Добрият

Глава 18

Малкият пететажен хотел беше стара постройка, изградена върху скала близо до крайбрежието. Храсти със стъбла дебели като дървета и дълги клони се виеха покрай входната пътека по решетъчни подпори и ги покриваха с лилави и червени мантии, а вятърът разнасяше конфети от цветни листенца по паважа.

Беше дванадесет и петнадесет през нощта, когато Тим попълни книгата за регистрация с името г-н и г-жа Тимоти Кариър, а администраторът прекара кредитната му карта през машината.

Стаята им беше на третия етаж. Плъзгащите се френски прозорци се отваряха към балкон с два стола от ковано желязо и маса за коктейли. Между тях и съседния балкон имаше един метър.

Небето беше с цвета на дървени въглища, а морето се чернееше сякаш бе от сажди. Пяната по ниските вълни се стелеше като сив пушек към брега и се разнасяше по пепелта на пясъка.

На север и под тях вятърът изтръгваше по-силни звуци от огромните палми в сравнение с кротко разбиващите се в брега морски вълни.

Подпряна на парапета, загледана към западния хоризонт, от който нищо не можеше да се види, Линда рече:

— В наше време на тях вече не им пука.

Застанал до нея, той попита:

— На кого не му пука и за какво?

— На администраторите в хотелите — дали двойките, които спят в една стая, са женени.

— Да, знам. Но така ми харесва повече.

— Пазиш честта ми, а?

— Ти сама го правиш много добре.

Тя откъсна вниманието си от изчезналия хоризонт и го насочи към него.

— Харесва ми как говориш.

— Как говоря?

— Не мога да намеря точната дума.

— Хем си писателка.

Те оставиха балкона на вятъра, влязоха вътре и затвориха плъзгащата се врата.

— Кое легло предпочиташ? — попита той.

Тя дръпна кувертюрата и каза:

— Това става.

— Почти съм сигурен, че сме в безопасност тук.

— Защо да не сме? — намръщи се тя.

— Не спирам да се чудя как той ни откри в кафенето.

— Сигурно има жилище близо до незастроения парцел, чийто адрес беше използвал за регистрацията на колата. Та може случайно да ни е видял, когато го оглеждахме.

— Случайните случки не се случват току-така, случайно.

— Понякога се случват. Има такова нещо като лош късмет.

— Все пак — отбеляза той — по-добре е да сме готови за всичко. Може би е по-правилно да спим с дрехите.

— Аз и без това смятах да спя с дрехите.

— Да, да, разбира се.

— Не гледай така разочаровано.

— Не съм разочарован. Покрусен съм.

Докато Линда се миеше в банята, Тим угаси лампите на тавана. На шкафчето между леглата нощната лампа имаше ключ с три степени и той избра най-ниската.

Седна на ръба на леглото и набра телефона в бара, където Руни продължаваше да сервира.

— Къде си? — попита Руни.

— Пред вратите на рая.

— Никога няма да стигнеш по-близо.

— Тъкмо от това ме е страх. Слушай, Лиам, той разговаря ли с някого другиго, освен с теб?

— Акулата с обувки ли?

— Да. Говори ли с някого от клиентите?

— Не. Само с мен.

— Може би се е качил да говори с Мишел?

— Не. Тя беше с мен зад бара, когато той влезе.

— Някой му е дал името ми. И номера на мобилния ми телефон.

— Не, не е никой от тук, в бара. Твоят номер нали не е в указателя?

— Така твърди телефонната компания.

— Тим, кой е този тип?

— Много бих искал да разбера. Лиам, помогни ми, братче, загубил съм тренинг с жените.

— Чакай малко, че ме обърка. Какви жени?

— Дай ми нещо хубаво, което да кажа на жена.

— Хубаво? Хубаво за какво?

— Не знам. За косата й.

— Би могъл да кажеш: „Харесва ми косата ти.“

— Как можа да накараш Мишел да се омъжи за теб?

— Казах й, че ако не приеме предложението ми, ще се самоубия.

— Твърде е рано в тази връзка да използвам заплаха със самоубийство — каза Тим. — Трябва да свършвам.

Когато Линда се появи от банята, лицето й беше измито, косата й беше събрана под баретка и от нея се излъчваше сияние. Сиянието се бе излъчвало от нея и когато влизаше в банята.

— Харесва ми косата ти — промълви той.

— Косата ми? Мисля да я подстрижа къса.

— Има блясък и е толкова тъмна, почти черна.

— Не я боядисвам.

— Разбира се, че не. Не исках да кажа, че я боядисваш или че носиш перука, или нещо такова.

— Перука? Прилича ли ти на перука?

— Не, не. Последното нещо, на което прилича, е перука.

Той реши да избяга от стаята. На прага на банята направи грешката да се обърне към нея.

— Бъди спокойна, няма да използвам четката ти за зъби.

— И през ум не ми беше минало, че ще я използваш.

— Мислех, че би могло… да ти мине през ума.

— Е, сега вече мина.

— Ако може да използвам малко от пастата ти, ще си измия зъбите с пръст.

— Показалецът е по-добър от палеца за тази работа — посъветва го тя.

След няколко минути, когато Тим излезе от банята, тя лежеше върху одеялата със затворени очи, скръстила ръце на корема си.

В мъжделивото осветление на него му се стори, че е заспала. Той отиде до леглото си и като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо, седна, подпрян на челната табла.

— Какво ще стане, ако Пит Санто не успее да отсее истинското име от останалите? — проговори тя.

— Ще успее.

— Какво ще правим, ако не успее?

— Ще опитаме нещо друго.

— Какво друго?

— До утре сутринта ще го измисля.

Тя помълча малко и рече:

— Винаги знаеш какво да правиш, нали?

— Ти се шегуваш.

— Не ме будалкай.

След като помълча на свой ред, Тим призна:

— Изглежда, че когато ножът опре до кокала, аз съм в състояние да вземам правилни решения.

— Къде е ножът сега?

— Наближава.

— А какво става, когато няма нож?

— Тогава нямам представа какво да правя.

Телефонът му иззвъня. Той го вдигна от нощното шкафче, където го беше сложил да се зарежда.

Беше Пит Санто.

— Случи се нещо твърде изненадващо.

— Радвам се. Имам нужда от някой приятен сюрприз.

Чакай да включа на говорител. — Той сложи телефона на шкафчето. — Готово.

— Както си търсех имената на Кравет из базите данни на органите на закона в щата и страната — подхвана Пит — и се надявах, че някое от тези имена може да е достатъчно истинско, за да фигурира на полицейска карта, изведнъж ми иззвъня телефонът. Беше Хич Ломбард. Шефът на моя отдел.

— Твоят шеф? Сега — след полунощ?

— Току-що свършихме разговора. Хич чул, че съм взел отпуск по болест за утре. Надявал се, че не съм много зле.

— А има ли навика да готви пилешки бульон за болните детективи?

— Аз се престорих, че не виждам нищо странно в това да ми се обажда, и му казах, че не е нищо сериозно, само малко разстроен стомах. После той ме попита по кой случай работя, а аз му отговорих, че са поне три в момента и му ги казах по имена, като че ли той не ги е чувал.

— Нормално ли е той да ги знае?

— Разбира се, че да. После той ми каза, че както си ме знаел какъв съм бил маниак в работата, можел да се обзаложи, че вероятно съм работел по някой от случаите си дори и в момента, вкъщи, на личния си компютър, нищо че съм бил болен.

— Направо да пощурееш! — ахна Тим.

— Да пощурееш и да изхвърчиш от работното си място.

— Как може някой да разбере, че ровиш по базите данни за информация за Кравет и неговите многобройни аз?

— Явно нещо е заложено в програмата им. Нещо, което сигнализира, ако се прояви интерес към Кравет и другите му имена. Някой бива предупреден за това.

Линда, която се беше изправила в леглото, се намеси:

— Кой е този някой?

— Някой много по-високо в природния кръговрат от мен — отвърна Пит. — Някой по висшестоящ от Хич, толкова висшестоящ, че да може да му нареди да ме озапти, а той да козирува: „Да, сър, веднага, сър, но може ли да ви целуна по гъза най-напред?“

— Що за птица е Ломбард? — попита Линда.

— Не е от най-лошите. Но ако си на дежурство по улиците, си много доволен, че той виси зад бюро, а не с теб по улиците. Каза, че когато оздравея и се върна на работа, ще ми даде важно разследване и иска да съсредоточа всичките си усилия в него.

— Значи те маха от сегашните ти случаи? — попита Тим.

— Считано от този момент — потвърди Пит.

— Навярно смята, че нещо в тия случаи те е накарало да стигнеш до Кравет.

— Не че го каза с тия думи, но е така. Не спомена името на Кравет, но е така.

— Възможно е той да не знае името на Кравет или другите му имена, или изобщо за какво става въпрос — обади се Линда.

Пит се съгласи:

— Някой някъде е хванал Ломбард с клещи и е готов да ги стисне, ако той не ме озапти. На Хич не е нужно да му обясняват защо трябва да ме озаптява. Той трябва само да е убеден, че ще стиснат клещите.

В полумрака, докато говореше и слушаше, Тим изучаваше дланите си. Те бяха загрубели и мазолести.

Когато тази история приключи, навярно дланите му щяха да са загрубели още повече и нямаше да са способни на нежна ласка.

— Голяма работа ми свърши, Пит. Много съм ти благодарен — каза той.

— Чакай, не съм свършил още.

— Свършил си и още как. Не можеш да ги заблудиш.

— Ще трябва да сменя тактиката — не се предаде Пит.

— Сериозно ти говоря. Повече не се занимавай. Недей да скачаш в пропастта.

— Че за какво тогава е пропастта? Във всички случаи трябва да продължа не само заради теб, но и заради себе си.

— Как така? Не те разбирам.

— Не помниш ли как възмъжахме заедно?

— Стана толкова бързо, че не остана какво да се забрави.

— Да не би да сме стигнали от там до тук за нищо?

— Не ми се иска да го помисля.

— Определено не сме стигнали от там до тук, за да оставим обичайните мръсници да се налагат.

— Те винаги ще се налагат — рече Тим.

— Добре де, в повечето случаи ще е така. Но от време на време те трябва да видят, че на някого от тях му се разказва играта, та да се спрат и да се почудят дали пък наистина няма господ.

— Това съм го чувал някъде.

— Това си го казвал някъде.

— Е, добре, няма да споря със себе си. Хайде сега да си починем.

— Може би утре ще ми кажеш за какво става въпрос?

— Може би — отговори Тим и затвори телефона.

Линда се беше изпънала отново на леглото с глава на възглавницата, затворени очи и отпуснати на корема ръце.

— Поезия — промълви тя.

— Каква поезия?

Отговор не последва и той продължи:

— Онова, което ти се е случило в миналото, заради което си писала загнояващите книги…

— Книги, изпълнени със загнояваща скръб…

— Каквото щеш го наречи — абсолютно ли си сигурна, че нещо от онези дни не стои зад това, което става сега?

— Абсолютно. Опитах се да го разгледам от дванадесет ъгъла.

— Тогава опитай от тринадесет.

Той извади пистолета от чантичката й върху шкафчето и го сложи близо до ръката си.

Без да отвори очи, тя попита:

— Ще намерим ли смъртта си тук?

— Ще се опитаме да не го направим — отвърна той.

Глава 19

Престоят в хотелската стая на третия етаж взе да прилича на сцена от уестърн в един от каньоните, към които има един-единствен подстъп. Ако дойдат лошите, няма друг начин да се измъкнеш, освен да минеш през тях.

Средният нает убиец, ако такова чудо съществува, навярно не би извършил нападение в хотел. Той би предпочел да спипа жертвата си на улицата, където има повече възможности за бягство.

Като си припомни неутолимата жажда в черните бездни в очите на убиеца, Тим си даде сметка, че нищо в този човек не беше средно. Кравет не знаеше граници. Той бе способен на всичко.

Все още седнал в леглото, Тим наблюдаваше Линда, която лежеше със затворени очи. Обичаше да я наблюдава, особено когато скалпелът на погледа й не го разфасоваше.

Беше виждал много жени, които бяха по-хубави от нея. Но не беше виждал никоя, която да му е било по-приятно да съзерцава.

Защо беше така, не му беше ясно. Не се опитваше да го подлага на анализ. В последно време хората бяха привикнали да дълбаят в чувствата си — до такава степен, че накрая не им оставаха никакви истински чувства.

Макар че хотелската стая на третия етаж можеше да се окаже повече капан, отколкото убежище, той не можеше да измисли къде да отидат на по-безопасно място. Светът се беше превърнал в серия от каньони с един-единствен подстъп.

Инстинктът му подсказваше, че колкото повече време прекарват на път, толкова по-малка ще е опасността за тях. Но те се нуждаеха от почивка. Ако се върнеха във форда, нямаше да стигнат доникъде, освен до пълно изтощение.

Той стана от леглото максимално тихо, постоя и я погледа около минута, после прошепна:

— Спиш ли?

— Не — отвърна тя. — А ти?

— Ще мръдна до коридора за две минути.

— Защо?

— Да се огледам.

— За какво?

— Не съм сигурен. Пистолетът е тук, на нощното шкафче.

— Няма да те застрелям, като се върнеш.

— Надявах се да се смилиш.

Той излезе от стаята и изчака вратата да се затвори. После провери, че е заключена.

В двата края на коридора светеха червени надписи ИЗХОД, показващи пътя към стълбите. Асансьорите бяха в северната част.

В западната имаше шест стан вляво от тяхната. От дръжките на четири от вратите висяха надписи „Не безпокойте“.

Вдясно от тяхната стая имаше четири други. Само на близките две се виждаше същият надпис.

Когато отвори вратата към южните стълби, тя изписука жалостиво. Той застана на площадката и се ослуша да долови ромона на морето в раковината на стълбището, но не чу нищо, освен тишина.

Слезе до партера. Вляво имаше врата към коридора пред стаите за гости на първия етаж. Вдясно вратата се отваряше към осветена външна пътека, която водеше към централния вход.

Покрай нея бяха насадени храсти китайска роза. Разлюлени от вятъра, едрите им цветове се хвърляха в очите му като зловеща поличба.

Пътеката минаваше между хотела и триетажен покрит паркинг. Той се отправи към форда, паркиран в него.

Всеки нов гост в хотела, независимо по кое време бе пристигал, беше длъжен да предаде колата си за паркиране на служител на хотела. Тим не би се разделил с ключовете на колата си и по този начин да загуби подвижността си също както не би заменил краката си за номерче за багаж.

Между полунощ и шест часа сутринта дежуреше само един служител, който паркираше колите и разнасяше куфарите и не стоеше в обичайната кабинка. Имаше звънец, на който гостите трябваше да звънят, за да го повикат.

Тим не беше позвънил. Беше си паркирал сам, където си пожела.

Сега, малко преди един часа през нощта, той извади от форда фенерчето и пластмасова чантичка с цип, пълна с инструменти.

Вятърът подсвиркваше и мрънкаше покрай откритите страни на паркинга, а от всички кътчета на подложената на течения вътрешност долитаха призрачни гласове и зловещ шепот, които идеха пак от вятъра в ролята на вентрилоквист.

Когато се върна в стаята им на третия етаж, Тим затвори вратата и заключи двойния секрет. Закачи и веригата, макар че тя не би издържала и първия ритник при една решителна атака. Но ако успееше да забави влизането на нападателя дори с две-три секунди, това би могло да спаси живота им.

Приближи се към леглото на Линда. Както и преди тя лежеше по гръб със затворени очи.

— Спиш ли? — попита шепнешком той.

— Не — прошепна в отговор тя, — мъртва съм.

— Трябва да светна лампите.

— Светни ги.

— Трябва да проверя нещо.

— Добре.

— Ще се постарая да не вдигам шум.

— Няма опасност да събудиш мъртвец.

Той стоеше и я гледаше.

След малко, без да отваря очи, тя попита:

— Пак ли изучаваш косата ми?

Той се откъсна от нея и от разкошната й коса, светна лампите на тавана и тръгна към балкона.

Отражението му в стъклото на френския прозорец го потресе. Приличаше на мечок. На голям, тромав, рошав, объркан мечок. Ясно защо тя държеше очите си затворени.

Всяко от крилата на френския прозорец беше метър и двадесет широко. Дясното беше фиксирано, само лявото се движеше, плъзгайки се покрай дясното от вътрешната му страна.

Тъй като хотелът беше луксозен, всичко в него беше изпипано до най-малката подробност. Рамката на прозореца не беше монтирана върху гипсовата мазилка, а вградена вътре в стената, поради което тапетите стигаха до стъклото.

Болтовете, дори да имат плоски глави, загрозяват гледката, затова фиксираното крило не беше заковано отвътре.

Той открехна летящото крило. Изпробва заключващия механизъм няколко пъти, а вятърът го душеше любопитно с нос през това време.

Хотелът беше строен отдавна. Понеже вратите му бяха от старите, не тъй покварени времена, а също и поради факта, че балконът се извисяваше на 15 метра над плажа, ключалката не беше сериозна.

Простият секрет вършеше работа да държи вратата затворена. Що се отнася до заключването обаче, той не би издържал и на среден натиск.

Тим се изправи, обърна се да помоли Линда за помощ и видя, че тя бе застанала зад него и го наблюдаваше.

— А, ти оживя значи — пошегува се той.

— Стана чудо. Какво правиш?

— Проверявам дали мога да направя това, което правя, без да събудя някого.

— Аз съм будна. Не съм заспивала през цялото време. Не помниш ли?

— Може би страдаш от заболяване, водещо до нарушения на съня.

— Заболяването е пред очите ми.

— Това, което искам да проверя е дали мога да направя каквото съм намислил, без да събудя съседите. Би ли ме заключила навън, на балкона?

— Готово.

С фенерчето и комплекта инструменти в ръце Тим излезе на балкона.

Беше застудяло и нощният вятър го ухапа, сякаш му се беше ядосал.

Линда затвори летящото крило и резето щракна. Тя не сваляше очи от него.

Той й махна с ръка и тя му махна в отговор.

На него това страшно му хареса. Много жени биха му направили знак да побърза или биха подпрели юмруци на хълбоците във формата на буквата „Ф“, хвърляйки убийствени погледи. Хареса му и това, че изразът на лицето и не се промени, когато му махна.

Той понечи да й махне пак, но се въздържа. Дори една такава изключителна жена като нея може да има граници на търпението си.

Реши да започне от фиксираното крило. Можеше да му излезе късметът и да не трябва да се занимава с ключалката на другото. С помощта на фенерчето намери два болта в хоризонталната и два във вертикалната част на рамката.

Избра една от трите отвертки „Филипс“ от комплекта с инструменти. Беше направил правилния избор от първия опит.

Височината на прозореца беше само два метра. Нямаше да има проблем да упражни достатъчно сила, въпреки че трябваше да работи с вдигнати над главата си ръце.

Очакваше болтовете да са задрали от корозията през десетилетията и не сгреши. Той натисна още по-силно и главата на болта се отчупи. Остатъкът издрънча в кухия метал под него.

Вторият болт също се счупи, но другите два във вертикалната част на рамката се завъртяха мъчително през бариерата на ръждата. Шумът, който се вдиша, не би привлякъл вниманието дори на принцеса, страдаща от безсъние заради твърдо грахово зърно, скрито под двадесет дюшека.

Всички плъзгащи се врати се вкарват в релсите след монтирането на рамката. По тази причина не е трудно да бъдат свалени. Понеже този прозорец беше изработен в старите, не тъй покварени времена, във вертикалните части на крилата имаше вдлъбнатини за захващане при монтажа.

Ако крилата бяха с широчина метър и осемдесет, той не би могъл да се справи с тях сам. Но те бяха само метър и двадесет широки, а той беше голям, рошав мечок.

Повдигна крилото право нагоре и горната релса хлътна в монтажната кухина. С леко пристъргване долната релса се измъкна от водача.

Ако наклонеше долния край на крилото към себе си и го спуснеше полека надолу, горната релса щеше да излезе от монтажната кухина. Можеше да извади целия прозорец от рамката и да го сложи на балкона.

Но засега това беше само проверка да види дали може да изпълни операцията сравнително тихо. Напрягайки мускули, той върна крилото в рамката. Тъй като болтовете бяха свалени, то вече можеше да се плъзга също тъй свободно, както и другото.

Тим прибра инструментите в чантичката, взе и фенерчето и направи знак на Линда да му отключи, за да влезе.

Докато тя затваряше вратата след него, той погледна часовника и каза:

— Стана за около четири минути.

— Представям си какво би изпоразглобил за един час тук.

— Ако беше заспала…

— Вече не мога и да мисля за това.

— … бих могъл да вляза от балкона, без да те събудя. И със сигурност нямаше да събудя съседите.

— Когато Кравет се изкатери на петнадесет метра от плажа и влезе през този прозорец, ще стане ясно, че е злият близнак на Спайдърман.

— Ако ни намери със същата скорост, както го направи в кафенето — рече Тим, — бих предпочел да дойде при нас по някакъв начин, отколкото да ни причака в покрития паркинг. Ще бъдем страшно уязвими на път към форда сред всичките коли и колони вътре.

— Няма да ни намери тази нощ — опита се да го успокои тя.

— Не съм много сигурен.

— Не е магьосник.

— Не е, но нали чу какво каза Пит Санта — Кравет има връзки.

— Оставихме го без кола — продължи тя.

— Не бих се учудил, ако се окаже, че може да лети. Хубавото е, че сега съм малко по-спокоен. Вече не сме в каньон с един-единствен подстъп.

— Нищо не разбирам, но вече не ми пука. — Тя се прозя. — Хайде да си лягаме.

— Много приятна покана.

— Нямах това предвид — поправи го тя.

— Нито пък аз — увери я той.

Глава 20

Пердетата бяха спуснати над френския прозорец. Лампата на нощното шкафче светеше на най-слабата степен.

На пода до леглото стоеше чантата на Линда. Всичко беше прибрано в нея и тя беше готова за грабване, ако им се наложеше да побягнат бързо.

Линда беше махнала кувертюрата и лежеше по гръб, с възглавница под главата. Не си беше свалила обувките.

Тим се беше настанил в едно от креслата. Искаше да поспи седнал.

Беше преместил креслото близо до входната врата, за да се събуди, ако чуе някакъв необичаен шум от коридора на етажа. От мястото, където седеше, се виждаха покритите с пердета крила на френския прозорец.

За да не заспи със зареден пистолет в ръка, той го беше напъхал с дулото надолу между плюшената възглавница на седалката и страничната част на креслото, откъдето можеше да го извади със същата бързина като от кобур.

Електронният часовник върху нощното шкафче показваше 1:32.

От такова разстояние и от този ъгъл той не можеше да види дали очите на Линда са отворени или затворени.

— Спиш ли? — попита Тим.

— Да.

— Какво стана с твоя гняв?

— Кога съм била гневна?

— Не тази вечер. Нали каза, че с години си била изпълнена с гняв и отрова.

Тя помълча и после рече:

— Канеха се да направят телевизионен сериал по една от моите книги.

— Кой се канеше?

— Типичните психопати.

— По коя книга?

— „Изхабените“.

— Това заглавие е ново за мен.

— Гледах нещо по телевизията…

— Но ти нямаш телевизор.

— Намирах се в чакалнята на една от телевизионните мрежи. Те въртят продукциите си на един екран по цял ден.

— Как издържат на това?

— Подозирам, че средната секретарка не издържа дълго. Аз чаках за събрание. На екрана вървеше една от дневните беседи с поканени гости.

— И ти не беше в състояние да смениш програмата.

— Нито да хвърля нещо по екрана. В чакални като тази всичко е меко, няма твърди предмети. Можеш да се сетиш защо.

— Чувствам се като врял и кипял.

— Всички гости на предаването бяха разгневени. Дори и водещата и тя беше разгневена от тяхно име.

— От какво бяха разгневени?

— От това, че били жертви. Хората били несправедливи към тях. Семействата им, системата, страната, животът били несправедливи към тях.

— Аз гледам само много стари филми — обади се той.

— Тези хора бяха разярени, че били превърнати в жертви, но в същото време процъфтяваха като такива. Те не биха знаели какво да правят със себе си, ако не можеха да бъдат жертви.

— „Родил съм се под стъклен чехъл и винаги съм живял под него“ — спомни си един цитат Тим.

— Чии са тези думи?

— На някакъв поет, не си спомням името му. Имах едно гадже, което твърдеше, че това е нейният девиз.

— Имал си гадже, което е говорело такива неща?

— Не за дълго.

— Беше ли добра в леглото?

— Страх ме беше да пробвам. Та значи ти гледаше това предаване с разярените гости.

— И изведнъж осъзнах, че под постоянния гняв често се крие клоака от самосъжаление.

— Имаше ли клоака от самосъжаление под твоя гняв?

— Дотогава не бях го помисляла. Но щом осъзнах съществуването му у тези хора в предаването, го видях и в себе си и ми се доповръща.

— Имала си момент на прозрение.

— Да. Тези хора бяха влюбени в гнева си, те нямаше никога да се откажат от него и дори на смъртния одър последните им думи щяха да бъдат пак самосъжалителен хленч. Дръпна ми се лайното от ужас, че мога да стана като тях.

— Никога не би могла да станеш като тях.

— О, можех, можех. Бях вече на път. Но се отказах от гнева в един миг.

— Могла си да направиш това?

— Да, зрелите хора са способни на това, за разлика от вечните пубертети.

— Произведоха ли сериала?

— Не. Аз не дочаках събранието.

Той я наблюдаваше от другия край на стаята. Тя не беше помръднала по време на разговора. Нейното спокойствие беше нещо по-дълбоко — то бе покоят на жена, която се беше издишала над бурите и сенките или се надяваше да го направи.

С натежал от умора глас тя промълви:

— Чуй какво прави вятърът.

Вятърът се носеше безспир по балкона, но не със злобен вой, а с приспивна нежност, като безкрайно стадо, поело по безкраен път.

— Сякаш те слага на криле да те занесе вкъщи — прошепна едва доловимо тя.

Настъпи тишина. След време той попита тихичко:

— Спиш ли?

Тя не отговори.

Искаше му се да прекоси стаята, да застане над нея и да й се полюбува, но беше така уморен, че не можеше да се надигне.

— Каква жена! — каза си той.

Щеше да бди над съня й. Беше прекалено напрегнат, за да заспи. Под едно или друго име Ричард Лий Кравет съществуваше. И беше по петите им.

Възможно бе разширените зеници на Кравет да се дължаха на някакъв наркотик. Но как поемаше толкова светлина, без да ослепее?

Пистолетът стоеше напъхан между възглавницата на седалката и облегалката на креслото, нищо не нарушаваше тишината в коридора, вятърът отнасяше света към мрака, а Тим спеше.

Присъни му се обрасла с цветя полянка, на която беше играл като дете, потънала в здрач омагьосана гора, каквато никога не беше виждал, и Мишел с някакви святкащи парчета, забити в лявото око, и кървяща отрязана лява ръка.

Глава 21

В 3:16 часа през нощта Крейт паркира край магистралата по тихоокеанското крайбрежие на половин километър южно от хотела.

След като получи отговор на съобщението си с молба да го информират за последните плащания с кредитната карта на Тимоти Кариър, Крейт дебело подчерта името на този хотел и отвори дипломатическото куфарче, което му бяха оставили в новата кола.

Сгушени в дунапреновите си легла, вътре се намираха изработен по поръчка автоматичен пистолет глок 18 и четири нови пълнителя. Имаше и два супермодерни заглушителя и раменен кобур.

Крейт обожаваше този пистолет. Беше изстрелял хиляди патрони на стрелбището със същото такова оръжие. За деветмилиметров автоматик със скорострелност 1300 оборота в минута този модел глок бе изключително податлив на контрол.

Специалните пълнители с капацитет тридесет и три патрона позволяваха да се използват максимално възможностите на оръжието в автоматичен режим. Той вкара един от пълнителите.

Тъй като цевта беше удължена и покрита с необходимата резба, той с лекота завинти един от заглушителите.

Много сходства го сродяваха с този пистолет. Автоматикът не пазеше спомени от производителя си, тъй както и Крейт не помнеше майка си и детството си. И двамата бяха чисти и неумолими в службата си на смъртта.

За върховния владетел на земния свят изработеният по поръчка автоматик глок 18 се явяваше достоен Ескалибур, легендарният меч на крал Артур.

Крейт бе използвал една от спирките на светофар да свали спортното си сако. Сега свали своя СИГ П245 заедно с кобура и го пъхна под шофьорската седалка.

После надяна новия раменен кобур, в който имаше предвидено място за добавения заглушител и разширения пълнител. Намести го, слезе от шевролета, разкърши рамене, за да се убеди, че кобурът е нагласен както трябва.

