Домина

ГЛАВА ДЕВЕТА

Мевания е красиво местенце, на сто и петдесет километра северно от Рим. Агрипина го избра за място за срещи на заговорниците. Чудесна обстановка за заговори, целящи хаос и кръвопролития. Вилата беше хладна, с добре напоени морави, затворени градини и покрити алеи. Намираше се на известно разстояние от пътя и Агрипина беше наредила всички пътища към нея да бъдат зорко наблюдавани. Въпреки възраженията ми заговорниците бяха поканени и пристигнаха един по един. Прогеон, разбира се, Лепид с длъгнестата глава и рошава коса, боядисана в черно — роден заговорник с цинична усмивка и лукави очи. Слабото му, небръснато лице говореше за непреживяна скръб и злоба. После пристигна един блестящ оратор, дребен пъргав мъж с блестящи очи и изненадващо дълбок глас, яки крака и гръден кош като буре. Бях го чувал да говори в съда беше невероятен. Агрипина смяташе да го използва, за да повлияе на настроенията в сената.

Чичо Клавдий трябваше да дойде, но не се появи. Вместо това неговият представител, Сенека, влезе в живота ми. Ибериецът беше въплъщение на римски патриций и философ. Беше среден на ръст, добре сложен, с широко лице с волеви черти, орлов нос и снежнобяла коса, внимателно сресана напред. Сенека напомняше на претенциозен последовател на Платон, ако изключим острия му език и хлътналите очи, които наблюдаваха света с цинично удивление. Той не се съмняваше в справедливостта на каузата на Агрипина. Припомни ни последните думи на Арентий, но този път ги промени: „Ако животът с Тиберий беше достатъчно лош, този с Калигула е истински ад!“

Признавам си, чувствах се много неловко. Ако ще правиш заговор, трябва да вярваш на всички участници. А аз знаех малко за заговорниците. От време на време обсъждах притесненията си с Агрипина, но тя се държеше като обсебена. Не се притесняваше толкова от Калигула, колкото от детето, което той чакаше. Една вечер в края на декември всичко беше готово. Заговорниците или по-скоро техните водачи се събраха в спалнята на Агрипина, отрупана със скъпи тъкани, скъпоценни чаши, златни и сребърни статуетки, мебели от дъб, клен и терпентиново дърво, кушетки с крака от слонова кост, столове от черупка на костенурка. Голямото й легло запълваше стаята. Беше издялано от скъпо дърво, чиято вълниста повърхност отразяваше хиляди нюанси като пауновите пера, които красяха стената над него.

Синът й не беше там. Бе го оставила с доверени бавачки в къщата си на Виа Сакра. Обсъждахме кога и къде трябва да умре Калигула. Най-накрая Агрипина взе решение.

— В Рим ще бъде твърде опасно — аргументира се тя. — А когато Калигула стигне до Германия, ще бъде прекалено добре защитен. Поканих го да ме посети. Трябва да го направим тук!

— С отрова ли? — попита Сенека.

Агрипина възрази. Отвори една кожена торба и изсипа три инкрустирани със сребро кинжала на масата.

— Ще бъде направено достатъчно публично продължи тя. — И аз ще поема отговорността.

Играеше ролята на демократ, горящ от нетърпение да освободи републиката от тиранина. Изведнъж се разсмя, сякаш усети, че театралничи и ни погледна изпод тъмните си, вити вежди.

— Кой ще нанесе удара?

— Няма да съм аз — заявих и станах. — Нито пък ще се закълна.

— И защо? — попита Агрипина.

Не отговорих и излязох на хлад в градината. Чух, че зад мен гласовете се повишиха, някаква врата се хлопна. Бях в лошо настроение. Надявах се, че Агрипина ще ме последва, но тя не го направи.

Мина поне час, преди да дойде при мен.

— Останалите смятат, че не може да ти се вярва — каза тя и седна до мен.

— Кажи им, че и аз не им вярвам.

