Черният рицар

20

Дъф изтича да посрещне Дрейк, когато той влезе във вътрешния двор. Видя коня с привързаното на него тяло и застина на място.

— Уолдо ли е?

Дрейк слезе от седлото, кимвайки разсеяно. В ума му се въртяха много по-важни неща, отколкото един мъртвец.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Ти ли го уби?

— Да беше дал бог да съм аз. Крадци са ме изпреварили. Станало е в гората край Ексетър.

— Ексетър! Мислех, че сте се насочили на север.

— Наистина се отправихме на север и пътувахме натам известно време. Нещо, може би предчувствие, ми подсказа, че посоката е друга. Изведнъж ми стана ясно, че Уолдо ще се опита да напусне Англия.

— По дяволите, Дрейк! Преди да умре, Уолдо каза ли ти къде да намерим Рейвън?

Дрейк сви юмруци, гневът му беше почти осезаем.

— Ще ти разкажа какво знам, след като първо утоля жаждата си. Изтощен съм.

Макар че Дрейк не можеше да го каже на глас, най-много се страхуваше да не би Уолдо да е изнасилил Рейвън и да я е оставил да умре някъде.

Влязоха заедно в кулата и седнаха на главната маса, където ги чакаше милейди Уила. Обедът вече беше започнал, слугите сложиха пред тях чаши с бира и чинии с месо и сирене. Той ядеше и пиеше, без да забелязва какво слага в устата си, докато си напълни стомаха и утоли жаждата си.

— Уолдо нищо ли не ти каза? — възкликна Дъф. — Мъртва ли е Рейвън?

— Не знам. Преди да умре, Уолдо каза само една дума. Поиска вода. Молех го да ми каже какво е направил с Рейвън и той каза само едно: вода. — Дрейк стовари юмрук по масата. — Уолдо сигурно се смее по пътя си към ада. Накрая успя да ме унищожи.

Дъф набърчи чело, докато мислеше над думите на Дрейк.

— Нещо тук не е наред, Дрейк. Познавам Уолдо, той никога нямаше да поиска вода. Бира, може би, но никога вода. Доколкото знам, Уолдо никога не се е докосвал до вода.

Дрейк вдигна очи към Дъф. Не беше необичайно умиращ човек да иска вода, макар че тогава тази молба, идваща от Уолдо, не му се бе сторила странна. Но гневът и страхът бяха взели връх у него. Сега, когато Дъф отвори дума за това, умът му започна отново да работи. Ако Уолдо не е молел за вода, тогава… Мислите му се блъскаха бясно. Сърцето му заби бързо. Уиндхърст беше построен на стръмен бряг, надвиснал над морето. Наоколо имаше вода. Много вода.

— Уолдо не може да е отвел Рейвън много далече — отбеляза Дрейк, а вълнението му растеше.

— Защо не се беше сетил за това по-рано?

Внезапно в ума му се изпречи друга мисъл, толкова страшна, че не можеше да я изрече с думи. Сякаш прочел мисълта му, Дъф я изказа вместо него.

— Мислиш ли, че Уолдо е хвърлил Рейвън в морето?

Дрейк затвори очи, за да не избухне от болката, която предизвикваха думите на Дъф. После си спомни какво беше казал Уолдо. Тръпка на облекчение премина през тялото му.

— Не. Рейвън е жива. Ще я намерим близо до вода.

Сър Джон, който се беше присъединил към тях на главната маса, чу разговора и скочи на крака.

— Сега има прилив, но скоро, когато дойде отливът, всички хора от гарнизона ще слязат на пясъка под брега. Не се страхувай, милорд, ще намерим твоята милейди.

— Погрижи се всеки да има рог — заповяда Дрейк. — Човекът, който я открие, трябва да изсвири два пъти с рога си.

— Да — каза сър Джон и излетя навън.