Грабна сакото си от колата и го облече. Пъхна в кобура глока и установи с удоволствие, че той лежи удобно под лявата му мишница.

В този късен час дори по Тихоокеанската магистрала не пътуваше никой, освен вятърът. Крейт пое дълбока глътка нощен въздух. Без зловонните емисии на хвърчащите автомобили вятърът миришеше на чисто.

В момент като този човек можеше да повярва, че един ден автомобилният поток ще спре да снове по пътищата завинаги, че човешки крак повече няма да стъпи по крайбрежните хълмове или където и да било. Когато изчезнеше всякаква надежда, че падналите могат да се надигнат пак, вятърът и дъждът щяха с течение на времето да изближат всякаква следа от нещата, които безмълвната машина на природата не беше построила, и земята щеше да погълне всички нечестиви кости и да ги скрие завинаги от слънцето и луната. Под студените звезди щеше да остане единствено самотата, пречистена от утайката на желания, очаквания и надежди. Тишината щеше да изглежда вечна, непокътната от песен или смях. Покоят нямаше да се диктува от вглъбението на молитвата или дори на размисъла, а от празнотата. И тогава работата щеше да бъде свършена.

Седнал в тъмната кола, Крейт чакаше да му съобщят информацията, която бе поискал. В 3:37 се получи кодирано съобщение.

Тимоти Кариър беше използвал кредитната си карта Виза два пъти през последните дванадесет часа, първия път, за да зареди бензин. После, преди по-малко от три и половина часа, той я беше представил при регистрацията си в хотела, близо, до който Крейт беше паркирал.

Тъй като хотелът принадлежеше към верига, която имаше компютризирана национална система за резервации, хората, които подаваха информация на Крейт, бяха в състояние да докладват, че господин и госпожа Кариър бяха отседнали в стая 308.

Историята с господина и госпожата го развесели. Леле какъв бурен роман!

Мисълта за двамата в хотелската стая му припомни, че на него му беше възложено да я изнасили.

Той искаше да я изнасили. Беше изнасилвал жени, които бяха по-непривлекателни от нея. Не му представляваше проблем, ако тези, които му плащаха, го помолеха да го направи.

Той също ужасно искаше да напъха във всеки един от външните отвори на тялото й репродукцията, която беше извадил от рамката в спалнята й.

За съжаление динамиката в тази мисия се беше променила. Той знаеше от опит, че в редките случаи, когато човек изгуби елемента на изненада, успех може да се постигне единствено чрез безмилостното прилагане на непреодолима сила.

За да стигне до жената, вероятно щеше да му се наложи първо да убие Кариър. По време на престрелката някой от изстрелите можеше да попадне в нея. И ако тя започнеше да пищи и да се съпротивлява, щеше да му се наложи да я убие, без да я изнасили.

Нямаше значение. При това положение на нещата не можеше да се надява да постигне нещо повече. Още двама убити все пак представляваше някакъв напредък към деня на празните пътища, на покоя на празнотата.

Крейт излезе от колата и я заключи. Не живееше във века на честността.

Вместо да тръгне направо към хотела, той се отби до покрития паркинг.

Фордът беше там, където очакваше — в югозападния ъгъл на партера.

Ако имаше дежурен пазач, в момента той явно обикаляше по другите етажи. А още по-вероятно бе хотелът просто да разчита на камери за наблюдение — Крейт забеляза няколко такива.

Камерите не го плашеха. Електронните снимки могат да изчезнат; компютърните системи могат да се развалят.

В този свят, който с всеки изминат ден се отдалечаваше все повече от истината, хората масово започваха да приемат виртуалното за реално, а всички виртуални неща лесно могат да се префасонират.

Не го тревожеха и следи като отпечатъци от пръсти и ДНК. Те бяха просто модели, първият щампован от кожната мазнина, а вторият отразен в структурата на макромолекула.

Тези модели трябваше да бъдат разчетени от експерти, които трябваше да преценят стойността им като доказателства. Имаше най-различни начини да се окаже натиск, под който експертите да се съгласят да разчетат грешно модела, че и да го променят. Американците питаеха трогателно доверие към „експертите“.

Вместо да напусне покрития паркинг по тротоара, който вървеше паралелно на алеята от главния вход за колите, той излезе от друг изход, който водеше към осветена пътека покрай южната страна на хотела.

По ръба на пътеката вятърът люлееше червените цветове на хибискусови храсти. Хибискусът не бе от отровните растения.

От време на време Крейт бе прибягвал до отровни растения, за да изпълни някоя от мисиите си. Татул, олеандър, момина сълза — всички те му бяха свършили добра работа.

Хибискусът обаче беше безполезен.

Той стигна до врата на стълбище и пое нагоре към третия етаж.

Глава 22

Нещо изшумя и събуди Тим от тревожните му сънища. Отдавна беше разбрал, че животът на човека може да зависи от способността да отметне съня като одеяло. Съзнанието му се избистри в миг, стойката му се изправи и той измъкна пистолета иззад възглавницата на креслото.

Макар че бе напрегнал слуха си, известно време не чу нищо повече. Понякога шумът беше част от съня, а причината да се събудиш беше в това, че същият звук е придружавал нечия смърт, на която си бил свидетел в реалния живот.

Електронният часовник показваше времето със светещи зелени цифри — 3:44. Беше спал някъде към два часа.

Погледът му се насочи към френския прозорец.

Пердетата не бяха мръднали.

Чу се порив на вятъра — не блъскаше тежко като с чук и не се натрапваше, а бе прегракнал, ритмичен и успокояващ.

Сетне тишината бе нарушена от Линда и Тим разбра, че нейният сънен глас го беше събудил.

— Моли — мълвеше тя. — О, Моли, не, не.

Думите й тегнеха от отчаяние и копнеж.

Тя се бе обърнала на една страна в съня си. Лежеше света като ембрион, прегърнала и притиснала към гърдите си възглавница.

— Не… не… о, не — хлипаше тихичко тя, докато думите й се разтвориха в едва доловим стон, предизвикан от пронизваща болка. Това не беше просто плач, а много по-страшен вопъл.

Ставайки от стола, Тим си даде сметка, че Линда не беше във властта на някакъв безсмислен сън, а с помощта на съня се бе пренесла в миналото, където бе съществувала някаква реална Моли, която по-късно може би е била загубена.

Но преди бълнуването й да разкрие някаква тайна за нея, друг шум наруши мълчанието на спящия хотел и този път той идеше от коридора.

Тим залепи ухо към цепката между ръба и рамката на вратата. Стори му се, че беше чул жалостивия писък на вратата към южното стълбище.

Струйка хладен въздух погъделичка извивките в ухото му. Пронизаната тишина се възстанови в коридора, ала този път тя беше напрегната в очакване и не искаше да заглади настръхналата си перушина.

Ако Тим бе разпознал правилно звука, това означаваше, че някой стоеше на площадката, придържайки отворената врата на стълбището, и оглеждаше коридора на третия етаж.

Потвърждението дойде под формата на характерния писък на вратата, докато някой я затваряше внимателно, вместо да я остави да се затвори сама.

Малцина закъснели гости биха проявили такава грижа за околните, да не говорим за хотелските служители в наши дни.

Тим приближи око към шпионката. Широкоъгълната леща му показа коридора в изкривен вид.

Това не беше моментът, от който няма връщане, за Тим. Този момент беше минал по-рано — когато бе тръгнал от колата към къщата й, когато бе видял плаката с телевизионния екран вместо телевизор. Той бе поел тогава по курс също тъй необратим, както и пътешествието на Колумб, когато бе вдигнал котва през август 1492.

Сега Тим се намираше на онзи етап във всяко опасно начинание, когато съзнанието или се изостря, за да посрещне растящото предизвикателство, или се оказва негодно за дуела, когато сърцето или се превръща в пътеводен компас, или се свива в ужас от предстоящия път, когато възможността за успех става реалност или не.

В кривото око на лещата се появи мъж, обърнат гърбом и разглеждащ вратите в източната част на коридора. После той погледна в посоката към Тим.

Макар и разкривено, в лицето му можеше да се разпознаят чертите на убиеца с армията от превъплъщения.

Гладкото розово лице. Неувяхващата усмивка. Очите му като водосточни канали.

Деветмилиметровият пистолет не беше достатъчно мощен да застреля Кравет през вратата.

Освен това дори този убиец да зашиеше, щеше да бъде нает друг. И тогава Тим нямаше да има предимството да знае как изглежда новият враг.

Той се дръпна от вратата, обърна се и се втурна към леглото, където Линда беше престанала да бълнува.

Планът му изведнъж заприлича повече на хвърляне на зарове, отколкото на стратегия.

Той сложи ръка на рамото на Линда, тя се отърси моментално от съня, сякаш беше завършила същото училище по оживяване като него.

Тя се изправи в леглото и стана, докато Тим успее да каже:

— Той пристигна.

Глава 23

В разгара на действията Крейт се чувстваше бог — в него нямаше и следа от съмнения или задръжки. Знаеше какво е нужно да се прави и какво му се иска и в моменти като този се изпълняваха и нуждите, и желанията му.

След като напусна стълбището и затвори вратата след себе си, той измъкна глока от новия кобур. Оръжието лежеше в отпуснатата му ръка, докато той се движеше по коридора.

Стаите с нечетни номера се намираха вдясно, с четните — вляво, по западната стена. Номер 308 беше петата врата от стълбището.

Според хотелските документи Кариър и жената се бяха регистрирали преди три и половина часа. За разлика от Крейт, те не бяха си отспали до четири часа следобед в понеделник, за да се подготвят за събитията през нощта. Умората щеше да ги накара да повярват, че за момента не са в опасност.

Успехът на Крейт се дължеше най-вече на факта, че хората не могат да понасят реалността. Щом се отдадяха на желанието да приемат каквото им се ще за действителност, той се появяваше като с шапка-невидимка, защото той беше действителността, която те отказваха да видят.

Изкачвайки се по стълбите, той бе спрял на втория етаж да провери ключалките на вратите. Хотелът беше заменил старите брави с електронни.

Неговият любим ЛокЕйд не можеше да му послужи тук, но той се беше подготвил за такъв случай.

Още докато вървеше по стълбите, беше спрял за миг да извади от портфейла си нещо, което приличаше на карта за постоянен клиент в голям магазин. Всъщност това беше скенер, който можеше да разчете и повтори кода за отваряне на всяка електронна ключалка.

За разлика от ЛокЕйда, тази карта не се продаваше дори на органите на закона. Никой не можеше да я купи. Тя се даваше като знак на благоразположение.

Крейт стигна до 308 и веднага пъхна картата в ключалката. Не я извади, когато червената светлинка се смени със зелена — докато картата беше вътре, ключалката щеше да стои отворена.

ЛокЕйдът вдигаше много малко шум при употреба. Скенерът не вдигаше никакъв.

Пистолетът имаше бутон, който позволяваше да се превключва на полуавтоматичен или автоматичен режим. Макар че обикновено Крейт предпочиташе проста тактика и просто оръжие, той сложи глока на автоматичен режим.

Стиснал пистолета с две ръце, уверен, че предпазната верига ще бъде закачена, той отстъпи крачка назад и ритна вратата с всичка сила възможно най-високо.

Пластината върху рамката се откърти, вратата изхвърча напред и Крейт се втурна в стаята, полуприведен, с протегнати ръце, притиснал леко спусъка, насочвайки дулото ту наляво, ту надясно и отстранявайки се от пътя на вратата, която се блъсна в стената и отскочи обратно.

Две легла. Едното леко измачкано. Другото с отхвърлена кувертюра. Лампа на нощното шкафче.

Нито следа от господина и госпожата. Може да са били будни и да са чули изскърцването на вратата на стълбището.

Само две места за бягство — балконът и банята.

Вратата на банята — полуотворена. Вътре — тъмно.

Накланяйки се в посоката на глока, за да компенсира дърпането към земята от тежестта на заглушителя, той изстреля един кратък откос в мрака на отвора, разбивайки огледало и може би няколко плочки на стената и обсипвайки банята с дупки от рикошети и с шрапнели. Един от изстрелите продупчи вратата.

Ритането на пистолета беше слабо, сякаш заглушителят го омекотяваше. Недостатъчно силен шум да събуди спящите, ако имаше такива. Нула искри от дулото.

Никакви писъци от банята. Никаква стрелба в отговор. Там нямаше никого. Проверката по-късно.

Пердета пред плъзгащите се крила на френския прозорец. Кариър беше въоръжен. Значи първо трябва да се изчисти балконът, преди да се дръпнат пердетата.

Съжалявайки за боклука, който щеше да направи, Крейт изстреля още един кратък откос, пердетата се разскачаха, стъклото на прозореца се стопи и нещо каза „пук-пюу“. Той дръпна пердето и излезе навън. Парчета от твърдо стъкло хрускаха под краката му.

На балкона нямаше никого. Вятърът се вдигаше направо от морето и миришеше леко на сол. Той пристъпи към парапета и погледна надолу. Право под него имаше скали, после следваха плажът и ивицата на разбиващите се крайбрежни вълни. А разстоянието до долу беше над петнадесет метра. Не биха могли да скочат, без да се пребият.

Той не се съмняваше в информацията, която беше получил. Нищо през дългите години на службата му не му беше дало и най-малък повод да се съмнява.

В търсене на друго обяснение за изчезването на плячката Крейт се огледа наляво и надясно. Балкони. Еднакви балкони, оградени с парапети. Безлюдни балкони.

Безлюдни сега.

По-малко от метър отделяше този балкон от съседния. Ако не изпитваше страх от височина, човек лесно можеше да прескочи от единия на другия.

Звуците на хрущящо стъкло под стъпките му караха Крейт да се чувства като че ли бе прекрачил във френския прозорец като в огледало и сега бродеше там, където само Алиса беше стъпвала.

Когато влезе отново в стая 308, той забеляза важна подробност, която му беше убегнала преди — липсата на каквито и да било лични вещи.

Бутна вратата на банята — нямаше мъртви или ранени. Имаше няколко употребени хавлии, но около мивката нямаше тоалетни принадлежности.

Кариър и жената не бяха напуснали, когато вратата на стълбището изскърца. Много по-рано преди това те бяха намерили празна стая и се бяха преместили в нея, без да уведомят администрацията.

Крейт излезе отново в коридора, грабна скенера от ключалката и го пъхна в джоба си.

Ритането на вратата и счупването на стъклата беше събудило някои от гостите. Двама мъже — единият по долно бельо, другият по пижама, се бяха появили в коридора.

Усмихнат, Крейт насочи пистолета към тях.

Те се скриха в стаите и затвориха вратите.

Със сигурност някой вече беше се обадил на рецепцията да уведоми, че нещо става. Единият, ако не и двамата от мъжете, които беше заплашил, вече набираха 911.

Пулсът на Крейт не бе се ускорил с много над обичайните му 64 удара на минута по време на покой. Той изглеждаше спокоен и си беше спокоен.

Кое бе първо — привидното спокойствие или реалното — би било също толкова трудно да се докаже, както дали кокошката предхожда яйцето. Произходът на характера му беше потънал в миналото и той нямаше никакво желание да се рови в него.

Като в по-голямата част от Калифорния, и в този град нямаше достатъчно полиция. Ако по някаква случайност патрулна кола не се окажеше в непосредствена близост, друга нямаше шанс да приетите за по-малко от пет минути.

Във всички случаи щяха да дойдат само двама полицаи или най-много четирима. С такава смешно малка формация: той можеше да си поиграе на котка и мишка и да се измъкне до колата си, паркирана край магистралата.

Ако полицията подранеше, Крейт щеше да ги изтрепе и да си излезе. Никакви проблеми.

В западната част на коридора имаше единадесет стаи. От шестте северно от 308 на четири висяха надписи „Не безпокойте“.

Нямаше причина да смята, че двете стаи без надписи са свободни или че плячката му се е скрила в някоя от тях. Кариър би могъл да накачи такива надписи или да ги свали от вратите, където гостите ги бяха окачили, за да обърка Крейт.

Южно от 308 имаше четири стаи и пред последната, стая номер 300, надписът „Не безпокойте“ лежеше на земята. Крейт го погледа известно време, после огледа затворената врата.

Беше почти сигурен, че надписът не беше на земята, когато беше дошъл преди няколко минути. Изглежда, някой го беше закачил и съборил в бързината на бягството.

Стая 300 беше само на три крачки от вратата към южното стълбище.

Явно двойката умници беше вече слязла по стълбите и излязла от хотела. Нямаше смисъл да се бави да отваря стаята и да я проверява. По-добре да ги последва.

Сигурно тичаха към форда в покрития паркинг. Може вече и да бяха стигнали.

Крейт не побягна, защото паниката не му беше в стила, но все пак слезе по стълбите с отмерена бързина.

Глава 24

Секунди след като вратата на стая 308 се отвори с трясък, Тим и Линда хукнаха от стая 300 надолу по стълбите и изчезнаха.

Вятърът разхвърляше червените цветове на хибискуса под краката им, стъпките им отекваха от ниските тавани на пещерното здание на паркинга, фордът примигна с фарове и изчурулика, когато Тим натисна копчето на дистанционното управление на ключалката. Той седна на шофьорското място, а тя пое пистолета от него, когато се качи с пътната си чанта в ръце.

Стая 300 наистина се оказа свободна, когато Тим свали летящото крило на френския прозорец и влезе през балкона. Той бе посрещнал Линда в новото им убежище на предната врата и бе закачил надписа „Не безпокойте“ на дръжката.

След това бе поспал два часа, макар че сънят го бе повел по тъмни пътища, гъмжащи от лоши сънища.

Той запали колата, включи фаровете, излезе от покрития паркинг и се отправи към тихоокеанската магистрала. Когато стигна до кръстовището, зави наляво, към вътрешността.

— Да си призная — проговори Линда, — този път се потресох.

— Не ми се виждаш много потресена.

Тя се обърна и се загледа през задното стъкло.

— Повярвай ми, чувствам се като Ричард Дрейфус на кърмата, когато акулата му скача в лицето. Как ни намери онзи идиот?

— Сигурно заради кредитната карта.

— Това че е полицай, не означава, че е хванал хората от Мастър кард за оная работа.

— Картата ми е Виза. — Тим сви надясно по улица в жилищен район. — Той е много повече от прост полицай.

— Какъвто и да е, не трябва ли да има съдебно нареждане, за да поиска такива данни?

— А как тринадесетгодишни хлапаци нахлуват пиратски, в която компютърна система си искат и не чакат от никого разрешение?

— Значи си имаме работа със суперченге, чийто племенник е побъркан по компютрите и денонощно пиратства из базите данни на Виза, за да му помага?

— А може и някъде да има център, пълен с хора, които някога са били племенници, побъркани по компютрите, свикнали да се вмъкват пиратски в системите на телевизионните мрежи само за да оставят неприлични послания за Ники Кокс. Сега, пораснали с петнадесет години, те са се предали напълно на тъмните сили.

— Цял център пълен с такива хора? — удиви се тя. — С кого мислиш, че си имаме работа?

— Не твърдя, че е така. Не знам.

Хълмовете преливаха един в друг и той се изкачваше не директно, а по серпентина, провирайки се по улици между къщи, които, въпреки архитектурното си разнообразие, до една имаха вид на изпитващи тих ужас.

— Ами — възрази тя — вече ми е ясно, че знаеш много неща.

— Не и такива неща. Не съм по тази част.

— Не ти личи.

— Просто имах късмет досега.

— Не бих го нарекла така.

Вятърът тормозеше упорито американските ясени край уличните лампи и сенките на клонките по пътя потръпваха като изопнати нерви.

— Коя е тази Ники Кокс? — заинтересува се тя.

— Участница в телевизионното предаване „Заживели нещастно за вечни времена“.

— Хубаво предаване ли беше?

— Злобно, посредствено. В него участваше и говореща парцалена кукла. Заек с клепнали уши.

— Аха, поредният боклук.

— Аз бях в пубертета, хормоните ми изтичаха от ушите.

Не пропусках да изгледам всеки епизод с провиснал език.

— Трябва да е бил много сексапилен този парцален заек.

На всеки километър в две-три от къщите се виждаха светлини зад пердетата. По времето на гастролите на Ники Кокс и Зайко Многознайко в този късен час биха се видели по-малко от една трета от сегашния брой осветени къщи. Цареше десетилетието на безсънието — или по-скоро векът.

— Къде отиваме? — попита Линда.

— Не съм измислил още.

— Където и да е, нека да се разберем за едно нещо.

— Какво?

— Нито дума повече за тая проклета Ники Кокс.

— Току-що си спомних името на заека. Господин Клепоушко.

— За него може да говориш.

— Мисля, че засега е по-безопасно да стоим на пътя. Повече никакви хотели.

— Радвам се, че не падна да се пребиеш от балкона.

— И аз също. Ще покараме сега и ще помислим какво да правим.

— Боях се, че ще паднеш. Ако беше паднал, вината щеше да е моя.

— От къде на къде?

— Нямаше да си в това положение, ако не искаха да ме очистят.

— Тогава престани да правиш неща, заради които искат да те очистят.

— Ще се постарая.

С всеки изминат квартал и улица у Тим се затвърждаваше убеждението, че сегашната им безопасност беше крехка, опъната над пропаст жица, закачена на ръждясали кукички и протриваща се в единия или другия край.

Очите му играеха между задното и страничните огледала в очакване на внезапната поява на преследвача.

— Имам една приятелка, Тереса — обади се Линда. — Живее в Дейна Пойнт, но е заминала някъде за една седмица. Знам къде си крие резервния ключ.

Сочни листа от магнолия, съборени от вятъра, се суетяха като разтревожени плъхове из канавката.

— Тим, защо да не се скрием в къщата на Тереса?

Според спидометъра скоростта му беше едва четиридесет и осем километра в час, но интуицията му подсказваше, че се движи прекалено бързо, че ще попадне в беда, преди да е разбрал. Той намали първо до тридесет и два, после до двадесет и четири километра в час.

— Какво има? — попита тя, вглеждайки се в мрака.

— Не го ли усещаш?

— Чувствам, че ти усещаш нещо, но не знам какво.

— Камъни — отвърна той.

— Какви камъни?

— Камъни в много висока скала.

Улиците тук водеха в посока север-юг и бяха подредени като зъбите на гребен, закачени за основа, която водеше в посока изток-запад. Той сви отново вляво към основата и видя, че тя свършваше на пресечката си с последния зъб.

— Каква скала? — напомни му тя.

— Много висока, върхът й се губи в мъгла. И не само висока, ами и извита на козирка като вълна. Ние живеем на дъното под нейната сянка.

Той зави наляво в последната уличка на квартала. Къщи от двете страни. Фаровете осветиха няколко паркирани до тротоара коли.

— Понякога цели канари се откъсват от върха на скалата — продължи той. — Откъсват се, без да вдигнат никакъв шум.

Той намали на 16 километра в час.

— Не се чува как се търкалят, но са толкова тежки, че… може би от натиска се сгъстява въздухът и това е, което се усеща.

Всяка от улиците, представляващи зъбите на гребена, имаше по три пресечки и къщи от двете страни. Между втората и третата пресечка на тази улица обаче къщите бяха само отляво.

Вдясно имаше обществен парк със спортни площадки, всички потънали в мрака на късния час.

Безшумна падаща канара, беззвучно цунами, надбягващо шума, който вдигаше, деформирана земна кора под краката, тайно напрягаща се да се разтвори…

Някогашната му засилена интуиция за опасност се беше възвърнала през последните часове. А в момента се изостри като игла.

Видът на небето, сякаш покрито с къдели вълна, и усилващият се вятър трябваше да го подготвят да очаква буря. Но когато остриетата на светкавиците срязаха облаците, Тим се сепна и за малко да набие до дъно спирачката.

Къщите, дърветата и паркираните коли се свиха отбранително под пронизващата светлина и продължиха да се свиват при всяка следваща светкавица, разсичаща постоянно небето и отрязваща масивни късове от гръмотевици.

Макар и по-голяма бъркотия от сенки да се разтърси из дебрите на нощта, отколкото вятърът бе могъл да предизвика, светкавицата освети нещо, което редките улични лампи не бяха доловили. Мъж в тъмно облекло стоеше под стряхата на огромно лаврово дърво, облегнат на стъблото му.

Той се наведе леко напред извън сянката на прикритието си, за да огледа форда, и светкавицата посребри лицето му, което заприлича на боядисаната маска на мим. Беше Кравет и Крейн, и Керингтън, и Конрад и още други незнайни персони, вездесъщи, сякаш той не бе просто човек със стотина имена, а стотина души, което обладаваха един разум и следваха една мисия.

Приковала поглед в призрачното лице, което изчезваше и се появяваше с ритъма на експлозиите на небето, Линда прошепна:

— Невероятно!

Обяснение за появата на това призрачно видение можеше да се потърси по-късно. Мисълта трябваше да отстъпи пред нуждата да се оцелее.

Тим изви волана надясно и ускори.

Убиецът пристъпи напред от прикритието на дървото и вдигна оръжие, подобно на зъл дух, прекарал дълги години в сън, зарит в земята и възкресен сега от светкавицата.

Глава 25

И най-малкото двоумене би довело до по-различен и кървав изход, но фордът се качи на тротоара в мига, когато Кравет пристъпи от прикритието. Преди да успее да вдигне напълно оръжието и да открие огън, той бе принуден да отскочи назад, за да не бъде прегазен.

Ако беше опитал да подмине убиеца или да се върне на заден ход, Тим щеше да получи дъжд от куршуми в предното стъкло, после в прозореца от страната на пътника. Да кара право към него, беше най-добрата алтернатива.

В опита да се отдръпне Кравет падна.

Тим изви волана, надявайки се да го прегази — да му счупи глезените, колената, каквото и да е. Убиецът успя да избегне колелата и Тим профуча към парка.

Бетонни маси за пикник, бетонни пейки. Люлка от дъска, катерушка. Вятърът люлееше призрачни деца в люлките.

Задното стъкло се разби и Тим усети патрон да се забива в облегалката на шофьорската седалка.

Преди да успее да предупреди Линда да се смъкне надолу, тя вече го беше сторила.

Друг изстрел удари на метал и по всяка вероятност имаше и трето попадение, но гръмотевичната канонада удави тътена от по-малкия калибър.

Те бяха вече извън обсега на пистолета и можеха да бъдат застигнати от изстрел само по случайност. Оръжието имаше удължена цев и най-вероятно заглушител, което още повече намаляваше шанса за попадение.

Кравет нямаше да стои на място и да разчита на щастлива случайност. Той беше човек на движението.

Подгонил форда с максималната скорост, с която се осмеляваше да кара по непредсказуем терен, Тим бързаше да намери изход на другия край на парка.

Болезнено пулсиращата светлина на бурята извади от мрака празен открит амфитеатър, мрежа за спиране на топки, вътрешните очертания на игрище за бейзбол.

Въпреки че последният гръмотевичен удар бе достатъчно силен да разцепи язовирна стена, все още не бе завалял дъжд.

Линда се привдигна на седалката и повиши глас, за да надвика караницата на вятъра със счупеното задно стъкло.

— Само десет минути, след като излязохме от хотела, и той вече ни намери?

— Той винаги ще продължава да ни намира.

— Как успя да ни изпревари и да ни причака?

— Той има помощник на контролното табло, и то не от обикновения вид.

— Помощник на контролното табло? Какъв помощник? Мозъкът ми се е панирал. Представям си едно от кученцата с клатеща се глава.

— Компютърен монитор.

— С електронни карти за движение?

— Да. Видял е разположението на улиците, съобразил е, че може да стигнем до това място, както и направихме.

Колата се раздруса, защото тръгнаха по широка затревена дренажна алея. Тя попита:

— Мислиш ли, че има система за проследяване?

— Току-що ми дойде на ума — тази кола има транспондер. Това е една от допълнителните услуги — проследяване на колата при кражба. Полицията използва спътник за целта.

— А имат ли право да го правят, ако колата не е открадната?

— Не повече, отколкото да извършват убийства по поръчка, за да си помогнат с изплащането на заема за жилище.

Алеята ги доведе до подножието на дълъг полегат път, вървящ нагоре, и Тим се насочи към върха сред спазмите от светлината на бурята, която изпепеляваше зеления цвят на разтрепераната от вятъра трева.

— Компанията, службата за проследяване, не биха сътрудничили с някакво корумпирано ченге. Би трябвало да им се обадиш, за да деактивират транспондера или каквото правят в такива случаи.

— Той сигурно не действа чрез компанията.

— Ами чрез кого?

— Чрез центъра на порасналите, побъркани по компютри племенници. Те са влезли незаконно в системата на компанията и предават информацията от спътника на Кравет.

— Мразя тези гадини! — възкликна тя.

