Детектив в зоната на здрача

1

Ник се извъртя през рамо и тупна от корема на Мария на матрака. Постоя малко така, нормализира дишането си и спъшкане се обърна на хълбок. Отвори едното си око, огледа застиналото, обсипано със ситни капчици пот женско тяло и сложи ръка върху него.

Мария се дръпна, изправи се като пребита и се запъти с несигурни крачки към банята.

Ник стана, наля си чаша перлова ракия от барчето и се настани на дивана. Отпи, помисли и се надигна, осенен от внезапна идея. Вмъкна се като гладен котарак в банята.

Отвътре се чу писък, изтрещяха счпени стъкларии и навън излетя настръхналата Мария с остатъци от пяна по косата си.

— Не, не и не! — извика тя възмутена.

— Защо? — жално попита иззад вратата Ник.

— Омръзна ми!

— Добре, успокой се — надникна греещата от любезност и внимание физиономия на Ник. — Ела. Имаш шампоан по главата си.

— Никога — изфуча сърдито тя.

— С пяната ли ще стоиш?

— С пяната.

— Е, щом искаш… — и той се вмъкна обратно.

Мария отиде пред огледалото, завъртя се. Помъчи се да изтрие с хавлия главата си, но тя се разпени още повече. Ядоса се, хвърли кърпата и тръгна решително към банята.

— А, дойде ли — равнодушно я посрещна Ник. — Ела да те изтрия.

Тя застана с гръб към него. Той зарови ръце в косите й. Очите му жадно запъплиха по тялото й.

— Ник, моля те — жално се примоли тя.

— Че какво… — започна той и се залепи като гербова марка на гърба й.

Тя се сепна, изпъна се и застина.

— Не искам — каза, загледана с остъклели очи в струйките на душа.

— Хайде, мила…

— Ник… Наеми поне чистачка.

— Защо?

— Тежко ми е. Не мога. Стоя на телефона… ходя по справки… Чистя, на обед и готвя… Не мога! Ник, ти ме експлоатираш.

— Абе ти да не си станала комунистка?

— Не съм, но ще стана… И на профсъюзите ще се оплача. Вземи още една, моля те!… Поне това… да си поделим…

— Тъй ли?

— Не мога… Три — четири пъти на денонощие. Е, нека да готви и чисти… Аз… Не!

— Миличка… Тъкмо сме в банята… Да не излизаме… И ще се изкъпем… Само…

— Не!…

2

В този момент звънецът иззвъня.

Ник пусна дърпащата се Мария, скочи в хавлията, изтри се за отрицателно време, намъкна зелен анцуг и със зачервено лице и мокра коса се хвърли към вратата. Сети се, извърна се и изсъска на Мария:

— Ти кротувай там!

Пак се върна. Тръшна се на стола, извади голям нож и започна да подрязва ноктите на краката си. Когато звънна пак, рече небрежно:

— Влизай, де!

Вратата се отвори и вътре се вмъкнаха двама души.

— Коце! — извика той приятно изненадан.

Толкова, колкото можеш да бъдеш, срещайки сто бона в зелено — сумата, която бе инвестирал Ник в предприятието му.

Младият и рошав мъж се ухили и подаде ръка.

— Бре, че гост!… Мария… Чакай, тя е заета… Аз ще налея… Сядайте!

— Запознайте се — каза Коцето. — Моят приятел Караразбойников.

— Ама че име — изсумтя Ник и огледа дребния човечец срещу себе си.

Освен че бе дребен, той бе и много мръсен. Дрехите му — някога сини дънки и карирана риза в неопределен цвят — не бяха прани сигурно от деня на купуването си. Обувките му бяха обелени и криви. Имаше сива сплъстена коса и рядка мазна брада в същата разцветка. Беше слаб, толкова слаб, че ако не бяха очите му — сини, умни и сърдити на целия свят, — човек би си помислил, че се ръкува с мумията на Тутанкамон.

— Къде ви е тоалетната? — попита вместо да се представи при ръкостискането Караразбойников. — Това ли е?

— Не — стресна се Ник. — Там е банята. Ето тук…

Дребосъкът влезе и затвори с достойнство вратата.

Коцето вече се бе разположил на фотьойла и изследваше шишетата.

— Що за птица е тоя?

— Учен — преглътна Коцето половината чаша перлова ракия. — Голям учен.

— Абе ако го гледам на кила…

— Мозъка му гледай.

— В тая малка главичка — скептично сви устни Ник.

— А, има…

— Дано… Къде сте скитали?

— Ходихме до полицията. Работим по проблемите на самодивата.

— Е, и?

— Не се тревожи за парите си. Вложени са както трябва.

— Не съм много сигурен.

— Днес бутнахме петстотин долара на едно ченге.

— Петстотин? И защо?

— За колана на самодивата. Стискат го в склада. Завели го на отчет и го сдават и приемат през ден.

— И за какво ви е?

— Караразбойников смята, че безсмъртието на самодивата се дължи на него. Екстрактите от билки, които намерихме в пещерата, запазват тялото, но не са причина за вечната младост.

— Хм… Мътно ми се вижда.

— И в песните така е казано. Караразбойников прочете целия том със самодивски песни.

Ник изсумтя. Това не го окуражи кой знае колко.

— Приходи му се до тоалетната. Обиколихме градските — те в ремонт.

— Че той има ли какво да остави там? — промърмори Ник. — Колко му плащаш?

— Десет хиляди на месец.

— Десет бона! Ти си луд!

— Той е голям учен — опъна се Коцето.

— Ой, паричките ми!… Че поне да се поохрани малко!

— Последното му изобретение е система от лещи и електронни сензори, с които засича излитането на душата при смъртта на човека.

Ник подсвирна.

— Получи ли Нобелова награда?

— Не — разочарова го Коцето. — Смятат го за шарлатанин.

— Е, не са далече от истината. — После се сети за Мария и се разтревожи: — Абе тоя да не падна в чинията?

Като ехо на въпроса му вратата на тоалетната се отвори и оттам тържествено изплува Караразбойников.

— Заповядай — посочи му Ник място на дивана.

— Не — строго рече той. — Тръгваме.

— Удари първо една глътка…

— Не пия. — И се обърна към Коцето: — Тръгваме.

— Абе, хора…

— Времето е пари, господин Шишманов — хладно предупреди дребосъкът.

— О, на мен ли ще разправяш какво е времето — промърмори Ник. — Но ми остава за пиене, защото стоя в кенефа по-малко.

Караразбойников го изгледа изпепеляващо и с внезапно почервеняло с дошла кой знае откъде кръв лице, излезе с гордо вдигната глава.

