Древният враг

21СЕНЗАЦИОННИЯТ МАТЕРИАЛ

Санта Майра.

Понеделник, 1:02 през нощта.

— Ало?

— Санта Майра Дейли Нюз?

— Да.

— Вестникът?

— Госпожо, вестникът е затворен. Вече сме един часа през нощта.

— Затворен? Не знаех, че и вестниците затварят.

— Това не е Ню Йорк Таймс.

— Не печатате ли сега утрешния брой?

— Печатането не става тук. Тук са стопанските и редакционните служби. Печатницата ли търсите или нещо друго?

— Ами… имам един материал.

— Ако става дума за некролог или продажба на сладки или нещо друго, обадете се пак сутринта след девет и…

— Не, не. Това е сензационен материал.

— А-ха, разпродажба на домашно имущество?

— Какво?

— Няма значение. Ще трябва да звъннете пак сутринта.

— Чакайте, чуйте, аз работя в телефонната компания.

— Това не е чак пък сензационен материал.

— Не, виждате ли, аз открих това нещо, понеже работя в телефонната компания. Вие редакторът ли сте?

— Не. Отговарям за рекламните материали.

— Добре… може би все пак ще можете да ми помогнете.

— Госпожо. Аз седя тук в една неделна нощ — не, вече понеделнишка сутрин — съвсем сам в една тъжна малка канцелария и се опитвам да измисля как по дяволите да намеря достатъчно материали, за да остане този вестник платежоспособен. Уморен съм. Раздразнителен съм…

— Лоша работа.

— … и се страхувам, че ще трябва да позвъните пак сутринта.

— Но в Сноуфилд става нещо ужасно. Не зная какво точно, но зная, че има загинали. Може би има дори много мъртви хора или най-малкото в смъртна опасност.

— Господи, сигурно съм по-уморен, отколкото си мисля. Това започва да ме интересува. Разкажете ми.

— Ние пренасочихме телефонната служба на Сноуфилд, откъснахме я от системата за автоматично набиране и спряхме всички входящи повиквания. Сега имаме достъп само до два номера там и на двата отговарят хората на шерифа. Причината да направят това е да изолират мястото преди журналистите да разберат какво става.

— Госпожо, какво сте пили?

— Аз не пия.

— Тогава какво сте пушили?

— Слушайте, зная и още нещо. Звънят им непрекъснато от службата на шерифа в Санта Майра, от канцеларията на губернатора и от някаква военна база в Юта и те…

Сан Франциско. Понеделник, 1:40 през нощта.

— Тук Сид Сандовиц. С какво мога да ви бъда полезен?

— Казвах им, че искам да говоря с някой репортьор от Сан Франциско Кроникъл, човече.

— Аз съм такъв.

— Човече, вашите хора ми тряскаха телефона три пъти! Що за шибани маниери имате?

— Подбирай си думите.

— Айде стига, бе.

— Слушай, знаеш ли колко деца като теб звънят по вестниците и ни губят времето с тъпи шегички и номера?

— Хм? Как разбра, че съм дете?

— Защото звучиш като дванайсетгодишен.

— Аз съм на петнайсет!

— Поздравления.

— Айде стига, бе.

— Слушай, синко, имам момче на твоята възраст и само затова си давам труда да те слушам, когато другите не искат. Така че ако наистина имаш нещо интересно, изплюй го.

— Добре, баща ми е професор в Станфорд. Той е вирусолог и епидемиолог. Разбираш ли какво означава това, човече?

— Изучава вируси, заразни болести и други подобни.

— Да. И той се продаде.

— Как така?

— Прие една субсидия от шибаните военни. Човече, той е включен в някаква биологична военна група. Счита се, че това е мирно приложение на неговите изследвания, обаче ти знаеш, че това е дрън-дрън ярина. Той продаде душата си и сега те предявяват претенциите си. Как ти се струва?

— Фактът, че баща ти се е продал — ако наистина се е продал, — може да е сензация за вашето семейство, но се страхувам, че няма да заинтересува особено читателите.

— Хей, човече, не ти се обаждам да ти продавам лимонада. Имам истински материал. Тази нощ те дойдоха за него. Има някаква криза. Склонен съм да мисля, че той трябваше да отлети по работа на изток. Аз се прокраднах горе и ги подслушах в стаята, докато той излагаше всичко на майка ми. В Сноуфилд има някакво заразяване. Тревога първа степен. Опитват се да го държат в тайна.

— Сноуфилд, Калифорния?

— Да, да. Това, което си мисля, човече, е че те са провеждали тайни изпитания на някакво бактериологично оръжие върху нашия собствен народ и то е излязло от контрол. Или може би е имало случайно изтичане. Със сигурност там става нещо наистина сериозно.

— Как се казваш, синко?

— Рики Бетънби. Името на баща ми е Уилсън Бетънби.

— Станфорд ли каза?

— Да. Ще се заемеш ли с това, човече?

— Може би тук има нещо. Обаче преди да започна да се обаждам на хората в Станфорд, трябва да ти задам още много въпроси.

— Давай. Ще ти разкажа всичко, което мога. Искам всичко да излезе наяве. Искам той да си плати, дето се продаде.

През цялата нощ изтичаха поверителни сведения. В Дъгуей, Юта, един армейски офицер, който трябваше да бъде по-предпазлив, използва един телефонен автомат извън базата, за да се обади в Ню Йорк и изплюе историята на многообичния си по-малък брат, който бе репортьор-новак на Таймс. В леглото, след правене на секс, един помощник на губернатора разказа на своята любовница-журналистка. Тази и други дупки в дигата доведоха до разрастването на потока информация от тънка струйка до пълноводна река.

Към три часа сутринта, номераторът в службата на окръжния шериф в Санта Майра бе претоварен. На разсъмване Санта Майра гъмжеше от вестникарски, телевизионни и радиорепортьори. За няколко часа улицата пред службата на шерифа се напълни с журналистически коли, микробуси с камери, носещи емблемите на телевизионни станции от Сакраменто и Сан Франциско, репортьори и любопитни хора от всички възрасти.

Полицаите отказаха да се борят със струпването на хора в средата на улицата, защото те бяха прекалено много, за да се поберат на тротоарите. Оградиха мястото и го превърнаха в огромен прес-център на открито. Няколко предприемчиви момчета от един съседен жилищен блок започнаха да продават сандвичи и сладки и — с помощта на невиждана дотогава редица от електрически шнурове — горещо кафе. Техният подкрепителен пункт стана център на слуховете, където репортьорите се трупаха да си разменят теории и мълви, чакайки най-новите официални бюлетини.

Други новинари се пръснаха из Санта Майра, търсейки хора с приятели или роднини в Сноуфилд или които по някакъв начин бяха свързани с разположените там полицаи. Други репортьори се разположиха до полицейската барикада на отклонението за Сноуфилд.

Въпреки всичката тази дандания, половината от пресата все още не бе пристигнала. Много представители на източните медии и чуждестранната преса бяха още на път. За властите, които се опитваха геройски да се справят с бъркотията, най-лошото предстоеше. Следобед щеше да стане истински цирк.

22СУТРИН В СНОУФИЛД

Малко след като се съмна, късовълновата радиостанция и двата бензинови електрически генератора пристигнаха на барикадата на пътя, която бележеше границата на карантинната зона. Двата, малки фургона, които ги носеха, бяха управлявани от полицаи от калифорнийската служба за контрол на пътищата. След като им разрешиха да минат през блокадата, колите бяха паркирани и изоставени по средата на шесткилометровия път за Сноуфилд.

Когато служителите от пътната служба се върнаха при барикадата, местните полицаи докладваха по радиото за положението до щаб-квартирата в Санта Майра. На свой ред, оттам сигнализираха на Брайс Хамънд в хотел Хилтоп.

Тал Уитман, Франк Отри и още двама души отидоха с една патрулна кола до мястото и взеха оставените фургони. По такъв начин се ограничаваше разпространението на евентуално заразяване.

Инсталираха радиостанцията в един ъгъл на фоайето на хотел Хилтоп. Изпратиха съобщение до щаб-квартирата в Санта Майра и получиха отговор. Сега, ако се случеше нещо с телефоните, нямаше да бъдат напълно изолирани.

След един час, единият от генераторите бе свързан с мрежата на уличните лампи от западната страна на Скайлайн роуд. Другият бе съединен с електрическата инсталация на хотела. Вечерта, ако захранването бъдеше изключено по тайнствен начин, генераторите щяха да се задействат автоматически. Тъмнината нямаше да трае повече от една-две секунди.

Брайс бе уверен, че дори техният неизвестен неприятел нямаше да може да отвлече някоя жертва толкова бързо.

Джени Пейдж започна сутринта с едно незадоволително измиване с мокра гъба, последвано от напълно задоволителна закуска от яйца, шунка, препечени филийки и кафе.

После, придружена от трима тежко въоръжени мъже, тя отиде по улицата до своята къща и взе оттам чисти дрехи за себе си и Лайза. Отби се и в службата си, откъдето взе един стетоскоп, един апарат за измерване на кръвно налягане, памук, марля, шини, бинтове, турникети, антисептични и болкоуспокояващи средства, спринцовки, антибиотици и други инструменти и материали, които щяха да й бъдат нужни да оборудва извънредна амбулатория в един ъгъл на фоайето на хотел Хилтоп.

Сградата бе притихнала.

Полицаите продължиха да се оглеждат нервно, влизайки във всяка нова стая така, сякаш подозираха, че над вратата е монтирана гилотина.

Джени тъкмо привършваше с опаковането на материалите в своята служба, когато телефонът иззвъня. Всички се втренчиха в него.

Те знаеха, че в града работят само два телефона, но и двата се намираха в хотел Хилтоп.

Телефонът звънна отново.

Джени вдигна слушалката, без да говори.

Мълчание.

Тя зачака.

След секунда чу далечните крясъци на чайки. Бръмченето на пчели. Мяукането на котка. Детски плач. Детски смях. Задъхано куче. Звукът на гърмяща змия: чика-чика-чика-чика.

Брайс бе чул подобни неща по телефона миналата нощ, в полицейския участък, точно преди пеперудата да започне да се блъска о прозорците. Той бе казал, че звуците са съвсем обикновени, познати животински шумове. И въпреки това го бяха обезпокоили. Той не беше в състояние да обясни защо.

Сега Джени разбра какви точно бяха те.

Чуруликане на птици.

Крякане на жаби.

Котешко мъркане.

Мъркането премина в съскане. Съскането премина в ядосан котешки крясък. Крясъкът премина в кратък, ала ужасяващ писък на болка.

После един глас:

— Ще натикам големия си бодил в сочната ти сестричка.

Джени позна гласа. Уоргъл. Мъртвецът.

— Чуваш ли ме, докторе?

Тя мълчеше.

— И хич не ми пука в кой край ще я мушна. — Той се изкикоти.

Тя затръшна слушалката. Полицаите я гледаха очакващо.

— Ъ-ъ… никой не се обади — рече тя, решавайки да не им казва какво бе чула. Те вече бяха твърде неспокойни.

От медицинската служба отидоха до аптеката Тейтън на Вейл лейн, откъдето Джени се запаси с още лекарства: болкоуспокояващи средства, широк спектър от антибиотици, коагуланти, антикоагуланти и всякакви други неща, които биха могли да потрябват.

Когато привършваха в аптеката, телефонът звънна.

Джени се оказа най-близо до него. Не й се искаше да отговаря, но не можа да се сдържи.

И то отново беше там.

Джени изчака малко и каза:

— Ало?

Уоргъл каза:

— Така ще обладая сестричката ти, че няма да може да ходи цяла седмица.

Джени затвори.

— Нямаше никой — каза тя на полицаите.

Те изглежда не й повярваха. Стояха и гледаха треперещите й ръце.

Брайс седеше на централния оперативен пулт и говореше по телефона с щаб-квартирата в Санта Майра.

Проучването върху Тимоти Флайт не бе разкрило нищо. Флайт не бе търсен от никоя полицейска агенция в Щатите и Канада. ФБР никога не бе чувало за него. Името върху огледалото в банята на хотел Кендълглоу си оставаше загадка.

Полицията в Сан Франциско бе успяла да представи някои данни за изчезналия Харълд Ордни и неговата съпруга, в чиято стая бе намерено името Тимоти Флайт. Ордни притежавали две книжарници в Сан Франциско. Едната била обикновен магазин за продажба на дребно. Другата представлявала търговска агенция за антикварни и редки книги и изглежда била далеч по-печеливша от първата. Ордни били широко известни и уважавани в средите на колекционерите. Според тяхното семейство, Харълд и Бланш отишли в Сноуфилд на четиридневна почивка да отпразнуват тридесет и първата си годишнина. Семейството никога не било чувало за Тимоти Флайт. Когато позволили на полицаите да прегледат личния адресник на Ордни, те не открили там запис за лице с име Флайт.

Полицията все още не била успяла да намери някой от служителите в книжарниците; обаче се надявали да сторят това веднага щом двата магазина бъдат отворени, в десет часа тази сутрин. Надявали се Флайт да е познат на Ордни от търговията и известен на служителите.

— Дръжте ме в течение — рече Брайс на сутрешния дежурен в Санта Майра. — Как са нещата при вас?

— Ад.

— Ще стане и по-лошо.

Когато Брайс затваряше телефона, Джени Пейдж се върна от своя лов на лекарства и оборудване.

— Къде е Лайза? — попита тя.

— С кухненската команда — отвърна Брайс.

— Добре ли е?

— Разбира се. С нея са трима едри, силни и добре въоръжени мъже. Забрави ли? Нещо не е ли на ред?

— Ще ти разкажа по-късно.

Брайс даде нови задачи на тримата въоръжени телохранители на Джени и после започна да й помага в изграждането на амбулатория в единия ъгъл на фоайето.

— Това вероятно са хвърлени на вятъра усилия — каза тя.

— Защо?

— Досега няма ранени. Само убити.

— Е, това може да се промени.

— Аз мисля, че то удря само когато иска да убие. То не предприема половинчати мерки.

— Може би. Обаче с всички тези носещи оръжие мъже и при тази изнервеност не бих се учудил особено, ако някой простреля някой друг или дори се самопростреля в крака.

Както подреждаше шишенца в чекмеджето на едно бюро, Джени каза:

— Телефонът звънна в моята служба и още веднъж в аптеката. Беше Уоргъл. — Тя му разказа за двете обаждания.

— Сигурна ли си, че беше наистина той?

— Помня ясно гласа му. Неприятен глас.

— Но Джени, той беше…

— Зная, зная. Лицето му бе огризано, мозъкът му го нямаше и всичката му кръв бе изсмукана. Зная. Когато се опитвам да проумея това, направо полудявам.

— Може би някой се представя за него?

— Ако е така, тогава там има някой, в сравнение с когото Рич Литъл е любител.

— Той не звучи ли така сякаш…

Брайс спря на средата на изречението и двамата с Джени се обърнаха към Лайза, която влезе тичешком през сводестия портал и се насочи към тях.

— Елате! Бързо! В кухнята става нещо странно.

Преди Брайс да успее да я спре, тя се затича обратно. Няколко души се завтекоха след нея, вадейки оръжията си, но Брайс им заповяда да спрат.

— Останете тук. Не напускайте поста.

Джени вече спринтираше след момичето.

Брайс се втурна в трапезарията, догони Джени, изпревари я, извади револвера си и влезе след Лайза през летящите врати в кухнята на хотела.

Тримата мъже, които изпълняваха наряд в кухнята през тази смяна — Горди Брогън, Хенри Уонг и Макс Дънбър, — бяха оставили отварачките за консерви и готварските принадлежности за сметка на служебните си револвери, но не знаеха към какво да ги насочат. Погледнаха нагоре към Брайс с объркан вид.

Въздухът бе изпълнен с детско пеене. На момченце. Гласчето му бе ясно, крехко и сладко.

— Мивката — посочи Лайза.

Озадачен, Брайс отиде до най-близката от трите двойни мивки. Джени го последва.

Песента се смени. Гласчето бе същото:

Детското гласче идваше от канала на мивката, сякаш бе хванато в капан някъде далече надолу в тръбите.

Няколко секунди Брайс слушаше като омагьосан, без да каже нито дума.

Той погледна към Джени. Тя му отвърна със същия удивен поглед, който той видя върху лицата на хората си, когато влезе през летящите врати.

— Това започна съвсем внезапно — каза Лайза, извисявайки глас над песента.

— Кога? — попита Брайс.

— Преди няколко минути — отвърна Горди Брогън.

— Аз стоях до мивката — каза Макс Дънбър. Той бе едър, космат, грубоват мъж с топли, срамежливи кафяви очи. — Когато пеенето започна… Божичко, подскочих половин метър!

Песента отново се смени. Благозвучността се смени с преситена, почти подигравателна набожност:

— Това не ми харесва — каза Хенри Уонг. — Какво може да е?

В пеенето нямаше нещо особено заплашително; и все пак, както шумовете, които Джени и Брайс бяха чули по телефона, нежното детско гласче, излизащо от такъв необичаен източник, бе обезпокоително. Зловещо.

Пеенето рязко секна.

— Слава Богу! — каза Макс Дънбър с тръпка на облекчение, тъй като мелодичното пеене на детето бе непоносимо пронизващо, дразнещо, фалшиво. — Този глас направо пробиваше до корените на зъбите ми.

След като изминаха няколко секунди на тишина, Брайс понечи да се наведе към канала, за да го разгледа…

Всички извикаха, Лайза изпищя, а Брайс залитна назад от страх и изненада, ругаейки се, че не е бил по-предпазлив, вдигайки рязко револвера си и насочвайки дулото към нещото, което излезе от канала.

Ала това бе само вода.

Един дълга струя под високо налягане от изключително мръсна, мазна вода се изстреля почти до тавана и се изля надолу върху всичко. Избликът бе краткотраен, само за една-две секунди, и се разпръсна във всички посоки.

Няколко гнусни капки удариха Брайс по лицето. Отпред на ризата му се появиха тъмни петна. Течността смърдеше.

Тя представляваше точно това, което човек би очаквал да бликне назад от канал: мръсна кафява вода, струйки лепкава мътилка, частици от остатъците от сутрешната закуска, които се бяха промушили при изхвърлянето на отпадъците.

Горди взе едно руло хартия за ръце и те затъркаха лицата си и запопиваха лекетата по дрехите си.

Още се бършеха и чакаха да видят дали пеенето ще започне отново, когато Тал Уитмън влезе през една от летящите врати:

— Брайс, току-що ни се обадиха. Генерал Копърфилд и неговият екип са стигнали барикадата на пътя и са минали през нея преди няколко минути.

23КРИЗИСНИЯТ ЕКИП

В кристалната утринна светлина Сноуфилд изглеждаше току-що почистен и спокоен. Лек ветрец поклащаше дърветата. Небето бе безоблачно.

Като излезе от хотела заедно с Брайс, Франк, д-р Пейдж и още няколко души, Тал Уитмън погледна нагоре към слънцето и гледката му припомни един спомен от детството му в Харлем. Той често си купуваше бонбони от вестникарската будка на Боуз, която се намираше до блока с апартамента на леля Беки. Брайс предпочиташе лимоновите дражета. Те притежаваха най-приятния оттенък на жълтото, който той бе виждал. И сега, тази сутрин, той видя, че слънцето имаше точно същия оттенък на жълтото и висеше като огромно лимоново драже. Това му припомни с изненадваща сила вида, шумовете и миризмите на вестникарската будка на Боуз.

Лайза вървеше зад Тал. Всички спряха на тротоара и зачакаха пристигането на поделението за защита от ХБВ отдолу по склона.

В подножието на хълма не се движеше нищо. Планинският склон бе притихнал. Очевидно екипът на Копърфилд още бе далеч.

Чакайки на лимонената светлина, Тал се питаше дали вестникарската будка на Боуз продължава да работи на старото си място. Най-вероятно бе празна, мръсна и порутена. Или може би продаваше списания, тютюн и бонбони само като параван за незаконна продажба на наркотици.

С възрастта Тал все по-остро усещаше една тенденция към израждане на всичко. Приятните квартали западаха, западналите запустяваха, запуснатите се рушеха. Редът даваше път на хаоса. Това можеше да се види навсякъде. Повече убийства с всяка следваща година. Все по-голяма злоупотреба с наркотици. Спираловидни темпове на нападения, изнасилвания, кражби с взлом. Това, което спасяваше Тал от песимизма по отношение на бъдещето на човешкия род, бе неговото страстно убеждение, че добрите хора — хората като Брайс, Франк и д-р Пейдж; хората като леля му Беки — ще съумяват да задържат течението на израждането и може би от време на време да го обръщат назад.

Обаче вярата му в силата на добрите хора и отговорните действия се бе изправила пред една сериозна проверка тук в Сноуфилд. Това зло изглеждаше непобедимо.

— Чуйте! — каза Горди Брогън. — Мотори.

Тал погледна към Брайс:

— Мислех, че не трябва да ги очакваме по-рано от обяд. Те идват три часа по-рано.

— Обяд е възможно най-късното време на пристигане — каза Брайс. — Копърфилд искаше да дойде колкото може по-скоро. Съдейки по разговора ми с него, той е твърд командир, човек, който обикновено получава от хората си това, което иска.

— Точно като теб, а? — попита Тал.

Брайс го изгледа изпод сънливите си, отпуснати клепачи:

— Аз? Твърд? Защо, аз съм мек като котенце.

— Или като пантера — ухили се Тал.

— Идват!

В началото на Скайлайн роуд се показа една голяма кола и шумът от работещия й двигател ставаше все по-силен.

Колите на Поделението за гражданска отбрана от ХБВ бяха три. Джени ги гледаше как пълзят бавно нагоре по дългата стръмна улица към хотел Хилтоп.

Процесията се водеше от блестящ бял самоходен фургон — една преустроена единадесетметрова грамада. Тя нямаше врати и прозорци отстрани. Единственият й вход очевидно се намираше отзад. Извитото предно стъкло на кабината бе тъмно, така че не можеше да се вижда вътре, и изглежда бе от много по-дебело стъкло, отколкото обикновените фургони. По колата нямаше нито опознавателни знаци, нито някаква маркировка, че принадлежи на армията. Табелата с номера беше стандартната за Калифорния. Очевидно анонимността по време на придвижване бе част от програмата на Копърфилд.

Зад първия фургон идваше втори. Колоната завършваше един камион без знаци, който теглеше деветметрово сиво ремарке. Прозорците на камиона също бяха от цветно бронирано стъкло.

Понеже не беше сигурен, че шофьорът на водещия камион вижда тяхната група пред хотел Хилтоп, Брайс излезе на платното на улицата и размаха ръце над главата си.

Товарите във фургоните и камиона очевидно бяха доста тежки. Двигателите се напъваха и изкачваха мъчително улицата, движейки се с по-малко от петнадесет километра в час, после с по-малко от десет, напредвайки бавно, но сигурно, стенейки, стържейки. Когато най-накрая стигнаха Хилтоп, те продължиха и на ъгъла завиха надясно по пресечката отстрани на хотела.

Докато автоколоната спре и паркира, Джени, Брайс и другите заобиколиха отстрани на хотела. Всички улици на Сноуфилд с направление изток-запад вървяха покрай планината и повечето от тях бяха равни. Беше много по-лесно и безопасно трите коли да паркират там, отколкото на стръмната Скайлайн роуд.

Джени стоеше на тротоара, гледаше задната врата на първия фургон и чакаше някой да излезе.

Трите прегрети двигатели угаснаха един след друг и настъпи тягостна тишина.

Настроението на Джени се повиши за пръв път откак пристигна в Сноуфилд миналата вечер. Специалистите бяха дошли. Както повечето американци, тя имаше огромна вяра в специалистите, в техниката, в науката. Всъщност, вярваше сигурно повече от останалите, защото самата тя бе специалист, човек на науката. Скоро те ще разберат какво е убило Хилда Бек, Либерманови и другите. Специалистите бяха пристигнали. Най-после кавалерията бе дошла.

Първо се отвори задната врата на камиона и оттам долу скочиха хора. Те бяха облечени като за операции в биологически заразена атмосфера. Носеха бели пластмасови костюми от разработения от НАСА вид, с широки шлемове, които имаха гигантски плексигласови зрителни стъкла, всички носеха на гърба си индивидуални бутилки с въздух, както и системи за пречистване и регенерация с големина на чанта за документи.

Интересно защо, ала на Джени отначало мъжете не й заприличаха на космонавти. Те изглеждаха като последователи на някаква странна религия, блестящи в своите жречески одежди.

От камиона се бяха изсипали една дузина пъргави мъже. Още продължаваха да се появяват, когато Джени осъзна, че те бяха тежко въоръжени. Те се разпръснаха около двете страни на фургона и заеха позиции между своето превозно средство и хората на тротоара, обръщайки се с гръб към колите. Тези мъже не бяха учени. Те бяха поддържаща част. Имената им бяха изписани върху шлемовете, точно над зрителните стъкла: СЕРЖ. ХАРКЪР, Р-К ФОУДЪР, Р-К ЛАСКАЛИ, ЛЕЙТ. ЪНДЪРХИЛ. Те извадиха оръжията си и се прицелиха навън, обезпечавайки един периметър по решителен начин, който не допускаше вмешателство.

Потресена и объркана, Джени видя пред себе си дулото на един автомат.

Като пристъпи към войската, Брайс каза:

— Какво по дяволите означава това?

Сержант Харкър, който се намираше най-близо до Брайс, насочи оръжието се към небето и изстреля кратък предупредителен откос.

Брайс спря като закован.

Тал и Франк посегнаха автоматически към револверите си.

— Не! — извика Брайс. — Не стреляйте, за Бога! Ние сме от една и съща страна.

Един от войниците заговори. Лейтенант Ъндърхил. Гласът му, излизащ от един малък усилвател, намиращ се в една петнадесетсантиметрова квадратна кутия на гърдите му, звучеше тенекиено:

— Моля не се приближавайте до колите. Наше първо задължение е да запазим целостта на лабораториите и ще го направим на всяка цена.

— По дяволите — рече Брайс, — нямаме намерение да създаваме никакви неприятности. Аз съм този, който ви повика първи.

— Не се приближавайте — заяви твърдо Ъндърхил.

Най-накрая задната врата на първия самоходен фургон се отвори. Четиримата души, които излязоха оттам, бяха също облечени в херметически костюми, но не бяха войници. Те се движеха, без да бързат. Не бяха въоръжени. Единият бе жена; Джени зърна едно поразително красиво женско ориенталско лице. Пред имената върху шлемовете на четиримата нямаше военни звания: БЕТЪНБИ, ВАЛДЕС, НИВЪН, ЯМАГУЧИ. Това бяха цивилни учени, които в случай на извънредна химическо-биологическа тревога се вдигаха от частните си жилища в Лос Анджелис, Сан Франциско, Сиатъл и други западни градове и постъпваха под разпореждането на Копърфилд. Според Брайс имаше по един такъв екип за западните, източните и южните щати.

От втория фургон излязоха шест души. ГОЛДСТЕЙН, РОБЪРТС, КОПЪРФИЛД, ХАУК. Последните двама бяха с костюми без знаци и без имена над зрителните стъкла. Те се придвижиха зад линията от въоръжени войници и застанаха до Бетънби, Валдес, Нивън и Ямагучи.

Тези десет души започнаха да разговарят помежду си с помощта на вградените в костюмите си радиостанции. Джени виждаше как устните им се мърдат зад плексигласовите визьори, обаче крякащите кутии на гърдите им не препредаваха нито дума, което означаваше, че разполагат с възможности да водят както публични, така и строго поверителни дискусии. Засега бяха избрали поверителността.

Но защо? питаше се Джени. Те нямат какво да крият от нас. Нали?

Генерал Копърфилд, най-високият от двадесетте, се отдели от групата зад първия фургон, стъпи на тротоара и се доближи до Брайс.

Преди Копърфилд да вземе инициативата, Брайс излезе напред:

— Господин генерал, искам да зная защо ни държат на мушка.

— Съжалявам — каза Копърфилд, обърна се към войниците, които стояха с каменни лица, и рече: — Добре, момчета. Положението е под контрол. Свободно.

Поради контейнерите с въздух, които носеха, войниците не можеха да заемат удобно класическата позиция свободно. Движейки се обаче с плавната хармония на прецизен в строевата подготовка екип, те веднага смъкнаха автоматите от раменете си, разтвориха краката си точно тридесет сантиметра, поставиха оръжията право долу отстрани и застанаха неподвижни, с лице напред.

Брайс бе прав, когато каза на Тал, че Копърфилд прилича на строг командир. За Джени бе очевидно, че в поделението на генерала няма проблеми с дисциплината.

Като се обърна отново към Брайс, Копърфилд се усмихваше иззад зрителното си стъкло и каза:

— Така по-добре ли е?

— По-добре е — каза Брайс. — И все пак искам обяснение.

— Просто СПД — отвърна Копърфилд. — Стандартна процедура на действие. Това е част от обичайната рутина. Нямаме нищо против теб или хората ти, шерифе. Ти си шерифът Брайс Хамънд, нали? Помня те от конференцията в Чикаго миналата година.

— Да, сър, аз съм Хамънд. Обаче вие все още не сте ми дали задоволително обяснение. Просто СПД не е достатъчно.

— Няма нужда да повишаваш тон, шерифе. — Копърфилд потупа с ръкавица крякащата кутия на гърдите си. — Това нещо не е просто един говорител. То е снабдено и с изключително чувствителен микрофон. Виждаш ли, когато отиваме в някое място, където може да има сериозно биологическо или химическо заразяване, ние трябва да отчитаме възможността, че можем да бъдем залети от множество болни и умиращи хора. Ние обаче просто не сме екипирани да провеждаме лечение. Ние сме изследователски екип. Занимаваме се стриктно с патология, а не с лечение. Нашата работа е да разберем всичко каквото можем за заразяването, така че снабдени както трябва медицински екипи да дойдат веднага след нас, за да се занимаят с оцелелите. Обаче умиращи и отчаяни хора могат да не разберат, че не можем да ги лекуваме. Такива хора биха могли да нападнат подвижните лаборатории от яд или чувство за безизходност.

— Или страх — вметна Тал Уитмън.

— Точно така — каза генералът, не забелязвайки иронията. — Нашите имитации на психологически стрес показват, че това е една реална възможност.

— А ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви — попита Джени, — ще ги убиете ли?

Копърфилд се обърна към нея. Слънцето озари зрителното му стъкло, превръщайки го в огледало, и за момент тя не можеше да го види. После той леко се отмести и лицето му отново изплува, не дотолкова, че тя да види как изглежда в действителност. Това бе едно нереално лице, ограничено от прозрачната част на шлема.

— Д-р Пейдж, предполагам — каза Копърфилд.

— Да.

— Е добре, докторе, ако терористи или агенти на чуждо правителство извършат акт на биологическа война срещу някоя американска общност, нашата работа, на мен и моите хора, е да изолираме микроба, да го идентифицираме и да предложим мерки за удържането му. Това е отрезвяваща отговорност. Ако позволим някому, дори на страдащите жертви, да ни възпре, опасността от разпространение на чумата ще нарасне драматично.

— Значи — каза Джени, продължавайки да го притиска, — ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви, вие ще ги убиете.

— Да — каза той сухо. — Дори благоприличните хора трябва понякога да избират по-малката от две злини.

Джени се загледа в Сноуфилд, който на утринното слънце приличаше на гробище не по-малко, отколкото в нощния мрак. Генерал Копърфилд имаше право. Каквото и да направеше за предпазване на екипа си, щеше да бъде по-малкото зло. Голямото зло бе направеното — или предстоеше да бъде направено — на този град.

Тя не можеше да си обясни защо избухна така пред генерала.

Може би, защото си ги бе представяла, него и хората му, като спасителната конница. Искало й се беше всички проблеми да бъдат разрешени, всички неясноти да бъдат изяснени незабавно с пристигането на Копърфилд. Бе осъзнала, че няма да стане така, когато те бяха насочили оръжията си към нея. Мечтата бе угаснала бързо. И съвсем неоправдано тя бе стоварила вината върху генерала.

Това не беше типично за нея. Сигурно нервите й бяха опънати повече, отколкото си мислеше.

Брайс започна да представя хората си на Копърфилд, ала генералът го прекъсна:

— Не искам да бъда невъзпитан, шерифе, обаче нямам време за запознанства. По-късно. Точно сега искам да действам. Искам да видя всички онези неща, за които ми разказа по телефона миналата нощ и после искам да се направи аутопсия.

Той иска да прескочи представянията, защото не вижда смисъл да интимничи с хора, които може би са обречени, помисли си Джени. Ако ние развием симптоми на заразяване, ако това се окаже някакво мозъчно заболяване и ако ние обезумеем и се опитаме да щурмуваме подвижните лаборатории, за него ще бъде по-лесно да ни разстреля, ако не ни познава много добре.

Стига! — каза си ядосано тя.

Тя се загледа в Лайза и си помисли: О, небеса, дете, ако аз съм толкова изтощена, как ли се чувстваш ти. И все пак ти се държиш по-мъжки от всички. Каква прекрасна сестричка имам.

— Преди да ви разведа наоколо — каза Брайс на Копърфилд, — трябва да ви разкажа за нещото, което видяхме миналата нощ, и какво се случи на…

— Не, не — прекъсна го нетърпеливо Копърфилд. — Искам да проуча това стъпка по стъпка. Точно както сте се натъкнали на нещата. Ще има достатъчно време да ми разкажеш какво е станало миналата нощ. Нека започнем да действаме.

— Обаче, виждате ли, все повече изглежда, че не заразна болест е очистила този град — възрази Брайс.

Генералът каза:

— Хората ми дойдоха тук да разследват за евентуална връзка с ХБВ. Това и ще направим най-напред. После можем да разгледаме други възможности. СПД, шерифе.

Брайс отпрати повечето от хората си обратно в хотел Хилтоп, оставяйки със себе си само Тал и Франк.

Джени хвана Лайза за ръка и двете също се насочиха обратно към хотела.

Копърфилд й подвикна:

— Докторе! Почакайте. Искам да дойдете с нас. Вие бяхте първият лекар на мястото на действието. Ако състоянието на телата се е изменило, вие сте тази, която ще го установи най-добре.

Джени погледна към Лайза:

— Искаш ли да дойдеш?

— Обратно в пекарницата? Благодаря, не искам. — Момичето потръпна.

Мислейки си за сладкото детско гласче, което идваше от канала на мивката, Джени каза:

— Не отивай в кухнята. И ако ти се наложи да отидеш в тоалетната, помоли някой да те придружи.

— Джени, всички те са мъже!

— Пет пари не давам. Помоли Горди. Той може да стои пред отделението с гръб към теб.

— Божичко, това няма да е удобно.

— Иска ти се да отидеш в тази тоалетна отново сама?

Момичето пребледня:

— В никакъв случай.

— Добре. Дръж се близо до другите. Подчертавам, близо. Не просто в едно и също помещение. Стой в същата част на помещението. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Джени мислеше за двете телефонни обаждания на Уоргъл тази сутрин. За грубите му заплахи. И въпреки че това бяха заплахи на мъртъв човек, които не би трябвало да имат значение, Джени бе изплашена.

— И ти се пази — каза Лайза.

Джени целуна момичето по бузата.

— Сега побързай и настигни Горди, преди той да завие зад ъгъла.

Лайза се затича и викна:

— Горди! Почакай!

Високият млад полицай спря на ъгъла и погледна назад.

Наблюдавайки как Лайза спринтира по калдъръмения тротоар, сърцето на Джени се сви.

Тя си помисли: Дали няма да е изчезнала, когато се върна? Ще я видя ли отново жива?

24ХЛАДНОКРЪВЕН ТЕРОР

Пекарницата на Либерман.

Брайс, Тал, Франк и Джени влязоха в кухнята. Генерал Копърфилд и деветимата учени от неговия екип ги следваха по петите, а четирима войници, мъкнейки автомати, завършваха колоната.

Кухнята се изпълни с хора. Брайс се чувстваше неловко. Ами ако ги нападнеха, докато са притиснати заедно? Ами ако се наложеше да напуснат бързо?

Двете глави си стояха точно на същото място, където бяха миналата нощ: във фурните, взирайки се през стъклото. Върху работната маса двете отрязани ръце все така стискаха здраво точилката.

Нивън от хората на генерала направи няколко снимки на кухнята от различни ъгли, после десетина едри планове на главите и ръцете.

Другите се местеха из помещението, стараейки се да не му пречат. Снимането трябваше да бъде извършено преди започването на съдебно-медицинската работа, която не бе много по-различна от установената полицейска практика на мястото на действие на едно престъпление.

При движението на облечените в скафандри учени, техните гумирани дрехи скърцаха. Тежките им обувки стържеха шумно по настлания с плочки под.

— Все още ли мислите, че това прилича на обикновен случай на ХБВ? — попита Брайс Копърфилд.

— Би могло.

Наистина ли?

Копърфилд каза:

— Фил, ти си специалистът по нервнопаралитични газове. Не мислиш ли като мен?

На въпроса отговори човекът, на чийто шлем бе изписано името ХАУК:

— Прекалено рано е да се каже нещо с положителност, обаче изглежда, че може би си имаме работа с нервнолептичен токсин. И има някои неща — най-вече изключителната психопатична жестокост, — които ме карат да се питам дали не става дума за Т-139.

— Това определено е една възможност — рече Копърфилд. — Точно това си помислих, когато влязох.

Нивън продължаваше да щрака с фотоапарата, а Брайс попита:

— Какво е това Т-139?

— Един от основните нервнопаралитични газове в арсенала на руснаците — каза генералът. — Пълното име е Тимошенко-139. Наречен е на Иля Тимошенко — ученият, който го разработил.

— Какъв възхитителен паметник — каза саркастично Тал.

— Повечето нервнопаралитични газове предизвикват смърт от тридесет секунди до пет минути след контакта с кожата — каза Хаук. — Обаче Т-139 не е така милостив.

— Милостив ли? — възкликна ужасен Франк Отри.

— Т-139 не е просто убиец — каза Хаук. — В сравнение с него един убиец е милостив. Т-139 е това, което военните стратези наричат деморализатор.

Копърфилд се намеси:

— Той минава през кожата и влиза в кръвта за по-малко от десет секунди, след което се преселва в мозъка и почти мигновено предизвиква непоправими увреждания на мозъчните тъкани.

— За един период от около четири до шест часа — обясни Хаук — жертвата запазва пълна способност на крайниците и сто процента от нормалната си сила. Отначало само съзнанието пострадва.

— Дементиа параноидес — каза Копърфилд. — Умствено объркване, страх, ярост, загуба на контрол върху чувствата и неудържимо усещане, че всички заговорничат срещу теб. Това е съчетано с непреодолим импулс за извършване на насилствени актове. По същество, шерифе, Т-139 превръща хората в безмозъчни машини-убийци за четири до шест часа. Те се гонят един друг и преследват незасегнати хора извън зоната на газовата атака. Виждате какъв изключително деморализиращ ефект би могло да има това върху неприятеля.