Когато стигнаха до върха, теренът се изравни и се видя футболно игрище. Тим забеляза улични лампи в далечината, втурна се към тях и стрелката на скоростомера подскочи към делението за 100 км в час.

— Значи няма начин да се откачим от него — въздъхна тя.

— Няма.

Първите едри капки дъжд забарабаниха по предното стъкло като насекоми с твърди черупки.

— Ако спрем, той ще знае точно къде сме и ще дойде там.

— Или — добави Тим — ще види нещо на картата, път, по който има вероятност да минем.

— И ще може пак да ни причака.

— Това е, което ме тревожи повече.

— Къде се намира транспондерът? Можем ли да спрем и да го махнем?

— Не знам къде е.

— Къде е вероятно да са го монтирали? — почуди се тя.

— На най-различни места, за да не знаят крадците къде да го търсят.

Те минаха през още един кът с бетонни маси за пикник, бетонни пейки, бетонни кофи за боклук.

— Бетонни мебели — възропта той, — все едно да седнеш на пикник в концентрационен лагер.

— Когато бях малка, в парковете имаше дървени пейки.

— Започнаха да ги крадат.

— Никой не иска бетонните.

— Искат ги — поправи я той. — Само че не могат да ги вдигнат.

Стигнаха до края на парка, минаха през тротоара и слязоха с раздрусване на улицата.

Дъждът бе преминал от редки едри капки в постоянен порой. Той включи чистачките.

— Спечелихме малко време — отбеляза Тим. — Ако той е в обикновена кола, както преди, а не 4х4, няма да рискува да мине направо през непавираните площи на парка — ще трябва да заобиколи.

— А ние какво ще направим?

— Искам да спечелим още време.

— И аз също. Още петдесет години.

— Искам, освен това да избегна опасността да се спусна към него. Току-виж ни отрязал пътя с колата си зад някой завой и ни очистил. Затова ще караме нагоре.

— Познаваш ли добре тези места?

— Не за съжаление. А ти?

— Не добре — отвърна тя.

Когато стигна до кръстовището, той зави надясно. Мократа стръмна улица проблясваше под пламъците на светкавиците.

— Искам да се кача догоре — обясни Тим, — да изляза от жилищните райони и да премина през хребета. Надявам се да намерим бързо някой стар път, който да ни заведе на юг.

— Зад хребета сигурно няма нищо друго, освен храсталаци.

— Тогава ще има разчистени проходи за спиране на пожари.

— Защо на юг? — полюбопитства тя.

— За мен бързината е по-важна от посоката. Искам да съм сигурен, че имаме пет минути преднина, преди да изоставим колата.

— Да изоставим форда?

— Нямаме избор. Ако просто караме, докато се свърши бензинът, ние сигурно ще сме първите, които ще закъсаме. А той ще продължава да ни гони и няма да можем да си изберем мястото, откъдето да тръгнем пеша.

— Когато се регистрирахме в хотела, се надявах, че ще ни остане малко време да направим някакъв план.

— Няма да има нито миг покой, докато тази история не свърши. Вече съм убеден в това. Трябваше да го разбера по-рано. От тук нататък ще се движим по острието на бръснач, докато историята свърши.

— Имам лоши предчувствия.

— С право ги имаш.

— Всичко върви от зле по-зле.

— Ще се оправим — опита се да я успокои той.

— Може да не звучи като празни приказки, ама си е.

Тим не искаше да я лъже и рече:

— Нали не искаш да ти кажа, че ни е спукана работата?

— Освен ако не е така. В такъв случай — кажи го.

— Не е спукана.

— Добре. Има поне някаква надежда.

Глава 26

Под светлината на фаровете сребърните дъждовни нишки приличаха на гирлянди за елха, но нищо друго не напомняше за Коледа.

По паважа беше толкова плъзгаво, че още малко и би могло да се пързаляш с шейна, а Тим дори не намаляваше на знаците за спиране.

Кравет щеше да очаква да се досетят за транспондера и следенето чрез спътник. И тъй като на всяка цена трябваше да спечелят преднина, преди да изоставят форда, той щеше да ги следва плътно по петите, за да не ги изгуби в момента, когато тръгнат пеша.

— Зареди ли пистолета? — попита Тим.

— Да, пълен е.

— Имаш ли още патрони в чантата?

— Не много. Четири парчета. Може и да са шест.

— Не ми се ще да влизам в престрелка с него. Изглежда, че този път е взел автоматичен пистолет.

— Автоматичният пистолет звучи нездравословно.

— Вероятно има над тридесет патрона в пълнителя. Може да ги изстреля за броени секунди, ако си поиска, да ни засипе с порои от олово.

— Определено никакви престрелки.

— Само че може да се наложи.

— Имам едно черно подозрение — оплака се тя.

— Кажи го.

— Сигурно ли е, че той работи на свободна практика?

— От това, което стана в бара, изглеждаше, че работи за своя сметка. Убийци, които работят за някого, получават заплата като всички други, не пачки пари в плик.

— Но ако има цяла армия от пиратстващи компютърни маниаци и други помагачи техничари, защо единствено той върши работата по улиците?

— Някой го е наел, за да се дистанцират истинските виновници от убийството ти. Те му помагат, без обаче да излагат собствените си убийци на показ. Те са кукловодите в играта.

— Така е било, докато са смятали, че ще ме очистят лесно, че случаят ще се приеме като най-обикновено изнасилване с убийство, само че това повече не може да стане.

— Вярно, вдигна се доста шум — съгласи се той.

— Ако решат, че играта е загрубяла, могат да изпратят на Кравет подкрепления. Тогава какво ще стане?

— Тогава ще ни се такова таковата.

— Хм, май ще е по-добре все пак да започнеш да ме лъжеш.

Улицата свърши с Т-образен възел. Новата улица водеше в посока север-юг покрай най-високата част на хребета в града.

Тим направи десен завой на юг и ускори. Къщите тук бяха по-големи и по-богато украсени от къщите на ниските хълмове. Не след дълго стигна до задънена улица.

— Ама че гадост! — ядоса се Тим, като обикаляше около кораловото дърво в центъра на островчето за кръгово движение. Той засили обратно по пътя, от който бяха дошли, притеснен заради загубеното време.

След три пресечки северната част на улицата също беше задънена. Ако напуснеха хребета и се върнеха обратно, щяха да срещнат Кравет. И той щеше да ги види как пристигат на електронната си карта.

Тим обиколи друго коралово дърво, излезе от островчето, спря до тротоара, угаси светлините и мотора и рече:

— Дай ми пистолета.

— Какво ще правим?

— Патроните в чантата — дай ми и тях. Бързо!

Тя порови из чантата и намери пет патрона.

Тим ги пусна в джоба на ризата си и каза:

— Имаме може би две минути. Вземи пътната и дамската чанта и фенерчето.

— Защо да не изсвирим с клаксона, да събудим хората наоколо?

— Не. Давай.

— Той няма да стреля при толкова много свидетели.

— Ще стреля — настоя Тим. — Не искам никой от тях да загине.

Той отвори вратата и брулен от дъжда и вятъра, се отправи към островчето, от което току-що бяха излезли с форда. Не беше направил и пет стъпки, а от дрехите му вече шуртеше вода.

В южна Калифорния такава силна буря през май беше рядкост. Дъждът не беше топъл, но не беше и вкочаняващ.

Петте къщи около островчето имаха общ архитектурен мотив — някои бяха лъскави и модерни със загатнат тоскански стил, а други изцяло в класически тоскански стил.

Двуметрови стени ограждаха дворовете. В тях бяха вградени порти, някои от които можеше да се окажат заключени.

Нямаше опасност да ги залаят кучета и да ги издадат — в такова време кучетата не се оставят навън. Особено в район като този, където къщите струват от три милиона нагоре, кучетата си живеят вътре; те са част от семейството; не спят в кучешки колиби и не ги връзват на верига.

Пет задни двора. Кравет ще трябва да обходи всички порта, да претърси всички дворове. Къщите имаха директен изглед към океана, земята беше много скъпа и дворовете бяха малки. Щяха да му стигнат по-малко от пет минути да претърси всичките.

Задъненият край на улицата се намираше в началото на каньона. Зад задните дворове щеше да бъде трудно да се спуснат по обраслите с буренак и храсталак стръмни склонове.

В тези заселени каньони се въдеха гърмящи змии, койоти, американски рисове. Пумите рядко идваха толкова далеч от дивите гъсталаци, но и тези убийци не бяха съвсем чужди на района.

Отначало, докато се придвижваха из каньона, Тим не смяташе да пали фенерчето, за да не ги види Кравет. При това положение не можеше да става и дума за сляпо спускане, камо ли да се предприеме такова.

Задните дворове предлагаха само илюзия за сигурност, а каньонът беше нещо като задънена улица.

Линда се изравни с него. Мокра до кости. Красива.

Небето се разтвори със страхотен трясък. Разля се остра светлина. Бляскави късчета се разтанцуваха в локвите.

През метала на часовника по кожата на китката си той можеше да се закълне, че усеща как секундната стрелка отмества времето в миналото.

В предния двор на модерна сграда имаше табела „За продан“. Всички прозорци и на двата етажа бяха закрити с транспаранти, от което можеше да се заключи, че къщата вероятно е празна.

Върху пощенската кутия имаше правоъгълна рамка, в която можеха да се вкарат номер и име. Номерът стоеше, но името бе махнато.

На предната врата не висеше сейф, отварящ се с комбинация от числа, за ключовете, оставени от агенцията за продажба на имоти. Това не беше доказателство, че някой живее там. Вероятно просто собствениците предпочитаха къщата да се показва само на проверени купувачи, дискретно, със среща.

Тим връчи пистолета на Линда. Тя го пое без коментар.

Той измъкна табелата с рекламата за продажбата — краката й бяха дълга стоманени пръти, забити на петнадесет-двадесет сантиметра в земята.

В съседния двор се виеше пътека, покрита с плочи, наредени несиметрично, с налят бетон по границите. Тя водеше към типична тосканска къща.

Тим заби стоманените пръти в двора и те влязоха сравнително лесно във влажната земя. Табелата „За продан“ застана малко накриво, но това нямаше значение.

През две къщи от дома, който бе наистина за продан, върху тревата в предния двор беше оставено детско колело. Тим го грабна, донесе го до мястото, откъдето беше извадил табелата, и го сложи на земята.

Линда го наблюдаваше, без да задава въпроси или да прави коментари, наблюдаваше не озадачено, а с аналитичния вид на добър ученик, изучаващ уравнения на черната дъска.

Тим си помисли, че би било лесно да се влюби в нея. А може и вече да се беше влюбил.

Не успя да поиска пистолета и тя вече му го беше подала.

— Да вървим — подкани той и тя забърза с него към къщата, която изглеждаше празна.

Небето, този добре снабден оръжеен склад, хвърляше ярки копия, въздухът миришеше на опърлено и нощта се люлееше под тежки удари.

Стигнаха до порта отстрани на къщата. Беше затворена само с резе.

Между оградата и къщата имаше път. Стигнаха до покрита тераса, която ги скри от дъжда.

Прозорците на помещения, които вероятно бяха кухня и столова, бяха покрити с транспаранти. По други прозорци имаше пердета.

По-нататък имаше френски прозорец, чиито крила не бяха покрити с нищо. Линда насочи натам фенерчето и те видяха, че това е немебелиран хол.

Тим хвана пистолета за цевта, изчака бурята да се озъби пак, и счупи стъклото по време на последвалата гръмотевица. Пъхна ръка вътре, намери болта на ключалката и отвори вратата.

Тя влезе след него, затвори вратата и двамата се ослушаха. Липсата на мебели обаче вече беше издала истината — тук не живееше никой.

— В къща като тази — отбеляза той — не може да няма алармена система. Но тъй като къщата е празна, а алармата би създавала неприятности на агентите, те не са я включили.

Линда зарея поглед през френския прозорец покрай покритата тераса, покрай басейна, потънал в мрак, покрай оградата, покрай черната дупка на каньона, към подредените като войници улични лампи по по-ниските хълмове и към гледката на крайбрежните градски светлини, мъждукащи под дъжда.

— Как е възможно — промълви тя, — как е възможно да ни се случва това на такова място: сред тези къщи, струващи милиони, с тази блестяща гледка към крайбрежието долу…

— Нали сама го каза — цивилизацията е крехка като стъкло.

— А може би е още по-лошо. Може би е мираж.

— Винаги ще се намират такива, което искат да угасят светлините. Имаме късмет досега, че не са станали мнозинство.

Тя се обърна с гръб към гледката сякаш й причиняваше болка.

— В безопасност ли сме тук?

— Не.

— Искам да кажа поне за малко.

— Не. Не сме дори и за малко.

Глава 27

Крейт мина покрай изоставения форд. Вместо да паркира до тротоара, спря до градинката в центъра на островчето за кръгово движение, където спирането е забранено.

Дъждът го дразнеше. Щеше да му изцапоти дрехите.

Нищо не можеше да стори обаче, за да спре бурята. Преди известно време беше стигнал неохотно до заключението, че не може да контролира времето.

Имаше период, когато му се струваше, че може да има власт над природните сили. Тези предположения му хрумнаха, защото твърде често беше получавал тъкмо времето, което му беше необходимо за подготовката или извършването на убийство.

Беше прочел няколко книги на тема психокинеза, тържеството на духа над материята. Някои хора можеха да огъват лъжици, без да ги докосват. Експерти по свръхестествените явления твърдяха, че предмети могат да се придвижват от едно място на друго само като се мисли за придвижването им.

Крейт беше огънал лъжица веднъж, но не със силата на мисълта, а от яд. Беше вързал проклетия прибор на възел.

Беше му се приискало да посети автора на книгата, обясняваща как да се развият психокинетичните таланти.

Искаше да го накара да глътне вързаната лъжица.

Крейт обичаше да кара хората да гълтат неща, които никой не би пожелал да глътне. Не знаеше защо това му харесва, но откакто се помнеше, нищо друго не му беше доставяло такова удоволствие.

Поради невероятните форми и размери на някои от тези предмети хората, в чиито уста той ги тъпчеше, често загиваха, докато гълтаха. Затова той се въздържаше да започва срещата с най-приятния момент, а го запазваше за по-късно.

След смъртта на жертвата човек не можеше да прави нищо повече с нея.

Авторът на книгите по психокинеза беше написал и книга на тема предсказване на бъдещето. Възможно бе те да бяха по-полезни, но Крейт не се интересуваше от тях.

Той знаеше какво ще бъде бъдещето. Той го създаваше.

На повечето хора нямаше да им хареса бъдещето, но Крейт нямаше търпение да стигне до него. Беше сигурен, че всичко тогава ще бъде прекрасно.

Излезе от колата и застана под дъжда. Представи си чисти небеса, звезди, но дъждът продължаваше да вали както си знаеше, че ще стане. Все пак можеше да опитва от време на време, не му струваше нищо.

Хората, не предметите и времето, бяха неговият обект на действие. Той можеше да направи каквото си поиска на хората и в този момент желанието му бе да убие двама от тях.

На електронната карта в колата фордът беше спрял преди около минута и четиридесет секунди, преди Крейт да завие наляво на Т-образния възел и да тръгне по тази улица. Не можеше да са стигнали далеч за минута и четиридесет секунди.

Нямаше да са тръгнали зад къщите към каньона, не при този дъжд и мрак.

Ако бяха побягнали на юг към пресечката, той щеше да ги види, докато се изкачваше по последната права на хълма.

Крейт стоеше на островчето, под клоните на голямото коралово дърво, и оглеждаше петте къщи. Нито един прозорец не светеше.

В днешно време човек трябваше да не е с всичкия си, за да отвори вратата и да приеме двама непознати в 4:10 сутринта.

Във всяка къща имаше порта към задния двор. Той се надяваше, че няма да му се наложи да претърсва и петте жилища.

Спуснат надолу в ръката му, с дулото към паважа, беше автоматичният пистолет глок със завития заглушител. Крейт слезе от островчето, пое по платното около него и огледа внимателно всеки един от домовете. Търсеше издайнически белези.

Светлината се изтръгна от затвора на небето и побягна по блестящата черна настилка.

Крейт отдавна си мечтаеше да види някого ударен от светкавица, яко ударен. Ако му беше дадено да контролира времето, той би уредил няколко грандиозни изпепелявания.

Крейт беше използвал токов удар веднъж да убие един бизнесмен във ваната, но това не беше същото. Очите на жертвата не бяха изтекли, косата му не бе се запалила, нищо от този сорт не беше се случило.

Мигащата светлина привлече вниманието на Крейт към табела с надпис „За продан“ в предния двор на една тосканска къща, недостатъчно семпла за неговия вкус. Табелата не беше сложена както трябва. Не гледаше директно към улицата и стоеше накриво — едната страна стърчеше над другата.

Прозорците на втория етаж имаха пердета, но някои от прозорците на долния етаж не бяха покрити. В стаите беше тъмно като в рог и нямаше лица да се белеят и да се взират в него.

Съседната къща беше в модерен стил и много му хареса. Той дори би погостувал някой ден в нея, докато стопаните ги нямаше. Щеше да ги опознае, да научи мечтите, надеждите и тайните им. Стига да бяха добре с хигиената.

На тревата отпред лежеше колело. Това не беше добър знак за състоянието вътре. Ако детето не беше научено да прибира след себе си, най-вероятно родителите му бяха мърлячи.

И все пак Крейт беше убеден, че хора, които имат вкус към архитектура с такива чисти линии, не могат да бъдат неподредени в личния си живот.

Всички прозорци и на двата етажа бяха покрити с транспаранти.

До входната врата стоеше елегантна саксия от варовик, в която би трябвало да има някакво малко дърво, а под него — сезонни цветя. Саксията беше празна.

Крейт обходи с поглед прозорците, саксията, колелото. От колелото погледът му се насочи към табелата „За продан“ в двора на съседната къща.

Дъждът бе съсипал дрехите му, затова пък го беше успокоил и бе измил паяжините от мозъка му. Главата му беше от бистра по-бистра.

Той грабна с лявата си ръка колелото за кормилото и го издърпа настрани.

В тревата на мястото, където бе лежало колелото, се откриха две бледи петна. Той приклекна, за да ги разгледа по-отблизо, и видя кръгове от смачкана трева с диаметър десет-дванайсет сантиметра.

В центъра на кръговете имаше по-тъмни петна. Опипвайки ги с пръсти, той разбра, че са дупки в земята. Разстоянието помежду им беше приблизително същото като между прътите на табелата „За продан“ в съседния двор.

Тимоти Кариър се беше досетил, че ако къщата беше очевидно празна, Крейт щеше да отиде веднага там. За един зидар инстинктите му бяха необикновено изострени.

На път обратно към тротоара, Крейт стъпи на нещо, което се опита да се изтъркаля под крака му.

Назъбената светлина в небесата хвърляше ярки зигзаги по водата, рукнала по тротоара. Докосвайки някакъв меден предмет, те го превърнаха за момент в сребро.

Той се наведе да го вдигне и в този миг нова светкавица освети и втори такъв предмет до първия. Два деветмилиметрови патрона.

С това настъпи едно от онези събития, които му даваха основание да вярва, че е нещо по-различно от човек. Той действително бе престолонаследник под прикритие и съдбата признаваше възвишеността на неговата особа, като му даряваше тези неупотребени патрони като доказателство, че плячката му се беше скрила тук.

Помисли си, че беше възможно именно на тези два изпуснати патрона да им е било съдено, след изразходването на всички други муниции на Кариър, да ранят или дори да убият него, Крейт. Изглежда, че съдбата не само му посочваше пътя към успешния завършек на мисията му, но и го уверяваше, че поне тази вечер той е недосегаем, а може с течение на времето да се окаже и безсмъртен.

Светкавиците и гръмотевиците навярно бяха част от тържеството в негова чест.

Той сложи патроните в един от джобовете на панталона си.

Ако всичко минеше гладко и имаше достатъчно време, той щеше да накара жената да глътне патроните, преди да натъпче репродукцията в гърлото й.

Не можеше да рискува да хване Кариър жив. Зидарят беше прекалено едър и опасен по неочаквани начини.

Ако обаче му провървеше да парализира Кариър с изстрел в гръбнака, щеше с грамадно удоволствие да го наеми да глътне и той нещо. Може би някоя суперспециална част от анатомията му — ще му я отреже и ще му я сервира на вилица.

Глава 28

Поради недостига на време и липсата на специални инструменти за влизане с взлом Кариър и жената можеха само да отидат към задната част на къщата, където нямаше да ги видят от улицата, и да счупят стъкло на прозорец или врата.

Като влезеха вътре, те вероятно щяха да се качат на втория етаж, откъдето да защитават стълбището, използвайки предимството на по-добрата си позиция.

Или пък можеха да държат под прицел прозореца или вратата, през които бяха влезли, надявайки се да го застрелят, когато се появи, следвайки по стъпките им. Само че той не бе от ония, дето действат така директно.

Крейт стигна до страничната врата на гаража и пусна в действие любимия си ЛокЕйд.

Влезе и светна лампите. В гаража можеха да се поместят три коли, но нямаше нито една.

Имаше множество качествени ламинирани шкафчета и изглеждаше подредено. Той отвори няколко вратички. Всички полици бяха празни.

Без съмнение никой не живееше тук.

Вратата между гаража и къщата вероятно водеше към мокро помещение или коридор. Кариър и жената едва ли биха се скрили тук.

Крейт отново пусна в действие ЛокЕйдът. Прещракванията на бравата бяха заглушени от барабаните на бурята. Той прибра инструмента в кобура му.

В светлината, идеща от гаража, се видя мокро помещение с такива огромни размери, че в него се намираха и място за шиене, както и за опаковане на подаръци с рула красива хартия, закачени на стената.

Вратата в другия край беше затворена.

Близо до входа на мокрото помещение имаше табло „Крестрон“ с екран, вградено в стената. Както се полагаше на имот от този калибър, къщата беше компютризирана.

Докосна екрана и той светна, предлагайки му богат избор от програми като БЕЗОПАСНОСТ, СВЕТЛИНИ, МУЗИКА…

Той натисна СВЕТЛИНИ и на екрана се появи списък на стаите в къщата и зоните извън нея. Можеше да контролира осветлението навсякъде — оттук, както и от всяко друго табло „Крестрон“ в къщата.

Най-накрая на списъка имаше поле ВКЛЮЧВАНЕ НА ВСИЧКИ ВЪТРЕШНИ СВЕТЛИНИ и ВКЛЮЧВАНЕ НА ВСИЧКИ ВЪНШНИ СВЕТЛИНИ. Плячката му щеше да очаква той да се появи в тъмното и щеше да планира как да се възползва от това. Крейт си имаше правило никога да не прави каквото очаква противникът и затова натисна ВКЛЮЧВАНЕ НА ВСИЧКИ ВЪТРЕШНИ СВЕТЛИНИ, в резултат на което цялата къща светна.

Вратата в другия край на мокрото помещение го изведе в коридор. Стиснал глока с две опънати право пред себе си ръце, той тръгна напред.

Влезе в необзаведен хол, където беше монтиран телевизор с огромен плазмен екран, заемащ, заедно с останалите уреди за развлечение, цяла стена. Гранитният бар беше хубав.

Едно от стъклата на френския прозорец беше счупено. Варовиковият под беше посипан с парченца стъкло.

Също като Крейт Кариър и жената се бяха намокрили до кости. От тях по варовика се бе стекла много вода и той беше потъмнял на местата, където водата беше проникнала надолу.

Напрегнат, като въртеше глока наляво, после надясно и внимаваше да не пропусне никакво движение с периферното си зрение, Крейт стигна до голямата кухня, която бе свързана с хола. Още варовик, още вода.

Трапезарията също не беше обзаведена, но беше покрита от край докрай с бял мокет. Купчинка кал върху килима привлече вниманието на Крейт.

По всичко личеше, че на две стъпки от началото на столовата двамата си бяха изтрили обувките в чисто белия мокет и го бяха изцапали. Той се учуди защо се бяха държали така агресивно с прекрасното вълнено изделие.

Продължи нататък, мина под сводест портал и се озова в центъра на покрит със същия мокет хол. Тогава разбра, че си бяха изтрили обувките, за да не оставят такива явни следи. Чистата вода не се виждаше лесно по неравната повърхност на белия мокет, нито променяше цвета му. Не беше възможно повече да се каже накъде бяха отишли.

Надясно от хола, също през сводест проход, се намираше входното антре. По-нататък имаше спални и стълби, които водеха към втория етаж.

Наляво, в северния край на хола, имаше друго помещение с двойни врати.

Крейт беше сигурен, че плячката му се е качила горе.

Не му се щеше обаче да оставя непрегледано място зад гърба си и той отвори една от вратите. Втурна се вътре приведен зад пистолета и се озова в библиотека, в която нямаше нито книги, нито неканени гости.

Отиде до входното антре и видя капки вода да блещукат по дървения под. Бяха прекалено разпръснати, за да се разбере накъде водят.

Отвори друга врата към домашна спортна зала, достатъчно голяма да побере необходимите уреди за тренировка на всички части на тялото. Уреди нямаше, но три цели стени бяха покрити от горе до долу с огледала.

Такова изобилие на огледална повърхност не можеше да не накара Крейт да спре.

Чрез изкусното обръщане наопаки на образите огледалата сякаш се превръщаха в противоположен на реалността свят, където всичко изглеждаше познато, но всъщност беше коренно различно.

Всичко, което се смяташе за зло от тази страна на огледалото, можеше да се приеме за добро от другата. Истината тук можеше да се окаже лъжа там, а бъдещето можеше да предхожда настоящето.

Това панорамно огледало го вълнуваше повече от всички други, които беше виждал досега, заради множеството странни светове, отразени един в друг, всеки един обещаващ абсолютната власт, за която той копнееше, но не можеше да придобие напълно от тази страна.

Беше изправен пред цяла група Крейтовци, всеки със своя собствен глок, и те не приличаха на отражения, а на копия, всяко от тях със свое собствено съзнание също като него, отделни въплъщения на съзнанието в друга измерения. Превърнал се в армия, той почувства прилива на размножената мощ, на свирепостта на глутницата, на ожесточеността на жилещия рой и сърцето и душата му се изпълниха с опиянение.

Еуфорията му се изпари обаче, когато забеляза външния си вид. Дрехите му бяха напълно деформирани от дъжда. Не личеше, че бяха с високо качество. Косата му се беше сплъстила.

Лесно би могло да го сбъркат с бездомник, живеещ под мостовете без пукната пара. Видът му го унижаваше.

Това чувство му напомни за провала в хотела, където Кариър го беше надхитрил със смяната на стаите.

Всички Крейтовци във всеки от огледалните светове проговориха в хор, но думите им можеха да бъдат чути само в техните царства. Единственият глас на единствения Крейт изговори високо думите, които другите мълвяха беззвучно: „Той пак ме изигра.“

Крейт излезе от спортната зала във входното антре.

Не се приближи до стълбите. Не го интересуваха стълбите. Зидарят и оная кучка не бяха на втория етаж, готови да защитават стълбището с предимството на по-добрата си позиция. Те изобщо не бяха се качвали там.

Бяха си излезли, когато той светна.

Входната врата беше отключена. Нищо странно. Те нямаха ключ, с който да я заключат отвън.

Той отвори вратата и дъждът нахлу.

Остави къщата отворена и тръгна по пътеката към улицата.

Фордът беше изчезнал.

Вятърът носеше дъжда с още по-страшна сила от преди и жилеше лицето му.

Небето се беше поуспокоило, но една сабя от светлина внезапно разсече нощта и Крейт трепна. Помисли си, че мълнията ще го удари.

Очите му се спряха на колелото. На табелата „За продан“.

Извади двата 9-милиметрови патрона от джоба на панталона си. Тази допълнителна подробност беше изглеждала правдоподобна само на пръв поглед. Патроните не бяха изпуснати, те бяха сложени на тротоара.

Той пъхна обратно в джоба си. Щяха да му потрябват.

Стигна до центъра на островчето за кръгово движение, където беше паркирал тъмносиния шевролет. Той го чакаше.

Обиколи колата, увери се, че гумите са цели, седна зад волана и се изолира от бурята.

Моторът запали с първото завъртане на ключа. Не беше го очаквал.

Контролното табло светна, но не тъй ярко както преди. Кариър беше прострелял екрана на електронната карта.

Крейт можеше да изпрати закодирано съобщение с обяснение за станалото и неговите помагачи щяха да продължат наблюдението и да го държат в течение, за да може да продължи гонитбата, макар и от по-голямо разстояние.

Нямаше смисъл да се хаби. Кариър беше подкарал форда само за да излезе от квартала. Щеше да го изостави след броени минути и да го замени, с каквато кола намери.

Това не означаваше, че Крейт се бе провалил в мисията си. Тя едва сега започваше.

