Даровете всечовешки

Смърт навестява дома на приятел

Вятърът от югоизток се усили и понесе миризмата на дъжд. Зад бурния му порив се втурнаха тъмни облаци и покриха леса. Боренсон дочу далечен тътен на гръмотевици, но същия следобед вятърът донесе до сетивата му цвилене и конска миризма. Войските на Радж Атън се придвижваха през обгорените хълмове.

Беше изтекъл едва половин час, откакто Габорн се метна на коня си и с едно кимване Боренсон им пожела късмет. След миг Габорн, Йоме и крал Силвареста пришпориха конете по покрития с пепел хълм към заслона на горите. Пращенето на клони и изцвилването на кон възвестиха тръгването им, но конете се движеха толкова бързо, че само след миг дори и тези звуци заглъхнаха.

Боренсон също подкара бойния си кон към края на притихналите гори, но пое в друга посока. Пред него се простираше дълга редица древни дъбове и ясен — много от върховете на клоните им бяха напълно изпепелени.

Когато ги приближи, Боренсон забеляза нещо, което го порази с невероятната си странност… Като че ли пред него имаше някаква невидима стена и дърветата зад нея не бяха прихванали огъня. Нито едно кафяво клонче не се беше подпалило, нито една паяжина не беше изгоряла.

Сякаш… пламъците бяха бушували пред тези дървета, изпепелявайки всичко, докато дърветата не бяха им казали: „Стига. Тези гори са наши. Не можете да продължите.“

А може би неестественият огън беше свърнал встрани по някакви свои причини? Един дух на огнената стихия съзнателно беше насочвал за известно време пламъците, но след това беше изгубил целта си и се беше стопил и изчезнал.

Боренсон спря точно пред дърветата. Страхуваше се да навлезе сред тях. Не се чуваше птича песен. Не се чуваше шумоленето на мишки и торбаланци в мъртвите листа под клоните. Дядова брада беше провиснала странно от дебелите дъбови клонаци, на големи завеси. Древна и огромна беше тази гора.

Боренсон беше ловувал из тези призрачни лесове, но никога не беше яздил през тях сам. Знаеше какви опасности дебнат в тях.

Не, не огънят беше свърнал настрани. Гората му се беше опълчила. Стари дървеса живееха тук, толкова стари, че може би помнеха времето, когато мътните са издигнали Седемте камъка. Тук бродеха древни духове, сили, пред които никой смъртен не биваше да се изправя сам.

Стори му се, че сега ги усеща — как го гледат изпитателно. Злокобна сила, от която въздухът бе натежал. Той вдигна очи към сивите небеса, към ниските облаци, понесли се от югозапад. Вятърът го шибна в лицето.

— Не съм твой враг — прошепна Боренсон на гората. — Ако търсиш врагове, скоро ще ги видиш. Те идват.

Предпазливо и много почтително Боренсон подкара коня си ходом под тъмните клони. Само няколко разкрача, достатъчно, за да може да върже животното в някоя долчинка и да изпълзи обратно до края на гората, за да наблюдава преминаването на армията на Радж Атън долу по пътя.

Не му се наложи да чака дълго.

След минута-две се появиха двайсетина мъже. Пред тях скачаха бойни псета. За ужас на Боренсон, водеше ги самият Радж Атън.

За миг Боренсон се уплаши, че следотърсачите ще тръгнат по неговата диря, но при реката те се спряха и почнаха да оглеждат мястото, където Габорн беше взел бронята на Торин.

Боренсон чуваше приглушените им викове, но не разбираше индопалския диалект, на който говореха. Бяха родом сигурно от някоя южна провинция, а Боренсон знаеше само няколко ругатни на северния им диалект.

Радж Атън разбра, че групата на Габорн се е раздвоила.

Тръгнаха по дирята на Габорн. Стъписан от ужас, Боренсон се зачуди защо лично Радж Атън е решил да поведе отряда. Навярно Вълчия господар ценеше Йоме Силвареста повече, отколкото Боренсон можеше да си представи. Или може би Габорн му трябваше за заложник.

Той мълчаливо пожела на Габорн да побърза, да препуска с все сили и да не спира никъде, докато не стигне Лонгмът.

Следотърсачите едва бяха прехвърлили хълмовете вляво от Боренсон, когато на широкия път се появи и главната колона на армията на Вълчия господар. Извезаните със златни ширити връхни палта ярко блестяха на последните слънчеви лъчи пред наближаващата буря.

Първи се появиха лъкометците, хиляди на брой, маршируваха по четирима в редица. Следваха ги хиляда конни рицари. След тях се появиха съветниците и магьосниците на Радж Атън.

Не го интересуваха особено войниците на Радж Атън. Вместо да ги гледа, той зачака какво ще се появи след тях. Грамаден дървен фургон. Фургон, който возеше Посветители — сигурно не повече от три дузини. Фургонът се пазеше зорко от стотици Непобедими.

Стрела не можеше да прониже дървените му стени. Боренсон веднага съобрази, че на сам човек ще му е невъзможно да нападне обитателите на фургона.

Но той знаеше истината.

Радж Атън щеше да повлече със себе си само няколко вектора, надявайки се, че никой не би посегнал да избие стотиците нещастни Посветители в цитаделата на Силвареста или в другите замъци, които сигурно беше превзел в Севера.

След като фургонът с Посветителите подмина, след като се изнизаха всички готвачи, оръженосци и цялата човешка гмеж, точеща се след войската, и още около хиляда мечоносци, след като преминаха и последните хиляда стрелци в ариергарда, Боренсон мрачно осъзна, че избиването на векторите на Радж Атън ще е невъзможно.

Трябваше да се съсредоточи върху проникването си в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста. Притесняваше го големият брой стражи, които може би го чакаха там.

Бурята набираше сили и облаците обгръщаха небето. Ветровете замятаха от гората вълни от сухи листа. С приближаването на вечерта облаците засипаха мълнии из небесата. Скоро заваля и дъждът — пороен и безмилостен.

Боренсон придърпа походното си одеяло над главата си и се замисли за Мирима, в Банисфер. Тя имаше трима Посветители — обезумялата ѝ майка и двете ѝ грозни сестри. Бяха дали твърде много от себе си, за да сплотят семейството, да спечелят своята битка срещу бедността. Мирима беше разказала на Боренсон как е умрял баща ѝ.

— Майка ми е отраснала в имение и също е имала дарове — каза му тя. — А баща ми беше богат по едно време. Продаваше фини платове на пазара, правеше зимни палта за богатите дами. Но един пожар изгори дюкяна му и палтата му изгоряха заедно с него. Всичките пари на семейството трябва да са изгорели в този пожар, защото не намерихме нищо.

Доблестен начин да се каже, че баща ѝ е бил убит при грабеж.

— Дядо ми още е жив, но си е взел някаква млада жена, която харчи повече, отколкото той може да ѝ носи.

Боренсон се беше зачудил накъде клони, докато тя не прошепна част от една стара поговорка: „Щастието е лодка… в бурно море, която се вдига и пада с всяка гигантска вълна.“

Мирима, беше разбрал той, му казваше, че не вярва в щастието. Въпреки че уговореният им брак можеше да прилича на щастие, то беше само защото за момента бяха прехвърлили гребена на поредната вълна, а тя се боеше, че всеки миг малката ѝ лодчица ще се блъсне в следващата, ще се разбие и може би ще потъне завинаги.

Точно така се чувстваше самият Боренсон сега — давещ се, надяващ се течението да го извлече на спасителния бряг. Цялата идея да се изпрати един човек, за да щурмува цитаделата на Посветителите, беше неосъществима. Най-вероятно щеше да завари цитаделата добре охранявана и щеше да му се наложи да се оттегли.

Но той знаеше, знаеше, че дори да има и най-малкия шанс да проникне вътре, трябва да го направи.

Вечерта бурята отмина, но той продължи да седи неподвижно, заслушан как водата капе тихо от листата, заслушан в пукота на клоните под напора на вятъра. Вдишвате мириса на гнили листа, богатия мирис на горската почва, чистия мирис на земя. И на пепел.

Избиването на Посветители никак не му се нравеше. Боренсон се мъчеше дълги часове да втвърди решимостта си, представяше си как би могло да бъде — как изкатерва стените, как се бие със стражите.

Представи си как препуска до стените на замъка и влиза вътре, как отива до портите на цитаделата на Посветителите, как поваля излезлите на пътя му защитници, как се залавя да изпълни дълга си.

Такъв щурм сигурно щеше да изглежда героичен и вероятно щеше да се окаже гибелен за него. Искаше да го направи, да приключи най-после с тази ужасна задача. И с най-голяма охота щеше да извърши този самоубийствен щурм, ако не беше Мирима.

Ако се опиташе да проникне в цитаделата през деня, щеше да изложи задачата си на голям риск. Нещо повече, дори да успееше да влезе и да избие Посветителите, след това трябваше да се върне при краля и да докладва… какво е станало между него и Габорн, да му каже и защо беше оставил Силвареста живи.

Не можеше да излъже крал Ордън, да се престори, че не е виждал Габорн.

Затова остана загледан в гаснещото на запад слънце, проснало златото си по облаците, докато не връхлетя нова буря.

Той яхна коня и пое към хълма южно от замък Силвареста.

„Не аз съм смъртта“ — каза си той, въпреки че толкова години се беше тренирал да бъде добър войник. Беше се превърнал във великолепен воин, във всяко отношение. А сега трябваше да изиграе ролята на убиец.

В ума му проблесна един образ, отпреди пет години, когато кралица Ордън беше убита в леглото ѝ, с новороденото ѝ бебе. Боренсон се беше опитал да прониже с меча си убиеца — грамаден мъж, който се движеше бързо като змия, човек в черен халат, с покрито лице. Но убиецът се беше измъкнал.

Ужасно го болеше от спомена за такива неща. А още повече го болеше при мисълта, че сега той ще бъде поредният убиец.

Щом приближи, Боренсон видя, че по стените на замък Силвареста крачат малко стражи. Верните войници на Силвареста бяха избити; Радж Атън не беше оставил нито един да пази празната коруба на града. Боренсон не успя да забележи нито един мъж по стените на цитаделата на Посветителите.

Това го натъжи. Старите приятели — капитан Олт, сър Вонейс, сър Читъм — трябваше да са по тези стени. Но ако бяха живи, сега те лежаха в цитаделата на Посветителите. Спомни си една случка отпреди три години, когато беше взел меласа на лова и я изсипа на тънка струйка през дърветата чак до краката на заспалия Дероу, след което наклепа и ботушите на капитана.

Когато се събуди и видя една мечка да ближе краката му, Дероу вдигна с крясъците си целия бивак.

Боренсон извади бялото шишенце с мъглата, издърпа запушалката и я остави да потече.

И само след половин час вече беше смъкнал бронята си и тръгна да извърши самотното си катерене. Изкачи външната стена от западната страна на града, загърнат от мъглата, която пълзеше заедно с него.

След това се добра до Вътрешната, Кралската стена и я преодоля лесно. По тази стена крачеше само един младеж, но в този момент той беше с гръб към него.

Към полунощ Боренсон стигна до основите на цитаделата на Посветителите и грижливо огледа стената. Не се доверяваше много на очите си, безпокоеше се, че в Кралските кули може да са скрити стражи. Затова изкатери стените ѝ от северната страна, откъм дърветата при гробниците, където малко остри очи можеха да го забележат.

Дъжд загръщаше цитаделата и затрудняваше намирането на процепи между камъните. Минаха дълги минути, докато стигне върха.

Там се увери, че пасажите наистина са без охрана, но когато притича по стълбите надолу към вътрешния двор, забеляза двама градски стражи — младежи с малко дарове, — скрили се от проливния дъжд под заслона на портикула.

В мига, в който една мълния изпълни небето, той се втурна към тях и ги закла, докато гърмът разтърсваше цитаделата, така че никой не можа да чуе виковете им.

Но още докато ги убиваше, се зачуди. Нито един Непобедим? Никой, който да пази всички тия Посветители?

Приличаше на клопка. Може би стражите се криеха между Посветителите.

Боренсон погледна към лъсналите от дъжда камъни в цитаделата. Светлините в големите стаи бяха угасени, макар че в кухните все още светеше фенер. През портикула духаше свиреп вятър и метеше по двора.

Убиването на Посветители си беше изкуство, цяла наука. Някои от Посветителите вътре, знаеше Боренсон, щяха да се бранят сами, мъже като него, които сами притежават десетки дарове и дълга практика в боравенето с оръжие. Можеше да са осакатени — глухи или слепи, неми или без усет за миризма — но все пак можеше да са опасни.

Така че при избиването на Посветители здравият разум диктуваше да избягваш такива мъже, да убиеш първо онези, които служеха като техни Посветители, за да отслабиш по този начин най-опасните си противници.

Затова започваш да избиваш най-напред жените и младите. Винаги се стремиш най-напред да убиеш най-слабите. Убиеш ли човек с двайсет дара, изведнъж ще установиш, че са се пробудили двайсет Посветители, които вдигат тревога или скачат да се бият с теб.

Въпреки че може да се изкусиш да пощадиш един-двама Посветители, истината беше, че ако го направиш, те могат да повикат стражи. Затова ги избиваш всички.

Избиваш хора от простолюдието, които само са дали дарове, не са получили. И започваш от дъното на цитаделата, като блокираш всички изходи, и си пробиваш път към по-горните етажи.

Освен ако, разбира се, някой в цитаделата не се събуди.

„Най-добре да започна от кухнята“ — каза си Боренсон. Взе ключа от убития пазач и заключи портикула, за да не може никой да влезе или да избяга, след което отиде до кухнята. Вратата беше заключена, но той пъхна зъбеца на попадналия му подръка боен чук в процепа. С даровете му на мускул от осем мъже не беше голям подвиг да изтръгне вратата от пантите.

Завари в кухнята едно невзрачно момиче, оставено да помете пода късно през нощта. Още дете, може би осемгодишно, със сламеноруса коса. Боренсон го позна — слугинчето, което се беше прилепило към принцеса Йоме предния Хостенфест. Твърде малко, за да е дало дар. Силвареста, разбира се, никога нямаше да вземе дар от същество като него.

Но Радж Атън беше тук, осъзна Боренсон. Момичето беше отдало дара си на него.

Щом видя Боренсон на прага, то отвори уста да изпищи. Нищо не излезе.

Няма, която беше дарила своя Глас на господаря си.

Боренсон почти нямаше сили да изпълни задачата си. Стомахът му се сви, доповръща му се. Но беше добър войник. Цял живот — добър войник. Не можеше да позволи на детето да се измъкне през влажните решетки на портикула и да извика за помощ. Въпреки че детето трябваше да умре, жертвата му щеше да спаси живота на хиляди хора в Мистария.

Той притича и грабна метлата от ръката на детето. Момичето се опита да изпищи, опита се да се измъкне от здравата му ръка. Запълзя към една маса и в ужаса си събори една пейка.

— Съжалявам! — с гняв прошепна Боренсон и прекърши врата ѝ, за да не страда повече.

После леко положи телцето на пода, чу топуркане отзад в масларната — в сенките, хвърляни от фенера. Още едно момиченце стоеше там, с блеснали в тъмното черни очи.

При всичките свои героични представи през този ден не си беше представял това — неохранявана цитадела, където ще трябва да избива деца.

Така започна най-мрачната нощ в живота на Боренсон.

Време за въпроси

Докато препускаха през горите под черните дървета, Бинесман държеше тоягата си вдигната високо, за да свети на всички със смътната си светлина. Но и това като че ли беше уморително за него — Бинесман изглеждаше изцеден и състарен.

Дърветата плющяха край тях.

Габорн имаше хиляди въпроси и изпитваше не по-малко колебания. Искаше му се да поговори с Бинесман. Но засега не задаваше въпросите си. В Мистария се смяташе за проява на грубост да разпитваш някого по начина, по който Габорн искаше да разпита Бинесман сега. Габорн винаги беше смятал, че това правило на доброто възпитание е въпрос на чист обичай, породен без причина, но сега разбра, че е нещо повече.

Като задаваше въпроси, човек нарушаваше Невидимото владение на другия. Най-малкото — отнемаше му време. А информацията често си има цена, цена не по-малка от тази на земята и златото, така че щом я отнемаш, ти ограбваш другия.

За да престане да мисли за обалина, както и за изчезването на създадения от Бинесман вайлд, Габорн се съсредоточи върху това свое прозрение, замисли се колко често добрите порядки са вкоренени в необходимостта на човек да зачита Владенията на другите. Вече определено можеше да разбере как обръщения и жестове на почит се наместват в една по-голяма схема.

Но мислите му скоро се отклониха от тези неща и той отново взе да прехвърля в ума си онова, което беше видял.

Габорн подозираше, че Бинесман знае много повече за тъмното време, което щяло да дойде, отколкото бе готов да каже пред Радж Атън, може би много повече, отколкото можеше да сподели. Обучението на магьосниците беше продължително и ревностно, а Габорн беше чувал, че някои основни принципи можело да бъдат разбрани едва след години усърдно учение.

След продължителен размисъл Габорн реши, че има някои неща, за които човек не бива да пита един магьосник. Каква ли цена бе заплатил Бинесман, за да вдъхне живот на своя вайлд?

Земният пазител свърна встрани от пътя и пое по кривите пътеки през дърветата. Никой съгледвач нямаше да може да се оправи сред този влудяващ мрак. Габорн остави чародея да ги води мълчаливо под звездната светлина в продължение на час, докато не стигнаха до някакъв стар път. Оттам Бинесман подкара конете на север, после пътят се насочи към една височина с изглед към широките поля пред село Трот, на двайсет мили западно от замък Силвареста.

В низината се виждаха стотици многоцветни шатри — ордите южняшки търговци, които бяха дошли на север за Хостенфест, но бяха принудени да опразнят полетата край замък Силвареста, когато се появиха войските на Радж Атън.

Бинесман извика на конете да спрат и се загледа към тъмните поля. Тревата беше изгорена до бяло от късното лятно слънце, така че звездната светлина се отразяваше от нея и се виждаше добре.

— Виж! — прошепна Йоме.

Габорн проследи насочения ѝ пръст и видя нещо тъмно да пълзи през полетата към копринените павилиони, конете и мулетата.

Бяха върколаци, стотина. Лазеха по корем към шатрите, за да намерят храна. На изток, покрай височината, той забеляза и няколко едри канари и разбра, че трима от главанаците гиганти също се промъкват към края на гората.

Гладни. Бяха гладни за месо. Радж Атън беше докарал в похода си гигантите и върколаците чак дотук и те бяха оцелели в сутрешната битка, но сега бяха гладни.

— Ще трябва да внимаваме — каза Габорн. — Конете трябва да попасат и отпочинат. Но докато стане безопасно, може би трябва да излезем на открито, където няма да ни изненадат. — Габорн обърна коня си на изток, обратно към замък Силвареста. Оттам можеше да се хване пътят през хълмовете Дъркин на юг.

— Не, трябва да тръгнем на запад — спря го Йоме.

— На запад ли? — учуди се Габорн.

— Мостът при Хейуорт е махнат. Не можем да яздим през гората, така че не можем да се доближим до Глигански брод. Освен това може да се натъкнем на армията на Радж Атън в тъмното.

— Тя е права — намеси се Бинесман. — Остави тя да те води.

Гласът му прозвуча уморено. Габорн се зачуди колко ли го е изтощило това заклинание.

— На запад е единственият ни път — по пътя през хълмовете Тръмък — каза Йоме. — Безопасен е. Не е обрасъл. Хората на баща ми наскоро го разчистиха.

Бинесман настоя конете да отпочинат малко. Всички наскачаха от седлата да се поразтъпчат и да затегнат такъмите.

— Хайде — подкани ги много скоро Бинесман. — Имаме няколко часа преди Радж Атън да се е събудил. Да ги използваме колкото може по-добре.

Подкараха към равнините. Въпреки че конете бяха гладни, а тревата тук растеше висока, беше изсъхнала и те не искаха да я ядат.

Яздиха бавно по черния път около час и най-сетне се почувстваха достатъчно безопасно, за да поговорят, да съставят планове.

— Моят кон май ще е най-бързият по тия пътища — каза Бинесман. — Ако нямате нищо против, аз ще яздя в челото. Ще съм нужен в Лонгмът, а се надявам и да заваря там моя вайлд.

— Мислиш ли, че е там? — попита Йоме.

— Всъщност не съм сигурен — отвърна Бинесман и не пожела да каже повече.

Скоро стигнаха до една порутена селска къща край лъкатушещ поток. Зад фермата имаше овощна градина и кочина за няколко свине. Като че ли живеещият тук селяк се страхуваше, че ще го нападнат, затова беше окачил запален фенер на сливата отпред и още един до вратата на кочината.

Селянинът с право се страхуваше, даде си сметка Габорн. Съборетината му беше самотна, без един съсед на миля околовръст. А тази нощ из полята бродеха великани и върколаци.

Бащата на Йоме подкара жребеца си до фенера и го зяпна като омагьосан, сякаш никога в живота си не беше виждал запален фенер.

После Габорн осъзна, че кралят сигурно наистина не е виждал фенер, или поне не помни да е виждал. Целият свят сигурно му изглеждаше нов, като жив и възхитителен сън, нещо, което беше преживял, но не беше осъзнал.

Габорн също спря под фенера така, че лицето му да се вижда ясно, след което извика към вратата. След малко някаква старица, сбръчкана като ряпа, открехна вратата колкото да ги изгледа намръщено през процепа. Изглеждаше уплашена от толкова много ездачи.

— Може ли да получим малко вода и зоб за конете? — попита Габорн. — И ако имате, малко храна и за нас?

— По туй време? — изръмжа старицата. — Не, дори да беше самият крал! — И тръшна вратата.

Това изненада Габорн и той се обърна да погледне Йоме за реакция. Бинесман се усмихна. Йоме се засмя тихо, отиде до сливата и откъсна няколко едри тъмносини плода. Габорн зърна някакво движение вътре в къщата, когато старицата пристъпи да надникне през прозореца, но нямаше стъкло на прозореца си, а грубо остъргана кожа, през която можеше да види само смътни сенки.

— Да оставите сливите! — викна им тя отвътре.

— Какво ще кажете, ако си вземем сливи колкото можем да носим, а в замяна ви оставим една жълтица? — извика ѝ Габорн.

Бърза като стрела, старицата отново се появи на прага.

— Имате пари?

Габорн бръкна в кесията си, извади една монета и я хвърли на бабата. Ръката ѝ изхвърча от прага да хване монетата. Притвори вратата, докато я захапе, после отново я открехна и извика, този път по-сърдечно:

— При кочината има зърно. Добър овес. Вземете колкото щете. И сливи.

— Благословия за теб и за дървото ти — подвикна Бинесман. — Три години да дава добра реколта.

— Благодаря ви — извика Габорн и ниско се поклони. Двамата с Бинесман отведоха конете отзад, а Йоме остана да нахрани баща си със зрели сливи.

Габорн отвори ниската пристройка, намери един чувал, пълен с овес, и го изсипа в дървеното корито да нахрани конете. Докато го правеше, усети с гърба си, че Бинесман седи на коня и го гледа изпитателно.

— Имаш въпроси към мен — каза Бинесман.

Габорн не посмя да зададе първо най-щекотливите си въпроси. Затова подхвърли:

— Халатът ти стана червен.

— Точно както ти казах, че ще стане — отвърна Бинесман. — В пролетта на своята младост един Земен пазител трябва да трупа сила, да я овладява и подхранва. В зеленото лято на своя живот той възмъжава и съзрява. Но аз вече съм в есента на живота си и вече трябва да покажа реколтата си.

Габорн попита:

— А какво става през зимата?

Бинесман му отвърна с усмивка.

— Няма да говорим за това сега.

Габорн избра един въпрос, който го вълнуваше повече.

— Защо Радж Атън не можеше да ме види? Той мислеше, че над мен е хвърлено заклинание.

Бинесман се изкиска.

— В градината ми, когато Земята изписа руна на челото ти, това беше символ на сила, който аз, в своята немощ, не бих се осмелил да опитам. Сега ти си невидим, Габорн — невидим си поне за своите врагове. Онези, които служат на Огъня, не могат да те видят, но вместо теб виждат любовта ти към земята. Колкото повече се приближават към теб, толкова по-силно им влияе заклинанието. Удивен съм, че Радж Атън изобщо разбра, че си на поляната. Огънят може да му е дал такава сила. Тогава не го осъзнах, но сега го разбирам.

Габорн се замисли над това.

— Но не можеш да разчиташ на голяма сигурност с този дар на невидимост — каза Бинесман. — Много зли хора могат да ти навредят, хора, които не служат на Огъня. А някои особено могъщи огнетъкачи могат да разкъсат прикритието ти, ако те доближат.

Габорн си спомни огнетъкачката в замък Силвареста, как го беше изгледала познаващо, сякаш ѝ беше заклет враг.

— Разбирам… — прошепна той. — Разбирам защо Радж Атън не може да ме види. Но защо аз не можех да го видя?

— Какво? — Веждите на Бинесман подскочиха от изненада.

— Виждал съм лицето му преди, в замъка. Знам шлема му, бронята му. Но тази нощ лицето му беше скрито от мен, тъй както моето от него. Гледах в него и виждах… множество от хора, всички се кланяха като пред божество. Хора в пламъци.

Бинесман се изсмя — дълго и силно.

— Може би си се вглеждал твърде надълбоко. Кажи ми, какво мислеше, когато се появи това видение?

— Просто исках да го видя какъвто е, под всички тези негови дарове на обаяние.

— Нека ти разкажа една история — каза Бинесман. — Преди много години моят учител беше Земен пазител, който служеше на животните в гората — на елените, птиците и така нататък. Те идваха при него и той ги хранеше или лекуваше, според нуждата. Когато го попитах как разбира от какво имат нужда, той като че ли се изненада. „Можеш да го видиш в очите им“, ми каза. Сякаш това беше целият отговор. После ме изгони, защото смяташе, че не съм пригоден за Земен пазител.

— Виждаш ли, Габорн — продължи чародеят, — той притежаваше дара на Земния взор, да се вглежда в сърцата на тварите и да отгатва какво искат, от какво се нуждаят или какво обичат. Никога не съм имал тая дарба. Не мога да ти кажа как да я използваш, как действа тя. Повярвай ми, бих искал да имам твоята дарба.

— Но аз нямам такава дарба — възрази Габорн. — Не виждам в твоето сърце, нито в това на Йоме.

— Но ти беше на място с голяма земна сила — каза Бинесман. — Ти имаш дарбата, макар и да не знаеш как да я използваш. Проучи я в собствения си ум. Упражнявай я. Ще те споходи, след време.

Габорн се зачуди. Магьосниците често казваха, че трябва да „проучват нещата“.

— Сега обаче имаш по-голям дълг — каза Бинесман. — Както Ерден Геборен е избирал верни хора, за да се сражават на негова страна, така и ти трябва да започнеш да избираш свои следовници. Това е ужасно тежка отговорност. Онези, които избереш, ще бъдат обвързани с теб.

— Знам — каза Габорн.

Беше слушал легендите как Ерден Геборен избирал онези, които се сражавали на негова страна, и винаги знаел сърцата им, знаел кога ще се изправят пред смъртна опасност, така че оттогава те никога не се сражавали сами.

— Трябва да започнеш да избираш — замислено промълви Бинесман, зареял поглед над тъмните полета.

Габорн изгледа учудено стареца.

— Ти никога не си имал нужда от дара на Земния взор, нали? Други Земни пазители могат да служат на полските мишки и змиите — но Земята ти е заповядала да служиш на човека… в тъмното време, което идва.

Бинесман се вкочани и го погледна.

— Моля те никога повече да не изричаш тази мисъл на глас. Радж Атън не е единственият владетел, който би се опитал да ми отнеме живота, ако предположи какво знаеш.

— Никога — каза Габорн. — Никога няма да я изрека.

— Може би старият ми учител беше прав — каза Бинесман. — Може би не служа добре на Земята…

Габорн разбра, че мисли за изгубения си вайлд.

— Загубихме ли го? Унищожено ли е?

— То е от земята. Едно падане няма да го убие. Но все пак… безпокоя се за това същество. То дойде съвсем голо от земята. Нищо не знае, ще се загуби без мен… Кой ще го учи и гледа?… А е по-силно, отколкото човек може да си представи. Земната кръв тече в жилите му.

— Опасно ли е? — попита Габорн. — Какво може да прави?

— То е като средоточие за моята сила — отвърна Бинесман. — Също както водните чародеи извличат сила от морето, или както огнетъкачите черпят от Огъня, аз черпя сила от Земята. Но някои видове земя съдържат повече първична сила от други. От десетилетия ровя из земята, за да намеря подходящите почви, най-подходящите камъни. Чак тогава призовах моя вайлд от тях.

— Значи… то не е нищо повече от пръст и камъни? — попита Габорн.

— Напротив — каза Боренсон, — много повече е. Не мога да го контролирам — то е точно толкова живо, колкото ти или аз. Вайлдът си избра форма от моя ум. Опитах се да си го представя като воин, който да се сражава с халите, зелен рицар като онези, които са служели на твоите предци. Но дори и в това не можах да го удържа.

— Ще трябва да разпратим вест — каза Габорн. — Да помолим хората да ни помогнат в издирването му.

Бинесман се усмихна уморено, откъсна от земята стрък трева и го задъвка.

— И така, Радж Атън е изгубен за нас. Надявах се на по-добро.

Йоме завари Габорн и чародея до едно дървено корито да хранят конете — те ядяха както могат само подсилени коне: дъвчеха толкова бързо, че тя чак се уплаши за тях.

После отведе баща си до потока и го изми. Беше се подмокрил близо до Седемте камъка, а не ѝ беше останало време да се погрижи за него.

Когато най-сетне Габорн дойде при нея, като остави конете на вещите грижи на Бинесман, Йоме беше подсушила баща си, беше го преоблякла в чисти дрехи и той лежеше в края на градината, полегнал на един корен за възглавница, и похъркваше доволно.

Гледката беше необичайна, но все пак успокояваща. Бащата на Йоме беше Владетел на руни, с няколко дара на жизненост и други на мускул. Само веднъж в живота си тя го беше виждала да спи, и то само за половин час. Все пак се зачуди дали от време на време не е подрямвал до майка ѝ. Разбира се, понякога беше оставал да полежи до майка ѝ, знаеше Йоме, и да размишлява над проблемите на кралството в нощта.

Но да спи? Почти никога.

Дългият ден трябваше да е изтощил баща ѝ до изнемога.

Габорн приседна до Йоме и опря гръб на същото дърво. Взе една зряла слива от купчинката до ръката си и я изяде.

Облаците отново бяха започнали да се трупат, а вятърът от юг се усили. Беше точно като в Хиърдън наесен. Слаби облачни фронтове бързо преминаваха отгоре, носейки бури, които не траеха повече от час-два.

Бинесман отведе конете при потока. Те бързо утолиха жаждата си и спряха да пият по негова команда. След това един от тях попасе от ниската трева край потока; останалите просто заспаха прави.

Но големият кон на Радж Атън стоеше неспокоен край потока, също като Бинесман. След малко чародеят каза:

— Сега трябва да ви оставя, но ще се срещнем при Лонгмът. Ако яздите бързо, на земята има малко неща, които могат да ви притеснят.

— Не се притеснявам — отвърна Габорн. Колебливият поглед на Бинесман подсказа, че не е много съгласен с него. Но и Габорн го беше казал храбро само за да успокои чародея.

Бинесман се метна на коня на Радж Атън.

— И гледайте да си починете. Животните можете да оставите да спят само за час-два. Към полунощ Радж Атън ще е свободен отново да тръгне по петите ви… макар че ще пусна едно заклинание да ви предпази.

Бинесман зашепна някакви думи и извади стрък трева от джоба на халата си. Подкара напред и го хвърли в скута на Габорн. Магданоз.

— Пази го. Ще попие миризмата ти, ще я скрие от Радж Атън и войниците му. А, и преди да тръгнете оттук, Габорн, отскубни един косъм от главата си и го завържи на седем възела. Ако Радж Атън тръгне да ви преследва, ще започне да се върти в кръгове.

— Благодарим ти — казаха Йоме и Габорн.

Бинесман обърна жребеца си и препусна в галоп на юг.

Йоме беше уморена, ужасно уморена. Огледа се да намери някое меко място на земята, на което да сложи главата си. Габорн се пресегна, хвана я за рамото и я придърпа към себе си, за да може да отпусне глава в скута му. Жестът беше изненадващ. Интимен.

Тя остана да лежи така, затворила очи; и го слушаше как яде сливи. Стомахът му издаваше странни звуци и тя не можа да се почувства съвсем удобно.

Габорн посегна и нежно я погали по брадичката, по косата. Беше си мислила, че докосването му ще е… да, успокояващо. Но не беше.

Вместо да я успокои, то я изнерви. Отчасти защото се боеше, че ще я отхвърли. Макар да беше казвал, че я обича, Йоме не вярваше, че може да я заобича дълбоко.

Беше прекалено грозна. „От всички, които са грозни на тази земя — мислеше си тя, — аз съм най-грозната.“ А едно уплашено кътче в ума ѝ шепнеше: „Да, грозна си и го заслужаваш.“

Беше заради дара, разбира се. Йоме не можеше да си спомни някога да се е чувствала така. Така лишена от уважение. Руната на сила на Радж Атън ѝ го беше изтръгнала.

И все пак, когато Габорн я погледнеше или докоснеше, сякаш за миг някаква част от заклинанието се разваляше. Чувстваше се ценна. Чувстваше, че той, единствен от всички мъже, би могъл наистина да я обикне. И се боеше, че ще го загуби. Този страх беше ужасен. Защото изглеждаше основателен.

А и още нещо много я безпокоеше. Тя никога не беше оставала сама с мъж. Сега беше сама с Габорн. Винаги бе имала до себе си Шемоаз, а и Дните ѝ непрекъснато я следеше. Но ето че сега седеше с принца, а баща ѝ спеше, и това я караше да се чувства ужасно неловко. Беше възбудена.

Знаеше, че не докосването на Габорн я кара да се чувства така. Беше вълшебното му привличане. Във всяко свое леко движение усещаше една съзидателна страст, като животно, ровещо вътре в черепа ѝ. Беше усещала това, когато се оказваше близо до Бинесман, но никога толкова силно. Освен това Бинесман беше много по-стар и не толкова красив.

Габорн беше различен — мъж, който се бе осмелил да ѝ каже, че я обича.

Искаше ѝ се да поспи. Нямаше дар на мускул или на метаболизъм, само един-единствен дар на жизненост, който бе получила скоро след раждането си. Тъй че, макар да притежаваше добра издръжливост, имаше нужда от отдих почти толкова, колкото всеки обикновен човек.

Но сега трябваше да се примири с електризиращия допир на Габорн.

„Това е невинно — каза си тя докато той я галеше по бузата. — Просто приятелско докосване.“

Но толкова жадуваше за това докосване, толкова ѝ се искаше той да придвижи ръката си по-надолу, по гърлото ѝ. Не смееше да признае дори на себе си, че иска да я докосне и по-надолу.

Тя хвана ръката му и я задържа, за да престане да я гали по брадичката.

Той реагира, като взе ръката ѝ и я целуна леко, оставяйки я да се отпусне между устните му. Нежно, толкова нежно, че я накара да затаи дъх.

Йоме леко отвори очи и погледна нагоре. Тъмнината беше станала толкова плътна, че сякаш и двамата лежаха скрити под одеяло. „Между нас и къщата има дървета — помисли Йоме. — Жената там не може да ни види, а и не знае кои сме.“

От тази мисъл сърцето ѝ силно заби. Разбира се, Габорн трябваше да е доловил учестения ѝ пулс, трябваше да е видял как се бори да не задиша задъхано.

Той постави ръката си на лицето ѝ и отново започна да я гали по бузата. От докосването му Йоме потръпна и гърбът ѝ леко се изви.

„Не е възможно да ме искаш — помисли тя. — Не можеш да ме искаш. Лицето ми е ужас. Вените по ръката ми изпъкват като сини червеи.“

— Бих искала да съм пак красива — прошепна тя без дъх.

Габорн се усмихна.

— Ти си красива.

Наведе се и я целуна по устните. Влажната му целувка ухаеше на зрели сливи. Допирът на устните му я замая. Той хвана дланта ѝ, придърпа я нагоре и я зацелува трескаво.

Йоме го хвана за раменете и се надигна, докато не седна в скута му, и усети как той трепери от възбуда. И в този миг тя разбра, че той го вярва… вярва, че е красива, въпреки че Радж Атън беше отнел обаянието ѝ, чувстваше, че е красива, въпреки че бащиното ѝ кралство лежеше в руини, чувстваше, че е красива и я искаше точно толкова, колкото тя искаше него.

Габорн я привличаше с някаква неведома сила. Прииска ѝ се да я целуне по-грубо. Той зарови уста в бузата ѝ, по брадичката ѝ. Йоме вдигна шия, за да може я целуне надолу. Той го направи.

Разпътна. Чувстваше се разпътна, осъзна Йоме. През целия ѝ живот я бяха наблюдавали, бяха се държали с нея така, че да остане благопристойна и лишена от всякаква страст.

Сега за пръв път се беше озовала сама с мъж, с мъж — и внезапно осъзна, че го обича до лудост.

Винаги беше удържала чувствата си с толкова здрави юзди, че никога не бе допускала, че може да се почувства толкова разпътна. „Само неговото вълшебство — каза си тя — ме кара да се чувствам така.“

Устните на Габорн продължиха нагоре към ухото ѝ.

Тя взе дясната му ръка в своята и я придърпа към гръдта си. Но той я издърпа, не пожела да я докосне.

— Моля те! — прошепна му Йоме. — Моля те. Не бъди благородник точно сега. Накарай ме да се почувствам красива.

Габорн отдръпна устните си от ухото ѝ и се взря в лицето ѝ.

Дори да не му хареса това, което видя, не го показа с нищо.

— Аз… — смутено заговори Габорн. — Боя се, че не мога да бъда нищо друго освен благородник. — Опита се да ѝ се усмихне. — Твърде много години практика.

Отдръпна се от нея, но не съвсем.

Йоме неволно усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. „Сигурно ме мисли за безсрамница. Сигурно ме мисли за покварена — зашепна глас вътре в нея. — Сега ме вижда истински, като похотливо животно.“ От мисълта за собствената ѝ похот ѝ прилоша.

— Аз… съжалявам! — каза Йоме. — Никога не съм правила такова нещо!

— Знам — каза Габорн.

— Наистина… никога! — повтори Йоме.

— Наистина, знам.

— Сигурно ме мислиш за глупачка, или за курва. — „Или за грозна.“

Габорн се засмя леко.

— Едва ли. Аз съм… поласкан, че можа да изпиташ такова нещо към мен. Поласкан съм, че можеш да ме поискаш.

— Никога не съм била сама с мъж — каза Йоме. — Винаги с мен е била моята дева, и Дните ми.

— И аз никога не съм бил сам с жена — каза Габорн. — И двамата с теб винаги сме били наблюдавани. Често съм се чудил дали Дните не ни наблюдават само за да бъдем добри. Никой не би искал тайните му дела да бъдат записани за пред целия свят. Познавам някои лордове, които са щедри и благоприлични, вярвам, само защото не биха искали светът да узнае какво таят в сърцата си. Но колко добри сме, Йоме, ако сме добри само пред хората?

Габорн я притисна към себе си, придърпа я отново към гърдите си, но повече не я целуна. По-скоро приличаше на покана да се отпусне отново, да се опита да поспи. Но Йоме вече не можеше да заспи. Опита се да се отпусне.

Замисли се дали го казва сериозно. Дали се стараеше да бъде добър, или тайно я намираше за отблъскваща? Може би дори в собственото си сърце не смееше да си признае истината.

— Йоме Силвареста — заговори с някак далечен и много официален глас Габорн. — Пътувах далече от своя дом в Мистария, за да ти задам един въпрос. Преди два дни ти ми каза, че отговорът ти би бил „не“. Но се чудя дали би премислила?

Сърцето на Йоме заби лудо и мисълта ѝ заработи трескаво. Не притежаваше нищо, което да му предложи. Радж Атън все още беше в границите на страната ѝ, беше взел красотата ѝ, беше разбил ядрото на армията ѝ. Макар Габорн да твърдеше, че я обича, тя се боеше, че ако Радж Атън продължи да живее, той никога повече няма да може да види естественото ѝ лице, а ще е принуден да гледа тази грозна маска.

Нямаше нищо, което да му даде, освен своята преданост. Как можеше да го задържи това? Като принцеса от Владетелите на руни, тя никога не си беше представяла, че ще се окаже в това положение, при което да обикне мъж и да бъде обичана, а да няма нищо, което да му даде.

— Не искай от мен това — каза Йоме с разтреперани устни и разтуптяно сърце. — Аз… не мога да преценявам собствените си желания по този въпрос. Но ако бях твоя жена, щях да се опитам да живея така, че никога да не скъсаш връзката ни. Никога не бих целунала друг така, както те целунах преди малко.

Габорн я държеше до себе си, удобно и леко, така че гърбът ѝ се отпусна на гърдите му.

— Ти си моята изгубена половина, знаеш ли — прошепна ѝ той.

Йоме се отпусна на гърдите му и сладкият му дъх я погали по шията. Никога не беше вярвала на старите приказки, според които всеки човек е сътворен с половин душа и е обречен постоянно да търси своята друга половина. Сега го усети, усети истината в думите му.

А Габорн прошепна закачливо в ухото ѝ:

— А ако ти някой ден ме имаш за свой съпруг, ще се опитам да живея така, че никога да не помисляш, че съм прекален благородник.

Прегърна я през раменете, притисна я към себе си и остави главата ѝ да се отпусне на гърдите му. Вътрешността на лявата му китка се отпусна на гърдата ѝ и макар това докосване да я възбуди, тя вече не се чувстваше разпътна, нито смутена.

„Така трябва да бъде — помисли тя. — Той притежава мен, аз имам него. Така бихме станали едно цяло.“

Почувства се уморена, сънена. Опита се да си представи какво щеше да бъде в Мистария, в кралския палат. Осмели се да помечтае. Беше слушала разкази за това, за белите лодки по голямата сива река, носещи се през каналите на големия град. Зелените хълмове и миризмата на морска сол. Мъглата, вдигаща се всяка утрин. Крясъкът на чайките и непрестанният грохот на вълните.

Почти си представи кралския дворец, едно огромно ложе с копринена постеля, завесите с цвят на теменуга, веещи се през отворените прозорци, и тя самата — гола, до Габорн.

— Разкажи ми за Мистария — прошепна Йоме. — В Мистария лежат лагуните като обсидиан, сред корени на кипарисови дръвчета… — цитира тя една стара песен. — Така ли е?

Габорн запя мелодията и макар да нямаше лютня, гласът му беше чудесен:

За онези лагуни разказваха, че са домовете на водните чародеи и на техните дъщери, нимфите. Йоме промълви:

— Чародеите на твоя баща… никога не съм ги виждала.

— О, те са слаби чародеи. Повечето от тях не са достигнали до своята зрялост. Най-могъщите водни чародеи живеят навън, в дълбокия океан, далече от сушата.

— Но те все едно влияят на вашия народ. Страната ви е стабилна.

— О, да — каза Габорн, — в Мистария винаги се стремим към равновесие. Много е стабилно. Някои биха казали, че е скучно.

— Не говори лошо за това — каза Йоме. — Баща ти е привързан към водата. Разбирам го. Той умее да… противодейства на неравновесието. Довел ли е със себе си някой от своите чародеи? Бих искала да видя някой от тях.

Йоме си представи, че би могъл, че след като беше довел войници, за да покаже силата си, можеше и да е довел един от своите водни чародеи. Надяваше се, че един такъв чародей би могъл да помогне в битката с Радж Атън при Лонгмът.

— Преди всичко, те не са „негови“ чародеи, както Бинесман не може да се нарече ваш чародей…

— Но все пак, взел ли е някой в свитата си?

— Почти — отвърна Габорн и тя усети, че и той иска помощта на чародеите. На водните чародеи, за разлика от Земните пазители, можеше да се разчита, защото се месеха в хорските дела съвсем редовно. — Но пътят е дълъг, а в равнините на Флийдс няма много вода…

След това Габорн започна да ѝ разказва за своя живот в Мистария, за голямото селище за учени и ученици — Къщата на Разбирането, с нейните многобройни Стаи, пръснати из целия град Аньов. Някои Стаи представляваха огромни зали, побиращи хиляди ученици, дошли да слушат лекции и да участват в дискусии. Други бяха малки и уютни, по-скоро като гостилници в хубав хан, където схоларите седяха край пращящите огньове през зимата, като древните учители, и предаваха уроците си, отпивайки от горещия ром…

Йоме се събуди сепната, когато Габорн премести тежестта си под нея и леко я разтърси за рамото.

— Хайде, обич моя — прошепна той. — Трябва да тръгваме. Минаха почти два часа.

От облачните небеса се сипеше дъжд. Йоме се огледа. Дърветата над тях предлагаха удивително добър подслон, но тя се удиви, че нито капка не беше капнала по лицето ѝ и не я беше събудила преждевременно. Зачуди се как изобщо е заспала, но се сети, че Габорн е използвал силата на своя Глас, за да я приспи, говорейки ѝ все по-тихо и по-тихо, като в песен.

Баща ѝ седеше до нея буден и се пресягаше да хване нещо въображаемо. Изкиска се тихо.

Хващаше пеперуди.

Лицето, ръцете и тялото на Йоме бяха изтръпнали. Умът ѝ се беше събудил, но не и крайниците ѝ. Габорн ѝ помогна да се изправи на треперещите си крака. Тя се зачуди как най-добре да се погрижи за баща си. „Радж Атън ме превърна в старица, изпълнена с грижи, а баща ми — в дете“ — помисли си.

Изведнъж ѝ се дощя баща ѝ да си остане точно такъв, да съхрани тази невинност и удивление, което изпитваше сега. През целия си живот той беше добър човек, но претоварен с грижи. В известен смисъл Радж Атън беше дал на баща ѝ свобода, каквато той никога не беше познавал.

— Конете са отпочинали — каза Габорн. — Пътищата са разкаляни, но би трябвало да спечелим време.

Йоме кимна, спомни си как беше целунала Габорн само преди два часа и изведнъж умът ѝ се пробуди, отново заплува и всичко, което се беше случило предния ден, ѝ заприлича на сън.

Габорн застана пред нея за миг, после грубо я сграбчи, целуна я бързо по устните и я убеди, че си е спомнила всичко от тази вечер съвсем добре.

Чувстваше се слаба и уморена, но препускаха в нощта, оставиха конете да тичат на воля. Бинесман им беше оставил един резервен кон от хората на Радж Атън, така че на всеки час спираха да сменят конете, за да може всяко животно да отпочине.

Носеха се през села като вятъра и докато препускаха, Йоме почти на живо си спомни един сън, който бе сънувала, докато лежеше в прегръдката на Габорн…

Сънуваше, че стои на една въздушна кула, северно от цитаделата на Посветителите в бащиния си замък, където трябваше да кацат грааците, когато през лятото понякога идваха небесни ездачи с послания от Юга.

В съня ѝ войските на Радж Атън се движеха през лесовете на Дънуд, разтърсвайки дървесата, огнетъкачите му бяха облечени само в халатите си от жив пламък. Можеше да види войските му само в проблясъци — върколаците с черната им козина, лазещи в сенките под дърветата, рицарите в шафранени и пурпурни палта, яздещи бронирани бойни коне през леса. И Радж Атън — изправен на коня, толкова горд и красив, взрян в нея.

В съня си се беше ужасила, беше гледала своя народ, селяците на Хиърдън, как тичат да намерят спасение в замъка. Хълмовете на север, на изток и на юг бяха пълни с тях — селяни с кафяви ризи и дебели обуща, присвити и тичащи за прикритие. Жени, помъкнали бебета на гърди, мъже, бутащи колички, пълни с ряпа. Момчета, подкарали добитък с пръчки. Една старица със сноп жито, вързан на гърба ѝ. Млади влюбени, тичащи ръка за ръка, с мечти за безсмъртие в очите.

Всички тичаха към замъка, за да намерят убежище.

Но Йоме знаеше, че замъкът ѝ не може да опази народа ѝ. Стените му нямаше да удържат Радж Атън.

Затова тя сви устни и задуха с цялата си мощ, задуха най-напред на запад, после на изток, после на юг. Дъхът ѝ излизаше ухаещ на лавандула и въздухът пред него ставаше пурпурен. Всеки човек, когото докоснеше нейният дъх, всеки, към когото издишаше, в цялото кралство, се превръщаше в пух от глухарче, бяло глухарче, което политаше и се завихряше при всеки най-лек полъх на вятъра, после силният порив изведнъж го подхващаше и то политаше високо-високо, и се понасяше над дъбове и брези, и над елшите на Дънуд.

Най-накрая Йоме духна към себе си и към Габорн, който стоеше до нея, така че и те се превърнаха в глухарчета, и полетяха високо над Дънуд, и се загледаха отгоре към есенните листа, все златни и огнени, и земно кафяви.

Тя видя как армиите на Радж Атън изскочиха от гората с вик, войниците размахаха бойните брадви и копия към замъка. Нямаше кой да им се опълчи.

Пустош. Радж Атън се беше надявал да спечели нещо, но всичко, което щеше да наследи, беше пустош.

Докато конят я носеше на юг в нощта, тя имаше чувството, че лети, че светът остава далече зад нея. Някъде към полунощ я обзе внезапно замайване и тя погледна баща си, който също залиташе в седлото си. Скръб я обзе щом разбра какво става.

В замъка Силвареста някой — Боренсон, подозираше тя — беше започнал да избива нейните Посветители.

Висока цена за гостоприемство

Армията на Радж Атън пристигна малко след полунощ, точно както крал Ордън беше казал, че ще стане.

Ханджията Стийвдор Харк се събуди в леглото си до жена си от тропота на конските копита от другата страна на реката. Тук на носа над реката се получаваше един странен трик със звуците. Стръмните канари на хълмистия склон над пътя ги улавяха и отпращаха ехото им по речното русло.

С годините Стийвдор Харк се беше научил да се буди при тропот на копита, защото най-често ако нощем дойдеше конник, това означаваше, че Харк ще трябва да му намери легло.

Ханът му беше малък, само с две стаи, тъй че гостите му често се принуждаваха да спят по четирима-петима на сламена постеля. Един дошъл посред нощ странник означаваше, че Харк може би ще трябва да разбужда гостите си и да ги укротява, докато намества новия си клиент в постелята им — все главоболия от този род.

Тъй че щом чу тропота на копитата, Стийвдор Харк остана да лежи в леглото си; мъчеше се да прецени броя на ездачите. „Хиляда, две хиляди? — зачуди се задрямалият му ум. — Е, в коя постеля да ги натикам сега?“

После си спомни, че мостът е вдигнат и че бе обещал на крал Ордън да отпрати тези мъже на юг към Глигански брод.

Скочи, все още по нощна риза, и заопипва в тъмното да си обуе някакви чорапи, че тук, толкова близо до планините, навън нощем ставаше студено. После изхвърча от хана и се загледа над реката. Беше окачил един фенер на стрехата специално за такива моменти, но сега нямаше нужда от светлината му.

Войниците стояха неподвижно отвъд реката. Рицари в пълно снаряжение, четирима отпред държаха запалени факли да им осветяват пътя. Светлината на факлите се отразяваше от месинговите щитове и от водата. Видът на воините го уплаши — белите криле, гравирани на шлемовете на Непобедимите, пурпурните вълци на връхните им палта. Виждаха се също така мастифи, великани и някакви още по-мрачни същества.

— Ей! Какво искате? — подвикна Харк. — Моста го няма. Не можете да минете. Най-близкото място е нагоре по течението, при Глигански брод. На двайсет мили! Хванете по пътеката.

Кимна им окуражително и им посочи. Една рядко използвана пътека водеше нагоре по реката към брода. Нощният въздух бе натежал от проливния дъжд, а вятърът се вихреше около главата на Харк, понесъл мирис на бор. Тъмните води на реката тихо припляскваха в брега.

Войниците го гледаха и мълчаха. Уморени, сякаш. Или пък не говореха езика му. Стийвдор Харк знаеше няколко думи на мъятински.

