Добре охранявани мъже

ПЕТА ГЛАВА

Реакцията на Хилда Хелсингфорт достигна до мен на 3 април:

Едва не извиках от радост, когато прочетох тия редове: оставката ми бе отхвърлена и Хилда Хелсингфорт бе слязла от пиедестала си. Пред мен не стоеше вече садистичен и всемогъщ бог, а алчен собственик, който говори за договори и за пари.

Дадох си сметка за голямото си преимущество и веднага го използвах. На 4 април написах на мистър Бароу следното писмо:

Видно е, че писмото не прекъсваше всички мостове. Засягах „А“-тата, но не отварях дума за жените, макар и те да ми създаваха не по-малко неприятности в лабораторията. Мълчанието ми по този въпрос беше тактически ход: не исках да се бия с повече от един враг наведнъж.

Хилда Хелсингфорт ми отговори на 15 април:

Както и миналия път, чаках да остана сам у дома, за да отворя писмото. Страхувах се да не съм насилил късмета си. Въздъхнах и се изсмях. Да, изсмях се. Просташки, несъстоятелно и съвсем неубедително ми звучаха думите, с които авторката на писмото се опитваше да спаси ефекта от своите заплахи („когато реша да се разделя с вас“) — и напълно нелепа мисълта, че мога да се тревожа за някакво обезщетение, когато ме изхвърлят от охраняваната зона.

Реших, че съм излязъл победител в тази размяна на писма с Хилда Хелсингфорт. И изпитах силно удоволствие, но то бе краткотрайно. Радостта не е от цветята, които виреят в Блувил. Оказа се в същност, че епистоларният двубой нищо не е променил. В лабораторията нещата вървяха все така зле. И изследванията тъпчеха на едно място.

Храня много малка надежда: не казах на никого, че Анита ме е предизвестила за идването си тази събота. Мисис Пиърс обаче се досети. Нима съм толкова прозрачен? Възможно ли е да е прочела писмото на Анита (смачкано, после пригладено) през плата на костюма и през кожата на портфейла ми?

Естествено, щом мисис Пиърс е осведомена за гостуването на Анита, то всички в Блувил, включително самотните жени и „А“-тата ще го научат. Защото тя е единствената съпруга на ОМ, която успя да установи обществени взаимоотношения с по-високостоящите касти. Обладана от ненаситното си любопитство, тя не признаваше нито мълчание, нито ледени погледи, нито груб прием. Тя просто ги удави с любезностите си, стъписа ги с предчувствията си, обърка ги с предсказанията си.

Ловният й терен е столовата. След като вземе храната си, тя никога не сяда на маса на ОМ, още по-малко заедно с мъжа си. Не, сигурна е, че може да ни види, когато пожелае, и затова ни оставя последни — за вечерта. Въртейки наляво и надясно птичата си глава и ястребовите си очи, тя избира бъдещите си жертви и забелязала свободно място, неочаквано връхлита на някоя маса на „А“-та или на самотни жени. Настанява се там, обсебва съседите си и бърбори непресекващо. И тъй като знае всичко за всички, интригува, забавлява, тревожи.

Мисис Пиърс буди възхищение и със заложбите си. Разбира от графология и физиогномоника, гледа на карти. Познава всички по име и презиме, известни й са възрастта, грижите, вкусовете и слабостите на всеки поотделно. В състояние е да говори с доктор Грейбъл за колекционерската му страст, за която е научила всичко, бог знае как, защото той не е бъбрив. Захвана се с мисис Бароу и за по-малко от седмица се справи с нея. Мистър Бароу устоя цял месец, изплъзваше се от ръцете й. „Не мога да го хвана, Ралф, много е хлъзгав.“ И все пак на края му намери слабото място: тщестлавието. У него то е огромно, хипертрофирано, патологично. Видях как действува мисис Пиърс: незабравимо зрелище. Подскачайки на щъркеловите си крака, тя се запътва към него с израз на дълбоко възхищение и щом се приближи достатъчно, го залива с комплименти. Той поглъща всичко, разтапя се и не му присядат и най-едрите хапки. Дръпвам я настрани и й казвам: „Джоан, никак не сте от свидливите, карате направо с дълбоката лъжица!“ Тя се разсмива със своя кратък, остър смях, напомнящ крясък на чайка. „Не, Ралф! Не с дълбоката лъжица. Направо с черпака. С мистър Бароу — само с черпака!“

В сряда вечер тъкмо минавам под прозорците на Пиърсови, някой чуква по стъклото отвътре. Вдигам глава, не виждам нищо, но познавам навиците на Джоан Пиърс и влизам.

Тя е сама, изправена до прозореца, поставя пръст върху устните си и ми прави знак да седна, което и сторвам. Долепила е бинокъла до очите си, но тъй като завесата е изтеглена докрай, чудя се какво ли може да види през нея и тъкмо тогава различавам две кръгчета, изрязани в плата с капачета, така че да наблюдава всичко, без да бъде забелязана. Предполагам, че когато не е на пост, ги притваря със скоч-лепенка.

Чакам цели пет минути, но не се отегчавам. Обичам Джоан Пиърс толкова, колкото е възможно да обичаш жена, без да я пожелаваш. В това отношение съм спокоен, жената у нея не съществува. Лишена е от всякакъв чар, от форми, чувственост, та дори и от пол. Но като изключим физиката й, изпитвам към нея дълбока привързаност, оценявам и нейната привързаност към мен, начина, по който ме подхваща, и най-вече обстоятелството, че всеки път, когато ме повика, ми съобщава нещо ново. А при затворения ни живот в Блувил, където нищо не се случва — освен работа в настоящето и страх за бъдещето, — една новина е безценна.

И така, чакам и тя ме кара да чакам като голяма актриса, сигурна във властта си над публиката, която нарочно забавя появяването си на сцената.

