Да помним Сара

1.

Вероятно поредната прогноза по радиото, вещаеща нова буря от североизток, събужда спомена за майка му. Петък е и тази сутрин двамата с Бил са в Уелзли, за да започнат работа по надстрояване на втори етаж и основен ремонт в кухнята на една току-що разведена майка с много пари в джоба и твърде много свободно време, когато завалява лек снежец. Бил настройва радиото на една съвсем нова станция, двамата слушат, докато синоптикът предупреждава за мощен буреносен фронт, който ще ги удари утре, късно следобед, и след като отмине, по някое време в неделя вечер, ще остави източната част на Масачузетс под снежна покривка с дебелина между трийсет и четирийсет сантиметра. Щом чува това, Бил хвърля многозначителен поглед към Майк. Към два часа решават да си тръгнат по-рано и да заведат момичетата на пързалката. Единствената пречка за осъществяването на този план е Джес. След инцидента миналия месец тя е наложила вето върху пързалянето с шейни. Да, онова, което се случи, си беше инцидент. Майк забеляза другата шейна едва когато се удари в тяхната. И да, Сара се търкулна по снега и си сцепи челото върху парче лед — не достатъчно сериозно, та да оправдае посещението в Спешното отделение, където все пак отвеждат детето, но Джес обявява, че с пързалянето на Хълма е приключено, и точка по въпроса. Щом Джес предпочита да живее в изолация, нейна си работа, но това изобщо не означава, че и със Сара трябва да бъде същото. Когато пристига на алеята пред къщата, Майк вече разполага с готов план.

Джес стои права в кухнята, притиснала към рамо телефонната слушалка, докато взема купчина папки от разположения по средата на помещението кухненски блок, за да ги напъха в предварително приготвени кашони. Облечена е в черни панталони и подходящо яке, а широката яка на бяла риза се е разперила подобно на криле, за да покаже новото перлено колие, което Майк й е подарил за рождения ден. Джес отговаря за годишната пролетна разпродажба на занаятчийски произведения, организирана в „Свети Стефан“ за финансиране на следучилищната занималия към църквата. Нейният помощник я е изоставил в последния момент, тъй като някой в семейството се разболял, и затова, само седем седмици преди началото на панаира, върху плещите на Джес се стоварва цялата му организация.

Тя вдига поглед от кашоните, изненадана от неочаквано ранното му завръщане.

— Свършихме по-рано — шепне Майк. Целува я по челото, преди да измъкне една бира от хладилника.

— Ще трябва да ти се реванширам за това. — Джес оставя слушалката, изглежда изтощена.

Майк пита:

— Срещата с отец Джак остава ли?

— Остава. Много сняг ли е навалял?

— Улиците са наред. Вече чистят.

Джес кимва с въздишка.

— Шърли закъснява. Проблем с колата. След като вече си се върнал, чудя се дали не можеш ти да погледаш Сара, когато се прибере…

— Тръгвай. Кога ще си дойдеш?

— Вероятно няма да е преди седем.

— Искаш ли аз да сготвя?

— Стековете са размразени в хладилника. Останалото ще свърша, когато се върна.

Джес грабва бележника и палтото и се устремява през задната врата към гаража.

Десет минути по-късно Майк се е разположил върху разтегателното кресло в дневната с втора бира и днешния брой на „Глоуб“, когато забелязва червената хонда на Шърли Чеймбърс да влиза в алеята.

Сара е шестгодишна, най-малката в класа, и докато я гледа как тича по паважа към входната врата с подскачаща върху гърба раничка „Барби“, как маха за довиждане с едната ръка към госпожа Чеймбърс, а с другата тика нагоре очилата си, Майк се пита кога ли ще се разтичат хормоните на растежа, за да догони останалите деца в нейния клас.

Входната врата се отваря и Майк чува как Фанг, огромното, топчесто пале, порода булмастиф, което са й подарили за Коледа, да се спуска на бегом от горния етаж. Майк скача на крака и тича към антрето тъкмо в момента, когато Фанг вече е на най-долното стъпало и се хвърля върху Сара с всичките си двайсет и кусур кила, за да я събори по задник. Очилата падат и се плъзват по пода. Сара писва.

— Няма нищо, Сара, държа го. — Майк хваща Фанг и кутрето облизва брадичката му, докато маха опашка с двеста оборота в минута. Сара върти глава наляво-надясно, търсейки очилата си, понеже вижда всичко размазано.

— Очилата ми, тате.

— Помни какво съм те учил.

— Искам си ги — повтаря Сара с потръпващи устни. — Нищо не виждам без тях.

Няма да се втурне сега при нея. Достатъчно е, че Джес го прави. Ако очилата на Сара паднат, а те падат често, понякога по пет-шест пъти на ден, ако се спъне или чукне леко главата си, и Джес е вече там да я спасява. Майк добре знае, че този свят обича да ти показва среден пръст, а когато го стори, със сигурност няма да помоли за извинение или да предложи приятелска ръка. Понякога даже ти го показва още един път. Още по-голям.

— Тате, помогни ми…

— Искаш ли да се пързаляш с Пола на Хълма?

Устните й престават да трептят. Сара сяда на пода абсолютно неподвижна.

— Добре тогава — обажда се Майк. — Ако ще излизаме с шейната, трябва да си намериш очилата. Току-що ти бяха на носа, нали така?

— Да.

— Значи трябва да са наблизо.

— Да, ама ако…

— Можеш да се справиш сама. Само се успокой и прави каквото съм те учил. Все пак си голямо момиче, нали?

Сара примигва често-често и шари с ръце по пода, потупва твърдите дъски и намира очилата край вратата на килера за по-малко от минута. Вдига ги и ги поставя на носа си сияеща.

— Браво на моето момиче! — възкликва Майк. Пуска Фанг долу, казва на детето да гледа видео, докато той си вземе един бърз душ, и поема нагоре, като пътем грабва безжичния телефон от конзолата му в спалнята.

— Току-що излизам от къщи — съобщава Бил. — Искаш ли да мина да те взема?

— Влизай направо. Аз съм под душа.

— Ще се видим в пет.

Този план не предвижда връщането на Джес. Майк е още под душа, когато тя влиза през задната врата, за да вземе кашон с документи от кухненския плот. Когато спира водата, долавя писъци.

— Но тате обеща да ходим на пързалката! — носи се откъм партера.

— Казах не, Сара.

По дяволите! Майк излиза изпод душа, грабва един пешкир и се подсушава набързо.

— Ама защо?

Кажи й истината, Джес. Кажи на Сара, че не обичаш тя да ходи на пързалката, че не обичаш да скача от трамплин, нито да прави кълбо напред в басейна, нито да се вози отзад на воден джет или моторна шейна, тъй като тези развлечения означават риск, а рискът е свързан с опасност, опасността пък дебне зад всеки ъгъл и чака да се възползва от най-малкото ти невнимание. Нали тъкмо така стана с баща ти? Ако бе гледал пътя под падащия сняг, вместо да си играе с радиото, щеше да забележи колата с пияния шофьор в нея.

Джес заявява:

— Никаква пързалка. Точка.

— Ама татко вече обеща…

— Още само една думичка, и ще бъдеш наказана, млада госпожице.

