Пролетният ден беше топъл. Един рекламен агент пътуваше покрай парк Хибия за към Ивадабаши. Пред светофара колата спря. Тази пресечка беше една от най-сложните в транспорта на Токио.

Точно в четиринадесет часа агентът имаше среща с представител на рекламния отдел на една фирма за лекарства. Сега закъсняваше и това го караше да нервничи. Погледна часовника си. Беше 13.32 часа. Онзи беше много зает човек и ако не успееше да пристигне навреме, можеше и да не го намери. Днес се решаваше съдбата на една много голяма поръчка и затова на всяка цена трябваше да пристигне навреме.

Колата дълго извиваше, докато накрая спря. Беше стигнал едва входа на парк Хибия. Попита шофьора кога ще се измъкнат от това задръстване и разбра, че ги чакат още пет светофара. Шофьорът, съвсем примирен, извади от джоба си цигара и запали.

Вече четири пъти светна и изгасна светофарът, а те все стояха. Така минаха цели пет минути и той си помисли, че дори да успееха скоро да се измъкнат, оттук до Кьобаши, където се намираше фирмата за лекарства, имаше още много светофари.

Рекламният агент все повече нервничеше.

Колите се помръдваха с няколко сантиметра, после спираха, после пак няколко сантиметра и пак спираха. Идваше му да изскочи от колата и да изтича до пресечката на Ивадабаши, а там да вземе някое попътно такси. Но колата им беше притисната отстрани от други, също като тях безнадеждно чакащи коли. Хората в тях бяха като запечатани. В съседната кола зад волана седеше млад човек, до него много приятно момиче. Двамата, увлечени в разговор, дори не забелязваха какво става наоколо.

Колкото и да се ядосваше, нищо не можеше да се направи. Оставаше само да се отдаде в ръцете на съдбата. Дори да успееше, макар и със закъснение, да пристигне при своя клиент, все едно — щеше да получи от шефа си мъмрене. Все пак колко добре би било онзи да е още там, в кантората си. Какво го чакаше, ако не го завари на мястото му! И той започна да си въобразява колко хубаво би било, ако сега в колата имаше телефон и той можеше веднага да се свърже със своя клиент.

Погледна навън. Стотици спокойни лица. Беше ранна пролет и мнозина бяха без палта; пролетната свежест се чувствуваше въпреки бензиновите пари от потока коли.

Небето — през прозорчето на колата той виждаше само една тясна ивица — беше чисто и прозрачно, пълно с ярка светлина. Агентът за миг си спомни родния край, зеленината на полята.

Точно в този момент в малкото пространство небе се издигнаха черните сенки на няколко хеликоптера. Вероятно бяха хеликоптери на някоя вестникарска компания. Бяха решили може би в този ярък пролетен ден да снимат от птичи поглед града. Най-напред се появи един, след това още един, след него още. Ревът им просто режеше ухото.

Агентът погледна часовника си. В този миг колата се плъзна напред и се закова досами пресечката. Беше 13.41 часът. Отново го изпълни надежда, че можеше все пак и да успее.

Ревът на хеликоптерите се усилваше. Колата беше променила положението си и сега се виждаше повече небе. Нови три хеликоптера се извисиха над гъстата гора на парк Хибия. Следваха плътно предишните два. Той свали стъклото на прозореца, подаде глава навън и заоглежда небето. Първите два хеликоптера се бяха изгубили и сега останалите три с бръснещ полет преминаваха над парка.

— Какво ли е днес? — обърна се той към шофьора.

Всъщност можеше да бъде учение на силите за самоотбрана или може би беше карнавално шествие, организирано от някоя агенция по печата.

— Не знам — отговори шофьорът, — но само как отчаяно летят. И какъв отвратителен вой!

Най-после светна отново зелено, шофьорът сграбчи кормилото и колата се понесе.

Когато излязоха на Хорибата, откри се по-голямо пространство небе. Но колкото и да се оглеждаше, хеликоптерите вече не се виждаха. Бяха се загубили нанякъде. По небето плуваха само бели пухкави облачета.

Агентът забрави хеликоптерите и потъна в мисли за търговските си дела.

А струваше си да се замисли човек — тези хеликоптери откъде ли идеха. Те току-що бяха прелетели над парка, но откъде ли бяха излетели. Наблизо се намираше районът Нагата, в който нямаше нито една телеграфна компания, а само държавни учреждения и петте хеликоптера изглеждаха странно и някак нелепо на фона на този декор. Но тази мисъл някак от само себе си изчезна.

На площада пред императорския дворец бяха спрели три автобуса с туристи. Със затоплянето на времето все повече и повече туристи ежедневно пристигаха в Токио.

От 13.30 в официалната си резиденция министър-председателят беше насрочил пресконференция с журналисти от най-големите вестници. Сега беше 13.21 часът. В просторната зала, в която щеше да се проведе пресконференцията, се бяха събрали вече няколко десетки журналисти. На дългата маса в центъра на залата имаше множество микрофони. Пресконференцията щеше да се предава и по телевизията и сега в един от ъглите на залата нагласяваха две камери. Всичко беше вече готово и чакаха само да се появи министър-председателят.

Шестдесет и две годишният министър-председател разговаряше в съседния до залата кабинет с един от лидерите на управляващата партия. До него стоеше държавният секретар и непрекъснато поглеждаше часовника си. Не беше никак лесна работа да се откачиш от такъв събеседник като този, с когото разговаряше главата на правителството. Докато разговаряше, министър-председателят хвърляше поглед върху ръкописа на словото, което му бе нужно за пред журналистите оттатък. Той, разбира се, не беше писал сам своето изказване. Бяха го съчинили държавният секретар и други негови подчинени. Пресконференцията, която щеше да се предава едновременно и по радиото, и по телевизията, щеше да бъде построена на въпроси и отговори, които бяха набелязани в ръкописа. Това бяха проблеми от областта на външната политика на страната, икономиката, финансите, образованието, строителството и др.

Разговорът на премиера с позастарелия либерал не беше нищо друго, а за някакво ходатайство. Бяха от една фракция и на министър-председателя му беше неудобно да го прекъсва.

Стана 13.32 часът. Премиерът сладко се прозя, като побърза да сложи ръка на устата си. Предната вечер бе прекарал в „дружеска беседа“ с представители на финансовите кръгове. Много отдавна не бе закъснявал толкова през нощта и сега се чувствуваше уморен. В момента, в който се опитваше да прикрие прозявката си, вратата шумно се отвори и в кабинета връхлетя развълнуван един от секретарите му. Държавният секретар се опита да направи забележка по повод на малко неприличното нахълтване, но онзи се приближи до него и започна да му говори нещо тихо на ухото. Държавният секретар пребледня. След това той се наведе и пошушна нещо на ухото на премиера. Той уплашено се взря в лицето на държавния секретар. Онзи гледаше някак унесено.

— Моля да ме извините — обърна се тихо министър-председателят към представителя на управляващата партия. След това с широка крачка се отправи към вратата, но почувствува, че краката му се вдървяват. След него тръгна и държавният секретар.

— Какво стана? — учудено се обърна към секретаря представителят на управляващата партия.

— А, нищо особено. Звънят по прекия телефон на господин министър-председателя от Управлението на силите за самоотбрана.

Старият представител на управляващата партия се изсекна и постави между дебелите си устни цигара. В разговора си с премиера бе споменал, че военните му пречат, и сега го беше яд, че се е изпуснал. Всъщност той молеше да се издействува прокарването на железопътна линия в неговия избирателен район.

Слънцето влизаше през широкия прозорец, топлеше ласкаво гърба на стария човек и караше посребрялата му коса да блести. Този следобед в ранната пролет беше толкова топъл и приятен, че човек не чувствуваше никаква нужда от парното отопление.

Премиерът вдигна слушалката на един от телефоните в стаята на своя секретар. Сред десетината други телефони само този беше червен на бели ивици. Той беше специален, по който шефът на Управлението на силите за самоотбрана звънеше в резиденцията при изключителни случаи, в критически за държавата моменти. С напрегнато лице, по което играеха всички мускули, министър-председателят държеше слушалката и напрегнато се взираше в една точка пред себе си.

— Господин министър-председателят ли е? — чу се пресипнал глас в слушалката. В съзнанието на премиера изплува червендалестото лице на главния секретар на Управлението на силите за самоотбрана. В униформа той беше истинско олицетворение на военната чест и достойнство.

— Трябва да ви предам нещо много важно. — В слушалката гласът звучеше авторитетно. — Преди две минути се обади командуващият американските военновъздушни сили в Япония, за да ми предаде срочно съобщение. Ще ви предам най-основното. Днес, в 14.50 часа, в Токио ще избухне отклонил се от траекторията си сателит, който носи петмегатонен ядрен заряд.

Главният секретар внимателно и малко тържествено повтори току-що казаното.

— Как така отклонил се от траекторията си? Какво значи „отклонил се от траекторията си“? — гласът на премиера трепна.

Това оръжие е изстреляно от една тихоокеанска страна, която се намира на 110 хиляди километра оттук. Поради повреда в установката за разрушение, предадоха ни, ракетата не може да бъде унищожена във въздуха. Сега тя се движи право към Токио и до падането й остават не много минути.

— Управлението нищо ли не може да направи? Не могат ли да бъдат използувани тези, как точно се наричаха, ракети „земя-небе“ за насрещна атака? — премиерът просто крещеше в слушалката.

— Разбира се, всички възможни мерки са взети, но едва ли ще бъдат обезвредени всичките до една.

— Всичките до една? Нима са повече от една?

— Изстреляни са едновременно от пет различни бази. Японските сили за самоотбрана заедно с намиращите се на нашата територия американски военни сили ще направят всичко необходимо да ги обезвредят, но едва ли имаме право да се надяваме, че ще бъдат обезвредени всичките. Две-три от тях ще паднат над града.

— Пет мегатона! — едва поемайки дъх, изрече министър-председателят. — И непременно над Токио!

— Според изчисленията, те ще паднат в самия център на града с отклонение до 3 километра!

Премиерът се разтрепера, лицето му стана мъртвешки бледо.

— Въобще какво трябва да се прави?

— Само една ракета е достатъчна да унищожи напълно всичко в радиус 12 километра от точката на попадението. Ние, разбира се, ще употребим всички сили за тяхното унищожение, но минимум две няма да можем да спрем. Ще стреляме от всички бази от Хокайдо по протежение на цялото североизточно крайбрежие. Но в центъра на Токио ще избухне 10 мегатона ядрен заряд. Господин министър-председателят трябва бързо да реши какво ще правим с населението?

— Ало, ало. Всички ли военни от силите за самоотбрана знаят за ракетите с ядрен заряд?

— За сега само сме обявили, че ще се проведе учение. Не трябва да се плашат хората, нали?! Но ако вие решите, че ще е по-добре населението да бъде предупредено, то ние също ще последваме примера ви. Господин министър-председателю, разбирате, нали, че време за свикване на кабинета няма. Остава съвсем малко време и вие трябва сам да вземете решението.

От челото на министър-председателя потече пот, сякаш го обляха с вода. В напрегнатия му поглед се отрази само държавният секретар, който стоеше до него. Премиерът се олюля и се стовари на един стол.

— Какво става, господин министър-председателю?!

— Какво става? — опита се да го подхване държавният секретар.

Премиерът, отпуснал глава, с отворена уста, приличаше в този миг на омаломощен от жегата пес с изплезен език.

— След минути само центърът на Япония ще бъде заличен от лицето на земята. Към нас лети 10 мегатона ядрен взрив, погрешно изстрелян, отклонил се от пътя си. 10 мегатона! 500 пъти повече от атомния взрив в Хирошима.

Държавният секретар беше доловил от разговора за какво става дума, но когато чу ясно всичко със собствените си уши, изведнъж заприлича на мъртвец.

— Какво ще правим сега, а? Ще свикваме ли кабинета?

— Глупости — премиерът подскочи от стола. — Нима има време за това! Взривът ще настъпи в 14.50. За пет минути трябва да вземем окончателно решение.

Трябва да решим ще кажем ли на народа или не. Министър-председателят обикаляше трескаво из кабинета. Чувствуваше, че краката му се вцепеняват, че сърцето му всеки миг ще се пръсне, тревога раздираше гърдите му.

— Кажи, кажи какво да правим! — А!

— Няма ли да му кажем? На народа? Или по-добре би било всички заедно със семействата си с готовност да посрещнат смъртта.

На държавния секретар му се струваше, че слуша гласа на съвсем непознат човек.

Вратата се отвори и в кабинета спокойно влезе секретарят на министър-председателя.

Господин министър-председателю, журналистите оттатък чакат. Вече закъсняваме с цели 4 минути.

— Ах, по дяволите! — едва ли не изрева държавният секретар. Гласът му по-скоро беше един вопъл. Младият секретар замръзна на мястото си. — Бързо идете при тях. И затворете добре вратата след себе си!

— Но журналистите...

— Не досаждайте! Секретарят изчезна.

— Господин министър-председателю — почти изстена държавният секретар, — в никакъв случай не бива да казваме на хората. Веднага ще възникнат вълнения. И нито армията, нито полицията ще бъдат в състояние да ги възпрат. По-добре е спокойно...

— Дайте ми да помисля, замълчете за 10 секунди. — Премиерът се отпусна на стола и обхвана лицето си с двете ръце. На държавния секретар му се струваше, че часовникът му просто трещеше, отмервайки секундите. Едва сега реалността се избистри в съзнанието му и той се почувствува като човек, изправен на гилотината, в последните секунди преди смъртта. Обхвана го панически страх. Трескаво преминаха през съзнанието му лицето на жена му, на децата, на майка му. Спомни си и за любовницата си от Асакуса.

За какво ли мислеше в този момент премиерът, скрил лице в ръцете си? Дали го тревожеше съдбата на японския народ или и той преди всичко мислеше за семейството си. Той имаше седем деца.