Ето, вече достатъчно съм обработен. От своя страна и тя е готова. Сваля далекогледа от очите си, слага пак пръст върху устните си, запътва се към един от ъглите в стаята, застава на колене и започва нещо да прави по дървения перваз на пода, но не мога да видя точно какво, защото ми е обърнала гръб. Когато най-после заподскачва към мен, прилича на усмихващ се ястреб и надава неколкократно своя остър смях. Сяда насреща ми в люлеещ се стол и весело се заклаща напред-назад, а от това най-много се боя, защото, като я гледам малко по-дълго, ще ми се завие свят.

— Можете спокойно да говорите, Ралф! Прекъснах подслушвателя. Нали Анита ще идва в събота, добре ще е и вие да откриете къде са вашите подслушватели, особено този, който е в стаята ви. Не е необходимо мистър Бароу да подслажда душата си с любовните ви ласки!

Последва отново смях-крясък на чайка и неудържимо люшкане върху стола. Свеждам очи и смутено се усмихвам.

— Престанете, Ралф! — виква ми тя, като продължава да се смее. — Престанете да се правите на девица!

— А вие престанете да се люлеете. Изпитвам ужас от това.

— О, извинявайте, Ралф, забравих!

Задържа стола на място. Поглеждам я.

— Как разбрахте, че Анита ще дойде?

— Като получихте писмото в понеделник.

— Разпознахте почерка й върху плика ли?

— Не. Забравяте, че получавате пощата си в лабораторията. Видях каква физиономия правите по време на обеда.

Отвръщам малко засегнат:

— Не знаех, че всичко се изписва по лицето ми.

— Съвсем не, Ралф, успокойте се. Но за мен е изписано, защото ми е ясен контекстът.

— Какъв контекст?

Тя се разсмива.

— Непременно ли трябва да го опиша? Добре тогава, да речем… нарастващ глад за женско присъствие (колко добре е казано!) и дълбока тревога за бъдещите ви отношения с Анита.

— И какво се е променило в контекста?

— От понеделник насам гладът е станал трескав (смях) и вие последователно преминахте през стадиите на надежда и обезсърчение. И още нещо — говорите по-малко и почти не се тревожите за Дейв.

— Може да мисля за друга жена.

Каскада от смях-крясък на чайка.

— Ами, Ралф! Не се опитвайте да ме метнете, лицемер такъв! Само че другите жени считате за недостъпни и сте ги причислили към мечтите си…

Замълчавам. Значи, се е досетила за Пуси, бог знае как, защото и за секунда не допускам, че Стин… не, не, той не е такъв.

Смаян съм от прозренията й и преди още да осмисля какво се готвя да сторя, а то е толкова разумно, колкото и дивакът да дири съвет от магьосника, попитвам:

— Според вас, Джоан, ще дойде ли Анита?

Тя не се смее вече. Пронизващият й поглед е изпълнен с доброта.

— Твърде вероятно. И не бива да й се сърдите, ако два или три пъти ви е подвела. Нито ако й се наложи да ви вижда все по-рядко. Не, Ралф, не правете такава физиономия. Анита не върши каквото иска. И преди всичко е тръгнала по път, по който вие не можете да я следвате. Тя много е работила, положила е огромен труд и сега прави голяма кариера. Няма да я зареже заради вас.

— Тогава, значи, мен ще зареже — казвам с безизразен глас.

— Не съвсем. Вие оставате в Блувил, вързан за Блувил, както жената за дома. А тя, тя е мъжът, способният мъж, вечно в движение, погълнат от водовъртежа на големите дела. Тя мисли за вас. Но не е тук.

— Не смятате ли, че би идвала по-често, ако ме обичаше повече?

Смях-крясък на чайка.

— Така, Ралф, би мислила според мен една жена! А Анита е организирала живота си по другояче. Като мъж. На първо място — кариерата, после — вие.

— Чудесно!

— Но и вие самият, Ралф, бъдете поне малко искрен! Не сте чак толкова луд по Анита. В главата ви се въртят какви ли не мисли по съвсем други особи…

Отново изпитвам силата на смесените си чувства към Джоан. Възхищавам й се и се дразня от нея. Тя вижда всичко, знае всичко и, бог ми е свидетел, нито за минутка не ви позволява да го забравите! Няма значение кого ще засегне, в чии тайни ще надникне, чий свят ще погази. Замълчавам високомерно, но високомерието ми не я впечатлява. Само я забавлява. Силна е с обичта си към мен, която и аз споделям. И сигурна в тази сила, настъпва. Истинска експанзия е тази жена! Вбесява ме и ако продължава така, няма да ми остане и късче съзнание, в което да се чувствувам у дома си.

— Анита, смея да ви припомня — разсмива се тя, — изпитва голямо влечение към вашата особа.

При тия думи — кратко и пронизително изсмиване: излита цяло ято чайки.

— И добре я разбирам — додава тя, забивайки в мен и човка, и поглед. — Вие сте хубаво момче, Ралф, в умален формат! Моля ви, не се стряскайте така! Не ви ухажвам! А и какво бихте правил с един жив скелет като мен! Вие обичате по-закръгленичките! (Откъде знае?) Пък и аз не блестя с особена чувственост. Не, не. (Разсмива се!) Горкият Реджиналд! (Реджиналд е мъжът й.) Аз, Ралф, получавам сексуалната си наслада преди всичко чрез очите.

Смаян съм от непринудеността, с която говори за най-запретените неща. И разбирам невероятния й успех сред блувилското общество. Тя върви напред, казва всичко, няма комплекси. И това, че няма, предразполага и другите да се освободят от своите. Аз например много се измъчвах, особено когато бях по-млад, заради ниския си ръст. И се възхищавам от Джоан, че може да намеква за ръста ми, без да ме засегне, да се пошегува дори („умаления ми формат“) и шегата й да мине — обвита в комплимент. Тя минава впрочем малко насила. Една стреличка, забила се в кожата ви, винаги оставя белег, даже и да не я усетите в момента. Ще й се сърдя на Джоан, знам си го.

