръста, преди да бъде обесен по пладне на другия ден.

— Той иска да бъде изповядан — отвърна Дьо Монтегю. — Бог да му е на помощ. Прави се на луд, за да не бъде разпитван. Слушай, когато се върнеш — настоятелно рече той, — изпрати му съобщение, кажи му, че ще му намериш разпятие. Гастон ще разбере.

— А вие? — попитах. — В безопасност ли сте тук?

— Синът на кръчмаря беше земевладелец тамплиер в Бордо — той не е издайник — Дьо Монтегю прекоси избата и когато се върна, донесе малка бъчвичка: на печата върху запушалката пишеше, че това е бордо от лозе близо до Сен Сардос. — Дай това на господарката си.

— Тя знае какво сте имали предвид — отвърнах, вземайки буренцето, — когато ме помолихте да мисля като монахиня. Вие трябва да сторите същото като мен — да се подслоните сред домакинството й.

Погледнах го толкова сериозно, че Дьо Монтегю се засмя и ме целуна по челото.

— Аз съм свещеник, Матилда, и все пак ти ме гледаш… — Той поклати глава. — Кажи на господарката си, че ще бъда неин предан служител; ще й бъда верен, докато тя ми е вярна — той отново ме целуна по челото. — Върви, Матилда, и не се връщай утре тук.

Разбира се, пренебрегнах думите му. Върнах се в Тауър нервна и разтревожена. Ако Дьо Монтегю искаше да присъства на обесването, това можеше да го направи уязвим. Изабела се съгласи. Дьо Монтегю можеше да влезе в домакинството й като писар, но щеше да се наложи да преживее опасностите в деня на обесването. Ако Марини и останалите заподозрат истината, ако те, подобно на Сандуик, започнат да вярват, че наемният убиец не е малоумникът, за какъвто се представя, тайните съветници, Secreti, и Нокталиите щяха да плъзнат навсякъде като мравки.

На следващия ден напуснах Тауър, отново придружена от капитана на уелските стрелци, вече привикнал към подобни задължения. Той ми съобщи всичко, което се говореше. Очевидно предишната вечер Изабела беше изпратила на затворника разпятие. Рано тази сутрин кралят беше назначил наказателен съд, съставен от Сандуик, Казалес и Бакел като съдии, упражняващи пълната власт да изслушват и решават. Съдът беше заседавал в „Сейнт-Питър-ад-Винкула“, но затворникът беше отказал да говори — бе издавал нечленоразделни звуци и стенания, преди да започне безумния си танц. Не беше отрекъл опита за убийство на Марини, затова беше осъден и предаден на Казалес, за да понесе наказанието си.

Когато уелсецът и аз тръгнахме, екзекуцията вече беше в ход. Бяха извлекли затворника от подземията, бяха смъкнали парцаливото му кафяво расо и препасан само с кърпа през слабините, го бяха завързали здраво за една греда, закрепена на гърба на впрегатен кон. След това повлякоха клетника по гръб през калдъръмената настилка в двора на Тауър, извлякоха го навън през Лъвската порта и нататък по улиците, водещи към кея „Света Катерина“. Палачът водеше коня, а помощникът му, облечен в черно, вървеше отзад. Събра се голяма тълпа — херолдите бяха разнесли вестта за екзекуцията. Марини и неговите приближени присъстваха, покачени на специално издигнато скеле, оградено със завеси. Бяха дошли да станат свидетели на възмездието. Когато стигна до бесилката, затворникът вече напълно си беше понесъл заслуженото: гърбът му беше жестоко разранен и окървавен от калдъръма. Въпреки това към него не проявиха никаква милост, а го вдигнаха и го заблъскаха нагоре по стъпалата към бесилката — мръсен, изгърбен, все още преструващ се на луд.

Огледах внимателно тълпата. Не можах да видя Дьо Монтегю, но зърнах кръчмарския прислужник от „Изгледът“, а около него — закачулени фигури. Казалес, чиято саката ръка се полюшваше отстрани до тялото, надзираваше ужасното дело на екзекуцията, застанал в подножието на ешафода, като крещеше заповеди към палача. Хвърлих поглед през двора към мястото, отделено за краля и свитата му. Казалес се бе присъединил към Марини и се облягаше на перилата, напрегнато наблюдавайки ставащото. Затворникът стигна до върха на стълбата и се взря в тълпата. Палачът нагласи примката около врата му. Казалес даде знак, барабанен бой и тръбен зов въдвориха изпълнена с очакване тишина. Това беше мигът, когато осъденият можеше да изкрещи последните си думи. Казалес гръмко оповести, че затворникът е лишен от разум. Канеше се да даде знак отново да ударят барабаните и да махнат стълбата, когато затворникът вдигна глава и като се облегна на ешафода с вързани зад гърба ръце, изкрещя:

— Благочестиви граждани!

Казалес изненадано отстъпи назад.

— Благочестиви граждани — повтори затворникът.

Огледах се наоколо — във въздуха се издигна разпятие, прикрепено на прът, и един силен глас напевно изрече:

— Ние те почитаме, о, Иисусе Христе, и те възхваляваме.

Отговорът на затворника бе също толкова ясно изречен:

— Защото чрез Светия кръст ти избави света.

Тази размяна на реплики завари зяпачите неподготвени.

— Братя — изкрещя затворникът, — мога ли да получа опрощение? — Той веднага започна да рецитира молитва за покаяние, а в това време от тълпата отекваше онзи ясен, силен глас, който бях опознала и обикнала, изричайки със звънлив екот думите на опрощението.

— Absolvo te a peccatis tuis in nomine Patris, et Filli et Spiritus Sancti — Опрощавам греховете ти в името на Отца…

Казалес, вече извън себе си от любопитство, се отдалечи от подножието на стълбата. Един войник му подаде арбалет, вече готов за стрелба. Марини и свитата му, също толкова удивени, се взираха през морето от лица. В тълпата непостоянна както винаги, се надигна вълна от съчувствие към затворника. Казалес се съвзе. Наблюдавах войниците, трупащи се около ешафода. Спомени пронизаха душата ми, само за да изчезнат вихрено сред възбудата и страха, изпълващи сърцето ми. Гастон правеше последната си изповед, даряваща утеха преди смъртта, докато другият глас крещеше думите на опрощението през тълпата. Казалес, слава на Бога, поне изчака това да свърши. След това даде знак, помощникът на палача бързо отмести стълбата и затворникът започна своя танц на смъртта, като се извиваше и гърчеше на въжето — ужасна гледка.

Внезапно прислужникът, когото бях зърнала в онази кръчма, изхвърча от тълпата. Войниците гледаха в противоположната посока и никой не го спря, когато скочи върху краката на затворника, дърпайки го надолу. Войниците се приближиха да го извлекат оттам, но тълпата изрева:

— Оставете го на мира! Оставете го!