Държавният секретар тръсна глава, сякаш да прогони кошмара. Обзе го чувството, че въздухът около него се нажежава. Пет мегатона! Ако паднат две, стават десет мегатона! Взрив, 500 пъти по-силен от този на атомната бомба, пусната над Хирошима. Една петмегатонна бомба е в състояние да унищожи всичко в радиус 12 километра. А две такива бомби! С епицентър Токио — те щяха да сметат целия район Канто. Гъст смъртоносен прах щеше да покрие цялата страна.

Той си представи петте смъртоносни тела някъде там високо в небето, неотклонно държащи курс към целта.

Затрещя червеният телефон с белите ивици. Премиерът, стреснат, подскочи от стола. Винаги изпълненият с достойнство и самообладание министър-председател сега имаше вид на хванато в клопка животно.

— Господин министър-председателят ли е? — това беше главният секретар на Управлението на силите за самоотбрана. — Току-що получих съобщение от командуващия американските войски в Япония. След малко към вас се отправят пет хеликоптера. Ще се приземят в задния двор на Парламента, пред вашата резиденция, и на площада пред Националната библиотека. С тях ще заминат за Ацуги всички високопоставени държавни личности. От Ацуги те ще бъдат изведени от страната със специални транспортни самолети. Налага се да постъпим така, защото каквато и катастрофа да настъпи в Япония, нейното правителство трябва да бъде спасено и макар и в чужбина, трябва да продължи да изпълнява своите функции... Хеликоптерите трябва да кацнат в Ацуги най-късно след около 7 минути. Всички транспортни самолети са в пълна готовност и ще излетят едновременно от Татикава, йокода и Ацуги... Ало, ало, чувате ли ме? Президентът изстена.

— Хеликоптерите вече се отправиха към вас. След две минути ще се приземят. През тези две минути трябва да решите дали ще кажете на народа за нещастието. .. Господин министър-председателю, аз ще остана на своя пост до последния момент и ще ръководя действията на войската.

— ...

— Освен това американските военновъздушни сили ще се погрижат и за извеждането на дипломатическия персонал от посолствата на страните, обвързани с договор. Те също ще бъдат взети с хеликоптери, а от Ацуги ще напуснат страната с транспортни самолети. Американците настояват в седемте минути, през които самолетите ще кацнат в техните военновъздушни бази, нищо да не се съобщава на народа.

Американците не искаха да създават излишни вълнения, те се надяваха за 7 минути с военни хеликоптери да извозят до своите бази всички важни лица от управляващия апарат и затова настояваха за сега да се запази в тайна. Трябваше да се има пред вид и това, че освен с хеликоптери към базите в тези седем минути някои щяха да се отправят с колите си и затова не биваше да се допускат каквито и да било вълнения. Ако се съобщи на народа, хеликоптерите едва ли щяха да могат спокойно да стигнат до базите. За колите положението би било още по-сложно. На улиците щеше да се изсипе огромна обезумяла тълпа, която би заприщила пътя им.

Министър-председателят отчаяно се бореше със себе си, мъчеше се напразно да се успокои, виеше му се свят. С треперещ глас той разказа на изправилия се до него държавен секретар за разговора по телефона.

— Какво мислите да правим, а? Да постъпим така, както ни казват американците. Друг изход няма — преглътна секретарят.

Премиерът едва ли не изръмжа.

— Не говорете така. Американците искат да мълчим през тези седем минути. Нима е нравствено, нима е човешко да мълчим!

Държавният секретар погледна часовника си. Бяха изминали още две минути. Мъртвешки бледен, той рече:

— Ако кажем на народа, в цялата страна, пък дори и само в Токио да е, ще настъпят страшни вълнения. Тогава нито армията, нито полицията ще бъдат в състояние да се справят. Още преди взрива ще има хиляди убити и ранени. Затова аз мисля, че е най-добре да ги оставим да умрат, без да подозират нищо, да посрещнат смъртта неочаквано.

— Но — прекъсна го премиерът — аз бих искал да посрещна смъртоносния миг сред своето семейство. Ние всички сме японци. Всички ще се мобилизират в последната минута.

Като се поклащаше, премиерът крачеше нервно из кабинета.

— Значи, казвате, ще настъпят безредици. Но пред лицето на смъртта японецът умее да се мобилизира. А как през Втората световна война населението посрещна на Окинава стоварването на брега на войските на противника. .. Аз лично бих предпочел да посрещна сетните минути от своя живот сред семейството си. Да, сигурно сте прав, че ще възникнат безредици. Но къде оставяте полицията, войската? Те ще изпълнят дълга си докрай.

— Добре, да направим така, както казвате вие — почти извика държавният секретар. — А всъщност какво конкретно предлагате? Преди да известим населението, не е ли по-добре да се обърнем към войската, полицията и другите сили за обществена безопасност и да им наредим да вземат всички мерки...

Точно в този миг иззвъня червеният телефон. Секретарят подскочи, грабна слушалката, но веднага я подаде на премиера.

— Казват, че искат да ви предадат нещо от президента на САЩ.

Министър-председателят пое слушалката, от която се разнасяше уплашеният глас на министъра на външните работи.

— Господин министър-председателят ли е? Сега ще ви предам посланието на американския президент. Аз самият съвсем не разбирам смисъла му, но ще ви го прочета: „Драги господин министър-председателю, пред лицето на това съвсем неочаквано нещастие, което ще донесе на вашия народ и вашата страна неизмерими жертви и огромни загуби, искам да ви предам нашето дълбоко съчувствие и безкрайно съжаление. Натоварен съм да изразя също така дълбокото разкаяние и съжаление на приятелската вам страна, член на Организацията за мир и сътрудничество между страните в басейна на Тихи океан, която съвсем непреднамерено стана причина за това нещастие. Ние бихме искали да направим всичко, което е по силите ни, за да ви се притечем своевременно на помощ, но пред неизбежността на тази огромна катастрофа не ни остава нищо друго, освен да сведем глави и смирено да се покаем пред бога.

Вашата страна ще стане жертва на катастрофата, но аз се надявам дълбоко, господин министър-председателю, че благодарение на вашата мъдра намеса и на добрата воля на вашия изключителен народ жертвите ще бъдат незначителни. Сега в очакване на това нещастие наш дълг е открито да изразим готовността си да ви отпуснем достатъчно помощ, която ще компенсира загубите. Моля господ и провидението да ви помогнат.“

— Господине, какво означава всичко това? — министърът на външните работи отчаяно крещеше в слушалката.

Премиерът само сухо благодари и рече:

— Във всеки случай след пет-шест минути всичко ще ви бъде предадено.

— Ало, ало... — гласът на министъра на външните работи все още се чуваше в слушалката, която премиерът вече беше сложил на мястото й.

В миг всичко в стаята се разтърси. Държавният секретар погледна уплашено към тавана. В този момент в кабинета се втурна комендантът на резиденцията. Като видя вътре министър-председателя и държавния секретар, той се изпъна чинно и поздрави.

— Какво има? — държавният секретар разроши с ръка косата си.

— Ниско над самата резиденция летят два американски хеликоптера. Те май се канят да кацнат в средния двор и аз предположих, че може би сте получили някакво съобщение от американския главнокомандуващ.

— Да, да, разбрах — рече секретарят — съобщиха ни. Не успяхме да ви предупредим.

— Всички журналисти са се натрупали по прозорците и зяпат. Някои даже са изскочили и на двора.

— Успокойте ги. Кажете им, че пресконференцията с премиера ще започне след малко.

Комендантът хвърли поглед към премиера, който беше стиснал глава между ръцете си и изчезна зад вратата.

Секретарят се приближи към министър-председателя, който бе захлупил глава върху бюрото.

— Какво да правим? .. Не, какво мислите, че трябва да направим?

— Какво ли! — обърна се към него в отговор премиерът. — Нали чухте какво каза шефът на Управлението на силите за самоотбрана. Той остава тук до последната минута, за да сподели съдбата на останалите. Аз също оставам.

Това е невъзможно! — извика секретарят. — Вие не сте обикновен човек. Без премиер как ще изглеждаме в очите на другите страни и няма ли те да посегнат на нас. Нали населението на районите, незасегнати от взрива, ще се разбунтува и именно там ще възникнат безредици. А левоекстремистките партии само това и чакат, за да организират въстание!

— Тогава какво да правим?

— По-добре е да се евакуирате някъде по-далеч с помощта на военните хеликоптери. А после може би е най-добре да заминете за Хавай.

— И там да съставим правителството на Япония? — възкликна с отчаяние в гласа премиерът.

— Но това е неизбежно! След това веднага ще се върнете в разрушено Токио... Много силно трещят тези хеликоптери. Сигурно вече са се приземили в средния двор. — Секретарят впи поглед в часовника си.

— Вече са минали цели четири минути!

И двамата имаха чувството, че цялата стая е изпълнена със застрашителния шум от стрелката, която отмерваше равномерно секундите. Премиерът усещаше тялото си плувнало в пот, ръцете му безпомощно трепереха. Той скубеше косите си. Времето бавно и мъчително правеше душевната агония на стария човек непоносима.

— Слушайте — той едва успя да се изправи и каза с решителен тон, — аз искам да кажа всичко на японския народ!

— Така ли решихте?

— Но в края на краищата не загива цяла Япония. Само една част, нали? Токио и районът на юг от него. Останалата част от страната е застрашена от смъртоносния прах, там хората ще станат жертва на друга, бавна смърт. Трябва да им кажем за това, веднага, незабавно! Не можем безучастни да оставим да загинат 100 милиона души. Не, ще кажем!

— Господине, а вашето семейство?

Премиерът изстена. Семейството му сега си беше в къщи, в Шибанихонеки. Той трескаво размисляше. Представи си ги вече натоварени на колата да летят по най-прекия път към летище Ханеда. „Колко ли време им е нужно, за да се спасят?“ — помисли си той. За подготовка две минути, а след това веднага в колата. Разбира се, ако са облечени. За колко ли можеше да се отиде до Ханеда? За половин час? Не, едва ли. Бяха необходими не по-малко от 40 минути. Но ако пред тяхната кола върви полицейска патрулна кола със сирена? Дали тогава ще успеят за 20 минути? По пистата до самолета пет минути и една минута за отлитане, при условие че машината е напълно готова. Премиерът почувствува, че от тези мисли му се завива свят.

— Не, невъзможно е!

— А?

Във всеки случай това ще бъде оправдание пред народа.

— Моето семейство също остава! — премиерът гледаше втренчено, с тежък поглед секретаря. — Вие също, съветвам ви, трябва да се решите.

Секретарят стисна с ръце главата си. Премиерът погледна часовника си. Оставаха още само 30 минути. Тъкмо си помисли, че бученето на хеликоптерите вече не се чуваше, и в стаята нахлуха двама-трима американски войници. Водеше ги капитан с внушителни рамене. Хората от охраната страхливо и с недоумение се озъртаха зад тях.

Идват май да ни вземат — рече премиерът на държавния секретар. — Намерете бързо министъра на финансите, той е някъде тук из резиденцията, и го качете в хеликоптера. Той сигурно играе го. Господин А тука ли е? Какво става с господин С? Намерете и господин М!

Всичките бяха приближени на премиера. В кабинета си той беше назначил на отговорни постове свои бивши подчинени. И държавният секретар беше един от тях, като по този начин премиерът издигна честта на „момчето за всичко“. Секретарят тръгна по стаите, за да изпълни заръката на премиера, краката му се спъваха в зелените меки килими.

Министър-председателят направи знак на американските войници да почакат и се приближи до специалния телефон.

— Главният секретар ли е — попита той с привидно укрепнал глас, — след осем минути ще направя възвание до народа. Вие обявете военно положение! Поставям цялата полиция под контрола на вашето управление. Поемете контрола и на целия държавен апарат, непременно на радиото, телеграфните агенции, вестниците и всичко останало!

— Слушам — отговори другият. — Всичко ще бъде така, както заповядате.

— Колко време ви е необходимо, за да предадете нарежданията си до всички инстанции?

— Не повече от две минути. С Главното полицейско управление и останалите служби имаме пряка телефонна връзка. Съобщение ще предадем веднага и по радиото, и по телевизията. За тези, които няма да го чуят, ще разпратим по целия град специални полицейски коли с високоговорители. За охрана на реда на всички главни транспортни възли ще бъдат поставени военни отряди и полиция.

— Друго?

— По-добре би било, ако господин министър-председателят лично съобщи на населението за извънредното положение, но уви, време вече няма. За съжаление принудени сме ние, недостойните, да го правим.

— Да, да, предайте, предайте вие.

Ще приканим хората към възможно най-голямо хладнокръвие и самообладание. Ще наредим по радиото до последната минута да се предава класическа японска музика.

Изразът за класическата японска музика много учуди премиера.

— Да, някаква нежна успокояваща мелодия, която да трогва, да настройва сантиментално. Например „Огънчето на светулката“. Да, да, „Огънчето на светулката“, това е добре — говореше възбуден премиерът и в миг си помисли, че секретарят едва ли разбираше напълно от тези работи. Онези от радиото имаха грижата за това. Изпита и противоречивото чувство, че главният секретар на силите за самоотбрана прекалено ревностно се вживяваше в новите пълномощия, които му се предоставяха. Започваше май да се възгордява.

— Господин министър-председателят е съвсем прав.

— Ало, ало, сред войската забелязват ли се някакви вълнения?

— Ами... — запъна се секретарят — засега само в една част.

— А, вече започнаха! Нима са разбрали какво става? Предполагам, че някой е подслушвал, когато сме разговаряли по прекия телефон. Само така е могло да стигне до частите и вече има опити за бягство. Премиерът простена.

— Но не мислете, че това е взело кой знае какви размери. Има нареждане да се стреля по всеки, който нарушава заповедта и се опитва да дезертира. Трябва обаче да ви кажа, че войската като цяло запазва присъствие на духа.

