Лицето на министър-председателя просветна, той пъргаво скочи от стола.

— Къде е министърът на културата? — попита високо той.

А през това време министърът на културата плачеше и пишеше нещо в тефтерчето си. Това беше послание до любовницата му, която се намираше в Токио. На семейството си министърът не беше написал и ред. Като чу, че го викат, той скочи, изтри сълзите си и застана пред премиера.

— На ваше разположение съм.

— Преди малко в Токио са пуснати на свобода всички затворници. Аз, да си призная, се обезпокоих. Но комендантът е казал, че те нищо лошо не са направили. Разбира се, от човешка гледна точка много добре направихме, че ги пуснахме. А и за авторитета на правителството е отлично. Трябваше да го направим и затова, защото сега цял свят нас гледа. Но какво стана с вашата програма за моралното възпитание?

— Какво! — очите на министъра станаха кръгли от почуда. Едничкото, което му мина през ума, беше, че от напрежението нервите на премиера просто не бяха издържали.

— Представяте ли си, затворниците осъзнали дълбокия смисъл на наставленията на началниците на затворите, излизат на свобода и не правят нищо лошо! Държат се като нормални хора! А сред тях има някои с по две, с по три и с повече присъди. С една дума, рецидивисти и опасни престъпници. А те се държат по-добре от обикновените хора! Да, за какво говорехме?

— За моралното възпитание.

— А, да. С една дума, необходимо е да възпитаме нашата младеж в прекрасни нрави и порядък. Обърканото от войната демократично възпитание трябва сега напълно да бъде преобразено. Поведението на нашите затворници пред лицето на катастрофата реално потвърждава това. Който каквото ще да приказва, а моралното възпитание е необходимо. И ако комунистите се противопоставят, няма да им обърна внимание. Трябва да се действува решително. След нещастието трябва да преобразим нравите и морала в Япония! Да загубим Токио е ужасно, но след това страната ни ще се възроди отново и трябва да се живее.

Докато премиерът говореше, в кабинета влетя държавният секретар.

— Господин министър-председателю, екстрено съобщение от Управлението на силите за самоотбрана.

— А!

— Три от ракетите са свалени над Тихи океан, останалите две не са успели да обезвредят и те летят към нас. Затова всички отряди на силите за самоотбрана са се оттеглили от позициите си, наблюдателните отряди също са вдигнати вече. Поради тези причини съобщения за местонахождението на ракетите няма повече да получаваме.

Отвън се носеха виковете на тълпата.

Щом премиерът се приближи до прозореца, отдолу захвърляха камъни, които счупиха стъклата на прозореца, през който той се бе подал навън.

Според предвижданията на правителството, над една част от района Канто, в който влизаше и Токио, щеше да се взриви десетмегатонен ядрен взрив, който отнемаше живота на 15 милиона души. Цялото население на Токио беше 10 милиона, но в града имаше много туристи или просто дошли по работа хора, освен това самото население на града се беше увеличило, така че в Токио имаше около 12 милиона. А слети с Токио бяха Йокохама, Чиба и Ярава. На запад се намираше планината Хаконе. Кофу също беше недалеч. Беше цяло щастие, че ги имаше тези планински местности, защото образуваха стена, ограничаваща мястото на катастрофата от останалата част на страната. На север и на изток се разстилаше равнина, където неминуемо щеше да падне гъст пласт смъртоносен прах. Всичко това ставаше ясно, ако човек си припомнеше какво бе станало през 1945 година с Хирошима. Тогава хълмът Хиджияма спря смъртоносната вълна и Уджина беше спасена.

От епицентъра на разстояние много километри всичко сега щеше да се превърне в развалини, хората до един щяха да загинат. Извън това разстояние също щеше да има умрели и тежко ранени. Щяха да умрат след това, по-късно и онези, неспасяемо заразени от праха. Правителството не каза това на народа. Хората щяха да изпаднат в дълбоко отчаяние. Оставаше само още един час и бе по-добре да се стимулира желанието им да бягат, да се спасяват. Защото, ако подозираха, че бягството им е безсмислено и невъзможно, щяха да настъпят безредици, много от тях щяха да започнат да полудяват или да се самоубиват.

Малко бяха тези, които си представяха реално какво е десетмегатонен ядрен заряд. Затова правителството реши, че е напълно морално и хуманно да съобщи, че е застрашен само центърът на Токио. Но в такива случаи останалото довършват слуховете. И те не само казаха истината, но и преувеличиха размерите на идващата катастрофа. Затова от Осака, за да успокояват смутените души на хората, непрекъснато предаваха радиото и телевизията. Те говореха за това, колко хора щяха да се спасят, ако хванеха каквото и да било превозно средство. Но какво отреждаше съдбата на онези, които вървяха пеша?

Програмите на радиото и телевизията успокояваха, обнадеждаваха, насърчаваха. Всички японци в останалите райони на страната следяха с притаен дъх какво става в обречената зона. Съобщения за това се предаваха непрекъснато.

Имаше все още някои, които бяха останали на служебните си постове и предаваха новини от града. Хората в Токио все още не можеха да проумеят защо трябва да умрат и това им се струваше толкова нелепо. Ако беше война, тогава смъртта им имаше смисъл. Тогава щяха да умират за родината. Но сега беше нещо съвсем друго. Или, както им казаха, това беше „грешка“. И заради тази „грешка“ само след час всички преставаха да живеят. А това бе толкова абсурдно. И най-абсурдното беше, че нямаше такава сила, която можеше да ги спаси. Те бяха обречени.

И сега нито дружеската страна, която погрешно бе изстреляла ракетите, нито Америка, която произвеждаше такова съвършено химическо оръжие, можеха да спрат тези ракети, летящата смърт, дето идеше към Япония. И това ги правеше съучастници със смъртта. Същото се отнасяше и до японското правителство.

От своето временно седалище в Осака министър-председателят и неговият кабинет само успокояваха обреченото население, правеха опити да го ободрят и му пускаха да слуша до смъртния си час глупава музика. И това възмущаваше не само самите жертви, но и останалото население на страната. Затова сградата, в която се намираше правителството, бе обсадена от хиляди разгневени хора. Тях ги плашеше и опасението, че ще станат жертва на „праха на смъртта“. Затова голяма част от населението на Осака купуваше и мъкнеше в домовете си храна и продукти.

Жертва на идещата смърт ставаше цялата страна.

Тълпата все по-плътно обграждаше сградата. Но за разлика от Токио, където цареше безпорядък, тук и войската, и полицията бяха на местата си. Срещу демонстрантите, които хвърляха камъни, те пращаха бомби със сълзотворен газ, обливаха ги с вода. И тук като в Токио имаше по улиците бронирани коли.

— Кого нападате? — ревяха демонстрантите. — Нападайте ония там на четвъртия етаж, които хитро се измъкнаха от Токио и сега седят тук и блъскат глупавите си глави над още по-глупави проблеми.

— Господин министър-председателю, покажи се на прозореца! Ти ни дължиш обяснение.

— Я измъкнете навън този премиер! — ревяха хората. Срещу тях ожесточено се хвърляха войници от силите за самоотбрана и полицаи. Всъщност хората негодуваха, защото нещастието, което обричаше толкова милиони на смърт, им се струваше страшно нелепо.

През това време министър-председателят стоеше парализиран от уплаха по средата на кабинета. Не беше в състояние нищо повече да стори. Мерки, за да се сложат нещата в ред, щеше да предприема веднага след взрива. Той беше вече разпратил телеграми до много страни. „Японският народ само след час ще преживее най-голямата в историята на човечеството катастрофа. Аз моля за вашето съчувствие и се надявам на вашата помощ.“

Оставаха още 42 минути. Постепенно хората започнаха да схващат, че е невъзможно да избягат.

Камбаните на църквите биеха непрестанно. Свещениците и вярващите продължаваха да се молят. В храмовете четяха хорово сутри. Но бяха останали само около една трета от свещениците.

А до това време всички подземни помещения в града бяха вече претъпкани с хора, които започваха постепенно да се задушават. Кислород не достигаше и все повече и повече мъже и жени припадаха. В метрото също се бяха наблъскали хиляди. Най-големият проблем сега за тях ставаше храната, но никой все още не се замисляше за това. Всеки мислеше само дали ще се спаси от взрива. Разбира се, правителството и градската управа на Токио бяха организирали запасни складове с припаси, които да изхранват населението само в екстрени случаи. Но нямаше сега кой да отвори тези складове, да раздава храна и въобще да се разправя с другите хора.

На много места бяха започнали да копаят дълбоки ровове. Някои бяха решили, че щом не могат да избягат, най-разумното е да се окопаят и да чакат в тях съдбата си. В къщите, където имаше много семейства, все още не можеха да решат дали е по-разумно да копаят един голям общ ров или всяко семейство да си приготви самостоятелен гроб.

Подканяха онези, които можеха, да се върнат по домовете си и цялото семейство заедно да посрещне смъртта. Но това беше само един идеал и в целия град едва ли щеше да се намери дори само едно такова семейство.

Всички се намираха на границата на лудостта. Едни ги спасяваше от полудяване религията, други намираха утеха в изкуството. Един критик беше започнал да описва всичко това. Той знаеше, че съчинението му ще загине заедно с него, но той просто не можеше да издържи това очакване и да не пише. Той не го правеше, за да хвали някого или от чувство за дълг, забравил беше откровенията. В този момент критикът беше съвършено искрен — той пишеше заради самия себе си. Не, той всъщност не пишеше заради самото писане, а за да прогони лудостта, която се бе свила до него и го дебнеше.

В съчинението си критикът вмъкваше добре познати му мисли на философи. Но в него липсваше нещо основно и съществено — равновесие на мисълта. Обикновено той пишеше умно и логично, а сега се беше получило нещо необичайно несвързано и странно.

Потребност да творят за себе си почувствуваха поети и писатели. Но един белетрист например беше осъзнал с цялото си същество, че да твори в този момент е чиста безсмислица. Ако би могъл да бъде сигурен, че написаното от него ще оцелее, той би описал подробно този ад, който ставаше пред очите му. И ако някога светът искаше да разбере какво точно се беше случило, от записките му би се получил шедьовър. Но сега писателят съзнаваше, че да пише беше безсмислица.

Поетите бяха някак по-склонни към самоизява от белетристите в този драматичен момент. Това бяха в по-голямата си част поети, които обикновено се бояха, че ще останат неразбрани, и те предпочитаха да не откриват вътрешния си мир. Те се ограждаха от другите хора със стиховете си и пребиваваха в своята поетична самота. И чувствуваха нещо сладостно и величествено. Но сега, изправени на ешафода, в тези последни минути преди края стиховете им звучаха противоречиви и объркани.

Някои смятаха своята кончина нищожна пред перспективата да загинат творбите им. Изкуството трябваше да продължи да живее. Затова те изравяха дълбоки ями и в тях зариваха онова, което щеше да остане след тях. Дори Токио да се превърне в прах и развалини, някой обезателно щеше да извади на бял свят стиховете и записките. И затова такива хора с чувство за отговорност пред идващите поколения подписваха творбите си ясно и четливо. За да можеше новото поколение да разбере тяхното величие...

Много повече обаче бяха онези творци, на които сега всичко се струваше съвсем безсмислено. В ужас крещяха и постепенно губеха разсъдъка си.

А онези, които бяха нихилистично отричали всичко, сега за пръв път осъзнаха болезнено и дълбоко колко хубаво е да живееш. И те с последни сили бягаха от смъртната опасност. Но прекарали живота си без физическо напрежение, сега усилията им бяха напразни. Те падаха без дъх в краката на тълпата и издъхваха изпотъпкани и премазани.

Един композитор свиреше на пианото своето любимо произведение. Ръцете му отказваха да го слушат, звуците излизаха разбъркани.

Сега всичко беше объркано и нереално. Един изкуствовед събра семейството си, решен заедно с домашните си философски да посрещне неизбежната смърт. Но в дома му се втурна обезумяла неговата любовница и настъпи нещо невъобразимо.

— Остават още само 40 минути и аз искам да умра заедно с тебе! — викаше любовницата му.

— Може би ще ми кажеш коя е тази жена? — крещеше жена му.

Изкуствоведът си скубеше косите.

— Госпожо, махнете се оттук! — любовницата му се беше впила в него и не даваше на никого да се приближи.

— Заради този човек аз живеех самотно и се криех от всички. Страдах заради вас, съпругата, но търпях. Аз го обичах повече от всички. Обичах го хиляди пъти повече от вас, неговата жена...

Двете жени се вчепкаха отчаяни и обезумели. Подобни сцени ставаха и на други места.

Един политик, като разбра какво става, избяга бързо от дома си. Той имаше седем любовници и искаше да се прости обезателно с всяка една от тях. Той разбираше, че това беше невъзможно, затова стремглаво се отправи към домовете на тези, които живееха най-близо. Той реши да види поне три от своите любими, като им отдели по пет минути.

Но всяка от тях не искаше да го пуска да си върви, тя се боеше да умре сама.

— Къде отиваш? — мъчеше се да го спре всяка, като увисваше на врата му и го гледаше с дълбоко съмнение. — Сигурно отиваш сега при А?

— Не, не, връщам се в къщи при жена си — с достойнство отговаряше политикът, като придаваше на лицето си непроницаем вид.

— Не, сигурно отиваш при А — ридаеше младата жена.

Всичко се повтаряше. А го обвиняваше, че я оставя заради B, B го подозираше, че отива при друга. Някои от любовниците му бяха избягали вече. Една дори беше офейкала със своя по-млад любовник, когото политикът бе забелязал да се навърта около нея.

— Облечете се колкото се може по-дебело — рече един баща на семейството си.

Жена му и децата му измъкнаха всички дебели дрехи, които имаха, и ги занавличаха на гърбовете си. Те бяха чували, че при атомен взрив топлинните лъчи изгарят кожата, но сега така навлечени, просто не можеха да мърдат.