Коцето вдигна рамене със съжаление и го последва.

Когато слязоха, дребосъкът вече се бе курдисал в мръсно като него и старо като баба Яга порше и чакаш вдървен. Коцето се настани до него, завъртя стартера, но колата не запали.

— Май ще бутаме.

— Няма гориво. Я напълни тая туба с вода.

Ник я взе с погнуса — беше по-мръсна и от Караразбойников — и изтича в апартамента. Мария бе излязла от банята и се сресваше както я е майка родила пред огледалото.

— Облечи се — изсъска Ник. — Ако не бях аз?

— Голямо чудо — връцна се тя.

— Ей сега ще се върна — закани й се той.

Когато слезе при колата, Караразбойников стоеше все така като истукан на предната седалка. Коцето взе тубата и започна да я излива в резервоара.

— Чакай, бе — извика Ник. — Това не е ли за радиатора?

— Не е — снизходително се усмихна той. — Ние караме с вода. — После се извърна напред: — Две капки!

Караразбойников се измъкна тежко, извади от мускараво като циганче куфарче малко шишенце с капкомер, пусна две капки в резервоара и протегна ръка към Коцето. Той извади два лева и го дари без да гъкне.

— Плащам си горивото — отговори той на няколкото милиона въпроси, избили по лицето, зиналата уста и разширените очи на Ник.

Караразбойников ги мушна бързо някъде из пазвата си и все така достолепно и тежко се насади на предната седалка.

— Открил е заместител на бензина — продължи тайнствено Коцето.

— Той ли?

— Да. Вода. Плюс някакви капки.

Ник бе така шокиран, че увисна, хванат за покрива на колата.

— Дадоха ли му Нобелова награда?

— Не го интересува — прошепна Коцето. — Иска пари.

— Не му ли дават?

— Идваха едни араби. Предложиха му осем милиарда долара.

Очите на Ник направиха един бесен оборот из орбитите си и спряха изцъклени и а-ха да се изсипят в краката му.

— А той?

— Отказа.

Косата му май се изправи.

— Тоя е луд!

— Не е. Само е оценил откритието си на деветстотин милиарда. Хайде, чао!…

3

Ник влезе в приемната, тръшна се на дивана, хвана пожълтялата си от тревоги глава и изпъшка жално:

— Изгоряха ми паричките! Тоя осем милиарда ги няма за нищо, па камо ли моите сто бона!…

— Какво си баеш? — надникна Мария от спалнята.

— Ох, какъв глупак съм!

Самопризнания от тоя род бяха толкова редки, че накараха секретарката да забрави заплахата за своята безопастност и да го приближи.

— Какво ти има, Ник?

— Страшно, страшно!…

Мария приближи още угрижена и малко поизплашена. Седна на облегалката на фотьойла и пликчетата й изскочиха изпод късата кожена поличка.

— Ник… Какво ти е?

Очите му паднаха на краката й и лицето му бързо започна да почервенява.

— Не е за приказване.

— Какво е станало?

Той коварно сложи глава в скута й, а ръцете му мигом се озоваха под полата. Когато Мария скочи с широко отворени очи, вече бе късно — полата й падна като есенен листец на пода, а бикините я спъваха за глезените като букаи.

— Ник… — жално изписка тя.

Той впи устни в нейните, после я грабна като перце и я понесе към спалнята.

В този момент звънецът иззвъня.

Ник замръзна, после пусна Мария във фотьойла и се хвърли към бюрото. Намести се на стола, грабна шарено списание и го разтвори пред себе си.

— Обличай се — изсъска той.

Тя бавно излизаше от шока на приземяването.

— О, боже мой, с какво заслужих това наказание — да работя при такъв негодник!

Ник светна гневно с очи и махна зверски с ръце да побърза.

Звънецът пак иззвъня.

— Вземи някое по-благоприлично списание — посъветва го злорадо Мария от вратата и скри голия си задник зад нея.

Ник обърна корицата — оттам виреше цици нещо от породата на секретарката. Хвърли списанието в чекмеджето и нервно извика:

— Влизайте, де!

Вратата мигом се отвори и вътре по-скоро се търколи, отколкото прекрачи розов пухкав дебеланко на около четиридесет години, облечен в сини кадифени панталони и бяла памучна тениска. На малкото му, потънало в лоя на бузите носле балансираха очила със златни рамки, а главата му грееше гола като Еверест.

— Добре дошъл — изправи се Ник почтително, защото тоя миришеше на спарени мангизи. — Шеф на детективска кантора „Алф“ Ник Шишманов.

— Приятно ми е — подаде ръка дебеланкото. — Доцент Пиратски.

— Доцент?

— И кандидат на математическите науки — допълни доволен от респекта на титлата си Пиратски.

— Учен, а?

— Учен.

— Вие, учените, все едни такива хъшлашки имена имате — отбеляза протоколно Ник.

— Не съм го избирал. Какво му е лошото?

— Нищо. Само дано не отразява истинската порода.

— Какво говорите? Имам толкова мирна професия.

— Доцент? — поклати глава със съмнение Ник. — Кротък? Но опряхте до мен, а?

— Ох, тя не е за разправяне! — — изпъшка дебеланкото и мигом доби покрусен вид.

— И все пак трябва да ми разкажете.

— Уви, да… И още как… Разбира се, господине.

И млъкна. Ник го загледа позачудено, изкашля се и предложи кротко:

— Ами да не се мотаме.

— Да започвам ли? — сепна се Пиратски.

— Да. Чакай… Мария!

— Идвам!

— И секретарка ли имате? — наостри уши дебеланкото.

— Нещо такова.

И то влезе — дългокрако, със символична поличка и блуза поне два пъти по-малка по площ от сутиена. В замяна на това сандалетите й бяха с върви, оплетени от глезените амен до сливиците.

— Оо! — изока доцентът.

Мария мина като военен крайцер през стаята и кръстоса крака на дивана. Ник нервно проследи погледа на клиентта си и за успокоение отбеляза, че тя поне седна добре — нищо от бельото й не остана отвън.

— Щяхте да излагате случая — подсети Ник омаяния доцент.

Адамовата му ябълка направи с пукане два оборота на празен ход преди да се чуе:

— О, да!… Извинете.

— Мария, записвайте.

— Тя Мария ли се казва?

— В повечето случаи — промърмори Ник, а на ум изруга: „Прасе с прасе!“

— Ох — отлепи с усилие очите си от секретарката Пиратски. — Снощи бях в „Кристал“. Ходите там, нали?…

— Е, не много често — промърмори Ник.