— Разбирам — каза Брайс. — И д-р Пейдж развиваше теорията за подобна заразна болест миналата нощ, за мутация на бяса, която убива някои хора, а други превръща в побъркани убийци.

— Т-139 не е заразна болест — каза бързо Хаук, — а нервнопаралитичен газ. И ако питате мен, аз предпочитам това да е било нападение с нервнопаралитичен газ. Щом веднъж газът се разсее, заплахата изчезва. Една биологична заплаха е значително по-трудна за удържане.

— Ако е било газ — каза Копърфилд — трябва да се е разсеял отдавна, обаче би имало следи от него върху почти всичко. Втечнен остатък. Ще можем да го идентифицираме за нула време.

Те се отдръпнаха до стената, за да направят път на Нивън и неговия фотоапарат.

— Д-р Хаук — каза Джени, — по отношение на този Т-139 вие споменахте, че амбулаторният стадий трае от четири до шест часа. Какво следва по-нататък?

— Значи — отвърна Хаук, — вторият стадий е и последен. Той трае от шест до дванадесет часа. Започва с израждане на еферентните нерви и се изостря до парализа на сърдечния и вазомоторния център, както и центъра на дихателния рефлекс в мозъка.

— Господи Боже — възкликна Джени.

— Обяснете още веднъж и за нас, профаните — помоли Франк.

Джени каза:

— Това означава, че по време на втория стадий от болестта, за един интервал от шест до дванадесет часа, Т-139 постепенно намалява способността на мозъка да управлява автоматичните функции на тялото — като дишане, сърдечни пулсации, разширяване на кръвоносните съдове, функции на органите… Жертвата започва да изпитва неравномерни сърдечни пулсации, изключителни трудности с дишането и постепенно отслабване на всички жлези и органи. Дванадесет часа може да не ти се струват постепенно, но за жертвата са като вечност. Ще има повръщане, диария, неконтролируемо уриниране, продължителни и силни мускулни спазми… И ако са повредени само еферентните мускули, а останалата част от нервната система е незасегната, ще има мъчителна и неотслабваща болка.

— От шест до дванадесет часа ад — потвърди Копърфилд.

— Докато сърцето спре — каза Хаук — или докато жертвата просто спре да диша и се задуши.

За известно време всички замълчаха и се чуваше само тракането на фотоапарата на Нивън. Накрая Джени каза:

— Аз продължавам да считам, че тук изобщо не може да става дума за нервнопаралитичен газ и че дори нещо като Т-139 не би могло да обясни тези обезглавявания. Първо на първо, никоя от жертвите няма признаци на повръщане или инконтиненция.

— Добре — рече Копърфилд, — ние може да имаме работа с някой дериват на Т-139, който не предизвиква такива симптоми. Или пък някой друг газ.

— Никой газ не може да обясни пеперудата — каза Тал Уитмън.

— Или случилото се със Стю Уоргъл — каза Франк.

— Пеперудата? — учуди се Копърфилд.

— Вие не искахте да чуете нищо за нея, докато не видите другите неща — напомни Брайс на Копърфилд. — Обаче мисля, че вече е време…

— Свърших — каза Нивън.

— Добре — рече Копърфилд. — Шерифе, д-р Пейдж, полицаи, ако бъдете така добри да пазите тишина докато завършим останалите си задачи тук, ще ви бъдем много благодарни за вашето сътрудничество.

Другите веднага се захванаха за работа. Ямагучи и Бетънби прехвърлиха отрязаните глави в две облицовани с порцелан кофи за образци с херметически затварящи се капаци. Валдес внимателно отдели ръцете от точилката и ги постави в трета кофа за образци. Хаук остърга малко брашно от масата и го сложи в малък пластмасов буркан, очевидно защото сухото брашно трябваше да е абсорбирало — и още да съдържа — следи от нервнопаралитичния газ — ако наистина е имало нервнопаралитичен газ. Хаук също така взе проба от масленото тесто под точилката. Голдстейн и Робъртс прегледаха двете пещи, от които бяха извадени главите и сетне Голдстейн измете първата пещ с помощта на една малка прахосмукачка, задвижвана от батерия. Когато свърши с това, Робъртс взе торбичката с прах, запечата я и я надписа, а в същото време Голдстейн използваше прахосмукачката за събиране на незначителни и дори микроскопични доказателства от втората фурна.

Всички учени бяха заети, с изключение на двамата мъже, които носеха костюми без имена върху шлемовете. Те стояха отстрани и само наблюдаваха.

Брайс наблюдаваше наблюдателите и се чудеше кои бяха те и каква функция изпълняваха.

Докато другите работеха, те описваха какво правят и обясняваха какво са намерили, говорейки на един жаргон, който Брайс не разбираше. Нито веднъж двама от тях не заговориха едновременно; този факт — съчетан с молбата на Копърфилд за мълчание от страна на нечленовете на екипа — даваше основание да се предположи, че разговорът се записва.

Между нещата, които висяха на колана около кръста на Копърфилд, имаше касетофон, свързан с комуникационната система на костюма на генерала. Брайс видя, че ролките на лентата се движат.

Когато учените взеха всичко, което искаха от кухнята, Копърфилд каза:

— Добре, шерифе. Сега накъде?

Брайс посочи към касетофона:

— Няма ли да спрете това, докато стигнем дотам?

— Не. Ние започнахме да записваме откакто преминахме бариерата на пътя и ще продължим да записваме докато не открием какво се е случило с този град. По такъв начин, ако нещо се провали, ако умрем преди да сме намерили решението, новият екип ще знае всяка наша стъпка. Няма да им се наложи да започнат отначало и дори ще имат подробен запис на фаталната грешка, която ни е убила.

Втората спирка бе художествената галерия, в която Франк Отри бе водил другите трима мъже миналата нощ. Той отново водеше през изложбената зала, канцеларията отзад и нагоре по стълбите към апартамента на втория етаж.

На Франк му се струваше, че в тази сцена има нещо почти комично: всички тези космонавти, трополящи по тесните стъпала с театрално сурови лица зад плексигласовите зрителни стъкла, звукът от тяхното дишане, усилван от затворените пространства на шлемовете и изхвърлян от говорителите на гърдите им с прекомерна сила и зловещо звучене. Приличаше на един фантастичен филм от 50-те години — Атаката на чуждите астронавти — и Франк не можа да удържи усмивката си.

Ала тази смътна усмивка се изпари, когато той влезе в кухнята на апартамента и отново видя мъртвия мъж. Тялото лежеше до хладилника, на същото място както миналата нощ, облечено само в долнището на синя пижама. Все така подуто, посиняло, взиращо се с празни очи в нищото.

Франк се отмести от пътя на хората на Копърфилд и отиде при Брайс зад бара, където стоеше тостерът.

След като Копърфилд отново помоли за тишина, учените старателно заобиколиха пръснатите по пода продукти за сандвич и се струпаха около трупа.

За няколко минути те привършиха с предварителния оглед на тялото.

Копърфилд се обърна към Брайс и каза:

— Ще го вземем за аутопсия.

— Още ли мислите, че си имаме работа с обикновен случай на ХБВ? — попита както и по-рано Брайс.

— Напълно е възможно, да — отвърна генералът.

— А посиняването и подуването? — попита Тал.

— Може да е алергична реакция от нервнопаралитичен газ — каза Хаук.

— Ако плъзнете нагоре крачола на пижамата — каза Джени, — надявам се да откриете, че реакцията се разпростира дори върху неоткритата част от кожата.

— Да, така е — каза Копърфилд. — Вече видяхме.

— Но как ще обясните реакцията на кожата, след като не е имала допир с нервнопаралитичен газ?

— Такива газове обикновено имат висок проникващ фактор — каза Хаук. — Те преминават през повечето дрехи. Фактически почти единственото нещо, което може да спре много от тях, е пластмасово или гумено облекло.

Точно каквото вие носите, а ние нямаме, помисли си Франк.

— Там има още едно тяло — каза Брайс на генерала. — Искате ли да хвърлите поглед и на него?

— Непременно.

— Оттук, сър — каза Франк.

Той ги изведе от кухнята и ги поведе по коридора с извадено оръжие.

Франк се страхуваше да влезе в спалнята, където мъртвата жена лежеше гола върху измачканите чаршафи. Той помнеше грубите неща, които Стю Уоргъл бе казал за нея, и имаше ужасното усещане, че Стю сега е там, с русокосата и техните мъртви тела са скопчени в студена и вечна страст.

Ала само жената се намираше там. Простряна на леглото. С широко разтворени крака. С уста, зинала в безконечен писък.

Когато Копърфилд и хората му свършиха предварителния оглед на тялото и бяха готови да тръгнат, Франк им обърна внимание върху автоматичния 22-калибров пистолет, който тя изглежда бе изпразнила в убиеца.

— Считате ли, че тя ще стреля в някакво си облаче, нервнопаралитичен газ, г-н генерал?

— Не, разбира се — каза Копърфилд. — Обаче може би тя вече е била засегната от газа, с увреден мозък. Може би е стреляла по халюцинации, по фантоми.

— Фантоми — повтори Франк. — Да, сър, точно това трябва да е било. Защото, вижте, тя е изстреляла всичките десет патрона в пълнителя и все пак ние открихме само два куршума — един в онзи висок скрин и един в стената, където виждате дупката. Това означава, че по-голямата част са попаднали в онова, по което е стреляла.

— Аз познавах тези хора — каза д-р Пейдж. — Гари и Сенди Уечлас. Тя беше добър стрелец. Спечели няколко състезания на окръжния панаир миналата година.

— Значи е притежавала умението да уцели осем пъти от десет — каза Франк. — И дори осем попадения не са спрели нещото, което тя се е опитвала да спре. Осем попадения дори не са му пуснали кръв. Разбира се, фантомите не кървят. Обаче, сър, би ли могъл един фантом да излезе оттук и да отнесе със себе си тези осем куршума?

Копърфилд го гледаше намръщено.

Всички учени също се бяха смръщили.

Войниците не само се мръщеха, но и се оглеждаха неспокойно.

Франк виждаше, че състоянието на двете тела — и особено кошмарното изражение на жената — оказаха въздействие върху генерала и хората му. Въпреки че не искаха да си признаят, те се бяха сблъскали с нещо отвъд техния опит. Те продължаваха да се придържат към обяснения, които имаха смисъл за тях — нервнопаралитичен газ, вирус, отрова, — ала започваха да се съмняват.

Хората на Копърфилд бяха взели със себе си един пластмасов чувал с цип за тела. В кухнята те плъзнаха облеченото с пижама тяло в чувала, сетне го изнесоха от сградата и го оставиха на тротоара с намерение да го приберат на връщане към подвижните лаборатории.

Брайс ги поведе към супермаркета Джилмартин. Вътре, отзад до хладилниците за млечни продукти, където беше станал инцидентът, той им разказа за изчезването на Джейк Джонсън.

— Нямаше писъци. Изобщо нямаше звук. Само няколко секунди тъмнина. Няколко секунди. Обаче когато светна отново, Джейк го нямаше.

— Вие погледнахте ли… — започна Копърфилд.

— Навсякъде.

— Може да е побягнал навън — предположи Робъртс.

— Да — каза д-р Ямагучи. — Може би е дезертирал. Като се има предвид какво е видял…

— Боже мой — каза Голдстейн, — ами ако е напуснал Сноуфилд? Може да се намира зад карантинната линия, разнасяйки инфекцията…

— Не, не и не. Джейк не би могъл да дезертира. Той не бе най-енергичният полицай от групата, обаче не би могъл да избяга. Той не бе безотговорен човек.

— Със сигурност не — съгласи се Тал. — Освен това, бащата на Джейк е бил окръжен шериф, така че тук се намесва и семейната гордост.

— А и Джейк беше предпазлив човек — каза Франк. — Той не правеше нищо без да го обмисли.

Брайс кимна:

— Във всеки случай, ако е побягнал ужасен, той щеше да вземе някоя патрулна кола. Със сигурност не е напуснал пеш града.

— Вижте — каза Копърфилд, — той би трябвало да знае, че няма да го пуснат през бариерата, така че изобщо се е държал далече от магистралата. Трябва да е минал през горите.

Джени поклати глава:

— Не, генерале. Тук земята е дива. Полицаят Джонсън би трябвало да знае, че може да се изгуби и умре.

— Освен това — каза Брайс, — един изплашен човек би ли се гмурнал лудешки в непозната гора през нощта? Не вярвам, г-н генерал. Обаче мисля, че е време да чуете какво се случи с другия ми полицай.

Като се облегна о един хладилник със сирене и месни консерви, Брайс им разказа за пеперудата, за нападението върху Уоргъл и смразяващото кръвта състояние на тялото. Разказа им и за сблъсъка на Лайза с възкръсналия Уоргъл и за последвалото откритие, че тялото го няма.

Копърфилд и неговите хора отначало изразяваха удивление, сетне объркване, сетне страх. Обаче по време на по-голямата част от разказа на Брайс те го гледаха в предпазливо мълчание и си разменяха многозначителни погледи.

Накрая той им разказа за детското гласче, което идваше от кухненския канал малко преди тяхното пристигане. И тогава, за трети път, попита:

— Е добре, г-н генерал, все още ли мислите, че това прилича на обикновен случай на ХБВ?

Копърфилд се поколеба, огледа осветения магазин, накрая срещна очите на Брайс и каза:

— Шерифе, искам д-р Робъртс и д-р Голдстейн да направят пълен медицински преглед на теб и всички, които са видели тази… ъ-ъ… пеперуда.

— Вие не ми вярвате.

— О, аз вярвам, че вие наистина мислите, че сте видели всички тези неща.

— По дяволите — възкликна Тал.

Генералът продължи:

— Вие сигурно разбирате, че ни изглеждате като заразени, като страдащи от халюцинации.

Брайс бе отегчен от тяхното неверие и разочарован от умствената им ограниченост. От тях като учени се очакваше да бъдат възприемчиви към нови идеи и неочаквани възможности. Вместо това те изглеждаха решени да насилят фактите, за да пасват на техните предварително създадени представи за онова, което ще открият в Сноуфилд.

— Мислите, че всички ние сме имали едни и същи халюцинации? — попита Брайс.

— Известни са масови халюцинации — отвърна Копърфилд.

— Генерале — каза Джени, — това, което видяхме, изобщо не беше халюцинация. То притежаваше характерните качества на реалността.

— Доктор Пейдж, отдавам специално внимание на всяко ваше изказване. Но тъй като сте една от тези, които твърдят, че са видели онази пеперуда, вашето мнение по въпроса просто не е обективно.

Гледайки навъсено Копърфилд, Франк Отри каза:

— Обаче, сър, ако това е било само наша халюцинация — тогава къде е Стю Уоргъл?

— Може би и той, и Джейк Джонсън са избягали от вас — каза Робъртс. — И може би вие просто сте обединили тяхното изчезване с вашите заблуждения.

От дългата си практика Брайс знаеше, че всяка дискусия се проваля, когато човек се възбуди. Той се насили да остане спокоен, както си беше облегнат о хладилника, и стараейки се да говори тихо и бавно, каза:

— Г-н генерал, от нещата, които казахте, вие и вашите хора, някой би си помислил, че отделът на окръжния шериф на Санта Майра е пълен изключително със страхливци, луди и кръшкачи.

Копърфилд замаха помирително с обшитите си с гума ръце:

— Не, не, не. Ние не казваме нищо подобно. Моля те, шерифе, помъчи се да разбереш. Ние само сме откровени с вас. Ние ви казваме как виждаме положението — как то изглежда на кой да е човек със специални познания по химическа и биологична война. Халюцинациите са едно от нещата, които очакваме да открием у оцелелите. Те са едно от нещата, които трябва да търсим. Сега, ако можете да ни предложите логическо обяснение за съществуването на тази пеперуда с размери на орел… е, може би тогава и ние ще можем да повярваме в нея. Обаче вие не можете. Което оставя нашето предположение — че вие просто сте имали халюцинации — като единствено разумно обяснение.

Брайс забеляза, че четиримата войници го гледаха по много по-различен начин сега, когато го подозираха, че е жертва на нервнопаралитичен газ. В края на краищата, един човек, страдащ от чудновати халюцинации, очевидно е неустойчив, опасен, може би дори достатъчно буен да реже човешки глави и да ги пъха във фурни. Войниците повдигнаха автоматите си с няколко сантиметра, въпреки че все още не се целеха в Брайс. Те го гледаха — както гледаха и Джени, и Тал, и Франк — с едно ново и явно подозрително изражение.

Преди Брайс да успее да отговори на Копърфилд, стресна го силен шум отзад в магазина, отвъд месарските маси. Брайс се отдели от хладилния шкаф, обърна се към източника на вълнението и постави дясната си ръка върху револвера в кобура.

С ъгълчето на окото си видя, че двама от войниците реагират по-скоро на него самия, отколкото на шума.

Когато той постави ръката си върху револвера, те незабавно повдигнаха автоматите си.

Това, което бе привлякло вниманието на Брайс, бе някакво чукане. И един глас. И двете идваха от хладилното помещение от другата страна на месарската зона, което беше на не повече от пет метра почти срещу мястото, където се бяха струпали Брайс и другите. Дебелата изолирана врата на хладилното отделение притъпяваше валящите по нея удари, но те все пак се чуваха силно. Гласът също беше притъпен, думите неясни, ала Брайс сметна, че чува нечии викове за помощ.

— Някой е затворен там — каза Копърфилд.

— Не може да бъде — каза Брайс.

Намеси се Франк:

— Не може да бъде затворен, защото вратата се отваря и от двете страни.

Внезапно чукането и викането спряха.

Дрънчене.

Тракане на метал о метал.

Дръжката на широката, лъскава стоманена врата се повдигна нагоре, надолу, нагоре, надолу, нагоре…

Ключалката щракна. Вратата се отвори. Но само няколко сантиметра. После спря.

Охладеният въздух отвътре се втурна навън, смесвайки се с по-топлия въздух в магазина. По дължината на отворената врата се издигнаха мустачета ледена пара.

Макар в помещението зад вратата да светеше, Брайс не можеше да види нищо през тесния отвор. Въпреки това той знаеше как изглежда отделението за замразено месо. По време на издирването на Джейк Джонсън миналата нощ, Брайс бе влизал и търсил вътре. Това беше ледено клаустрофобично място без прозорци, около три и половина на четири и половина метра. Имаше още една врата — снабдена с две резета, — която се отваряше към пасажа за приемане на доставките от месо. Боядисан бетонен под. Изолирани бетонни стени. Луминисцентни лампи. Студен въздух, идващ от вентилационни отвори на три от стените, циркулираше около дебелите парчета говеждо, телешко и свинско месо, които висяха на монтирани в тавана куки.

Брайс не чуваше нищо освен усиленото в защитните костюми дишане на учените и войниците, дори то бе сподавено; някои от тях изглежда бяха спрели да дишат.

Тогава от хладилното отделение дойде стон на болка. Някакъв жалостен слаб глас викаше за помощ. Отеквайки от студените бетонни стени, носен от спираловидно издигащите се струи въздух, които излизаха от леко открехнатата врата, гласът бе немощен, изкривен от ехото и все пак узнаваем.

— Брайс… Тал…? Кой е там навън? Франк? Горди? Има ли някой навън? Може ли… някой… да ми помогне?

Това беше Джейк Джонсън.

Брайс, Джени, Тал и Франк стояха неподвижни и слушаха.

Копърфилд каза:

— Който и да е, той се нуждае силно от помощ.

— Брайс… моля ви… някой…

— Познаваш ли го? — попита Копърфилд. — Той вика твоето име — нали, шерифе?

Без да дочака отговора, генералът заповяда на двама от хората си — сержант Харкър и редник Паскали — да погледнат в хладилното помещение за месо.

— Чакайте! — каза Брайс. — Никой да не ходи там. Нека тези хладилни шкафове останат между нас и хладилното помещение докато не узнаем повече.

— Шерифе, макар и да имам намерение да си сътрудничим, доколкото е възможно, ти нямаш власт върху мен и хората ми.

— Брайс… аз съм… Джейк… За Бога, помогни ми. Счупих проклетия си крак.

— Джейк? — попита Копърфилд, хвърляйки бърз любопитен поглед към Брайс. — Значи този човек вътре е същият, за когото ти каза, че е отвлечен оттук миналата нощ?

— Някой… да ми помогне… Господи, с-студено е… т-толкова е с-с-студено.

— Звучи като него — съгласи се Брайс.

— Ето на! — каза Копърфилд. — Няма нищо загадъчно, в края на краищата. Той е бил тук през цялото време.

Брайс погледна генерала:

— Казах ти, че миналата нощ претърсихме навсякъде. Дори и в този проклет хладилник. Нямаше го там.

— Е добре, сега е там — каза генералът.

— Хей, вие вънка! С-студено ми е. Не м-м-мога да движа този… проклет крак!

Джени докосна ръката на Брайс:

— Нещо не е наред. Нещо не е наред.

Копърфилд каза:

— Шерифе, не можем да стоим тук и да оставим един ранен човек да страда.

— Ако Джейк действително е бил тук цяла нощ — каза Франк Отри, — досега да е измръзнал до смърт.

— Ако това е хладилно отделение за месо — каза Копърфилд, — тогава въздухът вътре не е леден, а само студен. Ако човекът е топло облечен, спокойно би могъл да оцелее толкова дълго.

— Но първо на първо как е попаднал вътре? — попита Франк. — Какво по дяволите е правил там?

— Той не беше там миналата нощ — каза нетърпеливо Тал.

Джейк Джонсън отново извика за помощ.

— Там е опасно — каза Брайс на Копърфилд. — Чувствам го. Моите хора го чувстват. Д-р Пейдж го чувства.

— А аз не — рече Копърфилд.

— Генерале, ти не си бил достатъчно дълго в Сноуфилд, за да разбереш, че трябва да очакваш най-неочакваното.

— Като например пеперуди с размери на орел?

Преглъщайки гнева си, Брайс каза:

— Ти не си бил тук достатъчно дълго, за да… ъ-ъ… нищо не е така, както изглежда.

Копърфилд го изучаваше скептично.

— Не ми се прави на загадъчен, шерифе.

В хладилното отделение Джейк Джонсън започна да вика. Хленчещите му молби бяха страшни за слушане. Той звучеше като изнемощял от болка и изпаднал в ужас старец. Изобщо не изглеждаше опасен.

— Трябва да помогнем на този човек — каза Копърфилд.

— Няма да рискувам хората си — каза Брайс. — Вече не.

Копърфилд отново заповяда на сержант Харкър и редник Паскали да огледат хладилното отделение. Макар и да личеше от поведението му, че не вижда някаква голяма опасност за въоръжени с автомати мъже, той им заповяда да действат предпазливо. Генералът продължаваше да вярва, че врагът е нещо малко като бактерия или молекула нервнопаралитичен газ.

Двамата войници закрачиха бързо покрай редиците с хладилници към вратата, от която се влизаше в помещението за обработка на месо.

Франк каза:

— Щом Джейк можа да открехне вратата, защо не я отвори напълно, за да го видим?

— Той вероятно е употребил последните си сили, за да отключи вратата — каза Копърфилд. — Та това личи от гласа му, за Бога. Пълно изтощение.

Харкър и Паскали преминаха вратата зад хладилниците.

Ръката на Брайс стисна здраво дръжката на револвера в кобура му.

Тал Уитмън каза:

— В това положение нещо хич не е наред, по дяволите. Ако това наистина е Джейк и ако той се нуждае от помощ, защо е чакал досега, за да отвори вратата?

— Единственият начин да разберем е да го попитаме — отвърна генералът.

— Не, искам да кажа, че този хладилник има и външен вход — рече Тал. — Той е могъл да отвори вратата по-рано и да се провикне в пасажа. Както е тих градът, щяхме да го чуем по пътя си към Хилтоп.

— Може би досега е бил в безсъзнание — каза Копърфилд.

Харкър и Паскали се движеха покрай месарските маси и електрическия трион за месо.

Джейк Джонсън отново завика:

— Идва ли… някой? Идва ли… някой?

Джени понечи да повдигне ново възражение, обаче Брайс каза:

— Не говори!

— Докторе — каза Копърфилд, — можете ли наистина да очаквате от нас да пренебрегнем виковете на човека за помощ?

— Не, разбира се — отвърна Джени. — Обаче трябва да помислим за безопасен начин да погледнем вътре.

Клатейки глава, Копърфилд я прекъсна:

— Трябва да се погрижим за него незабавно. Чуйте го, докторе. Той е тежко ранен.

Джейк отново стенеше от болка.

Харкър се приближи до вратата на хладилното отделение за месо.

Паскали отстъпи малко назад и встрани, за да може да прикрива по-добре сержанта.

Мускулите на Брайс по гърба, раменете и врата се стегнаха от напрежение.

Харкър стигна вратата.

— Не — каза тихо Джени.

Вратата бе окачена така, че се отваряше навътре. Харкър посегна с дулото на автомата си и я бутна да се отвори напълно. Ледените панти изстъргаха и изскърцаха остро.

През Брайс премина тръпка.

Джейк не бе проснат пред вратата. Той изобщо не се виждаше.

Нищо не можеше да се види покрай сержанта, освен висящо говеждо месо: тъмно, нашарено със сланина, кърваво.

Харкър се поколеба…

(Не прави това! — помисли си Брайс.)

…и сетне хлътна вътре. Той пресече приведен прага, погледна наляво, завъртайки оръжието натам, сетне почти мигновено погледна надясно, обръщайки дулото.

Отдясно Харкър видя нещо. Той се изправи рязко от изненада и уплаха. Като се препъна припряно назад, той се удари о един говежди бут.

— По дяволите!

Харкър придружи вика си с къс автоматен откос. Брайс потрепна. Бумтежът бе оглушителен. Нещо бутна далечния край на вратата на хладилника и тя се затръшна.

Харкър хванат в капан с онова. С онова.

— Господи! — възкликна Брайс.

Без да губи време в заобикаляне, Брайс се покатери на високия до кръста хладилник пред себе си, стъпвайки върху пакети с швейцарско сирене Крафт и покрито с восък холандско сирене Гауда, и се прехвърли от другата страна, в месарската секция.

Чу се още един автоматен откос. Този път по-дълъг, може би до изпразване на пълнителя на оръжието.

Паскали се бореше неистово с дръжката на вратата на хладилника.

Брайс заобиколи месарските маси:

— Какво става?

Редник Паскали изглеждаше прекалено млад за войник — и много изплашен.

— Трябва да го измъкнем оттам! — каза Брайс.

— Не мога! Тая шибания не се отваря!

Вътре стрелбата бе спряла. Започнаха писъци.

Паскали извиваше отчаяно непреклонната дръжка.

Макар дебелата изолирана врата да притъпяваше писъците на Харкър, те въпреки това бяха силни и за кратки мигове дори се засилваха. Излизайки през вграденото в костюма на Паскали уоки-токи, агонизиращите вопли изглежда бяха оглушителни, защото редникът внезапно вдигна ръка на шлема си, сякаш опитвайки се да запуши уши.

Брайс бутна войника встрани и сграбчи дългата дръжка на вратата с две ръце. Ала тя не помръдваше ни нагоре, ни надолу.

В хладилника пронизващите звуци ту заглъхваха, ту се издигаха, ставайки по-силни, по-остри и по-ужасяващи.

Какво по дяволите правеше то с Харкър? — питаше се Брайс. — Жив ли го дереше?

Брайс хвърли поглед към хладилните шкафове. Тал се бе прекатурил през изложбения шкаф и идваше на помощ. Генералът и един друг войник, редник Фоудър, се бяха спуснали към портала. Франк бе скочил върху един хладилен шкаф и се бе обърнал към главната част на магазина, внимавайки това безредие до месарския хладилник да не е само диверсия. Всички останали продължаваха да стоят заедно на пътеката зад хладилниците.

Брайс се провикна:

— Джени!

— Да?

— Този магазин има ли железарска секция?

— Има.

— Трябва ми отвертка.

— Сега. — Тя вече тичаше.

Харкър пищеше.

Божичко, колко ужасно пищеше. По-ужасно от кошмар. По-ужасно от лудница. По-ужасно от Ада.

От слушането на тези писъци Брайс го изби ледена пот. Копърфилд стигна до хладилното помещение:

— Оставете ми тази дръжка.

— Няма смисъл.

— Оставете ми я!

Брайс се отдръпна.

Генералът бе едър мускулест човек — фактически най-едрият тук. Изглеждаше достатъчно силен да изкорени столетен дъб. Напрягайки се и ругаейки, той не помръдна дръжката нито милиметър повече от Брайс.

— Проклетото резе трябва да се е строшило или изкривило — каза задъхано Копърфилд.

А Харкър пищеше ли пищеше. Брайс си помисли за пекарницата на Либерманови. Точилката на масата. Ръцете. Отрязаните глави. Точно така би пищял човек, гледайки как отрязват ръцете му до китките.

Копърфилд заудря по вратата от ярост и безсилие.

Брайс хвърли поглед към Тал. Това се случваше за пръв път: Талбърт Уитмън видимо изплашен.

Викайки на Брайс, Джени мина през портала. Носеше три отвертки в ярко оцветени опаковки от картон и пластмаса.

— Не знаех какъв размер ти е нужен — каза тя.

— Добре — каза Брайс, посягайки към инструментите, — а сега бързо да те няма. Върни се при другите.

Без да обръща внимание на неговата заповед, тя му подаде две от отвертките, но задържа третата.

Писъците на Харкър бяха станали толкова пронизителни, толкова ужасяващи, че вече не приличаха на човешки.

Докато Брайс късаше една от опаковките, Джени разкъса на парцали третата яркожълта кутия и извади оттам отвертката.

— Аз съм лекар. Оставам.

— Той няма нужда от лекарска помощ — каза Брайс, неистово разкъсвайки втората опаковка.

— Може би не е така. Ако ти мислеше, че няма никакъв шанс, нямаше да се опитваш да го извадиш оттам.

— По дяволите, Джени!

Той се безпокоеше за нея, но разбираше, че няма да може да я разубеди, щом тя вече бе решила да остане.

Той взе от нея третата отвертка, избута с рамо генерал Копърфилд и се върна при вратата.

Не можеше да махне щифтовете на пантите на вратата, понеже тя се отваряше навътре и пантите бяха от вътрешната страна.

Обаче дръжката бе монтирана през една широка пластина, зад която се намираше затварящия механизъм. Пластината бе закрепена за вратата с четири винта. Брайс клекна пред нея, избра най-подходящата отвертка и свали първия винт, оставяйки го да падне на пода.

Писъците на Харкър спряха.

Настъпилата тишина бе така непоносима, както и писъците.

Брайс отвинти втория, третия и четвъртия винт.

Сержант Харкър не се чуваше.

Когато пластината се разхлаби, Брайс я плъзна по дръжката, освободи я и я отстрани. Хвърли бърз поглед на вътрешностите на ключалката, зачовърка механизма с отвертката. В отговор на това от ключалката изхвръкнаха назъбени частици разкъсан метал; още части изтрополяха надолу в някакво празно пространство вътре във вратата. Ключалката бе старателно раздробена изотвътре във вратата. Брайс намери жлеба за освобождаване на резето, пъхна отвертката и натисна надясно. Изглежда пружината бе изкривена или изскочила, защото имаше много малък свободен ход. Все пак шерифът успя да издърпа достатъчно резето, то излезе от дупката в касата на вратата и той бутна навътре. Нещо изщрака; вратата започна да се отваря.

Всички, включително и Брайс, се дръпнаха встрани.

Собственото тегло на вратата подпомогна значително тласъка и тя продължи бавно-бавно да се отваря навътре.

Редник Паскали прикриваше с автомата си, а Брайс и Копърфилд извадиха револверите си, въпреки че сержант Харкър бе доказал, че такива оръжия са безполезни.

Вратата се отвори изцяло.

Брайс очакваше нещо да се хвърли към тях, ала не се случи нищо.

Като погледна през рамката на вратата, той видя, че външната врата е отворена, въпреки че със сигурност беше затворена няколко минути преди това, когато Харкър влезе вътре. Зад тази врата лежеше залетият от слънцето пасаж.

Копърфилд заповяда на Паскали и Фоудър да проверят помещението. Те бързо минаха през вратата и единият зави наляво, а другият надясно и двамата изчезнаха от полезрението.

След няколко секунди Паскали се върна:

— Чисто е, сър.

Копърфилд влезе вътре и Брайс го последва.

Автоматът на Харкър лежеше на пода.

Сержант Харкър висеше от окачалката за месо на тавана до един говежди бут — висеше на една огромна, отвратително остра двузъба кука за месо, която бе промушена през гърдите му.

Стомахът на Брайс се сви конвулсивно. Той започна да се извръща от окачения мъж — и тогава осъзна, че това в действителност не е Харкър. Това бяха само защитният костюм и шлемът на сержанта, които висяха отпуснати и празни. Здравата изкуствена материя бе разкъсана. Плексигласовото зрително стъкло бе строшено и наполовина откъснато от гуменото уплътнение, за което бе прикрепено здраво. Харкър е бил издърпан от костюма преди окачването.

Но къде е Харкър?

Изчезнал.

Още един. Просто изчезнал.

Паскали и Фоудър излязоха на площадката за товарене навън и заоглеждаха нагоре и надолу по пасажа.

— След всички тези писъци — каза Джени, приближавайки се до Брайс — няма кръв нито по пода, нито по костюма.

Тал Уитмън загреба няколко гилзи, изхвърлени от автомата; подът бе залят от тях. Медните гилзи блещукаха в отворената му ръка:

— Много такива, обаче не виждам много куршуми. Изглежда сержантът е уцелил онова, по което е стрелял. Трябва да го е ударил поне стотина пъти. Може би двеста. Колко патрона има в един от тези големи пълнители, генерале?

Копърфилд се втренчи в лъскавите кутийки, ала не отговори.

Паскали и Фоудър се върнаха от площадката за товарене и Паскали каза:

— Там няма и следа от него, сър. Искате ли да потърсим по-надалече по алеята?

Преди Копърфилд да успее да отговори, Брайс каза:

— Генерале, трябва да отпишеш сержант Харкър, колкото и да ти е мъчно. Той е мъртъв. Не храни никакви надежди за него. Това е смъртта. Смъртта. Не вземане на заложници. Не тероризъм. Не нервнопаралитичен газ. Тук няма нищичко такова. Ние си играем на топчета. Аз не разбирам напълно какво по дяволите става тук и откъде е дошло то, обаче зная със сигурност, че то е олицетворение на Смъртта. Смъртта е тук под някаква форма, която ние все още не можем дори да си представим, движена от някаква цел, която може никога да не разберем. Пеперудата, която уби Стю Уоргъл — тя не беше истинският вид на това нещо. Чувствам го. Пеперудата беше като съживяването на тялото на Уоргъл, когато той тичаше след Лайза в тоалетната — мъничко заблуда… ловкост на ръцете.

— Един фантом — каза Тал, използвайки думата, която Копърфилд бе използвал с малко по-различно значение.

— Един фантом, да — каза Брайс. — Още не сме се сблъскали с истинския противник. Той е нещо, което чисто и просто обича да убива. То може да убива бързо и безшумно, както отмъкна Джейк Джонсън. Обаче то уби Харкър по-бавно, причинявайки му истинска болка, карайки го да пищи. Защото то искаше да чуем тези писъци. Убийството на Харкър прилича на онова, което казахте за Т-139: то е един деморализатор. Това нещо не е отнесло сержант Харкър. То го е утрепало, генерале. Утрепало го е. Не рискувай живота на повече хора в търсене на тялото.

Известно време Копърфилд мълчеше, после каза:

— А гласа, който чухме. Това беше твоят човек, Джейк Джонсън.

— Не — каза Брайс. — Не мисля, че това в действителност беше Джейк. Звучеше като него, обаче сега започвам да подозирам, че ние сме се изправили срещу нещо, което е страхотен имитатор.

— Имитатор ли? — възкликна Копърфилд.

Джени погледна към Брайс:

— Онези животински звуци по телефона.

— Да. Котките, кучетата, птиците, гърмящите змии, плачещото дете… Това почти приличаше на представление. Сякаш то се фукаше: „Хей, вижте какво мога, вижте колко съм умно.“ Гласът на Джейк Джонсън беше само поредното превъплъщение от неговия репертоар.

— Какво предполагаш? — попита Копърфилд. — Нещо свръхестествено?

— Не. То е реално.

— Тогава какво? Назови го — поиска Копърфилд.

— Не мога, да го вземат мътните — каза Брайс. — Може би то е естествена мутация или дори нещо излязло от някоя лаборатория по генно инженерство. Знаеш ли нещо за това, генерале? Може би армията има цяла проклета дивизия от генетици, които създават биологични бойни машини, изкуствени чудовища, предназначени да колят и тероризират, същества, изплетени от ДНК на половин дузина животни. Вземи част от генетичната структура на паяк-тарантул и я комбинирай с част от генетичната структура на крокодил, кобра, оса, може би дори мечка гризли, и вмъкни гените на човешки ум просто ей така, на майтап. Пъхни всичко това в една епруветка; дръж я в инкубатор; грижи се за нея. Какво ще получиш? На какво ще прилича то? Изглеждам ли като бълнуващ лунатик просто защото предлагам такова нещо? Един съвременен смахнат Франкенщайн? Наистина ли са отишли толкова далече в изследванията по рекомбиниране на ДНК? Може би дори не трябва да отхвърлям свръхестественото. Това, което се опитвам да кажа, генерале, е, че то може да бъде всичко. Затова не мога да го назова. Отпусни въображението си, генерале. Без значение какви ужасни неща ще извикаш, не можем да ги отхвърлим. Ние си имаме работа с непознатото, а непознатото обхваща всички наши кошмари.

Копърфилд се втренчи в него, после погледна нагоре към костюма и шлема на сержант Харкър, които висяха на куката за месо. Сетне се обърна към Паскали и Фоудър:

— Няма да претърсваме алеята. Шерифът вероятно е прав. Сержант Харкър е изчезнал и ние не можем да направим нищо за него.

За четвърти път от пристигането на Копърфилд в града, Брайс попита:

— Още ли мислиш, че си имаме работа просто с един обикновен случай на ХБВ?

— Може да са замесени химични или биологични агенти — каза Копърфилд. — Както отбеляза ти, не можем да изключим нищо. Обаче ти си прав, шерифе, случаят не е прост. Съжалявам за предположението си, че сте имали халюцинации и…

— Приемам извинението — каза Брайс.

— Някакви теории? — попита Джени.

— Добре — каза Копърфилд. — Искам незабавно да започнем първата аутопсия и патологичните тестове. Може и да не открием зараза или нервнопаралитичен газ, обаче бихме могли да намерим нещо, което да ни наведе на следа.

— Най-добре е да постъпите така, сър — каза Тал. — Защото имам предчувствие, че времето изтича.

25ВЪПРОСИ

Ефрейтор Били Веласкес, един от войниците на Копърфилд, се спускаше надолу през люка в отводнителния канал. Въпреки че не напрягаше сили, той дишаше тежко. Защото беше изплашен.

Какво се бе случило със сержант Харкър?