— А военноморските сили?

— В този момент три военни кораба се готвят да напуснат пристанището на Иокоска и да се отдалечат в открито море от зоната на взрива. Това се прави с цел да се запази тази толкова необходима нам военна сила. Но дали ще успеят достатъчно да се отдалечат, това още не знаем.

— Драги мои, със сълзи в очите съм принуден да замина оттук до някоя военна база, откъдето напускам страната със специален самолет... Аз също като вас бих искал да остана със своя народ до последния миг на живота си, но съзнавам какво би станало със страната ни, ако тя останеше без правителство, и съм принуден да се съглася и да замина.

Ама разбира се, господин министър-председателю. Вие не сте военен, вие сте друго нещо и сте длъжен да го направите заради всички нас, японците. А аз до сетния миг ще бъда на поста си.

— Дръжте се! Аз сега ще кажа истината на журналистите, които са се събрали тук... А с вас се прощавам, сбогом.

— Сбогом. Пазете се и бъдете здрав.

Премиерът остави слушалката разплакан. Огледа се. В кабинета бяха останали само дошлите да го вземат американски войници, а японските служители, които до преди малко се намираха тук, бяха изчезнали. Държавният секретар също никакъв го нямаше. Нямаше го и старият лидер от управляващата партия, който беше дошъл да моли за ходатайството. Всички бяха избягали. А може би тичаха към хеликоптерите, блъскаха се, бързаха да заемат по-сигурни места.

Премиерът отвори вратата. Журналистите шумяха разтревожени. Всички до един бяха наскачали от столовете. Разтревожили ги бяха хеликоптерите. Кацането на хеликоптери на американските военновъздушни сили в резиденцията на японския министър-председател нямаше подобен прецедент досега.

Премиерът се приближи до масата с безбройните микрофони и седна. Той най-напред посочи телевизорите.

— Моля да бъде прекратено предаването по телевизията!

Водещият програмата послушно изпълни заповедта. Не беше трудно да се прочете по лицето на премиера обзелото го напрежение.

— Да се прекъсне и програмата по радиото!

— Господин министър-председателю, какво е станало?

— Само след няколко минути по радиото ще бъде предадена заповедта на главнокомандуващия силите за самоотбрана.

— Нещо случило ли се е? — към премиера се втурнаха разтревожени десетки души.

— Какво стана с предаването по телевизията? Преустановихте ли го? А предаването по радиото прекъснато ли е?

Докато произнасяше тези думи, той оглеждаше всичко наоколо с нищо невиждащи очи.

— Господа журналисти, само след 30 минути в Токио ще падне ракета. Изстреляна е от една страна, която се намира на 110 хиляди километра оттук и е членка на Организацията за мир и сътрудничество между страните в басейна на Тихи океан. Изстреляни са всъщност пет бойни ракети с мощен ядрен заряд, които сега се движат право към Токио.

Сред журналистите в миг настъпи страшна паника, някои неистово закрещяха, понесоха се стонове.

— Истина ли е, нима е истина! — питаше кресливо един разчорлен журналист.

— Истина е. Получихме пряко съобщение от главнокомандуващия американските войски у нас. Ракетите са пет на брой и всяка от тях има петмегатонен ядрен заряд. Те летят към нас.

— След колко минути ще паднат над Токио? — извиси се над останалите един тревожно гръмлив глас.

— След 28 минути и 10 секунди, в 14.50 часа. Журналистите се втурнаха през глава към вратата.

По пътя си събаряха всичко, повалиха премиера, някои, без да гледат къде стъпват, го газеха безжалостно. Някои от тях стремглаво се спуснаха към телефона, където се разгоря страшна борба. Блъскаха се, всеки теглеше към себе си, бързаше пръв да позвъни. Успя да сграбчи слушалката само един млад човек, който се беше сражавал наистина лъвски. Но щом видя как другите хукнаха към двора на резиденцията, той хвърли слушалката и побягна след тях.

В резиденцията остана само безпорядъкът от преобърнатите вещи.

Всъщност журналистите се биеха не за телефона, всички бяха същества, овладени от една мисъл — да се доберат до хеликоптерите. В двора се раздаде стрелба и петима-шестима от журналистите, които напразно се мъчеха да се доберат до машините, паднаха мъртви на асфалта.

Премиерът, плътно заобиколен от американските войници, премина през двора и се насочи към една от машините. Той едва-едва се влачеше и затова се остави да го качат в нея. И държавният секретар, и министърът на финансите, и престарелият лидер от управляващата партия отдавна се бяха настанили и сега поглеждаха страхливо към него.

Радиото в хеликоптера бъбреше бързо на английски. Предаваше съобщение, че радарите на остров Х са засекли летящите към Япония ракети. Остров Х, японско владение, се намираше на югоизток в Тихи океан.

Поправка на времето?

Беше 13.50 часът, когато главнокомандуващият силите за самоотбрана предаде заповедта си на Главното управление на полицията и на всички останали инстанции. Смисълът й беше прост — от страната C са изстреляни пет ракети с ядрен заряд, които са се насочили към Япония, и две от тях в 14.50 часа ще се взривят над Токио. Следователно Управлението на силите за самоотбрана в момента поема върху себе си отговорността за запазване на обществения ред. Цялата полиция също преминава под командуването на силите за самоотбрана. Тази заповед бе предадена по прекия телефон лично от главнокомандуващия.

— Моля, повторете още веднъж — крещеше в слушалката началникът на полицията.

— Няма никакво време за повтаряне. След по-малко от час над Токио ще избухне най-малко десетмегатонен взрив. Веднага разпратете на подходящи места из града коли с високоговорители, които да съобщят на населението. На всички централни кръстовища струпайте полицейски сили, които да бъдат готови да предотвратят евентуални безредици. Ще се наложи да се стреля, затова направете необходимото. След три минути по радиото и по телевизията ще бъде предадено екстрено съобщение. Край!

— Ало, ало!

На началника на полицията му се стори отначало, че някой си прави с него лоши шеги, но гласът, с който разговаряше преди малко, му беше толкова добре познат. Нямаше никакво съмнение, това беше главнокомандуващият силите за самоотбрана.

Заповедта на главнокомандуващия, предадена по телефона, беше безспорно доказателство, че става нещо страшно.

Като затвори телефона, главнокомандуващият се обърна към стоящия наблизо офицер, който беше нахвърлил текста на извънредното съобщение.

— Много лошо е казано, но нямаме време да го поправяме — с нервен глас каза главнокомандуващият. — Да се предаде по всички радиостанции — и държавни, и частни. Повикайте хората, за да им обясня!

Най-напред влезе представител на държавната радиостанция. Главнокомандуващият зачете на глас съобщението:

„До гражданите на Токио и до целия японски народ. От страната C, членка на Организацията за мир и сътрудничество между страните в басейна на Тихи океан, погрешно са изстреляни петмегатонни ракети с ядрен заряд, които летят към Токио и точно в 14.50 часа ще се взривят над града. Тяхното обезвреждане е невъзможно и ние се обръщаме с призив към целия народ и по-специално към населението на Токио да мобилизира цялото си хладнокръвие. Приканваме ви да запазите спокойствие и присъствие на духа. В името на запазването на обществения ред са вдигнати на крак цялата войска и полиция, за да не се стига до безредици. Приканваме в останалите 20 минути тези, които могат да успеят, да се върнат по домовете си и сред близките си и там да прекарат сетните минути.“

Редакторът получи текста на съобщението в 13.52 часа. Съдържанието му го накара да се разтрепера.

Завеждащият информационния отдел прочете текста и остана като гръмнат.

— Отговорният редактор, къде е отговорният редактор!

Всички около него замръзнаха по местата си.

— Отговорният редактор къде е? Намерете го веднага! — завеждащият крачеше из коридора и неистово крещеше.

В държавната радиостанция без разрешението на отговорния редактор не можеха да бъдат предадени никакви, дори и извънредни съобщения. А в това време той обядваше в ресторанта, който се намираше в парка зад радиостанцията. Накрая един от служителите се досети къде може да е и позвъни там по телефона.

— Какво е станало? — с досада в гласа попита отговорният редактор.

— Нечувано! Ужасно!

— Нещо с някой от изпълнителите ли се случи?

— Ох, добре би било да е така... Тук позвъни главнокомандуващият силите за самоотбрана и съобщи, че след минути в Токио ще избухне атомна бомба. Трябва веднага да предадем съобщението по радиото и затова елате колкото се може по-скоро!

Да се предадат новини по радиото беше значително по-бързо и по-просто, отколкото по телевизията. Защото по телевизията обезателно в долния край на екрана се даваше кратко резюме на съдържанието. А вече нямаше време да се пише резюме, защото за това щяха да бъдат изгубени най-малко 10 минути.

Отговорният редактор дойде само за две минути. Дотичал беше много бързо, нещо необичайно за него — винаги спокоен и бавен, с ръце в джобовете и димяща цигара в уста и с нещо слонско в грамадното си тежко стъпващо тяло.

Сега лицето му беше станало мъртвешки бледо, с изскочили на челото синкави вени.

— Колко минути има още? — попита той.

— Двадесет и една.

— Прекратете предаването по радиото! Ще предадем извънредно съобщение. И предаването по телевизията спрете. Говорителите да бъдат готови пред камерите!

След това, като се позамисли, рече:

— Като свършите, бягайте!

И без неговото напомняне в студиото настъпи паника. Цялата сграда се изпълни със зловещи викове.

В този момент иззвъня телефонът. Беше от Управлението на силите за самоотбрана. Един готов да побегне, целият облян в пот служител сграбчи слушалката.

— Какво? От главнокомандуващия ли..., продължава ли се? Времето се продължава ли? — викаше в слушалката. — Как, има още време до падането им!... Изчислено по американско време ли? А, да, американците са също в паника, нали?... Но все пак ще паднат, така ли? Още колко? ... Казват, че се продължава с още 54 минути ли? А, ... така значи, общо след 75 минути!

Още преди да е чул обяснението на служителя, отговорният редактор нареди.

— Времето се продължава! Така да се съобщи по радиото и телевизията!

— Шефе, а не е ли по-добре да не уточняваме, а? Да не казваме, че е от Управлението на силите за самоотбрана — смутено попита зад гърба му неговият заместник.

— Май сте прав.

Действително, как ли щеше да се възприеме една такава странна заповед! Реши все пак да пробват и това малко или много го поуспокои. И все пак, искаше му се да я предаде с необходимата тежест.

— Веднага позвънете в Управлението на силите за самоотбрана. А след това в Управлението на полицията!

Двама служители трескаво завъртяха телефоните.

— Заето е — едновременно докладваха те. Редакторът се разсърди.

— Не е само този телефон. Има и други телефони! Пет-шест души се струпаха и трескаво запрелистваха дебелия телефонен указател, но понеже всички нервничеха, никак не можеха да попаднат на необходимата страница.

В това време отговорният редактор нервно крачеше напред-назад. В миг ужасно му се прииска всичко това да е лъжа, излишна паника, зловредни слухове. Като разбра, че времето за падането на ракетите се продължава, той, който беше на границата да загуби разсъдъка си, отново си възвърна предишното спокойствие и хладнокръвие. В този миг вратата се отвори и връхлетелият в студиото закрещя.

— Шефе, радиокомпанията „Минхо“ вече предава съобщението!

— Какво! — извика отговорният редактор и изтича в съседното студио. Там вече се предаваше: „Извънредно съобщение! Обръщение на главнокомандуващия силите за самоотбрана до целия японски народ. От страната C, членка на Организацията за мир и сътрудничество между страните в басейна на Тихи океан, погрешно са изстреляни пет ракети, които в този момент летят към Япония. Американските военни сили, намиращи се у нас, заедно със силите за самоотбрана правят всичко възможно за тяхното обезвреждане, но пълното им унищожаване едновременно е невъзможно. Една или най-малко две от тях ще проникнат през обстрела и ще паднат в района на Токио. Всяка ракета има петмегатонен ядрен взрив и той напълно ще унищожи Токио и района на юг от него. Ракетите се очакват да паднат в 15.09 часа. Към народа с възвание се обръща нашият министър-председател, а така също и президентът на САЩ, но тъй като времето на взрива наближава, те няма да бъдат четени по радиото. Всички са длъжни да се подчиняват на заповедта на Управлението на силите за самоотбрана и до последния момент да запазят хладнокръвие. Повтарям пак: Извънредно съобщение! ...“

Думите на говорителя вече бяха почти неразбираеми. Вероятно и той вече губеше присъствие на духа. Това по-ясно личеше на телевизора. Дикторът на компанията „Минхо“ седеше вдървено пред камерата, а по лицето му пробягваха нервни спазми. Обикновено спокоен, с лице, което изразяваше едва ли не известно пренебрежение към зрителите, сега той приличаше на призрак.

— Извънредно съобщение...

А в долната част на екрана нямаше резюме — и те не бяха имали време да го напишат. Дикторът отново и отново повтаряше със запъване съобщението.

— Вижте какво става! — изрева отговорният редактор на държавната радиокомпания. — Ние излязохме големи бюрократи, разбрахте ли! Вижте колко ловки излязоха те! — Той сякаш беше забравил, че причина за тази бюрокрация беше самият той. Без негово разрешение програмата не можеше да бъде изменена дори с една секунда. За това беше необходимо специално разрешение, подписано и подпечатано с безброй печати.

Служителите, които бяха се втурнали да се ровят в телефонния указател, връхлетяха в студиото.

— Шефе, телефонът дава свободно. Свързахме се.

— Ах, по дяволите! И какво стана? Бързо, бързо говорете! — Отговорният редактор крещеше така, като че ли околните бяха много далеч от него.

— От Управлението на силите за самоотбрана се обади самият главнокомандуващ. Той заяви, че в заповедта изменения няма. Беше много ядосан и каза, че не е необходимо да се пита по сто пъти за едно и също нещо.