— Ай, какъв пропуск!… Защо? Вие ще предизвикате фурор там, госпожице. С вашите данни!…

Ник се нервира:

— Слушайте, ще ми изложите ли проблемите си?

— Ах, да! — плесна се по челото Пиратски. — Това нали е детективска кантора „Алф“?

— Да!

— Ще се заемете ли с моя случай?

— Няма проблеми — изръмжа грозно Ник. — Но първо трябва да ми ги изложите!

— О, разбира се! Снощи бях в „Кристал“… Вие ходите там, нали?

— Да! — изрева Ник.

— О, идеално… Облегчавате ме много. Аз ходя там рядко, недовиждам и щях да имам трудности с описанието на заведението… Предпочитам „Астория“ и „Казашка изба“. Вие ходите ли…

— Ходя! — стисна юмруци Ник с побеляло лице. — Случая!

— Ей сега… А вие, госпожице?

— Какво? — учуди се Мария.

— Ходите ли в „Астория“ и „Казашка изба“?

— Не — троснато отговори тя.

— Жалко — с вашите данни…

— Дайте случая — жално проплака Ник и рухна омаломощен на облегалката на стола.

— Ах, да!… Та жалко, че отидох в „Кристал“, защото там вече пируваше тая, Василка Кондева… Познавате ли я?

— Пиши — обнадежден извика Ник на секретарката. — Давайте, господин Пиратски, не губете темпото!

— Да, да… Та тя бе заела голяма маса с пет свои обожатели и живееше доста шумно…

— Пет обожатели? — вдигна вежди Ник.

— Да. Не вярвате ли, по дяволите?

— Само се чудя защо са й пет.

— За да я чукат един след друг.

— Че не може ли да избере по-евтиния вариант — да си намери някой, който ще я чука пет пъти?

— Няма такъв мъж — поклати глава категорично Пиратски.

— Как… — започна Ник, но Мария го прекъсна.

— Не! — извика тя. — Само не му предлагай да се убеди на практика!

— Какво? — врътна се объркан към нея доцентът.

— А инак бива ли я? — поглади перчема си Ник.

— Ооо! — проточи многозначително Пиратски.

Мария тресна ядосана тефтера на бюрото си и извика ултимативно:

— Ще се занимавате ли с работа?

— Да, да… Разбира се — сконфузи се Ник. — Слушам ви, господине.

— Та така… Аз обичам хубавите жени, господине, слаб ми е ангелът. И като пийнах шестата водка…

— Шестата ли?

— Шестата. Та като я пийнах, поканих госпожа Кондева на танц.

— Да не я ощипа? — заинтересова се Ник. После го огледа критично: — Или си я настъпил при танцуването? Сигурно си й смазал крачето.

— Не, господине — въздъхна Пиратски. — Тя ми отказа.

— О! — изненада се приятно Ник. — Значи е жена с вкус. И после?

— После ли?… Ами ударих още две водки и й казах, че е шарлатанка.

— Внушително!

— И че полтъргайстът й може да плямпа пред другите, но на мен номерът няма да мине.

— Полтъргайст? — почеса се по главата Ник. — Това пък какво беше? Бебе ли е?

— Компютър — недоволно му подсказа Мария.

— О, да! — плесна по бюрото Ник.

— Компютър ли? — зяпна Пиратски. После прехапа устни: — Нищо чудно, майка му стара! Сигурно в това мошеничество е замесен компютър!

— После?

— После ударих още две водки.

— Още две? Чакай… Десет водки? — не повярва Ник.

— Толкова — скромно наведе очи Пиратски.

— И си жив?

— За жалост… Когато сутринта се събудих, в джоба ми имаше договор, съгласно който до една седмица трябва да се явя при Кондева и да задам три въпроса на полтъргайстта. Ако той отговори, аз трябва да се извиня на Кондева публично и да й платя за моралните щети един милион марки.

— един милион?! — зяпна устата на Ник като зареден капан за мишки.

Мария бе спряла да диша.

— Свидетели на договора са седеч журналисти. Ако загубя, това значи финансов крах. Плюс това ще бъда смачкан като учен.

— Абе учен… — преглътна Ник. — Ти спаси париците пък…

Това ще го направите вие.

— Хм… А туй?

И Ник красноречиво потри пръстите си.

— Сто хиляди при успех и десет хиляди при неуспех.

— Ооо! — изви Ник.

Мария се олюля, но издържа — не припадна.

— Мисля, че всичко е мошеничество. Стаята е оборудвана и Кондева по някакъв начин задейства механизъм или компютър. Как — вие ще кажете. Нещо друго?

— Няма — бързо рече Мария.

— Значи поемате случая?

— Няма проблеми! — изрева въодушевено Ник.

4

— Държа се много прилично — заядливо рече Ник след като Пиратски излезе. — Бикините ти не се видяха нито веднъж.

— Аз съм без бикини — вдигна рамене Мария.

— Сега без гащи ли си?

— Чакай бе, чакай! Ти от шега не разбираш ли?

— Шега ли? Искам да видя.

Мария прехапа устни. Погледна часовника си и му се изплези:

— Сега съм в обедна почивка!

— Ще ти дам…

— Има кодекс на труда! В извънработно време мога да ходя като си искам!

— Слушай… Абе къде тръгна?

Ник се сви при трясването на вратата, въздъхна и тъй като нямаше какво друго да прави, зае се със случая Пиратски.

Вдигна телефона и звънна на Русата Дора — чиновничка в картотеката на полицията.

— Ало, пиленце!… Ало, Доре!

— Ало… Ник, ти ли си?… Ох, каква изненада! Довечера свободен ли си?

— Как си, миличка? Цъфтиш ли? Цъфтиш, знам!…

— Чу ли, Ник?

— И аз цъфтя, миличка, добре съм.

— Свободен ли си тая вечер?

Ник се намръщи. Помълча и каза със сух служебен глас:

— Добре, радвам се…

— Абе, онова чучело Мария да не е край теб?

Ник замълча пак и след това бързо рече:

— Да, да… Ще се обадя на Петров.

— Значи, няма да стане — въздъхна Дора. — Кажи тогава какво те е налегнало.

Той си отдъхна и започна по-меко:

— Ами аз така…

— Хайде, Ник, имаш някакъв зор. Иначе не би ме потърсил.

— Не, бе. Защо не ми вярваш?

— Познавам те — измяука жално тя.

— Е, добре… Да не ти счупя думата. Не че ми трябва, ама виж там… Василка Кондева.

Век тишина. После Дора попита със стоманен глас:

— На нея ли си хвърлил око?