Млада жена, която живееше сама в малък апартамент, седна на масата и постави пред себе си снимката на майка си. И така зачака. Някои пиеха огромни дози сънотворно и лягаха. Имаше жени, които предпочитаха да дочакат смъртта с хубава музика. Но никой не успяваше да направи това, което беше решил, защото нервите не издържаха нечовешкото огромно напрежение.

Навред настъпи пълно разстройство, хората се превръщаха в първобитно стадо.

Не съществуваха вече нито законност, нито правосъдие. Всички норми, нравствени и етични, които безкрайно дълго време бяха сковавали истинската човешка свобода, сега се рушаха.

Осъзнали смъртната опасност, бонзите изоставяха религиозното множество, което търсеше утеха в лоното на Буда, и бягаха. Бонзите бяха тези, които тълкуваха на вярващи мъже и жени учението на Буда, приучваха ги към покорност. Но сега те първи забравиха това. И не беше трудно да се проумее защо — тълкуването и поученията бяха само професионални задължения.

Но правеше впечатление, че половината от населението на града се бе примирило със съдбата си и спокойно чакаше края. Цели семейства седяха в гостните в домовете си и всички заедно за последен път опитваха вкусните ястия.

Някои по-досетливи жени бяха приготвили секитан.

— Скоро всички заедно ще умрем — рече една жена на мъжа си и на децата си.

— Дълго време бяхме все заедно и в смъртта също. Размислете добре и ще видите, че е цяло щастие да умрем заедно.

— Наистина е така — рече мъжът. — Аз съм бил на война и сега чувствувам това по-силно от вас.

Той и сега чуваше крясъците на един от тяхната рота, който, умирайки, викаше имената на жена си и децата си, На човек му беше страшно да умира сред съвсем чужди хора, без нито един близък, който в смъртния му час да тури ръка на горещото му чело.

Така се чувствуваха сега и хората в болниците. В някои болници главните лекари бяха казали на болните какво става, в други не. За да скрият от пациентите, сестрите иззеха всички транзистори.

— Вярно ли е, че към Токио летят ракети с ядрен заряд? — питаха сестрите някои от болните, които бяха успели да подочуят нещо.

— Не, разбира се. Това е чиста измислица.

Но хората въпреки всичко бяха успели вече да разберат за произшествието и по-леко болните веднага наскачаха от леглата си и се втурнаха надолу по стълбите. Далеч по-трагично беше положението на тежко болните и оперираните. Те едва се крепяха на краката си, влачеха се по стълбите, като се опираха безпомощно на стените, и горчиво ридаеха. Някои от тежко болните понесоха новината с безразличие. И те сега в града бяха единствените, запазили що-годе спокойствие. Но и те бяха само единици.

Сачико най-после се довлече до кръстопътя, до Шинджуку. Улиците бяха съвсем непроходими, претъпкани от хора и от изоставени преобърнати коли. Тя вървеше срещу огромното множество, което се бе отправило по посока на предградията. Сачико вървеше глуха за писъците и воплите на хората, без да забелязва проснатите по тротоарите мъртви тела. Тя си мислеше, че сигурно е така, когато има война, и беше станала безчувствена към всичко и към всички.

Пред големия парк Гьоен в Шинджуку се беше натрупала огромна тълпа. Навсякъде трескаво копаеха ями. Красивите полянки се бяха превърнали в противовъздушни траншеи. Всички бяха завладени от надеждата, че рововете ще ги спасят. Да останат живи сега беше едничкото, което искаха хората. И всички, и мъже, и жени, и деца, ровеха с настървение земята, защото оставаха още 40 минути.

Подземните проходи на всички универмази бяха натъпкани с народ. В подземните им етажи се продаваха хранителни продукти, но сега по щандовете нямаше нищичко. Наистина не беше все едно да чакаш смъртта и да имаш парче хляб, отколкото да те грози и гладна смърт. Освен това след взрива най-малко пет дена нямаше да може да се излиза на повърхността и храната щеше да ги поддържа там долу живи. Затова хората бяха ограбили всичко — и хляб, и сурово месо, и сушени плодове, и риба, и плодове. Защото инстинктът за самосъхранение беше непобедим.

Но тези, които се бяха скрили в подземните етажи на грамадните сгради, нямаха храна. Ако бяха останали по домовете си, за около пет дена храна щеше да се намери, но мисълта за това им дойде едва тук, под земята. Освен това тук нямаше и място дори да помръдне човек. Трябваше и прави да спят.

Имаше и нещо друго — нямаше клозети и подът навсякъде се покри с мръсотии. Жените, изпаднали в неудобно положение, стискаха ръце между краката си.

Но никой не забелязваше нечистотиите около себе си. Обикновените човешки представи сега не съществуваха. Грамадното подземие започна да се изпълва със задушливата миризма от дишането на многото хора. Не помагаха и високите тавани. На входовете избухваха страшни кавги между тези, които с цената на всичко искаха да влязат, и онези, които бяха вътре.

— По-добре да затворим изходите.

— По-бързо затваряйте! — чуваха се гласове от дъното на подземието. Но за съжаление желязната врата се затваряше автоматично. А нямаше кой да отиде до специалното помещение и да натисне копчето. Никой не се решаваше да излезе, защото рискуваше да не го пуснат отново да влезе. На мястото на един човек се мъчеха да се сместят трима.

Няколко души се покатериха на гърбовете на хората и с всички сили задърпаха вратата надолу. Така ще се задушим! — изкрещя някой.

— А по-добре ли е да умрем премазани от тези, които нахлуват отвън! — отговори един от тези, които се мъчеха да затворят изхода.

Но вратата не помръдваше. Пречеха хората, които се мъчеха да се набутат някак вътре. Те се блъскаха, мъчеха се да разбият стената от тела.

— Махнете се оттук, отдръпнете се! — един мъж размахваше над главата си японски меч. Мечът със свистене режеше въздуха и хората наоколо почувствуваха, че ги побиват тръпки.

— Ако става дума за пари, ще ви дам, колкото искате — ридаеше един човек до изхода и размахваше куп банкноти.

— Вътре могат да се сместят още толкова много хора. Моля ви, пуснете ме — и той показваше на множеството натъпканата си с пари чанта.

Всички започнаха да се подсмихват. Не, за смях и дума не можеше да става, а просто така, позасмяха се хората дори и в този момент.

Човек едва ли си представя на какво всъщност е способен и разбира това едва когато изпадне в подобна на тази критична обстановка. Хората си мислеха, че вратата никога няма да се затвори, ако не натиснат необходимото копче, но ето че успяха просто да я издърпат. И всички видяха как желязната врата започна бавно да се спуска надолу. Онези отвън закрещяха.

— Пуснете ни да влезем!

— Няма вече къде. И без това тук не може да се диша. Ще се премажем един друг.

— А ние отвън какво да правим, а? Да мрем ли?

— Като сте закъснели, така е. Примирявайте се и толкоз.

— Ах, ти, лайно такова, какви ги приказваш, а? Така значи.

Хората обезумели размахваха ножове, палки, секири и всякакви други предмети и напираха да пребият онези вътре.

— По-бързо затваряйте!

— По-бързо, по-бързо!

Металната врата се спускаше надолу с кънтене. Онези, които се опитваха да я спрат с ръце, не издържаха тежестта й и я пуснаха. А когато тя падна почти до земята, малко над коленете на хората, онези отвън започнаха отчаяно да барабанят по нея с юмруци.

— Всички вие там вътре живи ще се опечете! Като в пещ — извика някой от тълпата, останала отвън. И тези думи прерязаха като с нож хората вътре. А междувременно на пода се бяха натрупали още повече нечистотии, вонеше нетърпимо и ставаше все по-трудно за дишане.

Сачико най-после се добра до квартирата на приятеля си. Беше цялата окъсана, изподрана, ръцете и краката й ожулени.

Измъчена, тя се заизкачва по стълбата. Нито на първия, нито на втория етаж се виждаше жива душа. Приятелят й живееше в една стая в дъното на втория етаж. Тук квартирите бяха евтини и мръсни, с обща кухня по средата на дългия коридор. Сега вратите на всички стаи зееха отворени, но хората бяха изчезнали. Сачико почувствува, че я обзема хладен ужас и тръпки полазиха по гърба й.

Тя застана пред стаята, в която живееше нейният любим. Вратата беше затворена. Момичето я бутна, като едва се сдържаше да не припадне от вълнение. Ако беше заключено, щеше да означава, че той още не се беше върнал. И изведнъж момичето изкрещя — повече от облекчение, отколкото от радост. Вратата беше отключена. Тя боязливо влезе и го видя да лежи изтегнат в плетения стол по средата на стаята. И тогава я разтърси ужасната мисъл, че той се е самоубил. По пътя дотук беше видяла толкова много самоубийци.

— Кикуо! — уплашено викна Сачико и се втурна към него.

Младият човек лежеше с лице към тавана и гледаше втренчено. Викът на момичето го извади от унеса, той се размърда и бавно обърна глава към нея. Очите им се срещнаха. Неговите очи все още блуждаеха, но постепенно започнаха да се изпълват със съзнание.

— Сачико! — извиси глас младият човек и скочи от стола. — Все пак дойде, господи!

Тя се отпусна в обятията му. До този момент тя не беше си позволявала такава близост.

— Кикуо, Кикуо! — ридаеше сега неудържимо тя. — Добре че си се върнал право тук..., добре че си се върнал.

— Добре че дойде ти... Аз си мислех, че ти обезателно ще дойдеш, че е невъзможно да не дойдеш — той се задушаваше от вълнение. — Затова никъде не избягах.

— Ах, господи, добре че успях!

Кикуо нежно милваше косите на ридаещото момиче и се мъчеше да го успокои. След това изведнъж забеляза раните и кръвта по тялото й.

— Бедна моя малка, какви рани! Боли ли те, кажи?

— А! Дори не съм забелязала.

— А защо не се върна в къщи при майка си и при братчето си?

— Мислех да се върна. Дори тръгнах натам. Но после разбрах, че искам да умра само с тебе.

Младият човек, затаил дъх, се боеше да мръдне, за да не смути Сачико, свила се като птичка в обятията му. След това устата им се сляха в дълга съкровена целувка. И в този блажен миг и двамата забравиха неизбежната катастрофа, неумолимата смърт.

— Да се оженим! — викна Кикуо. — Целият ни живот сега е дълъг само 30 минути. Ще поживеем семейно цели 30 минути, ще си уредим @дом, свое гнездо.

Сачико слушаше и развълнувано повтаряше.

— Да, добре. Ох, боже мой, колко съм щастлива...

— Човешкият живот е кратък, но едва ли има по-кратък от нашия, нали? Но не е и кой знае колко страшно да умреш! Аз, докато лежах, си мислех за това. Не е страшно да умреш, когато си живял щастлив живот, нали? Кажи така ли е, а? И ние сега с тебе ще преживеем най-късия на света семеен живот и ще умрем щастливи, че сме заедно.

— Нищо че нашият семеен живот ще бъде толкова къс. Помисли само колко неприятности и тревоги преживяват двама души в съвместния си живот. А ние само за 30 минути ще изпитаме от най-върховното щастие на земята — да бъдем двамата само с нашата любов.

— О, господи, колко съм щастлива! Сега вече не ме е страх да умра!

— А сега, Сачико, брачната церемония. — Кикуо скочи. — Само че нищо нямаме тук. А ето, има малко нещо, останало от сутринта. Има малко ориз и към него разни работи, има и сушена риба. А, има и прясна. Ще я препечеш ли малко?

— Да, дай я.

Сачико се отправи към кухнята, а през това време Кикуо измъкна малка ниска масичка и постави върху нея няколко простички чинии и две чаши. Извади и една бутилка уиски, която дълго време пазеше за особени случаи.

Сачико се върна с рибата.

— Готова е — гласът й трепереше, очите й бяха пълни със сълзи.

— Сигурно не пиеш уиски. Но сега трябва да пийнеш малко за случая.

— Ако е чисто, няма да мога.

— Не, ще ти налея и вода.

Кикуо доля чашата на момичето с вода, а на себе си сипа само уиски. Двамата се чукнаха.

— Честито!

Сачико доближи чашата до устните си.

— Чакай, чакай! — спря я Кикуо. — Ти не си християнка, нали?

— Не. Защо?

— Аз също не съм. Но все едно, трябва да изпълним обреда, както трябва. Аз ще бъда свещеникът — и той изобрази с ръце обличането на свещеническата тога.

— Сега набързо да се помолим и да изпеем норито. А след това да извършим и самата церемония.

Сачико със смях отново вдигна чашата си, но Кикуо пак спря.

— Толкова бързо младоженка не се става. А сега така, тук е пълно с гости — нашите приятели са дошли на сватбата. Дошли са и познати, и колеги от фирмата, и съученици. Твои познати и приятели, и колеги също. Тук са и майка ти, и брат ти, и най-близките ти приятелки. Всички са насядали срещу нас, а ние с тебе тук и ни гледат толкова много хора. А точно тук е седнал кумът. А кой да бъде кумът, а... Да, все пак за такъв случай трябва да се покани само човек като шефа на нашата фирма. А сега шефът, т, е. кумът, ще произнесе в наша чест реч.

Кикуо изпъчи гърди.

— От името на фамилиите Кимура и Тогами съм натоварен да благодаря на всички, които днес са почели с присъствието си сватбената церемония на техните деца.

— „Почели с присъствието си“ — звучи някак странно.