Един по-незначителен човек би могъл да се поддаде на емоции, да се предаде на ярост и отчаяние или страх. Крейт не си позволяваше такива глупости.

Вече беше преодолял тръпката на унижение, съпътстваща осъзнаването на станалото. Както и да е, „унижение“ не беше правилната дума. Той беше изпитал просто слабо раздразнение.

Обиколи островчето и излезе от задънената улица.

Ако искаме да бъдем точни, думата „раздразнение“ също беше прекалено силна за описване на чувствата му, когато му стана ясна картинката в огледалната спортна зала. Моментна „загуба на равновесие“ беше по-точно. Той бе загубил равновесие при мисълта, че се е оставил да го заблудят с два изпуснати патрона.

Психологически зрелият човек търси позитивното във всяка ситуация, защото никое преживяване не е изцяло негативно.

Събитията, станали наскоро, му бяха дали време да размишлява над поуките от последните девет часа. Размишлението е положително нещо.

Зави надясно по Т-образната пресечка и тръгна надолу от върха на хребета към по-ниските хълмове и крайбрежието. Тогава реши, че загуба на равновесието също не бе това, което му трябваше.

Беше изпитал разочарование. Точно така — това беше думата. Разочарование не толкова от себе си, колкото от вселената, която все още използваше силите си от време на време да му попречи.

За да може да се отдаде на конструктивен размисъл, той имаше нужда от място, където да се отпусне, да се почувства у дома си. Баровете и кафенетата не му бяха по сърце.

Той си беше домошар и почти всеки дом би му свършил работа, стига да отговаряше на стандартите му за чистота.

Глава 29

След като приключи разговора с Тим в 12:30 през нощта, с който го уведоми за обаждането на Хич Ломбард, Пит Санто легна да подремне два часа, преди да продължи компютърното търсене на някакви сведения, които да го доведат до истинската самоличност на убиеца.

Свенливата Зоуи отказа да скочи на леглото и да си легне в краката му. Тя се сви на своето си легло в ъгъла.

Отказът й да легне при него беше сигурен знак, че ще го споходят тежки сънища. Може би способността за влизане във фазата на сънуване се предхождаше от едва доловима промяна в химическия състав на тялото, която можеше да се подуши от куче с неговото хилядократно по-силно от човешкото обоняние. Или пък тя имаше шесто чувство.

Полуизтегнат върху купчина от перушинени възглавници, Пит подканяше:

— Хайде, ела. Качи се.

Тя вдигна глава. Одухотворените й кафяви очи го гледаха с нещо като недоумение. Или съжаление.

— Няма да има кошмари. Обещавам. Лъгал ли те е татко някога? Само ще дремна малко.

Зоуи наведе глава, подпря я на пода между предните си лапи увисналите краища на горната й устна се разстлаха върху тях. Тя затвори очи.

— Краката ми миришат особено хубаво днес — продължи да я уговаря той. — Ще ти бъде приятно да поспиш с муцунка в краката ми.

Тя повдигна вежда, без да отваря очи. Облиза се. Отпусна веждата. Прозя се. Въздъхна. Поканата беше отхвърлена.

Свикнал да го отблъскват, Пит й върна въздишката и угаси лампата.

Заспа моментално. Както винаги. Проблеми със заспиването нямаше. Как да задържи съня бе мъката.

Разбира се, че сънуваше. Кучетата не можеш да ги излъжеш.

Птици умираха, както си летяха, и падаха на земята, отрязани бебешки главички напяваха нежни тъжни мотиви, а жената си изскубваше косите с корен и ги даряваше на църквата, защото нямаше какво друго да предложи.

Събуди се в 2:48, задушен от мрака, и включи нощната лампа.

Зоуи го наблюдаваше тъжно от леглото си.

Той взе набързо душ, облече се и си направи кафе, чиято сила бе почти достатъчна да разяде кафеварката.

В 3:22 вече седеше на бюрото в кабинета, ровеше из интернет, пиеше мастиленочерната течност и ядеше ореховите сладки на майка си.

Майка му не умееше да готви. А още по-малко да пече десерти. Сладките не бяха лоши на вкус, но можеха да ти счупят зъбите.

Въпреки това той ги ядеше. В гордостта си от въображаемите си лекарски умения тя му беше напълнила грамадна чиния. Сърце не му даваше да ги изхвърли. Тя му беше майка.

Опасността от сънища беше преминала и Зоуи се натъпка под бюрото и легна върху краката му. Тя не се примоли за орехова сладка. Мъдро куче.

Причината за обаждането на Хич Ломбард явно бяха опитите на Пит да намери съвпадение между някой от многото псевдоними на Кравет и имената на служещите в базите данни на местните, щатските и националните органи на закона. Този път той нямаше да ползва такива източници с ограничен достъп, където тези имена задействат предупреждения, че някой задава въпроси, с които може да направи беля.

Вкарването едно по едно на имената в Гугъл и пресяването на резултатите се очертаваше като особено тежка задача. Много хора носеха името Робърт Крейн например.

Необходимо бе да се добавят и други думи към всяко име. Тъй като на името на Крейн, както и на повечето от останалите, беше издадена шофьорска книжка в Калифорния с калифорнийски адрес, макар и фалшив, Пит добави „Калифорния“.

Тим не беше щедър с информацията, сякаш се страхуваше, че ако съобщи някакви данни за жената, ще влоши още повече положението й. Папагал, чаша, крем нишесте, пай, крайно неподходящи думи за търсачката.

Който и да беше човекът с многото имена, логиката подсказваше, че има работа с някого от отделите на полицията, от едната или другата страна на закона. Затова Пит добави и думата „полиция“ и започна търсенето.

След като повтори процедурата с няколко имена, в 4:07 часа сутринта той откри връзка с жестоките убийства в „Сметана и захар“. В течение на четиридесет и осем часа полицията беше обявила някой си Рой Кътър от Сан Франциско за персона, заслужаваща интерес, което беше политически коректният израз, заменящ „заподозрян“.

Сред букета от имена на усмихнатия фигурираше и Рой Лий Кътър.

Пит се задълбочи във всички материали, които можа да намери за следствието по случая „Сметана и захар“, и детективската му интуиция започна да свири тревога. Не му трябваше превъзходно кучешко обоняние, за да усети, че тази история смърди.

Кръвта му на хрътка го зовеше на лов и той се хвърли с настървение на работа, възприемайки всеки нов материал като серия от любителски снимки, с чиято помощ се изграждаше общата картина на делото.

В 4:38 кабелното трасе се повреди и той загуби връзка с интернет.

Пит нямаше причини да се оплаква от кабелната компания. Обикновено бързо отстраняваха повредите.

Докато чакаше да се оправи линията, той прескочи до банята да се облекчи.

После отиде до кухнята да си налее ново кафе.

Обърна се с гръб към машината за кафе, понесъл чашата, и изведнъж видя, че Зоуи го беше последвала.

Втораченият й поглед, повдигната глава и тревожният вид даваха сигнал, че може би има нужда да излезе в задния двор. Опашката й обаче не се поклащаше, както правеше обикновено, когато искаше да каже „Пишка ми се.“

Той остави чашата с кафето и грабна една плажна хавлия от пералното помещение. Когато се върнеше мокра от дъжда, Пит щеше да я избърше.

Отвори задната врата и рече:

— Хайде, искаш ли да попариш малко тревата, момичето ми?

Тя се приближи и застина на прага, вторачена в тъмнината на двора.

— Зоуи?

Кучето вдигна уши. Черните ноздри се разтвориха и затрептяха, душейки въздуха.

Гръмотевиците и светкавиците бяха спрели. Не че някога беше се плашила от бурите. Като повечето ловджийски кучета тя обичаше дъжда, но не и в този случай.

— Какво, да няма койот навън? — попита я той.

Тя се дръпна от отворената врата.

— Миеща мечка? — продължи да гадае той.

Зоуи напусна кухнята.

Той включи външната лампа и излезе на площадката пред входа. Не видя нищо необичайно и не чу друго, освен дъжда.

Върна се и потърси Зоуи. Намери я в хола, пред предната врата.

Пит отвори и отново кучето се взря в мрака и не пожела да прекрачи прага.

Някакъв тих звук излезе от гърлото й. Нещо, което би могло да бъде сбъркано с ръмжене. Зоуи никога не ръмжеше.

Телефонът иззвъня. В 4:46 сутринта.

С вдигнати уши и глава и подвита между краката опашка Зоуи изтича към кабинета и той я последва.

Телефонът иззвъня отново.

Той го погледна. На дисплея видя, че обаждането е анонимно.

На четвъртото позвъняване той влезе в спалнята. Неговият раменен кобур „Галко Джакас“ и служебният му пистолет лежаха на една от полиците в шкафа. Към ремъка на кобура беше прикрепена и чантичка за патрони с два резервни пълнителя в нея.

Той се въоръжи и телефонът спря да звъни.

Върна се отново в кабинета и седна на бюрото.

Зоуи не пожела да се върне в краката му, където преди се беше чувствала така уютно. Стоеше до бюрото в поза на внимание и го гледаше вторачено. Поведението й беше същото както когато очакваше кошмар.

Кабелното трасе не беше оправено.

Пит угаси компютъра. Поседя за миг, мислейки за случая „Сметана и захар“.

Телефонът иззвъня.

Портфейлът и калъфът с полицейската му значка лежаха на бюрото. Пъхна ги в задните си джобове.

От дрешника в кабинета извади яке с подплата и качулка и го облече.

Зоуи го последва в кухнята, където той грабна няколко ключа от табло с кукички.

Телефонът престана да звъни.

В гаража изкомандва: „Облечи!“ и кучето веднага се подложи да му сложат каишката, след което той веднага закачи ремъка.

Когато отвори задния капак на колата си „Мъриори Маунтинър“, Зоуи веднага скочи в багажника.

Пит заключи вратата между гаража и къщата, както беше направил и с предния и задния вход, но умишлено не угаси лампите.

С всяко следващо действие той се движеше все по-бързо и икономично. Беше включил на скорост. Може би щеше да успее да се измъкне.

Глава 30

Тътрейки се в южна посока по крайбрежната магистрала, застаряващият автобус от обществения транспорт парфюмираше дъждовната нощ със селскостопански стомашни газове. Този месец той можеше да кара с гориво от етанол, фъстъчено масло, преработена мазнина от заведенията за бързо хранене или някакъв екстракт от огромен мутант на соята, получен чрез генно инженерство.

Тим изпревари чудовището, профуча покрай пет пресечки, паркира пред някакъв ресторант и изостави форда, този път навярно завинаги.

Беше оставил зад гърба си три спирки на автобуса. Двамата с Линда трябваше да тичат с километри, за да се върнат до най-близката от пропуснатите спирки и да изчакат ароматното си ново транспортно средство.

Вятърът навяваше вода от дъжда под покрива на навеса и я блъскаше в лицата им.

Движението се беше оживило в часа преди разсъмване. Съскането на гумите по наводнения от бурята паваж създаваше вледеняващото усещане за стегнат сняг, разсичан от плъзгачите на шейна.

Те се качиха на автобуса, увериха се, че той ще ги закара поне до Дейна Пойнт, и тръгнаха, оставяйки мокри следи, по пътеката, а шофьорът пое по магистралата.

Това беше един от първите за деня автобусни курсове и пътниците не бяха много. Повечето бяха жени на път за работа, която изискваше тежък физически труд и започваше рано сутринта.

Никой друг в автобуса не беше мокър — имаха си чадъри. Някои пътници хвърляха погледи на съчувствие към Тим и Линда. Друга се подсмихваха самодоволно.

Тя го заведе до най-задната седалка, настрана от другите пътници, за да не чуе никой какво си говорят.

— Защо го направи?

— Кое?

— Не можеше ли да спрем по-близо до автобусната спирка?

— Не.

— Защото не искаш той да разбере, че сме се качили на автобус, нали?

— Не искам да му дойде на ума веднага. И без това ще се досети много бързо.

Приятелката й Тереса, която беше заминала за седмица с компания в Ню Йорк, живееше в Дейна Пойнт. Те се канеха да постоят в къщата й за малко.

— Смяташ ли, че ще издирят автобуса и ще разпитат шофьора?

— Да, убеден съм.

— Той няма да си спомни за нас — успокояваше се тя.

— Погледни ни — две мокри кокошки.

— Какво да се прави — вали.

— Ще си спомни за нас.

— Когато слезем, ще трябва да вървим с километри до къщата й. Те няма да имат представа в коя посока сме тръгнали, ще знаят само, че сме някъде в Дейна Пойнт.

— Възможно е племенниците компютърджии да имат достъп до компютрите на телефонните компании. Кога за последен път си се обаждала на Тереса?

Тя се намръщи.

— Значи ще могат да намерят всичките телефони, на които се обаждам редовно в Дейна Пойнт.

— Да.

— И по телефонните номера ще могат да намерят и адресите.

— Точно така. И следващия път, когато той се приближи, няма да можем да го метнем тъй лесно.

— Хич не ми се видя лесно.

— Не, не беше. Затова по-добре ще е да не му позволяваме да се приближи, докато не сме готови.

— Мислиш ли, че някога ще сме готови?

— Не знам.

— Не мога да си представя как можеш да бъдеш готов за човек като него.

Тим не отговори.

Помълчаха известно време.

Тя проговори:

— Не мога да спра да се чудя — какво съм направила? Не съм направила нищо.

— Причината не е в нещо, което ти си направила.

— Не би могла да бъде.

— Причината е в нещо, което знаеш — обясни той.

Зелените очи се задействаха отново, опитвайки се да го отворят като вакуумирана консервна кутия.

— Знаеш нещо, което може сериозно да навреди на някоя важна клечка — добави той.

— От години не съм правила нищо друго, освен да пиша романи, в които си съзерцавам пъпа. Не знам нищо за никого.

— То е нещо, за което ти дори не подозираш, че го знаеш.

— Без съмнение.

— Нещо, което си чула или видяла. И не ти се е видяло от никакво значение тогава.

— Кога?

Той сви рамене:

— Миналия месец. Миналата година. Някога.

— Много голяма територия за покриване.

— Безсмислено е да се опитваш. Тогава не ти се е видяло от никакво значение, няма да ти се види и сега.

— Искат да ме очистят за нещо незначително, което дори не мога да си спомня?

— Не е незначително. За тях е много важно, макар че на теб не ти говори нищо. Това е единственото обяснение, сигурен съм. Не съм спрял да се питам, откакто той се появи в хотела.

— Не си спрял да се питаш, откакто ти отворих вратата и те видях за първи път — поправи го тя.

— Както ти каза, грамадна глава като моята трябва да има нещо вътре. Студено ли ти е?

— Тресе ме. Но не защото съм мокра, а защото примката се затяга.

— Нека се затяга колкото си ще, човек винаги може да среже въжето — усмихна се Тим.

— Ако е нещо толкова голямо, може да няма изход.

— Винаги има изход — възрази той. — Само че има сума ти изходи, за които не ни се мисли.

Тя се разсмя тихичко.

Те отново помълчаха.

Тим седеше, стиснал ръце в юмруци на коленете си. Не след дълго тя покри с лявата си длан десния му юмрук.

Той отвори пръсти, обърна ръката си с дланта нагоре и обгърна нейната.

Автобусът спираше от време на време и повече хора се качваха, отколкото слизаха. Никой от качващите се нямаше вид на решен да извърши убийство.

Глава 31

Пит Санто се смъкна зад кормилото на своето 4×4 само на пресечка разстояние от дома си. Когато угаси фаровете и мотора, Зоуи използва средната конзола като мост, за да се прехвърли от багажника върху седалката до шофьора.

Двамата наблюдаваха улицата и чакаха. От време на време той я разтъркваше по врата или зад ушите.

Дори и най-близката улична лампа беше прекалено далече, за да освети вътрешността на колата. Дългите клони на пинията, под която беше спрял, щяха да ги засенчват за известно време дори и след изгрев-слънце. Само преди час той не би могъл да допусне, че един ден може да му се наложи да държи под наблюдение собствения си дом. Прекрасно бе да се живее във времена, в които параноята беше месото, а насилието — хлябът, няма що!

Пит очакваше гостите да се появят много преди изгрева. И наистина те пристигнаха само десет минути, след като той бе заел позиция под пинията.

Колата им беше „Събърбан“. Спряха пред неговата къща, до уличната лампа, в обратна посока на останалите коли, паркирали от тази страна на улицата. Явно гостите не виждаха необходимост да се прикриват.

Трима мъже слязоха от събърбана. Дори от разстояние и под облеклото за дъжд се виждаше, че са от очаквания тип.

Те се приближиха до къщата и изчезнаха от полезрението на Пит. Разстоянието и ъгълът на позицията му не му позволяваха да види самата къща, а само улицата пред нея.

Той бе сигурен, че един от тримата ще обиколи към задния вход.

Където и де се намираха в йерархията на органите на закона, той бе сигурен, че ще са на по-високо ниво от него. Навярно ФБР или Националната агенция по сигурността. Или Тайната служба или Вътрешната сигурност.

Ухото на въображението му чу звънецът на къщата да иззвънява.

Най-вероятно служебните им значки и документи за самоличност щяха да бъдат не по-малко фалшиви от множеството шофьорски книжки на Кравет.

Ако Пит не беше избягал със Зоуи, той щеше да бъде принуден да се държи с тези мъже, все едно че бяха лицата, за които се представяха. Защото можеше и да бъде така.

Каквото и да бяха — истински или фалшиви, — те му носеха поръка: Стой настрана от усмихнатата многолика персона; стой настрана от убийствата в „Сметана и захар“.

Те щяха да го предупредят, че се набърква в изключително деликатния процес на важно федерално криминално следствие. Или че това е въпрос на национална сигурност. И в двата случая разследването не влизаше в сферата на правомощията на местен полицай.

Ако Пит беше останал вкъщи, тази делегация щеше сериозно да подкопае шанса му да помогне на Тим и Линда.

Ето, сега сигурно звъняха пак и обсъждаха следващата стъпка.

Зоуи започна да диша тежко в лек пристъп на паника.

— Милото ми момиче — приласка я той. — Сладкото ми момиченце.

Не вярваше, че ще звъннат трети път.

Мина минута. Две. Три.

Те не бяха от типа мъже, които щяха да седнат в люлеещи се столове на верандата пред входа, за да побъбрят за бейзбол и времето, докато чакат Пит да се върне.

Бяха влезли в къщата. За каквито и да се представяха, те не бяха такива. Бяха ренегати.

Може би щяха да конфискуват диска на компютъра му, за да проверят с какво се беше занимавал, преди да го погнат заради опитите му да събере информация около имената на Кравет.

Можеше да скрият в къщата му наркотици на място, където не би могъл да ги намери. И после, ако им потрябваше да го сплашат, да дойдат да претърсят и да конфискуват кокаин в количества, които да го уличат като търговец.

— Сладко момиченце. Сладко, сладичко момиченце.

Той подкара колата, направи завой на 360 градуса и светна фаровете, отдалечавайки се.

Дъждът пращеше по паважа като олио в тиган.

Беше отминал две пресечки, когато мобилният му телефон иззвъня.

Благоразумието го убеждаваше да не отговаря. Пит отвори апаратчето, защото можеше Тим да се опитва да се свърже с него.

Дисплеят показваше, че се обажда Хич Ломбард. Този път началството нямаше да се престори, че се грижи за здравето на Пит.

Той затвори апаратчето, без да отговаря.

Зоуи престана да диша тежко и се загледа през прозореца от страната на пътника до шофьора. Тя обичаше да се вози на кола.

Що се отнася до нея, ситуацията тази нощ изведнъж се беше подобрила рязко.

Освен компютъра разбойниците може би щяха да вземат и сладките на майка му, преди да са ги опитали. Дори и във времена като тези Пит вярваше, че има правда и че виновниците си получават заслуженото по един или друг начин.

Глава 32

Крейт караше и търсеше подслон. Не му трябваше луксозна квартира, нито красива гледка. Щеше да бъде доволен и на най-скромното жилище.

Някои хора ходеха на работа в Лос Анжелис, но предпочитаха да живеят сред благодатта на неурбанизирания Оранжев окръг в Южна Калифорния. За някои професии работният ден започваше рано и тези, на които им предстоеше дълго пътуване, тръгваха в пет часа сутринта.

На една от чаровните улици, пълна с къщи със собствени физиономии, той забеляза елегантно облечена млада двойка под солиден чадър. Те вървяха от малка, но красива къща в стил „изкуство и занаяти“ от началото на XX век към лексуса, паркиран отпред.

И двамата носеха дипломатически куфарчета. Изразът на лицата им подсказваше, че бяха твърдо решени да не позволят на времето да разводни ентусиазма им за приключенията, които ги очакваха в течение на работния им ден.

Той си ги представи като амбициозни кариеристи в света на едрия бизнес, мечтаещи за ъглови кабинети и акции в компанията. Макар че не одобряваше материализма им и обърнатите с гъза нагоре приоритети, той щеше да ги удостои с посещение в дома им.

Крейт покара известно време след тях. Когато се убеди, че са на път за магистралата, той се върна на адреса им и паркира пред къщата.

В последните остатъци от мрака на нощта те не бяха оставили нищо светнато. Бяха прекалено млади, за да имат деца в пубертета, и дори работни волове като тях едва ли биха оставили малки деца сами вкъщи в такъв ранен час. За Крейт беше ясно, че нямат деца, и той одобряваше това.

Той се отправи директно към входната врата и си отключи. Постоя минутка в тъмното фоайе, заслушан в безмълвието, нарушавано само от ръменето на дъжда по покрива, и се убеди, че е сам в къщата.

Все пак светна лампите и обходи всяко от помещенията. Действително нямаха деца. На леглото в гостната нямаше чаршафи, значи нямаха и гости.

Крейт се съблече гол и пъхна съсипаните си дрехи в торба за боклук, която намери в едно от шкафчетата на главната баня. Взе душ с възможно най-гореща вода и макар че не бе във възторг от сапуна, се почувства освежен.

Не му трябваше да се бръсне. Беше си махнал завинаги брадата с електролиза. Нищо не предаваше на мъжа такъв запуснат вид както наболата брада.

От килера за дрехи той си избра мъжки кашмирен халат. Беше като правен за него.

Къщата миришеше на лимонова есенция, разпръсквана от електрически освежители на въздуха, но не за да прикрива някакво първоначално зловоние, каквото той не усещаше. Всичко изглеждаше както трябва, подредено и достатъчно чисто.

Бос и прилично облечен, той занесе торбата с дрехите, глока, ЛокЕйда и други свои лични вещи в кухнята. С изключение на мобилния телефон и глока, остави всичко на ъгловата етажерка.

Пистолета сложи на един от столовете до масата за ядене, да му е под ръка.

Седнал пред масата, той изпрати закодирано съобщение с поръчка за пълен комплект нови дрехи, включително и обувки. Те знаеха размерите и предпочитанията му.

Не поръча нова кола с нова електронна карта. След като беше разбрал, че могат да го следят чрез спътник, Кариър нямаше да го допусне втори път.

Крейт поиска и да го информират за местоположението на форда, когато остане неподвижен за повече от пет минути.

После събра цял куп неотворена поща от ъгловата етажерка и се върна на масата. Извади от пликовете и прочете внимателно цялата кореспонденция, за да научи колкото се може повече за домакините си.

Те се казваха Бетани и Джеймс Валдорадо. Работеха в инвестиционна банка на име Лийуърд Капитал. Бяха купили на кредит лексуса си, имаха солидни суми в банковите си сметки и бяха абонирани за списанието „О“.

Бяха получили картичка от приятели, Джуди и Франки, които бяха на екскурзия във Франция. Крейт не одобри едно от изказванията в картичката, показващо неуважение към културните различия, но Джуди и Франки бяха за момента извън досега му.

Когато свърши с кореспонденцията, изведнъж го завладя страстно желание за горещ шоколад. Намери нужните продукти, включително и буркан с висококачествено тъмно какао.

Ама че кеф! Душата му съвсем се отпусна. Нужна му беше тази почивчица, за да се отдаде малко на размисъл.

Бетани и Джим имаха машина за печене на четири филии, чиито отделения бяха толкова широки, че можеха да поемат курабии. Но на пресния хляб с канела и стафиди нямаше устояване.

Крейт извади маслото от хладилника и го остави да омекне.

Ароматът на препичащия се хляб с канела и стафиди започна да изпълва въздуха. Той сложи тенджерка с мляко на газовата печка и нагласи пламъка както трябва.

У дома. Светът можеше да предлага безкрайни приключения и нови усещания, но нищо не можеше да се сравни с усещането да си бъдеш у дома.

Зарадван от домашния комфорт, той започна да си тананика щастливо, когато иззад гърба му се чу женски глас:

— Много се извинявам, не знаех, че децата имат гост. Усмихнат, но спрял да тананика, Крейт се обърна от печката.

Неканената посетителка, привлекателна жена над шестдесетте, имаше нежна бяла коса като крилата на гълъб. Очите й бяха моравосини, като тинтява.

Носеше черен панталон и синя копринена блуза, която подчертаваше цвета на очите й.

Панталонът беше шит по поръчка, без мъха на износена или лошо изпрана материя, с идеално изгладени ръбове. Блузата беше вкарана вътре в панталона.

Трябва да беше оставила чадъра и шлифера си на входната веранда, преди да си отключи и да влезе.

Усмивката й беше по-неуверена от тази на Крейт, но не по-малко привлекателна.

— Приятно ми е да се запознаем, Синтия Норуд.

— Майката на Бетани! — възкликна Крейт и видя, че бе познал. — Много ми е приятно. Толкова съм чувал за вас. Аз съм Ромул Къдлоу. Ужасно съм засрамен. Вие изглеждате като от моден журнал, а аз съм съвсем — той посочи кашмирения халат — неглиже. Сигурно си мислите: „Що за дивак са пуснали Бетани и Джим под покрива си!“

— Не, не, не се безпокойте — побърза да го успокои тя. — Аз съм тази, която трябва да се извини, че нахълтах така.

— Вие сте неспособна да нахълтате, госпожо Норуд. Появихте се тук с тихата стъпка на балерина.

— Знаех, че децата са тръгнали на работа, и помислих, че са забравили да угасят лампите.

— Бас държа, че не им е за първи път.

— Или за стотен — добави тя. — Кой знае какво щяха да плащат за електричество, ако не живеех отсреща.

— Работата им е много напрегната — оправда ги той. — Имат да мислят за страшно много неща. Не ми е ясно как се справят.

— Тревожа се за тях — само работа, никаква почивка.

— Ама на тях им харесва. Обичат предизвикателствата.

— Изглежда, че е така — съгласи се тя.

— Голямо благо е да работиш това, което ти харесва. На толкова хора им се налага цял живот да работят това, което мразят.

Филийките се бяха препекли и изскочиха от машината.

— Не исках да ви прекъсна закуската — притесни се тя.

— Скъпа — засмя се той, — не съм сигурен, че намазана с масло препечена филия хляб с канела и стафиди и чаша горещ шоколад може да се нарече закуска. Ако ме види някой диетолог, ще ме плесне по ръката и ще ме нарече чревоугодник. Ще хапнеш ли с мен?

— Не, не, благодаря.

— Още не е съмнало, не може вече да си закусила.

— Не, не съм, но…

— Кога друг път ще ми падне такава възможност да чуя всичките бели, които Бетани е сътворила като малка! Двамата с Джим вечно разправят за моите излагации, нека и аз да имам с какво да им го върна.

— Горещият шоколад е примамлив в дъждовен ден като днешния, но…

— Направи ми компания, скъпа. Моля те. — Той посочи един стол. — Седни да си побъбрим.

Тя се отпусна и рече:

— Докато правите какаото, аз ще намажа с масло филиите.

Ако дойдеше от тази страна на масата, тя щеше да види пистолета на стола.

— Седни, седни — подкани я той. — Аз се появих снощи без предупреждение, но те ме приеха много мило. Те вината са много мили. И аз никога не бих могъл да си простя, ако, отгоре на всичкото, оставя майката на Бетани да ми прави закуската. Седни, моля те, седни.

Тя се настани на стола, който той й посочи, и отбеляза:

— Много ми е приятно, че я наричаш Бетани. Тя не дава на никого да я нарича с пълното й име.

— Такова хубаво име — откликна той, докато вадеше подложки за американско сервиране и книжни салфетки от едно чекмедже.

— Да, хубаво е. Ние с Малкълм дълго го избирахме. Сигурно има хиляда, които не ни харесаха.

— Аз й говоря, че Бет се римува с паркет — пошегува се Крейт, докато търсеше чинии и чаши.

— Според нея Бет е по-достойно за сериозна бизнес дама.

— А пък аз й казвам, че Бет се римува с клозет.