Майк чува ядните стъпки на Джес по пода на кухнята и сетне в дневната. Нахлузва чисти боксерки и тъкмо се готви да обуе джинсите, когато долавя тропота на ботушите й в антрето.

Вратата към гаража хлопва. Майк закопчава джинсите и тича надолу по стълбите, разгърден и бос, за да хване Джес в мига, в който се готви да излезе на заден от гаража. Отправя му огнен поглед през смъкнатото стъкло на „Експлорър“-а.

— Трябваше да усетя, че си намислил нещо подобно — отбелязва тя.

— Онова миналия месец бе случайност.

— Майкъл, тя едва не си сцепи главата на две.

— Удари се леко, не е имала сътресение на мозъка. Докторът сам го каза, не помниш ли?

— Не искам да ходи на Хълма. Пълно е с народ, а тя е съвсем мъничка. Казвала съм ти какво ми е отношението към това място. Не постъпваш честно.

— Аз ли не постъпвам честно?

— Щом ти се пързаля, нямам нищо против. Но на нея кракът й няма да стъпи на Хълма. — Джес включва колата на скорост и тръгва да излиза на заден.

Майк я гледа как се отдалечава и си мисли, че под строгия костюм, който носи като броня напоследък, без перлите и дизайнерските обувки, Джес си е същото момиче, в което се влюбва още в гимназията. Все така носи тъмнорусата си коса дълга, все така си изглежда неотразима, обута в джинси, и независимо от травмите в минало им, все така е в състояние само с едно докосване да му внуши усещането, че е най-важният и жизнен мъж на планетата. Но той няма никаква представа за какво е битката, която се води в главата й.

Джес не е била винаги такава. Имаше времена, когато обичаше да се забавлява. Например през първата им Коледа в тази къща. Повече от шейсет човека се бяха натъпкали в сутерена, около масата за билярд, Били Джоел се дере с цяло гърло откъм тонколоните — но истинският стар Били, не сегашният посерко, а смахнатият гений, който пее парчета като „Сцени от италиански ресторант“ и те оставя с усещането, че ги е изваял от собственото ти сърце. А по средата на цялата олелия седи Джеси, попила духа на вечерта, пее заедно с Били „Само добрите умират млади“ и държи здраво фронта, докато си тръгне и последният гост, все още готова да се весели, все още ослепителна в два часа сутринта, когато присяда върху ръба на билярда и подхващайки „Тя знае как“, започва да разкопчава блузата с оная пакостлива усмивка на лицето, от която на него всеки път му омекват коленете. Онази нощ тя го е целувала страстно и жадно, сякаш иска нещо от него — нещо, което ще й помогне да диша. А след това, след като са се любили, двамата се откъсват един от друг охлузени и изтощени, изпълнени от желанието да го направят още веднъж, обзети от сексуален нагон, който разгаря ножар в телата им.

Първият й спонтанен аборт е няколко месеца след онази нощ, последван от още един, година и половина по-късно, а когато се появява Сара, нещата помежду им са се променили до неузнаваемост — Майк, без да знае как и защо се е случило това, усеща с вледеняваща сигурност, когато я прегръща, че държи в обятията си нещо хладно и кухо.

Жълта бележка се кипри по средата на кухненския плот, точно до връзката му с ключове, така че да не може по никакъв начин да я пропусне. НИКАКВА ПЪРЗАЛКА. Думите са подчертани три пъти.

Майк взема бележката и я смачква в юмрука си. Бирата му е върху масата и той я пресушава с желание да запокити кутийката през кухнята, да изпсува ядовито в опит да прогони гнева, който сковава крайниците му. Само че не може да направи нито едното, нито другото, след като Сара се намира в другата стая.

Хвърля бутилката и бележката в кошчето и се опитва да прогони гневното изражение от лицето си. Когато се уверява, че изглежда спокоен, влиза в стаята с телевизора.

Фанг се е проснал полусънен върху постелята си. Сара седи в прекалено големия за нея тапициран стол с наведена глава и стиска като кинжал в ръка цветен молив, с чиято помощ дълбае прави линии в книжката за оцветяване, положена в скута й.

Майк коленичи, готов да се престори, че не се е случило нищо особено, както и, ако бъде попитан, да даде някакво — дай Боже! — убедително обяснение защо мами живее в състояние на постоянно напрежение и страх.

— Искаш ли да излезем и си направим снежен човек?

Сара не отговаря, обаче Фанг разпознава думата „излезем“ и мигом вирва глава разбуден, а късата му опашка започва да бие по постелята.

— Хайде — настоява Майк. — Даже можем да вземем и Фанг с нас. Ще му хвърляме снежни топки, да гледаме как ги гони.

— Не е честно — шепне детето.

Имаш право, Сара. Не е честно да бъдем затворници в собствения си дом. Не е честно и аз не зная какво повече мога да направя по въпроса.

Плачът й го покъртва — не самите сълзи, не, но начинът, по който плаче: устните здраво стиснати, за да не пуснат навън напиращите думи, личицето й е тъмночервено, а по бузите се стичат сълзи. Едно нормално шестгодишно дете не плаче така.

НИКАКВА ПЪРЗАЛКА.

Казах не, Майкъл. НЕ.

— Ей, Сара?

Риданията преминават в подсмърчане.

— Какво, тате?

— Дай да ти облечем екипа за сняг.

2.

Жителите на Белхам го наричат Хълма, но официалното му название е „Роби парк“, по името на първия кмет на града, Дан Роби. В миналото, докато Майк е растял, Хълма бе просто издължена и широка, затревена ивица, а в най-високата му точка се намираше „При Бъзи“, единственото място в града, където срещу три долара получаваш голяма кола и бъргър върху картонена чиния, затрупан с огромна купчина пържени картофи или с най-големите лучени кръгчета на света — по твой избор. „При Бъзи“ си е все така там, в компанията на магазин за алкохол и друг — за видео под наем, но Хълма може да се похвали вече и с една от ония модерни площадки с най-различни видове катерушки, както и с площадка за бейзбол.

Голямата атракция е осветлението. Зима в Ню Ингланд означава мастиленочерно небе още в четири следобед и затова общинската управа издигна телефонен стълб с мощни прожектори, които осветяват всеки сантиметър от Хълма. Сега човек може да се пързаля с шейна, когато му хрумне.

Майк си намира място на долния паркинг, който опира до задната страна на новото игрище за бейзбол. Дневната светлина вече си е отишла, а снегът вали малко по-силно, отколкото преди час, но все още се вижда добре. Излиза от колата пръв, заобикаля откъм другата й страна, помага на Сара да се измъкне, а след това грабва шейната от багажното отделение на камиончето. Протяга ръка.

— Да не съм ти някое бебе! — възмущава се Сара и тръгва напред.

Пълно е с народ. Десният склон на Хълма, където има по-малко бабуни, е предназначен за по-малки деца и такива на възрастта на Сара, докато левият е запазен за по-големи и сноубордисти. Докато ги гледа, Майк си спомня собствените си дни на това място. Ако майка му успее да скрие с грим или шапка синините по лицето си, тя се присъединява към другите майки, за да си бъбри и пуши любимите ментолови цигари, докато всички наблюдават своите момчета как вършат щуротии като например да стъпят върху пластмасовата седалка на шейната и така, прави, да се надпреварват по склона на Хълма. Бил току вземе, та се блъсне в шейната на Майк, за да го прекатури в снега, а той през цялото време се залива от смях. Всички се смеят, включително някои от майките. В ония времена, преди толкова години, се приемаше за нормално децата да щуреят и падат в снега. Хлапетата падаха, ставаха целите в синини и охлузвания, а после се изправяха само за да паднат отново.