— А, така ли? Чакай да чуеш цялата реч. А после ще ни изпращат на сватбено пътешествие... Покорно ви благодаря за милостта да ме изслушате. Всички присъствуващи на днешното мило тържество много добре познават нашите младоженци, но аз, както му е обичаят, накратко ще разкажа някои неща за тях. Младоженецът завърши блестящо юридическия факултет на Н-ския университет и сега е един трудолюбив и многообещаващ служител в търговската фирма, която аз имам честта да ръководя. Той е човек с ясен и благороден характер и като специалист е истинска надежда за нашата фирма.

А сега да ви представя Тогами Сачико, която днес ще стане съпруга на нашия скъп Кимура Кикуо. Любима дъщеря на своето уважавано от всички семейство, прекрасно възпитаната, милата и отзивчивата Сачико е служител в известното Н-ско издателство. А като ученичка прелестната Сачико е била шампион по тенис...

В този момент отвън нахлуха воплите и крясъците на обезумялата тълпа.

— Ето, виждаш ли, хората ни поздравяват. Те викат сега в наша чест... А днес това добро и изключително скромно момиче става съпруга и всички ние сме свидетели на завидната твърдост и самообладание, с което тя напуска дома на своите уважавани родители. А сега уважаемите гости имат думата да поздравят младоженците. Те са още млади и затова, предполагам, ще им дадете напътствия, за да изпълняват с чест семейния си дълг.

— Да, много добре казано — рече Сачико.

— А сега, наздраве.

И двамата се чукнаха.

От гърлото на Сачико излизаха някакви странни звуци, сякаш ридание. Но момичето се сдържа.

— Сега следват речите, но понеже нямаме време, съкращаваме ги. Отиваме направо на токийската гара... Ти нали искаш да заминем на сватбено пътешествие?

— Да, искам. Не съм ходила на Кюшю — отвърна през сълзи Сачико.

— А, Кюшю ли? З такъв случай заминаваме със самолет. Значи отиваме на Ханеда. Много, страшно много изпращачи... Ето, виж, вече сме в Осака. Тук се прекачваме на друг самолет. От Осака заминаваме за ... Шикоку.

— Това е родното ти място, нали?

— Да, няма как, ще трябва да се отбием.

— А след това къде ще отидем?

— Много ми се иска да видя Бепу, но ще заминем направо за Асо. Прекрасна гледка. Трябва да вземем влака и да слезем в Ботю, така се казва мястото. Представи си безкрайна равнина. А тревата зелена като килим. А сега погледни към планината. Ей там, виждаш ли кълба дим. Качваме се на автобус, който ще ни изкачи догоре. Ние като младоженци и тук, както в самолета, ще седнем най-отпред. Оттам се вижда най-добре. А в автобуса всички само нас гледат.

— И си казват колко много си подхождат двамата. Точно така си мислят.

— Да, да. А ние с тебе седим горди, горди... А екскурзоводката: „Това е най-големият в света вулкан Асо. Горната част на кратера се намира на 820 метра надморска височина. Хълмът отдясно се казва Комедзука. Това е загаснал вулкан, а точно пред нас е величественият Асо...“

— Ах, господи, как умееш да разказваш.

— Величествено! После ние двамата се катерим нагоре по някоя тясна пътечка... А тогава си имаме вече и детенце... Виж, виж слънцето. А чувствуваш ли как мирише тревата? Мирише...

Остават още 33 минути

Сачико постави ръце на раменете на Кикуо и се притисна към него.

А отвън тълпата крещеше отчаяно и тичаше. Но вече всичко беше съвсем напразно, да избягат от града бе невъзможно. Хората обезумели ридаеха, блъскаха се, полудяваха и тичаха, тичаха.

А тук в стаята беше тихо. След малко Кикуо продължи възторжено да разказва.

— А след екскурзията се връщаме в хотела... Сачико, скъпа, ние с тебе сме съпрузи.

— Няма от какво да се стесняваш. Ние наистина сме свързани. Ти сега ставаш моя за цял живот. За цял живот, който ще продължи още 40 минути. Но какво щастие! Нека да легнем тук и така да умрем. Все пак колко безкрайно сме щастливи, нали? Потънали в щастие, ще умрем неусетно..., разбираш ли..., щастлива смърт.

Двамата разтреперани се свлякоха в плетения стол.

Оставаха още само 30 минути. По улиците в центъра на Токио не се виждаше вече жива душа. Градът пустееше, сякаш беше дълбока нощ. Хората бяха изоставили домовете си като при епидемия — захвърлили всичко, бяха избягали ужасени. Не че градът се беше превърнал в купища развалини. Не, във всичко още дишаше живот. Разкошни предмети, дрехи, ценни книжа, пари, скъпоценни камъни. Часовниците вървяха, насам-натам притичваха кучета и котки, в аквариумите плуваха редки риби. От града бяха изчезнали само хората.

Слънцето се премести на запад. Разкошни цветя, подредени красиво в кошници и вази, пълнеха с аромата си цветарниците. Масите в представителната зала на един хотел бяха подредени за банкет, блестеше среброто на приборите и салфетките сияеха снежнобели.

Щандовете в универмазите бяха прилежно наредени. Нямаше ги само забързаните и суетливи купувачи и усмихнатите и любезни продавачи.

Новите вестници лежаха върху бюрата така, както бяха оставени тази сутрин. Статиите на първа страница разказваха за срещата на високо равнище на президентите на две страни от Изтока и Запада и за разговорите им по проблемите за запазване на мира в света. Поместени бяха и интервюта с тях, както и снимките им.

На следващите страници също имаше статии по проблемите за мира и сигурността в света, за въоръжени конфликти в разни райони на планетата. Вестниците разказваха и за посещението в страната на световноизвестна актриса. Поместена беше и снимката й — в открита лимузина, потънала в рози, тя раздаваше поздрави на възхитените си почитатели.

Икономическите страници на вестниците бяха изпълнени със скучни статии.

Положението на борсата пак беше същото, доходите на населението растяха, населението на страната се радваше на висок жизнен стандарт.

Поместени бяха снимки на оживени столични улици, пълни с добре облечени хора и весели деца; репортажи разказваха за зоологическата градина, за популярността на бейзбола; спортните страници бяха изпълнени с коментарии за турнира по сумо.

Много от вестниците в рубриката си „На културни теми“ поместваха критическите бележки на един много известен литературен критик за излезлия наскоро и вече популярен роман на млад съвременен писател. Критикът хвалеше писателя, но и критикуваше някои моменти в творбата, които говореха, че младият автор е склонен да идеализира някои страни от живота, да се откъсва от реалността.

Политическите страници също бяха скучни. Правителството обсъждаше проекта за прокарване на нови пътища в столицата. Поместени бяха отделни мнения. Разширяването на улиците и магистралите в столицата щеше да наложи високо строителство на сградите и да намали зелените площи. Затова много специалисти реагираха отрицателно на това решение, защото то щеше да се отрази неблаготворно на здравето на гражданите, без да доведе до рационалното разрешаване на проблемите на пътното строителство.

И отново ставаше дума за това, че благосъстоянието на народа безспорно се е повишило, животът от ден на ден става все по-добър и по-сигурен.

И така, ако в този момент човек погледнеше Токио, то градът беше пуст, без хора, съвсем като на скиците и плановете, поместени във вестниците. На тях наистина нямаше хора, само тук-там беше нарисувана по някоя човешка фигура, за да изглеждат плановете по-реални. Сега Токио приличаше на огромен макет на град, имаше всичко — и улици, и небостъргачи, имаше и подходяща светлина, и въздух. Забравили бяха да поставят само човешки фигури.

Самолетите, които само преди няколко минути летяха над града, сякаш се бяха разтворили в синевата на небето. Останали бяха само птиците.

Не, всъщност освен колите и трамваите по улиците имаше и хора. Тук-таме бяха налягали направо на асфалта, сякаш да подремнат на обед. Имаше и други, които се разхождаха. Те вече не тичаха, а вървяха бавно и спокойно.

Някои тихичко си приказваха, а други се смееха. Срещаха се и групички, които бодро маршируваха, виждаха се жени, загърнати в дебели зимни дрехи.

Едно беше сигурно, че тези хора вече не изпитваха никакъв страх. В този момент те бяха може би най-безгрижните същества под слънцето.

Високоговорителите също бяха замлъкнали. Само зад ъглите виеха самотни кучета. Градът тръпнеше безмълвен.

А небето сияеше безоблачно. Сенките на сградите се бяха поудължили.

В 14.37 часа от американската база на остров B предадоха последното съобщение. Остров B беше американска територия в Тихи океан. Както се и предполагаше, обезвреждането на всичките ракети се оказа невъзможно. Съдбата на хората и на града оставаше на съвестта на бога.

Затова пък светът щеше да стане свидетел на избухването на десетмегатонен ядрен заряд. Това щеше да стане за пръв път, защото такива опити не бяха провеждани досега при никакви условия. Дори в пустинята.

Радарите не изпускаха от наблюдение двете ракети. Над застрашения район на много голяма височина летяха наблюдателни военни самолети. Те държаха непрекъсната връзка с базите и имаха готовност да предадат всяка подробност.

А хората по цял свят трескаво гледаха часовниците си.

А комендантът на града, който до този момент със сетни усилия на волята стоеше на поста си съгласно инструкцията, замина с военен самолет заедно с подчинените си. В застрашения район не бе останал вече нито един военен. Натоварени на бойни кораби, те бягаха навътре в океана.

В домовете продължаваха да работят телевизорите и радиоапаратите. От Осака се стараеха да ободрят обречените, но самите нещастници бяха изоставили домовете си и бързаха да се изтеглят към подножията на планините на юг и на запад. Много от тях бяха успели да изминат само половината път.

На една полянка беше насядало в кръг семейство. Мъжете, жените и децата сякаш бяха на приятна разходка сред красивата природа. Но после изведнъж инстинктът да живеят ги извади от унеса, бащата грабна на гръб вцепенената си жена и повлече децата си на запад.

Всеки реагираше по своему. Едни, като разбраха безнадеждното си положение, забравиха страха и мобилизираха силите и волята си с едничката мисъл да оживеят. Други пък не издържаха на отчаянието и се побъркваха. Имаше и други, които примираха от ужас, но с всички сили се стараеха да запазят разума си, като ангажираха мисълта си с любимата си работа. Един художник извади от шкафа красива ваза, постави в нея цветя, сложи и ново платно и започна отдавна замислена картина. Друг художник реши да изобрази онова, което ставаше на улицата. Той дълго разтрива бои върху палитрата, след това започна внимателно да нанася краски върху платното. Дали щеше да успее да завърши картината си, той дори не се замисляше.

Поети пишеха последните си стихове. Учени се ровеха в библиотеките си, прехвърляха книги, които не бяха успели да дочетат. Един професор препрочиташе последния си труд. Идваха му наум нови мисли и той оставяше бележки по полетата. Оригиналните решения му хрумваха точно сега, когато цялото му същество се бе неимоверно напрегнало преди смъртта. А оставаше все по-малко време. И тези нови решения щяха да изчезнат в безкрайността заедно с професора.

Философите бяха потънали в мисли, музиканти свиреха самовглъбено. Един изпълняваше свое любимо произведение и свиреше така, както никога през живота си. В минутите преди смъртта той постигна съвършенството, към което се бе стремил през целия си съзнателен живот.

Една красива млада жена се изкъпа в благоуханната вана, облече най-скъпите си дрехи, сложи най-прекрасните си бижута и зачака омиротворена края.

В един завод работниците още от самото начало се бяха отказали от мисълта да бягат и сега почистваха и лъскаха машините до блясък, смазваха и прибираха инструментите, а след това, събрани всички заедно, запяха.

Някои жени предпочетоха тишината на спалните и приспивателното. Много изпиваха смъртоносна доза приспивателно с надеждата да посрещнат ужасната смърт, потънали в дълбок сън. И докато настъпи сънят, четяха кротко библията или се молеха. Други предпочитаха любимата си стихосбирка. После библиите и стихосбирките се свличаха от постелите, хората се отпускаха и започваха тихо и спокойно да дишат. Сънят нямаше нищо общо със смъртта.

Хората все пак дишаха.

Онези, които обичаха пътешествията, например вече виждаха местата, за които толкова бяха мечтали. Те се разхождаха по безкрайно крайбрежие, а морето блестеше метално. Ето насреща идва прекрасна жена, двамата се хващат за ръце и тръгват по пустинния бряг. След това бавно навлизат навътре в морето. Навътре и все навътре. А насреща им се появява смъртта, сграбчва ги за ръцете и ги увлича нататък в безкрая.

Остават още 30 минути

Дали някой в този момент можеше да си въобрази дори какво представлява това да избухне десетмегатонна бомба в центъра на Токио? Японските сили за самоотбрана и намиращата се в Япония американска армия, направили приблизителни изчисления, започнаха да се приготвят за срещата с нещастието. В радиус от 20 до 25 километра от епицентъра взривът щеше да унищожи всичко живо — и хора, и растителност. Освен това от центъра на попадението в радиус от 22 километра щяха да изгорят напълно всички дървени постройки, а големите железобетонни сгради щяха да бъдат унищожени в радиус от 10 километра. На грамадно разстояние градът и селищата около него щяха да се превърнат в пепелища. Очакваше се огромен пожар да унищожи всичко в радиус от 48 километра.

На запад планините представляваха преграда за разрушителната сила на ракетите, затова там, в Одавара, установиха наблюдателен пункт.

На 95 километра северно от Токио, в селището Токаймура, имаше научноизследователски институт по ядрена енергия. Там вече бяха подготвили всички прибори за наблюдение.

Всичко това беше толкова неочаквано. Никой нямаше подготовка за наблюдение. Трябваше да разчитат на това, с което разполагаха в момента.

На полуостров Босо имаше обсерватория, в която се правеха наблюдения на горните слоеве на атмосферата. Обсерватории имаше и на Фуджи, и в планината Пукуба. Всички те трябваше да предават наблюденията си по радиото на правителството в Осака. Наистина много неочаквано стана всичко. В наблюдателните пунктове настъпи пълно объркване. А времето вървеше и оставаха само още 30 минути.