Войниците се отдръпнаха, а Казалес изкрещя, нареждайки да оставят момчето на мира. Дори от мястото, където стоях, чух последните задавени звуци, когато затворникът увисна неподвижен, а момчето забързано се отдалечи и се изгуби в тълпата. Веднага се върнах в Тауър и съобщих всичко на господарката си.

— Той заслужаваше по-достойна смърт — отбеляза тя и напълни две високи чаши с пресен ябълков сок. Отпи от своята, полюшвайки се насам-натам, сякаш заслушана в някаква далечна музика. — Скоро, Матилда, ще бъдем далече оттук. Аз ще бъда кралица и тогава бурята ще се надигне — тя вдигна чашата си към мен за наздравица. — Тайните желания на баща ми и тези на моя съпруг ще се разкрият във всичките си зловещи краски. Едва тогава, Матилда, ние ще можем да се включим в танца, но за момента… — тя въздъхна, прехапа устната си и се взря сурово в мен, — ще се държим като млади дами, изцяло погълнати от сегашните събития.

Играехме тази роля през онези оживени дни, в които секретари и духовници репетираха церемонията по коронацията и описваха „реда“ от Liber Regalis42. Изабела също организираше домакинството си. След коронацията тя щеше да се пренесе в двореца в Уестминстър и да приеме изцяло положението, задълженията и почестите, полагащи й се като на кралица, макар бъдещето да беше несигурно, понеже слуховете, идващи от града, бяха изключително неприятни. Сега великите херцози се срещаха открито на турнири, повтаряйки исканията си да се свика парламент, Гейвстън да бъде пратен в изгнание и кралят да „приеме истински съвети“ от онези, чието рождено право бе да ги дават. Французите допълниха тези искания: съобщения и писма, продиктувани от Марини, все още разярен заради опита за убийство, бяха заковани на вратите на църквите и Големия кръст в двора на катедралата „Сейнт Пол“. Тези документи обявяваха, че всеки, който подкрепя Гейвстън, ще бъде смъртен враг на Филип Френски. Водещите епископи се намесиха, за да изпълнят ролята на посредници и да уговорят „ден на мира“, когато Едуард и неговите херцози да могат да се срещнат в „Сейнт Пол“ и да обсъдят и разрешат взаимните си недоволства в подпечатано съглашение преди коронацията.

Едуард отхвърляше всички тези искания. Издаваше писмени заповеди, скрепени с личния му печат, от канцеларията си в Тауър, като заявяваше, че всякакви подобни срещи са в негов ущърб, че са изменнически и представляват заплаха за правата му. Кралят нареди на великите херцози да разпуснат хората от свитите си и да не ги водят на по-малко от пет мили от укрепленията и градските порти на Лондон. В същото време пристигаха още кралски войски, изпълвайки до краен предел гарнизона в Тауър — толкова многочислени, че трябваше да се разположат на лагер по усамотените пусти земи на север. Бойни баржи обикаляха из реката, а в устието на Темза се събираха малки рибарски лодки, натоварени с всякакви боеприпаси. Междувременно Едуард и Гейвстън пируваха в Тауър или ходеха на лов в ловните паркове и горите наоколо. Те открито пренебрегваха Изабела, макар че и двамата й изпращаха тайни съобщения и знаци за привързаността си почти ежедневно.

Казалес ни донесе новината. Крачеше нагоре-надолу из стаята на кралицата, придържайки внимателно осакатената си китка, като описваше усилващата се криза с нарастващо лошо предчувствие. Розалети, сега много мълчалив и сдържан, седеше на писалището в канцеларията, изразявайки съгласието си, като кимаше тържествено и важно. Изабела остана невъзмутима. Напомняше ми на котка, която дебне и се ослушва внимателно. Тя очакваше онзи поврат, онази пролука, която щеше да й предостави, по собствените й думи, възможността да изпробва ноктите си. Аз бях също толкова твърдо решена, точно толкова непреклонна.

Старият Сандуик ме наблюдаваше все така внимателно. Студеното време и обременителните задължения отслабиха здравето му. Отново започнах да му приготвям отвара от върбинка и други отвари за облекчаване на болежките, като го предупредих да внимава с дозата. Трябваше да следя по-внимателно какво пие в действителност. Комендантът изглеждаше дълбоко трогнат от загрижеността и вниманието ми, и ми се отплащаше с малки подаръци. Открито хвалеше онова, което наричаше мои „медицински умения“. За голямо удоволствие на Изабела, всички от гарнизона — войници, слуги, техните съпруги и близки — започнаха да се появяват ежедневно във вътрешното отделение на двореца за помощ и подкрепа. Сандуик, Бог да даде покой на душата му, отвори складовете и предостави прахове и изсушени билки, като дори изпрати хора да купят още от градските аптеки. Болежките бяха главно незначителни. Никога не забравях остроумната забележка на чичо Реджиналд, че неговите пациенти обикновено се изцеляват въпреки упоритите усилия на своя лекар.

Началото на типичните за зимата болести ми предостави възможност да наблюдавам, да лекувам и да се уча. Предписвах сок от кисели плодове при възпаления в устата, сок от бръшлян против възпаление на носа, сварено във вино огнивче против ревматични болки и сладки бадеми при болки в ухото. Имах работа с обичайните порязвания и натъртвания, които трябваше да се почистват и лекуват; счупванията, които трябваше да се наместват и шинират, лапите, които трябваше да се налагат. Обяснявах колко необходима е чистотата, а когато оплакванията от гадене и стомашни разстройства зачестиха, прегледах складовете за месо, осолено и сложено в саламура за зимата, и открих такова, което бе така омекнало и разложено, че гъмжеше от ларви. Сандуик побесня и продавачът на месо, отговорен за случилото се, остана на позорния стълб в Тауър цял ден. На врата му бе окачено мръсното негодно месо, което беше продавал, а останалото се раздаваше на минувачите, за да го замерват.

По-важно за мен беше, че Дьо Монтегю се присъедини към домакинството на Изабела, вмъквайки се с лекота, без да предизвика подозрения. Бяха пристигнали купища молби от мнозина писари и дребни чиновници от Оксфорд и Кеймбридж — всичките с искане за назначения. Дьо Монтегю минаваше за един от тях. Снабден с фалшиви документи, каквито всъщност сигурно мнозина от молителите са имали, той се яви пред Казалес, Сандуик и Розалети. Оказа се, че говори гладко английски, френски, кастилски и латински. Представи се като войник, учен човек, получил образованието си в Болоня и Равена, гасконец по произход, който беше обикалял из Европа и бе усвоил добре дворцовите маниери, много опитен в изготвянето и подпечатването на документи, който сега желаеше да се издигне на служба в кралския двор. Откакто беше започнал да се укрива, Дьо Монтегю беше престанал да използва бащиното си име, укривайки се под името на майка си, така че можеше да смесва истината с измислицата. Когато го разпитаха, той се държеше почтително и вежливо, затова без задръжки препоръчаха на Изабела да го приеме. Дьо Монтегю бе назначен като главен секретар на Червения печат в службата, отговаряща за гардероба на кралицата. Присъствието му ми вдъхваше дълбока утеха. Въпреки това се придържах към предупреждението на Изабела да бъда благоразумна и да оставя всекидневните дела на домакинството й да поглъщат вниманието му все по-дълбоко.