— Чота! Чота! — завика им той и засочи нагоре към брода.

Една тъмна фигура си проби път напред. Дребен тъмнокож мъж, с проблясващи очи и без коса. Той се втренчи през реката към Харк и се усмихна широко, все едно че двамата бяха споделили някоя тяхна си шега.

Смъкна халата си и остана гол. В един кратък миг очите му сякаш засияха; след това синкав пламък облиза едната страна на лицето му и се издигна в нощта.

— Мракът на измамата… виждам го у теб! — извика дребният мъж.

Вдигна юмрук и синият пламък се изстреля по ръката му и изсвистя като запокитен камък над реката право към Стийвдор Харк.

Харк извика от ужас, щом огненият прът докосна едната страна на хана. Старите греди изкрещяха болезнено и лумнаха в пламъци. Маслото във фенера, окачен на стрехата, се пръсна по стената.

Малката синя светлина се понесе обратно през реката и се прибра в очите на дребния мъж.

Стийвдор извика и се втурна в хана си, за да измъкне жена си и гостите преди цялата сграда да бъде обхваната от огнената стихия.

Докато извлече жена си и гостите от постелите, покривът на хана беше пламнал.

Стийвдор Харк изхвърча от хана, задавен от пушека, и погледна през реката. Тъмнокожият стоеше неподвижно, гледаше и се усмихваше широко.

После махна с престорено дружески жест на Харк и тръгна по пътя — надолу по течението, към моста на Силата, на около трийсет мили на изток. Това щеше доста да удължи пътя на армията на Радж Атън, но войниците на Вълчия господар щяха да избегнат засадата на Ордън.

Стийвдор Харк усети, че сърцето му бие лудо. Дълъг беше пътят за един стар и дебел ханджия да яхне коня и да стигне до Лонгмът, а и в градчето нямаше подсилени коне. Не можеше да предупреди Ордън, че засадата му се е провалила. Никога не се беше оправял нощем през горите.

Харк безмълвно пожела на Ордън късмет.

Предателство

Крал Ордън обикаляше укрепленията на Лонгмът в гаснещия залез, за да прецени как най-добре може да се защити скалната твърдина. Замъкът беше странен — външните му стени бяха изключително високи, изградени от същия гранит от хълма, на който клечеше Лонгмът. Крепостта нямаше вторични и третични стени, каквито се срещаха във всеки по-голям замък, като Силвареста например. Нямаше го и богатия търговски квартал; побираше само две укрепени имения за по-дребни барони, наред с цитаделите за херцога, за войниците му и за неговите Посветители.

Но стените бяха яки, защитени със земни руни на обвързване.

Най-голямата постройка в замъка беше гнездото на грааците — чисто функционална сграда на един скалист зъбер, която можеше да побере до шест от едрите влечуги. До гнездото на грааците се стигаше по тесни каменни стъпала, виещи се на зигзаг по източната стена на зъбера. Сградата не беше замислена за защита. Нямаше крепостни зъбци, зад които да се крият стрелци, нито площадки по стълбището, където мечоносците да имат пространство за замах. Побираше само една широка площадка за кацане на върха на скалата и след това шест кръгли отвора към гнездата над площадката.

Херцозите на Лонгмът не бяха гледали грааци от поколения. Преди сто и двайсет години бяха паднали няколко студени зими една след друга и тук, в Севера, грааците бяха измрели от студ. През същите тези зими гигантите главанаци бяха дошли от север през снега. Но когато зимите се бяха стоплили и грааците отново полетяха от юг, кралете на Хиърдън не ги бяха опитомили, като своите предци. Когато изпращаха съобщения, разчитаха повече на вестоносци на подсилени коне.

„Какъв срам“ — помисли Ордън. Една богата традиция беше изгубена. Макар и с малко, нацията бе обедняла от това.

Гнездата бяха поддържани зле. Каменните корита за поене бяха празни. Наоколо се търкаляха изгнили кости, останки от стара храна.

През годините Ордън беше изпращал вести на север по грааци и някои грааци се бяха отбивали тук. Никой не си беше правил труда да почисти торта от пода и сега камъкът беше покрит с мръсотия. Стъпалата, водещи към гнездата бяха изтъркани от времето. От цепнатините в скалата бяха поникнали и пълзяха нагоре лозници заешко око — сините им венчелистчета се бяха разтворили за късното слънце.

Но Ордън установи, че от площадката за кацане може да се вижда надалече — чак над покривите на цитаделата на Посветителите и цитаделата на херцога. Затова постави там шестима стрелци с железни лъкове, като им заповяда да се скрият и да наблюдават, да стрелят само ако силите на Радж Атън пробият през портите. Прибави и един мечоносец да пази стъпалата.

Изчака в полумрака личният му слуга да запали фенер; след това обиколи цитаделата на Посветителите. Отвън тя създаваше впечатление за сурово, мрачно укрепление — кръгла кула, която можеше да побере хиляда Посветители. Ордън си представи, че малцина Посветители тук изобщо излизат на дневна светлина. Да станеш Посветител на херцога означаваше буквално да се самоосъдиш на затвор.

Но вътрешността на цитаделата на Посветителите се оказа изненадващо уютна. Стените бяха боядисани в бяло, с изображения на сини рози и маргаритки, изписани около малките первази на прозорците. Всяко ниво в кулата си имаше свое общо помещение, с легла, подредени около външните стени, и хубава камина в центъра. Помещенията бяха замислени така, че през нощта двама гледачи да могат да наблюдават и да се грижат за сто или повече Посветители наведнъж. Във всяка от стаите имаше маси за шах, удобни столове за седене и чисти подови настилки от тръстика, поръсени с лавандула.

Крал Ордън се обезпокои за сина си. Все още нямаше вест къде е Габорн. Дали не го бяха убили? Дали не седеше в цитаделата на Силвареста, като Посветител на Радж Атън? Може би сега се беше отпуснал край някое топло огнище, слаб като коте, и играеше шах? Човек можеше само да се надява. Трябваше да се надява. Но надеждата на Ордън вече гаснеше.

Сега цитаделата на херцога приютяваше по-малко от сто Посветители, всички събрани в едно помещение. Ордън пресметна, че е трябвало да има поне петстотин, за да служат на бранителите на крепостта. Но над четиристотин Посветители бяха загинали в битката за връщането на замъка.

Много жертви беше струвала свободата.

Отбранителните съоръжения за кулата бяха съсредоточени на най-ниското ниво. Ордън огледа много грижливо точно тях, защото се надяваше да се срази с Радж Атън тук, където можеше да има известно преимущество.

Портикулът се отваряше към стражевата зала, където можеше да постави на пост дванадесет пиконосци. Веригите и зъбните колела се пазеха на около осемдесет стъпки по-назад, в отделна стая. Във верижното помещение можеха да пазят двама стражи.

Встрани от верижното беше оръжейната и съкровищницата на херцога. Оръжейната беше добре заредена със стрели и железни прътове за балистите — повече, отколкото Ордън си беше представял. Стрелите бяха навързани на снопове по сто. Една бърза сметка показа на Ордън, че тук има поне двеста хиляди стрели, повечето от които приготвени наскоро, със сиви гъши пера — сякаш херцогът енергично се беше подготвял за края на света.

Снаряжението на самия херцог, както и на коня му ги нямаше — несъмнено бяха прибрани от Непобедимите на Радж Атън. Все пак хората на Вълчия господар бяха оставили един дълъг царски меч — от фина хиърдънска стомана, наточена като бръснач.

Ордън огледа дръжката му. В нея беше всечено името Строухорн, майстор с изключително умение някъде отпреди петдесет години — истински Творец.

Индопалците, които допреди петдесет години не носеха в битка нищо освен кожена ризница, не ценяха особено северната броня или мечове. В пустинята тежката плетена ризница или тежката броня бяха твърде горещи, за да се биеш в тях. Затова мъжете там носеха лъскава кожена броня и вместо тежките оръжия на Севера се сражаваха с късите си криви ятагани. Извитите им остриета увеличаваха максимално режещата сила на оръжието, така че с един замах кривият меч можеше да посече човешко тяло. Срещу леко снаряжени противници извитите ятагани бяха невероятни оръжия. Но когато острието на ятагана срещнеше ризница или броня, бързо се затъпяваше или се огъваше.

За човек, сражаващ се в ризница, беше необходимо здраво северняшко оръжие, с право острие и от твърда стомана. Тези мечове можеха да пробият плочестата броня с едно забиване или да разкъсат малките пръстени на ризницата.

Ордън се обнадежди, като видя какво хубаво оръжие е оставено тук, в оръжейната. Радж Атън беше повел голямо количество войска. Можеше да всява ужас, но се сражаваше в непознат климат, с некачествена южняшка стомана. Как щяха да се оправят бойците му в идващата зима?

Преди осемстотин години кралете на Индопал бяха изпратили дарове с подправки, благовония и коприна, а също и малки пауни и тигри, на предците на Ордън, с надеждата да отворят търговия. В замяна предците на Ордън бяха изпратили дарове с коне, злато, фини кожи и вълна, а също и северни подправки.

Кралете на Индопал бяха презрели тези дарове. Кожите и вълната им се бяха сторили твърде тежки за носене в топлите им земи, подправките — незадоволителни. Конете — които според тях бяха с долно качество — ставаха само за товарни животни.

Но златото им бе харесало дотолкова, че бяха започнали да изпращат кервани.

Тъй че Ордън имаше основание да се чуди как индопалците ще се приспособят към тукашния климат. Сигурно нямаше да разберат стойността на вълната и кожата, докато половината от тях не измрат от студ. Сигурно щяха да презрат гледаните за северните планини коне, също както презираха северняшката стомана.

Най-накрая Ордън огледа съкровищницата. Херцогът я беше заредил с удивително количество златни слитъци, използвани за сечене на монети. Крал Ордън огледа печатите — носеха образа на крал Силвареста и на Седемте камъка на обратната страна.

Изглеждаше странно, че херцогът е сякъл монети. На пода беше поставена везна и Ордън извади една златна монета от джоба си, постави я на едното блюдо на везната, след което постави една заготовка на херцога на другото блюдо.

Заготовката беше лека. Дали беше излята много тънко, или беше лека, защото златото бе примесено с цинк или калай, крал Ордън не можеше да определи.

Но беше ясно, че херцогът на Лонгмът е бил фалшификатор преди да стане изменник.

— Долно въшливо псе! — промърмори Ордън.

— Милорд? — попита един от офицерите му.

— Иди да смъкнеш леша на херцог Лонгмът. Срежи му червата, дето го държат да виси от цитаделата, и хвърли трупа в рова.

— Милорд? — повтори изненадан капитанът. Такова отношение към един мъртвец изглеждаше кощунствено.

— Действай! — каза Ордън. — Този човек не заслужава още една нощ кралско гостоприемство.

— Слушам, милорд — отвърна капитанът и изтича навън.

След като обиколи цитаделата на Посветителите, крал Ордън реши да не оглежда останалите кули в замъка. Именията на херцога и лордовете му изглеждаха незначителни. Ордън не виждаше смисъл да бъдат пазени.

Освен това щеше да е по-добре да съсредоточи хората си по външните стени. Лонгмът беше толкова тесен, че един стрелец на източната стена можеше да метне през стоте разкрача до западната, което означаваше, че ако вражеските войници успеят да преодолеят едната стена, многобройни защитници все още могат да стрелят по тях.

Хиляда и петстотин души, може би хиляда и шестстотин. Това беше всичко, с което крал Ордън разполагаше в момента. Беше изпратил вестоносци до Гроувърман и Дрийс, надяваше се на подкрепления. Може би и Боренсон щеше да се върне с по-голямата част от войската си непострадала.

Но трябваше да дойдат тук скоро. Подкрепления, които не пристигнеха преди призори, нямаше да могат да влязат.

Крал Ордън беше приключил с прегледа на цитаделата на Посветителите, когато капитан Седрик Темпест, помощник-комендантът на херцогинята, дойде при него да го посрещне, следван от Дни, възпълна жена на средна възраст. Капитан Темпест беше набит мъж с гъста къдрава кафява коса, високо подстригана. Носеше шлема си в ръка, в знак на почит, но не се поклони пред крал Ордън. За миг от секундата Ордън се почувства унизен, но осъзна, че този човек в момента е временният владетел на замъка. Като такъв, по право не беше длъжен да се кланя.

Вместо поклон Темпест подаде ръка да се здрависат като равни.

— Ваше величество, щастливи сме да ви приемем и да предложим на вас и на хората ви такива удобства, каквито са във възможностите ни. Но се опасявам, че може би скоро ще има сражение. Радж Атън има войска, която напредва от юг.

— Знам — каза Ордън. — Бихме искали да се сражаваме редом с вас. Пратил съм хора до Гроувърман и Дрийс с молба за подкрепления, но подозирам, че ще се поколебаят дали да зачетат молбата на един чужд крал.

— Херцогинята също помоли за помощ — каза Темпест. — Скоро би трябвало да видим какво ще ни донесе това.

— Благодаря ви — отвърна Ордън и се вгледа в очите му.

Това беше най-лошата вест. След като все още не беше пристигнала помощ, това означаваше, че Дрийс и Гроувърман, чули за нашествието, са предпочели да укрепят собствените си позиции, вместо да изпратят помощ. Трудно можеше да ги обвини.

След малко Ордън попита:

— Можем ли да поговорим насаме?

Темпест кимна; влязоха заедно в цитаделата на херцога и изкачиха първото крило на стълбището. Хората на Ордън чакаха отвън. В помещението влязоха само Дните на Ордън и на сина му, с приличащата на достолепна матрона Дни, която следваше Темпест по петите.

Кръвта все още не беше изтрита от пода след жестоката битка. Търкаляха се изпотрошени дървени столове, на пода лежеше оцапана със съсирена кръв и засъхнал мозък брадва, а до нея — две дълги ками.

Тук битката беше стигнала до бой с ножове.

Две червени хрътки вдигнаха любопитно муцуни при влизането на Ордън и размахаха опашки за поздрав. Бяха спали пред студената камина.

Крал Ордън взе една факла, запали я и я тикна под дървените цепеници в огнището. После седна до огъня, на десет стъпки от стола на Темпест.

Темпест изглеждаше малко над петдесетгодишен, въпреки че беше невъзможно да се определи. Човек с дарове на метаболизъм остаряваше бързо. Но Менделас често успяваше да отгатне възрастта на един воин по очите му. Дори с дарове на метаболизъм, някои мъже запазваха в очите си изражение на невинност, на неопитност. Очите на човека оставаха млади — също като зъбите му, ума и сърцето му — въпреки че кожата му ставаше на петна и набръчкана.

Но кафявите очи на Темпест изглеждаха пълни с болка, с битки и с умора. Ордън нищо не можа да определи, колкото и да се взираше в тях. Очите на Темпест изглеждаха стари на хиляда години.

Кралят реши да подходи тактично.

— Любопитен съм да узная какво се е случило тук. Радж Атън очевидно е оставил тук свой гарнизон — добри, подсилени бойци. Как стана така, че херцогинята ги е победила?

— Аз… мога да ви кажа само каквото чух — каза капитан Темпест. — Самият аз бях принуден да дам дар и затова бях приютен в цитаделата на Посветителите, когато избухна бунтът.

— Твърдите, че Радж Атън ви е „принудил“ да дадете дар?

На лицето на капитан Темпест се изписа нещо странно — смесица от отвращение и преклонение.

— Трябва да разберете, отдадох се доброволно. Когато Радж Атън поиска моя дар, думите му бяха като остри ками, които ме пронизаха. Когато погледнах лицето му, то беше по-красиво от роза или от слънцето, изгряващо над планинско езеро. Приличаше на самата въплътена красота; всичко останало, което някога бях смятал за благородно или красиво, ми се струваше жалък фалшификат. Но след като отдадох дара си, след като хората му ме завлякоха в цитаделата на Посветителите, се почувствах като внезапно пробудил се от сън. Разбрах какво съм изгубил, как съм бил употребен.

— Разбирам — промълви крал Ордън, зачуден колко ли дарове на обаяние и на Глас трябва да притежава Радж Атън, за да може да упражнява такава власт над хората. — Е, какво все пак се е случило тук? Как успя херцогинята в този преврат?

— Не съм сигурен, защото бях слаб като новородено пале в цитаделата на Посветителите, дори не можех да стоя буден. Чух само откъси от доклади. Доколкото разбирам, херцогът явно е получил подкуп, за да пропусне Радж Атън през Дънуд. Но не е посмял да уведоми жена си за подкупа и затова го е крил в личните си покои, не е смеел да го покаже. След смъртта му, когато херцогинята е разбрала, че трябва да му е било заплатено за измяната, тя е претърсила покоите му и е намерила стотина силари.

— Разбирам. Значи е използвала силарите, за да подсили няколко убийци?

— Да — отговори Темпест. — Когато Радж Атън влезе в града, не всички от нашите защитници бяха в цитаделата. Четирима млади войници бяха в горите, за да разследват донесение, че някакъв дървосекач в Грийнтън е забелязал хала…

— Много донесения ли имате за хали напоследък? — попита Ордън, защото тази новина беше важна.

— Не, но миналата пролет проследихме три навътре в Дънуд.

Ордън помисли.

— Колко големи бяха дирите им?

— Четири, до шест педи.

— Четирипръсти или трипръсти следи?

— Две бяха трипръсти. Най-голямата беше четирипръста.

Ордън облиза устни — изведнъж усети, че устата му е пресъхнала.

— Знаели сте какво означава това, нали?

— Да, ваше величество — каза капитан Темпест. — Имахме брачна триада.

— И не сте ги убили? Не сте ги намерили?

— Силвареста знаеше за това и изпрати ловци.

Силвареста несъмнено щеше да каже на Ордън за халите. „Тази година можехме да ловуваме нещо повече от глигани“ — помисли Ордън. Но новината все пак го притесни, защото беше чул и други тревожни съобщения за хали, придвижващи се през планините по границите на Мистария — бойни глутници от по девет до осемдесет чудовища. От времето на дядо си не беше чувал за толкова много донесения. А по пътя си на север, докато минаваше през Флийдс, кралица Херин Рижата бе споменала за проблеми с хали, които убивали конете ѝ. Но Ордън не беше очаквал, че тази напаст се е разпространила толкова далече на север.

— Значи — каза Ордън, — имали сте войници на патрул, когато Радж Атън е завзел…

— Точно така. Останаха извън града, докато Радж Атън си замине. Видели херцога обесен и изпратили бележка до херцогинята, за да поискат заповеди. Тя пратила своя облекчител в града със силарите и войниците взели дарове от всеки, който им дал, докато не събрали достатъчно, за да щурмуват.

— И са изкатерили стената? — попита Ордън.

— Не. Влезли съвсем открито, след като Радж Атън си замина. Престорили са се на свещари и тъкачи, носещи стоки, за да ги покажат на херцогинята. Но под свещите скрили ками, а под топовете плат — ризници. Радж Атън имаше тук само двеста верни войници, а онези младоци… е, справиха се добре.

— Къде са те сега?

— Мъртви са — каза капитан Темпест. — Всички са мъртви. Нахлуха в цитаделата на Посветителите и избиха половин дузина вектори. Точно тогава и ние се включихме в боя. Не беше лесно.

Ордън кимна замислено.

— Капитан Темпест, предполагам, че знаете защо дойдох с хората си?

Деликатна тема, но Ордън трябваше да разбере дали Темпест е преместил силарите от имението Бредсфор. Въпреки че беше изпратил човек да ги намери, Ордън не искаше да го държат в очакване, особено ако очакваше само лоши новини.

Капитанът го изгледа без любопитство.

— Чули сте, че сме нападнати?

— Да — каза Ордън, — но не заради това дойдох. Цял Хиърдън е под атака, а аз предпочетох да напрегна усилия да освободя крал Силвареста. Дойдох за съкровището.

— Съкровище ли? — попита учудено Темпест. Очите му се разшириха. Ордън почти повярва, че мъжът не знае нищо. Но не можеше да се довери съвсем на тази реакция. Темпест някак много се стараеше да сдържа емоциите си, да не реагира.

— Знаете за какво говоря, нали?

— Какво съкровище? — попита Темпест без намек за измама в очите.

Дали херцогинята беше скрила за съществуването на силарите дори от своя наместник? Ордън го беше очаквал, надявал се беше да е така.

— Знаели сте, че херцогът е фалшификатор, нали? — попита Ордън. Остави съвсем малко от силата на своя Глас да се прокрадне във въпроса, в тон, който трябваше да предизвика чувство за вина.

— Не! — възрази Темпест, но очите му примигаха, а зениците му се присвиха.

„Безчестно нещастно псе — помисли Ордън. — Сега ме лъже. Когато попитах за съкровището, помисли, че говоря за златните слитъци в съкровищницата.“ Наистина не беше чувал за силарите на Радж Атън. Това заинтригува Ордън.

Значи херцогинята не беше се доверила на Темпест. Което означаваше, че и Ордън не може му вярва.

Крал Ордън продължи с полуистина.

— Крал Силвареста изпрати съобщение, според което херцогинята е отхвърлила силите на Радж Атън и е скрила заровено съкровище някъде тук, в замъка. Да сте забелязали някакви признаци от копаене наоколо? Някой да е намерил съкровището?

Темпест поклати глава, но очите му светнаха. Ордън беше готов да се закълне, че хората на Темпест ще започнат да копаят само до един час.

— На кого вярваше най-много херцогинята? На кого би поръчала тя да зарови съкровището?

— На шамбелана! — бързо отговори Темпест.

— Той къде е сега?

— Замина! Напусна замъка скоро след бунта. Той… оттогава не съм го виждал!

По тона на Темпест пролича, че се безпокои да не би шамбеланът да се е измъкнал със съкровището.

— Как изглежда той?

— Слаб тип, като върбова пръчка, с руса коса и без брада.

Същият вестоносец, когото Ордън беше намерил убит. Значи херцогинята беше изпратила вест до Силвареста по човека, който беше скрил силарите, след което не беше казала за тях на никой друг. Капитан Темпест можеше да е чудесен войник, способен да брани замъка, но явно беше нечестен. Знанието за съкровището щеше да го изкуши, а херцогинята не беше искала да позволи нейният крал отново да бъде предаден.

Тази новина изпълни крал Ордън с тъга, с тежест. Каква загуба — един толкова великолепен крал като Силвареста да пострада от такова предателство. Цяла нация беше компрометирана.

След като човек като Силвареста беше толкова малко обичан от своите лордове, как Ордън можеше да вярва на собствените си васали?

— Благодаря ви, капитан Темпест — каза крал Ордън с тон, подсказващ, че срещата е приключила.

— А, капитане — добави Ордън, докато Темпест крачеше към вратата и връзваше шлема си под брадичката. — Помощ ще дойде от Гроувърман и Дрийс веднага щом се подготвят. Изпратих им послание за помощ и ги уведомих за съкровището. Войските на Севера ще се съберат тук!

Темпест кимна, въздъхна облекчено и излезе. Достолепната Дни го последва навън.

Ордън дълго остана да седи в тъмното, във фино резбования орехов стол… прекалено фино. Издяланите по облегалката фигури на пируващи мъже се забиваха в гърба му. Човек не можеше да отдъхне в такива столове.

Тъй че Ордън разбърка огъня в камината, хвърли два счупени стола, за да го доразпали, след което се изпъна върху една меча кожа и се заигра с ловните хрътки на херцога — те заплющяха с опашки по пода, зарадвани от вниманието му.

Неговият Дни стоеше забравен в един ъгъл. Сега пристъпи напред и седна на един от столовете. Дните на Габорн остана в ъгъла.

Ордън не беше лягал на пода с куче от момче. Спомни си първия път, когато беше дошъл в Лонгмът с баща си. Беше деветгодишен, на път за дома след първия си голям лов, със сто души в свитата му. Беше през есента, по Хостенфест, разбира се, и тогава се запозна с един млад принц с дълга кехлибарена коса и тесни рамене.

Силвареста. Първият приятел на принц Менделас Ордън. Единственият му истински приятел. Ордън беше имал войници, които го учеха на военно изкуство, беше се свързвал с ласкаещите го синове на по-дребни благородници, които може и да го харесваха, но които, изглежда, винаги бяха наясно как наследеното им положение завинаги ги отделя от един принц.

Дори другите принцове винаги се отнасяха към Ордън с отчуждение — винаги си даваха сметка, че неговото кралство е по-богато, по-голямо от всяко друго.

Единствено на Силвареста Менделас можеше да се довери. Силвареста можеше да му каже как една пелерина му придава глупашки вид, вместо да го прави стилен, или му се смееше, когато не улучеше въртящата се квинтана с копието. Единствен Силвареста смееше да му каже, когато греши.

Крал Ордън усети, че се е задъхал. „Ето, че сгреших — осъзна той. — Сгреших, като изпратих Боренсон да избие Посветителите на Радж Атън.

А ако Боренсон убие Силвареста? Ще мога ли някога да си простя? Или ще трябва да нося белега от това през остатъка от живота си, като зъл отпечатък от тази война?“

И други крале бяха носили такива белези, каза си Ордън. И други се бяха принуждавали да избиват приятели. Като дете беше съжалявал един човек, който беше убил собствения си дядо. Сега знаеше, че твърде често вината се оказва скъпата цена да бъдеш водач.

— Дни? — прошепна крал Ордън на мъжа, седящ зад него.

— Да, ваше величество? — отвърна Дните му.

— Какви вести имаш за моя син? — Беше го познавал през целия си живот и никога не го беше смятал за свой приятел или доверено лице. Но също така се бе възхищавал на своя Дни като учен човек.

— Да говоря за това би нарушило най-светите ми клетви, милорд. Ние не се месим в държавните дела — отвърна Дните.

Разбира се, той знаеше отговора. Дните никога не се намесваха, нито помагаха. Ако кралят се давеше на две стъпки от брега, Дните нямаше да му подаде ръка.

— Все пак би могъл да ми кажеш — помоли Менделас. — Знаеш отговора.

— Да — каза Дните.

— Не се ли интересуваш за мен? Моите чувства толкова ли не са важни? — попита Ордън. — Толкова незначителна ли е съдбата ми, съдбата на моя народ? Би могъл да ми помогнеш да победя Радж Атън.

Дълго време Дните не проговори и Ордън разбра, че премисля. Други Дни бяха нарушавали клетвите си, бяха изричали големи тайни на крале. В това Ордън беше сигурен. Така че защо не и този? Защо не сега?

От ъгъла си Дните на Габорн каза:

— Ако той отговори на вашите въпроси, ще наруши една много свята клетва. Неговият близнак ще разбере. — В думите му прозвуча заплаха. Следящи, които следяха други следящи. — Вие естествено разбирате, ваше величество.

Всъщност Ордън не разбираше, трудно можеше да възприеме такова безсърдечие. Често си беше мислил, че Дните и тяхната религия са чудати и странни. Сега си помисли, че просто са коравосърдечни.

Все пак се помъчи да ги разбере. Дните на Габорн беше останал тук, вместо да отиде при него. Защо? Дали синът му беше загинал, така че Дните му не можеше да го последва? Или Дните просто чакаше Габорн да дойде тук? Или… дали синът му не беше изчезнал дори от погледа на Дните?

Ордън се замисли. Неговият Дни го беше нарекъл „милорд“ — титла, която не беше използвал никога. Човекът искаше да проговори, трудно му беше да остане страничен наблюдател. Въздържаше се, но му се искаше да смекчи всяко тежко чувство в тази отвратителна история.

Възможно ли беше Дни да откаже да му даде съвет, дори собственият му живот да зависеше от това? Ордън беше учил история и знаеше, че в някои войни Дни бяха разкривали тайни. Но така и не беше разбрал каква съдба е спохождала такива Дни.

Хрониките разказваха за делата на крале и държави. Дори някои Дни да се бяха оказвали издайници, да бяха ставали нечии съветници, съдбата на такива Дни никога не се споменаваше.

Вместо това хрониките се нижеха, сякаш един-единствен, безстрастен наблюдател беше следял краля, проучвал беше неговите дела. Ордън се замисли за това.

Когато се върна от имението Бредсфор, капитан Стрекър завари Ордън да лежи до тлеещия огън и да гали двете хрътки.

— Извинете, милорд — каза от прага капитанът.

Крал Ордън се обърна и се надигна.

— Какво намерихте?

Стрекър се усмихна мрачно. Държеше в дясната си ръка връзка пресни репи; очите му блестяха като че ли от гняв.

— Това, милорд. Достатъчно ряпа, за да нахраним цяла войска.

Ужас порази крал Ордън, щом разбра, че силарите ги няма, че са взети.

Стрекър се усмихна лукаво.

— И това — каза той и се пресегна с другата ръка зад гърба си. Извади от колана си малък вързоп силари.

Сърцето на крал Ордън подскочи от облекчение — дотолкова, че веднага прости на капитана за жестоката шега.

Скочи, грабна силарите и ги огледа. Руните по всички изглеждаха съвършени, без вдлъбнатини и драскотини по кръвния метал, всички в картишкия стил. Ордън нямаше тук облекчител, който да изпълни ритуалите, но не му и трябваше. С умовете на двайсет души и даровете на Глас от петнайсет, Ордън и сам можеше да изпее заклинанията не по-зле от най-добрия от тях.

Оръжие. Имаше своето оръжие.

— Капитан Стрекър — промълви Ордън. — Вие, аз и Боренсон сме единствените трима души, които знаят къде лежи това съкровище. Нещата трябва да останат така. Не мога да рискувам врагът да ги намери. Не мога да рискувам да ви пленят.

— Съгласен съм — отговори Стрекър с такъв тон, че Ордън разбра — капитанът си мислеше, че от него се очаква незабавно да се принесе в жертва. След миг Стрекър щеше да си разпори корема.

— Поради това, капитане — каза Ордън, — искам да кажете на хората, че имаме нужда от охранители, които да откарат едно голямо съкровище в Мистария. Изберете трима души — млади, семейни мъже с деца — които да ви придружат като охрана. Изберете ги грижливо, защото можете да спасите живота им. След това вземете хората и четири бързи коня и напълнете дисагите си с камъни, и заминете оттук, като положите всички усилия да не ви хванат.

— Милорд? — запита учуден Стрекър.

— Чухте ме добре. Призори тук ще има голямо сражение. Очаквам Радж Атън да хвърли цялата си сила срещу нас. Той очаква помощта на армия от сто хиляди души, а аз… не знам какви съюзници може да имам. Ако този замък падне, ако всички ние умрем, вашият дълг ще бъде да се върнете и да приберете съкровището, след което да го откарате в Мистария.

— Милорд, обмислили ли сте възможно оттегляне? — попита Стрекър.

Едно от кучетата стана и отри муцуната си в бедрото на краля. Изглеждаше гладно, но щеше да се задоволи и с малко внимание.

— Мисля за това непрекъснато — каза Ордън, — но синът ми е в пущинаците и досега нямам никаква вест за него. Докато не разбера какво става с него, съм длъжен да приема, че Радж Атън го държи в плен и е взел от него дар, или че той е мъртъв. — Ордън вдиша дълбоко. През половината си живот се беше стремил да опази и отгледа сина си. Жена му му беше родила четири деца. Само Габорн беше оцелял. Но тревогата му за Габорн сега беше само една от многото му болки. Гласът му се поколеба, когато призна: — И изпратих най-силния си воин, за да убие моя най-добър приятел. Ако страховете ми се окажат основателни, капитан Стрекър — ако се случи най-лошото, — няма да искам да преживея тази битка. Ще вдигна меча си срещу Радж Атън. Ще го нападна, лично. Или той ще умре, или аз ще умра. Утре призори ще оформим змийски кръг.

Крал Ордън вдигна силарите.

Лицето на капитан Стрекър пребледня. Създаването на змийски кръг беше опасен гамбит. С тези силари Ордън можеше да вземе дар на метаболизъм от някого, който да получи дар от друг, който пък — от друг, така че всички да се слеят в дълга редица от вектори. В речника на облекчителите такава редица от хора се наричаше „змия“, защото мъжът в челото на веригата ставаше много опасен, смъртоносен като отровна змия, и ако той бъдеше унищожен, ако „змията“ бъдеше обезглавена, следващият в редицата щеше да се вдигне, почти със същата сила като първия.

Но ако човек получеше твърде много дарове на метаболизъм, това означаваше сигурна смърт. Можеше да се превърне във велик воин за няколко часа или дни, но щеше да изгори като падаща звезда. В миналото понякога го бяха правили отчаяни хора. Но щеше да е трудно да се намерят двадесет способни бойци, готови да оформят „змия“ и да пожертват живота си.

Поради това Ордън им предлагаше някаква надежда. В този случай най-накрая кралят щеше да даде собствения си дар на метаболизъм на последния мъж в „змията“, така че всеки в кръга се оказваше вектор към друг. Така, с помощта на двадесет силара, двадесет души можеха да споделят своя метаболизъм, оформяйки езеро, от което всеки воин да може да черпи сила. Тъй като Ордън притежаваше най-много дарове и най-голямо умение в битка, задачата да се бие с Радж Атън щеше да се падне на него. Щеше да пожелае да действа като „глава на змията“ и докато другите мъже в кръга останеха бездействени, щеше да може да черпи от техния добавъчен метаболизъм. Мнозина от войниците на Ордън имаха метаболизъм от по още двама души. Така че, като глава на змията, Ордън щеше да може да се движи със скоростта на тридесет до четиридесет души.

А надеждата, която Ордън предлагаше на хората си, се състоеше в следното: ако той самият успееше да оцелее в битката, змийският кръг щеше да остане неразкъсан и всеки мъж в кръга по този начин щеше да може да продължи живота си в някаква степен на нормалност.

Но все пак залогът беше опасен. Ако някой друг в кръга се окажеше принуден да влезе в бой, като нищо можеше да притегли метаболизъм, необходим на Ордън в критичен момент, саботирайки по този начин шансовете на Ордън в боя. Още по-лошо, ако някой член на змийския кръг бъдеше убит, самият Ордън можеше да се окаже просто вектор към друг човек, можеше изведнъж да падне в боя, неспособен да се движи.

Не, ако изобщо някой трябваше да загине в тази битка, то най-добре беше това да е главата на змията — самият Ордън. Защото ако той загинеше, ако кръгът се прекъснеше, то бремето на метаболизма щеше да падне на човека, отдал своя дар на Ордън.

Този следващ мъж в редицата щеше да се окаже новата глава на змията. И той можеше да продължи да се сражава със силите на Радж Атън, сеейки гибел.

Ако и той бъдеше победен, змията щеше да си създаде нова глава и след това — нова. И членовете на кръга щяха да се сражават поред и да жертват живота си.

Но дори Ордън да спечелеше тази битка с Радж Атън, дори змийският кръг да останеше незасегнат, кралят все пак призоваваше хората си да направят ужасна жертва. Тъй като след време, и дано това да се окажеше някоя много далечна утрин, кръгът щеше да се скъса. Все някой мъж в кръга щеше да умре в някоя битка или да падне жертва на нелечима болест. Когато това станеше, всички останали в кръга щяха да изпаднат в дълбоката дрямка на онези, които са отдали своя метаболизъм, с изключение на един човек — на новата змийска глава, обречен на състаряване и смърт в рамките на няколко месеца.

Както и да се развиеше битката през този ден, всеки мъж в кръга щеше да е призован да пожертва някаква част от живота си.

Ордън изпита благодарност, когато капитанът се поклони, усмихна се и каза:

— Бих бил щастлив да служа с вас, ако ми позволите да вляза в този кръг.

— Благодаря ти — отвърна Ордън, — но се налага да пропуснеш тази възможност да похабиш живота си. Дългът те зове другаде.

Капитан Стрекър се обърна чевръсто кръгом и напусна голямата зала. Ордън излезе след него да събере бойците си за битката.

Командирите му вече бяха разпратили хора на стените. Катапултите вече бяха избутани от защитните ниши в кулите над портите и ги зареждаха, за да изпробват в тъмното обхвата им. Времето беше неподходящо за тези изпитания, но Ордън не знаеше дали ще имат възможност да ги изпитат на дневна светлина.

В този момент откъм западните хълмове прозвуча рог — откъм пътя към замъка Дрийс.

Ордън се усмихна мрачно. „Ето — помисли си, — графът най-после идва, с надеждата да вземе дял от съкровището.“

Беглецът

В Курам казваха, че един беглец с нож може да убие две хиляди души в една нощ. Боренсон действаше още по-бързо, но пък той беше подсилен войник, а и държеше по един нож във всяка ръка.

Не мислеше за това, което върши, не гледаше гърча на жертвите си, нито слушаше трополенето на крака и ръце и къркоренето на кръв. През по-голямата част от нощта бързаше да си свърши работата, изтръпнал от безумен ужас.

Три часа след като беше влязъл в цитаделата на Посветителите, най-сетне свърши делото си. Беше неизбежно някои Посветители да се събудят и да се опитат да се борят с него. Беше неизбежно, че някои жени, които убиваше, се оказваха красиви, и че някои от мъжете бяха млади и можеше да ги очаква пълноценен живот. Неизбежно беше, че колкото и да се мъчеше да блокира спомените за лицата им в ума си, имаше мигове, които знаеше, че никога няма да забрави: като онази стара сляпа жена, впила костеливите си пръсти в палтото му, молеща го да почака; като усмивката на стария му приятел по чашка по време на лов капитан Дероу, който му пожела последно сбогом с разбиращо намигване.

По средата на деянието си Боренсон осъзна, че това се беше искало от него, че Радж Атън беше оставил нарочно Посветителите без охрана, че беше знаел, че ще бъдат избити. Той не изпитваше състрадание към тези хора, за него те не означаваха нищо.

Нека приятел да премахне приятел, брат да вдигне нож срещу брата. Нека се разкъсат помежду си държавите на Севера. Точно това искаше Радж Атън и Боренсон съзнаваше, че още докато избива тези невинни, се е превърнал в инструмент в ръката на Вълчия господар.

Оставянето на Посветителите съвсем без охрана не беше наложително. Четирима или петима добри бойци можеха да им осигурят известна закрила. Възможно ли беше чудовището да изпитва такова удоволствие от това?

Боренсон чувстваше ума си разпран като зейнала рана, всеки миг му носеше болка. Но негов дълг беше да се подчини на своя владетел без колебание. Негов дълг беше да убие тези хора, и макар да се бунтуваше от кървавата касапница, усети, че неволно се чуди отново и отново. „Дали ги избих всички? Дали изпълних дълга си? Това ли е всичко, или Радж Атън е скрил някои от тях?“

Защото след като не можеше да се добере до векторите, които Радж Атън беше отвел със себе си, Боренсон трябваше да избие всеки Посветител, който подхранва Вълчия господар със сила.

Беше покрит с кръв от шлема до ботушите.

Излезе на Пазарната улица, хвърли ножовете на паважа и дълго постоя под дъжда, за да измие лицето му, да измие ръцете му. Почувства се добре от хладината му, но през последните няколко часа кръвта се беше съсирила на гъсти петна. Дъждовната вода нямаше да я измие.

Обзе го чувство на обреченост. Вече не искаше да бъде войник на Ордън, не искаше да служи на никой крал. Шлемът го стягаше, сякаш щеше да смаже главата му, толкова болеше. Той го захвърли на земята и кухото желязо издрънча и се затъркаля по камъните.

След това излезе от замъка Силвареста.

Никой не го спря. Бяха оставили само някакъв жалък страж.

Когато стигна до градските порти, младокът само погледна оплисканото му с кръв лице, отстъпи назад и изкрещя, вдигнал палец и показалец, все едно в защита от призрак.

Боренсон нададе вик, който отекна от стените, след което побягна в дъжда, през изгорелите поля към гората, където беше скрил коня си.

В тъмнината и дъжда половин дузина върколаци с дълги копия направиха грешката да се нахвърлят върху него. Излязоха от едно дере и се втурнаха към него като черни дяволи, насочили копията си напред.

Червените им очи почти сияеха в тъмното, а гъстата им козина им придаваше донякъде вълчи вид. Ръмжаха и подскачаха на късите си крака, като понякога се подпираха със свободния си преден крайник.

За миг Боренсон помисли дали да не се остави да го убият.

Но в ума му моментално се появи образът на Мирима: копринената ѝ рокля с цвета на облаци, гребените с перли в тъмната ѝ коса. Той си спомни мириса ѝ, звучния ѝ смях, когато я беше целунал пред малката им къща.

Сега имаше нужда от нея, а у върколаците видя само продължение на Радж Атън. Бяха негови пратеници. Беше ги довел тук, за да убиват, и макар хората на Боренсон да бяха прогонили върколаците и да ги бяха пръснали по хълмовете, за няколко месеца те щяха да се превърнат в напаст за тази земя.

За Радж Атън беше все едно. Върколаците щяха да изпълняват неговата воля, докато се стремят да се хранят с човешка плът. Щяха да вършат всички убийства, които искаше от тях, но най-напред щяха да взимат най-слабите — децата от люлките, жените, когато перат край реката.

Първият върколак се понесе срещу Боренсон и хвърли копието си отблизо, така че каменният му връх се пръсна в ризницата му.

Бърз като змия, Боренсон вдигна бойната си брадва и я развъртя.

Беше подсилен воин и опасен противник. Отсече ръката на един, завъртя се и удари друг право в гърдите.

Докато правеше всичко това, започна да се усмихва, преценявайки всяко свое движение в битката. Не му беше достатъчно да убие върколаците; искаше му се да го направи добре, да превърне битката в танц, в произведение на изкуството. Когато един върколак се втурна към него, Боренсон заби облечения си в желязна ръкавица юмрук в зъбите му, след което спипа езика му и го изтръгна.

Друг се опита да побегне. Боренсон прецени скоростта му, прицели се между поклащащите се щръкнали уши и запокити брадвата си с все сила. Не беше достатъчно да пръсне черепа на звяра — трябваше да го направи перфектно, да улучи целта си така, че костта да издаде онзи цепещ звук и главата да се пръсне като презряла диня.

Върколакът падна. Останаха още двама, които се втурнаха срещу него един до друг, насочили копия. Без даровете си на зрение Боренсон изобщо нямаше да може да избегне тези черни копия.

Когато върколаците замахнаха, Боренсон просто отплесна с две ръце върховете на копията настрани, след което сграбчи едното, изтръгна го, хвърли се напред, превъртя се и наниза и двамата през пъповете.

Двамата върколаци останаха слисани, приковани един към друг.

Боренсон отстъпи и ги огледа. Двата върколака знаеха, че ще умрат. От такава рана не можеха да се изцерят. Съществото отзад загуби свяст, рухна на земята и повлече приятеля си върху коленете си.

Боренсон се замисли за начина, по който се беше бил, за точните си движения. Деянието му беше толкова близо до поезия или до танц, колкото можеше да се постигне.

Започна да се смее гърлено, защото така трябваше да се води война — мъжете да се сражават за живота си. Един добър мъж, борещ се да защити своя дом и семейство.

Самата схватка сякаш му се стори повече балсам за грижите му, отколкото дъждът. Боренсон прибра брадвата си и се забърза към коня си през проливния дъжд.

„Няма да ги измия тези ръце — каза си той. — Няма да измия и това лице, докато не застана пред своя принц и пред своя крал, за да видят какво са направили.“

Така Боренсон взе коня си и препусна в мрака. На четири мили по пътя източно от града се натъкна на един мъртъв рицар на Ордън и взе пиката му.

Конят му не можеше да се сравни с чудесния ловец на Габорн. Но пътят беше чист, макар и поразкалян, и в нощ като тази, с дъжда, който да ги охлажда, можеше да препуска цяла вечност.

Боренсон продължи да препуска по хълмовете, докато дъждът не спря. Облаците се разпръснаха и звездите грейнаха ярки и чисти.

Канеше се да поеме към Лонгмът. Но когато пътят се раздвои на изток и юг, настроението на обреченост все още го владееше и той свърна на изток, към Банисфер.

Зората го завари да язди през зелени поля, по които не личаха белези от война, през лозята на двайсет мили северно от Банисфер, в които млади жени пълнеха кошове със зряло грозде.

Той спря в едно такова поле да хапне. От гроздовете капеше вода от снощния дъжд; бяха сочни като първия грозд, изяден от първия човек на света.

Реката тук беше широка сребърна лента, блеснала през зелените лозя и ливади. През нощта Боренсон беше мислил да остане покрит с кръв, но сега не искаше Мирима да го види така, не искаше дори да предположи какво е направил.

Затова слезе при реката и поплува гол, без да го притесняват свинарите, подкарали стадата си по пътя.

След като слънцето го изсуши, Боренсон облече бронята си, но окървавеното си палто хвърли във водата, за да отнесе тя надолу лика на зеления рицар върху синьо поле.

„Разбира се — помисли той, — войските на Радж Атън вече сигурно са стигнали до Лонгмът. Толкова съм изостанал зад тях, че е късно да се включа в битката.“ Всъщност не го интересуваше повече. Какъвто и да се окажеше изходът при Лонгмът, той смяташе да се отрече от своя владетел.

С избиването на невинни Посветители, мъже и жени, които не бяха извършили никакво престъпление, освен че обичаха един добър и почтен крал, Боренсон беше извършил повече, отколкото който и да било господар можеше да поиска. Затова сега щеше да се отрече от клетвите си към Ордън и да стане свободен рицар. По своя воля щеше да се сражава както намери за добре.

Отиде до една круша край някаква изоставена ферма и се покатери на нея, за да набере най-узрелите круши на върха — за себе си, а също и за Мирима и близките ѝ.

От върха на дървото видя нещо интересно: отвъд близкото възвишение се виждаха дълбоки езера със стръмни брегове, под горичка от върби; езера, сини като небето. Бяха нападали жълти върбови листа и леко се носеха по повърхността. Но имаше и рози, червени и бели.

„Някой магьосник живее там — вяло си помисли Боренсон. — Воден магьосник и хората са хвърлили във водата рози, за да измолят благословията му.“

Слезе от дървото, затича през възвишението към кротките води и приближи бавно и с упование. Нямаше рози, нито цветя да подслади аромата на чародейните води, но имаше круши.

И той пристъпи до края на езерото, където върбови коренища се сплитаха по чакълестия бряг, и седна на един голям черен корен. Сухите листа на дърветата над него се полюшваха от лекия ветрец, шумяха и Боренсон дълги минути зовеше тихо: „Вълшебнико воден, любимецо морски, вълшебнико воден, молбата ми чуй.“

Но езерните води си оставаха спокойни и той не видя в блесналото езеро нищо освен водомерки, които се пързаляха по плоската повърхност, и няколко кафяви тритона, които плуваха отдолу и го гледаха със златните си очи.

Отчаян, той започна да се чуди дали чародеят отдавна не е умрял, а хората да продължават да подслаждат езерата с надеждата, че някой ден може да дойде друг. Или дали това място не се обитава от дух и местните момичета да хвърлят рози, за да умилостивят някой удавник.

След дълго седене на върбовия корен и след като призивите му не доведоха до нищо, Боренсон притвори очи; вдъхваше мириса на уханната вода и мислеше за дома си, за Мистария, за кротките целебни води на езерата при Дера, където лудите можеха да отидат да се окъпят и да отмият от себе си безпокойните мисли и спомени.

Докато лежеше и мислеше, усети, че някакъв хладен корен се трие в глезена му, и помисли да отмести крака си, когато изведнъж коренът се уви около крака му и нежно го стисна.

Той погледна надолу. В самия край на водата, под малките вълни, видя едно десетгодишно момиче с бледосиня кожа, гладка като глеч, и с коса от сребро. То се взираше към него изпод водата, с широки и зелени като всички морета очи, а клепачите му не мигаха, бяха съвсем неподвижни. Само пурпурните нишки на вените по гърлото леко пулсираха от диханието.

Тя отдръпна ръката си от крака му, посегна под водата и се хвана за върбовите корени.

Ундина. Твърде млада, за да има голяма сила.

— Донесох ти круша, мила, ако я поискаш — промълви Боренсон.

Ундината не му отвърна, само се взря в него и през него с големите си бездушни очи.

„Нощес убивах момичета на твоите години“, прииска му се да каже, да го изплаче.

„Знам“, казаха очите ѝ.

„Никога няма да намеря покой“, каза безмълвно Боренсон.

„Аз мога да ти дам покой“, казаха очите на ундината.

Но Боренсон знаеше, че лъже, че щеше да го притегли долу под вълните, да му даде любов и докато го любеше, той щеше да е жив, на дъното на езерата. Но след време щеше да го забрави и той щеше да се удави. Щеше да му даде само няколко кратки дни наслада преди смъртта.

„Бих искал като теб да можех да се слея с водата и да позная покоя“ — помисли Боренсон. Спомни си за морето у дома, за белите гребени, спускащи се над огромните вълни, тъмнозелени като стара мед.

Очите на ундината се разшириха при спомена му за морето и на устните ѝ се оформи усмивка, сякаш му бе благодарна за този спомен.

После той взе една от златните круши, посегна към водата и ѝ я даде.

Тя протегна влажната си, крехка синя ръка с дълги нокти от сребро, но после го сграбчи за китката и се издърпа нагоре достатъчно, за да може да го целуне по устните.

Жестът бе неочакван, бърз като скочила да полети във въздуха риба, и Боренсон усети как устните ѝ се отриха в неговите само за миг.

Той постави крушата в шепата ѝ и си тръгна, и дълго след това не можеше добре да си спомни каква болка го беше отвела до това езеро с червените и бели рози, полюшващи се между златни листа.

Успя да намери коня си, след което подкара леко, като остави животното да пасе, докато върви. Скоро стигна малката морава пред Банисфер, където сред дивите невени се виждаше къщата на Мирима.

От готварското огнище се вдигаше синкав пушек и една от грозните сестри на Мирима — Инет, спомни си той името ѝ — стоеше на двора и хвърляше зърно на проскубаните черни пилета.

Когато спря, Инет вдигна очи към него и на обезобразеното ѝ лице се изписа усмивка. Но повехна бързо.

— Добре ли си?

— Не — отвърна Боренсон. — Къде е Мирима?

— През града мина вестоносец — каза Инет. — Събираха войска. Лорд Ордън е в Лонгмът. Тя… Мирима тръгна снощи. Много момчета от града отидоха да се бият.

Цялата сърдечна лекота, която бе изпитвал през последния час, се изцеди от него.

— В Лонгмът? — изрева Боренсон. — Защо?

— Иска да е с теб! — отговори му Инет.

— Но това… няма да е разходка или панаир! — изрева Боренсон.

— Тя знае — прошепна Инет. — Но вие сте сгодени. Ако ти го преживееш, тя иска да го преживее с теб. А ако не…

Умът му заработи трескаво. Шейсет мили. Близо шейсет мили до Лонгмът. Тя нямаше да може да стигне дотам за една нощ, дори и за две.

— Пеш ли тръгна?

Инет поклати глава.

— С едни момчета от града. Във фургон…

Твърде късно. Твърде късно.

Боренсон обърна коня и препусна да я догони.

В силни ръце

Габорн чу вика на Йоме. Беше толкова стряскащ, че той се побоя да не би да е простреляна. Яздеха вече от часове, спираха само да сменят конете и Йоме нито веднъж не се беше оплакала. Той се обърна да види какво става.

Видя първо, че крал Силвареста седи в седлото си и кима. Стискаше седлото с две ръце. И плачеше. От очите му се стичаха сълзи.

Йоме също се беше присвила.

— Габорн, спри. Трябва да спрем! — извика тя.

— Какво става? — попита Габорн.

— Гааах — каза крал Силвареста.

— Нашите Посветители умират — каза Йоме. — Той… не знам дали има сила да продължи.

Габорн усети как го обзема смазваща тъга.

— Боренсон. Трябваше да се сетя. — Чувстваше се съсипан. — Много съжалявам, Йоме.

Приближи се до краля и го хвана за брадичката.

— Можеш ли да яздиш? Можеш ли да се държиш на коня? Трябва да яздиш! Дръж се!

Габорн натисна силно ръцете на краля върху седлото.

— Дръж се! Ето така!

Крал Силвареста се вгледа в лицето на Габорн и стисна здраво.

— Ти имаш ли сила да яздиш? — попита Габорн Йоме.

Тя кимна навъсено.