Синтия се разсмя.

— Вие сте голям веселяк, господин Къдлоу.

— Наричай ме Ромул или Роми. Само майка ми ме нарича господин Къдлоу.

Тя се засмя отново и рече:

— Много се радвам, че си тук, Роми. Децата имат нужда малко да се посмеят.

— Джим също беше голям веселяк едно време.

— Радвам се, че го наричаш Джим.

— Нека да продава фасони с името Джеймс на разните му инвеститори и банкери — каза Крейт. — Аз го знам от времената, когато беше просто Джим, и за мен той винаги ще си остане Джим.

— Човек се чувства най-добре в живота — отбеляза тя, — когато помни корените си и не усложнява нещата.

— Нямам представа за корените си — отвърна Крейт, — но ти си много права, че нещата не трябва да се усложняват. Аз обожавам простотата. И знаеш ли какво? Страшно ми харесва тук. Чувствам се напълно у дома си.

— Много мило от твоя страна.

— Домът е най-важното място за мен, госпожо Норуд.

— Къде е домът ти, Роми?

— Домът за мен — поясни Крейт — е там, където щом се появиш, не могат да не те пуснат.

Глава 33

През нашарените с вадички прозорци на автобуса светът изглеждаше като размит, сякаш всички творения на човечеството и природата се готвеха да изтекат през дупка на дъното на вселената, оставяйки след себе си единствено вечна празнота и този автобус, пътуващ през нея, докато и самият автобус се разпаднеше около тях и отнесеше светлината със себе си, хвърляйки ги в безпътица и пълен мрак.

Стиснала ръката на Тим, Линда се чувстваше привързана към нещо, което нямаше да се размие.

Не беше изпитвала нужда да се държи за някого от много време. Не беше имала смелостта да си го позволи.

Нито пък беше срещала някого, от още по-дълго време, който да й подаде ръка така убедително, така всеотдайно. За по-малко от десет часа той бе спечелил доверието й както никой друг от детските й години насам.

Тя знаеше много малко за него и все пак чувстваше, че го познава по-добре от всички, с които беше имала нещо общо в живота си. Тя разбираше кое е главното в него, усещаше формата на духа, който живееше в сърцето му, силата на сърцето, което беше компасът на мисълта му.

В същото време той си оставаше загадка за нея. И макар да искаше да научи всичко за него, нещо в нея се надяваше, че независимо от това как щяха да се развият отношенията между тях, в него завинаги ще се задържи някакъв елемент от загадката.

За да прави за нея това, което правеше, той не можеше да не обладава нещо магическо в същността си, нещо трансцендентално. И ако се стигнеше до откритието, че неговият Мерлин не е бил вълшебник, а класният наставник в прогимназията, че смелостта му не се дължеше на отглеждането му в семейство на лъвове, а на четенето на героични комикси в детството, то това щеше да направи понятието за доброто също тъй банално, както и за злото.

Желанието й да се подложи на терзанията на загадката я удиви. Тя беше живяла с убеждението, че романтичката в нея бе изгорена на кладата преди повече от шестнадесет години.

Автобусът се приближаваше към предградията на Дейна Пойнт. Тим попита:

— Коя е Моли?

Въпросът му предизвика тръпка на недоумение и тя го погледна учудено.

— Когато бяхме в хотела — поясни той, — ти говореше насън.

— Никога не говоря насън.

— Никога ли не спиш сама?

— Винаги спя сама.

— Тогава откъде знаеш?

— Какво казах в съня си?

— Само името Моли. И „не“. Повтаряше: „Не, не“.

— Моли беше куче. Моето куче. Много беше хубава и миличка.

— Случи ли се нещо с нея?

— Да.

— Кога?

— Взехме я, когато бях на шест години. Взеха ми я, когато бях на единадесет. Осемнадесет години минаха, а още ме боли.

— Защо ти я взеха?

— Не можеше повече да остане при нас. Анджелина не обичаше кучета и каза, че няма пари да й купува храна и да я води на ветеринар.

— Коя е Анджелина?

Линда се взираше в размиващия се свят.

— Това беше най-лошото за мен. Моли беше куче и не можеше да разбере. Тя ме обичаше, а аз я отпращах. И нямаше как да й обясня, защото беше куче.

Тим мълчеше в очакване. Сред многото неща, които знаеше как да прави, той знаеше и кога трябва да изчака, което беше рядко дарование.

— Не можахме да намерим на кого да дадем Моли. Тя беше прекрасна, но никой не искаше да я вземе, защото тя не беше просто някакво куче, а нашето куче.

Скръбта не взема формата на гарван, кацнал неотменно над нечия врата. Скръбта е зъбато създание, което, макар с времето да минава в отстъпление, мигом се явява отново, само да прошепнеш името му.

— Още виждам очите на Моли каквито бяха, когато я отпращах. Объркани. Уплашени. Молещи. Никой не искаше да я вземе и тя трябваше да отиде, където държат бездомните кучета.

— Някой трябва да я е взел от там.

— Не знам какво е станало. Нищо не знам.

— Сигурно я е взел.

— Колко пъти съм си представяла как лежи в някоя клетка, заедно с много други натъжени и изнервени кучета, и се чуди защо я отпратих, какво е направила, за да престана да я обичам.

Линда отмести очи от прозореца към стиснатите им ръце.

Това приличаше на слабост, тази нужда да се държи за него, а тя никога не беше проявявала слабост досега. По-скоро би умряла, отколкото да се подаде на малодушие в този свят, където уязвимите биваха превръщани в плячка просто за спорт.

Колкото и да бе странно обаче, това, което изпитваше, не й приличаше на слабост, а по-скоро на бунт, но причината не й беше ясна.

— Колко ли самотно й е било на бедната Моли! — продължи тя. — И ако не се е намерил някой да я вземе… дали си е помислила за мен, когато са й забивали смъртоносната игла?

— Не, Линда. Не. Това не се е случило.

— Много вероятно е да се е случило.

— Дори да се е случило, тя не е знаела какво прави иглата, не е знаела какво я чака.

— Знаела е. Кучетата разбират. Няма да се лъжа за това. Лъжата само ще направи нещата още по-лоши.

Въздушните спирачки изпухтяха и автобусът започна да намалява скорост.

— От всичко, което се случи тогава, колкото и да е странно, това е най-лошото. Защото никой друг не е очаквал от мен да го спася. Аз бях само едно дете. Но за бедната Моли не бях малка. Ние бяхме най-добри приятелки. Аз бях за нея светът. А я предадох.

— Не си я предала — увери я той. — По-скоро светът ви е предал и двете.

За първи път от повече от десет години тя се почувства в състояние да говори за това. Беше изляла всичкия си гняв в скръбните си книги и сега можеше да говори безпристрастно. Беше способна да му разкаже всичко веднага.

От наводнената канавка се вдигна ветрило вода, когато автобусът пристигна на спирката им в Дейна Пойнт. Вратите захлопаха и се отвориха като хармоника. Те излязоха под дъжда.

Вятърът беше последвал гръмотевиците и светкавиците на изток. Пороят шуртеше право надолу, сребърен във въздуха и мръсен на земята. Скоро зората щеше да се пукне зад облаците, зората, която тя мислеше, че може никога да не види.

Глава 34

— Харесва ли ти шоколадът, Синтия?

— Най-хубавият шоколад, който съм пила.

— Причината е капчицата ванилия.

— Голяма идея.

— Може ли да ти нарежа филийката на четири?

— Благодаря, Роми.

— Аз обичам да си топвам.

— И аз също.

— Джеймс едва ли ще одобри.

— Ще го пазим в тайна от него — обеща тя.

— Те седяха по диагонал един от друг на кухненската маса. Разбъркваха горещия шоколад с лъжички и от вдигащите пара чаши се носеше разкошен аромат.

— Какво необикновено име — Ромул.

— Да, дори на мен ми звучи необикновено. Според римската легенда Ромул е бил основателят на Рим.

— Имаш да оправдаваш големи очаквания с такова славно име.

— Ромул и близнакът му Рем били изоставени след раждането, откърмени от вълчица, отгледани от овчар и когато Ромул основал Рим, убил Рем.

— Каква ужасна история!

— Ех, Синтия, такъв е животът. Не частта за вълчицата, а останалото. Хората могат да бъда ужасни един към друг. Аз съм безкрайно благодарен за приятелите си.

— Как се запознахте с Бетани и Джеймс?

— Джим — размаха укорително той пръст.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Виж как ме е тренирал.

— Запознахме се чрез общи приятели. Познаваш ли Джуди и Франки?

— О — зарадва се тя, — умирам за Джуди и Франки.

— Всеки умира за тях.

— Те са такава чудесна двойка.

— Де да можех да намеря такава любов, Синтия — въздъхна той замечтано, — човек убивам за нея.

— Ще намериш, Роми. За всекиго има някой.

— Може някой ден да падне като гръм от ясно небе. Много бих искал да видя как удря гръм, повярвай ми.

Те топяха филийките в какаото и си хапваха.

На прозореца се показа мрачно и сиво утро и в кухнята стана дори още по-уютно на фона на дъждовния ден.

— Знаеш ли, че те са в Париж сега?

— Джуди и Франки са влюбени в Париж.

— Всички сме влюбени в Париж. Аз се канех да отида с тях този път, но ме налегна адски много работа.

— Обзалагам се, че би било много приятно да се пътува с тях.

— О, те са фантастични. Веднъж ходихме заедно в Испания. Тичахме с биковете.

Моравосините очи на Синтия се ококориха. — Джуди и Франки тичаха с биковете като в книгите на Хемингуей?

— Джуди — не, но Франки настоя. И както знаеш, на Франки не може да се откаже.

— Учудвам се. Но какво пък… те са доста атлетични.

— О, те ми изкарват душата понякога.

— Не е ли опасно да се тича с биковете?

— По-добре е да се тича с тях, отколкото те да те прегазят. Краката ми се огъваха като гумени, когато тичането свърши.

— Най-близко мога да застана до бик — заключи тя, — когато се превърне във филе миньон.

— Много си остроумна — потупа я той по ръката. — Толкова ми е приятно. Много е хубаво. Нали е много хубаво?

— Да, хубаво е. Изненадва ме, че Джуди и Франки се увличат от опасни спортове. Не изглеждат като хора от този тип.

— Права си, Джуди не е от тях. Но Франки изпитва удоволствие да ходи по ръба на пропастта. Понякога ме хваща страх за него.

Той топна филийката в какаото и хапна, но тя замръзна с парче хляб в ръката на половината път до устата, сякаш изведнъж си спомни, че е на диета, сякаш беше стисната между челюстите на апетита и себеотрицанието.

— Ходила ли си в Париж, Синтия?

Тя върна бавно ненахапания хляб в чинията.

— Какво ти стана, скъпа?

— Сетих се… че трябва да тръгна. Имам запазен час.

Когато тя се опита да се дръпне от масата, той сложи ръка върху нейната.

— Къде се разбърза, Синтия?

— Мозъкът ми е станал като решето. Забравих…

Крейт стисна по-здраво ръката й и попита:

— Гони ме любопитство — къде сгреших?

— Сгреши?

— Цялата трепериш, скъпа. Не те бива да се преструваш. Къде сгреших?

— Имам час при зъболекаря.

— Кога? В шест и тридесет сутринта?

Тя обърна поглед като в унес към часовника на стената.

— Синтия? Синди? Страшно ми се иска да разбера къде сгреших.

Неспособна да откъсне очи от часовника, тя заекна:

— Ф-Франки не е мъж.

— Джуди със сигурност не е мъжко име. Аха, разбирам. Една чудна двойка лесбийки. Добре де, какво от това. Нямам нищо против. Всъщност съм много за.

Той потупа ръката й, взе парчето хляб, от което тя не бе могла да отхапе, и си го топна.

Като не можеше да вдигне очи към него, тя се загледа в чинията и попита:

— Направи ли им нещо?

— На кого? На Бетани и Джим ли? Разбира се, че не, скъпа. Те си заминаха на работа, както ти си мислеше. Ще драскат за премии и акции в компанията. Аз ги изчаках да тръгнат, преди да си отворя.

Той отхапа от парчето хляб. После пак и пак, докато го свърши.

— Може ли да си тръгна? — помоли се тя.

— Скъпа, нека да ти обясня. Дрехите ми бяха съсипани от дъжда. Чакам тук да ми донесат нови дрехи. Нямам място в графика си за полицията.

— Аз само искам да се прибера вкъщи — каза тя.

— Нямам доверие на хората, Синтия.

— Обещавам да не се обаждам на полицията. Поне в следващите няколко часа.

— Колко време мислиш, че можеш да изчакаш?

Тя вдигна глава и срещна погледа му.

— Колкото ми кажеш. Ще си отида вкъщи и ще чакам.

— Ти си много нежна душа, Синтия.

— Винаги съм искала…

— Какво си искала винаги, скъпа?

— Винаги съм искала нещата да бъдат добре за всички.

— Разбира се, че си го искала. Ти си такъв човек, скъпа. Ти си точно такъв човек. И знаеш ли какво? Аз ти вярвам, че наистина би направила както казваш.

— Ще го направя.

— Вярвам, че би си отишла вкъщи и би чакала с часове.

— Давам честната си дума.

Той се протегна край масата и взе глока от стола.

— Моля те недей — изохка тя.

— Не прави прибързани заключения, Синтия.

Тя погледна към стенния часовник. Той не можеше да разбере каква надежда тя виждаше там. Времето не е приятел на никого.

— Ела с мен, скъпа.

— Защо? Къде?

— Ей тук. Ела с мен.

Тя се опита да се надигне, но силите я бяха напуснали. Той стигна до стола й и й подаде ръка.

— Дай да ти помогна.

Синтия не се дръпна от него, а се хвана за ръката му и я стисна здраво.

— Благодаря.

— Само няколко стъпки през кухнята и после стигаме до малката баня. Не е далеч, нали?

— Не мога…

— Какво не можеш, скъпа?

— Не мога да разбера това.

Той и помогна да се изправи от стола и каза:

— Не, не можеш. Толкова много неща са неразбираеми, нали?

Глава 35

Библиотеката, тантуреста тухлена постройка с тесни, покрити с железни решетки прозорци, напомняше на крепост, сякаш далновидни библиотекари бяха усетили, че много скоро книгите ще трябва да се отбраняват до последен дъх срещу варварските орди.

Призори Пит Санто паркира близо до входа.

Миналият февруари един неуравновесен младеж — както го нарекоха медиите — се беше скрил в библиотеката през нощта. Бяха организирали бенефис, за да съберат средства за закупуване на книги, който беше докарал четиридесет хиляди долара, и той беше решил да се вмъкне, да обере парите и после да си живее живота.

Ако медиите говореха честно, щяха да го нарекат безпросветен, натъпкан с наркотици хлапак, но това би могло да унижи детето и да го тласне по наклонената плоскост на антисоциалното поведение.

Макар да бе навършил осемнадесет, „младежът“ не можеше да проумее, че даренията бяха направени под формата на чекове и бяха депозирани в банката. Той нямаше доверие на банките. Тях ги „управляват паричните вампири, които искат да ти изсмучат всичко“. Той предпочиташе сухото и очакваше, че всеки, който има ум в главата като него или повече, ще бъде на същото мнение.

След като претърси и откри само една метална кутия с дребни стотинки в нея, той реши да изчака библиотекарката да отвори на сутринта. Щеше да опре пистолет в главата й и да поиска четиридесетте хиляди.

За негова изненада трима мъже от една компания за почистване влязоха в библиотеката в пет сутринта, за да започнат ежедневната си четиричасова смяна. Той ги заплаши с пистолета си и поиска да му дадат портфейлите си.

Може би кражбата щеше да мине добре, ала чистачите забелязаха унищожените книги и побесняха.

В самотните часове, след като неуравновесеният младеж се беше отказал повече да търси четиридесетте хиляди, той бе събрал купчина книга, чиито заглавия и илюстрации на кориците го бяха накарали да мисли, че са пълни с „неправилни схващания“, и ги бе унищожил.

Екипът от чистачи не беше съставен от страстни любители на книгите. Те побесняха, защото, вместо да разкъса или запали томовете, младежът се беше изпикал върху тях и те трябваше да изчистят след него.

Отвлякоха му вниманието, атакуваха го внезапно, взеха му пистолета и го спукаха от бой. После извикаха полицията.

Пит им бе прочел едно строго, но не съвсем искрено конско на тема колко нередно е да вземат закона в собствените си ръце.

Сега той остави Зоуи в колата, заключи вратите и побягна към прикритието на стряхата. През стъклата на вратата видя светлини и почука.

Появи се чистач. Пит вдигна полицейската си значка към стъклото, но чистачът го пусна, без да я погледне.

— Ей, господин Санто. К’во търсиш тук? Нема никой да е пикал по книги днес.

— Чухте ли, че той съди библиотеката?

— Ще си изкара някой друг милион.

— Ако изкара, ще взема и аз да се изпикая върху книгите.

— Ще трябва да чакаш на опашка.

— Вижте, знам, че библиотеката е затворена още няколко часа, но ми трябва да поработя на един от компютрите тук.

— Няма ли компютри в полицията?

— Това е по личен въпрос. Не мога да го свърша в работата, а домашният ми компютър се развали.

— Не ти трябва разрешение от мен. Нали полицаите могат да си ходят, където си поискат и когато си поискат.

— Не е казано точно така в Конституцията, но горе-долу е същото.

— Нали знаеш къде са компютрите?

— Да, спомням си.

Демонът на неграмотността бе получил централно място в храма на писмото. Две редици от етажерки с книги бяха разместени, за да отворят място за шест компютъра.

Пет седна, включи машината и влезе в интернет. Много скоро потъна отново в убийствата в „Сметана и захар“.

Глава 36

Синтия Норуд беше имала вид на жизнена жена над шестдесетте до разговора им за тичането с биковете. След това само за една минута тя се беше състарила с двадесет години.

Живите й очи бяха помътнели. Чарът беше се изпарил от лицето й и сега то изглеждаше замаяно като на наркоманка.

Коленете й се огъваха, стъпалата й не слушаха. Дори с помощта на Крейт тя по-скоро влачеше крака, отколкото ходеше.

— Защо отиваме в малката баня? — попита кротко тя.

— Защото няма прозорец.

— Няма ли?

— Не, скъпа.

— Ама защо?

— Не знам защо, скъпа. Аз бих сложил прозорец, ако зависеше от мен.

— Исках да кажа защо отиваме. Защо не си стоим тук?

— Ти каза, че си свършила със закуската, не помниш ли?

— Искам да си отида у дома.

— Да, знам. И ти обичаш дома си като мен.

— Не е нужно да го правиш.

— Някой трябва да го прави, Синтия.

— Никога не съм направила нищо лошо на никого.

— Да, знам. Не е честно. Наистина не е.

Той я побутна през вратата на банята пред тях и усети, че тя цялата се тресе.

— Щях да отида на пазар по-късно.

— Къде обичаш да пазаруваш?

— Където и да е.

— Аз не съм много по пазаруването.

— Имам нужда от хубав летен костюм.

— Имаш чудесен вкус и си много елегантна.

— Винаги съм обичала хубавите дрехи.

— Отиди там, в ъгъла, скъпа.

— Ти не си такъв, Роми.

— Напротив, точно такъв съм.

— Знам, че си добър човек.

— Добър съм в това, което правя.

— Знам, че си добър по душа. Всеки е добър по душа.

Тя стоеше с лице към ъгъла и с гръб към него.

— Моля те.

— Обърни се с лице към мен, скъпа.

— Страх ме е — едвам успя да изрече тя.

— Обърни се.

— Какво ще направиш?

— Обърни се.

Тя се обърна. Сълзите й течаха.

— Бях против войната.

— Коя война, скъпа?

— Малкълм одобряваше, но аз бях против.

— Олеле, Синтия, колко си се променила!

— И винаги съм давала за помощ. Винаги съм давала.

— За миг ти изглеждаше толкова състарена, толкова натъжена и състарена.

— За спасението на орлите и на китовете, за гладуващите в Африка.

— Но вече не изглеждаш стара. Кълна се, нямаш нито бръчица на лицето си. Приличаш на дете.

— О, Господи.

— Учудвам се, че стигна до това толкова късно.

— О, Господи. О, Господи.

— Много късно е за това, скъпа.

Той смени режима на пистолета на полуавтоматик, защото му трябваше само един изстрел. Застанал в края на малкото помещение, той стреля в челото й.

Съвсем сериозно, тя бе приела облика на дете накрая, макар да го бе загубила сега.

Крейт излезе от банята и затвори вратата.

Притопли си още шоколад, опече си още две филии и седна на масата. Всичко беше страшно вкусно, но не тъй уютно както преди. Не можеше да си върне настроението.

Според стенния часовник оставаха още час и двадесет минути до доставката на дрехите му.

Той беше направил само една бърза обиколка на къщата. Докато чакаше за дрехите, можеше да направи един по-подробен оглед.

Най-неочаквано един мъжки глас извика „Синтия“ от предната стая и после пак: „Синтия?“. После се чуха приближаващи се стъпки.

Глава 37

Тереса Мендес, която в момента беше заминала на екскурзия с две приятелки в Ню Йорк, живееше в къща близнак в Дейна Пойнт. Тя държеше резервен ключ в сейф с ключалка с шифър, който беше закачен на дъното на стол от секвоя на верандата в задния двор.

Линда тръгна първа към задната врата. Извади пистолета от чантата си и го сложи на кухненската маса. Пътната и дамската чанта сложи на мивката да изсъхнат от дъжда.

Гледайки отчаяно към локвата, която се образуваше около краката му, Тим въздъхна:

— Още малко и ще завъдим Чудовището от черната лагуна тука.

— Ще донеса хавлии.

Тя свали якето си и го закачи на облегалката на стол с хромирана рамка, смъкна обувките си и излезе от кухнята.

Тим беше притеснен, чувстваше се по-огромен от всякога, сякаш беше гъба, раздула се от поройния дъжд.

Линда се върна боса, по халат. Носеше одеяло и купчина хавлии, които сложи на близкия до него шкаф.

Дръпна настрани крилата на сгъващ се на хармоника параван и иззад него се показаха пералня и сушилня.

— Свали си дрехите и ги сложи в сушилнята. Използвай одеялото за халат.

Тя взе една от хавлиите, отиде до мивката и се захвана да подсушава пътната и дамската си чанти.

— Няма ли да мога да се скрия малко от хорски очи?

— Мислиш, че съм умряла да ти зяпам голия задник?

— Де да знам. Нищо не знам за теб.

— Сега се качвам горе да взема един бърз душ.

— Така де, трябва да си пазя достойнството.

— Достойнството ти е първото нещо, което ми се наби в очите след грамадната ти глава. Колко време ще бъдем в безопасност тук?

— Най-много два часа. По-скоро деветдесет минути.

— Тук също има баня — можеш да вземеш душ, ако искаш. Ще ти изгладим джинсите и ризата, когато се изсушат.

— Неудобно ми е — призна той.

— Обещавам, че няма да се промъкна тайничко да те видя както те е майка родила.

— Имах предвид да се разполагам в чужда къща.

— Не е чужда. Тереса ми е приятелка.

— Но аз не се познавам с нея. Когато свърши тази история, ще трябва да направя нещо да й се отблагодаря.

— Можеш да изплатиш заема й за къщата.

— Много скъпо ще ми струва този душ.

— Надявам се, че не си от стипците. Не бих могла да живея със стипца.

Тя излезе, понесла чантите си.

За известно време той постоя замислен над три от думите, които тя бе подхвърлила така небрежно: да живея със. Ако се напрегнеше да се замисли достатъчно дълбоко над тях, дрехите му щяха да изсъхнат върху него, без да има нужда от сушилня.

Той се съблече, напълни сушилнята, попи водата от пода с хавлия и взе останалите хавлии в банята.

Топлата вода му дойде много добре. Би останал под душа по-дълго, ала каналът на пода му напомни за разширените, жадни за светлина зеници на Кравет и тези очи му напомниха филма „Психо“.

Изкъпан, изсушен и увит в одеялото, той се върна в кухнята. Беше гладен, но му се струваше нередно да рови по шкафовете и хладилника. Седна на един от кухненските столове да чака, увил одеялото плътно около себе си като монашеско расо.

Предната вечер в къщата на Линда, преди да започнат бягството, както я наблюдаваше, той беше изпитал в един момент редица от сложни чувства, комбинирани с ужас.

Беше си казал, че трябва да запомни стегнатия възел на ужас, превръщащ се в разплитащ се възел на див възторг, който го караше да се чувства едновременно вързан и освободен.

Не бе могъл да даде име на това чувство. Но бе разбрал, че веднъж да намереше име за него, щеше да разбере защо, без да се кани, внезапно бе си тръгнал от спокойния живот, който си беше създал, и се бе отправил към нов живот без обезопасяващи парапети.

И ето, че думата се появи. Целеустременост.

Той беше живял целеустремено преди време. Беше се представил отлично в служба на дълга.

Основателни причини го бяха накарали да се отдръпне и да се заеме с монотонна работа, невинни удоволствия и възможно най-малко размисъл.

Някаква сърдечна умора го беше завладяла навремето, някакво разочарование и нещо като чувство за безполезност. Нито едно от тези чувства не беше в чист вид, а беше подправено с други, които му беше трудно да дефинира. Той навярно би могъл да надделее над умората сама по себе си, над истинското разочарование и над чувството за тотална безполезност. Ала елементът на „нещо като“ в тези чувства ги замъгляваше и усложняваше задачата да се справи с тях.

Когато се оттегли към живота на физически работник с прости удоволствия, когато най-голямата му цел беше да зида камък по камък и тухла по тухла, когато най-голямото му удоволствие беше да свърши книга с кръстословици или да вечеря с приятели, умората се вдигна от сърцето му. В този по-обикновен живот, без ангажименти към велики дела, нямаше от какво да се разочарова, нямаше достатъчно големи предизвикателства, които да пораждат съмнения или да предизвикват чувство за безполезност.

Предната вечер в бара внезапно бе дошъл краят на годините му на отстъпление. Той не можеше напълно да разбере защо беше решил да разбие стените, зад които се бе чувствал така удобно, но му бе ясно, че нейната снимка беше изиграла някаква роля.

Не беше се влюбил от пръв поглед. Не беше търсил жена като Линда цял живот. Лицето й му се беше видяло като всяко друго лице — привлекателно, но не омайващо. Не бе имал и най-малка представа, че може някога да изпитва чувствата, които изпитваше към нея сега.

Може би причината беше в това: името на човек, набелязан за убийство, е просто име, но лицето превръща цената на насилието в реалност, защото, ако имаме самообладанието да погледнем, тогава ще можем да видим във всяко лице собствената си уязвимост.

Линда, която не изглеждаше ни най-малко уязвима, се върна, облечена в сините джинси и черната тениска, които беше донесла в пътната си чанта.

Тя грабна мокрите работни ботуши на Тим и каза:

— В хола има газова камина. Можем да изсушим обувките си до нея. И докато чакаме, можем да хапнем нещо набързо.

Зад прозорците пролетното утро беше пристигнало с мека сивота и гневните порои се бяха укротили в ситен дъждец.

Линда се върна и отбеляза:

— Изглеждаш по-щастлив, отколкото би могло да се очаква.

Глава 38

С високото си чело, бухнали бели вежди, яка челюст и обветрена кожа човекът, който търсеше Синтия, приличаше на морски капитан от по-суровите времена, същински морски вълк, който беше подгонил бял кит, беше го убил, беше му стопил маста и я беше докарал във варели на пристанището.

Той спря пред прага на кухнята, погледна намръщено към Крейт, който седеше на масата, и попита:

— Ти кой си?

— Ръдиард Киплинг. Вие трябва да сте Малкълм.

— Ръдиард Киплинг е умрял писател.

— Да. Кръстен съм на него. Не харесвам произведенията му, с изключение на едно-две стихотворения.

Подозрението сплете двете бухнали вежди в една.

— Какво правиш тук?

— Бет и Джеймс ме поканиха. Ние всички сме големи приятели с Джуди и Франки.

— Джуди и Франки са в Париж.

— И аз щях да отида с тях, но се наложи да се откажа. Закусил ли си, Малкълм?

— Къде е Синтия?

— Ние с нея решихме да захвърлим на боклука всякаква умереност по отношение на въглехидратите. Гощаваме се с горещ шоколад и намазан с масло препечен хляб с канела. Жена ви е прекрасна компания.

Крейт искаше да примами стареца да влезе в кухнята. Глокът лежеше на стола, където Синтия не беше го видяла. Малкълм също не можеше да го види от мястото, където беше застанал. Ако Крейт се пресегнеше за оръжието обаче, Малкълм, който вече хранеше подозрения, можеше да отстъпи и със сигурност щеше да драсне, когато видеше пистолета да се показва.

