Диамантът в короната

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Един час по-късно, напълно ужасена от състоянието на къщата, след като бе имала възможността да я огледа внимателно, Камила влезе в бараката, въоръжена с дълъг списък.

— Трябва да се купят някои неща.

— Подайте ми проклетия гаечен ключ.

Тя намери инструмента и си помисли, че бе прекалено възпитана, задето просто не го удари по главата с него.

— Къщата ви е в отвратително състояние. Ще ми трябват почистващи препарати, за предпочитане индустриални. И ако искате да имате прилично ядене, ще трябва да се купят някои хранителни продукти. Налага се да отидете до града.

Той успя да включи с удар генератора и в отговор се чу единствено хриптящ звук.

— Нямам време да ходя до града.

— Ако искате храна и чисти чаршафи, ще трябва да намерите време. — Дел заблъска с гаечния ключ по генератора, после три пъти го изрита злобно. Камила бе свикнала как реагират мъжете на дразнещото поведение на неодушевените предмети, така че не бе изненадана. Просто изчака със списъка в ръка. Когато той спря да ругае, тя наклони глава: — Винаги съм се чудила защо мъжете наричат неуслужливите машини с груби женски имена.

— Защото им подхождат. — Дел се пресегна, перна превключвателя и изръмжа доволно, когато генераторът изпъшка и потегли.

— А сега, след като извършихте този грандиозен подвиг, ще трябва да разчистите, преди да отидете да купите нещата по този списък.

Той я изгледа с присвити очи, грабна гаечния ключ и многозначително го претегли.

Камила не се направи, че не разбира. Просто вирна брадичка.

Дел захвърли настрани ключа, грабна списъка и си избърса мазните пръсти в него.

— Мразя властни жени.

— Не мога да понасям груби мъже. Просто ще трябва да се примирим с това, след като в момента ви пера бельото.

В очите му само за миг проблесна смях.

— Имате много кола. Само не ми колосвайте шортите.

Едновременно тръгнаха към вратата и се блъснаха пред нея. Ръката й машинално се вдигна към гърдите му и там тя с изненада установи, че сърцето му биеше в същия ритъм като нейното.

— Ще трябва да не ми се пречкате в краката — предупреди я той.

— В такъв случай ще трябва да внимавате къде ходите — отвърна Камила.

Видя, с неволно надигнало се вълнение, че погледът му се спусна към устните й и се задържа там. В отговор устните й се разтвориха да поемат дъх.

— Правилно ме разбра, сестричке — измърмори Дел и се измъкна през вратата.

— Ами… — Тя издиша и потърка устните си. Те бяха само малко прекалено горещи. — Ами… Да.

Бе ядосана, изтощена и превъзбудена — така, както не се бе чувствала от много дълго време. Жива, цяла, здрава и, осъзна Камила, заинтригувана. Това бе нещо, върху което си струваше да се помисли.

Дел много скоро откри, че не му харесваше да бъде момче за всичко. Пазаруването му провали деня, а половината от нещата, записани в нейния списък, го озадачаваха.

Какво, по дяволите, означаваше кервел и защо трябваше да бъде прясно?

И за какво можеха да й трябват две дузини яйца? И три галона белина!

Може би се гласеше да го отрови с тях, помисли си той, докато караше обратно към къщата. Бе му се сторила достатъчно ненормална, със студения си царствен тон, с който се обръщаше към него, като кралица към слуга.

Ама и какво лице имаше. Като го погледнеше човек, се чувстваше така, сякаш са го ударили по главата. Плюс този глас и тези безкрайни бедра, и ето ти една опасна жена.

Започваше да съжалява, че му бе станало мъчно за нея.

Но Дел знаеше как да внимава с опасни жени. А и тя, в края на краищата, не бе нищо повече от един удобен инструмент, който щеше да използва през следващите няколко дни. Затова щеше да я избягва, когато не работеха, нямаше да я докосва и щеше да се старае да мисли за нея като за безполово същество.

После, когато спря пред къщата и Камила се затича към него, сърцето му едва не спря. Безполова? Инструмент? Тази жена бе оръжие, смъртоносно оръжие.

Тя се смееше и със светнало лице вадеше пликовете с покупките от колата.

