Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

„… Известно време подхвърлях на преценка различните занимания, на които хората се посвещават през този живот, и се опитвах да подбера най-доброто от тях. Ала тук не е необходимо да разказвам какви мисли се породиха от тия ми усилия: достатъчно е, че що се отнася до мен, нищо друго не ми се стори по-добро, освен да следвам твърдо намерението си, ще рече, да използвам отреденото ми време от живота, за да усъвършенствам своя разум и със средствата и начина, които съм си предначертал, да тръгна по следите на истината. Защото плодовете, които вече вкусих по този път, бяха от такова естество, че по моя преценка не би могло да се намери в този живот нищо по-приятно, нищо по-невинно; още повече че откакто прибягнах към този начин на наблюдение, всеки ден откривах нещо ново, което винаги имаше известно значение и съвсем не бе всеобщо познато. Тогава душата ми най-после се изпълни с такава радост, че всички останали неща не можеха вече нищо да и сторят.“

От латинския текст на Картезий

(Към първото издание, 1878 г.)

Тази монологична книга, възникнала в Сорент през зимния ми престой там (1876–1877 г.), нямаше да бъде предадена на обществеността, ако с наближаването на 30 май 1878 г.1 не се бе възбудило твърде силно желанието в подходящия час да дам израз на преклонението си към един от най-великите радетели за освобождението на духа.