Малкълм хвърли намръщен поглед към чинията и чашата на Синтия и попита:

— А къде е тя?

Крейт посочи затворената врата на банята в отговор.

— Природата зове. Тъкмо си говорехме за усилията на Синтия да спаси орлите и китовете. Аз много й се възхищавам за това.

— Какво?

— Орлите и китовете. И гладуващите в Африка. Сигурно много се гордеете с нейната щедрост.

— Бетани и Джим никога не са говорили за Ръдиард Киплинг.

— Е, честно да си говорим, аз не съм много интересна личност Малкълм. На всеки хиляда истории за Джуди и Франки те я имат една за мен, я не.

Старецът имаше стоманеносиви очи и остър като сабя поглед.

— Има нещо не наред в теб — отряза той.

— Ех — въздъхна Крейт, — никога не съм си харесвал носа.

— Синтия! — извика Малкълм.

Никой от двамата не погледна към вратата на банята — гледаха се един друг.

Крейт се протегна за глока.

Старецът побягна.

Крейт скочи с такава скорост, че събори стола, дръпна плъзгача на селектора на режим автомат и насочи цевта към вратата. Малкълм беше изчезнал от погледа.

Крейт хукна след него.

Старецът бе изтичал през трапезарията с пъргавината на момче, но се блъсна в една масичка в хола, препъна се и се подпря на едно кресло да се изправи.

Крейт изстреля един къс откос в гърба му, от задника до врата. Заглушителят погълна трясъка така добре, че и пускането на стрела от тръба би вдигнало по-силен шум.

Старецът падна с лице надолу и остана легнал с глава на една страна. Окото му беше широко отворено, но погледът му не можеше повече да се нарече остър.

Застанал над Малкълм, Крейт изпразни разширения пълнител в него. Тялото подскачаше под ударите.

Изхабяването на двадесетина патрона в стрелба по труп не беше практично, но се налагаше.

Един по-незначителен човек от Крейт, който не притежаваше неговото самообладание, би могъл да смени изпразнения пълнител с нов и да изпразни и него. Самообладанието и въздържанието бяха сред най-характерните му черти, но дори и неговото изключително търпение можеше да бъде докарано до пределната точка.

Той отвори входната врата и видя шлифера на Синтия метнат през рамката на пейката люлка. Чадърът й и чадърът на Малкълм лежаха на пода. Внесе всичките им вещи вътре и заключи вратата.

Закачи шлифера в килера за дрехи в коридора и сложи и чадърите там.

Върна се в кухнята, седна на масата, взе си телефона и провери електронната си поща. Докато беше разговарял със Синтия, беше пристигнало съобщение, че фордът е изоставен на паркинга на ресторант.

Никой от района не беше се обадил да съобщи, че му е открадната колата, но можеха да минат часове, преди хората да се усетят, че колата им е изчезнала.

Крейт си помисли, че може да са се качили на автобус, и изпрати съобщение за това. По този маршрут и в този час нямаше да са минали много автобуси. Трябваше да открият и разпитат не повече от двама шофьори.

Крейт включи телефона да се зарежда, изми чиниите, сложи ги да съхнат и избърса масата.

Нямаше никакво намерение да изчисти цапотията в банята или хола. Синтия и Малкълм си бяха напъхали носовете, защото дъщеря им и зет им не бяха ги научили да зачитат тяхната самостоятелност и да не пристъпват границите на приемливото. Това беше техен семеен проблем, не негов.

След като изчисти кухнята, той се качи на горния етаж в главната спалня да провери дали Бетани и Джим имаха порнографски филми или интересни секс играчки.

Не откри нищо еротично, нито нещо, което да му даде идея що за хора са те. Джим сгъваше, а не навиваше чорапите си. Няколко чифта от гащите на Бетани имаха розово зайче, избродирано отстрани. Никакъв материал за жълтата преса.

Най-интересната вещ в чекмеджетата в банята бяха големият брой марки и количеството на разхлабителните средства. Тези хора или не ядяха никаква целулоза, или червата им бяха задънени като канализацията в третия свят.

Бетани и Джим бяха такава безлична двойка, че Крейт се зачуди защо легендарните Джуди и Франки се занимаваха изобщо с тях.

Четките за зъби бяха розова и синя. Крейт се изми с розовата, смятайки, че тя принадлежи на Бетани. Но дезодорант си сложи от мъжкия, не от женския.

След това той се принуди да прекара остатъка от времето в кухнята с броя на „О“, който беше пристигнал с пощата.

В 7:15 отвори входната врата и се усмихна при вида на пътната чанта върху пейката люлка и малкия сак до нея. Дрехите му бяха доставени.

Дъждът беше спрял окончателно. От дърветата капеха капки. Слънцето беше пробило през облаците и от мокрия паваж се вдигаше пара.

Петнадесет минути по-късно той се беше облякъл и се оглеждаше в пълен ръст в огледалото на вътрешната страна на вратата в главната баня.

Когато Бетани се съблечеше гола в тази баня, навярно обожатели от огледалния свят я наблюдаваха, без тя да знае. Крейт не можеше да види обитателите, които може би живееха в преобърнатата действителност. Виждаше само своя образ, който му връщаше погледа, но това не означаваше, че обитателите на другата сфера бяха също тъй ограничени в зрителните си способности.

Когато слезе отново долу, на път за входната врата той чу завъртането на ключ в бравата. Вратата се отвори.

Влезе жена и ахна изненадано, като го видя:

— Ох, че се стреснах.

— И аз също. Бетани и Джим не ме предупредиха, че някой може да дойде.

— Аз съм Нора, съседката.

Тя беше дребна, но пищна жена, с късо подстригана коса и син лак на ноктите, който той не одобряваше.

— Тази къща е като в комедиите — заяви Крейт, — където всичко живо си влиза направо, без да чука или звъни.

— Бет ми плаща да сготвя пет яденета на седмица и да ги сложа в хладилната камера — обясни Нора. — Аз зареждам хладилника в понеделник и готвя във вторник.

— Тогава на теб дължим, че вечеряхме така вкусно снощи.

— А, вие сте на гости тук?

— Аз съм един адски невъзпитан гост, който пристига без предупреждение, но милата Бет винаги се преструва, че ми се радва. Казвам се Ричард Коцвинкел, всички ме наричат Рики.

Той отстъпи крачка назад да я поощри да влезе, но също и да прикрие Малкълм в хола от погледа й.

— О, Рики, не искам да те притеснявам…

— Влез, влез. Ние със Синтия току-що изкарахме един много приятен разговор на закуска, след като ранните пилета отлетяха да хванат червея или каквото там ловят в инвестиционните банки.

— Синтия е тук?

— Да, в кухнята е. И Малкълм се отби преди малко. — Той снижи глас. — Той обаче е голям киселаж, не може да се сравнява с милата Синди.

Тя влезе още навътре и затвори вратата зад себе си.

— Наистина ли беше толкова вкусно?

— Кое? А, вечерята. Божествено, божествено.

— Кое от яденетата притоплихте?

Очите на Нора бяха яркосини, устните — пълни, кожата — гладка.

— Пилето — отвърна той. — Изядохме пилето.

Той помисли дали да не я изнасили, но реши просто да я убие. За разнообразие този път използва ръцете си.

На странични жертви не се гледаше с добро око от поръчителите, които го пращаха на мисиите, и тон гледаше да не засяга околните, когато гонеше жертвата си. Неговите щедри работодатели щяха да разберат. Както казва един от надписите, които лепят по колите: „Лайняният късмет вината може да ти дойде.“

Той излезе на площадката пред входа, затвори вратата и използва ключа на Нора да заключи, макар че, както изглеждаше, това едва ли щеше да попречи на някого да влезе.

Глава 39

Бяха свършили закуската, когато се обади Пит Санто. Тим сложи телефона на говорител и го подпря до чинията с палачинки.

— Не се обаждам от къщи — рече Пит. — Връзката е директно по мобилната мрежа.

— Има нещо сериозно — досети се Тим. — Какво се е случило?

— Реших да не пипам повече базите данни с ограничен достъп на органите на закона, а да вкарам псевдонимите на Кравет в Гугъл. Напипах точно каквото ми трябва, порових се из него известно време и изведнъж кабелната връзка престана да работи.

— Може да е съвпадение — отбеляза Тим.

— Също като дядо Мраз да се появи на Коледа. И като говорим за появяване — само половин час по-късно, в пет сутринта, ми дойдоха гости.

— И не бяха тримата мъдреци?

— По-скоро тримата хитреци.

— Какво търсеха? — намеси се Линда.

— Мене ме нямаше, когато се появиха. Наблюдавах ги от разстояние от улицата. Нямам намерение да се прибера в близкото бъдеще.

— Нали не си оставил Зоуи там? — загрижи се Линда.

— Зоуи е с мен.

— А каква беше информацията, която намери в Гугъл? — върна се на старата тема Тим.

Вместо отговор Пит рече:

— Слушай, Хич Ломбард ми знае мобилния номер. Значи и ония го знаят. Вероятно знаят и твоя.

— Знаят го — потвърди Тим. — Но смяташ ли, че могат да хванат разговора ни по въздуха?

— Местната полиция не би могла, но не знам какво да мисля за тия типове. Техниката върви напред всеки ден.

— И макар да не е толкова лесно да се проследи местоположението на мобилен телефон, както на стационарен, съвсем не е невъзможно — вметна Линда.

Тим я погледна изпитателно. Тя му върна погледа и обясни:

— Проучвах въпроса за една от книгите си.

— Трябва да си вземеш предплатен мобилен телефон — посъветва Пит, — за да имаш номер, който те не знаят. После ми се обади на друг номер, който те не знаят.

— А ти ще ми изпратиш този номер по телепатия ли? — пошегува се Тим.

— Сега ще опитаме нещо. Спомняш ли си кой си загуби девствеността, когато беше облечен като Шрек?

— Приятелят, който сега има пет деца.

— Точно така.

— Нямам му номера.

— Обади му се в службата. Ще намериш номера в указателя. Кажи им името си и поискай да те свържат. Ще бъда там след час.

Тим затвори и изключи телефона.

— Кой е приятелят? — попита Линда.

— Братовчед на Пит, Сантяго.

— Бил е облечен като Шрек?

— За забава, където всички са били костюмирани като герои от анимационни филми. Аз не ходих на нея.

— А тя в какъв костюм е била?

— На зайкинята Джесика от филма „Кой натопи заека Роджър“. Името й е Мина. Той се ожени за нея. Децата са много сладки и зелени на цвят.

Линда избута стола си назад от масата и каза:

— Трябва да изчезнем час по-скоро оттук.

Тим извади дрехите си от сушилнята и ги изглади, а Линда разтреби и изми чиниите от закуската. Подгизналите им от дъжда обувки не бяха напълно изсъхнали, но можеха да се носят.

В двойния гараж се намираше четиригодишната „Хонда Акорд“ на Тереса. Една от приятелките ги беше закарала и трите на летището.

Линда беше намерила ключовете в едно от чекмеджетата, но ги подаде на Тим.

— Ако пак ще има лудешко каране като снощи — рече тя, — по-добре ти да си зад волана.

Макар че му беше тясно на краката, хондата му харесваше. Не биеше на очи и нямаше предавател за следене чрез спътник.

Докато вратата на гаража се вдигаше, Тим имаше чувството, че убиецът с жадните очи ги чака на алеята с автоматичния си пистолет.

Стръкове от слънчева светлина се промушиха през разкъсаната покривка на рошавото небе и освободиха гледката от потискащия мрак на бурята.

— Къде можем да намерим предплатен мобилен телефон по това време? — попита тя.

Карайки на изток към магистралата, Тим отговори:

— Магазините на складовете отварят рано. Аз имам членска карта за един от тях, която получих чрез профсъюза. Само че не нося много пари в брой.

Линда извади дебел плик от чантата си.

— Тук има пет хиляди на стотачки.

— Изпуснал съм момента, когато си ограбила банка.

— Имам и скрити златни монети вкъщи. Снощи като събирах багажа, парите в брой ми се видяха по-полезни.

— Не се доверяваш на банките?

— Имам пари в банката. Но понякога се случва да не можеш да си изтеглиш парите достатъчно бързо. Това са пари за всеки пожарен случай.

— Какъв пожар очакваш?

— Всякакъв.

— Краят на света или нещо такова?

— Снощи започна пожар, нали?

— Започна — съгласи се той.

— Няма да допусна да се почувствам безпомощна отново — заяви тя сурово.

— Може да сме натясно, но не сме безпомощни — увери я той.

— Нямах предвид сега — отвърна тя и прибра парите в чантата.

— Искаш да кажеш безпомощна както в миналото… когато ти се е случило това с Моли и други неща.

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш за другите неща?

— Не.

— Но нали ми разказа за Моли.

— Достатъчно се измъчих с този разказ.

Тим подкара нагоре по стръмно отклонение към магистралата. Сутрешното движение беше много интензивно, но не задръстено и потокът от превозни средства фучеше бясно през пейзаж, който агентите за продажба на имоти биха нарекли „още един ден в рая“.

— В крайна сметка — поде Тим — всички сме безпомощни, ако трябва да погледнем истината в очите.

— Аз обичам да гледам истината в очите. Но да го вземат дяволите, не ми е дошло времето още.

Те млъкнаха и повече не отвориха уста чак до изхода от магистралата, който щеше да ги заведе до магазина на склада.

Мълчанието не ги караше да се чувстват неудобно. Тим предполагаше, че независимо от това докъде и за колко време щяха да стигнат заедно, те бяха стигнали до състояние, в което мълчанието при каквито и да било обстоятелства не би им подействало напрягащо.

Неудобството щеше да се появи едва тогава, когато най-сетне се почувстваха готови да разкрият един пред друг картите си.

Глава 40

Седнал зад волана на колата си пред дома на Бетани и Джим, Крейт изпрати закодирано съобщение до хората от поддръжката, информиращо ги за трите трупа в къщата. Той не се опита да им обяснява какво да правят. Не му беше работа да взема такива решения. Това беше просто сигнал за предстоящо действие.

„Съжалявам за цапотията, но не можеше да се избегне“ — напечата той и в заключение добави цитат от Т. С. Елиът: „Можеш да избягаш от живота, но не и от смъртта.“

Макар да не познаваше никого от мъжете и жените, които работеха в групата за поддръжка, той беше сигурен, че те го смятат за легендарен, епично велик и важен като смъртта. От време на време обичаше да им изпраща такива цитати, като този от Елиът, за да им даде да разберат, че ерудицията му е също тъй огромна, както и умението му да екзекутира, и да ги мотивира да му служат както потрябва.

Ако някога беше ходил на училище, това би трябвало да се е случило по време на детството и юношеството му. Той обаче нямаше спомен за това, както и за живота си преди осемнадесетгодишна възраст. Затова пък много го биваше в самообразованието и той се беше обучил на много неща.

Т. С. Елиът не беше автор, когото Крейт одобряваше, но дори и човек, който има навика непрекъснато да заема неправилни позиции, понякога може да напише някой приятен ред. Ако Елиът не беше вече умрял, Крейт би го убил.

Групата по поддръжката навярно щеше да реши да остави Бетани и Джим да намерят труповете на мама, татко и съседката Нора. После, по време на разследването, те щяха да унищожат или компрометират всички доказателства на съдебната медицина, които можеха да засегнат Крейт. Те щяха също да подставят ДНК, косми от коса, нишки от тъкани, за да подведат полицията по фалшиви следи, водещи до задънена улица.

Крейт не знаеше името на организацията, към която принадлежеше отделът за поддръжка, но сам си я беше нарекъл „Клубът на джентълмените“ или просто „Клубът“. Нямаше представа що за организация беше Клубът на джентълмените или каква му е крайната цел, или защо искат да ликвидират някои хора, но не му беше нужно да знае.

В течение на повече от десет години Крейт бе извършвал убийства по поръчка на свободна практика за мафията и за просителите, които бяха чули за него от клиенти, благодарни, че ги е отървал от воюващи съпрузи, богати родители и други пречки пред хубавия живот. Сетне, седем години преди днешния ден, член на Клуба се беше обърнал към него с искрената надежда, че той би склонил да извършва редовно убийства за тях.

Разговорът им се беше състоял през нощта, в задната част на удължена лимузина по време на движение из Чикаго. В нито един момент вътрешното осветление не беше включено и за Крейт представителят на Клуба си беше останал само един силует в кашмирено палто, седнал в далечния край на луксозно тапицираното купе.

Представителят имаше според Крейт бостънски елитен акцент. Той се изразяваше добре и от маниерите му личеше, че е от сой. Макар че наричаше тайнствените си съучастници просто „нашите хора“, за Крейт той беше джентълмен, а групата му — Клубът на джентълмените.

Когато джентълменът описа поддръжката, която му предлагаха, Крейт беше впечатлен. И това беше още едно доказателство, че дори да не принадлежеше към вид различен от човешкия, той поне се различаваше от хората и ги превъзхождаше.

Най-хубавото на групата за поддръжка беше, че те му служеха не само когато беше нает да убие за Клуба на джентълмените, а също и когато действаше по поръчка на мафията или на който и да било просител. Нямаха изискване да работи само за тях и въпреки това бяха винаги на разположение.

Те имаха две причини за тази си щедрост. Първата беше, че оценяваха уникалния талант на Крейт. Искаха да бъдат сигурни, че няма да се окаже в затвора, когато им потрябва. Втората беше, че не искаха Крейт да долови нещо, което да свързва набелязаните жертви, и да си направи изводи за задачите и целите на Клуба на джентълмените. Затова Клубът му плащаше в брой и парите се доставяха от хора, които не се различаваха от гангстерите, събиращи пари за разните мафии, или от предателите съпрузи, синове и бизнесмени.

Плащаха му в брой също и за да държат преграда между себе си и наетия убиец, в случай че някой ден, въпреки героичните им усилия в негова полза, той се провалеше.

След разходката с лимузината в Чикаго Крейт повече никога не беше се срещал лице в лице с никого, за когото можеше да бъде сигурен, че е член на Клуба.

Всъщност за него нямаше никакво значение кой беше или не беше куриер на Клуба. Той обичаше да екзекутира, беше добре възнаграден за труда си и вярваше, че има дълг да пази тайната на всеки един от просителите си. Той изтриваше завинаги от паметта си лицата на хората, които му предаваха парите.

Крейт обладаваше завидната способност да заличава безвъзвратно всеки спомен, от който пожелаеше да се отърве. Лицата на хората, които се обръщаха с молба за услуга към него или които служеха като куриери от името на просителите, бяха също тъй окончателно загубени както космонавт, откъснал се от космическия си кораб и изчезнал завинаги във вечните глъбини на космоса.

Животът ставаше много по-прост, когато човек пратеше в дълбокия космос, откъдето връщане няма, не само неща като лицата на куриери, но и досадни епизоди и дори дълги периоди, запълнени с незадоволителни преживявания.

Той никога не разговаряше с членове на Клуба по телефона. Комуникациите бяха задължително ограничени до закодирани електронни съобщения. Анализи, които установяват принадлежността на даден глас, можеха да се използват като доказателство в съда, но никой не можеше да докаже вън от всякакво съмнение чии пръсти бяха напечатали дадено съобщение.

Във „Фенерджията“, когато беше помислил Тимоти Кариър за просител, той беше решил, че тази мисия не е по поръчка на Клуба на джентълмените. Водачът и неговите хора никога не биха казали на Крейт да задържи половината пари като възнаграждение за неизвършено убийство. Те не променяха решенията си. Когато те поискаха някой да умре, то това трябваше да стане твърдо и без надеждата за възкресение.

Крейт продължаваше да се съмнява, че мадам Пакит може да е набелязана от Клуба. Тя нямаше вид да е от някакво значение. Джентълмените, които притежават богатство и власт, не биха си обърнали главите заради жена като нея, да не говорим да дръпнат спусък заради нея чрез чужда ръка.

След като изпрати съобщението, той се отправи към магистралата покрай тихоокеанското крайбрежие и после на юг към ресторанта, където Кариър беше изоставил форда. Крейт претършува колата от край до край, но не намери нищо полезно.

Когато приключи с тази задача, телефонът му завибрира. Групата по поддръжката съобщи, че един от разпитаните шофьори си бе спомнил, че двойка с белезите на Кариър и Пакит е слязла в Дейна Пойнт.

Крейт подкара към Дейна Пойнт, а групата по поддръжката се зае с прегледа на телефонните сметки на жената с надеждата да намери някого, когото тя да познава в този морски град.

Облаците омекнаха, синевата се наложи в небето и слънцето се плъзна по крайбрежните хълмове, плажовете и люспестото море.

Крейт се чувстваше изпълнен с живот, с благотворен огън както фурната за топене на метал е пълна с огън, без тя самата да гори. Винаги се чувстваше така след раздаването на смъртта.

Глава 41

Магазинът на склада предлагаше фантастично намаление за четирилитрови буркани майонеза, които вървяха по шест в кашон, а за скромна сума човек можеше да купи достатъчно пакетчета тофу да си построи къща с две спални.

Тъй като търсеха само телефон, Тим и Линда не взеха количка — това, което се използваше тук, можеше с малко усилие да побере куц кон. Другите купувачи ги бяха натъпкали с многобройни опаковки с по дванадесет рула тоалетна хартия, чорапогащници по шест дузини и варели с лучена туршия.

Една млада двойка управляваше две колички с две прелестни идентични тригодишни близначки, седнали с гръб към движението на детските столчета, сякаш родителите се бяха възползвали от разпродажбата две за цената на едно дете в секция 9.

Понякога Тим се тревожеше, че американците, приучени да живеят в изобилие, бяха повярвали, че тази степен на охолство и избор винаги е била нормална и че дори сега е нормална за всички, с изключение на най-затънтените и изостанали кътчета в света. Общества, които знаеха твърде малко от историята или бяха запълнили мозъците си с пропагандни лозунги, вместо да опознаят сложността и дивата красота на миналото, бяха застрашени от внезапен упадък.

Купиха телефона, който им трябваше, и електрическа самобръсначка за Тим. Касиерката, очевидно потресена от покупката на някакви си два предмета, повдигна леко вежда като неодобрение към такова неамериканско въздържание.

Тим подкара хондата към близкия автоцентър, а Линда се обади по телефона му, за да активира новия току-що купен телефон. Тъй като определен брой минути разговори с него се предплащаха, не беше нужно за активирането да се дават данните от кредитни карти или имена.

Тази система, все още разрешена от закона, беше голямо удобство за терористите, независимо дали купуваха поединично, за да водят разговори, които не могат да се подслушват, или на едро, за да използват телефоните като часовници за бомби.

За щастие дори на честните граждани беше разрешено да се възползват от тази достъпна за уменията на масовия потребител техника.

В автоцентъра имаше най-различни фирми за продажба на почти всички марки транспортни средства. Те бяха разположени една след друга по продължение на път във формата на грамадна осмица. Лекият бриз развяваше знамена, огромни рекламни плакати обещаваха изгодни сделки и хиляди автомобили за продан бяха изложени върху покрити с черен асфалт площадки като бижута на черни кадифени подложки.

Всяка фирма се нуждаеше от всичките места на паркинга си за инвентара, за автомобили, чакащи поправка, и за потенциални клиенти. По тази причина колите на персонала, поправени автомобили, чакащи да бъдат прибрани, или оставени в замяна, но още неподготвени за препродажба бяха паркирани на общия път на автоцентъра.

Тим спря до тротоара зад двегодишен сребрист кадилак и извади от пътната чанта на Линда пластмасовата чантичка с инструменти.

Тя остана в хондата да види дали рекламираното „моментално активиране“ ще се случи минути или часове по-късно от обещаното.

Действайки, без да се прикрива, бързо, но без да дава вид, че бърза, Тим свали предната и задната табелка с регистрационния номер на колата на Тереса и ги сложи в багажника.

Никой от минаващите не би обърнал внимание на човек с инструменти, който човърка кола посред автоцентър. Изложбените зали бяха толкова навътре зад паркингите, че колите, спрели на общия път, бяха скрити от погледите на персонала.

Тим се приближи до сребристия кадилак. Вратите бяха заключени. Той се взря през прозорците, но не видя никакви лични вещи вътре. Жабката беше отворена и изглеждаше празна.

По всичко личеше, че това беше наскоро оставена за замяна кола, за да може да се препродаде още неминала на сервиз, и вероятно щеше да постои тук няколко дни. В Калифорния регистрационният номер на колата, оставена за замяна, се запазва и купувачът кара новата кола без номер, докато не получи табелките по пощата.

Ако имаше шанс кадилакът да принадлежи на служител, Тим би продължил напред в търсене на кола, оставена за замяна, защото колкото по-скоро някой подкараше колата, толкова по-бързо щеше да се види, че няма номер.

Той свали табелките от кадилака и ги сложи на хондата.

Когато се върна зад кормилото, Линда го посрещна с думите:

— Още не е активиран. Ако не бях приключила с писането, щях да публикувам историята на психопат, който успява да се добере до виновника, неспазил гаранцията за моментално активиране.

— И какво ще му направи психопатът?

— Ще го дезактивира.

— Все още си писателка.

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. А ако аз не съм сигурна, как можеш да бъдеш сигурен ти?

Тим запали хондата и отвърна:

— Сигурен съм, защото ние сме това, което сме.

— Това е много дълбоко. Ако някога пак напиша книга, непременно ще го използвам.

— Аз си мислех, че мога да бъда просто един зидар. Да, станах зидар, но продължавам да бъда и онова, което бях преди.

Той потегли напред и почувства изпитателния поглед на зелените очи върху лицето си.

— И какво беше преди? — попита тя.

— Баща ми е зидар, много добър зидар. Професията му сякаш определя същността му, което не е напълно вярно в моя случай, макар че много бих искал да бъде.

— Баща ти е зидар — каза тя удивено, сякаш той бе разбудил нещо магическо.

— Защо се учудваш? Няма нищо странно в това родител поне да се опита да предаде занаята на децата си.

— Знам, че ще прозвучи глупаво. Но откакто се появи в дома ми, всичко тръгна толкова бързо… дори не ми дойде наум да се попитам имаш ли баща. Харесваш ли го?

— Дали го харесвам? Защо да не го харесвам?

— Невинаги е сигурно как ще се развият отношенията между бащи и синове.

— Той е прекрасен човек. Най-прекрасният.

— Господи, ти имаш и майка, нали?

— Че баща ми да не е амеба, да се раздели на две, та да се пръкна аз.

— Господи! — прошепна тя, едва ли не със страхопочитание. — Как се казва майка ти?

— Господи! Казва се Мери.

— Мери — повтори тя, сякаш никога не бе чувала това име, сякаш то галеше ухото и сладнеше на езика. — Тя трябва да е наистина чудесна.

— По-чудесна не би могла да бъде.

— Как се казва баща ти?

— Уолтър.

— Уолтър Кариър?

— Естествено.

— И той ли има грамадна глава като твоята?

— Не помня да е била по-малка.

— Уолтър и Мери — каза тя. — О, Господи!

Той я погледна озадачено.

— За какво се смееш?

— Мислех те за чужда територия.

— Каква чужда територия?

— Твоя собствена, толкова екзотична, с толкова неща, които трябва да се открият и да се разберат. Но ти не си чужда територия.

— Не съм ли?

— Ти си цял свят.

— Това нова шега за голямата ми глава ли е?

— Имаш ли братя и сестри?

Напускайки автоцентъра, Тим отговори:

— Нямам сестри. Имам брат на име Зак. Той е с пет години по-голям от мен и има нормална глава.

— Уолтър, Мери, Зак и Тим — произнесе тя с явно удоволствие. — Уолтър, Мери, Зак и Тим.

— Не знам дали би трябвало да има някакво значение, но тъй като изведнъж всичко взе да има значеше, трябва да добавя, че Зак е женен за Лора и те имат дъщеричка Наоми.

Очите на Линда блеснаха като през сълзи, но тя съвсем нямаше вид на жена, която е на път да се разплаче, а точно обратното.

Той усети, че може би приближава към ръба на пропаст с въпроса си, но все пак го зададе:

— Кажи ми за твоите майка и баща.

Новият телефон иззвъня. Тя се обади и каза: „Да“ в отговор на някакъв въпрос и после пак: „Да“ и после: „Благодаря.“

Телефонът беше активиран.

Глава 42

От съдържанието на бюрото в кабинета към спалнята на Тереса Мендес Крейт научи много неща, които не харесваше, за нея. Нейните представи за ценности бяха напълно погрешни.

Най-важният факт, свързан с тази тридесет и две годишна овдовяла медицинска сестра, Крейт откри от записките й в календарното тефтерче, което тя не бе взела със себе си: понастоящем тя се намираше на екскурзия в Ню Йорк с жени на име Глория Нгуйен и Джоун Апълуайт.