Американците наблюдаваха от своята база в Йокота. Всичко се контролираше от команден пункт под земята. Освен това тук постъпваха съобщения от другите радарни установки, които следяха курса на ракетите. От летището на базата излитаха самолети, които извършваха наблюдение непосредствено над зоната на взрива. Имаше разни самолети. Като се почне от Б-29 до усъвършенствувания ББ-50, който на голяма височина над земята се използуваше за наблюдение на високите слоеве на атмосферата. В този случай бяха необходими самолети, които да могат да се издигнат на височина над 10 000 метра. В противен случай съществуваше опасност да бъдат засегнати от взрива. Затова американците решиха да използуват и най-новите РБ-47 и C13OE. Оборудвани с прибори за наблюдение, самолетите закръжиха над зоната на очаквания епицентър на взрива.

Само слънцето сияеше, както преди.

Трябваше да се наблюдават излъчваните лъчи, топлинните лъчи, взривната вълна и разрушителната сила на взрива. Самолетите бяха оборудвани с всички необходими прибори.

И на земята, и във въздуха наблюденията бяха еднакви. Японците от своя страна установиха наблюдателен център в Уцуномия и събраха там всички прибори, с които разполагаха. Но силите за самоотбрана не можеха да се похвалят, че разполагат с кой знае какво. В случая можеха да им помогнат само американците с новите си съвременни средства за водене на война. Но от своя страна американците в Япония едва ли някога допускаха, че тук ще паднат ракети с такава мощност, и затова в техните бази беше настъпило объркване.

А как щяха да спрат разпространяването на смъртоносния радиоактивен прах. Само можеше да се допусне, че на 160 километра от мястото на попадението радиоактивността ще достигне 3300 рентгена. Известно беше, че 220 рентгена, еднократно получени, се отразяват пагубно на хората. 400 до 600 рентгена означават 50% смъртност. Останалите 50 процента можеха да преживеят не по-дълго от месец. Болестта се развиваше бързо.

Освен това разпространението на радиоактивния прах зависеше от силата на вятъра в дадения момент. Този ден метеоролозите съобщиха, че духа лек вятър по посока от север към североизток.

Но нима можеше да се предположи каква ще бъде силата на вятъра в момента на взрива. Безспорно взривът щеше да предизвика огромно въздушно течение и силен бурен вятър. А и без вятър прахът се очакваше да се разпространява със скорост повече от 10 метра в секунда. Съществуваше и друг проблем: къде точно щеше да падне радиоактивният прах. Нали той беше невидим. Дори и в местата, където щеше да има минимални количества, за около две седмици хора не можеха да живеят.

Радиоактивните лъчи засягаха най-напред очите и много хора щяха да ослепеят.

Ако поне бяха правени опити с ракети със същата мощност, тогава американците щяха да имат представа за тях и в този случай може би щяха да използуват за наблюдение най-новия си тип изкуствени спътници. При това спътниците бяха оборудвани с най-нова техника. Но събитието беше толкова неочаквано, че завари всички неподготвени. Сега можеха да използуват само самолети от типа РБ-47, защото те можеха да се издигнат най-високо. На по-ниско от 2000 метра самолетът щеше просто да се разтопи.

Но оставаха само 30 минути до момента, когато ракетите, изстреляни погрешно от страната C, щяха да се забият в центъра на Токио. Радарите следваха неотклонно техния полет.

А правителството през това време вземаше мерки за спасяването на пострадалите. В пострадалия район трябваше да се изпратят дрехи, храна и медикаменти. Всички тези неща предварително се съсредоточаваха на отделни места около Токио — на юг в Одавара, на запад в селището Такаосанроку на няколко километра от Хатиоджи. На север храната и медикаментите се събираха в градчето Мидо. По море също щеше да бъде оказана помощ. Покрай брега плуваше военна ескадрила.

В самия център на попадението всичко щеше да бъде напълно унищожено и там не бе нужна срочна помощ. Трябваше да се спасяват селищата наоколо, където щеше да има много ранени и облъчени. Хората трябваше незабавно да бъдат настанени в болници. Наредено бе във всички болници в целия район Канто леглата да бъдат освободени за пострадалите. Болните, които по това време се намираха на лечение в тях, бяха събрани на едно място. Естествено, всички лекари от областта бяха срочно мобилизирани. Бяха мобилизирани и клиниките по медицина към отделните университети, студенти, медицински сестри, болничен персонал.

Министърът на селското и горско стопанство издаде срочна заповед до всички големи хранителни складове в страната: да бъдат отпуснати ориз и други продукти за пострадалото население. Камионите и колите с провизии трябваше да бъдат пропускани навред.

Започна и събирането на медикаменти. Самолети с превързочни материали излитаха от Осака, Хирошима, Сендай, Хокайдо и Жукуока. Към Канто летяха камиони, натоварени с одеяла, дюшеци, бельо и дрехи. В градовете, превърнати в центрове за подпомагане на пострадалите, бяха мобилизирани и къщи на граждани, в които временно щяха да бъдат настанени ранените и болните.

Това бяха мерките, взети на първо време. Но имаше още много неща да се дообмислят. Леко ранените, които можеха да бъдат превозвани, щяха да бъдат отправени към големите градове и там настанени в болници. Затова Министерството на транспорта и съобщенията издаде заповед за пускането на специални влакове.

Корабите също щяха да поемат превозването на част от ранените. Щяха да ги вземат от град Татеяма в префектура Чиба, защото в Токио нямаше да може да се влезе. В случай че Йокоска също пострада, ранените щяха да бъдат прекарани в пристанището на Шимода, откъдето да ги прехвърлят в Шикоку и Кюсю.

Министър-председателят лично се зае да ръководи цялата операция по спасяването и подпомагането на бедствуващото население. Всеки министър във временното правителство в Осака се задължаваше да изпълнява преките функции на ведомството, което управляваше.

Естествено, очакваше се финансова паника и пълно разстройство на паричното обръщение. Министърът на финансите лично трябваше да се занимае с това. За негов помощник се назначаваше директорът на Всеяпонската банка. Като първа мярка се налагаше повишаването на цените. Следваше да се издадат съответните министерски укази, като се определи процентът на покачване на цените на стоките. Положението в страната беше толкова сериозно, както по време на война, че онези, които отказваха да отпуснат стоки за пострадалото население, щяха да бъдат съдени и обложени с тежки глоби.

Министърът на селското стопанство и горите отговаряше за разпределението на храните сред народа, министърът на народното благосъстояние се зае с лекарствата и превързочните материали, а министърът на транспорта — с доставката им до пострадалия район.

Премиерът лично издаде заповед за мобилизиране на цялата полицейска мрежа в страната за гарантиране на обществената сигурност. Нещата, изглежда, потръгнаха и всеки се зае да изпълнява онова, за което отговаряше, но когато остана само един час до падане на ракетите, в седалището на временното правителство в Осака отново настъпи невъобразима паника. Всички изведнъж забравиха какво трябва да правят. Освен това липсваше административният апарат, който обикновено вършеше основната работа. Повече от половината чиновници бяха останали в обречения град.

Не всички министри бяха тук, в Осака. Например нямаше го министърът на труда. Къде ли не звъняха, но така и не разбраха къде беше пропаднал.

— Той има няколко къщи в Токио — шепнеше държавният секретар на ухото на министър-председателя. — Налага се сега да поемете и неговото министерство.

Премиерът въздъхна тежко. Той вече бе заел длъжностите на всички отсъствуващи министри, а те не бяха малко.

Междувременно над Токио се бяха сблъскали няколко големи самолета. Първопричината беше самолет на една филмова компания, който кръжеше над града, за да заснеме най-страшната катастрофа на века. Получило се бе нещо като тежък въздушен бой. Самолетите се бяха подпалили и горящи части падаха със свистене надолу. Тази катастрофа разстрои напълно контрола над въздушния транспорт.

А оставаха само още 30 минути.

Над Токио летяха малки военни разузнавателни самолети и предаваха по радиото на правителството в Осака за положението в града.

— В центъра няма хора. Всички са се изтеглили към предградията и по всички пътища там е страшна блъсканица. На няколко места около центъра избухнаха пожари.

Колкото до пожарите, при един атомен взрив се очакваше да изгори почти целият град и за да се ограничат пожарите, бяха мобилизирани от всички околни селища пожарните команди. Но колите бяха разположени извън града, далеч от мястото, където се очакваше да паднат ракетите. За това от самолетите също предадоха.

— По улиците на града има само трупове. Това са смазани от тълпата хора или припаднали. Има и много самоубийци и разстреляни от полицията за неподчинение.

Министър-председателят седеше в приготвения за него кабинет и приемаше съобщенията, като следеше по картата местата, откъдето предаваха. Той гледаше картата и си представяше вече как някъде там, в центъра, бавно и зловещо се изправя и расте черната сянка на смъртоносната гъба. Това се сливаше със спомена му за атомния взрив в Хирошима. Всъщност този спомен никога не беше го оставял на мира. Той живееше в него. На бюрото затрещя телефон. Беше лично президентът на САЩ. Той беше възрастен човек и слабият му, малко дрезгав глас едва се долавяше. Премиерът не знаеше английски, затова разговаряха чрез преводач.

— Вече остават само 30 минути — рече американският президент. — Бих искал още веднъж да изразя съчувствието си на вас и на вашия народ, който само след няколко минути ще изживее трагедия. Сигурно с вас лично ще разговаря президентът на страната C, но аз от името на своята страна и на останалите съюзнически страни искам да ви поднеса дълбоките си извинения за катастрофата.

— Аз съм ви безкрайно благодарен — отговори трогнат министър-председателят.

— Сега цялата наша страна е спряла работа и се моли на бога за спасението на народа и страната ви. Навред хората са паднали на колене и горещо отправят молби за пощада. След 20 минути ще бъде спрян и транспортът. Всичко това правим в името на вашия народ, на когото ние дълбоко, много дълбоко съчувствуваме. Сега единствено бог е в състояние да ви помогне. Народът ни горещо се моли. По всички площади хората, коленичили, отправят нагоре молитви. В църквите се правят литургии.

— Аз наистина съм ви много благодарен!

— На помощ към вашите брегове идват кораби от Седми американски флот, натоварени с всичко необходимо за оказване на бърза помощ, на пострадалото население. Корабите ще навлязат в Китайско море. Аз лично съм наредил на командуващия да действува бързо.

— Много ви благодаря.

— Ние май закъсняваме с нашата помощ. Трябва да ви призная, че у нас има опасение дали някои, комунистите например, няма да се възползуват от това голямо нещастие, за да предизвикат вълнения, та дори да организират революция. Това наистина сериозно ни безпокои.

— Взели сме всички мерки, за да предотвратим всякакви опити от страна на левите елементи да организират каквито и да било вълнения — отговори премиер-министърът. — Полицията е предупредена за избухването на места на вълнения. В участъците са представени списъци на всички съмнителни и заподозрени личности. За техните действия е заповядано веднага да се докладва. За сега извънредно положение е въведено само в района Канто, но ако се наложи, ще наредя да се въведе в цялата страна.

— Да, това наистина е отлично — по тона му личеше, че президентът наистина се е успокоил. — Ние се бояхме, че ако у вас избухнат на места недоволства, могат да обхванат цялата страна, а оттам да се прехвърлят и у нас. Затова решихме за всеки случай Седми американски флот да се намира около вашите брегове и да има готовност да ви се притече на помощ.

— Аз съм ви много признателен.

— Драги господин министър-председателю, до падането на ракетите остават само още 30 минути и ние се молим за щастието на вашия народ. Ще ви позвъня още най-малко три пъти, ако това няма особено да ви затрудни. Надявам се след взрива да получа от вас лично най-подробна информация. За сега свършвам. Драги мой, пожелавам ви да се проявите в този отговорен, за страната ви момент като неин доблестен ръководител. Желая ви успех.

— Вие сте много любезен и аз съм ви признателен.

След като свършиха, позвъни президентът на страната C. Той беше много развълнуван, просто смазан от това, което по вина на неговата страна щеше да се случи в Япония.

— Господин министър-председателят ли е? Обажда се президентът на страната C.

Нещо в слушалката дращеше, чуваше се лошо. Изглежда, това не беше пряк разговор, а се осъществяваше чрез Америка. Думите долитаха разпокъсани, трудно можеше да се разбере какво говори президентът.

— Сега... господин министър-председателят и... на вашия народ... изразявам от цялата си душа. Ние всички. .. пред лицето. .. заради...

Това беше всичко, което премиерът можа да долови.

Оставаха още само 30 минути и останалите в обречения град живи хора започнаха с целите си същества да чувствуват наближаващата смърт. Какво ставаше в този момент с хората?

Да вземем например осъден на смърт човек. Причината за неговата участ съществува някъде в миналото му. И той вече се е примирил със съдбата си и чака само изпълнението на присъдата. Причината за случайната смърт всъщност се крие пак някъде в самата жертва. А обикновеното самоубийство и самоубийството на влюбените е изход, който човек съзнателно приема.

Но това, което щеше само след няколко минути да се случи с населението на Токио, беше чисто насилие от страна на съдбата, която те с нищо не бяха предизвикали. Нямаше никаква грешка, за която трябваше да отговарят със собствения си живот. Затова в отчаянието им имаше толкова силно желание за живот и негодувание.

Единствена спирачка за душевните вълнения пред неизбежното сега беше религията. Не само будизмът или християнството. Възпитанието и интелектът за някои бяха тяхната „религия“.

Имаше и хора обаче, които не вярваха в тази „религия“. В този трагичен момент за тях не съществуваше нито морал, нито човешки закони. Над всичко господствуваше неудържимо инстинктът.

