Да откраднеш рая

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Морган, трябва да призная, че бях малко изненадан, когато получих писмото ви с молба за тази среща.

Граф Девъншир беше мъж, с около десет години по-възрастен от Данте, и носеше перука от гъсти тъмни къдрици и костюм от хубаво тъмночервено кадифе. Когато Данте влезе, той се изправи от стола си в малката стая на кръчмата „Печената гъска“ и протегна ръка към него.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим толкова бързо.

Графът седна и направи знак на момичето, което сервираше, да донесе бира и на двамата. Изчака, докато бирата беше сложена пред тях, като наблюдаваше строго как момичето намига очевидно на Данте и залюлява бедра, преди да продължи към другите клиенти.

— Предполагам, осъзнавате, че не мога да направя нищо, за да променя положението ви в Двора, Морган.

Данте не можеше да кори мъжа за впечатлението му. Всъщност бе очаквал това.

— Нямах намерение да ви моля за това, милорд. Не такава бе целта ми, когато ви помолих да се срещнем.

— Каква е тогава?

— Както знаете, милорд, отсъствах от Дърбишир и от Англия доста време.

— Да. — Девъншир отпи глътка бира. Част от нея покапа по брадичката му. Той я избърса със салфетка. — Как заварихте положението в Дърбишир при завръщането си?

— Много добре, милорд. Имал съм късмет, като се има предвид, че не съм бил там, за да наглеждам нещата.

— Как е във Версай?

Данте се усмихна.

— Почти същото като в Уайтхол, само че говорят на различен език. — После продължи: — Новините за чумата достигнаха до Версай, но не описваха истинските размери на епидемията. Разбрах това, когато и собствената ми майка бе повалена от нея и почина преди няколко месеца.

Девъншир кимна и отпи още една глътка.

— Хелена беше една от последните велики дами. Както знаете, лейди Девъншир бе много привързана към нея. Майка ви ще липсва на мнозина.

— Най-вече на мен, милорд. Винаги ще ми тежи на съвестта, че не можах да бъда с нея при кончината й. — Данте помълча малко, но когато видя, че Девъншир не прави никакво усилие да отговори, продължи: — Но и това не е целта на молбата ми да се срещнем, макар че чумата играе голяма роля в нея. Докато пътувах от Дувър към Уайлдууд, ми се наложи да потърся услугите на лекар.

Данте направи пауза. Реши, че е по-добре да премълчи причината, защото щеше да се види принуден да разкрие присъствието на млада неомъжена жена в дома си. Бъдещето на всяка дама, за която се знаеше, че е била насаме в компанията на Разгулния граф, щеше да бъде съсипано, независимо от името или почтеността й. Определено най-добрият път бе да говори неясно.

— Кочияшът ми спря пред едно село. Всъщност трябва да кажа, че спря пред барикада, блокираща достъпа в селото.

Девъншир кимна.

— Ейъм. Знам много добре за положението им.

— И аз така разбрах. Това, което правят онези добри хора — да държат болестта да не излиза извън границите на селото, е благородно и себеотрицателно и много от тях умират заради това.

— Пастор Момпесън е човек, доста надраснал времето си. Ако поне половината от засегнатите селища в страната бяха приели същите карантинни методи, болестта нямаше да затрие почти една трета от населението на Англия досега.

Данте се стресна при тези думи.

— Това ли е реалният брой на жертвите?

— Да, и това са известните случаи. Много хора отказваха да признаят за болестта от страх да не ги накажат. Кой може да знае колко всъщност са били?

— Което именно е причината да ви поканя тук, милорд. Хората от барикадата при Ейъм ми казаха, че вие се грижите за хранителните им запаси. Аз също им изпратих прясна храна от Уайлдууд, но чувствам, че това не е достатъчно. Хората имат нужда от плат за дрехи, от восък за свещи, от въглища за отопление. Не мога да не призная, че това е доста скъпо начинание.

Девъншир се поизправи заинтригувано.

