Добрият

Глава 1

Когато види вода, еднодневката се плъзва по повърхността й и оставя за кратко следа, тънка като копринена паяжина. Снишила се така, тя се опазва от птиците и прилепите, които ловят плячката си по време на полет.

За човек като Тимоти Кариър, с ръст метър и деветдесет и два, тегло 95 кг, големи ръце и още по-големи крака, не беше лесно да се снишава като еднодневка над вода, но той се стараеше.

Обут в тежки работни ботуши, с характерната походка на Джон Уейн, която му се удаваше естествено и която той не можеше да промени, Тимоти влезе в бара „Фенерджията“ и се отправи към вътрешния край на помещението, без да привлича внимание към себе си. Никой от тримата мъже близо до вратата, зад късата чертичка на „Г“-образния бар, не го погледна. Не го погледнаха и двойките, заели две от сепаретата.

Тимоти седна на крайния стол в сянката извън кръга на последната лампа, осветяваща тъмния като меласа махагонов бар, и въздъхна доволно. Погледнато от входната врата, той изглеждаше най-дребният човек в заведението.

Ако предната част на „Фенерджията“ можеше да се сравни с платформа за управление на локомотив, неговото кътче беше фургонът. Онези, които биха избрали да седнат тук в понеделнишкото мъртвило, не биха били от приказливите.

Лиам Руни, собственикът на заведението и единственият зад бара тази вечер, напълни чаша наливна бира и я сложи пред Тим.

— Някоя вечер ще вземеш да влезеш тук с дама — каза Руни — и ще ме шокираш до смърт.

— Защо си въобразяваш, че ще доведа дама в този бардак?

— Какво друго знаеш, освен този бардак?

— Моята любима закусвалня за понички.

— Хм. Ще се налапате значи с десет-двайсет понички с глазура, после ще я заведеш пред голям, скъп ресторант в Нюпорт Бийч, ще седнете на тротоара и ще зяпате как портиерите паркират луксозните коли.

Тим отпи от бирата, Руни избърса бара, макар че нямаше нужда. После Тим отбеляза:

— Ти удари шестица с Мишел. Такива като нея не се срещат днес.

— Мишел е на трийсет, също като нас. Ако такива като нея не се срещат днес, откъде се взе тя?

— И аз се питам.

— Ако искаш да си победител, трябва да си вътре в играта и да участваш в класацията — каза Руни.

— Аз съм си в класацията.

— Няма класация за сам играч, който нанизва обръчи на прът.

— Не ме мисли. Жените тичат подир мен и ми думкат на вратата.

— Да бе — възрази Руни, — само че пристигат на двойки, за да те поучават на тема Христос.

— Че какво лошо? Грижат се за душата ми. Казвал ли ти е някой, че си саркастично копеле?

— Ти си ми го казвал. Хиляди пъти. Не ми омръзва да го чувам. Ама нека да ти кажа за оня, дето беше тук преди малко. Ударили му четирийсетте, никога не се е женил, а взели, че му отрязали тестисите.

— Кой му ги отрязал?

— Докторите.

— Дай ми имената на тези доктори — каза Тим. — Не искам да попадна на някой случаен.

— Абе той бил болен от рак. Работата е, че повече не може да има деца.

— Какво му е хубавото да имаш деца, когато светът не е със света?

Руни приличаше на мечтаещ за черен пояс запалянко, който, макар да не беше взел нито един урок по карате, се беше опитал да счупи не една или две бетонни плочи с главата си. Очите му обаче бяха два сини прозореца, излъчващи топло сияние, и сърцето му беше добро.

— Там е смисълът на всичко — каза Руни. — Жена, деца, място, където можеш да стъпиш на здраво, докато светът се разпада на части.

— Матусал1 е живял до деветстотин и не е престанал да ражда деца докрай.

— Да ражда?

— Да, така е било в ония времена. Раждали са.

— Значи ти смяташ да правиш какво — да чакаш да станеш на шестстотин, преди да завъдиш деца?

— Вие с Мишел нямате деца.

— Ама работим по въпроса. — Руни се наведе, скръсти ръце на бара и застана лице в лице с Тим. — Как си прекара деня днес, вратарю?

Тим се намръщи.

— Не ми викай „вратар“!

— Е, кажи де, как си запълни деня?

— Както винаги. Зидах стена.

— Какво ще правиш утре?

— Ще зидам друга стена.

— За кого?

— За този, който ми плати.

— Аз работя в моя бар по седемдесет часа на седмица, понякога и повече, но не заради клиентите.

— Клиентите ти го чувстват — увери го Тим.

— Кой от двама ни е саркастичното копеле?

— Ти държиш купата, но аз се боря за нея.

— Аз работя за Мишел и за бъдещите ни деца. Трябва да имаш за кого да работиш, освен за този, който ти плаща. Някой, който да ти е скъп, да градите нещо заедно, да имате бъдеще.

— Лиам, много са ти хубави очите.

— Ние с Мишел се тревожим за тебе, братле.

Тим сви устни.

Руни заключи:

— Самотата не е по вкуса на никого.

Тим пусна няколко въздушни целувки. Руни се наведе още по-напред, на сантиметри от лицето на Тим.

— Да ме целунеш ли искаш?

— Как да не искам, като си толкова загрижен за мен.

— Ще си просна гъза на бара и целувай колкото щеш.

— Не, благодаря. Не ми трябва да си режа устните после.

— Знаеш ли какво те мъчи теб, вратарю?

— Пак ли почваш?

— Автофобия.

— Не позна. Нямам страх от коли.

— Страх те е от себе си. Не, не точно. Страх те е от собствените ти способности.

— Роден си за класен наставник — присмя се Тим. — Нали уж сервирате безплатно солети тук? Къде са ми солетите?

— Едно пиянде се издрайфа върху тях. Ей сега ще ги доизбърша.

— Давай ги. Само гледай да не са скашкани.

Руни взе купа солети от полиците зад бара и я сложи до бирата на Тим.

— Мишел има една братовчедка, Шейдра. Много е готина.

— Що за име е това „Шейдра“? Никой ли вече не кръщава дъщерите си Мери?

— Ще ти уредя работата с Шейдра.

— Няма смисъл. Утре отивам да ми отрежат тестисите.

— Сложи си ги в буркан тогава и ги донеси на срещата. Няма начин да не разчупят леда! — каза Руни и се върна на другия край на бара, където тримата шумни клиенти се напъваха да финансират висшето образование на неродените му деца.

През следващите няколко минути Тим се отдаде на медитация, стараейки се да си самовнуши, че не му трябва нищо друго, освен бира и солети. Страшно му помогна да си повярва, като си представи Шейдра в образа на едновежда недодялана крава с косми, сплетени на плитки и провиснали на педи от ноздрите й.

Както обикновено барът му подейства успокояващо. Не му трябваше дори бирата да притъпи острите ръбове на деня — самото помещение вършеше работата, макар да не му беше ясно откъде идеше този ефект.

Във въздуха се носеше миризмата на вкиснала и прясна бира, на разлятата саламура от големия буркан с кренвирши, на препарата, с който лъскаха бара, на прах от тебешира, с който натриваха игралните дискове, преди да ги тласнат по маркираната плоскост. От кухнята долиташе ароматът на пържени хамбургери и на кръгчета паниран лук, които врящото олио превръщаше в хрупкаво лакомство.

Топлата баня от благоухания, светещият часовник с рекламата на „Будвайзер“ и кадифето на заобикалящите кътчето му полусенки, приглушеният говор на двойките в сепаретата зад него и безсмъртният глас на Патси Клайн от грамофона автомат му бяха тъй привични, че в сравнение с тях собственият му дом би му се видял като чужда територия.

Възможно бе барът да го успокоява, защото беше символ, ако не на постоянство, то поне на нещо продължително. В сегашния свят на бърза и непрестанна трансформация „Фенерджията“ не се поддаваше на ни най-малката промяна.

Тим не очакваше изненади тук, нито ги желаеше. Какво толкова се превъзнасят по неочакваните преживявания! Нали да те сгази автобус също е неочаквано преживяване!

Той предпочиташе познатото, обичайното. Никога нямаше да му се случи да падне от скала, защото никога нямаше да се покатери на скала.

Някои твърдяха, че той просто не разбира удоволствието от приключенията. Тим не смяташе за нужно да им обяснява, че всякакви там безстрашни експедиции по екзотични далнини и незнайни морски ширини са като походите на пълзящи кърмачета в сравнение с приключенията, които се въдят в двадесетте сантиметра между лявото и дясното ухо.

А беше отворил уста да им каже, а бяха го помислили за глупак. В края на краищата той беше просто един строителен работник, един зидар. За такива се знае, че не са по мисленето.

Тим живееше във времена, в които хората избягват да мислят, особено що се отнася до бъдещето. Те предпочитаха удобството на сляпата вяра пред ясния поглед на мисълта.

Други го обвиняваха, че е старомоден. Точно така, такъв е.

Миналото беше пълно с позната красота и възнаграждаваше богато всеки, който погледнеше назад. Тим си позволяваше да храни надежди, но нямаше дързостта да предполага, че красотата се е заселила и в неизвестното бъдеще.

В бара влезе интересен тип. Беше висок, макар и не чак колкото Тим, набит, но не като истински бабаит. По-скоро поведението, а не външността му придаваха интересен вид. Влезе като животно, подгонено от хищник, не престана да се озърта зад вратата, докато тя не се затвори, и след това угрижено огледа заведението, сякаш подозираше, че надеждата му за убежище е лъжлива.

Когато новодошлият се приближи и седна на бара, Тим заби поглед в чашата си пилзенско, сякаш тя бе свещен потир, сякаш бе потънал в размишление над дълбокия смисъл на съдържанието й. Молитвената поза, за разлика от позата на провесил нос самотник, даваше шанс на случайно срещнатите да започнат разговор, без обаче да ги насърчава.

Ако този странник отвореше уста да лицемери или да политиканства, или да задрънка пълни тъпотии, Тим можеше да метаморфозира от хрисимия лик на религиозен или носталгичен унес в свъсената мутра на едва сдържана мълчалива агресия. Не биха се намерили много кандидати за повече от два опита да разчупят леда, ако не им отговарят с друго, освен със смразяваща леденина.

Макар да предпочиташе мълчаливия размисъл пред олтара на чашата, Тим обичаше и да се включва в подходящ разговор. Подходящ за него беше необичайният разговор.

Ако пръв поемеш инициативата да започнеш разговор, можеш да се затрудниш да намериш начин да го приключиш. Започне ли другият разговора обаче, става ясно що за птица е и ти можеш да му затвориш устата, като му затвориш вратата под носа.

Неуморим в усилията по издръжката на още незаченатите си деца, Руни довтаса.

— Какво да налея?

Непознатият сложи издут кафяв плик на бара и го покри с лявата си длан.

— Амии… бира.

Руни продължи да чака с вдигната вежди.

— М-да. Добре. Бира — реши се новодошлият.

— Наливна имам „Будвайзер“, „Милър Лейн“ и „Хайнекен“.

— Аха. Нека да бъде… значи… „Хайнекен“.

Гласът му беше тънък и опнат, също като телефонна жица, по която думите му кацаха като птици на почтено разстояние една от друга и сякаш изтръгваха някакво стенание.

Когато Руни донесе бирата, странникът беше вече сложил парите на бара.

— Задръж рестото.

Очевидно за втора поръчка и дума не можеше да става.

Руни се отдалечи, а странникът обгърна с пръсти бирената чаша, но не отпи.

Тим беше същинска дойка. Този прякор му беше лепнал Руни заради умението му да дои две бири в продължение на цяла вечер. Понякога дори искаше лед, за да освежи затоплилото се питие.

Колкото и малко да пие човек обаче, все пак му се ще първата глътка да е възможно най-студена, току-що налята от крана.

Тим се вторачи в „Будвайзера“ си като снайперист в мишена, но като всеки добър снайперист той се радваше на отлично периферно зрение. Не му убягваше фактът, че непознатият още не беше вдигнал чашата „Хайнекен“.

Човекът, изглежда, не ходеше често по барове и очевидно хич не му се щеше да бъде в този бар, тази вечер, в този час.

Най-сетне той отвори уста:

— Дойдох по-рано.

Тим се почуди дали този разговор би бил по вкуса му.

— Сигурно — продължи странникът — на всеки би му се искало да дойде по-рано, да прецени обстановката.

Тим го налегна неприятно предчувствие. Не предупреждение от типа: „Пази се! Страшно чудовище!“, а по-скоро усещане, че може да е попаднал на досадник.

— Скочихме от самолет с кучето — заяви непознатият. Виж пък най-голямата надежда за впечатляващ разговор в бар е да ти излезе късметът да срещнеш ексцентрик.

На Тим му светна пред очите. Той се обърна към парашутиста и попита:

— Как се казва?

— Кой?

— Кучето.

— Лари.

— Странно име за куче.

— Кръстих го на брат си.

— Брат ти какво мисли за това?

— Брат ми не е жив.

— Моите съболезнования.

— Той почина отдавна.

— На Лари харесва ли му да скача с парашут?

— Не можа да пробва. Умря на шестнадесет.

— Имах предвид кучето.

— Да. Май му харесва. Споменах го само защото стомахът ми се е свил на топка, както когато скочихме.

— Значи лош ден, а?

Странникът се намръщи.

— Как ти се струва?

— Лош ден — кимна Тим.

Все тъй смръщен, странникът добави:

— Ти си човекът, нали?

Изкуството на кръчмарското остроумие не е като да свириш Моцарт на пиано. В него няма предписания и всеки е свободен да импровизира. Ритъмът се налучква инстинктивно.

— Ти ли си човекът? — повтори въпроса си странникът.

— А кой друг бих могъл да бъда? — откликна Тим.

— Изглеждаш много… обикновен.

— Старая се — увери го Тим.

Парашутистът го изгледа внимателно за момент, но после наведе очи.

— Не мога да си представя да съм на твое място.

— Не е лесно — отвърна Тим не толкова шеговито и се намръщи, като долови нотката искреност в гласа си.

Непознатият най-сетне вдигна чашата. Преди да стигне до устните си, той разля бира на бара, после изгълта половината от останалото питие.

— Няма страшно, това е само временна фаза — заяви Тим повече на себе си, отколкото на събеседника си.

Рано или късно този тип щеше да разбере, че е направил грешка, и тогава Тим щеше да се престори, че също се е объркал. Междувременно що пък да не се позабавлява.

Непознатият изтика плика към него и рече:

— Вътре е половината. Десет хиляди. Останалите, след като тя изчезне.

След тези думи странникът се обърна на стола, стана и се отправи към вратата.

Тим понечи да го извика, когато внезапно ужасният смисъл на последните десет думи се избистри в съзнанието му: „Вътре е половината. Десет хиляди. Останалите, след като тя изчезне.“

Първоначално изненадата, а после необичайният за него спазъм на страх задавиха гърлото му.

Парашутистът си беше наумил да се измъкне от бара. Той прекоси набързо помещението, излезе през вратата и се стопи в нощта.

— Ей, чакай — опита се да го спре Тим, но гласът му беше прекалено тих и се обади прекалено късно. — Чакай!

Когато се плъзгаш по течението на дните и оставяш следа тънка като копринена паяжина, ти не развиваш навика да викаш и да гониш разни непознати, които са замислили убийство.

Докато Тим осъзнае, че се налага да се заеме с гонитба и да стане от стола си, възможността да се започне успешно преследване беше отминала. Плячката беше взела непреодолима преднина.

Той седна обратно и изпи бирата си на един дъх.

Остатъци от пяната залепнаха по стените на чашата. Никога досега тези мимолетни фигури не бяха му се виждали тайнствени. Сега той се вглъби в тях като че ли виждаше олицетворението на някаква дълбока мъдрост.

Чувстваше се объркан. Погледът му случайно попадна на кафявия плик, който бе придобил зловещия вид на самоделна бомба.

Лиам Руни сервира две порции хамбургери със сирене и пържени картофки на младата двойка в едно от сепаретата. Никоя сервитьорка не ходи на работа в мъртвило като понеделнишкото.

Тим вдигна ръка да извика Руни. Той обаче не го забеляза и се върна при портичката на бара в другия край на помещението.

Кафявият плик още изглеждаше застрашително, но у Тим вече започваха да се прокрадват съмнения дали е разбрал правилно случилото се между него и странника. Човек, който има куче парашутист на име Лари, не би платил на някого да извърши убийство. Всичко това беше просто едно недоразумение.

„Останалите, след като тя изчезне.“ Това би могло да се тълкува по най-различни начини. Не е задължително да означава, след като умре.

Решен да оправи бързо тази грешка, Тим изправи езичетата на медната закопчалка, отвори плика и бръкна вътре. Извади една тлъста пачка от стодоларови банкноти, завързани с ластиче.

Не беше сигурно дали парите бяха мазни, но Тим изпита чувството, че са. Пъхна ги веднага обратно в плика.

Освен банкнотите намери и снимка с размери 13 на 18 см, която навярно е била правена за шофьорска книжка или паспорт. Жената изглеждаше на възраст под тридесет. Привлекателна.

На гърба на снимката беше напечатано име: ЛИНДА ПАКИТ. Под името имаше адрес в Лагуна Бийч.

Макар че току-що беше изпил цяла бира, устата на Тим беше пресъхнала сякаш беше осолена и киселееше като лимон. Пулсът му не беше ускорен, но блъскаше по-силно от всякога и дънеше в ушите му.

Противно на всякаква логика, той изпитваше угризения на съвестта, докато разглеждаше снимката, все едно беше взел участие в планирането на убийството на тази жена. Прибра снимката и избута плика настрана.

В бара влезе нов непознат. Беше почти същият на ръст като Тим и имаше късо подстригана кестенява коса като неговата.

Руни се появи с нова чаша бира за Тим и каза:

— Продължавай да ги гаврътваш с тая скорост и ще престанеш да бъдеш част от мебелировката. Ще се превърнеш в истински клиент.

Упоритото чувство, че сънува, забавяше мисловния процес на Тим. Искаше му се да каже на Руни за случилото се, но езикът му не се обръщаше.

Новодошлият се приближи, седна на мястото, където бе седял парашутистът, през един стол от Тим.

— „Будвайзер“ — поръча той на Руни.

Руни се отправи към крана, странникът огледа кафявия плик и после хвана погледа на Тим. Очите му бяха кафяви, също като на Тим.

— Дошъл си по-рано — каза убиецът.

Глава 2

Човешката участ може да увисне на най-малката пантичка на времето. Не минава и минута, която не би могла да доведе до грандиозни промени, и всяко тик и так на часовника сякаш нашепва с гласа на съдбата обещания или заплахи.

Когато убиецът каза: „Дошъл си по-рано“, Тим Кариър забеляза, че часовникът с рекламата на „Будвайзер“ показва пет минути преди кръглия час, и беше логично той да предположи: „Ти също.“

Пантичката на времето се бе обърнала, вратата се бе отворила и повече нямаше затваряне.

— Размислих и реших, че не искам да те наема — рече Тим.

Руни донесе бирата на убиеца и след това отиде да обслужи клиент в другия край на заведението.

Отражението на светлината от махагоновия бар придаваше на питието в чашата червеникав оттенък.

Непознатият облиза напуканите си устни и започна да пие. Явно беше много жаден.

Когато остави чашата, той каза дружелюбно:

— Не е възможно да ме наемеш. Не служа на никого.

Тим помисли да се извини, че има нужда от тоалетната. Можеше да се обади оттам по мобилния си телефон на полицията.

Лошото беше, че непознатият щеше да изтълкува хода му като подкана да прибере кафявия плик и да си тръгне.

Да вземе плика в тоалетната също не вървеше. Непознатият щеше да предположи, че Тим иска да извърши плащането на четири очи, и щеше да го последва.

— Нито можеш да ме наемеш, нито пък се опитвам да продам нещо — каза убиецът. — Ти се опитваш да продадеш на мен, а не аз на теб.

— Така ли? И какво се опитвам да ти продам?

— Една представа. Представата как светът ще се промени радикално от една… корекция.

В съзнанието на Тим изникна образът на жената от снимката.

Не му беше ясно какво може да направи. Трябваше му време да помисли и той рече:

— Продавачът е този, който определя цената. Ти определи цената — двадесет хиляди.

— Това не е цена, а пожертвование.