— Моля се да намерите милейди Рейвън жива и здрава — каза милейди Уила. — Двете с нея отначало не бяхме в добри отношения, но моят брак с Дъф промени всичко. Надявах се да се помирим с нея и да станем приятелки. Еър не е много далече от Чърк и ще можем често да си ходим на гости.

— Ще я намерим, милейди Уила — каза Дрейк с мрачна решителност.

Той не можеше да бъде сигурен само в какво състояние ще я намери. Нямаше как да узнае какво е направил Уолдо с нея.

Рейвън се размърда и изстена. Доколкото можеше да прецени, беше прекарала в пещерата две нощи. Беше жадна и гладна. Можеше да издържи на глада, но жаждата беше почти непоносима. Беше се опитала да ближе влагата от стените на пещерата, но противният смрад я удряше в носа. Но в момента не я тревожеше нито жаждата, нито гладът. Тялото й се беше схванало и я болеше жестоко, беше й студено.

Часове наред мислите на Рейвън се бяха връщали към Дрейк. Образът му танцуваше пред очите й, здрав, силен, с непобедимо тренирано тяло на воин. Любовта с него я оставяше жадна за още, винаги за още повече, и той никога не я беше разочаровал. Обичаше го толкова много, че чак я болеше. Той беше надменен и властен, понякога непредсказуем, но тези качества бяха част от онова, което го правеше така привлекателен. Дори сега, измъчвана от болка, глад и жажда, тя можеше да затвори очи и да си припомни силните му ръце.

И лицето му. Никой мъж не можеше да бъде толкова красив, колкото Черния рицар.

Мислите й се разбягаха, когато забеляза как дневната светлина нахлува през отвора на пещерата. Още един ден без надежда за избавление, помисли си тя съкрушено.

През изминалото денонощие Рейвън много беше мислила за отчаяното си положение. Ако не искаше тази пещера да се превърне в неин гроб, трябваше да излезе навън.

Използвайки стената зад себе си като опора, тя успя да се изправи на крака, мъчително, сантиметър по сантиметър, докато се изправи на вързаните си крака. Болката пронизваше костите й и тя едва не припадна, но желязната й воля не й позволи да се строполи долу. Когато болката поутихна и стана по-поносима, тя се оттласна от стената и заподскача към изхода на пещерата. Светлината я заслепи. Тя премига два пъти, после се загледа надолу към разбунтуваното море под нея.

Приливът беше дошъл и тясната пясъчна ивица беше се скрила под него. Рейвън се сниши към земята, гледайки как водата се разбива в скалите долу, и се запита как ли ще успее да преодолее стръмния склон, без да си помага с ръцете и краката. Докато не дойдеше отливът, не биваше да предприема никакви подобни опити.

Рейвън погледна нагоре и ужасно съкрушена разбра, че никой, който застане горе на брега и погледне надолу, няма да я види. Нямаше друго решение. Трябваше да стигне до пясъка. Връхлетя я страх. Вкочаненото й тяло й пречеше, голяма беше опасността да падне и да нарани бебето, което носеше. Каква дилема.

Една издатина на скалата, врязала се в стръмнината на брега, се забиваше в задните части на Рейвън и тя се премести, за да си намери по-удобно място. За съжаление по склона на брега нямаше удобни места, той целият беше в стърчащи назъбени скали. Тя въздъхна и се загледа в бушуващите вълни, чудейки се кога ще дойде отливът и какво ще прави, когато той дойде.

Размърда крака, за да намали болката, и един остър камък я убоде. Тя се вгледа замислено в раната, после обърна поглед към скалата и в ума й нещо проблесна. Ако не беше така замаяна от липсата на храна и вода, отговорът на нейната дилема щеше да й хрумне много по-рано. Камък, достатъчно остър, за да нарани плътта й, със сигурност щеше да пререже копринените въжета. Водена от отчаянието си, Рейвън затърси наблизо остра скала, намери една и стигна с подскоци до нея, мръщейки се, когато острите камъни се забиваха в нежните й задни части.