Камбаните на църквите биеха, вътре множеството горещо се молеше, тържествено звучаха органите. А на други места в града се вършеха престъпления.

В столицата не беше останал вече нито един войник, нито един полицай. Сега народът беше оставен съвсем без контрол. Нямаше кой да арестува, нито кой да разстрелва по свое усмотрение.

А безчинствата по улиците започнаха да приемат отвратителен характер. Първа тяхна жертва бяха жените, които ожесточени мъже изнасилваха пред очите на съпрузите и синовете им. Престъпления се извършваха навред. Убийства, грабежи на домове и магазини. Някои се превръщаха в обезумели животни, у които говорят само инстинктите. Те се втурваха в къщите и търсеха жени. Времето им беше малко и те бързаха. Приличаха на победители, които устройваха хайки за издирването на останалите живи врагове.

На места обезумелите банди се сблъскваха и започваха да се избиват помежду си за плячката. Разнасяха се неистови крясъци, лееше се кръв.

Настанал бе сякаш краят на света. Някои безумци нахълтваха в богатите домове и се разполагаха върху разкошните дивани. Те за пръв и последен път попадаха в обстановка, за която никога не бяха мечтали дори. Такова богатство бяха виждали само на кино. Те тичаха из къщите, ровеха се навред, лапаха, каквото им попаднеше, вадеха красиви бутилки с непознати скъпи питиета и пиеха, пиеха. След това отново се понасяха из стаите и се мъчеха да обхванат целия този невъобразим разкош, който сега беше само техен.

Много бяха тези, които се мъчеха да се напият до смърт, да умрат предварително, да избягат от ужаса на онова, страшното, което щеше да ги изпепели.

А богатите домове предлагаха и много красота. Имаше и бедни хорица, които се разхождаха сред скъпата мебел, пипаха прекрасните килими и статуетки, галеха тучната трева в градините, оглеждаха се в бистрите езерца.

Но разкошът никого задълго не задържаше. Щом си спомнеха за смъртта, от която ги деляха само няколко минути, всичко ставаше грозно, неуютно и зловещо.

От самолетите, които кръжаха над града, се виждаха само пламъците на пожарите. Обясняваха си ги с това, че хората, внезапно напуснали домовете си, бяха оставили всичко така, както ги бе сварила ужасната вест. Така и предаваха на правителството в Осака.

„По улиците е спокойно, хора няма — предаваха по радиото от самолетите. — Всичко живо се е изтеглило към предградията.“

Онези, които наблюдаваха града отгоре, можеха да допуснат, че тук-там може би има хора, които са решили да чакат своя край в собствените си домове. Но това, че там долу под някои покриви се вършеха истински зверства, това те не си представяха. А зверства се вършеха дори в църквите, където безумци нахълтваха, убиваха мъже и деца, изнасилваха жени. Жестокостта бе по-страшна от паниката в този момент. Нямаше морал, човешки закони, хуманност, имаше само нечовешка жестокост и жажда за кръв. Но те също не можеха да заглушат животинския страх пред ужасната смърт, която беше при това съвсем глупава и безпричинна. Защо трябваше да умрат, никой не знаеше. Това караше хората да убиват, да мъстят с цялата жестокост, на която е способна природата им.

А времето течеше, ужасът растеше и нищо не можеше вече да спре безумието. Монотонното бръмчене на самолети също действуваше на нервите на хората долу. Идеше им просто да започнат да вият срещу тези бръмчащи досадни оси, които разкъсваха нервите. Монотонно и безстрастно ревяха самолетите и напомняха, че краят е съвсем близо, че смъртта е неумолима. Хората запушваха уши и крещяха, за да заглушат този непрестанен отвратителен вой.

Нервите не издържаха и всички полудяваха. Полудяваха изнасилени жени, полудяваха мъже, смазани от страха, че скоро ще умрат.

В подземията вече не можеха да дишат. А отвън напираха нови тълпи.

В метрото имаше най-много хора. Електричеството беше прекъснало и цареше пълен мрак. Поне можеха да бъдат сигурни, че няма да ги убие ток. Метро имаше от Шибуя до Гиндза, от Асакуса до Икебукуро, от Шинджуку до Огикубо. Като се прибавят и тунелите, които сега се прокопаваха, получиха се стотици километри. На цялото това разстояние се бяха наблъскали хиляди хора, толкова много, че кислородът не стигаше за всички.

— Има още малко време. Нека да поотворим — молеха се някои. — Да влезе малко въздух. Ще се задушим преди взрива. Ще умрем предварително.

— Ако отворим, ще влязат онези отвън. Те само това чакат — противяха се други.

— А вие отворете съвсем мъничко. Просто повдигнете леко вратата. Те няма да могат да се промъкнат през такава малка пролука.

В отговор на това онези, които бяха до самата желязна решетка, я повдигнаха леко. Отвън нахлу тежък влажен въздух. През тясната пролука се промъкна и бледа светлина. Навън беше ярък слънчев ден.

Хората в тунелите дори не усетиха въздуха, който скъпернически идеше отвън. В метрото беше влажно и студено.

— Тези, които имат точни часовници, да съобщават гласно всяка секунда! — извика истерично някой.

Всички знаеха, че се очакваше ракетите да паднат точно в 15.09 часа. А сега беше 14.36 часът и 2 секунди.

— Двадесет минути преди избухване на ракетите затворете добре изходите! — викаха от разни страни.

В метрото вярваха, че тук са на безопасно място. Метрото бе на два етажа и онези най-отдолу се чувствуваха на съвсем безопасно място. Никой не помисляше дори колко щяха да стоят тук под земята и щеше ли да им стигне въздухът. Много от тях дори се радваха, че те единствени щяха да успеят да се спасят, да оживеят. Щастието беше просто на тяхна страна и те дори изпитваха известно чувство на превъзходство, като си помислеха за нещастниците, които напразно тичаха към предградията. Наистина беше чудесно, че успяха да се скрият именно тук. Но както обикновено ставаше в живота, дори в момента на истинско и пълно щастие обезателно се намираше нещо да го помрачи. И сега в тъмнината някой се обади:

— Най-малко две седмици няма да можем да излезем навън. А как ще преживеем без храна?

А какво щеше да стане с тях тук, след като затвореха плътно изходите. Едва ли щяха да преживеят две седмици без въздух. Дълбоко в душите на всички се промъкна паника. Приличаха сега на пътници върху потъващ в океана кораб. Параходът, макар и обречен, все още се държи на повърхността, а паниката сред хората расте, защото нищо не може вече да ги спаси. Да, хората в метрото изпитваха съвсем същото чувство. Тях също нищо не можеше вече да ги спаси, защото пътят навън бе отрязан. Те бяха обречени.

— Направете място, дайте да мина! — викаше и се блъскаше един човек.

— Къде си тръгнал сега? — грубо му подвикваха.

— Отивам на кино.

— На кино!

— В „Праунд“ има танцова забава. Трябва да отида обезателно. Чакат ме приятели!

— И този откачи — говореха около него.

Някои пропълзяваха през тесния отвор между леко повдигнатата врата и земята. Никой не ги спираше. Един човек по-малко означаваше повече място, малко повече кислород.

Имаше вече много припаднали. Но те стояха прави, притиснати от всички страни. Място да прилегне човек нямаше. Много полудяваха само от ужаса, че ще се задушат и ще умрат така прави.

— Започва да става ужасно! — завикаха от дъното на тунела. — Остават по-малко от 30 минути. Дайте поне да пеем.

Кой знае защо хората се зарадваха на тази мисъл и веднага я приеха.

Някой запя в тъмнината модна песен, но никой не можеше да му приглася и той млъкна. Един старец подхвана приспивна песен, но в първия момент го спряха. На никого не беше сега до приспивни песни.

— Не, нека всички да я запеем — заподканяха някои. И хората подхванаха приспивната песен. И странно на душите им сякаш олекна. Всеки започна да си припомня своето детство, когато му бяха пели тази мила песничка, когато беше у дома си, сред своите. Хората си спомниха майките и бащите си, някои вече починали, други живи и сега, но далеч оттук. Опомняха си детските игри сред полето. „В градината всичко е зелено, планината хей там е обгърната в лека мъгла, леко подухва пролетният вятър и разнася чуден аромат.“ Жени и мъже пееха и по лицата им се стичаха горещи сълзи.

Всички чакаха взрива със затаен дъх и със страшна тревога в сърцата.

Онези там, в обречения град, щяха да загинат моментално, Но какво щеше да стане с останалата част от народа, никой не можеше с увереност да каже. Бояха се от радиоактивния прах, защото не се знаеше докъде щеше да се разпространи. Припомняха си атомния взрив в Хирошима. Тогава силната радиация изгаряше кожата, по телата на пострадалите се появяваха кървящи гнойни рани. А силата на очаквания взрив щеше да бъде няколкостотин пъти по-голяма и никой не знаеше какви щети можеше да нанесе. Опасността наближаваше, безпокойството на хората растеше, растеше и негодуването им, че правителството бездейно отпускаше ръце.

— Само данъците растат у нас. Правителството нищо друго не прави!

— По-голямата част от парите от данъците отиват за въоръжаването на силите за самоотбрана. А къде са сега нашите военни? Избягаха като плъхове от потъващ кораб. Парите ни отиват напразно.

— Правителството нищо не прави, за да ни защити. Какво ще правим?

И колкото повече наближаваше ужасният час, толкова недоволството на нещастниците растеше. Но нима недоволството сега можеше да разреши нещо! Едно поне беше ясно — виновни бяха ония, които управляваха и не мислеха за хората в своята страна.

И страната C, и Америка, която играеше ролята на лидер на всички съюзнически страни, бяха много далеч от Япония. Те не можеха да осъзнаят ужаса, който преживяваше сега тя, нито да й помогнат. А правителството също нищо не правеше. Всеки сам трябваше да мисли как да се спасява. Мерките по събиране на медикаменти, дрехи и храна за пострадалото население бяха безсмислени, защото те не можеха да им бъдат предадени. Щяха да успеят да се възползуват от тях само част от успелите да избягат от района Канто.

Оставаше неясно къде щеше да падне радиоактивният прах, носен от вятъра. Ами ако зловещата гъба се окаже толкова голяма, че да обгърне цяла Япония? Подготвяше ли се правителството за такъв вариант. Нищо подобно. Друг изход, освен да умрат, не съществуваше. Възмущение разлюля цялата страна.

Сред народа започнаха да се разпространяват странни слухове. Но хората вярваха, че във всеки слух има и част истина.

— Не е вярно, че ракетите са изстреляни погрешно от страната C. Това е чиста измислица. Искат просто да скрият истината — говореха вече тук-таме.

— На онези, дето измислят новите оръжия, не им стигат просто опитите. Нали ги изпитват в пустините, в атмосферата и под земята. Но на учените това е недостатъчно. Те избират един град и изпращат срещу него смъртоносното си оръжие. Ето докъде стигнаха в стремежите си да сплашат света, да господствуват над него със силата на оръжието. Япония се оказа най-подходяща за замислите им. Япония и, по-точно, Токио, защото тук има толкова много хора и грамадни съвременни здания. И те решават да направят опита си тук.

Мълвата беше толкова правдоподобна, че хората бързо повярваха в нея.

— Ние сме жертва на една измама.

— Правителството сигурно е било предварително предупредено за това. Затова избягаха толкова бързо от града.

Имаше и други, които продължаваха да вярват, че това, което предстоеше да се случи, е просто една грешка.

— Разбира се, че върху нас искат да изпробват новото си оръжие. Искат да ни унищожат и като страна.

Така че министър-председателят на Япония напразно успокои президента на САЩ.

— Господин министър-председателю — шепнеше тихо на ухото му държавният секретар, — народът организира демонстрация. Трябва бързо да помислим какво да правим.

— Как разбрахте?

— Току-що ни съобщиха. Вълненията са застрашителни.

— Сигурно се разпространяват зловредни слухове. Проверете много внимателно всичко и подробно ми докладвайте.

— Разбрах. Ще наредя всички заподозрени от преди хора да се държат под наблюдение и ако се наложи, да бъдат веднага арестувани.

Остават още 25 минути

Държавният секретар беше всъщност намекнал, че правото да се разправя с демонстрациите трябва да бъде дадено на главнокомандуващия, който и отговаряше за въвеждането на извънредно положение в страната. Премиерът обаче се колебаеше. Всяка жестока разправа над хората сега щеше да даде повод на опозиционните партии за нападки срещу него. Той взе в себе си решение веднага след катастрофата да свика парламента. Но как щяха да погледнат на това отделните министри и депутатите, предварително не можеше да се предвиди.

Подобна ситуация в страната бе възникнала през 1945 година след атомния взрив над Хирошима. Тогава правителството на Ямамото падна. Сегашната катастрофа се очакваше да бъде неизмеримо по-голяма. И най-малката невнимателна крачка, и кабинетът рухваше. Такива мрачни мисли измъчваха в този момент премиера. Но той реши да отстоява твърдо правото на правителството си да продължи да управлява.

Ако арестуваха „опасните елементи“, опозицията веднага щеше да се надигне. Можеше да се допусне, че някоя от опозиционните партии разпространяваше слуха, че ракетите едва ли са изстреляни случайно от страната C.

Премиерът си спомняше времето, когато подписаха японско-американския договор. Тогава народът се бе направо разбунтувал, в страната имаше сякаш гражданска война. Тогавашният министър-председател се беше дори изплашил за живота си.

Пълна власт да се разпорежда с положението в страната имаше сега главнокомандуващият и тя му бе гласувана по решение на кабинета на министрите. И това предложение даде сам премиерът.

До катастрофата оставаше съвсем малко време и той чувствуваше, че премалява от ужас. На всичкото отгоре трябваше да се разправя и с разни елементи, които заплашваха съвсем да разстроят реда в страната. Той реши да настоява пред главнокомандуващия за незабавното арестуване на размирниците.