Когато се върнаха, другите изглеждаха шокирани. Шефът Копърфилд каза, че Харкър е мъртъв и че те не знаят със сигурност какво е убило сержанта, но имат намерение да разберат. Божичко, що за глупости! Те трябва да знаят какво го е убило. Просто не искат да кажат. Това е типично за офицерите, да крият всичко.

По стълбата се слизаше през една къса тръбовидна секция до основния хоризонтален канал. Били стигна дъното. От ударите на ботушите му о бетонния под излизаха твърди, глухи звуци.

Тунелът не бе достатъчно висок да се върви изправено. Били се бе привел и движеше фенерчето си насам-натам.

Сиви бетонни стени. Тръби на електрическата и телефонната компания. Малко влага. Тук-там плесен. Нищо друго.

Щом Били се отмести от стълбата, още един войник от поддържащото отделение, Рон Пийк, слезе в канала.

Защо те поне не бяха взели тялото на Харкър със себе си при обратния си път от магазин Джилмартин?

Били продължаваше да шари с фенерчето наоколо и да поглежда нервно назад.

Защо дъртият Железен Гъз, Копърфилд, непрекъснато наблягаше да бъдат бдителни и предпазливи тук долу?

„Сър, какво очаквате да открием?“ — попита Били.

Копърфилд бе отговорил: „Каквото и да е. Всичко. Не зная дали там е опасно или не. Не зная какво трябва да търсите. Просто бъдете дяволски предпазливи. И ако нещо се раздвижи там долу, без значение колко невинно изглежда, дори ако е само някоя мишка, бързо си вдигайте чуковете.“

Що за отговор бе това, по дяволите?

Господи.

Той потръпна от страх.

На Били му се искаше да бе имал възможност да поговори с Паскали или Фоудър. Те не бяха като проклетите офицери. Те щяха да му разкажат всичко за Харкър — ако изобщо някога получеше възможност да ги попита за това.

Рон Пийк стигна долния край на стълбата и погледна тревожно към Били.

Веласкес освети с фенерчето пътя между тях двамата, за да покаже на другия мъж, че няма от какво да се безпокои.

Рон включи фенерчето си и се усмихна смутено, объркан от своята нервност.

Мъжете горе започнаха да спускат през люка един силов кабел, който бе свързан с двете подвижни лаборатории, паркирани на няколко метра от входа в канала.

Рон пое края на кабела и Били, влачейки приведен крака, се отправи на изток. Мъжете горе на улицата развиваха още кабел в канала.

Тунелът трябваше да пресече един също толкова широк или може би по-широк канал под главната улица, Скайлайн роуд. В тази точка трябваше да се намира съединителната кутия на електрическата компания, където се съединяваха няколко нишки от електрическата паяжина на града. Действайки съгласно предупрежденията на Копърфилд, Били шареше с лъча на фенерчето по стените на тунела, търсейки знаците на електрическата компания.

Съединителната кутия бе отляво, на около метър и половина от пресечната точка на двата канала. Били мина покрай нея до канала на Скайлайн роуд, наведе се към галерията и насочи светлината надясно и наляво, проверявайки дали нещо не се спотайва наоколо. Тръбата на Скайлайн роуд имаше същия размер като тази, в която стоеше той сега, ала следваше наклона на улицата, спускайки се надолу по планинския склон. В полезрението не се виждаше нищо.

Гледайки надолу в смаляващия се отвор на тунела, Били Веласкес си спомни една история, която бе прочел преди години в един комикс на ужасите. Беше забравил заглавието. Разказваше се за един престъпник, който убива двама души по време на нападение на банка и сетне, бягайки от полицията, се вмъква в градската отводнителна система. Негодникът поема по един спускащ се надолу тунел, мислейки, че води към реката, ала се оказва, че води към Ада. Така изглеждаше и каналът на Скайлайн роуд, който се спускаше надолу, надолу и надолу като път към Ада.

Били се обърна да погледне нагоре, питайки се дали това ще прилича на път към Рая. Ала и двете посоки изглеждаха по един и същ начин. Нагоре или надолу, това си приличаше на пътя към Ада. Какво се бе случило със сержант Харкър?

Щеше ли същото да се случи с всички, по-рано или по-късно?

Дори с Уилям Луис Веласкес, който винаги бе толкова уверен (досега), че ще живее вечно?

Внезапно почувства сухота в устата.

Завъртя глава вътре в шлема и сложи пресъхналите си устни върху тръбичката за течност. Засмука, извличайки една сладка, студена витаминизирана течност. Искаше му се да пийне бира. Обаче докато се намираше в този костюм, имаше на разположение само хранителния разтвор. Той стигаше за четиридесет и осем часа — ако не приемаш повече от шестдесет милилитра за час.

Били извърна глава от пътя към Ада и отиде до съединителната кутия. Рон Пийк вече работеше. Като действаха умело, въпреки обемистите защитни костюми и ограниченото пространство, двамата съединиха своя кабел с основния захранващ кабел.

Частта носеше собствен генератор, но щеше да го използва само ако общинското захранване беше изключено.

За няколко минути Веласкес и Пийк привършиха. Били се обади на хората на повърхността чрез вградената в костюма си радиостанция:

— Г-н генерал, направихме връзката. Сега трябва да имате напрежение, сър.

Отговорът дойде незабавно:

— Имаме. Сега си обирайте крушите, бегом!

— Слушам, сър — каза Били.

И тогава чу… нещо. Шумолене.

Пъхтене.

Рон Пийк сграбчи рамото на Били. Посочи зад него. Към канала на Скайлайн роуд.

Били се завъртя кръгом, мигновено се приведе и освети с фенерчето си кръстовището, където бе фокусирано фенерчето на Пийк.

Надолу по тунела под Скайлайн роуд се лееше поток от животни. Дузини след дузини. Кучета. Бели, сиви, черни, кафяви, ръждивочервени и златисти, всякакви големини и видове: най-вече от смесени породи, но също така и зайчари, дребни и едри пудели, немски овчарки, спаниели, два големи датски дога, двойка териери, един шнауцер, два катранено черни добермана с кафяви намордници. Имаше и котки. Големи и малки. Мършави и охранени. Черни, шарени, бели, жълти, кафяви, петнисти, на райета и сиви. Никое куче не лаеше или ръмжеше. Никоя котка не мяукаше или съскаше. Единствените звуци бяха тяхното задъхано дишане и тихото топуркане и стържене на техните лапи о бетона. Животните се стичаха надолу през канала с необикновена напрегнатост, всички устремени напред, никое дори не поглеждаше към канала, в който стояха Били и Пийк.

— Какво правят тук? — недоумяваше Били. — Как са попаднали тук?

Копърфилд се обади по радиото от улицата отгоре:

— Какво става, Веласкес?

Били бе така смаян от животинската процесия, че не отговори веднага.

Между котките и кучетата започнаха да се мяркат и други животни. Катерици. Зайци. Сива лисица. Миещи мечки. Още лисици и катерици. Скункси. Всички гледаха право напред, забравили всичко друго, освен нуждата да не спират да се движат. Опосуми и язовци. Мишки и койоти. Всички се спускаха стремително по пътя към Ада, трупайки се едни връз други, без нито веднъж да се препънат, поколебаят или захапят. Този странен парад бе бърз, непрекъснат и хармоничен като лееща се вода.

— Веласкес! Пийк! Докладвайте!

— Животни — каза Били на генерала. — Кучета, котки, миещи мечки, всякакви видове. Река от животни.

— Сър, те бягат надолу по тунела под Скайлайн роуд — рече Рон Пийк.

— Под земята — каза объркан Били. — Това е лудост.

— Оттеглете се, дявол да го вземе! — каза настоятелно Копърфилд. — Измъквайте се веднага. Веднага!

Били се сети за предупреждението на генерала непосредствено преди да слязат през люка: „Ако нещо се раздвижи там долу… дори ако е само някоя мишка, бързо си вдигайте чуковете.“

Отначало подземният парад на животните бе потресаващ, ала не особено плашещ. Сега странната процесия стана изведнъж зловеща, дори заплашителна.

Ту-там между животните се виждаха змии. Десетки змии. Дълги черни смокове, плъзгащи се бързо с глави, вдигнати на една-две педи над пода на отводнителния канал. Имаше и гърмящи змии, чиито плоски дяволски глави стояха по-ниско от тези на по-дългите смокове, ала и те се движеха така бързо и извиващо се, тълпейки се със загадъчна цел към едно мрачно и не по-малко загадъчно местоназначение.

Въпреки че змиите обръщаха не по-голямо внимание на Веласкес и Пийк, отколкото кучетата и котките, тяхното появяване бързо извади Били от унесеността. Той мразеше змиите. Обърна се към посоката, от която бяха дошли и сръга Пийк:

— Давай. Мърдай. Да се махаме. Бегом!

Чу се нещо между писък, крясък и рев. Сърцето на Били заби като пневматичен чук. Звуците идваха от канала на Скайлайн роуд, от пътя към Ада. Били не посмя да погледне назад.

Това не беше нито човешки писък, нито животински звук и все пак беше безспорно вик на живо същество. Не можеше да има съмнение в грубите чувства на чуждото, смразяващо кръвта врещене. Това не бе писък на страх или болка. Това бе изблик на ярост, омраза и трескава жажда за кръв.

За щастие този злобен рев не идваше отблизо, а отдалече нагоре в планината, откъм горния край на канала на Скайлайн роуд. Звярът — или каквото бе това — още не беше до тях. Ала идваше бързо.

Рон Пийк се спусна назад към стълбата и Били го последва. Затруднени от обемистите си костюми, забавяни от извития под на тръбата, те тичаха залитайки. Въпреки че разстоянието не бе голямо, те напредваха подлудяващо бавно.

Нещото в тунела изкрещя отново.

По-близо.

Това бе едновременно и вой, и ръмжене, и рев, и бучене, и раздразнено врещене, един злобен звук, който пробождаше ушите на Били и забиваше студени метални шипове в сърцето му.

По-близо.

Ако Били Веласкес бе страхуващ се от Бога назаретянин или фанатичен християнин-фундаменталист, той щеше да знае кое животно може да издава такъв рев. Ако му бяха обяснили, че Нечестивия и Неговите безбожни слуги шестват по земята в телесни форми и търсят да завладеят лековерни души, той веднага щеше да разпознае този звяр. Той щеше да каже: „Това е Сатаната.“ Ехтящият през бетонните тунели рев бе наистина така ужасяващ.

И по-близо.

Приближавайки се.

Идвайки по-бързо.

Обаче Били бе католик. Съвременният католицизъм е склонен да омаловажи разказите за миришещите на сяра ями на Ада в полза на изтъкването на огромното милосърдие и безкрайното състрадание на Бога. Протестантите-фундаменталисти и екстремисти виждат ръката на Дявола във всичко, от телевизионните филми по романите на Джуди Блум до сутиена. Обаче католицизмът дърпа една по-спокойна, по-безгрижна струна. Римската църква даде сега на света неща като пеещи монахини и свещеници като Ендрю Грийли. Ето защо Били Веласкес, отгледан като католик, не свърза веднага свръхестествените сатанински сили със смразяващия рев на този непознат звяр — макар и да си бе спомнил така ясно онази стара история от комиксите за пътя към Ада. Били просто разбираше, че мучащото създание, което се приближаваше през червата на земята, е лошо същество. Много лошо същество.

И то се приближаваше. Все повече и повече.

Рон Пийк стигна стълбата, започна да се изкачва, изпусна фенерчето си, но не се опита да се върне за него.

Пийк действаше прекалено бавно и Били му викна:

— Размърдай си задника!

Писъкът на непознатото животно се бе превърнал в зловещ вой, който изпълни подземния лабиринт от тунели като воден поток. Били не можеше да чуе дори собственото си викане.

Пийк бе по средата на стълбата.

Вече имаше място за Били да почне да се изкачва. Той постави ръка на стълбата.

Кракът на Пийк се подхлъзна и се смъкна едно стъпало надолу.

Били изруга и махна ръката си.

Пронизителният призрачен вой се усили.

По-близо, по-близо.

Падналото фенерче на Пийк сочеше към канала на Скайлайн роуд, но Били не поглеждаше натам. Той гледаше само нагоре към слънчевата светлина. Ако погледнеше назад и видеше нещо отвратително, силите му щяха да го напуснат, той нямаше да бъде в състояние да се движи и то щеше да го хване, Божичко, да го хване.

Пийк се закатери отново. Този път краката му се задържаха на стъпалата.

Бетонният канал препредаваше вибрации, които Били чувстваше през подметките на ботушите си. Вибрациите бяха като от тежки, тромави и все пак бързи като светкавица стъпки.

Не поглеждай, не поглеждай!

Били сграбчи страните на стълбата и се закатери толкова бързо, колкото позволяваше напредването на Пийк. Едно стъпало. Две. Три.

Горе Пийк мина през люка и излезе на улицата.

Сега, когато Пийк го нямаше на пътя му, есенната слънчева светлина плисна върху Били Веласкес и това някак си приличаше на проникване на светлина през черковен прозорец — може би, защото изразяваше надеждата.

Били се намираше по средата на стълбата.

Ще се справиш, ще се справиш, със сигурност ще се справиш, казваше си той задъхано.

Какво пискане и виене, Господи, сякаш съм в центъра на циклон!

Още едно стъпало.

И още едно.

Защитният костюм му тежеше повече от всякога. Един тон. Като брониран костюм. Теглеше го надолу.

Сега Били се намираше във вертикалната тръба, излязъл от хоризонталния канал под улицата. Гледаше жадно нагоре към светлината и вперените в него лица и продължаваше да се движи.

Ще се справиш.

Главата му мина през люка.

Някой му подаде ръка. Самият Копърфилд.

Писъкът зад Били спря.

Той изкачи още едно стъпало, пусна едната си ръка от стълбата и посегна към генерала…

…ала нещо хвана крака му отдолу преди да успее да улови ръката на Копърфилд.

— Не!

Нещо го сграбчи, отскубна краката му от стълбата и го дръпна рязко. Пищейки — странно, Били се чу как пищи за майка си, — той падна надолу, блъскайки шлема си о стената на тръбата и после о едно стъпало, зашеметявайки се, удряйки лактите и коленете си, опитвайки се отчаяно, ала безуспешно да се хване за едно стъпало, рухвайки накрая в мощната прегръдка на нещо неописуемо, което го повлече назад към канала под Скайлайн роуд.

Той безуспешно се извиваше, риташе, удряше с юмруци. Държаха го здраво и го влачеха все по-надълбоко в каналите.

В идващата от люка светлина, после в бързо чезнещия лъч от изоставеното фенерче на Пийк, Били успя да зърне нещичко от съществото, което го бе сграбчило. Съвсем мъничко. Показващи се от сенките откъслеци, които после пак изчезваха в мрака. Това, което видя, бе достатъчно червата и пикочния му мехур да се изпуснат. То приличаше на гущер. Ала не бе гущер. Приличаше на насекомо. Ала не бе насекомо. То съскаше, мяукаше и ръмжеше. Влачейки Били, то захапа и разкъса костюма му. Имаше хлътнали челюсти и зъби. Господи Боже, Света Богородице и Йосифе — зъбите! Двойна редица от остри като бръснач шипове. То притежаваше нокти и беше огромно, очите му бяха опушено червени и с удължени зеници, черни като дъно на гроб. Вместо кожа имаше люспи и два рога, издаващи се от челото над злите очи, извити навън и нагоре и наточени като кинжали. Имаше по-скоро зурла, отколкото нос — зурла, от която се процеждаха лиги. Имаше раздвоен език, който ту излизаше, ту се прибираше обратно зад смъртоносните зъби, и нещо приличащо на жило на оса или може би на шип.

То завлече Били Веласкес в канала под Скайлайн роуд. Той забиваше нокти в бетона, опитвайки се отчаяно да се задържи, но само съдра пръстите и дланите на ръкавиците си. Почувства по ръцете си студения подземен въздух и осъзна, че сега може да бъде заразен, ала това бе най-малката му тревога.

Влачеше го към биещото сърце на мрака. Спря и разкъса костюма му, строши шлема и надникна през плексигласовото стъкло. Стремеше се към него, сякаш той бе вкусна ядка в твърда черупка.

Способността на Били да разсъждава разумно бе намаляла, ала той се мъчеше да съобразява, опитваше се да разбере. Първо на първо, изглеждаше му, че това е праисторическо създание, нещо на милиони години, което някак си е пропаднало през някакво изкривяване на времето в отводнителните канали. Обаче това беше лудост. Той почувства как го обхваща звънлив, пронизителен, лудешки кикот и осъзна, че ако не се удържи, ще бъде загубен. Звярът бе откъснал по-голямата част от защитния костюм. То беше сега върху него, притискайки го силно — едно студено и хлъзгаво същество, което сякаш пулсираше и някак си се изменяше, докосвайки се до Били. Задъхвайки се и ридаейки, Били внезапно си спомни една илюстрация в един стар катехизис. Рисунка на демон. Точно това беше. Да, точно това. Рогата. Тъмният раздвоен език. Червените очи. Един издигнал се от Ада демон. И тогава Били си помисли: Не, не, това също е лудост! И докато тези мисли препускаха през мозъка му, ненаситното създание го разголи и почти разкъса на парчета шлема му. Той почувства в неизменния мрак как зурлата напъва душейки през половините на разбития шлем към лицето му, усети мърдащия се език върху устата и носа си и една слаба, но отблъскваща миризма, която му бе съвсем непозната. Звярът дълбаеше в корема и бедрата му и Били почувства как го разяжда странен и ужасно болезнен огън; киселинен огън. Той се гърчеше, извиваше, опъваше, свиваше — безрезултатно. Били чуваше собствените си викове на ужас и болка: „Това е Дявола, това е Дявола!“ Осъзна, че е викал и пищял почти непрекъснато откак го откъснаха от стълбата. Сега, не можещ повече да говори от този огън без пламък, който изгаряше дробовете му и кипеше в гърлото му, той се молеше в беззвучна монотонна песен, отблъсквайки страха и смъртта и ужасното чувство за нищожност и безполезност: Пресвета Дево, Богородице, Пресвета Дево, чуй молбата ми… чуй молбата ми, Света Богородице, моли се за мен… моли се, моли се за мен, Пресвета Дево, Богородице, Пресвета Дево, застъпи се за мен и…

Никой не му отговори.

Той разбра какво се е случило със сержант Харкър.

Гейлън Копърфилд обичаше и познаваше добре дивата природа на Северна Америка. За едни от най-интересните същества той считаше някои видове паяци. Тези умни инженери изграждаха дълбоко тръбовидно гнездо в земята с шарнирен капак отгоре. Капакът се съчетаваше така съвършено с почвата, че насекомите минаваха покрай него, без да усетят опасността отдолу и биваха внезапно отнасяни в гнездото, издърпвани надолу и поглъщани. Ненадейността на това бе ужасяваща и пленителна. В един миг плячката се намираше там, над отвора, и в следващия миг вече я нямаше, сякаш никога не е била там.

Изчезването на ефрейтор Веласкес бе така внезапно, сякаш бе стъпил върху капак на паешка дупка.

Изчезнал.

Хората на Копърфилд вече бяха изнервени от изчезването на Харкър и изплашени от кошмарния вой, който спря непосредствено преди Веласкес да бъде издърпан. Когато ефрейторът бе отнесен, всички те отстъпиха объркано назад, страхувайки се, че нещо ще изскочи от люка.

Копърфилд, който бе посегнал към Веласкес, когато отвлякоха войника, отскочи назад. После се смрази в нерешителност. Това не бе типично за него. Никога преди това не се бе оказвал нерешителен в кризисен момент.

Веласкес пищеше през вграденото в костюма радио.

Разбивайки леда, който бе приковал ставите му, Копърфилд отиде до люка и погледна надолу. Фенерчето на Пийк лежеше на пода на канала. Обаче нямаше нищо друго. Никаква следа от Веласкес.

Копърфилд се поколеба.

Ефрейторът продължаваше да пищи.

Да изпрати ли долу още хора след нещастника?

Не. Това щеше да бъде самоубийствена мисия. Не трябва да забравя за Харкър. Загубите трябва вече да спрат.

Обаче, за Бога, пищенето бе ужасно. Не така страшно като онова на Харкър. Онези писъци бяха рожба на остра болка, тези — на смъртен ужас. Не така болезнени, може би, и все пак доста болезнени. По-болезнени от всичко, което Копърфилд бе чувал на бойното поле.

Измежду писъците имаше думи, изречени с експлозивно задъхване. Ефрейторът правеше отчаяни опити да обясни на хората горе — и може би на себе си — какво вижда:

— …гущер…

— …насекомо…

— …дракон…

— …праисторически…

— …демон…

И накрая, едновременно с физическа болка и душевно страдание в гласа, ефрейторът извика:

— Това е Дявола, това е Дявола!

След това писъците станаха така болезнени, както на Харкър. Но поне не продължиха толкова дълго.

Когато настъпи тишина, Копърфилд плъзна люка на мястото му. Поради силовия кабел металната плоча не прилегна плътно и единият й край бе повдигнат нагоре, обаче покриваше по-голямата част от дупката.

Генералът разположи двама души на тротоара, на три метра от входа за канала и им заповяда да стрелят по всичко, което излезе оттам.

Тъй като автоматът не бе помогнал на Харкър, Копърфилд и още няколко души събраха всичко необходимо за приготвяне на „коктейли Молотов“. Взеха няколко бутилки вино от магазина за напитки Брукхартс на Вейл лейн, изпразниха ги, сложиха на дъното на всяка три сантиметра сапун на прах, напълниха ги с бензин и запушиха гърлата им с парцалени фитили.

Дали огънят щеше да успее там, където куршумите се бяха провалили?

Какво се бе случило с Харкър?

Какво се бе случило с Веласкес?

Какво ще се случи с мен? — питаше се Копърфилд.

Първата от двете подвижни лаборатории струваше повече от три милиона долара и Министерството на отбраната считаше, че тя си заслужава парите.

Лабораторията бе едно чудо на технологичната микроминиатюризация. Първо, компютърът — основаващ се на три изчислителни машини Интел 432; 690 000 транзистора, натъпкани в само девет силиконови чипа — заемаше място не повече от два куфара и въпреки това представляваше сложна система, способна да извършва комплексни медицински анализи. Фактически системата бе по-съвършена — с по-големи логически възможности и памет — от тези в повечето лаборатории по патология на най-добрите университетски болници.

Във фургона имаше многобройна диагностична апаратура, проектирана и разположена с грижа за максимално използване на ограниченото пространство. В допълнение към двата компютърни терминала по дължината на едната стена, имаше известен брой устройства и машини: центрофуга за разделяне на основните съставки на кръв, урина и други течни проби; спектрофотометър; спектрограф; електронен микроскоп, свързан с компютрите за визуализация на резултатите; компактно устройство за бързо замразяване на проби от кръв и тъкани за запазване и използване в тестове, при които извличането на елементите става по-лесно в твърдо агрегатно състояние; и още много, много неща.

Към предната част на колата, зад купето на водача, имаше маса за аутопсии, която се сгъваше към стената, когато не се използваше. В момента масата бе разгъната и тялото на Гари Уечлас — пол: мъжки; години: тридесет седем; раса: бяла — лежеше върху повърхността от неръждаема стомана. Долнището на синята пижама бе срязано отделено от тялото за по-нататъшно изследване.

Д-р Сет Голдстейн, един от тримата водещи съдебни медици на Западното крайбрежие, щеше да извърши аутопсията. Той стоеше от едната страна на масата с Дейрил Робъртс, а от другата се намираше генерал Копърфилд, обърнат с лице към тях над мъртвото тяло.

Голдстейн натисна един бутон на управляващия пулт на стената от дясната си страна. Всяка дума, изговорена по време на аутопсията, щеше да бъде записана; това бе обичайна процедура дори при обикновените аутопсии. Щеше да има и видеозапис: две монтирани на тавана видеокамери бяха насочени към тялото; те също се задействаха.

Голдстейн започна с щателен преглед и описание на тялото: необичайното изражение на лицето, цялостното посиняване, странното подуване. Той търсеше по-специално пробождания, ожулвания, натъртвания, порязвания, увреждания на тъканите, мехури, фрактури и други индикации за специфични рани. Не намери нищо.

Сложил облечената си в ръкавица ръка върху подноса с инструментите, Голдстейн се колебаеше откъде да започне. Обикновено той имаше доста добра представа за причината на смъртта още в началото на аутопсията. Ако човекът бе умрял от заразна болест, Голдстейн обикновено знаеше това от историята на болестта. Ако смъртта бе резултат от злополука, имаше видими травми. Ако смъртта бе причинена от нечия друга ръка, имаше следи от насилие. Обаче в този случай състоянието на тялото повдигаше повече въпроси, отколкото даваше отговори — странни въпроси, които не приличаха на онези, с които докторът се бе сблъсквал досега.

Сякаш уловил мислите на Голдстейн, Копърфилд каза:

— Трябва да откриеш някои отговори, докторе. Много е вероятно животът ни да зависи от това.

Вторият фургон притежаваше голяма част от машините и инструментите, както първата кола — центрофуга, електронен микроскоп и т.н. — в допълнение към оборудването, което липсваше там. Нямаше маса за аутопсии и имаше само една видеозаписваща система. Вместо два, компютърните терминали бяха три.

Д-р Енрико Валдес седеше до една компютърна клавиатура в дълбоко кресло, предназначено за човек в защитен костюм с въздушна бутилка. Беше зает, заедно с Хаук и Нивън, с химически анализ на различни вещества, събрани от няколко търговски обекти и жилища по Скайлайн роуд и Вейл лейн — като например брашно и тесто от масата в пекарницата на Либерманови. Тримата търсеха следи от кондензат на нервнопаралитичен газ и други химически вещества. Досега не бяха открили нищо необичайно.

Д-р Валдес не вярваше виновникът да се окаже нервнопаралитичен газ или заразна болест.

Валдес започваше да се пита дали случаят не е от областта на Айли или Аркхъм. Айли и Аркхъм, двамата мъже без имена върху защитните костюми, не бяха членове на Поделението за гражданска отбрана. Те бяха от един съвсем друг проект. Тази сутрин, преди разсъмване, когато д-р Валдес се бе запознал с тях на сборния пункт в Сакраменто и чул с какви изследвания се занимават, той едва сдържа смеха си. Беше си помислил, че техният проект е хвърляне на вятъра на парите на данъкоплатците. Сега обаче не бе така сигурен. Сега се питаше…

Питаше се… и се безпокоеше.

Д-р Сара Ямагучи също се намираше във втория фургон и приготвяше култури от бактерии. Използвайки проба от кръв от тялото на Гари Уечлас, тя методически заразяваше една серия от питателни среди — желирани смеси от хранителни вещества, в които обикновено виреят бактериите: агар от конска кръв, агар от овча кръв, шоколадов агар и много други.

Сара Ямагучи бе генетик, прекарал единадесет години в изследвания по рекомбиниране на ДНК. Ако се окажеше, че Сноуфилд е бил поразен от изкуствено създадени микроорганизми, работата на Сара щеше да стане най-важна за разследването. Тя щеше да ръководи изследването на морфологията на микробите и след неговото завършване щеше да играе главна роля в опита да се определи предназначението на микроорганизма.

Подобно на д-р Валдес, Сара Ямагучи бе започнала да се пита дали Айли и Аркхъм нямаше да станат по-важни за разследването, отколкото бе смятала тя. Тази сутрин областта на техните интереси изглеждаше екзотична като магьосничеството. Ала сега, в светлината на случилото се след пристигането на екипа в Сноуфилд, тя трябваше да признае, че специалността на Айли и Аркхъм изглеждаше все по-уместна.

И подобно на д-р Валдес, Сара Ямагучи бе разтревожена.

Д-р Уилсън Бетънби, шеф на цивилния изследователски персонал на Западния екип на Поделението за гражданска отбрана при ХБВ, седеше до компютърния терминал през един стол от д-р Валдес.

Бетънби изпълняваше една програма за автоматичен анализ на няколко проби вода. Пробите бяха поставени в едно обработващо устройство, което дестилираше водата, събираше дестилата и подлагаше отфилтрираните вещества на спектрографски анализ и други тестове. Бетънби не търсеше микроорганизми; за това бяха необходими други методики. Тази машина само идентифицираше и определяше количеството на всички химични елементи, които се намираха във водата; данните се изобразяваха върху една електронно-лъчева тръба.

Всички водни проби с изключение на една бяха взети от крановете в кухните и баните на къщите и магазините по Вейл лейн и се оказваше, че не съдържат опасни химически замърсители.

Другата водна проба бе онази, която полицаят Отри бе взел миналата нощ от кухненския под на апартамента на Вейл лейн. Според шерифа Хамънд, в няколко сгради били намерени локви вода и подгизнали килими. До сутринта, обаче, повечето вода се бе изпарила, с изключение на един-два мокри килима, от които Бетънби не можеше да получи чисти проби. Той пъхна пробата на полицая в обработващото устройство.

След няколко минути компютърът изобрази пълния елементен химически анализ на водата и остатъка след дестилацията на течността.

Компютърът продължи със значително повече цифри в дробната част, изкарвайки данните за всяко вещество. Резултатите бяха същите. В недестилирано състояние водата не съдържаше никакви следи от други елементи, освен двата си компонента — водород и кислород. А след пълна дестилация и филтрация нямаше никакъв остатък, никаква следа от други елементи. Пробата на Отри не би могла да дойде от градското водоснабдяване, защото не бе нито хлорирана, нито флуорирана. Не беше и бутилирана вода. Бутилираната вода щеше да има нормален минерален състав. Може би под кухненската мивка в този апартамент имаше филтрационна система — апарат на Кълигън, — ала дори и да имаше, миналата през нея вода щеше пак да съдържа повече минерални съставки. Взетото от Отри представляваше дестилирана и ултрафилтрирана вода с най-висока лабораторна чистота.

И така… какво правеше тази вода на кухненския под?

Бетънби се взираше в екрана на компютъра и се мръщеше.

Дали и малкото езерце в магазина за напитки Брукхартс се състоеше от такава свръхчиста вода?

Защо някой ще обикаля из града и ще разлива цели кофи дестилирана вода?

И откъде е намерил такова количество?

Странно.

Джени, Брайс и Лайза се намираха на една маса в ъгъла на трапезарията на хотел Хилтоп.

Майор Айли и капитан Аркхъм, които носеха защитните костюми без имена върху шлемовете, седяха на два стола срещу тях. Те двамата бяха донесли новината за ефрейтор Веласкес и един касетофон, който стоеше сега в средата на масата.

— Все още не мога да разбера защо това не може да почака — каза Брайс.

— Няма да отнеме много време — каза майор Айли.

— Следователският екип е готов за тръгване — възрази Брайс. — Предстои ни да претърсим всички сгради в този град, да открием колко са мъртвите и изчезналите и да намерим някаква следа от това проклето нещо, което е убило всички тези хора. Имаме работа за няколко дни, особено след като не можем да продължаваме претърсването след мръкване. Няма да позволя хората ми да бродят наоколо нощем, когато токът може да прекъсне всеки момент. Да бъда проклет, ако позволя.

Джени си спомни прояденото лице на Уоргъл. Празните очни гнезда.

Майор Айли каза:

— Само няколко въпроса.

Аркхъм включи касетофона.

Лайза се взираше изпитателно в майора и капитана.

Джени се питаше какво си мисли момичето.

— Ще почнем с теб, шерифе — рече Айли. — В периода от четиридесет и осем часа преди тези събития, получавала ли е вашата служба някакви съобщения за прекъсване на електричеството или телефонните връзки?

— Ако има проблеми от такъв характер — каза шерифът, — хората по принцип се обръщат към комуналните служби, а не към шерифа.

— Да, обаче комуналните служби не ви ли уведомяват? Прекъсванията на електрозахранването и телефоните не спомагат ли за престъпната дейност?

Брайс кимна:

— Разбира се. И доколкото зная, не сме получавали такива сигнали.

Капитан Аркхъм се наклони напред:

— А трудности с приемането на телевизионните и радиосигналите в този район?

— Не зная за такива неща — отвърна Брайс.

— Някакви съобщения за необясними експлозии?

— Експлозии ли?

— Да — каза Айли. — Експлозии, гърмежи или каквито и да било необичайно силни и неидентифицирани шумове.

— Не. Нищо подобно.

Джени се питаше накъде, по дяволите, биеха те. Айли направи пауза и после каза:

— Някакви съобщения за необичаен самолетен полет в околността?

— Не.

Лайза попита:

— Вие не сте от екипа на Копърфилд, нали? Затова нямате имена върху шлемовете.

— И защитните ви костюми не ви прилягат така добре, както на другите — каза Брайс. — Техните са изработени по мярка. Вашите определено не са.

— Много сте наблюдателни — рече Айли.

— Щом не сте от проекта по ХБВ — каза Джени, — какво правите тук.

— Не искахме да привличаме вниманието от самото начало — отвърна Айли. — Счетохме, че ще получим от вас по-откровени отговори, ако не знаете какво търсим.

Аркхъм каза:

— Ние не сме от Медицинския корпус. Ние сме от Военновъздушните сили.

— Проектът „Небесно наблюдение“ — каза Айли. — Нашата организация съвсем не е секретна, обаче… значи… нека речем, че не насърчаваме публичността.

— „Небесно наблюдение“? — оживи се Лайза. — Не става ли дума за НЛО? Как се казваше? Летящи чинии?

Джени забеляза, че Айли трепна при думите „летящи чинии“.

Айли заговори:

— Не ходим насам-натам да проверяваме всяко шантаво съобщение за зелени човечета от Марс. Първо на първо, нямаме пари за това. Нашата работа е планирането на научните, социалните и военните аспекти на първата среща на човешкия род с извънземен разум. Ние сме преди всичко експерти.

Брайс поклати глава:

— Никой наоколо не е съобщавал за летящи чинии.

— Ето какво имаше предвид майор Айли — обясни Аркхъм. — Виждате ли, нашите изследвания показват, че първата среща може да започне по такъв странен начин, че дори да не можем да я разпознаем. Разпространената представа за спускащи се от небето космически кораби…, та значи, може да не стане така. Ако се окаже, че си имаме работа с наистина чужд разум, техните кораби може да бъдат толкова различни от нашата представа за кораб, че бихме могли дори да не разберем, че са се приземили.

— Ето защо проверяваме странни явления, които на пръв поглед сякаш не са свързани с НЛО — продължи Аркхъм. — Например миналата пролет един полтъргайст действаше изключително активно в една къща в щата Върмонт. Мебели се издигаха във въздуха. Съдове хвърчаха през кухнята и се разбиваха о стените. Водни струи бликаха от стени, в които нямаше водопроводни тръби. Огнени кълба избухваха от въздуха…

— Не се ли счита, че полтъргайстите са призраци? — попита Брайс. — Какво общо имат призраците с областта на вашите интереси?

— Нищо — отвърна Айли. — Ние не вярваме в призраци. Обаче се питаме дали явлението полтъргайст не би могло да бъде резултат от неправилен контакт между биологични видове. Ако се сблъскаме с чужда раса, която общува само чрез телепатия и не можем да приемем тези телепатични мисли, може би неприетата психична енергия ще предизвика разрушителни явления от вида на онези, които често се приписват на зли духове.

— И какво в края на краищата установихте за онзи полтъргайст във Върмонт? — попита Джени.

— Какво установихме ли? Нищо — отвърна Айли.

— Само това, че… представлява интерес — каза Аркхъм.

Джени хвърли поглед към Лайза и видя, че очите на момичето бяха широко отворени. Това бе нещо, което Лайза можеше да приеме охотно. Това бе един страх, за който тя бе грижливо подготвена благодарение на филмите, книгите и телевизията. Чудовища от космоса. Нашественици от други светове. Това не правеше убийствата в Сноуфилд по-малко отвратителни. Ала това бе позната заплаха, което я правеше безкрайно по-предпочитана от непознатата. Джени силно се съмняваше, че това е първият сблъсък със същества от звездите, обаче Лайза изглежда имаше силно желание да повярва.

— А Сноуфилд? — попита момичето. — Такава ли е работата? Да не се е приземило нещо от… там?

Аркхъм погледна неспокойно към майор Айли. Айли се окашля: звукът, препредаден от крякащата кутия на гърдите му, беше дрънчащ, машинен:

— Твърде рано е да се правят каквито и да било заключения. Ние наистина вярваме, че има една малка вероятност първият контакт между човек и извънземно да бъде свързан с опасност от биологично заразяване. Ето защо имаме споразумение за обмен на информация с проекта на Копърфилд. Едно необяснимо избухване на непозната болест може да свидетелства за извънземно присъствие.

— Обаче ако си имаме работа с извънземно създание — изтъкна Брайс, — то изглежда страхотно свирепо за същество с „по-висш“ разум.

— Същото си помислих и аз — рече Джени.

Айли вдигна вежди:

— Това е общоприетата представа: понятието, че извънземните са се научили как да живеят в пълна хармония помежду си и с други биологични видове. Ала както казва старата песен… това не е задължително. Все пак хората са значително по-напред в развитието си от горилите, обаче като вид ние определено сме по-войнолюбиви от най-агресивните горили.

— Може би един ден ние ще се срещнем с някоя доброжелателна чужда раса, която ще ни научи как да живеем в мир — каза Айли. — Може би те ще ни дадат знанията и технологиите, с които да разрешим земните си проблеми и стигнем звездите. Може би.

— Обаче не можем да отхвърлим другата възможност — каза мрачно Аркхъм.

26ЛОНДОН, АНГЛИЯ

Когато в Сноуфилд бе единадесет часът понеделник сутринта, в Лондон бе седем часът понеделник вечерта.

Отвратителният дъждовен ден бе преминал в отвратително мокра вечер. Дъждовни капки удряха по прозореца на миниатюрната кухня в двустайната мансарда на Тимоти Флайт.

Професорът стоеше пред една дъска за рязане и си приготвяше сандвич.

След прекрасната закуска с шампанско за сметка на Бърт Сандлър, Тимоти не огладня за обяд. Прескочи също така и следобедния чай.

Днес се беше срещал с двама студенти. Даваше частни уроци на единия по анализ на йероглифи, а на другия — по латински език. Преситен от закуската, той едва не заспа по време на двата урока. Какво неудобство. Но тъй като учениците плащаха и без това малко, те трудно биха могли да се оплакват, че той веднъж е заспал по средата на урока.

Докато слагаше по едно резенче шунка и швейцарско сирене върху намазания с горчица хляб, той чу звъна на телефона долу в коридора. Не помисли, че е за него. Рядко му се обаждаха.

Но след няколко секунди на вратата се почука. Беше младият индиец, който живееше под наем в една стая на първия етаж. Със силен акцент обясни на Тимоти, че го търсят. И то спешно.

— Спешно ли? Кой? — попита Тимоти, докато слизаха по стълбите. — Каза ли някакво име?

— Санд-леер — отвърна индиецът.

Сандлър? Бърт Сандлър?