Тази размяна на реплики не беше по-безсмислена от типичния кръчмарски разговор и Тим се включи в ритъма.

— Но срещу моето пожертвование аз получавам твоята… услуга.

— Не. Не продавам услуги. Получаваш моето благоволение.

— Твоето благоволение.

— Да. След като възприема представата, която ми продаваш, твоят свят ще се промени радикално благодарение на моето благоволение.

Въпреки обикновения кафяв цвят на очите му погледът на убиеца беше по-властен, отколкото би могло да се очаква.

А лицето му, когато той се появи и седна на бара, се беше сторило на Тим като изсечено от гранит, но това се оказа погрешно първо впечатление. Закръглената му брадичка бе украсена с трапчинка. Бузите бяха гладки и розови. Нямаше бръчки около устата. Нито на челото.

Причудливата полуусмивка, която играеше на устоите му, сякаш идваше от фееричния свят на някоя от любимите му детски приказки. Това, изглежда, беше обичайният израз на лицето му, който като че ли подсказваше, че странникът частично се изключва от реалността на момента и се намира в постоянен унес.

— Тук не става въпрос за някаква сделка — каза усмихнато непознатият.

— Ти се обърна към мен с молба, аз съм отговорът на молитвите ти.

Речникът, с който той си служеше при обсъждането на работата си, можеше да се приеме като знак за предпазливост, средство за избягване на опасността да се самоподложи на обвинения в престъпност. Но поднесени с неувяхваща усмивка, префинените му евфемизми се превръщаха в източник на тревога, ако не и на тръпки от ужас.

Тим отвори кафявия плик, но странникът го спря.

— Не тук.

— Спокойно. — Тим извади снимката от плика, сгъна я и я сложи в джоба на ризата си. — Плановете ми се промениха.

— Колко жалко! Мислех, че мога да разчитам на теб.

Тим избута плика пред празния стол помежду им и каза:

— Половината от уговореното. За нищо. Да го наречем хонорар за неизвършено убийство.

— Никой никога няма да разбере, че си замесен — отвърна убиецът.

— Знам. Ти си добър. Сигурен съм, че си добър в тази работа. Върхът си. Само че аз повече не искам да го правя.

Убиецът поклати глава с усмивка.

— Искаш, искаш.

— Вече не.

— Искаше го преди, нали? Не можеш да стигнеш дотам да го искаш и после да престанеш да го искаш. Няма такова нещо.

— Размислих се и ми дойде нов акъл — настоя Тим.

— В работа като тази новият акъл винаги идва, след като човек получи каквото иска. Тогава той си позволява да поизпита малко угризения на съвестта, за да се почувства по-добре. Получава каквото иска, чувства се добре и година по-късно станалото е само един тъжен спомен.

Втораченият кафяв взор го тормозеше, но Тим не смееше да откъсне очи. Ако започнеше да се усуква, у странника можеха да се зародят подозрения.

Една от причините за хипнотизиращия поглед се изясни. Зениците на странника бяха разширени максимално.

Черното езеро в центъра на ирисите му бе удавило околния цвят.

Осветлението в този край на бара беше приглушено, но не сумрачно. Зениците бяха разширени до степента, която се получава при пълен мрак.

Гладът в очите му, стръвта за светлина, създаваха притегляне като на черна дупка в космоса, на умряла звезда.

Зениците на слепец биха могли да бъдат постоянно разширени като неговите. Но убиецът не беше сляп, поне що се отнася до светлината, макар че може би не беше зрящ за нещо друго.

— Вземи парите — подкани го Тим.

Същата усмивка.

— Половината пари.

— За нищо.

— О, аз вече свърших малко работа.

— Каква? — намръщи се Тим.

— Показах ти кой си.

— Брей! И кой съм?

— Убиец по душа със сърце на страхливец.

Убиецът взе плика, стана от стола и си тръгна.

Тим се бе представил успешно като човек с куче на име Лари, беше, поне за момента, спасил живота на жената от снимката, беше предотвратил жестоката схватка, която би последвала, ако убиецът разбереше, че е станала грешка. Всичко това би трябвало да го изпълни с облекчение. Но се получи тъкмо обратното: гърлото му се сви, сърцето му се изду така, че за дробовете му не остана място, и дъхът му секна.

Главата му се замая и му се стори, че столът му се завъртя. От световъртежа започна да му се повдига.

Ясно бе, че не можеше да изпита облекчение, защото случаят не бе приключен. Не беше нужно да му гледат на листа от чай. Трагичните последици се открояваха ясно на хоризонта.

Тим можеше с един поглед да схване и назове подредбата на всяка дворна каменна настилка: надлъжна превръзка, напречна превръзка, кръстата превръзка, фламандска превръзка, редова зидария от дялан камък… Но пътят пред него в този момент бе пълен хаос. Не се знаеше накъде ще го изведе.

Стъпвайки леко, както би могъл да го стори само човек с необременена съвест, убиецът напусна бара и се предаде в прегръдката на нощта.

Тим се шмугна към вратата, внимателно я открехна и погледна навън.

Зад волана на бяла кола, паркирана под ъгъл на тротоара, отчасти скрит зад отражението на синята неонова реклама на бара върху предното стъкло, седеше усмихнатият непознат. Той разлистваше пачката от стодоларови банкноти.

Тим измъкна тънкия си мобилен телефон от джоба на ризата.

В колата убиецът смъкна прозореца. Закачи някакъв предмет на стъклото и после го вдигна, за да го залости.

Напипвайки бутончетата на мобифона, без да ги поглежда, Тим се опита да набере 911.

Предметът, стиснат между прозореца и рамката на колата, се оказа портативна сигнална лампа, която започна да святка веднага щом колата потегли на заден ход.

— Ченге! — прошепна Тим и не се реши да набере втората единица.

Престраши се да излезе едва когато колата започна да се отдалечава от бара, и прочете номера върху стопяващия се силует.

Бетонът под краката на Тим започна да се разрежда и омеква и заприлича на крехката ципица, която се образува върху водната повърхност. Понякога, когато реши да се плъзне по тази ципица, за да се опази от птиците и прилепите, еднодневката става жертва на изплувалия от дълбините гладен костур.

Глава 3

Възходът на бетонните стълби под златния водопад от драконовата лампа бе защитен от прост железен парапет. Бетонът явно е бил заравняван мокър, защото някои от ръбовете бяха силно олющени. Повърхността на стъпалата приличаше на напукана глеч.

Като много други неща в живота бетонът не прощава грешките.

Медният дракон, все още лъскав, макар и зеленеещ по краищата, криволичеше в кутия от четири рамкирани стъкла на фона на святкащите в мазилката люспи слюда.

Обляна в аленото зарево, алуминиевата замрежена врата също грееше като мед. Зад нея вътрешната врата беше отворена и откриваше гледка към кухня, наситена с аромата на канела и силно кафе.

Зад масата седеше Мишел Руни. Тя вдигна поглед да посрещне Тим.

— Много тиха стъпка имаш — не те чух, а те усетих.

— Май те разбирам — отвърна той, като затвори зад себе си замрежената врата.

— Нощта сякаш се стаи около теб, както става, когато човек върви из джунглата.

— Не срещнах крокодили по пътя — пошегува се Тим, но изведнъж го жегна мисълта за оня тип, на когото бе дал десетте хиляди долара.

Той седна срещу нея зад масата със светлосиня пластмасова облицовка и се загледа в рисунката, над която тя работеше. От неговата страна рисунката бе обърната наопаки.

От грамофона автомат в бара на долния етаж долиташе, макар и приглушен, разкошният глас на Мартина Макбрайд.

Когато Тим се увери, че рисунката представлява панорама от силуетите на дървета, той попита:

— За какво рисуваш това?

— За настолна лампа. Бронзов статив и цветно стъкло.

— Някой ден ще станеш велика, Мишел.

— Веднага бих спряла, ако мислех, че това може да се случи.

Той спря поглед на лявата й ръка, която лежеше с дланта нагоре върху шкафа до хладилника.

— Искаш ли кафе? — посочи тя каната близо до котлона. — Току-що го направих.

— О, черно като че ли си го изстискала от сепия!

— Кой нормален човек иска да спи?

Тим си наля чаша и се върна на масата.

Столът му приличаше на част от кукленски комплект. Под миниатюрната Мишел същият стол изглеждаше голям. Въпреки това Тим се чувстваше детето, което си играе на кукленско гости.

Причината за това не бяха столовете, а Мишел. Без да подозира, понякога тя го караше да се чувства неловко като малко момче.

Тя плъзна деликатно молива с дясната си ръка, като придържаше блока за рисуване с остатъка от лявата.

— Кексът за кафето — кимна тя към фурната — се очаква да пристигне след десет минути.

— Мирише много вкусно, но трябва да си вървя.

— Не се прави, че имаш личен живот.

Над масата прелетя малка сянка. Тим вдигна очи. Една жълта пеперуда изпърха покрай посребрените копитца на подскочилите бронзови газели в малкия абажур до Мишел.

— Вмъкна се тук през деня — каза тя. — Държах вратата отворена, опитвах се да я накарам да излезе, но тя си се чувства у дома.

— Че как инак би могла да се чувства?

Клонче от дърво прошумоля и изникна под върха на молива върху хартията.

— Как успя да се изкатериш по стълбите с този товар?

— Какъв товар?

— Този, дето те е смачкал.

Масата се синееше като лазурно небе, а сянката витаеше зад него като изящна загадка.

— Няма да идвам насам известно време — каза той.

— Как така, колко време?

— Няколко седмици или месец.

— Не разбирам.

— Имам една работа за оправяне.

Пеперудата намери къде да кацне и затвори крила.

Подобно на мигащ мрак, родил се в отражение на пламъка от свещ, сянката изчезна с бързината на огънчето на секнат фитил.

— Една работа — повтори тя. Моливът й замря върху хартията.

Когато престана да изучава масата и вдигна глава към Мишел, той срещна вторачения й поглед. Очите й бяха също тъй сини и убедителни.

— Ако дойде някой и започне да ме описва и пита за името ми, кажи, че не се сещаш за такъв човек.

— Кой мислиш, че ще дойде?

— Някой. Който и да е. Нека Лиам да му каже: „Бабаитът на крайния стол? Не бях го виждал преди. Стори ми се нафукан. Не ми хареса.“

— Лиам знае ли за какво става въпрос?

Тим сви рамене. Не беше казал на Лиам нищо повече от това, което смяташе да каже на Мишел.

— Не знае. Женска история, това е.

— Този, дето ще дойде в бара, защо ще се качи и тук?

— Може и да не се качи. Но може и да иска да провери всичко. Пък и ти може да се случиш в бара, когато той дойде.

Лявото й око, изкуственото, сляпото око, се забиваше в него по-надълбоко от дясното, сякаш имаше някаква свръхестествена сила.

— Не е женска история — възрази тя.

— Истината ти казвам, повярвай.

— Не е както ти се мъчиш да го изкараш. Мирише на беда.

— Не е беда. Просто не е за приказка.

— Не ти вярвам. Ти никога няма да сконфузиш себе си или приятел.

Той се огледа за пеперудата и я видя кацнала на веригата, от която висеше абажурът с газелите. Тя потрепваше с крилца под натиска на загретия от крушките въздух.

— Не си прав да се опитваш да се оправиш сам — каза тя, — каквото и да е станало.

— Не е толкова страшно, колкото си го мислиш — увери я той. — Малка лична неприятност. Ще се оправя, не се бой.

Те поседяха в тишината на замрелия молив, на замлъкналия грамофон автомат в бара на долния етаж, на задавеното гърло на нощта зад замрежената врата.

— Ти какво сега, лепидоптерист ли ще ставаш? — прекъсна мълчанието тя.

— Какво пък значи това?

— Колекционер на пеперуди. Погледни ме в очите.

Той свали очи от пеперудата.

— Правя лампа за теб — промълви тя.

Той насочи поглед към листа със стилизираните дървета.

— Не е тази. Друга една. Вече съм я започнала.

— Как изглежда?

— Ще я завърша до края на месеца. Тогава ще я видиш.

— Добре.

— Ела тогава да я видиш.

— Добре. Ще дойда заради нея.

— Непременно ела — протегна към него тя сакатата си лява ръка.

Като го стискаше здраво, сякаш с призрачни пръсти, тя целуна опакото на ръката му.

— Благодаря ти за Лиам — прошепна тя.

— Благодари на Господ — той ти даде Лиам, не аз.

— Благодаря ти за Лиам — настоя тя.

Тим целуна върха на приведената й глава.

— Така ми се иска да имах сестра и ти да беше сестра ми. Но напразно се притесняваш — не съм в беда.

— Само недей да лъжеш — помоли тя. — Можеш да не ми казваш всичко, ако така предпочиташ, но недей да лъжеш. Не те бива да лъжеш, а пък аз не съм вчерашна.

Тя вдигна глава и срещна погледа му.

— Добре — съгласи се той.

— Нали знаеш, че мога да позная, когато се е случила голяма беда?

— Знам — призна той. — Можеш.

— Кексът за кафето трябва да е готов.

Очите му се спряха върху протезата на шкафа до хладилника. Дланта сочеше нагоре, пръстите бяха отпуснати.

— Да го извадя ли от фурната?

— Няма нужда, аз ще го извадя. Не нося ръката, когато пека. Няма да разбера, ако я опаря.

Тя сложи ръкавица за фурна и извади кекса да изстива. Мишел едва успя да свали ръкавиците и да се обърне и Тим беше вече на вратата.

— Ще чакам с нетърпение да видя лампата — каза той.

Тъй като сълзните й жлези и канали не бяха засегнати от злополуката, и живото, и мъртвото и око се наляха.

Тим излезе на площадката на стълбите, но преди да затвори замрежената врата, Мишел каза:

— С лъвове е.

— Кое?

— Лампата. С лъвове е.

— Бас държа, че ще е страхотна.

— Ако успея да я направя както трябва, тя ще напомня за лъвското сърце, за огромната му смелост.

Той затвори замрежената врата и се спусна по стълбите, без да вдига шум по белещия се бетон. Наоколо гъмжеше трафикът, но Тим остана глух за пеещия му хор. Бялото на фаровете се приближаваше и червеното на стоповете се отдалечаваше като светещи риби в нямата паст на океана.

Когато стигна до края на стълбите, градската глъч започна да се надига в съзнанието му, отначало едва-едва, но после все по-силно. Звуците идваха повечето от машини, но сякаш се подреждаха в ритъма на дивашки танц.

Глава 4

Жената, белязана с клеймото на смъртта, живееше в скромно бунгало в хълмистата част на Лагуна Бийч. Макар че от улицата не се откриваше скъпоструваща гледка, явно бе, че се полагаха грижи за разхубавяване. За разлика от застаряващите постройки, цената на земята в този район бе изхвърчала така, че независимо от състоянието или чара й, всяка къща, която се продадеше, щеше да бъде съборена, за да отвори място за по-голямо жилище.

Южна Калифорния се отърсваше от всичко вчерашно. Когато дойдеше денят на жестокото бъдеще, нямаше да са останали свидетелства за по-добро минало и загубата нямаше да е така болезнена.

Сгушена между високи евкалипти, бялата къщурка беше доста симпатична, но на Тим му се видя потискаща като схлупена колиба.

Прозорците бяха огрети от електрическа светлина. Тънките пердета хвърляха тайнствено було върху стаите навътре.

Той паркира форда си на отсрещната страна, през четири къщи северно от дома на Линда Пакит.

Тим познаваше тази постройка — тригодишна, в популярния за Америка стил „изкуство и занаяти“ от началото на XX век, с ръчна изработка на външната облицовка от каменни плочи и кедър. Бе работил като главен зидар на строежа.

Пътеката беше покрита с плочи в свободна наредба, оградени отстрани с два реда 8-сантиметрови квадратни павета. Тим намираше тази комбинация за грозна, но се беше постарал да я изработи грижливо и прецизно.

Притежателите на домове, струващи 3,5 милиона, рядко се допитват до зидарите по въпросите на дизайна. Архитектите пък — никога.

Той натисна звънеца и се заслуша в шушукането на палмите.

От брега полъхваше не бриз, а по-скоро предчувствие за бриз. Меката майска нощ дишаше повърхностно като пациент упоен за операция.

Лампата пред входа светна, вратата се отвори и Макс Ябовски каза:

— Тимоти, мечок такъв! Какво те носи насам?

Ако имаше мерки и теглилки за човешкия дух, стойностите им за Макс биха надхвърлили тези на къщата му.

— Влизай, влизай.

— Не искам да ви притеснявам неканен.

— Глупости. Как можеш да бъдеш неканен в къща, която си построил?

Сграбчил Тим за рамото, Макс го прехвърли от входната площадка в антрето сякаш със силата на левитацията.

— Може ли да отнема минутка от времето ви?

— Ще пиеш ли една бира или нещо друго?

— Не, благодаря. Не съм жаден. Искам да ви попитам нещо за съседите.

— Познавам ги всичките. От този квартал и от съседния. Председател съм на доброволния отряд за сигурност.

Очакванията на Тим се оправдаваха.

— Какво ще кажеш за кафе? Имам машина, която прави каквото поискаш: от капучино до класическо.

— Не, благодаря, много сте любезен. Искам да попитам за съседката, която живее на номер 1425, в бунгалото сред евкалиптите.

— Линда Пакит. Не знаех, че се кани да строи. Изглежда стабилен човек. Ще работиш спокойно с нея.

— Познавате ли мъжа й? Какво работи той?

— Не е омъжена. Живее сама.

— Значи е разведена?

— Доколкото знам — не. Ще събаря ли къщата, или ще я разширява?

— Не става дума за строеж — възрази Тим. — По личен въпрос е. Бихте ли й казали добра дума за мен?

Гъстите вежди литнаха и гумените устни се извиха в арка на доволство.

— Много неща съм бил, но не и сватовник.

Макар че би трябвало да предвиди подобен извод от въпросите си, Тим се изненада. Не беше излизал с жена от много време. Беше си внушил, че е изгубил звездите в очите и излъчването на феромони, които да подлъжат някого, че още е вътре в играта.

— Не, не е за това.

— Тя е доста привлекателна — отбеляза Макс.

— Честна дума, не е за това. Не я познавам, нито тя мен, но имаме… общ познат. Трябва да й предам нещо за него. Мисля, че ще иска да го чуе.

Гумените устни не се отпуснаха много. Макс не искаше да се раздели с ролята си на ангел хранител на любовта.

Тим си помисли, че хората гледат прекалено много филми. И започват да вярват, че всяка добра душа ще срещне своята лика-прилика. От много гледане на филми започват да вярват какво ли не и много често това е опасно.

— Тъжна работа — продължи Тим. — Нося лоши вести.

— За общия ви познат?

— Да. Той не е добре.

Не би могло да се каже, че това е лъжа. Парашутистът нямаше физически оплаквания, но психически явно имаше отклонения, а морално беше загнил.

Мисълта за смъртта изтри доволството от усмивката на Макс Ябовски. Устата му се сви в сурова гримаса и той кимна.

Тим очакваше да го попитат за името на общия познат. Щеше да му се наложи да излъже, че не иска да го казва, за да не разтревожи жената, преди да се срещнат, та да може да я утеши.

Всъщност истината бе, че той не знаеше никакво име.

Макс не попита нищо и на Тим му се размина неприятността да си измисля. С помръкнал поглед под свъсените гъсти вежди Макс пак предложи да направи кафе и отиде да се обади на жената.

Оформеният с касетки таван и ламперията на стените в антрето бяха потънали в мрак. На техния фон бялото на варовика на пода се открояваше така ярко, че създаваше илюзията за липса на каквато и да било опора, сякаш всеки момент той можеше да пропадне като човек, прекрачил навън от летящ самолет.

Два малки стола ограждаха от двете страни малка масичка, над която висеше огледало.

Той не погледна отражението си. Не искаше да срещне погледа си, за да не види жестоката истина, от която се опитваше да се абстрахира.

Срещнеше ли погледа си, той щеше да му каже какво го чака. Чакаше го нещото, дето цял живот идеше към него и щеше да продължава да се приближава, докато е жив.

Трябваше да се подготви. Но не му трябваше да се измъчва с мисли за него.

Някъде от вътрешността на къщата се дочуваше приглушеният глас на Макс, който говореше по телефона.