— Не бе, миличка, имам поръчка във връзка с нея.

— Хайде, Ник, пак ме премяташ!

— Да ми изсъхне сезето, ако лъжа!

— Страшна клетва — внимавай!

— Не те лъжа.

— Добре — размисли Дора. — Почакай.

След минута:

— Слушаш ли? Старичка е.

— Нищо — търпеливо отговори Ник.

— Трийсет и пет лазарника. Родена е тук, учила е за стругарка, но не е успяла да завърши редовно. Тренирала е лека атлетика — три шампионски титли на осемстотин метра за девойки… Два пъти била на ескурзия в Гърция, четири — в Холандия. Видяла, значи, свят… Така. Омъжвана два пъти. Разведена. Мотив на половинката за втория развод — тормоз от извънземните.

— Извънземни ли? — почеса се по врата озадачен Ник.

— Ъхъ… Сега тя си изкарва хляба с демонстрации на полтъргайст.

— Тъй ли — измънка той.

— Май не ти е много ясно какво е това. Навярно и полицаите са се затруднявали, защото тук са обяснили: „Полтъргайст — весел, лудуващ дух…“

Той набърчи чело. Само с духове не си бе сменял шапката.

— Ама че се накиснах!… И какво прави Кондева с извънземните?

— Демонстрация пред публика. С билети, естествено. Питаш и извънземното отговаря с чукане. Един път не, два пъти — да… Абе ти не четеш ли вестници?

— Къде у мен време за вестници — горестно изпъшка Ник. — Аз не можах да гледам новата поредица с Алф, тя вестници…

— Помогнах ли ти?… Ник, виж, намери половин час за мен…

— Непременно, миличка! Чао… чудовището идва!

— Нали беше там?…

Ник затвори бързо телефона и въздъхна облекчено. Помисли, загледан в огледалото отсреща — много съм красив като мисля, майка му стара!… Взе с пооправено настроение телефонния указател. Намери сравнително бързо Василка Кондева и отново хвана телефона.

— Добър ден! Госпожа Кондева се готви за следобедното представление — отговори нежен женски гласец.

— Чакай… тя нали не е актриса?

— Не е. Но има преставление.

— В колко часа беше?

— В шестнайсет.

Мария се вмъкна доста гузно и доста натоварена.

— Взех сирене, колбаси, бира, пепси-кола, яйца, майонеза, свинско, шоколадови бонбони.

— И всичко това — в тия две найлонови торбички? — не повярва той. — Хайде, хвърляй ги в хладилника и да тръгваме.

— Къде? — стъписа се тя.

— На театро!

5

Залата се намираше в партера на дванайсететажен блок и най-малкото, което можеше да се каже за нея, бе, че е скромно обзаведена. Госпожа Кондева бе изръсила много, много пари. Стените бяха облицовани с вносни тапети, а мокетът на пода, освен че бе шарен и галещ приятно окото, сигурно бе дебел поне четири пръстта. В дълбочина бяха разположени амфитеатрално стотина добре тапицирани стола. Те бяха толкова меки, че би било абсурд да си натъртиш седалищните части дори и да скочиш от самолет и парашутът ти да не се отвори. Отпред, на висок около петдесет сантиметра подиум имаше огромна маса — толкова голяма, че при случай спокойно би могла да се използува и за шлеп.

Ник смигна свойски на дегизираната с огненочервена перука и огромен кръст Мария.

Естествено, бяха закъснели.

— Интересно — констатира той, — как можа толкова дълго да обличаш тая къса пола.

— Перуката ме забави — сконфузено отговори тя.

Ник я огледа — ако я преместеше от главата на задника си, при всички положения щеше да прикрие повече площ. И сигурно щеше да й го каже, ако същината на представлението не започна: на подиума от малка вратичка отзад излезе, съпроводена от оживени ръкопляскания, госпожа Кондева. Той бързо извади видеокамерата от калъфа и започна да снима.

— Добре дошли, скъпи приятели!

Как няма да са скъпи — пуснаха по десет лева в гушката й… Бяла, хубава гушка. Устните пълнички и сигурно пухкави. Голи рамене и тънки като лиани ръце. О, и гърдите ги бива!… Не са като Мариините, но разнообразието стимулира мъжа… Красивото разнообразие… Ник се отплесна в захарасони мечти и пропусна увода.

— Снимаш ли? — сръга го Мария. — Май ти хареса, а?

— Ами — измънка той.

— Абе виждам аз… Зачерви гребена.

Кондева обяви, че пристъпва към демонстрацията и попита кой иска да попита нещо Поли, нейния извънземен приятел. Естествено, надигна се гора от ръце.

Ник веднага включи камерата.

Стана дълъг слаб мъж с адамова ябълка, която сигурно би влязла в книгата за рекордите на Гинес.

— Има ли живот на Луната? — изписука той с пилешки глас, съвсем недостоен за ръстта му.

Секунда след това на масата се изтупа двапъти. След още две секунди вратовръзката на дългуча — червена и тънка като връвчица, — се надигна като жива, откачи се от врата му и плясна на масата като изплюта от катапулт.

Залата проследи кражбата и успя само да изохка.

— Поли я хареса — обясни засияла Кондева.

Ник се изхили на ужаса на дългия и сепнат внезапно, предупреди Мария:

— Хвани си полата.

— Защо?

— Да не я отмъкне, глупачке.

— Ник — измяука тя. — Страх ме е.

— От какво?

— От извънземните.

— Глупости — сряза я той. — Това е чиста проба шарлатанщина.

Междувременно стана изрусена дама в напреднала възраст, облечена в шикозна рокля и поне кило злато по врата и ушите си.

— Знаете ли, въпросът ми е малко интимен — без притеснение започна тя.

— Тогава не го казвайте, госпожо — чаровно рече Кондева. — Поли умее да чете чуждите мисли и ще ви отговори, без да задавате въпроса пред всички.

И туп-туп. Госпожата се люшна назад.

— Боже! — изписка тя. — Значи той ми изневерява?

Залата захихика злорадо.

— Ник…

— Какво?

— Нали ти казах… Страх ме е.

— Вземи камерата — рече озадачен Ник. — Снимай само Кондева. Аз ще мръдна малко напред.

Застана на пътеката до първия ред така, че да може да наблюдава добре какво става горе на подиума.

— Как е пристигнал Поли на Земята? — попита през това време един пъпчивко, който сигурно четеше едновременно Айнщайн и Братя Грим, а вечер сънуваше Снежанка гола и без джуджетата.