След закуската те се бяха споразумели за ново издание на „Древният враг“, прередактирано така, че да привлече обикновения читател. След оригиналната публикация на книгата, почти преди седемнадесет години, Тимоти бе получил няколко предложения да популяризира теорията си за масовите изчезвания в миналото, но бе отхвърлил тази идея; той знаеше, че една популяризирана версия на „Древния враг“ щеше да е още един довод в ръцете на онези, които толкова несправедливо го обвиняваха в търсене на сензации, шарлатанство и печелене на пари. Сега обаче годините на нищета го бяха направили по-податлив към тази идея. Появата на Сандлър и неговото предложение за договор идваха точно тогава, когато прогресиращото обедняване на Тимоти бе достигнало критичен стадий; това беше истинско чудо. Тази сутрин се бяха споразумели за аванс (срещу хонорара) от петнадесет хиляди долара. При текущия обменен курс това правеше малко повече от осем хиляди лири стерлинги. Не беше цяло състояние, но означаваше повече пари, отколкото Тимоти бе виждал от много дълго време и в момента това му се струваше несметно богатство.

Докато слизаше по тясното стълбище към предното антре, където се намираше телефонът, на една малка масичка под евтиното копие на грозна картина, Тимоти се питаше дали Сандлър не се обажда да се измъкне от споразумението.

Сърцето на професора започна силно да бие с почти болезнена сила.

— Надявам се да не е нещо лошо, сър — каза младият индиец, сетне се върна в стаята си и затвори вратата.

Флайт вдигна слушалката:

— Ало?

— Господи, имате ли вечерния вестник? — попита Сандлър. Гласът му бе пронизителен, почти истеричен.

Тимоти се усъмни, че Сандлър е пиян. Това ли наричаше той спешна работа?

Преди Тимоти да отвърне, Сандлър каза:

— Мисля, че то се случи! За Бога, д-р Флайт, смятам, че наистина се случи! Има го във вечерния вестник. И по радиото. Няма много подробности. Но със сигурност изглежда, че се е случило.

Тревогите на професора за договора сега се смениха с раздразнение:

— Може ли да ми обясните по-ясно, г-н Сандлър?

— Древният враг, д-р Флайт. Едно от тези създания отново е наяве. От вчера. В един град в Калифорния. Някои са мъртви. Повечето са изчезнали. Стотици. Целият град. Просто го няма.

— Господ да им е на помощ — каза Флайт.

— Имам един приятел в лондонската служба на Асошиейтед прес, който ми прочете последните служебни бюлетини — каза Сандлър. — Зная неща, които още не са стигнали до вестниците. Първо на първо, полицията там в Калифорния е оповестила за теб. По всичко изглежда, че една от жертвите е чела твоята книга. Когато го атакували, той се заключил в банята. Така или иначе, справили се с него. Но той спечелил достатъчно време да надраска името ти и заглавието на твоята книга върху огледалото!

Тимоти бе изумен. До телефона имаше стол. Той изведнъж му потрябва.

— Властите в Калифорния не разбират какво става. Дори не разбират, че „Древният враг“ е заглавие на книга и не знаят каква е ролята ти в цялата тази работа. Те смятат, че това е било нападение с нервнопаралитичен газ или акт на биологична война, или дори контакт с извънземни. Обаче мъжът, който е изписал твоето име върху огледалото, е знаел много добре. Както и ние. Ще ти кажа повече в колата.

— В колата ли? — възкликна Тимоти.

— Господи, надявам се да имаш паспорт!

— Ъ-ъ… да.

— Идвам с кола да те заведа до летището. Искам да заминеш за Калифорния, д-р Флайт.

— Обаче…

— Тази нощ. Има свободно място за един полет от Хитроу. Резервирах го на твое име.

— Но аз не мога да си го позволя…

— Издателят плаща всички разноски. Не се притеснявай. Трябва да отидеш в Сноуфилд. Няма да пишеш популярен вариант на „Древният враг“. Вече не. Сега ще напишеш пълна история на Сноуфилд и целият материал за масови изчезвания в миналото и теориите ти за древния враг ще подкрепят разказа ти. Разбираш ли? Нали е чудесно?

— Дали ще е разумно да се втурна там точно сега?

— Какво искаш да кажеш? — попита Сандлър.

— Дали е правилно? — загрижено запита Тимоти. — Няма ли да изглежда, че искам да натрупам пари от тази ужасна трагедия?

— Чуй ме, д-р Флайт, в Сноуфилд ще има стотици мошеници, всичките с договор за книга в задния джоб. Ще ти задигнат материала. Ако не напишеш книга за случилото се, някой от тях ще напише за твоя сметка.

— Но стотици хора са мъртви — каза Тимоти. Прилоша му. — Стотици. Болката, трагедията…

Сандлър очевидно губеше търпение от нерешителността на професора.

— Добре… да, добре. Може би си прав. Може и да не съм престанал да мисля за целия този ужас. Но не разбираш ли — точно поради това трябва да напишеш книга на тази тема. Никой друг няма твоята ерудиция и състрадание.

— Значи…

Схващайки колебанието на Тимоти, Сандлър каза:

— Добре. Стягай си бързо куфара. Ще бъда при теб след половин час.

Сандлър затвори, а Тимоти остана неподвижен за момент, държейки слушалката и вслушвайки се в сигнала за свободно. Беше зашеметен.

На фаровете на таксито дъждът изглеждаше сребрист. Вятърът го носеше в различни посоки като тънки блестящи коледни гирлянди. По паважа се образуваха локви като от живак.

Таксиметровият шофьор караше дръзко. Колата се носеше с голяма скорост по мокрите улици. Тимоти здраво стискаше с ръка дръжката на вратата. Очевидно Бърт Сандлър бе обещал голям бакшиш като награда за бързото шофиране.

Седящият до професора Сандлър каза:

— В Ню Йорк има престой, но не голям. Ще отложим пресконференцията за Сан Франциско. Така че се подготви да посрещнеш армия напористи журналисти щом слезеш от самолета там.

— Не може ли просто да стигнем тихо до Санта Майра и да се представя там на властите? — попита тъжно Тимоти.

— Не, не и не! — каза Сандлър, явно ужасен от самата мисъл. — Тази пресконференция ни е необходима. Ти си единственият, който има някакъв отговор, д-р Флайт. Всички трябва да научат, че ти си единственият. Трябва да бием тъпана за твоята книга преди Норман Мейлър да остави най-новото си изследване върху Мерилин Монро и скочи в това нещо с двата крака!

— Още дори не съм започнал книгата!

— Господи, зная. И докато я издадем, търсенето ще бъде огромно!

Таксито зави на един ъгъл. Гумите изсвистяха. Тимоти се удари о вратата.

— Един журналист ще те срещне в самолета за Сан Франциско. Той ще ти дава напътствия по време на пресконференцията — каза Сандлър. — По един или друг начин ще те закара в Санта Майра. Доста е далече с кола, така че може би ще стане с хеликоптер.

— Хеликоптер ли? — възкликна удивено Тимоти.

Таксито префуча през една дълбока локва, изхвърляйки встрани сребристи пръски вода.

Летището вече се виждаше.

Откак Тимоти бе влязъл в таксито, Бърт Сандлър не бе престанал да говори.

— Още нещо. На пресконференцията разкажи нещата, които ми разказа тази сутрин. Внезапното изчезване на маите. И за трите хиляди изчезнали китайски войници. И непременно загатни нещо за масовите изчезвания в САЩ — дори преди да са били Съединени щати, дори през предишни геоложки ери. Това ще привлече пресата. Местната връзка. Това винаги помага. Първата английска колония в Америка не е ли изчезнала безследно?

— Да. Колонията на остров Роъноук.

— Непременно спомени за това.

— Но аз нямам доказателства, че изчезването на колонията в Роъноук има връзка с древния враг.

— Има ли някаква вероятност за връзка?

Запленен както винаги от тази тема, Тимоти за пръв път откъсна мислите си от самоубийственото поведение на таксиметровия шофьор.

— Когато една английска експедиция, субсидирана от сър Уолтър Роли, се върнала в колонията Роъноук през март 1590 година, не намерили никого. Сто и двадесет души били изчезнали безследно. За съдбата им са предложени безброй теории. Така например най-популярна е теорията, че хората от Роъноук са станали жертва на живеещи наблизо индианци-кроатони. Единственото оставено от колонистите съобщение било името на това племе, издълбано набързо на едно дърво. Обаче кроатоните твърдели, че не знаят нищо за изчезването им. А те били миролюбиви индианци. Никак не били войнствени. Всъщност, те отначало помогнали на колонистите да се установят. Освен това, в селището нямало никакви следи от насилие. Не били открити никакви тела. Нито кости. Нито гробове. Виждаш ли, дори най-широко приеманите теории повдигат повече въпроси, отколкото дават отговори.

Таксито направи още един завой и рязко удари спирачки, за да избегне сблъсъка с един камион.

Но в момента Тимоти не обръщаше внимание на бясното шофиране. Той продължи:

— Хрумна ми, че думата, която колонистите издълбали в дървото — кроатони, — може и да не е целяла да обвинява. Може да е означавала, че кроатоните знаят какво се е случило. Четох статиите на няколко английски изследователи, които по-късно разговаряли с кроатоните за изчезването на колонистите и има факти, че индианците наистина са имали някаква представа за случилото се. Или са си мислели, че знаят. Но обясненията им не били взети на сериозно от белите хора. Кроатоните казали, че едновременно с изчезването на колонистите имало голямо намаление на дивеча в горите и полетата, в които ловувало племето. Няколко по-възприемчиви изследователи са отбелязали в статиите си, че индианците се отнасяли към случилото се със суеверен ужас. Изглежда са имали религиозно обяснение за изчезването. Но за нещастие белите хора, които разговаряли с тях за колонистите, не се интересували от индиански суеверия и не изследвали тази следа.

— Сигурен съм, че ти си изучил религиозните вярвания на кроатоните — каза Бърт Сандлър.

— Да — отвърна Тимоти. — Не беше лесно, защото племето е изчезнало преди много години. Това, което открих, е, че кроатоните са били спиритисти. Вярвали, че духовете продължават да бродят по земята след смъртта на тялото, вярвали, че има „велики духове“, които се изявяват чрез елементите — вятър, земя, огън, вода и така нататък. Най-интересното — що се отнася до нас — е, че те вярвали в един дух на злото, източник на всяко зло, един еквивалент на християнския Сатана. Забравил съм точната индианска дума, но в превод приблизително звучи като Онзи който може да е всичко и все пак нищо.

— Господи — възкликна Сандлър. — Добро описание на древния враг.

— Понякога зад суеверията се крият истини. Кроатоните вярвали, че и животните, и колонистите били отнесени от Онзи който може да е всичко и все пак нищо. Следователно…, макар и да не мога окончателно да кажа, че древният враг има нещо общо с изчезването на островитяните от Роъноук, това ми изглежда достатъчно основание да разглеждам тази възможност.

— Фантастично! — каза Сандлър. — Разкажи им всичко това на пресконференцията в Сан Франциско. Точно както ми го разказа.

Таксито заби спирачки пред входа на летището. Бърт Сандлър пъхна една банкнота от пет лири в ръката на шофьора. После погледна часовника си:

— Доктор Флайт, хайде да те кача на самолета.

Тимоти Флайт наблюдаваше от своето кресло до прозорчето как светлините на града изчезват под буреносните облаци. Самолетът се издигаше през лекия дъждец. Скоро се намериха над облаците; бурята остана под тях, небето отгоре бе чисто. Лунните лъчи се отразяваха от кипящите върхове на облаците и нощта навън бе изпълнена с мека призрачна светлина.

Светещата табелка за предпазния колан изгасна.

Тимоти откопча колана, но не можеше да се отпусне. Умът му кипеше точно както буреносните облаци отвън.

Мина стюардесата, предлагайки напитки. Той поиска уиски.

Чувстваше се като стегната пружина. За едно денонощие животът му се бе променил. През този ден бе имало повече вълнения, отколкото през цялата изминала година.

Обхваналото го напрежение не беше неприятно. Той бе повече от щастлив да промени тъжното си съществувание; той навлизаше в един нов и по-добър живот така бързо, сякаш влизаше в нов костюм. Рискуваше отново да бъде изложен на присмех и на старите познати обвинения, че с теориите си търси само известност и пари. Обаче съществуваше и шанс, че ще успее най-накрая да докаже, че е прав.

Уискито пристигна и той го изпи. Поръча още едно. Полека-лека започна да се отпуска.

Навън нощта бе необятна.

27БЯГСТВОТО

През решетките на прозореца в килията си Флетчър Кейл имаше добър изглед към улицата. Цяла сутрин той наблюдаваше стичането на репортерите. Сигурно се бе случило нещо наистина сензационно.

Някои от другите затворници си предаваха новините от килия на килия, но никой от тях не би споделил нищо с Кейл.

Те го мразеха. Често му се подиграваха, наричаха го детеубиец. Дори в затвора имаше социални прослойки. На най-долното стъпало бяха детеубийците.

Това беше почти смешно. Дори крадците, мошениците и бандитите имаха нужда да изпитват морално превъзходство над някого. И така, те ругаеха и преследваха всеки, който бе навредил на дете и това някак ги караше да се чувстват като свещеници и епископи в сравнение с него.

Глупаци. Кейл ги ненавиждаше.

Той не помоли никого да сподели информация с него. Нямаше да им направи удоволствието да покажат, че го мразят.

Протегна се на койката и замечта за своето прекрасно предопределение: слава, сила, богатство…

Към единадесет и половина все още лежеше, когато дойдоха да го заведат в съда по обвинение в две убийства. Пазачът отключи вратата. Един друг мъж — сивокос полицай с коремче — влезе вътре и му сложи белезници.

— Днес сме в намален състав — каза той на Кейл. — За тази работа изпратиха само мен. Но си избий глупавите надежди, че ще имаш шанс да избягаш. С белезници си, а имам и револвер и нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да те застрелям.

В очите и на пазача, и на полицая се четеше омраза.

Най-накрая вероятността да прекара остатъка от живота си в затвора стана съвсем реална за Кейл. За своя изненада, докато го извеждаха от килията, той започна да плаче.

Другите затворници свиркаха и се смееха, подвиквайки му обидни думи.

Мъжът с коремчето го смушка в ребрата.

— Мърдай.

Кейл се запрепъва по коридора на отмалелите си крака и през една решетъчна врата, която им отвориха, излезе от блока с килии в един друг коридор. Пазачът остана там, но полицаят заблъска Кейл към асансьорите. Блъскаше го твърде често и твърде грубо, дори когато не бе необходимо. Кейл усети, че самосъжалението му прераства в гняв.

В малкия, бавно спускащ се асансьор Кейл усети, че полицаят не вижда никаква заплаха. Той бе отвратен, нетърпелив, объркан от емоционалния срив в Кейл.

Когато вратите се отвориха и в Кейл бе настъпила промяна. Той все още плачеше тихичко, но сълзите му вече не бяха искрени и тръпнеше по-скоро от възбуда, отколкото от отчаяние.

Преминаха през още един пост. Полицаят показа комплект документи на един друг пазач, който го нарече Джо. Пазачът изгледа Кейл с безразлично презрение. Кейл извърна лице като че се срамуваше от себе си. Продължи да плаче.

После той и Джо излязоха навън и пресякоха един обширен паркинг, насочвайки се към една редица бяло-зелени патрулни коли, наредени до оградата. Денят бе слънчев и топъл.

Кейл продължаваше да плаче и се преструваше, че краката не го държат. Бе присвил рамене и главата му бе сведена. Продължаваше да се влачи апатично, като сломен човек.

Освен него и полицая, на паркинга нямаше никого. Бяха само двамата. Идеално.

По пътя към колата Кейл изчакваше удобния момент за действие. За миг си помисли, че такъв може и да не дойде.

Джо го блъсна към колата и се извърна леко да отключи вратата — и Кейл скочи. Нахвърли се върху полицая докато той се опитваше да пъхне ключа в ключалката. Полицаят ахна и замахна с юмрук. Твърде късно. Кейл се приведе и бързо го блъсна и притисна о колата. Лицето на Джо пребледня от болка, когато дръжката на вратата се заби яростно в гръбнака му. Връзката ключове изхвръкна от ръката му и докато те падаха към земята, той посегна със същата ръка да хване револвера в кобура си.

Кейл знаеше, че с окованите си в белезници ръце няма да може да избие оръжието. Щом револверът бъдеше изваден, борбата щеше да приключи.

Кейл атакува гърлото на другия мъж. Нападна го със зъби. Захапа го дълбоко, усети как бликна кръв, захапа отново, притисна устни към раната, като нападащо куче, ухапа отново и полицаят извика, ала това бе само една въздишка, която никой не би могъл да чуе, а оръжието изпадна от кобура и сгърчената ръка на полицая и двамата мъже тупнаха тежко на земята. Кейл се оказа отгоре, а полицаят се опита да извика отново, ала Кейл заби коляно в чатала му и от гърлото на мъжа заблика кръв.

— Копеле — каза Кейл.

Очите на полицая станаха неподвижни. Кръвта престана да блика от раната. Всичко свърши.

Кейл никога не се беше чувствал така силен, така могъщ.

Огледа паркинга. Все още нямаше никой наоколо.

Кейл се добра до връзката с ключове и започна да ги пробва един по един, докато не отключи белезниците. Хвърли ги под колата.

Претърколи мъртвия полицай под една от патрулните коли, за да не се вижда.

Избърса лицето си с ръкав. Ризата му бе изпръскана с кръв. Не можеше да поправи това. Нито да промени факта, че носи провиснали, сини, груби затворнически дрехи и чифт гуменки.

Чувствайки, че бие на очи, той закрачи бързо покрай оградата и излезе през отворената порта. Прекоси алеята и стигна до един друг паркинг зад двуетажна жилищна сграда. Хвърли поглед към прозорците с надежда, че никой не гледа навън.

На паркинга имаше може би двадесет коли. В един жълт Датсън ключовете висяха на таблото. Кейл седна зад кормилото, затвори вратата и въздъхна с облекчение. Беше се скрил и имаше превозно средство. Отпред имаше кутия с хартиени кърпички. Той взе една, плюна отгоре й и зачисти лицето си. След като отстрани кръвта, Кейл се огледа в огледалото за обратно виждане и се ухили.

28ПРЕБРОЯВАНЕ НА ТЕЛАТА

Докато военната част на генерал Копърфилд провеждаше аутопсии и тестове в подвижната полева лаборатория, Брайс Хамънд сформира два издирващи екипа и започна да проверява града, къща по къща. Франк Отри водеше първата група, а майор Айли се присъедини като наблюдател от проекта „Небесно наблюдение“. По същия начин капитан Аркхъм се включи към екипа на Брайс. Квартал по квартал и улица по улица, двата екипа никога не се раздалечаваха на разстояние повече от една сграда, държейки постоянна връзка помежду си чрез радиотелефони.

Джени придружаваше Брайс. Тя познаваше повече от всеки друг жителите на Сноуфилд и можеше да идентифицира най-добре труповете, които откриваха. Освен това, в повечето случаи тя можеше да каже кой живее в дадена къща и от колко души е било дадено семейство — информация, нужна за съставянето на списъка на изчезналите.

Джени се безпокоеше да не бъде изложена Лайза на още ужасни сцени, но не можеше да откаже помощта си на издирващия екип. Не можеше и да остави сестра си в хотел Хилтоп. Не и след онова, което се бе случило с Харкър. И с Веласкес. Обаче момичето се справяше добре с напрежението при претърсването на къща след къща. Владееше се напълно и Джени все повече се гордееше с нея.

Известно време не откриваха никакви тела. Първите магазини и къщи, в които влязоха, бяха празни. В няколко къщи масите бяха подредени за неделната вечеря. В други ваните бяха пълни с вече изстинала вода. На няколко места телевизорите продължаваха да работят, но никой не ги гледаше.

В една кухня откриха вечерята в електрическата печка. Храната в трите тенджери се беше готвила толкова дълго, че водата се бе изпарила. Остатъците бяха сухи, твърди и овъглени и не можеха да се идентифицират. Металните тенджери бяха съсипани; бяха станали синкаво-черни отвътре и отвън. Пластмасовите дръжки бяха омекнали и започнали да се топят. Цялата къща вонеше с толкова остра отвратителна миризма, с каквато Джени никога не се беше сблъсквала.

Брайс изключи котлоните.

— Цяло чудо, че не е избухнал пожар.

— Вероятно е щял да избухне, ако печката беше газова — отбеляза Джени.

Над трите тенджери имаше метален абсорбер с вентилатор, който бе спрял. Когато храната бе горяла, абсорберът бе поел краткотрайния изблик на пламъци и бе предотвратил разпространението на огъня из околните помещения.

Когато се намериха отново навън, всички (освен майор Аркхъм в неговия защитен костюм) поеха дълбоко от чистия планински въздух. Нужни им бяха няколко минути да прочистят дробовете си от ужасното нещо, което бяха дишали вътре в къщата.

Сетне, в следващата къща, откриха първото тяло за деня. Беше на Джон Фарли, собственика на кръчмата „Маунтин тавърн“, която работеше само по време на ски-сезона. Той беше на около четиридесет години. Приятен човек с прошарена коса, дълъг нос и тънки устни, винаги готови да се разтеглят в привлекателна усмивка. Сега беше подут и посинял, очите му изпъкнали от черепа, дрехите му силно опънати по шевовете от подуването на тялото.

Фарли седеше на масата за закуска в единия край на голямата си кухня. В една чиния пред него имаше равиоли с настърган кашкавал и кюфтета. Имаше и чаша червено вино. На масата до чинията имаше отворено списание.

Фарли седеше изправено на стола си. Едната му ръка бе на коленете, а другата — на масата, държейки парче хляб. Устата на Фарли бе полуотворена и между зъбите имаше хапка хляб. Беше загинал по време на дъвчене; челюстните му мускули нямаше да се отпуснат никога вече.

— Мили Боже — възкликна Тал, — не е имал време да изплюе хапката или да я преглътне. Смъртта му трябва да е била моментална.

— Нито я е усетил как идва — каза Брайс. — Погледни лицето му. Не изразява нито ужас, нито изненада, нито шок, както при останалите.

Взирайки се във вкочанените челюсти на мъжа, Джени каза:

— Това, което не разбирам е, защо смъртта не е довела до отпускане на мускулите. Странно.

В църквата „Света Богородица на планините“ слънчевата светлина се процеждаше през цветните стъкла на прозорците, където преобладаваха синьото и зеленото. Стотици парчета с неправилна форма в тъмносиньо, светлосиньо, тюркоаз и аквамарин, смарагдово зелено и още много нюанси се отразяваха по полираните дървени столове, оформяха цветни петна по пейките и проблясваха по стените.

Като под водата, помисли си Горди Брогън докато следваше Франк Отри в чудатия и красиво осветен централен кораб на църквата.

Точно зад преддверието на храма, поток пурпурна светлина заливаше белия мраморен купел със светена вода. Това бе пурпурът на кръвта на Исус. Слънцето пронизваше едно изображение от цветно стъкло на кървящото сърце на Христос и пръскаше окървавени лъчи върху водата, която искреше в бледата мраморна чаша.

От петимата мъже в издирващия екип само Горди бе католик. Той потопи два пръста в светената вода, прекръсти се и коленичи.

Черквата бе тържествена, тиха, спокойна.

Въздухът бе омекотен от приятен мирис на тамян.

На пейките нямаше богомолци. На пръв поглед изглеждаше, че черквата е изоставена.

Тогава Горди погледна по-внимателно олтара и ахна. Франк също го забеляза:

— О, Боже мой.

Районът на олтара бе по в сянка, отколкото останалата част на черквата и затова хората не бяха забелязали веднага отвратителното и кощунствено нещо над олтара. Свещите на олтара бяха изгорели изцяло и угаснали.

Обаче докато мъжете от екипа се приближаваха колебливо, те виждаха все по-ясно и по-ясно големия кръст, който се издигаше от центъра на олтара покрай задната стена. Това бе дървен кръст с изящна гипсова фигура на Христос. В момента по-голямата част от божествената фигура се закриваше от едно друго тяло, което висеше пред нея. Едно истинско, а не гипсово тяло. Това бе свещеникът в своите одежди, прикован към кръста.

Двама дякони бяха коленичили на пода пред олтара. Бяха мъртви, посинели, подпухнали.

Плътта на свещеника бе започнала да потъмнява и да показва други признаци на предстоящо разлагане. Тялото му не беше в същото странно състояние както другите намерени досега тела. Тук обезцветяването бе като при еднодневен труп.

Франк Отри, майор Айли и другите двама полицаи продължиха през портата в преградата на олтара.

Горди не можеше да продължи с тях. Той бе така потресен, че трябваше да седне на първата пейка, за да не рухне.

След като провериха олтара и хвърлиха поглед през вратата на ризницата, Франк повика по радиотелефона Брайс Хамънд, който се намираше в съседната сграда.

— Шерифе, намерихме трима в черквата. Трябва ни д-р Пейдж. Твърде ужасно е, обаче така, че по-добре оставете Лайза в преддверието с един-двама души.

— Идваме след две минути — каза шерифът.

Франк слезе от олтара, мина през вратата на ризницата и седна до Горди. Той държеше радиотелефона в едната си ръка и револвера в другата.

— Ти си католик.

— Да.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това.

— Всичко е наред — каза Горди. — И за теб не е по-лесно, макар и да не си католик.

— Познаваш ли свещеника?

— Мисля, че името му е отец Калахън. Не съм идвал в тази черква. Ходех в „Свети Андрей“ в Санта Майра.

Франк остави радиотелефона и се почеса по брадичката.

— По всички признаци личи, че нападението е станало вчера вечерта, малко преди докторката и Лайза да пристигнат в града. Но сега това… Ако тези тримата са умрели сутринта, по време на литургията…

— По-вероятно е било по време на Благословението — отвърна Горди. — Не на литургията.

— Благословението ли?

— Благословението на Светото тайнство. Неделната вечерна служба.

— Добре. Тогава съвпада по време с останалите. — Франк погледна към празните скамейки. — Какво е станало с енориашите? Защо тук са само свещеникът и дяконите?

— Ами, на Благословението не идват много хора — каза Горди. — Вероятно е имало още двама-трима. Но онова нещо ги е отнесло.

— Защо просто не е отнесло всички?

Горди не отвърна.

— Защо то е трябвало да извърши такива неща? — настоя Франк.

— За да ни се подиграе. За да ни подразни. За да ни отнеме надеждата — тъжно отвърна Горди.

Франк се втренчи в него. Горди продължи:

— Може би някои от нас или даже повечето от нас се осланят на Господа да ни измъкне живи. Зная това, аз се моля непрекъснато, откакто пристигнахме тук. Вероятно и вие също. То е знаело, че ще бъде така. То е знаело, че ще се молим на Господ да ни помогне. С това то ни дава да разберем, че не можем да се осланяме на Бога. Или поне му се иска да повярваме в това. Защото това е неговата цел. Да внуши съмнение в Бога. Това винаги е било неговата цел!

— Ти като че ли със сигурност знаеш пред какво точно сме изправени тук — рече Франк.

— Може би — каза Горди и се загледа в разпнатия свещеник, после отново се обърна към Франк: — Не разбираш ли? Наистина ли не разбираш, Франк?

След като излязоха от църквата и завиха зад ъгъла по пресечката, видяха две катастрофирали коли.

Един Кадилак Севил бе прекосил предния двор на жилището на пастора, преминавайки през градинските храсти по пътя си, и се бе блъснал в колоната на верандата в единия край на къщата. Колоната бе почти разцепена на две. Покривът на верандата бе хлътнал.

Тал Уитмън надникна през страничния прозорец на колата.

— Зад волана има жена.

— Мъртва ли е? — попита Брайс.

— Да-а. Но не от катастрофата.

От другата страна на колата Джени се опита да отвори вратата на шофьора. Всичките врати бяха заключени, а прозорците — плътно затворени.

Въпреки това жената зад волана — Една Гауър, Джени добре я познаваше — бе като останалите трупове. Тъмносиня. Издута. Със застинал писък на ужас върху изкривеното лице.

— Как е успяло да влезе и да я убие? — питаше се гласно Тал.

— Спомни си заключената баня в хотел Кендълглоу — отвърна Брайс.

— И барикадата в стаята на семейство Оксли — каза Джени.

Капитан Аркхъм се намеси:

— Това е аргумент в полза на теорията на генерала за нервнопаралитичен газ.

След което Аркхъм откопча миниатюрния гайгеров брояч от колана си и внимателно преслуша колата. Оказа се, че смъртта на жената вътре не е причинена от радиация.

Втората кола, на половин пресечка по-нататък, бе перлено-бял Линкълн. На паважа зад нея имаше черни следи от спирачките. Линкълнът бе застанал напряко на улицата и я блокираше. Предницата се бе забила в едната страна на жълт Шевролет комби. Повредите не бяха големи, защото Линкълнът почти бе спрял преди да се удари в паркираната кола.

Шофьорът бе мустакат мъж на средна възраст. Носеше рязани джинси и тениска Доджърс. Джени познаваше и него. Марти Съсмън, административен управител на Сноуфилд през последните шест години. Приветливият, сериозен Марти Съсмън. Мъртъв. И отново причината на смъртта явно нямаше връзка с катастрофата.

Вратите на Линкълна бяха заключени. Прозорците бяха плътно затворени, точно както на Кадилака.

— Изглежда и двамата са се опитвали да избягат от нещо — рече Джени.

— Възможно е — каза Тал. — Или просто са излезли на разходка или са отивали по работа, когато е дошло нападението. Ако са се опитвали да избягат, нещо явно ги е спряло хладнокръвно и ги е заставило да завият.

— Неделя беше топъл ден. Топъл, но не горещ — каза Брайс. — Не прекалено топъл, че да шофират със затворени прозорци и с включена климатична инсталация. В такива дни повечето хора държат прозорците свалени и се радват на свежия въздух. Тъй че ми се струва, че след като са били принудени да спрат, те са вдигнали стъклата и са се заключили, опитвайки се да задържат нещо навън.

— Но то все пак се е добрало до тях — каза Джени.

То.

Нед и Сю Мари Бишоф притежаваха хубава къща стил Тюдор, разположена на двоен парцел земя и сгушена между високи борове. Живееха там с двете си деца. Осемгодишният Лий Бишоф вече свиреше учудващо добре на пиано, независимо от малките си ръце и веднъж бе заявил на Джени, че ще стане втори Стиви Уондър, само че „не сляп“. Шестгодишният Тери беше същински Денис Белята, само че мургав и с мил характер.

Нед бе преуспяващ художник. Маслените му картини се продаваха за по шест-седем хиляди долара, а графиките му в ограничен тираж вървяха по четиристотин-петстотин долара едната.

Беше пациент на Джени. Въпреки че бе на тридесет и две години и преуспяваше в живота, тя го лекуваше от язва.

Язвата вече нямаше да го измъчва. Той лежеше в ателието си на пода пред статива, мъртъв.

Сю Мари се намираше в кухнята. Както Хилда Бек, икономката на Джени и още много други хора из целия град, Сю Мари бе умряла, докато приготвяше вечерята. Беше красива жена. Вече не.

Намериха двете момчета в една от спалните.

Беше чудесна детска стая, просторна и светла, с двуетажни легла. Имаше вградена библиотека, пълна с детски книги. На стените висяха картините, които Нед бе нарисувал за децата си, странни фантастични сцени, различаващи се от другите му произведения, с които бе известен: прасе в смокинг танцуваше с крава във вечерна рокля; космическа командна зала, в която всички астронавти бяха жаби; мистериозна и все пак очарователна сцена на училищна площадка през нощта, обляна от светлината при пълнолуние, без деца наоколо, но с огромен върколак, шеметно люлеещ се на люлките.

Момчетата бяха в единия ъгъл, зад преобърнати играчки. По-малкият, Тери, беше зад Лий, който явно се бе опитвал смело да предпази братчето си. Момчетата гледаха втренчено, изпъкналите им мъртви очи бяха все така вперени в онова, което ги бе заплашвало вечерта. Мускулите на Лий се бяха напрегнали, така че малките му ръце бяха в същото положение, както са били в последните секунди от живота му: вдигнати пред него с разперени пръсти, сякаш да се предпази от удар.

Брайс приклекна до децата. Докосна с трепереща ръка лицето на Лий, сякаш отказваше да повярва, че детето наистина е мъртво.

Джени коленичи до него.

— Това са двете деца на Бишоф — каза тя, неспособна да спре трептенето на гласа си. — Значи цялото семейство е загинало.

По лицето на Брайс се стичаха сълзи.

Джени се опита да си спомни на колко години беше неговият син. Седем или осем? Почти на същата възраст като Лий Бишоф. Малкият Тими Хамънд беше в болницата в Санта Майра в същия този момент, както през цялата изминала година. Почти като растение. Да, но беше за предпочитане пред това. Всичко бе за предпочитане пред това.

Най-накрая сълзите на Брайс пресъхнаха. Сега в очите му се четеше гняв.

— Ще го хвана — каза той. — Каквото и да е… ще го накарам да си плати.

Джени никога не бе срещала такъв мъж. Толкова силен и целеустремен и в същото време способен на нежност.

Изпитваше желание да го прегърне. И да бъде прегърната от него.

Обаче, както винаги, беше прекалено предпазлива в изразяването на чувствата си. Ако притежаваше откритостта му, никога нямаше да се отчужди от майка си. Но тя не беше такава, поне засега, въпреки че й се искаше да бъде. И така, в отговор на неговия обет да хване убийците на децата на Бишоф, тя рече:

— Какво би могъл да сториш, ако това, което ги е убило, не е човешко същество? Не всяко зло е човешко. Има зло и в природата. Сляпата злоба на земетресението. Неизлечимото зло на рака. Това нещо тук може да е такова — далечно и непонятно. Няма да успееш да го изправиш пред съда, ако не е човешко същество. Тогава какво?

— Каквото или който и да е, по дяволите, ще го заловя. Ще го накарам да си плати за всичко сторено тук — каза непреклонно той.

След като излезе от католическата църква, издирващият екип на Франк Отри премина през три пусти къщи. Четвъртата не бе празна. Откриха Уендел Хълбъртсън, учител в гимназията на Санта Майра, който бе предпочел да живее горе в планината, в къщата на покойната си майка. Само преди пет години Горди бе посещавал часовете му по английски. Учителят не бе посинял и издут като останалите трупове: беше се самоубил. Подпрял се в ъгъла на стаята си, той бе пъхнал в устата си дулото на 32-калибровия си автоматичен пистолет и бе дръпнал спусъка. Явно смъртта от собствената му ръка е била за предпочитане пред онова, което то е възнамерявало да му стори.

След напускането на дома на Бишоф, Брайс преведе групата си през още няколко къщи, без да открият никакви трупове. После, в петата къща откриха възрастна двойка, заключени в банята. Бяха се опитали да се скрият и заключат от своя убиец. Жената бе просната във ваната. Мъжът бе паднал на пода.

— Бяха мои пациенти — каза Джени. — Ник и Мелина Папандракис.

Тал записа имената им в списъка на умрелите.

Също както Харълд Ордни и неговата съпруга в хотел Кендълглоу, Ник Папандракис се бе опитал да остави съобщение с името на убиеца. Беше взел йод от аптечката и бе писал с него по стената. Не бе успял да завърши дори една дума. Имаше само две букви и част от трета:

PRC

— Може ли някой да разбере какво се е опитвал да напише? — попита Брайс.

Един по един всички се вмъкнаха в банята, прескочиха тялото на Ник Папандракис и хвърлиха поглед върху оранжево-кафявите букви на стената, но никой не можа да предложи някаква идея.

Куршуми.

Подът в кухнята на съседната на Папандракис къща бе осеян с изразходвани куршуми. Не цели патрони. Просто десетки оловни сачми без медните им гилзи.

Фактът, че нямаше изхвърлени гилзи никъде из помещението показваше, че тук не бяха стреляли. Не миришеше на барут. Нямаше дупки от куршуми по стените или по шкафовете.

Просто навсякъде по пода имаше куршуми, сякаш появили се загадъчно от нищото.

Франк Отри събра пълна шепа от сиви метални парчета. Той не беше експерт по балистика, но беше странно, че никой от куршумите не бе разкъсан или силно деформиран; това му позволи да види, че бяха от различни оръжия. Повечето от тях — десетки — изглежда бяха от вида и калибъра на боеприпасите, с каквито стреляха автоматите, с които бяха въоръжени войниците на генерал Копърфилд.

Не са ли това куршуми от автомата на сержант Харкър? — питаше се Франк. Не са ли това патроните, които Харкър изстреля в убиеца си в хладилната камера за месо в супермаркета „Джилмартин“?

Франк се намръщи, смутен.

Пусна куршумите и те изтракаха на пода. Събра няколко други от плочките на пода. Имаше един 22-и калибър и един 32-и, още един 22-и и един 38-и калибър. Имаше и много ловни сачми.

Взе един 45-калибров куршум и го заразглежда с особен интерес. Беше точно като боеприпасите на собствения му револвер.

Горди Брогън приклекна до него.

Франк не го погледна. Продължи напрегнато да се взира в куршума. Бореше се с някаква мрачна мисъл.

Горди събра няколко куршума от плочките на пода.

— Изобщо не са деформирани.

Франк кимна.

— Трябва да са ударили нещо — каза Горди. — Така че трябва да са деформирани. Поне някои, във всеки случай. — Той замълча, после продължи: — Хей, къде се отнесе? За какво мислиш?

— Пол Хендерсън. — Франк държеше 45-калибровия куршум пред лицето на Горди. — Пол е изстрелял три такива миналата нощ, в полицейския участък.

— Към убиеца си.

— Да.

— Е и?

— Имам идиотското предчувствие, че ако поискаме балистична експертиза, ще открият, че са от револвера на Пол.

Горди премигна.

— И — продължи Франк — също така смятам, че ако потърсим из купчината на пода, ще открием още два точно като този. Не само още един, разбираш ли, и не още три. Само още два с абсолютно същите белези като този тук.

— Искаш да кажеш… същите три, които Пол е изстрелял миналата нощ.

— Да.

— Но как са попаднали тук?

Франк не отговори. Вместо това стана и натисна копчето на радиотелефона.

— Шерифе?

Гласът на Брайс Хамънд се чуваше глухо от малкия говорител.

— Какво има, Франк?

— Все още сме в къщата на Шефилд. Май ще е по-добре да дойдете. Има нещо, което трябва да видите.

— Още трупове?

— Не, сър. Ъ-ъ… нещо странно.

— Ще дойдем — отвърна шерифът.

После Франк се обърна към Горди:

— Мисля, че… през последните няколко часа, някъде след отвличането на сержант Харкър от супермаркета „Джилмартин“, то е било тук, точно в това помещение. И се е отървало от куршумите, които е поело миналата нощ и тази сутрин.

— От изстрелите, които са го уцелили?

— Да.

— Отървало се е от тях? Просто така?

— Точно така — каза Франк.

— Но как?

— Изглежда сякаш някак си… ги е изхвърлило. Сякаш се е отърсило от тези куршуми като куче от окапали косми.

29БЕГЛЕЦ

Преминавайки през Санта Майра с откраднатия Датсън, Флетчър Кейл чу по радиото за Сноуфилд.