Дьо Монтегю играеше ролята си, бидейки приятел на всички и съюзник на никого в дребните разцепления и домогвания към издигане, които постоянно са на преден план в едно голямо домакинство. Когато все пак се срещахме в някой склад, за да направим списък или да наглеждаме стоварването на стоки, говорехме и разменяхме клюки шепнешком. Дьо Монтегю се беше променил: вече не толкова загрижен за положението си, той изглеждаше по-заинтригуван от това, което ставаше с мен. Именно той ме подтикна да започна дневниците си, които пишех шифровано. Пазя ги и до днес.

— Изброявай — настойчиво рече Дьо Монтегю, — изброявай нещата, които се случват. Те са симптомите, Матилда — търси причината. Накрая всички неща стигат до логичния си завършек: трябва да има, ще има решение за всичко това.

Често размишлявах върху думите му в дните преди коронацията. Разделях времето си между обслужването на принцесата, приготвянето и разнасянето на лекарства и спомените за миналото. Дьо Монтегю говореше истината и ме подтикна към действие. Шокът и болката от последните няколко седмици намаляваха. Защо трябваше да стоя като някоя набожна послушница и да се оставям да бъда нападана, заплашвана, потискана и тормозена от величията? Можех да отвърна на удара. Чичо Реджиналд беше суров и взискателен наставник: винаги беше настоявал да правя списък на симптомите.

— Записвай — нареждаше той — всичко, което забележиш по отношение на дадено страдание или билка. Изучавай отбелязаното, размишлявай, търси обща особеност и нелогични изменения. Матилда, две неща направляват живота ти: страстта и логиката. Те не си противоречат, а се допълват взаимно — погалваше ме по челото. — Матилда, обичам те като дъщеря, затова и искам да си близо до мен. Е, какво илюстрира първата част от изказването ми?

— Страстта, чичо.

— Добре, а втората?

— Логиката — усмихвах се.

Милостива Богородице, Дево Марийо, дори сега, години по-късно, сълзите пак напират в очите ми. През онзи мрачен февруари призракът на Реджиналд дьо Деинкур завладяваше душата ми все повече и повече. Може би това се дължеше на появата на Дьо Монтегю, на онова, което Изабела наричаше поврат, или пък може би, подобно на боец, умело служещ си с меча, исках най-сетне да изляза от сенките, за да се изправя срещу враговете си. Върнах се към дневниците си, записвайки със сбития си почерк и с тайнопис всичко, което си спомнях: онази сутрин пред помещението за мъртъвци, схватката на стълбите в Кентърбъри и най-важното, онзи миг, когато бях бутнала вратата на мосю дьо Витри, за да я отворя. Добавих дребните подробности от въпросните дни — какво бях яла, какво бях видяла, за да дадат тласък на размислите ми. Следвах правилата на лечителското изкуство, съсредоточавайки се точно върху нещата, които бях видяла и преживяла и върху които бях размишлявала. Отново и отново се връщах към клането в дома на дьо Витри. В онзи ден бях убила човек. Бях шокирана, бях побягнала, затова душата ми бе неспокойна. Спомних си как влязох в къщата на търговеца. Съсредоточих се върху един определен факт: входната врата беше отворена, резето беше вдигнато, не беше заключено. Защо? Наемникът можеше да е убил жертвите си и да си е тръгнал, но той със сигурност щеше да пусне резето на входната врата и да избяга през някой прозорец, за да запази убийствата в тайна колкото е възможно по-дълго. Това ли беше важното? Дали убиецът беше пропуснал да съобрази? Или пък — и вече започвах да се уверявам в това — аз го бях изпреварила? Дали не бях влязла в онази къща, преди той да успее да превърти ключа и да дръпне резетата? Със сигурност един убиец би заключил и залостил вратата, за да не би някой да влезе зад гърба му, както бях сторила аз? Представих си, че стоя в коридора, оглеждайки сенчестите ниши и малките стаички, от които се отиваше нататък в къщата. Беше ли се спотайвал убиецът там, когато влязох? Но ако беше така, защо не ме беше нападнал? Зададох същия въпрос на Дьо Монтегю — той също беше озадачен.

— Да, да — шепнеше той, когато се срещнехме в някой ъгъл на замъка. — Смъртта на дьо Витри е в сърцето на цялата тази мистерия. Случилото се през онзи ден може да се окаже ключът. Да видим — добави той, — какво щях да направя, ако аз бях убиецът? — той присви очи. — Щях да заключа онази врата зад себе си. Да, Матилда, точно това щях да направя. Защо той не го е направил?

Така или иначе, не можех да се срещам често с Дьо Монтегю. Крепостта Тауър беше място, където се допускаха малцина, и не знаех на кого мога да се доверя. Въпреки това, бях доволна, че той бе вече пълноправен служител в домакинството на Изабела, щеше да получава облекло и заплащане на всеки три месеца, считано от следващия Великден. Той беше сключил споразумение с един закръглен висш чиновник от Кралския съд, Уилям дьо Будон, човек, по-късно изиграл важна роля в делата на Изабела — но за това по-късно.

Дьо Будон харесваше Дьо Монтегю и често го използваше, така че в Тауър се опитвах да се държа на разстояние. По един въпрос и двете с Изабела бяхме категорични. Дьо Монтегю не биваше да нанася удар срещу Марини или когото и да било от френските пратеници — това щеше само да изложи на опасност нея и мен. С ръка върху Евангелията, той се закле да се подчини. Марини щеше да бъде оставен невредим, макар че Дьо Монтегю добави зловещата фраза „докато е в Англия“.

Около третата седмица на февруари Тауър се беше превърнал в средоточие на английския кралски двор и денем, и нощем, в празник и делник, защото всички дни бяха запълнени с приготовленията за коронацията. Бакел сновеше забързано напред-назад, изпълнен със съзнанието за собствената си важност, възхитен, че кралят бе решил той и Казалес да бъдат Рицари на Светилището за коронацията. И двамата, облечени в пълни доспехи от метални плочки, върху които носеха одеждите на кралския дом, щяха да стоят в специално издигнати шатри отстрани до стъпалата към Светая светих по време на церемонията. Бакел възбудено ни увери, че дърводелците вече изграждат павилионите от тежки греди в трансептите на абатството — последните щяха по-късно да бъдат пренесени и украсени със зеленина и зимни рози. Бакел и Казалес изпълняваха също и ролята на военен ескорт на Изабела, когато Марини и неговите приближени посетиха Тауър, за да бъдат официално представени на принцесата. В такива случаи, по заповед на Изабела, аз, подобно на Дьо Монтегю, се оттеглях; макар че една сутрин, докато стоеше заедно с мен при крепостната стена, той посочи един чернокос рицар с остри черти от свитата на Марини.