На всичкото отгоре се притесних и за да скрия смущението си, запитвам:

— Какво гледахте, Джоан, когато дойдох?

— Изумителни неща — отвръща тя през птичия си смях. — Известно ли ви е, Ралф, че хомосексуализмът при нашите милиционерки представлява цяла институция?

— Подозирах го.

— Аз пък вече съм напълно сигурна. Горките! Тъй че не това ме интересува. А фактът, че сред тях има отцепничка.

— Отцепничка ли?

— Да. Изглежда, подборът не е бил достатъчно строг. Това момиче използва една играчка, твърде показателна за носталгията й по мъжката анатомия.

— Да нямате пред вид вибратор?

Каскада от смях — крясък на чайка.

— Не, не е вибратор! По-голямо е, много по-голямо, по-завършено, по-усъвършенствувано. Но няма да ви го описвам. Надявам се, че ще мога да ви го покажа един ден. Нещо наистина удивително!

Смее се до прималяване. Прекъсвам я.

— Коя е въпросната милиционерка? Познавам ли я?

— Уви, не, бедни ми Ралф, не е Пуси. Не възразявайте. Знам, че имате слабост към тази въртиопашка, откакто й наместихте лакътя. Онази вечер, когато дойдохте да търсите Дейв у дома, изглеждахте буквално опиянен. Да се чуди човек какво чак толкова привлекателно има в един лакът!

Очите й на доброжелателен ястреб се впиват в моите и аз на свой ред се разсмивам. Защото в добавка на другите й прекрасни качества мисис Пиърс е весел човек. Тя премахва на всички проблеми потенциалната им сериозност. В Блувил това е безкрайно ценно.

Казвам й го и лицето й помръква.

— Не, Ралф, заблуждавате се. Моята веселост е самозащита. Аз съм толкова разтревожена, колкото и вие. Даже повече, защото ми се струва, че предусещам повече неща. А вие нехаете.

— Аз да нехая!

— О, знам, много се безпокоите за Дейв, също и заради Анита. Но повярвайте ми, Ралф, трябва малко да надмогнете личните си проблеми и повечко да помислите за бъдещето на ОМ в Блувил. Има неща, които не ми харесват. Има и неща, които ме плашат.

— Например?

— Например: вие се зарадвахте, когато Хилда Хелсингфорт отказа да приеме оставката ви. Добре. Разбирам ви. Но какво означава това в същност? Че сте затворник. Че са твърдо решени да ви попречат да се измъкнете оттук. Ако вие с Дейв си приготвите куфарите и се явите утре на пропуска, смятате ли наистина, че ще ви пуснат да излезете?

Гледам я и в същия този миг, вперил очи в нейните, виждам с пределна яснота сцената, виждам я през нейните прозорливи очи и съм абсолютно сигурен, че милиционерките няма да ни разрешат да прекрачим навън. Разбирам също, че винаги съм го знаел. Но когато човек дълго е живял свободен, трябва му време, за да свикне с робството.

Джоан е проследила всичките ми мисли, една по една. Отново подхваща:

— Знаете ли как Стин нарича Блувил? Луксозен концентрационен лагер. И в действителност е точно така: добра храна, плувен басейн, зали, разходки на кон. Но и ограда от бодлива тел, картечница на наблюдателна кула, комендантски час, навсякъде подслушватели, подслушвани телефонни разговори, проверявани писма. Забравих: нито радио, нито телевизия. Само от време на време по някой и друг вестник. Да не мислите, Ралф, че единствено за собствено удоволствие си пъхам носа навсякъде? Просто искам да бъда информирана. Жизнено важно е да бъдеш информиран, когато Те държат затворен.

Изрече го пламенно, страстно. Откривам една Джоан, която не съм познавал: изпълнена с чувство за отговорност, разумна. Досега се бях възхищавал от способностите й, но привидната й шутовщина и клюкарството й ме бяха заблудили. В действителност тази жена е непоклатима като скала. Уважението ми към нея главозамайващо нараства.

— Благодаря ви, Джоан, че ми се доверихте — обаждам се след малко аз. — Но щом ми казвате всичко това, значи, има някаква причина. Говорете!

Добра артистка е Джоан. Когато очакваш да заговори, тя мълчи. Или по-точно замълчава многозначително. Сякаш изведнъж светва червена лампичка и започва да мига: внимание, млъквам, след малко ще кажа нещо важно.

— Завършете работата си, Ралф — проговаря най-после тя. — Открийте ваксината. И колкото се може по-скоро! Не знаете колко е важно.

— Предполагам — отвръщам леко докачен.

Нищо не я спира. Минава през докачението ми, втурва се, събаря всички прегради и нахлува в моя територия.

— Не би казал човек! Работата в лабораторията върви ужасно зле. Истинска война между кастите! Вие повече се биете, отколкото се трудите.

Обиден съм, ядосан. Тя наистина минава всички граници. Личният ми живот, както й да е! Но поне да остави на мира работата ми! Моята лаборатория не я засяга! Да не си вре там човката!

Слагам ръце в джобовете, смръщвам вежди и леко повишавам тон:

— Реджиналд ли ви осведомява за лабораторията? По-добре да бях си мълчал: дадох й „казус бели“14 да продължи настъплението.

— Ни най-малко — надава тя победоносно пронизителен крясък. — Реджиналд не ми казва нищо! Реджиналд е безусловно предан на доктор Мартинели. Реджиналд е от тия, които по-скоро биха умрели, отколкото да проговорят!

Поема си дъх.

— Но аз знам. Няма значение как, но знам, че ви мразят („р“-то силно се претъркулва в устата й) и жените, и „А“-тата от вашата лаборатория. И напълно основателно! И че вие също ги мразите! Браво! Чудесна работа сте свършили! Отлични условия за научни изследвания!