— Добре, разбрах — изпъшка отговорният редактор. Той беше вече взел решение.

— По всички програми да се предава само извънредното съобщение.

— А текста, как да съставим текста?

— Говорете най-главното. Нещо подобно на това, което току-що чухме. За специален текст нямаме време.

Всички говорители, които преди малко бяха нахлули в студиото, застанаха пред микрофоните.

— Още колко минути остават? — извика отговорният редактор, като разбра, че часовникът му изостава.

— Още 71 минути. Колко е точно часът?

— Сега е точно 13.58.

— Добре. Като свършите предаването, всички бягайте!... Или не, почакайте! След това пуснете музика!

— Да, главнокомандуващият каза същото — рече онзи, който беше говорил по телефона.

— А каза ли какво е най-добре да пуснем? Е, хайде, добре, ще го измислим тук сами. Каква ли музика да пуснем — спокойна или такава, която да разпалва човек?

Всички се замислиха.

— Нямаме време за мислене. За три секунди трябва да решим — изрева отговорният редактор.

Отговорният за музикалното оформление на програмите предложи да пуснат джаз.

— Не, джаз не подхожда сега. Все пак, очаква ни смърт. Ние загиваме от оръжието на дружеска нам страна, членка на съюза, начело на който стои Америка. Не, американска музика решително не подхожда.

— Ей, да пуснем песента „Да защитим децата“, а? Нали? „Да защитим децата“ е добре! Сега, когато сме изправени пред перспективата да бъдем унищожени, по-подходяща мелодия едва ли има.

В студиото всички крещяха. Отговорният редактор изтича до прозореца и погледна навън.

От централния изход, от изхода за коли и от всички други врати стремглаво изскачаха изплашени служители. Те тичаха презглава към близката спирка. Някои се биеха за такси.

— Ха, влаковете май вървят!

Движението на колите ставаше все по-странно. Някъде от средата на колоната излиташе кола и се отправяше светкавично в съвсем неочаквана посока. Някои от тези коли връхлитаха върху недоумяващите минувачи и безмилостно ги прегазваха.

— Изглежда, успели са да чуят по радиото извънредното съобщение.

— Шефе, какво да правим? — обърна се към него заместникът му.

Останалите служители отдавна вече се бяха разбягали.

— След като съобщението бъде предадено три пъти, всички напускат студиото. От там нататък ще предава само студиото в Осака... Да, добре е тези, които докрай желаят да изпълнят дълга си, да останат на покрива и оттам да предават до последния момент какво става в града. Това могат да направят само хора, искрено предани.

— Да.

— До взрива остава около един час — рече отговорният редактор, като погледна току-що сверения си часовник. — Всички веднага трябва да се отправят по домовете си. Сигурно някои са успели вече да се скрият по мазета или в метрото. След взрива най-малко няколко часа, не, няколко дена няма да може да се излиза навън. А с прехраната?

— А ако им се раздаде варен ориз?

— Глупак! Откъде време за това. Всеки разчита сега само на себе си.

И на нито един от двамата не му мина през ума каква ли огромна яма би се образувала в радиус три километра от епицентъра. Щяха ли да помогнат тогава подземните помещения? Двамата имаха съвсем бледи познания за атомния взрив, пък и времето вървеше и нямаше за кога да разсъждават.

В този момент в студиото се разнесе гласът на говорителя, който зачете текста на извънредното съобщение. Гласът глъхнеше, трепереше, на места прозвучаваше особено пронизително.

Отговорният редактор се вслуша. Ставаше дума за възванието на министър-председателя към японския народ. Говорителят го четеше със съкращения.

Къде ли беше сега министър-председателят? И въобще какво ставаше с правителството? Къде се намираше то? „Вероятно, мислеше си отговорният редактор, всички те бяха скрити в траншеите на някоя военновъздушна база!“

Ниско над сградата преминаха три хеликоптера и страшен шум изпълни студиото. Хеликоптерите бяха военни и сигурно бяха пратени да разузнаят какво става в града. Зави и сирена. Мъжът погледна през прозореца.

Сирената виеше пронизително. Няколко патрулни и пожарни коли преминаха бясно със също такъв силен и пронизителен вой. На улицата бяха настъпили объркване и безредица и, естествено, колите със сирени бяха тук, за да се намесят. Полицаи с микрофони предаваха на населението извънредното съобщение:

„Граждани, четем ви извънредно съобщение. Важно съобщение... От страната С погрешно са изстреляни ракети..“ Молим гражданите да запазят присъствие на духа и да не нарушават обществения ред. Тези, които са близо, да се върнат по домовете си. На всички централни кръстовища има войска и полиция, които пазят реда и спокойствието. Обявено е извънредно положение и има заповед да се стреля по всеки, който с поведението си създава паника. И държавните, и частните железници се движат както обикновено, затова спокойно и без паника се изтегляйте от центъра на града.. До всички граждани! Четем ви извънредно съобщение Днес..."

В този момент в студиото се разнесе мелодията на песента „Да защитим децата“.

— Май свършиха със съобщението?

Май ние също трябва да бягаме... Още колко остава?

— Още 69 минути — отвърна заместникът, обиден, че отговорният редактор единствен него не бе пуснал да избяга и да се спасява, както намери за добре.

— Значи, още един час и 9 минути. Семейството ми е в Асагая. Няма време да ги взема и заедно да бягаме. Никога не съм си представял, че в своя живот ще преживея такова нещо. Да умрем поне спокойно. И вие направете така. Не, вие ми помогнете да изкараме колата. Ще ви взема, в една посока сме.

Но в двора на радиокомпанията не бе останала нито една кола. Всички бяха разграбени.

Остават още 63 минути

В канцеларията на Н-ското предприятие работеха много хора. Това бе грамадно помещение в една пететажна сграда близо до Тораномон. Канцеларията се намираше на третия етаж. Прозорците й гледаха на изток точно над голямото кръстовище. Беше два часът, минала бе обедната почивка и сега всички бяха погълнати от работа.

Началникът на отдела стана от стола си и се приближи до прозореца. От своето място Сачико Тогами виждаше добре изправената до прозореца фигура на своя шеф. Тя прехвърли още две-три разписки, провери резултата със сметалото и в този миг шефът възкликна тревожно.

— Ей, май има пожар. Интересна работа!

Тези, които бяха близо до прозореца, наскачаха от местата си и се наредиха до началника си. Зданието беше ново, с широки и светли прозорци.

— Наистина, какво ли става? Сигурно пак катастрофа, а?

Един заяви, че това сигурно е нещо по-сериозно от катастрофа. Като чуха това, наскачаха и онези, които до този момент седяха по местата си. Струпаха се зад гърба на шефа. Сбутаха се и на другия прозорец и на следващия до него.

Всички мълчаха озадачени, толкова озадачени от необичайното явление на улицата, че на никого дори през ума не минаваше да проговори, да запита нещо.

Сачико Тогами остави сметалото и със ситни стъпки се приближи до останалите. Приближиха се и четири-пет други колежки. Те погледнаха в пролуките между раменете на мъжете и видяха, че долу с колите става нещо странно, настанала беше ужасна бъркотия.

Хората вървяха по тротоарите. Някои стояха отстрани и гледаха това, което ставаше с потока коли. Още никой не тичаше.

Колите се блъскаха една в друга. Някои успяваха да се измъкнат от задръстването, качваха се на линията на трамвая и с невероятна скорост изчезваха...

Ставаше нещо немислимо. Хората се стичаха в гъсти потоци по тротоарите, никой не смееше да пресече. На платното колите се тълпяха, блъскаха се една в друга. Някои с пълна скорост се врязваха в тълпата и газеха онези, които имаха нещастието да се окажат пред тях. Светофарът светна зелено и тълпата на пресечката се люшна, но отново всички ужасени се отдръпнаха назад. Прегазени тела се търкаляха на асфалта, потънали в кръв, а колите продължаваха да летят.

— Какво всъщност става! — задавено рече началникът на отдела.

Ставаше нещо катастрофално. Всичко това приличаше на измама, на лоша шега. Но невероятните неща не преставаха. Тук-таме сред мирно крачещите по тротоара хора някои изведнъж изкрещяваха и се затичваха стремглаво накъдето им видят очите. Викове, вопли, стонове. Тези, които явно знаеха причината за всичко, махваха само с ръка и тичаха, обхванати от ужас.

Сачико погледна часовника си. Беше два часът и една минута. Обърна се и видя, че почти никой не беше останал на мястото си. От горния етаж по стълбите тичаха хора. Други тичаха от долу на горе, сякаш искаха непременно да се качат на покрива. Наистина ставаше нещо странно и необяснимо. И нито един полицай наоколо. Сачико се чудеше защо на никого не му минава дори през ума да позвъни на 110.

В този момент на кръстовището с трясък се сблъскаха три коли и се разлетяха в три различни посоки. Вдигна се пушек. Движението съвсем се разстрои, но прииждаха все повече и повече коли.

Сачико чу трясък от счупено стъкло. Тя погледна към небето. Самолети, големи и малки, шумно прелитаха.

Всичко продължаваше да е като насън. Сачико не искаше да вярва в това, което виждаше, не можеше да вярва. Долу хората като някакви безпомощни насекоми загиваха, премазани от колите. Тя почувствува, че губи разсъдъка си, и ужасена обхвана главата си с ръце. Един чиновник влетя в канцеларията и изкрещя:

— Ще избухне ядрена бомба!

— Ядрена! — служителите се обърнаха изумени.

— Предават по радиото извънредно съобщение. Вече няколко пъти повториха. И по телевизията също. След един час... Всички бягайте, бързо бягайте!

Втурнаха се към стаята с телевизора. В кабинета на шефовете беше претъпкано. Човек можеше да си помисли, че предаваха състезание по сумо.

Някой включи телевизора. Отвън напираха.

Сачико, до болка притисната отвсякъде, се повдигна на пръсти и погледна към екрана. Дикторът говореше нещо. Стори й се, че предаваха някаква драма. Косата му беше разрошена, вратовръзката му извита на една страна.

— Молим..., обръщаме се към всички..., да запазят хладнокръвие и до последния момент да не нарушават реда. Тези, които живеят близо, да побързат да се върнат по домовете си. На централните кръстовища има войска и полиция... Извънредното положение..., извънредно положение...

Дикторът се запъна, задави се, започна беззвучно да мърда устни. Ток премина през всички присъствуващи. Никой не смееше да помръдне. Все още не беше станало ясно какво точно става, но това „извънредно положение“ даваше да се разбере, че става наистина нещо необикновено. Докато чакаха дикторът да продължи, на екрана се появи разкривено написан текст и съдържанието му постепенно започна да достига до съзнанието на присъствуващите. „Предаваме ви извънредно съобщение. Днес от страната C погрешно са изстреляни ракети, които в 15.09 часа ще паднат над Токио. В 15.09 часа... Приканваме всички да запазят спокойствие...“ Понесе се странен шум, но не от телевизора, а от тези, които гледаха.

Сачико, за да не я съборят, се залепи за бетонната стена. Всички панически се втурнаха към изхода. Там се сблъскваха с тези, които не бяха чули и напираха да влязат, изблъскваха ги. Една позната на Сачико служителка лежеше стъпкана и окървавена в ъгъла и стенеше. Най-после и тя успя да се измъкне в канцеларията. Там ставаше нещо странно. Никой не бягаше навън, всички се блъскаха между бюрата, отчаяно се въртяха като заблудени животни. Електрическият часовник на стената показваше 14 часа и 3 минути.

Нямаше нито едно що-годе спокойно лице. Някои бяха страшно бледи, други зачервени, трети имаха такъв вид, сякаш всеки момент щяха да получат кръвоизлив в мозъка. Сачико погледна бегло през прозореца. Бъркотията и паниката долу растяха. Колите бяха задръстили съвсем кръстопътя, хората се опитваха да се измъкнат от тях.

Все пак служителите не се задържаха кой знае колко дълго в канцеларията. Всъщност изминали бяха само няколко секунди.

Канцеларията в миг се изпълни с викове, всички едновременно се втурнаха към стълбището. Сачико почувствува, че краката й се схващат и тя не можеше да помръдне. Имаше и други като нея, които седяха по бюрата, закрили глави. Те също нямаха сили да мръднат. Отнякъде се появи началникът на отдела и с всички сили закрещя:

— Бягайте, чувате ли, бягайте! Само след две-три минути улиците ще станат съвсем непроходими.

Той самият презглава затича към стълбите.

— Сбогом. Който може да се спасява!

Гласът на началника на отдела извади Сачико от унеса, в който беше изпаднала.

Тя помисли за домашните си в Сетагая. Сега в къщи бяха майка й и братчето й — гимназист. Баща й работеше в едно издателство в Канда. В този момент й се искаше да бъде при майка си, да посрещне заедно с нея смъртта.

Тя заслиза по стълбите, като се притискаше до самия парапет. Боеше се, че тълпата, която идеше отгоре, ще я помете и стъпче. Всички кой знае защо стискаха в ръце чантите си. Асансьорът беше спрял, повреден някъде между етажите. Тя най-после стигна до изхода. Пред очите й притъмня. По улицата с викове се носеше обезумялата тълпа. Отвсякъде се чуваше женски плач.

На платното колите бяха спрели, нито една не можеше да потегли напред. В тях нямаше хора, бяха ги изоставили разбити и изпочупени от сблъскванията.

Трамвай също нямаше. Вестта за катастрофата по всяка вероятност бе успяла да обиколи целия град. Отнякъде гърмеше високоговорител:

„Приканваме всички граждани до последния момент да запазят хладнокръвие и да спазват ред и спокойствие... При неподчинение ще се стреля...“

В тези минути някои започнаха да грабят магазините. Всъщност това не беше истински грабеж, защото магазините бяха изоставени. Продавачи и собственици до един бяха изчезнали. Грабеха се неща за ядене — хляб, сладкиши. Но тук нямаше блъсканица и бой. Никой нямаше време за излишни разправии, всеки грабваше по нещо и бягаше. Млади момичета тичаха разплакани и викаха:

— Майчице, майчице!