— Поли ми е разказвал, че тяхната цивилизация се придвижва в Космоса чрез телепортиране — обясни с дежурната ослепителна усмивка Кондева.

И веднага — туп-туп.

— От кръстта нагоре не трепна — промърмори Ник.

Той приклекна до крайния стол, за да може да наблюдава движенията под масата. Покривката бе къса и от позицията си той я виждаше идеално от бедрата надолу. Впрочем, освен наблюдението, идеални бяха и краката й — дълги, тънки и като че ли струговани. Ник се поглади по брадата — захаросаните мечти прераснаха в ясно осъзнато намерение.

— Човечеството изкуствен продукт ли е?

Ама че въпросче… Той не можеше да се обърне, за да види питащия, но си го представи като някое пале с голяма глава и бакембарди до гушата.

Туп-туп. Ама че гламава работа… Значи човек не е произлязъл от маймуната! Ник се почуства ощетен и сигурно би изнесъл една лекция на тоя балон Поли, ако очите му можеха да се отлепят от бедрата на Кондева… Не, не помръднаха.

Той се изправи, подпря гръб на стената и се амисли, захапал устни. Ама че история…

— Ник… — надигна се на пръсти към ухото му Мария. — Хайде да си вървим. Страх ме е.

— От какво, по дяволите!

— Не знам.

— Засне ли всичко досега?

— Всичко.

Такааа… Значи масата. Първо трябва да се прегледа тя. После подиума. Ако и там няма — пода. А, и полилея над нея… Извънземни… Дивотии за такива кокошки като Мария.

— Добре — кимна Ник. — Тръгваме.

6

— Ник, страх ме е.

— От какво? — ядоса се той.

— Ами ако онова затупа по нас?

— Глупости! — изсъска Ник. — Ей сега ще разберем какво тупка. Помогни де…

Ник дръпна масата, която бе огледал милиметър по милиметър и не бе открил нищо. Подхвана подиума, надигна го със страшно усилие и изхърка:

— Бързо!

— Какво?

— Мушни един стол отдолу!

Мария изтича назад.

— Уф! — отдъхна Ник. Стисна и отпусна няколко пъти дланите си и клекна. — Ей сега ще видиш…

И се пъхна отдолу. Мария потропваше отстрани и очакваше с нетърпение да види. След около десет минути пъшкане, ругаене и пълзене Ник излезе, угаси нощното фенерче и обяви унило:

— И тук няма нищо.

— Разправям ти аз — с разтреперан глас започна тя. — Има тук нещо лошо, а ти инсталация, шарлатанщина…

— Не се отказвам от думите си — раздразни се той.

— Да семахаме, Ник. Ето, наближава дванайсет…

— Е, и?

— Дванайсет е часа на призраците.

— Глупости!

— Глупости ли? Ей сега ще изтупа…

И Мария замръзна напрегната. Ник също се ослуша, после тръсна глава и рече неестествено бодро:

— Остава полилеят. Хайде да пуснем подиума.

После сложи пак масата върху него. Качи се и се опита да стигне полилея, но не успя — трябваха му още двайсетина сантиметра. Поиска от Мария стол, сложи го на масата и се качи на него. Светна фенерчето и заоглежда стъкларията.

— Ник! — извика Мария.

Той се стресна, извърна се рязко и загуби равновесие. Първо падна стола. Ник увисна за миг на полилея и се сгромоляса с невъобразим шум върху нея. Тя изпищя. Той изпсува. После почти минута мълчаха, неподвижни като цепеници.

— Какво? — изръмжа Ник.

— Исках да ти кажа, че е точно дванайсет часа — изплака тя.

— Глупачка! И какво от това?

— Ами призраците тръгват…

Ник ядосан тресна остатъците от полилея в пода.

— Хайде да огледаме мокета.

— Не знам какво търсим.

Какво, какво… Пълзи в тоя край и пипай. Ако усетиш нещо кораво, меко или дупка, обади ми се.

Мария подсмръкна виновно и завъртя седалищните си части към него. Ник започна от другия край, но вниманието му вече бе раздвоено — очите му бягаха все към добре осветените от луната и уличните лампи бели, с щамповани по тях ягодки Мариини бикини.

В един момент тя изпищя и той се хвърли лъвски към нея.

— Какво стана? Призрак ли?

— Не.

— Мишка?

— Не. Убодох се на стъкло.

Той я прегърна, тя се сви като малко дете на гърдите му.

— Има ли кръв? Я да го цункам.

Целуна я, но не по пръстчето, а зад ухото. Мария изскимтя предизвикателно. Ръцете му мигом потънаха някъде под кръстта й. Мария не остана назад.

— Ник! — извика тя след малко.

— Какво? — измърка той.

— Намерих го!

— Кое?

— Дето го търсехме.

— Тъй ли?

— Ами напипах нещо кораво!…

Ник я катурна назад.

…Събуди се и стреснато погледна към прозореца — оттам похотливо, почервеняло от завист гледаше слънцето. Ник се извърна — Мария лежеше до него както я е майка родила. Скочи като опарен, раздруса я трескаво и изсъска:

— Хайде!… Бързо!…

7

Ник седна в леглото, разкърши врата си и погледна назад — там, свита на кълбо, гола и апетитна, спеше Мария. Близо минута се бори с желанието да се върне при нея. Накрая чувството за недобре свършена работа победи и той мина в приемната. Включи видеото и телевизора и се разположи удобно на дивана.

Появи се оня дългуч с голямата адамова ябълка. Зададе тъпия си въпрос. Камерата вече беше върху Кондева. Ех, че пухкави устни… сигурно се целува хубаво… И темпераментът й навярно… Ето, застина за секунда, две и се чу това туп-туп. Полтъргайст… Извънземно… И защо го е нарекла Поли? Дали е мъжко? И да не би да я чука? Боже!… Затова няма постоянен любовник… Навсякъде — той попита тук-таме — твърдяха, че не са я виждали по-дълго с мъж… Ама че история…

Хм… Ето — пак застина. И туп-туп…

Ник поклати озадачен глава,спря видеото. Облече се, сложи кафе в кафеварката и пак се върна в приемната. Пусна касетата отначало и засече времето от вдървяването на Кондева до топуркането. Три секунди. Превъртя на втория въпрос и пак засече времето. Три секунди. При следващите въпроси — също.

