Драконът със зелените очи

26

— Той е истинско чудовище, нали?

— Зависи дали имате предвид разума или темперамента му. Разказаха ми, че с едно отваряне на устата и раздвижване на езика сразявал и най-добрите оратори.

— Нямам нищо против да усетя раздвижването на езика му. Разбира се, ако през това време моят Реджиналд е в провинциалното ни имение на един от безкрайните си ловни излети.

Компанията се забавляваше с остроумната забележка, докато обектът на интереса й вдигна чашата шампанско към устните си, правейки се, че не чува разговора, който се водеше точно зад гърба му. Домакинята явно имаше силни предпочитания към излезлия наскоро на мода гръцки стил във вътрешното обзавеждане, защото салонът беше целият в колони, зад които човек можеше удобно да се скрие.

— Съпругът ми твърди, че даже не бил англичанин — обади се друг женски глас. — През всичките тези години само се представял за един от нас. За да скрие какъв е в действителност.

По шокираното мълчание, което последва това разкритие, можеше да се заключи, че дамите го смятаха за избягал от лудницата ирландец.

— Това обяснява темперамента му. Шотландците са дива пасмина. Обичат да опозоряват девици и винаги казват открито, каквото мислят. — Дамата очевидно смяташе и двете неща за еднакво осъдителни.

— Чухте ли какво казал на лейди Джейн, след като тя в продължение на четиридесет минути му разяснявала колко изгодна партия е племенницата й?

Възбуденото шумолене на ветрилата показа жив интерес.

— О, не! Моля ви, разкажете!

Дамата понижи гласа си с три октави и се опита да имитира баритона на Бърнард, но това не й се удаде.

— Ако си търсех съпруга, милейди, със сигурност нямаше да избера някое глупаво младо същество, което има бюст, но не и разум.

Докато дамите хихикаха зад ветрилата си, Бърнард вдигна чашата си и пи за жената, която беше благословена и с двете качества.

— Може би не се нуждае от собствена съпруга, за да задоволи глада си — предположи дрезгавият женски глас, който бе заговорил пръв, — а от друга жена.

Компанията се разпръсна в търсене на нова жертва. Бърнард вдигна отново чашата си и установи, че за пореден път я е изпразнил. Ако продължаваше да се налива с шампанско, скоро щеше да се клатушка застрашително между гръцките колони.

Беше в Лондон само от месец и прекарваше времето си в пиене и неспокоен сън. Лошото му поведение го бе направило скандално известен. Открай време не понасяше надутите сноби и празните бърборковци, но сега беше достатъчен само един кос поглед отстрани, за да предизвика злобна забележка. Ако лорд Дръмънд не беше толкова лоялен инвеститор и един от най-добрите приятели на покойния адмирал Грейсън, Бърнард със сигурност щеше да отклони поканата му и щеше да си остане в оскъдно мебелираната градска къща, за да прегледа занемарените си сметки и да изпие бутилка портвайн.

Той повика слугата и замени празната си чаша с пълна. Отпи голяма глътка и забеляза, че си имаше компания. Една от дамите, които до преди малко обсъждаха качествата му — по-скоро липсата на такива, — излезе иззад едно зелено растение точно пред него.

— Милостива госпожо — кимна величествено той.

— О, простете, сър. — Тъпата усмивка никак не се връзваше с дрезгавия гърлен глас. — Разбирате ли, сбърках ви със съпруга си…

— А това е добричкият Реджинадд, нали? Кажете ми, знае ли скъпият ви съпруг, че благонравната му съпруга ходи на лов, докато самият той се забавлява в провинцията?

Дамата изохка уплашено, но в следващия миг изписа на лицето си котешка усмивка.

— Велики боже, вие имате слух и зъби на звяр. Но ако сте решили да ме уплашите, предупреждавам ви. Ако има нещо, което ценя високо у мъжете, това е откритостта им. — Тя го измери с жаден поглед от върховете на излъсканите ботуши до блестящата коса. — Между другото, естествено.

Бърнард много искаше да отговори на комплиментите й. Без съмнение тя беше красавица. Тъмните коси бяха вдигнати в сложна фризура, посипана с блестяща пудра, която хармонираше перфектно с алабастровата кожа. Пълните червени устни и високите скули допълваха картината. Крехката шия беше украсена с черна кадифена панделка, на мястото, където липсваше трапчинка, беше залепена изкуствена бенка. Под блестящия сатенен корсаж талията й беше стегната в корсет от китова кост. Пълните гърди бяха толкова вдигнати, че заплашваха да разкъсат деколтето.