Техните майки бяха в предградията, далеч от тях.

На Сачико й се струваше, че откакто излезе от канцеларията и се измъкна навън, е минала цяла вечност. Погледна часовника си и разбра, че са минали само три минути. Беше 14 часът и 6 минути. Оставаха още 63 минути.

До входа в метрото тя отмина много окървавени, прегазени трупове, които се търкаляха направо на земята. Повечето бяха сгазени от коли.

Народът като черен водопад се спускаше надолу към станциите на подземната железница. Над тълпата се носеше неистов рев и едва ли можеше да се допусне дори, че това бяха човешки гласове.

И сред този ад се извисиха гласове:

— Не могат ли да ги унищожат тези ракети? Какво правят силите за самоотбрана?

— Министър-председателят къде е сега? Я да се покаже!

— Просто така ли ще свърши всичко!

— Като има обявено извънредно положение, къде са военните?

На входа на метрото имаше блъсканица. Тези, които бяха успели да влязат, пречеха на онези отвън, а прииждаха все повече хора.

Сачико беше притисната някъде по средата. На входа отново се сбиха, закрещяха, по стълбите се затъркаляха тела. Някъде отзад по високоговорителя пуснаха музика. Това бе Люлчина песен от Шуберт. „Дали точно това трябваше да пуснат сега — помисли си Сачико. — Когато корабът потъва, каква ли музика пуска капитанът на своите пасажери?“

Понесена от тълпата, тя най-после стъпи на платформата. Беше ужасно тясно, просто не можеше да се помръдне. Всеки чакаше влака, застанал на пръсти. Разбира се, всеки гледаше да се промъкне по-напред и навред избухваха кавги. На линията към Шибуя се дочу тракането на влак. Тълпата се люшна напред и онези, които бяха най-отпред, се оказаха на ръба на платформата и закрещяха. Задните продължаваха да напират отчаяно. Хората безпомощно и със страшни писъци започнаха да падат на релсите. Точно тогава влакът бясно премина и изчезна като нажежена стрела. От платформата го изпратиха с възмутени и отчаяни възгласи. На релсите останаха да се търкалят само пет-шест трупа, но никой не ги забелязваше. На другата страна на платформата, където спираше влакът за Гинза, центъра на Токио, нямаше жива душа. Само на отсамната страна, където спираше влакът за Шибуя, се трупаха все повече и повече хора. Оставаше още един час. Всекиму се искаше да избяга колкото се може по-далеч от центъра, който щеше да се превърне в епицентър на взрива.

Идваше следващият влак. Тълпата отново завика, но и той отмина, без да спре. Този, който го караше, в този момент не мислеше за пътниците, а за себе си. На него също му беше скъпа всяка минута и той бързаше да пристигне на последната спирка колкото се може по-рано.

Някои от чакащите проумяха, че беше безполезно да се надяват да се качат и започнаха да се примиряват с тази мисъл. Те опитаха да си пробият път обратно към изхода, но това се оказа невъзможно. Оттам напираха нови и нови вълни и не можеше да се направи дори и крачка.

Крясъците на хората отекваха в тунелите и ставаха още по-силни, по-зловещи.

Сачико започна да чете молитва. Ако и следващият влак не спреше, тя трябваше да умре, без да е успяла да зърне лицето на майка си. Никъде по платформата не се виждаха служители от метрото. Те бяха успели да избягат с по-първите влакове. Отзад все по-силно напираха и на релсите паднаха още десетина души.

Влаковете от Гинза към Шибуя се точеха непрекъснато. Нямаше закономерност в интервалите и те минаваха един след друг по четири-пет. А после за неопределено време тунелът утихваше. Воплите на хората не бяха в състояние да ги спрат.

В обратна посока влакове въобще не вървяха. Защото веднъж пристигнали в Шибуя, те нямаше защо да се връщат обратно. Машинистите заедно с пътниците изоставяха влаковете на последната станция и бързаха да избягат колкото се може по-далеч. Затова в Шибуя изоставените вагони се бяха нанизали в безкрайна редица.

Като разбраха, че никакъв влак няма да спре, хората решиха да тръгнат по линията през тунела към Шибуя. Нищо друго не оставаше. Тунелът беше много по-пряк път от улиците на града. Освен това тук под земята те бяха по-добре защитени от взрива, отколкото горе.

Двама-трима души дадоха пример и по-голямата част от тълпата скочи с рев на релсите. Тунелът на метрото не беше съвсем тъмен, тук-там светеха лампички. Пред ужаса на грозящата ги катастрофа хората не се бояха да навлязат в зейналата дупка на тунела.

Първите не бяха изминали и стотина метра, когато нещо изтрещя. Проблесна пламък, синкавобял като ракета. Пет-шест души паднаха на земята. Замириса на опърлени коси.

— Изключете електричеството! — закрещяха отзад.

Но само служителите от метрото знаеха как да направят това, а те всички бяха изчезнали. И все пак можеше да се изключи. Но тези, които вървяха най-отпред, прескочиха труповете и продължиха. Изведнъж по съседната линия профуча влак и изчезна в тунела по посока към Шибуя, на релсите след него останаха размазани няколко трупа. Пътят беше тесен. Той ставаше още по-тесен и от това, че всички се трупаха към средата. Всеки бягаше от стените — там имаше ток.

Отново проблесна светлина и няколко тела паднаха едно върху друго като съборени оловни войничета. От тях се понесе дим, тунелът се изпълни с неприятния мирис на изгоряла плът.

Всичко това подействува на Сачико като шок. Тя тръгна обратно по релсите, изкачи се на платформата и си запробива път нагоре по стълбите. Те бяха претъпкани от хора. Тя се заизкачва мъчително и бавно, като се притискаше плътно към стената. Чантата й беше разкъсана, дрехите й останаха без копчета, полата й висеше на парцали. На бузата си имаше кръв.

Най-после успя да се измъкне навън. До смъртта оставаше около един час.

По улиците имаше войска. Тук-таме бяха спрели бронирани коли. Само това бяха промените, настъпили, докато Сачико беше в метрото.

Оръдията на бронираните коли бяха насочени в една точка някъде напред, готови за стрелба. Войниците бяха в пълна екипировка. По високоговорителите се разнасяше предупреждение:

— Молим всички да изпълняват заповедите. Нарушителите ще бъдат безпощадно разстрелвани.

Полицаите, които регулираха движението, също бяха бледи като мъртъвци. Нямаше нито една кола, която да отива към центъра на града. Всички до една се изтегляха към предградията. И всички те бяха претъпкани с хора. Имаше и камиони с имената на фирмите, на които принадлежаха, натоварени до краен предел със служещи.

А небето искреше в пролетната си синева. Слънцето се бе попреместило на запад и сенките на хора и предмети постепенно се удължаваха.

На бензиностанцията цареше още по-голям безпорядък. Около всяка колонка се биеха настървено, дърпаха маркучите, ругаеха се. Изведнъж връхлетя грамаден тежкотоварен камион, като газеше по пътя си хора и леки коли. Шофьорът беше полудял. Чу се залп и камионът избухна в пламъци. По него стреляха от една бронирана кола. „Нарушителите да се разстрелват“ — гласеше заповедта.

Сачико, объркана, се спря. Много бяха тези, които нямаха повече сили да продължат. Те разбираха, че за един час бе невъзможно да стигнат до безопасно място. Отчаянието отнемаше силите им. Те като просяци седяха, облегнати до стените на къщите. Останали им бяха сили само да плачат и сложили глави на коленете си, те ридаеха безутешно. Тук-таме се смееха високо. Лудите ставаха все повече и повече.

Пред Сачико рязко спря камион. Напред безкрайната колона от коли не помръдваше. Мъжете в камиона огледаха Сачико и докато тя успее да се опомни, те протегнаха ръце и я издърпаха в каросерията.

— Къде отиваш? — попита я един.

— Отивам в Кьодо — отговори унило тя.

Мъжът изсумтя и я блъсна към другите мъже в камиона.

Мъжете започнаха да сверяват часовниците си. Всяка секунда живот беше неимоверно скъпа. Една секунда сега се равняваше на един час.

Напред си пробиваха път само тежките камиони. Отстрани на пътя горяха преобърнати леки коли, изтласкани от камионите.

Хората подобно на плъхове бързаха да напуснат потъващия кораб.

Небето се осея със самолети. Контролът по въздухоплаването също беше загубил своя авторитет. Летяха граждански и военни самолети, като изпускаха гъсти кълба дим, някои от тях падаха направо над града.

Слънцето продължаваше да грее над покриви и улици. А някъде по това ярко спокойно небе летяха ракетите. Няколко милиона души трескаво си представяха огрените от същото това слънце искрящи туловища, които прорязваха със свистене небето и идеха към тях. И нямаше такава сила, която да може да ги спре.

— Сигурно няма да успеем — отчаяно викаха мъжете в камиона.

— Аз съм още нормален. Но Шибуя не знам.

— Не искам да умирам, не искам! — ревеше друг.

— Не искам тук да умирам. Искам да прегърна жена си и децата си и така да умра, ако трябва. Не искам да умирам сред съвсем чужди и непознати хора, не. Тръгвам пеша. Ще стигна на всяка цена до къщи, каквото и да става ще стигна!

— Глупак! Нищо вече не можеш да направиш — процеди през зъби друг.

— Аз пък се примирих. Сам човек съм, все ми е едно. И пари нямам, и в службата не успях да се издигна. Иска ми се да видя сега онези, дето се подмазваха на началниците. Ей, къде си ти, господин В, дето беше на седмото небе от щастие, че те направиха завеждащ отдел, а? Сега там горе ще те посрещнат с подобаващи за един такъв шеф почести, нали?

Изведнъж някой сграбчи Сачико. Тя почувствува, че я захапаха за врата, и изкрещя. От поклащането на камиона всички в него се олюляха и в този момент един младеж стовари юмруци върху главата на мъжа, който държеше Сачико, Мъжът бавно се отпусна надолу, но този път със смях я сграбчи младежът. Той я притискаше силно с едната ръка, с другата рошеше косата й. — Спрете! — крещеше отчаяно момичето.

Камионът не спираше. Тя се изскубна от ръцете на младия човек и понечи да скочи, но други мъжки ръце я сграбчиха още по-силно. Но Сачико все пак успя да скочи на земята. Падна и се претърколи. Колите отзад се приближаваха. Тя ужасена затвори очи и остана като вдървена да седи на земята. Колите минаваха на милиметри от нея. Тя сякаш се събуди от кошмарен сън. Точно тогава колоната от коли спря. Сачико скочи и изтича на тротоара. След това свали обувките си и затича боса.

Тя се сля с тълпата, която я мачкаше, блъскаше и носеше напред. Изкачи така височината, откъдето се виждаше като на длан станцията Шибуя, заляна от море и хора. Сред общите крясъци се чуваше металният глас на високоговорител, който отекваше като залп.

Сачико изведнъж си спомни за своя любим. Той работеше в Маруноучи и беше толкова весел и мил. А иначе живееше в Шинджуку. Сега Сачико чувствуваше, че не може да мисли за нищо друго освен за него. Лицето на майка й се изгуби някъде далеко, далеко.

От Шибуя до Шинджуку можеше да се отиде пеш за един час. Но дали той се е върнал в къщи, това тя не знаеше. Сачико вече не можеше да мисли за друго. Струваше й се, че той обезателно е там, не можеше да бъде иначе, там е, върнал се е. Друго не й идваше на ум.

Момичето погледна часовника си. Оставаха още 43 минути. Ако тичаше, сигурно щеше да успее. Нямаше смисъл да се качва на трамвай, пък и те едва ли вървяха, защото улиците бяха задръстени от коли.

От високоговорителя пред полицейските постове се разнасяше музика, чуваха се гласове. Пуснали бяха някаква приспивна песен, скучна и мудна. Но тя действуваше наистина като успокоително — премахваше възбуждението и притъпяваше нервите. Сачико избра друга улица и тръгна бързо по нея. Тук също колите безжалостно мачкаха хората, тълпата грабеше магазини и ресторантчета. От двора на един храм изтрещя оръдеен залп. Това беше предупреждение. Онези, които дръзнеха да нарушат заповедите, щяха да бъдат най-безжалостно унищожавани.

— Къде ли се целят тези оръдия — викаха в тълпата.

— Сигурно искат да ни унищожат като пушечно месо. Враговете са другаде, ей!

— Стреляйте срещу войската! — крещеше един и размахваше гневно ръце.

— Войската е насочила дулата на оръдията към народа! Войската е нашият враг!

— Престани! — викаха отзад полицаи. Но човекът продължаваше, не искаше и да чуе. И когато, тъкмо отворил широко уста, искаше да продължи, дребното му тяло се олюля и тупна на земята сред тълпата.

На много места из улиците се колеха. Пред една православна църква свещеник в черно расо четеше молитва. Вярващите, коленичили, повтаряха след него в екстаз. Свещеникът повтаряше безкрайно едни и същи слова. Целите същества на молещите се изразяваха всеотдайна покорност и отчаяна молба. Хората вдъхновено запяха и всичко наоколо утихна. И тази тишина можеше да се сравни само с тържествената тишина в концертна зала. Но изведнъж сред множеството се изправи млада жена, вдигна нагоре ръце и закрещя. Като посочи жената, свещеникът обърна поглед към небето и извика: — Прости й господи! Тя иска да дойде при тебе, боже, но не може да се реши.

Пред църквата спираха и хора невярващи. От мелодията на химна, който се носеше, краката им сякаш омекваха. Пет-шест жени, които до този момент седяха настрани от множеството, се втурнаха към свещеника и паднаха в краката му.