— Александър от Лисабон — промърмори той и се обърна с гръб, за да се загледа над назъбените стени, а аз сведох поглед към португалския рицар, който се беше превърнал в проклятието на живота на моя любим — и такъв щеше да си остане — дори тогава, дори само начинът, по който вървеше, ми напомняше за някой от гарваните в Тауър, заради неговата клатушкаща се, зловеща походка, с леко наведена глава, сякаш търсеше нещо по земята.

Изабела, както обикновено, прие бащините си министри само за да се спречка отново с тях заради назначаването на лекар в прислугата й, както и по други деликатни въпроси.

— Той се самозабравя — заяви тя, след като Марини си отиде. — Това не е Ил дьо Франс. Мосю дьо Марини започва да осъзнава пълната истинност на израза „какъвто бащата, такава и дъщерята“. Чух една любопитна история — продължи тя. — Вече попитах Дьо Монтегю, но той не може да помогне. Става дума за този португалски рицар, Александър от Лисабон. Той има разрешение от баща ми да преследва поданици на краля на Франция, тамплиери, укриващи се в това кралство. Очевидно е бил зает по югозападното крайбрежие.

— И? — попитах.

— Дьо Монтегю твърди, че съществува близка връзка между тамплиерите и голямото абатство в Гластънбъри, но че никой от неговите братя не би се скрил там. Един французин по тези места, твърди той, би се изложил на голяма опасност. Тогава защо Александър ще пътува през такъв пуст и изолиран район посред зима?

Подобни забележки трябваше да се пренебрегват заради изпълнените с работа дни. Казалес и Бакел, нашите постоянни посетители, носеха платове с втъкани в тях златни и сребърни нишки, от кадифе и сатен, между които Изабела да избира, заедно с ливреи, драперии и знамена за останалите в Тауър, които щяха да вземат участие в празненствата и церемониите. В същото време пристигаха още войски, в това число керниите, войниците от ирландското графство Керн — наемници, предани на Гейвстън, когото почитаха като велик сеньор — те излизаха на рояци през външните стени на Тауър, въпреки строгите заповеди на Сандуик. Старият комендант открито роптаеше срещу необузданото им държание и изразяваше неразбиране по въпроса защо на краля и на неговия фаворит са им нужни такива наемници. Здравето на Сандуик определено се влошаваше. Не смеех да му давам повече лекарства, но се надявах, че щом коронацията отмине и дойде пролетта, здравето му ще се подобри. Сандуик обаче се тревожеше повече за стария мечок Вотан, който боледуваше и отказваше храна. Изабела отправи писмено прошение към съпруга си да нареди Сандуик да бъде освободен от част от задълженията си, а един по-млад човек, Джон Кромуел, да му бъде назначен като помощник. Това просто увеличи решимостта на стария комендант и той дори отделяше време да надзирава полагането на стенописите в любимия си параклис „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ — искаше да бъдат завършени, преди кралят да напусне Тауър.

Денят на коронацията наближаваше. В Уестминстърското абатство бяха издигнати допълнителни места за сядане, по триумфални арки по улиците бяха окачени гоблени и знамена, а главните пътища, по които щяха да минат кралят и кралицата, бяха почистени и посипани с чакъл. На 23 февруари заможните търговци от града, чиито баржи бяха окичени със знамената на техните занаяти, потеглиха нагоре по течението на Темза и се присъединиха към краля и кралицата за ритуалите по коронацията в параклиса на свети Йоан Евангелист. Сутринта на двайсет и четвърти Едуард и Изабела напуснаха крепостта и потеглиха за Уестминстър. Бе мъглива, леденостудена ранна утрин с ниско надвиснали, тежки и сиви като олово облаци и прелитащи снежинки. В това мрачно време Изабела сияеше като пламък, облечена във великолепна мантия в златно и сребристо, изработена от двайсет и три ярда скъп плат, цял поръбен и украсен с хермелин и обшит с украсена с перли дантела. Двете с нея седяхме в носилка, подплатена с бял сатен и украсена със златна дамаска, теглена от две стройни мулета, украсени с блестяща сбруя. Над нас се диплеше изкусно избродиран царствен балдахин; редом с носилката маршируваха тежковъоръжени войници в ливреи от алена дамаска.

Излязохме през Лъвската порта и тържествено се отправихме към Уестминстър. По протежение на главните улици бяха подредени дървени подиуми, на които се представяха живи картини. При Грейсчърч имаше фигура, изработена от рози и лилии; недалеч от Корнхил — жива картина, представяща добродетелната кралица; в Чийпсайд около прекрасния Кръст на Елинор43 се бяха събрали хорове, за да пеят песни във възхвала на Изабела, а градският писар й поднесе в дар кесия с хиляда златни марки. Учени от катедралата „Сейнт Пол“ произнесоха красиви речи, сравнявайки Изабела със силните и добродетелни жени от Библията. Навсякъде облечената в ярки цветове тълпа ни зяпаше и ни приветстваше от балконите, прозорците и праговете на къщите, всички окичени с платове, мантии и знамена с всякаква изработка и цвят.

При Темпъл Бар градските съветници официално се сбогуваха с нас. Продължихме по Кралския път и навлязохме в покрайнините на Уестминстър — истински малък град с имения, каменни къщи и хижи със сламени покриви. Тук живееха безброй дърводелци, бъчвари, ковачи, калайджии, бижутери, майстори на оръжие, хлебари, касапи и онези, които отговаряха за снабдяването на различните отделения на кралското домакинство: килера, склада за провизии, склада за подправки, свещарницата, гардероба и кухнята. Както и в града, по улиците и къщите бяха окачени алени и пурпурни платове. По криволичещите алеи и улички имаше още дървени подиуми, на които се представяха живи картини, алегории и мистерии за прекрасни девици и великани, ангели и дяволи. Набързо сковани маси се огъваха под тежестта на храната, с която бяха отрупани, а от чешмите бликаха струи червено и бяло вино. Влязохме във вътрешния двор на двореца с украсените с кулички постройки от резбовано дърво, с измазани фасади и боядисани прозорци — по всички проблясваше скреж и бяха засенчени от Голямата зала и величествено извисяващия се параклис „Свети Стефан“, който по онова време още не беше завършен.