Премиерът най-после прие съвета на държавния секретар.

— Ще направим така, както предлагате — рече умислен той. — Разбира се, не се знае какво може да настъпи след това. Ако не ги арестуваме, може да избухне истинска гражданска война ... Отговорността поемам върху себе си.

Осанката на министър-председателя беше в този момент величествена, тонът — твърд, решителен. Точно така си представяше той, че трябва да изглежда един политик, когато взема важно за страната си решение, и то в съдбовен момент.

— Господин министър-председателю, аз от сърце приветствувам вашата решителност — леко се поклони държавният секретар.

Премиерът за миг затвори очи и се замисли. Какво ли ставаше в този момент в главата му? Може би обмисляше мерките, за които току-що сам бе настоявал. Или може би си мислеше за нещо свое. Но сега всяка секунда беше скъпа. Ракетите се движеха светкавично и за една секунда изминаваха три километра. И беше чиста лудост да си губи времето човек в празни мисли.

— Исках да ви попитам с Емура и Ямашита всичко наред ли е? — обърна се някак изведнъж премиерът към държавния секретар.

Двамата, за които той попита, бяха членове на управляващата партия. Те навсякъде следваха премиера, който беше и председател на партията. Бяха и винаги до него в споровете му с кликата на консерваторите. И сега той също имаше нужда от тях, защото предполагаше, че решението да се дадат всички пълномощия на главнокомандуващия щеше да предизвика недоволството на някои кръгове. А как щяха те двамата да погледнат на това решение?

— Не се безпокойте, всичко е наред. Мерките, които вземаме, са обясними. Това ще разберат и Емура, и Ямашита. И аз съм повече от сигурен, че ще можем да убедим отделните фракции. Емура може да се заеме например с господин А. Те отдавна се познават. Ямашита пък да говори с господин Б. Те са еднакви по ранг. Господин министър-председателю, аз се заемам веднага да уредя всичко.

Дори сега, когато до падането на ракетите оставаха около 30 минути, трябваше да се споразумяват с отделните фракции на консерваторите. Премиерът дори помисли, че е наложително да се срещне лично с водачите на другите опозиционни партии и сам да ги убеди в правилността на мерките на правителството.

Опозиционните партии по принцип бяха срещу всички решения на управляващата партия, но особено остро реагираха техните десни крила. Ако сега правителството наистина наредеше да бъдат арестувани „опасните елементи“, след катастрофата то щеше да бъде принудено да изтърпи ожесточените нападки на десниците.

Премиерът се надяваше, че ако лично поговори с водачите на опозицията, ако ги помоли за съдействие, те щяха обезателно да го разберат. Само един откровен разговор можеше да спаси всичко.

— А какво прави господин Судо? — попита премиерът.

— А, господин Судо ли? Той е на предизборна обиколка в Кюшю — обясни държавният секретар.

— В Кюшю ли?... Щастливец — премиерът промърмори завистливо и дори, както се стори на държавния секретар, малко злобно.

Министър-председателят се свърза по телефона с главнокомандуващия.

— А, господин министър-председателят ли е? Очаквах да се обадите.

Главнокомандуващият говореше доста самоуверено. Чувствуваше се, че вече се е вживял в ролята си на пълновластен пазител на реда и сигурността в страната.

— Аз съм напълно съгласен с вас. Имаме пълното право да ги арестуваме... Като пътувах насам, за да поема поста, с който вие благосклонно ме дарявате, просто чувствувах как отвред ме дебнат зломишленици. Срещу тях трябва да имаме винаги готови полицейски и военни отряди, които да ги респектират и да ги предпазят от крайни действия. Тези хора винаги ни обвиняват, че увеличаваме данъците, наричат ни крадци, крещят, че парите им отивали за безсмислено въоръжаване вместо за подобряване условията на живот. Считам ги за врагове на родината и като доблестен войник ще се боря срещу тях. Нашите подвизи никой не забелязва. Във вестниците пишат толкова рядко нещо за нас, обикновено за спасителните работи, които вършим при природно бедствие. А за подвизите на нашата славна армия никога нито дума — главнокомандуващият удари с ръка по масата. — Затова сега ние ще покажем на какво сме способни. Ще покажем, че дори в такъв изключително трагичен момент като този сме готови да останем на своя пост и да запазим реда в страната. Няма да допуснем никакви вълнения и демонстрации, никакви революции...

След това командуващият извика своя подчинен, който отговаряше за информацията.

— Веднага да ми бъде представен списък на всички „опасни елементи“ в страната. След десет минути да бъде изяснено къде живеят и работят.

— Слушам, след десет минути да ви представя списъците на „опасните елементи“ — отговори отсечено офицерът и напусна кабинета.

— Повикайте първия ми заместник! — заповяда командуващият на адютанта.

След минута заместникът беше пред него.

Току-що заповядах на отговарящия за информацията да изготви списък на всички, които биха се възползували от сегашната обстановка, за да организират размирици и демонстрации. Изпратете списъка във всички военни окръзи със заповед по точка... от Закона за вътрешния ред в страната да бъдат проведени арести.

— Слушам, да бъдат проведени арести! — отсече заместникът.

— Заповедта се отнася и до полицията, която сега е под наше ръководство. Наредете на началниците й да се подчиняват на заповедите на командуващите военните окръзи и да действуват съвместно с армията.

— Слушам, полицията да действува съвместно с армията!

— „Опасните елементи“ сигурно вече са започнали да оказват съпротива. — Командуващият с ръце на гърба крачеше из стаята, изпънал гърди, с навъсено лице. — В такъв случай веднага пристъпете към арестуването им. За размирниците никаква пощада!

— Да, размириците ще бъдат най-безпощадно потушени — заместникът отговаряше, без особено да се замисля, защото всъщност отговорността върху себе си поемаше шефът.

Десет минути след този разговор офицерът, който отговаряше за информацията, се ровеше в дебелите регистри, в които бе събрано цялото население на страната. Имената на заподозрените бяха отметнати с червен молив. Това бяха хора, вече арестувани по политически съображения, и такива, които просто будеха подозрение с възгледите и поведението си.

Скоро списъкът бе представен на главнокомандуващия.

— Веднага пристъпете към действия! — сухо нареди той.

— Слушам, веднага да се пристъпи към действия — козирува заместникът му и с отмерена крачка напусна стаята.

След това до всички началници на военни окръзи и началници на полицейски участъци бе предадена „съвършено секретната“ заповед.

— А какво става сега в Токио? — попита завеждащият информацията. Това беше толкова наивен въпрос, че всички вдигнаха глави и го погледнаха учудено.

— Какви са тези глупости! Какво ви стана? — сопна се намусен главнокомандуващият. — Колкото до „опасните елементи“ там, те заедно с останалото почтено население на града след 30 минути ще загинат. С тях няма защо да се занимаваме сега.

— Ясно, разбрах.

— Колко е часът? — попита нервно командуващият. Той погледна часовника на ръката си, после часовника на стената. До падането на ракетите оставаха още 25 минути и 6 секунди. Командуващият се приближи до прозореца и погледна. Долу войници мъкнеха торби с пясък и барикадираха зданието на префектурния съвет, превърнало се сега в седалище на правителството...

— Дано никой не се побърка до взрива — замислено промърмори той.

— Постъпи съобщение, че промяна във времето няма и ракетите ще паднат над Токио точно в 15.09 часа — докладва един офицер.

— Добре. Ние 5 минути преди определеното време трябва да слезем в подземието.

Трябваше да се евакуират дори оттук, въпреки че се намираха на 550 километра от епицентъра. Съществуваше реална опасност да пострадат от радиоактивния прах. В самото начало главнокомандуващият бе заявил, че ще остане заедно с правителството и ще го защищава, ако се наложи, но сега съжаляваше за дадената дума. Спасение нямаше нито тук в Осака, нито където и да било в цялата страна. Мина му през ума мисълта за онези, които бяха останали в самия град. Какво ли правеха пък те? А в града обикаляха насам-натам само лудите. Те единствени се чувствуваха щастливи, несмущавани от нищо. По-голямата част от хората се бяха отказали вече от мисълта да бягат и да се спасяват. Нямаха вече сили да помръднат. Сега седяха и просто чакаха смъртта. Те всъщност бяха още живи и това им се струваше толкова странно. Хората поглеждаха нагоре към небето. Там кръжаха разузнавателни и военни самолети и малки самолети на разни вестници. Хората ги гледаха и ги проклинаха. Онези там горе в самолетите равнодушно зяпаха какво става под тях и чакаха да започне чудото. Интересуваше ги зрелището. За останалото им беше все едно.

Още по-нещастни бяха онези, които не живееха в Токио, а бяха дошли този ден или по работа, или просто на екскурзия. Сега те ужасно се разкайваха, мислеха си, обезумели и смазани от сполетялата ги участ, че напразно не бяха послушали жена си и домашните да не тръгват точно този ден, съжаляваха, че по пътя насам не им се беше случила я катастрофа, я нещо друго, което да ги задържи; упрекваха шефа, настоявал по-бързо да заминат, за да изпълнят задълженията си към другата фирма... Но не, наводнения и бури се случват само тогава, когато човек най-малко има нужда от тях. Така си мислеха тези нещастници и проклинаха съдбата си. Предстоеше им да умрат сред съвсем чужди и непознати хора и те със завист си мислеха колко по-щастливи от тях бяха онези, които можеха да съберат цялото си семейство и всички да бъдат заедно до сетната секунда. Някои от тези нещастници крещяха високо имената на жените, децата, близките и любимите си и ридаеха отчаяно.

Но до смъртта оставаха само десетина минути и хората започнаха от ужас да губят способността си да мислят.

Оставаха още само 15 минути. Времето вървеше страшно бързо, а хората ужасени се мятаха, стенеха. Но всичко беше напразно.

Още една минута изтече, оставаха само 14. Някои трескаво брояха. 13, 12..., 11..., 10... Вече никой не можеше да се моли тихо, всички истерично крещяха, загубили сили и вяра, други се просваха пред олтарите; едни, заровили лица в студената земя, чакаха кога ще се случи неизбежното.

Безумството растеше, всички мислеха само за едно и то вледеняваше сърцата им, размътваше разума им. Отчаяни поглеждаха към небето, което беше безоблачно и спокойно.

Нима вярата в бога не даряваше мир на човешката душа? Нима не я пречистваше и спасяваше в трудни часове. Всички божества оставаха глухи и неми.

Този момент на върховно напрежение събуди заспалите животински инстинкти у хората, в душите им властвуваха страхът и ужасът и нито вярата в бога, нито изкуството, нито философията имаха някакъв смисъл сега. Но имаше и такива, които разсъждаваха какво ще бъде, след като те загинат. Един философ например размишляваше гласно за смисъла на живота и смъртта, художници искаха да запечатат на платната си хората и смъртния им ужас, писатели дописваха произведенията си, поети съчиняваха последните си стихове. Идните поколения, за които пишеха те, едва ли щяха да прочетат тези откровения. Но там е работата, че пишеха и размишляваха не само философите, поетите и писателите. Потребност да разкажат за ужаса на предсмъртния час изпитваха и някои обикновени хора. Така те преставаха да се чувствуват самотни и изоставени.

Но вече нямаше време за нищо.

Оставаха още само 10 минути. Градът се превърна в ад. Събудиха се още повече инстинктите, хората започнаха зверски да убиват, да изнасилват. Приличаха на ранени зверове.

Жените не се противяха. Пред смъртта тези неща изглеждаха глупави. Не съществуваше свян, морал, законност. Свидетели също нямаше. Някои жени дори сами увисваха на вратовете на мъжете, гонеха ги, умоляваха ги. Много по-страшна беше мисълта да умреш сама.

Особено откровени бяха омъжените жени. Тялото въставаше пред свещената тайна на съзаклятието, то едва сега бе намерило своята пълна свобода. И жените сами с настървение се хвърляха в обятията на съвсем чужди мъже. Те сякаш отмъщаваха и на онези, които нещастието не заплашваше, които продължаваха да живеят със своя морал.

Остават няколко минути

Още пет минути. Времето започна да върви много бързо. Светът броеше секундите.

Ракетите бяха навлезли вече в японско небе. Грамадните им корпуси сияеха, огрени от слънцето, те пореха властно небесната синева, защото нищо не можеше вече да ги спре. Всички земни сили се бяха отказали от единоборство с тях. Отвсякъде ги наблюдаваха със затаен дъх. Следяха ги от земята, от морето, от въздуха, А те като красавици летяха надменно и спокойно по своя път. По ефира се носеха тревожни гласове, съобщения предаваха всички наблюдателни пунктове на правителството в Осака.

Ракетите, описвайки бавно дъга, летяха към точките на попадението. Учените бяха изчислили точно траекторията на полета им. Грешката беше ясна, но нищо вече не можеше да предотврати катастрофата. Сега оставаше само да се чака краят. Светът настръхнал броеше последните минути.

— Още пет минути. Къде точно се намират сега? — попита министър-председателят един от приближените си.

— Някъде в този район — посочи на картата онзи. Ракетите бяха до самия японски бряг. До Токио имаше още съвсем малко.

Току-що постъпи съобщение от американските кораби в този район, че са прелетели над тях. Преди около 5 секунди.

— А след това къде ще прелетят. Сега вече от земята ги поемат за наблюдение нали?

— Сигурно над Инобудзаки. — И приближеният посочи на картата пътя, който следваха летящите чудовища.

— Господин държавен секретар! — скочи от стола си премиерът. — Веднага предайте заповед до целия народ! От този момент нека всички да паднат на колене и да започнат да се молят за нещастните свои събратя в застрашения район!

— Какво искате да кажете с това да се молят? — нервно, но внимателно попита държавният секретар.

— Всичките 100 милиона японци да оплакват жертвите. Да изразяват съчувствието си. Нещо като едноминутно мълчание.