В центъра на антрето Тим стоеше изправен с чувството, че е увиснал от тъмния таван като чукче в звънец над зейналата въздушна яма, в онемяло предчувствие за предстоящия удар на съдбата.

Макс се върна и рече:

— Тя е готова да те изслуша. Не й казах нищо конкретно, само й дадох препоръка за теб.

— Благодаря. Извинявам се за безпокойството.

— Няма страшно. Само е малко странно.

— Да, така е.

— Защо приятелят ви не се обади на Линда да те представи? Нямаше да е нужно да й обяснява защо те праща.

— Не е никак добре и съзнанието му е замъглено — оправда се Тим. — Знае какво трябва да се направи, но вече не знае как да го направи.

— Това е според мен най-страшното, което може да ти се случи — каза Макс. — Да си загубиш мозъка, да не знаеш какво става.

— Такъв е животът — каза Тим. — На всички ни идва до главата.

Те си стиснаха ръцете и Макс го изпрати до входната площадка.

— Тя е добра жена. Дано това да не я измъчи много.

— Ще направя всичко каквото мога за нея — обеща Тим.

Той се върна обратно във форда си и подкара към бунгалото на Линда Пакит.

Тухлената настилка под формата на рибена кост върху пътеката, водеща към къщата, бе положена върху легло от пясък. Във въздуха ухаеше на евкалиптово масло, под краката му хрущяха сухи листа.

С всяка стъпка се чувстваше все по-притеснен. Времето изведнъж се забърза и той усети, че бедата наближава.

Изкачи се по стълбата и вратата се отвори. Жената го поздрави и попита:

— Ти ли си Тим?

— Да. Госпожа Пакит?

— Наричай ме Линда.

Под светлината на входната лампа очите й имаха цвета на египетско зелено.

— Майка ти трябва страшно да се е измъчила девет месеца да те разнася насам и натам — закачи го тя.

— Тогава съм бил по-малък.

Тя се отдръпна от вратата и каза:

— Наведи се и влизай.

Той прекрачи през прага и от този миг всичко се промени за него.

Глава 5

Дървеният под се разливаше от стена до стена с топлото сияние на златен мед и придаваше на скромния хол простор и кротко величие.

Бунгалото, построено през 30-те години на двадесетия век, беше или изрядно поддържано, или реставрирано. Малката камина и декоративните свещници от двете й страни бяха семпли, но елегантни представители на стила арт деко.

Лъскавият бял таван със сглобка зъб и длаб висеше близо до главата на Тим, но не го дразнеше. Обстановката създаваше чувство за уют, а не клаустрофобична неприязън.

Линда имаше много книги. С едно-единствено изключение техните редици се сливаха в самотната изява на изобразителното изкуство в стаята, в абстрактна композиция от думи и цветове. Изключението беше плакат, изобразяващ празен сив телевизионен екран с размери 1.80 на 1.20.

— Нищо не разбирам от модерно изкуство — отбеляза Тим.

— Това не е изкуство. Поръчах да ми го направят в едно фото студио. Да ми напомня защо не искам да имам телевизор.

— И защо?

— Защото животът е много кратък.

Тим даде шанс на плаката да му подейства и каза:

— И все пак нищо не разбирам.

— Ще дойде време да го разбереш. В голяма глава като твоята трябва да има някакъв мозък.

Беше му трудно да реши дали поведението й беше продиктувано от някакъв безгрижен чар или от насмешливост, граничеща с грубиянство. Или пък беше малко откачалка. Много такива се срещаха напоследък.

— Линда, причината, поради която съм дошъл…

— Ела с мен в кухнята. Бях там, когато дойде.

Тя го поведе през хола и продължи през рамо:

— Макс ме увери, че не си от ония, дето ще ми забият нож в гърба и ще изнасилят трупа ми.

— Аз го помолих да гарантира за мен, а той виж какви ги е наговорил.

Водейки го през коридора, тя отвърна:

— Макс ми каза, че си талантлив зидар и честен човек. Останалото се наложи да го изстискам. Хич не му се искаше да се обвърже с мнение по въпроса за твоите престъпни и некрофилски наклонности.

В кухнята бе паркирана кола.

Стената между кухнята и двойния гараж бе махната. Дървената подова настилка бе продължена и в гаража, както и лъскавият бял таван със сглобка зъб и длаб.

Три монтирани в определени точки прожектора открояваха черен форд модел 1939.

— Твоята кухня се намира в гаража — възкликна той.

— Не, не, моят гараж се намира в кухнята.

— Каква е разликата?

— Огромна. Аз ще изпия едно кафе. Ти искаш ли? Със сметана? Захар?

— Без нищо моля. Защо си държиш колата в кухнята?

— Обичам да си я гледам, докато ям. Нали е страхотна? „Форд купето“, модел 39-а е най-красивата кола на всички времена.

— Няма да оспорвам в полза на пинтото.

Тя напълни чаша с кафе и каза:

— Не е класика, а огън! Изсечени форми, изпипана и пъргава като звяр.

— Ти сама ли си я модифицираш?

— Отчасти. Но най-вече я давам на един факир в Сакраменто — той е гений в тази работа.

— Доста пара трябва да е отишла.

Линда сервира кафето.

— А какво да правя — да спестявам за бъдещето ли?

— Какво бъдеще имаш предвид?

— Ако можех да отговоря на този въпрос, сигурно щях да си открия спестовен влог.

Дръжката на чашата му беше във формата на папагал, на който беше изписано ОСТРОВ БАЛБОА. Изглеждаше ретро, като сувенир от 30-те години на двадесетия век.

Нейната чаша беше двойна по размер, защото над ръба й се извисяваше порцелановата глава на президента Франклин Делано Рузвелт с неизменното цигаре между устните.

Тя се приближи към форда.

— Ето за това живея.

— Живееш за една кола?

— Тя е машина на надеждата. Или машина на времето, която те отвежда назад в дните, когато на хората им е било по-лесно да хранят надежди.

На пода, в един леген, се намираше шише с препарат за излъскване на хром и няколко парцала. Броните, решетката и лайстните блестяха като живак.

Тя отвори вратата на шофьора и седна с кафето зад волана.

— Ела да се повозим.

— Трябва да си поговорим за нещо, важно е.

— Само ще се престорим, че се возим, игра на въображението.

Тя затвори вратата, Тим обиколи колата и се качи от страната на пътника.

Поради скосения покрив мястото до тавана не стигаше за висок човек. Тим се смъкна на седалката, стиснал чашата с папагала с две ръце.

Дори и в това оскъдно пространство той продължаваше да се извисява над жената като трол над миниатюрна фея.

Вместо обичайната за 30-те години мохерна тапицерия той седеше на черна кожа. Приборите на контролното табло бяха прикрепени със стоманени кантове.

Пред предното стъкло се простираше кухнята. Много феерично.

Ключът беше на място, но Линда не запали мотора за виртуалното пътешествие. Може пък, като й свършеше кафето, да реши да подкара колата до кафеварката близо до фурната.

Тя му се усмихна.

— Нали е много гот?

— Имам чувството, че съм отишъл на автокино и гледам у филм за нечия кухня.

— Автокината отдавна вече изчезнаха. Не мислиш ли, че това е като да разрушиш Колизеума в Рим, за да построиш търговски център?

— Не съвсем.

— Да, прав си. В никое автокино не са хвърляли християни за храна на лъвовете. Та за какво поиска да се срещнем?

Кафето беше отлично. Той отпиваше глътка, духаше и пак отпиваше и се чудеше как най-добре да обясни положението.

Когато крачеше по сухите евкалиптови листа по пътеката пред къщата, той имаше много ясна представа какво точно ще й каже. Но когато видя жената, тя се оказа съвсем различна от очакваното. Подходът, който беше планирал, не беше подходящ.

Малкото, което беше научил за Линда Пакит, му даваше да разбере, че тя не беше от хората, на които трябва да им държиш ръката, когато им съобщаваш лоши новини. Всъщност имаше опасност тя да изтълкува прекаленото съчувствие като снизхождение.

Тим реши да го каже направо:

— Готвят се да те елиминират.

Тя се усмихна отново.

— Това виц ли е?

— Дали са двадесет хиляди, за да го направят.

— Да ме елиминират — в какъв смисъл? — почуди се тя.

— В смисъл на куршум в главата, вечен покой.

Той й разказа накратко за станалото в бара: как първо го бяха взели за убиеца, после за човека, който иска да наеме убиеца, и как беше разбрал, че убиецът е полицай.

Известно време тя слушаше със зяпнала уста, но удивлението й изчезна бързо. Зелените й очи се замъглиха, все едно че думите му размътиха някаква отколешна утайка в тези първоначално бистри езера.

Когато Тим свърши, жената седеше мълчаливо, отпиваше периодично от кафето и гледаше втренчено през предното стъкло.

Той изчака малко, но накрая се притесни.

— Не ми ли вярваш?

— Познавам много лъжци. Но ти не ми приличаш на никого от тях.

Насочените от прожекторите снопове светлина, под които колата се открояваше и едновременно чезнеше, не осветяваха особено вътрешността. Макар че лицето й тънеше в мека сянка, очите й хванаха лъч светлина и го отразиха.

— Не изглеждаш удивена от това, което ти казах — отбеляза той.

— Не съм.

— Значи… тогава знаеш кой е човекът, който иска да те ликвидира?

— Нямам представа.

— Бивш съпруг? Приятел?

— Никога не съм се омъжвала. Нямам приятел в момента и не съм имала откачен приятел преди.

— Да си се скарала с някого на работа?

— Работя като едноличен търговец от къщи.

— Какво по-точно вършиш?

— И аз се питам напоследък — отвърна тя. — Как изглеждаше човекът, който ти даде парите?

Описанието не я наелектризира. Тя поклати глава.

Тим добави:

— Има куче на име Лари. Веднъж го е взел със себе си и скочили с парашут от самолет заедно. Имал е брат на име Лари, който е умрял на шестнадесет години.

— Човек, способен да нарече кучето на умрелия си брат — няма начин да не се сетя кой е, дори да не ми е разказал за Лари или Лари.

Нещата не се развиваха в нито една от посоките, които Тим би могъл да си представи.

— Не е възможно парашутистът да ти е непознат.

— Защо?

— Защото иска ти да умреш.

— Няма нищо необикновено в това да станеш жертва на непознат убиец.

— Но никой не наема друг да убие човек, когото изобщо не познава.

Тим измъкна сгънатата снимка от джоба на ризата си.

— Откъде е взел това?

— Това е снимката ми за шофьорската книжка.

— Значи има достъп до архива с компютърните снимки на пътната полиция.

Тя му върна снимката. Тим я сложи обратно в джоба на ризата си и чак тогава осъзна, че тя е по-скоро нейна, отколкото негова.

— Не знаеш, кой би искал да умреш, а не си учудена — констатира той.

— Има хора, които искат всички да умрат. Когато свикнеш с тази мисъл, нищо не може да те учуди.

Острият нож на вторачения й зелен поглед сякаш режеше на филии стълпените му мисли и ги разстилаше наоколо като парчета плът по време на дисекция. И все пак погледът й бе по-скоро приканващ, отколкото студен.

— Много ми е интересна твоята реакция на всичко това — каза тя.

Той изтълкува думите й като признак на неодобрение или подозрение и отвърна:

— Не знам какво друго би могъл да направи човек.

— Можеше да задържиш десетте хиляди за себе си.

— Щяха да ме потърсят, ако го бях направил.

— Може би да, а може би не. Но сега… със сигурност ще те потърсят. Можеше просто да предадеш снимката и парите на убиеца и да изчезнеш. Да се отстраниш и да оставиш нещата да се развият по начина, по който биха то сторили, ако не беше те имало.

— И къде бих могъл да се дяна тогава?

— Можеше да отидеш на вечеря, на кино, да си легнеш.

— Ти така ли би постъпила? — попита той.

— Аз не съм интересна. Ти си интересен.

— Не съм от интересните.

— Не, не се правиш външно на интересен. Интересното в теб е това, което криеш.

— Казах ти всичко, нищо не съм скрил.

— Да, така е, що се отнася до станалото в бара. Но… не и за това, което е вътре в теб.

Задното огледало беше насочено към него. Той бе държал погледа си вторачен в нейния, за да не вижда своя. Сега отмести за миг очи към отражението в огледалото и тутакси ги наведе към удушения керамичен папагал в дясната си ръка.

— Кафето ми изстина — каза той.

— И моето. Можеше да се обадиш на полицията, след като убиецът си е тръгнал от бара.

— Не, след като разбрах, че е полицай.

— Барът е в района на Хънтингтън, аз съм в Лагуна Бийч. В различни съдебни райони сме.

— Не е ясно в кой район е той. Караше обикновена кола, без полицейска маркировка. Нищо не му пречи да е от полицията в този район.

— И сега какво ще правиш, Тим?

Искаше му се да я наблюдава и в същото време изпитваше ужас да я погледне и съвсем не можеше да разбере защо или как, за някакви минути от запознанството им, тя се бе превърнала в център на чувство на нужда или ужас.

Никога преди не бе изпитвал подобно нещо и макар че хиляди песни и филми го бяха програмирали да го нарече любов, той знаеше, че не е любов. Той не беше от хората, способни да се влюбят от пръв поглед. Освен това любовта не включва елемент на смъртен ужас.

— Единственото доказателство, което можех да дам на полицията, беше снимката ти, но що за доказателство е това? — продължи да размишлява той.

— А номерът на колата? — подсети го тя.

— И това не е доказателство, а само улика. Познавам човек, който може да издири името на шофьора. Човек, на когото имам доверие.

— И после?

— После не знам. Ще измисля нещо.

Очите и, неотклонно вторачени в него, обладаваха притеглянето на двойна луна и приливът на неговото внимание бе осъден да ги следва.

Сключил поглед отново с нейния, той си каза, че трябва да запомни този момент, този стегнат възел на ужас, който също така се превръщаше в разплитащ се възел на див възторг. Веднъж да намереше име за него, той щеше да разбере защо, без да се кани, внезапно бе си тръгнал от живота, който познаваше и към който се беше стремил, и се бе отправил към нов живот, за който нямаше никаква представа и който можеше да го изпълни с адско разочарование.

— Трябва да се махнеш от къщата тази вечер — посъветва я той. — Иди някъде, където никога не си ходила преди. Не при приятели или роднини.

— Мислиш, че убиецът ще дойде?

— Утре-другиден, рано или късно, веднага щом двамата с човека, който го наема, разберат какво е станало.

— Добре — съгласи се тя, без да има вид на уплашена. Трезвата й реакция го озадачи.

Мобилният му телефон иззвъня.

Линда пое чашата му и той отговори.

Обаждаше се Лиам Руни.

— Онзи се появи. Пита за бабаита на последния стол.

— Толкова бързо! Да го вземат дяволите! Надявах се, че ще минат поне ден-два. Първият или вторият беше?

— Вторият. Този път го огледах по-внимателно. Той е направо смахнат, Тим. Акула на два крака.

Тим си припомни неувяхващата замечтана усмивка и разширените зеници, жадни за светлина.

— Каква е тази работа, кажи!

— Женска история — повтори Тим предишното си обяснеше. — Ще се оправя.

Не беше трудно да се досети, че убиецът вероятно беше усетил, че нещо не беше станало както трябва по време на срещата в бара, и се беше обадил на парашутиста да провери.

Гледана през предното стъкло на колата, кухнята изглеждаше топла и уютна. На една от стените висеше комплект кухненски прибори.

— Недей да се измъкваш по този начин — каза Руни.

— Не го правя заради теб. — Тим отвори вратата и слезе от колата. — Правя го заради Мишел. Не си рискувай главата с тази работа — мисли за нея.

Хванала двете чаши, Линда слезе от форда от страната на шофьора.

— Кога точно си тръгна оня? — попита Тим.

— Изчаках към пет минути, преди да ти позвъня. Да не би да вземе да се върне и да ме види, че говоря по телефона. Има вид на човек, който винаги може да каже колко прави две и две.

— Трябва да свършвам — каза Тим, натисна копчето КРАЙ и прибра телефона.

Линда занесе чашите на мивката, а Тим се зае да избере нож от комплекта на стената. Прескочи касапския и взе друг, с по-късо и тънко острие.

Магистралата покрай брега на Тихия океан беше най-краткият път от „Фенерджията“ до уличката на Линда. Дори и в понеделник вечер движението можеше да бъде задръстено. Можеше да се наложи да се пътува четиридесет минути от врата до врата.

В допълнение към портативната сигнална лампа цивилната кола можеше да има и сирена. Сирената естествено щеше да бъде изключена по време на приближаването — убиецът нямаше да им даде сигнал, че е пристигнал.

Линда се обърна с гръб към мивката и видя ножа в ръката на Тим. Не направи погрешни заключения, нито поиска обяснения.

— С колко време разполагаме? — попита тя.

— Можеш ли да си събереш багажа за пет минути?

— Мога и за по-малко.

— Давай.

Тя хвърли поглед към форда.

— Не можеш да минеш незабелязана с него. По-добре да го оставиш — посъветва той.

— Нямам друга кола.

— Ще те закарам, където поискаш.

Зеленият и поглед се забоде като счупена стъклена бутилка.

— Какво печелиш ти от това? Нали ме предупреди, можеш да си вървиш.

— Убиецът ще иска да се отърве и от мен. Само трябва да разбере името ми.

— И ти смяташ, че аз ще му го кажа, като ме намери?

— Дали ти ще му го кажеш или не, той ще го научи. Аз трябва да открия кой е той и още по-важно, трябва да открия кой му дава поръчката за убийство. Може би като си помислиш по-дълго, ще успееш да се сетиш.

Тя поклати глава.

— Няма шанс. Ако единствената ти печалба е в това да се сетя кой може да иска да ме убие, нямаш какво да спечелиш.

— Има какво — възрази той. — Хайде, стягай багажа.

Тя отново хвърли поглед към форда.

— Ще се върна за него.

— Когато тази история свърши.

— Ще карам, накъдето ми видят очите, докато намеря нещо останало от миналото, нещо, което не са успели да разрушат или осквернят.

— Нещо от добрите стари времена — откликна Тим.

— Колкото добри, толкова и лоши. Но все пак — различни.

Тя отиде да си събере багажа.

Тим угаси осветлението в кухнята, пресече през коридора към хола и угаси и там.

После открехна прозрачното перде на един от прозорците и се загледа в околността, която беше застинала като миниатюрно селце в стъклено преспапие.

Той също бе живял дълго в стъклен капан по свой собствен избор. От време на време беше замахвал с чук да си пробие път до нещо, но се бе въздържал да удари стъклото, защото не знаеше какво да търси от другата му страна.

Тръгнал напосоки от близкия каньон, навярно окуражен от пълнолунието, един койот се изкачваше по полегатия наклон на улицата. Когато минеше под лампа, очите му отразяваха светлината сляпо, сякаш бяха покрити със сребърно перде, ала в мрачните промеждутъци те пламтяха като огън и не пропускаха нищо.

Глава 6

Сякаш тръгнал по следата на изчезналия койот, Тим подкара колата на север. Зави наляво на стопа и се отправи надолу към магистралата покрай брега на Тихия океан.

Очите му се връщаха често-често към задното огледало. Никой не ги следеше.

— Къде смяташ да отседнеш?

— Ще реша по-късно.

Тя беше облечена в същите джинси и мастиленосин пуловер, но беше добавила и кадифено яке с камилски цвят. Дамската й чантичка лежеше на скута й, а пътната чанта на задната седалка.

— Кога по-късно?

— След като се видим с човека, на когото имаш доверие, който може да издири собственика на колата по регистрационния номер.

— Мислех да отида сам при него.

— Не съм ли достатъчно представителна?

Тя беше излязла по-хубава на снимката и все пак на него му се виждаше по-хубава сега. Тъмнокестенявата й, почти черна коса на снимката бе подстригана по-късо и нарочно леко разрошена.

— Много добре изглеждаш — увери я Тим. — Но той може да се притесни от присъствието ти. И да поиска да разбере повече подробности.

— Тогава ще му разкажем нещо, което звучи добре.

— Не е човек, на когото мога да разправям лъжи.

— Има ли такъв, на когото да можеш?

— Да мога какво?

— Няма значение. Остави го на мен. Аз ще му разкажа такава приказка, че той ще пита за още.