На двете ни с Изабела бяха отредени покои близо до Бялата зала с великолепния стенопис, разказващ историята на Макавеите. Въпреки това, при пристигането ни онази сутрин, сред цялото онова вихрено зрелище, ек на тръби и рогове, знамена и транспаранти, скупчени в пъстроцветен облак, един спомен, почти като видение, завладя ума ми. Сякаш мъртвите, убитите, душите, напуснали този свят, преди да им е дошло времето, се събираха около мен, шепнейки на душата ми, за да предупредят сърцето ми. Стоях на прага на малката зала. От другата страна на настлания й с плочки под, при отсрещната стена, имаше няколко стъпала, излъскани до блясък, простиращи се нагоре и изчезващи в тъмнината. Един стар прислужник, понесъл ковчеже на дясното си рамо, се изкачваше с усилие, подпирайки се с дясната си ръка на стената, за да пази равновесие. Докато стоях на онзи праг, потръпнах от страх, имах чувството, че чашата на призраците излива съдържанието си около мен. Сцената ми напомни как бях влязла в къщата на мосю дьо Витри — как вратата се беше затворила зад гърба ми, и онзи прислужник, който лежеше наполовина извън стаята, вдясно от мен. Старият слуга продължи нагоре по стълбите в същия момент, когато една прислужница забързано заслиза надолу. Огледах се набързо из алковите, кътчетата и ъглите. Струваше ми се, че виждам онова, което бе видял наемният убиец в къщата на дьо Витри в онези първи няколко мига, преди да нанесе удара си, и все пак пропусках нещо. Гледката ме погълна. Дьо Монтегю се провря покрай мен, бързайки нагоре по стълбите със сноп документи в ръце. Проследих го как се отдалечава.

— Мистрес? — Розалети, преметнал кожена торба на раменете си, се взираше любопитно в мен, възхищавайки се на златотъканата ми рокля. Докосна леко воала около главата ми. — Матилда, изглеждаш като прелестна девойка от приказките — изтръгнах се от унеса си и му благодарих.

Казалес се приближи. Изчакахме господарката ми да се присъедини към нас и продължихме нагоре по стълбите, където дьо Будон и други придворни чакаха да ни поздравят с „добре дошли“. Последва странна, осветена от светлината на свещите вечер, в която из двореца отекваха напевните звуци на вечернята, отслужена от хора на Черните монаси в Уестминстър; тревожна вечер, с набързо поднесени ястия; с шума и бъбренето на развълнувани слуги, готвещи се за сутринта.

Денят на коронацията изгря ясен и светъл. Камбаните на абатството пробудиха драматичен отговор от близките камбанарии на църквите „Сейнт Стивън“ и „Сейнт Маргарет“. Звънът отекваше над обвитата в мъгла река: отговориха камбаните на „Сейнт Пол“ и тези на повече от сто други градски църкви. Бяхме станали много преди зазоряване и се събрахме се за тържественото обличане в малката зала. Едуард, с помощта на Гейвстън, се облече в алено, с втъкани златни нишки и с черни гамаши, но остана без обувки, както и Изабела, пременена в одеждите си за коронацията, над които носеше надиплена мантия от бродирана коприна, поръбена с хермелин; на главата си носеше алена кадифена шапчица, украсена с венецианско злато и перли. Под радостните звуци на малки флейти, барабани и цитри Едуард и Изабела се отправиха по грубо изтъкания син килим, който се простираше от Уестминстър Хол до църквата на абатството. Вървяха под бляскав балдахин, носен от Казалес, Сандуик (който изглеждаше посивял от изтощение), Бакел и един от бароните на Петте пристанища.44 Аз вървях отзад в тъмна рокля, пристъпвайки по края на килима, по който един след друг вървяха най-важните лордове от кралството: Уилям Маршъл, който носеше позлатените шпори на краля; Херефорд, понесъл кралския скиптър, увенчан с кръст; Хенри от Ланкастър с кралския жезъл, на чийто връх имаше гълъб, и графовете на Ланкастър, Линкълн и Уорик с трите кралски меча. Следваха ги други лордове — представители на светската власт и духовници, а после, на значително разстояние — Гейвстън, облечен великолепно в пурпур и сребро, надут като паун, удостоен с височайшата чест да носи короната.

При централния олтар кралят и кралицата поднесоха скъп дар — златна статуя на Едуард Изповедника. На издигнатото място за хористите и в олтара блестеше ярката светлина на хиляди факли и свещи, които сияеха ослепително в пищния блясък на гоблените, покриващи стените, колоните, амвоните, столовете и масите. От двете страни на стълбите, водещи нагоре към мястото за хора и Светая светих, се издигаха големите дъбови павилиони, украсени с бродирани платове, зимни рози и зеленина. Казалес, сложил шлема в краката си, стоеше в павилиона отляво, а Бакел — в десния. От павилионите се разкриваше изглед към един от нефовете на абатството, претъпкан с гостуващи важни сановници: най-главните се бяха скупчили на стълбите да гледат коронацията, която се провеждаше под звуците на тръби, опияняващи облаци тамян и гръмките овации: „Fiat, Fiat, Vivat Rex“, последвани от песнопението „Unxerunt Salamonem“ — „И помазаха Соломон“. Епископът Удлок от Устър извърши светото миропомазване. Сам кралят положи короните, първо на своята глава, после върху главата на Изабела. Тя се държа спокойно по време на цялата церемония. Слаба усмивка разведряваше лицето й — бегло радостно видение сред мрачния шепот, с който бе изпълнен денят на коронацията. Сред херцозите се надигна силен гняв срещу почестите и привилегиите, предоставени на Гейвстън, който не само държеше короната, но и му бе предоставена специалната привилегия да прикрепи една от кралските шпори към обутия в нисък ботуш крак на краля. Сред напевите на хора и овациите се надигна нисък ропот от множество благородници с гневни погледи, чиито пръсти непрекъснато посягаха към празните ножници: при други обстоятелства щяха да бъдат извадени кинжали и мечове. Кой казва, че бъдещето не може да се предрича чрез знаци и поличби? Коронацията на Едуард II беше предвестник на бедите, които щяха да последват: беше ден на гняв, омраза, ревност, надменност и накрая, убийство.

Коронацията приключи. Хората от кралското семейство и свитата вървяха надолу по нефа, когато овациите и песнопенията бяха удавени от оглушителен трясък зад нас, последван от пронизителни писъци и викове. Церемониалмайсторът ни направи знак да продължим, но Изабела улови погледа ми и ми даде да разбера, че трябва да се върна да открия каква е причината за усилващата се врява. Вдясно от стъпалата към Светая светих се събираше голяма тълпа. Сега облаци прах се смесиха с носещите се тънички струйки дим от свещите и тамяна. Над тълпите зърнах бъркотия от преплетени дървени греди, венци от зеленина и парчета плат. Хората напираха да влязат. Една жена — съпругата на Бакел — пищеше истерично. Розалети повика тежковъоръжени войници да разчистят със сила път през сановниците, монасите в черни раса и войниците. Казалес и Сандуик вече дърпаха тежките дървени греди, но не можеше да се направи нищо. Целият дървен павилион, в който се намираше Бакел, се беше разпаднал на трески и бе рухнал. Страничните му стени бяха поддали и бяха паднали, а тежките дъбови греди напряко на покрива, на около два ярда над главата на Бакел, бяха рухнали, смазвайки злочестия рицар в бронята му, затрупвайки го под общата си тежест. Само една ръка стърчеше окаяно навън.