— Тате!

Майк свежда поглед към дъщеря си и забелязва, че е спряла и сочи с пръст към Хълма.

— Ето я Пола, тате! Ето я Пола! Идва насам!

Най-голямата дъщеря на Бил, Пола, се спуска с надуваема шейна. Майк прави опит да я предупреди за рампата, но вече е късно — Пола е във въздуха. Не е голяма, подава се едва на двайсетина сантиметра над снега, но момичето не е готово за приземяването. Огромният пластмасов геврек се трясва долу и детето, загубило равновесие, започва да се търкаля в снега.

Сара обявява:

— Искам да се пързалям с Пола.

— Да вървим — казва Майк и й подава ръка.

Сара я отблъсква.

— Не, тате, само с Пола.

— Тя е на осем.

— Е и?

— А ти на шест.

— И половина, тате. На шест и половина съм.

— Фъстъче…

— Казала съм ти, че не обичам да ми викаш така.

Господи, в страхотно настроение е това дете.

— Имаш право, извинявай — казва Майк и коленичи, за да я погледне в очите. По стъклата на очилата й се топят снежинки, розовата качулка на екипа прилепва по главата, а ръбът на подплатата, имитираща кожа, потрепва под напора на вятъра.

— Искам да кажа, че е по-голяма от теб. Склонът за големите е много неравен, а и някои деца слагат рампи за скок. — Сочи мястото, където току-що се изтърси Пола. — Ако попаднеш на някоя от тях, ще литнеш във въздуха.

— Като птичка ли? — Сара изглежда въодушевена от споменатата възможност.

— Когато тупна последния път, удари главата си в буца лед и ти излезе голяма цицина на главата, помниш ли?

— Спомням си. Много ме заболя.

— Затова дай да вървим заедно — настоява Майк и отново протяга ръка.

— Не ща — заявява Сара и пак я отблъсва. — Искам с Пола.

Поведението й му напомня за миналото лято, когато я учеше да плува и тя не пожела да си сложи надуваемите гривни на ръцете, категорично отказа да приеме каквато и да било помощ от татко си. Тогава Майк вдигна ръце и започна да я наблюдава, за да види без всякаква изненада как потъва до самото дъно. Едва-що я бе измъкнал, и Сара вече настояваше да повтори опита самичка. Майк си умира за тази страна от характера на своята щерка, за този непреклонен, почти несломим стремеж да постъпва както си иска, и едва успява да потисне усмивката си.

Недей, предупреждава го някъде в главата му гласът на Джес. Да не си посмял да я пуснеш самичка по склона. Ами ако падне и се удари по-лошо отпреди? Ако си счупи крак или си разбие главата? Господи, Майкъл, не виждаш ли колко е мъничка? Ами ако…

Ами ако й доставя удоволствие, Джес? Минавало ли ти е някога през ума?

Майка ти никога дума не обели, обажда се нов глас. Нима искаш да отгледаш едно момиче, което ще се превърне в смачкана, несмееща да изрази мнението си, жена? Ако позволиш на Джес да унищожи тази страна от характера на Сара, тя ще свърши като съпруга на някое говедо, подобно на собствения ти старец. Такъв живот ли й пожелаваш?

— Тате, Пола тръгва нагоре. Искам и аз, мооооля те…

— Сара, я ме погледни.

Тя долавя твърдостта на тона му и наостря уши.

— Качваш се горе с Пола и не се отделяш от нея, ясно ли е?

— Да.

— Какво ти казах?

— Качвам се с Пола и слизам с нея.

— Точно така. Чакам те тук с кръстника ти.

Сара се усмихва с кривите си горни зъбки и дупката под тях, а той потръпва цял, внезапно уплашен от нещо. Детето дръпва въженцето на шейната и тръгва през снега, викайки след Пола да я изчака.

Ясно ти е какво направи.

Да. Извърши най-тежкия родителски грях — взе страната на детето. Но знаеш ли? Струва си. Истинският живот, с неговите гадни номера и досадни простотии, винаги ще го има. Човек само веднъж е на шест — извинете, на шест и половина, — така че, щом се налага Майк да изпадне в немилост, нека бъде волята Божия.

Бил О’Мали стои самичък, на почетно разстояние от събралите се на групички родители, които си бъбрят, и както забелязва Майк, хвърлят от време на време неспокойни погледи към Дивия Бил. Пустият му Бил, казват си те и поклащат глава, все ще измисли нещо. Определено му хлопа дъската.

Всички в града още помнят как навремето дванайсетгодишният Бил решава да закара приятелите си на училище с кола, подвиг, заради който намери място в рубриката „Децата са способни на всичко“ на „Бостън Нюз“. А номерът, който извъртя през първата си година в гимназията, по време на полуфиналите на футболната лига, окончателно утвърди репутацията му.

Отборът на Белхам участваше за първи път в надпреварата за шампионската титла и в една свъсена, студена ноемврийска събота, кажи-речи, целият град се събира на стадиона в Данвърс, за да гледа срещата между своя отбор и този на надутите богаташчета от подготвителната гимназия „Свети Марк“. Само на една стъпка от победата съдията взема грешно решение и лишава Белхам от мечтания приз. Бил връхлита върху рефера, прасва го право и лицето и, преди треньорът да стигне до двамата, смъква перуката от главата на врага и хуква през терена, стискайки я във високо вдигнатата си ръка под възторжените аплодисменти на изправения на крака Белхам.

— Надявам се, когато пораснеш и се ожениш, да си имаш две близначки, диви като теб — казва измъчената Клара О’Мали на своя син след мача.

Идната пролет и това ще се случи — две близначки според последния видеозон на Пати. Осемгодишната, единствена засега, Пола О’Мали е наследила дивашкото чувство за хумор на своя баща. Миналата седмица си спечели първото изгонване от клас, задето сложила под дупето на учителката „пръдлива възглавничка“.

Бил съзира познатият розов костюм да се появява зад дъщеря му и се обръща към приближаващия Майк. Топка тютюн за дъвчене издува долната му устна, над челото си е спуснал ниско козирката на бейзболна шапка с реклама на „Харли Дейвидсън“. От всяко ухо виси мъничка златна обеца.

Бил се привежда съвсем близо и шепне:

— Кажи сериозно, Джес не завижда ли, когато обличаш нейното яке?

Въпросното яке, коледен подарък от Сара, е изработено от черен вълнен плат и кашмир. А което е по-важно: то е ново и чисто, за разлика от любимото опърпано яке на Бил, което носи още от зората на осемдесетте. Отказва да го свали от гърба си, докато „Пате“ не спечелят Супер-купата, въпреки че е парцаливо, цялото в мазни петна и с отпран джоб.

— Какво му има на якето?

— Нищо — отвръща Бил. — Тази година всички красиви момичета носят такива.