— Не — възпротиви се Тим. — С този човек и двамата ще се държим честно.

— Какъв ти е той — баща, брат?

— Човек, на когото съм много задължен. Стабилна личност. Педро Санто. Пит. Детектив от отдела за кражби и убийства.

— Значи в крайна сметка отиваме в полицията.

— Неофициално.

Те пътуваха на север, следвайки крайбрежието. Насрещното движение беше леко. Няколко коли профучаха край тях с превишена скорост, но нито една не носеше сигнална лампа.

На запад гъсто застроените високи части на речния бряг се спускаха към необитавани низини. Просторните плажове се редуваха с крайбрежни гъсталаци чак до черния хоризонт, където Тихият океан поглъщаше небето.

Под стражата на лунната светлина белите къдрици по краищата на прибоя и бродираната украса по върховете на вълните покриваха морето като с луксозно спално бельо, под което то се мяташе неспокойно в съня си.

Линда помълча и рече:

— Да си призная, ченгетата не са ми много по сърце. Погледът й беше вперен в пътя напред, но очите й не трепваха под водопада светлини на насрещното движение и сякаш се бяха вторачили в нещо друго.

Той я изчака да продължи, но когато това не стана, попита:

— Има ли нещо, за което трябва да знам? Имала ли си някакви неприятности с властите?

— Никога. Праволинейна съм като нов пирон, който никога не е виждал чук.

— Защо ми се появява чувството, че е имало чук, дори много чукове, но ти си отказала да се огънеш?

— Не знам. Не знам защо ти се появява такова чувство. Май че имаш навика да приписваш на крушката опашка дори когато я няма.

— Аз съм само един прост зидар.

— Повечето автомонтьори, които познавам, са по-големи философи от университетските професори. Те трябва да бъдат такива, защото живеят в реалния свят. Сигурно същото е и при зидарите.

— Неслучайно ни наричат каменни кратуни.

— Много сполучливо — усмихна се тя.

Когато стигна улица „Нюпорт Коуст“, той зави надясно и започна да се отдалечава от брега. Пред него земята се надигаше, а отзад морето се слягаше под нарастващата тежест на нощта.

— Познавам един дърводелец — каза тя. — Той е почитател на метафорите, защото смята, че самият живот е една голяма метафора, изпълваща всеки миг с тайнство и скрито значение. Знаеш ли какво е метафора?

— Сърцето ми е самотен ловец, скитащо из самотна гора — отвърна той.

— Добре го даваш за каменна кратуна.

— Не е мое творение. Чул съм го някъде.

— Явно помниш къде. Личи си по начина, по който го каза. Важното е, че ако твоят Санто не е заспа, той веднага ще забележи, че ченгетата не са ми по сърце.

— Не е, но няма за какво да не ти е по сърце.

— Сигурна съм, че е готин. Не е негова вината, че ръката на закона понякога се има за върхът на чудесата.

Тим преся неколкократно думите й, но в ситото на съзнанието му не остана сух остатък.

— Възможно е твоят приятел да е от малкото идеалисти, които влизат в полицията, за да правят добрини, но ченгетата ме изкарват от равновесие. И не само ченгетата.

— Хайде, признай си защо им имаш зъб.

— Нямам им зъб. Просто съм си такава.

— Имаме нужда от помощ и Пит Санто може да ни я даде.

— Знам. Просто си казвам как стоят нещата.

Те се изкачиха на върха на последния от веригата хълмове и пред очите им блесна внушителната гледка на вътрешната част на Оранжевия окръг с милионите си светлини, пред които звездите бледнееха.

— Изглежда така могъщ, непоклатим и вечен — възкликна тя.

— Кой?

— Светът на цивилизацията. Но всъщност е крехък като стъкло. — Тя се обърна с лице към него. — Време е да млъкна. Ти вече започваш да ме мислиш за откачена.

— Не — успокои я Тим. — Това за стъклото ми е ясно. Напълно ми е ясно.

Продължиха да пътуват с километри, без да разговарят, и скоро той осъзна, че дори когато мълчаха, вече не се чувстваха неловко заедно. Зад прозорците нощта дебнеше като машина на забравата, готова за атака, но тук, във форда, сърцето му бе временно обзето от някакъв покой заедно с предчувствието, че нещо хубаво може да се случи, дори нещо много хубаво.

Глава 7

След като обходи цялото бунгало, палейки навсякъде лампите, без да му мигне окото, Крейт се върна в спалнята.

Не особено скъпата бяла кувертюра на леглото бе опъната идеално, като в казармата. По ресните нямаше нито едно заплитане.

Крейт беше виждал къщи с неоправени легла и рядко сменяни чаршафи. Мърлявщината го отвращаваше.

Ако можеше да се действа със стрелба, мърлячът можеше да бъде убит поне от няколко крачки. Тогава нямаше да е толкова страшно, че не си е сменял бельото всеки ден.

Ала твърде често договорът изискваше да се приложи удушаване, намушкване с нож, удар с предмет или друг подобен интимен метод на екзекуция. В такъв случай, ако жертвата се окажеше мърляч, удоволствието от една по принцип приятна задача можеше да се превърне в гадна работа.

Да вземем например удушаването с въже изотзад. В предсмъртния си ужас жертвата ще се опита да се протегне и да издере очите на нападателя. Няма проблем човек да си опази очите, но жертвата може да ти докопа бузата, да те стисне за брадата, да те докосне по устните и ако имаше подозрение, че не си мие винаги ръцете след ходене в тоалетната, възникваха съмнения дали доброто заплащане и многото други придобивки от тази работа компенсират достатъчно отрицателните й страни.

Дрешникът на Линда Пакит беше малък и добре подреден. Нямаше много дрехи.

Крейт бе приятно впечатлен от семплото й облекло. Семплото във всяко нещо беше и по неговия вкус.

Той свали няколко кутии от лавицата над окачените дрехи. Нищо показателно не се намери в нито една от тях.

Проявата на любопитство относно жертвата му беше забранена. Не му се разрешаваше да се интересува от друго, освен от името, адреса и външността й.

Обикновено той спазваше това правило. Случката в бара обаче променяше изискванията за този проект.

Крейт се надяваше да намери снимки на роднини и приятели, училищни албуми, спомени от ваканционни пътешествия и повехнали романи. Но снимки нямаше дори и на избърсания от прах скрин, както и на идеално почистените нощни шкафчета.

Тя бе прекъснала всички връзки с миналото си. Крейт не знаеше по каква причина, но одобряваше. Животът без котва и самотата много улесняваха задачата му.

Беше му поръчано да инсценира кражба с взлом, да я изнасили и после убие по начин, който да накара полицията да мисли, че си има работа със сексуален психопат и че жертвата е случайно избрана от него.

Подробностите около извършването на убийството си бяха както винаги негова работа. Той беше гений по създаването на живи картини, които да насочват убедително и най-добрите специалисти в полицията към определен профил на убиец.

Отвори чекмеджетата на скрина и затърси снимките и издайническите предмети, свързани с личния живот, които не беше намерил в дрешника.

Въпреки забраната любопитството му беше взело връх. Изгаряше от желание да разбере защо бабаитът от бара бе развалил работата. С какво тази жена беше накарала един паяк, който виси по цял ден по баровете, да поеме такъв риск?

Работата на Крейт обикновено течеше по очакваното русло. Един по-посредствен човек, който не би могъл да оцени по-фините нюанси на тази професия, би започнал да се отегчава с течение на времето. Крейт обаче намираше удовлетворение отчасти заради успокояващия елемент на еднообразието в дадените му за изпълнение дела.

След чистотата, привичността беше качеството, което Крейт ценеше най-високо във всяко начинание. Когато намереше филм, който му доставяше удоволствие, той го гледаше по един-два пъти в месеца, понякога два пъти на вечер. Доста често ядеше едно и също нещо на вечеря в продължение на седмици.

Колкото и да бяха различни на външност, хората си приличаха в реакциите, а те можеха да се предскажат със същата лекота като обратите в действието на някой от филмите, които той беше научил наизуст. По думите на един от кумирите на Крейт хората са овце и това си беше чистата истина в повечето случаи.

Ала от опита на Крейт, който засягаше най-интимната дейност сред тези природни твари, хората бяха по-недоразвити от овцете. Овцете са кротки, това е вярно, но те си държат очите отворени. За разлика от хората, те не забравят, че светът е пълен с хищници, и внимават да не пропуснат да забележат вълчата миризма и кроежи.

Съвременните американци живеят така охолно и са така погълнати от богатото разнообразие на пищни забавления, че отказват да си развалят рахатлъка с мисли за остри челюсти и вълчи апетити. Дори когато си позволят да забележат вълк, му хвърлят кокал и се самозалъгват, че е куче.

Те омаловажават реалните заплахи, като съсредоточават страховете си около най-малко вероятните катаклизми: падане на огромен астероид върху Земята, супер урагани, двойно по-големи от Тексас, саморазпад на световната цивилизация при настъпването на новото хилядолетие, взривове в атомни електроцентрали, пробиващи дупки от край до край през центъра на Земята, издигането на нов Хитлер от редовете на жалките телевизионни проповедници на евангелието, които имат достатъчно лоша прическа.

И така за Крейт хората бяха повече говеда, отколкото овце. Той си ходеше спокойно около тях като с шапка-невидимка. Те гледаха с невиждащи очи, убедени, че стадото им дава сигурност, независимо че той си ги колеше един по един.

Работата беше и удоволствието му и той щеше да рине и от двете с лопата до деня, в който някой по-буен убиец погнеше с огън цялото стадо и го принудеше да скача на тълпи от десетки хиляди в пропастта. Тогава говедата можеше да станат по-предпазливи и неговата задача да се усложни.

Искаше му се да научи колкото се може повече за Линда Пакит, защото се надяваше, че така ще разбере нещо за човека, който си беше напъхал носа, за да я спаси от екзекуцията. Скоро щеше да получи името на този натрапник, но засега все още го нямаше.

В чекмеджетата на скрина имаше само дрехи, но те му разказаха някои неща за нея. Тя имаше купища къси чорапи в най-различни цветове, но само два чифта найлонови чорапи. Бельото й беше от чист памук, почти като мъжкото, без дантели и други финтифлюшки.

Тази простота направо го очароваше.

Да не говорим за свежата миризма. Той се почуди какъв ли препарат за пране е използвала и си пожела да е бил безвреден за околната среда.

След като затвори последното чекмедже, той се изправи пред огледалото над скрина и остана доволен от гледката. Бузите му не бяха зачервени. Устата му не беше свита от напрежение, нито увиснала от мерак.

Отражението на картина в рамка отклони вниманието му от собствения му образ, преди да беше успял да му се полюбува. Усмивката му секна, той обърна гръб на огледалото и се насочи към картината.

Би трябвало да я забележи още щом влезе в стаята. По стените нямаше друга украса, а единствените предмети с някаква декоративна стойност, намиращи се върху нощните шкафчета, бяха светещ часовник и старо радио „Моторола“, и двата изработени от бакелит и датиращи от 30-те години на двадесетия век.

Той не се подразни от часовника или радиото, но картината — тази евтина репродукция — беше влудяваща. Свали я от стената, удари стъклото в дъската на леглото и измъкна хартията от рамката. Сгъна я на три и я пъхна във вътрешния джоб на спортното си сако. Щеше да си я пази там, докато намери жената.

Когато дойдеше моментът да й свали дрехите и защитните прегради, той щеше да натъпче смачкания на топка плакат в гърлото й, щеше да стисне устата й и да й заповяда да го глътне и когато това се окажеше невъзможно, щеше да я остави да го изкашля и веднага след това щеше да го натъпче на друго място и после пак на друго, и после щеше да натъпче друга неща, щеше да тъпче каквото си поиска, докато тя му се замолеше да я убие.

За жалост той живееше във времена, когато такива мерки понякога бяха необходими.

Върна се при огледалото и както преди остана доволен от гледката. Съдейки по отражението, той притежаваше безупречно сърце и мислите му бяха изпълнени с милосърдие.

Външността беше важна. Нищо нямаше такова значение както външността. И работата му.

Върху добре подредената й поличка с козметика в банята той не намери нищо друго, което да го заинтересува, освен марка вазелин за устни, която не беше опитвал. Напоследък влажността на въздуха беше паднала много и устните му бяха постоянно напукани. Продуктът, с който беше свикнал, не помагаше.

Той помириса балсама и се увери, че няма добавени гадни парфюми, близна го и одобри лекия му вкус на портокалов крем. Намаза си устните, усети веднага охлаждащ ефект и мушна тубичката в джоба си.

Крейт отиде в хола и свали от полиците няколко от старите книги с твърди корици. Те имаха старомодни, но пъстри обложки и бяха до една литературни произведения на популярните писатели от 20-те и 30-те години на двадесетия век: Ърл Дер Бигърс, Мери Робъртс Райнхарт, И. Филипс Опенхайм, Дж. Б. Пристли, Франк Суинертън… С изключение на Съмърсет Моъм и П. Г. Удхаус, повечето бяха забравени.

Крейт би си взел книга, ако му се видеше интересна, ала тези автори бяха вече измрели. Когато четеше книга, изразяваща грешни възгледи, Крейт понякога се чувстваше задължен да издири автора и да го поправи. Никога не четеше книга от мъртви автори, защото удоволствието от дискусията лице в лице с живия творец не можеше да се сравнява с ексхумацията и оскверняването на трупа му.

При огледа в кухнята той намери две мръсни чаши от кафе в мивката. Постоя известно време и ги погледа.

Като се вземе предвид колко беше подредена, Линда не би оставила тази мръсотия, ако не беше имала спешна нужда да напусне къщата. Някой беше пил кафе с нея. Възможно бе този някой да я беше убедил, че не може да си позволи да отдели време за миене на чашите.

Освен като източник на информация чашата с дръжка под формата на папагал особено силно заинтересува Крейт с очарованието си. Той я изми, изсуши и уви в кърпа, за да си я вземе.

От комплекта за кухненски прибори липсваше нож — това също беше интересно.

От хладилника той извади останалата половина от домашно приготвен пай с крем нишесте, поръсен с канела. Отряза си едно голямо парче и го сложи на чиния. После постави чинията на масата заедно с вилица.

Наля си чаша кафе от каната върху топлия котлон. Напитката не беше още загорчала от дълго престояване. Той й добави мляко.

Седнал на масата, той се зае да изучава форда модел 39-а, докато ядеше пая и си пиеше кафето. Кремът нишесте беше отличен. Не трябваше да забрави да я похвали за него.

Тъкмо свърши с кафето и телефонът му завибрира. Той го погледна и видя, че е дошло писмено съобщение.

Когато се беше върнал във „Фенерджията“, за да узнае името на бабаита на крайния стол, барманът се бе направил на ни лук ял, ни лук мирисал.

Пет минути след като Крейт си бе тръгнал обаче, Лиам Руни се беше обадил на някого. Съобщението, което се получи сега, го информираше за номера, който е бил набран, и името на регистрирания притежател — Тимоти Кариър.

На екрана се появи и адресът на Тимоти Кариър, макар че Крейт се съмняваше, че ще има полза от него в момента. Ако Кариър беше паякът от бара и ако той беше хукнал към Лагуна Бийч да предупреди жената, не би имал неблагоразумието да се върне вкъщи.

В допълнение към името и адреса Крейт бе поискал сведение и за професията на човека. Кариър беше дипломиран майстор зидар.

Крейт запази информацията и телефонът завибрира отново. Появи се снимка на зидаря, с висококачествена резолюция, и това беше без съмнение образът на бабаита в бара.

В решителните моменти Крейт работеше сам, но разполагаше със страхотна поддръжка по отношение на информацията и техниката.

Той прибра телефона, без да запази снимката. Не беше изключено да поиска да научи повече за Кариър, но засега не му трябваше.

В каната беше останало достатъчно за още една, последна чаша кафе. Той си я наля и я подслади с яка глътка мляко. После седна пак на масата да я изпие.

Независимо от смелостта, с която бяха съединени кухнята и гаражът, в помещението цареше уют.

Цялото бунгало беше много приятно — харесваха му чистотата и простотата му. Всеки би могъл да живее тук и никой не би могъл да каже що за птица е обитателят.

Рано или късно къщата щеше да излезе на пазара. Да купи имота на убита от него жертва, би било прекалено рисковано, но мисълта му доставяше удоволствие.

Крейт изми всичко, което беше използвал — чашата, чинията, вилицата, каната за кафе, както и президентската чаша, от която бяха пили Линда или гостът й. Накрая изплакна стоманената мивка и я подсуши с книжни салфетки.

За последно, преди да си тръгне, той се приближи до форда, отвори вратата на шофьора, отдръпна се малко, за да не се изпръска, отвори ципа на панталона си и пусна яка струя урина в колата. Не му беше приятно, но се налагаше.

Глава 8

Пит Санто живееше в скромна измазана с гипс къща заедно със свенливото си куче Зоуи и мъртвата си риба Лусил.

Безупречно препарирана и монтирана, рибата-меч Лусил висеше над бюрото в кабинета.

Пит не беше рибар. Беше наследил рибата при покупката на къщата.

Беше я кръстил на името на бившата си жена, която след две години брак бе разбрала, че не може да го промени, и се беше развела с него. Тя искаше да го накара да напусне полицията, да започне работа като агент за продажби на недвижими имоти, да се облича по-изискано и да си оправи белега.

Бракът се беше разпаднал, когато тя му купи чифт мокасини с ресни. Той отказа да ги носи. Тя отказа да ги върне в магазина. Той отказа да ги държи в дрешника си. Тя се опита да смели едната в машината за изхвърляне на боклук. Сметката за боклука полудя.

Сега под бляскащия свредел на окото на острозъбата Лусил Пит Санто стоеше до бюрото си и наблюдаваше как интернетната страница на Автомобилното и пътно управление се отваряше на екрана.

— Ако не можеш да кажеш на мен за какво става въпрос, на кого можеш?

— На никого — отвърна Тим. — Поне засега. Може би след ден-два, когато нещата… се изяснят.

— Кои неща?

— Неизяснените.

— Аха, как не се сетих! Когато неизяснените неща се изяснят, тогава ще можеш да ми кажеш.

— Може би. Слушай, знам че заради тази работа можеш да загазиш.

— Това няма значеше.

— Разбира се, че има — възрази Тим.

— Не ме обиждай. Няма значение. — Пит седна пред компютъра. — Тъкмо като ме изгонят от полицията, ще мога да се хвана с продажба на имоти.

Той въведе името, номера на полицейската си значка и паролата и архивите на Автомобилното и пътно управление му се предадоха като мома за женене на любимия си.

Свенливата Зоуи, черен лабрадор, го наблюдаваше иззад прикритието на едно от креслата, а Линда, подвила коляно, се мъчеше да я подмами да излезе на открито, като й гукаше и й се кълнеше в любов.

Пит набра номера на колата, който му даде Тим, и базата данни изплю информацията, че регистрираният притежател на белия шевролет не е някакъв орган на закона, а някой си Ричард Лий Кравет.

— Познаваш ли го? — попита Пит.

Тим поклати глава.

— Никога не съм го чувал. Мислех, че колата ще бъде полицейска под цивилно прикритие.

— Човекът, който те интересува, е полицай! — удиви се Пит. — Аз ти събирам информация за полицай?

— Ако е полицай, той е от лошите.

— Виж ме мен какво правя — възползвам се от служебните си привилегии, за да помогна на частно разследване. Аз съм лошият полицай.

— Ако този човек е полицай, той играе на голямо. Пред него ти си в най-лошия случай един малък палавник.

— Ричард Лий Кравет. Не го познавам. Ако работи за полицията, не е в нашия район.

Пит работеше за полицейския участък в Нюпорт Бийч, но живееше извън района, по-близо до Ървин, отколкото до Нюпорт Бийч, защото дори преди развода не можеше да си позволи да купи къща в града, на който служеше.

— Можеш ли да ми намериш номера на шофьорската книжка на Кравет? — попита Тим.

— Що да не мога, какво ми пречи? Само имам едно-единствено условие: като стана продавач на недвижими имоти, ще нося каквито си искам обувки.

Тътрейки се по корем, Зоуи беше изпълзяла наполовина иззад креслото. Опашката й барабанеше по пода в отговор на ласкавите подкани на Линда.