Казалес, свалил по-голямата част от празничните си доспехи, въдвори ред, като заповяда на войниците да разпъдят тълпите. Набързо събра група работници, които отместиха тежките греди. Отдолу лежеше проснат Бакел: черепът му беше смазан, части от доспехите му се бяха врязали дълбоко в плътта. Главата и лицето на мъртвия рицар бяха просмукани с кръв, скъпите му дрехи — изпокъсани и покрити с петна. Свалиха доспехите му и го положиха върху сламеник, донесен от лечебницата на абатството — обезобразена, натъртена и окървавена купчина плът. Един монах се наведе над трупа и бързо го помаза с миро, шепнейки в ухото на мъртвеца словата на опрощението. Други монаси се опитваха да утешат семейството на Бакел. Трупът беше изнесен набързо, а абатството — опразнено. Дърводелците и строителите, нервни и разтревожени, се скупчиха да обсъдят случилото се. Зърнах Дьо Монтегю, застанал до един стълб, почти скрит в полумрака. Той вдигна ръка и се отдалечи. Розалети разпитваше Казалес какво се е случило, но рицарят само поклати глава.

— Стоях на стража — заяви той. — Кралската свита напусна олтара. Елате! — той покани и мен и ни отведе до собствения си дъбов павилион. Беше дълбок около ярд и половина, ширината му беше съвсем малко повече от два ярда и бе висок около четири ярда. Имаше формата на дълъг правоъгълник от полирани дъбови стебла, срязани на две, в дъното му имаше подплатено с възглавници място за сядане; двете стени и задната му част се придържаха изключително здраво от дървени плоскости, закрепени отвътре. Един майстор строител дойде при нас и обясни, че най-горните прътове се крепят на сглобки, подсилени с туткал. Казалес заяви, че, след като кралската свита е отминала, Бакел, изтощен от стоене, сигурно е седнал на мястото. Бил облечен в броня и навярно, когато се отпуснал назад, тежестта му е станала причина покривът да се разхлаби и да рухне.

Розалети получи отговора, който искаше, затова си тръгна. Казалес беше също толкова изпълнен с нетърпение да отиде и да поиска аудиенция при краля, за да му съобщи какво се бе случило. Аз останах. Бях забелязала подозрението в погледа на майстора, когато неговите помощници се бяха отдалечили, за да си шепнат в сенките. Размених няколко думи с майстора, после отидох да се помоля в посветения на Дева Мария параклис с намиращата се в него статуя на Небесната кралица с Божия Син на ръце. Под нея, в украсено със скъпоценни камъни ковчеже, се намираше най-ценната реликва на абатството — пояс, носен някога от майката на Христос. Загледах се в него, небрежно заслушана как нефът се опразва. Прошепнах молитва към Девата, но умът ми се зарея отново към къщата на мосю дьо Витри. Чух далечните тръбни звуци от празненствата в Голямата зала, където пиршеството вече беше започнало. Пренебрегнах ги, спомняйки си онзи мрачен ден, в който бях избягала, та самата аз да не бъда убита. Очите ми се наляха със сълзи.

— Мистрес, мистрес? — майсторът стоеше на входа на параклиса на Дева Мария. Излязох да го посрещна. Той ми подаде парче дърво. — Злополука — промърмори той. Разгледах внимателно парчето дърво, отрязано и отделено от останалите. — Аз направих това, виждате ли, мистрес — майсторът внимаваше да не излезе на светло. — Павилионът беше изграден от дъбови стебла, разцепени по средата. Заоблената част гледаше навън, гладката и равната беше отвътре; от трите страни имаше дълги стебла и по-къси — за покрива, закрепени с помощта на напречни греди, стърчащи като подаващи се изпънати пръсти на ръка в специално подготвените пролуки — той обясни, че страничните пръти са скрепени заедно и подсилени чрез парчета дъбово дърво — онези най-отгоре се крепяха само от напречните греди и сместа, с която бяха слепени, тъй като беше важно тежестта им да не е твърде голяма.

— Какво се е случило? — попитах.

— Някои от напречните греди на покрива сигурно са се счупили или са се изплъзнали навън. Сър Джон, Бог да даде покой на душата му, бе доста тежък, когато носеше броня от метални плочки. Ако е седнал или се е облегнал на стената, това може да е отслабило конструкцията. Мистрес, тези пръти на покрива са от тежък дъб и веднъж разхлабени, те се стоварват с цялата сила на падаща бойна тояга.

— Колко напречни греди имаше? — попитах. — Със сигурност трябва да са били много? Сигурно по две на всеки прът, а отгоре имаше четири или пет такива.

Мъжът само сви рамене и с копнеж хвърли поглед през рамо към другарите си.

— Каква беше причината? — попитах кротко.

— Елате да видите — той ме отведе обратно до стъпалата на олтара. Сигурно съм била толкова погълната от собствените си мисли, че не бях чула как събарят втория павилион, онзи, в който бе стоял Казалес. Сега той лежеше повален пред стъпалата. Майсторът донесе висока свещ.

— Бяха оставени ей там — обясни той, като посочи към обвитите в мрак трансепти, — до тази сутрин, след това бяха пренесени тук, издигнати и украсени. Мислехме, че така ще е най-сигурно.

На светлината на високата свещ разгледах покрива на дървения павилион — просто разрязани наполовина стебла, вместени между стените и задната част. Строителят стана още по-неспокоен. Взех свещта, приближих я и ахнах от почуда. Между краищата на стълбовете на двете страни ясно се виждаше пролука. Такава имаше и отзад, изглеждаше прорязана от нож или тънък трион. Сместа, с която бяха слепени стените, също беше отслабена, някои от носещите греди — разхлабени, белезите от измерването отстрани се виждаха ясно. Извъртях се рязко, изпускайки свещта. Майсторът ме изгледа уплашено.

— Ще кажем, че е било нещастен случай — промърмори той.

— Но не е било — казах обвинително. — Докато тези павилиони са лежали долу в трансептите, някой сигурно е повредил и двата, като е прерязал слепващата смес и е изпилил с трион напречната греда. Светлината в трансептите е слаба. Злосторникът сигурно е обработвал павилиона на Казалес, когато са го обезпокоили и си е тръгнал, но павилионът на Бакел е бил фатално отслабен. Напречните греди са били срязани. След като павилионът е бил издигнат и украсен, сър Джон Бакел е заел поста си. Той беше едър човек в тежка броня; сигурно се е облегнал и е седнал. Отслабеният покрив накрая се е пречупил и е рухнал, смазвайки черепа му. Казалес е трябвало да бъде сполетян от същата участ.

— Не сме го сторили — умолително изрече мъжът. — Не сме ние! Дъбът беше от най-хубавия, носещите греди и пролуките за тях съвпадаха, не може да ни обвиняват.