Габорн поведе конете в лек тръс, без да се отдалечава от поверениците си. Крал Силвареста зяпаше нагоре към звездите и се заглеждаше в светлините на всяко селце, което подминеха.

Пет мили по-нататък на един завой кралят изхвърча от седлото и тежко падна в меката кал край пътя. И пак захлипа.

Габорн клекна до него и му прошепна тихо няколко думи, после му помогна да се качи на коня.

Змийският кръг

През цялата дълга нощ крал Ордън чакаше вест или знак от сина си. Тежко беше това чакане, най-тежкото нещо, което бе правил в живота си.

Мъжете на Ордън изнесоха всичките двеста хиляди стрели на постовете си по бойниците на замъка. На пасажа под западната кула запалиха огнен маяк — отчаян зов за помощ от всеки, който можеше да види отдалече огъня или дима. Близо до огъня хората му поставиха големи казани с масло, за да заври, и тежката му, задушлива миризма изпълни замъка.

Ордън заповяда на петима души да отидат на три мили на север, за да запалят подобен огън на върха Тор Ломан, така че всеки на двайсет левги околовръст да може да го види. Херцог Гроувърман не беше откликнал на молбите на Ордън. Може би гледката с бойните клади щеше да го засрами и да го накара да се включи.

Малко преди зазоряване от Гроувърман пристигнаха две хиляди рицари и обясниха забавянето си. Гроувърман чул за падането на Лонгмът и помислил да го върне, но най-напред изпратил съобщение на Силвареста. Явно пратениците му не могли да стигнат живи при краля. След един ден чакане той изпратил сто съгледвачи на подсилени коне до Силвареста и те научили, че замъкът е паднал.

Ордън се зачуди по кой ли път са тръгнали съгледвачите — стори му се странно, че неговите хора не ги бяха забелязали. Което означаваше, че рицарите са хванали пътеките през гората.

После съгледвачите се върнали с лошата вест за поражението на Силвареста и Гроувърман решил да изчака още за подкрепления от далечните замъци.

Рицарите, изпратени от Гроувърман бяха добри мъже, стабилни воини. Но въпреки всичките си усилия Ордън не се чувстваше подготвен. Подозираше, че битката ще му поднесе изпитания, за които не можеше да се подготви.

Графът на Дрийс не донесе облекчение на крал Ордън. Беше некомпетентен. Само час след като пристигна в замъка се опита да се наложи. Една от първите му грижи беше да заповяда да върнат катапултите в заслоните на кулите, като по този начин провали цялата свършена от тях работа по настройване на обхвата.

Ордън завари графа да безделничи в покоите на херцога — личният му слуга му разтриваше краката, докато той седеше лениво и отпиваше горещ чай.

— Защо сте заповядали катапултите да се приберат? — попита го Ордън.

Графът като че ли се мъчеше да реши дали да наложи властен тон, или да започне да се оправдава.

— Стратегема, скъпи приятелю, стратегема. Виждате ли, реших, че ако ги задържим скрити, докато боят се разгорещи, можем изведнъж да ги извадим и видът им ще обезкуражи силите на Радж Атън!

Крал Ордън не знаеше да се смее ли, или да плаче на тази глупост.

— Радж Атън е виждал много катапулти. Взел е сто замъка със сила. Хората му няма да се обезкуражат, като видят тези.

— Да, но…

— Всъщност Радж Атън е виждал тези катапулти, защото е бил тук само преди два дни. Той знае, че са тук.

— А, разбира се! Много вярна гледна точка! — каза графът и махна с ръка на масажиста си да напусне, след което тежко се надигна от стола.

— Трябва да върнем катапултите по местата им и хората отново да проверят настройката и обхвата им.

— Ами… добре — измърмори недоволно графът, сякаш имаше наум нещо съвсем друго.

— Освен това — продължи крал Ордън — вие сте заповядали на хората си да бранят портите на замъка, а моите да пазят стените. Има ли някакво сериозно основание за това?

— А, разбира се! — каза Дрийс. — Трябва да си давате сметка, че моите хора воюват за дом и родина. За тях е въпрос на чест да защитават портите.

— Ваше благородие — опита се да обясни търпеливо Ордън, — трябва да разберете, че в разгара на тази битка всички мъже ще се сражават за живота си. Моите хора се бият за своите домове и отечества също като вашите. И аз съм довел най-добрите си подсилени воини, мъже с по десет и двайсет дара всеки. Те ще се бият по-добре от обикновени войници от простолюдието.

Дрийс се заинати.

— А, вашите хора може да се бият с мечове и чукове, но нашите се бият със сърце, и с воля!

— Ваше благородие…

Дрийс вдигна ръка да го спре.

— Забравяте мястото си, Ордън — прекъсна го той с яд. — Тук е Хиърдън, не Мистария. Аз командвам тоя замък, докато някой по-голям лорд не заеме мястото ми.

— Разбира се — отвърна Ордън с лек поклон, макар че превиването на гръбнака едва ли някога му се беше струвало по-тежко. — Не бих искал да изглеждам нахален. Просто се надявах, че някои от по-добрите ми гвардейци биха могли да се сражават редом до вашите. Това би показало на Радж Атън… нашето единство.

— Ах, единство! — възкликна Дрийс, захапал стръвта. — Благородно понятие. Великолепен идеал. Да, да, ще се разпоредя веднага.

— Благодаря — каза крал Ордън с нов поклон, след което се обърна да напусне. Имаше чувството че току-що е схванал как точно го работят съветниците на Дрийс.

— А — каза Дрийс, — не си тръгвайте. Ако позволите да ви попитам… разбирам, че събирате хора за змийски кръг?

— Да — отвърна Ордън, опасявайки се от следващия въпрос.

— Аз ще се включа в него, разбира се. Аз ще бъда главата.

— И ще се изложите на такъв риск? — каза Ордън. — Храбър и благороден порив, но ние, разбира се, ще се нуждаем от вас да ръководите битката. — Не можа да се сдържи да не вложи и малко хленч в тона си, както сигурно постъпваха съветниците на Дрийс.

— Аа… Е, аз повече разчитам на обучението на хората в правилни принципи, а след това ги оставям сами да се ръководят — парира Дрийс. — Не се налага да ръководя битката.

— Тогава моля ви, милорд, поне помислете за сигурността на своите земи след битката. Хиърдън понесе достатъчно тежки щети. Ако убият и вас, това ще бъде ужасно бреме. Нека не ви караме да служите като змийска глава, а да ви поставим някъде по-близо до главата, на почетно място.

— О, не, аз настоявам…

— Убивали ли сте в живота си човек, милорд? — попита Ордън.

— Ами, да, как не. Обесих един крадец, няма и преди три години.

Графът, разбира се, не беше обесил човека, знаеше Ордън. Беше оставил на някой от капитаните си в гвардията да свърши работата.

— Тогава знаете колко е трудно — каза Ордън — да спиш нощем след това. Знаете какво е да гледате човека в очите, докато му отнемате живота. Вина. Вината е цената, която заплащаме за това, че предвождаме хората си.

— Първия си човек убих, когато бях на дванадесет години — добави Ордън. — Някакъв побъркан селяк, който посегна да ме напердаши с тоягата си. Оттогава съм убил в битки поне двайсет души… Жена ми… се отчужди от мен заради това… стана студена и престана да откликва на страстта ми. Сигурно мислите, че ще ви заобичат повече за това, но жените си въобразяват, че кръвта по ръцете ти те прави по-груб и жесток. Кръвта опетнява и душата ти, също така. Разбира се, аз не съм Радж Атън… Кой знае колко души е убил той лично. Две хиляди, десет?

— Да, вината… — разсъди графът. — Гадна работа ще да е.

Ордън усети как бавните колела на графския мозък заскърцаха. Изглежда, беше пробудил страховете му. Самия него изобщо не го притесняваше чувството за вина. Трябваше само да напомни на този глупак колко много хора са избити от ръцете на Радж Атън.

— Кръвта наистина петни душата.

Графът вече бе получил начин да се измъкне благоприятно от битката. Можеше да избяга в името на праведността, а не от страх.

— Много добре, силарите все пак са ваши — каза графът. — Може би все пак вие трябва да бъдете главата на змията.

— Благодаря, милорд — каза крал Ордън. — Ще се постарая да изпълня с чест този дълг.

— Но аз съм следващият в редицата.

— Всъщност — продължи Ордън — надявах се да запазя това място за друг човек, капитана на гвардията ми. Много силен боец.

— Аха! — кимна Дрийс. Сега, след като се позамисли, май изобщо не беше сигурен дали иска да участва в тази битка. — Е, може би така ще е най-добре.

— Но можем да запазим следващото място за вас, милорд — каза Ордън.

Знаеше, че не се налага да пази почетно място за този мухльо. След като Дрийс дадеше дара си на капитана, Ордън можеше да го постави където и да е в „змията“. Някъде около средата щеше да е съвсем добре.

— Добре — отвърна с небрежен тон Дрийс. След което даде ясно да се разбере, че не желае да го безпокоят до съмване, защото трябвало да се наспи добре — каза го все пак на слугите си, но пред Ордън.

Така крал Ордън се върна на бойниците и с безпокойство започна да наблюдава за някакви признаци, че идва помощ, или беда. Постави своите далекогледци, мъже с много дарове на зрение, на най-високия участък на гнездото на грааците, след това изпрати съгледвачи извън цитаделата да следят по хълмовете и пътищата и на изток, и на запад за признаци, че окупационната армия на Радж Атън се приближава.

Но тя не се появяваше.

Вместо това през цялата нощ прииждаха хора да предложат помощта си — още триста селяни от областта около замъка Дрийс, всички с дълги копия; нямаха броня, но си бяха навлекли дебели вълнени дрехи, които можеха да ги предпазят от някоя стрела. Полкът на Боренсон пристигна на галоп преди съмване — осемдесет воини, с много рани от битката предния ден.

Те съобщиха, че войските на Радж Атън така и не са се появили при засадата край Глигански брод. Казаха също, че нямат никаква вест за Габорн.

От запад пристигна отряд от двеста копиеносци на подсилени коне, от замъка Джоник. Бяха тръгнали на бой, след като бяха чули за падането на замък Силвареста, но чак когато го приближили, разбрали, че битката ще е при Лонгмът.

От изток се стекоха свободни рицари от своите малки владения — тук десетима, там — петдесет. Бяха предимно престарели мъже, които нямаха какво да губят, или младежи, все още толкова наивни, че да вярват, че войната ще им донесе слава. Всички те се включиха към хиляда и петстотинте рицари и стрелци, доведени от граф Дрийс, и към двете хиляди на Гроувърман.

После започнаха да прииждат синовете на фермери и търговци от селищата край горите. Хлапаци с навъсени лица, някои въоръжени само с брадви или коси. Младежи от градовете, облечени твърде изтънчено и понесли леки мечове с прекалено много злато по предпазителите на дръжките.

Ордън не се зарадва на появата на тези хора от простолюдието. Трудно можеше да разчита на тях като бранители. Но не посмя да им откаже правото да се бият. Тази земя беше тяхна за бран, а не негова.

Докато всеки отряд преминаваше между двата огъня, запалени на пътя пред портите на замъка, мъжете на стените крещяха триумфално и надуваха бойни рогове с възгласите: „Да живее сър Фрийман!“ или „Да живее храбрият Бароуз!“

Ордън познаваше гербовете им и можеше да назове имената на повечето рицари само като погледнеше щитовете им. Но един ездач, който пристигна малко преди съмване, едновременно го озадачи и окуражи.

Почти последен пред замъка се появи един грамаден тип, едър като мечка. Препускаше с все сила на черно магаре. Не носеше никакво снаряжение и никакви отличителни знаци, а само един кръгъл щит с грамаден шип в средата и плосък шлем с един извит волски рог отгоре. Нямаше ризница, а само дебело палто от свинска кожа, и единственото му оръжие, освен камата на колана му, беше грамадна брадва с желязна дръжка, дълга около шест стъпки. С него яздеха петдесетина души — мръсни и опърпани като него, с дълги копия и брадви. Разбойници.

Рицарите по стените на Лонгмът се поколебаха да извикат името на воина и четата му, въпреки че не можеше да не са го познали. Шостаг Брадваря. От двайсет години Шостаг и неговите разбойници бяха като трън в петата на всеки Владетел на руни около Планините на утешението.

Разправяха, че бил Вълчи господар от старата школа и че бил взел много дарове от псета. Докато Шостаг се приближаваше към портите на замъка, крал Ордън се загледа към тревистите хълмове зад него и видя бягащите сиви сенки на вълчи глутници, наплашени под звездната светлина, прескачащи живи плетове и каменни огради.

Шостаг спря на сто разкрача от портите с верните си спътници, сред руините на опожарения град. Макар и в почти пълния мрак, светлината от огньовете освети лицето му — мръсно и небръснато, навъсено и зло. Той се изхрачи в пепелта, вдигна глава към бойниците и погледна Ордън право в очите.

После извика:

— Видях сигналните ти огньове. Чувам, че искаш живота на един Владетел на руни. Поканени ли сме на това празненство?

Ордън не беше сигурен дали може да се довери на този човек. Брадваря като нищо можеше да се обърне срещу него и да предизвика хаос в замъка в разгара на битката.

— За мен ще бъде чест да се сражавам редом до мъже с вашето… прочуто умение — отговори крал Ордън. Не можеше да си позволи да върне каквато и да е помощ, дори от Брадваря.

Шостаг се окашля и се изхрачи на земята.

— Ако ние с момчетата ми го утрепем, ще искам прошка.

Ордън кимна.

— И ще поискам титла и земи, като на всеки друг лорд.

Ордън помисли. Имаше едно имение в тъмните гори по границите с Лонък. Мрачно блато, гъмжащо от разбойници и комари. Имението стоеше празно вече от три години, в очакване на подходящия владетел. Шостаг щеше или да прочисти разбойниците от горите, или да ги вземе в бандата си.

— Мога да ти обещая едно имение в Мистария, стига крал Силвареста да не предложи нещо по-добро.

— Ще го взема — изръмжа Шостаг и махна на хората си да влизат.

Два часа преди разсъмване Ордън все още нямаше никаква вест нито за Габорн, нито за Боренсон. Друг вестоносец донесе новината, че херцог Гроувърман щял да предложи помощ от съседните замъци, но не можел да стигне до Лонгмът преди здрач.

Радж Атън, разбира се, щеше да дойде много преди него.

Гроувърман беше постъпил правилно, като бе осигурил първо своята защита, независимо от обещаното съкровище.

Така че повече помощ, изглежда, нямаше да дойде. Въпреки че съгледвачите му все още не бяха предупредили за приближаването на Радж Атън, Ордън го очакваше до един-два часа.

Самият факт, че все още не беше получил нито дума от Габорн, го безпокоеше. Час по час надеждата му, че синът му е жив и здрав, гаснеше и накрая той реши, че е безполезно да се надява. Явно Радж Атън го беше пленил.

А Вълчия господар щеше или да го убие, или да вземе даровете на момчето.

Така че Ордън взе силарите, подреди доброволците си и остави облекчителя на граф Дрийс да запее древните заклинания, от които силарите засилваха, сътворявайки ленти от светлина, докато мъжете един след друг отдаваха своя метаболизъм.

Ордън даде своя дар най-последен и затвори змийския кръг. Актът беше отчаян.

С натежало сърце и с по-малко от шест хиляди души, на разсъмване Ордън затвори портите и зачака надвисващата буря. Беше оставил няколко съгледвачи извън стените, за да го предупредят при първия знак за появата на вражеските войски, но не се надяваше повече на подкрепления.

Изрече едно последно слово, призовавайки пълната мощ на своя Глас, за да отекне колкото може по-надалече, да проникне във всеки камък на замъка. Рицари, простолюдие и разбойници го загледаха в очакване, всеки стиснал здраво оръжието си и стегнат в бойните си доспехи.

— Мъже — заговори той, — всички вие сте чули, че Радж Атън е завзел замък Силвареста, без да прибягва до оръжие. Не е използвал нищо друго, освен своето обаяние и Глас, за да обезоръжи бойците на Силвареста. И вие знаете какво сполетя след това рицарите в замъка. Е, това тук няма да го позволим. Ако Радж Атън се опита да си използва Гласа, ще очаквам всеки от вас, който се окаже в огневи обхват, да стреля по него като срещу щурмуваща армия.

— Когато той напусне това поле, или той ще бъде мъртъв, или ние — продължи Ордън. — Ако някой от вас, младежи, се поддаде на силата на неговия Глас, моите рицари ще го хвърлят от стените на замъка… Няма да допуснем деца да провалят една мъжка битка. И нека Силите да бъдат с нас!

Когато завърши словото си, шест хиляди мъже вдигнаха ръце и зареваха:

— Ордън! Ордън! Ордън!

Крал Ордън отправи поглед отвъд стените. Знаеше, че това предупреждение, направено с пълната мощ на неговия Глас, ще упражни огромно влияние върху тези хора. Надяваше се само Радж Атън да не може да разкъса заклинанието, изтъкано от думите му.

На хоризонта, над Дънуд, полъхна хладен вятър.

Но къде беше Габорн?

Момчета на пътя

Фургонът бързаше по пътя, поклащаше се тромаво и скърцаше по коловозите. След като излязоха от полята край Банисфер и навлязоха в Дънуд, стана много неудобно да се седи, защото той непрекъснато подскачаше по големите коренища, пресичащи пътя.

Мирима беше една от десетимата пътници от Банисфер. Останалите бяха все селски момчета, въоръжени само с лъкове и къси копия, и с мечти за възмездие заради убийствата на техни близки през миналата седмица.

Дори фургонът не беше техен — беше им го заел фермерът Фокс горе по пътя към града. Тези момчета и коне си нямаха, които да яхнат на бран.

Но говореха като храбри синове на благородници. Ах, как говореха!

— Аз ако не утрепя един Непобедим, ще видите. Сигурен съм толкоз, колкото че съм грозен — заяви един момък, Хоби Холоуел. Беше строен и силен, със сламеноруса коса и сини очи, които грейваха всеки път, щом погледнеше Мирима. Само допреди няколко седмици тя щеше да се надява на брак с момък като него.

— А, нищо не можеш удари с тоя лък — изкикоти се Вайът Ейбъл. — Пък и стрелите ти са криви като прицела ти.

— Че аз няма със стрели да го убия бе! — изсмя се Хоби. — Смятам да изчакам някой да се изкатери на стените на замъка, после му хвърлям тлъстия ти леш отгоре! Бас слагам, че ще го сплеска, без да ти пострада дебелият задник.

— Ха, ти не мож’ ме катурна през стената — рече Вайът, свали си плъстената шапка и плесна Хоби през лицето. Вайът беше набито и трътлесто момче, колкото висок, толкова и широк. Момчетата взеха да се ръгат в ребрата и да се смеят.

Мирима се усмихна едва-едва. Знаеше, че щуротиите им са заради нея — надпреварваха се кой да спечели вниманието ѝ. Беше познавала тези младежи през целия си живот, но след като получи своите дарове на обаяние, отношението им рязко се промени. Момчета, които преди я бяха смятали за поредната кучка, сега се усмихваха свенливо и се самозабравяха в нейно присъствие.

Струваше ѝ се много срамно, че красотата ѝ се е превърнала в преграда за обикновените отношения. Не го беше искала.

Вайът успя да пребори Хоби, натисна го на пода на фургона и се ухили на Мирима — очакваше одобрението ѝ.

Тя кимна добронамерено и се усмихна.

Така изминаха последните няколко мили до Лонгмът. Мирима бе много уморена след дългото возене. Конете, които теглеха фургона, не бяха подсилени, но все пак бяха силен впряг, свикнали да теглят заедно, също като момчетата във фургона.

Щом стигнаха Лонгмът и видяха дългите му високи стени и застрашително надвиснали кули, Мирима почти съжали, че е дошла. Заболя я, като видя опустошените околности, овъглените руини на града пред замъка, изгорелите фермерски домове, осеяли ниските хълмове.

Хълмовете и планините на север и на северозапад от Лонгмът все още представляваха част от Дънуд — дъб, трепетлика и бор. Но хълмовете южно от замъка се стелеха като огромни кротки вълни. Покриваха ги ливади, овощни градини, лозя и зеленчукови градини.

Огради от струпани камъни или живи плетове от бодливи храсти разделяха земята на квадрати и правоъгълници, всеки с различен цвят, като шарени парчета на юрган.

Но земята сега беше пуста. Там, където беше имало фермерска къща, плевня или кошара, сега се виждаха само почернели развалини, като отворени рани по земята. Всички зеленчукови и овощни градини бяха обрани. Нито една крава, кон, свиня или гъска не можеше да се види по тези поля.

Мирима разбра защо хората на Лонгмът са го направили, защо войниците са опожарили града и са хвърлили сол в собствените си кладенци. Не искаха да оставят никакво продоволствие за враговете на Хиърдън. Затова бяха унищожили всичко по-ценно около замъка.

Тази земя… толкова много приличаше на плодородните поля на Банисфер. Точно затова ѝ домъчня. Гледката на черните развалини и пустите полета я смрази, защото ѝ заприлича на поличба.

Фургонът стигна до портите на замъка, но те останаха затворени. Стражите наблюдаваха изнервено полето и хълмовете на запад.

Видът на мъжете, застанали по стените, още повече изнерви Мирима. Щом повечето защитници бяха прости момчета като тези, с които се возеше тя, как се надяваше Ордън да се защити срещу Непобедимите на Радж Атън?

— Кои сте вие? Откъде идете? — попита един от стражите на портата.

— От Банисфер — извика Вайът Ейбъл и вдигна лъка си. — Дойдохме да отмъстим за смъртта на нашите близки.

Над портите, на стената на замъка пристъпи един мъж с широко лице, с раздалечени сиви очи. Беше в пълно снаряжение. Фино изкованата му гръдна броня беше изрисувана с образа на зеления рицар. Носеше пелерина от бляскавозелен брокат, извезана със злато.

Крал Ордън.

— Можете ли, господа, да улучите нещо с тия лъкове? — попита Ордън. — Войниците на Радж Атън се движат бързо.

— Удрял съм по някой гълъб — отвърна Вайът.

Ордън го погледна — момчето беше яко като бик.

— Бих казал, че си удрял и нещо повече от гълъби. Добре сте дошли.

После очите му светнаха към Мирима и в погледа му имаше толкова възхита, че дъхът ѝ секна.

— А тук какво имаме, мечоноска ли? Благородничка?

Мирима сведе очи към ръцете си, свити в скута — повече от срам, отколкото от почит.

— Позната… на вашия син. Сгодена съм за един от вашите телохранители — Боренсон. Дойдох, за да съм с него. Мечоноска не съм, но мога да готвя вкусно и да превързвам.

— Разбирам — промълви Ордън. — Боренсон е достоен мъж. Не знаех, че е сгоден.

— Съвсем отскоро — каза Мирима.

— Милейди, той все още не е стигнал замъка. Надявах се досега да е дошъл, но го пратих със задача в замък Силвареста. Надявам се скоро да го видя, но да ви кажа честно, войските на Радж Атън също ще пристигнат скоро. Не мога да кажа кой ще пристигне пръв.

— О — каза Мирима и замисли трескаво. Боренсон не я очакваше тук, а тя не си беше представяла, че може да е зает другаде. Не хранеше никакви илюзии как може да завърши тази битка. Но в краткото време, което бе прекарала с Боренсон, тя беше разбрала колко важна е за него предаността. Изобщо не ѝ хрумна да си помисли, че той може да се е провалил и че може вече да е мъртъв.

Искаше сега да е с него, в този час на нужда. Защото в семейството ѝ предаността към хората, които обичаш, беше единственото, което им позволяваше да оцелеят.

Мирима облиза пресъхналите си устни.

— Ще го чакам тук, ако не възразявате.

Надеждата

Малко след разсъмване Йоме и Габорн влязоха в малкото селце Хобтаун, на двайсет и две мили северозападно от Лонгмът. В Хобтаун имаше петнайсетина къщи и една ковачница. Но в съботите, като този ден, по някой фермер караше стоката си в селото.

Така че когато Габорн, Йоме и крал Силвареста влязоха в селото, един-двама души вече бяха станали.

Йоме забеляза едно девойче, може би не повече от дванадесетгодишно, да вади лук и праз от една градина. До оградата на градината растеше висока детелина. Йоме извика:

— Извинете. Можем ли да пуснем конете да попасат от детелината ви?

— Разбира се, добре сте дошли… — И замръзна, когато се обърна и я видя.

— Благодаря ви — каза Габорн. — С радост бихме си платили, ако можем да си купим нещо за закуска.

Момичето се обърна и зяпна Габорн, като подчертано отбягваше да гледа Йоме и се мъчеше да се овладее.

— Имаме хляб от снощи и малко месо — предложи тя, зарадвана от възможността да получи пари. В селска община като тази обичайна беше размяната и човек можеше да преживее от сезон до сезон, без да изпита тежестта на някоя изтъркана монета в дланта си.

— О, това ще е достатъчно — каза Габорн.

Момичето пусна кошницата с лука и изтича в къщата.

Йоме се помъчи да се успокои, да забрави как ѝ повлия погнусата на момичето, как я накара отново да се почувства нищожна и окаяна.

Баща ѝ най-после беше потънал в сън на седлото, след като беше хлипал часове наред. Това я беше зарадвало. Сега Габорн придържаше краля в седлото пред себе си, както човек държи дете.

Конете гладно заскубаха детелината.

Йоме се огледа. Къщите бяха от камък и дърво, със сламени покриви. Под прозорците от истинско стъкло в саксии растяха цветя и билки. Малкото жители на Хобтаун изглеждаха заможни хора.

Селището се намираше сред красива ливада между обрасли с дъб хълмове. Из тревата растяха дива метличина, карамфил и невени. Малко извън селцето пасяха дебели крави. „Богато. Селцето е богато и задоволено“ — помисли Йоме.

Ако страховете на Габорн се окажеха верни, армията на Радж Атън щеше да премине през това село още днес. Нещо много ценно щеше да се изгуби може би завинаги. Някаква невинност.

Йоме вдигна очи и видя, че Габорн ѝ се усмихва. Но само преди миг момичето беше сложило ръка на устата си от ужас, когато видя лицето ѝ.

Йоме се боеше, че никога вече няма да бъде красива. Но когато Габорн извърнеше очи към нея, я караше да се чувства все едно, че никога не е изгубвала обаянието си.

— Как го правиш това? — попита Йоме, благодарна за вниманието му.

— Кое?

— Как ме гледаш така и ме караш да се чувствам красива?

— Нека аз да ти задам друг въпрос — каза Габорн. — В Интернук една жена трябва има коса като лен, за да е красива, но във Флийдс трябва да има рижа коса и лунички. В Мистария нашите хора от много време се възхищават на жени с широки бедра и пищни гърди. Но тук, в Хиърдън, красивите жени трябва да имат малки, стегнати гърди и момчешки фигури. В целия Роуфхейвън жените трябва да бъдат светлокожи, за да са красиви. Но в Деяз трябва да бъдат смугли, и дори кафяви. Също така в Деяз жените носят тежки златни обеци, които им разтеглят ушите. Но тук такива клепнали уши биха изглеждали нелепо. Така че те питам, кой е прав? Всички тези жени наистина ли са красиви, или всички са грозни, или просто са едни и същи?

Йоме помисли.

— Може би физическата красота е само илюзия — каза тя. — И ти виждаш отвъд илюзията?

— Не смятам, че красотата е илюзия — отвърна Габорн. — Тя просто е нещо толкова обикновено, че често не го забелязваме. Тя е като тези ливади: ние, пътниците, виждаме цветята, но хората от селото сигурно рядко забелязват колко са красиви земите им.

Йоме възрази:

— Но ако красотата ни бъде отнета и не остане нищо за гледане?

Конят на Габорн стоеше до нейния и той отмести крака си, така че коляното му се опря до нейното.

— Тогава би трябвало да се радваш — каза Габорн. — Хората могат да са красиви и отвътре. А когато се чувстват лишени от външна красота, те толкова копнеят да бъдат красиви, че пренастройват сърцата си. И красотата извира от тях, също както цветята извират от това поле.

— Когато погледна вътре в теб — продължи Габорн, взирайки се в нея, направо в сърцето ѝ — виждам твоите усмихващи се хора. Ти обичаш техните усмивки най-много от всичко. Как мога да не обикна това, което е в сърцето ти?

— Откъде си взел тези странни идеи? — попита Йоме, удивена от последните му думи, зачудена как бе успял да улови нейната любов и надежда за хората ѝ в толкова малко думи.

— От учителя край камината Айбърмарл, който ме учеше в Стаята на Сърцето.

Йоме се усмихна.

— Бих искала да го срещна някой ден и да му благодаря. Но започвам да се чудя за теб, Габорн. В Къщата на Разбирането ти си учил в Стаята на Сърцето — странно място, където да си прекарва времето един Владетел на руни. Защо си губил време сред трубадури и философи?

— Учих на много места — в Стаята на Лицата, в Стаята на Стъпките.

— Да изучаваш уменията на артисти и скитници? Защо не Стаята на Оръжията или Стаята на Златото?

— Обучението си по оръжие го получих от баща си и от дворцовите стражи, а Стаята на Златото ми се стори… досадна, с всичките търговци, които се гледат със завист.

Йоме му се усмихна развеселена.

Междувременно момичето излезе от къщата с няколко питки, месо и три пресни смокини. Габорн ѝ плати, предупреди я, че армията на Радж Атън може да мине оттук само след няколко часа, след което оставиха конете малко да повървят.

Спряха извън селцето под едно дърво и оставиха конете да се напият от един малък вир край пътя. Габорн гледаше как Йоме мълчаливо се храни. Опита се да събуди баща ѝ, но кралят спеше дълбоко.

Така че Габорн сложи малко хляб, месо и една смокиня в джоба си. Пред тях се издигаха планините, тъмносини и застрашителни. Йоме никога не беше стигала толкова далече на юг. Знаеше само от описания Опасното ждрело — дълбокия каньон точно зад планините, отделящ голяма част от кралството.

Винаги беше искала да го види. Пътят, бяха ѝ разправяли, бил много опасен. В продължение на много мили представлявал тясна пътечка до стръмна пропаст. Мътните бяха изсекли този път преди столетия и бяха вдигнали голям мост над Опасната река.

— Все пак си мисля, че е странно — заговори Йоме, — че си прекарал времето си в учение в Стаята на Сърцето. Повечето лордове не учат почти нищо друго освен оръжие — и може би Глас.

— Мисля — каза Габорн, — че ако ние, Владетелите на руни, искаме само да печелим битки и да си пазим крепостите, трябва да учим само в Стаята на Оръжията. Но… не го вярвам. Прекалено много търсим начини да се използваме един-друг. Изглежда възмутително силният да властва над слабия. Защо трябва да уча нещо, което ме възмущава?

— Защото е необходимо — каза Йоме. — Някой трябва да налага закони, да защитава хората.

— Може би — отвърна Габорн. — Но учителят Айбърмарл също го смяташе за възмутително. Той ме учеше, че не само е грешно силният да тъпче слабия, но и че е също толкова зло умният да ограбва глупавия или търпеливият да се възползва от нечие нетърпение. Всичко това са само начини да впрягаме други хора в нашите плугове. Защо трябва да се отнасям с хората като със сечива — или още по-лошо, като пречка за моето удоволствие?

Габорн замълча и погледът му се зарея на север, към замък Силвареста, където миналата нощ Боренсон беше избил Посветителите. Йоме можеше да усети как съжалява Габорн за това, как може би дори си мисли, че е негов личен провал, задето бе проявил такава наивност.

Той заговори отново.

— Някога, преди много години, един стар пастир, който бил стареят на своето село, известил дядо ми, че го моли да му изкупи въ̀лната. Селцето на овчаря от дълго време имало договор с някакъв търговец от Амендау, който отнасял въ̀лната им на пазара, но търговецът неочаквано умрял. Затова стареят помолил краля да купи въ̀лната за войската си на уговорена цена. Но стареят не знаел, че дъждът по западните хълмове причинил болест по тамошните овце и вълната им изгнила. Най-вероятно въ̀лната на старея щяла да донесе тройно по-висока цена, ако селяните можели да я откарат на пазара. Моят дядо, като разбрал какво е положението, можел да подскочи от радост при този шанс да изкупи въ̀лната евтино. Ако беше слушал търговците, учили в Стаята на Златото, е щял да го направи. Защото те смятат за добродетел да купуваш евтино и да продаваш скъпо.

— Но вместо това — продължи той — дядо послушал учителя край камината в Стаята на Стъпките и уредил един керван да превози вълната на добра цена, по-евтино, отколкото селяните плащали преди. И пратил човек при старея и му съобщил всичко, каквото е направил. Помолил го да продаде въ̀лната си на бедните на нормална цена, така че те да не мръзнат през зимата.

Йоме изслуша историята с известна възхита, защото често беше мислила, че родословието на Ордън са коравосърдечни, студени хора. Навярно такъв беше само бащата на Габорн. Може би той беше станал студен след трагичната смърт на своя баща.

— Разбирам — промълви Йоме. — Значи твоят дядо е спечелил любовта на бедните.

— И уважението на старея и неговото село — каза Габорн. — Такъв Владетел на руни бих искал да съм и аз, да печеля човешкото сърце и любов. Това е надеждата ми. По-трудно е да превземеш едно сърце, отколкото да превземеш един замък. По-трудно е да опазиш доверието на един човек, отколкото да опазиш обширни земи. Ето затова се учих в Стаята на Сърцето.

— Разбирам — промълви Йоме. — И съжалявам.

— За какво? — попита Габорн.

— Че изобщо казах, че ще те отхвърля, когато ме попита дали бих се омъжила за теб. — Усмихна му се и го изрече малко заядливо, но осъзна, че е вярно. Габорн беше странен и удивителен младеж, и през последния ден тя бе започнала да осъзнава, че е нещо повече, отколкото изглежда. Боеше се, че нещата се развиват много бързо, че само след ден може да го обикне до полуда и да не може никога да се отдели от него.

Когато конете им се напоиха, Габорн ги подкара в тръс.

Величествената клисура при Опасното ждрело се разтвори внезапно — дълбок процеп, на чието дъно бучеше река; пътят, по който поеха се виеше като змия. Според легендата мътните бяха създали това място, като счупили стълбовете, които крепели Горния свят.

Оставиха животните бавно да пристъпват по тясната пътека покрай скалната издатина и Йоме се загледа в сивите и бели каменни стълбове, издигащи се от каньона — възхитителна гледка. Зачуди се дали това са стълбовете от легендата, или са само корени на отдавна отмити от водата планини.

До стръмните брегове на каньона се бяха прилепили грамадни дървета, приличащи на четината на конско чесало. На една миля на север Опасната река кипеше при един водопад и пропадаше в дълбоката бездна, но Йоме не можеше да види докъде стига водата, защото каньонът беше толкова дълбок, че сърцето ѝ се изгуби в тъмното, а от безмълвните му дълбини не долиташе никакъв звук. В каньона кръжаха огромни прилепи — долу, където сенките изпълваха безкрайната бездна.

Казваха, че ако човек паднел от пътя, писъкът му можел да се слуша цял месец, докато звукът се изгуби.

Вървяха много бавно през тесния проход. Видиотеният крал Силвареста често спираше на измамния ръб да надникне в призрачните мъгли далече долу.

Зеленият мъж

Крал Силвареста се събуди и тръгна през един свят на сънища. Дверите на ума му бяха затворени. Не помнеше много. Нито думи, нито имена — нито дори своето. Но много неща от този свят му се струваха смътно познати. Конете, дърветата.

Събуди се и видя в небето голяма светлина, с цвета на злато и на рози. Беше сигурен, че я е виждал преди.

Яздеха бавно по някакъв тесен път, със сива земна стена от лявата му страна и огромна пропаст от дясната. Той нямаше думи, с които да нарече нещата, нито имаше думи за ляво и дясно. Всяко нещо носеше със себе си усещане за откритие. Далече, далече долу можеше да види само някаква мъглива сивота. Далече долу се издигаха борове, залепени за скалните ръбове.

После стигнаха до един тесен мост, издялан от един-единствен камък, който се протягаше над бездната. Мостът се извиваше в дъга към небето, а Силвареста погледна надолу в бездната и се почувства все едно, че виси във въздуха.

Не помнеше да е бил тук преди, нито да се е чувствал така.

На моста имаше няколко десетки войници, стражи в тъмносини палта, носещи лика на зеления мъж на щитовете си — рицар, чието лице беше обрамчено от зелени листа. Младежът и жената, с които яздеше крал Силвареста, ги поздравиха с възторг. Войниците поговориха малко с младежа как смятат да пазят моста; после младежът се сбогува с тях и ги оставиха зад гърба си.

Крал Силвареста, младият мъж и младата жена прехвърлиха моста и продължиха нагоре през боровите гори към планинския връх. После конете затичаха под дърветата.

Над главата му прелитаха грамадни птици с небесен цвят, а вятърът беше свеж и прохладен. Стигнаха върха, спуснаха се надолу, излязоха от боровите гори и се озоваха в една земя, където плодните нивя бяха изпъстрили ниските хълмове като шарена черга.

Сред полята се издигаше някакъв замък — високо здание от сив камък. При появата на Силвареста на бойниците му засвириха рогове и се развя едно смътно познато му знаме — черно, със сребърен глиган.

По стените на замъка стояха стотици мъже — мъже с лъкове и шлемове с широки периферии, мъже с копия и чукове. Други пък носеха палта с лика на зеления мъж и държаха щитове, които светеха сребристи като вода.

Всички мъже завикаха възторжено и замахаха, щом го видяха, а крал Силвареста на свой ред също им замаха и завика възторжено, докато не спуснаха подвижния мост, за да влязат вътре.

Конете се заизкачваха по къса стръмна улица и копитата им зачаткаха по камъните. Хората викаха радостно и пляскаха с ръце, а после го загледаха слисано.

Някои взеха да го сочат с пръст, пребледнели от чувства, непознати за Силвареста — ужас, шок, отчаяние. И завикаха:

— Посветител! Той е Посветител!

Тогава конят му спря пред една сива сграда — малка цитадела. Крал Силвареста поседя малко, загледан в един червеникавокафяв гущер, голям колкото пръста му, излязъл да се сгрее на камъните до вратата. Не можеше да си спомни да е виждал някога такова нещо и се зачуди.

После, при цялата врява, гущерът се втурна по стената на сградата и чак до сивия покрив. Кралят разбра, че е живо същество, и започна да вика и да го сочи.

Младият мъж зад крал Силвареста беше слязъл от коня си и сега му помогна и той да слезе.

Заедно с младия мъж и грозната жена Силвареста мина под стрехите на сградата и се заизкачва по някакви стъпала. Беше много уморен. От вървенето по стъпалата го заболяха краката, изпъваха се толкова неудобно. Искаше да си почине, но младият мъж все го подбутваше напред и накрая влязоха в една стая, пълна с хубави миризми на сготвена храна; гореше и топъл огън.

Когато крал Силвареста приближи, две кучета затупаха с опашки по пода, така че отначало той не забеляза двайсетината мъже, които седяха около една маса и ядяха неща, които миришеха добре.

После погледна през масата и ахна. Там седеше един висок мъж, с тъмна коса, красив, с раздалечени светлосини очи и квадратна челюст.

Силвареста познаваше мъжа, познаваше го по-добре от всичко друго. Зелен мъж. В зелена туника, с бляскава пелерина от зелен брокат.

Топлина изпълни сърцето на крал Силвареста и го обля неизразима радост. Той си спомни името на мъжа.

— Ордън!

Младият мъж до крал Силвареста извика:

— Татко, ако искаш смъртта на този нещастен човек, имай поне доблестта да го убиеш лично!

Крал Ордън се надигна от масата и колебливо пристъпи напред. Очите му зашариха от Силвареста към младежа и обратно. Изглеждаха пълни с болка и с гняв. Ръката му посегна към дръжката на късия му меч. Засуети се с него сякаш не можеше да го извади, измъкна го наполовина.

После с гняв тикна оръжието обратно в ножницата и залитна напред, разпери ръце, прегърна Силвареста и се разплака.

— Приятелю мой, приятелю скъпи, какво направихме? — изхлипа крал Ордън. — Прости ми. Прости ми!

Силвареста остави крал Ордън да го прегръща — чудеше се какво не е наред.

Отменена заповед

Габорн никога не беше виждал баща си да плаче. Нито една сълза на скръб не се отрони от него, когато убиха майката на Габорн и невръстния му брат. Нито една сълза на радост не блесваше в окото на крал Ордън, когато вдигаше наздравица.

Сега бащата на Габорн прегръщаше крал Силвареста и плачеше от радост и облекчение.

Крал Менделас Дрейкън Ордън плачеше на силни, накъсани хлипове. Мъката на Ордън беше толкова смущаваща гледка, че двадесетината лордове и висши сановници, които закусваха в залата, побързаха да я напуснат, така че скоро вътре останаха само Йоме, крал Силвареста, трима Дни и Габорн.

За един много кратък миг Габорн огледа залата, видя своя Дни и се почувства неловко. Беше изкарал без Дни почти половин седмица и това му се беше сторило приятно.

Сега се почувства като вол, който чака да го впрегнат. Дребният мъж му кимна учтиво и Габорн разбра, че повече няма да го оставят сам нито за миг. Друга Дни в залата беше една достолепна жена на четиридесет и няколко години, с рижа, леко посребряла коса. Трябваше да е Дните на Емадайн От Ларън, докато херцогинята беше жива. Сега тя кимна за поздрав на Йоме, може би единственото официално представяне, на което беше способна жената с вид на матрона, но и това кратко представяне говореше твърде красноречиво: „Назначена съм към теб.“

Така че Дните гледаха и запомняха.

Габорн все пак изпита благодарност, че на Дните не се наложи да запишат как крал Ордън е убил най-добрия си приятел в час на най-голяма нужда. Вместо това, в някой далечен ден, когато баща му умреше и хрониките му бъдеха публикувани, щеше да се разправя как Ордън е прегръщал Силвареста и е хлипал като дете.

„Колко странно — помисли Габорн, — не заплака от облекчение, че вижда и мен.“

Силвареста се остави Ордън да го прегръща, докато повече не можеше да търпи силата на кралската му прегръдка, и тогава се опита да се освободи. Чак тогава крал Ордън опипа бицепсите на Силвареста и усети, че там липсва мускул.

— Той е изгубил даровете си? — попита бащата на Габорн.

Йоме кимна.

Габорн добави гневно:

— И двамата ги изгубиха. Боренсон е бил нощес в замък Силвареста. Ти го изпрати да ги убие, нали?

Гледаше баща си в очите. Когато Боренсон му каза, че има заповед да избие Посветителите на Радж Атън глупаво беше повярвал, че телохранителят му говори най-общо. Не беше си и представял, че един сам човек може да бъде изпратен, за да избие хората в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста.

Сега изражението на баща му го потвърди. Баща му сведе поглед, но бързо се съвзе и в очите му се четеше по-скоро скръб, отколкото вина. Габорн му остави време да обмисли последствията. Всички Посветители в цитаделата на Силвареста бяха загинали. Въпреки че Йоме и кралят бяха станали вектори за Радж Атън, те вече не му даваха почти нищо, само собствените си дарове.

— Е — попита бащата на Габорн, — всички ли свои Посветители остави Радж Атън след себе си, когато напусна замък Силвареста?

— Почти. Взе само векторите си… — отвърна Габорн. Баща му вдигна вежда. — Но аз успях да измъкна Йоме и крал Силвареста.

Крал Ордън кимна замислено. Сигурно си даваше сметка за вътрешната борба, през която беше преминал Габорн.

— Аз, хм… — Ордън се окашля. — Защо Боренсон е оставил тези двамата. Заповядах му друго.

— Аз отмених заповедта ти — каза Габорн.

Реакцията на баща му бе толкова бърза, че Габорн не можа да се предпази. Баща му замахна и го зашлеви толкова силно, че когато от устата му изхвърча слюнка и кръв, Габорн помисли, че е зъб.

— Как смееш! — каза крал Ордън. — Можеш да не се съгласяваш с мен, можеш да оспорваш решенията ми, дори да ми възразиш. Но как смееш да воюваш с мен!

Ярост лумна в очите на Ордън.

А после млъкна — съжаляваше за онова, което беше направил. Обърна се и отиде до една амбразура, опря длани на перваза и се загледа навън.

— Йоме и баща ѝ бяха под моя закрила, обвързана с клетва — бързо заговори Габорн. Съзнаваше, че току-що е нарушил обещанието си пред Боренсон. Беше казал на Боренсон, че няма да издаде на баща си, че са се срещнали. Но в този момент се чувстваше толкова предаден, че му беше все едно дали ще наруши едно обещание. — Щях да се бия с него за тях. Казах му, че ще отнеса въпроса пред теб. — Надяваше се, че последните му думи ще укротят гнева на баща му.

През един от прозорците Габорн чу възгласите на мъжете отвън. Прииждаха още бойци за предстоящата битка.

— Действията ти се родеят с предателство — замърмори крал Ордън, все още с гръб към него. — Те противоречат на всичко, на което съм те учил.

— Но следваха точно желанията на собственото ти сърце — каза Габорн. — С устата си ти си заповядал да бъдат убити приятелите ти, но в сърцето си не си могъл да го приемеш.

— Как можеш да мислиш, че разбираш сърцето ми? — глухо отвърна Ордън.

— Просто… го разбирам — каза Габорн.

Крал Ордън кимна замислено, после се обърна и продължително се вгледа в Габорн, разкъсван от противоречия. Пое си дълбоко дъх и се опита да каже небрежно:

— Е, тогава и аз отменям заповедта. Благодаря ти, Габорн, че ми върна моя приятел.

Габорн въздъхна облекчено.

Крал Силвареста беше отишъл до масата за закуска. Беше започнал да яде от чиниите — късаше с две ръце големи късове шунка. Бащата на Габорн прошепна:

— Но се боя, че все пак съм го изгубил.

— Докато не умре Радж Атън — каза Габорн. — Тогава ще си върнеш приятеля, а аз ще спечеля жена си.

Габорн не искаше да поднесе сега и тази новина, но почувства, че е важно, и пожела баща му да я чуе от него, вместо да го разбере по-късно от някой непознат. Беше готов да понесе поредния шамар.

— Татко, казах ти, че съм поел клетва да защитавам Йоме. Обвързан съм към нея, като Клетвообвързан владетел към друг.

Бащата на Габорн извърна поглед към камината. Беше стиснал челюсти. Изглеждаше стъписан от новината, но гласът му се пропука съвсем малко, когато каза:

— Аха… Разбирам. Било е само въпрос на време, предполагам.

— Не си ли разочарован? — попита Габорн.

— Разочарован — да — отвърна Ордън, — но не и изненадан. На устата ми е обаче да ти кажа, че си избрал най-неподходящия момент за такова изпитание на съвестта.

— И не си ядосан?

Баща му потисна смеха си.

— Ядосан ли? Едва ли. Отчаян, може би. Натъжен. Но как мога да бъда ядосан? Единственият ми приятел е Клетвообвързан владетел. — Постоя малко замислен и кимна: — Но все пак… чувствам, че съм те загубил.

— След като надвием Радж Атън, ще видиш, че не сме загубили нищо — каза Габорн.

— Толкова просто звучи в устата ти.

— С четиридесет хиляди силара, би трябвало.

— Аха, значи Боренсон ти е казал за тях? Е, силарите ги имаме, само дето ги няма четиридесетте хиляди Посветители, за да свършат работа.

— Искаш да кажеш, че още не си ги вкарал в употреба? — попита Габорн.

— Засега ги държа скрити, където ги е скрила херцогинята — каза Ордън. — Използвах само една шепа.

Габорн ахна и усети как го стегна в гърдите. Без Посветители имаше само един начин баща му да се надява, че ще победи Радж Атън.

— Змия? Ти си създал змия? Колко е голяма?

— Змийски кръг — с лекота отвърна баща му, опитвайки се да успокои Габорн. — Двайсет и двама души, повечето с поне два дара на метаболизъм. Повечето от същите хора, които видя преди малко да напускат залата.

Само преди миг крал Ордън беше казал, че има чувството, че е загубил сина си. Приличаше на прибързана реакция на съобщението на сина му. Сега Габорн разбра, че най-вероятно баща му е прав. Така или иначе, и двамата бяха изгубени един за друг. След време змийският кръг щеше да се прекъсне и едва тогава Габорн щеше да разбере каква голяма жертва е направил баща му в този ден.

В същото време съобщеното от баща му обясняваше защо той не се ядоса, когато Габорн му каза за своята клетва. Баща му се оттегляше, отдръпваше се от Габорн.

Крал Ордън облиза устни.

— Смятам да убия Радж Атън заради теб. Днес, лично. Брачен подарък нека да го наречем. Ще поднеса главата му като брачен дар за теб, Габорн. И моят приятел ще си върне ума.

— Как? Колко войска имаш? — попита Габорн.

— Около шест хиляди — отговори Ордън, отиде до прозореца, погледна навън и заговори умислено. — Тази сутрин от Гроувърман пристигнаха вестоносци. Той ни отказа помощ. Укрепва собствения си замък. Само няколко души пристигнаха от неговите владения, няколко свободни рицари, които не са пожелали да го подкрепят в страха му.

Кралят помълча, после продължи:

— Много лошо… много разчитахме на него. Гроувърман е чудесен човек, всъщност много разумен човек. Той прави това, което бих направил аз… щях да укрепя своята твърдина.

Габорн се усмихна.

— Твоята твърдина е в Мистария, на хиляда и двеста мили оттук. Ти не би обърнал гръб на приятел.

Крал Ордън го погледна накриво.

— Искам да вземеш Йоме и крал Силвареста, веднага, и да ги отведеш оттук. Иди в замъка Гроувърман. Той би трябвало да е добре защитен.

— Не мисля — поклати глава Габорн. — Уморих се да бягам.

— А ако ти заповядам да го направиш? — попита баща му. — По този въпрос не изпитвам раздвоение. Сърцето и умът ми са съгласни помежду си.

— Не — заяви по-твърдо Габорн.

Баща му винаги го беше пазил. Сега той разбираше, че баща му е готов да продължи с това, дори да струваше живота му. Но Габорн беше Владетел на руни и макар даровете му да бяха малко, включваха широк спектър. Със своите ум, гъвкавост и жизненост, можеше да се сражава в битка по-добре от всеки простосмъртен войник. Освен това се беше обучавал много и в тактика, и с меча.

Като кралски син, се беше научил да се защитава, макар да се съмняваше, че ще може да излезе срещу някой от Непобедимите на Радж Атън.

Йоме сграбчи Габорн за ръкава на туниката и му зашепна разгорещено:

— Направи каквото казва баща ти! Отведи ме при Гроувърман. Щом стигнем там, ще му заповядам да се бие!

С чувство на примирение Габорн осъзна, че тя е права. Замъкът на Гроувърман се намираше на малко повече от трийсет мили оттук. Ако подгонеше силно конете, можеше да е там до два часа.

— Направи каквото ти казва — подкани го Ордън. — Може да помогне. Гроувърман събира силите си. Може би има вече десет хиляди защитници на стените си.

Габорн разбираше, че ще трябва да го направи, трябваше да отведе Йоме при Гроувърман. Но тази задача щеше да му отнеме поне пет часа. Нямаше да може да се върне тук преди пладне. Дотогава войските на Радж Атън щяха да са стигнали Лонгмът и щяха да са наложили обсадата.

А ако пристигнеше стохилядното подкрепление на Радж Атън, Габорн нямаше да може да премахне Вълчия господар.

— Йоме — помоли Габорн, — може ли да поговорим за момент насаме с баща ми?

— Разбира се — кимна Йоме и напусна. Крал Силвареста все така лакомо ядеше. Дните на Габорн и на баща му също останаха.

Габорн се почувства… странно натоварен с присъствието им, смутен от него. Въпреки това щом Йоме излезе, той отиде до баща си, сложи ръце на раменете му и заплака.

— Е, сега — прошепна кралят. — Бива ли един принц да плаче?

— Изпращаш ме на безполезна мисия — каза Габорн. — Усещам го. Нещо е… ужасно сбъркано.