Въпреки че новината бе привлякла вниманието на цялата страна, Кейл не се заинтересува особено. Никога не се интересуваше от трагедиите на останалите.

Посегна да изключи радиото, отегчен да слуша за Сноуфилд, когато имаше толкова собствени проблеми — и тогава чу едно име, което означаваше нещо за него. Джейк Джонсън. Джонсън бе един от полицаите, отишли горе в Сноуфилд миналата нощ. Беше изчезнал и може би дори мъртъв.

Джейк Джонсън…

Преди година Кейл бе продал на Джонсън солидна хижа и пет акра земя в планината.

Джонсън бе заявил, че е запален ловец и че хижата му трябва за тази цел. Обаче от казаните от полицая неща Кейл бе стигнал до заключението, че Джонсън всъщност е от онези мрачни песимисти, които вярват, че светът се движи стремително към последното сражение между силите на доброто и злото и че обществото ще рухне или поради неудържимата инфлация, или поради атомна война или друга катастрофа. Кейл все повече се убеждаваше, че Джонсън е искал тази хижа за скривалище, където да складира храна и боеприпаси — и после лесно да се отбранява във времена на социални катаклизми.

Хижата бе наистина достатъчно отдалечена за тази цел. Намираше се в планината Сноутоп, от другата страна на Сноуфилд. За да се стигне дотам, трябваше да се мине по една противопожарна просека, тесен черен път, проходим само за превозни средства със самостоятелно задвижване на четирите колела, после да се завие по друг, дори още по-лош път. Последният половин километър трябваше да се извърви пеша.

Два месеца след като Джонсън купи планинския имот, Кейл се промъкна там в една топла юнска сутрин, когато бе сигурен, че полицаят е дежурен в Санта Майра. Искаше да види дали Джонсън е превърнал къщата в крепост, както подозираше.

Намери хижата недокосната, но откри, че Джонсън извършва усилена работа в някои от варовиковите пещери, чиито входове бяха на негова земя. Пред пещерите имаше чували цимент и пясък, ръчна количка и купчина камъни.

В гърловината на първата пещера имаше два газови фенера, които лежаха на каменния под до стената. Кейл взе единия и отиде навътре в подземната кухина.

Първата пещера бе дълга и тясна, малко по-широка от тунел. В края й, след поредица от остри чупки, извиващи се през несиметрични варовикови преддверия, най-после стигна до първата приличаща на стая пещера.

До едната стена бяха натрупани кашони с двукилограмови херметически затворени метални кутии със сухо мляко, изсушени плодове и зеленчуци, сухи супи, яйца на прах, кутии с мед, контейнери с пшеница. Един надуваем дюшек. И много други неща. Джейк беше свършил много работа.

Първото подземно помещение водеше към друго. В него имаше естествена дупка на пода, около тридесет сантиметра в диаметър и оттам се носеха странни шумове. Шепнещи гласове. Злобен смях. Кейл за малко не побягна, но после осъзна, че не чува нищо зловещо, а само шума от течаща вода. Подводна река. Джейк Джонсън бе спуснал едноцолова каучукова тръба в естествения кладенец и бе монтирал ръчна помпа.

Имаше всички домашни удобства.

Кейл реши, че Джонсън не е просто предпазлив. Този човек беше маниак.

В един друг ден по-късно същото лято, към края на август, Кейл отново отиде до хижата. За негово учудване гърлото на пещерата — което бе високо повече от метър и широко към метър и половина — вече не се виждаше. Джонсън бе създал сполучлива преграда от растителност, която скриваше входа на скривалището му.

Кейл си проправи път през храсталака, внимавайки да не го стъпче.

Този път бе донесъл фенерче. Пролази през входа, изправи се вътре, тръгна по тесния коридор, който завиваше на три места — и внезапно стигна до задънена улица. Знаеше, че трябва да има още един тесен проход, след което идваше първата голяма пещера. Вместо това пред него се намираше само стена от варовик, преграждаща пътя към останалите пещери.

За момент Кейл се взираше объркано в преградата. После я разгледа отблизо и след няколко минути намери скрития вход. Камъкът всъщност представляваше тънка облицовка, залепена върху вратата, която Джонсън изкусно бе монтирал в естествената рамка между последния тесен проход и първата по-голяма пещера.

В този августовски ден, възхищавайки се на скритата врата, Кейл реши да използва скривалището, ако се наложи. Все пак тези грижещи се за оцеляването си хора може би са прави. Може би глупаците ще взривят света някой ден. Ако това се случеше, Кейл щеше да стигне до скривалището пръв и когато Джонсън дойдеше до хитро прикритата си врата, Кейл просто щеше да го застреля.

Тази мисъл му хареса.

Накара го да се почувства хитър. Над всички.

Тринадесет месеца по-късно за своя голяма изненада и ужас той видя приближаването на края на света. Края на неговия свят. Затворен в градския затвор по обвинение в убийство, той знаеше къде да отиде, само да успееше да избяга: в планините, в пещерите. Щеше да остане там няколко седмици, докато ченгетата престанат да го търсят около Санта Майра.

Благодаря ти, Джейк Джонсън.

Джейк Джонсън…

Сега, в откраднатия жълт Датсън, когато градският затвор бе само на няколко минути път зад него, Кейл чу за Джонсън по радиото. Докато слушаше, започна да се усмихва. Съдбата бе на негова страна.

След бягството най-големият му проблем беше да се отърве от затворническите дрехи и да се екипира по подходящ начин за планината. Не му беше съвсем ясно как да го направи.

В момента, в който чу по радиото да казват, че Джейк Джонсън е мъртъв — или поне изчезнал там горе в Сноуфилд, — Кейл разбра, че може да отиде направо в къщата му, тук в Санта Майра. Джонсън нямаше семейство. Къщата му представляваше безопасно временно убежище. Размерите на Джонсън не бяха точно като тези на Кейл, но бяха доста близки, така че Кейл можеше да смени затворническата си униформа с по-подходящи дрехи от гардероба на полицая.

И оръжия. Като грижещ се за оцеляването си човек Джейк Джонсън сигурно имаше оръжейна колекция някъде в дома си.

Полицаят живееше в същата едноетажна къща с три спални, която бе наследил от баща си, Големия Ралф Джонсън. Не можеше да се нарече луксозна. Големия Ралф не беше харчил безгрижно парите от подкупите; знаеше как да не се изтъква, за да не привлече вниманието на някой агент на данъчната служба. Не че жилището на Джонсън беше колиба. Намираше се в центъра на улица „Пайн Шедоу Лейн“, солиден квартал с големи къщи с обширни дворове и добре развити дървета. Къщата на Джонсън бе от по-малките, но имаше басейн на задната слънчева веранда, огромна стая със старинна билярдна маса и още много други удобства, невидими отвън.

Кейл бе идвал два пъти при продажбата на планинския имот и лесно намери къщата.

Паркира Датсъна на алеята пред къщата, изключи двигателя и излезе от колата. Надяваше се съседите да не го забележат.

Заобиколи къщата отзад, счупи кухненския прозорец и се прехвърли вътре.

Отиде право в гаража. Той бе достатъчно голям да побере две коли, но имаше само един джип със самостоятелно задвижване на четирите колела. Кейл знаеше, че Джонсън притежава джип и се надяваше да го намери тук. Отвори вратата на гаража и вкара вътре откраднатия Датсън. Когато затвори вратата и Датсънът вече не се виждаше от улицата, почувства се в по-голяма безопасност.

В главната спалня прегледа гардероба на Джонсън и намери здрави туристически ботуши само с половин номер по-големи от нужните. Джонсън бе с няколко сантиметра по-нисък от Кейл, така че панталоните му бяха малко късички, но напъхани в ботушите изглеждаха добре. На кръста бяха широчки, но Кейл пристегна колана. Избра си спортна риза и я изпробва. Стоеше добре.

Щом се облече, разгледа се в голямото огледало.

— Изглеждаш добре — каза той на отражението си.

После затърси из къщата за оръжия. Не откри никакви.

Добре, значи трябва да са скрити някъде. Ако се наложи, ще обърне всичко наопаки, но ще ги намери.

Започна от голямата спалня. Изпразни бюрото, чекмеджетата на скрина и двете нощни шкафчета. Никакви оръжия. Извади всичко от вградения в стената гардероб: дрехи, обувки, куфари, кутии, един корабен сандък. Никакви оръжия. Вдигна краищата на килима, затърси скривалище под него. Не откри нищо.

След половин час целият бе изпотен, но не и уморен. Всъщност беше възбуден. Огледа бъркотията, която бе създал и почувства странно задоволство. Стаята изглеждаше като бомбардирана.

Отиде в следващата стая — изследвайки, блъскайки, преобръщайки и трошейки всичко по пътя си.

Лудо желаеше да намери тези оръжия.

Но също така се забавляваше добре.

30НЯКОИ ОТГОВОРИНОВИ ВЪПРОСИ

Къщата бе изключително чиста и подредена, но цветовата гама и ненужните украшения потискаха Брайс Хамънд. Всичко бе или в зелено, или в жълто. Всичко. Килимите бяха зелени, а стените светложълти. Канапетата в дневната бяха с жълтозелена дамаска на цветя, достатъчно ярка да те прати на очен лекар. Двата фотьойла бяха смарагдовозелени, а двата стола — светложълти. Керамичните лампи бяха жълти със зелени елементи, а абажурите — резедави с пискюли. На стената имаше две големи картини — жълти маргаритки на зелен фон. В голямата спалня бе дори още по-лошо: тапети на цветя, по-ярки от дамаската на канапетата в хола, пердета с цвят на есенни листа и с избродирани фестони. Десетина възглавнички бяха разхвърляни в горния край на леглото; някои бяха зелени, поръбени с жълта дантела, други — жълти със зелена дантела.

Според Джени в къщата живееха Ед и Тереза Лейндж, техните три деца и седемдесетгодишната майка на Тереза.

Не откриха никого. Нямаше трупове и Брайс си отдъхна. Посинелите и издути трупове щяха да изглеждат особено нелепо на фона на този почти маниакално весел декор. Кухнята също беше жълтозелена.

Застанал до мивката, Тал Уитмън каза:

— Тук има нещо. По-добре погледни, шефе.

Брайс, Джени и капитан Аркхъм отидоха при Тал, а останалите двама полицаи останаха до вратата, Лайза стоеше между тях. Трудно би могло да се каже какво толкова интересно може да има в кухненска мивка в този град, приличен на кошмар от книга на Лъвкрафт. Може би нечия глава. Или още един чифт отрязани ръце. Или нещо по-лошо.

Но не беше нещо страшно. Просто беше странно.

— Истински бижутериен магазин — каза Тал.

Двойната мивка бе пълна с бижута. Най-вече пръстени и часовници. Имаше мъжки и дамски ръчни часовници: Таймекс, Сейко, Бюлова, дори един Ролекс; някои бяха с метални каишки; други — изобщо без каишки; нито един не беше с кожена или пластмасова каишка. Брайс съзря десетки брачни и годежни халки; ярко просветваха диаманти. Имаше и зодиакални пръстени: гранатови, аметистови, халцедонови, топазени, турмалинови; пръстени с рубини и тюркоази. Пръстени, които се носят в гимназията и в университета. Бижута без никаква стойност бяха смесени с безценни екземпляри. Брайс зарови ръце в купчината ценности, както правеха пиратите по филмите. Разбърка блестящите дрънкулки и видя и други видове бижута: обеци, гривни, отделни перли от скъсани огърлици, златни синджирчета, прекрасен медальон с камея…

— Всичко това не може да е собственост на Лейндж — възкликна Тал.

— Почакай — каза Джени.

Взе един часовник от купчината и го разгледа отблизо.

— Познаваш ли го? — попита Брайс.

— Да. Картие. Водоустойчив часовник. Не класическия вид с римски числа. Този е без числа и с черен циферблат. Силвия Канарски го подари на съпруга си Дан за тяхната петгодишнина от сватбата.

Брайс се смръщи.

— Откъде ми е познато това име?

— Собствениците на хотел Кендълглоу — отвърна Джени.

— О, да. Твои приятели.

— Те са между изчезналите — каза Тал.

— Дан харесваше този часовник — каза Джени. — Когато Силвия му го купи, беше страхотно разточителство. Хотелът беше в лошо финансово състояние, а часовникът струваше триста и петдесет долара. Сега разбира се струва много повече. Дан обичаше да се шегува, че това е най-добрата инвестиция, която някога са правили.

Джени вдигна часовника, за да го видят Тал и Брайс от другата страна. Отгоре на златния корпус, над емблемата на Картие, бе гравирано: НА МОЯ ДАН. А отдолу, под серийния номер, бе изписано: С ЛЮБОВ, СИЛ.

Брайс погледна към пълната с бижута мивка.

— Значи това вероятно принадлежи на хора от целия Сноуфилд.

— Ами, бих казал, че принадлежи на изчезналите — каза Тал. — Жертвите, които намерихме досега, бяха с бижутата си.

Брайс кимна:

— Прав си. Значи онези, които са изчезнали, са били обирани преди да бъдат отведени… във… във… добре, там, където са ги отвели, по дяволите.

— Крадците не биха оставили бижутата да се въргалят така навсякъде — каза Джени. — Не биха ги събрали просто за да ги изхвърлят в нечия кухненска мивка. Щяха да ги вземат със себе си.

— Тогава какво правят тези неща тук? — попита Брайс.

— Нямам представа — каза Джени.

Тал сви рамене.

В двойната мивка бижутата припламваха и блещукаха.

Крясъци на чайки.

Кучешки лай.

Гейлън Копърфилд вдигна поглед от компютърния терминал, от който четеше данните. Потеше се в своя защитен костюм, беше уморен и схванат. За момент не бе сигурен дали наистина чува птици и кучета.

Тогава измяука котка.

Изцвили кон.

Генералът огледа смръщено полевата лаборатория.

Гърмяща змия. Много змии. Познатият смъртоносен звук: чика-чика-чика-чика.

Бръмчене на пчели.

И другите чуха. Спогледаха се разтревожено.

Робъртс каза:

— Идва по радиостанцията на костюмите.

— Потвърждавам — каза доктор Бетънби от втората моторизирана лаборатория. — Ние също го чуваме.

— Добре — рече Копърфилд, — да го оставим да се изяви. Ако искате да разговаряте един с друг, използвайте външната система за връзка.

Пчелите спряха да жужат.

Дете с неизвестен пол започна да пее тихичко, като от много далече:

Гласчето бе сладко. Мелодично.

И въпреки това смразяваше кръвта.

Копърфилд никога не бе слушал нещо подобно. Въпреки че гласът бе детски, нежен и крехък, съдържаше нещо…, което не би трябвало да го има в детско гласче. Дълбока липса на невинност. Познания за нещата, може би. Да. Твърде много познания за твърде ужасни неща. Заплаха. Омраза. Презрение. Това не се чуваше на повърхността на ритмичната песничка, но беше под повърхността, пулсиращо, мрачно и неизмеримо тревожно.

— Разказаха ни за това — рече Голдстейн. — Доктор Пейдж и шерифът. Чули са го по телефона и от кухненската мивка в хотела. Не им повярвахме; звучеше толкова невероятно.

— Сега не звучи абсурдно — каза Робъртс.

— Наистина — рече Голдстейн. Дори в обемистия му костюм се забелязваше как трепери.

— То предава на вълните на нашите вътрешни радиостанции — каза Робъртс.

— Но как така? — зачуди се Копърфилд.

— Веласкес — внезапно се сети Голдстейн.

— Разбира се — каза Робъртс, — в костюма на Веласкес имаше предавател. То предава от неговото радио.

Детето престана да пее и заговори шепнешком:

— По-добре си кажете молитвата. Всички да си кажат молитвата. Не забравяйте да си кажете молитвата. — После се изсмя.

Изчакаха за още. Радиото мълчеше.

— Смятам, че то ни заплашваше — каза Робъртс.

— По дяволите, забранявам да се говори по този начин — каза Копърфилд. — Да не изпадаме в паника.

— Забелязахте ли, че вече го наричаме „то“? — попита Голдстейн.

Копърфилд и Робъртс го погледнаха, после се спогледаха, но не казаха нищо.

— Наричаме го „то“ точно както доктор Пейдж, шерифът и полицаите. Означава ли това… че сме стигнали до тяхното мнение?

В ума си Копърфилд все още чуваше преследващия го детски глас — човешки и все пак нечовешки.

То.

— Хайде — каза рязко той. — Работата ни чака.

Насочи вниманието си отново към компютъра, но не можеше да се съсредоточи.

То.

Към четири и половина следобед в понеделник Брайс отмени издирването по къщите. Оставаха още няколко часа до мръкване, но всички бяха страшно изтощени. Изтощени от изкачване и слизане по стълби. Изтощени от нелепи трупове. Изтощени от неприятни изненади. Изтощени от размерите на човешката трагедия, от ужаса, който вцепеняваше чувствата. Изтощени от страха, заседнал в гърдите им. Непрекъснатото напрежение бе уморително като тежък физически труд.

Освен това на Брайс му стана ясно, че работата просто е прекалено голяма за тях. За пет и половина часа бяха огледали само малка част от града. С тази скорост, ограничената дневна програма и ограничения брой, щяха да са им нужни поне две седмици, за да инспектират целия Сноуфилд. При това, ако изчезналите хора не бъдеха намерени след претърсването и на последната сграда в Сноуфилд и ако не откриеха улики за местонахождението им, очакваше ги дори още по-трудно претърсване на горите наоколо.

Миналата нощ Брайс не искаше Националната гвардия да идва в града. Но сега той и неговите хора бяха имали на разположение по-голямата част от деня, а специалистите на Копърфилд бяха взели проби и започнали работата си. Щом Копърфилд бъдеше в състояние да потвърди, че градът не е поразен от бактериологично оръжие, можеше да доведат гвардията.

Първоначално, когато знаеше малко за положението тук, той не бе склонен да се откаже от никое от пълномощията си върху града. Но сега, въпреки че нямаше желание да предаде властта, безспорно желаеше да я сподели. Нуждаеше се от хора. Час по час отговорността се превръщаше в непосилно бреме и той бе готов да прехвърли част от нея на нечий друг гръб.

И така, в четири и половина следобед в понеделник Брайс върна двата издирващи отряда в хотел Хилтоп, обади се в кабинета на губернатора и разговаря с Джек Ретлок. Споразумяха се гвардията да бъде поставена в готовност за повикване, в очакване на сигнал от Копърфилд, че всичко е чисто.

Веднага след като Брайс затвори телефона, се обади Чарли Мърсър, дежурният сержант в щаб-квартирата в Санта Майра. Имаше новини. Флетчър Кейл бе избягал докато го отвеждали в съда, за да бъде обвинен в двойно убийство.

Брайс се вбеси.

Чарли го остави да повилнее и когато Брайс поутихна, му каза:

— Има и нещо по-лошо. Убил е Джо Фримънт.

— По дяволите — възкликна Брайс. — Съобщихте ли на Мери?

— Да. Лично аз отидох.

— Как го понесе?

— Зле. Бяха женени от двадесет и шест години.

Още смърт.

Навсякъде смърт. Господи.

— Какво ще кажеш за Кейл? — попита Брайс Чарли.

— Смятаме, че е взел кола от жилищния комплекс срещу затвора. От паркинга там е била открадната кола. Веднага блокирахме всички пътища, но Кейл има час преднина.

— Отдавна е изчезнал.

— Вероятно. Ако не хванем копелето до седем вечерта, ще вдигна блокадата. Нямаме много хора — с всичко това, което продължава — и не можем да ги ангажираме с пътни блокади.

— Както сметнеш за добре — уморено отвърна Брайс. — А полицията в Сан Франциско? Нали знаеш — онази бележка, която Харълд Ордни бе оставил на огледалото?

— Това е другата причина да ти позвъня. Най-после ни се обадиха.

— Нещо интересно?

— Ами, разговаряли са със служителите в книжарниците на Ордни. Помниш ли, казах ти, че единият от магазините работи единствено с редки книги и такива, които вече не се издават. Помощник управителят на този магазин, Силия Медок, се сети за името Тимоти Флайт.

— Клиент ли е? — запита Брайс.

— Не. Автор.

— Автор? На какво?

— На една книга. Познай заглавието й.

— Как по дяволите бих могъл… Ох. Разбира се. „Древният враг“.

— Позна — възкликна Чарли Мърсър.

— Що за книга е?

— Това е най-интересното. Силия Медок казва, че май била за масови изчезвания през вековете.

За миг Брайс остана безмълвен.

— Сериозно ли говориш? Искаш да кажеш, че е имало много такива?

— Предполагам. Най-малкото да запълнят цяла книга.

— Къде? Кога? Как така никога не съм чувал за тях?

— Медок каза нещо за изчезвания при древните маи…

(Нещо в мозъка на Брайс се раздвижи. Една статия, която бе прочел в старо научно списание. Цивилизацията на маите. Изоставените градове.)

— …и колонията Роъкоук, първото английско селище в Северна Америка — завърши Чарли.

— За това съм чувал. Има го в учебниците.

— Предполагам, че повечето изчезвания са се случили преди много векове — каза Чарли.

— Господи!

— Да. Очевидно Флайт има обяснение за тези неща — каза Чарли. — Всичко е описано в книгата.

— Каква е теорията му?

— Онази жена, Медок, не знае. Не е чела книгата.

— Но Харълд Ордни трябва да я е чел. И това, което е видял, че става тук в Сноуфилд, трябва да е било същото, за което пише Флайт. Значи Ордни е изписал заглавието върху огледалото в банята.

— Така излиза.

Брайс възбудено възкликна:

— Дали полицията в Сан Франциско е получила екземпляр от тази книга?

— Не. Медок я няма. Единствената причина, поради която знае за нея е, че Ордни неотдавна продал един екземпляр — преди две-три седмици.

— Можем ли да я намерим?

— Изчерпана е. Всъщност, никога не е издавана у нас. Продадената книга е била английско издание, явно единственото досега — и в малък тираж. Рядка книга е.

— На кого я е продал Ордни? Колекционера. Знаят ли името и адреса му?

— Медок не си спомня. Тя казва, че мъжът не е постоянен клиент. Казва, че сигурно Ордни знае.

— Което не ни върши работа. Виж, Чарли, тази книга ми трябва.

— Работя по въпроса — каза Чарли. — Но може и да не ти потрябва. Ще можеш да научиш цялата история от устата на самия писател. Флайт е на път за тук от Лондон точно в този момент.

Джени бе седнала на края на централния оперативен пулт в средата на фоайето и се усмихваше на Брайс, който се бе обтегнал на стола си; беше изумена от това, което й разказа.

— Идва от Лондон? Сега? Веднага? Искаш да кажеш, че е знаел какво ще стане?

— Сигурно не — отвърна Брайс. — Вероятно щом е чул новината, е разбрал, че случаят съвпада с теорията му.

— Какъвто и да е.

— Какъвто и да е.

Тал стоеше пред пулта.

— Кога ще пристигне?

— Ще бъде в Сан Франциско малко след полунощ. Неговият американски издател е организирал пресконференция на летището. После идва право в Санта Майра.

— Американски издател ли? — попита Франк Отри. — Не ни ли каза, че неговата книга никога не е била издавана тук.

— Не е била — каза Брайс. — Явно пише нова.

— За Сноуфилд ли? — попита Джени.

— Не зная. Може би. Сигурно.

— Май не си губи времето — намръщи се Джени. — Не е изминал и ден от случилото се, а той има договор да напише книга за него.

— Иска ми се да работи дори още по-бързо. Моля се на Бога вече да е тук.

Тал се намеси:

— Струва ми се, че докторката иска да каже, че този тип Флайт може да е някой търсач на бързи пари.

— Точно така — каза Джени.

— Възможно е — съгласи се Брайс. — Но не забравяй, Ордни написа името Флайт на огледалото. Между другото, Ордни е единственият ни свидетел. А от съобщението му трябва да заключим, че случилото се много прилича на нещата, които Тимоти Флайт е описал.

— Проклятие — каза Франк. — Ако Флайт наистина има някаква информация, която може да ни помогне, трябваше да ни се обади. Не трябваше да ни кара да го чакаме.

— Да — отвърна Тал. — Всички може да сме мъртви до полунощ. Трябваше да ни се обади и да ни каже какво да правим.

— Там е бедата — каза Брайс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джени.

Брайс въздъхна:

— Предполагам, че Флайт щеше да се обади, ако можеше да ни каже как да се предпазим. Да, мисля, че той знае точно с какво същество си имаме работа, но подозирам, че няма никаква идея какво да правим. Без значение колко неща може да ни каже, подозирам, че не е в състояние да ни каже най-важното — как да си спасим задниците.

Джени и Брайс пиеха кафе на оперативния пулт. Разговаряха за откритото по време на днешното претърсване, опитваха се да разберат смисъла на безсмислените на вид неща: подигравателното разпъване на свещеника; куршумите по пода на кухнята в къщата на Шефилд; телата в заключените коли…

Лайза седеше наблизо. Вниманието й изцяло бе погълнато от списание с кръстословици, което бе взела отнякъде по време на претърсването. Изведнъж вдигна поглед и каза:

— Зная защо бижутата бяха струпани в двете мивки.

Джени и Брайс я погледнаха в очакване.

— Първо — каза момичето, накланяйки се напред от стола си, — трябва да приемете, че всички изчезнали хора наистина са мъртви. Така е. Мъртви са. Няма съмнение.

— Имаме известни съмнения, скъпа — отвърна Джени.

— Те са мъртви — тихо промълви Лайза. — Зная го. И ти го знаеш. — Живите й зелени очи бяха трескави. — То ги е отнесло и ги е изяло.

Джени си припомни реакцията на Лайза миналата вечер, в полицейския участък, след като Брайс им разказа как е чул писъците по телефона, когато то контролираше линията. Лайза бе казала: „Може да е изплело паяжина някъде на тъмно, в мазе или пещера, може би е омотало липсващите хора в паяжината си, направило ги е на живи пашкули. Може би ги пази докато огладнее отново.“

Миналата вечер всички се бяха вторачили в момичето, искаше им се да се изсмеят, но разбираха, че в налудничавата й мисъл може би има частица истина. Не непременно паяжина, какавиди или огромен паяк. Но нещо. Никой не искаше да си признае, но тази възможност съществуваше. Непознатото. Непознатото нещо. Непознатото нещо, което яде хора.

Сега Лайза се върна на същата тема.

— Изяло ги е.

— Но как може да се обяснят бижутата? — попита Брайс.

— Значи — каза Лайза, — след като е изяло хората, може би то… може би то е изплюло бижутата… както ние изплюваме костилките на черешите.

Доктор Сара Ямагучи влезе в хотел Хилтоп, спря да отговори на въпроса на един от постовите на главния вход и продължи през фоайето към Джени и Брайс. Все още беше с предпазния костюм, но без шлема, кислородната бутилка и обемистия регенерационен блок на кръста. Носеше някакви сгънати дрехи и дебела папка със зелени листа.

Джени и Брайс станаха да я посрещнат. Джени попита:

— Докторе, карантината отменена ли е вече?

— Вече? Чувствам се сякаш съм в костюма от години. — Гласът на доктор Ямагучи бе различен от този през разговарящото устройство на костюма. Беше нежен и приятен. Гласът й бе дори по-крехък от самата нея. — Доволна съм да дишам истински въздух.

— Вие се занимавате с отглеждане на бактериални култури, нали? — попита Джени.

— В началото съм.

— Така…, но не са ли нужни двадесет и четири до четиридесет и осем часа за получаването на резултатите?

— Да. Но решихме, че няма смисъл да чакаме посевките. Няма да отглеждаме никакви бактерии върху тях — нито доброкачествени бактерии, нито други.

Нито доброкачествени бактерии, нито други. Това странно заявление възбуди любопитството на Джени, но преди да успее да зададе въпрос, генетичката рече:

— Освен това Меди ни каза, че няма опасност.

— Меди?

— Краткото название на Меданапрес — отвърна доктор Ямагучи. — Което е съкращение от Система за медицински анализи и пресмятания. Нашият компютър. След като Меди погълна цялата информация от тестовете и аутопсиите, тя ни даде вероятността причината да е биологична. Меди казва, че вероятността да е замесен биологичен агент е нулева.

— И ти толкова вярваш на компютърния анализ, че дишаш истински въздух — каза Брайс, явно учуден.

— В повече от осемстотин пробни теста Меди никога не е грешила.

— Но това не е пробен тест — каза Джени.

— Да. Но след всичко, което открихме при аутопсиите и при патологичните тестове… — Генетичката сви рамене и подаде купчината зелени листа на Джени. — Ето. Тук са всичките резултати. Генерал Копърфилд смята, че ще искаш да ги видиш. Ако имаш въпроси, ще ти обясня. Междувременно всички мъже са в лабораторията и сменят предпазните костюми, и аз горя от желание да сторя същото. Наистина горя от желание. — Тя се усмихна и зачеса врата си. Пръстите в ръкавици оставяха леки червени следи по гладката й като порцелан кожа. — Има ли възможност да се измия?

Джени каза:

— Имаме сапун, кърпи и леген в ъгъла на кухнята. Не е много уединено, но е по-добре, отколкото да си сам.

Доктор Ямагучи кимна.

— Разбирам. Как да стигна до мястото за миене?

Лайза скочи от стола си, захвърляйки настрани списанието с кръстословиците.

— Ще ти покажа. Ще се погрижа мъжете, които работят в кухнята, да не гледат и да стоят с гръб към тебе.

Бледозелените листа представляваха компютърни разпечатки, нарязани на тридесетсантиметрови страници, номерирани и захванати заедно в левия горен ъгъл с пластмасов кламер.

Джени прелисти първата част на доклада, която бе компютърен запис на бележките на Сет Голдстейн от аутопсиите, а Брайс надничаше през рамото й. Голдстейн бе забелязал признаци на задушаване, както и дори по-очевидни следи от остра алергична реакция от неидентифицирано вещество, но не бе успял да определи причината за смъртта.

После вниманието на Джени бе привлечено към един от първите патологични тестове. Това бе изследване с микроскоп на чисти бактерии в дълга серия от проби с висящи капки, заразени с тъкан и течност от тялото на Гари Уечлъс; за идентифициране на дори най-малките микроорганизми бе използвано осветяване по метода на тъмното поле. Бяха търсили виреещи в мъртвеца бактерии. Резултатите бяха изумителни.

ПРОБИ С ВИСЯЩИ КАПКИ

АВТОСКАНИРАНЕ — МЕДАНАПРЕС

ОЧНА ПРОВЕРКА — БЕТЪНБИ

ЧЕСТОТА НА ОЧНА ПРОВЕРКА — 20% ОТ ОБРАЗЦИТЕ

ПЕЧАТ

ПРОБА 1

ЕШЕРИХИЯ ГЕНУС

НАЛИЧНИ ФОРМИ: НЯМА

ЗАБЕЛЕЖКА: АНОРМАЛНИ ДАННИ.

ЗАБЕЛЕЖКА: НЕВЪЗМОЖЕН ВАРИАНТ — НЯМА ЖИВИ Е.

КОЛИ В ЧЕРВАТА — ЗАРАЗЕНА ПРОБА.

КЛОСТРИДИУМ ГЕНУС

НАЛИЧНИ ФОРМИ: НЯМА

ЗАБЕЛЕЖКА: АНОРМАЛНИ ДАННИ.

ЗАБЕЛЕЖКА: НЕВЕРОЯТЕН ВАРИАНТ — НЯМА ЖИВИ К.

ВЕЛХИИ В ЧЕРВАТА — ЗАРАЗЕНА ПРОБА.

ПРОТЕУС ГЕНУС

НАЛИЧНИ ФОРМИ: НЯМА

ЗАБЕЛЕЖКА: АНОРМАЛНИ ДАННИ.

ЗАБЕЛЕЖКА: НЕВЕРОЯТЕН ВАРИАНТ — НЯМА ЖИВИ П.

ВУЛГАРИС В ЧЕРВАТА — ЗАРАЗЕНА ПРОБА.

Разпечатката продължаваше със списъка на бактериите, които компютърът и доктор Бетънби бяха търсили. Резултатите бяха все същите.

Джени си спомни какво бе казала доктор Ямагучи, заявлението, което я бе учудило и за което искаше да разпита: нито доброкачествени бактерии, нито други. И ето тук се намираха данните, всичките анормални, както се изразяваше компютърът.

— Странно — рече Джени.

Брайс каза:

— За мен това не означава нищо. Ще ми преведеш ли?

— Виждаш ли, мъртвото тяло е чудесна среда за развитието на всякакви видове бактерии — поне за известно време. В часовете след смъртта тялото на Гари Уечлъс е трябвало да изобилства с клостридиум велхии, които са свързани с газовата гангрена.

— А не е ли?

— Не са открили дори една единствена К. велхии в капката вода, която е била заразена с чревна материя. А това е точно пробата, която трябва да гъмжи от тях. Трябвало е да изобилства и с протеус вулгарис — това са сапрофитни бактерии.

— Ще ми преведеш ли? — търпеливо помоли той.

— Извинявай. Сапрофитни означава, че се развиват в мъртва или разлагаща се материя.

— А Уечлъс несъмнено е мъртъв.

— Абсолютно. И все пак няма П. вулгарис. Трябва да има и други бактерии. Може би микрококус албус и бацилус мезентерикус. Както и да е, няма нито един микроорганизъм, свързан с разлагането, никоя от формите, които се очаква да има. Още по-странното е, че няма живи ешерихия коли в тялото. По дяволите, трябва да има, дори преди Уечлъс да е бил убит. И сега трябва да я има, все още виреещи. Е. колите обитават дебелото черво. Твоето, моето, на Гари Уечлъс, на всекиго. Докато са в червата, те обикновено са доброкачествени организми. — Тя прелисти доклада. — Ето, виж тук. Когато са използвали обикновени и диференциални петна за търсене на мъртви микроорганизми, откривали са голям брой Е. коли. Но всички образци са мъртви. В тялото на Уечлъс няма живи бактерии.

— Какво ни казва това? — попита Брайс. — Че трупът не се разлага както трябва?

— Изобщо не се разлага. И не само това. Има нещо много по-странно. Причината, поради която не се разлага е, че вероятно е инжектиран с огромна доза стерилизиращ и стабилизиращ агент. Консервант, Брайс. Тялото изглежда е инжектирано с невероятно ефикасен консервант.

Лайза донесе до масата поднос с четири чаши кафе, лъжици, салфетки. Момичето поднесе кафе на доктор Ямагучи, Джени и Брайс; четвъртата чаша остави за себе си.

Седяха в трапезарията на Хилтоп, близо до прозорците. Отвън улицата бе обляна в червеникавата слънчева светлина на късния следобед.

След един час отново ще се мръкне, помисли си Джени. Очакваше ги още една дълга нощ.

Потръпна. Наистина се нуждаеше от горещо кафе.

Сара Ямагучи сега носеше кафеникави кадифени джинси и жълта блуза. Дългата й копринена черна коса се спускаше на раменете й.

— Е — възкликна тя, — предполагам, че всички сте гледали от онези стари документални филми на Уолт Дисни за дивата природа и знаете, че някои паяци и земни пчели — както и някои други насекоми — инжектират консерванти в жертвите си и ги оставят някъде за по-късна консумация или за храна на малките си. Консервантът в тялото на г-н Уечлъс е донякъде сходен с тези субстанции, но е много по-силен и по-сложен.

Джени си помисли за невероятно грамадната пеперуда, която бе нападнала и убила Стюарт Уоргъл. Но не това същество бе унищожило населението на Сноуфилд. Определено не. Дори ако стотици от тези същества се носеха някъде из града, нямаше да стигнат до всички. Нито пък пеперуда с такива размери би могла да влезе в заключени коли и къщи, в барикадирани стаи. Навън имаше нещо друго.

— Искате да кажете, че някакво насекомо е убило хората? — попита Брайс Сара Ямагучи.

— Всъщност нямаме такива данни. За да убие и инжектира консерванта, насекомото би употребило жило. Трябва да има дупчица, макар и миниатюрна. Но Сет Голдстейн изследва цялото тяло на Уечлъс с увеличително стъкло. Буквално всеки сантиметър от кожата. Дори два пъти. Използва депилаторен крем и отстрани всички косми от тялото, за да изследва кожата по-щателно. И въпреки това не откри дупчица или друго нарушение на кожата, през което да е инжектирано нещо. Помислихме, че данните са нетипични или неточни. Така че бе извършена втора аутопсия.

— На Керън Оксли — каза Джени.

— Да. — Сара Ямагучи се наклони към прозорците и надникна към улицата, гледайки за генерал Копърфилд и останалите. Когато се обърна пак към масата, продължи: — Обаче резултатите бяха същите. Нито една жива бактерия в тялото. Разлагането е спряно по някакъв неестествен начин. Тъканите са наситени с консервант. Отново данните са странни. Но сме доволни, че поне данните не са нетипични или неточни.

Брайс се обади:

— Ако консервантът не е бил инжектиран, как е бил вкаран?

— Най-удобните ни предположения са, че е лесно усвоим и навлиза в тялото през кожата, после се разпространява в тъканите за секунди.

— Все пак възможно ли е да е нервнопаралитичен газ? Може би консервиращото действие е само страничен ефект — попита Джени.

— Не — отвърна Сара Ямагучи. — Няма никакви следи по дрехите на жертвите, а непременно трябва да има, ако си имаме работа с газово насищане. И въпреки че веществото има токсичен ефект, химичният анализ показва, че по начало не е отровно като нервнопаралитичните газове; по начало е консервант.

— Но това ли е причината за смъртта? — попита Брайс.

— Допринесло е. Но не можем да установим точно причината. Дължи се отчасти на токсичността на консерванта, но други фактори ни карат да вярваме, че смъртта е резултат от недостиг на кислород. Жертвите са претърпели или продължителен задух, или блокиране на трахеята.

Брайс се наклони напред:

— Удушване? Задушаване?

— Да. Но не знаем със сигурност кое от двете.

— Но как би могло да е някое от двете? — попита Лайза. — Говорите за неща, които стават за минута-две. А тези хора са умрели много бързо. За една-две секунди.

— Освен това — каза Джени, — доколкото си спомням сцената в кабинета на Оксли, нямаше никакви признаци на борба. Задушавани до смърт хора биха изпотрошили всичко наоколо…

— Да — кимна генетичката. — Не е логично.

— Защо всички тела са издути? — попита Брайс.

— Смятаме, че е токсична реакция от консерванта.

— И посиняването ли?

— Не. Това е… друго нещо.

— Какво?

Сара не отговори веднага. Гледаше намръщено в кафето си. Накрая проговори:

— Кожата и тъканта под нея и при двата трупа ясно показват, че посиняването е причинено от натиск от външен източник; това са класически контузии. С други думи, натъртването не е свързано с издуването и не е отделна алергична реакция спрямо консерванта. Изглежда като че нещо е удряло жертвите. Силно. Многократно. Което е пълна лудост. Защото, за да се причини такова посиняване, трябва да има поне счупване на кост, една фрактура някъде по тялото. И още едно смахнато нещо: степента на посиняване е еднаква по цялото тяло. Тъканта е повредена абсолютно еднакво по слабините, по ръцете, по гърдите, навсякъде. Което е невъзможно.