Майк измъква пакетче цигари от джоба, без да отделя очи от Сара, докато двете с Пола се катерят нагоре по хълма.

— Май си срещнал Джес.

— Ъхъ. Каза ми, че тая работа с пързалката няма да стане. Радвам се, че се е смилила.

— Един от двама ни го направи — отвръща Майк.

Бил плюе в пластмасова чаша от кафе и премълчава. Сега идва ред на Майк да усети нужда да поговори с някого.

— Не мога повече, Бил. Писна ми да живея в черупка. Писна ми да живея с жена, която изпитва ужас от живота и превръща собствения ми дом в затвор. Писна ми да се сражавам за най-обикновени неща, като например да заведа моята шест и половина годишна дъщеря на пързалката. Писна ми и жадувам свобода.

Последното не е нещо ново. То витае непрестанно в мислите му през последната година, само че напоследък присъствието му е по-отчетливо. Докато Майк отива или се прибира от работа, или върши нещо досадно, като например да прекопава градината, започва да се заиграва с идеята да си тръгне. Една част от него е въодушевена пред подобна възможност, пред перспективата да започне нов живот, без всички тези стени и изобилие от ограничения.

Майк хвърля поглед надясно, към „Ийст Дънстабъл Роуд“, където колите са паркирани плътно една зад друга от двете страни на платното, и забелязва някакво такси да се промъква към Първа магистрала. Представя си своята майка, свита неподвижна върху задната седалка, понесла дванайсетте години на своя брак в един куфар, а шофьорът пита:

— Накъде — север или юг? — И за първи път през живота си майка му взема решение, което ще бъде изслушано от мъж. Майк се пита дали, когато поема по своя нов път, скованият от толкова години в съзнанието й писък най-сетне замира.

Надуваемата шейна на Пола спира при тях.

— Къде е малката хитруша? — пита Бил.

— Джими Макдоналд е горе и блъска всички наред — отвръща Пола.

Джими е най-малкият син на Боби Макдоналд. Поне така се предполага, тъй като Боби Мак е от типа мъже, които държат да имат сюрия деца от различни майки в жилищния комплекс.

— Най-напред събори мен, а след това и Сара — съобщава Пола.

От това по-хубаво — здраве. Майк захвърля цигарата.

— Отивам горе да я прибера — заявява той. — А вие изчакайте, да не би да се появи междувременно.

— Той все ни закача — чува гласа на Пола, докато се отдалечава. — Миналата седмица се прибираме от Стейси, Джими Мак ни вижда и се изсеква върху Джоан Финци, а пък тя му каза, че е тъп задник.

— Добре му го е казала — отбелязва Бил.

Студеният вятър напира с хихикане, присмех и вой върху Майк, докато той се катери по хълма, заобикаля родители и деца, поели също нагоре. Сега снегът вали много по-силно — едва вижда на няколко крачки пред себе си.

Излиза на върха под блясъка на прожекторите. Паркираните по протежение на „Дилейни Роуд“ коли се смесват със спускащите се по серпантината откъм паркинга на „Бъзи“. Десетки фарове са насочени към него. Майк засланя очи с длан и започва да търси дъщеря си в тълпата.

— Сара, аз съм, татко. На върха съм.

Изневиделица край него профучава тълпа деца така, сякаш някой ги гони — или пък те гонят някого. Майк поглежда през рамо и проследява хукналите надолу по склона малчугани, които изчезват в снега. Отново се оглежда, пристъпва напред и търси с очи розовия костюм.

— Сара, тук съм, на върха. Ти къде си?

Няма да те чуе.

Няма. Така здраво е вързал качулката на главата й, че сигурно не може да го чуе през воя на вятъра, през писъци и викове, под тревожния зов на десетки клаксони. Той си пробива път в тълпата, търси я, крещи нейното име.

— Сара, аз съм!

— Сара, обади се!

— Сара, къде си?

Хората изчезват и сега Майк застава върху ръба на склона, където се пързалят по-големите деца. Малко под хребета, където се събират за спускане, лежи дълга синя шейна, която страшно прилича на Сарината. Майк тича до нея, коленичи и бръсва с длан снега от тапицираната седалка. САРА СЪЛИВАН, пише там с големи букви и с неговия почерк.

Може би се е спуснала надолу, след Пола.

— Бил! — провиква се Майк. — Бил!

— К’во?

— Сара долу ли е?

— Още я няма.

Сърцето на Майк изтръпва. Извръща се надясно. На двайсетина крачки има насип със стръмно спускане откъм другата страна. Мястото е много добре маркирано и Сара знае, че не бива да го доближава.

Обръща поглед назад, към шейната, е надежда да открие мънички следи от стъпките на Сара. От снега, точно до шейната, стърчи нещо. Вдига го и почиства.

Очилата на Сара.

Трепетът в сърцето се превръща в леден, болезнен тътен. Скача на крака и от гърлото му излита писък:

— САРА, КЪДЕ СИ?

Моля ти се, Боже, нека се обади!

От всички страни коли напускат паркингите и чакат своя ред да се включат в бъркотията по „Ийст Дънстабъл“, пълзейки сантиметър по сантиметър.

Може да е там.

Не, отвръща Майк на този мощен, пълен с паника, глас. Сара няма да мръдне оттук без мен или Бил.

Ами ако все пак?

Препъвайки се в снега, Майк тича към една хонда, паркирана наблизо. Блъска по прозореца, докато непознатият мъж с бейзболна шапка на „Ред Сокс“ смъква стъклото. Неговият син, на вид около четиригодишен, седи до бащата.

— Момиченце в розов екип — проговаря Майк. — Беше ей там, точно до оная шейна.

— Не съм я видял.

— Сигурен ли сте?

— Едва виждам колата пред себе си.

— Не мога да я открия. Помогнете ми да я намерим, моля ви.

Мъжът кимва. Майк тича към „Ийст Дънстабъл“, като се промъква между колите, а в гърдите му се свива все по-твърда топка.

Тук трябва да е, Сара е тук някъде.

— Съли! — крещи Бил. — Съли!

Един форд се готви да излезе на „Ийст Дънстабъл“, когато Майк изскача пред него с вдигната ръка. Шофьорът смъква стъклото, а колите отзад надуват клаксони. Майк разпознава човека — работи в склада за дървен материал. Били Някой-си.

— Какво се е случило?

— Не мога да намеря дъщеря си — отвръща Майк. — Носи розов екип.

— Не съм я виждал. Да помогна ли?

Майк кимва и казва:

— Направи ми услуга. Запречи улицата с колата и кажи на всички какво е станало.

— Нямаш проблем.

— И проверявай задните седалки, а също под колите — може да се е ударила или нещо подобно.

Хората излизат от колите и ругаят Майк, искат да се разкара от пътя. Майк се готви да спре друга кола, когато Бил се измъква иззад снежна завеса, хванал Пола за ръка.

— Намерих очилата й до шейната — казва Майк. — Пола, какво стана там? Кажи ми какво се случи.

Пола се свива при тези думи.

— Съли, успокой топката малко…

— Сара не вижда без очила.

— Знам.

— Много я е страх, когато не вижда.

Бил отпуска месеста длан върху врата на Майк и го стисва.