Не знаеше как да го изрази, но чувстваше, че трябва да обсъдят някои неща… какво щеше да се случи, ако единият от тях загине. Бяха говорили за тази възможност много пъти в предишните години, след като бе убита майката на Габорн, а и в други случаи след това. Но този път Габорн изпитваше чувство за неизбежност.

Това, което всъщност му се искаше, от което имаше нужда, беше да се сбогува.

— Как можем да знаем, че битката ни е безплодна? — попита баща му. — Мога да поразя Радж Атън, докато ти се върнеш. Ще поставя конни рицари в двора, готови да щурмуват от портата на замъка. Когато хората на Гроувърман приближат, ще ги накараш да се изсипят от северната страна на хълма. Там наклонът е лек. Би трябвало да даде голямо предимство на пиконосците. Тогава моите рицари ще излязат да се присъединят към теб и ще заклещим онова чудовище в менгеме… Но трябва да ми обещаеш едно нещо, Габорн. Ще ме оставиш да се сразя лично с Радж Атън. Аз ще бъда главата на змията. Аз единствен съм подготвен за тази битка.

— Радж Атън може да се окаже по-опасен, отколкото мислиш — каза Габорн. — Той се стреми да се превърне в Дар всечовешки. Притежава толкова много дарове на жизненост, че не можеш да го убиеш лесно. Ще трябва да удряш в главата, да му отсечеш главата.

— Това поне го съобразих — отвърна крал Ордън и се усмихна на сина си.

Габорн се вгледа в очите на баща си и усети, че му поолеква. Стените на замъка гъмжаха от мъже, а и замъкът беше малък, лесен за защита. С шест хиляди мъже на тези стени баща му трябваше да може да го удържи дори срещу Непобедимите на Радж Атън.

Баща му се беше втурнал презглава към смъртта. Щеше да се срази в добре преценен двубой. Зарът вече беше хвърлен. Като глава на змията, баща му трябваше да се срази с Радж Атън. В сърцето си Габорн знаеше, че баща му е най-подготвен за тази задача.

Но го болеше, болеше го ужасно от това, че знаеше какво може да се случи, и че щеше да го позволи дори без едно сбогуване.

— Къде е Бинесман? — попита Габорн. — Той може да ти помогне да се защитиш.

— Магьосникът на Силвареста? — учуди се Ордън. — Представа нямам.

— Той ми каза… че ще се срещнем тук. Снощи призова от земята един вайлд и се надява да вкара съществото в битката. Тръгна към Лонгмът. — Габорн беше уверен, че Бинесман все пак ще дойде.

Прегърна баща си и опря чело на гърдите му. „Бях помазан да стана крал на тази земя“ — помисли Габорн. Разправяше се, че Ерден Геборен бил толкова чувствителен към земните сили, че когато някой от избраните му приятели изпаднел в голяма опасност, той усещал страха му. Когато някой от тях загинел, той усещал загубата на този живот.

Точно сега Габорн усети мириса на опасност около баща си и когато проникна с ума си, усети живот, като примигващ светилник, който се бори да остане запален. Усещането беше непривично, никога не си го беше представял, и Габорн се зачуди дали просто не си го е въобразил.

Но през цялата изминала нощ не беше спирал да язди. През това време беше виждал околния свят по-ясно от всякога. Ясноочето продължаваше да действа дълго след като бе решил, че въздействието му ще намалее. Може би щеше да му действа винаги.

Това бе само една от промените, които ставаха с него. Ставаше нещо удивително. Той подозираше, че стига само да се опита, ще може да види вече много по-надалече и много по-надълбоко. Можеше да използва Земния взор. Прегърна силно баща си, затвори очи и със сърцето си се опита да надникне в сърцето на крал Ордън.

Дълго време не видя нищо и се зачуди дали наистина беше прогледнал в сърцето на Радж Атън.

После, сякаш от някаква неизмерима далечина, върху Габорн връхлетя странна смесица от гледки, миризми и звуци. Най-напред видя морето, сините океански вълни, търкалящи се горди и силни под ярки небеса, препускащите към брега бели гребени. Майката и сестрите на Габорн, и дори самият той яздеха тези вълни, мятаха се като тюлени във водата, и крал Силвареста също яздеше по вълните. Но майката на Габорн беше по-голяма от останалите, все едно че беше някой царски морж, а другите — най-обикновени тюлени. Габорн вкуси тиквена питка, цялата покрита със слънчогледово семе и после полята с ябълково вино. Някъде отдалече чу ловни рогове. Докато слушаше, усети движението на кон, тичащ под него, после гърдите му сякаш се издуха от възторг, щом погледна над покривите на замъка в Мистария и чу човешкото множество да вика: „Ордън, Ордън, Ордън.“

В гърдите на Габорн се надигна велико и мощно усещане, усещане за обич и топлота, сякаш всички нежни чувства, които беше изпитал някога, сега се сляха и изригнаха в едно.

Днес Габорн можеше да вижда по-ясно от всякога. Можеше да вижда в сърцето на баща си и нещата, които обичаше баща му: морето, семейството си, тиквения хляб и ябълковото вино, лова — и това да прави хората щастливи.

При това прозрение Габорн изведнъж се отдръпна, почувствал се гузен. „Защо го правя?“ — зачуди се той. Вглеждането в бащината му душа беше някак смущаващо, натрапчиво и недискретно.

Габорн съвсем ясно си спомни своя дълг, спомни си сказанията за онова, което е правел Ерден Геборен, когато избирал своите воини. Страхуваше се за баща си, искаше му се да направи всичко, което можеше, за да го опази в този най-тъмен час.

„Днес ти ще се биеш — прошепна в себе си Габорн. — Но аз ще се бия до теб.“

Избор на приношение

Тичането от Седемте камъка, за да настигне войската си, беше дълго и тежко дори за Радж Атън. Един Владетел на руни с дарове на жизненост и метаболизъм може да тича по-бързо от всеки обикновен човек, но това изисква енергия. Дори един Владетел на руни не може да тича вечно.

Така че Радж Атън настигна войската си много преди зазоряване, но изпитанието беше тежко. Като пробяга над сто мили в пълно снаряжение, без храна, той загуби около двайсет фунта маса. Потта се стичаше от него на ручейчета, тъй че макар да спираше често да пие от потоци и локви, той изгуби още десет фунта вода. Не беше в най-добрата си форма, която би избрал, за да влезе в бой.

По пътя си срещаше предостатъчно белези, че вървящата пред него армия изнемощява. Десетки коне бяха паднали край пътя в пълната си броня. Десетки пехотинци бяха грохнали от похода. Намери и няколко главанаци гиганти и мастифи, налягали без дъх край вирове и потоци — дишаха тежко, прегрели от тичането.

Когато настигна войската си, не възрази, че хората му са се забавили до сринатия мост при Хейуорт, защото забавянето им беше струвало само четири часа. Четири часа той прекара отдъхвайки и хранейки се в движение, на път за Лонгмът.

През цялото време се безпокоеше. Измяната на Джюрийм и бягството му в нощта, знаменията при Седемте камъка — и двете му тежаха. Но Радж Атън ги изключи от ума си. От Лонгмът искаше само едно: да си върне силарите. Вземеше ли си ги, щеше да има време да премисли нещата.

Хората му се придвижваха толкова добре, че той им даде почивка за един час в Мартиново кръстовище, та войниците му да могат да преровят къщите за храна.

Скоро след съмване, на трийсет мили от Лонгмът, предните му наблюдатели донесоха, че част от неколкостотин рицари бяга пред армията му — яздели под десетина знамена. Свободни рицари от замъка Дрийс и околните имения.

Радж Атън се изкуши да ги подгони сериозно, но знаеше, че хората му няма да се справят с гонитба.

Продължи към Лонгмът, без да бърза, като даваше почивки по пътя. Към десет заранта взе големия завой между хълмовете и забеляза замъка Лонгмът на скалната му издатина, на около десет мили разстояние.

Предните му ездачи се изкачиха на хълма за по-добра видимост и извикаха отгоре:

— Генерал Виштимну още не е пристигнал, о, Велика светлина.

Това не разтревожи Радж Атън. Със своите шест хиляди мъже и великани щеше да държи Лонгмът под обсада, докато пристигнеха подкрепленията. Всъщност щеше да разположи обсадните машини да бият по замъка няколко часа, докато чака пристигането на Виштимну.

Ордън не беше си направил труда да вдигне навесите на Лонгмът — дървените рамки, които можеха да предпазват покривите на замъка от метателни оръжия. Всъщност с огнетъкачите на Радж Атън навесите щяха просто да се превърнат в гориво за голям пожар.

Така че обстрелът щеше да започне скоро. Дори да му се наложеше да чака цял ден за подкрепления, хората му можеха да започнат работата по костенурките и обсадните кули. Наоколо имаше в изобилие каменни огради и камъните можеха да се използват за стенобитните машини. А самите огради за прикритие, разбира се. Но Радж Атън не смяташе да вдига военен град тук, в подножието на Лонгмът, докато чака да се изгради пълна обсада. Колкото по-дълго останеше тук на лагер, независимо от всичките укрепления, толкова повече време щяха да имат кралете на Роуфхейвън да предприемат контраатака. Не, той нямаше да вдига голяма обсада.

Не и след като разполагаше с толкова много Непобедими, с толкова много оръжия, и магически, и обикновени, които можеше да приложи.

„Проклета да е намесата ти, крал Ордън — помисли Радж Атън. — Ще те измъкна от бърлогата ти още утре заранта!“

Хората му обърнаха фургоните за временни укрития, вдигнаха шатри на хълма южно от Лонгмът, и започнаха да подготвят обсадата. На всеки път към замъка бяха поставени наблюдатели. Три хиляди стрелци и рицари заеха позиции по полето. Други петстотин мъже и великани отидоха на западните хълмове да насекат високи борове за обсадните стълби и тараните.

Радж Атън нареди да извадят и шпионския балон, привърза коша му за едно високо дърво и прати един огнетъкач да загрее въздуха му.

След това Вълчия господар позволи на останалите си бойци да се нахранят и да отпочинат. Самият той отдъхваше в сянката на един огромен дъб на хълма, на трийсет стъпки от фургона на Посветителите. Седеше на възглавници, облечени в пурпурна коприна, ядеше фурми и ориз и оглеждаше отбраната на Лонгмът.

Успя да преброи на стените едва около четири хиляди души — мешавица от благородници, млади момчета и някакви грубо облечени типове. Магьосникът Бинесман не беше сред тях. Нито Джюрийм.

„Иде един крал, крал, който може да те унищожи!“

Думите прокънтяха в паметта на Радж Атън. Крал Ордън целият сияеше в зеления си брокат, със златния си щит.

Кралят на една от най-могъщите държави на света. Гледката го накара да размисли. Мъжете тук на стените щяха да се сражават като безумци за такъв крал. Беше от тези, за които се пеят бойни песни. И освен ако Радж Атън не грешеше, Ордън беше Земният крал.

Непобедимите на Радж Атън обикновено щяха да завземат такъв замък сравнително лесно. Но днес той не беше толкова сигурен.

Макар да не се разтрепери от гледката на воините на стените, нещо в разположението им го притесни — имаше нещо нередно, което го разколеба. Той ги огледа много внимателно, прецени разстоянието помежду им, въоръжението им, броните им, както и израженията им. Виждаше ясно тревогата по лицата им, виждаше, че онези, които нямат броня, са равномерно разпределени между тези, които имат. Мъжете се бяха струпали на малки боеви отделения — с пиконосци и мечоносци заедно, зад тях — стрелци.

Нищо от това, което видя, не можеше да обясни безпокойството, което го глождеше.

По това време на годината ровът около замъка беше пълен с блатясала мътна вода, идеална за развъждане на комари и болести. По него се носеше труп. Въпреки че водата беше застояла, Радж Атън знаеше, че ровът е дълбок — около четиридесет стъпки. Твърде дълбок, за да могат сапьорите лесно да подкопаят основите на замъка.

Предната седмица тук бе имало град — малко градче всъщност, с около пет хиляди души население. С поколенията стените на града се бяха отдалечили на една стрела разстояние от замъка. Човек можеше да придвижи обсадни машини зад тези домове и да мята камъни през бойниците. Но войниците на Ордън разумно бяха изгорили града, разчистили бяха от укрития терена в подготовка за сражението.

Не, този замък не можеше да бъде взет лесно, не и с четирите или пет хиляди мъже на стените, и другите, който сигурно чакаха скрити в дворовете и кулите. А и замъкът беше добре зареден с оръжие. Той сам беше видял струпаните в оръжейната стрели преди по-малко от седмица.

Радж Атън въздъхна. Ако наложеше обсада на замъка през зимата, хората на Ордън сигурно щяха да се принудят да изгорят част от тези стрели дори само за да се сгреят. Но, разбира се, тази обсада не можеше да продължи толкова дълго.

Час преди обяд генерал Виштимну все още не беше пристигнал, а първите шест катапулта бяха построени. Мъжете на Радж Атън бяха сковали стотина груби обсадни стълби, бяха ги донесли при хълма и ги бяха подредили на земята, готови за щурм.

Далекогледците в балона успяха да видят хората в замъка — повечето прикриващи се зад стените, въпреки че неколкостотин рицари чакаха на конете си във вътрешния двор. Никой от жителите на града не беше зад портите на замъка. Единствено изключение вероятно правеше цитаделата на Посветителите, пазена от двеста души от елитната гвардия на Ордън. Вероятно Ордън беше изцедил доста от хората в този град за дарове и имаше скрити в цитаделата стотици Посветители. Но пък тя не можеше да побере толкова много.

Виж, тази новина беше добра. Въпреки че Ордън беше пленил силарите, той не разполагаше с четиридесет хиляди или дори четири хиляди души, които да му дарят даровете си.

А това означаваше, че повечето силари може би все още се намираха в замъка, неизползвани.

На Радж Атън му бяха останали около четиристотин силара от товара, който беше взел със себе си до замък Силвареста.

Той извика своите облекчители и оцени наличното. Повечето силари за него бяха безполезни. Железата носеха само руни на сетива. Нямаше повече нужда от дарове на слух, на мирис или допир.

Беше използвал повечето силари, за да вземе дарове при покоряването на Силвареста. В резерва му нямаше нито едно желязо с руна на метаболизъм.

Съжали, че не си беше взел повече, и го обзе хладна нерешителност. Неговата пиромантка се беше взряла в бъдещето, беше го предупредила, че един крал в Хиърдън може да го убие. Силвареста вече бе покорил. Така че оставаше Ордън.

А Ордън със сигурност беше взел дарове на метаболизъм. Владетел на руни с неговата осанка едва ли щеше да има нужда от повече гъвкавост или мускул в битката. Нямаше да му трябва и повече ум. Жизненост щеше да му свърши малко работа. Но единственото, което можеше да му помогне да победи Радж Атън, беше метаболизмът.

Но колко щеше да е взел Ордън? Двайсет дара? Хронологично Ордън беше в средата на тридесетте, но ако беше получил обичайния Дар на метаболизъм след като е създал семейство, физическата му възраст щеше да е към четиридесет и пет години. Дори една дузина дарове на жизненост не можеха напълно да потиснат ефекта от напредващата му възраст. Така че щеше да има дарове на мускул, на гъвкавост, на жизненост и на ум, за да противодействат на състаряването му.

Шпионите на Радж Атън му бяха съобщили, че допреди една година Ордън е имал над сто дара. Но колко над сто, Радж Атън не можеше и да предположи.

Така или иначе, Ордън щеше да се окаже достоен противник.

Така че колко дара на метаболизъм беше взел все пак? Пет? Не, щяха да са твърде малко. Петдесет? Ако бе така, значи бе взел смъртта си. Щеше да остарее и да се сгърчи само за година. Радж Атън дори нямаше да има нужда да се бие с него днес. Можеше просто да оттегли войските си за зимата и да изчака Ордън да остарее. До пролетта щеше да е изкуфял старец.

Разправяха, че по времето на Харидан Велики вестоносецът Маркориай имал такава нужда от скорост, за да донесе вестта за предстоящата битка при Полиполус, че взел сто дара на метаболизъм — достатъчно, за да може да тича босоног през Каролско море, разчитайки само на повърхностното напрежение на водата да го държи отгоре. Маркориай, разбира се, беше умрял след три месеца.

Идеята за такава феноменална скорост привличаше някои хора, но все пак подобна скорост беше твърде опасна. Владетел на руни, който се движи твърде внезапно и рязко, може да си счупи крак. Силата на един предмет, стремящ се да остане в покой, е твърде голяма. Изискваше се много ум и гъвкавост, за да се научи човек да управлява движенията си.

Ордън притежаваше необходимия ум и гъвкавост, а сега сигурно разполагаше и с необходимия метаболизъм в добавка.

Така че крал Ордън щеше да е взел между десет и двайсет дара на метаболизъм, реши Радж Атън.

Трябваше да се изравни с него.

„О, бих могъл да взема дарове на метаболизъм и после да си избия Посветителите.“ Беше прилагал тази тактика. Но за да съхрани подходящия боен дух сред хората си, се беше грижил да не остават свидетели.

— Повикайте ми дванайсетте Непобедими, които имат големи дарове на метаболизъм — поръча Радж Атън на Хеполус, своя главен облекчител. — Трябват ми.

Облекчителите напуснаха шатрата и се върнаха след няколко минути с поисканите от него Непобедими — елитни гвардейци и професионални убийци, всеки от които имаше поне по три дара на метаболизъм. Всички бяха едри мъже, със здрави кости, така че можеха да понесат натоварването от многото мускул и метаболизъм. А и бяха силни на ум и на гъвкавост. Всеки от тях щеше много да му липсва.

Радж Атън познаваше хората си добре. Мъжа, когото най-малко ценеше, беше Салим ал Дауб, стар дворцов телохранител, няколко пъти издиган в ранг, въпреки че се беше провалил като убиец. На два пъти беше ходил да убие принц Ордън и и двата пъти се върна с провал, само с по няколко уши на жени и деца.

— Благодаря ви, че дойдохте, приятели мои — каза Радж Атън. Вече бе взел решението си. — Всички вие сте ми служили доблестно от много години. Сега ви моля да ми послужите още веднъж, защото ми трябва вашият метаболизъм. Ти, приятелю мой Салим, ще имаш честта да служиш като вектор.

Думите се изнизаха от езика на Радж Атън сладки като захаросани фурми. Мъжете не можеха да се съпротивят на силата на Гласа му. Облекчителите извадиха силарите.

Хладен вятър полъхна от юг и развълнува копринените стени на павилиона на Радж Атън.

Хладен вятър

Ордън чу пеенето на облекчителите, понесено от хладния вятър откъм огромната пурпурна кралска шатра, в която беше влязъл Радж Атън. Звукът дойде приглушен, толкова приглушен, че малцина мъже на стените щяха да го различат. Ордън успя да го чуе само защото се беше съсредоточил, засече го между песента на вятъра, шумящ през тревите по хълмовете, звук така подобен на вълните на океана в родния край.

— Какво им става? — попита един „стрелец“ на стените на замъка, селско момче, което нищо не отбираше от война. Чакаха вече цял час. През това време хората на Радж Атън не бяха потърсили преговори. Като че ли не се канеха и да щурмуват.

Крал Ордън закрачи по стените, покрай мъжете, застанали рамо до рамо, по четирима в дълбочина. Виждаше как напрежението им нараства, докато Радж Атън разполага силите си и подготвя обсадата.

— Това припяване не ми харесва — тихо каза капитан Холмън в ухото на Ордън. — Радж Атън и без това си има достатъчно дарове. Май ще е по-добре да я почваме тая битка преди да са му дошли подкрепленията.

— Как? — попита Ордън. — Да излезем на щурм ли?

— Можем да примамим това псе за бой.

Ордън кимна на капитан Хортън.

— Изсвири с рога си тогава. Повикай Радж Атън на преговори. Искам го ей там, на една стрела разстояние.

Искрата

Облекчителите тъкмо бяха приключили с прехвърлянето на дарове на метаболизъм от деветима от хората на Радж Атън към Салим, когато прозвучаха роговете, призоваващи към преговори.

— Довършете — каза той на главния облекчител. Беше си смъкнал бронята и седеше на една възглавница в очакване на дара.

Заслуша се с нарастваща възбуда, щом облекчителите запяха познатите думи на заклинанията си. Салим заврещя от болка, докато силарът гореше плътта му, усилвайки миризмата на изгоряла тлъстина и опърлени косми, изпълваща павилиона.

Да вземеш дар, да усетиш целувката на силарите носеше дълбока наслада. Беше като да правиш любов с красива жена. Но да вземеш дар от някой, който вече е получил много дарове, да съчетаваш тази еуфория отново и отново — това носеше неизразим екстаз. Докато Салим вземе даровете си от единайсет души — всички от които на свой ред бяха получили дарове, — той бе съчетал близо четиридесет дара на метаболизъм, и всички те чакаха изведнъж да бликнат на воля у Радж Атън.

Радж Атън рядко бе получавал такова огромно удоволствие.

Вече се потеше в очакване, когато облекчителят измъкна силара от Салим, вдигна високо сияещия му връх и затанцува през павилиона, изпълвайки въздуха с ленти серниста светлина.

Когато върхът на силара докосна кожата под гърдата на Радж Атън, Вълчия господар потръпна в екстаз, който едва успя да сдържи. Падна на пода и тялото му се разтърси на вълни от чисто удоволствие, и той закрещя като в оргазъм. Само многото му дарове на жизненост му позволиха да преживее удоволствието. За няколко мига му причерня.

Когато се съвзе, облекчителите се бяха привели боязливо над него. Потната кожа на Радж Атън потръпваше. Той вдигна очи към тях.

— Милорд, добре ли сте? — попита облекчителят Хеполус.

Думите му се размазаха, сякаш говореше много бавно. Целият свят бе станал странен, като в някакъв мудно течащ сън. Хората около Радж Атън се движеха бавно, а въздухът бе надвиснал тежък и гъст.

Вълчия крал изтри потта от тялото си и се постара да не скочи много бързо на крака.

Отдавна беше разбрал, че когато човек взима дарове на метаболизъм, това влияе на слуха му. Хората около него не само се движеха много бавно, но се променяше целият начин, по който се възприемаше звукът. Високите тонове ставаха по-ниски, докато ниските ставаха почти недоловими. Да отговориш на въпрос така, че другите да те разберат, изискваше както търпение, така и голяма концентрация на Глас.

— Добре съм — отговори той внимателно.

Облекчителите се спогледаха многозначително и се раздвижиха толкова предпазливо, че му заприличаха на много стари, стари хора.

Радж Атън махна към Салим, който лежеше на чергите в шатрата.

— Преместете моя вектор във фургона на Посветителите. И поставете още стражи да ги пазят.

В момента Радж Атън притежаваше четиридесет и два дара на метаболизъм. С толкова много, ако се опиташе да върви нормално, щеше да измине сто и четиридесет мили за час. Ако въздухът останеше неподвижен, всяко негово движение щеше да го кара да се чувства все едно, че се бори с ураган.

С принудена бавност той облече бронята си и си надяна шлема. Неволно направи едно бързо движение, докато затягаше шлема, и левият му палец изпука от неочаквания натиск. Изцери се моментално, но остана изкривен.

Радж Атън отново го счупи и го изправи да се излекува.

Излезе много бавно от шатрата, като се стараеше да изглежда естествен, както обикновено.

На бойниците на замък Лонгмът, над портата, мъжете на крал Ордън размахваха зеления флаг за преговори.

Между двама великани, които стояха като стена, единадесет Непобедими вече бяха яхнали конете си, готови да бъдат почетна гвардия на Радж Атън. Един пехотинец държеше за него дванадесетия кон.

Радж Атън се метна на коня си и кимна на огнетъкачите — подаваше им обичайния сигнал.

След това се насили да седи много спокойно в седлото, докато конят препускаше в галоп към портите на Лонгмът.

Беше много непривично. Докато конят тичаше, Радж Атън често се оказваше за миг изхвърлен във въздуха, но тези мигове се разтягаха и сливаха, така че през половината езда той сякаш се бе превърнал във въздушно същество и просто летеше над земята.

Не беше стигнал далече, когато над главата му се оформи блестящ ореол — учтив жест на огнетъкачите: яркозлатиста светлина, която мяташе искри.

Сред тази сияйна светлина той се вгледа съсредоточено в широко отворените очи на защитниците по стените на замъка.

Рицарите бяха мрачни хора, скептични. Не като мекушавите градски хорица, които бе видял при замъка Силвареста. Много от тях стискаха свирепо оръжията си и като че ли хиляда стрелци на стените бяха изпънали лъковете си, готови за стрелба. Очите им бляскаха пресметливо.

— Хора на Лонгмът — призова Радж Атън, модулирайки тоновете така, че да звучи бавно, прокрадвайки цялата мощ на Гласа си в думите така, че да прилича на изпълнен с мир и разум човек.

На стените на замъка Ордън стисна юмруци и извика:

— Огън!

Като в забавено движение, пороят се спусна надолу — черна стена от стрели и железни пръчки от дългите лъкове и балисти.

Радж Атън се постара да остане неподвижен в седлото си, помъчи се да не реагира преждевременно, докато стрелите и прътите летяха към него. Можеше да ги избегне или да ги избута встрани, ако се наложеше.

Стрелите летяха към него като гибелен дъжд и Радж Атън се заозърта. Рицарите от почетната му гвардия надигаха щитовете си, отчаяни от този преждевременно враждебен акт.

Нямаше време да ги спасява.

Когато първата стрела го доближи, той посегна да я отбие във въздуха. Но когато облечения му в желязна ръкавица юмрук я удари, скоростта и инерцията на движение както на ръката му, така и на стрелата се оказаха такива, че дървената пръчка се пръсна. Острието на стрелата полетя към гърдите му и Радж Атън трябваше отново да посегне бързо към него и да го улови.

В този момент гибелният порой от стрели се заби в рицарите му и в конете им.

Грамаден железен прът на балиста изхвърли рицаря до него от седлото, а Вълчия господар се принуди да надигне малкия си щит, за да избие няколкото стрели, забръмчали право към него.

Една стрела се заби между плочите на бронята на коня му, плъзна се между ребрата му и конят залитна и краката му поддадоха.

Изведнъж Радж Атън усети, че лети във въздуха като в забавено движение, без кон — улавяше и избиваше стрели, дори се изви така, че една стрела да се пръсне в подраменника му, вместо да разкъса бронята.

Беше силен мъж, но дори той не можеше да наруши основните закони на движението.

Инерцията от падането на коня го бе изхвърлила и той се превъртя с главата напред през рамото на животното.

Знаеше, че ако силата на удара не разбие черепа му, бронираният му кон, който щеше да рухне върху него след това, щеше да го премаже.

Успя да изпъне ръце, бавно да се изхвърли от земята докато я докосваше, да се преобърне и да се превърти върху тревата, далече от падащия кон.

Но тази маневра му струваше скъпо, защото докато се окопити, една яркочервено боядисана стрела се заби в ключицата над ръба на ризницата му, а друга захапа бедрото му.

Радж Атън изпълзя надалече от падащия си кон и вдигна поглед към навъсените бойци по стените на замъка.

Сграбчи забитата в бедрото му стрела, изтръгна я и я запокити към нападателите си.

Но когато дръпна червената пръчка, забита в ключицата му, тя се счупи на две.

Той я вдигна към очите си смаян, защото я беше подхванал много предпазливо. Не трябваше да се счупи при толкова лек натиск.

Стрелата се беше скършила, защото беше направена куха и набраздена. Беше направена така, че да се чупи. Радж Атън се досети защо още преди да усети силната отрова, запълзяла към сърцето му.

Взря се навъсено към стената на замъка и видя един воин на сто стъпки над себе си — висок тип с мършаво лице и жълти зъби, с риза от свинска кожа. Мъжът вдигна високо дългия си лък във въздуха и извика победоносно, че е убил Вълчия господар на Индопал.

След като стрелите престанаха да се сипят, последва кратък миг, през който небесата останаха чисти.

Радж Атън измъкна камата си от канията. Раната в ключицата му болеше жестоко. Отровата се стичаше в кръвоносните му съдове толкова бързо, че той не знаеше дали хилядите му дарове на жизненост ще могат да го спасят.

Кожата над ключицата вече се беше изцерила над раната, запечатвайки върха на стрелата отдолу. С бърз замах Радж Атън заби камата си в ключицата, разпра я и измъкна острието на стрелата.

След това с гибелна точност метна камата си към тържествуващия на стената стрелец.

Обърна се и бавно затича, преди да западат още стрели, без дори да си направи труд да погледне как камата му се заби в челото на стрелеца на стената и той рухна назад от силата на удара.

Стигаше му, че чу смъртния му писък.

Радж Атън пробяга сто разкрача през тревата. Отровата го изтощаваше, затрудняваше го да вдигне единия си крак, после другия. Дишането му се забави и затрудни. Боеше се, че отровата ще му причини задух. Стрелата беше попаднала близо до белите му дробове, дълбоко в гръдния кош, а отровата не можеше да бъде отточена преди кожата над раната да се изцери.

Бореше се за всяка своя стъпка, съсипан от умора. Раната в рамото му болеше до смърт и той усещаше как отровата пълзи към сърцето му, как го стиска в железния си юмрук.

Добра се до хората си и замоли за помощ, за лечители. Имаше лекари, които да се погрижат за него, билкари и хирурзи. Но животът му течеше толкова бързо, че една минута му се струваше равна на цял час. Боеше се, че ще рухне дълго преди да успее да дотича билкарят.

Сърцето му биеше на пресекулки и все по-трудно изтласкваше кръвта. Радж Атън се задъхваше при всяко вдишване. Със своите дарове на слух чуваше всеки напън и всяко изхъркване на гаснещото си сърце. Притиснал глава в земята, Радж Атън чуваше червеите, ровещи в земята под него.

После сърцето му спря.

В тази внезапна тишина звукът на червеите под земята стана по-силен, сякаш това беше единственият звук на света.

Радж Атън насили сърцето си да забие отново, насили го да започне. „Бий, проклето да си. Бий…“

Помъчи са да глътне въздух, задъхан. Безсилен, заблъска с юмруци облечената си в броня гръд.

Сърцето му удари слабо, веднъж. След това запелтечи, затрепери в спазми.

Радж Атън се съсредоточи. Усети как сърцето му удари още веднъж, силно. След секунда се чу отново. Той вдиша с усилие и усети чернилка в дробовете си.

Проплака в ума си, помоли се мълчаливо всичките му облекчители в света да му влеят миг по-скоро още жизненост, за да може да преживее това. „Идва един крал — чу той думите, отекващи в паметта му. — Крал, който може да те убие!“

„Не така — замоли се той на силите. — Не толкова жалка смърт.“

Изведнъж биенето на сърцето му се улесни. То започна да помпи по-силно и Радж Атън се напика в бронята си като старец, неспособен да удържи мехура си. Изпита някакво облекчение, щом тялото му изхвърли част от отровата.

Докато лежеше на тревата, болката отслабна. Беше лежал върху земята дълги минути, макар че за стрелците по стената сигурно бяха изтекли едва няколко секунди.

Отново с мъка се изправи и започна да залита към първата редица на войската си, смъкна се на колене зад един от великаните, използвайки го като щит.

Озърна се назад и видя как няколко души от почетната му гвардия се мъчат да се надигнат под пороя стрели, вдигнали над себе си щитовете. Но мъжете по стените продължаваха да ги засипват със стрели.

Обзе го изгарящ гняв. Той го потисна. Унищожаването на тези мъже нямаше да му спечели нищо.

Излязъл извън обсега на лъковете и балистите, Радж Атън се изправи и извика към замъка:

— Храбри рицари, безчестни лордове! Идвам като ваш приятел и съюзник в тези тежки времена. Не като ваш враг!

Усети пълната сила на Гласа си. Тези мъже, разбира се, виждаха, че той е уязвената и онеправдана страна. Единайсет от най-добрите му воини лежаха смъртно ранени на бойното поле.

Въпреки че беше много далече, твърде далече, за да донесе обаянието му очаквания ефект, само Гласът му можеше да разколебае хората.

— Хайде, крал Ордън — извика той с настойчиво благоразумие. — Нека се съберем и обсъдим нещата. Вие знаете, разбира се, че имам огромна армия, която лети насам. Сигурно дори я виждате от толкова високо.

Надяваше се, че Виштимну най-после идва. Може би точно тази гледка бе подтикнала Ордън към това безчестно деяние. С цялата благост, която можа да вложи, той добави утешително:

— Не можете да ме победите, а аз не ви нося зло. Хвърлете оръжията си. Отворете портите. Служете ми. Аз ще бъда вашият крал, а вие — моят народ! — И зачака търпеливо, както бе направил при замък Силвареста.

Като че ли чака цяла дълга минута за каквато и да било реакция. Но когато тя последва, не беше каквато очакваше.

Двадесетина от по-младите мъже хвърлиха оръжията си от стените. Копията и лъковете издрънчаха по бойниците и пльоснаха във водата на рова.

Но също така бързо като оръжията западаха и младежите — защото по-коравите войници на стената хвърлиха от нея по-малодушните си съратници. Телата заотскачаха по скосените стени на замъка.

Един едър брадат мъж с вид на мечка стръвница, който стоеше точно над портите, се изхрачи колкото може по-надалече, така че храчката му отхвърча чак до умиращите рицари на Радж Атън. Мъжете на Ордън избухнаха в смях и размахаха оръжията си.

Радж Атън седеше на хладния вятър и скърцаше със зъби. Не беше говорил по-хубаво при замък Силвареста, но там ефектът беше съвсем различен.

Възможно беше заради увеличения си метаболизъм да не е изрекъл думите толкова бавно, колкото искаше, да не е вмъкнал в тях подходящата интонация. Всеки път, когато човек вземеше дарове на метаболизъм, трябваше отново и отново да се учи на изкуството на словото.

Или може би беше заради даровете на обаяние. Бе загубил от обаянието си след замъка Силвареста. Беше го усетил, когато умря херцогинята на Лонгмът, отнасяйки със себе си своите дарове.

— Добре! — изрева Радж Атън. — Тогава ще обърнем дебелия край!

Ако Ордън беше търсил искра, с която да разпали гнева на Радж Атън, беше я намерил.

Радж Атън усети, че кипи отвътре, и се помъчи да се овладее. Знаеше, че ще е тежко за тези мъже в замъка. Колко по-лесно щеше да свърши за всички, ако се бяха предали. Той беше завзел сто замъка, много от които далеч по-добри от този, и за войската му това се бе превърнало в обичаен занаят.

„Ще дам добър урок на наглия крал Ордън“ — закле се той.

Застана пред бойните редици, вдигна грамадния си чук и го спусна с рязко движение.

Първият залп камъни изхвърча от катапултите. Няколко по-малки камъка изчезнаха зад стените, а по-тежките удариха по-ниско от бойниците. Двама от главорезите на Ордън се сринаха от стените.

Ордън отвърна със залп от шест катапулта и четири балисти. Катапултите изхвърлиха малки железни стрели, които полетяха като носещ гибел порой… и западаха на пет разкрача от войниците му. Ордън трябваше да е по-точен с по-леките заряди.

Балистите бяха друго нещо. В целия юг Радж Атън не беше виждал балиста, направена от хиърдънска стомана. В градове като Банисфер и Аърънтън изобретатели — земни чародеи, усвоили тайните изкуства на металургията и хитри нововъведения — дълго се бяха трудили над изработването на тази стомана. Радж Атън се оказа неподготвен, когато металните пръти полетяха от стените като тъмна мъгла и удариха по редиците на войската му.

Един прът на балиста — огромна стрела, изсечена от желязо — профуча към него. Той мигновено се наведе встрани от пътя ѝ и чу как прътът прикова някого към земята с болезнен тътен.

Обърна се и видя как един от огнетъкачите му се срива на земята с дупка колкото голям портокал в корема.

Шафрановият халат на младежа изведнъж лумна в бели пламъци и магическата му сила изригна, останала извън контрол.

— Оттегляй се! — викна Радж Атън. Хората му не се нуждаеха от повече подкана.

Радж Атън затича нагоре по хълма, а огнетъкачът изригна… масивната фигура на огнения дух, увил се като червей в недрата на душата му, се измъкна на воля.

Придоби очертанията на слаб плешив мъж, висок сто стъпки и седнал на земята. Пламъците облизваха черепа му и се вихреха от върховете на пръстите му. Той с тревога се взря към Лонгмът.

Радж Атън спря и загледа. Такъв елементал — дух на огнената стихия — можеше изливайки злобата си, да предизвика пълен хаос, да срине стените, да изгори портата, да изпържи като яйца в тиган обитателите на замъка. Също като онова, което бе направил огненият дух при замък Силвареста.

Но Радж Атън изпита разочарование. Толкова години беше хранил тези огнетъкачи. Вече двама от тях бяха убити в тази кампания. Какво ужасно пилеене на сили.

Нямаше какво друго да направи, освен да чака и да гледа, докато елементалът си свърши работата, а след това — да разчисти.

Елементалът се превърна в бушуващ адски огън, от който тревата в нозете му пламна. Въздухът зарева като в пещ и зноят помете Радж Атън, разкъса дробовете му с всеки дъх.

Балонът с нагорещения въздух все още висеше на петстотин стъпки над бойното поле. Издърпаха го надолу преди горещината от огнения дух да обгори коприната му и да го пръсне на огнено кълбо.

Елементалът се обърна към града и закрачи през бойното поле.

Мъжете по стените на Лонгмът замятаха стрели в ужас. Малките стрели летяха към чудовището като звезди, които лумваха в пламъци в нощното небе, преди да бъдат погълнати. Стрелите не можеха да надвият елементала, само го подхранваха.

Елементалът вдигна ръка и пръстите му изригнаха зеленикав пламък, който погали подвижния мост на Лонгмът. Звук на цепещо се дърво и пръскащи се дъски изпълни въздуха. Войниците отгоре се разтичаха за прикритие, щом огнената вълна се натресе в замъка.

От гърлата на воините на Радж Атън се надигнаха радостни възгласи. Самият той остана мрачно усмихнат.

Изведнъж от стените над арката на портата рукна вода и потече на тъмни вади от устата на водоливниците над портата, заизлива се на вълни от всеки камък на замъка, така че сивите стени лъснаха.

Водата в рова започна да се издига нагоре към каменните бойници, оформяйки стена. При докосването ѝ огромният елементал се превърна в пара, започна да се свива и да се разпада.

Радж Атън гледаше удивено.

Един от огнетъкачите му извика:

— Преграда на воден чародей!

Замъкът, изглежда, притежаваше някаква непредвидена магическа закрила. Но Радж Атън не беше чувал тук, в Хиърдън, да има водни чародеи.

Зачуди се. Такива прегради не можеха да траят повече от година и за тях на портата на замъка трябваше да се постави магически знак. Преди четири дни не беше видял такъв знак или руна.

После вдигна очи над портата… Ордън стоеше на арката, опрял златния си щит в стената на замъка. Преградата беше вградена в щита и опирайки го в стената, той я разпростираше над целия замък.

Лицето на Радж Атън се сгърчи от гняв, докато гледаше как неговият елементал се свива и гасне под водния напор. Създанието трепереше и се свиваше като изоставено дете, после се превърна в най-обикновен огън по тревата. След малко дори и той изтля.

Радж Атън се чувстваше безсилен, обезумял.

И тогава се появи чародеят Бинесман, на личния кон на Радж Атън — препускаше от горските хълмове на запад, за да се озове между армията на Вълчия господар и замъка.

Чародеят Бинесман

Крал Ордън прибра златния щит до гърдите си. Беше го донесъл като дар на Силвареста, в чест на годежа на децата им. Преградата на щита трябваше да пази замък Силвареста. Сега беше спасила Лонгмът.

Но щитът беше станал безполезен, освен като мишена за стрелите, изцеден от всичките си водни заклинания.

Ордън се наруга мълчаливо. Когато бе видял Радж Атън да пада от стрелата, се беше поколебал. Точно тогава можеше да излезе, да се втурне в атака срещу Вълчия господар и да му отсече главата. Но остана пленник на извисилата се надежда, беше помислил в един кратък, отнемащ дъха миг, че Вълчия господар ще рухне от отровата. А после възможността да го удари изчезна.

А сега и това.

Ордън загледа удивено чародея на билките, който пришпорваше грамадния кон през зелената трева. Земните пазители рядко се месеха в хорските дела. Но този явно беше достатъчно глупав, за да се опитва да прекрати една война.

Въпреки че Ордън не беше виждал Бинесман само от година, старият магьосник се бе променил много. Сега носеше халат с цвета на есенна гора — пурпурни петна с кръпки от кафяво и златно. Кафявата му допреди година коса бе с цвета на лед. Но гръбнакът му не беше превит. Изглеждаше по-стар, но пълен с живот.

На бойното поле пред него стояха Непобедимите на Радж Атън, хиляди стрелци, гиганти и мастифи с кожени маски и бодливи нашийници.

Бинесман подкара коня си към портите на замъка.

Ордън се чувстваше странно — изпълнен с очакване и с огромни резерви енергия. Двадесет и двама воини се криеха в мазета, килери и стаи из целия замък Лонгмът. Всеки от тези мъже, снаряжен и стиснал оръжие, се беше свил на топка, очаквайки мига, в който Ордън ще извлече метаболизма му. Ордън усещаше как енергията им протича през него, усещаше как кръвта му е готова да заври, все едно че е нажежен и готов да кипне казан.

От другата страна на бойното поле мъжете на Радж Атън стояха под дърветата настръхнали от начина, по който бе протекла първата схватка. Радж Атън закрачи към Бинесман, бърз като мълния.

— Радж Атън — изръмжа старият чародей и изгледа Вълчия господар изпод гъстите си вежди, — защо продължаваш да нападаш тези хора?

Радж Атън отвърна спокойно:

— Това не е твоя грижа, Земни пазителю.

— О, моя грижа е, разбира се — каза Бинесман. — Цяла нощ яздих през Дънуд и слушах приказките на дървета и птици. Знаеш ли какво научих? Имам новини, които те засягат.

Радж Атън се приближи на още сто разкрача — все още извън обсега на лъковете, но отново застана пред войската си.

— Ордън ми е взел силарите — каза Радж Атън в отговор на предишния въпрос на Бинесман. — Искам си ги!

Гласът му отекна ясно над полята. Ордън трудно можеше да повярва, че Радж Атън говори от толкова далече.

Старият чародей се усмихна и се отпусна в седлото, сякаш искаше да си отдъхне. На зелената трева от другата страна на бойното поле стояха тримата огнетъкачи на Радж Атън. Всички започнаха да предават телата си на огъня, така че дрехите им лумнаха в пламъци и от тях се загърчиха огнени пипала — жълти, червени и сини.

— Че откъде накъде — попита Бинесман — всички силари на тази земя трябва да са твои?

— Защото са от моите мини — каза Радж Атън. Крачеше напред, лицето му сияеше с изкусителна красота. — Моите роби изкопаха рудата.

— Доколкото си спомням, султанът на Хадвар притежаваше тези мини — докато ти не му преряза гърлото. Колкото до робите, те са били нечии синове и дъщери преди ти да ги вземеш. Дори за кръвния метал не можеш да претендираш — защото това са само трошливи останки от твои предци, умрели много отдавна при едно клане.

— Мога да претендирам, че е мой — отвърна кротко Радж Атън. — И никой не може да ме спре.

— С какво право? — извика Бинесман. — Ти претендираш, че цялата земя е твоя, но си само един смъртен. Смъртта ли трябва да те принуди да оставиш всичко, за което претендираш, че притежаваш, преди да си разбрал, че нямаш нищо? Нищо нямаш. Земята те храни ден за ден, от дъх до дъх! Ти си прикован към нея, тъй както твоите роби са приковани към стените на мините ти! Признай нейната сила над теб!

Бинесман въздъхна и погледна към Ордън на стената на замъка.

— Я кажи, кралю Ордън? Ти уж си справедлив човек. Ще ги дадеш ли тия силари на Радж Атън, че да сложите край двамата на тази ваша свада? — Очите на Бинесман се усмихваха, сякаш очакваше Ордън да се разсмее.

— Не — отвърна Ордън. — Няма да му ги дам. Щом толкова ги иска, трябва да излезе срещу мен!

Бинесман цъкна с език като стара жена, гълчаща някое дете.

— Чу ли, Радж Атън? Ето един човек, който смее да се опълчи срещу теб. И подозирам, че ще победи.

— Няма шансове срещу мен — отвърна Радж Атън спокойно, въпреки че лицето му трепереше от гняв. — Ти лъжеш.

— Нима? — учуди се Бинесман. — И защо да те лъжа?

— Гледаш да подведеш всички ни, да си постигнеш твоята цел.

— Така ли го виждаш? Животът е ценен — твоят, моят, на врага ти. Аз ценя живота. Значи те „подвеждам“, за да спася жалкия ти живот?

Радж Атън не отговори, а само изгледа Бинесман с едва сдържан гняв.

Бинесман каза:

— Идвам при теб вече два пъти. Предупреждавам те за последен път, Радж Атън… откажи се от тази глупава война!

— А ти по-добре ми се махни от пътя — каза Радж Атън. — Не можеш да ме спреш.

Бинесман се усмихна.

— Да, аз не мога да те спра. Но други могат да те спрат. Новият крал на Земята вече е коронован. Него не можеш да надвиеш. Виждам надежда за дома Ордън, но за теб — никаква. Не съм дошъл тук, та отново да те моля да се присъединиш към моята кауза. Зная, че няма да се присъединиш. Но ме чуй добре… Сега говоря от името на силата, на която служа. Радж Атън, земята, която те роди, земята, която те храни като майка и баща, сега те отхвърля! Няма да те храни повече тя, нито да те закриля. Проклинам твърдта, по която вървиш, така че тя повече да не те крепи! Камъните на земята ще ти пречат. Проклета да е плътта ти, кокалът ти, жилата ти. Ръцете ти да изсъхнат дано. Проклет да е плодът на слабините ти, семе да не оставиш. Проклети да са тия, които се съюзяват с тебе, дано изпитат не по-лека орис от твоята! Предупреждавам те… Напусни тази земя!

Земният пазител изрече всичко това с такава сила, че Ордън очакваше някакъв знак — земята да се разклати и да затрепери, или да погълне Радж Атън, или камъни да западат от небето.

Но хълмовете си бяха същите като преди, слънцето светеше все така ярко.

Земята не убива, знаеше Ордън. Тя не унищожава. А Ордън виждаше, че Бинесман няма вайлд, който да го подкрепи, няма сила, която да приведе в действие това странно проклятие.

А може би резултатът от проклятието на чародея щеше да се види след време? Такива проклятия никога не се изричаха току-така; стариците разправяха, че те били най-могъщата форма на магия. Ако това беше вярно, Ордън почти съжали Радж Атън.

Все пак засега нищо не се случи. Ордън извика предупредително:

— Бинесман, напусни битката. Нищо повече не можеш да направиш.

Бинесман извърна глава и го погледна. В очите на стария чародей имаше толкова гняв, че Ордън отстъпи назад.

Сякаш също изведнъж осъзнал опасността, Бинесман обърна коня си на запад към Дънуд и препусна.

Придирчив кавалер

Замъкът Гроувърман беше разположен на нисък пясъчен хълм сред степта Мангън, точно където река Уинд правеше голям завой. Не беше най-якият замък в Хиърдън, нито най-големият, но докато Йоме яздеше тази сутрин през равнините, ѝ се стори най-красивият със своите просторни дворове, царствени кули и огромни порти. Утринното слънце сияеше златно над обраслата с пирен степ и над жълтеникавия пясъчник на замъка и той блестеше като разтопен.

Йоме, баща ѝ, Габорн и тримата им Дни се понесоха през пирена покрай стадата от полудиви коне и добитък, които побягваха стреснати всеки път, щом те излезеха на билото на поредния хълм.

Йоме знаеше това място само от карти, от дебели томове и от разговори. Гроувърман идваше в бащиния ѝ замък за Съвета на лордовете всяка есен и зима, но тя никога не беше виждала дома му. От столетия лордовете Гроувърман бяха управлявали тази земя, осигуряваща Хиърдън с подсилени коне и телешко. Бащата на Йоме не поддържаше толкова големи конюшни в собствения си замък. Тук, по бреговете на Уинд, конете растяха едри и пъргави, докато конегледачите на лорда не ги отведяха в кралските конюшни.

Водачите на стадата бяха одухотворени. Един водач на стадо, след като получеше дарове на сила и метаболизъм, можеше да надвие всеки див кон. Дивите жребчета се използваха за Посветители, защото тези коне изпитваха най-голямо благоговение пред жребците на стадото и поради това се смятаха за най-пригодни за осигуряване на подсилващи качества.

Така замък Гроувърман се бе превърнал във важна крепост, защото това беше цитаделата на Посветители за конете, осигуряваща вестоносците и войниците на Силвареста.

По това време на късната есен замъкът се превръщаше и в оживен център на търговия. Местните фермери подкарваха добитък за есенното клане. Утре беше първият ден на Хостенфест, време за празненства. Седмица след този ден, когато празненствата свършеха, угоените телета щяха да бъдат прекарани из цял Хиърдън за клането на Толфест, в двадесет и петия ден от Месеца на жътвата, преди да паднат зимните снегове.

С телетата идваха и конегледачите, подкарали летния добив кончета, и полята около замък Гроувърман се превръщаха в гъста мешавица от стобори и шатри.

Сърцето на Йоме се сви.

Беше се разгневила, когато научи, че херцог Гроувърман е отказал помощ на Лонгмът. Жестът ѝ се беше сторил дребнав и зъл, не се връзваше с благородството и куража, очаквани от лордовете на Хиърдън.

Но сега Йоме разбра, че Гроувърман с основание не е могъл да тръгне към Лонгмът. Земите около замъка бяха пълни с хора и животни — конярите и гледачите на добитък, търговци, надошли за празненствата, бежанци от Лонгмът, и немалко бежанци, изоставили незащитените си села.

Бежанците на Лонгмът разбиха сърцето на Йоме. Бяха се прислонили по бреговете на река Уинд — жени, бебета, мъже. За повечето от тях само одеялата, опънати над колове, щяха да осигуряват подслон при зимните снегове. Гроувърман щедро бе позволил на бежанците да стануват близо до стените на замъка, за да са защитени донякъде от ветровете, които вилнееха по тези равнини.

Градчето от дрипи се беше разпростряло по течението на реката, градче, обитавано от парцаливи хора. Побелели старци се суетяха безцелно, сякаш само чакаха зимата, за да замръзнат и да се свърши. Жени бяха увили бебетата си в дебели вълнени одеяла и ги държаха в прегръдките си, без нищо по-добро, с което да сгреят децата си, от своите тела и дрехи.

По кашлянията, които се носеха отвсякъде, докато преминаваше през тълпата, можеше да се съди, че болестите скоро ще пометат бедняшкия лагер.

Йоме прецени, че заедно с бежанците жителите на замък Гроувърман и онези, които бяха дошли за панаира, тук са се събрали около тридесет хиляди души. Огромна тълпа, която трудно можеше да се опази.

А стените на Гроувърман по някаква причина не бяха толкова гъсто отрупани с рицари, колкото беше очаквала.

Щом влязоха в града, всички почнаха да зяпат Габорн. Гроувърман не беше навикнал да посреща войници, носещи ливреята със зеления рицар. Тримата Дни, яздещи отзад, показваха, че това е важна процесия въпреки окаяната външност на Йоме и на баща ѝ.

При портата на замъка ги спряха четирима стражи.

— Имате ли някакво съобщение за милорд? — попита един от тях Габорн, без да обръща внимание на Йоме и на баща ѝ.

— Да — тихо отвърна Габорн. — Моля, предайте на Негова милост, че принц Габорн Вал Ордън моли за аудиенция, и че е дошъл заедно с крал Джас Ларън Силвареста и принцеса Йоме.

При тази вест стражите зяпнаха и се загледаха в окаляната Йоме. Крал Силвареста изобщо нямаше кралски вид, не и след като бе лишен от даровете си. Всъщност Йоме допускаше, че двамата с баща ѝ са най-жалката двойка на пътя.

Затова Йоме се постара да седне малко по-гордо в седлото. Това ѝ струваше скъпо, защото трудно можеше да понесе втренчените погледи на стражите.