Беше тръгнала в неделя. Сега беше вторник и тя трябваше да се върне в неделята, която идеше.

От вътрешната страна на вратата на шкафа под мивката висеше кърпа за чинии. Тя беше мокра.

По пода под душа и в двете бани — на горния и долния етаж — имаше капки вода и циментът между плочките беше потъмнял от влага.

Газовата камина в хола явно беше палена по-рано през деня. Тухлите, ограждащи огнището, все още бяха леко затоплени.

В двойния гараж нямаше коли. Вдовицата Мендес може да беше отишла с кола до летището, за да хване самолета за Ню Йорк. Но ако притежаваше и втора кола, Кариър и жената я бяха взели.

Той изпрати съобщение на групата по поддръжката с искане за информация за коли, регистрирани на името на Мендес.

Скоро след това, докато задоволяваше любопитството си относно съдържанието на хладилната камера на вдовицата, той получи закодиран отговор, че Мендес притежава само една „Хонда Акорд“.

Те знаеха регистрационния номер, но това не беше от особена полза на човек, работещ извън системата на закона. Крейт не можеше да вдигне на крак полицията по всички пътни точки.

За момента той беше загубил дирята на плячката си. Това не го тревожеше особено. Те можеха да намерят само временно укритие. Светът принадлежеше на Крейт. Той беше висш владетел, а те — обикновени роби. Щеше да ги намери в най-скоро време.

Понеже не беше спал вече шестнадесет часа, той реши, че това може да е пръстът на съдбата, която му даваше шанс да се освежи преди решителната схватка.

Сложи зелен чай в чайник и го заля с вряла вода. В малкото килерче намери пакет обикновени бисквити и си сервира шест от тях в чиния.

Нависоко в един от шкафовете откри разкошен малък декоративен термос, син на цвят с черно-бяла шевица около гърлото и дъното. Когато чаят се запари достатъчно, той го наля в термоса.

Заслужената почивка, която се бе надявал да намери в къщата на Бетани и Джим, го очакваше тук, в по-скромното жилище на вдовицата Мендес.

Занесе термоса с чая, чаша, чинията с бисквити и две книжни салфетки на горния етаж в главната спалня и ги сложи на нощното шкафче. Съблече се и внимателно постави дрехите си така, че да не се смачкат. После намери два халата в килера за дрехи. Нито един от тях не можеше да принадлежи на починалия й съпруг.

Първият беше на баклавички, розов, с десен на цветя и торбест. В един от джобовете имаше отвратителна топка от използвани книжни носни кърпи и половин опаковка ролки за смучене за болно гърло.

За щастие вторият беше от синя коприна и макар да му беше малък, му стоеше добре и той изпитваше удоволствие от допира до него.

Крейт махна покривката от леглото и нареди четири възглавници за подпора зад гърба си, след което откри мръсно пране в един кош в килера. Тя не беше успяла да свърши домакинската работа, преди да замине.

Той измъкна от прането един еластичен сутиен без твърди закопчалки, две тениски и три чифта гащи и ги нареди на най-горната възглавница, на която щеше да се подпре, докато си пиеше чая, и после щеше да сложи лице, за да заспи.

Единственото четиво в спалнята на вдовицата бяха списания, които не допаднаха на Крейт. Той си спомни, че беше видял етажерка с книга в кабинета й, и развълнуван от коприненото сияние, слезе долу да ги прегледа.

Очевидно Тереса не беше страстен читател. Повечето от книгите в кабинета й бяха от типа на популярната психология, как да си помогнем сами, в търсене на духовно обогатяване и медицински съвети. Банални глупости според Крейт.

Единствените интересни книги бяха, ако се съди по кориците, шест романа. Заглавията бяха интригуващи: „Отчаяние“, „Обезнадеждените и мъртвите“, „Изхабените“, „Гнилоч“… „Ракът — този неумолим бич“ му се видя най-интересен и той взе книгата от етажерката.

Името на автора, Тони Нулев, имаше приятно нихилистично звучене. Ясно, че беше псевдоним, който сякаш казваше на читателя: „Само един глупак би платил за това, но ти със сигурност ще платиш.“

Илюстрацията на корицата му се видя нетривиална, брутална и мрачна, обещаваща убийствено описание на човечеството като долна лицемерна паплач.

Когато обърна книгата, за да види гърба й, снимката на автора го изненада. Тони Нулев беше Линда Пакит.

Глава 43

Тим спря на празния паркинг пред закрит търговски център повече от час преди отварянето на магазините. Линда се обади на 411 и поиска номера на „Сантяго Халиско“, ресторанта на братовчеда на Пит Санто, известен с прякора Шрек.

Тя каза, че звъни от името на Тим, и веднага бе свързана с телефона на Сантяго Санто в кухненския му офис, на който отговори Пит. Той се учуди, че се обажда тя, а не Тим.

— Ще включа на говорител — започна тя.

— Чакай, чакай, първо искам да ми кажеш нещо.

— Какво?

— Какво мислиш?

— За какво?

— За него. Какво мислиш за него?

— Това не е твоя работа.

— Не е, вярно, но много искам да разбера.

Тим привлече вниманието й и вдигна вежди въпросително.

— Мисля — заяви тя, — че има прекрасна глава.

— Прекрасна? Сигурно има грешка. Не можем да говорим за един и същи сам-до-неговец.

— Сам-до-неговец? Какво означава това?

— Включи говорителя — каза Тим нетърпеливо. — Говорителя.

Тя го послуша и предупреди Пит:

— Внимавай какво говориш, имаш публика.

— Започвам да разбирам защо от брака ти не ти е останало нищо друго, освен препарирана риба-меч — смъмри го Тим.

— Може да съм останал на мъртва риба и свенливо куче, ама поне те не ми трият сол на главата.

— Ох, горкият! Казвай сега какво имаш за нас.

— Спомняш ли си кафенето „Сметана и захар“ в Лагуна Бийч?

— Нищо не ми говори — рече Тим.

— Аз го знам. Знаех го — обади се Линда. — Често ходех там. Беше близо до къщата ми. Имаше хубава тераса.

— И фантастичен щрудел — добави Пит.

— С бадеми.

— Потекоха ми лигите. Но да си дойдем на думата. Рано една сутрин преди година и половина — продължи Пит, — точно преди да го отворят, „Сметана и захар“ се запали и изгоря до основи.

— Беше адски пожар — спомни си Линда.

— Началникът на пожарната беше убеден, че са използвани средства за усилване на пожара, но не обикновените боклуци, а специални, чийто състав е невъзможно да се установи.

— Да, сещам се — каза Тим. — Не съм ходил в това кафене, но смътно се сещам, че съм минавал с колата покрай него.

— Когато угасиха пожара, намериха четири овъглени трупа.

— Чарли Уен-чинг, собственикът — рече Линда. — Един невероятно мил човек, помнеше имената на всички, отнасяше се с редовните клиенти като че ли са част от семейството му.

— Истинското му име е Чоу Уен-чинг — каза Пит, — но той се е водил като Чарли повече от тридесет години. Емигрант от Тайван. Добър бизнесмен, прекрасен човек.

— Другите два трупа бяха на синовете му — каза Линда.

— Майкъл и Джоузеф. Те също работеха в семейния бизнес. Четвъртата жертва беше племенничка, Валери.

Макар че наоколо се простираше безкрайна празна площ от черен асфалт, Тим непрекъснато се оглеждаше и проверяваше огледалата.

Ниско над земята подухваше слаб ветрец, но по върховете вятърът гонеше разбъркана флотилия от облаци на изток и сенките на призрачни галеони се носеха по паважа. Пит каза:

— Те всички загинаха в хладилното помещение, където държаха млякото и сладкишите. По-късно съдебният лекар установи, че са били застреляни, преди да ги запалят.

— Ей затова не следя новините — каза потресен Тим. — Затова не искам да правя друго, освен да зидам стени всеки ден.

— Това е гъсто населен район, с много бизнес офиси, но никой не беше чул изстрели.

— Той е професионалист — отбеляза Тим — и въоръжението му е последна дума на техниката.

— Двама души обаче бяха видели някого да излиза от „Сметана и захар“ десет минути преди да избухне в пламъци. Пресякъл магистралата и се отправил към мотел точно срещу кафенето, върнал ключа от стаята и потеглил с колата си. Бил преспал в мотела в стая 14. Името му било Рой Кътър.

— Същите инициали — забеляза Линда. — Един от псевдонимите на Кравет.

— Имам копие от шофьорската му книжка. Адресът е в Сан Франциско. Същата ухилена гад.

— Но ако някой го е видял… — подхвана Тим.

— В течение на четиридесет и осем часа той е бил от интерес за полицията. Искали са да го разпитат. Намерили го, но той заявил, че свидетелите са се объркали. Не бил излязъл от „Сметана и захар“, защото не могъл да влезе. Бил се отбил да си вземе кафе за из път, но било затворено, вратата била заключена. Не можел да чака цели двадесет минути да отворят, имал важна среща.

— Каква среща? Какво работи? — попита Тим.

— Управление в условията на криза.

— Какво значи това?

— Кой знае. Бил работел за някаква федерална агенция.

— Коя?

— Никъде в репортажите на пресата не е казано ясно.

— Ама са му повярвали? — попита Линда. — Пуснали са го без обвинения?

— От тук нататък аз започнах да чета между редовете — рече Пит. — Вижда се, че детективът от следствието, както и началникът му, са искали да упражнят натиск върху Кътър и дори да намерят начин да го задържат.

— Защо не са го направили?

— Може да прекалявам с четенето между редовете, но имам чувството, че някой е упражнил як натиск върху тях, когато са се опитали да натиснат Кътър.

— Както натиска, който упражниха върху Хич Ломбард — вметна Тим.

— Точно така. И ето че за нула време Рой Кътър престанал да бъде от интерес.

Няколко коли се появиха на огромния паркинг и спряха на различни места. Хората, които слязоха от тях и се отправиха към комплекса, можеше да бъдат служители или управители, дошли на работа час по-рано от клиентите. Никой не прояви никакъв интерес към хондата.

— Добре де — подхвана Линда, — какво значение има, че съм ходила да пия кафе там? Не съм била там в деня на пожара. Мисля, че не съм била и през седмицата преди пожара. Как може да искат да ме очистят само защото съм ходила в „Сметана и захар“?

От скромната кухня на „Сантяго Халиско“, където със сигурност светът изглеждаше по-подреден и нормален, отколкото тук, където Кравет издирваше хондата на Тереса с някакви магьоснически номера, Пит каза:

— За кеф ли се опитваш да ме изпързаляш, момиче, или искаш да кажеш, че наистина някой смята да те очисти?

— Май вече е време да ти разкажа за какво става въпрос — предложи Тим.

— Да, май е време.

Тим разказа накратко станалото в бара, двата случая на припознаване.

— Велики боже, вратарю!

— И ето ни тук сега — заключи Тим, — без доказателства за станалото, а и изглежда, че дори да го запишем на видео как стреля по нас, пак ще се измъкне, без никой дори да му размаха пръст.

— Нещо ново е станало — предположи Пит.

— Да, куп нови неща.

— Ще споделиш ли?

— Прекалено съм уморен да разказвам в подробности. Накратко Линда и аз трябваше да спечелим правото си да дишаме. Да си кажа правата, учудвам се, че още дишаме.

— Знам, че това не е нищо ново. Но ако, да речем, по някаква щастлива случайност успееш да му отрежеш квитанциите, това няма да реши въпроса, докато не отрежеш квитанциите и на оня, който го наема.

— Имам чувството, че неговите квитанции ще се окажат от стомана.

— И сега накъде? — попита Линда. — Ние сме като две мишки, към които се спуска ястреб, а никъде няма висока трева да се скрием.

Гласът й не бе задушен от страх и лицето й изглеждаше спокойно.

Тим се чудеше от какъв източник и от колко дълбоко идеше силата й.

— И още нещо — поде пак Пит. — Може да се окаже полезно. Имам приятел в отдела на полицията в Лагуна Бийч. Казва се Пако и на него може да се разчита както на изгрева на слънцето. Говорих с него поверително преди половин час. Поразпитах го за случая със „Сметана и захар“. Знам, че делото не е приключено, но работи ли се по него? Той каза, че не се работи. После каза, че Лили Уен-чинг така се е побъркала от скръб, че си въобразява, че трагедията не е приключила. Според нея ония, които са изтрепали семейството й, продължават да работят по въпроса, заради който са извършени убийствата.

— Лили е жената на Чарли — поясни Линда. — Вдовицата му.

— Какво искаш да кажеш с това „продължават да работят по въпроса“? — попита Тим.

— Тя смята, че някои от редовните клиенти на „Сметана и захар“ са умрели при подозрителни обстоятелства през последната година и половина след пожара.

Линда обгърна рамене с ръце и потрепери, сякаш някакъв внезапен скок във времето беше превърнал май в януари.

— Умрели при подозрителни обстоятелства? — сепна се Тим. — Кои са те?

— Пако не ми каза и аз не исках да разпитвам прекалено много, за да не предизвикам подозрения. Това, което е ясно, е, че те не вземат думите на Лили сериозно. След нейната тежка загуба не е трудно да повярваш, че се е побъркала от скръб. Но мисля, че за вас ще е добре да поговорите с нея.

— В най-скоро време — съгласи се Линда. Знам къде е къщата на семейството. Дано тя още живее там.

— Пако твърди, че живее. Не може да се раздели с нищо. Сигурно вярва, че ако се държи за миналото достатъчно силно, ще си върне семейството.

Тим съзря в изразителните зелени очи пълно разбиране на упоритата скръб, която Пит току-що бе описал.

— Дай ми новия си мобилен номер — помоли Пит. — Аз ей сега също ще си купя предплатен телефон и ще ти се обадя. Не звъни тук повече. Не биваше да забърквам Сантяго в това дори и най-малко.

— Не виждам какво повече можеш да направиш за нас — опита се да го спре Тим.

— Ако не мога да направя много повече от това, което съм направил досега, значи съм жалко копеле. Дай ми новия си номер.

Линда го продиктува.

— И още едно нещо, което трябва да се знае, макар че сигурно вече го знаеш.

— Какво е то? — попита Тим.

— Не говоря на теб, вратарю. Говоря на хубавелката. Слушаш ли ме, хубавелке?

— С двете уши, светецо.

— Сигурно вече го знаеш, но да ти го кажа пак: не би могла да бъдеш в по-добри ръце, отколкото си сега.

Линда срещна погледа на Тим и заяви:

— Знам го от момента, в който той влезе в къщата ми и каза, че не разбира от модерно изкуство.

— Предполагам, че е трябвало да бъдеш там — каза Пит.

— Работата е там — обясни Линда, — че можеше да каже нещо друго или да не каже нищо и пак щях да знам, че съм в безопасност.

Глава 44

Седнал в леглото, зачетен в „Ракът — този неумолим бич“ на Тони Нулев, Крейт скоро забрави за зеления чай и бисквитите.

Тя беше майстор на повествованието, стилът й беше блестящ и уверен. Разбираше необходимостта от недоизказаното, но не подценяваше и хиперболата.

Повече от всичко друго на него му допадаше съблазнителното отчаяние, дълбоко вкоренената безнадеждност, отровната горчилка, която нямаше нито капка милост към оптимиста, който би пожелал да оспорва този мрачен мироглед.

От книгата на Нулев чиракът демон Уърмуд имаше много да научи за това как се отбиват невинни души от пътя към светлината. Че дори и наставникът му Скрутейп би могъл да препише някой трик.

Крейт също одобряваше гнева й. Макар че винаги го оставяше на заден план зад отчаянието, тя сервираше гнева си на малки порции, които бяха омайващо злобни и отмъстителни. За момент реши, че тя може да се класира като писателят на века или че поне ще му стане любимият писател над всички други.

Постепенно обаче тя започна да проявява раздразнение към умишленото невежество, присъщо на човека, възмущение от жестокостта, с която хората се отнасят един към друг. Макар да виждаше света като безнадежден, тя вярваше, че не е задължително той да остане такъв.

И още по-лошо, тя копнееше за свят, в който обещанията се изпълняват, доверието не се предава, честта се цени и куражът поражда още повече кураж. Заради това тя в крайна сметка загуби обожанието на Крейт.

Явно отчаянието, бликащо от страниците, не беше породено от нейното искрено чувство, а от това, което горчивият опит или добрият учител я бяха накарали да мисли, че трябва да чувства. За разлика от отчаянието, пристъпите на гняв, пламтящи в книгата, бяха истински, но нито по сила, нито по брой не задоволяваха вкуса на Крейт.

При обиколката си на дома на Пакит предната вечер той беше прегледал полиците с книги в хола й, но там липсваха произведенията на Тони Нулев. Фактът, че ги беше забутала в някой шкаф или в кутия на тавана, подсказваше, че може да е осъзнала неубедителността на писанията си.

Фордът, модел 1939-а, колекцията й от книги на други автори и обзавеждането също говореха за едно досадно, изпълнено с надежди сърце.

Той отиде с книгата в банята и я пусна в тоалетната. После изпразни пикочния си мехур. Не пусна водата, а затвори капака на седалката, за да може книгата да се маринова. Тази постъпка не беше в унисон с неговия култ към чистотата, но беше необходима.

Върна се в леглото и установи, че термосът беше запазил чая топъл. Бисквитите бяха вкусни.

Крейт се приготви за няколко часа сън. Сложи глока под завивките до себе си и хвана мобилния телефон в ръка.

Щеше да се събуди в същото положение, в което беше заспал, и телефонът щеше да си стои в ръката му. Той никога не сънуваше и никога не се въртеше в съня си. Спеше наистина като мъртъв.

Глава 45

Линда караше хондата, а Тим включи новата си електрическа самобръсначка в запалката и се обръсна без помощта на огледало. Когато свърши, той отбеляза:

— Не мога да понасям това чувство.

— Кое чувство?

— Сърбежа от наболата брада. Дрехи, напоени с пот и воня до такава степен, че да се чувстваш като в тенджера с вряло зеле, не ме притесняват.

— А може би би трябвало.

— Въшки, напукани до кръв устни, палеща жега, лишеи, огромни хлебарки — предпочитам всичко това пред сърбежа на наболата брада.

— Повечето мъже избягват да разкриват нежните си чувства към лишеите по време на първата среща.

Тим прибра бръсначката в калъфчето й и отвърна:

— Повечето първи срещи не траят толкова дълго.

— Огромни хлебарки?

— Не ти е работа. Какво представлява госпожа Уен-чинг?

— Миниатюрно динамо. И тя като останалите членове на семейството работеше в „Сметана и захар“. Обикновено беше там от обяд до рано вечерта. Не беше на смяна в деня, когато се случи пожарът.

Къщата на Уен-чинг в хълмистата част на Лагуна Бийч беше яркоцветна и модернистична, построена върху площадка, издадена над каньон.

От двете страни на пътеката, покрита с ромбовидни плочи, имаше палми, които хвърляха сенки като гарвановочерни пера по разноцветния камък.

Те позвъниха и Лили Уен-чинг отвори вратата. Тя беше около петдесетте, имаше гладка като порцелан кожа с цвета на отлежала слонова кост и слаба фигура. Носеше черни копринени панталони и блуза от същия плат с висока яка. На ръст не беше повече от метър и петдесет и два, но излъчваше присъствие, което не можеше да се обясни нито с теглото, нито с ръста й.

Преди да успеят да се представят, Лили вече питаше:

— А… Линда, нали? Двойно еспресо с лимонена кора отстрани.

— Точно така — потвърди Линда. — Как си спомняте, особено след толкова време?

— Това беше смисълът на живота ни. Ние изпитвахме грамадно удоволствие, като виждахме, че на хората им харесва това, което им поднасяхме.

Гласът й галеше ухото. Дори и най-простите думи звучаха като музика в устата й.

— Вие не сте от редовните посетители. А дори да бяхте идвали само от време на време, не бих забравила какво пие един гигант. Как предпочитате кафето си?

— Черно, еспресо или венозно.

Усмихвайки се на Линда, Лили Уен-чинг каза:

— Щях да го запомня дори да беше дошъл само няколко пъти.

— Той оставя следа като внезапно откъснал се от скалата падащ камък — рече Линда.

— Много точно казано — съгласи се Лили.

Линда ги представи един на друг и подхвана:

— Госпожа Уен-чинг…

— Лили.

— Благодаря, Лили. Надявам се, че няма да ме помислиш за откачила, когато обясня защо сме тук — звучи наистина налудничаво. Подозирам, че някой иска да ме убие… защото идвах да пия кафе в „Сметана и захар“.

Очите на вдовицата, тъмни и ясни като прясно сварено ямайско кафе, не трепнаха.

— Да, възможно е.

Лили Уен-чинг ги заведе в хол със стъпаловиден таван, боядисан в малко по-светъл тон от гланцирано кайсиевия цвят на стените.

Лъскави пердета в бронзов цвят бяха събрани в двата края на стена от прозорци, от която се разкриваше гледка към моравото утринно море, остров Каталина и небе, изстискано почти до сухо с миниатюрни остатъци от намачкан тюл.

Линда и Тим седяха с лице към гледката в кресла от тъмночервено сандалово дърво с червени възглавници и медальони с божури на летвата в средата на гърба на облегалката.

Домакинята се извини и излезе, без да обяснява причината. Обутите й в чехли крака не вдигнаха никакъв шум нито по килима, нито по дървения под.

Червеноопашат ястреб се извиси от каньона, над който висеше къщата, и закръжи в разширяващи се кръгове.

В хола две каменни химери, сложени на високи поставки за тамян, сякаш държаха Тим под око, докато той наблюдаваше ястреба.

Тишината в къщата взе да натежава и Тим изпита чувството, че ще бъде невъзпитано и дори грубо да я наруши.

Невероятно бързо, както ако беше имала еспресо машина, готова за сервиране, Лили се върна с три двойни кафета в бели чаши на червен лакиран поднос. Сложи подноса на масичка от червено сандалово дърво, чиито крака бяха монтирани навътре от ръба, с удължени сглобки и декоративни подпори.

Тя седна с гръб към гледката на китайско легло, оградено с дъски от три страни, което се използваше за диван. Безроги дракони бяха гравирани на облегалката и страничните дъски, а червената възглавница беше от същия материал като възглавниците на креслата.

Тя отпи глътка еспресо и отбеляза:

— Милият доктор Аваркян беше редовен клиент.

— Говорили сме си с него няколко пъти на терасата, когато бяхме на съседни маси — спомни си Линда.

— Професор от Университета на Калифорния в Ървин — обясни Лили на Тим. — Беше редовен клиент. Отиде си преждевременно от сърдечен удар.

— На колко години беше? — заинтересува се Тим.

— На четиридесет и шест. Три месеца след пожара.

— Действително е бил прекалено млад, но сърдечни удари се случват и на такава млада възраст.

— Прекрасната Евелин Накамото.

— Познавах и нея — наведе се Линда напред. — Тя държеше галерия на авеню „Форест“.

— Пет месеца след пожара Евелин беше прегазена на пешеходна пътека в Сиатъл от шофьор, който избягал, без да спре.

— Само че в Сиатъл — обади се Тим, който нарочно търсеше пукнатините в аргументите и сега намекваше, че ако има връзка между тези случаи, то убийствата би трябвало да са извършени в района на Лагуна Бийч или около него.

— Ако някой загине далеч от къщи — посочи Линда, — това прави връзката с останалите смъртни случаи тук по-малко очевидна. Тъкмо затова може да са я убили в Сиатъл.

— Сладуранката Джени Накамото — продължи да изброява Лили Уен-чинг.

— Евелин имаше дъщеря, с която често пиеха кафе заедно — поясни Линда. — Голяма красавица.

— Да. Джени. Хубава, умна. Студентка в Университета на Калифорния в Лос Анжелис. Имаше малък апартамент над нечий гараж в Уестууд. Някой я причакал в апартамента й, изнасилил я, като се прибрала, и я убил.

— Ужас! — възкликна Линда. — Не бях чула за това. Кога се е случило?

— Преди осем месеца, пет месеца след смъртта на майка й в Сиатъл.

Гъстото прекрасно приготвено еспресо започна да горчи на Тим.

Седнала на ръба на китайското легло, Лили остави чашата си на лакирания поднос, скръсти ръце на скута си и рече:

— Много грозен момент в убийството на Джени.

Забелязал плячка, кръжащият червеноопашатко се спусна в каньона.

С очи сведени към ръцете си Лили добави:

— Причината за смъртта е задавяне с монети.

Тим не повярва на ушите си:

— С монети?

Сякаш неспособна да ги гледа в очите, докато разказваше за това зверство, Лили продължи да се взира в ръцете си.

— Завързал ръцете на Джени зад гърба й, завързал й глезените, притиснал я към леглото и натъпкал фишек от монети в гърлото й.

— О, Господи! — ужаси се Линда.

Тим беше сигурен, че последното нещо, което Джени Накамото е видяла през замъгления си от сълзи поглед, са били жестоките разширени зеници, жадни за светлина, всичката светлина, нейната светлина.

— Сърдечен удар, прегазване, изнасилване с убийство. Полицията може да не вижда връзка между тях, но аз мисля, че си права, Лили.

Тя вдигна поглед към него.

— Не са само три убийства. Има още две. Добрият господин Шотски, адвоката, и жена му. Те идваха заедно в „Сметана и захар“.

— Не ги познавам — каза Линда, — но знам историята от новините. Той я застрелял, после се самоубил със същото оръжие.

— Не го вярвам — заяви Лили Уен-чинг. — Господин Шотски оставил бележка, в която пише, че я е хванал гола в леглото с мъж. Намерили… извинявам се, но трябва да го кажа… намерили сперма в нея, която според полицията не била от мъжа й. Но ако господин Шотски е могъл да застреля собствената си жена, защо не е застрелял и мъжа? Защо го е пуснал да си отиде? Къде е този мъж?

— Ти си родена за детектив, Лили — похвали я Тим.

— Аз съм родена да бъда съпруга и майка, но вече не съм.

Макар че гласът й трепна при произнасянето на тези думи, гладкото й като порцелан лице и тъмните очи останаха спокойни.

Скръбта сгъстяваше дълбоката тишина, натрупана в този дом, ала стоическото приемане на неумолимата повеля на съдбата я правеше осезаема.

Каменните химери имаха наострени уши, сякаш се ослушваха за стъпките на човека с очите на плашило.

Глава 46

В поле от златна трева, сред туфи от черен бамбук стояха жерави. Краката им приличаха на черни пръчки, шиите и клюновете им също бяха черни.

Преобладаващата гама в този параван от шест панела в хола на Лили Уен-чинг беше златиста, а черните елементи напомняха на калиграфско произведение. Останалата част бяха белите пера и глави на жеравите и чувството за покой.

— За полицаите — отбеляза Лили — тези пет смъртни случая не са дори съвпадение. Един от тях ми каза: „Не търси конспирации, Лили. Това е животът.“ Как стигат до такова мислене — че смъртта е живот? Че неестествената смърт и убийствата са естествена част от живота?

— Има ли някакъв напредък в разследването на убийствата в твоето семейство? — попита Тим.

— Не можеш да уловиш мечка, ако вървиш по следите на елен. Те търсят крадец, а крадец не е имало.

— Нямаше откраднати пари? — попита Линда.

— Отидоха в огъня. Нямаше нищо за крадене. Когато отваряхме, ние държахме само малко дребни в касата, колкото да можем да връщаме на клиентите. Кой ще иска да убие четирима души за четиридесет долара на монети и дребни банкноти?

— Някои убиват и за по-малко. От омраза. От завист. Просто така, за да убият — въздъхна Тим.

— И после много внимателно устройват пожар? И заключват вратата след себе си, след като са направили така, че пожарът да започне, след като са изчезнали?

— Полицията намери ли закъснител… някакво запалително средство? — попита Линда.

— Температурата се е вдигнала така, че е останала само идеята за такова средство. И те спорят сега — имало ли е, нямало ли е…

В безкрая на небето зад прозореца последната крехка облачна лодка се разпадаше и потъваше в синевата.

— Защо мислиш, че искат да те убият? — попита Лили.

Линда хвърли поглед към Тим и отговори:

— Един се опита да ме прегази на улицата. После стреля по нас.

— Говорихте ли с полицията?

— Имаме основание да мислим, че той е свързан с органите на закона по някакъв начин. Искаме да разберем повече, преди да предприемем нещо.

Тя се наведе към него и попита:

— Имате ли име?

— Имаме, но е фалшиво. Не му знаем истинското име.

— Какво ви накара да дойдете при мен? Откъде знаете, че имам такива подозрения?

— Под това фалшиво име този тип е бил в полезрението на полицията за известно време във връзка с убийствата на членовете на семейството ти.