— Сигурен съм, че някой я е намерил в това окаяно състояние и му е стигнал акълът да я прибере при „Бъзи“. Вероятно сега е вътре и гризка бъргър с картофки. Не се тревожи. Ще я открием.

3.

При това лошо време и объркано движение на полицията й трябва цял час, докато се добере до Хълма. Полицаите от първия пристигнал екип — Еди, „Бавния Ед“ Зуковски, и още един познат на Майк, Чарли Рипкън — установяват с облекчение, че Майк се е сетил да отцепи Хълма. Вторият отзовал се на повикването екип блокира долния паркинг, където е паркирал и Майк.

Бавния Ед го завежда в разположения наблизо магазин за алкохолни напитки. Майк застава под бълващ топъл въздух вентилатор и разтопеният сняг започва да се стича от джинсите и якето му, образувайки локвичка около подгизналите ботуши. Бърше лице с кърпата, която му подава собственикът.

— За облеклото на Сара — проговаря Еди Зуковски, като разгръща своя бележник. Подобното на пита лице на Бавния Ед е подпухнало, белязано от множество късни прибирания и прекаляване с бързи закуски, но високата му фигура все още е в добра форма, корава като телеграфен стълб и несъмнено заредена със същата експлозивна енергия, която го беше направила футболна звезда в Бостънския колеж.

Майк казва:

— Нищо по-различно от това, което казах на диспечера.

— Наоколо живеят три деца, които носят розови екипи — едното е момче, местният цар на сноуборда. Онова, което искам от теб, Съли, са детайли. Особености по костюма, ботушки, ръкавици, такива неща.

В гласа на Бавния Ед Майк долавя същото безразличие, което помни от тона на двамата полицаи, пристигнали да разпитват Лу за майка му. Другото, което долавя, е отзвук от тъпотата, белязала живота на бащата — Големия Ед Зуковски, — мъж, който решава да заведе съпругата си на двуседмично плаване до Аруба по повод десетата годишнина от сватбата, а за финансирането на това начинание му хрумва блестящата идея да ограби банката, разположена точно срещу сервиза, в който работи като монтьор, откакто е завършил училище.

Вятърът бушува отвън, тресе стъклата на витрините и входната врата. А Сара е някъде навън, в този ужас. Отдалечила се е от шейната, паднала е от насипа — той вече е убеден в това — и сега се щура някъде из гората, простряла се чак до къщата на Майк, по протежение на езерцето Салмън Брук и Четвърта магистрала, загубила се е в заслепяващата снежна пелена и го вика със задавен от вятъра глас, неговата Сара, ослепяла и ужасена, лишена от очилата си.

— Вече съобщих всичко още първия път — заявява Майк. — Ако ти трябва някаква информация, вземи я от колегата си. — Захвърля кърпата върху куп бирени каси и тръгва, но Бавния Ед го хваща за ръката.

— Съли, вир-вода си.

— Нищо ми няма.

— Сигурно затова си червен като цвекло и зъбите ти тракат. Не ме баламосвай, Съли, познавам те от сто години.

— Трябва да се върна навън. Тя се лута в снега без очила и…

— Какви очила?

Майк изважда очилата от джоба на якето и ги плясва върху кърпата.

— Сара изпада в ужас, когато не са на носа й — съобщава той. — Трябва да я открия, преди да излезе по някоя пътека право на Четвърта магистрала.

— Цял куп доброволци вече я търсят. Кажи ми за очилата.

— Отивам там.

— Чакай. — Бавния Ед стисва силно ръката му и приближава огромното си лице. — Ще преровим всеки квадратен сантиметър от това място, но при тази лайнена видимост трябва да ти е ясно защо се интересувам и от най-дребните подробности.

— Вече разказах всичко.

— Не и за очилата.

— Е, сега знаеш и за тях.

— Къде ги намери?

— Край шейната. — Майк прави нов опит да тръгне, но Бавния Ед не го пуска — стиска само толкова, колкото е необходимо, за да разбере Майк кой командва парада.

На Майк му идва да завие. Да изхвърли от себе си онова гадно усещане, което се таи в червата, да прасне с цялата затаена в него енергия Бавния Ед право в мутрата. Ед, тъпо лайно такова, мъкнеш се като охлюв, губиш безценно време!

— Сара е шестгодишна и е облечена в розов екип за сняг — промълвява Майк. — Розов костюм със сини ръкавички. А отгоре им са извезани северни елени. Розови ботушки „Барби“. Какво друго ти трябва?

Бавния Ед разхлабва хватката си, но все така запречва изхода от магазина. Майк попълва целия списък въпроси: ръст, тегло, цвят на очите и косата, бенка като на Синди Крауфорд, два липсващи долни предни зъба и леко криви горни. Съобщава дори за охлузения гръден кош на Сара. Забелязва го предната вечер, докато я къпе.

— Как се е охлузила? — пита Бавния Ед.

— Блъсна се в масичката за кафе. Поне така каза Джес.

Бавния Ед спира да пише и вдига глава.

— Съмняваш ли се в думите й?

— Казвам ти, че бях на работа. — Майк изважда цигарите и вижда, че са мокри.

— Има ли нещо по-особено по екипа на Сара?

— Какво например?

— Фигури, декоративни мотиви, такива неща.

Майк разтрива чело, а после затваря очи.

Тате, къде си?

Гласът на Джес: Тръгвай веднага да търсиш дъщеря си. ВЕДНАГА!

Опитва да си спомни такива подробности, тези тъпи, безсмислени подробности — най-важното нещо сега е да намерят Сара. Но как да се справи с Бавния Ед?

— Името й е изписано с черен маркер върху етикета откъм вътрешната страна — съобщава Майк. — Якето е леко скъсано на предния джоб — десния преден… не — на левия. Точно така, левия. Фанг я свърши тая работа.

Кой е Фанг?

— Кучето ни.

Бавния Ед спира да пише. Измъква от джоба си пластмасово пликче и го отваря с тръсване на китката.

— Кога си виждал за последно твоя старец?

— Преди години. Защо?

— За колко години говорим?

— Нямам представа. Три, може и четири да са. За последно чух, че живее някъде във Флорида.

— Но си държи къщата тук, нали?

— Ед, не се засягай, ама какво общо има това с намирането на моята дъщеря?

— Виждали са Лу из града.

И сега Майк проумява.

— Сара не го познава — казва той, докато гледа как Бавния Ед си помага с химикалката, за да напъха очилата в пликчето. — Той не би опитал да я доближи, но даже да го стори — това е изключено, — дори да го направи, Сара няма да му повярва, понеже съм й казал, че дядо й е умрял много преди тя да се роди. Сара не би тръгнала нито с него, нито с когото и да било другиго. Тя знае колко опасни могат да бъдат непознатите. Не би се доверила никому, освен на мен и Бил.

— Децата правят най-странни неща, когато са уплашени, Съли. Виж само какъв сняг пердаши, всеки се е облякъл по различен начин, лицата са скрити, не знаеш кой кой е. Сара сигурно се е залепила за първия познат.

Гадното, остро усещане на страх за Сара започва да излъчва болезнена жар, енергия, от която го засърбява кожата. Майк преценява шансовете си да се промъкне покрай Ед, когато мобифонът на полицая зазвънява.

— Обажда ли се у вас да провериш за съобщения? — пита Ед, докато откопчава апарата от колана си.