— И какво предлагаш, Морган?

Данте заговори направо по същество:

— Баща ми притежаваше, заедно с вас, дял от царевичната мелница в Калвър.

— Да. — Девъншир се наведе напред, като вече слушаше внимателно.

— Като че ли си спомням, че вие доста години преди смъртта му предлагахте да купите неговия дял, но той отказваше.

— Инат човек беше баща ви.

— Такъв беше, милорд. Но аз не съм. Скоро проучих производството на тази мелница през последните три години на моето отсъствие. Изглежда, върви доста добре.

— Миналата година имаше разходи за ремонт, но иначе…

— Все още ли се интересувате от закупуване на Моргановия дял от тази мелница?

Лорд Девъншир погледна озадачено Данте.

— Преследвах баща ви повече от десетилетие да ми продаде дела си от мелницата, но той отказваше, каквото и да му предложех. Не беше заради парите, разбира се. За него това бе нещо като игра.

— В това отношение сте прав, милорд — усмихна се Данте. — Спомням си, веднъж адвокатът на баща ми каза, че за него отказите му да ви продаде дела си от мелницата били нещо като игра на шах, но в по-голям мащаб.

Девъншир кимна.

— След като знаете това, защо искате сега да ми го продадете, Морган? Имате нужда от пари? Затънали сте в дългове?

— Напротив, милорд. След като прегледах счетоводните книги на Морганови, видях, че съм стъпил на здрава финансова основа; доста учудващо, като се има предвид отсъствието ми.

— Наели сте честни хора.

— Баща ми обичаше да казва: „Плащай им добре и те ще ти се отплатят.“

— Мъдър човек беше баща ви. И много умен търговец. Което ме прави още по-любопитен да разбера защо желаете да се махнете от едно толкова печелившо предприятие като мелницата в Калвър.

— Да кажем просто, че искам да опростя активите си. Данте извади от джоба на сакото си сгънат лист хартия и го подаде на лорд Девъншир.

— Смятам, че тази сума ще ви се стори разумна за дела ми в мелницата.

Девъншир взе хартията и погледна Данте над горния й ръб. Очите му не издаваха нищо. Накрая каза:

— Ще пиша на адвоката си в Лондон да се погрижи сумата незабавно да бъде преведена в личната ви сметка.

— Тук обаче бих искал да ви съобщя единственото условие на тази сделка — прекъсна го Данте. — Бих искал да го чуете и обмислите, преди да сме сключили сделката.

— Което е?

— Не желая парите да бъдат превеждани в личните ми сметки. Вместо това, искам да ги сложите в отделна, единствено за нуждите на хората от Ейъм. Бих желал това да е анонимна сделка, без да се споменава моето участие в нея. Имам ви доверие, че ще контролирате парите, за да бъдат използвани по предназначение. През всичките години, в които баща ми имаше делови отношения с вас, независимо от играта на шах, той винаги казваше, че сте честен и почтен човек, милорд, макар и малко инат.

Девъншир се засмя и изгълта остатъка от бирата си. После стана и стисна ръката на Данте.

— Не знам как да го кажа, без да премина определените граници, но се гордея с вас, Морган, и баща ви също щеше да се гордее с вас, след като ви удушеше, задето сте ми продали дела, разбира се.

Данте се усмихна и кимна.

— Благодаря ви, милорд.

Девъншир подхвърли една монета на момичето, за да плати бирата си, понечи да си тръгне, но се обърна:

— Ако нямате нищо против, Морган, ще ви запитам защо е това желание за анонимност?

Данте го погледна.

— Може би си мислите, че това би било прекрасна възможност да отстраня част от тъмното петно, което сложих върху името Морган, и наистина би било така, но именно затова искам сделката да остане в тайна. Не желая в нея да има скрит мотив. Това само би злепоставило истинското ми намерение. Просто се чувствам задължен да го направя. Може би се дължи на смъртта на майка ми. Не бих могъл да кажа. А освен това — прибави усмихнато той — не бих искал разгулният граф Морган да бъде известен като филантроп.

