Чудовището

6

Докато стояхме, уморени и щастливи, попитах Е. дали не вали навън, счуха ми се удари на дъждовни капки по стъклата, тя отиде да погледне на терасата и когато се върна, нещо дълбоко забравено бликна в мен и дали заради странните приказки на К., или за да се избавя от заключените в подсъзнанието ми тревоги, този път докрай й казах, че съм щастлив с нея, обичта ми ме подтикваше да се разкрия докрай, и казах, че съм щастлив с нея, обичта ми ме подтикваше да се разкрия докрай, че съм щастлив и много благодарен, че тя, Е., ми е дала всичко, което един човек може да желае в мечтите си дори, и аз също бих искал да й отговоря, като нищо никога не съм крил от нея, освен едно, без да усещам какво правя, станах и се отправих към бюрото, на дъното на което държах винаги заключена малка каса, отворих я трескаво и измъкнах статуетката, демонът сякаш се беше ухилил, крилата му бяха смачкани и блестящите очи от лазурит гледаха като живи, но това беше само статуетка, поднесох я на Е. като при жертвоприношение, стоеше онемяла, но това е само статуетка, извиках аз, след което в един дъх излях всичко, трупано цели шест години, разказах й всичко от онази нощ, как Той уби моя приятел под дъжда, как кръвта течеше в черната кал, и предсмъртните викове на Х. за помощ, която не му дадох, да, не му помогнах с нищо, докато той умираше пред очите ми, от страх, и как измолих живота си страхливо срещу обещанието никога на никого да не казвам, че съм Го видял, чудовището, но мина толкова време и днес искам да го разкажа на нея, да не остане нищо скрито, защото толкова я обичам, най-любимия човек, да не остане нищо, нищо, което съм скрил в себе си, и поднасям и най-последната си тайна, като и подадох черната статуетка, изображението на седемгодишния кошмар, уверен, че се спасявам завинаги от болката, от угризенията, заровени дълбоко в душата ми, да, уверен бях, че всичко най-сетне свършва, завинаги, от този миг и нищо повече не ще помрачи дните ни.