— Какво означава това?

Агрипина пъхна ръка под моята и се доближи до мен. Усетих прекрасния й аромат, може би на сапун. Лек, приятен и траен.

— Вярвам им достатъчно — признах й. — Но не вярвам на Калигула. Той ви позволи да дойдете тук. Може да е луд за връзване, но сигурно подозира нещо и някой в тази вила навярно е негов шпионин.

Агрипина не беше на същото мнение. След два дни Калигула пристигна в разкошно украсена колесница, теглена от четири красиви червеникавокафяви коня. В гривите им бяха вплетени скъпоценни камъни, броните им бяха обсипани със свещени амулети. Беше сменил ролята и сега се смяташе за колесничар на боговете. Стоеше изправен като победител, който чака да получи лавров венец — с шлем на главата, камшик в ръката и гамаши в златисто и червено, които покриваха прасците му.

Разбира се, всички трябваше да го гледаме как препуска с колесницата нагоре-надолу из градините на вилата, предизвиквайки хаос всеки път, когато завиеше. Морави и лехи изчезваха, въртящите се колела смазваха нежните растения. Придружаваха го група преторианци и, разбира се, двете му сенки, германите Кастор и Полукс. Калигула бе истерично оживен. След известно време се умори от играта, слезе от колесницата, съблече се пред нас и влезе във вилата, за да се изкъпе и преоблече.

Агрипина го забавлява до късно през нощта. Опита се да прикрие притеснението си зад разкошно пиршество: дървени кокошки, в които имаше яйца, бяха поднесени на блюда; имаше съсел в сос от мед и маково семе, горещи наденички с кисели сливи на скара и семена от нар, диво прасе, варен шаран и големи кани с тежко фалернско вино. Калигула не ядеше, докато Кастор или Полукс не опитаха първи от ястието, независимо дали беше огромен омар, гарниран с аспержи, или миноги от сицилийските протоци. Дори набоде от трюфелите и вкусните гъби със собствения си нож. След известно време хвърли ножа на масата и се огледа.

— Заминавам за Германия — заяви той и млъкна, свел глава встрани. Отначало си помислих, че е изпаднал в някое от налудничавите си състояния, докато не чух дрънчене на метал и тропот на крака. Скочих, погледнах през прозореца и забелязах точици светлина пристигаха още войници. Появиха се факли, дочу се шум от тичащи крака. Чух писък от кухнята.

— Реших да допринеса за забавлението. Калигула спусна крака от кушетката и погледна злобно сестра си.

Агрипина запази самообладание. Усетих, че някой ме хваща за ръката. Кастор се беше промъкнал безшумно като котка зад мен. Той изсумтя и ми направи знак, че трябва да се върна на мястото си.

— Заминавам за Германия — повтори Калигула, — но преди да тръгна, трябва да се справя с предателите. Хайде, Прогеон, разкажи им.

Отвратителното малко чудовище скочи на крака. Като актьор, педантично заучил репликите си, той призна всичко. Агрипина седеше пребледняла. Лепид се опита да стане, но един от германските телохранители го бутна обратно. В мрака зад императора се отвори врата и чух свистене на изваждани мечове — идваха още войници от охраната му. Когато Прогеон свърши, Калигула заръкопляска — отначало тихо, а след това все по-силно и по-силно.

— Това е първата част от забавлението.

Сенека се закашля, беше се задавил с нещо.

— Не ми разваляй веселбата! — изкрещя Калигула. Изведете стария глупак!

Философът беше изкаран навън.

— Не го убивайте! — извика Калигула през рамо. Искам да гледам как ще умре нашият философ. Да видим дали ще приеме смъртта със същата невъзмутимост, с която приема живота. Лепид — Калигула се обърна отново към гостите. — Лепид — изгука той.