Цялата трептеше от възбуда, когато застана с гръб към скалата и вдигна китките си към острия й ръб. Първият й опит да пререже копринените върви беше неуспешен. Наметалото й пречеше. Макар че не й се искаше да го прави, защото й беше много студено, тя успя да се освободи от дрехата и я избута настрана с крака. Наметалото се търкулна надолу по склона, падна във водата и плувна в морето заедно с оттеглящите се вълни. Тя не му обърна внимание и се зае с болезнения процес на претриването на въжетата, които стягаха китките й.

Минаха часове, или поне така й изглеждаше на Рейвън, преди да усети леко отпускане. Дойде отливът и пясъчната ивица отново се появи. По небето плувнаха облаци и студена мъгла попълзя по брега, смразявайки Рейвън до кости. После като по чудо въжетата й се отхлабиха и ръцете й останаха свободни. Болката, която дойде след това, беше така остра и омаломощаваща, че Рейвън едва не припадна. Сълзи потекоха по бузите й, когато се опита да развърже възлите, стягащи глезените й. Ръцете й бяха безполезни, като две парчета мъртво месо, пръстите просто отказваха да й служат.

Тя решително набърчи чело, изправяйки се на крака, и се загледа надолу към брулената от ветровете пясъчна ивица. Разбра с болка, че ако стигне безпрепятствено дотам, това ще е едно малко чудо. Поемайки си дълбоко дъх, Рейвън започна да подскача. С всеки подскок спечелваше по малко почва. Макар че разстоянието не беше голямо, склонът беше стръмен и пълен с препятствия. За Рейвън, която не можеше да използва напълно ръцете и краката си, това слизане щеше наистина да бъде опасно.

Рейвън спря да си поеме дъх и се облегна на една голяма скала. Дотук добре, помисли тя, когато подскочи още веднъж.

После шансът й изневери. Приземи се на подвижни камъни и те се изплъзнаха изпод краката й. Тя тупна тежко на земята, плъзна се и се заспуска надолу по задник. Бухна се в мокрия пясък на брега, без да може да си поеме дъх, а всички кости по тялото я боляха ужасно. Това беше последното, което запомни.

Дрейк вече беше претърсил няколко пещери край брега и почти се беше отказал от мисълта, че ще намери Рейвън, когато видя недалече от себе си едно тяло, простряно на пясъка. Сърцето му затуптя бясно, хукна, подгонен от страх. Инстинктът му подсказваше, че това е Рейвън. Трябваше да е тя.

Препъвайки се в пясъка, той се отпусна на колене до нея и нежно я повика по име. Когато тя не отговори, той вдигна отпуснатото й тяло на ръце и я притисна към себе си. Беше студена като мъртвец, уплаши се, че я е открил прекалено късно. Отчаян вик се изтръгна от гърлото му, докато я притискаше към себе си. Сълзи потекоха по бузите му, той вдигна лице към дъжда, който капеше от мъглата, и се замоли на бога да спаси живота й. Тогава, като по чудо, от устните й се откъсна лека въздишка.

Отново обнадежден, той отмахна кичурите мокра коса от бледото й лице и се вгледа в нея. Кожата й беше прозрачна, клепачите обагрени в пурпурни сенки, в устните й нямаше капчица кръв. Мокрите дрехи лепнеха по тялото й, но беше жива. Той свали наметалото си и я уви с него. Когато забеляза, че краката й са вързани, изруга и преряза въжетата с камата си. После извади рога от колана си и даде два кратки сигнала.

Вдигна внимателно Рейвън и тръгна по пясъка. Скоро при него се събра група мъже. Сър Джон свали наметалото си и наметна Рейвън, за да я стопли още.

— Тя…

— Жива е — въздъхна Дрейк, — макар че е премръзнала до смърт. Прати някого в кулата. Искам да приготвят гореща вана и много телешки бульон и да се затопли стаята, докато дойде. И — прибави той мрачно — прати някого до селото да доведе акушерката. — Макар че не го каза, страхуваше се за живота на детето си.

— Аз ще отида — каза Джон и хукна.