„Вижте ужаса на своята принцеса“ — заговори един тъжен глас в ума ѝ. Искаше ѝ се да се свие и да скрие лицето си, както правеха някои Посветители, след като отдадяха обаянието си. Въпреки това тя се стегна да издържи огледа на стражите, все така борейки се със силата на руната, жигосана в плътта ѝ от хората на Радж Атън.

Стражите огледаха и тримата Дни, които приближиха сякаш за да потвърдят думите на Габорн. Двама от мъжете едва не се събориха в бързината кой пръв да повика херцог Гроувърман.

Херцогът се появи и бързо закрачи през просторния двор, богато извезаният му халат заплющя на вятъра. Наметалото му с цвят на охра беше обшито с лазурит и перли. Отзад ситнеше неговият Дни.

— Какво става тук? — извика Гроувърман и придърпа кожената яка около врата си. Утрото беше хладно; откъм юг прииждаха сиви облаци.

Спря на десетина разкрача от тях и нервно загледа ту Габорн, ту Йоме, ту краля.

— Добро утро, сър — тихо каза Йоме, без да слиза от коня, и протегна ръка, за да може херцогът да целуне пръстена ѝ. — Макар да изминаха едва четири месеца, откакто за последен път посетихте замък Силвареста, боя се, че външността ми доста се е променила.

Беше меко казано, разбира се. Колкото до баща ѝ, той приличаше на жалка сянка на предишния крал. Лишено от обаяние, лицето му бе похабено, жалко подобие на царствения му лик. Изцеден от дара на мускул, той се беше отпуснал уморено в седлото и глупаво зяпаше мучащия в стоборите добитък.

— Принцеса Йоме? — попита Гроувърман невярващо.

— Да.

Гроувърман пристъпи напред, хвана ръката ѝ и без всякакъв срам я помириса.

Гроувърман беше странен човек. Някои можеха да го нарекат Вълчи господар, защото беше взимал дарове от кучета, но за разлика от хората, които взимаха такива дарове само за да задоволят неутолимия си глад за власт, Гроувърман веднъж бе спорил дълго през нощта с бащата на Йоме — твърдеше, че било много по-правилно от морална гледна точка да се взимат дарове от животни, вместо от хора. „Кое е по-добродетелно, да натрупаш петдесет дара на мирис от човек, или да вземеш един дар на мирис от ловно куче?“

Така че херцог Гроувърман имаше няколко дара от кучета, но въпреки това беше добър водач и хората му го обичаха.

Имаше тясно лице и тъмносини очи. По нищо не приличаше на крал Силвареста. На никой, който ги видеше заедно, нямаше да му хрумне, че са роднини.

Удовлетворен от мириса, херцогът целуна пръстена.

— Добре дошли. Добре дошли в моя дом. — И с махване на ръка прикани Йоме да слезе.

— Имаме да обсъдим важни неща — каза Габорн, нетърпелив да се заеме със същината на въпроса. Толкова бързаше да се върне при баща си, че не му се искаше да слиза от коня.

— Несъмнено — отвърна Гроувърман.

— Наистина бързаме — каза Йоме. Почти ѝ се дощя да извика на Гроувърман, че няма време за формалности, че трябва веднага да призове воините си и да ги изпрати на битка.

Подозираше, че Гроувърман ще се възпротиви на волята ѝ, ще се опита да я разубеди или да я успокои с по-нищожни предложения за помощ. Затова не искаше да слуша превземките и увъртанията му.

— Трябва да поговорим веднага — заяви Габорн.

Херцогът го изгледа обидено.

— Милейди, да не би принц Ордън да говори от Ваше име и от името на краля?

— Да — отвърна Йоме. — Той е мой приятел и наш съюзник.

— Какво ще поискате от мен? — попита Гроувърман. — Трябва само да кажете.

Тонът му бе изпълнен с такова покорство, поведението му бе толкова отстъпчиво, че Йоме почти реши, че се преструва. Но когато се вгледа в очите на херцога, видя в тях само готовност да се подчини.

Йоме подхвана по същество.

— Лонгмът съвсем скоро ще бъде атакуван. Крал Ордън е там, с Дрийс и други. Как смеете да му отказвате помощ?

Гроувърман разпери ръце, сякаш стъписан.

— Отказвам му помощ? Отказвам помощ? Какво повече мога да направя? Изпратих най-добрите си рицари, които можех, като ги накарах да яздят с все сила — над две хиляди души. Уведомил съм Кауфорт, Емит, Донийс и Джоник — и те ще се стекат тук до обед. Както написах в писмото си, мога да обещая още пет хиляди души до тази нощ!

— Но… — заговори Йоме. — Ордън ни каза, че сте му отказали помощ.

— Кълна се в честта си, той греши! Никога! — извика Гроувърман. — Ако жените можеха да са щитоносци, а телетата рицари, до час щях да тръгна с армия от четвърт милион. Но никога не съм му отказвал помощ!

Тя се замисли. Вярно, по стените на Лонгмът имаше твърде много рицари. Беше решила, че са от Дрийс, или че Ордън ги е събрал по пътя си.

Габорн я докосна по лакътя.

— Баща ми ни е изиграл. Сега разбирам. Трябваше да се сетя по това, което почувствах. Баща ми винаги е твърдял, че замислите дори на най-умния мъж са толкова добри, колкото информацията му. Изигра ни точно така, както смята да изиграе Радж Атън. Знаеше, че нямаше да напуснем Лонгмът. За да ни защити, е измислил начин да ни изкара вън от опасността.

Главата на Йоме се завъртя. Ордън ги беше излъгал с такава привидна искреност, до такава степен я беше накарал да се ядоса на Гроувърман, че не бе могла да прецени положението.

До този момент, ако сметките ѝ бяха верни, войските на Радж Атън трябваше да са стигнали до Лонгмът. Дори двамата с Габорн да обърнеха веднага, нямаше да успеят да се доберат до портите на Лонгмът. А днес към Радж Атън щяха да се присъединят още сто хиляди души.

Ако Гроувърман изчакаше до нощта, за да тръгне, щеше да е много късно. Но Йоме не можеше да седи тук, докато хората ѝ се бият в Лонгмът. Трябваше да направи нещо. Тя се напрегна — и планът се оформи.

— Херцог Гроувърман — попита Йоме, — колко щита имате в момента?

— Десет хиляди годни за бой мъже — каза Гроувърман. — Но те са обикновени бойци, от простолюдието. Най-добрите ми рицари са в Лонгмът.

— Не мъже… щитове. Питам ви колко щита имате?

— Ами…, сигурно ще мога да събера дванайсет хиляди, ако преровим и оръжейните на близките имения.

— Направете го — каза Йоме, — и съберете всичките копия, брони и коне, които можете — и всички жени, мъже и деца над девет години, които могат да яздят — и всичкия добитък и коне, и каруци. Всяко одеяло от вашите бежанци ще превърнем в знаме, и те ще се веят от каруците. Донесете всички бойни рогове, които намерите. И бързо. Трябва да потеглим след не повече от два часа.

— Скоро към Лонгмът ще тръгне голяма армия — довърши тя. — Толкова голяма армия, че дори Радж Атън ще потрепери!

Проклятието

В студените сиви небеса над Лонгмът мракът лъсваше между облаците като преобърната мълния. Тримата останали огнетъкачи на Радж Атън вече бяха в пълния си боен блясък, загърнати само в ярките си пурпурни пламъци. Бяха се присвили зад една стена от струпани камъни — всъщност каменна ограда, оставена от фермер — и мятаха пламъци към замъка. Всеки от огнетъкачите се протягаше поред към небето и улавяше слънчевата светлина, така че за миг цялото небе помръкваше, а после нишките огъната светлина и жар кацаха в шепите им и засияваха като малки слънца преди огнетъкачите да ги хвърлят.

Нямаше голяма полза. Замъкът Лонгмът бе изграден от древен камък и Земните пазители бяха втъкали в него заклинания. Топките от светлина и зной политаха от ръцете на огнетъкачите, разширяваха се, когато доближаваха замъка — защото огнетъкачите не можеха да съсредоточат силата си от такова разстояние — и се пръскаха безвредно в бойниците.

Все пак от усилията им имаше известен ефект. Воините на крал Ордън се бяха свили зад бойниците за укритие, а един огнетъкач беше ударил една от балистите при първото си хвърляне и бе принудил хората на Ордън да издърпат балистите и катапултите в кулите.

Така че за момента битката беше доста упорита — огнетъкачите мятаха огнените си топки без особена полза и се уморяваха, а великаните зареждаха катапултите, за да пратят дъжд от камъни над стените.

Понякога, когато някое огнено кълбо се пръснеше във високите стени малко над зъберите, огненият ад отпращаше гореща вълна нагоре през процепите, където се криеха стрелците. Тогава Радж Атън чуваше радващия ухото му крясък на някой войник, усетил острите зъби на огъня. На някои места вързопи със стрели пламваха като подпалки.

Радж Атън беше накарал хора и гиганти да вдигнат огромна клада. Слънчевата светлина често служеше добре като източник на енергия за неговите огнетъкачи, но следобед небесата посивяваха и работата на тъкачите беше некачествена. Ако можеха да разчитат на по-непосредствен източник на енергия, топките им от огън щяха да са по-здрави — може би дори и по-малки, за да могат да проникнат през амбразурите по двете близначни кули.

Ето защо гигантите сечаха грамадни дъбове и мъкнеха падналите дънери от хълмовете, след което ги трупаха на огромната клада. Когато огнетъкачите започнеха да я използват, щяха многократно да подсилят мощта си.

Половин час след като Бинесман напусна околностите на замъка, от запад в бесен галоп пристигна един от наблюдателите със спешни новини. Конят му профуча през лагера и той скочи на земята пред краката на Радж Атън.

„Аха — помисли Радж Атън, — най-после са забелязали армията на Виштимну.“ В състоянието, в което се намираше, с високия си метаболизъм, му се стори, че изтече цяла вечност, докато мъжът проговори. За щастие не почака за разрешение.

— Моля за извинение, велики кралю — каза той със сведена глава. Очите му се бяха опулили от страх. — Но нося спешна новина. Бях оставен да наблюдавам Опасното ждрело. Трябва да ви докладвам, че един конник стигна до ждрелото и унищожи моста. Само посочи с пръст, изрече някакво заклинание и мостът рухна.

— Какво?! — възкликна Радж Атън.

Възможно ли бе Земният пазител да е отрязал Радж Атън от неговите подкрепления? Чародеят беше заявил, че няма да взима страна в това сражение и Радж Атън му беше повярвал. Но старият вещер явно беше намислил нещо.

— Мостът е унищожен. Ждрелото е непроходимо — повтори съгледвачът.

Съгледвачите на Радж Атън бяха обучени да приемат всякакви въпроси, дори риторичните, като питане. Докладваха само това, което са видели, без разкрасяване.

— Забеляза ли някакви признаци за Виштимну?

— Не, о, Велика светлина. Нищо не видях — никакви съгледвачи, никакви облаци прах по пътя. Гората е тиха.

Радж Атън се замисли. Това, че съгледвачът не беше видял признаци за приближаването на подкрепленията, още не означаваше, че Виштимну не идва. Напълно възможно беше магьосникът да си има свои начини да ги засече. И в усилието си да забави армията, идваща към Лонгмът, чародеят беше унищожил моста. Но това щеше само да забави Виштимну, нямаше да го спре. Войските на Виштимну караха големи фургони, пълни с храна, облекло и оръжие, достатъчно запаси, за да се изкара цялата зима, да стигнат за дълга кампания. Фургоните нямаше да могат да минат през ждрелото и трябваше да заобиколят около сто и двайсет мили.

Това щеше да забави кервана с поне четири дни, вероятно пет или шест. Щеше да забави дори онези рицари, които яздеха подсилени коне, така че днес нямаше да могат да стигнат до Лонгмът.

Унищожаването на моста нямаше да нанесе голяма щета на Радж Атън. Освен ако… вещерът не знаеше, че повече от една армия преминава през тези гори и затова се бе постарал да отреже пътя на Радж Атън за бягство.

Радж Атън изведнъж си даде сметка, че Джюрийм беше избягал само преди няколко часа. Може би се беше побоял да дойде при Лонгмът. Може би самият Джюрийм беше намислил да му устрои клопка!

Радж Атън не се поколеба. На две и половина мили североизточно от Лонгмът, на едно самотно възвишение имаше древна обсерватория, върху скала, издигаща се над дърветата, по-високо от всеки друг хълм на много мили околовръст. Радж Атън я виждаше оттук — кръгла кула с плосък покрив, изградена от кървавочервен камък. Наричаха я Очите на Тор Ломан.

От това самотно място далекогледците на херцога можеха да наблюдават околностите на левги разстояние. Сега Радж Атън нямаше там свой човек. Неговите съгледвачи и далекогледци се бяха пръснали по пътищата на север, юг, изток и запад, за да виждат колкото може повече. Но едва ли точно в този момент някой от тях препускаше насам с още някоя лоша вест.

Радж Атън извика на хората си:

— Поддържайте атаката! Кладата да гори!

Обърна се вихрено и затича по зелените поля на Лонгмът с цялата скорост, на която беше способен.

Очите на Тор Ломан

От стената на замъка Ордън гледаше как конникът спря пред Радж Атън и започна да жестикулира. Няколко гиганти се мотаеха между Ордън и Вълчия господар и му пречеха да вижда добре.

Ордън беше следил много внимателно Вълчия господар — надяваше се, че ще се опита да вземе замъка с щурм. Беше подготвил всичко — хора, кучета, великани и стълби. Вещерите му също бяха готови. Но Радж Атън изчакваше.

Когато обаче пристигна вестоносецът, Ордън се окуражи. Лоши новини за Радж Атън, предположи той по поведението на вестоносеца. Може би много скоро щеше да стане свидетел на отчаяни действия.

После Радж Атън побягна. Прескочи една каменна ограда и се втурна през хълмовете.

Ордън започна да отброява секундите — мъчеше се да пресметне скоростта на Радж Атън. Със сто и десет, може би със сто и двайсет мили в час тичаше Владетелят на руни по равното. Забави малко, докато завиваше около замъка, профуча покрай него и пое по един хълм над северния път… към старата обсерватория.

„Ако това е най-бързият ти бяг, мога да те надвия“ — помисли Ордън и се обърна към хората си по пасажа.

Разполагаше със стотина млади мъже, залегнали под зъберите в очакване огнетъкачите да хвърлят огнените си кълба и да ударят замъка. Огнените пръски щяха да се изсипят през процепите между зъберите. На всеки четири-пет пъти, когато удареше такъв заряд, младежите трябваше да изреват, уж че са ранени. Някои от младежите много се вживяваха — дори и в този момент един от тях подскочи, започна да се тупа по дрехите, изпищя и рухна като умрял.

Момчетата наоколо се мъчеха да потиснат кикота си. Но сценки като тази вършеха работа. Докато Радж Атън вярваше, че тактиката му изтощава замъка, щеше да се придържа към нея.

Ордън бързо прецени нещата. Ако успееше да последва Радж Атън и да го догони, щеше да може да се срази с него насаме, мъж срещу мъж.

— Май трябва да тръгвам — каза той.

Един от капитаните до него се загледа с копнеж след Радж Атън.

— Дано Силите да са с вас!

Ордън го потупа по гърба и каза:

— Двамата с теб и Силвареста до довечера ще излезем на лов в Дънуд. Не се бой.

Наду ловния рог за сигнал и хората му при портите моментално спуснаха подвижния мост. Енергиите му се усилиха многократно, защото хората му от змийския кръг из замъка останаха съвършено неподвижни.

Изведнъж въздухът около него сякаш се сгъсти като сироп. Ордън имаше силата на дванайсет мъже, но с метаболизма на шейсет му бе доста трудно да диша.

Той скочи напред. Носеше само едно оръжие — тънък меч, достатъчно остър, за да отреже главата на Радж Атън. Беше решил да се съобрази буквално с предупреждението на Габорн. Носеше и щита си.

Затича, прескачайки стъпалата, изненадан от първоначалния тласък, нужен за да преодолее инерцията. Бягането изискваше постоянен, стабилен натиск. Когато зави на ъгъла, инерцията му беше такава, че за малко щеше да обърка посоката.

Втурна се през портата — хората му вече вдигаха моста, както им беше наредил. Той прескочи четиридесетте стъпки над рова, без дори да се засилва, стъпи на земята и хукна след Радж Атън.

Тревата му се стори удивително зелена, измита от снощните дъждове и с малки бели цветчета зимна звезда, осеяли полята.

Ордън се спусна през хълмовете и също като Радж Атън установи, че всеки път щом стигнеше билото на поредната височина, тръгваше толкова бързо, все едно летеше във въздуха.

Беше чел за хора, взели много дарове на метаболизъм. Знаеше, че летенето е малко опасно, освен ако при приземяването не внимаваш краката ти да не престават да се движат, за да убият сблъсъка от падането.

Знаеше, че научаването да се навеждаш при завой, е може би най-трудната част от бягането с висок метаболизъм.

За мнозина се оказваше трудно да усвоят леко присвитата поза, необходима при бягането. Искаха да се движат бързо, натискайки силно с краката си, както прави всеки нормален човек в усилието си за бърз старт, но така човек лесно можеше да си счупи краката. Останалата част от тялото имаше твърде голяма инерция, за да се преодолее.

Ордън добре разбираше този принцип.

Но това, че на завоите трябва да се навеждаш в подходящ ъгъл, изглеждаше просто неестествено. Докато набираше скорост, Ордън установи, че докато се опитва да вземе поредния завой, сякаш някакви странни сили го хващат и го дърпат. Не толкова земното привличане го дърпаше надолу, колкото инерцията го тласкаше да продължи в избраната преди посока, и когато се натресе на един завой в кална локва, падна голямо танцуване, за да остане на крака и да не се блъсне в дървото до пътеката.

Сега разбра, че Радж Атън съвсем основателно ограничава скоростта си до сто мили в час. Да се тича по-бързо не беше безопасно.

Докато изкачваше един хълм, погледна надолу към огряната от слънцето долчинка и видя огромен елен — рогата му бяха широки цял разтег. Стреснато, животното скочи изящно във въздуха и за секунда сякаш увисна над земята.

„Мога за миг да надбягам този елен“ — помисли Ордън, докато тичаше към него. Подмина го само на ръка разстояние.

Ордън се закатери нагоре към боровете, подмина един тесен каменист овраг и зърна пред себе си блясъка на тъмен метал — Радж Атън навлизаше сред дърветата.

Дрънченето на стоманена ризница предупреди Радж Атън, че си има преследвач и той се обърна. Към него тичаше Ордън.

Радж Атън не можеше да си представи, че някой ще бяга достатъчно бързо, за да го настигне. Той удвои скоростта си. Пътеката вече водеше право между тъмните борове. В края ѝ грейна сноп слънчева светлина. Зад него се извисяваше червеният пясъчник на Очите на Тор Ломан.

Радж Атън разбра, че бягството е безполезно. Ордън го настигаше и скоростта му беше по-голяма.

— Хванах те! — триумфално извика Ордън на стотина крачки зад него.

Радж Атън реши да използва скоростта на Ордън срещу него. Изкачи една малка височина и скочи. Усети рязка болка в десния си крак — пищялът му се беше счупил при скока.

Знаеше, че ще се изцери за секунди.

Докато се изправяше, Радж Атън се изви, извади малката брадва от колана си и я хвърли точно там, където трябваше да е Ордън.

За негова изненада, Ордън беше забавил стъпките си. Брадвичката трябваше да го посече с ускорение от около двеста мили в час, но прицелът се оказа високо.

Ордън ловко се присви под летящото оръжие.

Траекторията на Радж Атън го отпрати нависоко. Въпреки че счупването в крака му изглеждаше незначително, нямаше време за повече, освен само да започне да се цери преди да падне на земята.

Костта над пищялката изпука и той се опита да се превърти напред и да поеме тежестта от падането на десния си крак и раменете.

Докато Радж Атън се изправяше, Ордън скочи върху него и замахна жестоко с късия си меч. Дори при толкова много дарове на метаболизъм Радж Атън не можа да се подготви да посрещне удара.

Залитна назад. Първият удар на Ордън го улучи право в гърлото. От шията на Радж Атън швирна алена кръв и той усети издрънчаването на метала, когато острието удари в костта.

Крал Ордън заликува, щом видя ужасната рана, видя плътта, която се отлепи от гърлото на Радж Атън, видя красивите очи на Вълчия господар разширени от ужас.

Но оръжието едва бе излязло от плътта на Радж Атън, когато раната започна да се затваря, без да остава белег. Този човек имаше толкова дарове на жизненост, че вече не приличаше на човешко същество.

„Дарът всечовешки“ — уплаши се Ордън. Онова същество, което бе извлякло живот от толкова много хора, че вече не можеше да се определи като смъртно, вече не можеше да умре. Радж Атън се превръщаше в Сила, съперничеща с първичните елементи или с Господарите на Времето.

Хрониките говореха за това. Хрониките твърдяха, че Дайлан Чука живял в Мистария за известно време, преди шестнадесет века, преди да замине на юг, за да страда в покой. Защото безсмъртието му се превърнало в бреме. Посветителите на Дайлан един след друг напускали този свят, но той не можел да умре, защото по някакъв начин се превъплътил. Даровете, прехвърлени му през силарите, останали завинаги с него — нежелани, като проклятие.

Ордън имаше съвършена памет и сега виждаше думите пред себе си точно както ги беше прочел като млад, докато изучаваше един фрагмент от древна хроника, писана от негов далечен предтеча:

„Понеже обичал своите близки много дълбоко, Дайлан открил, че животът се превръща в бреме. Защото мъжете, с които се сприятелявал, жените, в които се влюбвал, разцъфтявали и умирали като рози в един сезон, докато той самият оставал вечен. Затова потърсил самота отвъд Инкара, в островите на Илиен, и аз предполагам, че още живее там.“

Всичко това пробяга през ума на Ордън, докато мечът му излизаше от гърлото на Радж Атън; и тогава той осъзна, че е замахнал толкова силно, че оръжието му се изплъзва. Болка прониза ръката му, докато напрягаше мускули и жили да го задържи.

Мечът изхвърча в гнездото папрат на хълмчето.

Друго оръжие нямаше. Но Радж Атън още седеше, замръзнал в ужас от силата на удара. Ордън скочи и ритна към главата на Радж Атън с цялата си мощ.

Носеше обкованите си със стомана бойни ботуши, с железни шипове отпред. Ударът — той го знаеше — щеше да пръсне крака му. Но щеше да пръсне и черепа на Радж Атън.

Радж Атън се изви и петата на Ордън се удари под еполетите му.

Раздираща болка проряза крака на Ордън — той усети как костите му се чупят като клечки, — толкова силна болка, че изтръгна рев от гърлото му.

„Но ако пребивам себе си — помисли Ордън, — значи пребивам и Радж Атън.“ Рамото на Радж Атън се огъна. Ордън усети как ръката на Вълчия господар изпука, последвана от костите на ключицата, после хлътнаха и ребрата, едно по едно, закършиха се като съчки под петата му.

Радж Атън нададе смъртен вик.

Ордън падна върху рамото на Радж Атън и остана така може би няколко секунди. Чудеше се какво още да направи. Изтърколи се от Вълчия господар да види дали най-сетне е умрял.

За негово удивление Радж Атън простена от болка и се изтъркаля в тревата. Отпечатъкът от ботуша на Ордън личеше вбит в рамото му.

Дясната ръка на Радж Атън се беше извила под неестествен ъгъл. Плътта на рамото се беше вбила цяла педя надолу.

Радж Атън лежеше в тревата с изцъклени от болка очи. От устата му се лееше кръв. В този миг тъмните очи на Вълчия господар и изваяното му лице изглеждаха толкова красиви, че Ордън се възхити. Никога не беше виждал Вълчия господар толкова отблизо, в цялото му обаяние. То направо му секна дъха.

— Служи ми — трескаво прошепна Радж Атън.

В този миг Менделас Дрейкън Ордън бе пометен от силата на обаянието на Радж Атън и пожела да му служи с цялото си сърце.

После мигът отмина и той се уплаши… защото под бронята на Радж Атън нещо се размърда; рамото се намести и се изду, отново се намести, сякаш дълги години възпаление, лекуване и болки се навиха в един безкраен, секващ дъха миг. После рамото се изду в обемиста буца.

Ордън се опита да се изправи, разбрал, че боят съвсем не е свършил.

Радж Атън запълзя след него, хвана го за дясната китка и го удари в рамото толкова силно, че шлемът падна от главата му.

Костите по цялата ръка на Ордън се пръснаха и той изрева. Загърчи се по земята. Десният му крак беше натрошен, ръката и рамото му бяха безполезни.

Радж Атън се изправи и задъхано каза:

— Какъв срам, крал Ордън. Трябваше да вземеш повече жизненост. Моите кокали вече се изцериха напълно. Колко дни ще ти трябват, за да кажеш същото? — Изрита силно здравия крак на Ордън и той се срина по гръб на земята.

— Къде са ми силарите? — попита спокойно Радж Атън.

Ордън не отговори.

Радж Атън го изрита в лицето.

От дясното око на Ордън бликна кръв и той усети как ябълката му увисна на бузата. Падна на земята почти в несвяст и скри лицето си със здравата си ръка. Радж Атън го изрита в ребрата. Нещо вътре се скъса и Ордън започна да кашля и да бълва кървави парцали.

— Ще те убия! — изхъхри крал Ордън. — Заклевам се!

Заканата беше напразна. Ордън не можеше да се бие. Трябваше да умре. Трябваше Радж Атън да го убие, за да се наруши змийският кръг и друг воин да може да се срази вместо него с Вълчия господар.

Крал Ордън закашля. Едва можеше да диша в този толкова гъст, толкова втечнен въздух. Радж Атън отново го изрита в ребрата и Ордън остана да лежи зяпнал за въздух.

Радж Атън се обърна и се затътри нагоре през сухата трева, към основата на Очите на Тор Ломан. Каменно стълбище се виеше на тройна спирала около кулата. Радж Атън го изкатери, куцукайки от болка, едното му рамо бе с цяла педя по-ниско от другото. Въпреки че лицето му бе все така красиво, отзад приличаше на гърбав изрод. Дясната му ръка висеше накриво, а десният му крак можеше и да се е изцерил, но беше по-къс от левия.

Ордън се задъха, запотен от усилието и от болката, опита се да вдиша въздуха, който беше гъст като мед. Тревата до главата му беше толкова уханна, че му се прииска да остане така, легнал в нея, и да отдъхне.

Йоме и Габорн яздеха един до друг. Габорн държеше високо един щит и носеше една от пиките на херцога. На върха ѝ беше завързано парче червена завеса от прозорците на цитаделата на херцога. Белият платнен кръг, закрепен с карфици по средата, трябваше да прилича — поне от разстояние — на Кръга на Интернук.

Тоест щеше да прилича на знамето на Интернук за всеки, който наблюдаваше отдалече. Габорн знаеше, че далекогледците на Радж Атън ще наблюдават. Беше обичайна практика по време на всяка обсада около бойното поле да се поставят наблюдатели.

През последния половин час Габорн най-много се безпокоеше за доброто придвижване на своята „армия“. Опитът да преведе двеста хиляди глави добитък и коне през равнината се оказа трудна работа. Дори опитните говедари и коняри в свитата му не можеха лесно да се справят с такава задача.

Работата се затрудняваше още повече от неопитните хлапета, които отчаяно се мъчеха да помогнат, но по-скоро стряскаха добитъка. Габорн се боеше, че всеки момент огромното стадо може да се втурне наляво или надясно и да изпотъпче жените и децата, които носеха щитове в голяма редица пред стадото, все едно че бяха воини.

Но когато се загледа към небесата над Лонгмът, го обзе още по-голям страх. Небесата отгоре изглеждаха сиви, но далече на хоризонта блясваше мрак, щом огнетъкачите на Радж Атън посегнеха да извлекат огън от небето.

Габорн се боеше, че той е причината за това, че хитрината му е накарала Радж Атън да побърза с щурма си срещу Лонгмът, вместо да накара Вълчия господар да побегне в ужас, както се беше надявал.

Докато яздеше, в главата му започнаха да се оформят думи от някакво полузапомнено заклинание от древен том. Въпреки че все още не беше си се представил като едно цяло със земните сили, неволно усети, че устата му тихо мълвят:

Стъписа се, че такова заклинание неканено е изплувало в ума му. Но в същия момент си припомни заклинанието и му се стори съвсем редно да го изрече, сякаш се беше натъкнал на ключ към почти забравена врата.

„Земните сили растат в мен“ — помисли той. Все още не знаеше до какво ще го доведе това, в какво ще го превърне.

Обезпокои се за баща си и веднага щом помисли за него, усети, че е изпаднал в голяма опасност, усети, че опасността го е загърнала като гробен саван.

Надяваше се само, че баща му ще издържи битката. Вдигна бойния рог, изсвири и другите около него направиха същото. Хората в челото на армията запяха песни за бран.

Радж Атън имаше в обкръжението си десетки далекогледци, но никой не можеше да се сравни с него, никой не притежаваше толкова много дарове на взор. Радж Атън не знаеше точно колко дара има самият той, но беше сигурен, че наброяват хиляди. Можеше да различи жилките в крилете на муха от сто разкрача, можеше на звездна светлина да вижда толкова ясно, колкото един обикновен човек — на слънчева. Докато повечето хора с толкова много дарове на зрение щяха да са слепи през деня, жизнеността на Радж Атън му позволяваше да издържа и на най-яркото слънце.

Нищо не му струваше да забележи вдигащия се откъм изток облак от приближаваща армия.

След като се изкачи на върха на кулата, Радж Атън продължи да търси с очи на юг и на запад за знаци от армията на Виштимну, знаци за помощ. Поради повишения му метаболизъм му се струваше, че дълги минути оглежда хоризонта, за да зърне жълто знаме, издигащо се над зеления горски килим, или отблясъка на слънчев лъч по метал, или праха, вдигащ се от многото крака, или цвета, за който човечеството нямаше име — цвета на топли тела.

Но дори зрението на един далекогледец си имаше граници. Той не можеше да вижда през стени, а горският килим на запад беше истинска стена, която можеше да скрие много армии. Нещо повече, влажен вятър от юг духаше над степта от просторните полета на Флийдс, пълни с прах и полен, и ограничаваше гледката до трийсет-четирийсет мили.

Той стоеше, затаил дъх. Времето не го притесняваше. С толкова дарове на метаболизъм сигурно беше оглеждал хоризонта на югозапад не повече от шест секунди преди да разбере, че няма да види нищо. Армията на Виштимну все още беше много далече.

Тогава се обърна на изток и сърцето му се смрази. В далечината конят на Бинесман пъплеше през равнините. Радж Атън веднага разбра направлението му: на самата граница на видимостта се издигаха златните кули на замъка Гроувърман, до река от сребро. А пред замъка бе тръгнала в поход армия, подобна на която рядко бяха виждали очите му: хиляди и хиляди мъже.

Най-отпред вървеше ред копиеносци, по пет хиляди в редица, слънцето се отразяваше от щитовете и шлемовете им. Зад тях прииждаха хиляди и хиляди стрелци и конни рицари.

Вече бяха прекосили степта на разстояние от пет до седем мили от замъка Гроувърман. От такова голямо разстояние и при толкова прашен въздух не можеше да ги види съвсем ясно. Сухият прах скриваше броя им, вдигаше се от нозете им на облак, на стотици стъпки височина. Много приличаше на пушек от полски пожар.

Но зноят, който виждаше той под прахта, не беше от огън. Виждаше топлината на живот, топлината на стотици хиляди живи тела.

Сред ордата се развяваха знамена с десетки цветове — зелените знамена на Лайсъл, сивото на северен Кроудън, червеното на Интернук. Забеляза и рога в тълпата — рогатите шлемове на стотици хиляди воини, свирепите брадвари на Интернук.

„Не може да бъде“ — помъчи се да се успокои той. Пиромантът му беше казал, че кралят на Интернук е мъртъв.

„Може би — възрази разтревоженият му ум. — Но армиите на Интернук идат насам.“

Радж Атън затаи дъх и затвори очи. Долу в полето надигащите се ветрове засъскаха в дърветата, но далече, много далече, под звука на кръвта, препускаща във вените му, отекнаха бойни рогове. Виковете на хиляди гласове се надигнаха в бойна песен.

„Всички армии на Севера — осъзна той. — Събрали са се срещу мен.“

При портите на замък Силвареста пратеникът на Ордън беше казал, че кралят замислял това нападение от седмици. И беше намекнал, че предатели в собствените редици на Радж Атън са разкрили наличието на силари на крал Ордън.

Радж Атън беше отхвърлил тази версия, изобщо не бе допуснал възможността да е истина — защото ако беше истина, предвещаваше такива тежки последствия за неговото нашествие, че той не смееше и да мисли за тях.

Ако беше истина, ако Ордън бе планирал това нападение още преди седмици, то тогава той можеше да потърси помощ, можеше да призове за битка кралете на Севера.

Преди четири седмици Ордън бе тръгнал на поход. Четири седмици. Свирепият Боен вожд на Интернук можеше да е събрал ордите си, да ги е изпратил с лодки до скалистите брегове на Лайсъл, после да ги е подкарал насам, присъединявайки към тях свободни рицари от различните кралства.

Тези нямаше да са обикновени войници. Нямаше да са мъже, които ще се разтреперят, щом видят Непобедимите на Радж Атън.

Радж Атън отново отвори очи, тъкмо когато конят на Бинесман обърна, за да се присъедини към процесията — в челото ѝ.

„Новият крал на Земята идва“ — беше казал старият вещер. Сега Радж Атън разбра истината. Този Земен пазител щеше да се присъедини към неговите врагове. Този Земен пазител наистина щеше да служи на крал. „Земята те отхвърля…“

Радж Атън почувства как в него се надига някакъв неведом ужас. Беше сигурен, че в челото на тази армия приближава някакъв велик крал. Кралят на чародея. Кралят, за когото го беше предупредила неговата пиромантка.

И водеше армия, пред която Радж Атън не можеше да устои.

И докато се взираше натам, пред очите му стана нещо удивително: точно в този момент един огромен облак от прах над армията започна да придобива форма — високи стълпове прах се издигнаха във въздуха на стотици крачки височина като върхове на корона, и в кълбото от прах се оформи лице, строго лице на жесток мъж, чиито очи носеха смърт.

Земният крал.

„Аз дойдох да го унищожа, а сега той идва да унищожи мен“, разбра Радж Атън.

Оставаше му малко време. Трябваше да се върне при замъка, да го превземе бързо, да си прибере силарите и да бяга.

Радж Атън се втурна надолу по стъпалата на Тор Ломан с разтуптяно от ужас сърце.

Огън

Радж Атън тичаше по горската пътека, прескачаше камъни, профучаваше през поляни. Вече подозираше, че в Лонгмът няма никакво съкровище, че силарите са преместени.

Всичко сочеше към това: Ордън на практика молеше да го убият. Явно се беше включил в змия. Ако го убиеше, змията щеше да бъде обезглавена, освобождавайки друг воин да се бие с почти същия метаболизъм, какъвто сега притежаваше Ордън.

Но щом Ордън останеше жив и обезсилен, то и змията оставаше цяла. Радж Атън трябваше само да намери воините, посветили се на змията, да ги избие и да насече змията на късове.

Съществуването на змия изглеждаше доказателство, че силарите са напуснали Лонгмът, защото ако Ордън беше получил вече стотици дарове, нямаше да му се налага да разчита на змия, за да придобие сила. Щеше да е натрупал и повече жизненост. Но той получи рани твърде лесно и се изцеряваше твърде бавно.

Не, невъзможно беше да е взел стотици дарове, нито дори десетки. Тук той не разполагаше с необходимите хора, които да му послужат като Посветители. Затова беше преместил силарите. Вероятно недалече. Хората, които крият ценности, рядко ги крият далече. Предпочитат да могат често да ги проверяват.

Все пак беше възможно Ордън да ги е дал на някой друг.

През цялата сутрин Радж Атън се беше колебал да нападне замъка по някаква причина, която не можеше да назове. Нещо у войниците по стените го беше безпокоило. Сега разбра какво беше то: принц Ордън го нямаше на тези стени. Беше очаквал баща и син да се сражават заедно, като в старите песни.

Но сина го нямаше.

„Новият крал на Земята идва“, беше му казал старият магьосник. Но магьосникът беше натъртил на думата нов. „Виждам надежда за дома Ордън“, беше казал.

Принц Ордън. Колко логично. Момчето си имаше земни заклинания, които да го пазят, имаше си магьосник на служба при него. Габорн беше боец, Радж Атън го знаеше. На два пъти беше изпращал Салим да го убие в усилието си да попречи на Мистария да се съюзи с по-добре укрепено кралство. Но убиецът се беше провалил.

„Всеки път ме изиграваше, уби пиромантката ми, избяга ми…“

Значи сега Габорн притежаваше силарите. И беше получил дарове, и яздеше начело на настъпващата армия. Вярно, Габорн не бе имал достатъчно време да натрупа дарове, но това можеше лесно да се оправи. Ордън беше върнал Лонгмът преди три дни. През това време дузина верни войници можеше да са получили дарове в полза на Габорн, да са се подготвяли да действат като вектори, да са изчаквали Габорн да се върне в замъка Гроувърман. Новите Посветители можеше да са укрити в Лонгмът или в Гроувърман, или в който и да е от замъците наоколо.

В много случаи Радж Атън беше прилагал същата тактика.

Радж Атън тичаше към Лонгмът и премисляше всички тези неща. Бързо изчисли колко време ще му трябва да превземе Лонгмът, да унищожи силите вътре и да потърси съкровището, за да провери предположението си.

Все още криеше трикове в ръкавите си, оръжия, които не беше смятал да прилага този ден. Не беше искал да разкрие пълната си сила в битка, но изглежда, щеше да се наложи.

Прецени и колко време ще му трябва след това, за да избяга. Армията от Гроувърман беше на двайсет и пет мили оттук. Повечето войници бяха пешаци. Ако всеки от тях имаше по един дар на метаболизъм и един на сила, щяха да са тук до три часа.

Радж Атън смяташе да приключи за един.

В замъка Лонгмът капитан Седрик Темпест се безпокоеше за хората си, безпокоеше се за Ордън, безпокоеше се и за себе си. След като Ордън и Радж Атън бяха затичали на север, двете армии стояха в очакване, като армията на Радж Атън се подготвяше за битка.

Великаните бяха довлекли цели дъбове и ясени на склона на хълма и ги струпаха на клада. След което вътре пристъпиха огнетъкачите ѝ дърветата пламнаха.

Тримата дълго танцуваха в пламъците, огънят галеше голата им плът, всеки от тях обикаляше по ръба на кладата, рисуваше магически знаци във въздуха, символи от сияещ с призрачно синя светлина огън, които увисваха сред дима като окачени на крепостна стена.

Гледката беше зловеща и хипнотизираща.

След това тримата започнаха да се въртят и да припяват в някакъв странен танц, сякаш всеки влизаше в съзвучие с огъня, танцуваше с трепкащите му пламъци, превръщаше се в едно цяло с него.

После всеки от огнетъкачите започна да се поклаща, да подскача и да се върти, и да пее песен, изпълнена със страст и зов.

Една от най-могъщите сили на огнетъкачите беше да призовават чудовищни същества от долния свят. Темпест беше чувал за такива неща, но малцина хора на този свят бяха ставали свидетели на Призоваването.

Хората по стените започнаха да правят знаци за закрила, да мърморят полузабравени заклинания. Един странстващ маг, дошъл от горските пущинаци, започна да чертае руни във въздуха, а хората се струпаха около него, за да ги предпази.

Темпест захапа нервно устни, докато магьосниците долу събираха мощта си. Стените от огън на кладата започнаха да се втвърдяват, да се превръщат в зелени неща, по нищо не приличащи на обикновения земен огън. Оформяше се портал от светлина.

След още миг Темпест видя как в тази светлина се оформят тела: бели огнени саламандри, които се поклащаха и подскачаха, все още недовършени напълно.

При вида на тези призовани в пламъците създания мраз прониза Седрик Темпест до костите. Хората му не можеха да се бият с такива чудовища. Беше безумие да се остава тук, безумие беше и да се бяга.

Гърлото на Темпест се стегна. Помощ. Трябваше им помощ.

И тъкмо си го помисли, когато забеляза мъгливо движение на изток от замъка — някой тичаше през хълмовете, връщаше се от Тор Ломан. Надяваше се да е крал Ордън, помоли се на Силите дано Ордън да се връща с победа.

Но мъжът, който тичаше през хълмовете, не носеше пелерината на Ордън от зелен брокат. Към тях тичаше Радж Атън; шлема му го нямаше.

Темпест се зачуди дали Ордън изобщо е догонил Вълчия господар, после погледна надолу към цитаделата. Шостаг Брадваря беше вторият след Ордън. Ако Ордън беше загинал, то Шостаг щеше да се е надигнал, щеше да е новата глава на змията. Но Темпест не видя косматия разбойник в двора на цитаделата.

Може би Ордън все още беше жив, щеше да дойде на бой заради тях.

Радж Атън изрева заповед на бойците си да се подготвят за щурм.

Една стара поговорка гласеше: „Когато Владетелите на руни воюват, поданиците загиват.“ Беше вярно. Посветителите в техните уж добре пазени цитадели, обикновените стрелци, селските момчета, сражаващи се за живота си — всички те щяха скоро да паднат под гнева на Радж Атън.

През целия си живот Седрик Темпест се беше стремил да бъде нещо повече от обикновен човек от простолюдието, да избегне тази съдба. Беше станал подсилен воин едва на дванадесет години, стигна до сержант на шестнадесет, до капитан на гвардията — на двадесет и две. През всичките тези години беше свикнал да чувства силата на други хора в ръцете си, да има здравето на Посветителите, течащо в собствената му кръв.

До този момент. Формално той командваше защитата на Лонгмът, мъчеше се да стегне силите си срещу войските на Радж Атън. Но си беше почти обикновен човек. В битката за Лонгмът повечето му Посветители бяха избити. Имаше един дар на ум, един на жизненост, един на гъвкавост. Нищо повече.

Плетената му ризница тежеше на плещите му, бойният му чук висеше вяло в ръката му.

Ветровете от юг го смразяваха и той се зачуди какво ще донесе този ден. Сви се зад бойниците. Смърт, какво. Смърт усещаше той във въздуха.

Но засега подготовката за битка спря. Войниците, великаните и кучетата на Радж Атън стояха далече извън обсега на метателните оръжия. Още няколко минути продължиха работата си огнетъкачите — танцуваха, извиваха се, въртяха се в недрата на своята огнена клада, слети с пламъците; а сияещите саламандри се очертаваха все по-ясно, превръщаха се в червеи от бяла светлина, добавяйки от своята магическа сила към тази на огнетъкачите.

Огнетъкачите прекъснаха дивия си танц и като един вдигнаха ръце към небето.

Небето стана черно като оникс, щом огнетъкачите започнаха да извличат енергия от недрата му. Отново и отново те се протягаха нагоре и улавяха светлината. Отново и отново я събираха в ръцете си и просто я задържаха, така че дланите им се превръщаха в зелени искрящи светлини, които засияваха все по-ярко и все по-ярко.

Странстващият маг замърмори проклятия.

Магията на огнетъкачите отнемаше не само небесната светлина. Дори въздухът започна да изстива. Темпест видя, че стените на замъка се покриват със скреж, и усети, че дръжката на бойния му чук започва да залепва в ръката му и да щипе — беше замръзнала.

Скреж започна да се оформя и по земята — най-много близо до кладата, и се разгръщаше над полята и около армията, сякаш този отвъден огън извличаше топлина, вместо да отдава. Огнетъкачите вече извличаха енергията от огъня толкова ефикасно, че Темпест си представи, че дори и той може да стои незасегнат сред онези смарагдови пламъци и да крачи през тях, без да изгори.

Зъбите му затракаха. Сякаш бяха започнали да изсмукват топлината на собственото му тяло. Той вече можеше да види по-ясно саламандрите в пламъците — призрачни същества с опашки от огън, които подскачаха и танцуваха, и се взираха в мъжете по стените на замъка.

— Пазете се от очите на саламандрите. Не гледайте в пламъците! — започна да вика странстващият маг.

Темпест разбра опасността. Защото когато очите му срещнаха иглите от огън, оформящи очните орбити на един саламандър, макар да стана за много кратък миг, очертанията на звяра станаха много по-ясни, а кръвта на Темпест се смрази още повече. Хората започнаха да извръщат очи, да се взират в главанаците или в мастифите, или да гледат Непобедимите — всичко друго, но не и саламандрите.

В този ужасяващ мрак огънят на кладата нарастваше свръхестествен — превърна се в зелен огнен свят, чиито стени бяха украсени със зловещи руни, а съществата в неговите недра нарастваха на сила с всеки миг.

Облаците в небето станаха толкова студени, че заваля градушка и ледените късове заотскачаха като чакъл от бойниците, биеха по шлемовете и броните на защитниците на замъка.

Темпест беше уплашен до дъното на душата си. Не знаеше какво могат да опитат огнетъкачите. Дали щяха просто да изсмучат жизнената топлина от хората по стените? Или щяха да пратят огнени валма и да обгорят с тях редиците им? Или бяха замислили някакъв още по-пъклен план?

Сякаш за да отговори на въпроса му, един огнетъкач изведнъж прекъсна премятанията си в сърцевината на смарагдовите пламъци. В един продължителен миг въжета от зелена енергия се намотаха от небесата и се спуснаха към подложените му шепи. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ. Чу се далечен тътен, но дали светна мълния, Темпест така и не видя.

В този миг сякаш времето и всички звуци изведнъж замряха в очакване.

После огнетъкачът сбра енергията си в шепа, все едно че оформяше снежна топка, и запокити зелен огнен сноп към стените на замъка. И падна по гръб, напълно изцеден.

Зеленият прът се взриви в подвижния мост с гръм, сякаш в отговор на небесния. Замъкът се разтресе и Темпест се хвана трескаво за един от зъберите за опора. Древните земни заклинания, обвързали дъбовите греди и камъка на моста, трябваше да устоят на огъня. Нали допирът на огнения дух преди петнадесетина минути само беше опърлил дървото на моста.

Но никога не беше създавано нещо, което да устои на пъклен огън като този. Зелените пламъци помляха железните решетки на моста и се понесоха нагоре по метала, прогаряйки желязото с ярка светлина, стигнаха до веригите, които държаха моста. Като по чудо, пламъците не обгориха дървените талпи на моста, не изгориха и каменната арка около него. Само желязото захапаха, само него изгориха.

Седрик Темпест ужасѐн си представи как допирът на този пламък ще подейства на облечените в броня войници.

Със скърцане и пукот, мостът падна и се отвори.

Темпест извика на защитниците да слязат от стените, за да подкрепят бойците зад рухналия мост. Долу в двора имаше триста рицари, готови да предприемат контращурм, ако се наложи. Но дворът също така беше затрупан с коли и бурета, оформящи барикада, която нямаше да е достатъчна. В градушката и тъмнината мъжете се разтичаха да заемат по-добри позиции. Няколко рицари се развикаха, искаха да нападнат още сега, да атакуват, докато могат да бъдат от полза. Други защитници долу се постараха да барикадират вратите още по-здраво. Бойни коне зацвилиха и заритаха и не един рицар падна от коня си и беше стъпкан.

Цялото небе отново почерня — въжета от усукана енергия започнаха да захранват друг огнетъкач. Минута по-късно огнетъкачът запокити огромно кълбо от зелени пламъци към източната кула, гледаща над моста.

Пламъците забушуваха в кръг около основата на кулата, така че за миг сякаш зелен пръстен се стегна около каменен пръст. Но тези пламъци бяха живи и започнаха да търсят вход. Сякаш започнаха да се провират през амбразурите и дупките за изливане на врящо масло. Трептяха и ближеха сивия камък, закъртиха хоросана, запечатал кулата, след това нахлуха през прозорците. С нарастващ ужас Темпест осъзна, че това огнено заклинание е по-мощно от предишното.

Какво стана след това — Седрик Темпест не искаше и да знае, но се беше вцепенил и не можеше да отвърне очи.

Камъните на кулата като че ли застенаха от болка и от дупките в кулата, от основите до покрива, изригна вятър и светлина, щом всяко парче дървена дъска или щит, всяко вълнено пано по стените, всяка нишка от плат и всеки косъм по всеки човек в кулата изведнъж лумнаха в пламъци.

От прозорците блъвнаха жестоки светлини и капитан Темпест видя уловените в огнения капан войници — обезумели танцьори, крещящи от ужас в огнения пъкъл.

Нищо не можеше да излезе срещу такава магия. Отчаян, Темпест се зачуди какво да направи. Щурмът още не беше започнал, но портите на замъка вече бяха сринати.

Чу се вик, който сякаш отекна до небето и проряза мрака и пелената на градушката — гласът на Радж Атън:

— Приготви се за щурм!

Странно как през последните няколко минути Темпест беше изгубил от погледа си вражеския командир. Сега видя Радж Атън на склона на хълма, застанал сред хората си, загледан към замъка с… апатия.

Добре тренираните бойци на Вълчия господар знаеха какво трябва да правят. Артилеристите му започнаха да пълнят с железни заряди кошовете на метателните машини и да стрелят срещу стените.

Хората на Темпест се заприсвиваха зад бойниците — градушката, сипеща се от небето, носеше гибел. Един стрелец до него бе улучен от железен топуз в главата и бе пометен от стената. Мъжете занадигаха щитове, за да се предпазят.

Темпест погледна към странстващия маг, но той се беше свил зад бойниците с очи, изпълнени с ужас.

Вятърът от юг се усили и за няколко секунди имаше светлина — огнетъкачите отдъхваха. Темпест видя как шпионският балон на Радж Атън, прибран преди няколко минути, изведнъж се издигна високо като граак, въпреки убийствената градушка. Четиримата в коша започнаха да изпразват отгоре чували с тайнствени прахове, които се посипаха над замъка на мръсни облаци от жълто, червено и сиво.

Темпест зяпна, зачуден къде ли може да е крал Ордън. Молеше се безмълвно дано кралят да се върне, за да ги спаси.

Но ето че търсейки още сила, огнетъкачите на Радж Атън започнаха отново да теглят от небесата въжета огън. Зелени стени от пламък заблестяха като смарагди около голямата огнена клада и странните им заплетени руни засияха отново. Овъглените дървета в тази стена бяха зловеща гледка — като извити пръсти и ръце на човек, когото пекат жив. Или като късове желязо в ковашка пещ. Всичко засия в горящия ад — огнетъкачите, свирепите саламандри, танцуващи между дънерите в центъра на огъня.

Докато огнетъкачите грабеха огън от небесата, тъмнината се усили и придаде на бойното поле смътен, треперлив, едва доловим за окото облик. За няколко секунди градушката отгоре заби с още по-голяма ярост, а въздухът се смрази на сива мъгла.

В този потръпващ мрак Темпест видя как гигантите надигат стълбите, видя как мъжете по бойното поле изваждат оръжията си.

— Стрелците в готовност! — изрева Темпест и погледна на север, очаквайки с надежда да се появи Ордън.

Но вече се боеше, че това няма да стане, боеше се, че Ордън още е жив и че змийският кръг не се е прекъснал. Може би Ордън така и не беше настигнал Радж Атън и все още тичаше горе в безплодния си лов. Или лежеше някъде с отнети сили.

Сърцето на Темпест заби като полудяло. Трябваше му защитник. Можеше да направи само едно — да призове рицарите в кръга да оформят нова глава. Но не, това нямаше да стане. Посветителите в замъка бяха пръснати надалече един от друг. Нямаше време да ги намери и да поговори с всички.

Трябваше да прекъсне змийския кръг, да убие някой Посветител, за да може змията да оформи нова глава.

Отсреща на хълма Радж Атън посегна към небето, сякаш искаше да изтръгне облаци от него. Стотици мастифи се устремиха към замъка на черна вълна, червените им маски и железните нашийници им придаваха ужасяващ вид. Водачът им залая.

Главанаците гиганти занадигаха големите обсадни стълби, по двама великани на стълба, и закрачиха към замъка с привидно бавни крачки, но покривайки с всяка крачка по четири мъжки разкрача. Черни бегемоти, пъплещи в нощта.