— Още след като позвъних на 911.

— Това е преди повече от четирийсет минути. Опитай отново. — Ед лепва слушалката към ухото си и се отдалечава към вратата, като я препречва изцяло.

Майк изважда собствения си телефон и вижда, че батерията е паднала — по това време на деня обикновено я зарежда. Насочва се покрай Ед към тезгяха, където огромен плешивец се прави, че е потънал изцяло в един брой на „Херълд“.

— Мога ли да ползвам телефона, Франк?

Франк Коколуто му го подава.

След като миналата година два телефонни секретаря му свиват разнообразни номера, Майк решава да се довери на гласовата поща към телефонната компания. Набира номера и въвежда личния си код с набъбнала в гърдите надежда, която бива начаса попарена от думите на оператора: „Няма нови обаждания.“

Вятърът разтърсва стъклата за пореден път и Майк си представя Сара, сама самичка на върха на Хълма, как се мъчи да намери очилата в снежната фъртуна, а всичко й е като в мъгла. Е, добре, тя е много уплашена, но освен това е и достатъчно умна. Сара знае добре, че има чудовища, маскирани като любезни, усмихнати чичковци, които предлагат на дечицата бонбони, като ги лъжат, че са си изгубили коте или куче, и ги молят да им помогнат в търсенето, така че, ако някой се е опитал да предложи помощ на неговата дъщеря, Майк е абсолютно убеден, че Сара, дори изпаднала в истерия, ще има достатъчно разум в главата, за да послуша единствено глас, който познава — на приятел или родител, които знае от училище, евентуално на някого от квартала.

— Ед е прав, като казва, че децата правят най-неочаквани неща, когато се уплашат — обажда се Франк. — Преди няколко години отивам в „Дисни Уърлд“ с дъщерята и осемгодишната внучка. Обръщаме глави настрани най-много за три секунди и хоп, Аш вече я няма. Тълпата я поглъща, разпъва и това е. — Франк щраква с пръсти. — Персоналът на парка прерови абсолютно всичко наоколо. Кълна се в името Божие, щях да пукна всеки момент — толкова се уплаших. И знаеш ли къде я откриха? В хотела, в собственото ми легло, заспала като ангелче. Намерил я един от охраната на паркинга. До такава степен се побъркала от страх, че не могла да промълви нищо друго, освен името на хотела, стая триста двайсет и едно, и те я завели право там.

Майк поглежда часовника си. Почти деветдесет минути са изтекли, откакто откри шейната.

Бавния Ед затваря телефона и Майк отново усеща плаха надежда.

— Проклетите синоптици са се осрали отново — съобщава Ед. — Снежната буря, обещана за вчера, се стоварва право отгоре ни днес. Да вървим, Съли. Трябва да отскочим до вас. Щатските идват насам с кучетата си. Ще ти разкажа по пътя.

4.

Бавния Ед му разправя за кучетата следотърсачи, затова, че тия зверове имат обоняние, което превъзхожда шейсет пъти онова на немската овчарка, и са в състояние да проследят оставени от човек миризми, без значение колко слаби, във въздуха или по земята, преди дни и дори седмици, по всяко време на денонощието, при сняг и дъжд — няма никакво значение. Например: избягал затворник в Кънектикът решава, че е голям майстор, понеже ляга на дъното на някакво езерце, като използва за дишане парче от обръч за хула-хоп с надеждата, че кучетата няма да го открият. Но тия кучета са такива дяволи, че надушили дъха му, излизащ през импровизирания шнорхел. Има даже случай, при който кучето усеща миризмата на затворен в багажника на движеща се кола човек, независимо от това, че е примесена с воня от изгорели газове. Бавния Ед продължава да бълва истории, а гласът му постепенно заглъхва, прогонен от една-единствена мисъл в главата на Майк:

Викат кучета, когато някой изчезне? Не когато се е изгубил, а когато изчезне?

Попадат на бабуна и Майк усеща медальона със свети Кристофър да подскача върху гърдите му.

Никога не губи вяра, независимо от това, колко зле изглеждат нещата.

Става лошо, истински лошо, през ония първи няколко месеца след бягството на майка му, когато Лу е до такава степен разярен и убеден в окончателната им раздяла, че събира всичките й вещи, за да ги изгори в задния двор. За целта използва алуминиев варел за боклук. И макар Бог да загърбва тогава цялата бъркотия, Той много внимава през онзи неделен следобед в края на март, докато Джес е бременна в седмия месец, а Майк смята, не, вярва, че този път всичко върви добре, но ето че на Джес й се завива свят, краката й омекват и започва да повръща. Вече са преживели два спонтанни аборта — нещо повече: не само ги преживяват, но всеки от двамата вътре в себе си започва да привиква с мисълта за един лишен от деца живот, когато тя забременява за трети път, с момиченце — Сара. Всеки следващ ден се преживява със затаен дъх, всяка вечер Майк полага глава върху възглавницата и благодари на Бога, че бди над семейството му, и ето — Майк бърза с Джес към болницата, отправил отново молитви към Него. Докато стигнат до Интензивното, кръвното на Джес спада, а кръвта й — по-късно ще му кажат това — е отровена от опасно за живота заболяване, наречено прееклампсия.

В крайна сметка всичко опира до вярата. Бог или Буда, Майката Земя или онова интимно пространство, в което се затваряме по време на полов акт — каквото и да си мисли човек, в края на краищата всичко опира до вярата. Вяра в това, че животът ще протече така, както си го наумил. Вяра в това, че хората, които обичаш, ще останат близо до теб, и то задълго. И така, когато хирургът му разяснява положението, когато разбира, че е възможно едната от тях или и двете да си отидат, Майк се сеща за медальона на свети Кристофър върху шията си и започва да го зове в молитвите си — литургия всяка неделя; не е мамил съпругата си; и двамата са щедри към църквата, както с време, така и с пари; а и нека не забравяме годините, които е прекарал под игото на Лу Съливан. Спаси ги и двете, моли го Майк. Спаси ги двете и вземи мен, хич не ми пука, защото не бих могъл да живея без която и да било от тях.

През онзи ден Бог чува молбите му и сега, докато Бавния Ед си пробива едва-едва път по протежение осовата линия на „Ийст Дънстабъл“, с пуснати светлини и надути сирени, Майк бърка под ризата, стисва медальона в шепа и отправя нови горещи молитви към Него, да се намеси още веднъж.

А Бавния Ед не спира да дудне: „… като онова дете миналата година, тригодишното, от Ривиър. Вали сняг, та се къса, а побърканата му майка да си влезе вътре, като го оставя самичко в предния двор. Излиза по едно време, а от синчето — ни вест, ни кост, нали разбираш? Пристигат кучетата и за пет минути го намират. В гаража на съседите. Детето е в безсъзнание, свряно под колата. Дъртакът дори не разбрал, че го е блъснал и повлякъл по улицата.“

Пореден пример за щастлив завършек, който да окрили Майк, да заглуши надигащия се в неговото съзнание хор на изпълнени със съмнение гласове: Ами ако и кучетата не я намерят, тогава какво? Какво ще правя аз тогава?

Бавния Ед изключва сирената и завива по „Андерсън“, покрита вече от дебела петнайсет-двайсет сантиметра снежна пелена.