— Искате ли аз да я нося? — предложи сър Ричард.

— Не, ще я нося сам.

Ако Рейвън се оправеше без никакви лоши последствия, с волята божия, закле се мълчаливо Дрейк, той щеше да се грижи по-добре за нея.

Рейвън се размърда и той я притисна по-плътно, искаше топлината му да я сгрее. Пое по пътеката, водеща нагоре към брега, вървеше внимателно, Рейвън беше лека и почти не му тежеше. Дрейк стигна горе, където го чакаха слуги с коне. Колебливо предаде Рейвън в ръцете на сър Ричард, докато се качваше на седлото, после я взе през себе си и подкара коня. Рейвън беше толкова неподвижна, че Дрейк се уплаши за живота й. Устните й бяха посинели, лицето бледо, гърдите й едва се повдигаха с всяко вдишване. Ако можеше да й вдъхне собствения си живот, щеше да го направи на драго сърце.

Дъф и Уила ги посрещнаха на портите.

— Как е тя? — запита загрижено Дъф. — Толкова е бледа.

— С божията воля, ще оживее — отвърна Дрейк и мина като вихър покрай шурея си.

Слугите бяха готови за идването на Дрейк. Чакаха със затоплени одеяла, бульон и бира. Дрейк нареди всичко да бъде отнесено във всекидневната. Пред бумтящия огън в тяхната спалня чакаше затоплена вана. Когато Лора се завъртя в стаята, за да помага, Дрейк й нареди да излезе. Рейвън беше негова и той искаше сам да се погрижи за нея.

Когато всички се оттеглиха, Дрейк сложи Рейвън на леглото и много внимателно свали изцапаните й дрехи. Проклинаше при вида на всяко натъртване по красивото й тяло и горещо си пожелаваше да може да съживи Уолдо от гроба и да го накара да страда така, както беше страдала Рейвън. Когато освободи жена си от дрехите, той я отнесе във ваната и внимателно я потопи във водата. Очите на Рейвън се отвориха, разшириха се и тя извика.

Уплашен, Дрейк замръзна на място, чудейки се какво е направил, че да я нарани.

— Какво има, скъпа? Кажи ми къде те боли.

Рейвън се вгледа в него, устата й се раздвижи беззвучно, а тя се опита да излезе от ваната. Дрейк я задържа с твърда ръка.

— Искаш ли нещо да пиеш?

Рейвън кимна. Дрейк напълни една чаша с бира и я поднесе към устните й, за да може да пие. Тя преглътна няколко капки и поклати глава, сякаш беше прекалено уморена, за да пие.

— Къде те боли? — запита той, след като остави чашата настрана. — Да не е бебето?

Лицето й побледня и тя притисна ръце към корема си. Забелязвайки за пръв път изранените й китки, Дрейк изрева едно проклятие. Внимателно взе ръцете й и ги вдигна, за да може да ги разгледа по-отблизо. Рейвън си пое дълбоко дъх.

— Какво ти е направило това копеле?

— Върза ми ръцете зад гърба, върза ми и краката и ме остави да умра в пещерата — прошепна тя едва чуто. — Страхувах се, че няма да ме намериш. Уолдо ли ти каза къде да ме търсиш?

— Уолдо е мъртъв — каза той късо. — Дано да гори в ада.

— Амин — каза Рейвън и затвори очи.

— Добре ли ти е от топлата вода?

— Вече не ми е студено.

— Колко време си лежала на пясъка?

Тя сви рамене.

— Не знам. Успях да прережа въжетата на китките, но ръцете ми бяха така изтръпнали, че не можах да сваля вървите от глезените. Започнах да подскачам надолу по склона и се спънах. Само това си спомням, после се събудих в ръцете ти.

Тя притисна отново ръце към корема си.

— Как е бебето ми? — запита тя угрижено.

— Боли ли те?

Тя поклати отрицателно глава.

— Значи се държи здраво. Пратих в селото за акушерката.