Сенаторът беше хванат и отведен пред императора. Калигула разчисти масата с крак, запращайки чиниите и чашите на земята. Лепид беше принуден да седне на ръба, обграден от Кастор и Полукс. Калигула взе ножа от подноса с прасето и с бързо движение го заби в дясното око на Лепид. Мъжът изкрещя и се опита да стане, но пазачите го държаха здраво.

— Сега виждаш ли по-ясно? — Калигула се приведе напред. — Ти беше женен за сестра ми! Споделяше леглото ми! Удушете го!

Кастор нахлузи примката през треперещата глава на Лепид и умело я завъртя. Всички седяхме и гледахме как Лепид умира в ужасни, давещи се гърчове. От време на време Калигула караше пазача да отпусне примката, за да изнесе на полумъртвия човек лекция за морала. Мъчението продължаваше. Измина цял един кошмарен час, докато трупът на Лепид падна на пода. Лицето му беше моравочерно, кръв капеше от дупката, където някога беше имало око.

Калигула започна да обикаля между гостите, щракайки с пръсти. Посочи с юмрук към Афер, оратора.

— Трябваше да бъдеш по-умен! Ще отговаряш за предателството си пред сената!

Присъстваха и други, лихвари и търговци, които бяха на път да влязат в заговора. Но имаше и невинни съседи от околните вили. Калигула беше безмилостен. Един по един ги извеждаха в градината. Някои бяха обезглавени — императорът крещеше, че главата на един мъж трябва да бъде взета и върната веднага други бяха удушени, а няколко оковани и струпани в една каруца, за да бъдат откарани в Рим.

Агрипина преживя ужаса неподвижна като статуя. Калигула се обърна към мен и цъкна с език подобно на Сеян.

— С теб ще се разправя лично, Парменон.

Той стана, срита трупа на Лепид и ме поведе през колонадата към градината. Това място на красота и спокойствие се беше превърнало в касапски двор. Навсякъде лежаха трупове. Отрязана глава се беше търкулнала под една пейка. Локви лепкава кръв блестяха на лунната светлина. Без да обръща внимание на нищо, сложил ръка на рамото ми, Калигула се наведе да помирише една розова пъпка.

— Красота — промърмори той, притворил очи. — Този аромат винаги ме връща към Капри и стария козел. Е, Парменон, каква бъркотия, а? Какво да правя с теб? Да те разпна? Да те удуша? Или да набия главата ти на кол?

Лицето му беше сериозно, но изведнъж избухна в смях и шеговито ме удари в корема.

— Шегувам се — заяви той. — Ти знаеше, че шпионинът ми е Прогеон, нали?

Кимнах.

— А ако той не ми беше казал, ти щеше да го направиш, нали?

— Да — излъгах.

— Не мога да те убия, Парменон. Ти си щастливият ми талисман. Но какво да правя — лицето му се разкриви — с тази кучка сестра ми?

— Цезаре — преглътнах с мъка, докато подготвях най-голямата лъжа в живота си. — Вярно е, че тя е опасна кучка, но е твоя сестра и сестра на Друзила.

— Да, да — Калигула седна на една градинска стена и долната му устна увисна. — Впрочем къде е онази уличница Юлия? И тя е забъркана, нали?

— Да, цезаре.

— Какво казваше за Агрипина?

— Тя е опасна кучка, цезаре, а е и много хитра. Твърди, че има документи, които доказват, че не си син на Германик. Ако умре — продължих хладнокръвно, — те ще бъдат предадени на сената.

Поемах голям риск. Калигула бе луд. Можеше да избухне в гняв или да се върне към поведението, което му беше спасило живота на Капри. Не останах разочарован. Той се сви и вдигна ръка към устата си. Подозирам, че Тиберий често го беше дразнил с този факт. От яд задъвка ноктите си.

— Мръсна кучка! — промърмори той. — Вярно ли е, Парменон? Мога да накарам да те измъчват.

— Да измъчваш щастливия си талисман, цезаре? Казвам истината и ти го знаеш. Мисля, че Тиберий й е казал. Той имаше доказателство, нали? Някаква мръсотийка, изровена от Сеян.