— Защо? — попита Брайс.

Отговори му Джени:

— Ако биеш някого с тежък предмет, някои части на тялото ще се насинят по-силно от други. Не е възможно всеки удар да е точно толкова силен и точно под същия ъгъл като останалите, което би трябвало да се направи, за да се причинят такива контузии по тези тела.

— Освен това — каза Сара Ямагучи, — те са посинели дори на места, където е невъзможно. Под мишниците. Между задните бузи. И по стъпалата! Дори тогава, както при госпожа Оксли, когато са били обути.

— Очевидно — каза Джени — натискът върху тъканите, който е предизвикал посиняването, не е резултат от удари по тялото.

— А от какво? — попита Брайс.

— Нямам представа.

— И са умирали бързо — напомни Лайза на всички.

Сара се облегна на стола, люлеейки се на задните му крака, и погледна отново през прозореца. Нагоре към хълма. Към лабораториите. Брайс каза:

— Доктор Ямагучи, какво е вашето мнение? Не като специалист, а лично, неофициално, какво мислите, че става тук? Някакви хипотези?

Тя се обърна към него, поклати глава. Черната й коса се разпиля, лъчите на късното следобедно слънце заиграха по нея, образувайки вълнички от червено, зелено и синьо, като краткотрайните извиващи се дъги, каквито създава светлината, когато трепти по тъмната повърхност на петрола.

— Не. Нямам хипотези, за съжаление. Никакви определени идеи. Само това…

— Какво?

— Ами… сега вярвам, че Айли и Аркхъм са постъпили умно, като дойдоха.

Джени се отнасяше все така скептично към връзката с извънземни, но Лайза продължаваше да проявява интерес и попита:

— Наистина ли мислиш, че то е от друг свят?

— Има и други възможности — отвърна Сара, — но в момента е трудно да се разбере какви са те. — Тя погледна часовника си и разтревожено се размърда: — Защо се бавят толкова? — После отново насочи вниманието си към прозореца.

Навън дърветата бяха неподвижни.

Брезентовите навеси на магазините висяха неподвижно.

Градът бе като мъртъв.

— Ти каза, че събличали предпазните костюми.

Сара отвърна:

— Да, но това не отнема много време.

— Ако имаше някакви неприятности, щяхме да чуем стрелба. Или експлозии — каза Джени. — Онези огнени бомби.

— Трябваше да са тук поне преди пет… може би преди десет минути — заяви генетичката. — А все още няма и следа от тях.

Джени си спомни как невероятно безшумно бе отнесло то Джейк Джонсън.

Брайс се замисли, после отблъсна назад стола си.

— Предполагам, че няма да навреди да взема няколко души и да погледнем.

Сара Ямагучи се извърна. Предните крака на стола силно се удариха в пода, издавайки остър звук.

— Нещо не е наред — каза тя.

— Не, не е. Сигурно не е — отвърна Брайс.

— И ти го чувстваш — каза Сара. — Господи.

— Не се притеснявай — каза спокойно Брайс.

Обаче очите му не бяха спокойни като гласа му. През последните двадесет и няколко часа Джени се бе научила да разбира доста добре тези присвити очи. Сега те изразяваха напрежение и студен ужас.

— Рано е да се тревожиш — каза той.

Но всички разбраха.

Не искаха да повярват, но знаеха. Ужасът започваше отново.

Брайс избра Тал, Франк и Горди да го придружат до лабораторията.

Джени каза:

— И аз ще дойда.

На Брайс не му се искаше тя да идва. Страхуваше се за нея повече, отколкото за Лайза, за хората си и дори за самия себе си.

Между тях бе възникнала неочаквана и необичайна връзка. Чувстваше се добре с нея и беше сигурен, че и тя се чувства така с него. Не искаше да я загуби.

Така че отвърна:

— Предпочитам да не идваш.

— Аз съм доктор — каза Джени така, сякаш това беше не само призвание, а и броня, която ще я защити от всякакво зло.

— Тук имаме истинска крепост — каза шерифът. — Тук е по-безопасно.

— Никъде не е безопасно.

— Не казах безопасно. Казах по-безопасно.

— Може да се нуждаят от лекарска помощ.

— Ако са ги нападнали, те са или мъртви, или изчезнали. Не открихме никой, който да е само ранен, нали?

— Винаги съществува шанс. — Джени се обърна към Лайза: — Дай ми докторската чанта, скъпа.

Момичето побягна към импровизирания лазарет.

— Тя остава тук — каза Брайс.

— Не — възкликна Джени. — Идва с мен.

Изваден от търпение, Брайс каза:

— Виж, Джени, ситуацията всъщност е военна. Мога да ти заповядам да останеш тук.

— И как ще приведеш заповедта в сила? С оръжие ли? — попита тя, но не враждебно.

Лайза се върна с черната кожена чанта. Застанала до предната врата на хотела, Сара Ямагучи викна на Брайс:

— Побързайте. Моля ви, побързайте.

Ако то бе нападнало полевата лаборатория, вероятно нямаше смисъл да се бърза.

Гледайки Джени, Брайс си помисли: „Не мога да те предпазя, докторе. Не виждаш ли? Остани тук, където прозорците са залостени и вратите се пазят. Не се осланяй на мен да те предпазя, защото сигурно ще се проваля, по дяволите. Както се провалих с Елън… и Тими.“

— Да тръгваме — каза Джени.

Болезнено осъзнавайки безпомощността си, Брайс ги изведе от хотела и тръгнаха по улицата към близкия ъгъл, зад който то може би ги чакаше. Тал крачеше отпред до Брайс. Франк и Горди вървяха отзад. Лайза, Сара Ямагучи и Джени бяха по средата.

Топлият ден бе започнал да захладнява.

В долината под Сноуфилд започваше да се образува мъгла.

До падането на нощта оставаше по-малко от три четвърти час. Слънцето пръскаше над града последните си кървави лъчи. Сенките бяха невероятно издължени, деформирани. Прозорците блестяха с отразен слънчев пламък, напомняйки на Брайс очите на тиквените фенери по време на празника на Вси светии.

Улицата изглеждаше дори по-зловещо тиха, отколкото миналата нощ. Стъпките им ехтяха, като че прекосяваха огромна пуста катедрала.

Завиха предпазливо.

По средата на улицата лежаха заплетени и празни три защитни костюма. Друг празен костюм лежеше наполовина на улицата и наполовина на тротоара. Два от шлемовете бяха разбити.

Наоколо бяха разпръснати автомати, а покрай бордюра на тротоара бяха наредени неизползвани „коктейли Молотов“.

Камионът бе отворен отзад. Вътре имаше купчина празни костюми и разхвърляни автомати. Никакви хора.

Брайс закрещя:

— Генерале? Генерал Копърфилд?

Гробна тишина.

Лунна тишина.

— Сет! — извика Сара Ямагучи. — Уил? Уил Бетънби? Гейлън? Обадете се, моля ви!

Нищо. Никой.

Джени промълви:

— Не са успели да дадат дори един изстрел.

— Или да извикат — каза Тал. — Охраната на предната врата на хотела щеше да ги чуе, дори само да бяха викнали.

Горди каза:

— О, по дяволите.

Задните врати на двете лаборатории бяха открехнати.

Брайс имаше чувството, че вътре ги очаква нещо.

Искаше му се да се обърне и да избяга. Не можеше. Беше водачът. Ако се паникьоса, всички ще се паникьосат. Паниката е покана за смърт.

Сара тръгна към задната врата на първата лаборатория.

Брайс я спря.

— Те са мои приятели — възкликна тя.

— Зная. Но нека първо огледам — каза той.

За момент обаче не можеше да помръдне. Беше прикован от страха.

Не можеше да помръдне и сантиметър. И тогава най-накрая успя.

31КОМПЮТЪРНИ ИГРИ

Брайс бе извадил и заредил служебния си револвер. Хвана дръжката на вратата с другата си ръка и я отвори широко. Едновременно с това отскочи назад и насочи оръжието си към лабораторията.

Беше празна. Два смачкани предпазни костюма лежаха на пода на лабораторията, а друг бе проснат на въртящия се стол пред компютъра.

Брайс отиде до задната врата на другата лаборатория.

Тал каза:

— Остави на мен.

Брайс поклати глава.

— Остани на мястото си. Пази жените; те не са въоръжени. Ако нещо изскочи оттук, когато отворя вратата, бързо изчезвайте.

Със силно биещо сърце Брайс спря зад втората полева лаборатория. Сложи ръка на вратата. Отново се спря. Сетне я отвори, по-предпазливо от първата.

И тази лаборатория бе пуста. Два защитни костюма. Нищо друго.

Когато Брайс надникна в лабораторията, всички осветителни тела на тавана премигнаха и угаснаха. Той трепна изненадано от внезапно настъпилата тъмнина. След миг обаче светлината отново се появи, въпреки че не беше от лампите на тавана; беше необичайна светлина, зеленикав блясък, който го учуди. Тогава видя, че това просто са трите компютъра, които се бяха включили едновременно. После изгаснаха. Отново светнаха. Изгаснаха, светнаха, изгаснаха, светнаха, изгаснаха… Отначало мигаха едновременно, после последователно, отново и отново. Накрая всичките се включиха и останаха в това положение, изпълвайки иначе тъмната стая с тайнствена светлина.

— Влизам — каза Брайс.

Другите се възпротивиха, но той вече бе изкачил стълбата и влязъл през вратата. Отиде до първия монитор, където на тъмнозеления фон светеха пет думи от светлозелени букви.

ИСУС МЕ ОБИЧА — ЗНАЯ ТОВА.

Брайс погледна другите два екрана. На тях бяха написани същите думи.

Премигване. Сега имаше нови думи:

ТАКА МИ КАЗВА БИБЛИЯТА.

Брайс се намръщи.

Що за програма беше това? Това бяха думите на една от песните, които излизаха от канала на кухненската мивка в хотела.

БИБЛИЯТА Е ПЪЛНА С ГЛУПОСТИ, написа компютърът.

Премигване.

ИСУС СЕ ЧУКА С КУЧЕТА.

Последните три думи останаха няколко секунди на екрана. На Брайс му се стори, че от зелената светлина на екраните на терминалите сякаш лъха хлад. Както светлината от огнището носи суха топлина, така това излъчване носеше хлад, който го пробождаше.

На тези монитори не се изпълняваше обикновена програма. Не беше нещо вкарано в компютъра от хората на Копърфилд, нито някакъв код, нито логическо упражнение, нито проверка на системата.

Премигване.

ИСУС Е МЪРТЪВ. ГОСПОД Е МЪРТЪВ.

Премигване.

АЗ СЪМ ЖИВ.

Премигване.

ИСКАШ ЛИ ДА ИГРАЕМ НА 20 ВЪПРОСА?

Взирайки се в монитора, Брайс почувства как в него се надига примитивен, суеверен ужас; ужас и страхопочитание, свиващи стомаха и парализиращи гърлото. Но не разбираше защо. На дълбоко, почти несъзнателно ниво усещаше присъствието на нещо демонично, древно и… познато. Но как би могло да е познато? Дори не знаеше какво е. И все пак… вероятно го знаеше. Дълбоко в себе си. Инстинктивно. Само ако можеше да проникне в самия себе си, под цивилизованото лустро, включващо много скептицизъм, ако можеше да проникне в паметта на дедите си, може би щеше да открие истината за нещото, което изби хората в Сноуфилд.

Премигване.

ШЕРИФ ХАМЪНД?

Премигване.

ИСКАШ ЛИ ДА ИГРАЕШ НА 20 ВЪПРОСА С МЕН?

Използването на името му го потресе. И тогава последва много по-голяма и шокираща изненада.

ЕЛЪН.

Името светеше на монитора, името на починалата му съпруга и всеки мускул на тялото му се напрегна, чакаше да се появи още нещо, но за известно време нямаше нищо друго освен скъпото за него име. Не можеше да откъсне поглед от името и тогава…

ЕЛЪН ГНИЕ.

Не можеше да диша.

Как би могло да знае за Елън?

Премигване.

ЕЛЪН ХРАНИ ЧЕРВЕИТЕ.

Що за глупости? Какъв беше смисълът на всичко това?

ТИМИ ЩЕ УМРЕ.

Предсказанието светеше, зелено върху зелено.

Той ахна. „Не“ — промълви тихо. През последната година бе мислил, че е по-добре Тими да умре. По-добре, отколкото да изтлее бавно. Преди няколко дни би казал, че ще е по-добре синът му да почине. Но не и сега. Сноуфилд му доказа, че няма по-лошо от смъртта. В прегръдките на смъртта нямаше надежда. Но докато Тими бе жив, имаше шанс да се възстанови. Все пак лекарите бяха казали, че момчето няма големи поражения на мозъка. Следователно, ако Тими се събудеше някога от неестествения си сън, имаше добър шанс да възвърне нормалните си способности и функции. Шанс, обещание, надежда. И Брайс каза „Не“ на компютъра. „Не.“

Премигване.

ТИМИ ЩЕ ИЗГНИЕ. ЕЛЪН ГНИЕ. ЕЛЪН ГНИЕ В АДА.

— Кой си ти? — попита Брайс.

В момента, в който го изрече, се почувства глупаво. Не можеше да говори на компютър като на друго човешко същество. Ако искаше да задава въпроси, трябваше да ги напише.

ЩЕ СИ ПОГОВОРИМ ЛИ?

Брайс се извърна от монитора. Отиде до вратата и се показа навън.

Другите облекчено си отдъхнаха при появата му.

Окашля се, опитвайки се да потисне тревогата си, и каза:

— Доктор Ямагучи, нуждая се от помощта ви.

Тал, Джени, Лайза и Сара Ямагучи влязоха в лабораторията. Франк и Горди останаха отвън до вратата, напрегнато оглеждайки улицата, където дневната светлина бързо избледняваше.

Брайс показа на Сара компютърните екрани.

ЩЕ СИ ПОГОВОРИМ ЛИ?

Той й разказа какво се бе появило на екрана и преди да довърши, Сара го прекъсна:

— Но това е невъзможно. Компютърът не разполага нито с програма, нито с лексиката, за да има възможност да…

— Нещо контролира компютъра — каза Брайс.

Сара се смръщи.

— Контролира? Как?

— Не зная.

— Кой?

— Не кой — каза Джени, прегръщайки сестра си през раменете. — По-скоро какво.

— Да — рече Тал. — Това нещо, този убиец, каквото по дяволите и да е, то контролира компютъра ви, доктор Ямагучи.

Явно озадачена, генетичката седна пред единия от терминалите и натисна някакъв бутон на принтера.

— Добре ще е да отпечатваме, в случай че наистина излезе нещо. — Деликатните й, почти детски ръце за момент останаха неподвижни над клавиатурата. Брайс наблюдаваше през рамото й. Тал, Джени и Лайза се извърнаха към останалите два терминала — и точно тогава всичките монитори се изчистиха. Сара се загледа в зеления екран пред себе си и най-после написа кода към програмата и зададе въпрос.

ИМА ЛИ НЯКОЙ?

Принтерът изтрака и започна да печати. Изведнъж се появи отговор.

ДА.

КОЙ СИ ТИ?

НЕИЗБРОИМ.

— Какво означава това? — попита Тал.

— Не зная — отвърна генетичката.

Сара написа отново въпроса и получи същия неясен отговор: НЕИЗБРОИМ.

— Попитай го за името — каза Брайс.

Сара се подчини и думите, които написа, се появиха моментално на трите екрана:

ИМАШ ЛИ ИМЕ?

ДА.

КАК ТИ Е ИМЕТО?

МНОГО.

ИМАШ МНОГО ИМЕНА?

ДА.

КАКВО Е ЕДНО ОТ ИМЕНАТА ТИ?

ХАОС.

КАКВИ ДРУГИ ИМЕНА ИМАШ?

ТИ СИ ОТЕГЧИТЕЛНА, ГЛУПАВА КУЧКА. ЗАДАЙ ДРУГ ВЪПРОС.

Видимо шокирана, генетичката погледна нагоре към Брайс.

— Това определено не е дума, която може да се намери в компютърните езици.

Лайза се обади:

— Не го питай кой е. Попитай го какво е.

— Да — каза Тал. — Да видим дали ще ти даде физическо описание.

— Ще помисли, че му искаме диагностичен тест — каза Сара. — Ще започне да изписва диаграми.

— Не, няма — отвърна Брайс. — Забрави ли, че не разговаряш с компютъра, а с нещо друго. Компютърът е само средство за връзка.

— О, разбира се — каза Сара. — Въпреки думата, която то употреби току-що, иска ми се да мисля за него като за добрата стара Меди.

След кратък размисъл, тя написа:

ДАЙ НИ ФИЗИЧЕСКО ОПИСАНИЕ ЗА СЕБЕ СИ.

АЗ СЪМ ЖИВ.

БЪДИ ПО-ОПРЕДЕЛЕН.

ПО ПРИРОДА СЪМ НЕОПРЕДЕЛЕН.

ЧОВЕК ЛИ СИ?

СЪДЪРЖАМ И ТАЗИ ВЪЗМОЖНОСТ.

— Той си играе с нас — каза Джени. — Забавлява се.

Брайс изтри лицето си с ръка.

— Попитай какво се е случило с Копърфилд.

КЪДЕ Е ГЕЙЛЪН КОПЪРФИЛД?

МЪРТЪВ.

КЪДЕ Е ТЯЛОТО МУ?

НЯМА ГО.

КЪДЕ Е?

ОТЕГЧИТЕЛНА КУЧКА.

КЪДЕ СА ДРУГИТЕ, КОИТО БЯХА С ГЕЙЛЪН КОПЪРФИЛД?

МЪРТВИ.

ТИ ЛИ ГИ УБИ?

ДА.

ЗАЩО ГИ УБИ?

ТИ

Сара написа на компютъра: ПОЯСНИ.

ТИ СИ

ПОЯСНИ.

ВСИЧКИ СТЕ МЪРТВИ.

Брайс видя, че ръцете й треперят. Въпреки това се движеха по клавишите бързо и точно:

ЗАЩО ИСКАШ ДА НИ УБИЕШ?

ЗАЩОТО СТЕ ЗА ТОВА.

ИСКАШ ДА КАЖЕШ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАМЕ САМО ЗА ДА БЪДЕМ УБИТИ?

ДА. ВИЕ СТЕ КОТИЛО. ВИЕ СТЕ СВИНИ. ВИЕ СТЕ БЕЗПОЛЕЗНИ.

КАК СЕ КАЗВАШ?

ПРАЗНОТА.

ПОЯСНИ.

НЕБИТИЕ.

КАК СЕ КАЗВАШ?

ЛЕГИОН.

ПОЯСНИ.

ПИСНА МИ НА ОНАЯ РАБОТА, ТЪПА КУЧКО.

Сара се изчерви и каза:

— Това е лудост.

— Усещам го тук около нас — каза Лайза.

Джени притисна окуражително сестра си през раменете и рече:

— Скъпа? Какво искаш да кажеш?

Гласът на момичето бе напрегнат, треперещ:

— Можеш да усетиш присъствието му. — Погледът й обходи лабораторията. — Въздухът изглежда плътен — не усещате ли? И студен. Като че нещо ще… ще се материализира точно тук пред нас.

Брайс знаеше какво иска да каже тя.

Тал улови погледа на Брайс и кимна. Той също го чувстваше.

Обаче Брайс бе сигурен, че това което чувстваха, е субективно усещане. Нищо всъщност нямаше да се материализира. Въздухът не бе по-плътен отколкото преди минута; просто изглеждаше така заради напрежението, а когато си вдървен от напрежение, напълно естествено е да поемаш по-трудно въздух. А ако въздухът е хладен… е, това се дължи на настъпването на нощта.

Екраните отново се изчистиха. После се появи:

КОГА ИДВА ТОЙ?

Сара написа: ПОЯСНИ.

КОГА ИДВА ЗАКЛИНАТЕЛЯТ?

— Господи — каза Тал. — Какво значи това?

ПОЯСНИ — написа Сара.

ТИМОТИ ФЛАЙТ.

— По дяволите — възкликна Джени.

— Това нещо познава Флайт — каза Тал. — Но как? Дали се страхува от него — или не?

СТРАХУВАШ ЛИ СЕ ОТ ФЛАЙТ?

ГЛУПАВА КУЧКА.

СТРАХУВАШ ЛИ СЕ ОТ ФЛАЙТ? — упорстваше тя.

НЕ СЕ СТРАХУВАМ ОТ НИЩО.

ЗАЩО СЕ ИНТЕРЕСУВАШ ОТ ФЛАЙТ?

ОТКРИХ, ЧЕ ТОЙ ЗНАЕ.

КАКВО ЗНАЕ ТОЙ?

ЗА МЕН.

— Очевидно — каза Брайс, — трябва да отхвърлим предположението, че Флайт е мошеник.

Сара натискаше клавишите: ФЛАЙТ ЗНАЕ ЛИ КАКВО СИ ТИ?

ДА. ИСКАМ ГО ТУК.

ЗАЩО ГО ИСКАШ ТУК?

ТОЙ Е МОЯТ МАТЕЙ.

ПОЯСНИ.

ТОЙ Е МОЯТ МАТЕЙ, МАРКО, ЛУКА И ЙОАН.

Мръщейки се, Сара спря да пише и погледна към Брайс. После пръстите й полетяха по клавишите; ИСКАШ ДА КАЖЕШ, ЧЕ ФЛАЙТ Е ТВОЙ АПОСТОЛ?

НЕ. ТОЙ Е МОЯТ БИОГРАФ. РАЗКАЗВА ЗА МОИТЕ ДЕЛА. ИСКАМ ДА ДОЙДЕ ТУК.

ИСКАШ ДА УБИЕШ И НЕГО?

НЕ. ЩЕ МУ ПРЕДОСТАВЯ БЕЗОПАСЕН ДОСТЪП.

ПОЯСНИ.

ВИЕ ЩЕ УМРЕТЕ. НО НА ФЛАЙТ ЩЕ МУ БЪДЕ ПОЗВОЛЕНО ДА ЖИВЕЕ. ТРЯБВА ДА МУ КАЖЕТЕ. АКО НЕ ЗНАЕ, ЧЕ ИМА БЕЗОПАСЕН ДОСТЪП, НЯМА ДА ДОЙДЕ.

Ръцете на Сара трепереха повече от всякога. Пропусна клавиш, натисна грешна буква, трябваше да изтрие думата и да я напише отново. Тя запита: АКО ДОВЕДЕМ ФЛАЙТ В СНОУФИЛД, ЩЕ НИ ОСТАВИШ ЛИ ЖИВИ?

ВИЕ СТЕ МОИ.

ЩЕ НИ ОСТАВИШ ЛИ ЖИВИ?

НЕ.

До този момент Лайза се бе държала смело за годините си, но да види съдбата си изписана толкова безцеремонно на екрана, бе прекалено много за нея. Започна тихо да плаче.

Джени успокояваше момичето доколкото можеше.

— Каквото и да е — рече Тал, — наистина е надменно.

— Е, все още не сме мъртви — каза Брайс. — Има надежда. Винаги има надежда докато си жив.

Сара отново написа на клавиатурата: ОТКЪДЕ ИДВАШ?

ОТ ВЕКОВЕТЕ.

ПОЯСНИ.

ОТЕГЧИТЕЛНА КУЧКА.

ИЗВЪНЗЕМЕН ЛИ СИ?

НЕ.

— Толкова за Аркхъм и Айли — каза Брайс, след което осъзна, че и двамата вече са мъртви.

— Освен ако не лъже — каза Джени.

Сара се върна на въпроса, който бе задала по-рано: КАКВО СИ ТИ?

ОТЕГЧАВАШ МЕ.

КАКВО СИ ТИ?

ТЪПА УЛИЧНИЦА.

КАКВО СИ ТИ?

РАЗКАРАЙ СЕ.

КАКВО СИ ТИ? — отново написа тя, удряйки клавишите толкова силно, че Брайс помисли, че може да ги счупи. Гневът й изглежда бе станал по-силен от страха й.

АЗ СЪМ ГЛАЗИАЛАБОЛАС.

ПОЯСНИ.

ТОВА Е МОЕТО ИМЕ. АЗ СЪМ КРИЛАТ МЪЖ С КУЧЕШКИ ЗЪБИ. АЗ СЪМ БЕСЕН. ОСЪДЕН СЪМ ДА БЕСНЕЯ ВЕЧНО.

Брайс гледаше в екрана неразбиращо. Сериозно ли беше това? Крилат мъж с кучешки зъби? Не е възможно. Сигурно си играеше с тях, забавлявайки се отново. Но какво толкова забавно имаше?

Екранът се изчисти.

Настъпи пауза.

Появиха се нови думи, въпреки че Сара не бе задала въпрос.

АЗ СЪМ ХАБОРИМ. АЗ СЪМ ТРИГЛАВ ЧОВЕК — С ЕДНА ЧОВЕШКА, ЕДНА КОТЕШКА И ЕДНА ЗМИЙСКА ГЛАВА.

— Що за гнусотии? — попита раздразнено Тал.

Въздухът в стаята определено ставаше по-студен.

„От вятъра е — каза си Брайс. — Вятърът през вратата, носещ хлада на настъпващата нощ.“

АЗ СЪМ РАНТАН.

Премигване.

АЗ СЪМ ПАЛАНТЪР.

Премигване.

АЗ СЪМ АМЛУТИАС, АЛФИНА, ЕПИН, ФУАРД, ВЕЛИАЛ, ОМГОРМА, НЕБИРОС, ВААЛ, ЕЛИГОР И МНОГО ДРУГИ.

Странните имена проблясваха за миг на трите монитора, сетне изчезнаха.

АЗ СЪМ ВСИЧКО И НИЩО. АЗ СЪМ НИЩО. АЗ СЪМ ВСИЧКО.

Премигване.

Трите екрана светеха в яркозелено, празни за секунда, две, три. После угаснаха.

Горните лампи светнаха.

— Край на интервюто — каза Джени.

Велиал. Едно от имената, с което се бе нарекло.

Брайс не беше силно религиозен, но бе чел достатъчно, за да знае, че Велиал е или едно от имената на Сатаната, или името на някой друг от падналите ангели. Не беше сигурен какво е точно.

Горди Брогън бе най-религиозният измежду всички, набожен римо-католик. Когато Брайс излезе последен от полевата лаборатория, помоли Горди да хвърли поглед върху имената в края на разпечатката.

Докато Горди четеше съответните редове, стояха на тротоара до лабораторията, на мъжделивата дневна светлина. След двадесет минути или може би по-малко щеше да се мръкне.

— Тук — каза Горди. — Това име. Ваал — посочи той на сгънатата компютърна хартия. — Не зная със сигурност къде съм го виждал преди. Не е в църква или в катехизиса. Може би съм го чел в някоя книга.

Брайс забеляза странния тон и ритъм в думите на Горди. Не беше само нервност. Изговаряше някои думи прекалено бавно, после твърде бързо, после отново бавно, после почти френетично.

— Книга ли? — попита Брайс. — В Библията?

— Не. Не мисля. Не съм голям читател на Библията. А трябва. Трябва да се чете редовно. Но това име съм го виждал в обикновена книга. В роман. Не мога да си спомня.

— Та кой е този Ваал? — попита Брайс.

— Май беше много силен демон — каза Горди.

А с гласа му ставаше нещо ненормално; със самия него.

— Какво ще кажеш за другите имена? — попита Брайс.

— Не ми говорят нищо.

— Помислих си, че може да са имена на други демони.

— Ами, знаеш ли, католическата църква не се занимава много-много с проповеди за прогонване на демони — каза Горди, продължавайки да говори странно. — Може би трябва. Да. Може би трябва. Май си прав. Мисля, че са имена на демони.

Джени уморено въздъхна:

— Значи просто си е поиграл с нас.

Горди поклати енергично глава:

— Не. Не е игра. Никак. Казваше истината.

Брайс се намръщи:

— Горди, наистина ли мислиш, че то е демон или самият Сатана, или нещо подобно — наистина ли?

— Глупости — каза Сара Ямагучи.

— Да — каза Джени. — Цялото представление с компютъра, този демоничен образ, който иска да ни внуши — всичко това е за допълнително объркване. Никога няма да ни каже истината за себе си, защото ако знаем истината, ще можем да измислим начин да се преборим с него.

— Как ще обясниш разпнатия на кръст свещеник на олтара на нашата „Света Богородица от планините“? — попита Горди.

— Това също е част от играта му да ни обърква — отвърна Тал.

Очите на Горди бяха странни. Не беше просто страх. Това бяха очите на духовно изтерзан, дори агонизиращ човек.

„Трябваше да го забележа по-рано“ — наруга се Брайс.

Говорейки тихо, но със замайваща скорост, Горди каза:

— Мисля, че времето е дошло. Краят. Най-после. Точно както пише в Библията. Нещо, в което не вярвах. Вярвах във всичко друго, което казва църквата. Но не и в това. Не в деня на Страшния съд. Просто си мислех, че всичко ще продължава вечно, както досега. Но сега той е тук, нали? Да. Страшният съд. Не само за хората в Сноуфилд. За всички ни. Краят. Питам се как ли ще ме осъдят. Страх ме е. Имах дарба, извънредна дарба и я пропилях. Имах дарбата на Свети Франциск. Винаги съм се разбирал с животните. Наистина. Никога куче не е лаяло по мен. Знаете ли това? Котка никога не ме е драскала. Животните ме разбираха. Вярваха ми. Може би дори ме обичаха. Не съм срещал животно, което да не ме обича. Дивите катерички ядяха от ръката ми. Това е дарба. Родителите ми искаха да стана ветеринарен лекар. Но аз им обърнах гръб, на тях и на дарбата си. Вместо това станах полицай. Носех оръжие. Оръжие. Не трябваше да нося оръжие. Не и аз. Никога. Направих го отчасти, за да ядосам родителите си. Проявих независимостта си, разбирате ли? Но забравих. Забравих какво казва Библията за уважението към баща и майка. Вместо това ги наскърбих. И обърнах гръб на дарбата, която Бог ми даде. Дори повече. Още по-лошо. Плюх на дарбата си. Миналата нощ взех решение да напусна полицията, да оставя оръжието и да стана ветеринар. Но мисля, че съм закъснял. Страшният съд идва, а аз не съзнавах това. Плюх на дарбата, с която Господ ме надари и сега… сега се страхувам.

Брайс не знаеше какво да каже на Горди. Въображаемите му грехове бяха толкова далеч от истинското зло, че беше смешно. Ако тук имаше някой предопределен за рая, това беше Горди. Не че Брайс вярваше в Страшния съд. Не вярваше. Но не можеше да измисли какво да каже на Горди, защото това голямо, грубовато дете бе отишло твърде далеч в заблудата си.

— Тимоти Флайт е учен, не е теолог — строго каза Джени. — Ако Флайт има обяснение за това, което става тук, то ще е строго научно, а не религиозно.

Горди не я слушаше. Сълзи се стичаха по лицето му. Очите му светеха. Когато вдигна глава и се вгледа в небето, не виждаше залеза; изглежда вместо това виждаше някакъв божествен път, по който архангелите и ангелите от небето скоро ще слязат на своите огнени колесници.

Не беше в състояние да му доверяват оръжие. Брайс извади револвера от кобура на Горди и го прибра. Полицаят изглежда дори не забеляза.

Брайс видя, че странният монолог на Горди е оказал сериозно въздействие върху Лайза. Тя изглеждаше като ударена с нещо, зашеметена.

— Всичко е наред — каза й Брайс. — Не идва краят на света. Няма Страшен съд. Горди просто е… разстроен. Ще се справим. Вярваш ли ми, Лайза? Дръж високо хубавата си брадичка. Можеш ли да бъдеш смела още малко?

Тя не реагира веднага. Постепенно дойде на себе си и намери още сили и самообладание. Кимна. Дори успя неуверено да се усмихне.

— Страхотно момиче си — възкликна шерифът. — Също като сестра си.

Лайза погледна към Джени, после върна погледа си върху Брайс:

— Ти си страхотен шериф — каза тя.

Той се зачуди дали усмивката му не е неуверена като нейната.

Беше смутен от доверието й, защото не бе достоен за него.

„Излъгах те, момиче — помисли си той. — Смъртта продължава да е с нас. Отново ще ни нападне. Може би след час. Може би след по-малко от ден. Но рано или късно ще ни нападне отново.“

Всъщност, въпреки че Брайс вероятно не знаеше това, един от тях щеше да умре в следващата минута.

32ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ

В Санта Майра, Флетчър Кейл прекара по-голямата част от понеделнишкия следобед в претърсване на къщата на Джейк Джонсън, стая по стая. Наистина се забавляваше.

В килера до кухнята най-после намери тайника на Джонсън. Не беше на рафтовете, затрупани с консерви и бутилки поне от преди година, или пък на пода, на който бяха наредени други запаси. Не, скъпоценните неща бяха под пода на килера: под линолеума на пода имаше тайник.

Тук се криеше малка, внимателно подбрана оръжейна колекция; всяко оръжие бе увито в непромокаем найлон. Чувствайки се като през коледно утро, Кейл ги разгъна всичките. Имаше два бойни магнума „Смит енд Уесън“, може би най-добрите и най-мощните лични оръжия в света. Заредени с патрони 357-и калибър, те бяха най-смъртоносното нещо, носено от човек, достатъчно силно да спре и мечка гризли; а с леките патрони 38-и калибър бяха също толкова ефикасни и изключително точни оръжия за лек лов. Една пушка Ремингтон 870 Бръшмастър 12-и калибър с настройващ се мерник, сгъваем приклад, ръкохватка, сменяем пълнител и ремък. Две винтовки. Една полуавтоматична пушка М-1. Но най-доброто тук бе една Хеклър&Кох НК-91, превъзходна за нападение пушка, комплектувана с осем тридесетпатронови пълнители, вече заредени, и с няколко хиляди допълнителни патрони.

Повече от час Кейл седя в разглеждане и игра с пушките. Галеше ги. Ако ченгетата случайно го забележат по пътя му към планините, ще съжаляват, че не са поели по друг път.

В дупката под килера имаше и пари. Много пари. Снопове банкноти, навити и пристегнати с ластици и после наредени в пет големи, добре запечатани гърнета; във всеки контейнер имаше от три до пет снопчета. Той отнесе гърнетата в кухнята и ги постави на масата. Погледна в хладилника за бира, но трябваше да се задоволи с кутия Пепси, седна до масата и започна да брои съкровището си.

63 440 долара.

Една от най-трайните съвременни легенди в Санта Майра беше свързана с тайното съкровище на Големия Ралф Джонсън, натрупано (според слуховете) от взимане на подкупи. Очевидно това бе остатъкът от придобитото по нечестен начин състояние на Големия Ралф. Точно от такава материална помощ се нуждаеше Кейл, за да започне нов живот.

Най-смешното беше, че ако имаше тези пари в ръцете си миналата седмица, нямаше да е необходимо да убива Джоана и Дани. Бяха повече, отколкото му трябваха, за да избегне неприятностите с „Хай кънтри инвестмънтс“.

Преди година и половина, когато стана съдружник в „Хай кънтри“, не можеше да предположи, че това ще доведе до катастрофа. Тогава му се виждаше като златната възможност, която бе предопределена да му се отвори рано или късно.

Всеки от съдружниците в „Хай кънтри инвестмънтс“ бе внесъл една седма от необходимия капитал за купуването, парцелирането и разработването на сто и двадесет декара земя в източните покрайнини на Санта Майра, на върха на Хайлайн Ридж. За да влезе в дружеството на равни начала с основателите, Кейл бе принуден да даде всеки долар, до който можа да се добере, но очакваната печалба изглежда си заслужаваше риска.

Обаче проектът Хайлайн Ридж се оказа поглъщащо пари чудовище с ненаситен апетит.

Начинът на оформяне на сделката бе такъв, че всеки съдружник бе задължен да внася допълнителни средства, ако първоначалният капитал се окажеше недостатъчен. Ако Кейл (или който и да е друг съдружник) не можеше да плати определената вноска, веднага излизаше от „Хай кънтри инвестмънтс“ без никаква компенсация за вече внесеното — благодаря и довиждане. Тогава останалите съдружници ставаха отговорни за равни части от неговата вноска и придобиваха еднакви части от неговия дял в проекта. Тази система улесняваше финансирането на проекта чрез привличане (обикновено) само на такива инвеститори, които притежават достатъчно количество ликвиден капитал — но същевременно изискваше железен стомах и стоманени нерви.

Кейл не бе предполагал, че ще има допълнителни вноски. Първоначално внесеният капитал му изглеждаше напълно достатъчен. Но беше сгрешил.

Когато първата от специалните вноски възлезе на тридесет и пет хиляди долара, той бе шокиран, но не и сразен. Пресметна, че може да вземе десет хиляди назаем от родителите на Джоана, а в къщата имаше имущество, позволяващо да се освободят още двадесет хиляди. Останалите пет хиляди можеше да скърпи оттук-оттам.

Единственият проблем бе Джоана.

От самото начало тя не желаеше той да се замесва с „Хай кънтри инвестмънтс“. Каза му, че сделката е твърде скъпа за него и че трябва да престане да си играе на големец-паралия.

Той все пак продължи, а когато дойде вноската, тя започна да се наслаждава на отчаянието му. Не открито, разбира се. Беше твърде хитра. Знаеше, че може да играе ролята на мъченица много по-добре от тази на харпия. Никога не рече направо „нали ти казах“, но това самодоволно обвинение се четеше в очите й, унизително очебийно в държанието й към него.

Накрая успя да я уговори за залог на имуществото в къщата и за вземането на заем от родителите й. Никак не беше лесно.

Той се бе усмихвал, кимал и приемал всичките им мазни съвети и фалшиви критики, но си бе обещал накрая да им натрие носовете в мръсотията, която хвърляха по него. Когато забогатееше от „Хай кънтри“, щеше да ги накара да лазят, най-вече Джоана. Сетне, за негов ужас, бе поискана втора специална вноска от седемте съдружници. Беше за четиридесет хиляди долара.

Би могъл да посрещне и това задължение, ако Джоана искрено желаеше той да успее. Когато бабата на Джоана почина, пет месеца след раждането на Дани, старата вещица остави почти половината от състоянието си — петдесет хиляди долара — на попечителство за единствения й правнук. Джоана бе посочена за главен управител на фонда. И така, когато дойде известието за втората вноска за „Хай кънтри“, тя можеше да извади четиридесет хиляди от фонда и да плати сметката. Но Джоана отказа, казвайки: „Какво ще стане, ако дойде друга сметка? Ще загубиш всичко, Флетч, всичко, а Дани ще загуби повечето от попечителския си фонд.“ Той се опита да я накара да разбере, че няма да има трета сметка. Обаче тя не искаше и да чуе, защото всъщност не желаеше той да успее, защото желаеше той да загуби всичко и да бъде унизен, защото желаеше да го съсипе, да го пречупи.