Той усети, че е на прага на голямо откритие и изключи видеото, за да се съсредоточи. Прескочи пак до кухнята — кафето нямаше никакво намерение да завира. Пусна радиото понеже беше почти дванайсет — време за новините. Нагласи го на местното радио. Близо минута някакъв или някаква тормози една цигулка, после казаха точно време и потече. Там война, този посетил онзи, друг преплувал Ламанша, трети… Местните новини бяха по-дълги. И по-скучни… Криминалната хроника бе направо тъпа: един заклан след пиянско сбиване, оран павилион… Хоп!… Ето и това, което очакваше: „Снощи неизвестни лица са проникнали през педварително подготвен прозорец на тоалетната в залата на госпожа Василка Кондева и като са обърнали всичко с краката нагоре и откъснали полилея, избягали. Госпожа Кондева даде иявление пред журналисти, че има на ум нещо и че ще увудоми затова полицията. От своя страна полицейският шеф Колимечков обяви, че разполага и с улики — бели дамски бикини с ягодки по тях…“

— Ааа! — изрева Ник и се втурна почервенял към спалнята.

Мария спеше блажено като невинен агнец. Той връхлетя като тайфун, издуха чаршафа от нея и я раздруса грубо.

— Къде ти са гащите?

Тя отвори стресната очи, но щом видя, че е Ник, само стисна превантивно краката си.

— Че знам ли…

И се прозина.

— Забравила си ги в Кондева!

Мария лениво затвори уста, вдигна безразлично рамене и рече:

— Не вярвам да ги облече… Няма да й станат. Задникът й е като трикрилен гардероб.

— Глупачка! — притвори очи вбесен Ник. — Вече са в полицията!

— На тях пък за какво са им?

Сигурно щеше да я хване за гушата — поне това обещаваха очите му и хлопащите като развалени белезници ръце. Но телефонът звънна съвсем навреме.

— Да! Детективско бюро „Алф“! Не! Има проблеми!… Аз съм!

Послуша малко и попита със стаен гняв:

— Абе ти кой си?

Оттатък се объркаха като Анибаловите слонове в Алпите.

— А, ти ли си бе, Пиратски…

— Идва полицията — проплака той.

Ник изсумтя.

— Питаха ме къде съм бил снощи?

— Не помниш ли? — изръмжа Ник. — Какъв е проблемът?

— Не мога да има кажа — продължи хленча Пиратски.

— Гърлто ли те боли?

— Не. Ще компрометирам една жена.

— Е, те това не го смятат за компрометиране, а за реклама.

— Как! — измяука дебеланкото. — Тя е омъжена.

— Втасахме я — въздъхна Ник. — И какво искаш от мен?

— Побързай!…

8

Сега пък звънна звънецът на външната врата. Ник затвори телефона и се потътри натам.

— Бързай… — промърмори той. — Да бързам… Къде?

Тоя или тия отвън не бяха от търпеливите, още по-малко от възпитаните — зазвъняха на пожар.

— Ама че нахални добичета — изсумтя Ник и превъртя ключа, обладан от пенсионерски мерак за скандал.

На площадката пред вратата стояха трима полицаи — лейтенантът Василев, Дебелият Стоянов и един друг с пъпчиво лице и прилични на чайници уши.

— Яа! — зяпна Ник. — Много отдавна не съм виждал толкова мозък на едно място.

— Хайде, хайде — изръмжа Василев. — Стига си ръсил хумор. Тук ли е мацето?

— Мацето? — почеса се по врата той. — Защо ви е?

— Шефе — не издържа пъпчивият, — тоя много пита.

— Вътре ли е?

— Вътре — отговори Ник, загледан замислено в непознатия полицай.

— Бикините й тук ли са?

— Тя не носи биини.

— А какво — ватени гащи ли? — ухили се лейтенантът злорадо. — Абе ти няма ли да ни поканиш да влезем?

Избутаха го навътре, а пъпчивият направо се юрна към спалнята. Ник го хвана за ръката, но Василев предупреди студено:

— Остави го.

Дебелият Стоянов му правеше отчаяни физиономии изотзад. Оня набра кураж, блъсна Ник и влезе.

Близо няколко минути се чуваха охкания, писъци, закани, срути се масичката с кремовете, издрънча огледало или стъкло… Най-накрая пъпчивият изведе Мария с извити ръце в приемната. Ник стрелна полицая мрачно и рече само:

— Много се натискаш в нея, мой човек.

Оня я блъсна напред, тя политна, но се задържа и не падна.

— Не детективско бюро, а бардак, шефе!

Мария напразно се опитваше да скрие с ръце това, което избиваше през бялата прозрачна нощница.

— Защо не? — вдигна рамене. — Щом полицията се е превърнала в говедовъдна ферма.

Полицаят, почервенял от борбата с ъс секретарката, позеленя за единица време и скочи към Ник, но Дебелия подложи туловището си и го възпря.

— Изведи я — кимна към него Василев.

— В колата ли да чакаме?

— Води я направо в участъка. Ние ще се позабавим — рече той с втренчени в Ник очи.

— Да се облече!

— Няма време — ухили се лейтенантът.

Дебелия смигна на Ник и нарочно прекара Мария край бюрото, на което се гърчеше пеньоарът й. Като видя, че го взе и се наметна, Ник се успокои.

— Защо си ходил у Кондева?

— Аз? Не си спомням.

— Пускай картите, глупако! — ядоса се Василев. — Ето заповедта за арестта ти.

— Арест ли? — почеса се по врата Ник.

Пое листта, огледа го придирчиво, изчете го от край до край и му го върна със сияйна усмивка:

— Но тя не е от прокурора.

— Началникът има право да те задържи със своя заповед административно пет денонощия за дребно хулиганство или аморално поведение.

— Бре!

— Чукаш се на служебното си място с маце.

— Какво да правя — не обичам момчетата.

— Шефе, тоя…

— Отде си го взел тоя лютия? — усмихна се с всичките си зъби Ник и лоши искри в очите.

— Бил си в Кондева — настоя Василев.

— Никога! — задържа усмивката Ник.

— А бикините?

— Аз не нося бикини.

Василев загуби търпение и изръмжа тържествено:

— Имаме свидетел, който е опознал Мария по бикините. — И поясни вече с почти глас меден загорски:. Докато се дупела с камерата… Скивал ги човека. И ти си бил там.

— И моите гащи ли е видял? — озъби се Ник.

— Къде беше снощи?

— Оттатък — кимна той към спалнята. — И аз имам свидетел.

И като видя вдигнатите му вежди, допълни:

— Секретарката ми.

— Тоя ще ни върти до довечера — изпъшка пъпчивият.

— Ще ни върти — съгласи се Василев с неохота.

— Пет дни, а? — замислено попита Ник.

— Пет. Хайде!

Ник се почеса по брадата.