— Токът дойде. Никога не съм предполагала, че толкова ще се радвам на нещо толкова елементарно като работещ ключ за осветлението. Още няма телефони, ала съм сигурна, че това ще е следващото.

Дел взе един плик и тръгна след нея. Камила вървеше по пръстта и чакъла, сякаш се плъзгаше по полирания мраморен под на бална зала. Сигурно заради тези бедра до сливиците, помисли той. На които, разбира се, не обръщаше никакво внимание. Изобщо никакво.

— Колко хора смятате да храните през следващите няколко дни?

— О, не бъдете кисел. Щом разтоваря нещата, ще ви направя сандвич.

Умееше да прави сандвичи, трябваше да й го признае. Дел ядеше, при това ядеше добре, във вече светещата от чистота кухня, и настроението му се подобряваше, докато преглеждаше следващата част от бележките си. Ребрата още го боляха, но благодарение на аспирина болката бе поносима.

Като свърши с яденето, диктува три часа, а тя печаташе. От време на време го прекъсваше, ала въпросите й не го дразнеха толкова.

Истината бе, че въпросите й бяха добри — въпроси, които го караха да се замисли. Понякога той се занимаваше и с преподаване, макар и без особено желание, и трябваше да признае, че голямата част от студентите, които изявяваха желание да правят кариера в тази област, не стигаха толкова бързо до същността на нещата.

Улови се, че се вглежда в дългата линия на шията й, в изящната й извивка. Ужасено се извърна, зарови се отново в записките си и забрави за нея.

Камила усещаше, че я гледа, както усети и когато я изключи от съзнанието си като с щракване на пръстите.

Откри, че това й харесва, всичкото — интереса му, раздразнението му от него, съсредоточаването му, което му позволяваше да го забрави.

Интересът му нямаше нищо общо с произхода й, кръвта й или ранга й. За пръв път през живота си бе напълно сигурна в това и й беше много приятно. Колкото до раздразнението му от този интерес, той й доставяше истинско удоволствие.

Дел я приемаше като жена, отначало докрай. Не като образ, не като титла. И това я караше да се чувства като жена. Тя го привличаше, а той не искаше да го привлича. Това й даваше прекрасно усещане за власт — чисто женска власт, непретеглена с кралско господство.

А начинът, по който умееше да се съсредоточава… Е, това пък бе привлекателно за нея. Това бе умение, което Камила уважаваше, плод на волята, интелекта и страстта му към работата. И освен това я предизвикваше. Макар да знаеше, че би било разумно да не се поддава на предизвикателството. Тя, в края на краищата, бе съвсем сама с него — мъж, когото почти не познаваше, и играта с огъня би могла да има последствия…

Но пък какво търсене без последствия?

Когато Дел спря достатъчно задълго, Камила размърда схванатите си рамене и му се усмихна:

— Ще имате ли нещо против да направим почивка?

Видя го как се връща отново в настоящето, отново в стаята, отново при нея. Почувства как погледът му, сексапилен и интелектуален зад очилата, се плъзна по нея, когато се изправи да се протегне.

— Не съм свършил.

— Можем да продължим след вечерята, ако искате. — Тя продължи да се усмихва непринудено. — Бих се поразходила, преди да започна да готвя. Вие разхождате ли се понякога в гората, Дел?

В гласа й се долавяше най-лек намек за покана. Бе сигурен, съвсем сигурен, че го прави съзнателно. Подейства му като лек удар. Не му се мислеше какво би могла да направи тя с един мъж, ако решеше да го удари по-силно.

— Вървете, аз си имам работа. — Той взе друга купчина записки, без да й обръща внимание, и я изчака да излезе в коридора, преди да подвикне след нея: — Внимавайте за змии.

Едва забележимото колебание в походката й му достави голямо удоволствие.

Събуди се посред нощ. Ребрата го боляха, а главата му бе замаяна.

Отново я бе сънувал, по дяволите. Този път бяха в кухнята и работеха върху неговите бележки. Тя седеше пред клавиатурата. Чисто гола.

Фантазията бе толкова хлапашка, че го смути.

Проблемът с жените бе, че те можеха да те подмамят само с това, че дишаха.