Рейвън въздъхна.

— Няма да загубя твоето дете, Дрейк. Заклевам се.

Думите на Рейвън бяха така решителни, че Дрейк не се усъмни нито за минута.

— Вече не си така замръзнала. Сега трябва да си легнеш — каза той, посягайки към едно от одеялата, които се топлеха пред огнището. — Можеш ли да станеш?

— Не. Не си усещам краката.

— Прегърни ме през врата и се дръж здраво — каза Дрейк. С едно ловко движение Дрейк я извади от водата и я уви в одеялото. После я отнесе в леглото и я пъхна под пухената завивка. След като я настани удобно, той седна на края на леглото и се загледа в нея. Не знаеше как да подхване разговора, но знаеше, че трябва — за да бъде спокоен. Не че щеше да има някакво значение. Нищо, което Уолдо би могъл да направи на Рейвън, нямаше да я омърси в очите му.

— Скъпа — започна Дрейк, — не трябва да се разстройваш с подробности, но искам да знам всичко, каквото ти е направил и казал Уолдо. Най-напред обаче трябва да пийнеш малко бульон. Три дни не си яла.

Той взе бульона и несръчно наля малко от гъстата течност в устата й. Когато тя даде знак, че се е нахранила, той остави купата настрана и я целуна по челото.

— Искаш ли да спиш?

— Не. Искам да ти разкажа… всичко. Важно е да знаеш.

— Само ако чувстваш, че можеш да го направиш.

— Уолдо не ти е брат.

Дрейк я погледна смаян.

— Какво те кара да мислиш така?

— Той самият ми каза. Мислеше, че ще умра в пещерата и се разприказва без стеснение за грозните си дела.

Тя му разказа всичко, което Уолдо й беше казал. Когато разкри, че Уолдо е убил Дария, Базил и Арик, на Дрейк едва не му прилоша. Винаги беше знаел, че Уолдо е обладан от демони, но нямаше представа колко непоправимо зъл е бил.

— Този човек е бил луд — каза Дрейк, смаян от разказа за злостните интриги, които чу от Рейвън. — Сега всичко ми става ясно. Докато бяхме млади, Уолдо ме мразеше, защото знаеше, че аз съм законният наследник на Базил, но когато е открил, че не е син на Базил, гневът му го е накарал да извърши убийство, за да не допусне неговата неудобна тайна да стане публично достояние. Слава на бога, че се отървахме от него.

— Ти ли го уби?

— Не, макар че ми се искаше да бях аз. Крадци са го докопали преди мене. Бил е убит в гората близо до Ексетър. Донесохме го в Уиндхърст, за да бъде погребан. Болдър се погрижи. Не пожелах да узная къде е гробът му.

Почукване на вратата извести, че е дошла акушерката и Дрейк я покани да влезе в стаята. Тя беше млада и едра и изглежда, знаеше какво да прави. Нареди на Дрейк да излезе от стаята, за да може да прегледа Рейвън, и му затвори вратата под носа.

Дъф дойде при Дрейк и започна да го разпитва какво е състоянието на Рейвън. Едва когато се увери, че Рейвън ще се оправи, Дъф се върна в залата, оставяйки Дрейк да се разхожда напред-назад и да се тревожи, докато акушерката се появи отново.

— Добре ли са жена ми и детето? — запита той притеснено.

— Лейди Рейвън не е изгубила детето. Това е добър знак. Съпругата ви е решителна жена. Нека остане на легло две седмици. Останалото е в божиите ръце. Пратете да ме повикат, ако почувства болка.

Ободрен от думите й, Дрейк кимна и побърза да се върне при Рейвън.

— Идете при моя иконом. Той ще ви плати за услугата.

Дрейк се върна в нейната спалня и приседна на ръба на леглото. Сънената Рейвън му се усмихна.

— Нашето дете е добре — каза тя. — Акушерката каза ли ти?

— Да. Тя каза, че си силна жена. Но аз никога не съм се съмнявал в това.