— Трябва ни нещо, което да е запазило миризмата на Сара. Кога са прани за последно чаршафите от леглото й?

— В неделя — отвръща Майк.

— Сигурно ли е?

— Джес пере всяка неделна сутрин. Сваля бельото от леглата, преди да тръгнем за църква.

Майк забелязва, че в кухнята и дневната свети, а е угасил, преди да излязат. Джес си е у дома.

— Бъди така любезен да изключиш светлините. Последния път, когато Джес видя полицейска кола да влиза в нашата алея, й съобщиха за смъртта на баща й.

Бавния Ед се подчинява и Майк чува как гумите плющят през кишавия сняг. Посочва пощенската кутия в края на алеята и полицаят спира пред нея.

— Да вляза ли вътре с теб?

Видът на синя униформа в къщата като нищо ще докара обичайната за Джес параноя до нервен припадък.

— Не, сам ще се оправя — отвръща Майк и отваря вратата.

— Чакай малко. Имате ли скорошна снимка на Сара?

— Водим я за портретна снимка всяка Коледа.

— Кола на „Канал 5“ минаваше случайно по Първа магистрала. Съгласиха се да излъчат образа на Сара. Това няма да навреди.

Майк кимва, затваря вратата и хуква по алеята, като не спира да си повтаря, че Сара не е изчезнала, само се е изгубила. Вярва в това със същата сила, както оня път, в приемната на Интензивното, където си повтаряше, че и двете ще оцелеят. Паднала е от насипа и сега се щура някъде из гората или клечи свита край някое дърво, измръзнала и пощуряла от страх, но когато се върне на Хълма, ще я свари сгушена в обятията на Бил или пък пиеща горещ шоколад в някое от сепаретата в „При Бъзи“, накачулена от засмени, доволни полицаи. Боже мой, Сара, изплаши ни до смърт.

Майк отваря предпазната врата, след това входната и, стъпил в полутъмното фоайе, изненадан вижда Джес, която стои изправена пред печката и пуска нарязани картофи в съд с вряща вода. На колана й виси жълт уокмен — сигнал, че му е извънредно ядосана и няма никакво желание да общува с него.

Майк прекосява антрето, почти очакващ да долови ситните стъпки на жена си зад гърба, да чуе името си, да я види как усмихната разкъсва острата като бръснач жица, която пристяга сърцето му. Но подире му притичва единствено Фанг с развята опашка. Кухненската маса е подредена за трима.

— Какво правиш тук?

— Отец Джак отложи всичко в последния момент. Спешен случай — отвръща Джес с ледено отчужден глас. — Защо не вземеш да натопиш Сара в една гореща вана? Сигурна съм, че е премръзнала на тая пързалка.

Жицата-бръснач пристяга още по-силно сърцето му. Тайно се е надявал някой да се обади и остави съобщение — Джес винаги проверява, щом се прибере. Но никой не се е обаждал и тя е в пълно неведение.

Дръпва слушалките от главата й.

— Ти какво…

— Стана… — Коя е вярната дума за подобен случай? Сара не е изчезнала, поне в смисъла, който той влага в това понятие, а от друга страна, случилото се не е злополука.

— Стана какво?

— Сара се качи нагоре по хълма с Пола, но не слезе оттам.

Върху лицето й не остава и помен от цвят.

— Чуй ме — продължава Майк. — Всичко е под контрол. Полицията…

— Полицията?!

— Не е изчезнала. Полицаите са тук, за да помогнат при издирването.

— Исусе Христе!

— Всичко ще се оправи. Ед Зуковски ме докара. Ще се върнем на Хълма, но трябва да вземем възглавничката на Сара… Джес, почакай!

Тя е вече заобиколила кухненския блок. Майк я пресреща откъм другата страна в момента, когато грабва якето си от облегалката на един стол. Прави опит да я докосне, но Джес се дръпва назад.

— Казах ли ти да не отивате там, мръсен кучи сине!

— Джес, чуй ме. Ще докарат следови кучета, от ония, дето могат…

— Що за баща си ти? Кой баща би изоставил дъщеря си самичка в тоя кучи студ? Кой знае къде е в този момент, премръзнала и полужива от страх, а ти си я изоставил!

Майк търси думи, с които да я поуспокои. Безполезно. Тя е вече навън, предпазната врата остава отворена под напора на вятъра, навсякъде нахлува сняг.

5.

Сами Пинкертън седи отзад, в комбито на своя баща, на връщане от Хълма, и слуша насред задръстеното улично движение оная досадна, вечно мелеща новини радиостанция, която не спира да повтаря, че — дрън-дрън-дрън — снежната буря е поразила вече половин Масачузетс и е много възможно, когато свърши, да се окаже най-силната след зимното бедствие от 1978-а. Сами престава да слуша и вместо това започва да си мисли как само след броени седмици ще навърши десет години — а това, хора, са си цели две цифри, което значи, че става официално мъж — и вече пелтечи само когато го хванат нервите. Случва се всеки път, когато слуша родителите му да се разправят за това, кой ще го гледа този уикенд и особено когато се намира в близост до изроди като на Джими Макдоналд.

За какво му беше на онзи лайнар изобщо да се появява тази вечер на Хълма? Сами иска само да си пробва новия сноуборд и ето ти го тоя, застанал само на няколко крачки заедно със скапаните си приятелчета от жилищния комплекс, всичките издокарани в кожени якета и джинси — правят се на велики, стиснали в ръце евтините си шейнички от пластмаса в очакване да им дойде редът за спускане по склона. Няма ли край цялата тази работа?

Снегът вали все по-силно. Още не е фъртуна, но с положителност нищо не се вижда, опашката става все по-голяма заради прииждащите хора.

Джими крясва:

— По-добре ще е да се размърда тая опашка, че ще взема да сритам някого отзад.

Всичките приятелчета на Джими от гетото се разсмиват пресилено, за да направят впечатление, всичките, освен ония две момичета, дето стоят точно пред Джими Мак. Сами познава по-високото от училище — Пола О’Мали. Баща й е Дивия Бил, мъжагата с огромни ръчища, изпъстрени от горе до долу с татуировки. Виждал го е един път, когато е идвал да прибере Пола от училище. С мотор „Харли Дейвидсън“! Баща, който може да направи подобно нещо, трябва да е най-якият татко на Земята.

— Край на предаването — заявява Джими Мак и започва да разблъсква децата пред себе си.

Ясен сигнал да си обира крушите. Сами си е научил урока след оня път преди няколко месеца, когато, без да ще, налита на Джими в тоалетната. Глупава грешка — на всеки може да се случи, нали така? Изродът сграбчва Сами, тиква лицето му в тоалетната чиния и пуска водата, без да спира, докато един от тъпанарите му пляска с ръце и ломоти: „Мама му стара, Джими, това лайно-рекордьор не ще да мине през сифона.“ Двамата си тръгват с кикот, а Сами брои до сто и чак тогава отваря вратата с надеждата да не го е видял никой. Пет-шест чифта очи обаче го наблюдават, докато мие лицето и косата си със сапун, а после се подсушава под топлата въздушна струя на сешоара.

— Ей! — писва Пола О’Мали. — Я да си махаш ръцете от мен!