Полежа малко, като се молеше болката да стихне и кръвта му да се охлади.

Бе преживял целия ден и вечерта, изпълнявайки решението си, нали? Не я докосна, нито веднъж. Би било лесно да го стори. Да плъзне пръст по прелестната й шия, докато тя печаташе. Да се допре до ръката й, когато му подаваше солта по време на вечеря.

Лесно, толкова лесно, колкото да я грабне с една ръка, да се гмурне и да открие какъв бе вкусът на сочните й устни.

Ала не го стори. Червени точки за него.

И все пак го нервираше, че продължаваше да мисли как би могъл да го стори.

А Камила флиртуваше с него. Достатъчно често му се бе случвало да не обръща внимание, да избягва или да се включва във флирт, за да познае кога флиртуват с него. Особено когато жената не го прави особено тайно.

Бе му се случвало студентки или случайни ентусиастки, мотаещи се край разкопките, да се опитват да го свалят. Най-вече, според него, защото си бяха изградили някаква романтична представа за професията му. За това Дел винеше Индиана Джоунс. Макар че тези филми бяха изцяло развлекателни, не можеше да им се ядосва.

Отхвърляше флирта или го приемаше, в зависимост от момента, жената и настроението си. Но колкото до сериозните връзки, винаги бе успявал да избягва мочурливите усложнения. А на червенокосата красавица пред него усложненията бяха изписани на лицето й, така че за забавления и игри и въпрос не можеше да става.

Трябваше да й намери стая в града. Да плати за нея. Да я изнесе оттук.

После помисли за купчината чисто напечатани страници и раздразнението му спадна. Тя бе идеалният сътрудник. Помощта й означаваше не само че не му се налагаше да се бори сам с материала. Благодарение на въпросите й, на интереса й и на организационните й способности бе на път да довърши най-добрия материал, който някога бе правил.

Помисли за ястието, което бе сложила на масата. Представа нямаше какво бе направила с това просто пиле, ала го бе превърнала в пиршество.

Започваше да променя мнението си, че някъде има скрит богат отегчен съпруг или любовник. Бе прекалено способна, прекалено добра в кухнята, за да бъде нечия разглезена кукличка.

Което бе добре, защото да си фантазира за жената на друг мъж бе почти като да се задява с жената на друг мъж. А това бе едно от малкото му ненарушими правила.

Ако я изкараше оттук, щеше да признае, че не може да държи ръцете си далеч от нея. А ако признаеше това, то къде оставаше той?

Предаде се и стана. В последния момент се сети да навлече нещо и тръгна по коридора към банята. Не забеляза блестящите плочки и старателно окачените чисти кърпи, както не забеляза и течния сапун. Но ароматът го връхлетя, защото бе неин.

И от него всеки мускул в тялото му се напрегна.

Измъкна от шкафчето обезболяващите таблетки, после ги хвърли обратно вътре. От проклетите лекарства оглупяваше. Бе по-добре да изпие един аналгин и едно хубаво малко уиски.

Не си позволи дори да погледне към вратата на спалнята й, да помисли — дори за миг — как тя лежи в леглото зад тази врата. Една минута по-късно разбра, че това щеше да е напразна фантазия, защото Камила не беше в леглото си.

Чу откъм кухнята тихия й глас. Присви очи, спря и се заслуша. Не различаваше думите, ала тонът й бе мек, изпълнен с любов. Стисна зъби.

С кого, по дяволите, говореше? Приближи се и улови края на разговора.

— Je t’aime aussi. Bonne nuit.

Тихото щракване на телефона, когато тя остави слушалката, се чу миг преди Дел да запали лампата.

Камила отскочи назад и притисна ръце към устните си, за да не изпищи.

— Mon Dieu! Vous m’avez fait peur! — Пое треперливо въздух и премина на английски: — Изплашихте ме.

— Какво правите тук в тъмното?

Тя се бе промъкнала долу да провери дали телефонът работи, бе открила, че работи, и се бе обадила да успокои семейството си. Нарочно говореше тихо и не палеше лампите, за да избегне точно това, което се случваше в момента.

— Включили са телефона.

— Добре. Отговорете на въпроса ми.

Камила изправи рамене и вдигна глава.