— Кажи ни, отче, как да се молим!

Той ги погледна с мек професионален поглед, но и неговото лице беше останало без капчица кръв. Свещеникът само повтаряше „О, господи, о, господи“.

А тълпата непрестанно се точеше. Улицата, по която вървеше Сачико, изведе на широк булевард. Обикновено тук вървяха винаги много коли. Мнозина от хората сега носеха раници на гръб.

Разнесе се силен глас:

— Граждани, сега ще чуете речта на министър-председателя... Сега ще чуете речта на министър-председателя.

Хората забавиха крачка. Откакто се започна всичко това, за пръв път щеше да говори премиерът. Досега по радиото слушаха само дикторите.

— Граждани... — се чу познатият дрезгав глас на министър-председателя. Гласът в микрофона звучеше малко неестествено. — Сега, когато се обръщам към вас, се намирам в сградата на радиото в Осака. Всички граждани на Токио и на района на юг от града вече са чули извънредното съобщение. От страната C, членка на Организацията за мир и сътрудничество между страните в басейна на Тихи океан, са изстреляни погрешно ракети, които след около един час напълно ще унищожат Токио и района на юг от него. Като казвам погрешно, това наистина е съвършено случайна грешка.

В гласа на премиера имаше известна приповдигнатост като при изпълнение на сцена.

Всъщност министър-председателят пристигна с хеликоптера в Ацуги. Когато военният самолет, който трябваше да го отведе в чужбина, се издигна над земята, стана известно, че до падането на ракетите времето се удължава. Това промени плановете му и той нареди да кацнат в Осака.

В случай на неочаквано произшествие предаванията на държавната радио-телевизионна компания от Токио се преустановяваха и започваше да предава радиостанцията от Нагоя. Но сега от ядрения взрив беше застрашена и Нагоя, затова се наложи да променят установения ред и да водят предаванията от Осака. Не беше обаче необходимо да се обяснява всичко това подробно на народа... А гражданите на Токио вървяха и в ушите им отекваше познатият дрезгав глас на премиера. Слушаха и преживяваха последните минути живот. Никога досега не се беше случвало речта на премиера на някоя страна така пълно да овладее душите на народа.

— ... Молим всички да посрещнат положението с необходимото съзнание. Обръщаме се към нашия славен народ, към всички японци да изпълняват заповедите на нашите войници и полицаи. В противен случай бедствието ще вземе още по-големи размери. Ние, целият наш японски народ, до последния миг ще се държим достойно и гордо ще посрещнем съдбата си. От всички краища на земята ни изпращат съчувствията си за бедствието, което предстои да ни сполети. Същевременно отвсякъде сега гледат с внимание на нас. Именно заради това най-настоятелно моля всички японци със своето поведение в сетния час да запазят неопетнено високото име на нашата славна страна. Вече е въведено извънредно положение, за да бъде навсякъде запазен общественият ред. Аз също ще изпълнявам дълга си, каквито и външни фактори да се намесят и да ми попречат. Но ако сега си подам оставката, това едва ли би била най-вярна стъпка в този момент, защото аз считам, че след нещастието ще трябва да се отдадем изцяло, за да се направи необходимото за заличаване на всички последици... Отново отправям молба към всички да спазват установения порядък и гордостта и честта си на японци. Гледат ни хората от целия свят. Да не правим неща, които могат да ни посрамят.

— Какви ги приказвате! — ревяха и негодуваха хората по улиците.

— Ние да разбираме! А вие къде сте, господа!

Кабинетът на министрите се беше настанил в градския съвет на Осака. Не беше официално обявено, но се смяташе, че Осака е извън всякаква опасност от атомния взрив. В специално пригодена за случая стая държавният секретар непрекъснато поддържаше пряка връзка с главнокомандуващия силите за самоотбрана и с началника на полицията. За положението в Токио тук се съобщаваше всяка минута.

— Сега особено големи вълнения няма — докладва началникът на полицията. — Цялото градско население вече чу по радиото и телевизията извънредното съобщение, но това до този момент не е предизвикало кой знае какви вълнения. Най-тревожно засега е в трафика, има задръствания по всички централни магистрали.

— А какво прави населението? — попита държавният секретар.

— Във всеки случай е по-спокойно, отколкото очаквахме. Заповедите се изпълняват и населението в пълен ред се изтегля от зоната на взрива.

— Как се изтегля, с коли ли?

— И с коли, и пеша.

— Пеша ли! — удиви се държавният секретар. — Нима могат да се спасят, ако вървят пеша!

— Остава още един час и все пак има възможност, макар и малка. Хората са обзети от надежда.

— А движението?

— Метрото работи. Влаковете също изцяло се движат. Към Токио, разбира се, не идва нито един влак. Съгласно заповедта на главнокомандуващия силите за самоотбрана, всички влакове, които се движат в посока към Токио, вървят на изток само до Сендай, а на запад до Нагоя. Влаковете стигат само до тези станции и се връщат обратно.

— Влаковете, които напускат града, могат ли да извозят цялото население?

По гарите са мобилизирани всички влакове и свободни вагони за превозване и на добитък. Ще се използува всичко възможно. Пътниците са страшно много. Разбира се, ще пътуват безплатно.

— А някакви инциденти?

— На места има сблъсквания. Ние предвидихме, че ще има жертви, но е трудно предварително да се определи точният брой.

— А какво става на летището Хенеда?

— Излитат всички пътнически самолети. След час ще са кацнали в безопасна зона в Нагоя, Сендай и Ниигата, Дотам на самолетите са им необходими само около 40 минути. Ще успеят да се отдалечат достатъчно. Дава се, разбира се, предимство на прелетелите от чужбина самолети. Те ще се отправят в Сапоро и на юг във Фукуока... А сега към летището са се отправили хиляди коли.

— И всички желаещи няма да могат да заминат?

— Да. Най-напред ще бъдат качени всички, които имат отношение към авиокомпанията, а след това обикновените хора.

— А освен това?

— Използуваме, доколкото е възможно, и военни самолети. Има много семейства на военнослужещи.

— А какво става със самолетите на прескомпаниите и други такива?

— Но те са малки и не могат да поберат кой знае колко народ. Тях използуват служещите и техните семейства. Същото и с хеликоптерите.

— Всички ли полицейски сили са на поста си?

— За съжаление... — началникът понижи глас, — точно сега една трета от хората са напуснали постовете си и са се разбягали. И за останалите не можем да бъдем сигурни.

Държавният секретар си помисли, че независимо от изявлението на главнокомандуващия силите за самоотбрана 80 процента от хората щяха да напуснат постовете си и да се разбягат.

— Има ли опасност да избухнат вълнения?

— Засега няма. Но за всеки случай сме поставили навсякъде въоръжени полицаи със заповед да стрелят по всеки, който се опита да наруши реда.

— Колко убити има досега?

— Около стотина души.

— Да, разбрано..., желая ви успехи — държавният секретар грабна другия телефон.

— Главнокомандуващият ли е?

— На телефона главнокомандуващият силите за самоотбрана.

— Здравейте, как сте. Какво става с армията?

— Една трета от хората ни са се разбягали. За съжаление, продължават да бягат. Но тези, които са по местата си, изпълняват честно дълга си и за това можете да бъдете спокойни.

— Какво е разположението им?

— По всички възлови места в града са струпани бронирани коли и добре въоръжена войска. На местата, където се очакват вълнения, се дават предупредителни залпове.

— А какво е настроението на хората?

— Те са японци и ще посрещнат нещастието с необходимата готовност... Аз се обърнах по радиото към народа с призив да запази хладнокръвие и достойнство с цената на всичко...

Министърът на външните работи влезе при премиера. Той беше висок човек с плоско лице. В него имаше нещо остро, заради което му бяха прикачили прякора „рак“. Министърът се изправи пред премиера.

— Господин министър-председателю, трябва да вземем решение.

Вестта, че смъртоносният прах от взрива представлява опасност за цялата страна, беше се вече разпространила. На площада пред временното седалище на правителството в Осака се бяха събрали хора. Те бяха сега най-малко пет пъти повече от демонстрантите, които протестираха срещу подписването на японско-американския договор за безопасност. А тогава демонстрациите приличаха на война. Сега тълпата гледаше към четвъртия етаж, където се беше настанил министър-председателят. Разнасяха се викове, подсвирквания, някои пък се опитваха да успокоят множеството. Тук, в Осака, също имаше големи вълнения. Хората искаха от градските власти да направят всичко възможно, за да защитят града от ужасите.

— Какво има? — изваден от унеса, премиерът погледна министъра на вътрешните работи. Сега най-малко нужда имаше от него.

— Преди малко разговарях с главния прокурор на Токио. Към него са се обърнали началниците на всички затвори там. Не знаят при това положение какво да правят със затворниците.

— Какво! — премиерът не можа веднага да схване смисъла на това, което чу, защото в главата му нахлу кръв. Стори му се, че му прилошава.

— Прокурорът пита да освобождават ли затворниците и въобще какво да се прави с тях.

— Правете, каквото знаете, аз нищо не разбирам.

Да видим какво ще излезе, ако сега в тази каша вземем и пуснем на свобода и затворниците.

— А можем и да ги унищожим!

— Никакво унищожаване! И въобще престанете да говорите такива неща. От ядрения взрив ще загинат невинни хора, които не са извършили никакво престъпление. А за престъпниците какво да кажем...

— Аз също мисля така, но има известни трудности.

— Какви?

— Постъпиха категорични искания от Комитета за защита на затворниците, от Комитета за защита на човешките права, от Съюза на културните дейци и от разни религиозни организации. Сега при тези извънредни обстоятелства да подходим хуманно и да освободим всички затворници. При това те, разбирате ли, те настояват и са категорични. Заявяват, че това е законно и цитират точка 22-ра от Наказателния кодекс. Освен това заявяват, че престъпниците в края на краищата са също хора и в последните мигове преди смъртта те като всички останали трябва да бъдат на свобода.

— Глупости — кресна премиерът. — Ако сега вземем и ги пуснем, насъбралото се от дълго време желание за мъст ще се излее върху нищо неподозиращите граждани и ще видите тогава какъв ад ще настъпи. Неминуемо ще настъпят страшни вълнения. А вие не помислихте ли за това?

— Църковните организации пък твърдят, че човешката природа е добра. Затворниците не са нещо по-различно от останалите хора и те също, както подобава на истински японци, спокойно ще посрещнат смъртта.

— И вие мислите, че на това може да се вярва? — на премиера му се искаше да се изхрачи, но на пода имаше разкошен дебел килим и той с досада преглътна храчката си.

— Аз, разбира се, съм съгласен с вас, но представители от Комитета за защита на затворниците са тук и искат нашето мнение — рече министърът и като се разтършува, извади нервно из джобовете си малко листче и го разтвори. — Такааа... Това е история, която е станала в епохата Токугава.

— Какво! — изрева министър-председателят. Лицето му беше кървавочервено. — Сега, когато главата ми е пламнала, да ми разказвате истории от времето на Токугава...

— Не, чуйте, моля ви се. Живял по това време някой си Татеваки Ишиде, който пазел заключените, или, по нашему, ще рече началник на затвора. По някое време избухнал страшен пожар. Избухнал пожарът и за миг обхванал целия град. Когато се запалил и затворът, Татеваки Ишиде събрал затворниците и ги пуснал да вървят, където им видят очите. Казал им като угасне пожарът, всички да се съберат еди-къде си и им обяснил точно на кое място. И така, всички до един се събрали на мястото и нямало нито един избягал.

— Няма време сега за художествено четене — премиерът сърдито тропна с крак. — Вие сте нещо прекалено спокоен. Сега времената са други. Сега народът ни е пред перспективата само за миг да загине. Главнокомандуващият силите за самоотбрана и началникът на полицията, както виждате, сега са там, на своя пост и се жертвуват в името на общественото спокойствие...

Но в този момент премиерът осъзна, че и той също беше избягал и млъкна.

— Сега, когато полагаме всички сили да успокоим нашия доблестен народ, да пуснем престъпниците от затворите е все едно да отворим клетките и да пуснем на свобода диви зверове. Ще настъпи истински ад — произнесе министър-председателят и изведнъж му мина през ума: — А какво ще правим със зверовете в зоологическата градина в Токио? Ще ги застрелят ли?

— Мисля, че вече са разрешили този въпрос. Особено в такава ситуация — отговори държавният секретар, към когото се бе обърнал премиерът.

— Да, да, навярно — съгласи се премиерът. — Господин министре, вашите затворници са също като животните. Пуснем ли ги, те веднага ще се превърнат в зверове. И обезателно ще предизвикат безредици. Най-напред ще започнат да изнасилват жените... Аз лично съм против пускането на затворниците на свобода.

В този момент в кабинета забързано влезе министърът на външните работи.

— Господин министър-председателю, чрез пратеник от Ватикана е пристигнала телеграма!

— Така ли! И какво?

— Папата изпраща съжаленията си за неочакваната беда, пред която е изправен японският народ. Желае на вас, господин министър-председателю, и на целия народ до последния миг да пребивавате в мир. „Затворниците, уповавайки се на вашето хуманно отношение, моля веднага да бъдат пуснати на свобода.“ Точка. Премиерът стана мрачен.

— Подобни телеграми дойдоха и от други страни в Европа и Азия. С една дума, религиозните и културните институти от цял свят настояват да пуснем нашите затворници на свобода.

Премиерът, с ръце в джобовете, закрачи умислено напред-назад.

— Ама че се нагласихме! Къде е министърът на правосъдието?

— Да, заповядайте.

— Кажете ми колко затворници има в зоната, която ще пострада от взрива?

— Трябва да са някъде около 10 хиляди души. А според необявени данни... — по навик той заговори с такъв тон, сякаш се изказваше пред Народното събрание. За съжаление всички, които можеха да му дадат необходимите сведения, се бяха разбягали и сега той нищо повече не може да каже! Краката му се разтрепераха.