— Рой Кътър.

— Да.

— Но той беше реален човек. Рой Кътър. Те престанаха да го подозират.

— Да — намеси се Линда, — само че това се оказа фалшиво име.

— Тукашната полиция знае ли за това?

— Не — отвърна Тим. — И аз те моля да не им казваш нищо от това, което ти разказахме. Животът ни зависи от това.

— Те и без това няма да ме послушат. Мислят, че съм си загубила ума от скръб.

— Знаем — потвърди Тим. — Чухме, че си се опитала да им говориш за петте смъртни случая. Затова дойдохме при теб.

— Не съм си загубила ума от скръб. Скръбта ме изпълва с гняв, нетърпение и решителност. Искам справедливост. Искам истината.

— Ако имаме късмет, можем поне да намерим истината за теб. Ала справедливостта по-трудно се намира в този свят, в наши дни.

Лили стана от дивана и каза:

— Всяка вечер и сутрин аз се моля за моя изгубен любим, за моите изгубени синове, за племенницата ми. Сега ще започна да се моля и за вас двамата.

Следвайки двете жени на път към изхода, Тим хвърли отново поглед към паравана от шест панела с изящните жерави и черния бамбук и забеляза нещо, което му беше убягнало преди. Скрит в златната трева стоеше свит златен тигър.

Макар да не беше сигурен дали е прието, на изхода той се наведе към Лили Уен-чинг и я прегърна.

Тя явно не беше шокирана, защото се вдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Видях преди малко, че се любуваше на паравана.

— Да, и на излизане сега също му се порадвах.

— Какво ти харесва в него — красотата на жеравите ли?

— Отначало беше това. Но сега повече ми харесва спокойствието на жеравите в присъствието на тигъра.

— Не всички забелязват тигъра — каза тя. — Но той си е там, той винаги е там.

Те влязоха в хондата и Линда проговори:

— Още пет убити след пожара. Заради нещо, което те не знаят, че знаят?

— Нещо се е случило, когато вие всички сте били там по едно и също време. Пиели сте кафе, насядали по масите на терасата, по едно и също време.

— Но нищо не се е случвало на терасата — възрази тя. — Нищо особено. Ние си пиехме кафето. Ядяхме сандвичи, сладкиши. Пиехме кафе, четяхме вестници, наслаждавахме се на слънцето и се прибирахме по домовете си.

Отдалечавайки се от къщата на Уен-чинг, Тим заключи:

— Тигърът е бил там, но никой не го е видял.

Докато се спускаха от хълмовете към брега, тя попита:

— Какво ще правим сега?

— Не съм сигурен още.

— Спали сме само два часа. Бихме могли да намерим мотел, където не се мръщят, ако им плащаш в брой.

— Няма да мога да заспя.

— И аз. Тогава… защо да не отидем в някое кафене с тераса? Хайде да седнем на слънце на терасата. Току-виж изобилието на слънце и еспресо измъкнало някой спомен от мен.

Глава 47

В 10:44 сутринта, след не повече от два часа сън, Крейт беше изтръгнат от дълбокия несмущаван от сънища покой от вибрациите на телефона в ръката си.

Отърсил се от съня мигновено, той отметна завивките и седна на ръба на леглото на Тереса Мендес, за да прочете това, което се оказа досадно закодирано съобщение от групата по поддръжката.

Те задаваха два въпроса. Първо искаха да разберат защо тримата в къщата на Бетани и Джим бяха убити.

Никога преди не бяха го карали да обяснява странични щети. Този въпрос го обиди, защото намекваше, че може да е очистил ненужно някого.

Отначало му се прииска да им отговори, че за тях е по-добре да са мъртви, че за всички живи е по-добре да са мъртви, за да престанат да обременяват света, и че ако групата по поддръжката имаше нахалството да го разпитва, то би трябвало да го питат не защо е убил Синтия, Малкълм и Нора, а защо още не е убил всички.

Те също така искаха да разберат как преследването на Пакит го е довело до къщата, в която сега лежаха трима убити.

Няма да отговаря на този въпрос, защото това беше нагла намеса в личните му работи. Те го молеха за неговото благоволение. Те не го притежаваха. Той имаше свой собствен живот, един хубав живот, посветен на изкуството на смъртта.

Нали в крайна сметка щяха да получат благоволението, което търсеха — смъртта на Пакит, — какво право имаха да държат сметка за действията или времето му. Безобразие.

Освен това и да искаше, Крейт не можеше да им каже защо беше влязъл в онази къща, защото те не знаеха, че той е бездомен. Те мислеха, че държи адреса си в тайна, което беше разбираемо за човек с неговата кървава професия.

Ако им обяснеше обаче необичайния си начин на пребиваване, те нямаше да разберат. Щяха да прекъснат връзките с него. Те бяха просто човеци — нищо общо с върховния владетел на света, какъвто беше той.

Вместо един свой дом той имаше милиони. Обикновено живееше в чуждите домове така внимателно, че стопаните дори не подозираха, че е бил там.

Понякога изпадаше в положение, от което не можеше да се измъкне с приказки, и тогава проблемът се решаваше с убийство.

В миналото Клубът на джентълмените не беше проявявал любопитство за такива дреболии. Разликата този път можеше да бъде количествена — три странични трупа за един инцидент.

Той реши да игнорира и двата въпроса и да отговори само с един ред от Уолъс Стивънс, поет, когото харесваше, но не разбираше: „Единственият император е императорът на сладоледа.“

Понякога, когато четеше Уолъс Стивънс, Крейт не само искаше да убие цялото човечество, но искаше да убие и себе си. За него това беше върховното доказателство за велика поезия.

„Единственият император е императорът на сладоледа.“

Нека размислят над това и ако са достатъчно умни, ще се досетят, че са прекалили с въпросите си.

Крейт вече осъзнаваше вероятността Пакит да е набелязана за очистване от Клуба на джентълмените, а не от някой от другите му просители. Тяхното раздразнение от последните три убийства можеше да бъде продиктувано от тревогата, че плячката му се беше изплъзнала неколкократно, нещо, което никога не беше се случвало досега.

Ако успееше бързо да намери и ликвидира жената, Клубът щеше да се успокои. Ако Пакит умреше, убийствата на Синтия, Малкълм и Нора щяха да бъдат приети като неизбежни странични щети и скоро щяха да бъдат забравени.

Той върна бельото на Тереса в коша за пране и оправи леглото. Отнесе чашата, термоса и чинията от бисквитите в кухнята, изми ги и ги прибра.

Върна се в спалнята и се облече. Репродукцията от спалнята на Пакит се беше намокрила от дъжда и той я беше разгънал на килима. Намери я изсъхнала, сгъна я пак и я сложи във вътрешния джоб на сакото си.

Взе глока и се върна в кабинета на Тереса. Включи компютъра и влезе в интернет.

Правилото „Не питай“ беше служило на Крейт добре. Колкото по-малко знаеше за жертвите на Клуба, толкова по-добре. Ако разбереше причините, поради които искаха да ги очистят, щеше да знае прекалено много. Той имаше солиден опит относно това какво се случва на хора, а може би дори и на принцове, които знаят прекалено много.

Макар че бяха го помолили да убие Пакит, не Кариър, той беше сметнал за разумно да приложи правилото „Не питай“ и към него. Но след като беше надхитрен вече неведнъж и в светлината на нервността на Клуба на джентълмените, Крейт реши да промени стратегията си.

Той вкара в търсачката една проста комбинация от думи, за да намери някаква информация за Кариър. Не очакваше да намери много повече от това, което вече знаеше. Беше сбъркал.

Глава 48

Широко разперените клони на новозеландското желязно дърво засланяха близката до улицата половина на терасата на кафенето. По това време на годината те не бяха отрупани с яркочервените си цветове.

Тим и Линда седяха на слънце на най-отдалечената от улицата маса, близо до варосана тухлена стена, обрасла с пълзящи растения, украсени с алени коледни звезди.

Отпиваха бавно от чаши с еспресо, а под топлината на слънцето от чинията шоколадови бисквити с шамфъстък се вдигаше все по-силен аромат.

Любуваха се на красотата на коледните звезди и след кратка пауза Линда изведнъж заяви:

— Баща ми се казваше Бенедикт. Наричаха го Бени.

Тим обърна внимание на миналото време и зачака.

Имаше магистърска степен по детска психология.

— Личи си колко е бил добър — по теб.

Устните й трепнаха в лека усмивка.

— Майка ми се казваше Рене.

Нещо го накара да я попита:

— Имаш ли техни снимки?

Тя извади портмонето от чантичката си и от него — малък комплект пластмасови пликчета за снимки.

— Харесва ми изразът на лицата им — каза Тим.

— Те бяха нежни, мили и приятни.

— Приличаш на майка си.

— Тя имаше учителско образование. Двамата отвориха детска градина.

— Трябва да са имали голям успех с нея.

— С течение на времето отвориха още две.

Тя обърна лице към слънцето и затвори очи.

Една птичка колибри запърха в търсене на нектара на коледните звезди.

— Имаше едно петгодишно момиченце на име Клоуи — започна да разказва Линда.

На една от снимките Бени си беше сложил смешна шапка и правеше физиономии на Линда.

— Майката на Клоуи я държеше на „Риталин“.

На същата снимка Линда се смееше щастливо.

— Моите родители я съветваха да го спре.

Пролетното слънце сякаш огряваше лицето й отвътре.

— Клоуи беше трудна за гледане. Майката искаше да я укроти с лекарството.

— Казват, че половината от децата са на „Риталин“ в наши дни — отбеляза той.

— Може би родителите ми са накарали майката да се почувства виновна.

— А може и тя вече да си се е чувствала виновна.

— Както и да е. Тя ги намрази за това, че повдигнаха въпроса.

Зеленият цвят на колибрито преливаше в цветовете на дъгата, крилата му се превръщаха в пърхаща мъгла.

— Един ден, както си играеше на площадката, Клоуи падна и си ожули коляното.

Снимките започнаха да му се виждат тъжни. Спомени за загуба.

— Мама и татко изчистиха раната.

Тим сложи снимките обратно в портмонето.

— Дезинфекцираха я с йод. Клоуи се разпищя от болка.

Колибрито се премести на нов цвят и изцвърча.

— После казала на майка си, че са я пипали лошо.

— Не може да не е разбрала, че става дума за йод — рече Тим.

— Може да е разбрала неправилно, а може и да е поискала да разбере неправилно.

Лицето на Линда помръкна, въпреки че слънцето ставаше все по-ярко.

— Майката на Клоуи се оплака на полицията.

Пърхащите крилца засвириха траурен химн.

— Полицията разпита родителите ми и ги обяви за невинни.

— Но работата не спря дотук?

— Беше изборна година и областният прокурор трябваше да се бори да го преизберат.

— И законът се превърна в политика.

Тя наведе лице да го скрие от слънцето, но не отвори очи.

— Областният прокурор нае психиатър да разпита децата.

— Всичките, не само Клоуи?

— Всичките. И започнаха луди истории.

— От които нямаше връщане — рече тон.

— Игри със събличане на дрехи. Голи танци. Убиване на животни в класната стая.

— Принасяне на животни в жертва? Нима хората повярваха на това?

— Убиване на кучета и котки, за да се наплашат децата да не издават какво става.

— Господи!

— Две деца дори заявиха, че едно момченце било насечено на парчета.

— И дотогава не са го споменавали пред родителите си?

— Потиснати спомени. Насечено на парчета и заровено в двора.

— Тогава да разкопаят, да го намерят.

— Разкопаха, не намериха нищо.

— И въпреки това работата не приключи?

— Разбиха стените да търсят детска порнография.

— И не намериха нищо — предположи той.

— Нищо. Търсиха също предмети, използвани за сатанински ритуали.

— Също като гоненията на салемските вещици навремето.

— Децата казаха, че са ги карали да целуват картини на дявола.

— А децата никога не лъжат — рече иронично той.

— Не ги обвинявам. Те бяха малки… и се поддаваха на внушение.

— Психиатрите могат, без да искат, да насадят фалшиви спомени.

— Невинаги без да искат. Разбиха и таваните.

— И всичко това от едно ожулено коляно.

— Изкъртиха подовете да търсят тайни мазета.

— И нищо не се намери — рече той.

— Нищо. Но родителите ми бяха подведени под отговорност въз основа на свидетелските показания.

Тя отвори очи. Вглеждаше се в миналото.

— Чудя се — поде той — имаше ли много такива случаи по онова време?

— Да, имаше десетки случаи. Национална истерия.

— Някои от тях трябва да са били реални.

— Деветдесет и пет процента в крайна сметка се оказаха фалшиви, може и повече.

— Но животът на хората е бил съсипан, били са вкарани в затвора.

Тя помълча малко и рече:

— И мен ме подложиха на психиатрична оценка.

— При същия психиатър?

— Да. Областният прокурор нареди. А също и Отделът за грижи за децата.

— Бяха ли те дали на други хора да се грижат за теб?

— Опитваха се. Психиатърът каза, че може да ми помогне.

— Да ти помогне за какво?

— Да си спомня защо сънувам кошмари.

— Сънуваше ли кошмари?

— Като всяко дете. Бях десетгодишна. Той имаше много внушително присъствие.

— Психиатърът ли?

— Имаше внушително присъствие и омайващ глас. Умееше да се хареса.

Възходът на слънцето скъси сенките на чашите върху масата.

— Умееше да те накара да повярваш в неща… тайни, забравени.

Тя обгърна с две ръце малката чаша еспресо.

— Осветлението беше намалено. Той беше търпелив. Говореше тихо.

Тя вдигна чашата, но не отпи.

— Умееше да те накара да го погледнеш в очите.

По врата на Тим изби студена пот.

— Той имаше такива хубави, такива тъжни очи. И меки, нежни ръце.

— Колко далеч успя да те закара към… фалшивите спомени?

— Май по-далеч, отколкото ми се ще да си спомня.

Тя допи еспресото си.

— По време на четвъртия ни сеанс той си свали панталона.

Празната й чашка изтрака при поставянето върху чинийката.

Тим попи студената влага от врата си с книжна салфетка.

— Каза ми да го погаля — продължи тя. — Да го целуна. Но аз не исках.

— Велики боже! Каза ли за това на някого?

— Никой не ми повярва. Обвиниха родителите ми, че са ме подучили.

— За да го дискредитираш.

— Взеха ме от мама и татко. Пратиха ме да живея с Анджелина.

— Коя е Анджелина?

— Лелята на майка ми. Ние с Моли, моето куче Моли, отидохме при Анджелина.

Тя се вгледа в опакото на ръцете си, после в дланите си.

— На вечерта, след като напуснах, те замеряли къщата ни с камъни. Изпочупили прозорците.

— Кой е замерял с камъни?

— Някой вярващ в тайни мазета и целувки с дявола.

Тя скръсти ръце на масата.

Невероятното й самообладание не беше я напуснало.

— Не съм говорила за това петнадесет години.

— Недей да продължаваш, ако не искаш — рече съчувствено той.

— Искам. Но ми трябва още кофеин за кураж.

— Ще взема още две кафета.

— Благодаря.

Той се провря между масите с мръсните чаши. Спря пред прага на кафенето и я погледна.

Благотворното слънце я предпочиташе пред всички и всичко друго наоколо. Съдейки само по външния вид, човек би могъл да помисли, че светът никога не е бил жесток към нея, че живот, изпълнен с безоблачно щастие, е причината за невинната й красота, която привличаше като с магнит погледа към лицето й.

Глава 49

Поел отново на път, Крейт се чувстваше щастлив. Събитията доказваха, че той е кралят на света, не просто принц.

Тимоти Кариър може и да беше силен противник. Но той имаше и слабост, която щеше да го довърши.

Нямаше повече нужда Крейт да се мъчи да намира тази изплъзваща се двойка. Можеше да накара Кариър и жената сами да дойдат при него.

Докато караше към Лагуна Нигел, го споходи мисъл, която го наелектризираше. Възможно бе обърнатият наопаки свят, който се виждаше в огледалата и който той копнееше да изследва, да е истинският му свят, светът, от който беше дошъл.

Ако нямаше майка, както го уверяваше паметта му, ако беше започнал живота си внезапно на осемнадесет години и ако дотогава животът му си оставаше тайна, то тогава изглеждаше вероятно, че той беше дошъл на този свят не от някаква утроба, а от огледало.

Копнежът му по огледалния свят можеше да е копнеж по истинския му дом.

Това беше още едно обяснение защо не беше си купил собствен дом в този свят. Подсъзнателно той беше разбрал, че няма място от тази страна на огледалото, което напълно да задоволи неговата нужда от домашно огнище, защото тук щеше завинаги да си остане чужденец в чужда страна.

Той се различаваше от хората в този назадничав свят и ги превъзхождаше, защото идваше от земя, където всичко беше както трябва да бъде, всичко беше познато и непроменящо се във вечността и чисто, където никой не трябваше да бъде убиван, защото всички се бяха родили мъртви.

Улиците в Лагуна Нигел бяха доказателство за живота на средната класа, където красивите просторни имоти бяха поддържани с тиха гордост и където семействата притежаваха повече коли, отколкото можеха да се поберат в гаражите им.

В няколко от къщите над гаражните врати бяха окачени кошове за баскетбол. Мрежите им висяха в очакване на игрите след училище.

Не по-малко, но не и повече от кошовете бяха знамената, които не се вееха славно, а висяха тържествено, звездите, опиращи в звезди, и лентите, образуващи бразди.

Ниско подстригана трева, оградени лехи цветя от рода циганче в тучно червено и мораво изобилие, решетки в геометрични форми, увити с пълзящи рози, красноречиво говореха за любов към дома и нужда от ред.

Крейт се чувстваше чужд тук и искаше всички тези хора да измрат, улица след улица, миля след миля, да измрат с милиони, къщите им да се превърнат в пепел и градините — в прах.

Този свят може и да беше грешното място за него, но той поне се беше оказал тук по правилното време, на прага на епоха на огромно насилие и масови убийства.

Намери къщата, заради която беше дошъл в този квартал от предградията. Двуетажна, с масленожълта мазилка и бяло дърво. Капандури. Дебело кедрово покритие на покрива. Еркерен прозорец. Мушкато в саксии на входната площадка.

След като паркира до тротоара, смъкна стъклото откъм пътника до шофьора и сложи слушалки на главата си. Взе от седалката ръчен насочен микрофон и го ориентира към един от прозорците на втория етаж.

Беше извадил високо техничния микрофон от куфара в багажника на колата. Едно от няколкото устройства, които бе имал предвидливостта да поръча на групата по поддръжка след злощастната загуба на първата си кола.

Насоченият микрофон можеше да прихване разговори, недоловими за невъоръженото ухо, на разстояние до четиридесет и шест метра през затворен прозорец. Вятърът намаляваше чувствителността му, а силният дъжд го правеше неизползваем. Ала сега небето беше чисто, а въздухът бе застинал като в морга.

Един по един той изпробва всички прозорци на втория етаж, но от нито един не долетя никакъв звук.

От приземния етаж се чу песен. Жената имаше приятен глас. Пееше тихичко, непринудено, което подсказваше, че може би се забавлява, докато върши домакинска работа. Песента беше един от вечните американски хитове — „Ще те видя“.

Крейт чу тракане на чинии, леко почукване. Вероятно бяха звуци от работа в кухнята.

Не се чуваше друг освен нейния глас. Очевадно тя беше сама вкъщи, както беше очаквал от това, което беше научил.

Той изключи микрофона и затвори прозореца. После подкара колата, зави след две пресечки и паркира на друга улица в квартала.

С малък сак в ръка тръгна обратно към жълто-бялата къща.

Окъпаните в слънце улици имаха сънен вид, пчели жужаха лениво над гирлянди от жълта лантана, дантелените листенца на американския ясен сякаш потръпваха от удоволствие под горещата ласка на слънцето, шарена котка спеше на стъпалото пред входна врата, три чучулига бяха кацнали на ръба на поилка за птици и сякаш изучаваха отражението си във водата…

Алеята към входната врата на набелязаната къща беше покрита с павета от кварцит, подредени в сложни и привлекателни фигури.

Входната врата беше заключена само с прост секрет, който се отвори моментално и почти без шум под въздействието на ЛокЕйда.

Той прибра инструмента в сака, влезе в малко преддверие и тихо затвори вратата зад себе си.

От задната част на къщата приятният глас на жената запя „Имам очи само за теб“.

Крейт спря и за момент се заслуша с удоволствие.

Глава 50

Колибрито продължаваше да се труди над коледните звезди.

Чистите бели чаши бяха пълни с прясно налято черно еспресо.

— Колко деца имаше в тази детска градина? — попита Тим.

— Петдесет и две.

— Колко бяха накарани да си спомнят неща като голи танци?

— Седемнайсет. От областната прокуратура дадоха гласност на всички пикантни подробности.

— Бяха ли прегледани от лекар?

— Психиатърът каза отначало, че прегледът ще ги травмира.

— Ако прокурорът го е послушал, значи е подозирал, че няма да открият нищо.

— Може би се е канел да прекрати делото, след като го преизберат.

— Само че пресата го е раздухала до пожар — досети се Тим.

Слънчеви петна плуваха като маслени капки от кората на лимон по повърхността на кафето.

— Психиатърът прекара месеци в работа над седемнадесетте.

— Същият тоя, който се разголи пред теб.

— Накрая той се съгласи да се направят лекарски прегледи на децата преди процеса.

Куче на каишка водеше собственика си, който си подсвиркваше, покрай терасата.

Линда не свали очи от махащото опашка животно, докато то не се скри от погледа й.

— При две от момиченцата бяха установени последици от блудство.

От друга маса долетя писъкът на плъзгане на краката на стол по камъка.

— Белези по меките тъкани — поясни тя. — Едно от момиченцата беше Клоуи.

— Детето, чиято майка започна цялата работа.

— И Клоуи бе подложена на много повече от „Риталин“.

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите й наеха психиатъра за дългосрочно лечение.

— Мили боже!

Алените цветове поклатиха глави в полъх на вятъра.

— Той предписа разни лекарства на Клоуи като част от терапията.

— В разказите на двете момиченца имаше повече от… игри с разсъбличане?

— Подробни описания на сексуална злоупотреба — потвърди тя.

От масата под дървото долетя смехът на млади момичета.

— Казаха, че майка ми ги е държала, докато баща ми…

Смехът на единия от гласовете звънтеше като сребро, другите стържеха ръждиво.

Подплашени от нещо, три врабчета излетяха от клоните.

— Областният прокурор записа показанията на момиченцата.

Врабчетата се вдигнаха нависоко и потънаха в гърлото на небето.

— Психиатърът присъства на записите — добави тя.

— Допустими ли са подобни записи като доказателство в съда?

— По принцип не са, но съдията ги пробута.

— Това не можа ли да се използва като основание за обжалване?

— Оказа се безнадеждна работа.

Кафяво перо се спусна като ятаган от небето.

— Осъдиха баща ми на двадесет години. Затвориха го в Сан Куентин.

— На колко години беше ти?

— На десет, когато историята започна, на дванадесет, когато се стигна до съдебното решение.

— Какво стана с майка ти?

— Осъдиха я на осем до десет години. Сложиха я в женски затвор в Корона.

Тя се посвети на еспресото за известно време.

На Тим му се искаше да я погали, но усещаше, че тя няма да позволи да я утешават. Беше свикнала да живее със суровата несправедливост. Гневът беше единствената й утеха.

— Баща ми излежа пет месеца, преди един от затворниците да го убие.

Тим сведе глава под тежестта на историята й.

— Наръгал го четири пъти в корема и два пъти в лицето.

Тим затвори очи, но се почувства зле в мрака.

— Майка ми разви рак на панкреаса. Грешна диагноза в затвора.

Той вдигна очи и видя, че тя се е вторачила в перото на масата.

— Когато я закараха в болницата, нямаше сили да ми държи ръката.

Младеж с букет от рози пресече терасата.

— Аз стисках дланта й с две ръце, но не можах да я удържа.

Младежът с букета седна на масата със смеещите се момичета.

— Всичките им пари отидоха за адвокати. Анджелина беше бедна.

Едно от момичетата стана и целуна младежа. Той изглеждаше щастлив.

— Фамилното ни име беше Локадио, но то беше очернено.

— Аз съм бил малък тогава, но си спомням името — възкликна Тим.

— Децата ме наричаха чудовищното изчадие. Някои от момчетата ми подхвърляха мръсотии.

— Фамилията на Анджелина Пакит ли е?

— Да. Аз направих официална смяна. Смених и училището. Не ми помогна.

Колибрито, което беше изчезнало, се върна отново.

— Продължих образованието си с домашно обучение.

— С много добри резултати.

— Исках да науча всичко. Да разбера защо.

— Не че има защо — отбеляза той. — Просто злото си съществува.

— Второто от момиченцата, жертва на блудство, ми се обади преди две години.

— Започнала е да се отърсва от фалшивите спомени?

— Никога не ги е имала. Излъгала е, както са я подтикнали.

— Кой я е подтикнал? Психиатърът? Сплашил ли я е?

— Тя изпитваше див ужас от него. Той я е атакувал по време на сеансите.

— И оттам белезите по меките тъкани.

— Беше изтерзана. От срам. Страх. Угризения на съвестта заради смъртта на баща ми.

— Какво й каза ти?

— Че съм й много благодарна, задето ме потърси.

— Тя предяви ли обвинения към психиатъра?

— Да. И той каза, че ще я съди за клевета.

— А Клоуи? Би ли могла тя да подкрепи показанията на другото момиче?

— Клоуи се самоуби на четиринадесет години.

Топлата слънчева милувка по кожата и цялата природа, разтапяща се под нея, колибрито и алените цветове, кучето, махащо с опашка и подсвиркващия си стопанин, младежът с розите и смеещите се момичета: колкото и пълен да е с красота и радост животът, светът си остава зона на военни действия.

Глава 51

Жената пееше в кухнята, а Крейт оглеждаше хола. Цветът на светложълтата боя на външните стени беше повторен и вътре, а всички корнизи и вградени шкафове бяха боядисани в бял гланц. Червеникавият махагонов под придаваше солиден вид на помещението. Върху него беше кацнал килим на жълти и тъмносини мотиви от малки палми и перушинести листа, модерна, по-евтина версия на персийското тъкачество.

Мебелите не бяха нещо особено, но не бяха и боклук. Стаята не беше по женски натруфена с десени на цветя, фестони и къдрички и все пак в нея се усещаше женска топлота.

Повечето хора биха го нарекли домашен уют. Понеже Крейт не знаеше какво е да си задомен, не можеше да вземе страна по въпроса.

Жената престана да пее.

Крейт сложи сака на едно от креслата, отвори ципа и извади инструмент, с който можеше моментално да я омаломощи.

Той се вслуша да разбере дали не се приближават стъпки и си представи как жената е застанала неподвижно и също се вслушва, но тя подхвана нова песен: „Някой, който да ме пази“.

Над камината висеше картина с деца в бански костюми, тичащи по плаж. Слънцето блестеше в прибоя. Децата бликаха от жизнерадост.

Крейт не си падаше по децата, разбира се, но тази картина беше противна до такава степен, че колкото и да е парадоксално, го привличаше.

Стилът на рисунката не можеше да се осъди като предвзет или дори сантиментален. Художникът имаше око на реалист не само за формата, пропорциите и детайлите, но и за ефектите на светлината.

Колкото по-дълго Крейт изучаваше картината, толкова по я намразваше. Но причината за омразата му си оставаше все тъй неясна.

Инстинктът му подсказваше, че тази картина представлява нещо, срещу което той трябва винаги да се противопоставя, нещо, срещу което той трябва да се опълчи с всяка клетка на тялото си и с безмилостно насилие.

Жената в кухнята премина от „Някой, който да ме пази“ на „Тези глупави неща“ и Крейт се отдалечи от картината, припомняйки си, че трябва да потуши враждебността, която му опъва нервите, и да си върне обичайното спокойствие, което подхожда повече на човек с неговия талант и величие.

От заглавията в семейната библиотека, които бяха познати на Крейт, той не одобряваше нито едно.

Освен книгите по полиците на библиотеката имаше сниши в рамки на членовете на семейството — както групови, така и портрети.

Макар че майката и бащата участваха в някои от груповите снимки, най-честите обекти бяха лицата на децата, Тимоти и Закари.

Камерата беше запечатала моменти от живота на момчетата от три-четири докъм двадесетгодишна възраст. На някои от снимките те бяха застанали в специални пози, на други бяха хванати без предупреждение.

Крейт не помнеше някога да е виждал толкова много усмивки, толкова много лица, оживени от смях, в една сбирка от образи. Изглеждаше, че семейството Кариър не прави нищо друго, освен да се радва и весели.

Е, няма да продължава така още задълго.