— Не знаех, че трябва да седя в стаята си като дете след времето за лягане. Отплащам ви се за квартирата и предполагах, че мога да използвам къщата.

— Пет пари не давам дали танцувате танго на лунна светлина. Искам да знам защо се прокрадвате и шепнете по телефона на тъмно.

Тя му предложи истината, произнесена с леден глас:

— Не можех да заспя. Слязох да изпия нещо и проверих телефона. Когато видях, че работи, се обадих. Не се безпокойте, говорих за сметка на отсрещния абонат. Ако мобилният ми телефон работеше в това затънтено място, нямаше да си позволя да използвам вашия телефон. И ако съм достатъчно любезна да пазя тишина, когато предполагам, че другият човек в къщата спи, това не значи, че се прокрадвам.

Звучеше разумно. Приличаше на истина. Затова той кимна бавно.

— Добре. Ако искате да се обадите на съпруга или приятеля си, давайте. Но не се промъквайте като крадец.

Камила пламна и очите й заблестяха като разтопено злато.

— Не се промъквах като крадец и нямам съпруг. Ако толкова искате да знаете, обадих се на майка ми да я успокоя, че съм добре. Свърши ли разпитът? — Чувстваше се ужасно глупав, затова не каза нищо и отвори шкафчето да извади аспирин. — Трябваше да се сетя. — Камила изпъшка нетърпеливо и взе една чаша да я напълни с вода. — Когато ви боли, сте още по-непоносим.

— Не искам вода. — Дел я заобиколи да извади от килера бутилка уиски.

— Изпийте първо водата, иначе ще развалите вкуса на уискито. — Тя свали още една чаша, взе бутилката от него и наля точно три пръста уиски. — Сигурно ще облекчи болката. Рамото или ребрата?

— Най-вече ребрата.

— Предполагам, че болят повече, когато оздравяват. Защо не седнете? Ще ви направя компрес с лед.

— Не ми трябва бавачка.

— Престанете да се инатите. — Камила напълни едно найлоново пликче с лед и го уви в тънка кърпа. — Седнете, пийте си уискито. Разкажете ми за някоя от другите си разкопки. Нещо чуждоземно и екзотично.

Беше й и смешно, и приятно да се чува как говори като майка си, да чува в гласа си тона, с който майка й бе успокоявала и разсейвала децата си, когато бяха болни.

— Вървете си. — Заповедта не прозвуча много убедително и той седна.

— Когато разчиствах, забелязах писма, адресирани до доктор Кейн. Бях впечатлена. — Тя седна и опря кърпата до бузата си, за да се охлади. — Къде сте учили?

Бе облечена с халат с медночервен цвят. Според него сигурно бе копринен, а от начина, по който обгръщаше тялото й, реши, че под него нямаше почти или съвсем нищо. В самоотбрана затвори очи и остави уискито да се спусне по гърлото му.

— Оксфорд.

— Сега съм още по-впечатлена. Дилейни Кейн, докторска степен от Оксфорд. Как разбрахте, че сте археолог?

Странен начин да се изкаже, помисли Дел. Не как станахте, не кога решихте, а как разбрахте. И бе съвсем вярно.

— Винаги съм искал да знам как, защо и кога. И кой. Винаги, когато съм ходил на разкопки с родителите си…

— А, и те са били археолози!

— Палеонтолози. Динозаври. — Той продължаваше да държи очите си затворени. Знаеше, че болката, притисната между волята и уискито, ще отслабне. — Разкопките ми харесваха, ала ми се струваше по-вълнуващо, когато откриваха нещо човешко. Парчета керамика, оръжия или сечива. Нещо, което да показва, че тук е имало хора. — Изсъска през зъби, когато студената кърпа се опря в ребрата му.

Горкият, помисли Камила. Толкова се ядосваше на болката.

— Моите братя по едно време бяха запалени по динозаври. Мисля, че всички момчета минават през това. — Видя как напрежението се оттича от лицето му, когато ледът притъпи болката. — Бяха ли разочаровани родителите ви, че не се насочихте към тяхната професия?