— Да бяхте помислили предварително. Цялото население на Токио е 10 милиона. А в района на очаквания взрив в такъв случаи е около 12 милиона и 300 хиляди. И ако сред тези хора пуснем 10 хиляди престъпници, на какви ли жестокости ще подложим населението... — премиерът размаха ръце. — Да вземем например вас, господин министре, вие оставихте в Токио жена си и дъщеря си, нали? Аз също. Ние изоставихме семействата си, за да продължи да съществува правителството на Япония, за да не остава страната без ръководство. А представете си, ако с нашите семейства се гаврят затворници! Какво мислите, а?

В кабинета се бяха събрали повечето от министрите, имаше и отсъствуващи, някои бяха закъснели за самолета, други се намираха в някои градове във връзка с предизборната кампания.

И сега всеки един от присъствуващите тук, в този кабинет, се замисли дълбоко. Всеки един си спомни за семейството си, което трябваше да загине, там, в обречения град. Настъпи мъчителна тишина. Премиерът закри очи, устните му затрепераха.

— Господин министър-председателю — пристъпи с наведена глава към премиера министърът на правосъдието, — и въпреки всичко по-добре ще бъде да приемем и да ги освободим.

— След това неописуемо нещастие, естествено, всички хора по света искрено и дълбоко ще ни съчувствуват. Господин министър-председателят сам каза, че очаква всяка страна да ни предложи максимална помощ. Помислете само, господа! И вие, господин министър-председателю, само след един час за целия свят вие ще бъдете герой. Но съвсем друго ще си мислят за вас, ако не удовлетворите искането на религиозните и културните организации и оставите затворниците да загинат.

— Да допуснем, както казвате вие, че затворниците ще вършат жестокости и ще предизвикат силни вълнения сред населението. Но остават още само 40–50 минути. Твърде малко време, за да извършат кой знае какви безчинства. И без това всички ще загинат и очевидци няма да останат, нали? Ако не ги пуснем, какво ще стане? Вие ще загубите доброто си име, ще се дискредитира по този начин нашата партия и ние няма да спечелим следващите избори. И не само това, вие губите авторитета си като политик и ще трябва да си подадете оставката.

Премиерът кимна с глава.

— Добре, аз съм съгласен — той размаха ръце, — господин министре, веднага предайте заповедта до всички началници на затвори. Веднага да бъдат пуснати на свобода наличните затворници.

Министърът на правосъдието излетя от кабинета.

В стаята, където се предаваха заповедите, бяха наредени множество телефони, с които се осъществяваше пряка връзка с всяко министерство в Токио. Но тези телефони сега не представляваха нищо друго освен ненужни вещи. Защото в министерствата не беше останал нито един служител. На поста си седеше само прокурорът.

— Господин прокурорът ли е?

— Прокурорът на телефона — отговориха от другата страна на линията.

— Сега току-що получих разрешение от министър-председателя. Господине, наредете на всички началници на затворите в Токио и в района на юг от града да пуснат на свобода всички затворници.

— Ще бъде предадено на всички началници на затвори в Токио и на юг от него да се пуснат на свобода затворниците.

— Да, благодаря... Министър-председателят се безпокои, че щом излязат на свобода, затворниците ще започнат да безчинствуват и да предизвикват безредици. Вие сигурен ли сте, че това ще се случи?

— Разбира се, не мога да бъда сигурен в противното, но ще предам да ги предупредят.

— Да, обезателно предайте на началниците на затворите. Предупредете, че навсякъде из града е наредено да стрелят по всеки нарушител на обществения ред.

— Да, разбрах.

— До този момент затворниците не знаят за това, нали?

— Не, нищо не им е казано. Опасност от безредици и безчинства има именно сега, когато са лишени от свобода.

— А какво правят надзирателите?

Току-що постъпи съобщение, че в затворите A и B в града почти не са останали надзиратели. В затворите на съседните префектури са се разбягали половината от надзирателите, същото е станало и с останалия персонал на затворите. Но и тези, които още не са успели да избягат, едва ли ще чакат дълго...

— Ясно. Веднага отворете килиите на затворите... Да се предаде извънредното съобщение.

Токийският затвор A. Беше 14.02 часа.

Затворниците бяха обядвали, след това имаха половин час обедна почивка и в този момент всички бяха по работните си места. Тук вършеха разни работи. Имаше дървообработвателен цех, шивачница и печатница. Вършеха и някои други дребни занаятчийски неща. В дърводелския цех правеха гардероби, столове, маси и разни други мебели, в печатарския цех и печатаха, и подвързваха. В шивачницата шиеха готово облекло.

Двадесет и две годишният Танимори беше в затвора за втори път. Тук работеше в печатницата. И двата пъти беше осъден за побой с нанасяне на тежки рани.

В затвора Танимори започна да работи на печатарска машина и сега помагаше в набирането на една брошура от 16 страници. Машините в цеха бяха стари, но удобни за работа.

Той беше тук само от два месеца и още не беше свикнал с работата. Затова го ругаеха непрекъснато. Механикът Куваджима, крадец рецидивист, също с две присъди цъкаше ядосано с език. Той беше един от тези, които непрекъснато го ругаеха, и Танимори отдавна все молеше надзирателя да го премести на друга работа.

— Ей, днеска манджата беше страшно гадна, нали? — един глас се извиси над грохота на машините.

На съседната до Танимори машина работеше един човек на име Йобино. Той беше влязъл три месеца по-рано от Танимори и вече си разбираше работата. Даваха му даже да обучава и други.

— Всеки ден плюскай само манджа с ориз — нито парченце месо, нито поне едно картофче в нея.

Танимори се зарадва, че има с кого да си бърбори.

— Веднъж да се измъкна оттук. Знам едно местенце в Шинджуку, дето човек може до умиране да се натъпче с такова ядене.

— Значи, ти обичаш европейско ядене — каза Танимори. — Аз пък умирам за суши. С какъв кеф бих се налапал сега със суши с риба тонудето... ах! — и той с движение на ръцете си показа как би налапал свежото суши. — Колко ли е вкусно, а! Тук, в затвора, като има тържество, също дават суши, но нито един път не сме яли нигириддуши.

— Ти си за втори път тук, нали? Ако си траеш, сигурно ще се измъкнеш половин година по-рано — обърна се Йобино към Танимори и го погледна завистливо. — Мене ме вкарват вече три пъти и шефовете не ме обичат. Ще си излежа срока, че и даже след него ще ме пуснат. На мене не ми пука, но оная рожба сигурно по цели нощи ридае... Абе, а ти имаш ли си гадже?

Ти пък — пренебрежително отговори Танимори, — в нашата банда има мадами, колкото щеш. Да не съм луд да се хващам само с една.

— Много си важен!

— Ей, вие там — обърна към тях четвъртитото си лице механикът Куваджима, — стига сте дрънкали, разбрахте ли. Тук се свърши хартията. Я по-живо! Ако много се побутвате, ще ви хвърля някой ключ по главата.

Наистина той беше хвърлял по Танимори тежък гаечен ключ. Единия път го беше улучил по коляното и момчето дълго време куцаше.

Куваджима беше страшен крадец, а и физиономията му издаваше престъпника у него. И понеже постоянно се беше занимавал с кражби, беше чевръст в ръцете. Танимори и Йобино веднага бяха разбрали това и се помолиха да ги преместят на работа по-далеч от него, където щеше да е по-спокойно.

— Не се мотай, Танимори, ами си отваряй очите и ще схванеш работата — продължаваше да мърмори Куваджима, когато от високоговорителя, окачен на стената, се разнесе познатият музикален сигнал.

— Я, пак ли тъпите напътствия на шефа! — усмихна се Йобино. Той стърчеше прав до машината и сортираше листове хартия.

— Какви ти наставления по това никое време. Сигурно е нещо друго — рече Танимори, без да обръща внимание на Куваджима, който продължаваше да му мърмори.

— Сега сигурно ще съобщят, че за вечеря ще има нигириддуши, а?

И докато двамата с Йобино се смееха, от високоговорителя се разнесе глас:

— Всички да спрат работа! — това беше познатият вече глас на началника на сектора.

Никой нямаше нищо против да се спре работата. В миг шумът на машините секна.

— Сега началникът на затвора ще ви каже нещо много важно. Всички слушайте внимателно!

— „Нещо много важно“ — злобно рече Йобино. — Тук всичките им разговори са все важни и полезни. Аз има да ги слушам тези важни неща още кой знае колко пъти, защото и без това ще си излежавам пълния срок.

След малко се чу прегракналият глас на началника. Всички постепенно се отпуснаха, някои се облегнаха на спрелите машини, други насядаха в тесните проходи между машините. Затворниците си приличаха, защото до един бяха облечени в еднакви работни дрехи.

— Сега ще ви съобщя нещо извънредно важно. Моля всички внимателно да слушат!

Изведнъж всички затаиха дъх и като омагьосани не помръдваха. Всички те се стараеха да не изпуснат нищо от това, което щеше да им каже високоговорителят от стената.

— Още веднъж повтарям. След пет минути всички ще бъдат пуснати на свобода, всички до един, независимо от срока за излежаване.

Сред гробната тишина изведнъж избухна такъв рев, който можеше сякаш да събори сградата.

— Моля всички за тишина...

Сред затворниците също завикаха за тишина, защото искаха да чуят всичко докрай.

Да бъдат пуснати всички затворници до един на свобода! И естествено, след радостните викове в залата се разля недоверие. Някои се втурнаха към прозорците и погледнаха навън. Но не видяха нито пламъци, нито дим от пожар. Само слънцето заливаше с ярка светлина земята.

— А сега по-бързо да ви кажа... Преди да ви обясня причината, отправям към всички вас молба, като излезете навън, да не нарушавате обществения ред. Аз вярвам в доброто начало у всеки един от вас. Това исках да ви кажа. А сега чуйте причината.

Затворниците започнаха да разбират, че беше се случило нещо много особено. Радостта премина в съмнение, а след него избухна недоволство.

— Според съобщението на нашето правителство, от една страна, намираща се в договорни отношения с нас, са изстреляни погрешно ракети. Тези ракети сега летят към Япония. Всяка ракета има петмегатонен ядрен заряд. С една дума, ако тези ракети паднат, ще избухне ядрен взрив и при това с епицентър Токио. До определеното време, когато се очаква да стане това, има още около един час. Или, ракетите ще паднат точно в 15.09 часа.

Лицата на затворниците възвърнаха първоначалното си изражение на пълно объркване. Гласът на началника сега беше единственото реално нещо, което те бяха в състояние да осъзнаят.

— Щом излезете на свобода, вървете на запад. Няма никакво време за излишни разправии с другите хора. Единственото, което трябва да правите, е да бягате. Това е единственият начин да се спасите... Да няма никакви безредици, защото навсякъде има войска и полиция, на които е заповядано да стрелят. Който нарушава реда, ще бъде застрелян на място.

Едва когато високоговорителят замлъкна, застиналите по местата си затворници започнаха да се размърдват. Някои бавно се повлякоха към изхода. Те не бързаха, очакваха да чуят какво още ще каже началникът.

— Смятам, че всичко ви стана ясно. Сега ще бъдат отключени вратите на килиите. Изтегляйте се спокойно и в ред! Ако се блъскате, сами себе си ще забавите. Спокойно, спокойно — повтаряше началникът.

Наоколо би трябвало да има надзиратели, но преди пет минути те бяха тук, а сега всички до един бяха изчезнали. Тази промяна още повече засили напрежението.

При тесния изход настъпи бъркотия. А наредените в пет редици машини само пречеха и ограничаваха движенията на хората. Всеки се стараеше поне с една крачка само да наближи изхода, затова някои се катереха върху машините, прескачаха ги, напираха напред. Лицата на всички бяха напрегнати и смъртно бледи.

— По-спокойно. Моля, движете се в ред. Безредиците само ще ви забавят — непрекъснато повтаряше по високоговорителя гласът на началника.

Танимори чувствуваше, че силно го блъскат отзад, той от своя страна си пробиваше път към вратата, като блъскаше тези пред себе си. Никой не разговаряше. Чуваха се само крясъци. Танимори се измъкна най-после във вътрешния двор. От вратите на всеки цех като отприщени реки изтичаха хора и се блъскаха към централната порта. Желязната врата, която водеше към управлението и към килиите, беше изкъртена и от нея изригваха нови и нови тълпи. Вратите на килиите беше отключил началникът на затвора, който сега стоеше отстрани и с печално лице наблюдаваше какво става. И никой нямаше време да погледне дори това лице.

Танимори почувствува, че някой тича досами него, след това го извика. Беше Иобино.

— Ей, велики работи стават, а? — дори сега лицето му беше спокойно. — А ти накъде бягаш?

Едва сега, когато го попитаха, Танимори осъзна, че не знаеше накъде отива.

— Ами, ще тичам натам, накъдето тичат всички. Портата на затвора беше съвсем леко отворена и през тази тясна пролука едва ли можеха да минат хиляда души. Задните напираха, блъскаха, искаха по-бързо да излязат. За съжаление, оградата беше много висока и никой дори не правеше опит да премине през нея.

— Ей — Иобино се изравни с Танимори и двамата се гмурнаха в тълпата пред портата — щом е ядрена, от една ракета всички отиват по дяволите, а? — извика той в ухото на Танимори.

— Сигурно ще умрем. Няколко стотици пъти по-мощна от бомбата в Хирошима, нали така рече.

— Ей, ама то било страхотия... и сигурно всички се пребиват да бягат.

— Естествено. На кого му се мре — отговори Танимори. Сега в главата му се въртеше мисъл, която почти никога не го сполетяваше: той си мислеше за майка си на село.

— Добре са сега тия, дето имат коли. Дай да свием някоя кола, а? — рече Йобино. — Можеш ли да караш?