Огледах се в мрачното абатство. Свещите бяха догорели, само няколко още припламваха. Зимният ден отиваше към края си, стъмваше се. Помислих си, че в дните преди коронацията някой е могъл много лесно да се промъкне през мрака с трион или остър като бръснач нож и да отслаби покривите на двата павилиона. И кой би забелязал? Дори когато павилионът рухна, очите на всички бяха насочени към олтара. И двамата мъже очевидно бяха белязани да умрат — даден от Господа знак по време на коронацията на краля, че не всичко е наред, че небесната мощ не е на страната на нашия владетел. Подобна вреда можеше лесно да бъде причинена в това зле осветено място…

— Матилда, Матилда! — Казалес и Розалети, с развети плащове, идваха с широки крачки по нефа. Казалес описа какво става в Голямата зала: пиршеството по случай коронацията било провалено от трагичната смърт на Бакел, а някои от благородниците си били тръгнали още преди да бъде сервирано първото блюдо. Той пристъпи в кръга бледа светлина. Розалети стоеше като сянка зад него — и двамата се взряха надолу към дървения павилион.

— Какво става, Матилда?

Разказах на Казалес точно какво съм открила. Рицарят огледа лично павилиона, подритна стената му и приближавайки се бързо, хвана майстора за дрехата и го придърпа по-близо. Човекът, ужасен, забъбри несвързано, убеждавайки го в невинността си.

— Пуснете го — заявих уморено. — Те са направили каквото им е било наредено. Нямат нищо общо с онова, което уби Бакел и което можеше да убие вас.

— Чудя се — Казалес освободи нещастника, като го изблъска. — Наистина забелязах нещо, точно след като кралят и кралицата излязоха от олтара. Седнах и почувствах как дървото се разтърсва и проскърцва, после чух трясъка, когато павилионът на Бакел рухна. Как, Матилда, как?

— Милорд — майсторът нямаше търпение да изтъкне невинността си и тази на своите другари, — ние построихме тези павилиони, но те бяха прибрани в трансептите до тази сутрин. Абатството беше отворено след всички необходими приготовления. Вижте колко е тъмно, дори и сега — толкова тъмно, че всеки би могъл да извърши това злодеяние, просто за да напакости, като някаква злобна шега…

Казалес го отпрати с махване на ръка, загледан в разрушения павилион, след което се завъртя на пети и се отправи с широки крачки отново надолу по нефа. Спря на средата на пътя и се обърна.

— Нейно величество кралицата — провикна се той — каза, че не е необходимо да се присъединяваш към нея. Марини и останалите кипят от омраза заради привилегированото положение на милорд Гейвстън. Тя каза, че ще е най-добре, ако не се появяваш…

Така и сторих — върнах се в нашите покои и заспах неспокоен сън, без да се събличам, до ранните утринни часове, когато Изабела, придружена от дамите си, се върна с натежали очи, с гадене и болки в мускулите. Помогнах й да се съблече. Тя стоеше по долна риза пред гаснещия огън, прокарвайки ръце през гъстите си златни коси. Мислех си, че ще легне да спи, но тя каза, че кръвта й още бушувала, умът й още кипял от мислите за събитията през деня. Описа как пиршеството по случай коронацията се било превърнало в пародия, как смъртта на Бакел витаела като вестител от ада над празненството. Нещата се влошили от безпорядъка в кухните. Вниманието на готвачите, на техните помощници и на слугите било отвлечено от нещастието, затова храната била студена и зле поднесена. Великите херцози, чиято гордост била наскърбена, се били намръщили и си тръгнали, докато в същото време французите открито се оплаквали заради привилегированото положение на Гейвстън в посребрените му пурпурни одежди, седнал от дясната страна на краля вместо Изабела. Едуард открито бе показал благоволението и предпочитанията си към Гейвстън, проявявайки явно пренебрежение към Изабела. За първи път долових гнева и раздразнението й от това, че голямата игра бе стигнала твърде далече.

Докато тя крачеше нагоре-надолу, пиейки разреденото с вода вино, което бях приготвила, смесвайки го с гъста настойка от лайка, аз й разказах какво съм открила. Тя се съгласи, че смъртта на Бакел не е нещастен случай, зловеща поличба за нейната коронация. Още двама членове на тайния съвет на Едуард бяха застрашени, а един — убит при обстоятелства, които можеха да се нарекат единствено подозрителни.

Казалес беше съобщил новината на краля и неговия фаворит, навеждайки се над троноподобните им столове, шепнейки настоятелно. Изабела престана да крачи и, стиснала здраво чашата, сведе към мен гневен поглед.

— Това сложи край на веселието, Матилда. О, да, Едуард и Гейвстън бяха видимо потресени и изненадани. Знаеш ли — тя се наведе към мен, — за първи път усетих мириса на страха им. Помисли за това, Матилда, помисли за това тази нощ.

Онази сутрин спахме до късно. Изабела се подготвяше да посети друго празненство в Бялата зала, когато бяхме обезпокоени от силно тропане по вратите и от възклицанията и виковете на слугини и пажове в залата за аудиенции. Забързах навън. Дьо Монтегю си проправяше със сила път през тълпата; косата и лицето му бяха мокри от снега, с който още беше обсипано наметалото му.

— Матилда — той избърса влагата от лицето си. — Матилда, нещо става със Сандуик — той е зле, умира!

Без да размишлявам, бързо се облякох. Загърнах се в плътна роба, взех копие от печата на Изабела, последвах Дьо Монтегю навън през заснежения парк на двореца до Кралските стълби и чакащата баржа, на която се развяваше знамето на Сандуик. Беше ледено, смразяващо плаване под свъсени, ниско надвиснали небеса, по придошлата, мрачна река, под брулещия зимен вятър, хапещ плътта. Свих се на кърмата, докато гребците се привеждаха над веслата — мрачни фигури, които ни водеха през движещата се мъгла. Щом минахме под тесните сводове на Лондонския мост, под който водите тътнеха глухо, Дьо Монтегю ми разказа как бил отишъл в Тауър да опакова и прибере някои вещи. Очевидно Сандуик се беше върнал рано от коронацията, явно неразположен, и положението му се бе влошило през нощта.

Пристигнахме в обвития в мъгла Тауър, като се изкачвахме забързано по стълби и минавахме покрай коридори, през порти, тъмни като вълча паст, докато стигнахме до стаите на коменданта в централната кула. От малка външна стая се влизаше в друга, вътрешна — потънала в безпорядък, с отворени сандъци и ковчежета и разхвърляни наоколо оръжия, оръжейни колани и презраменни ремъци за мечове. Проблясваха малки мангали на колела, но тяхното благоухание не можеше да прикрие мириса на тежка болест. Наоколо сновяха слуги. Един монах от братството на кармелитите вече се молеше до леглото, докато лекарят на Тауър, оплешивяващ мъж със сиво лице, можеше единствено да присвива устни, да клати глава и да пляска с ръце.

