Червеният заек

Глава 26ТУРИСТИ

Всички се събудиха почти по едно и също време. Малкият зайчик беше пръв, веднага след него стана майка му и накрая неговият татко. Хотел „Астория“ предлагаше румсървис, което беше нечуван лукс за съветския гражданин. В стаята имаше телефон и Ирина поръча закуска. Уведомиха я, че храната ще пристигне след около трийсет минути.

— Аз щях да я приготвя много по-бързо — отбеляза тя с известно разочарование.

Но не можеше да си изкриви душата и да не признае, че й харесва друг да се погрижи за това. Използваха банята, изчаквайки реда си, преди идването на храната.

Райън стана, взе душ и се настани в бюфета на посолството към осем без петнайсет. Очевидно британските външнополитически служители си угаждаха не по-малко от американските си колеги. Поръча си бъркани яйца и бекон — Райън харесваше английския бекон за разлика от най-популярните им колбаси, чийто пълнеж според него приличаше на дървени стърготини, — и четири препечени филии бял хляб с убеждението, че трябва да закуси добре, тъй като се очертаваше тежък ден. Кафето не беше никак лошо. След като попита каква марка е, получи отговор, че е австрийско, което обясняваше качеството му.

— Дължим го на посланика — обясни Хъдсън, заемайки мястото си на масата при американеца. — Дики много обича кафе.

— Кой?

— Ричард Доувър. Той е нашият посланик. В момента е в Лондон. Замина онзи ден. Жалко. Щеше да се радва да се запознаете. Готин шеф. Наспа ли се добре?

— Не мога да се оплача. Разликата във времето не е чак толкова голяма, само един час. Има ли начин да звънна в Лондон? Не успях да поговоря с жена си вчера, преди да замина. Не бих искал да се тревожи — обясни Джак.

— Няма проблеми, сър Джон — каза му Хъдсън. — Може да звъннеш от моя кабинет.

— Тя си мисли, че съм в Бон по работа, свързана с НАТО.

— Наистина ли?

— Кети знае, че съм от Управлението, но не е наясно с какво точно се занимавам, а освен това и аз самият не знам за какъв дявол ме пратиха тук. Аз съм аналитик, а не оперативен агент — добави Райън.

— Така пишеше и в шифрограмата. Какво да се прави. Приеми го като ново преживяване за бъдещите си книги.

— Безкрайно благодаря, Анди — Райън го изгледа с изкривена усмивка. — Ще ми дойде в повече, вече си имам достатъчно, приятел.

— Е, поне следващия път, като пишеш мемоари, ще имаш още по-добра представа как стоят нещата на бойното поле.

— Стига да не си разбия главата в стената.

— Стига, мое задължение е да не го допусна.

Райън отпи дълга глътка от кафето. Не беше като на Кети, но като за купешко кафе ставаше.

— Какъв е планът за днес?

— Довърши си закуската и ще те разведа да добиеш впечатление от града. След това ще обмислим как да приключим операция БЕАТРИКС.

Семейство зайцеви бяха истински изненадани от качеството на храната. Олег бе чувал само хубави неща за унгарската кухня, но човек не може да е сигурен, преди да опита, а изненадата беше приятна. Нетърпеливи да разгледат новия град, те се нахраниха бързо, облякоха се и се консултираха с регистратора. Тъй като Ирина проявяваше най-голям интерес към магазините, попита коя е най-подходящата търговска улица. Регистраторът ги упъти към „Вачи Утца“. До там се стигаше с метрото, за което той им обясни, че е най-старото в Европа. Тръгнаха по „Андраши Утца“ и слязоха по стълбите. Будапещенското метро се обслужваше от най-обикновени улични трамваи, само че под земята. Дори вагоните бяха с дървена конструкция и същите жартиери, с които се движеха на улицата. Тези обаче вървяха под земята, при това достатъчно редовно. След десетина минути стигнаха до „Вьорьош Марти Тер“, или площад „Червения Марти“. От там до улица „Вачи“ имаше съвсем малко път пеша. Въобще не забелязаха човека, който ги следваше от дискретно разстояние — Том Трент, който установи със задоволство, че вървяха право към британското посолство на „Харм Утца“.