Бит по всички фронтове, на мен не ми остава нищо друго освен да контраатакувам, вярно, доста слабо.

— Защото вие сигурно щяхте да подложите като Христос и другата си буза и да превърнете лабораторията в един малък рай.

— Разбира се, Ралф — отговаря ми тя със съкрушително спокойствие. — Точно това трябва да се направи сега. Поне ако искате да завършите работата си. Неприетата ви оставка ви поставя в изгодно положение. Тръгнете от него! Но внимателно! Като опит за сдобряване, за по-голяма справедливост…

Права е. Не бях се сетил да използвам изгодното си положение, а още по-малко, нека си призная, в тази насока. Гениална е! Сразен съм от прозорливостта й и единственото, което ми идва наум да направя — толкова ми е празна главата и гласът ми — пресекнал, е да събера разбитите части на честолюбието си и да мина в отстъпление.

Отправям й полукисела, полуприятелска усмивка, заставам мирно и я питам:

— Имате ли други нареждания да ми дадете, генерале?

— Да — отвръща тя с равен глас. — Казаното дотук е нищо. Сега ще ви покажа нещо сензационно.

Това вече е гвоздеят на целия театър, който ми разиграва още от началото. Пристъпва на дългите си кокили, грабва голямата си черна чанта от масата и стиснала я в грабливите си пръсти, се връща към мен. Да не би да измъкне някоя от своите кукли? Или заек — като фокусник? Или цяло ято гълъби?

Не, просто едно списание, което размахва с тънката си ръка.

— Това, Ралф, няма цена! Това е един от броевете на „Ню ера“, който са пропуснали да ни дадат. И има защо! Измъкнах го вчера, и то с каква мъка, от кошчето за отпадъци на мистър Бароу. Добре, че имам набито око. Но никак не беше лесно — да отворя чантата си, да се приближа, да се наведа и всичко туй, докато размахвам черпака за възхвала на великия човек, който като глупав пуяк се перчеше из стаята и ми разказваше кариерата си. Ето, прочетете го, Ралф. Не казвайте на никого и ми го върнете.

— Но броят е от четвъртък!

— Да, както виждате, от скоро е. От миналата седмица. И най-вече в него има една голяма статия, озаглавена Law and Order15. Прочетете я, ще видите, от нея ще се осветлите за много нови неща от външния свят.

— Благодаря, Джоан — казвам аз, като сгъвам списанието и го скривам под сакото си.

Кимвам й, вече прекрачвам прага, тя ме виква обратно, вперва острия си поглед в моя:

— И още нещо, Ралф. Не гледайте толкова много мисис Бароу в столовата. Най на края ще направи впечатление.

Списанието „Ню ера“, което отмъквам в пазвата си като крадец, бе основано малко след идването на власт на президентката Бедфорд и се смята, че отразява настроенията на Белия дом. Чакам Дейв да си легне, заключвам външната врата, дръпвам завесите в стаята си и не без известна трескавост и приятното усещане, че върша нещо забранено, започвам да чета „Законност и ред“.

Доста е длъжко писанието, но крайно интересно, още повече че е от Дебора Грим, чиято прословута фраза за половия акт вече цитирах. Не може да се отрече, че една тлъста статия, излязла изпод такова перо, има с какво да съблазни читателя. И действително, аз не съм разочарован, очакванията ми са възнаградени.

Отначало Дебора Грим разказва за смъртната тревога, обхванала администрацията на Бедфорд, когато в резултат на опустошенията на епидемията сред полицията — още по-уязвима от другите, поради всекидневния си контакт с населението — се поставил въпросът за поддържането на обществения ред. Естествено, веднага били сформирани женски отряди, но те били малобройни, неопитни. Очаквало се, следователно, рязко увеличение на престъпността и по-специално на грабежите, от които улиците на големите американски градове били вече толкова несигурни, колкото и определени лондонски квартали през Средновековието.

Съвсем не станало така. По невероятна ирония на съдбата статистическите данни показвали, че грабежите, изнасилванията и убийствата намаляват толкова по-скоро, колкото по-бързо се топят силите на полицията. „В предвижданията си — цитирам Дебора Грим — администрацията бе пропуснала един важен фактор. Пороците, с които живееше изметта на обществото: хазартни игри, наркотици, проституция, бяха почти изключително мъжки пороци.“

Така че епидемията, нанесла смъртоносен удар на незаконната търговия, породена от тях, защото в същото време, в което водела до постепенното изчезване на постоянните потребители, тя опустошавала и средите на сутеньорите, на търговците на опиати и на съдържателите на игрални домове. Трафикът на организирания порок гаснел и от двете страни. Хилядите проститутки в Ню Йорк, които преуспявали както в града, така и на пристанището, изведнъж се оказали „без сводници и без клиенти“.

Но все пак нещо хвърляло „сянка върху тази картина“. Част от проститутките, които били не жертви, а съучастнички на мъжкия порок, се опитали да възобновят незаконната търговия и в известна степен успели. Сред жените, „заразени от другарите си“, търсенето на опиати било все още голямо и предприемачките се заели да преустроят мрежата от тайни канали, по които се пренасят наркотиците от Далечния изток в Съединените щати.

Женските отряди веднага започнали борба с доставчиците на отрова. Макар и с недостатъчна полицейска подготовка, те извоювали големи успехи срещу един също така слабо обигран престъпен женски свят. В тези постижения трябва да се отдаде дължимото на „едно качество, което не винаги притежаваха предишните полицаи: неподкупността“16. Не били само наркотиците. Порокът, достатъчно изобретателен, намирал и другаде поле за изява.

Както е известно, администрацията на Бедфорд затвори всички порнографски магазини под заплахата от затвор, забрани производството и продажбата на предмети с еротично предназначение и по-специално на ония, ползвани от жените. Този закон оказал несъмнено благотворно въздействие върху обществения морал, но довел и до голямо търсене най-вече на фалос-ни заместители, „въпреки научно установения вече факт17, че удоволствието у жената идва от дразненето на клитора, а не от проникването на члена във влагалището“ (точно така казано!).