— Бебешката пързалка е от другата страна, малка пикло. Чупката!

— Сега е наш ред. Хайде, Сара.

Джими Мак хваща Пола за ръцете и я бутва в нейната надуваема шейна. Малкото момиче, Сара, се хваща за нея в опит да й помогне или просто за да остане с нея, но голямата лапа на Джими Мак я хваща за лицето и я блъсва с такава сила, че Сара полита назад.

— Здравата си загазил! — провиква се Пола, но Джими Мак вече е ритнал шейната й надолу по склона.

Обирай си крушите!, казва му някакъв глас. Колкото и несправедливо да е всичко това, той не участва в разправията и няма никаква нужда да се забърква отново с Джими Мак.

Нещата се променят, когато поглежда момиченцето, седнало разплакано в снега, съвсем по бебешки, все едно са му откъснали току-що и двете ръце.

Не сълзите обаче задържат Сами на онова място, а очилата й, виснали накриво от носа. Толкова беззащитна изглежда в тази поза и Сами, преди да разбере какво се случва, произнася на глас думите, които така му се е искало да кресне в лицето на Джими Мак оня ден, в тоалетната:

— Дано пукнеш на място, гадно лайно такова!

Джими Мак се извръща рязко, вперва поглед в масата детски лица пред себе си.

— Кой каза това? Кой го каза?

Сами не побягва. Много му се ще — една част от съзнанието му заповядва да изчезне на мига, — но нещо друго не му позволява, някакво ново осмисляне на случилото се тогава в тоалетната. Онова, което впоследствие го накара да плаче и да потръпва от гняв, не е фактът, че му натикаха главата в чинията, нито че после му се налага да влезе в час с мокри петна по дрехите. Не, най-лошото от всичко онова, което не проумява чак до настоящия миг, е обстоятелството, че не отвръща на удара. Ако не се опълчиш на простака, той ти става господар, притежател на част от теб. Той я запазва в погледа и усмивката си, а когато те срещне, използва това откраднато късче и започва да те върти върху него като на шиш, защото му е ясно, че не ти стиска да се озъбиш. Може би е по-добре човек да се бие. Може би болката от един счупен нос или едно насинено око, или каквото там може да измисли един Джими Мак, е все пак за предпочитане пред унижението да свеждаш поглед пред хората по коридора, да чуваш присмеха им зад гърба си, когато те наричат с обидни имена като „говняр“ или „вонещица“. Синините и счупеното оздравяват. Но поне показват на хората, че не си страхливец.

Малкото момиченце, Сара, е отново на крака, дърпа шейничката и — о, Боже! — доближава опасния участък на Хълма, мястото, от което паднеш ли, като нищо можеш да си сцепиш кратуната. Както стана миналата година с едно дете, Джей Бейрън. Шейната му се блъснала в голям камък, Джей литнал към някакво дърво и после го откарали с линейка. Сами понечва да отиде и помогне на момиченцето, но Джими Мак се изпречва пред него.

— Какво се изля от устата ти, лайнарче?

— Д-д-да ме оставиш на мира.

— Знаеш ли защо п-п-пелтечиш, лайнарче? — Очите на Джими Мак са кървясали, каквито са всяка сутрин в училищния автобус. И на двете уши има златни обеци, а от едната му вежда стърчи последната придобивка — голяма сребърна игла, извита като рибарска кука. — За-за-защото с-с-си м-м-малоумен.

Ако не се опълчиш на простака, той заграбва частица от теб завинаги.

Таткото на Сами казва, че стигне ли се до бой, едничкото важно нещо е кой ще победи. Джими Мак може да е по-висок и много по-як, но има едно местенце, където много боли. С пламнало лице и стомах, пълен с мехурчета, които кръжат с кръвта му из тялото така бързо, че карат коленете му да се допират едно до друго, Сами се извръща и ритва Джими Мак с все сила точно в чатала.

Джими Мак сграбчва слабините си в шепи и пада на колене, разплаква се като момиче, а устата му се огъва в безмълвно потрепващо „О“.

Само един ритник в топките май не е достатъчен за наказание. Сами иска да причини на врага по-голямо унижение, по-силна болка — да отмъсти на Джими заради всичките деца, които тормози всекидневно. Забелязва сребърната кука, щръкнала от веждата на Джими Мак, и преди да си даде сметка какво точно прави, посяга и я изтръгва.

Джими Мак започва да вие, а по лицето му шурва кръв.

Сами грабва сноуборда и литва по снега. Не забелязва момиченцето Сара до мига, в който я връхлита. За втори път в рамките на броени минути някой я събаря по задник.

— Извинявай много — мълви Сами, докато й помага да се изправи.

— Очилата ми — проплаква момиченцето.

По дяволите! Не може да я изостави така, без очилата. Няма да е честно.

— Ще ти помогна да ги намериш, искаш ли? Само не плачи.

Точно както би сторила собствената му сестра, момиченцето надува още по-силно гайдата. Мили Боже, защо все така правят?

— Нищо ти няма, не бой се, престани да ревеш.

Сами е застанал на колене и търси опипом очилата — къде са се дянали? — когато някакъв мъж, бащата на момиченцето, застава край двамата.

— Случайно стана — казва Сами. — Не съм искал да я съборя. Просто не виждах накъде отива дъската.

Мъжът е обут в джинси, носи черни ръкавици и обемиста шуба, чиято качулка скрива лицето, подобно на оная, която си слага бащата на Сами, когато чисти алеята от сняг, само дето тази качулка е обточена с кожа, чийто кафеникав цвят напомня на Сами за енот. Под мишницата си мъжът носи сгънато одеяло. Без да пророни дума, той се навежда и подава на детето ръка. То я отблъсва встрани. Типичен момичешки подход. Мърла.

— Паднали са й очилата — обажда се Сами. — Мисля, че затова плаче. Не съм я ударил, честна дума.

Бащата на момичето блъсва с крак сноуборда към Сами, след което му прави знак с ръка: омитай се, един вид.

— Много се извинявам — повтаря Сами. Преди да се спусне с дъската по склона, вижда как мъжът шепне нещо в ухото на детето, докато го загръща с одеялото.

На другата сутрин Сами не се сеща нито за момиченцето, нито за Джими Мак. Мисли си за електричеството. Пускат го отново рано, към девет, около час след като снегът спира да вали. Сами е потънал в играта „Тони Хоук“ на своя „Плейстейшън 2“, когато баща му, полицаят Том Пинкертън, се появява в стаята и пита дали не знае нещо за момиченце в розов екип на име Сара Съливан.

Преди да има време да се осъзнае, Сами вече се намира в полицейския участък. Познава почти всички тук от пикници и срещи по софтбол. Обикновено го спират, за да кажат „здрасти“, но тази сутрин лицата им са загрижени и дори гневни. Жужат из участъка, потънали в работа, говорят по телефона, подвикват си въпроси и отговори, разни нареждания. Отвлечена. Изчезнала. Липсваща. Думите достигат до Сами, когато детектив Франсис Мерик отваря вратата към своя кабинет и го кани да влезе вътре — самичък. Детектив Мерик затваря вратата, а Сами сяда насреща му, отвъд голямото бюро, и си мисли: Ще разговарям с истински детектив, о, Боже, здравата съм я загазил.