Клепачите на Рейвън се затваряха. Дрейк стана, защото знаеше, че точно сега тя има нужда повече от сън, отколкото от разговори.

— Не, не ме оставяй — прошепна Рейвън и посегна към него. — Легни при мене. Искам да знам, че си тук. Говори ми, докато заспя.

Дрейк се съгласи на драго сърце. Въжетата на леглото изскърцаха, докато я прегръщаше. Възнамеряваше много да прегръща Рейвън в бъдеще. После започна да говори с нисък, успокояващ глас:

— Ти си най-храбрата жена, която някога съм познавал. Можеше да не те намеря навреме, ако не беше излязла от пещерата и не беше претрила въжетата си. По чудо не си се наранила сериозно, когато си паднала. Повечето жени биха приели съдбата си и биха се оставили на смъртта. Но не и ти, моята смела съпруга. Ти се изправи срещу съдбата. Няма значение какво ти е направил Уолдо. Сега си с мене там, където ти е мястото, нищо друго няма значение.

— Уолдо не ме е докоснал, освен че ми върза ръцете и краката — прошепна полузаспала Рейвън.

Макар че чувствата му към Рейвън нямаше да се променят, ако Уолдо я беше изнасилил, той инстинктивно знаеше, че това щеше да има значение за Рейвън и че той щеше да почувства болката й също толкова остро, колкото и тя.

— Обичам те; съпруго — прошепна той на ухото й.

— Обичам те, съпруже — отвърна тя, заспивайки.

След две седмици Рейвън слезе по стълбите без помощта на Дрейк и влезе в залата. Спря изведнъж притеснена, виждайки събраните хора, които станаха на крака и я приветстваха с вдигане на чашите. Тя се изчерви, докато отиваше към главната маса, където я чакаше съпругът й.

— Цялата сияеш — каза той, докато я настаняваше до себе си. — Сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да се присъединиш към нас тази вечер?

Ръцете й се притиснаха до корема.

— Добре съм, бебето ми се чувства удобно в мене, а пък ми омръзна да лежа по цял ден.

Очите му потъмняха от желание и той докосна бузата й.

— Какво ще кажеш тази вечер да се оттеглим рано? Липсваше ми.

Рейвън срещна погледа му, гърдите й се издуха и краката й омекнаха.

— Също както и ти ми липсваше, съпруже.

Дрейк се усмихна.

— Кой да знае, че онова игриво и непокорно дете, което ме молеше да го целуна, ще стане моя жена?

— Може би баба Нола е знаела — пошегува се Рейвън, докато дъвчеше сочното парче свинско печено, което той беше сложил пред нея. — Надявам се баба ти скоро да дойде. Сигурен ли си, че сър Джон може да я убеди да дойде да живее с нас?

— Сър Джон умее да убеждава. Сигурен съм, че ще я омае и ще я накара да дойде с него в Уиндхърст.

— Мислиш ли, че можем да намерим съпруги за сър Джон и сър Ричард? Отдавна трябваше да са се оженили.

— Щом се установим в Еър, можеш да си играеш на сватовница колкото искаш.

— Ще ми липсва Уиндхърст, но няма да съжалявам, когато си тръгна. — Тя потръпна. — Тук живеят много лоши спомени. Освен това земите на Еър граничат с Чърк и между замъците има един ден път с кон. Искам да се сприятеля с Уила и да ходя от време на време в Чърк.

Най-накрая вечерята свърши. Дрейк пожела лека нощ на всички. После, за учудване и радост на Рейвън, той я грабна на ръце и я отнесе нагоре по стълбите. В мига, когато вратата на стаята се хлопна зад тях, Дрейк я положи на леглото и я последва в него. Дрехите им литнаха на всички посоки, разхвърляни от любовта, желанието, нуждата да подновят обетите си за вечна любов.

Черният рицар проникна в нея нежно и внимателно, притисна се до нея, залюля я, изпълни я… пожелавайки я за цял живот с тялото, душата и сетивата си.