Райън се върна в стаята да си вземе шлифера. Хъдсън го посъветва да си облече връхна дреха за сутрешната им екскурзия. След това двамата прекосиха бързо фоайето и излязоха навън. Облаците бяха разкъсани, което вещаеше дъжд по-късно през деня. Хъдсън кимна на охраната при входа и поведе Райън по улицата, където ги очакваше изненада. Погледът на Хъдсън се насочи първо наляво към управлението на милицията, но на не повече от стотина метра забеляза Том Трент…

Дали не следеше семейството на Заека?

— Джак. Погледни.

— Какво, Анди?

— Това са нашите зайци, мамка му — господин Заекът, госпожа Зайка и малкото Зайче.

Райън се обърна и се сепна от изненада, когато забеляза трите лица от снимката да вървят точно към тях.

— Какво, по дяволите…?

— Сигурно отиват на пазар на следващата пряка. Там е търговският център — навсякъде е пълно с магазини. Ама че съвпадение.

— Следите ли ги?

— Защо не? — попита риторично Хъдсън.

Той запали цигара, изчака Райън да запали своята, а през това време Зайците ги отминаха. Изчакаха и Трент да отмине и чак след това продължиха пътя си.

— Това означава ли нещо? — попита Райън.

— Не знам — отвърна Хъдсън.

Само след минути се разбра, че Зайците наистина се канеха да пазаруват под ръководството на госпожа Зайка, което е обичайно за всички майки зайки.

Улица „Вачи“ беше стара, макар да личеше, че повечето сгради са били възстановени след Втората световна война. За този град бяха водени битки чак до началото на 1945 година. Райън поглеждаше към витрините на магазините и забеляза, че в тях предлагаха разнообразни стоки, макар и лошокачествени, а и в много по-ограничен асортимент в сравнение с Америка или Лондон. Без съмнение обаче те правеха огромно впечатление на заешкото семейство, чиято родоначалничка жестикулираше с възторг пред всяка витрина, край която минаваха.

— Жената има усещането, че е на „Бонд Стрийт“ — забеляза Хъдсън.

— Не съвсем — отговори Джак захилено.

Той се бе простил вече със солидна сума от личната си сметка на „Бонд Стрийт“, която бе най-страхотната търговска улица в света, ако човек можеше да си позволи да походи пеша по тротоарите. Но какво ли представляваше Москва и как тукашният търговски център изглеждаше в очите на един руснак?

Според Джак всички жени си приличаха в едно. Те обичаха да обикалят магазините, докато не се изнервят до краен предел. В случая с госпожа Зайка това състояние продължи до ъгъла на следващата пряка, когато тя не издържа и се вмъкна в магазин за дрехи, дърпайки нервно за ръката малкото Зайче. Господин Заекът влезе последен видимо без никаква охота.

— Това ще продължи доста дълго — прогнозира Райън. — Ела да видим на тоя щанд. Я да погледнем онова, ей там, вземи тази блузка…

— Какви ги дрънкаш, Джак?

— Женен ли си, Анди?

— Да.

— Деца имаш ли?

— Две момчета.

— Щастливец си, приятел. Момичетата излизат доста по-скъпо.

Минаха покрай магазина и хвърлиха по едно око. Стоки за жени и момичета. „Тук ще се позадържат бая време“ — помисли си Джак.

— Ами, стига толкова. Видяхме ги как изглеждат. Време е да вървим, сър Джон — Хъдсън махна към улица „Вачи“, сякаш развеждаше новодошъл посетител из Будапеща, след което поведе своя гост обратно към посолството, а през това време очите му шареха наоколо като антена на радар. Той продължи да ръкомаха, докато говореше. — Вече знаем как изглеждат. Не забелязах някой да слухти наоколо. Това е добре. Ако беше уловка, нямаше да им позволят да дойдат толкова близо до нас — поне аз на тяхно място не бих постъпил така, а КГБ действа доста предвидимо.

— Мислиш ли?

— Да. Иван е печен, но предвидим, по същия начин играят футбол и шах, предполагам: изцяло открита игра с отлични ходове, но лишени от оригиналност или изненада. Действат винаги по предписание. Такъв е начинът им на живот. Те не насърчават хората да се извисяват над тълпата, не е ли така?

— Вярно е, но лидерите им често са го правели.

— Тоя тип е умрял преди трийсет години, Джак, а те не желаят вече втори като него.

— Съгласен съм — нямаше смисъл да спори. Съветската система наистина не насърчаваше индивидуализма от никакъв вид. — Сега накъде?