— Защо трябваше да са разочаровани? — Дел си позволи да се отпусне, сантиметър по сантиметър. Чу се бухал, дълъг и протяжен звук от гората зад къщата. Ароматът й го галеше като нежно докосване на длани.

— О, традиция, предполагам. Приятно е, нали, да имаш родители, които разбират или поне се опитват да разберат, когато трябва да изпиташ себе си, да опиташ да намериш собствената си посока. Някои хора чакат прекалено дълго, преди да го сторят, защото се страхуват от неодобрение или провал.

Бе се отпуснал, помисли тя, и му се доспиваше. Странно, сега изглеждаше не по-малко страховит, отколкото когато бе съвсем бодър. Може би заради чертите на лицето си или заради бодливата си къса брада. По каквато и да било причина, но се изкушаваше да го гледа, наистина да го гледа, когато той не знаеше.

После очите му се отвориха и интересното му лице се озова много близо до нейното. Камила едва не се отдръпна инстинктивно назад от любезност, ала в тези зелени дълбини проблясваше тревога, една интригуваща предпазливост, която я бодеше да изпита силата си.

Остана близо, много близо и вдигна ръка към наболата му брада.

— Трябва да се обръснете, доктор Кейн.

Дел долавяше аромата й, свеж и бодър въпреки късния час. Чувстваше дъха й върху кожата си.

— Глупости.

— Ще ви бъде трудно да се обръснете с една ръка. — Тя прокара пръст по брадичката му, после надолу по врата. — Сутринта мога да го направя вместо вас.

— Не искам да се бръсна и не искам да ме пипате.

— О, приятно ви е да ви пипам. — Бе сигурна, че желанието, което се надигаше в нея, не бе изцяло едностранно. — Просто ви е страх от това. И се дразните, че аз не се страхувам от вас.

Той сграбчи китката й със здравата си ръка и пръстите му заплашително се стегнаха.

— Ако не се страхувате, значи сте глупава. — Демонстративно плъзна поглед надолу и нагоре по тялото й. — Тук сме сами и няма къде да се скриете. Може да имам само една здрава ръка, но ако реша да се възползвам от вас, не можете да ме спрете.

В нея се надигна гняв, ала той не беше примесен със страх. Никой никога не бе слагал ръка върху нея, освен ако тя не го искаше. Нямаше намерение да позволи това да се промени.

— Тук грешите. Аз не се крия, аз се противопоставям. Не съм нито слаба, нито безпомощна.

Дел стисна по-здраво китката й, напълно осъзнал, че пръстите му можеха да оставят белези. Надяваше се да оставят белези и Камила да го запомни. За доброто и на двама им.

— Вие сте жена, а аз съм по-тежък от вас с почти петдесет килограма. Много мъже биха се възползвали от това. Независимо дали сте по вкуса им, или не. Аз съм по-специален и, сестричке, ти не ме привличаш.

— Наистина ли? — Гневът й вече се бе разпалил докрай, състояние, което се мъчеше да избягва. Знаеше, че когато бе ядосана, обзета от гняв, можеше да е невероятно неразумна. Направи всичко възможно да се успокои, да овладее гнева си. — Какъв късмет и за двама ни. — Облегна се назад и измъкна ръката си от хватката му. Видя как в очите му проблесна нещо, облекчение или презрение, не бе сигурна. Но каквото и да бе, то отново разпали гнева й. — Обаче е лъжа.

Бе ядосана, неразумна и, предполагаше, невероятно глупава. Ала вече не владееше гнева си. Вплете ръце в косата му и притисна устни към неговите.

Първата й реакция бе удоволствие, чисто и просто удоволствие, когато чу как той бързо си пое дъх. Продължи с устни и език. И когато вкусът му я изпълни, разля се в нея като неочаквана гореща вълна, дойде втората реакция.

Бавно разтапяне.

Не бе подготвена за това, не и за нуждата да прогони гнева, целия, и да даде воля на страстта си. Ахна от изненада и удоволствие и го прегърна.

Устните му бяха твърди, лицето му ъгловато, а косата му гъста и мека. Тя усещаше бесните удари на сърцето му и пръстите му, този път обхванали шията й. Устните му, езикът му срещнаха нейните. Всичко, за което Камила можеше да мисли, бе, че искаше още.

