Червеното пиано

БЛАГОДАРНОСТИ

През 1985-а, две години преди да срещна хората, с които в крайна сметка щяхме да имаме 2000 участия (докато обикаляхме Америка като бездомна, смахната банда в продължение на шест години), бях десетгодишен хлапак, опитващ се да напише първия си роман. Не завърших книгата. Бе прекалено трудно.

В онези дни идеята да пиша музика, в каквато и да е форма, бе пълна безсмислица за мен. Все едно някой да ми бе казал: „Синко, ако искаш, можеш да бъдеш дърво".

Не че не вярвах, че човек може да прави каквото си поиска със своя живот (да, бях доста далеч от пълното приемане на този начин на мислене, но в съзнанието ми бе започнала да се оформя пътечка от трошици към него), но смятах, че музиката е нещо, което може да прави някой друг. Някой, роден да създава музика може би. Също така някой по-висок. С по-хубава коса. С по-хубаво яке.

Някой по-готин от мен.

Въобще… някакви други хора.

Но после… срещнах някои от тези други хора.

В сърцевината си „Колелото на лудостта" е книга за една музикална група. Не съм написал нито ред, без да мисля за хората, които ще изброя тук, хората, които не само ме научиха как да свиря, как да свиря на живо и как да живея музиката, но освен това първи ми показаха най-нежните песни на света:

Дерек Бърк — ударни

Джейсън Берковиц — китара

Джон Горнбейн — ударни

Адам Мелин — автор на песни/вокал/китара

Марк Оуен — автор на песни/вокал/китара

Стивън Палмър — китара

Чад Стокър — бас китара

Благодаря на Кристин Нелсън, Уейн Александър, Райън Люис, Кандис Лейк и Зак Уагман. Благодаря на издателство Еко-Харпър Колинс. И благодаря на Дейв Симър. Ще повтарям тази благодарност като ехо, завинаги.

Благодаря и на теб, Алисън.

И на „Хай Стрън". Отново.

А сега хайде да направим един дяволски готин албум. Какво ще кажете да е във фа?