Огромната пола създаваше впечатление за меки, закръглени бедра, но нищо не беше в състояние да скрие студенината на очите й. Беше толкова мършава, че щеше да се залюлее от едно единствено докосване. Липсваше й топлина, липсваше й нежност. Нямаше нищо, за което мъжът може да се хване… нищо, в което да се потопи.

Бърнард се отдели от колоната и за момент се уплаши, че наистина ще се заклатушка.

— Радвам се да чуя, че цените откровеността у мъжете. Това ми позволява да бъда съвсем откровен с вас и да заявя, че възнамерявам да се сбогувам.

— О, не бива! Дори не са сервирали вечерята.

Бърнард направи кратък поклон.

— Боя се, че не съм в състояние да й отдам дължимото внимание, мадам. Апетитът ми изчезна.

Мъглата заглуши шума от стъпките му. Веещата се наметка изобщо не го топлеше. За разлика от свежата хладина на шотландските планини мократа лондонска мъгла проникваше до костите му и той постоянно трепереше.

Натежалият от дим въздух, който се носеше над сивите покриви, закриваше светлината на звездите. Само някъде далече в небето святкаха разпръснати искри. Безжизнената тишина го накара да усети болезнено липсата на Тапър с непрекъснатото му бъбрене.

Но той сам беше избрал този град с мъглите и саждите му. Вече не беше драконът на Гуендолин, нито водачът на клана Маккълог. Беше само един от многото безлики чужденци.

Запали си пура и продължи пътя си. Някога безпокойната му душа го тласкаше да обикаля по цели нощи из града. Ала добре познатите заведения и жените, които срещаше там, бяха загубили очарованието си, бяха станали жертва на малкото часове в обятията на Гуендолин.

Чу стъпки зад себе си и се обърна, но улицата беше празна и мрачна, фенерите бяха само няколко светли петна в мъглата. Вслуша се напрегнато, но тихото съскане идваше от запалената пура в собствената му ръка.

Той пъхна пурата в устата си и продължи напред. Беше отскоро в Лондон и още нямаше врагове. Най-много да беше оскърбил невярната съпруга с острата си забележка.

Обаче гневният съпруг щеше не да го проследи по пътя към дома, а да се изправи пред него и да го извика на дуел. Естествено Бърнард нямаше да му откаже това удовлетворение. По-добре да го улучи пистолетен куршум — това беше по-бързо и по-почтено, отколкото да се напие до смърт.

Кой би помислил, че една хубава къща на популярния Баркли Скуеър в сърцето на Лондон може да изглежда по-самотна и плашеща от руината на брега на морето в шотландските планини? Ярко осветените прозорци на съседните къщи посрещаха обитателите си с добре дошли, отнякъде се чуваше детски смях и весело дрънкане на пиано, през отворена врата падаше лъч светлина. Къщата на Бърнард в края на улицата очакваше стопанина си мрачна и мълчалива.

Тъкмо когато се качваше по стълбището, той забеляза трепкаща светлина на горния етаж. Спря и се хвана за чукчето на вратата. Беше готов да се закълне, че бе освободил Дженкинс за вечерта. Взря се напрегнато в тъмните прозорци, но призрачната светлина бе изчезнала. Поклати глава, отключи входната врата и се закле никога вече да не пие шампанско, а само портвайн.

Вечеря със студен ростбиф и хляб и се задълбочи в сметките си. Седя над книгите, докато числата затанцуваха пред очите му. Беше толкова изтощен, че изкачи с мъка стълбите до спалнята, въпреки това заспа едва след полунощ.

Събуди се рано сутринта от адски рев. Седна в леглото и установи, че тъжната мелодия беше произведена от гайда. Само след миг свирнята спря толкова внезапно, та Бърнард помисли, че е сънувал.

Необясними шумове от стъпки. Трепкащи светлини в самотна къща. И обвиняваща мелодия на гайда насред Лондон.

Или сънуваше, или беше на път да полудее. Опипа по шкафчето си за свещ и прахан. Тъкмо когато установи, че и двете липсваха, разбра още нещо.

Не беше сам в стаята.

Някой беше проникнал в спалнята му. Някой дишаше тихо — като контрапункт на лудо биещото му сърце. Той измъкна безшумно изпод възглавницата си зареден пистолет и насочи дулото към едва доловимата сянка.

— Кой сте вие, по дяволите, и какво търсите в моята къща?

— Някои твърдят, че съм предводителката на клана Маккълог, други ме наричат господарката на Уейркрейг Касъл, но вие, сър, можете да ме наричате милейди Дракон.