— Към концертната зала, хотела — местата, които ни интересуват. Стигат ни толкова изненади за една сутрин.

Малките момчета мразят да ходят на пазар, но това съвсем не важи за момичетата. Със сигурност не и за зайчика, който никога досега не бе виждал такова изобилие от дрехи, дори в специалните магазини, до които родителите му отскоро имаха достъп. С вещия подбор и контрол от страна на нейната майка Светлана премери шест палтенца — от тревистозелено до яркочервено с черна кадифена якичка. После пробва още две, но накрая се спряха на червеното, което зайчикът настоя веднага да облече. След това Олег Иванич си купи три видеокасетофона, които бяха нелицензирани унгарски копия на „Сони-Бетамакс“ от Япония. В магазина му казаха, че ще му доставят апаратите в хотела. Той реши да се снабди и с няколко видеокасети с филми, които не бяха подходящи за дъщеря му, но без никакво съмнение щяха да се харесат на колегите му от Центъра. Така Зайцев се раздели с близо две хиляди валутни рубли, които и без това щяха да са безполезни на Запад.

Търговската експедиция продължи чак до обед. Дотогава Зайците се бяха натоварили с такова количество покупки, че едвам ги мъкнеха, и решиха да се върнат в хотела да ги оставят, преди да предприемат нещо, с което да доставят удоволствие на дъщеря си.

Площадът на героите беше оформен в края на предишния век от Хабсбургите в чест на владичеството им (не особено желано) над Унгария със статуи на предишните унгарски крале още от времето на Свети Стефан (Ищван на унгарски език), чиято корона Джими Картър беше върнал на страната само преди няколко години — короната с изкривения кръст на върха.

— Това, както разказват, се е случило, когато Стефан нахлузил друга корона отгоре й — обясни Хъдсън. — Връщането й е умна стъпка от страна на Картър. Тя е символ на националното им самосъзнание. Комунистическият режим не можеше да си позволи да я откаже, а приемайки я, всъщност призна, че историята на страната датира далеч преди времето на марксизма-ленинизма. Аз лично не съм голям почитател на господин Картър, но признавам, че решението му беше хитро. Унгарците мразят най-много от всичко комунизма, Джак. Хората тук са доста религиозни.

— Забелязах, че има много църкви — каза Райън.

Досега той бе преброил поне шест или седем само по пътя до парка.

— Това е другият фактор, който формира чувството им за политическа идентичност. На управляващите никак не им допада, но би било много опасно да разрушат това чувство, така че между църквата и управляващите отношенията не са особено сърдечни.

— Ако трябваше да залагам, бих избрал църквата.

Хъдсън го погледна.

— Аз също, сър Джон.

Райън огледа наоколо.

— Адски огромен площад.

Стори му се, че заемаше поне един и половина квадратни километра асфалтирана площ.

— Допълнително са го разширили през 1956 година — обясни Хъдсън. — Съветите искали достатъчно място, за да се побират БТР-и. Тук може да кацне дори транспортен самолет Ан, което позволява бързо разполагане на десантни части, в случай че местните отново се вдигнат на бунт. Както забелязваш, тук спокойно се събират между десет или дванайсет бронетранспортьора с по сто и петдесет войници, които да отбраняват центъра на града от контрареволюционери, очаквайки идването на танковете от изток. Не че планът е блестящ, но това е техният начин на мислене.

— Ами ако докарат два градски автобуса с експлозиви?

— Тъкмо това имах предвид, Джак, когато казах, че планът им не е блестящ — отвърна Хъдсън. — Още по-лесно ще е с няколко противопехотни мини. Убиваш част от копелетата и след това предизвикваш малка хубава експлозийка. Никой пилот не би забелязал каквото и да било, наближавайки площада. А пилотите на транспортни самолети са най-тъпите.

„А Иван си прави сметката, че ще разположи войските си, преди нещата да излязат от контрол“ — помисли си Райън.

— Знаеш ли кой е бил съветски посланик през 1956 година?

— Не… Чакай малко… не беше ли Андропов?

Хъдсън кимна.

— Самият Юрий Владимирович. Това обяснява любовта му към унгарците. Толкова много хора загубиха живота си при тази авантюра.

Райън си припомни, че по онова време беше в началното училище — твърде малък, за да прави преценки. През онази есен имаше президентски избори, а Великобритания и Франция бяха решили да нахлуят в Египет да защитят правата си в Суецкия канал. Айзенхауер бе притиснат от две кризи едновременно и не можеше да направи много. За Америка резултатът бе нова вълна емигранти.