Стаята се осветяваше само от една малка лампа и по-голямата й част тънеше в сенки. Призрачното отражение от алхимичната светлина на монитора превръщаше лицето на Пит в тенекиен човек и открояваше инак гладкия му белег сякаш беше наплюта заварка.

Пит изглеждаше толкова добре, че дебелата като пръст бразда от бледа тъкан, обикаляща страната му от ухото до брадата, не го загрозяваше. Белегът би могъл да се намали или съвсем да изчезне с пластична операция, но той не искаше да се подложи под лечебния нож.

На белезите не трябва винаги да се гледа като на недостатък. Понякога те могат да бъдат символи на изкупление, записани в плътта, паметник на нещо изживяно, на някаква загуба.

Шофьорската книжка излезе на екрана. Снимката беше на убиеца с усмивката на Мона Лиза.

Когато принтерът отпечата страницата, Пит я връчи на Тим.

Според данните в книжката Кравет беше на тридесет и шест години. Домашният му адрес беше в Анахайм.

Вече обърната по гръб, с вирнати лапи във въздуха, Зоуи предеше като котка, докато я галеха по корема.

Тим така си и оставаше без доказателства за планирано убийство по поръчка. Ричард Кравет щеше да отрече, че е имал каквото и да било общо със срещата им в бара.

— А сега какво? — попита Пит.

Продължавайки да очарова кучето, Линда вдигна поглед към Тим. Зелените й очи, макар и да си оставаха кладенци на потайността, му отправиха недвусмисленото й желание естеството на дилемата им да си остане между тях, поне за момента.

Той познаваше Пит от повече от единадесет години, а жената — от по-малко от два часа и все пак направи избор в полза на мълчанието, за което тя се молеше.

— Благодаря ти, Пит. Дано не съм те вкарал в небрано лозе.

— Там се чувствам най-добре.

Това беше истина. Пит Санто никога не беше се страхувал да рискува, макар да не бе безразсъден.

Линда се отдели от кучето и се изправи. Пит я попита:

— Отдавна ли се знаете с Тим?

— Не — отвърна тя.

— Как се запознахте?

— На кафе.

— В „Старбъкс“?

— Не, на друго място — рече тя.

— Пакит. Доста необикновено име.

— Не и в моето семейство.

— Много е хубаво. Как се пише — П-а-к-и-т или П-а-к-и-й-т?

Тя не каза кой е правилният вариант.

— Значи ти си от мълчаливите представители на силния пол?

Тя се усмихна.

— А ти си вечният детектив.

Свенливата Зоуи не се отлепи от Линда по целия път до външната врата.

Невидимите жабешки квакания от различни точки в нощния двор се сляха в хор.

Линда погали кучето зад ушите, целуна го по главата, прекоси тревната площадка и застана до форда на пътеката.

— Не й харесвам — отбеляза Пит.

— Харесваш й. Тя просто не си пада по ченгета.

— Ако се ожениш за нея, ще трябва ли да си сменям професията?

— Няма да се оженя за нея.

— Тя е типът, дето или се венчавай, или не се надявай.

— Не се надявам на нищо. Нищо не става между нас.

— Ще стане — предрече Пит. — В нея има нещо.

— Какво?

— Не мога да кажа. Но е нещо специално.

Тим проследи как Линда се качи във форда и затвори вратата. Сетне рече:

— Прави чудесно кафе.

— Не се и съмнявам.

Жабите продължиха да пеят в скривалищата си, докато Линда вървеше сред тях, но щом Тим стъпи на тревата, замлъкнаха.

— Финес — каза Пит. — Това е, което отчасти я прави специална. — И след още две крачки на Тим добави: — Sangfroid.

Тим спря и се обърна към детектива.

— Сан какво?

— Sang-froid. Френска дума. Означава хладнокръвие, самообладание.

— Откога проговори на френски?

— Имах случай с преподавател по френска литература в университета. Убил момиче с длето. Накълцал я на парчета с каменосекач.

— С каменосекач?

— Занимавал се и със скулптура. За малко да се измъкне, защото имаше безкрайно sang-roid. Но аз го разкрих.

— Сигурен съм, че Линда не е накълцала никого на парчета.

— Просто отбелязвам самообладанието й. Но ако някога пожелае да накълца мен, няма да й откажа.

— Compadre, верни приятелю, много ме разочароваш.

Пит се ухили.

— Знаех си, че има нещо между вас.

— Нищо няма — увери го Тим и се отправи към форда през тишината на жабите.

Глава 9

Докато Тим изкарваше колата на заден ход от двора, Линда отбеляза:

— Не е лош за полицай. Много му е сладко кучето.

— Затова пък си има и мъртва риба и я е кръстил на бившата си жена.

— Значи тя е била студена като риба.

— Каза, че няма да има нищо против да го накълцаш на парчета.

— Какво значи това?

Тим смени скоростта и каза:

— Сам-до-него-вски майтап.

— Самдонеговски?

Телефонът му звънна и го отърва от задължението да й отговори. Мисълта, че това може да е Руни с нови вести, го накара да се разбърза и той отговори на третото позвъняване. На екрана обаче не пишеше кой се обажда.

— Ало?

— Тим?

— Да?

— При тебе ли е тя?

Тим замълча.

— Кажи й, че паят й с крем е страхотен.

Звукът на гласа му измъкна в паметта на Тим образа на невероятно разширените му жадни за светлина зеници.

— И кафето й също го бива — добави Ричард Лий Кравет. — А чашата с дръжка във формата на папагал така ми хареса, че си я прибрах.

В този жилищен квартал нямаше голямо движение, а в момента дори никакво. Тим удари спирачки в средата на улицата, нямаше и километър от къщата на Пит Санто.

Убиецът беше използвал друг източник, вместо Руни, да се докопа до името му. Как се беше сдобил с номера на мобилния му телефон, след като не беше публикуван в указателя, беше напълно непонятно.

Макар че не чуваше гласа от другата страна, Линда знаеше прекрасно кой се обажда.

— Аз съм пак по следата, Тим, не че имаш някаква заслуга за това. Получих нова снимка на мястото на онази, която ти не ми даде.

Линда вдигна към прозореца листа с копието от шофьорската книжка на Кравет и под светлината на близката улична лампа се зае да изучава лицето му.

— Преди фаталния удар, или както му викат coup de grace, ми е поръчано да я изнасиля. Тя е апетитна. Затова ли ме отпрати с половината пари? Видял си снимката на тази мръсница и ти се е дощяло ти да я изнасилиш?

— Забрави тази работа — рече Тим. — Не можеш повече нищо да направиш.

— Е, как ще ме спреш? Никога повече няма да се прибереш вкъщи, тя няма да се прибере и двамата ще бягате до края на живота си?

— Отиваме в полицията.

— Няма проблеми, Тим. Отидете в полицията веднага. Отговорните хора така постъпват.

Тим понечи да каже: „Знам, че си ченге, видях те как си тръгна от бара, вече ти знам и името“, ала не искаше да си изстреля патроните без време.

— Защо го правиш, Тим? Какво означава тя за теб?

— Почитател съм на нейното sang-froid.

— Хайде, стига глупости.

— Думата е френска.

— Прекарай с нея нощта, ако искаш. Потъркаляй я в леглото колкото ти се ще. Накефи се. После я закарай у дома на сутринта. Аз ще я поема и ще забравя за твоята намеса.

— Ще си помисля.

— Няма време за мислене, Тим. Дай да се спазарим сега и гледай да ме убедиш, че си искрен. Защото знаеш, че ще дойда.

— На добър час! Дано намериш иглата в купата сено.

— Купата не е толкова голяма, колкото си мислиш, Тим. А пък ти си много по-голям от всякаква игла. Ще те намеря много бързо. По-бързо, отколкото си мислиш — и тогава няма прошка.

Кравет затвори телефона.

Тим моментално набра звезда-69, но номерът на Кравет беше защитен срещу връщане на обаждането.

Отпред една кола не спря на стопа и профуча през кръстовището. Дупката, образувана около отводен канал, я подхвърли и фаровете й прекосиха нагоре-надолу предното стъкло на форда.

Тим бързо премести крак от спирачката на ускорителя и рязко сви от средната линия към бордюра в очакване насрещната кола да завие в неговата лента и да се опита да му прегради пътя.

Колата прелетя край него и червените светлини на стоповете й се стопиха в задното му огледало.

Тим бе вкарал форда в лентата за паркиране и се наложи да удари здраво спирачките, за да не изхвърчи на пресечката.

— Какво стана? — попита тя.

— Помислих, че може да е той.

— В онази кола? Как би могло да бъде той?

— Не знам. Навярно не би могло.

— Как си? Всичко ли ти е наред?

— Да, разбира се. — Внезапен порив на вятъра разтърси фикусовото дърво, надвиснало над уличната лампа, и сенките от листата запърхаха като пеперуди по предното стъкло. — Ако продават sang-froid в бакалията, ще трябва да спра и да си купя опаковка с шест кутии.

Глава 10

Жилището в Анахайм се оказа едноетажна постройка от 50-те години на двадесетия век. Фестонираните стрехи, гравираните в стил рококо кепенци, алпийските мотиви върху украсата на касите на вратите не бяха убедително доказателство, че това калифорнийско ранчо се родееше със старата архитектура в Швейцария или по други места.

Прониквайки през клонките на две огромни пинии, луната рисуваше разхвърляни парчета от имитация на лед по посребрените от времето кедрови шинди на покрива, но нито един от прозорците не светеше.

От двете страни на къщата на Кравет се намираха малка испанска вила и новоанглийска хижа. В хижата светеха лампи, но вилата изглеждаше необитавана, прозорците бяха тъмни, дворът беше неокосен.

Тим мина два пъти покрай къщата на Кравет и паркира зад ъгъла на пресечката.

Той сравни какво показва ръчният му часовник с часовника на колата. И в двата случая беше 9:32.

— Ще ми трябват навярно към петнадесет минути — каза той.

— Ами ако оня е вътре?

— Мислиш, че може да си седи на тъмно? Не. Най-вероятно дебне около моя дом или го претърсва.

— Може да се върне. Не бива да влизаш невъоръжен.

— Нямам оръжие.

Тя отвори дамската си чантичка и извади от там пистолет.

— Ще дойда с теб.

— Откъде взе това?

— От чекмеджето на нощното ми шкафче. Марката е Kap К9, полуавтоматик.

Нещото идеше, нямаше съмнение, нещото, дето цял живот идеше да го спипа и от което нямаше спасение.

В своя любим бар той винаги се беше чувствал на правилното място, където беше просто един от седящите на столовете пред бара и където, погледнато от входната врата, изглеждаше най-дребният човек в заведението. Но тази вечер барът се бе оказал правилното място по грешното време.

Бе намерил начин на живот, който беше като влак на релси, поел по познат път към предсказуемо бъдеще. Нещото, което го преследваше обаче, беше не само миналото му, но и съдбата му, и релсите, които го отдалечаваха от него, го връщаха неумолимо пак към него.

— Не искам да го убивам — каза Тим.

— Нито аз. Пистолетът е само за застраховка. Трябва да намерим нещо в дома му, което да послужи на полицията.

Тим се наведе, за да разгледа по-добре оръжието.

— Тази марка не ми е позната.

Линда не носеше парфюм, но ухаеше леко на нещо приятно. Уханието на чиста коса и добре измита кожа.

— Осем патрона, калибър 9 мм, мек спусък — каза тя.

— Ти си стреляла с него.

— По мишени. На стрелбището.

— Не те е страх от никого, а държиш пистолет до леглото си.

— Казах, че никой от познатите ми не би искал да ме убие — поправи го тя. — Но аз не познавам целия свят.

— Имаш ли разрешително да носиш оръжие?

— Не. А ти имаш ли разрешително да влезеш с взлом в дома му?

— По-добре да не идваш с мен.

— Няма да остана тук сама, било то с оръжие или без.

— Не може да се каже, че имаш особено… — въздъхна той.

— А какво точно имам? — прекъсна го тя.

— Нещо — каза примирително Тим и излезе от колата.

Отвори багажника и извади фенерче с дълга дръжка от мястото, където лежеше крикът.

Двамата се отправиха към къщата на Кравет. Наоколо бе тихо. Някъде излая куче, но не беше наблизо. Преминавайки през цветовете на дъгата, подобно на отблясъци от змийска кожа, тънки бримки от сребристи облаци се отронваха от лицето на сменящата кожата си луна.

На границата между тъмната испанска вила и алпийската къща се издигаше стена. Покрай гаража минаваше пътека, пред която имаше порта.

Изведнъж пиниите прошумоляха под напора на бриза и поръсиха бетонената пътека с изсъхнали иглички.

Когато стигнаха до страничната врата на гаража, Тим включи за малко фенерчето, колкото да провери дали има двоен или обикновен секрет.

Линда пое угасеното фенерче, а той пъхна кредитна карта между вратата и рамката и тутакси избута езика на обикновената брава.

Те влязоха в просторния гараж, затвориха след себе си вратата и Линда светна отново фенерчето. Коли нямаше.

— Зидарията не ти е единствената специалност — прошепна тя.

— Всеки знае как се прави това.

— Не и аз.

Най-вероятно предният и задният вход имаха двойни системи, но вратата между гаража и кухнята имаше евтин секретен патрон. Според много хора бе достатъчно само да изглежда, че има защита.

— Колко години затвор се полагат за кражба с взлом? — заинтересува се тя.

— Това е влизане с взлом, не кражба. Може би десет години.

Ключалката се отвори и тя подкани:

— Давай да побързаме.

— Първо нека да видим дали няма някой питбул.

Той взе от нея фенерчето и открехна бавно вратата. Зашари със светлината през тясната пролука, но отникъде не блеснаха очите на животно.

Кухнята не отговаряше на очакванията му. Светлината от фенерчето попадна върху пердета от басма. Комплект кутии за продукти с нарисувани мечета по тях. Стенен часовник с формата на котка, чиято опашка служеше за махало.

В трапезарията ленената покривка на масата беше украсена с дантела. В средата на масата имаше купа пълна с порцеланови плодове.

Пъстри покривала, плетени на една кука, пазеха тапицерията на дивана в хола. Две доста изтъркани кресла с падащи облегалки стояха срещу телевизор с голям екран. Украсата се състоеше от репродукции на портрети на едрооки деца, чиято мода е била на върха около годината на раждане на Тим.

Извръщайки се, за да следи разкритията на фенерчето, Линда се почуди:

— Възможно ли е наемен убиец да живее заедно с родителите си?

В по-голямата спалня имаше кувертюра на леглото с десен на рози, копринени цветя и тоалетка със седефени гребенчета и четки. В дрешника имаше и мъжки, и женски дрехи.

Втората спалня служеше като комбинирана стая за шиене и кабинет. В едно от чекмеджетата на бюрото Тим намери чекова книжка и няколко сметки за телефон, електричество, кабелна телевизия, които трябваше да се платят.

Линда прошепна:

— Чу ли нещо?

Той изключи фенерчето. Двамата се заслушаха в мрака.

Къщата се беше облякла в тишина като в бойни доспехи и само някоя плочка на ризницата или част от дългите метални ръкавици потракваше или проскърцваше от време на време. Тези тихи шумове не бяха нищо повече от болките на слягаща се застаряваща постройка.

Тим се убеди, че нищо в тишината не се ослушва за него, и включи пак фенерчето.

Докато бяха стояли на тъмно, Линда беше извадила пистолета от чантичката си.

Тим прегледа чековата книжка и видя, че сметката е на името на Дорис и Ленард Холбърсток. Сметките също бяха адресирани до техните имена.

— Той не живее тук — заключи Тим.

— Може би е живял преди.

— По-скоро кракът му не е стъпвал.

— Тогава какво правим ние тук?

— Влизаме с взлом.

Глава 11

Линда караше, а Тим държеше на скута си отворената чантичка с пистолета в нея и говореше по телефона с Пит Санто.

Докато разговаряха, Пит влезе отново в базата данни на Пътното управление и каза:

— Всъщност колата, регистрирана на името на Кравет, не е на адреса в Анахайм, а в Санта Ана.

Тим повтаряше на глас адреса и го записваше на листа с копието от шофьорската книжка на Кравет.

— И този адрес е също тъй фалшив както другият.

— Готов ли си да ме посветиш в тази история? — попита Пит.

— Не се отнася за нещо, станало в твоя полицейски район.

— Аз се изживявам като детектив на света.

— Няма убити — каза Тим и добави наум все още.

— Не забравяй, че аз съм в отдела за кражби и убийства.

— Единственият откраднат предмет е чаша за кафе с дръжка във формата на папагал.

Линда се намръщи.

— Аз си обичах тази чаша.

— Какво каза тя? — попита Пит.

— Каза, че си обичала тази чаша.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че става дума просто за една открадната чаша за кафе?

— И пай с крем нишесте.

— Беше останала само половината от пая — намеси се Линда.

— Какво каза тя? — попита Пит от другата страна.

— Каза, че била останала само половината от пая.

— Но това не го прави по-приемливо — обади се пак Линда.

— Тя каза — предаде Тим, — че това, че било половината, не го правело по-приемливо.

— Не е въпросът само в стойността на продуктите — продължи тя.

— Не бил въпросът в стойността на продуктите — повтори Тим за Пит.

— Той открадна и труда ми, както и чувството ми за сигурност.

— Той е откраднал и труда й, както и чувството й за сигурност.

— Значи искате да ме накарате да повярвам, че става дума просто за една открадната чаша за кафе и половин пай?

— Не. Става дума за нещо съвсем друго. Чашата и паят са само съпътстващи престъпления.

— Какво е съвсем другото нещо?

— Не мога да говоря за това. Слушай, можеш ли да провериш дали Кравет има друга шофьорска книжка под друго име?

— Какво име?

— Не знам. Но щом адресът в Анахайм се оказа фалшив, не е изключено и името да е фалшиво. Възможно ли е да пуснеш снимката на Кравет в архивата на пътното да видиш дали не се повтаря в други книжки?

— Забравяш ли, че сме в Калифорния, бате? Пътното не може да се оправи с чистотата на обществените си кенефи.

— Понякога се чудя — отвърна Тим, — дали ако „Невероятният Хълк“2 беше имал малко по-голям успех по телевизията и беше продължил още няколко години, Лу Фериньо нямаше да ни стане губернатор. Ех, че хубаво би било!

— Мисля, че бих имал доверие на Лу Фериньо — съгласи се Пит.

Тим предаде на Линда:

— Казва, че би имал доверие на Лу Фериньо.

— И аз също — откликна тя. — У него има много скромност.

— Тя казва, че Лу Фериньо бил скромен.

Пит отвърна:

— Навярно защото е трябвало да преодолее частична загуба на слуха и говорен дефект, за да стане актьор.

— Ако Лу Фериньо беше губернатор, нашият щат нямаше да е банкрутирал, кенефите на Пътното управление щяха да са чисти и ти би могъл да направиш електронно търсене по снимка. Но тъй като той не е губернатор, имаш ли друг начин да издириш дали Кравет притежава друга шофьорска книжка под друго име?

— Обмислях този момент, докато си говорехме за Фериньо — каза Пит.

— Браво.

— И също така чесах Зоуи по ушите както тя обича.

— Тъчеш на много станове значи.

— Има нещо, което мога да опитам. Може да сработи. Дръж си телефона зареден и чакай да ти се обадя.

— Тъй вярно, светецо.

След като Тим затвори, Линда попита:

— Защо „светец“?

— Санто означава светец. Затова понякога ние го наричаме така.

— Кои сте вие?

— Ние, момчетата — сви рамене Тим.

Докато Тим говореше по телефона, Линда беше взела курс към Света Ана. Бяха на десет минути път от адреса, където, според данните на Пътното управление можеше да бъде намерен шевролетът, регистриран на името на Кравет.

— Вие със Санто — отбеляза тя — сте свързани от нещо в миналото.

— Познаваме се от много дълго време.

— Не само това, преживели сте нещо заедно.

— Не са студентски години. И двамата не сме били студенти.

— Не мислех за студентски години.

— Не е експеримент за хомосексуална връзка.

— В това съм абсолютно сигурна. — Тя спря на червен светофар и обърна зелените си анализиращи очи към него.

— Ох, пак започваш с тия номера.

— Какви номера?