— Да, да, разбрах. Както се прави обикновено след големи бедствия или на 28 декември в деня на започването на войната. Правили сме и друг път такива общонародни молебени.

— Не става дума просто за едноминутно мълчание. Има още 4 минути. Нека целият народ тържествено сведе глава пред участта на жертвите. И също десетина минути след взрива.

— Сигурно ще се чуе чак дотук — разтревожен попита държавният секретар.

— Ще се чуе ли? Какво ще се чуе?

Трясъкът от взрива. Той е толкова силен, че ако човек се намира по-близо до мястото, може да оглушее, да му се пръснат тъпанчетата на ушите. Дори преди малко главнокомандуващият издаде заповед до населението от близките до мястото на взрива райони да си запушат ушите. Но този взрив ще бъде толкова мощен, че ще се чуе чак тук в Осака, та дори чак и в Кюжю. Тук ще се чуе като тътен.

— Да, наистина. Всички ще бъдат абсолютно потресени.

— Може би имате нещо пред вид?

— Да, имам.

Държавният секретар беше един от най-опитните служители във висшия държавен апарат. Той знаеше как да заинтригува събеседника си. Едва след това излагаше своето мнение.

— Да ги накараме да пеят — победоносно произнесе той.

— Да пеят ли?

— Да, да пеят. Може дори песента, която господин министър-председателят предложи, да пуснат по радиото. Въпреки че тя е малко сантиментална. Може, разбира се, да пеят някой църковен химн, но не всички са християни. Не, и това не става.

— А какво ще кажете за химна?

— Не, в такъв трагичен момент химнът съвсем не върви.

— Слушайте, няма време — извика разсърден министър-председателят. — Хайде по-бързо казвайте идеята си!

— С една дума, аз мисля, че за момента най-подходяща е някоя детска песен.

— Детска песен ли! — премиерът просто позеленя от яд. — Какви са тези глупости!

— В Япония за подобни трагични ситуации още няма измислени специални песни. Не върви някак да се пеят нито „Марсилезата“, нито химнът, нито пък църковни песнопения.

— Сериозно ли говорите? — премиерът седеше мрачен.

— Ами да, песента в никакъв случай не бива да бъде печална и мрачна. Щом се чуе тътенът от взрива, на всички ще стане ясно, че там в Токио са загинали милиони хора. Песента трябва да заглуши тътена, разбирате ли? Хората с умиление ще запеят песен, която да им припомни детството. Ще я пуснем и по радиото и така ще дадем тон.

— Чакайте, чакайте! — премиерът цял бе плувнал в пот. — Добре, така да бъде. Няма да има мълчание. Но все пак коя да бъде песента!

— Е, това вече ще решат специалистите. Ако имаше време, щяхме да създадем специална комисия.

Няколко минути преди катастрофата отново позвъни американският президент.

— Господин министър-председателю, остават по-малко от три минути. Отново искам да изразя своето лично и на страната ни съчувствие за трагедията, която ще сполети вашия народ. Натоварен съм да предам също така и съчувствията на останалите държави, членки на Организацията за мир и сътрудничество в басейна на Тихи океан. За да засвидетелствуваме състраданието си към жертвите, ние решихме целият американски народ да се поклони и в останалите минути да отдаде мълчалива почит на жертвите. Сега в цялата страна са спрели работа всички предприятия, знамето в знак на траур е спуснато, транспортът също е спрян за един час. Народът ни се моли жертвите да бъдат поне на онзи свят блажени — гласът на президента звучеше тържествено.

— Аз съм ви безкрайно благодарен, господин президент. Благодаря ви и от името на своя народ — отговори развълнуван министър-председателят.

— Освен това — продължи президентът — по радиото ще се предават само вашият химн и църковни песни.

— Аз съм ви дълбоко признателен.

В този момент премиерът просто завидя на християните. Те си имаха своите църковни песни и химни, а той тук трябваше да решава коя детска песен да пуснат по радиото.

Премиерът имаше много измъчен вид. Тревожеха го толкова неща. Трябваше и да се мисли как да се подхване всичко след взрива, да се мисли и за това, какво щяха да предприемат опозиционните партии като реакция на мерките, приети от правителството.

Сегашното бедствие, слава богу, беше причинено от друга страна и самият той не носеше абсолютно никаква отговорност. Но както при разрушително природно бедствие, той трябваше да отговаря, ако правителството не вземе срочни мерки да помогне на пострадалите. Малко недоглеждане, и властта щеше да му се изплъзне от ръцете. Той имаше и много врагове. Много въобще бяха тези, които искаха да му отнемат поста. И сега безспорно щяха да надигнат глави, да използуват обстановката. Ще започнат, разбира се, да говорят за отговорност и дълг пред народа. Единственият изход беше да започне веднага да действува, да нарежда и да предприема някакви мерки.

За всичко това се беше замислила цялата бюрократична машина. Висшите чиновници имаха по-големи „задължения“ и следователно по-големи проблеми, низшите по-малки. Но всички те еднакво се бояха сега да не загубят постовете си.

— Направено е вече всичко — докладва държавният секретар. — Останалото ще реши съдбата, Ние сме чисти пред съвестта си.

Но тези думи не можеха да успокоят премиера, той четеше отново и отново решението на правителството за мерките по подпомагане и спасяване на жертвите от ядрения взрив, разпитваше подробно и също така подробно искаше да му се докладва.

— Да, нашият план е чудесен. Остава да видим как ще бъде изпълнен. Колко време има още?

— Три минути и няколко секунди.

— Пуснете отново съобщение до всички отдели — чиновниците много обичаха да пускат съобщения. — Но не писмено, защото няма време. По-добре по телефона Всъщност за три минути по телефона също няма да успеете. Най-добре съобщете по радиото. Всички да останат на своя пост и докрай да изпълняват служебните си задължения. Предайте това от мое име.

И радиото, и телевизията предаваха само програми, съобразени със заповедите на правителството и на главнокомандуващия. По радиото пускаха внимателно подбрана музика, но телевизията и този път остана вярна на себе си и програмите бяха много безвкусни. Показваха непрекъснато сградата в Осака, където се намираше сега правителството, повтаряха едно и също — разни планински и морски пейзажи, разкази на стари хора, които нямаха никакво отношение към предстоящата катастрофа.

— Господин министре — обърна се премиерът към министъра на финансите. — Бюджетът на страната за след катастрофата е изготвен, нали? Можем да се надяваме, че Америка ще ни отпусне помощ?

— Да, всичко е наред. Америка обезателно ще ни отпусне извънреден заем. Говореше се за един милиард долара, но и само две трети от тях да получим, това ще бъде голяма помощ за нас. Американският конгрес е свикан на срочно съвещание, на което ще се гласува предложението да ни бъде отпуснат заем.

— Трябва бързо да се действува! — премиерът нервно поглеждаше часовника си и крачеше напред-назад. — Какво е положението с крайно левите партии? Дано да не се стигне до такива бурни демонстрации, както по времето на подписването на японско-американския договор.

— Всичко е спокойно, ще видим какво ще стане след това — отговори замислено държавният секретар.

— Господин министър-председателю — в кабинета връхлетя един служител, — ракетите току-що прелетяха над Тьоши! Толкова са ниско, че се виждат с просто око!

— Така ли! — премиерът от вълнение се препъна и едва се задържа на краката си.

Най-потресени бяха учените физици, химици и метеоролози, които следяха от пунктовете за наблюдение движението на ракетите. Всички чувствуваха, че ще се пръснат от напрежение. Съдбата им предоставяше редкия случай да станат свидетели на нещо нечувано, което за себе си те нарекоха изпитание с живи хора.

По телевизията и радиото бяха престанали да повтарят извънредното съобщение. Това би било вече прекалено жестоко по отношение на невинните хора, обречени на неминуема гибел. В изоставените домове радиоприемниците и телевизионните апарати разливаха леки приятни мелодии. По някои канали на телевизията големи оркестри изпълняваха класическа японска музика.

Всъщност предаваше само централната радио- и телевизионна компания. Програмите на частните компании предаваха през определени интервали реклами, представяни от разни фирми, които ги и финансираха. И как ли бе прозвучало сега „Търсете по магазините особено вкусния...“? Пък и в студиите вече не бе останала жива душа.

Учените от наблюдателните центрове ставаха свидетели на нещо наистина потресаващо. Те очакваха, че хората от страх и ужас ще загубят разсъдъка си, че някои ще предпочетат да посегнат на живота си. Но те не допускаха, че безумието на тези обречени нещастници може да вземе такива големи размери; едва ли бяха помислили за миг дори, че със собствените си очи ще видят как рухва цивилизацията и животът се връща с векове назад. Всички бяха се превърнали в първобитни човеци. Нямаше вече норми и етика, закони и морал. В първобитното общество се бяха върнали всички теолози и учени, и поети, и моралисти, и посредствени хора, и престъпници. Всички те сега бяха членове на едно общество. И сега това общество бързо се налагаше със своите си закони и норми.

Само за няколко минути цялата стена от забрани и норми рухна и хората се върнаха по обратния път на своето развитие, от човешкото към животинското. Те просто станаха първобитни групи мъже и жени, които встъпваха в съвсем безразборно общуване. Всички носеха в себе си знака на смъртта — отчайваща и неизбежна. Градената векове цивилизация се разпадаше за минути и секунди.

В целия белязан от смъртта град мъже и жени влизаха в „безредни полови отношения“. Това беше техният протест срещу нечуваната жестокост, която само след няколко минути щеше да ги изпепели. Имаше нещо свежо и извисяващо в това безумство, в това напълно отричане и бягство от неумолимата реалност. Защото не беше ли съвременната цивилизация тази, която без съжаление обричаше тези хора на гибел. Едва ли някой беше помислил, че поне един път през живота си ще бъде напълно свободен от всичко, наложено му от съвременния живот. И сигурно много бяха тези, които сега на безопасно място завиждаха на тази свобода. А в града се разнасяха отвред викове: „Без друго ще умра, поне веднъж през живота си да правя това, което ми се иска.“

Ракетата се стрелна, като едва докосна върховете на дърветата... Времето спря.

Колко минути бяха минали, никой не знаеше. Хората учудени се размърдаха. Учудени разбраха, че можеха да мърдат ръце и крака. Постепенно започнаха да осъзнават света около себе си. Те бяха все още живи.

Но не беше ли това някаква измама? Не беше ли и ракетата, която бяха видели с очите си, само призрак? Все пак те добре си спомняха черната точка в небето, която постепенно растеше, а после и самата ракета, която се плъзна над покривите на сградите и падна. И не само с очите си бяха видели. Те бяха чули и трясъка. Някои помислиха, че това е била измама на собствените им сетива. Може би бяха полудели. Но странно, можеха ли и другите около тях да бъдат луди. Всички до един.

Сега беше съвсем тихо. Минаваше три часът и небето бе станало малко по-тъмносиньо. Слънцето се бе преместило още повече на запад. Летяха птици. Само самолетите бяха изчезнали.

— Ей, видяхте ли ракетата!

— И вие ли я видяхте?

Хората се заоглеждаха, започнаха да се питат един друг. Случило се бе нещо невероятно. Никой не проумяваше какво точно ставаше. Не вярваха на себе си. Но нали и останалите бяха видели? Не беше възможно всички едновременно да са се побъркали, нали?

— Ракетата падна. Аз я чух, че падна!

Да, наистина. Бяха чули тътен далеч оттук. Но защо още бяха живи? Чули бяха и грохота на срутените сгради там някъде, където бе паднало чудовището.

— Истина ли беше това? — питаха се поразени хората.

Ракетата наистина падна. Падна, но не избухна. Градът бе останал невредим. И дърветата, и сградите. В прозорците се отразяваше синевата на небето.

— Спасени сме! — изкрещя някой.

— Спасени сме!

Но това все още не бяха ликуващи гласове. Хората не проумяваха, съмняваха се. Все пак тя беше паднала, но защо не избухна?

Постепенно животът започна да се връща в съзнанието на всеки. Напрежението още не изчезваше, но малко по малко започна да отстъпва място на радостта, че са живи. Сега всеки за себе си разбра, че не е могло просто така лесно и безпричинно да загине. Разбира се, че е трябвало да живее. Всичко преживяно е било просто нелепост.

Някой закрещя „ура“. От къщите заизскачаха хора. Отвред се измъкваха жени и мъже, измъкваха се от скривалищата. Всички бяха бледи. Гледаха се недоумяващо, търсеха отговора в очите на околните. Някой се разсмя. Но забележете, това не беше смях на побъркан.

— Аз съм жив! Спасен съм — викаше човекът и той наистина беше с всичкия си.

На улиците се събираха все повече и повече хора. А слънцето ги обливаше с ярка светлина. Цялата природа сияеше. Всички се оглеждаха, за да открият някаква промяна. Но всичко си беше, както преди.

В кабинета на министър-председателя се бяха събрали министрите. Никой не се решаваше пръв да наруши дълбоката тишина.

— Нямаше взрив. Ракетата действително падна, а не избухна. Какво стана, че не избухна? — тихо попита премиерът. Той пръв дойде на себе си.

— Не избухна? — излезли от унеса, повториха тихо директорът на Института по химия при Академията на науките и завеждащият отдела „Химическо оръжие“ при Управлението на силите за самоотбрана. И двамата бяха специалисти, затова недоумението им бе още по-голямо.

Ракетата бе паднала. Това вече всички знаеха със сигурност. А предварителните изчисления бяха съвсем точни и изключваха всякаква грешка. Епицентърът също беше изчислен точно — центърът на Токио. И какво само се беше случило всъщност!

— Не избухна! Водороден взрив няма! — тези съобщения идеха от самолетите, които отново се върнаха над града. Съобщенията предаваха спокойни и уверени гласове, които само потвърждаваха, че нищо лошо не се беше случило, че ужасът бе преминал и градът, и целият район около него бяха спасени.