Реакциите му бяха забавени. Това бе единственото му извинение пред себе си, задето не я отблъсна, преди да го бе прегърнала. И бе просто мъж. Това бе единствената причина ръката му да се вдигне, не за да я бутне настрани, а за да се обвие около шията й, да я задържи, където беше.

Върху него.

Тихите й алчни стонове караха кръвта му да кипи, караха целувката му да достигне до дълбини, от които не бе сигурен, че ще може да изплува.

Искаше му се да я погълне цялата, на една хапка. Искаше го, искаше нея, повече, отколкото искаше следващата си глътка въздух.

Размърда се и се опита да обвие около нея и другата си ръка, да я привлече към себе си. От внезапното непредпазливо движение го прониза болка, ярка и ослепителна, която потуши страстта.

Тя отскочи назад. Почувства как тялото му се напрегна, чу го как мъчително пое въздух, разбра, че му бе причинила болка. На върха на езика й бяха извинения, ала гневният му поглед я спря.

— Стой далеч от мен, по дяволите. — Дел не можеше да си поеме въздух и главата му се въртеше. Изруга, защото знаеше, че причината бе колкото в болката, толкова и в реакцията му към нея.

— Да ви помогна…

— Казах да стоиш далеч от мен! — Изправи се и събори с трясък стола си. Зрението му се замъгли и той едва не залитна. Чувството за слабост още повече го вбеси. — Ако искаш да се отъркаляш с някой, върви го търси другаде. Аз не ставам за това.

Излезе от къщата и двете врати се затръшваха с гръм зад него.

Камила толкова се срамуваше от себе си, че почти цяла нощ не спа. Стряскаше се всеки път, когато си припомняше сцената.

Бе му се нахвърлила. Почти го бе насилила! Нямаше значение, че бе едновременно ядосана, обидена и възбудена. Ами че ако един мъж се държеше така, както се бе държала тя, Камила би била първата, която ще го нарече простак и варварин.

Бе го накарала да я целуне, възползвайки се от ситуацията и от физическото си превъзходство. Това беше безотговорно.

Трябваше да се извини и да приеме всяка цена, която Дел поискаше от нея за обидата. Ако това означаваше да я изхвърли от къщата, той имаше пълното право да го стори.

Надяваше се да не се стигне дотам.

Може и да бе ужасно банално женско поведение, но един час преди разсъмване тя бе в кухнята, за да му приготви прекрасна закуска, с която да го омилостиви.

Разбира се, можеше да го остави за обеда, след като Дел се появи в къщата чак след три сутринта. Когато го чу да се връща, Камила не посмя да диша цели десет минути, като почти очакваше, че той ще се втурне в стаята й, ще я измъкне от леглото и още там ще я изхвърли през прозореца.

Не че Дел не бе откликнал, напомни си тя, като продължаваше да изгаря от срам. Само дето не я лапна като топъл хляб. И ако не се бе опитал да я привлече по-близо и не го беше заболяло…

Е, сигурно бе най-добре да не мисли за това.

Кафето се вареше, сокът се изстудяваше. Бе приготвила тестото и пълнежа за палачинките с ябълки и канела, бе отрязала дебел резен шунка. Сега оставаше само мечокът да се измъкне от бърлогата си.

След малко чу отгоре скърцане, което й показваше, че бе станал. Изтри внезапно овлажнелите си длани в панталоните и се обърна да сложи тигана.

Докато вземаше душ, Дел също си припомняше сцената, затова бе в най-отвратително настроение. От една страна беше бесен на тази жена, задето го поставяше в такова невъзможно положение. В същото време бе потресен и отвратен от своята реакция.

Една красива жена бе дошла при него и му бе направила зашеметяващо откровено предложение. Една страхотна, сексапилна и необвързана жена го бе сграбчила посред нощ и го бе целувала до умопобъркване.

А той бе излетял сърдито от къщата.

Луд ли беше?

Предпазлив, поправи се Дел, раздразнен от вътрешния си спор. Нямаше нищо против простия здравословен секс между възрастни хора, които знаят какво правят. Ала ако в Камила имаше нещо просто, той бе готов да танцува гол по средата на шосето към града.

На тази жена на челото й бяха изписани усложнения.