— А къде се намира тукашната тайна полиция?

— По-надолу, на улица „Андраши“ номер шест. Най-обикновена наглед сграда, но сигурно е пропита с кръв. Вече не е същото както преди. Но основателите й са били почитатели на Железния Феликс, по-жестоки и от гестаповците на Хитлер. След смазването на въстанието малко смекчиха действията си и дори се преименуваха от Бюро за държавна сигурност на Отдел за държавна сигурност. Шефът им бе сменен, а те станаха по-възпитани. В миналото са имали славата на инквизитори. Но се предполага, че това вече е част от историята. Обаче и до ден днешен репутацията им кара хората да треперят от страх. Въобще тук не е зле човек да има дипломатически паспорт — заключи Анди.

— Бива ли ги?

— Не особено. Някога може да са набирали способни кадри, но в миналото. Вероятно като последица от лошата им слава през петдесетте и шейсетте години интелигентните хора не искат да работят там, а и не им предлагат кой знае какви привилегии, във всеки случай не и привилегиите, които КГБ дава на своите служители. Знаеш ли, в тази страна имат превъзходни университети. От тях излизат много способни инженери и учени. А медицинският им институт в Шемелвайс е първокласен.

— По дяволите, половината от хората, които работеха по Манхатънския проект, не бяха ли унгарци?

Хъдсън кимна.

— Точно така, повечето бяха унгарски евреи. Не са останали много от тях, макар че по време на войната унгарците спасиха половината от своите евреи. Мисля, че поради тая причина убиха и техния държавен глава адмирал Хорти. Той умря при „мистериозни обстоятелства“. Трудно е да се каже що за човек е бил. Според една от версиите е бил по-скоро отявлен антикомунист, но определено не и пронацист. Най-вероятно от личностите, които са имали нещастието да се родят в неподходящо време и на неподходящо място. Никога няма да разберем.

На Хъдсън му хареса да се прави на екскурзовод за разнообразие. Не му беше никак неприятно да се откъсне за малко от шпионажа.

Но стана крайно време да се залавят за работа.

— Добре, как ще организираме операцията? — попита Джак.

Той се оглеждаше за опашка, но дори някой да ги следеше, беше невидим за него. Освен ако не ги следваха с някоя от вездесъщите мръсни лади. Оставаше му единствената възможност да се довери за това на Хъдсън.

— Да се връщаме в колата. Да разгледаме хотела.

До там се стигаше за няколко минути шофиране по улица „Андраши“, където постройките се отличаваха с френския си архитектурен стил. Райън никога не бе ходил в Париж, но ако си затвореше очите, можеше да си представи как изглежда.

— Ето го, това е той — каза Хъдсън, минавайки край хотела.

В комунистическите страни не беше проблем да се намери място за паркиране и това бе едно от хубавите неща в тях.

— Никой ли не ни следи? — попита Райън, мъчейки се да не се набива прекалено на очи, докато се оглеждаше наоколо.

— Ако е така, трябва да е много печен. Ето там, на отсрещната страна на улицата, е местното отделение на КГБ. Съветският дом за култура и приятелство, в който има всичко друго, но не и култура и приятелство. Смятаме, че там работят трийсет или четирийсет агенти от КГБ — добави Хъдсън. — Средният унгарец би предпочел да хване гонорея, отколкото да влезе вътре. Трудно ми е да ти опиша колко много ненавиждат Съветите в тази страна. Те все още помнят 1956 година, Джак.

Хотелът порази Райън и предизвика у него същото усещане, което е накарало някога X. Л. Менкън да измисли понятието „позлатена епоха“42. Беше като да си поръчаш шампанско, а да имаш пари само за една бира.

— Щях да предпочета да си остана тук — каза Райън, макар хотелът да нямаше нищо общо с „Плаза“ в Ню Йорк или със „Савой“ в Лондон.

— Явно руснаците не смятат така.

„По дяволите, като ги отведем в Америка, ще си помислят, че са попаднали в рая“ — каза си Райън.

— Да влезем вътре. Има много приличен бар — предложи Хъдсън.