Нямаше друг избор, освен да ги убие, нея и Дани. Според начина, по който бе организиран попечителският фонд, ако Дани починеше преди двадесет и първия си рожден ден, фондът щеше да се разтури. Парите, след удръжката на данъците, щяха да станат собственост на Джоана. А ако и Джоана починеше, цялото й имущество отиваше във владение на съпруга й; такова беше завещанието й. Значи, ако се отървеше и от двамата, парите от попечителския фонд — плюс двадесет хиляди долара от застраховката за живот на Джоана — щяха да са негови.

Кучката не му бе оставила избор.

Не беше негова вината, че е мъртва.

Сама си го направи, наистина. Беше наредила нещата така, че за него нямаше друг изход.

Той се усмихна, спомняйки си изражението й, когато видя тялото на детето — и когато забеляза, че е насочил дулото на пушката към нея.

Сега, седнал до кухненската маса на Джейк Джонсън, Кейл гледаше парите и усмивката му ставаше все по-широка.

63 440 долара.

Преди няколко часа беше в затвора, съвсем без пари, очаквайки съдебен процес, който щеше да завърши със смъртно наказание. На негово място повечето мъже щяха да са сковани от ужас. Но Флетчър Кейл не беше победен. Знаеше, че е предопределен за велики неща. И ето доказателството. За невероятно кратко време бе сменил затвора със свободата, крайната бедност — с 63 440 долара. Сега имаше пари, превозно средство и безопасно скривалище в близките планини.

Най-сетне се започваше.

Специалното му предопределение бе започнало да се разкрива.

33ФАНТОМИ

Брайс каза:

— Хайде да се връщаме в хотела.

В следващия четвърт час нощта щеше да завладее града.

Сенките растяха с бързината на ракови клетки, процеждайки се от потайните места, където се бяха крили през деня. Разстилаха се една връз друга и образуваха локви от мрак.

Небето бе оцветено в карнавални багри — оранжево, червено, жълто, лилаво — но хвърляше само оскъдна светлина върху Сноуфилд.

Те се отдалечиха от полевите лаборатории, където преди малко бяха разговаряли с „него“ с помощта на компютъра, и се насочиха към ъгъла, когато светнаха уличните лампи.

В същия момент Брайс дочу нещо. Хленч. Мяукане. Лай. Цялата група се обърна като един и погледна назад.

Зад тях по тротоара куцаше куче, опитвайки се с всичка сила да ги стигне. Беше териер. Предният му ляв крак изглежда бе счупен. Езикът му висеше. Козината му беше провиснала и оплетена; изглеждаше раздърпано. Направи още една накуцваща стъпка и зави жално.

Брайс се прикова на място от внезапната поява на кучето. То беше първият оцелял, когото виждаха, не в много добра форма, но жив.

Но защо беше живо? Какво го бе спасило след като всички бяха загинали?

Ако можеха да намерят отговора, това би могло да им помогне да оцелеят.

Горди реагира пръв.

Появата на ранения териер го впечатли много повече от останалите. Не можеше да понесе гледката на страдащо животно. По-скоро би предпочел самият той да страда. Сърцето му заби по-бързо. Въздействието бе по-силно от друг път, защото знаеше, че това не е обикновено куче, нуждаещо се от помощ и утеха. Този териер беше Божи знак. Да. Знак, че Господ му дава още една възможност да приеме Неговия дар. Горди се отнасяше към животните по същия начин както Свети Франциск Асизки и не трябваше да го отритва. Ако обърнеше гръб на Божия дар както преди, със сигурност щеше да бъде прокълнат. Но ако реши да помогне на това куче… В ъгълчетата на очите му се появиха сълзи; потекоха по страните му. Сълзи на облекчение и щастие. Беше обгърнат от Божията милост. Нямаше съмнение какво трябва да направи. Втурна се към кучето, което бе на около шест метра от него.

Отначало Джени бе поразена от появата на кучето. Втренчи се в него. Сетне по нея се разля неудържима радост. Животът тържествуваше над смъртта. То не бе уловило всички живи същества в Сноуфилд, въпреки всичко. Това куче (което седна уморено, когато Горди се втурна към него) бе оцеляло, което означаваше, че може би те ще успеят да напуснат града живи…

…и после се сети за пеперудата.

И пеперудата беше живо същество. Но не беше приятелски настроена.

И съживеният труп на Стю Уоргъл.

Там, на тротоара до сенките, кучето положи глава на паважа и захленчи, молейки за помощ.

Горди стигна до него, наведе се и заговори с утешаващ, нежен глас:

— Не се плаши, момчето ми. Спокойно. Какво добро куче си ти. Всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред, момчето ми. Спокойно…

В Джени се надигна ужас. Отвори уста да извика, но другите я изпревариха.

— Горди, недей! — изпищя Лайза.

— Връщай се! — изкрещяха Брайс и Франк Отри.

Тал викна:

— Махни се от него, Горди!

Но Горди изглежда не ги чуваше.

Когато Горди приближи териера, той повдигна четвъртитата си глава от тротоара и издаде лек угоднически звук. Беше ценен екземпляр. Ако кракът му се излекуваше, изкъпан и сресан, щеше да е прекрасен.

Горди протегна ръка към кучето.

То го помириса, но не го близна.

Той го погали. Горкото животно бе студено, невероятно студено и леко влажно.

— Горкото момче — каза Горди.

Кучето миришеше странно. Остро. Наистина отвратително. Горди не бе помирисвал нещо подобно.

— Къде, по дяволите, си бил? — попита той кучето. — В какво си се въргалял?

Кучето зави и затрепери.

Зад себе си Горди дочу виковете на другите, но бе твърде погълнат с кучето. Вдигна го с две ръце от тротоара, изправи се и го притисна към гърдите си, а нараненият крак увисна безпомощно.

Никога не бе пипал толкова студено животно. Не само козината му бе мокра и студена; но под нея изглежда не биеше сърце.

То близна ръката му.

Езикът му бе леден.

Франк спря да крещи. Само гледаше втренчено. Горди бе взел песа и бе започнал да го прегръща и да се суети над него, без да се случи нищо лошо. Все пак можеше да е просто куче. Може би…

И тогава…

Кучето близна ръката на Горди. През лицето на Горди премина странно изражение, а кучето започна… да се променя.

Господи.

Беше като топка маджун, променяща формата си под бързите ръце на невидим скулптор. Сплъстената козина като че ли се топеше и сменяше цвета си, сетне структурата й също се промени, докато не заприлича по-скоро на люспи, зеленикави люспи, а главата хлътна в тялото, което всъщност вече не беше тяло, а просто безформено нещо, купчина гърчеща се материя, краката се скъсиха и станаха дебели, и всичко това стана само за пет-шест секунди, а после…

Горди се опули шокирано в нещото в ръцете си.

От аморфната маса, в която се бе превърнало кучето, започна да се оформя глава на гущер със злобни жълти очи. Устата на гущера се появи от подобната на тесто тъкан и между многото малки остри зъби затрептя раздвоен език.

Горди се опита да хвърли нещото на земята, но то се държеше здраво за него, Господи, беше прилепнало за него, сякаш бе приело формата на ръцете му, сякаш ръцете му в действителност бяха вътре в нещото.

Сетне то престана да бъде ледено. Внезапно стана топло. И после горещо. Болезнено горещо.

Преди гущерът да възникне напълно от пулсиращата маса плът, той започна да изчезва и се заформи ново животно, лисица, но лисицата бързо се изроди преди да се оформи изцяло и се превърна в катерички, двойка катерички с тела, съединени като сиамски близнаци, но те бързо се разделиха и…

Горди започна да крещи. Тръскаше ръце нагоре-надолу, опитвайки се да се отърве от нещото.

Сега топлината беше като огън. Болката беше непоносима.

Господи, моля те.

Болката го разяждаше нагоре по ръцете, през раменете.

Той пищеше и хълцаше, залитна крачка напред, отново разтърси ръце, опитвайки се да ги раздалечи, но нещото се беше захванало здравата.

Полуоформените катерички се стопиха и от аморфната тъкан, която държеше и която го държеше, започна да се появява котка, сетне котката бързо изчезна и изникна нещо друго — Господи, не, не, Господи, не, — нещо насекомоподобно с големината на териер, но с шест или осем очи на отвратителната си глава и с много заострени крачета и…

Болката премина през цялото тяло на полицая. Той залитна встрани, падна на колене, после на една страна. Риташе и се тресеше в агония, гърчеше се и се влачеше по тротоара.

Сара Ямагучи не можеше да повярва на видяното. Звярът, нападнал Горди, изглежда напълно контролираше своята ДНК. Можеше по желание да променя формата си с учудваща скорост.

Такова същество не можеше да съществува. Тя щеше да го знае; беше биолог, генетик. Невъзможно. И все пак го имаше.

Паякообразната форма се изроди и нова фантомна форма зае мястото й. В естествено състояние съществото изглежда представляваше просто маса от желеобразна тъкан, изпъстрена в сиво-кестеняво-червено, кръстоска между голяма амеба и някаква противна плесен. То пропълзя нагоре по ръцете на Горди…

…и внезапно едната ръка на Горди се промуши през слузта, която я бе обгърнала. Но това вече не беше ръка. Господи, не беше. Бяха само кости. Пръсти на скелет, неподвижни и бели, напълно оглозгани. Плътта бе изядена.

Сара онемя, залитна назад, обърна се към канавката и повърна.

Джени дръпна Лайза две крачки назад, по-далеч от нещото, с което Горди се бореше.

Момичето пищеше.

Слузта потече по кокалестата ръка, покри оголените кости, обгърна ги, обви ги като ръкавица от пулсираща тъкан. За няколко секунди костите изчезнаха и ръкавицата се сви на топка и се стопи обратно в основното тяло на организма. Нещото се гърчеше противно, саморазбъркваше се, набъбваше, образувайки тук-там вдлъбнатини, които после се издуваха, променяйки се трескаво, като че ли всеки момент на неподвижност означаваше смърт. То се надигаше нагоре по ръцете на Горди, а той се бореше отчаяно да се отърве от него, и докато то напредваше към раменете му, не оставяше нищо след себе си, нищо, нито чукани, нито кости; поглъщаше всичко. Започна да се разпростира върху гръдния кош, и където и да се придвижваше, Горди просто изчезваше в него и не се появяваше обратно, сякаш потъваше в цистерна с разяждаща киселина.

Лайза извърна поглед от умиращия мъж и здраво се вкопчи в Джени, ридаейки.

Писъците на Горди бяха непоносими. Револверът на Тал беше вече в ръката му. Той се втурна към Горди.

Брайс го спря.

— Да не си полудял? Тал, дявол да го вземе, безсилни сме.

— Можем да го отървем от страданията му.

— Не се приближавай прекалено до това проклето нещо!

— Не е нужно да се приближаваме много, за да уцелим.

С всяка измината секунда очите на Горди ставаха все по-измъчени и сега той започна да крещи за Божията милост и заудря с пети по паважа, извивайки гръб, тресейки се от усилието да се освободи от нарастващата тежест на кошмарния нападател. Брайс потръпна.

— Добре. Бързо.

Двамата се промъкнаха близо до мятащия се, умиращ полицай и откриха огън. Няколко куршума го удариха. Писъците му спряха.

Те бързо се оттеглиха.

Не се опитаха да убият нещото, което се хранеше с Горди. Знаеха, че куршумите не му действат и започваха да разбират защо. Куршумите убиват чрез разрушаването на жизнено важни органи и основни артерии. Но на външен вид това нещо нямаше нито органи, нито обичайните циркулационни системи. Нито скелет. Изглежда беше маса от недиференцирана и все пак високо усъвършенствана протоплазма. Куршумът можеше да я пробие, но невероятно подвижната материя нахлуваше в канала от куршума и мигновено го затваряше.

Чудовището се хранеше още по-бясно от преди, в беззвучна ярост, и след секунди от Горди не остана нищо. Той бе престанал да съществува. Останал бе само променящият формата си, уголемил се, станал по-едър от кучето, което беше преди, дори по-голям от Горди, чиято материя бе присъединил към своята.

Тал и Брайс се върнаха при останалите, но не се втурнаха към хотела. Докато здрачът бавно се оттегляше по небето, за да отстъпи място на мрака, те наблюдаваха амебовидното нещо на тротоара. То започна да приема нова форма. За секунди цялата безформена протоплазма се претопи в огромен, заплашителен, едър сив вълк и съществото отметна глава назад и зави към небето.

После лицето му се разкъса, елементите на свирепия му вид се заизменяха и Тал можеше да види как човешки черти се опитват да се зародят през вълчето изражение. Човешки очи замениха животинските и се появи част от човешка брадичка. Очите на Горди? Брадичката на Горди? Прераждането продължи само няколко секунди и после чертите на нещото отново възвърнаха вълчия си образ.

Върколак, помисли си Тал.

Но беше сигурен, че не беше нищо подобно. То не беше нищо. Вълчата самоличност, така истинска и плашеща на вид, беше фалшива като всички останали самоличности.

За момент вълкът остана така, изправен срещу тях, оголил огромните си и противно остри зъби, далеч по-големи от зъбите на който и да е вълк, дебнещ в планините и горите на този свят. Очите му просветваха с мътно-кървавия цвят на залеза.

„Ще нападне“ — помисли си Тал.

Той стреля по него. Куршумите улучиха, но не оставиха видими рани, не потече кръв, не причиниха забележима болка.

Вълкът се извърна от Тал с нещо подобно на студено безразличие към стрелбата и тръгна към отворения люк, в който изчезваха електрическите кабели на полевата лаборатория.

Неочаквано от тази дупка се издигна нещо, излезе от отводнителния канал под улицата и се заиздига в здрача, тръпнещо, пробиващо въздуха със страхотна сила, тъмна пулсираща маса, като мръсотия от канал, само дето беше не течна, а желеобразна материя, която се превръщаше в стълб с широчината на дупката, от която продължаваше да излиза в отвратителен ритмичен поток. Ставаше все по-висок: метър, два, два и половина…

Нещо удари Тал по гърба. Той подскочи, опита се да се обърне и осъзна, че само се е блъснал в стената на хотела.

Нямаше представа, че е отстъпвал от стърчащото нещо, което се извисяваше от люка.

Сега виждаше, че пулсиращият, накъдрен стълб бе друго тяло от безформена протоплазма, като териера, който се бе превърнал във вълк; обаче това нещо бе значително по-едро от първото същество. Огромно. Тал се чудеше колко от него все още се крие под улицата, имаше предчувствието, че отводнителният канал е изпълнен с него, че това, което виждат, е само малка част от чудовището.

Когато стигна до височина три метра, то престана да расте и започна да се променя. Горната част на стълба се разшири в качулка, в мантия, така че нещото сега заприлича на главата на кобра. Сетне още безформена плът излезе от калния, блестящ, движещ се стълб и се наля в качулката, и качулката бързо се разрасна, докато накрая вече не беше качулка, а чифт огромни криле, черни и ципести, като крилата на прилеп, излизащи от централния (и все така безформен) ствол. И тогава частта от тялото между крилете започна да придобива структура — груби, препокриващи се люспи — и започнаха да се образуват малки крака с нокти. Превръщаше се в крилат змей.

Крилете се размахаха.

Звукът приличаше на камшичен удар.

Тал се притисна о стената.

Крилете се размахаха.

Лайза се вкопчи по-здраво в Джени.

Джени прегърна момичето, но очите, умът и въображението й се бяха фиксирали върху чудовищното нещо, което се бе издигнало от отводнителния канал. То се огъваше, пулсираше и се извиваше в полумрака като съживена сянка.

Крилете отново се размахаха.

Джени усети студения им полъх.

Този нов фантом като че ли щеше да се откъсне от останалата протоплазма в отводнителния канал. Джени очакваше той да изскочи в притъмняващия въздух и да се зарее нанякъде — или може би право срещу тях.

Сърцето й тупаше силно.

Тя разбираше, че бягството е невъзможно. Всяко нейно движение щеше само да привлече вниманието на нещото. Нямаше смисъл да се хабят сили за бягство. Човек не можеше да се скрие никъде от такова нещо.

Светнаха още улични лампи и сенките се прокраднаха с призрачна потайност.

Джени наблюдаваше със страхопочитание как на върха на триметровия стълб от петниста тъкан се оформи змейска глава. Чифт изпълнени с омраза зелени очи се издуха от безформената плът; като че ли гледаше ускорен филм за развитието на два злокачествени тумора. Мътни очи, явно слепи, млечнозелени елипси; те бързо се проясниха и се видяха удължени черни зеници. Очите погледнаха злобно надолу към Джени и другите. Отвори се тридесетсантиметрова цепната уста; от черните венци израснаха редица бели змийски зъби.

Джени си спомни за демоничните имена от екраните на терминалите, дяволските имена, с които се бе нарекло нещото. Масата от аморфна плът, преобразувала се в крилат змей, приличаше на демон, появил се от отвъдния свят.

Вълкът-фантом, който се сля с материята на Горди Брогън, се приближи до основата на стърчащия змей. Докосна се до стълба от пулсираща плът и просто се стопи в него. За по-малко от миг двете същества се превърнаха в едно.

Очевидно първият променящ формата си не бе отделна личност. Той сега беше и вероятно винаги беше представлявал част от огромното същество, което се движеше из отводнителните канали под улиците. Изглежда обемистото тяло-майка отделяше части от себе си и ги изпращаше със самостоятелни задачи — като нападението върху Горди Брогън, — след което ги повикваше обратно.

Крилете се размахаха и звукът отекна по целия град. Сетне започнаха да се стопяват в централния стълб и с поглъщането им той стана по-дебел. Змейското лице също се разтвори. Нещото се уморяваше от това изпълнение, краката, трипръстите стъпала и ужасните нокти се прибрала в стълба, докато не остана нищо друго освен кипящата маса от тъмно оцветена тъкан, както преди. Тя постоя няколко секунди в потискащия здрач, като видение на злото, сетне започна да се стопява в каналите отдолу през люка.

След малко я нямаше.

Лайза бе спряла да пищи. Дишаше тежко и плачеше.

Някои от останалите бяха потресени почти колкото момичето. Гледаха се един друг, но никой не говореше.

Брайс приличаше на бит човек.

Най-накрая той каза:

— Хайде. Да се връщаме в хотела преди да се е стъмнило съвсем.

На главния вход на хотела нямаше пазач.

— Неприятности — каза Тал.

Брайс кимна. Пристъпи предпазливо през двойната врата и за малко не настъпи една пушка, която лежеше на пода.

Фоайето бе пусто.

— По дяволите — каза Франк Отри.

Претърсиха мястото, стая по стая. Нямаше никой нито в трапезарията, нито в импровизираната спалня. Кухнята също бе празна.

Не беше даден нито един изстрел.

Никой не бе викал.

Но и никой не се бе спасил.

Още десет полицаи бяха изчезнали.

Навън бе настъпила нощта.

34СБОГУВАНЕ

Шестимата оцелели — Брайс, Тал, Франк, Джени, Лайза и Сара — стояха до прозорците във фоайето на хотел Хилтоп. Отвън улица „Скайлайн роуд“ бе тиха и неподвижна, изпълнена с мозайка от нощни сенки и отблясъци от уличните лампи. Нощта тихо тиктакаше като бомба с часовников механизъм.

Джени си спомняше покрития пасаж до пекарницата на Либерман. Миналата нощ й се бе сторило, че има нещо на тавана на сервизния коридор, а Лайза бе сметнала, че е забелязала нещо да пълзи по стената; най-вероятно и двете бяха прави. Променящото формата си — или поне част от него — е било там, пълзейки безшумно по тавана и стените. По-късно, когато Брайс бе видял нещо да проблясва в канала вътре в този пасаж, сигурно бе съзрял тъмно кълбо от протоплазма, пълзящо по тръбата, което или ги е следяло, или е било заето с някаква непозната и неразгадаема задача.

Сещайки се също и за семейство Оксли в барикадирания кабинет, Джени каза:

— Загадката на заключената стая вече не е загадка. Това нещо може да се просмуче под вратата или през вентилационния канал. Ще му стигне и най-малката дупка или цепнатина. Колкото до Харълд Ордни… след като се е заключил в банята на хотел „Кендълглоу“, нещото сигурно е стигнало до него през канала на мивката или на ваната.

— Така е било и със заключените коли с жертви в тях — каза Франк. — То може да обгърне колата и да се промъкне през отдушниците.

— Ако иска — каза Тал, — то може да се движи много тихо. Ето защо толкова хора са били хванати неподготвени. То е било зад тях, промушвайки се под вратата или през отдушника, ставайки все по-голямо и по-голямо, но те не са знаели, че е там, докато не ги е нападнело.

Отвън по улицата се качваше рядка мъгла, идваща от долината. Около уличните лампи се образуваха мъгливи петна.

— Колко голямо мислите, че е? — попита Лайза.

Никой не отговори веднага. Сетне Брайс каза:

— Голямо.

— Може би колкото къща — рече Франк.

— Или колкото целия хотел — каза Сара.

— Дори по-голямо — каза Тал. — Все пак е нападнало целия град едновременно. Може да е като… като подземно езеро, езеро от жива тъкан под по-голямата част от Сноуфилд.

— Като Бог — рече Лайза.

— Хм?

— То е навсякъде — каза Лайза. — Вижда и знае всичко. Точно като Бог.

— Имаме пет патрулни коли — каза Франк. — Ако се разделим, вземем петте коли и потеглим оттук едновременно…

— То ще ни спре — каза Брайс.

— Може би няма да успее да ни спре всичките. Може би една кола ще успее да премине.

— Спряло е цял град.

— Е… добре — неохотно каза Франк.

Джени се обади:

— И без това сигурно ни слуша точно в този момент. Ще ни спре преди да стигнем до колите.

Всички погледнаха към каналите на климатичната инсталация до тавана. Нищо не се виждаше зад металните решетки. Нищо освен тъмнина.

Събраха се около масата в трапезарията на укреплението, което вече не бе укрепление. Престориха се, че им се пие кафе, защото пиенето на кафе заедно им даваше някакво чувство за общност и нормален живот. Брайс не си направи труда да постави някого на пост пред главните врати. Безсмислено беше да се охранява. Ако то ги поискаше, със сигурност щеше да ги получи.

Зад прозорците мъглата се сгъстяваше. Напираше върху стъклата.

Бяха принудени да говорят за видяното. Всички разбираха, че смъртта ги преследва и искаха да разберат защо и как е предопределено да умрат. Да, смъртта бе ужасяваща; обаче безсмислената смърт бе възможно най-лошата.

Брайс познаваше безсмислената смърт. Преди година един неудържим камион му бе изяснил всичко по този въпрос.

— Пеперудата — каза Лайза. — И тя ли е била като териера, като нещото… което хвана Горди?

— Да — каза Джени. — Пеперудата е била само един фантом, малка частица от нещото.

Тал се обърна към Лайза:

— Когато Стю Уоргъл те подгони миналата нощ, това в действителност не е бил той. Онова нещо вероятно е погълнало тялото на Уоргъл след като го оставихме в сервизното помещение. По-късно, когато е поискало да те тероризира, то е използвало неговата външност.

— Очевидно — каза Брайс — проклетото нещо може да се въплъти във всеки човек или във всяко животно, които е изяло.

Лайза се намръщи:

— А пеперудата? Как е изяло нещо като пеперудата? Нищо такова не съществува.

— Ами — възкликна Брайс, — може би насекоми с такива размери са съществували отдавна, преди десетки милиони години, по времето на динозаврите. Може би нещото, променящо формата си ги е яло тогава.

Очите на Лайза се разшириха.

— Искаш да кажеш, че нещото, което изскочи от канала, може да е на милиони години?

— Е — каза Брайс, — то явно не се съобразява с биологичните закони, които познаваме — нали, доктор Ямагучи?

— Така е — отвърна генетичката.

— Значи защо да не е и безсмъртно?

Джени изглеждаше объркана. Брайс каза:

— Имаш ли възражения?

— За възможността да е безсмъртно? Или че е близо до безсмъртието? Не. Съгласна съм. Може да е нещо от мезозойската ера, добре, нещо така самообновяващо се, че е буквално безсмъртно. Но как се съчетава това с крилатия змей? По дяволите, трудно ми е да повярвам, че нещо подобно е съществувало някога. Ако се превръща само в онова, което е погълнало преди, то как може да се превръща в крилат змей?

— Имало е подобни животни — отвърна Франк. — Птеродактилите са крилати влечуги.

— Да, влечуги — каза Джени. — Но не змейове. Птеродактилите са прародители на птиците. Но това нещо несъмнено беше змей, което е доста по-различно. Изглеждаше като излязъл от фантастична приказка.

— Не — каза Тал. — Беше като нещо, произлязло от вуду.

Брайс се извърна изненадано към Тал:

— Вуду? Какво знаеш ти за вуду?

Без да поглежда към Брайс, Тал заговори с явна неохота:

— Когато бях малък, в нашата кооперация в Харлем имаше една невероятно дебела жена, Агата Пибоди, и тя беше „боко“. Боко са магьосници, които използват вуду за безнравствени и зли цели. Тя продаваше талисмани и магии, помагаше на хората да унищожават враговете си, такива неща. Всякакви глупости. Но за децата това изглеждаше вълнуващо и страшно. Апартаментът на госпожа Пибоди беше отворен денонощно за клиенти и зяпачи. Прекарах дълго време там, слушах и наблюдавах. Имаше доста книги за черна магия. В няколко от тях видях рисунки на хаитянския и африканския вариант на Сатаната, демоните вуду и джуджу. Единият от тях представляваше гигантски крилат змей. Черен, с крила на прилеп. И с ужасни зелени очи. Точно като нещото, което видяхме тази нощ.

На улицата, зад прозорците, мъглата се беше сгъстила. Процеждаше се лениво през дифузната светлина на уличните лампи.

Лайза се обади:

— Наистина ли е Дявола? Демон? Нещо от Ада?

— Не — отвърна Джени. — Това е само… само преструвка.

— Но защо тогава ще взема облика на Дявола? — попита Лайза. — И защо ще се нарича с имена на демони?

— Предполагам, че тези сатанински врели-некипели са просто неща, които го забавляват — отвърна Франк. — Още един начин да ни дразни и деморализира.

Джени кимна:

— Подозирам, че то е ограничено от формите на жертвите си. Може да приеме формата на всичко, което е погълнало или може да си представи. Така че ако някоя от жертвите е бил запознат с вуду човек, то е взело от него идеята да се превърне в крилат змей.

Тази мисъл порази Брайс.

— Да не искаш да кажеш, че поглъща не само плътта на своите жертви, а и техните знания и спомени?

— Така ми изглежда — отвърна Джени.

— За биолозите това не е нещо ново — каза Сара Ямагучи, нервно отмятайки дългата си черна коса зад нежните си уши. — Например… Ако пускаш многократно един вид плосък червей в лабиринт, в единия край, на който има храна, накрая той се научава да преминава през лабиринта много по-бързо от първия път. После, ако го смелиш и го дадеш за храна на друг плосък червей, новият червей също ще преодолява бързо лабиринта, въпреки че никога преди това не е бил подлаган на този опит. С поглъщането на плътта на своя братовчед той поглъща по някакъв начин знанията и опита му.

— Както това нещо, променящо формата си знае за Тимоти Флайт — каза Джени. — Харълд Ордни е знаел за Флайт, така че сега то също знае за него.

— Но как за Бога Флайт е узнал за нещото? — попита Тал.

Брайс сви рамене:

— На този въпрос може да отговори само Флайт.

— Защо то не отвлече Лайза миналата вечер от тоалетната? Междувпрочем, защо не ни е отвлякло всичките?

— То просто си играе с нас.

— Забавлява се. Забавлява се по извратен начин.

— Точно така. Но смятам, че ни държи живи и за да разкажем на Флайт какво сме видели и да го подмамим тук.

— Иска да предадем на Флайт предложението за безопасен достъп.

— Просто сме примамка.

— Да.

— И когато изпълним предназначението си…

— Да.

Нещо се удари силно о стената на хотела. Прозорците издрънчаха и зданието като че ли се разтресе.

Брайс скочи така бързо, че преобърна стола си.

Още един удар. По-силен и по-шумен. Последва стържещ звук. Брайс слушаше напрегнато, опитвайки се да засече мястото на звука. Изглежда идваше от северната стена на зданието. Започваше от приземния етаж, но бързо започна да се изкачва, далеч от тях.

Тракащ звук. Като от кости. Като че ли костите на отдавнашни мъртъвци си проправяха път от гробница.

— Нещо голямо е — каза Франк. — Изкачва се от външната страна на хотела.

— Променящото формата си — каза Лайза.

— Но не в желеобразния си вид — каза Сара. — В естественото си състояние просто щеше да прелее през стената.

Всички се вторачиха в тавана, ослушвайки се и чакайки.

„Каква ли форма е приело този път?“ — питаше се Брайс.

Дращене. Почукване. Трополене.

Звуците на смъртта.

Ръката на Брайс бе по-студена от дръжката на револвера му.

Шестимата отидоха до прозореца и надникнаха навън. Мъглата бе покрила всичко.

И тогава на улицата, почти на една пресечка от тях, на мъжделивия кръг светлина около една натриева лампа нещо помръдна. Почти не се виждаше. Заплашителна сянка, изкривена от мъглата. На Брайс му заприлича на рак с големината на кола. Зърна паяковидни крака. Чудовищни клещи с трионовидни краища проблеснаха на светлината и отново потънаха в мрака. И ето: трескави, трептящи, търсещи дълги пипала. После нещото се скри отново в нощта.

— Точно такова нещо се катери по сградата — каза Тал. — Още един проклет рак като този. Направо излязъл от алкохолен делириум.

Чуха как стигна до покрива. Хитиновите му крайници почукваха и дращеха по плочите горе.

— Какво ли е намислило? — попита разтревожено Лайза. — Защо се преструва на това, което всъщност не е?

— Може би просто харесва мимикрията — отвърна Брайс. — Нали знаеш… по същия начин някои тропически птици имитират звуци просто за удоволствие само за да се чуят сами.

Шумът на покрива престана.

Шестимата зачакаха.

Нощта сякаш се бе присвила като диво животно, изучаващо жертвата си и изчакващо подходящия момент за нападение.

Бяха толкова неспокойни, че не можеха да седят. Продължиха да стоят до прозорците. Навън само мъглата се движеше. Сара Ямагучи каза:

— Сега посиняването на цялото тяло ми се изясни. Променящото формата си е обгръщало изцяло жертвите си и ги е изстисквало. Така че посиняването е причинено от грубо, продължително налягане върху цялото тяло. И по този начин те са се задушили, обвити от нещото, затворени херметически в него.

— Чудя се — каза Джени — дали създава консерванта докато стиска жертвите си.

— Да, вероятно — отвърна Сара. — Точно затова няма видими рани от инжектиране на никое от телата, които изследвахме. Консервантът най-вероятно е приложен към всеки сантиметър от тялото, впръскан във всяка пора. Нещо като осмозно приложение.

Джени си помисли за Хилда Бек, нейната икономка, първата жертва, която тя и Лайза откриха.

Потръпна.

— Водата — каза Джени.

— Какво? — възкликна Брайс.

— Онези локви с дестилирана вода, които открихме. Променящото формата си е изхвърлило тази вода.

— Как си го обясняваш?

— Човешкото тяло се състои най-вече от вода. Така че след като нещото погълне жертвата си, след като използва всеки милиграм от минералното съдържание, всеки витамин, всяка калория, то изхвърля ненужното: излишъкът е абсолютно чиста вода. Онези локви, които открихме, са единствените остатъци от стотиците изчезнали. Никакви тела. Никакви кости. Само вода… която вече се е изпарила.

Шумовете на покрива не се възобновиха; цареше тишина. Ракът-фантом бе изчезнал.

В мрака, в мъглата, в жълтеникавата светлина на уличните лампи нищо не помръдваше.

Най-накрая те се отдалечиха от прозорците и се върнаха обратно на масата.

— Възможно ли е това проклето нещо да бъде убито? — питаше се Франк.

— Със сигурност знаем, че куршумите не вършат работа — каза Тал.

— Огън? — предположи Лайза.

— Войниците имаха запалителни бомби — напомни Сара. — Но променящото формата си очевидно ги е нападнало толкова внезапно, толкова неочаквано, че никой не е имал време да грабне бутилката и да запали фитила.

— Освен това — каза Брайс, — най-вероятно огънят няма да свърши работата. Ако променящото формата си пламне, може просто… значи… да се отдели от запалената си част и да премести по-голямата част от масата си на безопасно място.

— Експлозивите навярно също са безполезни — каза Джени. — Предполагам, че дори да взривим нещото на хиляди парчета, ще се намерим с хиляди по-малки променящи формата си и те ще се слеят отново невредими.

— Може ли да бъде убито или не? — отново попита Франк.

Всички мълчаха и размишляваха. След малко Брайс каза:

— Струва ми се, не.

— Но тогава какво ще правим?

— Не зная — отвърна Брайс. — Нямам представа.

Франк Отри телефонира на жена си Рут и разговаря с нея около половин час. По-късно Сара Ямагучи държа заета една от линиите почти час. Джени се обади на няколко души, включително на леля си в Нюпорт Бийч, с която разговаря и Лайза. Брайс поговори с няколко души в главната квартира в Санта Майра — полицаи, с които бе работил в продължение на години и които бяха негови близки приятели; поговори и с родителите си в Глендейл и с бащата на Елън в Спокейн.

По време на разговорите всичките шестима оцелели бяха весели и оптимистични. Говореха за унищожаването на нещото и за скорошно напускане на Сноуфилд.

Обаче Брайс разбираше, че всички само се опитват да придадат възможно най-добро лице на тежкото положение. Разбираше, че това не са обикновени телефонни разговори; въпреки оптимистичния тон, тези телефонни разговори имаха друго предназначение; шестимата оцелели се сбогуваха.

35ПАНДЕМОНИУМ

Сал Корело, агентът по рекламата, който бе нает да посрещне Тимоти Флайт на международното летище в Сан Франциско, бе дребен, но мускулест мъж с червеникаво руса коса и яркосини очи. Имаше вид на изпълнител на главна роля. Ако беше висок метър и осемдесет и пет вместо един и петдесет и пет, може би щеше да е известен колкото Робърт Редфорд. Обаче интелигентността, остроумието и агресивният му чар компенсираха недостига на височина. Знаеше как да получи желаното от себе си и от своите клиенти.

Обикновено Корело можеше да накара дори журналистите да се държат така добре, че да ги объркаш с цивилизовани хора; но не и тази вечер. Случаят беше твърде нашумял и твърде пресен. Корело не беше виждал нищо подобно: стотици журналисти и любопитни граждани се втурнаха към Флайт в мига, в който се появи, бутаха се и се опитваха да си проправят път към професора, завираха микрофони в лицето му, ослепяваха го със светкавици и крещяха въпроси. „Доктор Флайт…“, „Професор Флайт…“, „… Флайт!“ Флайт, Флайт, Флайт-Флайт-Флайт, Флайт-Флайт-Флайт-Флайт… Въпросите се превърнаха в неразбираеми крясъци от шумотевицата на надвикващи се гласове. Сал Корело го заболяха ушите. Професорът изглеждаше объркан, почти уплашен. Корело хвана възрастния мъж здраво за ръката и го поведе през развълнуваната тълпа, превръщайки се в малка, но ефикасна стенобойна машина. Докато стигнат до малката трибуна, която Корело и служителите по безопасността на летището бяха издигнали в единия край на залата за пътници, професор Флайт изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да припадне или да издъхне.

Корело взе микрофона и бързо накара тълпата да замлъкне. Накара ги да оставят Флайт да произнесе кратко слово, обеща, че по-късно ще могат да зададат няколко въпроса, представи оратора и отстъпи няколко крачки встрани.

Когато всички видяха добре Тимоти Флайт, не успяха да потиснат чувството си на внезапен скептицизъм. То се носеше над тълпата; Корело го видя по лицата им: ясно доловимо опасение, че Флайт ги баламосва. И наистина, Флайт приличаше на вманиачен. Бялата му коса се вееше накъдрена, сякаш бе пъхнал пръсти в електрически контакт. Очите му бяха широко разтворени, едновременно от страх и в опит да се пребори с умората, а лицето му имаше отпуснатия вид на прекаляващ с виното човек. Трябваше да се обръсне. Дрехите му бяха смачкани, висяха като безформени торби. Напомняше на Корело на някой от онези улични фанатици, които обявяват приближаването на последното сражение между силите на доброто и злото.

По-рано същия ден Бърт Сандлър, издателят от „Уинтъргрийн и Уайл“, бе подготвил Корело по телефона от Лондон за възможността Флайт да направи отрицателно впечатление на журналистите, но Сандлър нямаше защо да се тревожи. Новинарите ставаха все по-нетърпеливи, докато Флайт се окашля няколко пъти шумно, в микрофона, но когато най-после започна да говори, те се омаяха за една минута. Той им разказа за колонията на остров Роъноук, за напуснатите селища на маите, за загадъчно изчезналите морски обитатели и за армията, безследно изчезнала в хиляда седемстотин и единадесета година. Постепенно множеството притихна. Корело си отдъхна.

Флайт им разказа за ескимоското селище Енджикуни, намиращо се на осемстотин километра северозападно от аванпоста на Канадската кралска моторизирана полиция в Чърчил. През един зимен следобед на ноември хиляда деветстотин и тридесета година един френско-канадски трапер и търговец, Джо Лабел, се отбил в Енджикуни и открил, че всички живеещи там са изчезнали. Всички вещи, включително скъпоценните ловни пушки, били изоставени. Били оставени наполовина изядени блюда. Шейните (но без кучетата) си стояли там, което означавало, че не е възможно цялото село да се е изместило другаде. Селището, както Лабел се изразил по-късно, било „зловещо като гробище в глуха доба“. Лабел веднага отишъл в станцията на моторизираната полиция в Чърчил. Провели подробно разследване, но никога не открили и следа от жителите на Енджикуни.

Докато репортьорите си взимаха бележки и насочваха микрофоните на касетофоните си към Флайт, той им изложи своята зловеща теория за древния враг. Имаше ахкания от изненада, недоверчиви изражения, но нямаше взрив от въпроси или кресливо неверие.

Веднага щом Флайт свърши с четенето на подготвеното си изявление, Сал Корело изостави обещанието си за отговори на въпроси. Хвана Флайт под ръка и го избута през една врата зад импровизираната трибуна, на която стояха микрофоните.

Новинарите се развикаха възмутено при това предателство и връхлетяха върху трибуната, опитвайки се да последват Флайт.

Корело и професорът влязоха в служебния коридор, където ги очакваха няколко души от охраната на летището. Един от пазителите на реда затръшна и заключи вратата след тях, изолирайки крещящата тълпа репортери.

— Оттук — каза един от охраната.

— Хеликоптерът е там — рече друг.

Те закрачиха бързо по лабиринта от коридори, после надолу по бетонни стъпала, през една метална врата и навън, по брулената от вятъра асфалтова площадка, където ги очакваше лъскав син хеликоптер Бел Джетрейнджър II — луксозно летателно средство с прекрасна форма.