Темпест нямаше време да обяснява какво трябва да се направи. Напусна поста си над портата и затича към стълбите.

— Капитане? — извика един от хората му, като че ли обезпокоен, че Темпест се е оказал жалък страхливец.

Темпест наистина нямаше време за обяснения. От бойното поле се надигна вик и три хиляди стрелци на Радж Атън се понесоха напред, за да прикрият щурмуващите.

Непобедимите на Радж Атън вдигнаха щитовете си и тръгнаха на щурм. Най-отпред тичаха петдесет души, понесли таран — гигантска желязна вълча глава в края на дъбовия ствол. Темпест малко разбираше от обсадни магии, но ясно видя, че желязната вълча глава е обвързана с мощни заклинания. В мъртвите ѝ очи блестеше огън.

Въпреки че подвижният мост беше паднал, хората на Темпест набързо бяха приготвили дървена решетка и я бяха вдигнали малко назад. Таранът щеше да се забие във вътрешните отбранителни съоръжения. Зад тях конните рицари на Лонгмът наведоха дългите си пики.

Непобедимите на Радж Атън се носеха напред, земята под тях тътнеше от обутите им в желязо стъпала, тътнеше под жестокия град, който бе започнал да се сипе неумолимо. Непобедимите бяха мъже с много дарове на жизненост, на мускул и на метаболизъм.

Гигантите пристъпваха на отскоци със стълбите, Непобедимите — с техния таран. Тайнствените прахове, хвърлени от балона, вече захлупваха портите на замъка като сивата длан на съдбата.

За миг Темпест се поколеба дали да остане с войниците си, или да побърза да убие Шостаг.

Отвъд полята катапултите на Радж Атън изхвърлиха железния си товар…

Радж Атън гледаше одобрително как катапултите мятат железните кълба, пълни с минерални прахове от сяра, поташ и магнезий, които щяха да се смесят с други соли в облака над стената на замъка.

Изстрелването на тези кълба бе изчислено така, че да се устремят през небесата в момента, в който таранът се окаже на сто разкрача от подвижния мост.

В тъмнината и градушката лъкометците по стените на Лонгмът видяха залпа на катапултите и се снишиха за укритие, като загубиха ценни секунди, които им бяха нужни, за да се прицелят в Непобедимите на Радж Атън.

От дълги години Радж Атън беше отглеждал и беше хранил своите огнетъкачи. По планините южно от Ейвън непрекъснато горяха огньове, за да умилостивяват Силата, на която служеха магьосниците. Неговите огнетъкачи бяха — поне така беше убеден Радж Атън — най-страховитите от своя вид на земята.

А и тези огнетъкачи бяха извършили големи проучвания по използването на взривни огньове. Отдавна беше известно, че когато пшеница и ориз се изсипят в зърнохранилищата, огънят от малък фенер може да подпали въздуха с взривяваща сила. Миньорите, копаещи въглища дълбоко в планините на Мъятин, отдавна бяха разбрали, че въглищният прах започва да искри от допира на техните лампи и че понякога избухва с такава сила, че цели забои в мината могат да рухнат.

От поколения хората отглеждаха цветя от пореч да им дават кураж, а децата се забавляваха, хвърляйки сухите им стръкове в огъня, за да чуят пукането, което издаваха при избухването си.

Но никой не беше помислял как да се възползва от взривната сила на такива вещества. И ето че огнетъкачите на Радж Атън бяха проучили явлението, научили се бяха да приготвят, да смилат и да смесват праховете.

Сега Радж Атън гледаше с възхищение и задоволство как многото години хранене на неговите чародеи и финансирането на тайнствените им изследвания си връщат разходите. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ, докато последните огнени въжета се извиваха надолу към земята. От въздуха се сипеше градушка и над главата му екнеше небесен тътен.

Грамадната огнена клада, където стояха огнетъкачите заедно със съществата, които бяха призовали, изведнъж угасна като свещ, зелените стени се сринаха, а съществата вътре погълнаха в себе си цялата светлина и зной.

Небесата останаха черни и в тази внезапна, пълна тъмнина нито един стрелец не можеше да види целта, за да стреля. Цели десет секунди небесата не даваха никаква светлина.

По стените на замъка рицарите на Ордън извършиха един последен предизвикателен акт — подеха някаква мрачна песен.

Под прикритието на черната пелена бойците на Радж Атън продължиха да напредват към стените.

Когато лъкометците по стените на замъка се надигнаха да стрелят по невидимите нападатели, от центъра на огнения пъкъл се изстреля ослепителна светлина.

В нейния внезапен прилив човек можеше да види ужасените лица на защитниците на Лонгмът. Храбри неопитни хлапета, храбри мъже, треперещи, но изпълнени с упорство.

Огнената вълна се втурна неудържимо към Лонгмът и стигна тайнствените прахове, пръснати в небето.

И тогава цялата арка над портата се разтърси в огнен ад. Праховете на Радж Атън избухнаха в огнен облак, който се заиздига като огромна гъба с основа от сто разкрача и бавно се възнесе на цяла миля в нощното небе. Взривът изхвърли няколко бранители от стените като парцалени кукли. Мнозина паднаха зашеметени, други приклекнаха от ужас.

Но грамадната зелена огнена вълна не беше само искрата, която да подпали взривните прахове. Беше много повече.

Тя обля стените на замъка и обля стотиците защитници, които все още стояха прави на позициите си.

По претъпканите стени, встрани от първоначалния взрив над арката, воините се бяха скупчили рамо до рамо по шест души в дълбочина. Зелените пламъци преминаха над тях като ревящи морски вълни.

Лонгмът не беше идеалният замък, на който Радж Атън да приложи праховете си. Южната му страна беше широка само сто и двайсет крачки. Защитниците се бяха съсредоточили по горния пасаж в тези стотина крачки.

Огнетъкачите на Радж Атън изгориха може би две хиляди души. Когато гъбестият облак се издигна, огнетъкачите паднаха в несвяст сред руините на кладата. В останките на огъня вече не подскачаха пламъци. Не се вдигаше дим, защото огнетъкачите бяха изцедили повечето енергия и само за миг грамадните дървени стволове станаха на пепел. Затова сега огнетъкачите лежаха зашеметени сред горещите въглени.

Но нажежените до бяло саламандри изведнъж скочиха, освободени сякаш от клетка, и затичаха гладни към замъка.

Пред портата на замъка настана пандемониум. Гигантите бяха стигнали до нея под прикритието на мрака. Стрелците изхвърлиха град от стрели — почти ненужен град, — а Непобедимите започнаха да се катерят по стълбите.

На южната стена вече нямаше защитници. Взривът и огнените вълни почти я бяха опразнили.

Портата на замъка зееше незащитена. Източната кула се бе превърнала в димяща развалина. Но от западната кула няколко души приложиха последна хитрина. Мъжете на крал Ордън заизливаха врящо масло в улуците и каменните водоливници го захрачиха върху войниците на Радж Атън с тарана.

Някои от хората на Радж Атън се поколебаха, пуснаха го и побягнаха, но скоростта на тарана беше такава, че той все пак удари дървената рамка зад портата.

Цялата енергия на заклинанията, вградени във вълчата глава, се взриви и запрати парчета пламнало дърво във всички посоки. Защитниците зад рамката закрещяха и изпопадаха мъртви.

А в ума на Радж Атън заигра странен пламък.

Той знаеше, че сега трябва да се въздържи, че не е редно да унищожи безмилостно толкова хора. По-добре щеше да е да използва тези, които може, да им вземе даровете. Тези хора притежаваха качества и сили, които не биваше да се хабят по толкова брутален начин. Жалкият им, дребен и отлитащ живот можеше да се прелее в някоя по-величава цел.

Но миризмата на изгоряла плът изведнъж съблазни Радж Атън, накара го да затръпне в очакване. Против всякакъв здрав разум, обзе го неистово желание да руши.

Седрик Темпест беше зад дървената решетка и тичаше към кухните на херцога, където лежеше скрит Шостаг. И точно тогава зелена вълна пламъци докосна бойниците и едно огромно огнено кълбо изпълни небето.

За щастие, в този момент той гледаше надолу и тичаше с гръб към взрива. Горещата въздушна вълна го събори по очи върху плочника и шлемът се килна от главата му. За миг той почувства как разкъсващата топлина на взрива опърля дрехите му и прогаря кожата му. Помъчи се да си поеме дъх в нажежения от преминалото огнено кълбо вятър.

Коне ритаха и падаха от силата на взривната вълна. Един го блъсна и рицарят падна.

За миг Темпест изгуби съзнание. После се усети, че пълзи по камъните между нападалите коне. От стените на замъка падаха хора и части от тела — жесток порой от обгорени трупове и разкъсана плът.

Огледа се ужасено. Тялото на едно овъглено момче се срина върху главата му, нечия ръка се пльосна до неговата. Вече знаеше, че няма да преживее този ден. Преди три дни беше изпратил жена си и децата в замъка Гроувърман, с надеждата, че там ще са в безопасност, с надеждата, че ще доживее да ги види отново. Спомни си как тръгнаха — двете по-големи момчета, яхнали една коза, жена му, понесла бебето на ръце, най-голямото му дете — дъщеря — с разтреперани устни, едва сдържаше сълзите си.

Вдигна очи към стените на замъка, на запад. Стените бяха почти празни. Хората, все още останали горе, бяха зашеметени, объркани.

Изведнъж един огненобял саламандър скочи от зъберите на южната кула и се заозърта. Темпест скри лицето си, за да не го докоснат перлените очи на съществото.

За секунда проехтя по-малка експлозия — на петдесет крачки от него. Темпест се помъчи да се изправи на колене и се огледа. Непобедимите на Радж Атън току-що бяха ударили с тарана си малката дървена преграда отсам портите. Тя се взриви и запрати във въздуха горящи парчета дърво.

Всички, които стояха зад барикадата, отхвърчаха назад от сблъсъка с огнените отломки. Малцина рицари все още стояха на конете си, но падналите тела на техните съратници им пречеха да нападнат.

Битката беше изгубена. По всички стени защитниците бяха паднали. Хиляди мъже пищяха и се гърчеха от болка. Над стените на замъка вече прелитаха стрели — тъмен и убийствен дъжд, падащ по умиращите мъже.

Неколкостотин души тичаха откъм северната страна на замъка, мъчеха се да стигнат до портите, да организират някаква отбрана. Но Непобедимите на Радж Атън нахлуваха срещу тях, хиляди и хиляди.

По улиците тичаха бойни псета със зловещите си маски, прескачаха падналите рицари и конете им и разкъсваха всеки човек или животно, в които все още имаше живот, и се хранеха, убивайки.

Темпест все още се надяваше, че може да намери Шостаг, да го убие, за да може змията да оформи нова глава. Но беше зашеметен и объркан. По лицето му течеше кръв.

Той се срина върху камъните, а псетата на Радж Атън връхлетяха.

Ударът на Земния крал

Бинесман яздеше към Габорн и Йоме под облака прах, вдиган от краката на стотици хиляди хора и добитък.

Габорн се втренчи в магьосника. За пръв път го виждаше на дневна светлина. Косата му бе побеляла, а широкият му халат от гористо зелен бе придобил оттенъци на пурпур и оранж, като менящите цветовете си листа.

Габорн яздеше толкова близо до Йоме, че понякога коленете им се допираха. Не посмя да извика за спиране заради приближаването на чародея и конят му продължи през червения пирен. Твърде много хора и животни се движеха в тази огромна колона. Но му се искаше да поговори с Бинесман, да чуе какво ще му каже.

Бинесман зяпна войската на Габорн, обърна коня си и попита изумено:

— Ти да не би да се каниш да нахраниш армията на Радж Атън с всичкия този добитък, или да я стъпчеш?

— Каквото поиска — отвърна Габорн.

Бинесман поклати удивено глава.

— Чух писъците на стреснати птици, усетих стона на земята под тежестта на толкова крака. Помислих, че си събрал армия. Помислих, че е добре, дето си направих труда да унищожа моста на Опасно ждрело и да лиша Радж Атън от надеждите му за подкрепления.

— Оценявам жеста ти — каза Габорн. — Какво можеш да ми кажеш? Забеляза ли подкрепленията на Радж Атън?

— Не — отвърна Бинесман. — И не мисля, че са близо.

— Може би късметът е с нас — каза Габорн.

— Може би.

На хоризонта, точно по линията на покритите с дървета зелени хълмове, мракът отново проблесна, този път по-свирепо отпреди — черна нишка, която разкъса небето от хоризонт до хоризонт.

След това във въздуха бавно се издигна огромен огнен стълб — експлозия, каквато Габорн не беше виждал в живота си. Ставаше нещо ужасно.

— Габорн — каза Бинесман. — Затвори си очите. Използвай Земния взор. Кажи ми какво става.

Габорн затвори очи. В първия миг не усети нищо и се зачуди дали Бинесман не е сбъркал с молбата си да използва Земния взор.

После, съвсем смътно, усети връзките, усети невидимите нишки на сила между себе си и хората си. Беше избрал баща си. Осъзна, че избира хора вече от няколко дни. Беше избрал Мирима в онази сутрин на пазара, и бе избрал Боренсон. Беше избрал Шемоаз, когато я видя да помага на баща си във фургона, и бе избрал нейния баща.

Сега усети всички, които бе избрал за свои — Боренсон, баща си, Мирима, Шемоаз и баща ѝ. Усети… опасност. Ужасна опасност. Уплаши се, че ако не излязат на бой сега, всички те ще умрат.

„Удряй — мълчаливо ги призова Габорн. — Удряй веднага, ако можеш!“

След двайсет секунди ревът на експлозията отекна през равнината и разтърси земята като далечен гръм.

Разтварянето

Шемоаз вечеряше в масларната, когато усети подтика да удари. Желанието дойде толкова бързо и толкова непреодолимо, че тя инстинктивно удари с длан по масата и смаза буцата сирене.

Мирима сдържа импулса си с разум. Грохотът на войната разтърсваше имението, където се криеше, а небето отвън бе станало черно. Тя не можеше да нападне войниците на Радж Атън, знаеше, че не може да ги надвие. Затова изтича на горния етаж, надявайки се да се скрие под някое господарско легло.

Преди шест години Иърмън Вотания Солет беше избрал да живее като Посветител на Салим ал Дауб, защото имаше две мечти: Първата беше да види отново дъщеря си. Втората беше да оцелее, докато гъвкавостта му се върне, за да се пробуди между Посветителите на Радж Атън, способен да се бие.

Но през годините тези надежди угаснаха. Облекчителите на Радж Атън бяха изцедили твърде много гъвкавост от него, бяха го оставили полумъртъв. Лишени от гъвкавост, ръцете и краката му станаха безполезни и той лежеше вкочанен като мъртвец.

Животът се превърна в мъчение. Мускулите на гърдите му се свиваха достатъчно леко, за да може да вдишва, но след това трябваше дълго и съзнателно да се отпуска, за да може да издиша. Понякога сърцето му се стягаше и не искаше да се отвори и той се бореше мълчаливо, уплашен от смъртта.

Неспособен да отпусне устните си, той говореше трудно, през стиснати зъби. Не можеше да дъвче. Ако погълнеше нещо друго освен редкия бульон, с който го хранеха слугите на Радж Атън, то засядаше в стомаха му като олово; мускулите на стомаха му не можеха да се свиват достатъчно, за да го смели.

Да изпразни мехура си или да облекчи червата си беше притеснителен процес, изискващ часове усилие.

Петте му дара на жизненост се бяха превърнали в бреме, защото го държаха жив дълго след като бе пожелал смъртта. Често бе пожелавал крал Силвареста да избие мъжете, които служеха на Иърмън като Посветители. Но кралят беше твърде мекушав, и така Иърмън креташе. До предната нощ. Сега, най-сетне, му се струваше, че смъртта е само на ръка разстояние.

Пръстите му се бяха стегнали в безсилни юмруци. Вече от години лежеше свит на топка. Въпреки че даровете на мускул го крепяха силен, някои мускули на краката и ръцете му бяха атрофирали. Така той лежеше окован в линеещата си плът и знаеше, че никога няма да получи възмездие — безпомощен инструмент в ръцете на Радж Атън.

Затова му се стори удивително, когато първата му мечта се сбъдна: Радж Атън реши да го вземе в Хиърдън и да хвърли линеещото му тяло пред крал Силвареста. Това действие беше замислено да посрами краля. Радж Атън често си доставяше това удоволствие — да засрами някого.

Стори му се чудо, когато видя своята дъщеря, Шемоаз. Беше станала красива, не беше вече онова луничаво дете от спомените му.

Това, че я видя, му стигаше. Иърмън чувстваше, че животът му е завършен. Оттук нататък щеше бавно да потъва в забравата.

Но все още му предстоеше едно дело. Докато линееше във фургона на Посветителите, той започна да се тресе и от задницата се качиха мъже и отвориха вратата. Иърмън бавно отвори очи. В тъмния фургон над унесените в сън Посветители прелитаха рояци мухи. Мъже и жени бяха натъпкани един до друг като осолена риба в буре, налягали върху гнилата слама.

Край отворената врата стояха навъсени облекчители в сиви халати. Слънчевите лъчи, проникнали вътре, го заслепиха, но Иърмън видя, че са поставили нечие тяло до стената. Нов Посветител. Още една жертва.

— Какво имаме тука? — попита пазачът им. — Метаболизъм ли?

Облекчителят кимна. Иърмън видя дамгите по тялото на мъжа — беше взел дузина дарове на метаболизъм и сега служеше за вектор.

Облекчителите на Радж Атън огледаха за място, където да поставят новодошлия. Един сляп Посветител, който спеше до Иърмън, се превъртя в съня си и се сви за по-топло до една куца развалина.

Така до Иърмън се отвори място и облекчителите заломотиха на езика си: „Мазза, халаб дао або“ — „Тук, отмести това спечено камилско говно.“

Единият дръпна настрана вкочанените крака на Иърмън, сякаш той беше спеченото говно. Поставиха Посветителя до него.

Иърмън се вгледа в лицето на евнуха Салим ал Дауб, само на педя от неговото. Дебелият мъж дишаше, ох, толкова бавно, точно като човек, отдал метаболизма си. Човекът, който държеше дара на самия Иърмън, лежеше до него безпомощен. Вектор на метаболизъм. Вектор, подозираше Иърмън, за самия Радж Атън.

Салим спеше дълбок сън, от който, закле се Иърмън, нямаше да се събуди никога.

Във фургона седеше един пазач — Непобедим — на столче в отсрещния ъгъл, с извита кама на коленете и с отегчено изражение. Иърмън не можеше да рискува да се задвижи бързо, не можеше да привлече внимание, но от друга страна, той от шест години вече не можеше да се движи бързо.

Дълго и мъчително се опитваше да разтвори стегнатата си дясна ръка. Откопчването на вкочанените пръсти беше трудно. Бе прекалено възбуден, твърде разгневен. Обзе го вълнение. Ако можеше да унищожи този човек, щеше да получи двойна награда — щеше да върне своите дарове и в същото време да лиши Радж Атън от метаболизъм.

А навън се вихреше битка. Мрак проряза небето и сенки и светлина нахлуха във фургона. По стените на замъка закрещяха хора.

Иърмън съжали, че ги няма вече даровете му на сила, съжали, че не може да удуши Салим със свръхестествена лекота. Но те си бяха отишли отдавна.

Много дълги минути продължи да разтваря проклетата си, безполезна ръка. Изведнъж, докато се мъчеше, Иърмън почувства едно огромно, изгарящо го желание. Удряй. Удряй сега, ако можеш!

И докато тази мисъл го изпълваше, ръката му изведнъж се откопчи и се отвори — бавно, като разтварящо се цвете.

По планинска пътека

Когато тръгна от Банисфер, Боренсон беше повече от обезумял. Беше само отчасти в съзнание. Представяше си хаоса, който щеше да предизвика сред войските на Радж Атън.

Докато яздеше на юг, не видя никакви признаци на битка. Твърде много хълмове и планини засланяха Лонгмът от очите му. Не можа да види потъмняващото небе, защото ниските облаци над планините бездруго скриваха всичко. Веднъж му се стори, че чува викове, но ги чу някак много далечни и реши, че тези викове са от някакъв сън наяве, остатък от фантазиите за разрухата, които се въртяха в ума му.

Южно от планинското село Кестрел смени посоката и пришпори коня си по една горска пътека, за да съкрати времето. Често беше ловувал по тези хълмове с краля. Намираше се малко на север от ловния приют на Гроувърман — голяма удобна хижа.

Не се боеше нито от духове, нито от горски зверове. Боеше се само, че ще стигне твърде късно Лонгмът.

Докато катереше планините, стана студено. Той прогизна от ледения дъжд, а планинската пътека стана хлъзгава. Скоро дъждът обърна на лапавица и сняг, така че той загуби повече време, хващайки тази пътека, отколкото ако беше останал на пътя.

Високо в хълмовете, на една поляна, обкръжена от трепетлики, забеляза следи от хала, пресякла горската пътека. Халата беше влачила нещо тежко тук преди няколко часа, малко преди разсъмване. По земята се виждаха червени кървави парцали и останки от костен мозък. Много пресни следи.

Отпечатъкът от стъпалото на халата беше близо три стъпки дълъг и две широк. Четири пръста. Женска. Голяма женска.

Боренсон огледа следата. Между купчина остри камъни се виждаха черни косми. Халата може би беше влачила глиган. Но космите бяха твърде тънки за глиган. Боренсон подуши. Мечка, явно. Голям мъжкар. Също толкова плътна миризма като на глиганите на Дънуд, но не толкова мръсна.

Отново подуши, опита се да долови миризмата на халата, но не помириса нищо. Халите бяха ненадминати в способността си да подражават миризмата на околната им среда.

Боренсон погледна нагоре по пътеката и съжали, че не може да проследи халата — макар и за малко.

Мирима можеше да е в опасност. Най-вероятно Радж Атън щеше да наложи за малко обсада, за да изкара деня в почивка, подготвяйки се за сражение. Окупационната му армия трябваше да пристигне скоро.

Боренсон се боеше, че изобщо няма да стигне до замъка преди обсадата, че няма да може да помогне на Мирима.

Освен това трябваше да обмисли и предизвикателството да тръгне на лов за халата. Женската щеше да е горе сред дърветата, недалече от планинския връх, и да се храни с убитата мечка. Теренът тук беше твърде объркан, за да се справи лесно човек: имаше много нападали клони, а храсталаците бяха израсли гъсти и високи след дългото лято.

Улавянето ѝ щеше да е трудна работа. Халите усещаха движението, чувстваха звука като треперене. Единственият начин да се приближиш до такова чудовище бе да се промъкваш бавно и крадешком, като стъпките ти се чуват на неравни интервали.

За миг Боренсон помисли да проследи халата.

Но някъде от много далече сякаш го призова някакъв глас, и той изпита непреодолим порив. Удряй. Удряй сега, ако можеш!

Кралят му имаше нужда от него. Мирима имаше нужда от него.

Той пришпори коня по планинските пътеки, а снегът започна да се трупа — първият за сезона. Дъхът на коня излизаше на тънки струйки пара.

Утре беше първият ден на Хостенфест, първият ден на лова, сети се Боренсон и започна да мисли за това, за да се успокои. Щеше да бъде добър лов, с падащия сняг. Глиганите щяха да тръгнат към долините, оставяйки следи покрай поляните. Щеше да се обзаложи с Дероу и Олт кой от двамата им господари пръв ще забие копието си в някое прасе.

Закопня за лая на кучетата, за дълбокия зов на роговете. За нощните пирове край огньовете.

„Но аз трябва да ударя сега“ — припомни си той и препусна още по-бързо. Искаше му се да удари, искаше му се да има някоя цел.

Отново се обезпокои дали бе избил всички Посветители в замък Силвареста. „Ударих както можах“, каза си. Беше избил всички, които бе видял, но някои можеше да са преместени от цитаделата в града, така че невидимите нишки на сила още да свързват Радж Атън с Посветителите там.

Една битка между Владетели на руни можеше да е доста сложна. Броят на даровете играеше важна роля в такава битка, също както умението и подготовката на воините.

Но също така важен беше и балансът от качества. Радж Атън притежаваше толкова много дарове, че избиването на неговите Посветители изглеждаше почти безплодно усилие. Но един силен Владетел на руни, лишен от ум или от гъвкавост, можеше да се превърне просто в дебелак, в едно нищо по време на боя. Вземи му метаболизма и дори Владетелят на руни да има десет хиляди дара на мускул, ще се движи толкова бавно в сравнение с някой добре балансиран войник, че все едно е окачалка за дрехи; ще се превърне във „воин с нещастни пропорции“.

Като бе избивал хората в замък Силвареста, Боренсон беше лишил Радж Атън от много дарове на гъвкавост. Владетелят на руни я беше трупал, беше я извлякъл от стотици хора в замъка. Което означаваше, че ще е свръхбалансиран на мускул. Това щеше да го направи тромав на мускули, недостатъчно пъргав. Може би при такова неравновесие крал Ордън щеше да има някакъв шанс срещу Вълчия господар.

Ето защо Боренсон се надяваше, че е свършил работата си. Не можеше да понесе мисълта, че некадърността му може да струва на Ордън тази битка. Не можеше да понесе… срама, който го мъчеше всеки път, когато помислеше, че крал Силвареста и Йоме са все още живи.

Пощадяването им беше струвало живота на десетки други. Пощадяването им вливаше сила у Радж Атън.

Малко количество сила, вярно. Но ако Боренсон и още няколко убийци успееха да ударят Посветителите на Радж Атън в подходящ момент, Вълчия господар можеше да стигне до някоя „нещастна пропорция“.

„Днес ще хвана Радж Атън“, каза си Боренсон и остави това убийствено настроение да се просмуче във всеки мускул и кост, да го загърне като наметало.

„Днес аз съм смърт. Днес ловя него и нищо друго.“

Във въображението си той започна да упражнява убиване, да подготвя всяка своя фибра, всяка своя реакция за хладнокръвно убийство. Представи си как ще стане, когато срещне съгледвачите на Радж Атън тук, на няколко мили северно от Лонгмът по пътя. Щеше да ги стъпче с коня си, щеше да ги набучи на копието си така, че топлата им кръв да го залее на вълни, без да остави свидетели. После щеше да открадне униформа и да препусне презглава към бойните линии, да префучи чак до Радж Атън все едно, че му носи послание. Посланието му щеше да е смърт.

Воините на Инкара твърдяха, че Войната е тъмна господарка, че онези мъже, които ѝ служат най-добре, печелят нейното благоволение. Твърдяха, че тя е Сила, също като Земя и Въздух, Огън и Вода.

Но в кралствата на Роуфхейвън казваха, че Войната е само един аспект на Огъня и че никой не би трябвало да ѝ служи.

Но проклетите инкарци трябваше да знаят по-добре. Те бяха майстори във войната.

Боренсон никога не беше се стремил към благоволението на Тъмната господарка, никога не се беше обръщал към нея, но сега на устните му се заоформя една молитва, древна молитва, която бе чувал от други, но която никога не беше посмявал да изрече.

И докато яздеше, Боренсон започна да се усмихва, а после започна да се смее с дълбок, гърлен смях, който сякаш извираше някъде извън него, от хълмовете или от дърветата.

Прекрасен ден

Ордън се свести от болка. Не можеше да прецени от колко време е бил в безсъзнание. Кръвта по устата му беше влажна и с вкус на бронз. „Всеки момент — помисли Менделас Ордън — Радж Атън ще ме изрита отново, ще започне да ме блъска до смърт.“

Но не се случи нищо. Ордън лежеше без сили на ръба на съзнанието и очакваше смъртоносния удар, който така и не идваше.

С многото си дарове на жизненост Ордън можеше да изтърпи големи поражения. Раните му, колкото и да бяха дълбоки и многобройни, нямаше да го убият. Няколко седмици лечение може би, но не и смърт.

Точно от това се боеше.

Отвори здравото си око. Слънцето високо над него светеше смътно през облаците; после почерня.

Поляната беше пуста.

Той преглътна и се помъчи да се съсредоточи. Беше чул дрънчене на ризница точно преди да изпадне в несвяст. Скованият му мозък осъзна, че това е било, защото Радж Атън си е тръгнал.

Ордън се огледа. Вятърът леко поклащаше боровете; тревата бе леко наклонена, като вкочанена морска вълна. Ято скорци висеше като пухчета от глухарче във въздуха няма и на пет разтега от него. Но Ордън живееше толкова бързо, че вятърът му се струваше почти замръзнал.

Радж Атън беше избягал.

„Оставил ме е — осъзна Ордън, — защото е заподозрял, че съм част от змия. Оставил ме е, за да може да нападне замъка.“ Дочу рев като от разбушувало се море. Гръмки звуци, все едно че прииждаха и се разбиваха вълни в скален бряг. В забързания му живот светът на звуците се бе променил неузнаваемо.

Разбра, че това трябва да са викове. Водеше се битка. Успя да се надигне и се загледа над полегатия склон на Тор Ломан към замъка Лонгмът.

Това, което видя, го ужаси.

Зад завеса от дъжд или от лапавица на хълмистия склон над Лонгмът бушуваше огромен огън. От този дошъл сякаш от друг свят огън огнетъкачи и саламандри бяха извлекли ужасни енергии и зелената вълна от пламъци, която пращаха, пищеше през низините към замъка. Главанаци крачеха тежко през полята, понесли големи стълби. Бойните мастифи с техните железни нашийници и страховити маски кипяха като тъмен прилив към портите.

Навсякъде из мрака Непобедимите на Радж Атън като тъмни хлебарки напираха към замъка, вдигнали високо щитовете си да отбиват стрелите, с извадени оръжия.

Силите на Радж Атън щурмуваха Лонгмът. Небето над замъка беше черно, въжета усукан огън се стичаха от небесата.

Крал Ордън гледаше от Тор Ломан. С неговите дарове на метаболизъм, му се стори, че небето остана черно безкрайно дълго; можеше да се различат само смътните въжета от пламък, гънещи се от небесата надолу — навити и кипнали като торнадо.

Нищо не можеше да помогне. Не можеше да се втурне в битка, едва можеше да пълзи.

Захлипа тихо. Радж Атън му беше отнел всичко — миналото, настоящето. Сега — и бъдещето му.

Менделас се обърна и с мъка се затътри нагоре по стъпалата на кулата на Очите на Тор Ломан.

За да спре непосилната болка от изпотрошените си крайници в ума си, се опита да си припомни добри времена. Пиршествата в двореца на Мистария посред зима, в Деня на милостинята.

В онези зимни утрини мъглите винаги загръщаха зелените блатисти низини и от върховете на голямата кула човек можеше да погледне надолу към блатата все едно, че е някой Небесен господар, заплавал в кораб от облак — толкова чиста бе тънката мъгла. На места се мяркаха по-малките кули на Дворовете на Прилива или зеленината на далечните борови гори на западните хълмове, или проблясващите води на Каролско море на юг, отразили слънцето.

В такива утрини той обичаше да застане в обсерваторията и да гледа дивите патици, тръгнали в зимната си миграция, да се вият долу под него в тъмните си клиновидни ята.

Настрои паметта си на един прекрасен ден, много отдавна, когато бе слязъл от кулата, изпълнен с възбуда от зората, и бе отишъл при жена си в спалнята ѝ.

Беше се канил да я заведе горе в обсерваторията, за да ѝ покаже изгрева. Седмици преди това ранният мраз бе попарил розите в градината ѝ и той се канеше да ѝ покаже как слънцето пълзи на хоризонта в най-нежния цвят на разцъфнала роза, роза, оцветила мъглата на мили околовръст.

Но когато влезе в спалнята ѝ, тя само се беше усмихнала на поканата му и предложи други забавления.

Любиха се върху тигровата кожа пред камината.

Когато свършиха, слънцето от часове се беше издигнало в небето. Беднотията на Мистария се беше струпала по улиците пред замъка да получи зимните подаяния.

Така кралят и кралицата трябваше да излязат този следобед и да прекарат остатъка от деня, като карат огромните фургони по улиците и раздават месо, ряпа, сушени плодове и сребърници на онези, които бяха в нужда.

Ордън и жена му се бяха трудили усилно през този ден, но все пак спираха често, за да си разменят усмивки или за да задържат малко по-дълго усещането от някое докосване.

Ордън от години не беше помислял за този ден, въпреки че всяка гледка, звук и мирис се бяха съхранили съвършено в паметта му. Със своите дванадесет дара на ум Ордън можеше да съживява в ума си такива мигове, когато поиска. Денят беше вълшебен. Беше денят, разбра той седмици по-късно, в който жена му бе заченала първото им дете, Габорн.

Ах, как копнееше все още за нея.

Докато се изкачваше към върха на Очите на Тор Ломан, светлината в небето отново се появи и той с ужас се взря в чудовищната огнена стена, която зверовете на Радж Атън бяха запратили към замъка. Небесата бяха оцветени със странни прахове — сиво и черно, сернисто жълто и нещо червено.

От толкова разстояние и със скоростта, с която той живееше, огромната кипнала зелена вълна от огън сякаш се търкаляше бавно през небето. Ордън продължи да пълзи нагоре по каменните стъпала.

Докато пълзеше, се зачуди защо Радж Атън беше дошъл тук. Явно не за да погледне към Лонгмът. Гледката оттук не предлагаше нищо.

Не, нещо друго беше разтревожило Вълчия господар.

Крал Ордън извърна очи на изток и видя праха, вдигащ се от равнините, сякаш бяха пламнали, и светлината, бляскаща от щитовете. Армия, тръгнала в поход от замък Гроувърман.

Въпреки внушителния облак от прах, армията не можеше да е голяма, Ордън го знаеше. На помощ му идваха около трийсет хиляди селяци, крачещи през прашната степ, нищо повече. Нямаше да могат да се опрат на Непобедимите на Радж Атън.

Но Ордън знаеше, че начело на тази армия язди неговият син.

Разбира се, Габорн нямаше да е толкова глупав, че да атакува Радж Атън. Не, това трябваше да е някоя хитрина. Ордън се усмихна. Срещу човек с ума на Радж Атън подвеждащата информация можеше да се окаже силно оръжие. Синът му се сражаваше по най-добрия начин.

Почти във всеки двубой победата идваше при онези, които отказваха да бъдат надвити. Принцът не се беше уплашил.

„Добра хитрина — разсъди Ордън. — Радж Атън е убеден, че Лонгмът е взет преди няколко дни.“ Сега вижда армия, която идва да го смаже. Крал Ордън можеше само да се надява, че хитрината ще подейства.

А в ума му се прокрадна страх. Габорн, разбира се, нямаше да нападне, нали? Нали?

Щеше да нападне, осъзна Ордън. Стига да вярваше, че по този начин ще може да спаси баща си. „Не му ли казах аз да нападне? — помисли Ордън. — Не му ли казах аз да се спусне по хълма с рицарите си?“

Сърцето му се изпълни със смъртен страх. Ставаше въпрос за момче, което бе рискувало, за да спаси вражески Посветители. Ставаше въпрос за момче, което бе станало Клетвообвързан лорд.

Ордън вече не се съмняваше. Дори да знаеше, че ще загине в този опит, Габорн със сигурност щеше да атакува!

В този момент огромната вълна се блъсна в замъка и отпрати към небето огнени стълбове. Ордън видя дори и оттук ужасните щети, които нанесе, видя летящите от стените човешки тела — като огнени птици, — видя великани и бойни псета, Непобедими и стрелци, нахлуващи през зейналите порти на замъка.

Но не усети вътрешния смут, бележещ смъртта на Посветител. Никой от Посветителите в неговия змийски кръг не бе загинал в тези пламъци. Замъкът, разбира се, щеше да падне.

Дълбоко в себе си той усети един непреодолим подтик. Удряй! Удряй сега, ако можеш!

Осъзна, че може би той самият държи в себе си ключа към това ужасният погром в една битка да послужи за по-висша цел. Мъжете в замъка бяха свързани в змийски кръг и ако замъкът бъдеше завзет, мъжете в кръга щяха всички да се принудят да излязат на бой, без никой да извлича метаболизъм от другите. Все някой от тях щеше да загине и змията да се оформи. Но кой щеше да стане главата ѝ?

Във всеки случай не и онзи идиот Дрийс, надяваше се Ордън.

Не. Трябваше да е Шостаг. Силен и почтен, макар и грубиян. Свиреп воин.

Ордън допълзя до ръба на обсерваторията и погледна надолу.

Очите на Тор Ломан бяха кацнали на ръба на пропаст, а в западния ѝ край нагоре от дъното ѝ се издигаха грамадни остри скали. „Там — помисли Ордън. — Ще се ударя там.“

И се хвърли от кулата. Време беше змийският кръг да се разкъса. „Нека Шостаг Брадваря спечели своите земи и титла. Нека Габорн живее, за да наследи рожденото си право.

И нека се върна в прегръдката на жената, която обичам.“

С толкова много дарове на метаболизъм, Ордън сякаш падаше много бавно, сякаш се рееше във въздуха като птица, полетяла към своята смърт.

Пърхането

В далечните небеса се издигна огнен стълб — като гъба — и равнината прокънтя от гръмотевичен тътен.

Но Габорн усети нещо много по-тревожно — някъде от много, много далече усети как едно сърце изпърха за последен път и спря.

Това го разкъса, отчая го много повече от блясъка на светлината или от стона на земята.

Той залитна в седлото си и прошепна: „Татко!“

Незнайно как, неясно защо, Габорн се уплаши, че желанието му да удари по Радж Атън е причинило смъртта на баща му.

Да удари не беше волята на Земята. Габорн не беше изпитал по-силен подтик от собствения си гняв. Но все пак беше дал командата.

„Не — помисли Габорн. — Не го вярвам. Не вярвам, че аз съм го причинил. Как мога да знам, че е мъртъв, преди да съм го видял?“

Чародеят Бинесман се обърна към Габорн с безкрайна мъка в очите и прошепна:

— Ти спомена баща си. Няма го вече значи.

— Аз… не знам.

— Използвай Земния взор. Няма ли го?

Габорн потърси вътре в себе си, опита се да стигне до баща си, но не усети нищо. Кимна.

Бинесман зашепна така, че да може да го чуе само Габорн.

— Значи мантията се предава. Досега ти беше само принц. Сега вече трябва да станеш крал на дело.

Габорн се отпусна в седлото, съсипан от болка и скръб.

— Какво? Какво мога да направя? Как мога да спра това? — попита той. — Дори да съм Земен крал, каква полза?

— Голяма. Можеш да призовеш Земята на помощ — каза Бинесман. — Мога да помогна тя да те закриля. Да те крие. Трябва само да се научиш как да го правиш.

— Искам Радж Атън мъртъв — отвърна студено Габорн.

— Земята няма да убие — каза Бинесман. — Нейната сила е в подхранването на живота, в закрилата. А Радж Атън е подкрепен от други Сили. Трябва да мислиш, Габорн. Как най-добре можеш да защитиш хората си? Цялото човечество е изправено пред смъртен риск, не само онези малцина в Лонгмът. Баща ти беше само един от всички хора, а и мисля, че сам е избрал гибелта.

— Искам Радж Атън мъртъв! Сега! — извика Габорн, не на Бинесман, а на Земята, която бе обещала да го закриля. Но знаеше, че не Земята е виновна. Бе изпитал предчувствие, че баща му е в опасност. Но не се беше вслушал в това предупреждение, не се беше опитал поне да го измъкне от Лонгмът.

Сърцето му щеше да се скъса от болка.

Беше на двайсет мили от Лонгмът. Подсиленият му кон можеше да вземе това разстояние за по-малко от половин час. Но и да го направеше, какво щеше да му спечели това? Щеше да изгуби живота си.

Йоме сякаш прочете мислите му и го докосна по коляното.

— Недей — прошепна Йоме. — Не тръгвай.

Габорн погледна надолу. В краката на коня му се разлетяха от страх сиво-зелени скакалци. Тлъсти, тромави скакалци в края на есента.

— Можем ли да им помогнем в Лонгмът, как мислиш? — попита той Бинесман.

Магьосникът сви рамене и лицето му помръкна.

— Ти и сега помагаш на каузата им, с тази заблуда. Но мислиш ли сериозно, че можеш да надвиеш Радж Атън? Не и с тази войска. Битката за Лонгмът отива на зле — както би тръгнала и за теб, ако удариш преждевременно. Твоята сила не е в избиването, а в това да си закрилник. Нека хората ти вдигнат повече прах, докато вървят. После ще видим какво ще стане…

Продължиха така още няколко минути. Габорн беше разкъсан, объркан. Винеше себе си за смъртта на баща си, за смъртта на Роуан, за смъртта на всички Посветители в замък Силвареста. Какъв данък, каква тежка цена плащаше светът заради неговата слабост. Защото беше убеден, че ако се бе оказал по-силен, ако просто бе направил нещо по-различно, ако бе свърнал наляво, вместо да завие надясно, можеше да спаси всички.

През равнините проехтя странен шум: една-единствена нота, вик, какъвто Габорн не беше чувал никога, нито можеше да си въобрази. Затъркаля се над равнините като далечен вой.

„Смъртният вик на Радж Атън!“ — помисли Габорн.

Но почти мигновено той бе последван от друг подобен вик, който отекна над полята.

Конят на Бинесман изрита и надигна уши. Тежки капки започваха да плющят по земята. С болка в сърцето Габорн видя как чародеят пришпори коня си към Лонгмът и му се прииска да препусне след него.

— Хайде, Габорн, поведи своята армия! — изрева Бинесман. — Земята се тресе от болка!

И тогава той видя — дъждът беше обърнал на едра лапавица, снежни парцали се сипеха от небето и мокреха степта. Никой далекогледец нямаше да може да прониже с погледа си такъв потоп. Ако измамата на Габорн не бе подействала досега, нямаше да има повече ефект.

С вик, Габорн вдигна юмрук и поведе войската си на щурм.

Шостаг

Шостаг Брадваря се криеше в мазетата на херцога, когато усети забързването. Усещане за дълбока енергия пропълзя по цялата му кожа и той скочи, готов за действие.

Значи Ордън беше загинал. Шостаг се зачуди как ли е станало.

В краткия си живот Шостаг беше надхитрил десетки Владетели на руни. Не беше особено проницателен човек, или с широки познания, но държеше очите си отворени и бързо взимаше решения. Повечето хора мислеха, че след като мечешките му мускули са покрити с дебел слой тлъстина, то и умът му е затъпял. Но не беше така.

Стиснал грамадната си двуостра брадва, той затича нагоре по стъпалата и изхвърча през вратите на мазето. Правеше го с добре пресметната ефективност — блъскаше вратите силно, но не по-силно, отколкото трябва.

След това профуча през масларната в кухните на херцога, през вратата на кухните и излезе на моравата.

На моравата се бяха струпали стотици от Непобедимите на Радж Атън и притискаха защитниците. Между тях тичаха бойни псета, грамадни сиви ужасии с червени кожени маски. На западната стена видя един огнен саламандър, а по всички стени имаше мъже, горящи или паднали в битката.

Неколцина от стрелците на Ордън по северната стена на замъка стреляха по нападателите.

И най-бързото бойно псе или Непобедим едва ли можеше да се движи и на една осма от скоростта на Шостаг. Заприличаха му едва ли не на замръзнали статуи. Тук, на зелената морава, нямаше и помен от Радж Атън.

Шостаг надигна грамадния си железен топор и почна да се движи из тълпата — размахваше го в сложни дъги и сечеше главите на Непобедимите почти небрежно, посичаше на две псета, отбягваше стрели и какво ли още не.

Едва ли беше избил повече от двеста копелета, когато зърна бързо движение при портите. Самият Радж Атън тичаше към него.

Вълчия господар не носеше шлем, но стискаше бойна секира в едната ръка и ятаган в другата. Или Шостаг поне предположи, че това трябва да е Вълчия господар. Лицето му грееше като слънцето, но едното му рамо беше деформирано отвратително. „Значи по-лесно ще го надвия“, реши Шостаг.

Радж Атън само го погледна и се усмихна.

— Тъй, значи крал Ордън е мъртъв и ти ще си следващият, нали?

Шостаг вирна брадичка и развъртя грамадната си брадва.

— Знаеш ли, тая ръка май ще изглежда по-добре, ако ти я отсека.

— Хайде опитай де — подкани го Радж Атън и огледа откоса трупове, някои от които още не паднали, ожънат на пътека откъм кухните.

А после изведнъж скочи, свърна наляво и затича нагоре по една тясна улица към имението на някакъв благородник, далече от Шостаг. Забързан по улицата, режеше мимоходом главите на всеки защитник, когото срещнеше, и избутваше своите от пътя си.

Шостаг скочи след него. Бързо схвана замисъла на Радж Атън.

Шостаг беше на върха на двайсет и един души, всеки от които преливаше към него метаболизъм. А няколко от тези мъже бяха взели дарове на метаболизъм преди, така че сега Шостаг тичаше със скоростта на четиридесет души. Ако Радж Атън успееше да намери човек в змията и да го убие, щеше да прекъсне нишката на силата на Шостаг, щеше да „скълца змията“ на две.

Ако го направеше, щеше да даде на двама отделни воини висок метаболизъм, да създаде две глави на змии, никоя от които нямаше да може да удари толкова бързо, колкото Шостаг можеше сега. Радж Атън бе тръгнал да лови Посветители.

Ако Шостаг извадеше късмет, Радж Атън щеше да намери човек към опашката на змията. Отрязването на опашката все пак щеше да остави на Шостаг достатъчно метаболизъм, да му остави скоростта на около четиридесет души.

Но той предпочиташе да не разчита на късмета.

Радж Атън беше погледнал към труповете, пръснати по двора, беше разбрал, че Шостаг е дошъл от кухните. И значи подозираше, че Посветителите няма да са скрити в цитаделата на Посветителите, а из замъка. И тичаше към най-близката непазена сграда.

Шостаг го последва и на ъгъла зави прекалено бързо. Центърът на тежестта му го накара да продължи напред, докато не налетя на половин дузина защитници. Одраска крака си в пиката на един бранител, задържа се да не падне и хукна отново.

Въздухът бе натежал, трудно му беше да диша. Шостаг нямаше даровете на мускул, нужни за да диша човек при толкова висок метаболизъм. Главата му закръжи; замая се.

Радж Атън зави на един вход, водещ към покоите на благородника, и нахлу в имението. Шостаг го последва.

Шостаг беше Вълчи господар, с дарове на нюх от три кучета. Можеше да надушва по-добре, отколкото повечето мъже можеха и да мечтаят, а мъжете бяха такива миризливи тъпаци! Затова той не се изненада, когато влезе в стаята и видя Радж Атън да откъсва вратата на един кедров гардероб. Също като Шостаг, Радж Атън нямаше нужда да види човек, за да разбере, че се крие в стаята.

Шостаг се втурна към Радж Атън и замахна с брадвата.

Радж Атън се извърна светкавично и блокира удара със своята бойна секира; от оръжията изхвърчаха искри. Желязната дръжка на по-малката бойна брадва на Радж Атън се огъна. Шостаг се удиви, че ударът му не успя да отсече ръката на Радж Атън. С убийствена ловкост Радж Атън замахна с ледено острия си ятаган под гарда на Шостаг и разпра корема му с ужасен, вледеняващ удар.

Но Шостаг не беше тъпак, че да се отчае, щом види собствените си вътрешности. Имаше си той повече жизненост от повечето благородници, жизненост на вълци, гонещи в зимните гори мечки и глигани.

Малката щипеща рана само го ядоса, така че Шостаг размаха бойната си брадва с две ръце, завъртя се и нанесе удар, който трябваше да съсече Вълчия господар на две.

Но Радж Атън се хвърли назад, изтървал огънатата си брадва, избегна удара му, премаза красиво резбованата врата на гардероба и рухна навътре.

Под Радж Атън лежеше един Посветител, полузаровен под потрошения кедър, свит под роклите на някаква девица, с боен чук в едната ръка и щит в другата. Сър Оулсфорт, воин на пет души надолу по нишката на защитниците от Шостаг в змията.

Ако Шостаг не убиеше Радж Атън сега, никога повече нямаше да получи друг шанс. И той вдигна грамадната си брадва за да съсече Вълчия господар на две.

В този момент Радж Атън заби два пръста през очните прорези в шлема на Оулсфорт, право в мозъка.

Разкъсваща болка проряза Шостаг и той с ужас видя как Радж Атън се извърна встрани от падащата брадва, изведнъж се разля в неразличимо петно и скочи към него.

Повече Шостаг не видя.

Викът

Радж Атън не си направи труда да търси главите на змията. Острият му нюх го поведе през сградите и след няколко мига той намери скрити още шестима Посветители и ги изкла. Междувременно изби и други шейсетина от бранителите на Лонгмът. Надяваше се, че ще намери и Джюрийм.

Битката вече заглъхваше. Крал Ордън беше мъртъв, повечето защитници — също. Радж Атън рядко беше нанасял на свой противник такъв жесток погром. И никога не беше проливал толкова много кръв лично.

Натъкна се на един, който тичаше от една сграда с необичайна скорост. Благородник. Позна графа на Дрийс по сивия кон и четирите стрели на щита му, много изкусно изделие. Поредната глава на змия.

Чаровен боец беше този граф. Изпълнени с нега сиви очи, висок и благороден от главата до петите.

Атън се позабави колкото да го съсече на две, след което му клъцна гърлото, докато падаше.

Радж Атън вече държеше битката здраво в ръцете си. Стоеше на възвишението под цитаделата на Посветителите, може би на двайсетина крачки от двестате рицари, които още пазеха тук.

Спря за малко, колкото да огледа бойното поле. Долу хората му бяха завзели вътрешния двор. Стените бяха почти опразнени от бранители.

Сега хората на Радж Атън тичаха по пасажите на изток, а три саламандри прочистваха стените на запад. Отвсякъде се носеха викове на умиращи, но слухът му оставаше безразличен за тях. Вятърът разнасяше миризмите на кръв, на пушек и сернист прах.

Оставаше му да свърши още малко.

Той се затича към цитаделата на Посветителите, за да избие пазещите я около двеста воини, когато изведнъж го обля силното чувство на безпокойство, онова познато сгърчване на стомаха, съпровождащо смъртта на Посветител.

Иърмън Вотания Солет душеше Салим ал Дауб. Дълго време е нужно, за да удушиш човек, особено ако има дарове на жизненост. За Иърмън тази работа се оказа неимоверно трудна. На челото му изби пот, пръстите му станаха хлъзгави от пот.

Салим не се съпротивяваше, остана в безсъзнание. Но главата му бавно се изви — дори в ступора си той се опита да се измъкне. Краката му започнаха да подритват, слабо и ритмично. Устните му посиняха, а езикът му се изду. Очите му се отвориха в сляпа паника.

Пазачът не видя, защото зяпаше през грубо скованата врата на фургона щурма на замъка. Борбата не привлече вниманието на никого от вонящите, зле пазени Посветители. Ритмичното ритане на Салим наподобяваше обичайните шумове, помръдването на някой сънен Посветител, търсещ малко удобство върху гнилата слама.

Наблизо един глух Посветител гледаше Иърмън с широко опулени от страх очи. Това не беше рицар, доведен да обезсърчи някой северен владетел. Беше един от собствените Посветители на Радж Атън, човек, който преливаше стотици дарове на слух към Вълчия господар. С него се бяха отнесли по-зле, отколкото с куче. Посветителят имаше причина да мрази господаря си, имаше основание да желае смъртта му. Иърмън задържа погледа на глухия, докато душеше Салим, с мълчаливата надежда, че човекът няма да извика.

Салим изрита веднъж, силно, и този път ботушът му изтропа и вдигна шум.

Пазачът при вратата на фургона се обърна, видя ритащото стъпало на Салим, хвърли се напред, замахна с кривия си нож и отсече ръката на Иърмън.

От ръката на Иърмън малко под лакътя швирна кръв; раната го опари като огън. Но ръката му, ръката, която беше лишена от гъвкавост, която трудно можеше да се отваря толкова години, беше стиснала гърлото на Салим като самата смърт, пръстите ѝ се бяха вкопчили в гръкляна на дебелия евнух.