Трябва все пак да се имат предвид — цитирам — „вкоренените навици и многовековните суеверия у пола, който в крайна сметка е приписал магическа сила на символа на своето подтисничество“.

Така или иначе, престъпният женски свят много скоро открил какъв източник на огромни печалби може да бъде нелегалното производство на фалосни заместители, някои от които доста усъвършенствувани, бързо достигнали високи цени на черната борса.

Като направили неотдавна обиск — разказваше по-нататък Дебора Грим — в приземието на една малка фабрика за гумени изделия, женските отряди открили някакъв артикул, леко надут и сгънат в кутия. Етикетът носел невинното название „супердол“18. Но след като я напомпили с ония крачни жабки, които се продават заедно с гумените лодки, „супердол“ приела външния вид и едва ли не плътността на доста едър гол мъж с полов орган в състояние на минимална ерекция. На гърба на този мъж, между плешките му, т.е. на удобно за потребителката място, която се предполагало, че ще го прегърне, било монтирано устройство с бутони, регулиращо твърдостта и обема на фалоса, задействуването му като вибратор с две скорости и изхвърлянето на определени интервали на струя топла и лепкава течност.

„Супердол“ струвала на фабрична цена 800 долара, продавала се чрез поръчки по каталог, а понякога и на изплащане. Съдебното дирене установило, че цяла мрежа за незаконно препродаване се присадила като паразит към нормалното търговско разпространение и стоката се предлагала по домовете по 1000 долара парчето. Амбулатните търговки натрупали, изглежда, внушителни запаси чрез крупни покупки по каталог, защото едва било решено затварянето на фабриката и гумените кукли веднага достигнали в продажба по домовете по 2000 долара в брой, без гаранция за резервни части.

Но ако производителката и разпространителките на „тази отвратителна машинка“ (точно така казано) били преследвани от закона, съвсем не така постъпили с потребителките, макар и да знаели имената и адресите им поне на тия, които правели поръчките си по каталог. Министърът на правосъдието сметнал, че в случая не става въпрос за престъпление, а за неморално деяние, тъй като било изключено „това деяние да доведе до неприятни последици в обществено отношение“.19

Затова пък той проявил много по-голяма строгост към деянията, предполагащи „присъствието и участието на пълноценен мъж“. От тази категория е редно да се изключат ОМ, които заради голямото си значение от научна или икономическа гледна точка са отделени в „охраняваните зони“ и могат да се смятат за безопасни, бидейки под постоянно наблюдение. СОМ (самоохраняващите се мъже) също не будели тревога. В повечето случаи те били милионери, които още при първите пристъпи на епидемията се укрили в именията си и организирали самоохраната си, като уволнявали мъжкия персонал или го принуждавали да приеме аблационисткото посвещение.

Оставала още една прослойка, която не закъсняла да създаде сериозни трудности на женските отряди: самотниците или както скоро започнали да ги наричат на полицейски жаргон единаците.

Тази вечер не можах да прочета повече: осветлението изгасна, Странно, в момента се почувствувах като хлапе в пубертета, хванато да чете скришом забранена книга. Трябваше да минат една-две секунди, за да разбера, че не съм наказан, а че часът е 22,00 и е настъпил комендантският час. Съблякох се пипнешком в мрака, разкъсван на равни интервали въпреки плътните завеси, от прожектора на наблюдателната кула. След като облякох пижамата си, мушнах списанието под възглавницата и запалих за малко електрическото си фенерче (бях заредил последната си батерия и я пестях), за да навия будилника да звъни в 5,30 часа.

Спах лошо. Прочетох статията на Дебора Грим, изпълнен с дълбок смут. Бях ужасен от фанатизма и подтисническия характер на обществото, което тя описваше. Намерих не само потвърждение на факта, че ОМ са в същност затворници и то „безопасни“ поради строгия надзор. А бях принуден да установя и нещо друго: във външния свят мъжът бе вече напълно отрицателен образ и на връзките между двата пола се гледаше с толкова лошо око, че дори уподобяването им се считаше за престъпно деяние.

Въпреки тягостното впечатление, което ми направи статията, аз все пак си зададох някои и други въпросчета за самоличността на милиционерката, която Джоан Пиърс окачестви като „отцепничка“ и която, предполагам, използваше машинка, не много по-различна от „супердол“. Джоан твърдеше, че не е Пуси, но аз се питах дали трябва да й вярвам и дали твърдението й не целеше да ме обезсърчи в мечтите ми. Във всеки случай не успя, поне що се отнася до мечтите ми насън. А този път сънищата ми ме измъчваха цяла нощ и в тях се редуваха ужасяващи сцени (преподобната Рут Джетисън ме караше насила да изпия каладиум сегинум) и еротични преживявания, в които се виждах ту с Анита, ту с друга жена, която намираше начин да прилича едновременно и на Пуси, и на Джеки, и на мисис Бароу.

Стреснах се силно, когато будилникът иззвъня и се изправих в леглото, потънал в пот. Взех един душ, облякох дебелия си халат и след като разтворих завесите, седнах на масата. До ставането на Дейв разполагах с цял час, за да дочета тлъстата статия на Дебора Грим.

Изглежда, все пак бях успял да си почина през тази изпълнена с толкова вълнения нощ, защото се чувствувах много по-оптимистично настроен. Сега виждах, че изследването на Дебора Грим се оказва в същност официално признание за провал и че съблюдаването на новите табу трудно се налага на практика. Обнадежден от констатацията си, продължих да чета с по-леко сърце и дори се разсмях на някои пасажи. Не че Дебора Грим имаше и най-малкото чувство за хумор, но контрастът между високопарния й и поучителен тон и невероятните глупости, които представяше като нещо съвсем естествено, имаха понякога, пряко волята й, комичен ефект. Но този ефект не беше чист. У мен той се примесваше с възмущение и отвращение.