Сандуик лежеше на голямото легло, отпуснал глава на валчестите възглавници. Вече приличаше на мъртвец. Забелязах, че малките подаръци, които му бях давала през последните няколко седмици, са сложени на почетни места около малкото разпятие на масата вдясно от леглото. Масата от другата страна беше отрупана с гледжосаните чаши и гърненца, в които му бях приготвяла лекарства. Веднага се изненадах колко са многобройни. Сандуик ме позна — старите му очи още пламтяха яростно, сякаш можеше да укроти с погледа си и самата смърт. Той заговори бавно, като дишаше на пресекулки. Каза нещо за голяма болка, за това, че усещал ледена вода в плътта си — лицевите му мускули сякаш се схващаха и той промърмори, че не усеща крайниците си. От него и от лекаря успях да разбера, че симптомите започнали скоро след като се върнал: дразнещо, изгарящо усещане по езика, гърлото и лицето, последвано от гадене, повръщане и странни бодежи по кожата. Посочи към една висока чаша до леглото: тя беше почти пресушена, последните капчици от гъстия кларет бяха засъхнали. Подуших я и разпознах острия мирис на отварата. Забързано отидох до другата страна на леглото и вдигнах различните гърненца, повечето от които празни. Докато търсех, тялото ми изстина от сковаващ страх: гърненцата бяха повече на брой! Най-близкото, с разчупен восъчен печат, бе полупълно. Подуших го, върнах го на мястото му, седнах на крайчеца на леглото, сведох глава и заридах тихо, с тресящи се рамене. Сандуик беше отровен! Самакитката — вълчето биле, е пагубна, силно смъртоносна, особено корените и листата. Разпознах и миризмата, и симптомите. Бях лекувала подобни случаи в Париж, където селяните бяха яли подобните на грудки корени на растението, смятайки ги за репички.

Пръстите на Сандуик задраскаха по гърба ми. Върнах се от другата страна на леглото и внимателно го заразпитвах. Струва ми се, той знаеше, че е отровен чрез измама. Със задъхан шепот той ми съобщи за запушените, запечатани гърненца, доставяни в жилището му, за които винаги смятал, че са изпратени от мен. Така и не разбрал кой ги носи. С иронична усмивка призна, че дори поделил някои от лекарствата със стария мечок Вотан. Можех само да слушам ужасено, докато Сандуик описваше как, когато се върнал предишната вечер, получил нова малка кожена торбичка с чаша в нея. Смесил съдържанието й с виното си, но заспал; след като се събудил, пил много. Въпреки опустошенията от отровата, която се разнасяше бързо из старото му тяло, уморените му стари очи ми се усмихнаха.

— Аз съм вече много стар, Матилда — прошепна той, — моето време дойде — той посочи с ръка. — Вземи този бокал като прощален подарък: подари ми го старият крал. Изработен е от сребро и калай, а отстрани е гравирано изображение на ездач. Погрижи се да бъде въздадена справедливост. Иди и се помоли за мен в моя параклис — той направи пауза, поемайки си мъчително дъх. — Изучи моята Чаша на призраците, Матилда, кажи на нашия господар, краля, също да я изучи внимателно да размишлява върху миналото и да не се доверява на други принцове. Моля те…? — той се насили да се усмихне още веднъж. — Трябва да се помиря с Бог и с хората.

Целунах го леко по челото и го оставих на грижите на монаха кармелит. Избягах от тази стая и отидох да седна в подножието на една колона в параклиса „Сейнт-Питър-ад-Винкула“. Като обърнах лице към стената, заплаках горчиво заради жестоката измама, с която бяха отровили Сандуик. Дьо Монтегю дойде при мен и приклекна в сенките.

— Отиде си — прошепна той, — изповядан и получил утеха. Матилда, той беше стар човек.

— Той бе мой приятел — отвърнах през горещите, парещи сълзи. — Той ми се довери. Някакъв проклет кучи син ме е видял какво правя и му е давал отвари, които той е смятал за изпратени от мен. Ето защо непрекъснато ми благодареше. Един стар човек — отпуснах брадичката на коленете си, — който имаше доверие в мен и уменията ми. Непрекъснато имаше болки и дребни страдания — наемният убиец е разбрал това и е използвал същите чаши и гърненца като тези, които ползвам аз. Било е толкова лесно и толкова злонамерено — все едно да отровиш дете.

Загледах се в избледнял стенопис — сцена от Апокалипсиса, на която Големият дракон помиташе звездите от небето с покритата си с шипове опашка.

— Откакто чичо Реджиналд бе заловен и подло убит — промълвих, — наблюдавах и чаках, без да имам власт да реагирам — посочих към дракона. — А моят противник е именно такъв: помита и взема от живота ми всичко, което поиска, без никаква жал, без никаква милост.

— Изучавала ли си отблизо симптомите на тази болест?

— Сега не е време за софистика, мастър Бертран — отвърнах разгорещено.

— Не — Дьо Монтегю се извърна, за да ме погледне в лицето. — Ти говореше за власт — използвай своята. Защо са умрели всички тези мъже — Пурт, Уенлок, Бакел, Сандуик?

— А без малко и Казалес — добавих. Разказах на Дьо Монтегю какво бях открила предишния ден.

— И какво общо има между всички тях? — настоя той.

— Те са членове на тайния съвет на Едуард.

— И?

— Именно те са препоръчали на Едуард да се ожени за Изабела, да предприеме нещо срещу тамплиерите и да запази мира с Филип Френски, и с неговите приближени.

— Значи те са подкрепяли запазването на мира: какво друго?

— Пурт и Бакел — отвърнах — бяха видни търговци. Можели са да разбунят Лондон, навярно дори да ръководят бунт.

— А Уенлок? — попита Дьо Монтегю.

— Той управляваше най-влиятелното абатство — Уестминстърското.

— А Сандуик?

— Тауър — поех си въздух, усещайки тръпка на възбуда. — А Казалес е водеща фигура в кралския дом.

— Мисли! — настоя Дьо Монтегю. — Уинчелси от Кентърбъри е още в изгнание, Лангтън, епископ на Ковънтри и Лийчфийлд, се намира под домашен арест. Кралят е лишен от добри съветници.

— Но какво още? — отвърнах рязко. — Какво още има? — надигнах се и тръгнах към вратата.

— Мисли! — повтори Дьо Монтегю. — Матилда, размишлявай.

Сложих ръка върху резето, като примигвах, за да възпра сълзите си.

— Не се тревожете, мастър Бертран. Ако мога, ще измисля нещо.

Когато се върнах в кулата, домочадието на Сандуик се готвеше за църковното бдение, ритуала по подготвянето на тялото за погребение. Отговориха на въпросите ми. Според тях, през предишните седмици Сандуик бил разговарял с придворни и служители и от английския, и от френския двор, а в същото време непрекъснато идвали и си отивали множество посетители. Поисках списък с имената им: един от тях беше Розалети. Всъщност, в неговите посещения имаше само една неяснота. Аз бях тази, която Изабела бе изпращала при Сандуик — тогава защо Розалети, френски секретар, пазител на Печата на кралицата, така често бе посещавал жилището на коменданта?