Наистина беше поносим. Намираше се вдясно от входа и след това няколко стъпала надолу. Приличаше на нюйоркски дискобар, само че с по-малко шум. Оркестърът още не бе почнал работа. Бяха пуснали касетофон, не много силно. Джак забеляза, че музиката е американска. Колко странно. Хъдсън поръча по една токайска ракия. Райън отпи. Не беше лоша.

— Доколкото знам, бутилират напитка с подобно име и в Калифорния. Токайската ракия е национално питие. Има странен вкус, но е много по-добра от граппа.

Райън се засмя.

— Знам. Това е италианското название за „по-лек“ алкохол. Моят чичо Марио го обичаше. — Огледа се. Не се виждаше никой в периметър от двайсет стъпки. — Можем ли да говорим?

— По-добре да не се набиваме на очи. Довечера ще дойда пак. Барът затваря след полунощ. Трябва да огледам персонала. Нашият Заек е в стая триста и седма. На ъгъла на третия етаж. Много лесен достъп откъм аварийното стълбище. Хотелът има три входа — един отпред и два странични. Ако е дежурен само един регистратор, както очаквам, ще трябва просто да му отвлечем вниманието, за да внесем вътре пакетите и да измъкнем заешкото семейство навън.

— Пакетите?

Хъдсън го изгледа.

— Не ти ли казаха?

— Какво да ми кажат?

„Мили Боже — помисли си Хъдсън, — те никога не дават нужната информация на когото трябва.“

— Ще поговорим за това по-късно — каза Хъдсън.

„О-па“ — ядоса се Райън. Готвеше се нещо, което явно нямаше да му хареса. Абсолютно сигурно. Май щеше да е по-разумно да си донесе браунинга. Мамка му. Довърши питието си и отиде да потърси тоалетната. Ориентира се по знака върху вратата. Вътре доста отдавна не бе почиствано. Слава Богу, че не се налагаше да сяда. След като се върна, завари Анди да го чака и го последва навън. Скоро след това вече пътуваха с колата.

— Добре, можем ли да обсъдим малкия проблем? — попита Джак.

— По-късно — каза му Хъдсън.

Това накара Райън да се разтревожи още повече.

Пратките тъкмо пристигнаха на летището — три доста големи сандъка с налепени върху тях дипломатически стикери. Представител на посолството проверяваше на рампата дали не е бърникано в тях. За по-сигурно документите им бяха оформени на името на електронна компания, в случая германската „Сименс“, за да изглежда, че вътре има шифровъчна техника или някаква друга обемна апаратура за секретни цели. Натовариха надлежно сандъците върху пикап на посолството, който отпраши към центъра. Присъствието на дипломата предотврати възможността сандъците да минат през рентген, което беше много важно. На митничарите обясниха, че рентгенът може да повреди микрочиповете и те веднага оформиха документите. Скоро щяха да осведомят всички заинтересовани, включително КГБ, че британското посолство в Будапеща се е снабдило с нови шифровъчни апарати. Информацията щеше да се изпрати по каналния ред и да потъне след това в забвение.

— Хареса ли ти разходката? — попита Хъдсън, след като влязоха в кабинета му.

— Надмина очакванията ми, Анди — отвърна Райън. — Искаш ли да ме въведеш в нещата?

— Идеята е на вашите хора. Трябва да изведем Заека и семейството му по такъв начин, че КГБ да ги помисли за умрели, а не за бегълци, които може да се раздрънкат на Запад. За тази цел сме осигурили три трупа, които ще оставим в хотелската стая, след като Флопси, Мопси и Котънтейл изчезнат от там.

— Дотук е ясно — каза Райън. — Саймън ми спомена за това. А после?

— После палим стаята. Трите тела са от жертви на пожари. Трябва вече да са пристигнали.

На Райън му се догади. Изразът на лицето му го издаде.

— Работата ни невинаги е чиста, сър Джон — информира главният агент на СИС своя гост.

— За Бога, Анди! Откъде са труповете?

— На кой му пука?

Райън пое дълбоко въздух.

— Предполагам, че на никого — поклати глава Райън. — После какво следва?

— Пътуване на юг. Ще ни посрещне мой агент, казва се Ищван Ковач, професионален контрабандист, комуто съм платил тлъста сума да ни преведе през границата с Югославия. После продължаваме в Далмация. Някои от сънародниците ми ходят понякога там на почивка през лятото. Качвате се заедно със заешкото семейство на чартърен самолет, пътувате към Англия, операцията свършва и всички са доволни.