Както и по-горе, преразказвам само същественото от статията на Дебора Грим, като цитирам изцяло, в кавички най-паметните й слова.

Единаците, пишеше Дебора Грим, са млади мъже, които са изоставили поради епидемията и работата си, и градовете и се скитат на свобода, като живеят от плячкосване. В началото се събирали на банди, но тъй като към тези банди безразборно се присъединявали всякакви хора, и те скоро били засегнати от енцефалит 16 и се разпаднали. Оцелелите си взели поука и сега живеят поотделно, доближавайки се само до жени; и до носителите на зеленото кръгче, „в повечето случаи, за да ги ограбят“.20

Именно сред единаците, които, безмилостно преследвани от женските отряди, водят несигурно съществуване в селските райони, престъпният женски свят набирал мъжки проститутки за задоволяване апетитите на богатите си клиентки. Прилагането на наказателните мерки се оказало още от началото много трудно, тъй като единаците били пръснати по селата в много частни къщи, в които се дават под наем една или две стаи за по една нощ или пък на туристи. За тези винаги луксозно обзаведени стаи се искало такава висока цена, че случаен човек не би и помислил да отседне там.

Привидното е колкото съвършено, толкова и лъжливо. Единакът с бяло сако със зеленото кръгче на ревера работи като барман или като камериер и отказва да приеме бакшиш, независимо от услугата, която му искат. Така че никой не може да бъде уличен в проституиране, още повече че единакът, безупречен в поведението си, не се държи ни най-малко предизвикателно. Той се ограничава да не оказва съпротива на инициативите на клиентките.

За да се възбуди съдебно следствие срещу този вид домове и съдържателките им, трябвало клиентките да дадат показания, че са имали сношения с единаците. Затова било решено да им се осигури известна безнаказаност. Впрочем в повечето случаи те били богати вдовици на средна възраст.

Придобили „след доста дълъг опит хетеросексуални навици“, които поради възрастта си не могат вече нормално да задоволяват, те са опиянени от новата си свобода и от властта си над мъжете, която им дават парите. Сексуално експлоатирани на младини, по-късно пренебрегнати заради възрастта си, те сега на свой ред имат възможност да експлоатират господствуващия някога пол и са обхванати от „истинска полова токсикомания“. Някои обхождали за един месец всички свърталища в щата, като всяка вечер прекарвали в различни домове. Следователно, като ги следят, без да ги арестуват, лесно щели да открият въпросните домове. И ако при задържането им се покажели готови да сътрудничат и да направят признания, необходими за подвеждането под отговорност на сутеньорките и единаците, възможно било да се прояви към тях снизходителност. Обикновено след като заплатели доста висока глоба, тези нещастнички постъпвали на свои разноски в клиника, „където свежи и приветливи сестри успяват със съответните упражнения да превъзпитат за кратко време инстинктите им“ (точно така казано).

Затова пък сводничките, изкарали на пазара единаците, се осъждали на затвор от две до пет години, а самите единаци, за разлика от някогашните женски проститутки в обществата, белязани от господството на мъжа, били обект на безпощадна строгост. Смятало се, че експлоатирането им, неоспоримо в икономическо отношение, „не може да заличи господството, каквото имат или поне каквото изпитват по време на половия акт“. По тази причина се осъждали средно на десет години затвор. Присъдата им можела все пак да бъде намалена на една година, ако приемат посвещението в аблационизма. Но те били толкова закоравели и „толкова неизличимо е сексуалното им честолюбие“, че досега никой не приел да бъде освободен при такова условие.

Вдовиците или самотните жени на средна възраст, за които говорихме вече, са имали съпрузи, любовници. Така че те „имат извинение за навиците, придобити в съвместния живот“. Но какво да се каже за най-младите момичета и за извращенията, които се наблюдавали сред тях? В гимназиите, колежите и университетите били въведени всекидневни лекции по полово възпитание, на които се изтъквали подтисничеството на жената от мъжа през вековете, взаимоотношенията на господар с роб, до които неизменно водел всякакъв контакт с него, садистичния и травматизиращ характер на неговата ласка, опасността от забременяване и венерически болести, почти пълната безполезност на тази ласка за насладата у жената, тъй като истинското й огнище бил клиторът. Въпреки това, независимо от строгия надзор, упражняван върху младите, въпреки факта, че те никога не виждали момчета на своя възраст, защото били преследвани и се криели по селата, много от тях търсели и предизвиквали при нужда и чрез насилие контактите, от които ги отклонявали.

Тук не става въпрос за единаци, нито за дискретни домове — продължаваше по-нататък Дебора Грим, — а и техните цени биха били недостъпни за девойките. Тези престъпления се вършат в градовете, всекидневно „и, бих казала, пред очите ни“.

Ето един случай, който за нещастие не е изолиран, но аз ще го изложа по-подробно, пишеше авторката, защото е показателен от социологична гледна точка. Става въпрос за някой си мистър Б., седемдесет и пет годишен пастор пенсионер, живеещ в Далас. Колата му се повредила и той се прибирал пеша, когато го нападнали две девойки, сестри. С револвер в ръка те го заставили да се качи в една кола и го отвели в уединена къща в предградията, собственост на тяхна леля, която заминала за някъде. Какво е станало после, Б. ще го разкаже на процеса, отговаряйки на въпросите на адвокатките и на съдийката.

ЗАЩИТАТА НА Б. — Кажете, ако обичате, какво се случи, когато Мага и Бетси ви заведоха в онази къща.

Б. — Необходимо ли е да отговоря на този въпрос?

СЪДИЙКАТА: — Длъжен сте. Не забравяйте, че тук сте като съучастник, а не като свидетел. Във ваш интерес е да помогнете на правосъдието да установи истината за тази плачевна история.