Пазачът хвана отсечената ръка, за да я дръпне от гърлото на Салим. Иърмън успя да го изрита в сгъвката на коляното и той падна между Посветителите.

В този момент Иърмън усети огромно облекчение — гъвкавостта потече отново през него, той усети как сърцето и мускулите му напълно се отпуснаха за пръв път от години.

Пое си дълбоко дъх и за сетен път вкуси сладкия въздух на свободата. После пазачът се хвърли отгоре му.

Миг на силно замайване, и светът ужасно се забави за Радж Атън. Нечленоразделният смъртен вик на граф Дрийс сега стигна до ушите му като зов за помощ. Радж Атън се плъзна напред — мъчеше се да спре пред тълпата войници, пазещи цитаделата на Посветителите.

Осъзна, че вече притежава само шестте си обичайни дара на метаболизъм. Някои от тези стражи сигурно му бяха равни.

Той нададе боен вик с такава невероятна сила, че никой човешки крясък не можеше да се сравни с него. Мислеше си, че с вика ще успее да обезкуражи поне някои от воините.

Но ефектът порази и самия него.

Мъжете започнаха да падат на колене и да стискат шлемовете си с ръце. Стените на цитаделата зад тях започнаха да се тресат, прах се посипа от пукнатините в зида, сякаш стените бяха някакви дрипи, а неговият Глас ги беше изтупал.

Вълчия господар имаше дарове на Глас от хиляди и мускул, който му позволяваше да изкарва въздух с невероятна сила. Но дори и той никога не беше предполагал, че този вик може да притежава такава мощ.

Толкова смаян беше, че докато викаше, започна да оформя вика си, да снижава тона с няколко октави. От стената започнаха да се откъртват камъчета.

Той извика отново, усили обема на гласа си, наблюдаваше камъка и превръщаше гласа си в смъртоносно оръжие.

В Таиф беше писано, че емирът Мусат ибн Хафир веднъж накарал своите воини да надигнат такъв вик. В пустините на Дармад тухлените стени на град Абанис се сринали от силата на звука и емирът повел конницата си през развалините.

Но тогава звукът бе дошъл от гърлата на хиляди тренирани воини, извикали като един, а градските стени били направени от кирпичени тухли.

Наричаха го „Смъртния вик на Абанис“, звук легенда, за който разправяха, че можел да разкърти камък така, както някои певци се научават да трошат кристал с гласовете си.

Сега Радж Атън сам надигна такъв глас.

Ефектът беше поразителен. Воините пред него западаха като ударени с чук по главата, мнозина изпадаха в шок, други рухваха мъртви. От ушите и носовете им потече кръв.

Зад тях, докато Радж Атън достигаше кресчендо, огромната каменна стена на цитаделата на Посветителите изведнъж се пропука и се разцепи от върха до долу.

Но кулата все още не падаше.

Радж Атън отново извиси вика си, играеше с гласа си по камъка, експериментираше в различни честоти, докато не улучи точно нужната.

Кулата рухна като по магия, срина се с мощен трясък, който разтърси земята и надигна облак прах. Камъните западаха, премазвайки стражите, които пазеха по стъпалата.

Радж Атън се обърна и погледна стените на замъка. На места те се бяха пропукали. Цитаделата на херцога изглеждаше сякаш я бяха обстрелвали катапулти, с откъртени грамадни парчета камък, с изпопадали первази и прекатурени водоливници.

Онези, които все още можеха, гледаха Радж Атън в ужас.

Съкрушен. Лонгмът беше съкрушен.

Радж Атън стоеше, упоен от силата си. „Кралят на Земята може и да идва — помисли той, — но аз съм по-могъщ от Земята.“

Всички, дори собствените хора на Радж Атън, го гледаха в ужас: Между Непобедимите малцина бяха пострадали от Смъртния вик. Всеки от тях притежаваше най-малко пет дара на жизненост — и явно това им стигаше, за да устоят на разрушителната сила на Гласа му.

Но мнозина обикновени бойци бяха със спукани тъпанчета или лежаха в безсъзнание.

В миговете, които последваха, Непобедимите на Радж Атън довършиха с мечовете си онези, които им оказаха съпротива, и завлякоха в двора тези, които се предадоха.

След като защитниците бяха обезоръжени, след като им свалиха броните, се оказа, че са останали по-малко от четиристотин. За задоволство на Радж Атън всички други бяха загинали било в битката, било от вика му.

На стените на замъка саламандрите постояха малко, зяпнали с копнеж към пленниците. Но след като боят бе свършил и за тях нямаше повече плячка, те започнаха да се размиват, докато очертанията им не се стопиха до лятна омара, и накрая се върнаха в долния свят, откъдето ги бяха привлекли.

Радж Атън оглеждаше разрушенията, доволен от победата.

Към пленниците се обърна простичко.

— Трябва ми информация. На този от вас, който отговори пръв, ще му даря живота. Останалите ще умрете. Ето го въпроса ми: къде са моите силари?

За тяхна чест, повечето рицари отказаха да отговорят. Някои зареваха проклятия, но неколцина извикаха различни вариации на: „Няма ги! Ордън ги изнесе!“

Шестима се опитаха да откупят живота си. От ушите на някои се стичаше кръв. Други плачеха. Някои бяха младежи, никога не срещали опасността очи в очи. Други бяха семейни хора може би, и се тревожеха за жените и децата си. Радж Атън позна един капитан, станал Посветител само преди няколко дни. Не знаеше името му. Един побелял старец беше просто страхливец.

Радж Атън ги подкани да излязат напред и ги поведе към подвижния мост, докато неговите Непобедими влизаха в двора за клането.

— Вие шестимата — каза Радж Атън. — Един от вас ви спаси живота, но все още не знам кой от вас ще живее. Може да е един, може да сте всички. — Много добре знаеше кой проговори пръв — старият страхливец. Но не бързаше да го посочи. Трябваше да му отговорят всички, трябваше да разбере дали източникът ще каже истината. — Затова трябва да ви задам друг въпрос. Къде изпратиха силарите ми?

— Не знаем. Стражите ги откараха, без да кажат — отговориха едновременно мъжете.

Двама се забавиха с отговора. Радж Атън замахна и ги посече, може би с прекален ентусиазъм. Беше се боял, че силарите няма да са тук и че цялата атака ще се окаже пълно губене на време.

— Изборът се стеснява — прошепна той злокобно. Четиримата останали мъже гледаха с ужас. По челата им изби пот. — Кажете ми, кога тръгнаха силарите?

Още двама се поколебаха. Капитанът каза:

— Малко преди да пристигне Ордън.

Четвърти кимна в знак на съгласие и очите му блеснаха — бе загубил всякаква надежда да оцелее. Беше страхливецът. Разбираше, че е закъснял с отговора.

Радж Атън посече още двама и останаха само двама. Капитанът все още носеше цветовете на Лонгмът. Може би от него щеше да излезе ценен шпионин. Старият страхливец беше облечен в свински кожи — горски разбойник или бракониер. Радж Атън подозираше, че всъщност той не знае отговорите от първа ръка и затова беше принуден да бърза, дано го пощадят.

— Къде е Габорн Ордън? — попита Радж Атън. Мъжът в свинските кожи нямаше отговор. Радж Атън го прочете на лицето му.

— Влезе в замъка призори и замина малко след съмване — отвърна капитанът от Лонгмът.

Откъм замъка прозвучаха последните агонизиращи викове на умиращите пленници — стонове и писъци. Старецът в свинските кожи се присви — знаеше какво ще последва, а капитанът плувна в пот и задиша задъхано.

Капитанът имаше онзи съсредоточен навътре поглед, присъщ на хора, обзети от гузна съвест заради извършен грях. Радж Атън не разчиташе, че ще отговори искрено и на следващия му въпрос. Такъв човек можеш само да го принудиш, и то донякъде.

Радж Атън пристъпи напред и посече стареца в свинските кожи на две.

Помисли дали да не убие и капитана. Не искаше да остави свидетели, които да разкажат тайната за неговите магически прахове или да разкрият бойната му тактика. Щеше да е дреболия да го изкорми.

Но капитанът можеше да послужи за по-голяма цел. С разказа си как Радж Атън е съборил стените на Лонгмът само с един боен вик, този единствен оцелял щеше да всее страх сред кралствата на Севера.

Всички северни замъци, всички горди крепости и твърдини, устоявали хиляди години, докато хората се бяха сражавали с тот и с върколаците, както и помежду си — сега щяха да се окажат безполезни. Смъртни капани.

Хората на Севера щяха да го разберат. Щяха да бъдат подготвени за поражение.

— Изключително съм ви благодарен — каза Радж Атън на капитана. — Вие спечелихте живота си. Веднъж ми послужихте като Посветител. Сега ще ми служите отново. Искам да разкажете на другите какво стана тук. Когато ви попитат как сте оцелели след битката, кажете им: Радж Атън ме остави, за да свидетелствам за неговата мощ.

Капитанът кимна немощно. Краката му трепереха. Нямаше да може да издържи много дълго. Радж Атън сложи ръка на рамото му и го попита свойски:

— Имате ли семейство, деца?

Мъжът кимна, сълзите му потекоха и той извърна лице.

— Как се казвате?

— Седрик Темпест — проплака младият мъж.

Радж Атън се усмихна.

— Колко са децата, Седрик?

— Четири…

Радж Атън кимна разбиращо.

— Мислите се за страхливец, Седрик Темпест. Смятате се за изменник. Но днес вие останахте верен на своите деца, нали? „Децата са съкровище и който има повече, наистина е богат.“ Ще живеете заради тях, нали?

Седрик закима енергично.

— Има много видове герои, много форми на вярност — каза Радж Атън. — Не съжалявайте за решението си.

Обърна се и тръгна към шатрата си на хълма; спря да изтрие кръвта по острието на ятагана си в пелерината на един мъртвец. Замисли се за следващия си ход. Силарите му бяха отнесени… в Мистария вероятно, или в която и да е от стотината околни крепости. Подкрепленията му закъсняваха. Към него приближаваше армия.

Но вече разполагаше с едно ново оръжие, с което все още можеше да спечели тази война, въпреки всякакви очаквания.

Мъжете с малко дарове на жизненост около Радж Атън бяха силно пострадали от вика му, следователно не биваше да използва това оръжие прекалено близо до своите хора. Което означаваше, че ако реши да убие Габорн със силата на своя Глас, трябваше да застане срещу него сам.

От оловносивите небеса запрехвърчаха малки снежинки и се засипаха в краката му. Не бе забелязал колко студено е станало.

Огледа отвън щетите, нанесени на замъка. Стените се бяха напукали, на много места от зида бяха изпопадали камъни. Но все пак над него се издигаха масивни стени от черен камък, над сто стъпки високи. Камъните в основата бяха дълги трийсет стъпки, четиринадесет на дебелина и дванадесет на височина. Всеки камък тежеше хиляди тонове. Тази крепост беше стояла несъкрушима от столетия. Беше видял на портите ѝ вълшебните прегради на земното обвързване.

И най-мощните заклинания на неговите огнетъкачи едва ли щяха да съборят тези стени. Катапултите му дори не ги бяха олющили. Но гласът му беше разкъртил част от масивните камъни в основите.

Дори Радж Атън изпита удивление. Дори за самия него не беше съвсем ясно в какво точно се превръща. Беше завзел замък Силвареста само със силата на обаянието си. Сега беше открил, че Гласът му се превръща в мощно, зашеметяващо оръжие.

В неговите владения в Юга непрекъснато умираха Посветители и се наемаха нови. Съчетанието на качествата му винаги беше подвижно. Но в едно той беше убеден: прибавяха се повече дарове, отколкото се губеха. Мощта му се усилваше. Той се превръщаше в Дар всечовешки.

Може би точно сега беше моментът да се изправи срещу онзи млад глупак — Земния крал с неговите армии. Радж Атън изръмжа.

Обърна се и нададе страхотен рев, хвърли гласа си към близката стена.

— Аз съм по-могъщ от Земята!

Лонгмът запращя… цялата южна стена се разтърси.

Седрик Темпест също залитна и побягна от портата, стиснал с две ръце шлема си, после се срина и се сви на кълбо.

За жалост горната половина на цитаделата се срина наляво. Някои от хората му вътре в замъка нададоха писъци, щом сградата рухна върху тях. Сякаш рухнаха преградите на земната сила, обвързала замъка, оставяйки цитаделата в развалини.

В същия миг откъм хълма се чу пращене на дърво.

Радж Атън се обърна и видя как грамадният дъб до шатрата му се разцепва на две… и половината дърво пада върху фургона с Посветителите му.

Радж Атън усети смъртта на няколко незначителни човешки същества, и усети също така онзи отнемащ дъха шемет, който съпровождаше загубата на качество.

Светът около него се забави ужасяващо. От дълги години Радж Атън водеше фургона със себе си. В него караше Дервин Фейл, човек който му бе отдал дара на метаболизъм преди много години и се беше превърнал във вектор.

Дервин току-що беше загинал заедно с Посветителя, който преливаше обаяние към Радж Атън и неколцина други по-маловажни хора.

Радж Атън се удиви от тази своя внезапна мудност. Дали неговият Глас бе прекършил дървото, или Земята бе решила да го накаже?

Нямаше как да отговори на този въпрос. А беше толкова важен. Магьосникът Бинесман го беше проклел, като че ли без никакъв ефект досега. Дали неговото проклятие не беше отслабило дървото?

Или го бе направил собственият му Глас?

Толкова слаб удар. И толкова ефективен.

Радж Атън се зачуди, но в този момент това вече нямаше значение. Радж Атън, въпреки победата си над Лонгмът, беше съкрушен. Макар да притежаваше ума, гъвкавостта и мускула на хиляди хора, без скоростта си той се превръщаше във „воин с нещастни пропорции“. Дори един обикновен войник, някой жалък хлапак без дарове бе в състояние да го посече.

Ако Габорн му излезеше със скоростта дори на петима мъже и дарове на жизненост от други петима, Радж Атън нямаше да може да го надвие.

Вълчия господар се заоглежда отчаяно. Огнетъкачите му се бяха самоизгорили. Силарите му ги нямаше. Саламандрите се бяха върнали в долния свят и сега за дълго нямаше да могат да бъдат призовани. Всичките му тайнствени взривни прахове бяха прахосани.

„Дойдох, за да унищожа Ордън и Силвареста — помисли той, — и го постигнах. Но с това си създадох още по-голям враг.“

Беше време да бяга от Лонгмът, да бяга от Хиърдън и от всичките кралства на Роуфхейвън, и да преосмисли тактиката си. Колкото и победи още да извоюваше тук в Севера, той чувстваше как кралете на Роуфхейвън се измъкват от хватката му.

Радж Атън си имаше своите дарове, хиляди по хиляди. Но мините му бяха на изчерпване, а силарите му бяха в ръцете на неговия враг. Каквито и дарове да имаше сега, младият крал скоро щеше да се изравни с него.

Радж Атън беше напълно съкрушен.

Навяваше сняг. Първият сняг, който Радж Атън щеше да види тази зима. До няколко седмици планинските проходи щяха да се затворят.

Можеше да продължи това завоевание по-късно, прецени той и се стъписа. Ужаси го мисълта, че ще трябва да чака чак до пролетта.

Извика на хората си да започнат да се оттеглят, без да им остави време да оплячкосат замъка.

Остана неподвижен и смълчан, докато войниците му тичаха да изпълнят заповедта, да смъкват шатрите, да впрягат конете, да товарят фургоните.

Главанаците гиганти се появиха откъм замъка, понесли в грамадните си лапи трупове на защитници, които щяха да ядат пътьом за дома. По западните хълмове траурно завиха вълци, сякаш от скръб пред гледката на рухналия Лонгмът.

Съветникът на Радж Атън Фейкаалд викаше кресливо:

— По-бързо, смотаняци! Остави мъртвите! Вие там — помогнете да се натоварят тия фургони!

Снегът се усили и скоро натрупа пет пръста. Радж Атън стоеше, зяпнал към замъка Лонгмът. Чудеше се как се бе провалил тук, мислеше как Джюрийм го беше предал на крал Ордън.

Когато се отърси от унеса си, замъкът беше замрял. Никакви огньове не горяха вече там, не се чуваха викове на мъже, умиращи в агония.

Пред портите крачеше без посока Седрик Темпест, единственият оцелял — затискаше кървящото си ухо и мърмореше несвързани проклятия. Сигурно беше обезумял.

Радж Атън яхна един кон, сети се как вещерът Бинесман беше откраднал неговия, и подкара през хълмовете.

Поздравът

Когато Габорн стигна Лонгмът, всичко беше пусто, а руините на замъка лежаха под дълбок пласт току-що навалял сняг.

Войската на Габорн все още беше далече назад. Само петдесетина рицари яздеха достатъчно бързи коне, за да не изостават. В горите на запад скръбно виеха вълци и воят им се извисяваше и пропадаше в зловещи тонове.

Бинесман ги беше изпреварил — ровеше край развалините на цитаделата на Посветителите и търсеше нещо сред отломките.

Навсякъде се виждаха следите от касапницата и погрома — стени и кули в развалини, войниците на Ордън премазани под камъните. Само десетина от бойците на Радж Атън лежаха мъртви пред замъка, надупчени със стрели.

Голяма победа беше спечелил Радж Атън. Зашеметяваща ума победа, несравнима с никоя прочетена от Габорн в хрониките. През последния час той се беше опитвал да потисне чувствата си, подозрението си, че баща му е загинал. Сега се боеше от най-лошото.

На бойното поле беше останал жив само един воин — капитан в цветовете на Лонгмът.

Габорн подкара към него. Лицето на войника беше бледо, а очите му — пълни с ужас. Под шлема му от дясното ухо капеше кръв и засъхваше по гъстите му бакенбарди.

— Капитан Темпест — попита Габорн, като го позна. — Къде е баща ми крал Ордън?

— Мъртъв е, ми… милорд — каза капитанът, после седна в снега и отпусна глава. — Всички са мъртви.

Габорн го беше очаквал. Все пак новината го удари като с юмрук. Сложи ръка на гърдите си и усети, че едва си поема дъх. „Нищо не помогнах — каза си. — Всичко, което направих беше напразно.“

Огледа щетите и стъписването и ужасът му нараснаха. Никога не беше виждал толкова рухнал замък — и то само за няколко часа.

— А вие как оцеляхте? — попита без сили Габорн.

Капитанът поклати глава, сякаш точният отговор му се губеше.

— Радж Атън взе няколко от нас в плен. Той… изби другите. Мен ме остави жив, за свидетел.

— На какво? — попита Габорн.

Темпест посочи към кулите.

— Неговите огнетъкачи удариха първи. Призоваха едни създания от долния свят и удариха замъка със заклинания, от които желязото гореше… и едно огнено кълбо, което избухна във въздуха над портите и изхвърли мъжете като пръчки от стените… Но не това беше най-лошото. Защото после дойде самият Радж Атън и разтърси основите на замъка със своя Глас. Изби стотици! Аз… шлемът ми има дебели кожени наушници, но не мога да чувам с дясното си ухо, а лявото ми още звъни.

Габорн се взря изтръпнал в замъка.

Беше си представял, че Радж Атън е докарал някакви ужасни обсадни машини, за да разбие стените, или че е накарал огнетъкачите си да измислят някое неописуемо заклинание.

Беше видял огромната огнена гъба, когато се издигна във въздуха. Но изобщо не си беше представял, че стената може да се срине само от един вик.

Войниците зад него се бяха пръснали и бавно обхождаха бойното поле за някакви признаци на живот между развалините.

— Къде е… къде мога да намеря баща си?

Темпест посочи пътеката нагоре.

— Тичаше натам, към Тор Ломан. Гонеше Радж Атън, малко преди да започне битката.

Габорн обърна коня, но капитан Темпест притича пред него и падна на колене.

— Простете ми! — проплака той.

— За какво, че сте оцелели? — попита Габорн. Самият той изпитваше вината на онези, които, без да са искали, са останали живи, след като всички около тях са мъртви. И тази вина му тежеше. — Не само ви прощавам, изказвам ви похвала.

Конят му тръгна в тръс през заснеженото поле, изпратен от хлиповете на Темпест и вълчия вой.

Ризницата му задрънча, щом конят премина в галоп. Габорн се заизкачва по разкаляната пътека. Отначало не беше сигурен, че е тръгнал във вярната посока. Пътеката беше покрита със сняг и дири не се виждаха.

Но след около миля, когато пътеката пое под трепетликите, видя следи в калта и падналите листа — широките крачки на мъже с огромен метаболизъм, тичали през дърветата. Стъпки на по десет крачки една от друга.

След това беше лесно да се проследи дирята. Пътеката към Тор Ломан беше поддържана добре, храстите бяха изрязани. Така ездата стана лека и почти приятна.

По пътеката Габорн оглеждаше за следи от баща си, но не намери.

Накрая стигна голия връх на Тор Ломан и се озова сред моравата със старата обсерватория на херцога на върха. Тук снегът беше осем пръста. Габорн намери красивия шлем на Радж Атън под обсерваторията.

Самият шлем беше изкусно гравиран със сложни фигури от сребро, като сплетени въжета или като сплетените огньове, каквито огнетъкачите извличаха от небето. Преминаваха по предпазителя на носа и очните прорези. Между очите беше вграден голям диамант. Габорн го взе като военен трофей, върза скъсаната му каишка за седлото, като внимаваше да не счупи белите бухалски криле.

Докато го връзваше, задуши в студения въздух. Снегът беше прочистил небето, беше отвял повечето миризми, но все пак Габорн успя да различи мириса на тежката брокатена пелерина на баща си, както и на маслото, което предпазваше бронята му от ръжда. Баща му беше идвал тук. Можеше да е наблизо — жив или дори може би само ранен.

Габорн се качи на обсерваторията и се загледа в далечината. Преди десетина минути снегът беше спрял, така че видимостта беше доста добра, макар той да притежаваше само два дара на зрение и да не можеше да се нарече „далекогледец“. На изток Йоме и хората с нея прииждаха през полята. Бяха на десетина мили и приближаваха пътя за хълмовете Дъркин.

В далечината на югозапад, в границите на полезрението на Габорн, войските на Радж Атън се оттегляха през хълмовете.

Видя как някои спират конете си и се обръщат назад, към него. Допусна, че някои далекогледци са го видели и сега се чудят кой ли стои на Очите на Тор Ломан. Навярно го наблюдаваше и самият Радж Атън.

Габорн зашепна:

— Отричам те, Радж Атън. Ще те унищожа.

После вдигна юмрук в знак на предизвикателство. Но дали и хората на далечния хълм му отвърнаха с някакъв жест — не можа да види. Те просто обърнаха конете си и прехвърлиха билото в галоп.

„Дори да имах истинска армия — помисли Габорн, — вече не бих могъл да догоня Радж Атън.“

Но в сърцето си все пак изпита облекчение. Беше обикнал тази земя, точно както я беше обичал баща му. Нищо друго не бяха искали, освен да прогонят от нея Радж Атън, да я опазят красива и свободна. Засега може би бяха успели.

Но на каква цена?

Габорн погледна под краката си. Снегът беше натрупал, но миризмата на баща му и на Вълчия господар се беше задържала. Металният привкус на съсирена кръв.

Значи Радж Атън беше дошъл тук, видял беше облаците от приближаването му, смесените в далечината стада добитък и войници, и се беше хванал на измамата.

Това донякъде го утеши. Радж Атън все пак можеше да бъде изигран. Можеше да бъде надвит.

Габорн обиколи кулата, опита се да види долу между дърветата. Допусна, че баща му и Радж Атън са се били тук на кулата и че накрая баща му е бил хвърлен долу.

Погледна долу и видя точно това, от което се боеше: в подножието на обсерваторията, между скалите, се виждаше вдигната нагоре ръка, чиито пръсти стискаха шепа сняг.

Габорн затича по витите стъпала, намери баща си, издърпа тялото и го разтърси, за да го почисти от снега.

Това, което видя, сломи сърцето му. Защото лицето на баща му беше замръзнало в широка усмивка. Може би в смъртта някой пробягал в ума му спомен го беше накарал да се засмее. А може би беше гримаса на болка.

Но Габорн си представи, че баща му се усмихва на него. Сякаш го поздравяваше за победата.

Днес аз съм смърт

Когато обаянието на Йоме се върна, Габорн вече беше подкарал напред. Йоме нямаше представа как точно е загинал векторът на Радж Атън и не изпита голямо облекчение от смъртта на жената. Също като нея, те беше само един инструмент в ръката на Радж Атън, използван безогледно.

Но така или иначе красотата на Йоме се върна. Тя го усети като отпускане на сърцето, като връщане на увереността. Като разцъфващо цвете.

Но това не беше неестествената красота, която бе получила след раждането си, не беше заето от други обаяние. Кожата на ръцете ѝ омекна и загуби бръчките си. Руменината на младостта се върна на бузите ѝ. Поне веднъж в живота си, за първи път, Йоме беше просто самата себе си, без облагите от чужди дарове.

Стигаше ѝ. Искаше ѝ се точно сега Габорн да е тук и да я види, но той беше заминал напред.

Въпреки че вестоносци от Лонгмът ѝ бяха казали какво да очаква, когато стигне замъка — бяха казали, че Радж Атън го е сринал с един вик — нищо от приказките им не беше могло да я подготви за погрома.

Яздеше в челото на колоната от десет хиляди души, събрани от Гроувърман и околните селища. Много от жените вече се бяха върнали назад, към огнищата и домовете си. Бяха изпълнили задачата си.

Но други продължиха с Йоме, особено хора, които бяха живели в Лонгмът — идваха да видят какво е останало от домовете им.

Когато наближиха сринатия замък и видяха пустите поля, по които се промъкваха вълци, много жени и деца заплакаха за това, което бяха изгубили.

Бяха изоставили домовете си преди три дни, но двата дни свиване под парцаливите заслони при Гроувърман им бяха показали колко ще е трудно да се справят, след като паднат снеговете.

Разбира се, повечето от тях се надяваха да се върнат у дома, да възстановят къщите си. Но в тези трудни времена, с бушуващата наблизо война, хората на Йоме не можеха нищо да вдигнат отново, без наблизо да има укрепление.

А замъкът беше почти сринат. Грамадни каменни блокове, поставени на местата им преди дванадесет столетия, сега се търкаляха напукани и поломени.

Почти подсъзнателно Йоме започна да пресмята колко ще струва да се възстанови тази крепост: петстотин каменоделци и строители от Ейремот, защото те бяха най-добрите. Колари да довлекат камъните, главанаци гиганти, наети от Лонгнок, да ги поставят на местата им. Мъже да прокопаят ровове. Секачи да насекат дървета. Готвачи и ковачи, да прибавим и вар за мазилката, длета, триони и шила, брадви… списъкът продължаваше до безкрай.

Но за какво? След като Радж Атън можеше просто да събори замъка с един вик?

Тя погледна нагоре към хълма и видя коленичилия в снега Габорн, на откритото. Габорн беше положил тялото на баща си на хълма над замъка, под един огромен дъб. До тях на земята лежеше грамаден клон.

Беше събрал десетки копия и сега стана и почна да ги забива около трупа на баща си — правеше ограда, която да го опази от вълците.

На дървото над тялото на баща си беше окачил златния му щит. Сега взе шлема на баща си и го положи в снега в нозете му — знак, че баща му е паднал в битка.

Тя обърна коня и подкара към него; водеше и жребеца на баща си. Зад крал Силвареста тръгнаха и тримата Дни: нейната, на баща ѝ и на Габорн. Преди няколко минути крал Силвареста беше заспал дълбоко на седлото, но сега се сепна и се ухили широко на снега със сънените си очи, като изпълнено с възторг дете.

Когато Йоме се приближи, Габорн вдигна глава. Лицето му изглеждаше помръкнало и пусто. Йоме разбираше, че каквито и думи да потърси, няма да може да го утеши. Нямаше какво да му предложи. През последните няколко дни беше изгубила почти всичко — дома си, родителите си, красотата си… и още много, не толкова осезаеми неща.

„Как бих могла изобщо да заспя повече?“ — зачуди се тя. В ума ѝ замъкът винаги бе представлявал образ на върховната сигурност. В свят, изпълнен с опасности, винаги беше изглеждал най-безопасното убежище.

Вече не.

Почувства, че е изгубила детството, невинността си. Покоят на ума беше откъснат от нея.

И не толкова защото майка ѝ лежеше мъртва в гробницата, а един от замъците ѝ лежеше в нозете ѝ в руини. Докато яздеше тази сутрин, тя премисли какво се беше случило. Предния ден се беше уплашила, че Боренсон ще се промъкне в замък Силвареста, ще избие Посветителите ѝ. Представи си, че тайно е знаела какво се кани да извърши, макар че го ненавиждаше.

След като не се беше противопоставила, Йоме се беше съгласила. Ужасът от това бе пропълзял в душата ѝ още по обед предния ден. Сега се чувстваше беззащитна. Не беше спала от две нощи. Чувстваше се замаяна и се боеше, че ще падне от седлото.

Сега ѝ се струваше, че някакъв огромен, невидим звяр, промъкнал се под дълбините на съзнанието ѝ, изведнъж е скочил и я е сграбчил.

Беше смятала да каже няколко утешителни думи на Габорн, но изведнъж усети, че по премръзналите ѝ бузи текат ледени сълзи. Посегна да ги изтрие и затрепери.

Габорн беше приготвил тялото на баща си добре. Косата на краля беше сресана, лицето му беше бледо. Обаянието, което притежаваше, беше умряло заедно с него, така че мъжът, когото тя сега виждаше, не беше онзи крал Ордън, който приживе бе изглеждал толкова царствен и силен.

Приличаше на състарен държавник, с широко лице и обрулена от ветровете кожа. Усмихваше се загадъчно. Беше облечен в бронята си и лежеше върху дебела дъска. Богато извезаната му пелерина от лъскав брокат го покриваше като мантия.

В ръцете си стискаше една синя роза, откъсната може би от градината на херцога.

Габорн се обърна да погледне Йоме, забеляза израза ѝ и се изправи бавно, сякаш го заболя от усилието. Отиде при нея, сграбчи раменете ѝ, след като тя се смъкна от коня, и я притисна до себе си.

Тя помисли, че ще я целуне, и си каза да не плаче.

Но гласът му прозвуча кух и мъртъв, когато прошепна:

— Само скръб за нас. Само скръб.

Боренсон нахлу в Лонгмът почервенял от гняв. От мига, в който беше прехвърлил рида и бе видял рухналите кули и тълпата, струпала се на ниските хълмове извън замъка, беше разбрал, че новината ще е лоша. Сред тълпата се мяркаха цветовете на много знамена, но нито едно от тях не беше на Радж Атън.

Искаше Радж Атън мъртъв, искаше да го удари с такава изгаряща ярост, каквато не бе изпитвал досега.

Така че все още беше обзет от безсилен гняв, когато нахлу в галоп в Лонгмът и го посрещнаха струпаните хиляди и хиляди селяци. Огледа из тълпата за цветовете на Ордън, но не видя нито един негов войник.

Подкара към двама младоци, които ровеха в снега край замъка и смъкваха доспехите на един от воините на Радж Атън. Единият беше може би четиринайсетгодишен, другият — към осемнайсет. Отначало помисли, че паплачта търси кесии с пари или пръстени, и щеше да ги наругае за това. Но после осъзна, че единият момък се бори с бронята на трупа, докато другият му помага да вдигне тежкото мъртво тяло.

Добре. Искаха да вземат бронята и оръжието, които иначе нямаше да могат да си купят.

— Къде е крал Ордън? — попита Боренсон, като се мъчеше да прикрие гнева в гласа си.

— Мъртъв, като всички скапаняци в замъка — отвърна по-младият. Беше с гръб към Боренсон, не беше видял с кого говори.

От гърлото на Боренсон се изтръгна звук — нещо като ръмжене или сумтене.

— Всички?

В гласа му сигурно беше прозвучала болка, защото момъкът се обърна да го погледне и очите му се облещиха от страх. Той пусна тялото, отстъпи назад и вдигна ръка.

— Да… да, сър — каза официално по-големият му приятел. — Само един е оживял за да каже какво е станало. Всички други са мъртви.

— Един е оцелял? — попита някак отнесено Боренсон, макар да му се искаше да извика името на Мирима и да види дали ще му отговори. Мирима беше в този замък.

— Да, сър — каза по-големият момък и отстъпи, уплашен, че Боренсон ще го удари. — Вие… вашите хора са се били храбро. Крал Ордън е направил змия и се е бил с Вълчия господар… мъж срещу мъж. Те… няма да забравят тази жертва.

— Чия жертва? — попита Боренсон. — На краля ми, или на скапаняците?

Момчетата се обърнаха и побягнаха, сякаш Боренсон щеше да посече и двамата, а и той за малко щеше да го направи, но удържа гнева си.

Огледа обезумял хълмовете наоколо, сякаш Мирима можеше да е застанала на някое било и да му маха, или сякаш щеше да види някой от съгледвачите на Радж Атън да се катери по някоя височина. Но когато вдигна очи нагоре, забеляза Габорн под един дъб.

Принцът беше положил тялото на крал Ордън на снега и го беше обградил с копия от падналите стражи, какъвто беше обичаят в Мистария. И сега стоеше над мъртвия си баща, прегърнал Йоме. Принцесата беше с гръб към Боренсон и беше с качулка, но той не можеше да сбърка фигурата ѝ. Трима Дни се бяха присвили на няколко крачки встрани и гледаха сцената с приучена сдържаност.

Видиотеният крал Силвареста беше слязъл от коня си, беше влязъл в кръга от копия, суетеше се над крал Ордън и се озърташе тъпо, сякаш търсеше помощ.

Чувство на потрес и пустота помете Боренсон и той заплака, стъписан и отчаян.

Падналият замък, падналият крал.

„Може аз да съм го убил — помисли обезумял Боренсон, — моя крал.“ Ордън се беше сразил с Радж Атън мъж срещу мъж, и беше загубил. „Можех да изпълня заповедите на моя крал, да избия всички Посветители. Ако му се бях подчинил до най-малката подробност, може би нещо щеше да се промени. Може би Радж Атън щеше да загине в двубоя.

Позволих моят крал да загине.“

Вината, която го заля, беше дива, беше буря, която връхлетя отвсякъде и сякаш изтръгна от корен всяка фибра на разума му.

Древен закон в Мистария гласеше, че последната заповед на един крал трябва да бъде изпълнена дори когато кралят падне в битка. Заповедта трябва да се изпълни.

Въздухът около Боренсон сякаш се сгъсти. Дълбоко от гърлото му се изтръгна бойният смях и той сниши пиката си, свали забралото на шлема си и пришпори коня в галоп.

Побелелите му устни се изпънаха над зъбите.

Преди това от сивите облаци беше паднало бяло. Меко и студено. Замръзнала красота, която покри всичко, и бляскаше, щом я докоснеше слънчев лъч.

Крал Силвареста зяпваше в почуда и понякога стенеше от възторг, щом видеше нова красота — преспата сняг, покрила локвата на пътя, или купчинките топящ се сняг, смъкнали се от някое дърво. Той нямаше дума за „сняг“, не можеше да си я спомни.

Всичко му се струваше ново, изпълнено с чудо. Чувстваше се много уморен, но не можеше да заспи, след като беше стигнал до замъка.

Твърде много странности имаше тук; и всички плачеха. Той погледна към замъка, видя рухнали кули. Можа само да се удиви как ли са паднали.

Някаква жена поведе коня му нагоре по някакъв хълм, към някакво голямо дърво, където в кръг стояха някакви копия.

Силвареста заслуша младия мъж, който говореше на младата жена, после зяпна нагоре в дървото. На един клон седеше оранжева котка, като тия, дето ловят мишки по фермите, и го гледаше отгоре. Изправи се, изви гръб на дъга, после запристъпва по друг клон над крал Силвареста и опашката ѝ се изви във въздуха. Измяука гладно и се взря в нещо долу на земята.

Крал Силвареста проследи погледа ѝ и забеляза някакъв мъж, който лежеше на земята, загърнат в лъскава зелена пелерина. Позна кралската пелерина, същата, която беше приковала погледа му тази сутрин. Позна и човека под нея.

Крал Ордън. Приятелят му.

В същия миг разбра, че тук има нещо много сбъркано. Ордън не се движеше. Гръдта му нито се вдигаше, нито се смъкваше. Само беше стиснал ръце около някакво синьо цвете.

За миг светът на Силвареста се срина. Той си спомни какво е това, изтръгна го от някакво дълбоко място, където лежаха скрити всички ужасни неща.

Той извика безмълвно, без да знае името на това нещо, и скочи от коня. Падна на земята, залитна на снега, подхлъзна се в калта и накрая мина през оградата от копия, които стърчаха от земята, и се добра до ръката на Ордън.

Студените пръсти на Ордън държаха едно цвете, синьо като небето. Силвареста стисна студените пръсти, вдигна ги и се опита да ги накара да се раздвижат. Посегна към бузата на Ордън, погали я, но откри, че е също толкова студена като всичко останало от него.

Силвареста извика и се обърна, за да разбере дали другите знаят тази голяма и тъмна тайна, дали знаят за този звяр, който се бе промъкнал между всички тях.

Когато улови погледа на младия мъж и на жената, видя там ужас.

— Да — каза тихо младият мъж. — Смърт. Той е мъртъв.

Да, те знаеха тайната.

Жената промълви с тъжен и укоряващ тон:

— Татко… о, моля те, дръпни се оттам!

Долу в полята някакъв рицар препускаше на голям боен кон, бързаше към тях като стрела, със спуснато забрало и приведена пика. Толкова бързо идеше. Толкова бързо.

Силвареста изкрещя голямата тайна:

— Смърт!

Прекършени мъже

Габорн чу тропота на конските копита и дрънченето на ризницата. Помисли, че е някой местен рицар, препускащ през хълмовете… докато не позна гърления боен смях, който го изпълни с ужас.

До този момент беше гледал крал Силвареста, стъписан и натъжен от начина, по който бедният глупак, макар да не разбираше почти нищо, трябваше да преживее тленността. Беше все едно да гледаш малко дете, разкъсвано от побеснели псета.

Остана му време само колкото да избута Йоме зад себе си, да се завърти, да вдигне ръка и да извика:

— Не!

А сивият жребец изтътна покрай тях с дрънчащата си броня. Огромен. Несъкрушим.

Пиката на Боренсон се бе снишила от другата страна на коня, двайсет стъпки бляскав бял ясен с черен стоманен връх. Габорн помисли да се хвърли напред и да избута върха настрана.

Но Боренсон профуча преди Габорн да успее да реагира.

Габорн беше само на пет-шест крачки от крал Силвареста, но в тази секунда времето сякаш се забави.

Беше виждал Боренсон да напада с пика в турнири и тренировки стотици пъти. Имаше здрава ръка и държеше оръжието умело. Можеше да наниже с пика зряла слива от дървен плет, дори на подсилен кон, препускащ с шейсет мили в час.

Боренсон приближи със снишена пика, сякаш се канеше да нанесе рана в корема — и после Габорн видя как я надига съвсем леко, стиска я здраво и се прицелва в сърцето на Силвареста.

Силвареста, от своя страна, като че ли не разбра какво става. Лицето на краля бе изкривено в гримаса, защото тъкмо си беше спомнил единственото нещо, което Габорн се беше надявал никога да не научи, и крещеше думата „смърт“, макар да не беше възможно да е предвидил собствената си смърт.

Боренсон прибра съвсем леко пиката назад, за да не закачи някое от копията, вдигнати от Габорн като стена.

След това конят удари в стената от копия, отпрати няколко във въздуха, натроши други. И почти в същия миг върхът на пиката на Боренсон порази крал Силвареста малко под гръдната кост.

Дългото острие навлезе плавно в плътта, пиката изтика краля назад и го надигна от земята.

Боренсон остави пиката да се хлъзне десет стъпки през гърдите на краля, за да разтвори широко дървото ребрата му, после пусна дръжката.

Конят продължи още две крачки, прескочи тялото на бащата на Габорн, натресе се в отсрещната стена от копия и продължи покрай дънера на грамадния дъб.

Крал Силвареста остана за миг неподвижен, замига глупаво към огромното копие, което го беше пронизало, и се взря с почуда в собствената си кръв, потекла по лъскавия бял ясен. После коленете му се огънаха. Главата му се отпусна, той залитна наляво и рухна.

Докато издъхваше, гледаше дъщеря си и стенеше.

Габорн нямаше никакво оръжие. Бойния си чук беше оставил окачен на седлото.

Затича напред, грабна едно от копията на земята и извика на Йоме. Не се наложи да я подканя. Конят ѝ се беше дръпнал уплашен настрана при вика му.

Йоме притича зад Габорн. Той помисли, че ще го остави да я защити с тялото си. Но след миг разбра, че тя изобщо не мисли да се крие зад него. Просто искаше да отиде до баща си, който лежеше свит на кълбо.

Боренсон обърна коня, откачи бойната брадва и вдигна рязко забралото на шлема. За половин секунда само огледа сцената пред себе си с гняв.

Гняв и болка имаше в сините му очи, болката на лудостта. Лицето му се беше наляло с кръв от ярост, беше стиснал зъби. Вече не се усмихваше.

Габорн затича напред, грабна бащиния си щит, окачен на клоните на дъба, за да предпази Йоме и Силвареста, и застана на пет стъпки зад студеното тяло на крал Ордън.

Знаеше, че Боренсон няма да рискува конят му да прегази тялото на крал Ордън.

Но не беше толкова сигурен, че Боренсон няма да нападне него…

Боренсон бе принуден да извърши кърваво убийство, избивайки Посветителите в замъка Силвареста. Беше принуден да избира между това да убие крал Силвареста и неговите хора — все приятели — или да остави Посветителите да живеят и да служат на Радж Атън.

Зъл избор, чийто отговор не беше честен. Отговор като този човек не можеше да се надява, че ще преживее.

— Дай ми я! — изрева Боренсон.

— Не! — извика Габорн. — Тя вече не е Посветителка!

В този момент Боренсон погледна под качулката на Йоме и видя лицето ѝ. По него вече нямаше бръчки. Очите ѝ бяха ясни. Той се смая.

Покрай Габорн профуча тъмна фурия. Някакъв рицар на Силвареста с огромен метаболизъм се беше понесъл с цялата си мощ срещу Боренсон. Той скочи, а Боренсон бързо се отдръпна, замахна с брадвата и удари воина право в лицето. Във въздуха швирна кръв, а умиращият рицар прелетя над коня на Боренсон и се свлече на земята.

Стотици хора бяха станали свидетели на убийството на крал Силвареста. Габорн бе съсредоточил цялото си внимание върху Боренсон, но сега забеляза и тях.

Херцог Гроувърман и поне сто рицари препускаха нагоре по хълма с извадени оръжия. Зад тях тичаха пешаци. Някои изглеждаха побеснели, други — отчаяни. Габорн чу виковете им: „Убийство, подло убийство!“ и „Убийте го!“, и още, и още — викове на неизразима скръб за смъртта на краля.

Млади момчета тичаха нагоре по хълма, стиснали коси и прътове, с пребледнели от отчаяние лица.

Йоме падна на колене и взе в скута си главата на своя баща. Залюля го и заплака. Кръвта на баща ѝ бликаше на бързи тласъци през огромната рана, като на биче, оставено от касапина да му изтече кръвта. Сбираше се на локва и се смесваше с топящия се сняг.

Нещата се бяха развили толкова бързо, че Габорн само стоеше слисан и изтръпнал. Личният му телохранител беше убил бащата на жената, която обичаше. Собственият му живот сега беше изложен на смъртна опасност.

Някои щяха да решат, че е техен дълг да отмъстят за крал Силвареста. Вълна от мъже се носеше към Боренсон. Някои от младежите вече изопваха дългите си лъкове.

Габорн извика, влагайки в Гласа си цялата сила, която можеше да извлече от себе си:

— Спрете! Оставете го на мен!

Конят на Боренсон запристъпва назад от вика и той се помъчи да го удържи. Хората, озовали се най-близо до Габорн, спряха в очакване. Други продължаваха да напират към билото, разколебани.

Йоме погледна надолу към поданиците си и вдигна ръка да спрат. Габорн подозираше, че само нейната команда нямаше да може да спре тълпата, ако Боренсон не беше толкова убийствено опасен противник. Но къде от страх, къде от почит към принцесата, тълпата приближи съвсем колебливо, а някои по-стари и по-благоразумни благородници разпериха ръце да задържат по-разпалените.

Боренсон изгледа тълпата с презрение, после размаха брадвата си към Йоме и се взря в очите на Габорн.

— Тя трябваше да умре с останалите! По заповед на собствения ти баща!

— Той отмени тази заповед — спокойно отвърна Габорн, като приложи цялото си обучение в контрол над Гласа си, повтаряше точно всяко заучено ударение, за да убеди Боренсон, че говори истината.

Боренсон зяпна от ужас. Беше изпълнен с вина, а с тези думи Габорн само я направи още по-непростима. Габорн почти си представи злобните съскания, които щяха да придружават Боренсон през остатъка от живота му: „Касапин. Убиец. Кралеубиец!“

Но не можеше да изрече нищо друго, освен истината, колкото и ужасна да беше, колкото и да можеше да съсипе приятеля му.

— Баща ми отмени тази заповед, когато му доведох крал Силвареста. Той го прегърна като приятел, по-скъп от роден брат, и го помоли за прошка!

Габорн посочи с копието си крал Силвареста, за да усили въздействието на жестоките си думи.

Ако до този момент беше мислил, че Боренсон е обзет от лудост, то сега беше сигурен.

— Нееее! — изрева Боренсон и сълзи изпълниха очите му — очи, които гледаха някъде надалече, оттатък Габорн, към някоя само негова, неизразима мъка. — Нееее!

Той заклати глава като обезумял. Не можеше да понесе това да е вярно, не можеше да го преживее, ако беше вярно.

Боренсон пусна брадвата на земята и се свлече тромаво от коня.

— Не, моля те, не! — заповтаря и заклати глава. Сграбчи шлема си, смъкна го и оголи главата си. Сведе се към земята с изпънат врат и докато крачеше напред, запелтечи, забил поглед в земята.

Крачеше странно, с изпънат назад гръб, сведена глава и колене, които почти допираха земята на всяка стъпка.

Габорн разбра, че Боренсон е разкъсан, че не знае дали да приближи до него, или да падне на колене. Главата си държеше сведена, не смееше да я вдигне.

— Милорд, милорд, ох, вземете ме, милорд. Вземете ме! — повтаряше Боренсон и влачеше крака.

Някакъв младеж се втурна напред от тълпата с чук в ръцете, сякаш искаше сам да нанесе смъртния удар, но викът на Габорн го спря. Настроението на тълпата ставаше все по-отвратително. Хората бяха жадни за кръв.

— Да те взема? — попита Габорн.

— Вземете ме — замоли Боренсон. — Вземете ми ума. Вземете го. Моля ви! Не искам да знам повече. Не искам да виждам повече. Вземете ми ума!

Габорн не искаше Боренсон да стане като крал Силвареста приживе. Не искаше да види празни тези очи, които се смееха толкова често. Но в този момент се зачуди дали с това няма да му направи добро.

„Двамата с баща ми сме тези, които го доведоха до ръба на лудостта — осъзна Габорн. — Да взема дара му би било жестоко — като някой крал, който облага бедняците, докато не могат повече да плащат, а после им казва, че като ги лишава от дарбите, им върши благодеяние.

Аз го насилих. Аз насилих Невидимото му владение, отнех му свободната воля.“ Боренсон винаги се беше старал да бъде добър войник. Сега никога вече нямаше да види в себе си добър войник.

— Не — тихо каза Габорн. — Няма да взема ума ти.

Но още докато го изричаше, се замисли за собствените си основания. Боренсон беше голям воин, най-добрият в Мистария. Да се вземе умът му щеше да е непростимо прахосничество, все едно някой селянин да убие хубав кон, за да напълни корема си, след като някое пиле може да свърши същата работа. „Дали му отказвам само защото така е по-прагматично?“ — зачуди се Габорн.

— Моля ви — отново извика Боренсон. Вече беше стигнал до Габорн, на не повече от ръка разстояние. Главата му се тресеше, той скубеше косата си с треперещите си ръце. Не смееше да вдигне очи. — Моля ви… ах, не разбирате! Мирима беше в този замък! — Посочи към Лонгмът и зави: — Мирима дойде тук. Вземете… метаболизма ми вземете тогава. Нека нищо да не знам, докато тази война не свърши!

Габорн отстъпи крачка назад, в ужас.

— Сигурен ли си? — попита той; мъчеше се да запази спокойствие, мъчеше се да говори разумно, след като целият разум го беше оставил. Беше усетил смъртта на други — на баща си, на бащата на Шемоаз, дори на крал Силвареста. Но смъртта на Мирима не бе усетил. — Ти видя ли я? Тялото ѝ видя ли?

— Тръгнала е вчера от Банисфер, за да е тук по време на битката, да е с мен. Била е в замъка. — Гласът на Боренсон се скърши и той падна на колене и захлипа.

Габорн се бе почувствал толкова прав, когато събра Боренсон и Мирима. Беше му се сторило, че го е насочила някоя Сила, че в духа му текат силите на Земята. Нима беше възможно да е подтикнат да ги събере само за да стигнат до такъв трагичен край?

— Не — заяви още по-твърдо Габорн. Нямаше никакъв дар да вземе от Боренсон, дори вината му да заплашваше да го унищожи. В тази война бяха заложени кралства. Не можеше да си позволи подобна милост, колкото и да го мъчеше това.

Боренсон опря длани на земята — традиционната поза на военнопленниците, предлагащи се за обезглавяване. После проплака:

— Щом няма да вземете дара ми, главата ми вземете тогава!

— Няма да те убия — отговори Габорн. — Ако ми дадеш живота си, ще го приема — доволен от сделката. Избирам те. Служи ми. Помогни ми да победя Радж Атън.

Боренсон заклати глава и захлипа — накъсани мъжки хлипове, които го оставиха без дъх. Габорн никога не беше чувал такова нещо от един воин и се стъписа, разбрал, че този мъж е способен да изпита такава болка.

Габорн постави ръце на раменете на Боренсон и му каза да стане, но той остана на колене и продължи да плаче.

— Милейди? — извика някой.

Бе се възцарила пълна тишина. Гроувърман и стоте други рицари гледаха втрещени, втренчени с ужас в Боренсон. Зачудени как да постъпят. Един от тях бе извикал на Йоме, но тя само държеше главата на баща си и я поклащаше, без да обръща внимание на нищо около себе си.

Накрая вдигна очи. Бяха пълни със сълзи. Наведе се да целуне баща си за сбогом по челото.

Баща ѝ дори не беше я познал, до края. Или беше забравил, че съществува, или не можеше да я познае, лишена от обаяние. И това като че ли беше най-тежкият удар.

Йоме се надигна и се обърна към рицарите.

— Оставете ни — каза тя с най-твърдия тон, на който беше способна.

Последва дълга и неловка тишина. Някой се окашля. Херцог Гроувърман я гледаше с немигащи очи.

— Кралице…

— Нищо не можете да направите. Никой нищо не може да направи! — каза Йоме. Габорн разбра, че не говори за убийството, нито за търсенето на правосъдие, а за всичко — за Радж Атън, за цялата тази безсмислена война. И най-вече говореше за смъртта.

— Тези мъже… това е убийство — настоя Гроувърман. — Домът Ордън трябва да плати за това кощунство!

Според древния закон владетелят бе отговорен за поведението на своите васали, точно както един селянин е отговорен за щетите, нанесени от кравата му в чужда нива. По закон Габорн беше също толкова виновен за убийството, колкото и Боренсон.

— Бащата на Габорн лежи мъртъв заедно с две хиляди от най-добрите си рицари — отговори Йоме. — Какво повече искате от дома Ордън?

— Не той е убиецът… искаме рицаря, който е в нозете ви! Това е въпрос на чест! — извика един от рицарите, след като лично бе отсъдил, че Габорн е невинен. Габорн не познаваше герба му с двете врани и дъб над глигана на Силвареста.

Йоме каза:

— Твърдите, че тук е заложена чест? Рицарят в краката на Габорн вчера спаси живота ми и живота на моя баща. Заради нас уби един Непобедим край Лонгмът. Той надхитри самия Радж Атън и помогна да извадим ножа от плътта на нашето кралство…

— Но това е убийство! — извика рицарят и размаха секирата си. Но Гроувърман протегна ръка да го усмири.