— Кондева беше ли при Колимечков?

Василев изкриви джуки и призна с огромно като дирижабъл неудоволствие:

— Беше, разбира се.

— Пет дни, а? Докато мине баса,а?

Ченгето направи опит да се учуди. Толкова несръчно, че и портиерите в театъра биха му писали слаб по актьорско майсторство.

— Какъв бас?

— Колко му бутна Кондева? — почервеня Ник. — А на тебе?

— Не обиждай — протестира миролюбиво Василев. — Най-много да лежиш десет дни.

— Нито един няма да лежа!

— Слушай… — започва Василев, но не можа да довърши.

Ник стовари десния си прав в лицето му и се хвърли веднага върху пъпчивия. Него го би повече и с удоволствие. После ги окачи със собствените им белезници на парното.

Облече се, сложи пистолета в кобура под мишницата си, обу се. На излизане му се сторпи, че тоя с големите уши помръдна, затова се върна и го удари още веднъж безжалостно…

9

— Бил ли си у Кондева? — посрещна го Коцето на вратата.

— Защо аз?

— Бикините! Само ти можеш да се заиграеш така.

— Щом и ти се сети, аз съм загубен.

Ник махна отчаян с ръка, кюсна се във фотьойла като изгнила ябълка в устата на полунаядено прасе и промърмори:

— Тъй… Пръскаш ли ми доларчетата?

— Доста усилено.

— Ох, изразявай се по-меко, че мога да получа сърдечна криза!

— Но има и успехи. Екстрактът за премахване на бръчки почти го получихме. Ще открием цех за дамски кремове.

— Ъхъ… Не е ли по-добре да е за дамски превръзки? Харчат се непрекъснато.

— Кремът изглажда бръчките.

— Щяхте направо да подмладявате.

— Всичко с времето си — успокои го Коцето. — Някои съставки още ни бягат. Това ли ти е грижата или си закъсал за бензин?

Ник преглътна и погледна жално към хладилника. Домакинът се плесна по челото и бързо извади чаши и бира.

— О, и вносна! — изкриви устни Ник. — От моите парички ли?

— Абе пий… Какво все ровиш?

— Уф… Тук ли е оня, разбойника?

— Защо? — зяпна така рошавият, че ха да захапи провисналия си перчем.

— Искам да го видя — уморено и кротко рече той.

Коцето скочи като ужилен, поразходи се из стаята и каза:

— Тъй ли?… Не приема.

Ник го измери изненадан:

— Хе… Че той да не е проститутка, че да приема?

— Работи — обясни търпеливо Коцето.

— Аз да не лежа?

— Почти е разкрил тайната на самодивския колан.

Ник издаде звук, който инак избягва да излиза от устата.

— Ама че постижение!

— В него е ключът на безсмъртието.

— Бре! Я не ходи като преяла кобила. Седни.

— Душата често излиза от тялото, но винаги остава вързана с тънка нишка за него. Смъртта идва, когато душата окончателно се откопчи от тялото.

Ник отпи от чашата и промърмори:

— Това съм го чувал от попа.

— Да, но коланът е своеобразно поле, което държи душата да не отлети!

Коцето явно мислеше, че го е шашнал, защото от лицето му се хилеха победоносно поне три древногръцки богини. Ник изръмжа равнодушно:

— Слушай, не си падам по общообразователните лекции. Дай ми разбойника!

— Ник, разбери…

Той се ядоса не на шега:

— Ей, гълъбе небесен! Закъсал съм яко. Опитаха се да ме арестуват. Предполагам, че Кондева е кихнала някой лев в полицията, за да ме отстрани от дирята до приключване на баса. Значи аз съм на прав път!… Ако не успея, ще трябва да полежа в затвора. Плюс това ще ми отнемат разрешителното.

— И все пак… — не мирясваше Коцето.

— Абе арестуваха Мария! — плясна Ник последния си коз. — Отведоха я по нощница. Прозрачна при това! Кой знае дали докато ти ме моташ, някой дежурен полицай не се увърта около нея!

— А, това ли те тормози!

— Дай разбойника! — изгледа го с побелели очи Ник.

— Но какво ще ти помогне Караразбойников? — направи отчаян опит да го спаси Коцето.

— И аз не знам — призна той. — Но ми се ще да го чуя.

— Но той няма да иска!

— Хайде, бе!… Досега четох за полтъргайстта в библиотеката.

— Боже мой, теб те търсят из цялата страна!

— Де у полицията мозък да ме търси в библиотеката… После гледах видео. Общо почти шест часа. И имам нещо на ум… Трябва да го видя.

— Защо, по дяволите!

— Според книжките има три варианта. Първият е, че това е форма на живот, съществуваща паралелно с нашата цивилизация. Телата им са изградени от елементарни частици.

— Биополе, така ли? — поглади се по брадата Коцето.

— Много си чат — завистливо промърмори Ник. — Е, да си представим, че някои от тях са малко по-умни от мисирки. Или дори колкото Колимечков.

— Ще чукат — съгласи се Коцето. — Дори и пищови могат да препашат.

— Дано не го направят… Вторият вариант е това да са същества — извънземни или нашички, — които черпят енергия от някои хора.

— Вампири, а?

— Може и така да се каже.

— Интересно… А третият вариант? — въодушеви се Коцето.

— Целият този цирк да се дължи на мощни психотронични способности на жената. Нейното подсъзнание ги освобождава и реализира.

— Браво, Ник — смая се Коцето. — Много си умен.

— Вятър — призна Ник след кратка борба вътре в себе си. — Друг го е казал. Един наш умник — Кубрат Томов. Та искам да поговоря с тоя хаймана тук.

— Недей, Ник. Хайде да поговорим двамата.

Но той се изправи решително и направи крачка напред. Коцето героично барикадира вратата с тялото си. Ник изсумтя:

— Абе стига си ми се пречкал.

— Недей.

Той го блъсна доста безцеремонно и нахълта в голямата стая, набъкана със стъклария и електроника. Зад огромен микроскоп се бе привел оня кльощак, Караразбойников. При отварянето на вратата той се извърна недоволен.

— Здрасти, приятел! — поздрави засиял Ник.

За нула време позеленя и ако не замята колби и епруветки, това се дължеше главно на факта, че не можеше да разбере кой е по виновен — Ник или Коцето.

— Слушай — безцеремонно рече Ник. — Щом ми пръскаш парите, мога да видя с какво се занимаваш, нали? Може на кафе да ги жулиш, знам ли… Ето, седиш…

Караразбойников го изгледа убийствено, но първата вълна на гняв бе поотминала и той успя да протегне ръка с покана за сядане.