Калигула не ме слушаше. Обърна се и изсипа към загадъчното невидимо присъствие зад себе си поток от ругатни и неприлични епитети по адрес на Агрипина, майка си, Тиберий и Сеян.

Той млъкна.

— Какво предлагаш, Парменон?

— Внимавай, цезаре — коленичих на земята пред него. — Ти си император и бог. Смъртта е твърде бърза. Раздели я от любимия й син.

Калигула въздъхна.

— Имаш предвид да го убия?

— Не, не — побързах да кажа. — Дай го на някого, когото тя мрази.

— Ще го направя. Ами кучката?

— Прати я в изгнание. Не много далеч, за да знае какво става в Рим.

Калигула се съгласи.

— Трябва да поговоря с боговете за това. Но, Парменон, наказанието трябва да е по-тежко.

— Накарай да разгласят, че е била любовница на Лепид — продължих.

— Добре — Калигула вдигна ръка. — Това е много добре, Парменон. Искам имената на всички други предатели, участвали в този заговор, а и още нещо. Той погледна труповете. — Когато мама се върна в Рим, тя донесе праха на татко. — Той наблегна на думите. — Праха на моя баща, Германик. Агрипина може да направи същото. — Той повика капитана на стражите си. — Вземете трупа на Лепид и го изгорете! Сложете праха му в най-евтината урна, която можете да намерите.

Мъжът бързо се отдалечи и се върна, влачейки за краката трупа на Лепид. Някои от другарите му издигнаха импровизирана погребална клада. После я напоиха с масло и хвърлиха тялото върху нея. Калигула изчака, докато трупът се запали.

— Не мога да понасям миризмата на горяща плът нацупи се той. — Винаги ми прилошава, а звукът на цвъртяща мас. Брр! — Той вдигна ръка пред носа си. — Отивам да видя другите затворници.

И той се отдалечи. Отдясно тялото на Лепид вече бе обвито в пламъци, черни кълба дим и отвратителна воня. От вилата се чуваха писъци и трясъци, докато телохранителите на Калигула се забавляваха с робините. Забързах навътре и открих Агрипина, още седнала на лежанката, пребледняла, напрегната, но готова да умре. Бързо й казах какво съм говорил с Калигула. Тя ме слушаше с празен поглед.

— Докато има живот — прошепна тя, — има надежда. Тя ме погали по бузата и ако не я бях хванал, щеше да се свлече в безсъзнание на пода.

Пет дни по-късно Агрипина, боса и с прашна коса, облечена в обикновена туника, влезе в Рим, носейки нащърбена урна с праха на Лепид. Прие съдбата си философски, по-загрижена, че й отнемат любимия Нерон, отколкото от публичните унижения. Аз бях принуден да вървя отзад, носейки възглавница с трите ками, които Агрипина беше купила за убийството на Калигула. Преторианските стражи ни пробиваха път сред оживените тълпи, струпани по улицата. Чувах викове, усещах странни и неприятни миризми на подправки и сяра, гадната воня от канавките и помийните ями. Гробищата бяха пълни с черни гарвани, хранещи се с недобре погребаните трупове. Гореше огън и димът му се носеше навсякъде. Обитателите на бедняшките квартали се стичаха навън, за да гледат зрелището — една от най-знатните римлянки, паднала по-ниско и от тях.