Освен това, напомни си Дел, докато се обличаше, нямаше време за забавления и игри. Имаше си работа. А когато имаше време, инициативата идваше от него!

Не че не беше интересно някой да вземе тази инициатива от ръцете му, само за момент…

Тази жена имаше божествени устни, помисли си. Не, убедителни и въздействащи.

По-добре бе да не мисли за това. Много по-добре бе да реши какво, по дяволите, да прави. Доколкото виждаше, имаше две възможности. Можеше или да се преструва, че нищо не се е случило, или да я уволни, да я откара в града и да я зареже там.

Второто бе най-безопасното нещо, което можеше да измисли.

Бе стигнал до средата на стълбите, когато усети миризмата на кафе. Примамливият аромат разколеба решимостта му. На пръстите на едната си ръка можеше да преброи колко пъти се бе събуждал сутрин с мирис на кафе.

После усети и мириса на пържещо се месо.

Мръсно играе, каза си той. Съвсем като жена.

В момента, в който влезе в кухнята, тя се обърна към него с чаша кафе в ръка. Вместо да му я подаде, я остави на масата и го погледна в очите.

— Искам да се извиня за поведението си. — Тонът й, толкова сериозен, го обърка. Реши, че най-добрият ход щеше да бъде да държи устата си затворена… И да изпие кафето. — Държах се — продължи Камила — по най-непростим начин. Възползвах се от ситуацията и злоупотребих с вашето гостоприемство. Не бих могла да съжалявам повече. Имате пълното право да ме изхвърлите. Надявам се, че няма да го направите, ала ако решите, няма да възразя.

Наистина ли бе помислил, че тя играе мръсно, помисли Дел, докато я гледаше над ръба на чашата си, изправена срещу него, сериозна, търпелива, с цвъртящата зад гърба й шунка. Шампион тежка категория не би изкарал и един рунд срещу нея.

— Нека просто забравим за това.

В нея се разля облекчение, но Камила не можеше да се успокои, преди да бе свършила.

— Много великодушно от ваша страна. — Пресегна се да вземе вилицата и да обърне месото. — Искам да ви кажа, че никога не съм правила такова нещо.

Той си спомни за целувката, за тлеещата й сила.

— Какво нещо?

— Не съм се нахвърляла на мъж. — При спомена за това страните й пламнаха, ала тя продължи да готви, без ръката й да трепне. — След това ми мина през ума, че ако всичко беше наопаки, ако вие се бяхте нахвърлил върху мен, когато съм безпомощна…

— Аз не съм безпомощен! — сопна се Дел ядосано, глътна кафето и отиде да си налее още.

— Ами… Във всеки случай, казах си, че това щеше да е отвратително, дори престъпно поведение, така че…

— Нали нямаше да говорим — прекъсна я рязко той. Чувстваше се все по-неловко. — Не е кой знае колко голяма работа.

Камила го погледна, после отново отклони очи. Работата, голяма или не, го бе държала почти цяла нощ извън собствения му дом. Така че щеше да довърши самобичуването си.

— Каквото и да е сексуално действие трябва да бъде взаимно, иначе е неприятно. По-лошо, сексуален тормоз.

— Денят, в които някоя кльощава жена успее да ме тормози, ще е денят, в който ще цъфнат налъмите.

— Аз не съм кльощава, но да довърша. Бях ядосана, а вие ми харесвате, Бог знае защо, а е мое задължение да контролирам и двете неща, както и любопитството, което изпитвах. Благодаря ви, че приехте извиненията ми. А сега, ако искате да седнете, ще направя палачинки.

Тя набоде шунката и я пренесе в една чиния. Преди да бе успяла да се обърне към тестото, Дел я извъртя към себе си и я хвана за шията. Повдигна я на пръсти и затвори устни върху нейните.

Вилицата, която още държеше, изтрака върху масата. Ръцете й увиснаха безпомощно. Това бе нападение, прекрасно нападение, от което коленете й омекнаха, главата й се завъртя и кръвта й кипна. Опита се да се отдръпне, ала той я изпревари — отблъсна я леко и отстъпи крачка назад.

— Сега сме наравно. — Взе си отново кафето и седна. — Какви палачинки?