След тези думи Девъншир се обърна и излезе, като клатеше глава.

Данте остана в стаята, колкото да изпие още една халба бира. Беше доволен от изхода на срещата. Знаеше, че може да се довери на лорд Девъншир, че ще изпълни желанията му и няма да позволи и на едно пени да отиде другаде, освен по предназначение — към Ейъм.

Данте се изправи да си върви, като отклони още една явна покана от момичето. Когато излезе навън, си пое дълбоко дъх. В момента му се искаше само да се върне в Уайлдууд, при Беатрис, колкото по-бързо можеше да го отнесе Фюри. Не знаеше защо; може би заради пречистването на съвестта си, което усещаше, задето е помогнал на хората от Ейъм, или заради неохотното, но одобрително кимване на Девъншир. Което и да беше, го караше да се чувства, сякаш е поел нов път — пътя към съвършено различен живот. И в представите си за този живот той включваше Беатрис.

Данте понечи да развърже Фюри, но се спря, защото забеляза малка бижутерска сергия на пазарчето на площада.

— Добър ден, милорд — каза собственичката, когато той се приближи. — К’во мога да направя за вас?

Данте порови из изложените дрънкулки.

— Търся някакъв подарък, но искам да бъде нещо специално.

— За дама ли, милорд? — попита ухилено жената.

— Може да се каже.

Накрая очите му се спряха на нещо, което хвърляше жълти, сини и виолетови отблясъци. Той го вдигна за златната верижка, на която беше закачено, като наблюдаваше как слънчевата светлина танцува по кръглия камък.

— Аха — рече жената. — Вий май харесвате Синия Джон.

— Познавам една дама, която веднъж изрази известна привързаност към него.

— Ами туй е вълшебен камък наистина. Бил благословен от древна магьосница да носи щастие и искрена любов на този, който го носи.

Данте извади една гвинея от джоба си и я подаде на жената.

— Това ще стигне ли?

— Предоволно, милорд! — рече жената с разширени очи. — Предоволно.

Когато пристигна в Уайлдууд, Данте хукна, като взимаше по две стъпала наведнъж, към предната врата. Не забеляза каретата от едната страна на къщата. Пътният куфар в подножието на стълбите също не успя да привлече вниманието му.

— Рени, добри ми човече — каза той, когато се сблъска с иконома в антрето, — къде мога да намеря Беатрис?

— Предполагам, че е в източния салон, милорд. Но… Данте мина с бързи крачки покрай него. Когато най-сетне стигна салона, сграбчи бравата и отвори двойните врати.

— Беатрис, аз…

Думите замряха на устните му. Беатрис не беше сама. Срещу нея седеше красива брюнетка, която се обърна и го погледна от канапето. Когато го видя, се усмихна ослепително.

— Очаквахме те, Данте, скъпи. Какво, за бога, те забави толкова?

Касия Бродригън, маркиза Сийгрейв, се изправи и тъмните й очи заблестяха весело. Носеше елегантен тъмносин пътен костюм с много бели дантели около шията. Гъстата кестенява коса се спускаше на букли около лицето й — лице, което въпреки трите изминали години караше Данте да я съзерцава с безмълвно възхищение. Реакцията на всеки мъж, който я зърнеше, бе същата; за най-голямо раздразнение на съпруга й Ролф.

Ролф и Данте бяха приятели от Оксфорд, заедно с третия им „партньор“, Адриан Рос — маркиз, който сега живееше в Ирландия със съпругата си Мара и децата им. Тримата бяха воювали във войните и по едно или друго време всеки от тях беше спасявал живота на другия. Касия се бе запознала с Ролф не много преди заминаването на Данте за Франция. Тя бе всичко, от което се нуждаеше приятелят му. За Касия Ролф представляваше същото.

Касия се засмя.

— Хей, ще стоиш там като ударен от гръм или ще дойдеш тук да ме поздравиш, както трябва?