Но нямаше подвиквания, подигравки и обиди. Хората помнеха бащата на Агрипина и как майка й бе донесла пепелта му в Рим в подобна, но почетна процесия. Сенаторите, конниците и търговците бяха и достатъчно мъдри, за да знаят, че колелото на съдбата може да се завърти само с едно докосване. Днес Агрипина беше в немилост, но утре, кой знае? Нещо повече, те се страхуваха от Калигула и го мразеха. А това беше жената, осмелила се да му се противопостави. Усещаха се уважение и възхищение. Когато напуснахме криволичещите тесни улички и излязохме на Виа Сакра, за да поемем към Палатин, атмосферата едва доловимо се беше променила. Тогава мислех само за възглавницата, която ми се струваше тежка като камък, за потта, която се стичаше от мен и за високата, стройна фигура на Агрипина, която вървеше пред мен. Тя носеше урната с гордо вдигната глава, вперила поглед напред, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Изкачихме се на хълма Палатин, застлан с цветя и трева, които сякаш бяха там, за да пазят босите й крака. Тракиецът, който командваше телохранителите на Калигула, осъзнавайки, че това не е унижението, замислено от императора, я подкани да върви по-бързо. Агрипина обаче забави ход.

Стигнахме форума. Предвиденото унижение се беше превърнало във фарс и хората се смееха на императора, а не на Агрипина. Най-накрая взеха праха от нейните ръце и ножовете от моите и ги поднесоха на боговете, а нас отведоха в някакъв склад на двореца. Когато вратата зад нас се затвори, Агрипина седна, закри лице с ръце и се разплака. Коленичих до нея и обгърнах раменете й.

— Недей да плачеш — успокоих я. — Няма нужда.

Тя издърпа ръцете си и ме погледна. Тогава видях, че не плачеше, а се смееше. После хвана ръката ми и я стисна.

— Утре е нов ден, Парменон — прошепна. — Направих грешка, нали?

Използвах възможността да й припомня, че я бях предупредил.

— Направих една грешка — прекъсна ме тя. — Всеки в този заговор имаше какво да загуби или спечели освен Прогеон. Няма да я повторя.

Останахме затворени една седмица. Калигула се върна отново Рим. За всеобща изненада Сенека не беше наказан. Явно някой беше осведомил Калигула, че Сенека така или иначе ще умре, затова не го подложиха на унижения. Ораторът Афер беше призован пред сената, където Калигула произнесе яростна реч срещу него. Афер зае мястото си на трибуната и високо обяви, че не може да отговори, защото се бои повече от Калигула като оратор, отколкото като император. Смахнатият Калигула беше поласкан и Афер беше помилван.

Научила всичко това, Агрипина седеше, стиснала ръце в скута си.

— Ще ми простиш, нали, Парменон?

— За какво, домина?

— Винаги съм смятала, че има повече от един шпионин и се чудех дали вторият не си ти. Сега знам, че трябва да е бил или Сенека, или Афер — тя сви рамене. — Както и да е. Ако не го беше заплашил с изнудване, щях да изгубя главата си.

Пазачите се върнаха същата вечер. Под покривалото на мрака ние с Агрипина бяхме натоварени на каруца и тайно изведени от Рим и качени на военен кораб в Остия. Плавахме цял ден, преди да стигнем остров Понтия, на стотина километра от бреговете на Неапол. Мястото беше доста приятно, с гори и поля, красива вила на носа и малък театър наблизо. Командирът на стражата ни предаде съобщение от Калигула.

— Напомни на сестра ми — беше казал той, — че освен острови, имам и ножове.

Агрипина се вслуша в съвета му. Държеше се прилично. Най-голямото наказание беше липсата на любимия й син, който беше даден на Домиция Лепида, една от любимите лели на Калигула. Ако колелото на Фортуна се завъртеше отново, тази жена със сигурност щеше да бъде унищожена. Агрипина си търсеше занимания. Започна да изучава растенията, птиците и дивата природа, използваше и пещта, за да прави керамика. Имахме режим — всеки ден ставахме рано, тя изтичваше на брега, за да поплува, а после се връщаше за лека закуска. Нетърпеливо очакваше новини от сушата, пишеше писма, които не изпращаше, и излизаше в полето да събира билки. Ако времето се развалеше, си стоеше във вилата и правеше глинени съдове. Оказа се, че има сръчни ръце. Мен научи как да оцветявам съдовете. Нито веднъж не заговори открито за Рим, Калигула или сина си. Тъй като повечето от робите и прислужниците бяха шпиони, провеждахме разговорите си посред нощ, когато Агрипина беше сигурна, че наоколо няма никого.