— Над Токио не се вижда страшната гъба. Не се чува и нищо подозрително. Ракетата наистина е паднала над града, защото само три минути преди това радарите са я засекли в наблюдателния пункт в Инухосеки. Причините за неизбухването са неизвестни!

Такива съобщения идеха отвред. Нямаше съмнение — опасността беше преминала.

Развълнуван, премиерът се обърна към специалистите.

— А всъщност защо не е избухнала? — Имаше нещо в гласа му от тона, на обидено дете.

Двамата специалисти пристъпиха някак смутено напред. Те обясниха, че нищо не могат да кажат, преди да се изясни обстойно причината. За сега можеха да разчитат само на съобщенията, които получаваха от самолетите.

— Ракетата може да не избухне само... — започна смутено директорът на химическия институт. — Това, което ми идва сега наум, е, че влияние е оказала разликата в налягането. Станал е вероятно някакъв процес, който е предотвратил избухването.

— Може би е оказало влияние и триенето с атмосферата, което е довело до повреда в някой от механизмите — добави и военният специалист.

— Да, наистина, повреда в механизмите. В случая ролята на взривател играят пръчките от кадмий в нея. Ако там нещо се наруши, дори и да падне, ракетата не избухва.

— Сега по-просто ще ви го обясня...

И двамата специалисти се надпреварваха кой пръв да обясни на премиера, а той напразно се мъчеше да проумее смисъла на сложните и непонятни думи, с които го заливаха.

— Както и да е, важното е, че всичко свърши точно така — прекъсна лекциите премиерът. — После ще ми докладвате подробностите. Само едно не разбирам. Изстреляни бяха общо пет ракети, нали така. Три от тях бяха обезвредени и две изпуснати. Над града падна само една. Значи, би трябвало да има още една, нали?

— Да — промълви сериозен военният специалист. — Разбира се, има разлика във времето на изстрелване. Затова те не се движат едновременно. Тук се имат пред вид и триенето, и прегряването, които влияят и на разликата във времето на приземяване.

— А къде е втората ракета?

Такова запитване беше отправено до всички наблюдателни пунктове. Но съобщение за нея нямаше нито от най-близкия Инухосеки, нито от другите. Само от един много далечен остров в океана бяха съобщили, че са видели и двете ракети да прелитат над тях.

— Другата може би се е отклонила някъде по пътя — предположи премиерът.

— Това едва ли би могло да стане — отговори авторитетно директорът на химическия институт.

— Но защо тогава я няма?

— Аз също не разбирам.

— Тя също ли няма да избухне? — премиерът дълго време се канеше да зададе този въпрос, но нещо го спираше и той едва сега се откъсна от устата му.

— Ако конструкцията й е същата като на тази, която падна вече, то тя има същите дефекти и можем предварително да приемем, че също няма да избухне — отговориха и двамата специалисти.

— А, така значи — въздъхна облекчено премиерът. Министрите и висшите чиновници зад него също се отпуснаха. Всички заговориха развеселени.

— Ракетите са изстреляни едновременно. Те са с еднаква конструкция и, значи, обезателно имат еднакви дефекти? — каза вече смело премиерът.

— Да, така мислим. Не, по-скоро, надяваме се, че е точно така.

Ракетата падна със страшен трясък. Хората на много километри далече усетиха, че земята под тях потрепера. Нещо сякаш наистина раздра въздуха, сградите се разтресоха, прозорците станаха на сол. Затова онези, които бяха наблизо, наистина решиха, че това е взривът. Но скоро разбраха, че са живи, и като останалите в града наизлизаха из улиците, за да се убедят, че нищо не се е случило.

Сега вече всички знаеха, че ракетата не е избухнала. Но къде точно беше паднала, се питаха хората. Всеки искаше със собствените си очи да види къде е тя и как изглежда отблизо, за да се успокои напълно... Тя беше паднала там, откъдето се разнесе страшният трясък, а за онези, които бяха наблизо, съвсем не беше трудно да посочат мястото му.

Точно в центъра на Токио имаше грамадно игрище за бейзбол. Ракетата беше паднала в него, като беше изровила около два-три метра дълбок изкоп. Хората се насъбраха около грамадната яма. Естествено, онези, които се намираха далеч от центъра, нямаше как веднага да дойдат тук, така че не се бе насъбрала кой знае колко голяма тълпа. Отгоре обаче почти нищо не можеха да видят.

Ракетата бе изровила малък тунел и по-голямата й част оставаше скрита под земята. Няколко смелчаци се приближиха до ръба на ямата и занадничаха. Една част от ракетата, по-точно една от тези, които създаваха впечатление за хриле на риба, се беше нажежила и изпускаше искри. Целият корпус беше дълъг 24 метра, по време на изстрелването тежеше 90 тона. Дотук тя беше прелетяла 12 хиляди километра. Хората гледаха изумени това чудовище, забило нос с водородния заряд дълбоко в земята.

Ако имаше полиция и пожарникари, хората сега едва ли биха зяпали тук толкова спокойно, защото веднага щяха да изпъдят всички на грамадно разстояние и да блокират мястото. Тук беше много опасно. Но нямаше нито полиция, нито пожарникари и хората спокойно разглеждаха чудовищната ракета, която насмалко не отне живота им.

А дали всъщност ракетата бе станала напълно безопасна? Не съществуваше ли възможност например да избухне след няколко часа ... Безспорно нещо трябваше да се направи с ядрото на ракетата, за да се обезвреди. Но със сегашните средства, с които разполагаше военната мисъл, нищо не можеше да се направи. Трябваше да се търси помощ отвън, например от Америка.

Тази мисъл дойде в главата на министрите и специалистите в Осака. Още повече че вече им бе известно къде точно е паднала ракетата. Съобщението за това предадоха самолетите, които отново закръжиха над вече спасения град.

— Смятам, че трябва колкото се може по-бързо да се обезвреди ракетата. Трябва да повикаме специалисти от Америка. А вие какви мерки ще предприемете? — обърна се премиерът към двамата специалисти.

— Ами... — военният се изчерви, — разбира се, можем да я обезвредим само с помощта на американците, но аз мисля, че единственият начин е да я вдигнем и да я взривим.

— Какво-о-о! Да я взривите? — очите на премиера щяха да изхвръкнат от вълнение.

— Не просто да вземем и да я взривим. Не искам да кажа това. Предлагам най-напред да се прокопае отстрани проход до ракетата. Ровът около нея трябва да бъде около 20 метра широк. Чрез друга яма стигаме постепенно до неизбухналото ядро на ракетата. Него трябва обезателно да взривим. Разбира се, при това положение всички сгради в радиус от 29 километра ще се сринат до основи. Но това е съвсем минимална загуба. Затова пък смъртоносното ядро ще се превърне в прах.

— Аз също искам да предложа нещо — намеси се директорът на химическия институт. — За по-голяма безопасност не е ли по-добре да я обезвредим, като пуснем около ядрото кадмий. Така ще спрем реакциите на разпадане и сливане, или, с една дума, ще обезвредим ядрото.

— А няма ли при обезвреждането да избухне? — премиерът не бе разбрал досега за какво ставаше дума.

Специалистите отново се заеха да му обясняват как точно кадмиевите пръчки могат да се използуват за задържане на реакциите на разпадане и как най-безопасно можеше да стане унищожаването на чудовищния заряд.

— А, така ли? — премиерът пак нищо не разбра, но реши, че специалистите си знаеха работата. Най-важното беше всичко да се направи безопасно. Дразнеше го само мисълта, че със свои сили нищо не може да направят и трябваше да молят за помощ. Дойде му наум, че занапред трябваше повече средства да се отпускат за снабдяване на армията с по-съвършена техника. Реши за себе си обезателно да повдигне този въпрос пред Парламента. Това, което се бе случило този ден, служеше за добър урок. Нямаше да се изплаши от нападките на опозиционните партии. Военният бюджет обезателно трябваше да се увеличи. Повече пари трябваше да се отпуснат и за развитието на науката. И това обезателно трябваше бързо да се реши. Защото за такива цели парите не пропадаха напразно.

Възторгът

Хората постепенно започнаха да осъзнават това, което ставаше около тях.

И така, ракетата падна, но зарядът остана цял и не избухна. Науката немееше пред това чудо.

В църквите обаче свещениците намираха обяснение. Това беше божия намеса. И свещениците, и вярващите бяха обзети от възторг и безкрайно преклонение пред всевишния. Тържеството от гласовете, които четяха високо библията, преливаше извън храмовете. Едва сега от цялата си душа свещениците тържествено и с вяра произнасяха думите на проповедите. Хората чувствуваха с всяка клетка величието на този момент и повтаряха:

— Аз преживях този ужас, затова сигурно много, много дълго ще живея.

Или горещо се молеха:

Ти, който днес ни спаси от смъртта, бъди вечно с нас и в нас, о господи..., за да бъде вечно и нашето блаженство на земята...

Камбаните на църквите биеха. Биеха по-тържествено и по-високо дори отколкото на Великден.

Звънчетата на храмовете също разнасяха чистия си меден звън. Така чисто и тържествено звъняха те в новогодишната нощ. В будистките храмове, както и в православните църкви вярващите бяха изпаднали в религиозен екстаз, бонзите също като свещениците особено тържествено произнасяха думите на проповедите.

Религията и сега подаде ръка на хиляди хора. Нито политиката, нито науката имаха някакво значение. Синтоизмът също беше връзка с идеалите на хиляди. В храмовете се носеха тътенът на барабаните и ромонът на звънчетата. Религията върна измъчените и изтерзани хора само за миг отново в действителността. Но това ставаше в благочестивата атмосфера на храмовете и пагодите. Тълпата по улиците продължаваше своето безумство. Тя крещеше, пееше песни, лудееше и танцуваше.

— Спасение, спасение!

Изчезнал бе призракът на смъртта, отминало бе най-страшното.

Съвсем друго бе положението на нещастниците, намерили укритие в подземията на универмазите и метрото... Там още от самото начало цареше нещо страшно. Хората умираха прави от задушаване. На едно място вече половината бяха измрели, останалите агонизираха. Загинали бяха не само от липса на въздух. Имаше и много ранени, изпотъпкани, смазани. Те дори не дочакаха падането на ракетата.

По улиците се търкаляха труповете на самоубийци. Много предпочетоха да се отровят или да скочат от високите етажи на небостъргачите. Някои свършиха със себе си, още щом чуха съобщението, че към Япония летят ракети с ядрен заряд. А полуделите? Колко много бяха те. Загубили разсъдъка си, те се разхождаха бавно по улиците, смееха се високо, други пък нахълтваха в къщите и трошеха всичко, каквото им попаднеше под ръка.

Сега всички пак чакаха съобщение. Трескаво въртяха копчетата на радиоапаратите и телевизорите, но напразно. Радиото мълчеше, телевизорът показваше само бял екран. А колко много се искаше на хората да разберат защо не избухна ракетата. Искаха да узнаят подробно какво точно бе станало, да чуят гласове от другаде, от други градове и страни. Защото сега целият свят бе просто длъжен да сподели радостта им и да приветствува тяхното избавление. А какво ли щеше да каже министър-председателят. И хората чакаха и се вълнуваха.

Това мълчание им се струваше толкова тревожно. Някои обясняваха, че ракетата е създала във въздуха силни магнитни полета, през които радиовълните не могат да преминат. Но малко бяха тези, които вярваха на това. Градът бе откъснат от външния свят, защото го смятаха за обречен. Главното беше, че останаха живи. А колко прекрасно беше това.

Всички чувствуваха огромно изтощение. Хората още изживяваха потресаващия ужас да чакаш края, като обречен звяр. Някои все още се съмняваха в действителността. А рухналата цивилизация оставаше да лежи смазана в краката на обезумелите тълпи и никой не бързаше да й върне правата. Пък и никой не се сещаше за това. Безумството все още властвуваше в душите на хората.

Небето беше пак ясно и спокойно. И летяха птици. Летяха както обикновено. Сякаш нищо особено не бе се случило. И като ги гледаше човек, неволно си спомняше стиховете: „И светът е пак същият...“

Спасените неистово се радваха и беснееха. Да, цивилизацията нямаше така лесно да дойде на себе си. А времето вървеше.

Всъщност минали бяха само три-четири минути ... И хората постепенно започнаха да осъзнават времето, към което принадлежаха. Но да се върнеш толкова бързо, да се освободиш от дивашката първобитност и да заживееш пак като цивилизовано същество не беше така просто. Всички започнаха да се замислят. Когато нещата се уталожват, човек може вече да се замисли. Започнаха постепенно да се връщат и разумът, и чувството за законност, ред и морал. Завръщането от дивашката нецивилизованост причиняваше на много истинска болка и душевни страдания. Извършили бяха страшни престъпления. Вършеха ги в безумството си пред смъртта, без да се замислят, защото взривът щеше да смете и тях, и деянията им. Но взрив нямаше. Сега оставаха деянията, които възкръснаха заедно с хората. Сега и мъже, и жени, учени и поети се измъчваха от мисълта — трябва ли да продължават нататък, сякаш наистина нищо не е било. Те всъщност всички бяха герои. Останали бяха единствени незащитени лице с лице със смъртта. Онези, които избягаха, ги признаваха за герои. Щяха после да разкажат какво са преживели, колко страшно е било всичко. Щяха обезателно да разкажат и за страха, и за отчаянието, и за мъката да умреш невинен. Но сигурно ще събудят любопитство. След като узнаят основното, хората ще поискат да разберат и подробностите. Неминуемо ще се запитат какво точно са правили онези там, откъснати от света, обречени. И ще започнат да се интересуват, да се ровят. Какво точно са правили, оставени на пълна свобода, какви са били законите на това изолирано малко общество.