— Очите, погледът. Когато започнеш да разрязваш някого с този поглед, би трябвало да имаш лекар до себе си да зашие раната.

— Ранен ли се чувстваш?

— Не смъртоносно.

Светофарът продължаваше да стои на червено. Тя продължаваше да го гледа втренчено.

— Добре де, ще ти кажа. Двамата с Пит веднъж отидохме на концерт на Питър, Пол и Мери. Беше истински ад. Двамата преживяхме този ад.

— Ако не ви харесват Питър, Пол и Мери, защо отидохте на концерта им?

— Светецът ходеше с едно момиче, Барбара Елън, което си падаше по ретро фолк.

— А ти с кого ходеше?

— Бях излязъл с братовчедка й. Само за тази вечер. Беше истински ад. Те изпяха „Пъф, магическият дракон“, и „Майкъл, докарай лодката на брега“, и „Лимонено дърво“, и „Том Дули“, нямаше край! Имахме късмет, че се измъкнахме оттам, преди да полудеем.

— Не знаех, че Питър, Пол и Мери още пеят. Не знаех дори, че са още живи.

— Това бяха имитатори на Питър, Пол и Мери. Нали знаеш, нещо като битълсманията. — Той провери пак светофара. — На човек може да му ръждяса колата, докато чака на този светофар.

— Как се казваше?

— Кой?

— Братовчедката, с която си излязъл.

— Тя не беше моя братовчедка. Беше братовчедка на Барбара Елън.

— Е, кажи как се казваше де — настоя тя.

— Сузана.

— От Алабама ли беше дошла, с банджо на коляно?

— Разказвам ти какво се случи, защото ме попита.

— Трябва да е било така. Не би могъл да го измислиш.

— Много шантаво, нали?

— Исках да кажа, че ти никога не си измисляш.

— Е, вече знаеш — това, което ни свързва с Пит, е онази адска вечер. Те изпяха „Да бях имал чук“ два пъти. — Той посочи към светофара. — Зелено е.

Като премина след пресечката, тя обяви:

— Нещо ви свързва и то не е само Питър, Пол и Мери манията.

Той реши да премине в атака:

— А ти с какво си изкарваш хляба, освен че работиш от къщи?

— Писателка съм.

— Какво пишеш?

— Книги.

— Какви книги?

— Мъчителни книги. Потискащи, гадни, преливащи от емоции книга.

— Идеално четиво за плажа. Издадени ли са?

— За съжаление да. И критиците ги хвалят.

— Ще мога ли да позная заглавията им?

— Не.

— Нека да пробвам.

— Не. Ще престана да ги пиша, особено ако ме убият, но дори да не ме убият, ще почна да пиша друго.

— Какво друго?

— Нещо, което да не кипи от гняв. Нещо, от чиито изречения да не капе отрова.

— Сложи го на корицата. „От изреченията не капе отрова“. Купувам такава книга начаса. Как пишеш — под името Линда Пакит или под псевдоним?

— Не ми се говори повече на тази тема.

— За какво искаш да говорим?

— За нищо.

— Аз не ти оставих въпросите без отговор по този начин.

Тя го погледна косо и вдигна вежди.

Известно време те пропътуваха в мълчание по улиците на квартал, където проститутките се обличаха само малко по-непровокативно от Бритни Спиърс, където алкохолиците седяха подпрени с гръб на стените, вместо да се разпльоскат по тротоарите: После навлязоха в по-западнала територия, където дори младите гангстери не се осмеляваха да излязат с модифицираните си коли и лъскавите модели на „Кадилак“.

Пред очите им се изнизаха черни от мръсотия едноетажни сгради и оградени дворни складове, гробища за коли, чиито съдържатели вероятно прикриваха истинската си дейност да разглобяват и продават на части крадени коли, спортен бар с боядисани в черно прозорци и с признаци на място, където боят с петли влизаше в понятието за спорт. Най-сетне Линда спря до тротоара пред незастроен парцел.

— Ако се съди по номерата на съседните къщи, това би трябвало да е адресът, на който е регистриран шевролетът.

Буренясалото парче земя бе оградено с верига.

— Сега какво ще правим? — попита тя.

— Хайде да отидем да хапнем нещо.

— Той каза, че ще ни открие по-бързо, отколкото си мислиш — припомни тя на Тим.

— Наемните убийци много обичат да се перчат с големи приказки.

— Виждам, че си голям специалист по наемните убийци.

— Те се държат така, сякаш искат да кажат: „Гледайте ме какъв голям лош вълк съм, как ще дойда сега да ви налапам.“ Ти каза, че не си яла. И аз не съм. Време е да вечеряме.

Тя докара колата до Тъстин, район обитаван от средната класа. Тук алкохолиците смучеха отровата си по баровете, където се чувстваха у дома си, а проститутките не се смятаха за упълномощени да се разхождат полуголи сред хората като естрадните звезди.

Кафенето не затваряше през нощта. Вътре миришеше на пържен бекон с пържени картофи и на хубаво кафе.

Те седнаха в сепаре до прозореца с изглед към паркинга, където стоеше фордът, потокът от коли по улицата след него и безмълвната смърт на луната, потъваща в пастта на внезапно нахлули облаци.

Тя си поръча печена питка с бекон и кашкавал и пържени картофи, както и сладкиш с масло за предястие, докато приготвят останалото.

Тим също поръча печена питка с бекон и кашкавал, само че с добавка на майонеза, и помоли картофите да са препържени, след което се обърна към Линда:

— Като те гледам каква си елегантна във фигурата, бях сигурен, че ще поръчаш салата.

— Да, да. Ще дъвча само люцерна и ще бъда много горда със себе си, когато утре някой терорист ме изпари с някоя атомна бомба.

— Мислиш ли, че в кафене като това ще имат люцерна?

— В наши дни люцерна има навсякъде. По-лесно е да я намериш, отколкото да хванеш венерическа болест.

Сервитьорката донесе сода с билков екстракт за Линда и кока-кола с черешов аромат за Тим.

Навън една кола се отби от пътя, мина покрай форда и спря в далечния край на паркинга.

— Тогава трябва да спортуваш. С какъв вид спорт се занимаваш?

— Играя си на черни мисли.

— Това сигурно изгаря много калории.

— Ако се задълбаеш в мисли за края на света, не е трудно да качиш пулса над сто и тридесет и да го задържиш там с часове.

Светлините на новодошлата кола на паркинга угаснаха. Никой обаче не излезе от нея.

Сладкишът с масло пристигна и Тим я наблюдаваше как го яде, и отпиваше от черешовата си кола. Ужасно му се искаше той да беше сладкиш с масло.

— Това прилича малко на любовна среща, нали? — проговори той.

— Ако това ти прилича на любовна среща — изсмя се тя, — твоят личен живот е по-мизерен и от моя.

— Нямам с какво да се гордея. Но ми е много приятно да вечерям така с момиче.

— Само не ми казвай, че това ти е номерът за сваляне на мацки. Да им пробуташ изтъркания лаф: „Ела с мен веднага да се спасиш от сигурна смърт.“

Мина време и яденето, което си бяха поръчали, дойде, но от колата в далечния край на паркинга така и никой не слезе.

— Не е лесно да ходиш по срещи в наши дни. Искам да кажа да намериш подходяща партньорка. Всички искат да говорят само за състезания като „Американският идол“ или за упражнения за здраво тяло.

— А пък на мен не ми се слушат мъже да говорят за дизайнерски чорапи и нови прически.

— Нима мъжете говорят за такива неща? — удиви се той.

— И затова в кой салон си махат космите от гърдите. Когато най-сетне се наканят да ти налетят, имаш чувството, че се бориш да отблъснеш приятелката си.

Разстоянието и тъмнината не позволяваха на Тим да види кой седи в колата. Може би това бяха просто двойка нещастни партньори, дошли за късна вечеря, но отдали се на вечните си войни.

В заключение на приятния разговор и вкусната вечеря Тим рече:

— Ще ми трябва пистолетът ти.

— Ако нямаш пари, аз ще платя. Не е нужно да се измъкваме оттук със стрелба.

— Може да се наложи — настоя той.

— Имаш предвид белия шевролет на паркинга, нали?

— Явно е, че писателите са много наблюдателни! — възкликна учуден той.

— Нямам такива впечатления. Как ни е намерило това копеле? Да не би да ни е видял отнякъде, когато отидохме на незастроения парцел? И после да ни е проследил оттам?

— Не мога да видя номера. Може би това не е той, а някой друг в подобна на неговата кола.

— Да, да, може да са Питър, Пол и Мери.

— Искам да излезеш преди мен — помоли я Тим, — само че през задната врата, зад кухнята.

— И аз вината казвам това на края на срещите си.

— Задната врата излиза на малка уличка. Завий надясно и изтичай до пресечката. Аз ще те взема оттам.

— Защо и двамата да не си излезем през задната врата? Да зарежем твоето 4×4?

— Спукана ни е работата, ако тръгнем пеша. А ако откраднем кола, ще загазим два пъти повече.

— Значи ти смяташ да започнеш престрелка с него?

— Той не знае, че съм забелязал колата. Смята, че е останал анонимен. Ако аз се появя сам, той ще реши, че ти си в тоалетната и ще излезеш всеки момент.

— А какво ще направи, когато потеглиш без мен?

— Може да влезе да те потърси тук. Може да тръгне след мен. Не знам. Знам обаче, че ако излезем през предния вход заедно, той ще ни застреля и двамата.

Тя се замисли и задъвка долната си устна.

А Тим се хвана, че е зяпнал прекалено съсредоточено долната й устна. Отмести очи, разбра, че тя беше забелязала погледа му, и каза:

— Ако искаш, аз ще ти помогна с дъвченето.

— Щом няма да стреляш по него, защо аз да не нося пистолета?

— Аз няма да започна пръв да стрелям. Но ако той открие огън, искам да имам и друго, с което да му отговоря, а не да хвърлям обувките си по него.

— Много съм привързана към това пистолетче.

— Обещавам, че няма да го счупя.

— Можеш ли да стреляш с пистолет?

— Не съм от тия, дето си скубят космите от гърдите.

Тя му подаде чантичката си през масата с неохота.

Тим я сложи на стола до себе си, огледа се да се увери, че никой от немногобройните клиенти или от персонала не го наблюдава, измъкна пистолета, повдигна хавайската си риза и го пъхна под колана.

Нейният поглед омекна и прие тържествения мъдър вид на морето и на него му се стори, че в този момент тя пое в дълбините си едно ново разбиране за него.

— Кафенето работи денонощно — отбеляза тя. — Можем да си седим тук, докато той си тръгне.

— Можем да се престорим, че него го няма, че е някой друг, който няма нищо общо с нас. Можем да си повтаряме това по целия път към вратата, да излезем и всичко да свърши. Мнозина биха постъпили така.

— Не и през 1939-а — промълви тя.

— Жалко, че твоят форд не е машина на времето.

— Ще се върна в онези времена… да послушам и погледам Джек Бени по радиото, Бени Гудман в Императорския салон на Уолдорф-Астория в Ню Йорк…

— Хитлер в Чехословакия, в Полша… — напомни й той.

— Искам да се върна.

Сервитьорката ги попита дали желаят нещо друго. Тим помоли за сметката.

От шевролета все още не беше слязъл никой. Движението по улицата беше утихнало. Приливът на облаците беше угасил луната.

Когато сервитьорката донесе сметката, Тим беше приготвил парите да плати за консумацията и сервиза.

— Завий надясно по уличката — напомни той на Линда. — Изтичай до пресечката. Очаквай да се появя от главната улица.

Те напуснаха сепарето. Тя сложи ръка на рамото му и за момент той си помисли, че ще го целуне по бузата, но тя се обърна настрани.

Стиснат под колана, пистолетът студенееше на корема му.

Глава 12

Когато Тим Кариър избута стъклената врата и излезе от кафенето, въздухът сякаш беше избягал от нощта и за него не оставаше живот в този вакуум.

По улицата палмите подсвиркваха и подрънкваха с трепета на свежия бриз в разрез с усещането за липса на въздух.

След задавеното първо вдишване последва второ, по-дълбоко, и той се оправи. Беше готов.

Беше се парализирал не защото се боеше от Кравет, но от ужас какво ще последва, след като свърши с Кравет. Той беше работил с години да се сдобие с достатъчно анонимност. Този път обаче тя можеше да му се изплъзне.

С престорено спокойствие, без да проявява интерес към далечния шевролет, той се отправи директно към форда. Вече зад волана, когато вътрешното осветление угасна, хвърли поглед към подозрителната кола.

От по-добрата позиция за наблюдение се виждаше, че вътре има мъж, но лицето представляваше само едно размазано петно. Твърде далече беше, за да различи някакви подробности, и не беше ясно дали това е човекът, на когото беше дал десет хиляди долара в бара.

Тим извади пистолета изпод колана и го сложи на седалката до себе си.

Запали колата, но не светна фаровете. Едва пълзейки, той се отправи към ресторанта, все едно възнамеряваше да вземе Линда от входа.

В задното огледало видя шофьорската врата на шевролета да се отваря и някакъв висок мъж да излиза.

Когато фордът стигна до ресторанта и започна да завива успоредно на него, човекът от шевролета се приближи. Главата му беше сведена, сякаш бе потънал в мисли.

Той излезе от сянката в осветената част на паркинга и се видя, че ръстът и силуетът му съответстват на физическите данни на убиеца.

Тим натисна спирачката, уж да чака Линда, но всъщност целейки да подмами врага да се отдалечи от шевролета, доколкото смееше. Ако прекалеше с изчакването, убиецът можеше изведнъж да хукне към форда и да го застреля зад волана.

На четиридесетина метра право напред беше изходът от паркинга. Тим изчака навярно с част от секундата по-дълго, отколкото трябваше, включи светлините, настъпи с все сила ускорителя и изхвърча към улицата.

Съдбата играе с фалшифицирани зарове и разбира се, движението по улицата изведнъж се сгъсти. Тройка автомобили, хвърчащи с превишена скорост, идваха към него.

В очакване на изстрел, взрив на стъкло и куршум в мозъка Тим продължи бягството. Вече излязъл на улицата, той осъзна, че загубата на инерция при десния завой ще засече поне един, ако не всичките приближаващи се автомобили.

Запищяха спирачки, засвириха клаксони, шишовете на фарове го набодоха с огън. Вместо да завие надясно, той профуча право през двете ленти, отиващи на изток.

Спирачките замлъкнаха, макар че клаксоните го прокълнаха още по-зловещо, и две коли и един камион го задминаха. Никой дори не докосна бронята на форда, но бурното им въздушно дихание го разклати.

Когато връхлетя в лентите, отиващи на запад, насрещното движение беше все още далеч, но се приближаваше бързо. Той зави на запад, погледна на юг и видя, че Кравет беше изтичал обратно в шевролета. Беше седнал зад волана и затваряше вратата.

Тим продължи да завива, излезе от лентите, водещи на запад, пресече жълтата линия в средата и потегли на изток, следвайки автомобилите, с които едва не бе се сблъскал.

Когато приближи до следващия по-голям кръстопът, той погледна в задното огледало, после в страничното и видя, че шевролетът излиза от паркинга на кафенето.

Презрял знака „стоп“, Тим сви рязко наляво, продължи само петнадесетина метра по тиха пресечка със стари двуетажни постройки, направи завой на 360 градуса и спря до тротоара. С лице към по-широкия път, от който току-що бе излязъл, той остави моторът да работи и угаси светлините.

Грабна пистолета, отвори вратата, изскочи от колата на улицата и зае поза за стрелба, стиснал оръжието с две ръце.

Шевролетът, все още невидим, но явно на път, издаваше рева на много по-мощен мотор, отколкото би могло да се очаква, което потвърждаваше подозрението, че е бил модифициран за преследвания и независимо от документите на Пътното управление, си беше свръхмощна полицейска кола.

Иззад ъгъла изгря светлината на фарове и миг след това шевролетът зави в пресечката.

Застанал в упор, рискувайки да бъде прегазен, Тим стреля три пъти, като се целеше не в предното стъкло, не в прозореца на шофьора, а в предното колело и след като колата го подмина — още два пъти в задното. Той видя, че предната гума падна и се обели, а май и задната беше засегната.

Учуден, явно беше очаквал да стрелят по него, а не по колелата, шофьорът загуби контрол. Колата се покатери на тротоара, удари се в пожарен кран и се извъртя, след което се заби в дървена ограда сред фонтан от трески и порой от размахани клонки на рози.

От срязаната тръба на пожарния кран избликна гейзер, масивна струя вода, която се възвиси на десет метра към нощното небе.

Шевролетът спря на тревата в двора и Тим се запита дали да не отиде и да отвори шофьорската врата. Кравет можеше да бъде замаян и объркан за момент. Имаше шанс да го измъкне и да го отърве от всичките му оръжия, преди да успее да ги употреби.

Тим не искаше да убива Кравет. Трябваше да разбере кой го наема. За Линда нямаше да има никаква сигурност, докато не откриеха кой е човекът, който беше сложил парите на бара.

С голи заплахи не би могъл да пречупи самообладанието на корумпиран полицай, който си допълва дохода с убийства по поръчка. Но ако горещото дуло на пистолета напънеше до скъсване ноздрата на негодяя и ако инстинктът му проработеше при срещата на погледите им и му помогнеше да оцени правилно нивото на агресия у противника, можеше и да се стигне дотам да изплюе името. В края на краищата за него честта не беше важна.

Шевролетът бе едва спрял пред къщата, когато външното й осветление се запали и един брадат мъж с бирено шкембе излезе от входната врата.

Водата бликаше мощно към небето под голямо налягане и се срутваше обратно на паважа е такъв трясък, че би заглушила дори воя на полицейска сирена чак до приближаването й на метри от тях.

Тим се втурна през пенещия се потоп към форда.

Остави пистолета на седалката до шофьора. Според Линда в пълнителя му имаше място за осем патрона. Той беше изстрелял пет.

За успешното осъществяване на всяка стратегия се искаше не само смелост, но и пресметливост и икономия в действията.

Когато стигна с колата до пресечката, Тим видя, че шевролетът се опитваше да излезе на заден ход от двора. Задните колела хвърляха буци пръст, кал и бели листенца от рози и колата буксуваше.

Шевролетът имаше поне една унищожена гума и кой знае колко още щети и не беше в състояние да участва в успешна гонитба.

В допълнение към пресметливостта и икономията на действията мъдрият човек е научен и да очаква неочакваното. Вместо да продължи право на юг, където го чакаше Линда, и да се изложи пред погледа на Кравет, Тим зави наляво. Включи фаровете, премина бързо покрай две кръстовища и чак след като чупката в пътя го скри от очите на преследвача, зави надясно.

Той следеше какво става в задното огледало и беше нащрек, но съзнанието му го връщаше постоянно към стрелбата, към петте изстрела.

Пистолетът имаше мек двойнодействащ спусък, на който му бе достатъчен натиск от 3–4 килограма, за да се задейства.

Натягането на възвратната пружина трябва да беше около 8 килограма, достатъчно за стандартни патрони.

Оръжието беше легнало много удобно в ръката му.

Не знаеше какво да мисли за това.

Опитваше се да си внуши, че не всяко оръжие би му послужило така добре, че заслугата бе изцяло на този чудесен компактен пистолет, но той знаеше, че се самозалъгва.

Глава 13

На път към задния изход на кафенето Линда хвърли само един поглед назад и видя, че предната врата се затвори след Тим, който изчезна в нощта.

Макар че го познаваше едва от няколко часа, при мисълта, че може повече никога да не го види, дъхът й секна.

Той беше решил да й помогне, вместо да я остави на вълците. Нямаше никаква причина да подозира, че ще изчезне от живота й също тъй неочаквано, както беше се появил.

Никаква причина, с изключение на опита. Рано или късно всички си тръгваха. Или пропадаха през дупка в пода. Или бяха повлечени насила в дупката и пищейки в безсилието си да се задържат на повърхността, изчезваха.

Ако има достатъчно време, човек може да си внуши, че самотата е хубаво нещо — уединение, създаващо идеалните условия за размисъл и дори за свобода.

С такова убеждение би било глупаво да отвори вратата и да допусне, когото и да било до себе си, не може да го допусне изцяло. Защо да рискува трудно постигнатото равновесие, спокойствието наречено мир?