Танимори поклати отрицателно глава.

— Аз мога. Сега сме условно освободени, може да се краде. Хайде тръгвай и тебе ще взема.

— А как ще откраднеш кола? — попита Танимори.

— Ех, и ти, гледай внимателно и ще видиш. Аз специално за тази цел си нося инструменти — и Иобино потупа задния си джоб. Там той беше мушнал един френски ключ.

Целият този разговор продължи съвсем кратко. Отзад тълпата ги блъскаше и ги носеше напред. Най-после се оказаха извън портата, на свобода. Танимори се огледа наоколо и замръзна.

Тълпата се носеше напред като обезумяло стадо. Колко хора бяха, беше трудно да се каже. Всички тичаха успоредно на линията на трамвая. Трамваите бяха спрели изоставени като ненужни вещи. И не само трамваите, изоставени и ненужни бяха и множество коли. Всъщност те бяха наблъскани една в друга, изкривени и изпомачкани, преобърнати. Някои бяха изгорели и от тях се носеше черен гъст дим. По земята се търкаляха трупове, изпотъпкани и потънали в кръв. Имаше и недоумрели, които се гърчеха в краката на обезумялата тълпа.

— Не се спирайте! Вървете напред! Вървете напред! — разнасяше се глас от високоговорител над главите на хората. Пред полицейския пост бяха спрели три бронирани коли. Около бронираните коли се бяха наредили войници с насочени към хората пушки. Когато от портата започнаха да излизат тълпи затворници, войниците стреляха във въздуха.

— Страшни работи стават! — каза Йобино. — Аз през живота си такова нещо не съм виждал никога. Прилича на война. Ей, наистина страхотии!

Някой отзад блъсна Танимори силно в гърба и той полетя към земята. После пак побягна. Безоблачното пролетно небе започна да се покрива с дим. Танимори се гмурна в най-голямата група. „Сигурно бягаха на запад“, помисли си той. Незабелязано Йобино отново се оказа редом с него.

— Започва да става страшно интересно! — смееше се той, но лицето му беше силно пребледняло. — Не се виждат обаче никъде коли. Остава май само да тичаме като при маратон.

Те тичаха по линията на трамвая, докато излязоха на едно място, където пътищата ставаха няколко. От всички страни прииждаха хора.

— Ей там има една кола! — Йобино посочи една малка странична уличка. Там беше спряна една кола, натъпкана с хора. Вероятно това беше цяло семейство, което всеки момент щеше да потегли. Една млада жена още се суетеше нещо около колата, мъж на средна възраст я побутваше и я подканяше да се качва.

— Тази кола ще е! — рече Йобино и повлече Танимори нататък.

— Ей, ти — викна Йобино на мъжа на средна възраст — давай колата! Ние двамата току-що излязохме от затвора, ясно ли е?

Мъжът беше вече успял да разбере това по дрехите им. Лицето му се изкриви.

— Хайде давай! Не чуваш ли какво ти се казва! — Иобино замахна с френския ключ и от лицето на мъжа рукна кръв.

Семейството вътре в колата седеше, загубило разсъдък. След малко младата жена завика за помощ. Йобино я слушаше и се хилеше.

— Още ли да се разправяме? Я слизайте бързо! — той издърпа грубо навън и петимата, които бяха вътре. Мъжът, когото беше ударил с ключа, държеше лицето си и се мяташе насам-натам. Жената, която, изглежда, му беше съпруга, на колене трепереше до него и не знаеше какво да прави. Останалите четирима, изглежда, бяха по-скоро съседи, а не членове на семейството. Един от тях, млад човек, гледаше злобно Йобино, но не се решаваше нищо да направи. Останалите бяха три млади жени или сестри, или приятелки. Едната от тях, дебела и едра, изтича до широката улица и закрещя:

— Крадци! Крадци!

Йобино стовари френския ключ изотзад върху късо подстриганата й глава. Дебелата само ахна, после тежко се олюля и падна. Полата й се вдигна нагоре и се разголиха дебелите й бедра с ярки жартиери. Йобино се втренчи в тях и преглътна. Другите жени уплашено се притиснаха към младия мъж, който сега беше загубил цвета на лицето си.

— Да има някой нещо да каже? — насмешливо попита Йобино и седна зад кормилото. — Сега, колкото и да викате, няма никой да дойде да ви помага. Не стойте тук, ами бягайте.

Йобино махна с ръка на стоящия отстрани съвършено объркан Танимори.

— Бързо! Качвай се!

Той запали мотора и колата леко потегли.

— Стара таратайка! — промърмори Йобино. — Я, някой не ни ли следи отзад?

Но нямаше защо да се безпокоят за това. Нито някой тичаше след тях, нито колата можеше да се помръдне напред. По средата на пътя се издигаше грамада от коли и камиони. А от двете страни се точеше обезумялата тълпа. Иобино закова колата и зацъка с език. Но все още не се канеше да слезе от нея.

— Отвратителна работа, ей! — той погледна тълпата и изведнъж подскочи на мястото си. — Я, гледай колко интересно! Ей там не е ли нашият надзирател? Не го обичам аз този човек и ще взема да го убия.

— Я стига! — спря го Танимори. — Там не тича само той. Я виж колко хора има около него. Заради него ще вземеш и други хора да претрепеш.

— Какво! А тебе какво те интересува? — рече злобно Иобино. — Нали всички онези са обречени да умрат. След един час всички ще станат на пепел. Страшни работи ще станат! — гласът му постепенно взе да става писклив. — Да, така е. Интересно взе да става! Да върви по дяволите надзирателят и да си мре с другите. Ей, а ти, Танимори, все още ли искаш да бягаш?

— Слушай, я ги виж тия, дето тичат! И колкото и да тичат — все тая, далеко няма да стигнат. Аз отивам за малко ей там до оная къща.

— До оная къща?

— Гладен съм. Преди да пукна, ще се наям като свиня. Там сигурно никого няма, а все нещо е останало от обеда в кухнята. Може и някоя жена да намеря.

Иобино слезе от колата.

— А ти какво решаваш? — попита той Танимори. Ами... — Танимори се колебаеше.

— Няма ли да дойдеш? — захили се Иобино. — Е, айде сам ще вървя.

Иобино се вряза в тичащата тълпа, като крещеше неистово и се блъскаше. Танимори видя всичко това, но се обърна и се сля с другите. След това забрави всичко друго на света и затича с останалите напред. Тичаше и си повтаряше: „Тичай, тичай! Още един час! Може и да успееш.“

Докато тичаше, Танимори почувствува, че Иобино пак го следва. Тоя човек в затвора свикна да говори все големи работи, които никога не изпълняваше. А в душата си беше страхлив и малодушен. Разнесе се изстрел и Танимори си помисли да не би да са убили Иобино. Но никой не се обърна назад.

Изведнъж високоговорителят изгърмя сърдито:

— Да слушат всички затворници от затвор А, да слушат всички затворници от затвор А! Движете се спокойно. Бягайте без паника! Сега в Токио има извънредно положение и ако шумите напразно, ще ви застрелят... Спокойно се изтегляйте от застрашения район.

Това беше отново гласът на началника на затвор А. Той се бе покатерил на една бронирана кола и говореше оттам.

Жените в тълпата бяха първите, които реагираха на гласа по високоговорителя. Много от тях ужасени паднаха на земята и запищяха отчаяно:

— Пуснали са затворници навън!

— Но това е абсурдно. Само това оставаше сега, и затворници да пускат. Ще стане такава каша!

— А какво прави полицията!

— Полицията няма нищо общо със затворниците. Това зависи от министъра на правосъдието. Той е разрешил да ги пуснат!

— А министърът на правосъдието къде е?

— Няма, сигурно, да е в Токио. Изчезнал е, разбира се, в чужбина!

Изтрещяха изстрели. Това накара всички още веднъж остро да почувствуват, че сред тях имаше затворници. Някой изрева обезумял:

— Като видите облечени в сини дрехи, пребивайте ги!

— Ще ги смажем до смърт от бой! — закрещяха в тълпата. Младежи размахваха кой знае откъде намерени тояги, някои бяха приготвили камъни. Инстинктивно мъжете изблъскаха жените към средата на хорския поток, а те тичаха открая.

Небето бе започнало да се покрива с гъст черен дим. Това беше от пожарите, избухнали на разни места из града. Хората бяха напуснали къщите си, оставили всичко така, както ги бе сварила новината. Но въпреки пожарите пожарни нито се чуваха, нито се виждаха. По улиците направо на земята бяха насядали жени, обхванати от пълно, нечовешко отчаяние, с широко разтворени безумни очи, отправени нагоре към небето. Около тях се въртяха безпомощно мъже, дърпаха ги за ръцете, молеха ги да станат и да продължат.

Някъде заби камбана. На площада пред светия храм се беше насъбрало множество, което повтаряше след свещеника молитва след молитва. Хора лежаха, проснати на земята, пред божия храм и виеха монотонно молитвите. Молеха се родители, прегърнали децата си, молеха се всички.

Зад съседния ъгъл се бе изправил един мъж и държеше реч.

— Ей, всички вие, бъдете спокойни. Само след час ще загинем. А кой е виновникът за това? Правителството вече успя да изчезне от града. Ще загинем само ние, народът! Правителството ни разправя винаги разни работи, а сега ни изостави да умираме сами! По-добре да се откажем от идеята да бягаме, а да се съберем заедно и да чакаме съдбата, която ще ни превърне в черни въглени. И нека нашите трагични фигури след това да види цял свят!... Защото след като се превърнем в пепел, тук ще дойдат хора, които служат на правдата, и ще снимат нашите печални останки. А после ще разпространят снимките ни по света. Така ние ще се превърнем в първите жертви в името на мира по цялата земя! Не бягайте! Успокойте се и останете тук! Ние ще станем славна и могъща основа на световния мир! — човекът размахваше ръце и продължаваше да крещи.

— Какви ги приказва тоя? — зачуди се някой от тълпата.

— Чувате ли какво ви казвам? Чувам глас, който ми шепне, че никой от нас тук няма да оживее. Това е глас от далечната страна C. Той се надсмива над всички нас. Само аз го чувам. Няма смисъл да бягате. Ей, жени, сядайте и чакайте смъртта!...

— Този е полудял — рече някой.

В този момент ораторът падна неподвижен на земята. Само миг след това го газеха хиляди хора, които не му обръщаха внимание.

Полицейските отряди, струпани по главните улици, взеха да оредяват. Гласът по високоговорителя също се загуби. Войници и полицаи се гмурваха в тълпата и бягаха с нея. Те захвърляха пушки, бежешком сваляха униформите си. Всички запъхтени, със сетни сили тичаха, бягаха от прокълнатия град.

— Войници!, — прогърмя отнякъде глас по радиото. — Върнете се на своя пост! Всички вие сте длъжни да изберете славната смърт пред страхливото бягство. — В името на гражданите на Токио, в името на целия народ, върнете се на поста си и до сетния миг изпълнете дълга си!

Бронираните коли, които обикаляха улиците, сега бяха останали неподвижни. Войниците, които ги караха, бяха също побягнали. Но изведнъж една от тези коли се откъсна с бясна скорост от мястото си. Хората не успяха да се отдръпнат. Под колата останаха премачкани много от тях. А от прозореца на колата се подаваше войник без кепе. Той се смееше неестествено високо и викаше „ура“.

— Комендантът на Токио ли е? Комендантът на Токио ли е? — викаше в слушалката държавният секретар на временното правителство в Осака.

— Слуша комендантът на града — обади се глас.

— Какво става там при вас?

— Въобще е спокойно. Има по-малко вълнения и безредици, отколкото очаквахме.

— А със затворите какво стана?

Комендантът слушаше със свито сърце.

— Преди десет минути всички затворници бяха пуснати на свобода.

— Ей?

— Както се докладва, затворниците са напуснали много спокойно. Предполага се, че добре са разбрали дадените им наставления.

— Ох, така ли — въздъхна облекчено държавният секретар, но изведнъж го заяде съмнение. — Наистина ли всичко е наред? Искам да кажа затворниците наистина ли нищо лошо не правят?

— Аз имам доверие на това, което са ми докладвали началниците на затворите.

— Вие разположихте въоръжени отряди пред вратите на затворите, нали?

— Да. Изпратени са и по три бронирани коли.

— Да, добре — въздъхна държавният секретар, но отново го заяде съмнение. — Това за бронираните коли е добре. А всички ли войници са на поста си?

— Точно сега... — гласът на коменданта стана неуверен. — Естествено, в такова време... Някои, разбира се, се разбягаха.

— Много ли?

— Вече не постъпват никакви съобщения и точното число не може да се разбере, но вероятно са около половината.

— Половината? — пред очите на държавният секретар притъмня. — Но не повече, нали?

Той разбираше, че всъщност се бяха разбягали много повече от половината войници. Сега искаше обезателно да разбере колко точно.

— Не знам — мрачно отговори комендантът. Дразнеше го това, че ония там от правителството само искаха и искаха сведения, а той се печеше тук на такъв адски огън. Чувствуваше, че озверява, като си помислеше, че само след час трябва да умре, а те там на безопасно място се интересуваха от съобщения и цифри. Та можеше ли някой в такъв момент да се интересува от статистика!

— Продължавайте да действувате така! — каза държавният секретар и прекъсна...

— Господин министър-председателю — приближи се той към стола, на който седеше, свел глава, премиерът. — Всички затворници са пуснати вече на свобода.

Премиерът вдигна глава.

— Всичко наред ли е? Не безчинствуват ли над населението?

— Сега преди малко говорих с коменданта. Държели се съвсем спокойно.

— А, така значи — въздъхна премиерът. — Това е просто прекрасно. Значи, съветите и наставленията на началниците са им повлияли. Министерството на културата и образованието обезателно трябва да осъществи една програма за моралното възпитание на народа.