Можех да й стана любовник. Понякога изпивахме повече от кана вино и седяхме, хванати за ръка или прегърнати.

Една нощ станах любвеобилен, но тя рязко ми посочи една паяжина.

— Знаеш ли, Парменон, че женските паяци изяждат партньорите си?

После се отдръпна.

— Хора като теб, Парменон, не бива да имат нищо общо с такива като мен. Аз нося кръвта на Калигула. Всеки, когото докоснем, умира от насилствена смърт. Фуриите ни дебнат.

Разбрах предупреждението. След няколко месеца Агрипина получи позволение да има повече посетители и пратеници от Рим, но те бяха само шпиони, които се опитваха да я предизвикат да каже нещо, което би се изтълкувало като измяна. Те носеха новини за брат й и безумното му поведение, надявайки се да я подведат.

Калигула беше решил да започне война с всички средства срещу германските племена. Нетърпелив да надмине триумфа на баща си, той събра огромна армия от около четвърт милион души, придружена от обоз с оръжия и храна. Самият император пътуваше със свита гладиатори, актьори и жени. Когато стигнал до Рейн, понижил няколко командири и екзекутирал други под предлог, че заговорничели със сестра му. После решил, че Марс се е въплътил в него, но не могъл да намери с кого да се бие, затова накарал германските си телохранители да се промъкнат отвъд реката и да се скрият в горичката. Един ден, докато императорът обядвал, разузнавачите му казали, че противникът се готви за нападение. Телохранителите му, които се престрували на врагове, направили фалшива засада. Калигула накарал да ги заловят и отведат при него в окови. В чест на победата си отсякъл клонките на всички близки дървета и ги окичил с трофеи. Когато новините стигнали до Рим, сенатът се престорил, че цезарят е спечелил голяма победа, а горкият чичо Клавдий бил пратен на север, за да го поздрави. Калигула бил бесен, че са му пратили такъв неугледен пратеник и накарал да го хвърлят в Рейн.

Жадуващ за нови победи той влязъл с армията си в Галия, решил да завладее Британия. Събрал силите по крайбрежието в пълен боен ред. Катапултите и другите бойни машини били готови. Калигула влязъл в морето с трирема, но бързо се върнал обратно. Наредил на тръбачите да свирят атака. Яздел по брега и нареждал на войниците си да атакуват морето и да използват шлемовете и щитовете си, за да събират раковини като плячка от голямата им победа срещу бог Нептун.

След този фарс тръгнал обратно към Рим. По пътя спрял в Лугдун, където разпродал цялата собственост и вещи на Агрипина. Освен това организирал състезание за оратори на гръцки и латински, в което загубилите били принудени да дадат наградите на победителите, както и да изтрият собствените си произведения — някои с гъба, а в най-тежките случаи — с език. Ако не били съгласни, имали избор — да бъдат бити с пръчки или хвърлени в близката река.

Калигула продължил похода си към Рим с каруците, натоварени с раковини. Той взел още пленници и дезертьори от Галия и ги накарал да си пуснат дълги коси и да ги боядисат. Научили насила тези нещастници на малко германски и получили варварски имена.

Калигула горял от нетърпение да триумфира, а сенатът и римляните нямали друг избор, освен да приемат този фарс.

Агрипина понесе загубата на именията и вещите си спокойно. Изслуша новините, кимна и се върна към заниманията си с цветята.

Но един посетител донесе тайно съобщение. Касий Херея, трибун от преторианската гвардия, беше изпратен от Калигула да претърси острова и да се увери, че Агрипина спазва условията на изгнаничеството си. Не бях срещал войник, който толкова да прилича на жена. Агрипина реши, че е по-красив и от нея — висок и грациозен, с продълговато мургаво лице и тъмни изразителни очи. Господарката ми каза, че всяко момиче би завидяло на устните и миглите му. Въпреки това Касий беше опитен войник и от самото начало стана ясно, че тази мисия не му е приятна. Агрипина го наблюдава няколко дни, после ме привика на обичайното ни място за срещи на скалите.