— Добре. „Какво друго ми остава да кажа?“ — помисли си Джак. — Кога?

— До два или три дни, предполагам.

— Ще си въоръжен ли? — бе следващият му въпрос.

— Имаш предвид с пистолет ли?

— Разбира се, че не с прашка — обясни Райън.

Хъдсън поклати глава.

— Пищовите не вършат работа. Ако стане напечено, срещу нас ще се изправят войници с автомати и пистолетът ще е безполезен, най-много да провокира опозицията да стреля срещу нас, при това с голяма вероятност да ни улучи. Не, ако стане гаф, е за предпочитане да се измъкнеш с дипломатическите си документи. За зайците вече сме приготвили британски паспорти. — Той извади голям плик от чекмеджето на бюрото си. Господин Заекът, доколкото ме осведомиха, говори добър английски. Това ще е достатъчно.

— За всичко си помислил, а? — Райън не беше убеден в това.

— За това ми плащат, сър Джон.

„А аз нямам право да възразявам“ — осъзна Райън.

— Добре, ти си тук професионалистът. Аз съм само шибан турист.

— Том Трент се обади. — Върху бюрото на Хъдсън имаше съобщение. — Не е забелязал опашка зад Зайците. Засега изглежда, че операцията върви изцяло незабелязано. Бих казал дори отлично. — Той не добави, „като се изключат замразените печени трупове в мазето на посолството“. — Това, че ги мернахме сутринта, ни е от полза. Сега знаем, че изглеждат съвсем обикновено. Поне не се опитваме да измъкнем Грейс Кели от страната. Мадами като нея се набиват на очи, но не и такива като госпожа Зайка.

— Флопси, Мопси и Котънтейл… — прошепна Райън.

— Просто трябва да ги преместим в нова заешка дупка.

— Щом така казваш — отговори Райън колебливо.

Тоя тип просто водеше по-различен начин на живот от неговия. Кети режеше очите на хората, а Джак би пукнал от това като курва, нападната от гърмяща змия във ваната. Беше по-различен начин да си изкарваш хляба. Тая работа обаче не беше за него.

Том Трент ги наблюдаваше през всичкото време по пътя от хотела до зоопарка, където децата много обичат да ходят. Лъвът и тигърът бяха наистина величествени, а къщата за слонове, построена в арабски стил, се обитаваше от няколко чудесни екземпляра. Туристическата част от деня завърши със сладолед на клечка за малкото момиченце. Заешкото семейство се прибра в хотела, като последния километър и половина таткото носеше на ръце полуспящото дете. Дори за професионалист като Трент беше голямо изпитание да остане незабелязан върху простиращата се на един квадратен километър павирана площадка за кацане на самолети, но заешкото семейство не обръщаше никакво внимание. Когато се върнаха в „Астория“, той се мушна в мъжката тоалетна и обърна двулицевия си шлифер, за да смени поне цвета на дрехата си. След половин час Зайцеви отново напуснаха хотела, но веднага влязоха в закусвалнята до него. Храната там беше прилична, ако не възбуждаща апетита, при това ужасно евтина. Трент видя как напълниха подносите си с местни манджи и седнаха да хапнат. Оставиха си място за ябълков щрудел, който в Будапеща беше не по-малко вкусен от виенския, но десет пъти по-евтин. След още четирийсет минути те вече изглеждаха напълно изтощени и натъпкани и дори не се поразходиха да им се слегне храната, ами направо се качиха с асансьора на третия етаж най-вероятно за да си легнат. Трент се повъртя около половин час, за да се увери в това, след което взе такси до парка „Червения Марти“. Денят му бе продължил дълго, а му предстоеше да напише доклада си за Хъдсън.

Главният агент и Райън пиеха бира в бюфета, когато той се върна в посолството. Трент и Джак бяха представени един на друг, след което поръчаха още една бира.

— Е, какво смяташ, Том?

— Точно такива са, каквито очаквахме да бъдат съгласно инструкциите. Малкото момиченце — баща му го нарича зайчик, което май означава зайче — е много сладко хлапе. Иначе съвсем обикновено семейство, което прави най-обикновени неща. Купиха си три видеокасетофона от улица „Вачи“. От магазина ги доставиха в хотела. След това отидоха на разходка.

— Къде?