— Казвате — колебливо продължи Йоме, — че е въпрос на чест, и може би е така. Крал Ордън, най-добрият приятел на баща ми, първо заповяда да бъдем убити. И кой между вас ще твърди, че не е бил прав? Двамата с баща ми бяхме Посветители на нашия заклет враг. Кой от вас не би се подчинил на такава заповед, ако ролите ни бяха разменени? Моят баща отдаде дарове на Радж Атън, мислейки, че това е нещо дребно, също като мен. Но многото малки грешки могат да причинят голямо зло. Убийство ли е рицарят на един крал да избива неговите врагове, да изпълнява заповедите му? Или е достойнство?

Йоме вече се беше изправила, с окървавени ръце; сълзите се стичаха по лицето ѝ. Настояваше за оправдаването на Боренсон с цялото си сърце и Габорн се зачуди дали той самият щеше да намери присъствие на духа, за да направи същото при такива обстоятелства.

От своя страна, Боренсон само гледаше равнодушно рицарите, сякаш му беше все едно как ще го осъдят. Убийте ме, говореха очите му, или ме оставете да живея. Все ми е едно, само да се свърши.

Гроувърман и хората му нито напредваха, нито отстъпваха. Стояха на място, все още не решили.

Йоме прехапа устна и брадичката ѝ потрепери от болката. Толкова ярост и скръб зрееше в очите ѝ. Не можеше да се справи с това, не можеше да спори. Хората ѝ бяха разгневени; чувстваше се уязвена и предадена до дъното на душата си — да загуби най-близките си само за два дни.

Габорн беше изпитал същото, когато убиха майка му, а сега — и баща му. Знаеше колко сама и отчуждена от всичко се чувства сега Йоме, съзнаваше колко голяма е скръбта ѝ.

Тя се обърна към него и заговори с ирония:

— Милорд крал Ордън, сър Боренсон… след всичката голяма доброта, която проявихте през тези два дни, моля ви да се отдалечите оттук, за да не ви убият моите поданици. Земята ни е бедна и гостоприемството ни страда от това. Идете си оттук. Заради вашата доблестна служба ви дарявам живота, въпреки че васалите ми искат от мен да бъда по-сурова.

Изрече го с подигравателен към поданиците си тон, но Габорн разбра, че го казва сериозно, че повече не може да се справи.

— Тръгвай — прошепна Габорн на Боренсон. — Ще се видим в имението Бредсфор. — За негово облекчение Боренсон стана и закрачи към коня си, изпълнявайки заповедта, без да възрази.

Габорн отиде при Йоме, смъкна дясната си метална ръкавица и ръката му се отпусна на рамото ѝ. Стори му се толкова слаба, толкова крехка под тънкия памук на роклята. Стори му се невъобразимо, че успява да се владее при натиска, на който е подложена.

Вече не изглеждаше толкова красива, колкото през онази първа звездна вечер. Но вече не изглеждаше и окаяна. Сега единственото ѝ обаяние беше нейното собствено и Габорн едва ли можеше да я обича повече, отколкото я обичаше в този момент, едва ли можеше да закопнее повече да я държи в прегръдката си, отколкото сега.

— Знаете, че ви обичам — каза той. Йоме кимна, съвсем леко. — Дойдох в Хиърдън, за да поискам ръката ви. Все още я искам. Искам да бъдете моя жена. — Каза го не за да потвърди чувствата си пред Йоме. Каза го заради тези хора, за да знаят.

Сред тълпата няколко души изсъскаха при това предложение. Някой извика високо:

— Не!

Габорн разбираше, че в този момент не може да разчита, че ще го приемат. Тези хора не знаеха какви планове беше кроил и как се беше сражавал за свободата им. Бяха свидетели само на последното мерзко деяние. В този ден той нямаше да спечели сърцата им, макар да се надяваше, че и това ще стане. С времето.

Йоме посегна и погали ръката му, но не му предложи думи за утеха.

Габорн отиде до коня си, който ровеше с копито в снега, за да открие сладката трева отдолу, след което пое на юг след Боренсон.

Зад него, неговият Дни се откъсна от тълпата и последва сянката му.

Лечителят

Йоме седеше над тялото на баща си и се чудеше дали изобщо би могла да преживее още един ден. Струваше ѝ се, че цялата ѝ енергия, волята ѝ за борба е изцедена също както бе изцедена красотата ѝ преди два дни.

Стоеше над мъртвото тяло и отчаяно ѝ се искаше да заспи, или да запищи. Студеният сняг се топеше и проникваше през тънките ѝ ботуши, също както силният вятър проникваше през роклята ѝ.

Поданиците ѝ бяха слаба утеха. Те знаеха, че им е нужен владетел, който да ги закриля, но Йоме нямаше нито нужния ум, за да ги води, нито обаянието, за да ги вдъхнови да я следват, нито мускул или бойни умения.

„Без обаянието ми те виждат през мен — мислеше Йоме. — Виждат, че съм фалшива, че съм нищо. Всички Владетели на руни са нищо без своите Посветители, които да ги изпълват със сила и власт, да им придават тежест.“

Докато трепереше на хълма, Йоме осъзна, че хората не ѝ предлагат нищо. Никой не ѝ донесе шал, с който да се загърне, не ѝ предложи рамо, на което да се облегне. Никой не посмя да пристъпи към нея. Може би смятаха, че ѝ е нужно време, за да потъжи сама.

Но не я биваше в това.

Чувстваше се объркана. Габорн не беше заповядал смъртта на баща ѝ. Беше се борил с всички сили да опази живота му. И все пак тя се чувстваше предадена. Може би защото не изпита гняв към Боренсон.

Ако Габорн му беше взел ума или главата, Йоме нямаше да помисли за него, че е жесток и суров. И все пак част от нея чувстваше, че Боренсон заслужава някакво неназовимо наказание.

За нейна изненада пръв при нея дойде чародеят Бинесман, чак след час — и я загърна с някакво одеяло. После клекна до нея и ѝ подаде чаша горещ чай.

— Аз… нищо не искам — промълви Йоме. Беше истина. Гърлото ѝ се беше стегнало, стомахът ѝ беше на възли. — Имам нужда само от сън. — Толкова уморена беше, че дори не можа да вдигне глава, за да го погледне.

— Един добър чай понякога помага не по-зле от съня — каза Бинесман и се надигна. — Сложих му малко лимонова отвара и цвят от липа, малко лайка и мед.

Натика горещата чаша в ръцете ѝ и Йоме отпи. Отдавна беше разбрала, че Бинесман знае нуждите ѝ по-добре от самата нея, че може да утеши едно сърце не по-зле, отколкото успокоява рани.

Чаят сякаш отпусна стегнатите ѝ мускули, сякаш я развърза. Тя притвори очи и отпусна назад глава, възхитена от целебното му въздействие. Чаят я накара да се почувства, сякаш бе станала от леглото само преди няколко мига. Но изпитваше и едно дълбоко изтощение, до което дори чаят не можеше да достигне, една умора и изтръпналост чак до костите.

— О, Бинесман, какво да правя сега? — попита Йоме.

— Трябва да бъдеш силна — каза Бинесман. — Хората ти имат нужда да бъдеш силна заради тях.

— Не се чувствам силна.

Бинесман не отвърна нищо, само обгърна раменете ѝ с грубите си ръце и я задържа, както беше правил баща ѝ, когато като дете се събуждаше след някой лош сън.

— Габорн би могъл да ти помогне да бъдеш силна, стига да му позволиш — промълви Бинесман.

— Знам.

Повечето рицари бяха започнали да вдигат стан сред полята. Тънкият сняг вече се беше стопил и нощта нямаше да е студена. Но само малка част от замъка изглеждаше годна за обитаване. Войнишките помещения на херцога все още стояха цели, както и едно от именията, макар стените им да бяха напукани. Замъкът в никакъв случай не можеше да приюти хилядите струпали се тук хора, но някои рицари бяха взели със себе си щитоносци и шатри — достатъчно, за да имат всички някакъв подслон за през нощта.

Но докато хората ѝ вдигаха шатрите, Йоме улови много подозрителни и осъдителни погледи, дочу недоволно мърморене.

— Какво си говорят хората долу за Габорн?

— Обичайните неща — каза Бинесман. — Приказват, мърморят.

— Какво приказват? — настоя Йоме.

— Смятат, че е трябвало да реагираш по-твърдо при смъртта на баща си.

— Той умря още когато Радж Атън взе ума му. Нищо не беше останало от баща ми.

— От здрав камък си направена — каза Бинесман. — Но ако беше поискала смъртта на Боренсон, може би хората щяха да се почувстват по-… облекчени.

— Облекчени?

— Някои подозират, че Габорн е заповядал смъртта на баща ти.

— Габорн? Как могат да го заподозрат в това? — смаяна попита Йоме. Погледна надолу по хълма. Една старица, понесла наръч съчки от гората, се обърна към нея с изпълнен с подозрение поглед.

— За да може да се ожени за теб, да те отведе в кралството си. Някои хора мислят, че самият факт, че го остави жив, е достатъчно доказателство, че те е измамил и че сега ти всеки момент ще паднеш в мръсните му лапи.

— Кой говори такива неща? Кой може дори да помисли това? — попита Йоме.

— Не ги обвинявай — усмихна ѝ се Бинесман. — Съвсем естествено е. През последните няколко дни те бяха дълбоко уязвени, а подозрението се появява лесно. Доверието идва много по-трудно и иска време.

Йоме заклати глава втрещена.

— Безопасно ли е тук за Габорн? Не е ли той в опасност?

— Така изглежда — замислено отвърна Бинесман. — Струва ми се, че хората в тази долина представляват заплаха, да.

— Трябва да идеш да го предупредиш да стои настрана! — каза Йоме. Съзнаваше, че се беше надявала Габорн да се върне, не можеше да понесе мисълта, че ще е далече от нея. — Кажи му… кажи му, че не можем да се виждаме, че е опасно. Може би след време… след няколко месеца. — Тази мисъл я потресе, накара я да се почувства изтерзана.

Няколко месеца ѝ се струваха цяла вечност. Но след един-два месеца снегът щеше да завали сериозно. Пътуването между кралствата им щеше да стане трудно.

Нямаше да види отново Габорн преди пролетта. Най-рано след пет или шест месеца.

Това беше ужасно. Но щеше да е по-добре и за двамата да го направят полека, да оставят време на хората ѝ да разберат. Никой друг принц нямаше да я поиска, никой нямаше да вземе жена, която е била Посветителка на враг.

Сега, след като баща ѝ и крал Ордън бяха мъртви, до няколко седмици хрониките за делата им бавно щяха да започнат да се разпространяват от Дните, тук един том, там — друг. Може би когато истината излезеше наяве, хората на Йоме щяха да започнат да мислят по-добри неща за Габорн.

Но възникваше и друг проблем. Нейната Дева на честта, Шемоаз, щеше да е в напреднала бременност, когато Йоме отново видеше Габорн. Щом нейните хора не одобряваха брака ѝ с Габорн, как щяха хората на Габорн да я приемат?

Привидно Габорн беше дошъл да потърси брачен съюз, защото богатството и сигурността на Хиърдън щяха да донесат много предимства за Мистария. Но Радж Атън беше отнел богатството, беше се погаврил със замъците на Хиърдън, беше отнел и красотата на принцесата.

Йоме нямаше какво да предложи освен своята преданост. А знаеше, че една такава преданост няма да се оцени високо.

Все пак се надяваше, че Габорн може да я обича. Боеше се, че се е самоизлъгала в самата си надежда, че би могла да се свърже с него в брачен съюз. Струваше ѝ се глупава тази надежда, като онази детска приказка за ленивеца, който се канел да забогатее някой ден, като открие, че дъждът е измил калта от гърнето със злато, заровено в нивата му.

Разбира се, през идващите месеци Габорн щеше да разбере, че тя няма какво да му предложи, щеше да размисли. Колкото и да ѝ говореше за любов, щеше да разбере, че любовта не е достатъчно основание за обединяването на кралствата им.

Докато Йоме премисляше всички тези неща, Бинесман кимаше добродушно, самият той унесен в мислите си. После я изгледа изпод косматите си вежди.

— Значи искаш да предупредя Габорн да стои настрана. Други послания имаш ли за него?

— Не — отвърна Йоме. — Освен… въпроса с Боренсон.

— Какво по-точно? — попита Бинесман.

— Не знам… какво да правя с него. Той уби баща ми, краля. Такова деяние не може да остане ненаказано. Но неговата вина сама по себе си е повече, отколкото може да понесе. Да му налагам още наказание би било жестоко.

Бинесман каза:

— Някога, когато рицарите неволно направеха непростима грешка, им се даваше втори шанс…

Намерено съкровище

В Къщата на Разбирането, в Стаята на сърцето Габорн беше научил, че съществуват толкова тревожни сънища и спомени, че умът не може да ги задържи.

Докато яздеше мълчаливо по пътя на юг към имението Бредсфор, той настигна Боренсон, вгледа се в рицарското му лице и се зачуди дали приятелят му ще се прекърши.

Боренсон все кимаше и кимаше, устните му потрепваха, сякаш се канеше да изрече нещо неизречимо. Всеки път щом вдигнеше глава, очите му бяха малко по-чисти, малко по-светли, погледът му — малко по-съсредоточен.

Габорн подозираше, че Боренсон може да забрави деянията си, след седмица или след месец. Можеше да започне да твърди, че някой друг рицар е убил Силвареста или че кралят е паднал в битка, или е паднал от коня си.

Надяваше се Боренсон да забрави. Яздеха мълчаливо. Дните на Габорн от време на време покашляше, сякаш беше хванал настинка.

След двадесетина такива мъчителни минути Боренсон се обърна към него с привидно безгрижие, сякаш беше преодолял или напълно потиснал болката си. Но тя беше там, виждаше се, макар дълбоко прикривана.

— Милорд, преди малко бях над ловния прислон на херцога и видях следи от хала. Голяма женска. Мога ли да получа позволението ви тази нощ да отида и да я хвана?

Беше явна шега.

— Не без мен — замислено каза Габорн. — Миналата есен дойдох в Дънуд на лов за глигани. Тази година ще ловим хали. Може и Гроувърман да дойде с нас. Как мислиш?

— Едва ли — изсумтя Боренсон. — Не и след това, което направих!

Очите на Боренсон мигновено се изпълниха отново с болка и Габорн побърза да отклони мислите му.

— Да ти кажа, ако убием някоя хала, ще трябва да ѝ изядеш ушите — пошегува се Габорн. Да изядеш ушите на първия убит в лова глиган беше голяма чест. Но халите нямаха уши, а и никоя част от халата не ставаше за ядене. — Или най-малкото ще ти отрежа парче кожа с форма на ухо.

— Ох, колко сте щедър, милорд — изкикоти се Боренсон като някоя селянка на пазара, спечелила си незаслужен комплимент от някой благородник. — Ох, колко сте великодушен. Всички вие, лордовете, сте толкова… ъъ, благородни, ако схващате какво имам предвид.

— Ее, хм… благодаря ви, любезна госпожо — отвърна Габорн, имитирайки блудкавия акцент на Маркий от Фереция, известен позьор. При което вирна нос, точно както щеше да направи Маркий, и приложи цялата мощ на Гласа си, за да уподоби акцента му. — Благословена да сте и вие, и кочинката ви, и всичките ви зурлести дечица, само не се приближавайте повече, че май ще се разкихам.

Боренсон се разсмя искрено, защото прословутият Маркий често се разкихваше, когато мръсни селяци се приближаха твърде близо до изисканата му особа. Заплахите му, че ще ги зарази, държаха селяците настрана, така че на Маркий не му се налагаше да търпи бедняшката им миризма.

Този хумор беше мрачен, но беше най-доброто, което Габорн можеше да измисли за момента, и той донякъде пооправи настроението на Боренсон. Габорн почти се надяваше, че някой ден нещата между тях ще си станат такива, каквито бяха преди.

Само преди седмица Габорн беше влязъл в Хиърдън почти без грижи. Сега имаше чувството, че бремето на целия свят е натежало на раменете му. Дълбоко в сърцето си разбираше, че вече нищо няма да е същото.

Облаците започнаха да се разпръсват и следобедното слънце започна да топи снега. На миля от Лонгмът фермерските къщи все още си стояха покрай пътя, каменни къщи, чиито сламени покриви не бяха изгорени. Но хората и животните ги нямаше и плодовете на земята бяха прибрани, което придаваше на околността мрачно усещане за пустота. Хорските покриви обаче все пак си стояха.

След това прехвърлиха един хълм и видяха имението Бредсфор, закътано в малка долчинка — издължена постройка от сив камък, с две развърнати крила. Зад нея имаше плевници и гълъбарници, навеси за впрягове, пристройки за слуги и оградени със зидове градини. Една алея обикаляше в кръг между цветните лехи и оформените в чудати форми храсти пред имението. Долината се прорязваше от дълбок поток, а над потока малко по-нататък по пътя се издигаше бял мост.

А на стъпалата на имението седеше жена в коприна с облачен цвят и тъмната ѝ коса се спускаше над лявото ѝ рамо като водопад.

Мирима се вторачи в тях и се надигна притеснено. Красотата ѝ си беше останала непокътната. Габорн почти беше забравил колко е мила и привлекателна.

Боренсон пришпори коня си, спусна се по склона и извика:

— Ка… какво правиш тук?

Само след миг вече беше скочил от коня, а Мирима се топеше в прегръдката му.

Габорн спря на стотина крачки от тях.

Мирима се смееше, притискаше Боренсон до себе си и плачеше.

— Ти не успя да стигнеш навреме в Лонгмът. Крал Ордън ми каза да те чакам тук. Ох, толкова се боях. Небето почерня и ужасни писъци разтърсиха земята. Армията на Радж Атън мина оттук… ей по този път, тъй че се скрих, но те толкова бързаха… изобщо не спряха…

Габорн обърна коня и пое назад по хълма със своя Дни, за да могат двамата да поостанат малко насаме. Спря да отдъхне под един бряст, където земята беше останала суха. Изпита отчасти облекчение. Беше вярвал някак, че Мирима е важна за бъдещето му, че ще играе важна роля в предстоящите войни, и изпита благодарност от това, че баща му бе решил да я спаси, пращайки я по-надалече от опасността.

Но в същото време неволно изпита и малко ревност за щастието, което тя и Боренсон можеха да имат.

Йоме беше така ужасно поразена от сблъсъка си с Радж Атън, така съсипана. А и смъртта на баща ѝ със сигурност щеше да ги раздели. Габорн не знаеше дали тя изобщо някога ще пожелае да говори с него.

Може би щеше да е по-добре да я забрави. Но щастието ѝ беше важно за него. Габорн все още се чувстваше изтръпнал; задъхваше се и трепереше.

И двамата вече носеха рани от тази война, а тези дълбоки рани бяха само началото.

„Но ние не можем да се поддаваме на болка“ — помисли Габорн. Дългът на един Владетел на руни бе да се постави между своите васали и опасността, да поеме ударите на врага, така че да не страдат крехките и уязвими хора.

Макар да се чувстваше неизразимо наранен, той не заплака и не си позволи да изпадне в скръб от понесените загуби. Точно както се беше заклел, никога нямаше да трепне пред лицето на опасността.

Но все пак се боеше, че този ден, нещата които се бяха случили в този ден, ще го преследват в сънищата му.

Дните на Габорн стоеше зад него под бряста.

— Липсваше ми, Дни — промълви Габорн. — Не бях помислял за това, но твоето присъствие ми липсваше.

— Също както и вие на мен, ваше благородие. Разбирам, че сте имали малко приключение.

Дните всъщност го молеше да попълни празнините в знанията му. На Габорн му хрумна, че Дните всъщност не знае колко много неща му се бяха случили, как се беше отдал на земята или как бе прочел книгата на емира на Тулистан, или как се беше влюбил.

— Дни, кажи ми — промълви Габорн, — в древни времена мъжете и жените на твоя орден се наричали „Пазители на съня“. Не е ли така?

— Много отдавна, в Юга. Да — отговори Дни.

— И защо?

— Позволете аз да ви задам друг въпрос, ваше благородие. Когато сънувате, случва ли ви се понякога да странствате из познати места, но места несвързани помежду си?

— Да — каза Габорн. — Има една пътека зад бащиния ми дворец в Мистария, и в сънищата ми, когато яздя коня си зад него, понякога се озовавам зад Стаята на сърцето, която е поне на четиридесет мили от двореца, или пък яздя през онези поля и се озовавам край някое езеро в Дънуд. Това важно ли е?

— То е само знак, че имате организиран ум, че се опитвате да придадете смисъл на света — отговори Дните.

— Но това как отговаря на моя въпрос? — попита Габорн.

— Във вашите сънища има пътеки, по които се боите да тръгнете — отвърна Дните. — Вашият ум се бои от спомените, но те също са част от пейзажа на сънищата. Помните ли ги и тях?

Габорн ги помнеше. След като Дните го каза, той си спомни един път преди много години, когато беше пътувал с баща си в планините и баща му го беше накарал да тръгне по една тясна пътека през стръмна и тясна урва с черни скали, покрити с дебели паяжини.

— Помня.

Дните му го погледна с присвити очи и кимна леко.

— Добре. Значи сте човек с кураж, защото само човек с кураж помни такива места. Някой ден, скоро, вие ще тръгнете през сънищата си. Когато го направите, тръгнете точно по тази пътека и вижте къде ще ви отведе. Може би тогава ще намерите отговор на своя въпрос.

Габорн го зяпна зачуден. Беше трик, разбираше той, да кажеш на някого какво да направи в сънищата си. Умът щеше да направи както му е указано, изпълнявайки командата.

— Ти искаш да знаеш какво се случи с мен през изминалите три дни — каза Габорн. — Егоистично ли ще бъде, ако затая това знание за себе си?

— Човек, който си въобразява, че е слуга на всички, не бива да се поддава на егоистични желания — отговори Дни.

Габорн се усмихна.

— След като те оставих — почна той и разказа подробно цялата история, като премълча само за книгата на емира.

Цял дълъг и предълъг час Габорн разказваше историята си, а докато го правеше, премисляше новите си отговорности. Посветителите на баща му си бяха върнали даровете и народът на Мистария бе разбрал, че кралят е мъртъв. Хората щяха да изпаднат в паника при тази новина. Хлапетата вече сигурно бяха яхнали своите грааци и бяха тръгнали към замък Силвареста. Габорн трябваше да отиде там, да изпрати писма вкъщи. Да планира своята война.

Мирима се изкачи по склона и прекъсна грижите му. Бедрата ѝ се полюшваха като кипнали вълни под сивата коприна.

Тя направи нещо, което никоя жена не бе правила с него.

Дойде при него, сложи съчувствено длан върху неговата и само леко я погали, взирайки се дълбоко в очите му. Малко жени някога се бяха осмелявали да го докоснат толкова фамилиарно.

— Милорд — прошепна тя. — Аз… баща ви беше добър човек. Дълбоко обичаше хората. Много ще ми липсва. Винаги… ще пазя спомена за него.

— Благодаря ти — промълви Габорн. — Той го е заслужил.

Мирима дръпна ръката на Габорн и каза:

— Елате долу в имението, в градината. Градината е красива. Ще облекчи душата ви, докато двамата с Боренсон приготвим вечерята. От лозите висят гроздове, има и зеленчуци в лехите. Намерих и шунка.

Габорн не беше хапвал от предната нощ. Кимна уморено, хвана ръката ѝ и поведе коня си надолу към имението. Дните яхна своя кон и мълчаливо ги последва.

Градината зад имението се оказа наистина прекрасна. Снегът почти се беше стопил и всичко беше влажно, а въздухът беше свеж. Каменните стени бяха обрасли с рози и глициния. Наоколо растяха билки и красиви ароматни цветя.

През моравата лъкатушеше широк поток. В дълбоките му бистри каменисти вирове се припичаше на слънцето пъстърва и пляскаше с опашки по пчелите, бръмчащи из цветята до водата.

Габорн дълго се разхожда и разглежда растенията. Градината не беше толкова чудесна като на Бинесман, не беше толкова просторна и дива като неговата. Габорн имаше известно познание за билките — толкова, колкото повечето принцове учеха за тях. Затова докато обикаляше с поолекнало сърце, неволно намираше неща, които щяха да му потрябват: омразната за кучетата тайна при южната стена на имението, малко овчарска торбица за щипещи рани, мак, който да му помогне да поспи. Толкова много билки имаше тук, а Габорн не знаеше какво да прави с тях.

Така се беше увлякъл с ваденето на корен от слез, помагащ при изгаряния, че не забеляза, че Бинесман е пристигнал.

— Здравей — каза Бинесман зад гърба му и го сепна. — Какво, билки ли берем вече?

Габорн кимна, уплашен, че пред майстор билкар като Бинесман усилията му ще изглеждат смешни. Коленичи пред ароматните назъбени листа над земята и изведнъж се почувства несигурен, зачуди се дали тези тъмнорозови цветчета наистина са слез, или е сбъркал.

Бинесман кимна добродушно и се усмихна, след което приклекна до Габорн и му помогна да копае.

— Коренът на слеза е най-добър за изгаряния, когато още е пресен — рече той, — макар че на пазара го продават сушен. Това, което ти трябва, е хладният му сок, а не някакъв си изсъхнал стрък. Но и сухият корен от слез, като го накиснеш във вода, дава известно облекчение.

Габорн престана да рови, но Бинесман го подкани да продължи.

— Гледай горната част на корените, най-дебелата. Добре е да правиш това, да се учиш кои части да използваш.

Той издърпа слеза, после отчупи тъмночервения му корен, за да види Габорн. Сокът покапа между пръстите му и старият чародей допря влажните си пръсти до челото на Габорн.

— Виждаш ли?

— Да, виждам — отвърна Габорн.

Настъпи неловко мълчание. Магьосникът се взря в очите му. Габорн виждаше зеленикавите петънца по кожата на стареца, но халатът му беше станал ръждивочервен, беше придобил ръждивоогнения цвят на листата на клен в есента.

— Ти мислиш, че владея някакви големи сили — проговори Бинесман, — но това е само силата, идваща от служенето на Земята.

— Твоите билки са много по-силни от всичко, което съм виждал в Мистария — каза Габорн.

— А искаш ли да научиш тайната за това? — попита чародеят.

Габорн кимна сковано, почти невярващ, че магьосникът ще му я каже.

— Засади семената сам, кралю — каза Бинесман, — в почва, наторена и обръщана от собствените ти ръце. Поливай ги със собствената си пот. Служи им… всяка тяхна нужда задоволи, и те ще ти се отплатят в замяна. Малцина, дори най-мъдрите хора, разбират великата сила, която може да спечели човек от служенето.

— И няма нищо друго? — попита Габорн.

— Моите билки растяха, за да служат на хората на тази страна. Ти сам видя как ги торях с човешка тор. Използвах тор от много хора, от много поколения. Затова растенията служат на тези хора. Ние всички сме… свързани. Човек, растение, земя, огън, вода. Не сме много неща, а само едно. И когато разберем, че всички ние сме само едно нещо, тогава започваме да проникваме в тази единствена, по-велика Сила — общението.

Бинесман замълча и го загледа напрегнато.

— Разбираш ли?

Замислен над думите му, Габорн реши, че започва да схваща какво иска да му каже Бинесман, но не беше сигурен дали го е разбрал напълно.

— В Мистария има градини — заговори Габорн, поради липса на друг отговор. — Ще поговоря с моите градинари, ще се науча какви семена трябва да засаждам. Ви трябвало да мога да намеря много семена в Къщата на Разбирането.

— Мога ли да видя градините ти? — попита Бинесман. — Сигурно ще мога да ти дам някой съвет.

— С удоволствие — каза Габорн. — Но целият ти живот е преминал тук. Няма ли да останеш в Дънуд?

— Че за какво? — попита Бинесман. — Седемте камъка паднаха. Последният обалин е мъртъв. Няма какво повече да науча от него, а и не мога да му служа повече. Градината ми е унищожена.

— Твоят вайлд. А той?

— Търсих го това същество цял следобед, слушах дървета и треви. Броди някъде по земята, но е далече оттук. Ще го потърся във Флийдс и още по̀ на юг. Може да е в Мистария.

— А горите?

— Мда, красиви са — каза Бинесман. — Ще ми липсват. Но сега ти си моят крал. Ще следвам теб.

Толкова странно прозвуча този негов израз на преданост. Доколкото Габорн знаеше, никой Земен пазител не беше изричал някога слова на вярност към някой крал. Чародеите бяха самотни същества, живееха необвързани с обикновените хора.

— Ще бъде ужасно, нали? — попита Габорн. — Войната. Чувствам, че наближава. Чувствам… земята отдолу се размества. Пробуждат се енергии.

Бинесман мълчаливо кимна. Габорн погледна надолу и забеляза, че старият чародей е бос, въпреки че между листата в градината все още имаше сняг.

Сега Габорн изрече онова, което го беше измъчвало целия следобед.

— Поисках го с цялото си сърце. Поисках баща си. Опитах се да го защитя и се опитах да му служа — също както поисках Силвареста, и бащата на Шемоаз, и Роуан. Провалих всички. Всички те са мъртви — семето на човечеството, което избрах да спася. Кажи ми, Бинесман, какво още трябва да направя?

Чародеят го изгледа откровено, после заговори официално:

— Нима не разбирате, милорд? Не е достатъчно просто да ги поискате. Трябва да им служите с целия си ум, с цялата си воля.

Габорн се зачуди дълбоко в сърцето си и в отговор изпита ужасно чувство на отчаяние, чувството, че целият свят се разтърсва, че се размърдва под краката му и че той няма за какво да се хване. Разбира се, че бе обичал баща си и Силвареста, беше се борил да опази и двамата крале живи.

— Моя е вината, че Радж Атън още живее — каза Габорн. — Твърде тънка паяжина изпредох за толкова голяма муха. — Усмихна се на сравнението.

Но все пак трябваше да направи нещо повече, нещо, което все още не можеше да долови или да назове. Беше нов в силите си. Не познаваше собствената си мярка, отговорностите си.

И тогава Бинесман каза нещо, думи, които щяха да повлияят на Габорн завинаги. И след като Бинесман изрече тайната, Габорн усети, че умът му помръква:

— Милорд, нима не сте разбрали? Избирането на един човек за земята не е достатъчно. Силите на Земята отслабват, докато тези на Огъня растат. Всеки човек, когото се мъчите да спасите, Огънят само ще се стреми да унищожи по-пълно. А над всичко ще се стреми да унищожи вас.

Габорн зяпна и сърцето му се смрази от това просветление, защото със сигурност го беше чувствал през цялото време — това тайно, натрапчиво подозрение. Новите сили, които бе усетил да се пробуждат в него, носеха неимоверна цена. С избора си да обича някого, с решението си да го спаси, той го бележеше, превръщаше го в жертва.

— Как тогава? Как изобщо мога да направя нещо? — попита Габорн. — Каква е изгодата, ако човек бъде избран?

— След време ще се научите да използвате силите си — каза Бинесман. — Мислите, че изгодата е нищожна, и може би е така. Но дали изгодата за един човек е нищожна, ако тя означава разликата между живот и смърт?

Габорн осъзна, че някои неща беше извършил правилно. Беше спасил Йоме, когато ги гонеше Радж Атън. Беше успял да спаси Боренсон при Лонгмът. Беше успял да привлече тук Мирима по причини, които той самият все още не разбираше, и изведнъж се почувства уверен до мозъка на костите си, че ако не беше пратил Боренсон да предупреди Мирима за нашествениците в горите, цялото семейство щеше да бъде избито.

Без помощта на неговите новопокълнали сили сега щяха да са мъртви много повече хора.

„Да, нещо съм направил. Но трябва да направя много, много повече.“

— Сега с какво ще продължите, милорд? — попита Бинесман, сякаш отгатнал мислите му.

— Ти какво би ме посъветвал?

— Вие сте кралят; аз съм само един слуга и не съм ви съветник — каза Бинесман. — Земята ще ви служи по начин, по който никога не е служила на мен. Представа нямам какво трябва да правите.

Габорн помисли.

— Тук в градината има скрити силари — въздъхна той. — Ще ги изровя. Радж Атън вярва, че вече ги имам, че вече съм ги използвал. Докато се върне, ще трябва да съм го направил. Той може да стане Дара всечовешки, но аз ще бъда дарът на всичките му кошмари.

— Ти знаеш много за древната мъдрост — продължи Габорн. — Може ли да го постигне? Може ли да стане Дарът всечовешки?

— Не — отвърна Бинесман. — Той се стреми към мощ, за да си осигури вечно съществуване. Не зная много за изкуствата на Владетелите на руни, но знам това: ако се стреми да се превърне в Дара всечовешки, може би трябва да отиде при извора, да научи как е станало.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн.

— Ние Земните пазители живеем дълго. Животът, отдаден в служба, обикновено е дълъг, а животът, отдаден на служба на Земята, може да е най-дълъг от всички. Когато бях млад, преди четиристотин години, веднъж в Юга срещнах един човек. Запознах се с него в един стар хан край пристана Денвърс. Приличаше само на млад Владетел на руни, на някой пътуващ благородник. Но преди сто и осемдесет години той дойде и посети замък Силвареста за лятото. Поне вярвам, че беше той. Същата година на север си имахме неприятности с хали и с разбойници. Той сложи край и на двете. После отново замина на юг.

— Дайлан Чука? Казваш ми, че Дайлан Чука все още е жив? Дарът всечовешки? След хиляда и шестстотин години?

— Казвам, че може би е жив — отвърна Бинесман и замислено поклати глава. — Може и да греша. Никога не съм разправял това на никого. Може би не беше разумно да го казвам и сега.

— Защо?

— Той не изглеждаше щастлив човек. Ако си има тайни, би трябвало да ги запази за себе си.

— А щастието всичко ли е? — попита Габорн.

— Да, в края на краищата мисля, че да — отвърна Бинесман. — То трябва да бъде целта на съществуването, да живееш живот в мир и радост.

Габорн помисли.

— Греша ли, като мисля да се бия с Радж Атън, използвайки неговата тактика? Като изобщо воювам с него?

— Да се воюва с него е опасно — рече Бинесман. — Не само за вас, опасно е за целия свят. Бих се радвал, ако той се присъедини към вашата кауза, бих се радвал. Но той ще се опълчи срещу вас и не е моя работа да казвам дали да воювате с него. Вашата задача ще е да съберете семената на човечеството. Вие трябва да решите кое да спасите, кое да оставите настрана.

— И вие вече започнахте тази задача. — Старецът махна към къщата на имението, където Боренсон и Мирима приготвяха вечерята в трапезарията.

Габорн потръпна при мисълта, че от него се очаква да подбере най-ценните хора, да спаси едни и да изостави други. Това щеше да се превърне в делото на душата му, на всяка негова будна мисъл. Но дори тогава нямаше гаранция, че ще успее.

— А Йоме?

— Добра жена, според мен — каза Бинесман. — Много е близка със силите, може да почувства и най-неуловимото влияние по-добре от вас… или от мен. Ще бъде ценна придобивка.

— Аз я обичам — каза Габорн.

— Тогава какво правите тук? — попита Бинесман.

— Оставям ѝ време да остане насаме, да потъгува. Боя се, че ако тя ме приеме, хората ѝ ще се разбунтуват. Те не ме искат.

— Аз на ваше място не бих се безпокоил за хората, а само за нея. Мислите ли, че тя иска да я оставите сама? Мислите ли, че не ви обича?

— Обича ме — каза Габорн.

— Тогава идете при нея. Ако тя скърби, скърбете с нея. Споделянето на болката заздравява раните ни по-бързо.

— Аз… мисля, че не бива. Не сега. Не толкова скоро… по-късно.

— Говорих с нея няма и преди час — каза Бинесман. — Тя попита за вас. Иска да ви види по някакъв много спешен въпрос… още тази вечер.

Габорн се вгледа зачуден в лицето на чародея. Струваше му се пълна лудост да отиде при нея още сега, след като знаеше какво изпитват поданиците ѝ към него. Но ако Йоме наистина бе помолила да отиде, може би имаше сериозно основание. Може би трябваше да обсъдят договора между двете кралства. Щяха да ѝ трябват пари, за да възстанови замъка. Домът Силвареста може би имаше нужда от заеми, от войски…

Щеше да ѝ даде всичко, което му поискаше, разбира се.

— Е, добре — каза Габорн. — Ще я видя.

— По залез-слънце — каза Бинесман. — Не я оставяйте сама след залез-слънце.

Думите на Бинесман окуражиха Габорн. Каква полза да си имаш за съветник един чародей, ако не се вслушваш в неговата мъдрост?

Мир

Габорн напусна имението по залез-слънце. Преди това стопли вода в кухнята, окъпа се и натри косата си с лавандула; после изтърка доспехите си с меките листа на агнешко ухо, за да се представи добре.

Късно следобед повечето облаци се отвяха и въздухът стана по-топъл, като един най-обикновен следобед в късно лято. Във въздуха се носеше ухание на трева и дъбове.

Боренсон и Мирима останаха в имението.

Бинесман и Дните на Габорн поеха с него към Лонгмът. Там, в привечерния здрач, все още работеха хиляди хора — спасяваха запасите в замъка, почистваха мъртвите. От по-далечния север бяха пристигнали още воини — осем хиляди рицари и конници от замъка Дери, предвождани от херцог Мардън, неочаквано откликнал на призива на Гроувърман.

Габорн стигна лагера и бе придружен до Йоме от стража, която изглеждаше съвсем дружелюбна.

Обичаят в Хиърдън диктуваше мъртвите да бъдат погребвани преди залез-слънце в деня на смъртта им, но толкова много лордове и рицари прииждаха от хълмовете около Лонгмът и разпъваха шатри, че крал Силвареста не можеше да бъде погребан. Крал Ордън също не беше погребан, а дали това бе направено от почит, за да бъдат погребани двамата крале заедно, или защото хората не искаха да заровят в земята си един чужд крал, това Габорн не знаеше.

Но твърде много хора искаха да видят тленните им останки и да изразят последна почит.

Габорн завари Йоме все още да оплаква баща си. Телата бяха почистени и положени върху фини одеяла на каменната настилка. Граф Дрийс беше положен в нозете им, почетно място.

Когато Габорн видя мъртвите, раните в сърцето му отново се отвориха. Той отиде до Йоме, седна до нея и хвана ръката ѝ. Пръстите ѝ го стиснаха здраво, сякаш самият ѝ живот зависеше от този допир.

Седеше свела глава. Габорн не знаеше дали е потънала в себе си и се бори с мъката си, или държи лицето си надолу просто за да го скрие, защото сега не беше по-хубава от която и да е друга девойка.

Седяха така почти час, докато войниците на Силвареста минаваха да му отдадат последната си почит. Не малко горди воини мятаха към Габорн неодобрително намръщени погледи, като виждаха колко фамилиарно докосва ръката на Йоме.

Габорн се боеше, че в това отношение Радж Атън бе спечелил малка победа, беше успял да забие клин между две държави, които отдавна бяха приятелски.

Зачуди се дали изобщо би могъл да излекува тази рана.

По ниските хълмове наоколо, на цяла миля околовръст започнаха да припламват лагерни огньове. Един войник дойде с две големи факли и се канеше да постави едната при главите, а другата — при краката на двамата крале, но Бинесман го изпъди.

— Те загинаха, биейки се с огнетъкачи — сгълча го той. — Неуместно е да слагате пламъци толкова близо до тях. Тази нощ има достатъчно звезди, за да се вижда.

Небето наистина бе оживяло със звезди, също както огньовете на становете осветяваха долината.

Габорн си помисли, че отношението на Бинесман към огъня е странно. Може би се боеше от него точно толкова, колкото обичаше земята. Дори сега, в прохладната вечер, той крачеше бос, за да не загуби контакт с извора на своята сила.

Но почти веднага след като факлите бяха отнесени Йоме се напрегна, сякаш всеки мускул по тялото ѝ се сгърчи в спазъм.

Тя мигом скочи, вдигна ръце високо над очите си, загледа се в околните хълмове и извика:

— Идат! Идат! Пазете се!

Габорн се зачуди дали Йоме не е прекалено изтощена от преживяното през последните няколко дни, зачуди се дали не сънува с отворени очи. Защото се взираше странно към края на дърветата по западните хълмове, а очите ѝ блестяха от удивление.

Самият той не виждаше нищо. Но ето че Йоме започна да вика и сграбчи ръката му, сякаш ставаше нещо ужасно и удивително.

Тогава чародеят Бинесман също скочи, дръпна се от телата на двамата крале и завика:

— Стой! Стой! Никой да не е мръднал, че загинахте!

Из целия лагер, на стотици крачки наоколо, хората вдигнаха очи към огъня до тяхната обезумяла принцеса, към викащия магьосник, свъсили вежди в тревога.

А Бинесман хвана Йоме за рамото, придърпа я към себе си и прошепна с доволство:

— Наистина, идат.

И тогава, смътно, много отдалече, Габорн дочу нещо: шума на вятър, тръгнал през дърветата, понесъл се към тях от гората северозападно от замъка. Странен бе този звук, странен и зловещ, надигаше се и спадаше като вълчи вой или като песента на нощния вятър, заиграл в комините на бащиния му зимен дворец. Но имаше и свирепост, и неизбежност в тази песен на вятъра.

Габорн се загледа на запад и сякаш го докосна вледеняващ полъх. Но вятърът беше невидим, движеше се, без да разлюлява клоните или да свежда тревата по пътя си.

Не е вятър, реши Габорн, а звуци от много нежни стъпала, размърдали листа и трева. А от горите, смесени с тази странна песен на вятъра, до ушите му стигнаха смътните звуци на ловни рогове и лаят на кучета, и мъжки викове.

По далечните хълмове, под дърветата заиграха бледи светлини и се появиха хиляди и хиляди ездачи. Сивите светлини светеха смътно. Цветовете на ливреите на конниците бяха размазани… сякаш Габорн гледаше през опушено стъкло.

Все пак успя да отличи подробности от тяхното облекло и гербове: древни владетели на Хиърдън яздеха конете си, с тях бяха дамите им, с тях бяха кучетата им, слугите и щитоносците, всички облечени като за велик лов, понесли копия за глигани. И не само благородници яздеха с тях, защото Габорн видя и прости хора, и деца в тази свита, безумци и глупци, схолари и изкуфели старци, и мечтатели, девици и дами, и дрипави селяци, пажове и ковачи, тъкачи и коняри, и магьосници — цял народ, тръгнал като на веселба.

Странният вой сред горите се оказа призрачен смях, защото всички те се смееха весело, като на празненство.

Духовете на Дънуд спряха конете си малко под дърветата на западните хълмове и останаха така, взрени с очакване към Габорн и Йоме.

Габорн разпозна някои от тях: капитан Дероу и капитан Олт, Роуан и други мъже и жени от замък Силвареста, повечето от които останаха безименни за него.

А в челото им яздеше един велик крал, когото Габорн позна веднага по герба, защото на своя златен щит той носеше древния знак на зеления рицар.

Ерден Геборен.

Десетки и десетки други лордове и знатни дами, и селяци яздеха с него или го следваха — огромна орда, покрила хълмове и долини.

Призрачният крал вдигна ловния си рог и го наду.

Дълбокият му зов отекна над хълмовете и накара всички, които все още говореха в стана на смъртните, да замлъкнат. После кралят изсвири още два къси скръбни сигнала.

Беше същият зов, който крал Силвареста бе изсвирил предната година в началото на своя лов — покана към всички участници да яхнат конете си.

Лъхна студен вятър, мраз, който проникна чак до костите на Габорн, толкова силен и страшен беше. Страхът така го стисна за гърлото, че не посмя да примигне или да помръдне. Чувстваше, че дори само едно мускулче да трепне по тялото му, това ще го убие. Затова остана скован и замръзнал, докато не си спомни бащините си думи: „Никой принц на Мистария не трябва да се бои от духовете на Дънуд.“

Погледна с крайчеца на окото си и видя как духът на крал Силвареста се надигна от тялото, положено на траурната платформа. Силвареста се приведе в кръста, изправи гръб и с копнеж се загледа през полята към хората от великия лов.

После се пресегна и разтърси крал Ордън за раменете, сякаш го вдигаше от дълбока дрямка, за да се събуди и той.

Кралете станаха заедно и като че ли се провикнаха над долината. Макар устните им да не помръднаха, изрекоха някакви думи, които Габорн чу добре, нищо че над низините проехтя странен стон.

Отвъд долината последва бързият отговор. Две дами подкараха пред далечното множество и излязоха на петдесетина крачки пред горите, всяка повела по един оседлан кон.

Габорн ги позна. Едната жена беше кралица Венета Силвареста, а другата — собствената му майка.

Усмихваха се лъчезарно и като че ли си говореха, без да ги е грижа за нищо на света. Величествени. Щастливи.

Крал Силвареста и крал Ордън се хванаха за ръце и тръгнаха безгрижно през полето като на младини. Силвареста, изглежда, разправяше някаква дълга шега, а Ордън се смееше от сърце и клатеше глава. Вятърът превръщаше гласовете им в странно птиче чуруликане и думите се изплъзнаха на Габорн.

А се движеха тези призраци с измамна бързина, като сърни, подскачащи през тревата. Само след няколко стъпки стигнаха до жените си и ги целунаха за поздрав, след което яхнаха жребците си.

Наоколо по полята се надигнаха още рицари, за да се включат в лова. Мъже от падналия замък. Бащата на Шемоаз се появи от подножието на един вековен дъб и забърза през полетата към голямото множество.

Когато рицарите и кралете се включиха във великия лов, всички духове зад тях обърнаха конете си и поеха назад към недрата на Дънуд. Разнесе се далечен лай на кучета, смътен смях и ловни викове, излизащи от устата на различните лордове, а над всичко това звучеше рогът на Ерден Геборен.

От гърба на коня си бащата на Габорн се загледа над долината, сякаш видял за първи път живите рицари, вдигнали стан сред полята. За един кратък миг устата му зяпна от отчаяние, все едно че си спомни нещата от тленния си живот, или сякаш току-що си бе припомнил някой тревожен сън. После очите му се проясниха и той се усмихна широко. Светът на смъртните повече не го засягаше.

Обърна коня си, препусна навътре в леса и изчезна.

„Отиде си завинаги — разбра Габорн. — Докато не се присъединя и аз един ден към него.“

В този миг той усети, че плаче, но не от болка или от радост, а от удивление. Предната година, когато двамата с баща му бяха на бивак по време на лова в Дънуд, баща му беше казал, че кралете на Мистария и Хиърдън не трябва да се боят от духовете на Дънуд. Сега Габорн разбра защо.

Ние сме духовете на Дънуд, разбра той.

Но докато голямата орда обръщаше и започваше да изчезва в леса, един конник остана. Ерден Геборен дълго се взира в Габорн с пронизващите си очи, след което пришпори коня си напред.

„Той ме вижда. Вижда ме!“ — осъзна Габорн и сърцето му заблъска в гърдите от ужас, защото всеки знаеше, че да привлечеш погледа на един дух носи сигурна смърт.

Великият крал се движеше като в сън; прекоси низините като за един миг, така че само след секунда самият Ерден Геборен седеше в седлото си над главата на Габорн и се взираше надолу.

Габорн се вгледа в лицето на призрака. Носеше щита си и беше облякъл доспехи от зелена кожа. Шлемът му беше кръгъл, древна изработка.

Той се взря дълбоко в очите на Габорн, като стар познат.

Габорн си беше представял, че Ерден Геборен ще е млад, като в старите песни, че ще бъде с благородна осанка на млад, храбър воин. Но се оказа състарен мъж, отдавна преживял разцвета на силите си.

Ерден Геборен посочи земята в краката на Габорн и Габорн погледна надолу да види какво му сочи.

Щом направи това, сухите дъбови листа в тревата зашумяха и се размърдаха от лекия полъх, завъртяха се нагоре като при вихрушка, полетяха високо и изведнъж сплетоха дръжките си, а после се снишиха и кацнаха върху умитата му и сресана коса.

Мъже и жени зяпнаха в няма възхита.

Ерден Геборен бе короновал Габорн с короната от листа. Това бе древният символ на Мистария, знакът на Земния крал. А тази нощ бе навечерието на Хостенфест.

Но сред цялата тази сбрала се наоколо тълпа само един човек посмя да извика и гласът му заехтя над полята:

— Слава, слава на новия Крал на Земята!

Габорн вдигна глава да погледне в очите на призрачния Ерден Геборен и изведнъж разбра нещо. Можеше да властва над тези духове. Можеше да ги командва винаги. И той изрече с гневен и властен тон:

— Щом ме правите свой крал, заповядвам ви тогава вие и вашите легиони да направите каквото можете, за да защитите тези лесове. Радж Атън отне тук живота на много хора. Погрижете се да не отнеме повече.

Ерден Геборен кимна тържествено, а после обърна белия си кон и пое през полята. Жребецът запрескача като вихър сивите зидове и живи плетове и скоро навлезе в леса на Дънуд.

За няколко мига звуците на ловните рогове изкънтяха високо, а после заглъхнаха отново и духовете се скриха.

Всички се взираха в Габорн в пълно мълчание. Мнозина изглеждаха обзети от тревога, сякаш не бяха сигурни какво се е случило или пък не искаха да го повярват. Други просто бяха зяпнали от удивление. Казваха, че древните крале властвали над Дънуд, че лесът им служел. Габорн вече беше разбрал, че призраците на леса са служили на неговите предци… и сега той имаше смелостта да ги командва.

Почти не смееше да диша. Знаеше, че каквото и да изрече в този ден, то ще се запомни от всички.

Йоме го погледна и сълзите блеснаха в очите ѝ. Той вече държеше ръката ѝ, но сега пръстите ѝ го стиснаха силно. И тя вдигна високо ръката си.

Сред бедните хора и в двете кралства бракосъчетанието ставаше по подобен начин: мъжът и жената, които искат да сключат брачен съюз, заставаха пред свидетели, хванати за ръце, а някой приятел ги връзваше с бяла лента през кръста. Тогава новобрачните вдигаха стиснатите си ръце като един, за да видят всички.

Затова всеки разбра смисъла на жеста ѝ. „Аз съм бедна жена, която иска да сключи брак.“

Габорн вдигна ръката ѝ още по-високо и извика към всички в нощния стан:

— Видяхте сами как Силвареста и Ордън сега яздят заедно, както приживе, съюзени като верни приятели. Щом виждаме, че и смъртта не може да ги раздели, то нека и нашите народи да не бъдат разделени!

Всички в лагера останаха смълчани, все още никой не смееше да помръдне.

Херцог Мардън стоеше на стотина крачки долу на склона под тях. В краката му гореше огън и огряваше лицето му. Златният му бокал току-що беше напълнен. Беше едър мъж, по-годен за водач от всеки друг в Хиърдън. Лорд, когото хората обичаха и на когото разчитаха.

Сега като че ли стотици очи се обърнаха към херцога, в очакване на одобряващия му знак.

Мардън не беше глупак. Може би съзнаваше, че Хиърдън се нуждае от този съюз. Бе имал време да прецени богатството и мощта на Мистария. Сигурно разбираше и необходимостта той самият да се съюзи със Земния крал.

Но каквито и пресметливи мисли да минаваха през ума на херцога, той не го показа. Защото почти моментално вдигна златния си бокал за поздрав към Габорн, усмихна се широко и извика:

— Е, милейди, какво ще кажем?

Йоме стисна с все сила ръката на Габорн и я вдигна още по-нависоко. После се обърна към него, вдигна глава да го погледне и звездна светлина блесна в очите ѝ.

— От страна на Силвареста, аз приемам… с радост.

Херцог Мардън вдигна високо бокала си и извика:

— Комай нашият крал Силвареста все пак ще отпразнува тая година Хостенфест с лов! Нека се възрадваме за него… и за неговата дъщеря. Имаме двоен повод за празненство!

После бързо пресуши бокала си и го хвърли далече в нощта, в стана на своите войски — награда за някой беден войник.

Този жест накара не един и двама най-сетне да надигнат радостни възгласи и спечели за Мардън обичта на Габорн завинаги.