Б: — Ще се опитам, ваша светлост (Пауза.) Маги и Бетси ме заведоха в стаята и заплашвайки ме с оръжие, ми заповядаха да се съблека.

СЪДИЙКАТА: — Подчинихте ли се?

Б: — Нямах избор.

СЪДИЙКАТА: — Отговорете „да“ или „не“.

Б. — Да.

ЗАЩИТАТА НА Б. — Какво направиха после?

Б: — Вързаха ме върху леглото.

ЗАЩИТАТА НА Б. — По корем или по гръб?

Б: — По гръб.

ЗАЩИТАТА: — Краката и ръцете ви бяха ли завързани?

Б: — Да.

ЗАЩИТАТА: — Какво стана после?

Б: — Злоупотребиха с мен.

СЪДИНКАТА: — Говорете по-високо.

Б: — Злоупотребиха с мен.

ЗАЩИТАТА: — Как?

Б: — Маги предизвика чрез ръкоблудие ерекция и седна отгоре ми с лице към мен.

ЗАЩИТАТА: — После?

Б: — Бетси ме удари по лицето и ме наруга.

ЗАЩИТАТА: — Защо?

Б: — Не можеше да разбере, че ми е невъзможно веднага да се възбудя повторно.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Вие какво направихте?

Б: — Опитах се да й обясня, че при моята възраст е невъзможно.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Прие ли тя вашето обяснение?

Б: — Не. Беше много наивна.

СЪДИЙКАТА: — Какво разбирате под това?

Б: — Бетси мислеше, че ерекцията у мъжа е по желание.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Какво стана после?

Б: — Бетси излезе да купи нещо за ядене. А Маги се погрижи за мен, защото ми течеше кръв от носа, поуспокои ме. Разхлаби и въжетата. Тогава се върна Бетси с провизиите и с кучешкия нашийник.

СЪДИЙКАТА: — Искате да кажете бяла свещеническа якичка?21

Б: — Не. Истински кучешки нашийник с доста дълъг кожен повод.

ЗАЩИТАТА: — Какво стана тогава?

Б: — Прекара нашийника на врата ми, развърза въжетата и като държеше повода с едната ръка и револвера с другата, ме заведе в кухнята. Там ме накара да застана на четири крака под масата.

ЗАЩИТАТА НА Б: — После?

Б: — Те се нахраниха.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Бяха ли облечени?

Б: — Не. И едната, и другата бяха голи.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Нахраниха ли ви?

Б: — Бетси се противопостави. По едно време ме ритна под масата и заплашително ме попита дали вече съм в състояние да се възбудя. Отново й обясних, че не ми е възможно, тъй както ме бият, унижават и на всичкото отгоре ме държат гладен.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Какво стана после?

Б: — Двете момичета се скараха. Бетси искаше „да ме пребие от бой, та най-после да разбера“. Но Маги се противопостави. Твърдеше, че ще постигнат много повече с добро. За щастие, тя надделя.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Какво стана после?

Б: — Двете момичета ме накараха да седна на масата, но без да ми свалят нашийника и ми дадоха да ям и да пия.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Какъв вид питие? Б: — Уиски.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Много ли пихте?

Б: — Боя се, че повече, отколкото е разумно. Нервите ми бяха много изопнати.

СЪДИЙКАТА: — Какво количество?

Б: — Половин бутилка.

ЗАЩИТАТА: — Какво стана после?

Б: — След като изпих уискито, Бетси ме накара да я галя.

СЪДИЙКАТА: — Къде ставаше това?

Б: — казах вече, в кухнята. Бетси ме задърпа за повода, докато се озова в краката й. Размахваше револвера.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Какво направихте вие?

Б: — Подчиних се.

ЗАЩИТАТА: — После?

Б: — След известно време Бетси забеляза, че съм се възбудил. Накара ме да седна и седна върху мен.

СЪДИЙКАТА: — Беше ли девствена?

Б: — Не бих могъл да кажа. Бях леко пиян.

ЗАЩИТАТА НА БЕТСИ: — Бих искала да отбележа, че този път ерекцията е била напълно спонтанна.

ЗАЩИТАТА НА Б: — Възразявам, ваша светлост. Б. е бил завързан, заплашван с револвер, бил е бит, руган и са го накарали да пие.

СЪДИЙКАТА: — Възражението се отхвърля.

ЗАЩИТАТА НА БЕТСИ: — Бих искала да обърна внимание на съдебните заседатели, че по признанието на обвиняемия не е имало от страна на Бетси ръкоблудие и ерекцията на Б. е последвала от срамните ласки, които той е упражнил върху непълнолетно лице.

ЗАЩИТАТА НА Б. — По заповед и под заплахата на оръжие.

ЗАЩИТАТА НА БЕТСИ: — Б. осъзнавал ли е тази заплаха, когато се е възбудил? Аз казвам „не“.

ЗАЩИТАТА НА Б. — Аз казвам „да“. Общият контекст е контекст на терор и заплаха, последвал отвличане. Извършено е било изнасилване с технически средства.

ЗАЩИТАТА НА БЕТСИ: — Оспорвам, че е имало изнасилване с технически средства спрямо един пълноценен мъж. Ерекцията сама по себе си е агресивен акт.

ЗАЩИТАТА НА Б. — Не забравяйте, че пълноценният мъж е бил с нашийник на врата и заплашван с револвер.

ЗАЩИТАТА НА БЕТСИ: — Всичко това е било, естествено, за да се създаде еротична обстановка. Тя не може да не се е харесала на Б. и не е попречила на локалната агресия на фалоса. Освен това Б. е останал петнадесет дни в тази къща, уж затворен от двете сестри. Кой би повярвал, че такъв як мъж като Б. не би намерил възможност да избяга?

ЗАЩИТАТА НА Б: — Бил е постоянно вързан.

ЗАЩИТАТА НА БЕТСИ: — Хайде де! Ако не е можел повече да се възбужда, Бетси и Маги веднага са щели да го пуснат.