— Просто ей така, шляеха се насам-натам като всички туристи — обясни Трент. — Бяха в зоопарка. Малкото момиченце се зарадва на животните, както му е редът, но най-вече от новото палтенце с черна якичка, което му купиха сутринта. Общо взето, изглеждат едно симпатично семейство — заключи шпионинът.

— Нещо необичайно? — попита Хъдсън.

— Абсолютно нищо, Анди, аз поне не забелязах да ги следи някой. Единствената изненада бе, когато сутринта тръгнаха право към посолството, отивайки на пазар. Това бе най-неочакваният момент, но съм сигурен, че е било случайно. Улица „Вачи“ е най-посещаваната търговска зона от туристите и от Изток, и от Запад. Предполагам, че регистраторът в хотела ги е упътил да вземат метрото.

— Съвсем по плана, а? — попита Джак, допивайки бирата си.

— Така изглежда — отвърна Трент.

— Е, кога ще разиграем нашия театър? — попита американецът.

— Ами, оня приятел Рожа ще дирижира утре вечер. Да го направим вдругиден? Да дадем на нашата госпожа Зайка възможност да послуша музика. Ние можем ли да се снабдим с билети? — попита Хъдсън.

— Няма проблеми — отвърна Трент. — Шеста ложа вдясно. Има много добра видимост към цялата зала. Не е зле да си дипломат, а?

— Програмата каква е?

— Йохан Себастиан Бах, първите три Бранденбургски концерта и още няколко негови опуса.

— Изглежда, ще е приятно — отбеляза Райън.

— Тукашните симфонични оркестри са много добри, сър Джон.

— Анди, какво ще кажеш да престанеш с тия рицарски щуротии? Името ми е Джак. Джон Патрик, ако трябва да съм точен, но ми викат Джак от тригодишен.

— Това е голяма чест, нали знаеш?

— Така е, благодарих на Нейно величество, но там, където аз живея, не си падаме по тия работи.

— Наистина, носенето на сабя създава неудобства при сядане — съгласи се Трент.

— А да не говорим колко е досадно да се грижиш за коня — разсмя се Хъдсън. — Или какво може да ти струва участие в турнир.

— Май ми предстои точно това — призна Райън. — Трябва да измъкна Заека от Страната на злото.

— Ние ще го направим — увери го Хъдсън. — А ти ще си там и ще наблюдаваш.

— Всички са в Будапеща — съобщи Бостък. — Заекът и семейството му са отседнали в някой си хотел „Астория“.

— Нямаше ли хотел със същото име и в Ню Йорк? — попита директорът на ЦРУ.

— В Куинс — потвърди Гриър. — А как е хотелът?

— Очевидно е подходящ за целите ни — информира ги заместник-директорът на операциите. — Базил казва, че операцията върви нормално засега. Никой не наблюдава нашите субекти. Надявам се братовчедите да имат компетентен главен агент в Будапеща. Трите трупа са пристигнали днес. Остава само заключителната част.

— Какви са шансовете? — попита заместник-директорът на разузнаването.

— Да кажем, седемдесет и пет процента, адмирале — отвърна Бостък. — А може и повече.

— А какво става с Райън? — бе следващият въпрос на Гриър.

— Нямаме ни вест, ни кост от Лондон какво прави. Имам чувството, че твоето момче се оправя само.

— Той е добро хлапе. Ще успее.

— Колко ли неприятно се чувства? — зачуди се Мур.

Другите двама шефове се ухилиха и поклатиха глави. Бостък взе пръв думата. Като повечето от началниците в оперативната дирекция и той си имаше своите съмнения в способностите на работещите в разузнавателната дирекция, които бяха значително по-многобройни.

— Сигурно не толкова удобно, както на бюрото и въртящия се стол.

— Ще се справи, господа — настоя Гриър, надявайки се да излезе прав.

— Чудя се какво ли ще ни съобщи онзи човек… — въздъхна Мур.

— Ще разберем след седмица — увери го Бостък.