Не смяташе, че той ще се остави да бъде застрелян, не тук тази вечер, не когато беше заел отбранителна поза. Нещо в него подсказваше, че той знае какво прави, че не би било лесно да го убият.

Въпреки това беше подготвена за възможността да отиде до края на уличката и там да чака и чака и никога да не го види повече.

Стигна до вратата на кухнята и тя се отвори към нея. Появи се сервитьорка, носеща с една ръка поднос, отрупан с пълни чинии.

— Тук е кухнята, мила — обясни тя на Линда. — Само за персонала.

— Извинявам се. Търсех тоалетната.

— Ей там — посочи сервитьорката една врата надясно.

Линда влезе в тоалетната, която миришеше на боров дезинфектант и мокри книжни салфетки. Изчака за малко, излезе и влезе в кухнята, където миришеше значително по-приятно.

Покрай низ от фурни, котлони, фритюрници с врящо олио, хвърляйки усмивка на един от готвачите на аламинути, кимвайки на друг, тя премина през две трети от кухнята, преди един мъжага с провиснали месести части на ушите да изникне иззад висока стойка с продукти и за малко да се сблъска с нея.

Тя нямаше да забележи размера на месестите части на ушите му, ако той не носеше халкички на тях със сребърна розичка на лявата и рубинче на дясната.

Инак приличаше на културист, побъркан по сапуна и интимно запознат до най-малката подробност с всички филми на Куентин Тарантино: един мускулест, чисто измит нафукан пръдльо. На бялата му риза беше закачена значка с надпис: ДЕНИС ДЖОЛИ / УПРАВИТЕЛ ВЕЧЕРНА СМЯНА.

— Какво търсите тук? — попита той.

Тъй като беше преградил пътеката и не можеше да се промъкне покрай него, Линда отговори:

— Търся задната врата.

— Тук е разрешено само за персонала.

— Да, разбирам. Извинявам се, че влязох. Само да стигна до задната врата и веднага си излизам.

— Не мога да ви разреша това, госпожо. Ще трябва да напуснете кухнята.

Въпреки обиците и червената връзка той успяваше да си придаде вид на официално лице, облечено във власт.

— Тъкмо това искам да направя — увери го тя. — Искам да напусна кухнята през задната врата.

— Госпожо, ще трябва да напуснете оттам, откъдето дойдохте.

— Но задната врата е по-близо. Ако се върна там, откъдето дойдох, ще остана в кухнята по-дълго, отколкото, ако си изляза през задната врата.

Времето течеше и Тим навярно беше вече излязъл от паркинга. Ако Кравет не беше го последвал, а беше влязъл да търси нея, тя трябваше да е изчезнала.

— Ако нямате пари да си платите сметката, няма да го правим на въпрос — каза управителят.

— Моят приятел ще плати. Той мисли, че съм в тоалетната. Не искам да си тръгна с него. Искам да си тръгна сама.

Изтърканото до розово лице на Денис Джоли пребледня и мръсноводнистите му очи се изцъклиха тревожно.

— Той налита ли на бой? Не ми трябва да дойде разярен да те търси тук!

— Я се виж какви мускули имаш. Можеш да надвиеш всекиго.

— И дума да не става. Не ми трябва да се бия с никого.

Линда смени тактиката.

— Няма страшно, той не налита на бой. Той е просто едно влечуго. Дай му само да пуска ръце. Не искам да се кача в колата му пак. Пусни ме да си изляза от задната врата.

— Ако дойде да те търси и не те намери, ще си го изкара на нас. Ще трябва да се върнеш откъдето дойде.

— Ти имаш ли акъл? — възкликна тя.

— Е, голяма работа, че пускал ръце — отвърна Денис Джоли. — Щом не налита на бой, а само пуска ръце, нека те откара вкъщи, нека опипа туй-онуй, нека барне някоя цица, няма да ти стане нищо.

— Не е нищо.

Тя хвърли поглед назад към кухнята. Кравет го нямаше.

Ако не се измъкнеше бързо оттук, нямаше да успее да стигне до края на уличката, преди Тим да се появи.

— Не е нищо — повтори тя.

— Когато те закара вкъщи, тогава можеш да му отрежеш квитанцията и той няма да се разсърди на нас.

Тя пристъпи плътно до него, пъхна лице близо до неговото, грабна колана му и в същата секунда измъкна края му от гайката…

— Ей!

… издърпа езика от дупката и после колана от токата.

Размахвайки безуспешно ръце към нея, той извика:

— Ей, какво по дяволите правиш! Стига! Престани!

Той се отдръпна, но тя пристъпи пак нападателно, намери края на ципа и отвори дюкяна на панталона му.

— Ей, спри, спри!

Линда продължи да се тика в лицето му, забивайки нокти в ръката му, за да му попречи да затвори ципа, докато той отстъпваше по тясната пътека.

— Какъв ти е проблемът! — изсъска тя и го напръска със слюнка, докато произнасяше „п“-то в „проблемът“. — Аз искам само да опипам туй-онуй. Ти какво, срамуваш ли се, Дени? Аз само ще си барна малко. Няма да ти стане нищо. Нищичко. Ще барна съвсем малко. Да не те е страх, че няма да мога да го намеря, Дени?

Вечерният управител се блъсна в една от масите за готвене, купчина чинии се срути на пода и се разби на парчета с громоленето на дебел, евтин порцелан.

Бутайки ръката на управителя, Линда се опитваше да бръкне в панталона му.

— Някой връзвал ли ти го е на фльонга, Дени? Сигурна съм, че страшно ще ти хареса. Дай да ти го вържа на фльонга.

Зачервен, запенен от възмущение, в панически опит да се оттегли, но възпрепятстван от раздутата си фигура, като огромен бик стиснат в тесния кръг на родеото, той се препъна и падна.

Линда не се поддаде на изкушението да удостои господин Джоли с един жизнерадостен ритник, а стъпи между разкрачените му крака, прескочи го и забърза към дъното на кухнята.

— Мръсна кучка! — изкрещя той с мутиращия фалцет на пубертет.

В коридора имаше три врати и логиката подсказваше, че вратата на задната стена ще бъде изходът. Вместо това зад нея се намираше охладен килер.

Вратата на лявата стена водеше към малък претъпкан офис. Зад дясната пък се намираше склад за чистача с мивка.

Линда разбра, че е направила грешка, върна се при първата врата, отвори я широко и влезе в килера, който всъщност беше охладено входно антре. В далечния му край беше изходът към уличката зад кафенето.

Два големи контейнера за боклук стояха от двете страни на изхода. Те далеч не миришеха така апетитно както беконът, печените питки и сладкишът с масло.

Тук-таме по паважа се образуваха локвички от светлина от лампите, монтирани за безопасност над някои от вратите на сградите, но в по-голямата си част уличката сякаш минаваше през тъмнината на тунел и хвърляше предизвикателната ръкавица на незнайни заплахи.

Разтърсена от епизода в кухнята, тя измина бегом няколко метра, преди да осъзнае, че е тръгнала наляво, вместо надясно. Обърна се и се насочи към далечния край на уличката.

Минавайки покрай кухненския изход на кафенето, тя чу, че от близката пресечка зад нея да се приближава кола.

Контейнерите за боклук едва оставяха място за една кола да мине. Тя се отдръпна настрана, за да й даде път.

Двигателят на колата издаваше странни чукащи и кашлящи звуци, но не той беше частта в най-лошото състояние.

Линда погледна назад и видя само един светещ фар и полегналото наляво тяло на колата, защото едната или и двете гуми от страната на шофьора бяха гръмнали. Ленти от разкъсана гума се развяваха, стоманена джанта стържеше по асфалта, шасито се люлееше върху разтегнати пружини и нещо, навярно ауспухът, се тътреше по паважа и хвърляше рояци от искри, подобно на светулки, изпод пода.

Когато мина през кръга от светлина на една от входните лампи, Линда видя, че това е шевролетът.

Как Тим беше постигнал всичко това не беше ясно, но беше ясно, че той го бе направил. Той мислеше, че е довършил шевролета, но макар и осакатена и грохнала, старата кранта все още се държеше за живота.

Кравет беше разгадал плана им. Той се бе досетил, че тя е излязла от задния изход на кафенето, и беше дошъл за нея.

Понечи да се върне вътре, но вратата се отвори и тя видя Денис Джоли, чийто дебел врат се бе издул още повече от възмущение, а от големите месести части на ушите му бляскаха мъничките бижута.

Ако се опиташе да се върне в ресторанта, той щеше да й препречи пътя, а можеше да й попречи дори тук, като влезе в разпра с нея.

— Ако те види — предупреди го тя, — ще ти пръсне черепа.

Тонът й, както и загрижеността на Джоли за собствената му кожа и адският тропот на шевролета, убедиха вечерния управител да се скрие миг след като се показа.

Подобно на сивия кон от Апокалипсиса3 колата изрева и се хвърли напред с взрив от искри и Линда побягна.

Глава 14

С чанта, закачена през рамо и притисната под дясната мишница, Линда тичаше и движеше напред-назад лявата си ръка, за да си помага.

Не би било възможно да надбяга кола в добро състояние. Може би имаше шанс срещу осакатения шевролет. В крайна сметка нямаше избор.

Дали да не опита да отвори задната врата на някоя от сградите по уличката? Повечето от тях бяха магазини. Офиси. Ето един магазин за химическо чистене. Тук пък салон за маникюр. Затворени по това време. Но имаше и ресторант, и няколко бара, които продължаваха да работят между десет и единадесет.

Ако кривнеше към пълно с хора място, Кравет нямаше да я последва, нямаше да изтрепе всички в заведението само за да убие нея. Прекалено рисковано би било. Барманът би могъл да е въоръжен. Някой от посетителите би могъл да е въоръжен. Камерите за наблюдение биха могли да запишат сцената. Кравет би изчакал.

Ако спреше обаче и вратата се окажеше заключена, това би било краят. Шевролетът бе по петите й. Нямаше място за грешки. Колата ще я смачка, ще я размаже на стената.

Ако се съдеше по шума, шевролетът я застигаше. Тя беше започнала с тридесетинаметрова преднина, а сега нямаше и двадесет.

До южния край на уличката оставаше ужасно дълъг спринт, а нейните крака бяха натежали и вдървени. Не биваше да изяжда питката с бекон и кашкавал.

Тя стъпи на някаква празна консерва, която се залепи за подметката й за крачка, две, три, спъвайки крачката й, после се откачи и се изтъркаля шумно настрани.

Зад гърба й какофонията на разпадащия се шевролет набъбваше и тя очакваше да усети тласъка на смачканата предна броня върху краката си. Когато изглеждаше, че шумът се е усилил до крайност, изведнъж се вдигна врява до небесата от пронизителните писъци на стържещ метал. Изглежда, колата беше халосала контейнер за боклук.

Сякаш понесени на вълната на звука, краката й олекнаха и литнаха.

Колкото и силен да бе, звукът се бе отдалечил и тя осъзна, че макар да бе я парнал драконовият дъх от пушещо масло на прегрелия двигател, повече не го усещаше.

Набра смелост да погледне през рамо, докато тичаше, и видя, че шевролетът се беше блъснал в един от контейнерите за боклук и се беше закачил за него. Кравет се опита да изфорсира колата, за да се откачи, но металните колела на голямата кофа издълбаха ями в асфалта. Колата продължи да я влачи покрай сградата, капакът й заигра нагоре-надолу като пастта на крокодил, от търбуха й изригна недосмлян боклук, а страната й изкърти струя от гипсова мазилка от стената и рамката на вратата.

Набрала преднина, Линда се чувстваше във все по-голяма безопасност с всяка крачка или поне така си казваше. Излизайки от уличката, тя едва не връхлетя под колелата на кола в първата лента, отиваща на запад.

Погледна на изток, петимна да съзре форда, но той не беше сред малкото коли, идещи отсреща.

От уличката зад гърба й бам-бум-трясъкът на разпада изведнъж утихна. Кравет се бе отказал да шофира.

Щеше да се появи сега на крака. Щеше да е въоръжен. Щеше да я застреля в гърба.

Стъпвайки близо до тротоара, Линда побягна на изток, надявайки се, че фордът ще се появи пред очите й.

Глава 15

Крейт щеше за една бройка да я смаже, ама пустата му кофа за боклук.

Един по-незначителен човек, чиито чувства не са изящно балансирани от разума, би се поддал на изблика на ярост. В порив на безразсъдство той би стрелял по жената през предното стъкло, въпреки че ъгълът и разстоянието даваха много малка надежда за смъртоносен удар.

Дори да допуснем, че Крейт не беше създаден специално за тази работа, не можеше да се отрече, че той бе паднал на мястото си също тъй естествено както жълъдът пада от дървото на земята под него. Никой по-незначителен човек не би могъл да има неговия успех в работата и той бе убеден, че не съществува равен в това отношение.

Нещо повече, в някои моменти той се чудеше дали изобщо беше човек, защото, да си кажем правичката, като се основаваме изцяло на рационалния анализ и логиката, прилагайки честни и искрени стандарти за оценка, той беше нещо по-различно от човек, той превъзхождаше всички.

Само че сега не беше един от тези моменти.

Когато колата престана да се движи, той врътна ключа, но моторът не угасна. Колкото и да бе странно, само тази част от електрическата система се беше повредила.

Изпод колата се надигна задушливата миризма на разлят бензин. Без съмнение работещият мотор или някоя жица на късо щяха да се наговорят по някакъв начин да запалят шевролета.

Той въздъхна от раздразнение, че вселената бе устроена така, че понякога да осуетява намеренията му. Какво да се прави, никой не му беше обещал рози и карамфили без бодили, а тъкмо обратното.

Заради закачената за колата кофа за боклук Крейт не можеше да излезе от шофьорската врата. Когато се премести на другата седалка, вратата от тази страна се оказа заклещена, навярно рамката се беше изкривила.

Би могъл да се прехвърли на задната седалка и да опита вратата там, но той имаше достатъчно опит, за да познае кога космическите сили са му раздали лоши карти. И тази врата щеше да се окаже повредена и междувременно колата щеше да е пламнала, което щеше да се види смешно и забавно на някои, но щеше да послужи като явна пречка за изпълнението на мисията му.

Той извади своя СИГ П245 и стреля три пъти в предното стъкло, което се разпука и разтопи като кора от лед. Оръжието беше заредено с патрони с калибър 11 мм, така че дори на разстояние до края на уличката, ако уцелеше някой минаващ сводник или млада майка, или поп, каквото му паднеше според късмета, щеше да им отнесе главата.

Прибра пистолета обратно в кобура, внимавайки да не нарани ръцете си, защото бяха жизненоважни за работата му, изсука се покрай контролното табло и се стовари върху капака на шевролета, с каквото достойнство можа да събере.

Жената беше стигнала до ъгъла и беше завила наляво или надясно извън кръга на полезрението му.

Крейт тръгна по следите й с широки и бързи крачки, но не се затича. Гонитба, в която се налага да се затичаш, е най-вероятно вече загубена.

А и човек, когато тича, няма вид на владеещ положението. Той дори може да създаде впечатление, че е обзет от паника.

Впечатленията не са реалност, но често могат да послужат за убедителна алтернатива. Човек в повечето случаи е в състояние да контролира впечатленията, които създава, но фактите са си факти.

Когато фактите се окажат прекалено сурови, човек може да изкове една жизнерадостна версия на ситуацията и да покрие фактите все едно е покрил изхабена стара машина за препичане на хляб под плетена калъфка с образа на котенца по нея.

Външният вид на нещата беше валутата, с която се боравеше в професията на Крейт.

Крачейки бързо, но без да тича, с култивираната си усмивка на лице, той стигна до ъгъла и стъпи на тротоара на голямата улица. Огледа се надясно, после наляво и видя форда спрян под ъгъл до тротоара и жената да се качва в него.

От тринадесетина метра с този пистолет той можеше да уцели поне номерата на мишената в стрелбището и всички попадения щяха да бъдат събрани около една точка.

Фордът се намираше най-малко на 27–32 метра и той закрачи на изток по тротоара, за да се приближи до целта.

Пълнителят на пистолета му беше шестзаряден. Бяха му останали три патрона вътре и нямаше други.

Тъй като първоначално плановете бяха убийството да се представи като завършек на жестоко сексуално нападение, той не беше се канил да я застреля. Не беше сметнал за необходимо да се запаси добре е патрони.

Ситуацията се беше променила.

Вече му оставаха едва осемнадесет метра, когато те го забелязаха. Фордът тръгна назад, изви към платното и зафуча заднешком на изток.

Ако зад Кариър се бяха появили автомобили, пътуващи на запад, той щеше да се сблъска с тях или поне щеше да се забави катастрофално. Но тази нощ колелото на космическите сили се въртеше в негова полза и той се придвижи безпрепятствено до пресечката, завъртя се около опашката си и литна на юг по пресечката извън обхвата на полезрението му.

Дори и този обрат не накара Крейт да изръмжи от ярост или да изругае. Въпреки разочарованието той продължи да се усмихва, прибра пистолета в кобура още веднъж и не престана да крачи по тротоара, макар и не тъй бързо както преди.

Колкото и да беше различен от хората и да ги превъзхождаше, както много често бе доказвано през други дни, все пак на него му се полагаше достойно място в този жалък свят. Всъщност той заемаше възвишено положение. Нещо като престолонаследник под прикритие.

Бидейки върховен владетел на земния свят, негов дълг беше да се държи както подобава на ранга му, с нужната благовъзпитаност, с добрия вкус, благородството и мълчаливата увереност, внушаващи непрестанно чувството за мощ и неумолима целенасоченост.

Той смени посоката на юг и премина от другата страна на пресечката. Не се канеше да преследва форда пеша, а да се отдалечи възможно най-много от уличката, където шевролетът гореше като катран в ада.

Когато полицията намереше колата, можеше да обиколят района и да се огледат за подозрителни пешеходци. Макар че имаше имунитет спрямо пълномощията им, Крейт предпочиташе да не си усложнява положението чрез вземания-давания с тях.

От изток долетя воят на сирени.

Без да се затича, той никога нямаше да се затича, Крейт ускори темпо, крачейки с мълчалива увереност. С повдигната брадичка, изпънати рамене и изпъчени гърди той продължи да се движи със стойката на принц, излязъл на вечерна разходка за добро здраве, и единственото, което му липсваше за пълна прилика, беше бастун със сребърна дръжка и света от придворни.

Той извървя почти цялото разстояние до ъгъла, докато воят на сирените се усилваше и приближаваше, и после до следващия ъгъл, докато заглъхна.

В един момент се намери в квартал с прилични двуетажни постройки. На фона на приятната южна калифорнийска нощ викторианските пищни дърворезби, комините с подредба на тухлите, прилична на плетена кошница, и стръмните покриви с фронтони изглеждаха не на мястото си и не във времето си.

Крейт спря под цъфналите клони на една джакаранда. На пътеката към къщата зад дървото бяха разхвърляни четири броя от местния вестник, увити в прозрачен, устойчив на капризите на времето полиетилен.

Обикновено, когато някой замине на почивка и забрави да помоли да не му носят вестници, съседите прибират пратките, за да не разберат крадците, че има лесна плячка. Фактът, че това не беше станало тук, говореше, че обитателите на този дом не бяха живели тук достатъчно дълго, за да влязат във връзки на взаимопомощ със съседите си, или че не се погаждаха с тях.

И в двата случая къщата предлагаше убежище, в което Крейт можеше да се освежи и да уреди да му изпратят наново всичко, от което се нуждаеше. Домът му беше необходим само за няколко часа и вероятността собствениците да се върнат в този кратък интервал беше малка.

А ако се върнеха, той щеше да ги оправи.

Събра вестниците и ги занесе на площадката пред входа.

Решетъчни панели, обвити с цъфтящ през нощта жасмин, закриваха входа от съседските погледи. Ароматът на цветчетата беше прекалено наситен за човек с неговия вкус към семплото, но завесата на зеленината му беше добре дошла.

Под светлината на джобно фенерче той огледа един от стъклените панели на входната врата. Никъде нямаше магнитна лента за алармена система.

От един кобур, по-малък от този за пистолета му, той извади уред за отваряне на ключалки марка ЛокЕйд, който се продава само на органите на закона.