— Касий ми донесе новини от Рим. Всички вече говорят, че императорът е луд.

— Ами синът ти? — попитах, опитвайки да скрия ревността си. — Убеди ли Херея да ти каже нещо за него?

Агрипина се усмихна и тихичко подсвирна.

— Ревнуваш ли, Парменон?

— Правиш си прически — отвърнах аз, — гримираш се и се поливаш с благоухания. Носиш най-елегантните си дрехи и винаги настаняваш Касий до себе си, когато се храним. Нали не се опитваш да го прелъстиш?

— А, това вече го направих — промърмори тя. — Снощи.

Спомних си, че Агрипина си тръгна рано от вечерята, извинявайки се с неразположение — обичайният признак, че иска да остане сама. Херея се беше оттеглил час по-късно.

— Не допусках, че си толкова глупава — казах аз.

— Какво ще каже Касий? — отсече Агрипина. — Че се е осмелил да прелъсти сестрата на императора, която е в немилост? Познавам всяка подробност от красивото му тяло. Нещо по-важно, открих човек, който мрази Калигула повече и от мен. Смяташ ли, че на армията й е харесало това глупаво представление на брега и да охранява каруци с раковини по пътя до Рим?

— Това не прави Херея предател — отвърнах й аз.

— Парменон, помисли си за снощи и всички пъти, когато сме разговаряли с Касий. Всеки път, когато спомена за Калигула, той се изчервява. Открих защо. Калигула го нарича „момиче“. Едно от задълженията на Касий е да пита всеки път императора за личната му парола. — Агрипина сподави смеха си. — А той го дразни с отговори като „вагина“, „пенис“ или „целуни ме бързо“. Можеш ли да си представиш с какъв смях се посреща това? Касий ми каза и че другите мразят Калигула също колкото него. — Тя ме потупа по ръката. — А сега важните новини. Съпругът ми Домиций ни е направил услуга, умирайки от воднянка. Няма да бъда лицемерна — пет пари не давах за живота му, защо да скърбя за смъртта му?

— Ами синът ти? — попитах отново.

— Здраво момче с червени къдрици. Вече командва останалите деца.

— И? — настоях аз. — Има ли още нещо?

— Касий донесе един пропуск. Можеш да се върнеш в Рим през зимата. Смятам, че Калигула иска да разбере какво върши сестра му. Трябва да заминеш с Касий.

— За да заговорнича, да ме заловят и екзекутират ли? — възкликнах аз.

— Не, изслушай ме.

Агрипина стисна китката ми — знак, че се кани да сподели нещо важно. Това винаги ме караше да потръпвам, защото се сещах как Харикъл мереше пулса на Тиберий.

— Калигула ще умре — категорично заяви Агрипииа. — И кой остава? Бъбривците от сената може да се опитат да възстановят републиката, но армията няма да го позволи.

— Ами чичо ти Клавдий? — попитах.

— Именно — тя стисна още по-силно китката ми. Ако Калигула умре внезапно, ще настъпи хаос. Ти и Касий трябва да се погрижите Клавдий да бъде избран за император. Той ще ме върне в Рим.

Агрипина пусна ръката ми.

— Каквото и да стане, Парменон, трябва да се постараеш да изберат Клавдий. Естествено е в суматохата след смъртта на Калигула синът ми да бъде добре пазен — тя се изправи и ме накара да стана. — Впрочем, знам, че имаш прекалено меко сърце, затова Касий ще направи необходимото за мен — ще се погрижи съпругата на Калигула Цезония и детето му да не го надживеят. Сега ела! Сигурна съм, че Касий вече ме търси, а и трябва да се приготвим.