В този момент жителите на Будапеща спяха, а също и повечето от жителите на Лондон. Припомни си своите собствени преживявания на терена, които се изразяваха предимно в чакане на агенти на уговорени явки и писане на доклади за бюрократите, които все още продължаваха да движат нещата в ЦРУ. Човек не можеше да се абстрахира от тъжната действителност, че Управлението беше под правителствен контрол и страдаше от същите ограничения и неефективност, както всички останали бюрократични институции. Този път обаче като никога операция БЕАТРИКС бе задвижена бързо… само защото Заекът ги предупреди, че комуникациите им са компрометирани. Не защото разполагаше със сведения, че ще бъде ликвидиран невинен човек. Правителството си имаше приоритети, а те невинаги отговаряха на изискванията за рационалност. Той беше директор на Централното разузнаване и се предполагаше — а и по силата на федералния закон, — че ръководи целия процес на събиране и анализиране на информация за правителството на Съединените американски щати. Но да се накара тази огромна бюрократична машина да работи ефективно бе същото като да измъкнеш кит на брега и да го накараш да лети. Човек можеше да му крещи колкото си ще, но китът нямаше да преодолее земното притегляне. Правителството се състоеше от хора и бе логично тези хора да са в състояние да променят нещата, на практика обаче нищо такова не се случваше. Така че шансът бе три от четири да измъкнат руснака и да го разпитат в удобната тайна квартира във Вирджиния. След като изпразнеха мозъка му, вероятно щяха да открият нещо важно и полезно, но играта нямаше да се промени, нито пък ЦРУ.

— Налага ли се да съобщим нещо на Базил?

— Нищо, за което да се сещам в момента, сър — отвърна Бостък. — Налага се да седим кротко и да чакаме хората му да изпълнят мисията.

— Така е — съгласи се Мур.

Макар да обърна три бутилки тъмно британско пиво, Райън не спа добре. Но не успя да открие никакъв пропуск. Хъдсън и хората му изглеждаха достатъчно компетентни, а заешкото семейство му се видя съвсем обикновено на улицата предната сутрин. Трима души, единият от които наистина желаеше да се чупи от СССР, което на Райън му се струваше напълно логично… макар руснаците да бяха едни от най-фанатичните патриоти в света. Но всяко правило си имаше изключения и очевидно този човек го гризеше съвестта и искаше да предотврати… нещо. Какво бе то, Райън не знаеше, а и не искаше да гадае. Предположението не бе анализ, а на него му плащаха мизерната заплата, за да прави добри анализи.

Щеше да е интересно да разбере. Досега Райън не бе разговарял с истински бегълци. Само бе чел техни показания и им бе представял писмено въпроси, но никога не ги бе гледал в очите, докато дават отговорите си. Жена му беше по-добра от него в тия неща — трябваше да се замисли дали не се нуждаеше от известно обучение, — но пък не беше тригодишно хлапе, за да приема всяка дума на доверие. В края на краищата Заекът можеше да се окаже внедрен агент. Райън бе чувал, че КГБ има опит в тия неща. След убийството на Кенеди един беглец се кълнял, че КГБ не е замесен. На Управлението това му било достатъчно, за да се замисли дали пък именно КГБ не стоеше зад убийството. В КГБ бяха хитри, но както неизбежно се случва с хитреците, те рано или късно преиграват, а колкото по-късно стане това, толкова по-лесно се прецакват. Те разбираха западния начин на мислене, две мнения по въпроса нямаше. Но все пак Иван не беше двуметров богатир, нито гений, противно на онова, което твърдяха войнолюбците във Вашингтон, а също и неколцина в Ленгли.

Всеки човек прави грешки. Беше научил това от баща си, който си изкарваше хляба с лов на убийци, някои от които се мислеха за много умни. Не, единствената разлика между мъдрия човек и глупака е в мащабите на грешките. Човешко е да се греши, а колкото си по-умен и по-влиятелен, толкова по-големи са последиците от тези грешки. Като Л. Б. Дж.43 и войната във Виетнам, която на Джак му се бе разминала само заради възрастта му. Колосална издънка, натресена на американски народ от един иначе ловък политически стратег, който си е въобразявал, че може да превърне политическите си умения в международно влияние, но в крайна сметка бе разбрал, че азиатските комунисти нямат същото мислене като един сенатор от Тексас. И ако гениалността си има предели, то простотията е безгранична.

Лежеше в леглото, пушеше цигара и гледаше в тавана, чудейки се какво ли ще става утре. Дали щеше да се повтори историята с Шон Милър и неговите терористи?

Да се надяваме, че няма, молеше се Джак и продължаваше да умува защо Хъдсън беше против да носят оръжие за всеки случай. Трябва да е европейски специалитет, реши Джак. Когато бяха на враждебна територия, американците предпочитаха да имат подръка поне един приятел.