Спирам дотук, пише Дебора Грим, с извадките от този скандален процес. Затова пък аз ще отбележа, че съдебните заседатели отхвърлили обвиненията срещу двете момичета за отвличане, изнасилване и принудително задържане. Осъдили ги все пак за неморално държане на една година лишаване от свобода в затвор за малолетни. А мистър Б. получил присъда от пет години затвор.

Не храня никакво съмнение, продължаваше Дебора Грим, спрямо справедливостта на присъдата, произнесена срещу този нещастен господин. Но не считам за равностойно наложеното на момичетата наказание. То е много строго. В джунглата на големите градове непрекъснато се увеличават отвличанията и изнасилванията на старци, „последвани най-често от физическо осакатяване на жертвите“. От обществена гледна точка тези насилия са очевидно осъдителни. Те изразяват обаче и едно недвусмислено връщане към онова, на което сме учили младите. „Чрез една реакция, правилна по принцип, но свирепа по своята изява“ те прехвърлят своята виновност върху партньорите си и засвидетелствуват разкаянието си, като унищожават изкушението, на което са се поддали. Така че тези девойки не са изцяло покварени и подлежат по-скоро на превъзпитание, отколкото на лишаване от свобода. Именно в такъв смисъл се предвижда да се наказват техните грешки.

Сексуално пълноценните старци, които са обект на непрекъснато умножаващи се нападения, поставят друг проблем. Без да се съгласяват на посвещаването им в аблационизъм, те пожелали, пред вид собствената си сигурност, да им се разреши да носят на обществени места зеленото кръгче с позлатената буква на „А“-та. Но „А“-тата решително се противопоставили. Генералният секретар на федералната асоциация на „А“-тата (ФАА) възразил, че ако старците, със забавянето на спермато-генезата си, са по-устойчиви на епидемията, нямат все пак пълния имунитет на „А“-та и следователно представляват опасност от зараза за другите пълноценни мъже. Разрешението, заявил генералният секретар на ФАА, е съвсем просто: федерацията е отворена за всеки, независимо от възрастта му, който желае да приеме аблационисткото посвещение и да се възползва от социалните, морални и профилактични облага, което го предлага.

Откликът на този призив бил много слаб. Изчислено било, че само 10% от сексуално пълноценните американци над 75 години приемат да се присъединят към аблационистите. Според проучването на един психолог от Харвардския университет мъжкото честолюбие било дълбоко вкоренено у старите фалократи и те дори се гордеели, че притежават, макар и само като възможна, сила, от която голям брой по-млади индивиди се отказали по собствена воля. „Като ще се мре, да се мре, заявил 89-годишен чернокож в едно интервю, но аз предпочитам да умра като нормален мъж!“ — Не може да не знаете, отвърнала му интервюиращата, че и такъв голям град, в какъвто живеете, без зелената значка на „А“-та рискувате да бъдете отвлечен, изнасилен и убит. — „По-добре да се мре така, отколкото другояче“, заявил с цинична усмивка старият негър.

В случая явно било, че става въпрос за много примитивен мъжки индивид, но водещите проучването установили, че скритите подбуди били същите и при старците от бялата раса с по-голямо образование: и при едните, и при другите нещата опирали до „сексуална гордост и скрита воля за агресивност и господство над индивидите от нашия пол“.

В заключение Дебора Грим отбелязваше, че старците представляват много по-голяма опасност от единаците, които водят несигурно съществование в най-отдалечените кътчета на страната и са достъпни само на шепа привилегировани от съдбата. Следователно, поставя се въпросът дали „в името на остарялото понятие за лична свобода“ ще се оставят пълноценните мъже в старческа възраст да вършат своите галантни набези сред подрастващото градско население, или ще се реши, за всеобщо благо, да се упражни спрямо тях принуда и да се заставят с декрет да влязат в редовете на аблационистите.

След като завърших статията, видях, че разполагам с още доста време, преди да стане Дейв. Прочетох я отново от началото до края. Но и това не ме задоволи: върнах се за трети път на някои пасажи и по-специално на разпита на Б. и произнасянето на „справедливата“ присъда, според която го осъждаха на пет години затвор. После потърсих пасажа, в който Дебора Грим описваше обучението на девойките в учебните заведения. Препрочетох и последните редове и претеглях всяка дума, особено тия, с които се оспорваше „остарялото понятие за лична свобода“.

Джоан Пиърс имаше право. Аз наистина нехаех, щом се занимавах единствено с моите дребни лични грижи. Бях живял в Блувил в състояние на егоистично късогледство и не виждах по-далеч от телената ограда. Джоан Пиърс ми бе предрекла, че ще се „осветля“ със статията на Дебора Грим. Какво ти осветляване! То бе направо ослепяване! И това, което сега откривах, беше още по-страшно от онова, за което само се досещах.

Като си помисля, че само преди седмица неприетата ми оставка ме бе почти успокоила! С какво лековерие се бях отдал на надеждата! Как лесно се бях примирил да ме лишават от вестници и информация, да ме държат в незнание, като дете, да не мога повече да направлявам собствения си живот, да го огранича с Дейв, Анита, малкото ми приятели в Блувил, мечтите ми и ограбените ми желания!

Пробуждах се и пробуждането беше доста страшничко. В сравнение с външния хаос Блувил беше едва ли не оазис. В него човек се задушаваше, но все пак живееше. Шпионираха ни по двадесет и четири часа на денонощие, но не рискувахме, когато излезем от дома си, да бъдем нападнати. И не ни хвърляха в затвора за наказание, че са ни отвлекли. Названието „охраняван мъж“ започваше да звучи по-малко иронично, когато вече знаеш какво става отвъд защитната ограда. Адът за охраняваните мъже не беше, както мислех и както самият Стин мислеше, отсам бодливата тел; той беше отвъд нея.