Чернишка

20

Към края на месец юни лисугерът не можа да устои на изкушението да граби кокошките на Фокасинов. Миналата година беше изтребил пилетата на две квачки, които кантонерът бе насадил в ранна пролет. По-късно, през есента, когато усети заложения капан, той престана да се навърта около кантона, но сега вниманието му пак се насочи към домашните птици.

Главната причина за това бяха лисичетата. С всеки изминат ден техният апетит растеше, както растяха и самите те. Лисугерът им занасяше по-голямата част от лова, за него оставаше или малко, или нищо, тъй че самият той напоследък постоянно гладуваше. Ловът в края на този месец не беше успешен: зайците се криеха в избуялите ниви и в къдравите гъсталаци, миризмата им беше необикновено слаба, особено на зайкините майки, а зайчетата лежаха така крепко, че бе невъзможно да се открият из овесите и житата. Буйната растителност скриваше всичко, сутрин росата измиваше всяка следа и дори мишките мъчно се намираха. Обаче за кокошките на Фокасинов тия затрудняващи условия не съществуваха и лисугерът започна все по-често да се навърта край кантона.

Тая година дворът беше разоран. Овощната градина бе засята с люцерна, няколко лехи с домати се зеленееха край кладенеца. Из люцерната през деня ходеха разрошени и настръхнали квачки със своите пилета и гонеха кокошките и петела. От кантона често излизаше млада жена с бяла кърпа на главата. Тя копаеше с мотика из градината. Лисугерът я виждаше в ранно утро да ходи боса по пътечката с ведрото, в което носеше храна на свинята, виждаше я и привечер, седнала с Фокасинов пред кантона, където бяха сложени прясно рендосана маса и пейка. Кантонерът беше се оженил тая пролет и често пущаше грамофона да весели жена си.

Сградата бе варосана, стъклата светеха от чистота, край пътечката не се виждаха сметта и пепелта, които Фокасинов по-рано изхвърляше. Не се виждаше вече и мелезът. Жената го гонеше и Перко бягаше от нея зад кантона, където имаше гъсти храсти, в чиято сянка той намираше прохлада и покой.

— Какво току го гониш? — питаше кантонерът, щом видеше жена си да тича подир кучето.

— Ами че нали изяде сиренето. Нима си забравил? — ядосваше се тя.

— Ей че си злопаметна! Изяло едно парче сирене, голяма работа! Нека и то да хапне човешка благина. Не бий животното, ти казвам, не ме струвай да те натупам!

— Я се опитай, да видим! — кипваше жената.

— Охо! — казваше весело Фокасинов и със силната си ръка пляскаше на шега здравия й гръб.

Тя се сърдеше, мъчеше се да заплаче, а той се смееше.

Една вечер двамата отидоха в селото. Мелезът тръгна подире им, следвайки ги издалече, защото се боеше от жената. Тогава лисугерът удуши петела и го отнесе на лисичетата. От тоя ден нататък пилетата започнаха да изчезват едно след друго. Лисугерът се притаяваше в края на гъстото сечище, където буйно бяха израсли къпини, и чакаше някое глупаво ярче или кокошка да навлезе в къпините.

Гладният и гонен Перко не чуваше и не искаше да знае за нищо освен за комат хляб. Жената на Фокасинов почти не го хранеше, той се навърташе край шосето или с тъжни очи лежеше в храстите зад постройката. В течение на две седмици лисугерът отвлече десетина пилета, които много се харесаха на Чернишка и лисичетата.

Тогава Фокасинов отново започна да залага капана из двора. Той не го прикриваше добре, засипваше го само със сухи листа и с пръст, тъй че отдалече личеше малка купчина, която лисугерът лесно избягваше. В края на месеца кокошките съвсем намаляха, а една сутрин в капана се хвана кучето. Острите зъби на дъгите едва не строшиха крака на Перко. Фокасинов измъкна бедното животно, което огласяше цялата околност с квичене, скара се на жена си и като върза мелеза със синджира, нахрани го и отиде в зеленчуковата градина да търси Приходата.

По обед двамата влязоха в двора. Приходата се появи в работнически комбинезон от син док. Беше поотслабнал и обгорял от слънцето. Той огледа двора, разпита за това-онова и веднага се насочи към сечището.

— Може да е пор — рече той, като хвърли поглед към ниската гъста горичка. — Ако е пор, лесно ще го хванем. Той не отвлича кокошките далече. Но не ми се вярва. Не са такива местата.

Надникна в къпините и тутакси разбра каква е работата.

— Видиш ли перушината? — рече той тържествуващо. — Лисица е, веринката й!

— И аз мисля, че е лисица — каза кантонерът. — Ама трябва да е голям дявол, не се хваща в капана. Не е като оная, черничката, дето я изтървах лани.

Приходата заклати глава, сви долната си устна загадъчно и като се почеса по врата, загрижено каза:

— Слушай, Панталей! Това е оная лисица… Аз я знам. Не съм я убил значи, макар че тогава я раних…

Той си даде голяма важност и добави:

— Ако беше друга лисица, пет пари нямаше да дам за твоите пилета. През лятото лисиците не ме интересуват. Но за тая лисица ще ти помогна. Донеси сега капана!

Фокасинов повлече клюсата, която беше завързал с един тел.

— Дай ми един нож — рече Приходата. — И махни този тел, защо си го вързал!

Кантонерът се залови да отвърже тела, но Приходата взе капана от ръцете му.

— Донеси нож!

Фокасинов тръгна към сградата да изпълни поръчката. Приходата го спря.

— А бе имаш ли някаква риба?

— Риба ли? Защо ти е риба?

— Не питай! Ако имаш, донеси.

— Хамсийка имам малко…

— Ха така, донеси я!

— Какво мислиш да правиш с нея?

— Ти само гледай — рече Приходата, остави капана и навлезе в сечището.

Докато Фокасинов се върне, той откри едва забележимата пътечка, която лисугерът беше направил. По нея имаше много перушина. Оттук бяха влачени хванатите птици.

— Е, сега ще те наглася аз тебе! — измърмори Приходата и се върна в къпините.

Там пътечката свършваше, но между сплетените бодливи стъбла ясно личеше къде бе лежал и дебнал лисугерът.

Приходата избра място за капана и погледна към кантона. Фокасинов размахваше един ръждясал войнишки нож, а жена му, любопитна да узнае какво ще правят, носеше рибата в една талерка.

Приходата взе нож и започна да копае влажната земя. Той заповяда да му донесат един празен чувал. Жената тръгна да изпълни поръчката.

Щом издълба гнездо за капана, Приходата събра пръстта в чувала и го предаде на Фокасинов.

— Пръстта ще хвърлиш по-далече. Да не личи, че е копано — обясни той. — А сега давай капана.

След няколко минути клюсата беше поставена в издълбаното в земята легло, разтворените й дъги бяха умело замаскирани с трева и листа от къпините. Приходата хвърли наоколо няколко хамсии и наставнически каза:

— Да не ходи никой край това място.

— Аха, сега разбирам! — кимна с глава Фокасинов и се ухили. — Сега май че ще я пипнем, а?

Като истински авторитет, Приходата запази достойнството си и не отговори на този важен въпрос.

— Черпи една ракия, че да си ходя — рече той. — Имаш ли?

— Имам.

Жената на кантонера изнесе ракия и две чашки. Двамата пиха за по-скорошното хващане на лисицата и се разделиха.

— Утре сутринта ще дойда да видя какво е станало — каза Приходата. — Ти не ходи край капана, да не оставиш следи — добави той и закрачи по бялото шосе, върху което падаха късите сенки на гората.