Ако му се наложеше да избира без кое да тръгне — пистолета или ЛокЕйда, той щеше да се откаже от оръжието без никакво колебание. За по-малко от минута, че дори и по-бързо, ЛокЕйдът можеше да избута всичките езици на многоточково заключване и да отвори и най-надеждния касов механизъм.

А пистолетът далеч не беше единственото средство, с което можеше да изпълни задачата си. Той можеше да убие с какво ли не, включително и с набор от битови предмети, които повечето хора не биха се сетили да използват като оръжие. Не на последно място сред тях бяха стоманената пружина в поставката за рулото тоалетна хартия и разбира се, голите му ръце.

ЛокЕйдът обаче не само го улесняваше в работата, но и му даваше достъп навсякъде, осигуряваше му абсолютните права и власт на античните владетели преди появата на парламентите, когато никоя врата в кралството не би могла да бъде затворена пред Негово Величество.

Той изпитваше същите нежни чувства към своя ЛокЕйд, каквито един по-незначителен човек би могъл да изпитва към милата си стара майка или към децата си.

Крейт нямаше спомени за майка. Ако бе имал майка, тя трябва да беше умряла, но на него по му се вярваше, че в допълнение към всичко останало, по което той се различаваше от хората и ги превъзхождаше, идването му на този свят може да беше станало по по-различен път от този, следван от всички останали.

Нямаше представа какъв би могъл да бъде този специален път, ако не беше майка. Не беше си губил времето да размишлява над това, защото в края на краищата той не беше нито биолог, нито теолог.

Що се отнася до децата, той ги намираше за неразбираеми, скучни, брътвещи безсмислици, тотално необясними създания. Възрастните хабяха страшно много време за отглеждането на децата, в социалните услуги се хвърляха ужасни суми за тях, независимо от това, че те бяха малки, слаби и невежи и нямаха нищо, което да дадат на обществото в замяна.

Крейт не пазеше спомени и от детството си. Най-искрено му се щеше да се надява, че не бе имал детство, защото му беше отвратително да си представя как един малък Крейт с въшки в главата и лаеща кашлица си играе с пластмасови камиончета на пясъка, а в устата му липсват три зъба и от носа му виси сопол.

След като отключи двойния секрет, той влезе в къщата, заслуша се за миг в пустотата и после извика:

— Ехо, има ли някой тук?

Изчака малко и след като не получи отговор, затвори вратата зад себе си и запали няколко лампи в хола.

Обстановката беше прекалено натруфена за неговия вкус и прекалено женска. Неговото предпочитание към семплото беше така силно, че би живял щастливо като монах в най-спартанския възможен манастир, само дето на монасите не им разрешават да убиват хора.

Преди да реши окончателно дали да остане в този дом, Крейт обходи хола, прокарвайки пръсти по горните повърхности на рамките на вратите и високите мебели, и установи с удоволствие, че тези места бяха еднакво чисти с останалите, които се виждаха лесно.

Когато огледа възглавниците на дивана и тапицерията на креслата за петна от мазна коса и пот, не откри нищо. Нямаше нито едно петно и от храна или напитка.

Той освети с фенерчето под дивана и под бюфета. И тук нямаше вълма от прахоляк.

Като се убеди, че собствениците поддържат чистота в дома, отговаряща на неговите високи стандарти, Крейт се отпусна на дивана и вдигна крака на масичката.

Изпрати закодирано съобщение с кратко обяснение за станалото и поръча нова кола, значително количество боеприпаси и няколко джаджи, последна дума на техниката, които можеха да му дойдат добре за тази усложнена задача.

Посочи адреса, на който се беше устроил за момента, и поиска да го уведомят по кое време да очаква доставката веднага щом са в състояние да направят нужните изчисления.

После се съблече по долно бельо и отнесе връхните си дрехи в кухнята.

Глава 16

Тим караше под схлупващото се небе и бавно усилващия се вятър на нощта, без да има крайна цел, макар че докато криволичеше от улица на улица, избягвайки магистралите, постепенно се насочи на юг към крайбрежието.

Без да проявява и следа от тревога, Линда му разказа за Денис Джоли и големите месести части на ушите му, разрухата на шевролета и нуждата си от тоалетна.

Спряха на бензиностанция, напълниха резервоара с бензин и отидоха до тоалетната. В съседното магазинче той купи пакет ванилови бонбони против киселини.

Тим имаше нужда от тях за стомаха си, но Линда отказа. Непоклатимото й спокойствие продължаваше да го удивлява.

Когато потеглиха отново, той й разказа за шевролета, за пожарния кран, за дървената ограда и ненавременната поява на брадатия мъж с биреното шкембе.

— Значи ти стреля в гумите му и ги проби? — попита тя.

— Една от гумите, а може и две.

— Право на улицата, пред всички?

— Както беше тръгнало, нямаше време да слагам бариери и да изолирам мястото.

— Невероятно.

— Не е така. Знаеш ли на колко места на тази планета стрелбата по улиците е по-честа от карането на коли?

— Как става така, че един обикновен зидар изведнъж се изпълва с решимост да се изпречи на пътя на кола, карана от наемен убиец, и да й пробие гумите с куршуми?

— Аз не съм обикновен зидар, аз съм отличен зидар.

— Ти определено си някой, само не знам кой — каза тя и извади пълнителя от пистолета, който той бе взел на заем.

— Значи членуваме в един и същи клуб — отвърна той. — Кажи ми заглавието на една от книгите си.

— „Отчаяние“.

— Това заглавие на твоя книга ли е?

— Да.

— Кажи още някое.

— „Ракът — този неумолим бич“.

— Още някое.

— „Обезнадеждените и мъртвите“.

— Ще позная ли, ако кажа, че не са попаднали в списъка на бестселърите?

— Да, но все пак се продаваха не зле. Не ми липсва аудитория.

— Какъв е процентът на самоубийците сред нея? Нещо тук не ми е ясно. Ти казваш, че пишеш мъчителни книги, гадни, преливащи от емоции книги. Но като те погледне човек, никак не приличаш на клиничен случаи.

Зареждайки пълнителя с нови 9-милиметрови патрони от чантичката си, Линда каза:

— Не, не страдам от депресия. Аз просто си мислех, че би трябвало да страдам.

— Защо мислеше така?

— Заради тумбата от университета. Те всички са побъркани на тема края на света. А също и заради нещата, които се случиха.

— Какви неща?

Вместо да даде обяснение, тя продължи:

— За много дълъг период бях изпълнена с толкова гняв и отрова, че не ми оставаше място за депресия.

— Тогава би трябвало да пишеш гневни книги.

— Да, имаше и малко гняв в тях, но преобладаваха чувствата — болезнени терзания, окаяност и загнояваща скръб.

— Радвам се, че не сме се срещнали по тези времена. За какво си тъгувала?

— Не ме питай, карай.

Той продължи да кара, но все пак попита:

— Сега, като няма повече да пишеш книги за болезнени терзания, окаяност и загнояваща скръб, за какво ще пишеш?

— Не знам. Не съм измислила още. Може би за един зидар, който си загубва разсъдъка по време на концерт на Питър, Пол и Мери.

Телефонът на Тим иззвъня. Той се поколеба дали да отговори, мислейки, че може да е Кравет.

Всъщност беше Пит Санто.

— Хей, вратарю. Ти си се забъркал в някаква мътна и кървава.

— Не ми викай „вратар“. Какво е мътно и кърваво?

— Нали знаеш, че хората, които действат под много чужди имена, често запазват същите първи букви за малкото име и фамилията си?

Тим свърна към тротоара в жилищния квартал, през който минаваха, и спря:

— Е, и?

— Ами аз взех, че сложих в търсачката на Пътното профил с малко име започващо с „Р“ и фамилно започващо с „К“. Останалите данни сложих както са в книжката на Кравет — мъж, кестенява коса, кафяви очи, метър и осемдесет и два, дата на раждане.

— И какви бяха резултатите?

— Двадесет и няколко попадения. Девет от тях в целта. Снимката е на същия човек, твоя човек със смразяващата усмивчица. Робърт Крейн, Реджиналд Конрад, Ръсел Керингтън…

— Мислиш ли, че някое от тия може да му е истинското име?

— Ще ги прекарам всичките през базите данни на местните, щатските и националните органи на закона да видим дали някой няма да се окаже с карта на полицай. Този тип трябва да има нещо общо с полицията.

— Защо?

— Тук започва странната част. Според информацията на Пътното тези книжки са издадени от девет различни офиса на девет места в щата. И всичките имат една и съща снимка, не девет различни снимки.

Докато Тим размишляваше над този факт, Линда се обърна назад и се загледа през прозореца, сякаш се страхуваше, че когато спрат да се движат, стават по-лесни за намиране.

— Значи той има връзка в Пътното — заключи Тим.

— Когато на обикновения дребен мошеник — допълни Пит — му потрябва да действа под чуждо име, той не отива в Пътното, а си купува книжка от фалшификатор. Тя му върши работа за много неща, но не за всичко. Да кажем, че го спрат заради превишена скорост. Ако полицаят, който се кани да го глоби, реши да провери дали е имал предишни нарушения, няма да намери нужния файл. Фалшификатът няма корени.

— А деветте книжки имат корени? Те ще издържат проверката?

— Ще я издържат и ще изпеят „Боже, благослови Америка“. Та той или има връзка в Пътното, или има начин да им бъзика базата.

— Как да я бъзика?

— Може да вкарва фалшиви файлове.

— Явно трябва да тръгна на курсове за обогатяване на речника.

— Не си харчи парите за глупости — пошегува се Пит, — по-добре си направи присадка на нов характер. Ето и още нещо. Калифорния има отскоро споразумение за обмен на данни между Пътното и няколко съседни щата. Този Кравет Крейн Конрад не-знам-кой-си има също три книжки в Невада и две в Аризона, не под същите имена, но със същата снимка.

— Много хубава снимка, брей! — възкликна Тим.

— Вярно — съгласи се Пит.

— Особено усмивката.

— А очите? Какво ще кажеш за тях, compadre?

— Вече сме изчерпали тази тема. Чаша с папагал, пай с крем нишесте.

— Фалшиви шофьорски книжки, вкарване на фалшиви файлове, това са углавни престъпления. Не мога да си мълча за тях дълго. Не мога дори и заради теб.

Беше почти сигурно, че Ричард Лий Кравет не е истинското име на убиеца и нямаше да бъде лесно да се направи връзка между изгорелия шевролет в уличката зад кафенето и истинската му самоличност. Пък и катастрофиралата кола не беше доказателство за нищо повече от опасно каране.

— Може би ако успееш да отсееш истинското му име от купчината фалшиви, може би ако открием името, дадено му след раждането, къде работи, къде живее, може би тогава ще мога да ти разкажа цялата история.

— Три пъти може би. Чуй ме хубаво. Аз имам здрав задник и мога да седна на информацията и да не мърдам от нея заради теб. Но това няма да трае вечно, не до Второто пришествие.

— Благодаря ти, Пит — рече Тим. — Обади ми се, когато имаш нещо ново.

— Подозирам, че ще се занимавам с тази работа до малките часове. Вече се обадих да взема отпуск по болест за утре.

— Няма значение по кое време на деня е, ако откриеш нещо, обади се.

— Тя още ли е с теб?

— Да. Много си пада по печени питки с бекон и кашкавал и мрази люцерна.

— А „Американският идол“ харесва ли го?

— Не го гледа.

— Казах ти, че в нея има нещо, нали! Попитай я кой й е любимият женски филм.

Тим се обърна към Линда.

— Пит пита кой ти е любимият женски филм.

— Имам два еднакво любими — „Умирай трудно“ и „Мъж под прицел“, версията с Дензъл Уошингтън.

Тим повтори отговора й и Пит възкликна:

— Голям си късметлия, бате!

Глава 17

В мокрото помещение Крейт намери свободни закачалки за панталоните, ризата и спортното си сако и закачи дрехите на дръжките по кухненските шкафове.

Останал по долно бельо, чорапи и обувки, той затвори щорите на кухненския прозорец. Не обичаше хора, които се оставят да ги гледат.

Намери четки за дрехи с твърди и меки косми. Но най се зарадва, когато откри гъба за чистене на дрехи.

Собствениците на дома явно бяха също тъй взискателни относно чистотата на дрехите си, както и на дома си.

Преди да си тръгне, той би се изкушил да им остави бележка в израз на одобрението си, но би им дал и някои препоръки. В момента на пазара се продаваха безвредни биохимично разложими препарати за химическо чистене в домашни условия, а те нямаха нито един от тях. Беше сигурен, че продуктите, които им препоръча, ще им харесат.

С помощта на леко навлажнената гъба, където бе необходимо, и съответната четка в зависимост от естеството и състоянието на тъканите, той много бързо успя да освежи облеклото си.

Тъй като мокрото помещение беше тясно, отвори дъската за гладене в кухнята. Собствениците на дома притежаваха висококачествена многофункционална парна ютия.

Той беше използвал същата такава ютия като оръдие за изтезание на един младеж, преди да го убие. За съжаление след края на упражнението чудесният уред се беше съсипал.

Като свърши с гладенето, тръгна да търси черна боя за обувки, подходяща четка и парцалче за лъскане. Комплект за чистене на обувки го чакаше в шкафа под мивката в кухнята.

Крейт сложи всичко, което беше използвал, на място, облече се и се качи на горния етаж да търси огледало, в което да се види в пълен ръст. Намери такова в голямата баня.

Остана доволен от вида си. Би могъл да бъде учител или търговец, или нещо подобно.

Огледалата го изпълваха с голямо любопитство. В тях всичко се обръщаше наопаки и това му внушаваше някаква тайнствена истина за живота, която му оставаше да разгадае.

Веднъж беше прочел интервю с някаква писателка, която твърдеше, че образът, с който най-близко се отъждествявала, бил този на Алиса на Луис Карол. Тя била самата Алиса по дух.

Безбройните недопустими мнения на тази писателка бяха накарали Крейт да я посети една вечер. Тя се бе оказала доста дребничка. Беше я грабнал с лекота и хвърлил в едно огледало за оглеждане в пълен ръст да провери дали ще стане фокусът с преминаването й в страната на чудесата.

Но тя не се бе оказала самата Алиса. Огледалото се беше разбило на парчета. И тъй като тя не бе успяла да проникне в света на огледалото, той се бе заел да прониква с парчетата от огледалото в нейния свят.

Едва след като телефонът му завибрира Крейт осъзна, че беше прекарал пред огледалото повече от минута-две.

Съобщението го информираше, че поръчката му ще бъде доставена до два часа сутринта.

Според ръчния часовник му оставаше час и петдесет и пет минути да чака.

Не се измъчваше от нетърпение. Чакането беше за него добре дошло като възможност да погостува на семейството, което, без да знае, му беше предоставило убежище.

Първият обект за инспекция бяха шкафчетата в главната баня. Той разбра с удовлетворение, че имаха същия вкус със стопаните относно марките на пастата за зъби, таблетките за киселини, за главоболие…

Срещнеше ли обаче марка, за която смяташе, че е лош избор, той хвърляше продукта в близкото кошче за боклук.

В две от чекмеджетата на скрина в главната спалня Крейт откри колекция от еротично бельо. Едно по едно той разгъна всяка дреха, огледа я и я сгъна пак.

Не беше възмутен от това откритие. Ако средният човек, бил той мъж или жена, имаше право на нещо, то това беше волният израз на сексуалността.

Крейт изпита моментно желание да изрази директно сексуалността си в най-възбуждащото от тези изделия и да го върне после в чекмеджето, но реши да се запази за мадам Пакит.

В дъното на коридора на втория етаж след спалнята на родителите се намираше спалнята на дъщеря им. Още от пръв поглед се виждаше, че тя е в пубертета.

Дрехите на момичето, украсата в стаята му и музикалният му вкус, отразен в малката колещия от компактдискове, говореха, че то не се бунтува срещу родителите си.

Крейт не одобряваше това очевидно пълно подчинение на мама и тати.

Колкото и непонятни и противни да бяха децата, той виждаше поне една полезна роля за тях. Презрението и враждебността между поколенията създаваха отлични условия за оформяне и контрол над обществото.

Сред другите предмети в чекмеджето на нощното шкафче се намираше и заключен подвързан с кожа дневник. Крейт счупи ключалката.

Момичето се казваше Емили Пелетрино. Почеркът му беше ясен и красив.

Крейт изчете няколко страници, после по някой параграф оттук-оттам, но не видя никакви откровения, които заслужаваха да се държат под ключ. Емили смяташе, че родителите й понякога ставаха, без да искат, малко смешнички, но тя ги обичаше и уважаваше. Не се занимаваше с наркотици. На четиринадесет години, изглежда, още беше девствена. Явно имаше твърдо намерение да изкарва високи бележки в училище.

До срещата с тази чиста вода ненапита, на име Емили, Крейт не беше видял нищо в този дом, което да възненавиди. Нещо в нея обаче миришеше на прекалено самодоволство.

Веднъж да свърши със сегашната си задача, ако графикът му позволи, той ще се върне за Емили. Ще я заведе някъде на уединено място за седмица-две.

След като я подложи на режим от нови изживявания, помрачаващи съзнанието вещества и идеи, той ще може да я върне вкъщи и да бъде сигурен, че тя няма да има повече такова високо мнение за себе си. Тя ще промени също и отношението си към майка си и баща си и сегашните неестествени взаимоотношения в семейството ще бъдат оправени.

Малко по-късно той продължаваше гостуването на Пелетринови в хола, когато отвън се чу шумът от кола. Крейт погледна часовника си и видя, че поръчката беше пристигнала точно навреме — 2:00.

Той не излезе да посрещне куриерите. Това би било нарушение на правилата.

Нито отиде до прозореца да погледне през пердетата. Куриерите не го интересуваха. Те бяха просто лакеи, част от масовката в представлението.

Отново в кухнята, Крейт разрови съдържанието на хладилната камера и намери идеална порция домашно приготвена лазаня. Затопли я в микровълновата фурна и си приготви шише бира.

Лазанята беше фантастична. Винаги когато можеше, той гледаше да си хапне домашно сготвено.

Крейт разтреби след себе си, угаси лампите, заключи външната врата и излезе на пътеката.

Шевролетът, който го чакаше, беше тъмносин, не бял, но инак съвсем същият като онзи, който му се наложи да изостави в уличката зад кафенето.

При никакви промени в осветлението или околната среда тази невзрачна кола не би могла да придобие спортен вид. Ала под ниските бягащи облаци призрачно-сънената светлина на спящата улица и вятъра, който гонеше мятащи се сенки от джакаранда през дебрите на нощта, тъмносиният шевролет изглеждаше по-мощен от белия и тази разлика се нравеше на Крейт.

Ключовете бяха оставени в колата. На седалката до шофьора лежеше дипломатическо куфарче. И без да отваря багажника, знаеше, че вътре има малък куфар.

Часът беше 2:32, но той не се чувстваше ни най-малко уморен. В очакване на дългата нощ с мадам Пакит беше спал до 4 часа през деня.

След няколко минути щеше да разбере къде да ги намери с нейния самозван рицар. Дълго преди изгрев-слънце Тимоти Кариър щеше да се опознае с пръстта така добре, както всеки, който беше седял на кръглата маса на крал Артур.

Смелостта и умението, с които Кариър си служеше с оръжие, предизвикваха интерес, но не и страх у Крейт. Това, което се беше случило преди часове, не беше разклатило или засегнало и най-малко самочувствието му и той не чувстваше нужда да научи нещо повече за този мъж засега.

Колкото повече научаваше за набелязаните жертви, толкова по-голяма ставаше вероятността да разбере причините, поради които искаха да ги ликвидират. Ако научеше прекалено много за причините, поради които искаха да ги ликвидират, щеше да дойде ден, когато и него щяха да поискат да ликвидират.

Кариър се бе превърнал в набелязана жертва по асоциация, но според Крейт и в този случай щеше да бъде по-мъдро да приложи старото правило: „Не питай!“

Ако жената не е също свършила дълго преди изгрев-слънце, тя щеше да бъде под опеката на Крейт. Той няма да е толкова арабия, както би бил, ако тя си беше останала вкъщи и понесла каквото й се пишеше.

В края на краищата заради нея и тъпия зидар Крейт беше загубил чашата с папагала, която му беше много скъпа.

Добре поне, че му беше останал хубавият вазелин за устни.

Той запали мотора. Контролното табло светна.