Данте се окопити, прекоси стаята и притисна Касия до себе си.

— Кога пристигна, Касия? И къде е Ролф? — Той се огледа. — Очаквах първо да изпратиш вест, преди да изминеш целия този път от Съсекс дотук.

— Ами не бях сигурна дали си се върнал — рече Касия и го целуна леко по бузата. — Бях в Ланкашир, за да се погрижа за продажбата на имота там и реших да спра в Уайлдууд на път към града, за да видя дали вече си пристигнал. — Тя погледна през рамо и кимна по посока на Беатрис. — Сега виждам, че си.

— Значи не си получила писмото ми?

— Писмо ли?

— Това, което ти написах веднага щом се завърнах в Англия. Сега то сигурно пристига в Рейвънууд. Предполагам, че Ролф ще е там, за да го получи. Хубаво е, че дойде, Касия. Имам нужда от твоята помощ по един въпрос… — Той погледна над рамото й към Беатрис, която ги гледаше и попиваше всяка дума. — Запозна ли се вече с Беатрис?

— Да, наистина се запознахме. Това красиво момиче току-що беше започнало да ми разправя как вие двамата сте се запознали. Нещо за това как си я намерил да лежи, захвърлена на пътя в дъжда посред нощ.

— Дълга история. — Данте хвана Касия за ръката и я отведе в средата на стаята. После седна пред нея. — Когато намерих Беатрис, тя беше ранена в главата.

— Превръзката на главата й издава това обстоятелство — усмихна се Касия.

Данте погледна първо към Беатрис, после към събеседницата си.

— В резултат не помни коя е.

— Само че се казва Беатрис? — смръщи вежди Касия. — Колко странно!

— Не — отвърна Данте, — тя не помни истинското си име. Беатрис е просто име, с което решихме да я наричаме.

— Със сигурност можеше да измислиш нещо по-добро, Данте — рече Касия, като завъртя кисело очи. — Тя е прекалено хубава за такова грозно име. Според мен Джулиет или Виктория би било по-подходящо. Ами ти така като нищо можеше да я наречеш и Барбара, на онова същество от Касълмейн, дето само сее зло в Уайтхол.

Касия бе една от многото, които не обичаха Барбара Палмър, лейди Касълмейн — най-дълготрайната любовница на крал Чарлз. И то по основателни причини.

— А може би си я нарекъл на истинската любов на твоя поет-съименник? И значи ти реши да дадеш на горкото момиче името Беатрис? — Касия го погледна ужасено. — Данте, какво си си мислил?

— Просто така стана. Тя ще се нарича Беатрис, поне докато не открием истинското й име. Ако това изобщо стане. До този момент не сме имали никакъв успех. Истински Гордиев възел.

Очите на Касия светнаха от вълнение.

— О, обожавам мистериите! Имате ли някаква нишка?

— Всъщност не — рече Беатрис.

— Освен че обича да чете и умее да свири добре на няколко инструмента, най-интересният от които е виола да гамба.

Касия се обърна към Беатрис.

— Как успяваш, скъпа? Това е доста голям инструмент за една дама, особено като се има предвид дребничката ти фигура.

— Въпрос на правилно поставяне. Ако се интересувате, ще се радвам да ви покажа.

— Звучи интригуващо.

— Може би някой друг път — прекъсна ги бързо Данте. После продължи: — Единственото, което знаем, е, че Беатрис е била изоставена на пътя посред нощ с рана на главата и облечена само в нощница.

— Разбирам — рече Касия. — Признавам, доста странна нишка. — Тя помисли малко, а след това се обърна към Беатрис: — Пазиш ли още нощницата, скъпа?

— Сигурно я пазя. Трябва да е някъде в стаята ми. Касия се усмихна.

— Добре. Няма да е лошо да ми я донесеш, за да й хвърля един поглед. Всъщност — прибави тя — защо не го направиш веднага, скъпа Беатрис?