— Мисля.

— Е, то божа работа — усъмни се Ник.

Бесът отново облада Караразбойников — пък и той не представляваше кой знае каква кота.

— Слушам ви — рече поне с една количка пясък между зъбите.

— Нещичко да ми изпееш за полтъргайстта?

Великият учен сви устни презрително.

— Дреболии.

— За мен не са — накокошини се Ник.

— Слушай — намеси ме миролюбиво Коцето. — Ако разплете една история, може да спечели сто хиляди.

— Тъй ли? — промърмори дребният.

Сумата го впечатли точно толкова, колкото ако бяха му връчили кило перли или кесийка теменужени бонбони.

— Толкова ни трябват за цеха — подсети го Коцето.

Ник погледна единия, после другия. Устата му пресъхна. Успя да изхърка:

— Не ги давам!

— Ще ги даде — отегчено махна с ръка Коцето.

— Помощ!… Ограбват ме! — изрева отчаяно Ник.

— Слушам ви — седна срещу него укротен Караразбойников.

Ник рухна съкрушен на стола и започна с глас на прелъстена вдовица:

— Не съм умник като теб, но от време на време ми налитат някои мисли…

10

Ник вървеше като бесен из стаята и единственото, което го възпираше, беше прозорецът — току надничаше през него. Майка му стара, няма ги!… Къде се мотат? Какво толкова се туткат? Два часа минаха вече от началото на представлението на Кондева. Да се е заиграла с въпросите?… Глупости. Тя цепи секундата на две…

— Ето ги! — извика Ник и се втурна към вратата.

Изтича по алеята в дворчето. Коцето се измъкна от скапаната си кола сияещ и побърза да го осведоми:

— Победа!

Ник подскочи възрадван и още малко да чукне глава в слънцето. С приземяването се сети за нещо и хвана Караразбойников за мръсните ревери на якето, някога, може би в дните на цар Ивайло и хан Ногай, оцветено в синьо.

— Ще делим ли? — изрева в лицето му.

Дребният го изгледа хладно, мълчаливо и гнусливо се освободи от ръцете му, изчетка се с пръсти и попита с достойнство:

— Какво?

— Какво ли?… Нобеловата награда!

— Абе ти да си превъртял от чакане?

— Благодарение на мен ти имаш обяснение и практически доказателства за явлението полтъргайст!

Караразбойников се усмихна криво:

— Аз имам улед… карам колата с вода. И пак не ми вярват. Па това ли…

— Абе стига с вашите… Слушай, стана точно така, както ти предположи. Душичката или както го нарича Караразбойников, енергетичният двойник на Кондева излиза от тялото и тя затова пожълтява. Отива до тавана, засилва се и се тръшва върху масата. Чукане. Ако трябва — пак… Всичко две секунди. Две секунди тя е мъртва.

Ник цъкна доволен.

— Заснехте ли го?

Коцето помръкна.

— Не излиза на лентата. Не стана.

— Тъй ли? Че нали лещи подменяхте, плаки различни…

— Не успяхме — съкрушено призна той.

— Язък! — въздъхна Ник.

— Ще го покажем на съда, на заинтересованите с тая апаратура.

Ник махна с ръка отчаян. Но още докато ръката му слизаше надолу, лицето му просветна. Той замърмори под носа си с изкривени към облаците очи, плесна се по челото и попита явно обнадежден:

— А коланът? Я ми разкажи за колана.

— Какъв колан?

— Самодивският. Нали дрънкаше, че държал в полето си душата.

— Е? — не загряваше Коцето.

— Стоте бона ще кацнат в джоба ми! Но забележи — ако онова добиче не се блъсне в масата!

— Кое добиче?

— Душата, бе!

Близо половин минута мозъкът му скърцаше в усилие да смели последните факти. И когато успя, изрева като магаре, не виждало магарица поне три години:

— Караразбойников!

Кандидат-нобелистът пусна безцеремонно една от кутиите на апаратурата и приближи невъзмутим като цървула на Херкулес.

Коцето започна зачервен да му обяснява какво предлага Ник. Той гледаше озадачен към него, изхъмка и рече завистливо:

— Боже мой, колко е сляп случая! Толкова гениални догадки в главата на едно ченге!

Ни му се ухили.

11

Ник отвори вратата пред Мария и галантно се поклони:

— Заповядай.

Тя хлъцна изненадана:

— О, масата е сложена!

Той се почеса по брадата и призна:

— Хм… И леглото е постлано.

— Страшен си — не се разочарова тя.

— Щом е за теб — почти измяука той.

Мария плесна с ръце и седна на дивана, кръстоса крака предизвикателно, отпи глътка от великолепната перлова ракия от Сливен, опита от шопската салата.

— Беше започнал да ми разправяш за баса. Спечелихте ли го?

— И още как! Само накарахме Пиратски да постави условие — Кондева да надене колана на самодивата. Слушай… я полегни…

— И тя?

— Хвана се, естествено… Не ти ли е горещо? Колко е топло… Кондева се ухили и сбърка. Напъва се, напъва се и — нищо!

— И получи сто бона! — ахна Мария.

— Получих — намръщи се той.

— Няма ли да ми платиш обезщетение? — започна тя с мъркащ глас.

— Какво обезщетение?

— Към десет хиляди.

— И защо? — хлъцна Ник.

— Миличък, аз лежах заради теб в затвора.

Ник скочи като ужилен:

— Заради мен? Заради себе си, глупачке!

— Как заради себе си? — стана и тя.

— Защо си забрави гащите?

— А ти защо ги свали?

— Защото си вдигна краката! — тросна се той.

— Нахалник — нацупи се Мария и му обърна гръб.

Ник седна, наля си ракия и отпи, загледан някъде между плешките й. Хвана я за ръката, но тя се дръпна сърдито.

— Слушай — започна той гузно. — Няма ги вече.

— Кои? — обърна се тя като ударена с ток.

— Кои!… Кои!… Парите!

— Кои пари?

— Не се прави на тапа! Стоте хиляди, разбира се!

— Къде са? — зяпна тя.

Ник наведе очи.

— Вложих ги в една бензиностанция.

— Сто хиляди лева!?

— Това е нов бизнес… Всъщност не е бензиностанция, а водостанция…

— Какво?

— Приятелят на Коцето е открил течност, която, щом се прибави към водата, я прави годна за автомобилно гориво.

— Боже мой, ти си луд! — скочи Мария. — Ако повече кракът ми стъпи тук!

— Ей, Мария… Абе чакай, къде тръгна гола?