— Това е губернаторският хеликоптер — обясни Корело на Флайт.

— Губернатора? — каза Флайт. — Той тук ли е?

— Не. Но предоставя хеликоптера си на ваше разположение.

Докато се качваха в удобното отделение за пътници, витлата над главите им заработиха.

С притиснато до студеното прозорче чело, Тимоти Флайт наблюдаваше как Сан Франциско изчезва в нощта.

Беше развълнуван. Преди приземяването на самолета се чувстваше сънен и изморен; но вече не. Беше нащрек и гореше от нетърпение да научи повече за случилото се в Сноуфилд.

Хеликоптерът развиваше твърде голяма за този вид машини скорост и пътуването до Санта Майра отне по-малко от два часа. Корело — умен, бързо говорещ, занимателен мъж — помогна на Флайт да подготви друго изявление за хората от информационните средства, които ги очакваха. Пътуването премина бързо.

Приземиха се в средата на ограден паркинг зад окръжното полицейско управление. Корело отвори вратата на пътническото отделение преди спирането на витлата; изскочи от хеликоптера, обърна се към вратата му и брулен от вятъра на перките, подаде ръка на Тимоти.

Една агресивна група журналисти — по-многобройна от онази в Сан Франциско — изпълваше алеята. Притиснаха ги до телената ограда, крещейки въпроси с насочени напред микрофони и камери.

— Ще дадем изявления по-късно — извика му Корело. — Точно в този момент полицаите чакат, за да те свържат по телефона с шерифа горе в Сноуфилд.

Няколко полицаи преведоха Тимоти и Корело в зданието и през коридора в един кабинет, където ги очакваше униформен мъж. Името му беше Чарли Мърсър. Беше едър, с толкова гъсти вежди, каквито Тимоти не бе виждал досега — и с бързото и ефикасно държание на първокласен секретар.

Придружиха Тимоти до стола зад бюрото.

Мърсър набра някакъв телефонен номер в Сноуфилд и се свърза с шерифа Хамънд. Разговорът се транслираше по високоговорителите в помещението, така че нямаше нужда Флайт да държи слушалката, а и всички вътре можеха да чуват.

Веднага след като размени поздравления с Тимоти, Хамънд предаде първата потресаваща новост:

— Доктор Флайт, ние видяхме древния враг. Или поне смятам, че това е нещото, което имате предвид. Огромно… амебовидно нещо. Променящо формата си и можещо да имитира всичко.

Ръцете на Тимоти се разтрепериха; той се хвана за дръжките на стола.

— Господи.

— Това ли е вашият древен враг? — запита Хамънд.

— Да. Съхранил се е от друга ера. Стар е милиони години.

— Ще ни кажете повече, когато пристигнете тук — каза Хамънд. — Ако успея да ви убедя да дойдете.

Тимоти чу едва половината от това, което каза шерифът. Мислеше за древния враг. Беше писал за него; искрено вярваше, че съществува; и все пак не беше подготвен да види теорията си потвърдена. Това го разтърси.

Хамънд му разказа за ужасната смърт на полицай, на име Горди Брогън.

Освен Тимоти, само Сам Корело изглеждаше изумен и ужасен от разказа на Хамънд. Мърсър и останалите очевидно бяха чули за всичко преди часове.

— Вие сте го видели и сте живи? — смаяно каза Тимоти.

— Трябваше да остави някой от нас жив — каза Хамънд, — за да се опитаме да ви убедим да дойдете. То ви гарантира безопасно преминаване.

Тимоти замислено прехапа долната си устна. Хамънд продължи:

— Доктор Флайт? Все още ли сте на телефона?

— Какво? О… да. Да, тук съм. Какво искате да кажете с това, че гарантира безопасното ми идване?

Хамънд му разказа смайващата история за разговора с древния враг чрез компютъра. Докато шерифът говореше, Тимоти се изпоти. Видя кутия с хартиени кърпички „Клинекс“ в ъгъла на бюрото пред себе си; грабна няколко и изтри лицето си.

Когато шерифът завърши, професорът пое дълбоко въздух и заговори с напрегнат глас:

— Никога не съм предполагал… Искам да кажа… значи, никога не ми е идвало на ум, че…

— Какво има? — попита Хамънд.

Тимоти се окашля.

— Никога не съм предполагал, че древният враг притежава разум на човешко ниво.

— Подозирам, че това може да е дори по-висш разум — каза Хамънд.

— Но аз винаги съм го смятал за животно, за съвсем ограничено същество.

— Не е така.

— Това го прави много по-опасен. Боже мой. Много по-опасен.

— Ще дойдете ли тук горе? — попита Хамънд.

— Нямах намерение да идвам по-близо оттук — каза Тимоти. — Но щом притежава разум… и щом ми предлага безопасно преминаване…

По телефона се чу детски глас, сладкото гласче на малко момченце, вероятно на пет-шест години:

— Моля, моля, моля ела да си поиграем, доктор Флайт. Моля. Добре ще се позабавляваме. Нали?

И тогава, преди Тимоти да успее да отговори, заговори мек и мелодичен женски глас:

— Да, скъпи доктор Флайт, посетете ни. Очакваме ви с нетърпение. Никой няма да ви навреди.

Накрая се чу гласът на възрастен мъж, сърдечен и топъл:

— Толкова много ще научите за мен, доктор Флайт. Ще придобиете толкова знания. Моля ви, елате и започнете своите наблюдения. Предложението за безопасно преминаване е искрено.

Настъпи тишина. Объркан, Тимоти каза:

— Ало? Ало? Кой е там?

— Все още съм тук — отвърна Хамънд.

Другите гласове не се обаждаха.

— Сега съм само аз — каза Хамънд.

Тимоти попита:

— Но кои бяха тези хора?

— Те всъщност не са хора. Те са само фантоми. Мимикрия. Не разбирате ли? С три различни гласа то току-що ви предложи отново безопасно преминаване. Древният враг, докторе.

Тимоти погледна към останалите четирима мъже в стаята. Всички те се взираха напрегнато в черната кутия, от която излизаше гласът на Хамънд — и гласовете на съществото.

Стискайки топката влажни хартиени кърпички в ръка, Тимоти изтри мокрото си от пот лице.

— Ще дойда.

Сега всички в стаята го гледаха. По телефона шерифът Хамънд каза:

— Докторе, няма основателна причина да вярвате, че то ще спази обещанието си. Щом пристигнете тук, може би и вие ще бъдете мъртвец.

— Но ако е разумно същество…

— Това не означава, че ще играе честно — възрази Хамънд. — Всъщност, всички ние тук горе сме сигурни в едно: Това създание е олицетворение на злото. Дявол, доктор Флайт. Бихте ли повярвали на обещанието на Дявола?

По линията отново се появи детският глас, все така сладък и весел:

— Ако дойдете, доктор Флайт, ще пощадя не само вас, но и шестимата, които са в капана тук. Ще ги пусна, ако дойдете да си поиграем. Но ако не дойдете, ще хвана тези свине и ще ги смажа. Ще им изцедя кръвта, ще ги направя на каша и ще ги изям.

Тези думи бяха изречени с нежен, невинен детски тон — и това ги правеше някак си много по-страшни, отколкото, ако бяха изкрещени с разярен бас.

Сърцето на Тимоти биеше силно.

— Тогава всичко е ясно — каза той. — Ще дойда. Нямам друг избор.

— Не идвайте заради нас — възкликна Хамънд. — То може да ви пощади, защото казва, че сте неговият Свети Матей, неговият Марко, неговите Лука и Йоан. Но със сигурност няма да пощади нас, без значение какво казва.

— Ще дойда — заяви твърдо Тимоти.

Хамънд се поколеба. После продължи:

— Добре. Един от моите хора ще ви докара до блокадата на пътя за Сноуфилд. Оттам трябва да дойдете сам. Не мога да рискувам още един човек. Можете ли да шофирате?

— Да, сър — отвърна Тимоти. — Вие осигурете колата и аз ще дойда сам.

Линията заглъхна.

— Ало? — каза Тимоти. — Шерифе?

Никакъв отговор.

— Чувате ли ме? Шериф Хамънд?

Нищо.

То ги бе прекъснало.

Тимоти вдигна поглед към Сал Корело, Чарли Мърсър и двамата мъже, чиито имена не знаеше.

Всички те го гледаха, сякаш бе мъртвец и лежеше в ковчег.

„Но ако умра в Сноуфилд, ако древният враг ме вземе — помисли си той, — няма да има ковчег. Нито гроб. Нито вечен покой.“

— Ще ви закарам до блокадата на пътя — каза Чарли Мърсър. — Ще ви закарам лично.

Тимоти кимна.

Беше време да тръгва.

36ЛИЦЕ В ЛИЦЕ

В три и дванадесет минути сутринта камбаните на сноуфилдската църква започнаха да бият.

Брайс стана от стола си във фоайето на хотел Хилтоп. Другите също наскачаха.

Сирената на пожарната зави.

Джени каза:

— Трябва да е пристигнал Флайт.

Шестимата излязоха навън.

Уличните лампи светваха и изгаснаха, хвърляйки подскачащи като марионетки сенки през движещата се мъгла.

В долния край на „Скайлайн роуд“ зави кола. Фаровете й пронизваха мъглата с безчувствен сребрист блясък.

Уличните лампи престанаха да премигват и Брайс пристъпи напред под водопада от мека жълта светлина на една от тях, надявайки се Флайт да го види през воалите от мъгла.

Камбаните продължаваха да бият, сирените виеха, а колата бавно се изкачваше по дългия хълм. Беше боядисана в зелено и бяло патрулна кола от поделението на шерифа. Намали ход и спря на пет метра от мястото, където бе застанал Брайс; шофьорът угаси фаровете.

Вратата се отвори и оттам излезе Флайт. Не беше това, което бе очаквал Брайс. Носеше очила с голям диоптър, от което очите му изглеждаха ненормално големи. Рядката му бяла, разрошена коса образуваше ореол около главата му. Някой от полицейското управление му бе услужил с импрегнирано яке с емблемата на полицейското управление на Санта Майра от лявата страна. Камбаните престанаха да бият. Сирените изстенаха прегракнало и спряха. Настъпи дълбока тишина.

Флайт оглеждаше потъналата в мъгла улица, ослушвайки се в очакване.

Накрая Брайс каза:

— Очевидно не е готово да се покаже.

Флайт се извърна към него:

— Шериф Хамънд?

— Да. Нека влезем вътре и се разположим удобно, докато чакаме.

Трапезарията на хотела. Топло кафе.

Треперещи ръце тропаха с порцелановите чаши по плота на масата. Нервни ръце се свиваха и обгръщаха топлите чаши, за да могат да останат неподвижни.

Шестимата оцелели се бяха струпали около масата, приведени напред, за да чуват по-добре Тимоти Флайт.

Лайза явно бе очарована от английския учен, но отначало Джени имаше сериозни съмнения. Той изглеждаше съвсем като карикатура на безумен професор. Но когато започна да излага теориите си, Джени бе принудена да отхвърли първоначалното си неблагоприятно впечатление и скоро бе омаяна като Лайза.

Той им разказа за изчезналите армии в Испания и Китай, за изоставените градове на маите, за колонията на остров Роъноук.

Разказа им и за Жойя Верде, южноамериканско селище в джунглата, чиято съдба приличаше на тази на Сноуфилд. Жойя Верде, което означава Зелен Камък, бил търговски център на река Амазонка, далеч от цивилизацията. През хиляда деветстотин двадесет и трета година шестстотин и пет души — всички мъже, жени и деца, които живеели там — изчезнали от Жойя Верде в един единствен следобед, някъде между сутрешните и вечерните курсове на движещите се по постоянно разписание речни кораби. Първоначално помислили, че живеещите наблизо индианци, които обикновено били миролюбиви, внезапно са се настроили враждебно и неочаквано са атакували. Обаче не намерили нито тела, нито следи от борба, нито доказателства за плячкосване. На черната дъска в мисионерското училище открили бележка: „То няма форма и все пак притежава всички форми.“ Много от хората, които разследвали мистерията в Жойя Верде, бързо отхвърляли тези девет надраскани с тебешир думи като нямащи връзка с изчезването. Флайт мислеше другояче и след като го изслуша, Джени също стигна до такова заключение.

— Подобна бележка е била оставена и в един от древните градове на маите — каза Флайт. — Археолозите изкопали част от молитва, написана с йероглифи и датираща от времето на големите изчезвания. — Той цитира по памет: „Боговете на злото живеят в земята, силата им дреме в камъка. Когато се събудят, те се издигат като лава, но студена и течаща лава, и приемат различни форми. Великите мъже знаят, че ние сме само гласове в бурята, лица срещу вятъра, които да бъдат разпръснати, като че никога не сме живели.“ — Очилата на Флайт се смъкнаха на носа му. Той ги намести отново. — И така, някои казват, че определена част от молитвата се отнася за земетресенията и вулканите. Аз мисля, че е за древния враг.

— Ние също открихме бележка тук — каза Брайс. — Част от дума.

— Не можем да я разберем — каза Сара Ямагучи.

Джени разказа на Флайт за двете букви — P и R, — които Ник Папандракис бе написал на стената в банята си, използвайки шише с йод.

— Имаше и част от трета буква, може би началото на С или О.

— Папандракис — рече Флайт, кимайки енергично. — Грък. Да, да, да — ето потвърждението на това, което ви казах. Този Папандракис гордееше ли се с произхода си?

— Да. Много. Защо?

— Ами, щом се е гордеел с гръцкия си произход — каза Флайт, — трябва да е познавал добре гръцката митология. Виждате ли, в един древногръцки мит има бог, на име Протей. Подозирам, че това е думата, която вашият господин Папандракис се е опитвал да напише на стената. Протей. Бог, който живеел в земята, пълзял в недрата й. Бог, който нямал собствена форма. Бог, който приемал всяка форма, която си поиска — и който се хранел с всичко и с всеки, когото пожелае.

С чувство на безсилие, Тал каза:

— Какви са тези свръхестествени неща? Когато се свързахме с него чрез компютъра, то настойчиво се именуваше с имена на различни демони.

Флайт каза:

— Аморфният демон, безформеният и обикновено зъл бог, който може да приеме всяка форма, която пожелае — това са сравнително обичайни фигури в древните митове и в повечето, ако не и във всички религии по света. Такива митологични същества се появяват под различни имена във всички световни култури. Да вземем например Вехтия Завет. Сатаната първо се появява като змия, по-късно като козел, овен, елен, бръмбар, паяк, дете, просяк и много други неща. Наричан е и с други имена: Господаря на Хаоса и Безформието, Господаря на Измамата, Многоликия Звяр. Библията ни казва, че Сатаната е „изменчив като сянка“ и „хитър като водата, защото както водата може да се превръща в пара или в лед, така и Сатаната може да се превръща в това, което си пожелае“.

Лайза каза:

— Да не се опитвате да ни кажете, че това нещо тук в Сноуфилд е Сатаната?

— Да… в известен смисъл, да.

Франк Отри поклати глава.

— Не. Не съм човек, който вярва в призраци, доктор Флайт.

— Нито пък аз — увери го Флайт. — Не твърдя, че това нещо е свръхестествено същество. Не е. То е истинско, създание от плът — макар и не като нашата. Не е дух или дявол. И все пак… в известен смисъл… вярвам, че е Сатаната. Защото, разбирате ли, вярвам, че това е съществото, оцеляло през вековете, което е вдъхновило мита за Сатаната. Още в праисторическите времена хората трябва да са се срещали с тези същества и винаги някой трябва да е оцелявал, за да разкаже за тях. Те естествено са описали своите преживявания с терминологията на митовете и суеверията. Подозирам, че повечето от демонските фигури в различните световни религии всъщност са разкази за тези променящи формата си създания, притчи, предавани през неизброими поколения, преди накрая да бъдат записани с йероглифи, в свитъци и сетне напечатани. Това са били разкази за един много рядък, съвсем истински и много опасен звяр… но описан с езика на религиозния мит.

Джени намираше тази част от тезата на Флайт за едновременно налудничава и блестяща, невероятна и все пак убедителна.

— Това нещо по някакъв начин абсорбира знанията и спомените на онези, които е изяло — каза тя, — следователно знае, че много от жертвите му го считат за Дявола, и то изпитва някакво извратено удоволствие да играе тази роля.

— Изглежда се забавлява да се подиграва с нас — рече Брайс.

Сара Ямагучи прибра дългата си коса зад ушите и каза:

— Доктор Флайт, как бихте го обяснили научно. Как е възможно да съществува такова създание? Как функционира биологично? Какво е вашето научно обяснение, вашата теория?

Преди Флайт да успее да й отговори, то се появи.

Високо на едната стена, почти до тавана, металната решетка, покриваща вентилационната шахта внезапно се отскубна от болтовете си. Прелетя през стаята, падна с трясък на една празна маса и се стовари с още по-голям шум на пода.

Джени и останалите скочиха от столовете.

Лайза изпищя, сочейки натам.

Древният враг се подаде от шахтата. Висеше там на стената. Тъмен. Мокър. Пулсиращ. Като лъщящ, кървав сопол, провесил се от края на ноздрата.

Брайс и Тал посегнаха към пистолетите си, после се поколебаха. Не можеха да направят нищо.

Нещото продължи да се измъква от шахтата, издувайки се, гърчейки се, нараствайки в противна, възлеста, променяща се маса с големината на човек. Сетне, не спирайки да извира от стената, започна да се плъзга надолу. Оформи се като купчина на пода. Вече много по-голяма от човек и не секваща да се процежда от шахтата. Продължаваше да нараства.

Джени погледна към Флайт.

Лицето на професора не можеше да се опише с една дума. Изразяваше учудване, после ужас, после страхопочитание, после отвращение, после отново страхопочитание, ужас и учудване.

Гъстата, бълбукаща маса от тъмна протоплазма сега бе с големината на трима-четирима души и още от противната материя бликаше от вентилационната шахта в гнусен поток.

На Лайза й се догади и тя извърна лице.

Но Джени не можеше да откъсне очи от нещото. То излъчваше някакво уродливо очарование, което не можеше да бъде превъзмогнато.

В огромния куп безформена тъкан, която се бе избутала в помещението, започнаха да се оформят крайници, въпреки че нито един от тях не запазваше формата си за повече от няколко секунди. Човешки ръце, мъжки и женски, се протягаха, като че търсеха помощ. Тънки, мърдащи детски ръчички се образуваха от желеобразната тъкан и пръстите на някои от тях бяха разперени в безмълвна, покъртителна молба. Трудно бе човек да се отърси от илюзията, че това не са ръчички на деца, затворени вътре в променящото формата си чудовище; те бяха имитация, ръце-фантоми, част от него, а не част от някое дете. И нокти. Смайващо, ужасяващо разнообразие от нокти и животински крайници, които изникваха от протоплазмената супа. Имаше и части от насекоми, огромни, ужасяващо фантастични и яростно опитващи се да хванат нещо. Но всичко това се стопяваше обратно в безформената протоплазма почти толкова бързо, за колкото се и беше оформило.

Нещото изпълни цялата ширина на помещението. Сега бе по-голямо от слон.

Докато нещото се занимаваше с непрестанната, неуморна, мистериозна закономерност от, на пръв поглед, безцелни промени, Джени и другите отстъпваха към прозорците.

Навън, на улицата, мъглата изпълняваше собствен безформен танц, като, че бе призрачно отражение на променящото формата си нещо.

Флайт заговори с внезапна настойчивост, отговаряйки на въпросите, които Сара Ямагучи бе задала, сякаш усещаше, че не му остава много време за обяснения:

— Преди около двадесет години ми дойде на ум, че може би има връзка между масовите изчезвания и необяснените измирания на някои биологични видове в праисторическите геоложки ери. Като динозаврите, например.

Променящото формата си пулсираше и туптеше, издигайки се почти до тавана, изпълвайки целия далечен край на стаята.

Лайза се вкопчи в Джени.

Неопределена, но отвратителна миризма изпълни въздуха. Миризма на сяра. Като полъх от ада.

— Съществуват множество теории, които претендират, че обясняват смъртта на динозаврите — продължи Флайт. — Но нито една теория не отговаря на всички въпроси. Та значи аз се запитах… дали пък динозаврите не са били изтребени от друго същество, от естествен враг, който е бил по-добър ловец и боец? Трябва да е било нещо огромно. И нещо с много гъвкав скелет или изобщо без скелет, защото така и не е открита вкаменелост на какъвто и да било биологичен вид, който да е можел да води истинска битка с тези гигантски влечуги.

Тръпка премина през цялата купчина от тъмна, гърчеща се слуз. През процеждащата се маса започнаха да се показват десетки лица.

— Ами ако — каза Флайт — няколко от тези амебоидни същества са оцелели през милионите години…

От аморфната плът изникваха човешки и животински лица, трептейки в нея.

— … живеейки в подземни реки или езера…

Имаше лица без очи. Други нямаха усти. Но тогава се появиха очите и се отвориха. Бяха болезнено истински, пронизващи очи, изпълнени с болка, страх и страдание.

— …или в океанските дълбини…

Върху доскоро гладките лица се разпукаха усти.

— …на хиляди метри под повърхността на морето…

Около зиналите усти се оформиха устни.

— …ловейки водни животни…

Лицата-фантоми пищяха, без да издават звуци.

— …рядко издигайки се за храна…

Котешки лица. Кучешки лица. Лица на праисторически влечуги. Издуващи се като балони от слузта.

— …и дори от време на време хранейки се с човешки същества…

На Джени човешките лица й се струваха като надничащи от другата страна на опушено огледало. Нито едно от тях не се оформяше докрай. Стопяваха се, защото изпод тях изплуваха и се сливаха безброй нови лица. Едно безкрайно представление на сенките на изчезналите и прокълнатите.

После образуването на лица спря.

За момент огромната маса остана спокойна, пулсирайки бавно и почти незабележимо, но иначе неподвижна.

Сара Ямагучи тихо стенеше.

Джени бе притиснала Лайза силно до себе си.

Всички мълчаха. Няколко секунди никой не смееше дори да диша.

Сетне, като нова демонстрация на пластичността му, от древния враг неочаквано изникнаха двадесетина пипала. Някои от тях бяха дебели, със смукала като на сепии или октоподи. Други бяха тънки и лепкави; някои от тях бяха гладки, а други — членести; те бяха дори по-противни от дебелите, влажни на вид пипала. Някои от израстъците се плъзгаха напред-назад по пода, удряйки столовете и разблъсквайки масите, докато останалите се гърчеха във въздуха като кобри, клатещи се под музиката на змиеукротител.

Сетне то нападна. Стрелна се, бликна напред.

Джени се дръпна крачка назад и стигна до края на стаята.

Многобройните израстъци замахваха към тях, раздирайки шумно въздуха.

Лайза вече не можеше да не гледа. Тя ахна от това, което видя.

За частица от секундата пипалата израснаха неимоверно.

Въже от студена, хлъзгава, напълно чужда плът се докосна до ръката на Джени. Нави се около китката й.

Не!

С тръпка на облекчение тя се дръпна и се освободи почти без усилие. Очевидно нещото не се интересуваше истински от нея; не сега; все още не.

Тя се наведе, когато пипалата изплющяха във въздуха над главата й, а Лайза се сви едновременно с нея.

В желанието си да се отмести от пътя на съществото, Флайт се препъна и падна.

Едно пипало се насочи към него.

Флайт заотстъпва заднешком по пода и стигна до стената.

Пипалото го следваше, движейки се над него във въздуха като че ли искаше да го смаже. После се отдръпна. Не се интересуваше и от Флайт.

Въпреки че жестът бе безполезен, Брайс изпразни револвера си. Тал извика нещо, което Джени не успя да разбере. Той застана пред нея и Лайза, между тях и чудовището.

След като мина покрай Сара, нещото хвана Франк Отри. Точно него търсеше. Две дебели пипала се обвиха около тялото на Франк и го издърпаха встрани от останалите.

Ритайки, размахвайки юмруци, дерейки пипалото, което го държеше, Франк викаше неразбираемо, лицето му бе изкривено от ужас.

Сега всички запищяха — дори Брайс и Тал.

Брайс се втурна към Франк. Вкопчи се в ръката му. Опита се да го издърпа от чудовището, което безмилостно го поглъщаше.

— Махнете го от мен! Махнете го от мен! — крещеше Франк.

Брайс се опита да откъсне едно от пипалата. Но един дебел, слузест израстък се надигна от пода, завъртя се и със страхотна сила го просна долу.

Франк бе повдигнат от пода и увисна във въздуха. Изпъкналите му очи гледаха надолу към тъмното, течащо, променящо се тяло на древния враг. Риташе и се бореше безрезултатно.

Още едно псевдопипало изригна от основата на променящото формата си тяло и се издигна във въздуха, трептящо от зловещо нетърпение. По част от отвратителните пипала мътната сива-тъмночервено-кафеникава кожа сякаш се разтваряше. Показа се сурова, влажна тъкан.

На Лайза й се догади.

Не само гледката на гнойната плът бе гадна и противна. Отвратителната миризма също се бе засилила.

От отворената рана в пипалото започна да капе жълтеникава течност. Там, където капките падаха на пода, те съскаха, пенеха се и разяждаха плочките.

Джени чу някой да казва:

— Киселина!

Крясъците на Франк се превърнаха в отчаян, пронизващ писък на ужас и безнадеждност.

Изпускащото киселина пипало се плъзна пъргаво около врата на полицая и го стисна здраво като примка.

— О, Боже, не!

— Не гледай — каза Джени на Лайза.

Древният враг им показваше как бе обезглавил Джейкъб и Ейда Либерман. Приличаше на перчещо се дете.

Викът на Франк Отри замря в бълбукащо, задавено в кръв гъргорене. Разяждащата киселина на пипалото преряза гърлото му с учудваща бързина. Само една-две секунди след като Франк замлъкна, главата му свободно падна и се удари в плочките на пода.

Джени усети буца в гърлото си, опита се да преглътне.

Сара Ямагучи хленчеше.

Нещото продължаваше да държи обезглавеното тяло на Франк във въздуха. Сега в масата от безформена плът, от която се показваха пипалата, жадно се отвори огромна беззъба паст. Достатъчно голяма да глътне цял човек.

Пипалата придърпаха обезглавения труп на полицая в зейналата нащърбена уста. Тъмната плът обви тялото. После устата се затвори и престана да съществува. Франк Отри също бе престанал да съществува.

Брайс се взираше потресен в отрязаната глава на Франк. Безизразните очи гледаха в него, през него.

Франк бе мъртъв. Франк, който бе преживял няколко войни, който бе преживял толкова опасности, не успя да преживее това.

Брайс си помисли за Рут Отри. Сърцето му, което биеше като пневматичен чук, се сви от мъка при образа на самотната Рут. Тя и Франк бяха изключително близки. Колко болезнено щеше да понесе новината.

Пипалата се стопиха обратно в пулсиращата маса от безформена материя; след една-две секунди вече ги нямаше.

Аморфната, гънеща се купчина изпълваше една трета от помещението.

Брайс си я представяше как изчезва бързо в праисторическите блата, смесвайки се с калта, пълзейки към жертвата си. Да, то трябва да е било повече от равностоен противник на динозаврите.

По-рано Брайс вярваше, че древният враг е пощадил него и останалите, за да примамят Флайт в Сноуфилд. Сега разбра, че случаят не е такъв. То можеше да ги погълне и после да имитира гласовете им по телефона и Флайт щеше да бъде придуман също така лесно да дойде в Сноуфилд. Беше ги оставило по някаква друга причина. Вероятно ги бе пощадило само за да ги убие, един по един, пред Флайт, така че той да има възможност да види точно как функционира.

Господи.

Древният враг се издигна над тях, гърчейки се като желатин, пулсирайки като че ли в него несинхронизирано биеха дузина сърца.

С треперещ глас, Сара Ямагучи промълви:

— Толкова ми се иска да има някакъв начин да вземем проба от тъканите му. Бих дала всичко да имам възможността да го изследвам под микроскоп… да разбера нещо за строежа на клетките му. Може би ще открием слабо място… някакъв начин да се справим с него, може би дори начин да го победим.

Флайт каза:

— Бих искал да го изследвам… просто да мога да разбера… просто да зная.

От центъра на безформената маса излезе израстък и започна да приема човешка форма. Брайс се вцепени, виждайки как Горди Брогън се оформя пред очите му. Преди фантомът да се появи изцяло, докато тялото все още бе тромаво и наполовина обособено, а лицето — незавършено, устата въпреки това се отвори и Горди проговори, макар и не със собствения си глас. Беше гласът на Стю Уоргъл, една напълно объркваща комбинация:

— Отидете в лабораторията — каза то с полуоформена уста и все пак съвсем ясно. — Ще ви покажа всичко, което искате да видите, доктор Флайт. Вие сте моят Матей. Моят Лука. Отидете в лабораторията. Отидете в лабораторията.

Незавършения образ на Горди Брогън се стопи, сякаш бе изграден от дим.

Издалата се подутина от безформена тъкан с големината на човек се втече обратно в по-голямата маса зад нея.

Цялото пулсиращо тяло започна да се издига обратно и да се прибира по „пъпната връв“, която водеше нагоре по стената и навътре във вентилационната шахта.

„Колко ли още от него има зад стените на хотела? — питаше се тревожно Брайс. — Колко ли още от него дебне в отточните канали? Колко голям е бог Протей?“

Докато нещото се оттегляше, по цялата му повърхност се разкриха отвори със странна форма, не по-големи от човешка уста, десет, двадесет и от тях започнаха да излизат звуци: чуруликане на птици, крясъци на чайки, бръмчене на пчели, съскане, детски смях, далечно пеене, бухане на кукумявка, тракащото предупреждение на гърмяща змия.

Тези звуци, издавани едновременно, се смесиха в неприятен, дразнещ, напълно зловещ хор.

Сетне всичко изчезна през шахтата в стената. Само отрязаната глава на Франк и изкривената решетка на вентилационната шахта останаха като доказателство, че някакво изчадие на ада е било тук.

Според електронния часовник на стената часът бе 3:44.

Нощта почти бе преминала.

„Колко ли има до разсъмване? — запита се Брайс. — Час или половин час? Час и четиридесет минути или повече?“

Реши, че няма значение.

И без това не очакваше да доживее до изгрев слънце.

37МОЕТО АЗ

Вратата на втората лаборатория стоеше широко разтворена. Светлините бяха включени. Мониторите светеха. Всичко беше подготвено за тях.

Джени бе се опитвала да си вдъхне надежда, че все още могат да се съпротивляват по някакъв начин, че все още има някакъв шанс, макар и малък, да променят хода на събитията. Сега тази крехка надежда се бе стопила. Бяха безсилни. Можеха да правят само онова, което то пожелае, да ходят само там, където то им позволи.

Шестимата се струпаха вътре в лабораторията.

— Сега какво? — попита Лайза.

— Ще чакаме — каза Джени.

Флайт, Сара и Лайза седнаха пред трите терминала. Джени, Брайс и Тал останаха до вратата, гледайки навън.

Покрай вратата се носеше мъгла.

„Ще чакаме“ — бе казала Джени на Лайза. Но да се чака не беше лесно. Всяка секунда бе напрегнато и болезнено изпитание.

Откъде ще дойде смъртта този път? И в каква невероятна форма? И за кого ще дойде този път? Накрая Брайс каза:

— Доктор Флайт, ако тези праисторически същества са преживели милиони години в подземни езера и реки, в морските дълбини… или където и да е… и ако излизат на повърхността за храна… тогава защо масовите изчезвания не са нещо обичайно?

Флайт докосна брадичката си с дългите си пръсти и отвърна:

— Защото то рядко се сблъсква с човешки същества.

— Но защо рядко?

— Съмнявам се, че са оцелели много такива чудовища. Може би е имало климатична промяна, която е убила повечето от тях и е прогонила няколкото останали под земята и на дъното на океана.

— Все пак, дори и няколко…

— Единици — наблегна Флайт, — и то разпръснати из света. И вероятно се хранят рядко. Да вземем боата, например. Тази змия поема храна веднъж на няколко седмици. Така че това нещо се храни нередовно, рядко, веднъж на няколко месеца или дори веднъж на няколко години. Неговата обмяна на вещества е толкова различна от нашата, че всичко е възможно.

— Не биха ли могли неговите жизнени цикли да включват периоди на летаргия — попита Сара, — продължаващи не един-два сезона, а понякога години?

— Да, да — отвърна Флайт, кимайки. — Много добре. Много добре, наистина. Това също би помогнало да обясни защо рядко напада хора. И нека ви напомня, че хората населяват по-малко от един процент от повърхността на планетата. Дори и да са се хранели по-често, древните врагове рядко са се сблъсквали с нас.

— А когато са го правили — каза Брайс, — най-вероятно са ни нападали в морето, защото по-голямата част от Земята е покрита с вода.

— Точно така — потвърди Флайт. — И ако хванат някого на борда на кораб, няма свидетели и ние никога няма да разберем за тези контакти. Историята на морето е изпълнена с разкази за изчезнали кораби и призрачни кораби, от които екипажът липсва.

— „Мария Селеста“ — каза Лайза, поглеждайки Джени.

Джени си спомни кога Лайза за пръв път й спомена за „Мария Селеста“. Беше в ранния неделен следобед, когато отидоха до къщата на Сантини и намериха масата сервирана за вечеря.

— „Мария Селеста“ е известен случай — съгласи се Флайт. — Но не и единствен. Буквално стотици и стотици кораби са изчезнали при загадъчни обстоятелства, откакто се води надежден морски регистър. При добро време, в мирно време, без логично обяснение. Като цяло изчезналите моряци сигурно наброяват над десет хиляди души.

От поста си до отворената врата на лабораторията, Тал каза:

— Онази област от Карибско море, където са изчезнали толкова много кораби…

— Бермудския триъгълник — намеси се бързо Лайза.

— Да — продължи Тал. — Възможно ли е това да е…?

— Работа на променящото формата си? — каза Флайт. — Да. Възможно е. През последните години е имало мистериозно изчерпване на рибните запаси в този район, така че теорията за древния враг е приложима.

На екраните на мониторите просветнаха думи: ИЗПРАЩАМ ВИ ПАЯК.

— Какво означава това? — попита Флайт.

Сара натисна клавишите: ПОЯСНИ.

Повтори се същото съобщение: ИЗПРАЩАМ ВИ ПАЯК.

ПОЯСНИ.

ОГЛЕДАЙТЕ СЕ НАОКОЛО.

Джени го видя първа. Беше се настанил на работното място отляво на видеотерминала, който използваше Сара. Черен паяк. По-малък от тарантул, но значително по-голям от обикновен паяк.

Беше се свил и прибирал дългите си крака. Започна да се променя. Първо леко заблещука. Черната окраска се замени от познатия сиво-кестеняво-червен цвят. Паякът се стопи. Парчето безформена плът прие друга, по-продълговата форма: превърна се в хлебарка, отвратително грозна, невероятно голяма хлебарка. И после — в малка мишка, с помръдващи мустачета.

На екрана се появиха нови думи:

ЕТО ОБРАЗЕЦЪТ ОТ ТЪКАН, КОЙТО ПОИСКАХТЕ, ДОКТОР ФЛАЙТ.

— То изведнъж стана много сговорчиво — каза Тал.

— Защото е сигурно, че каквото и да открием, няма да ни помогне да го унищожим — мрачно отвърна Брайс.

— Трябва да има някакъв начин — настоя Лайза. — Не трябва да губим надежда. Просто не трябва.

Джени изумена наблюдаваше как мишката се разтопи в късче безформена тъкан.

ТОВА Е СВЕЩЕНОТО МИ ТЯЛО, КОЕТО ВИ ДАВАМ — им каза то, продължавайки да се подиграва с тях посредством религиозни цитати.

Купчинката се набръчка и разпени, образувайки миниатюрни изпъкналости и вдлъбнатини, възелчета и дупчици. Не можеше да стои неподвижно, точно както по-голямата маса, убила Франк Отри, не можеше или не желаеше да остане в покой дори за секунда.

ВИЖ ЧУДОТО НА ПЛЪТТА МИ, ЗАЩОТО САМО В МЕН МОЖЕШ ДА ПОСТИГНЕШ БЕЗСМЪРТИЕТО. НЕ В ГОСПОД. НЕ В ИСУС. САМО В МЕН.

— Разбирам какво имате предвид, когато казвате, че то се забавлява с подигравки — рече Флайт.

Екранът премигна. Светна ново съобщение:

МОЖЕТЕ ДА ГО ПИПНЕТЕ.

Премигване.

НЯМА ДА ПОСТРАДАТЕ, АКО ГО ПИПНЕТЕ.

Никой не помръдна към потрепващото късче от странна плът.

ВЗЕМЕТЕ ПРОБИ ЗА ВАШИТЕ ТЕСТОВЕ. ПРАВЕТЕ С ТОВА, КАКВОТО ЖЕЛАЕТЕ.

Премигване.

ИСКАМ ДА МЕ РАЗБЕРЕТЕ.

Премигване.

ИСКАМ ДА НАУЧИТЕ КОЛКО СЪМ СЪВЪРШЕН.

— То е не само самоуверено; изглежда притежава добре развито собствено аз — каза Флайт.

Най-накрая Сара Ямагучи протегна колебливо ръка и докосна с крайчеца на пръста си малката топчица протоплазма.

— Не е топла като нашата плът. Студена е. Студена и малко… хлъзгава.

Малкото парче от древния враг трепна. Сара бързо отдръпна ръката си.

— Трябва да го разрежа на части.

— Да — каза Джени. — Ще ни трябват един-два тънки напречни профила за изследване под оптичен микроскоп.

— И още един за електронния микроскоп — каза Сара. — И едно по-голямо парче за анализ на химичния състав.

По компютъра, древният враг ги насърчаваше:

ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ.

38ИЗГЛЕДИ ЗА УСПЕХ

През отворената врата на лабораторията се промъкваха тънки струйки мъгла.

Сара бе седнала на работната маса, приведена над микроскопа.

— Невероятно — тихо промълви тя.

Джени бе седнала до Сара пред другия микроскоп и също изучаваше проба от тъканта на променящия формата си организъм.

— Никога не съм виждала такава клетъчна структура.

— Невъзможно е… и все пак съществува — каза Сара.

Брайс стоеше зад Джени. Нямаше търпение Джени да му покаже пробата. Разбира се, нямаше да му стане много ясно. Не би разбрал разликата между нормалната и анормалната клетъчна структура. Но въпреки всичко държеше да погледне.

Макар и учен, доктор Флайт не беше биолог; строежът на клетката нямаше да означава за него кой знае колко повече, отколкото за Брайс. Въпреки това и той едва се сдържаше да не надникне. Беше се надвесил очакващо над рамото на Сара. Тал и Лайза стояха наблизо, също така горейки от желание да хвърлят поглед на Дявола върху предметното стъкло.

Продължавайки да се взира напрегнато в микроскопа, Сара каза:

— По-голямата част от тъканта няма клетъчен строеж.

— Същото е и с тази проба — рече Джени.

— Но всяка органична материя трябва да има клетъчна структура — каза Сара. — Клетъчната структура всъщност е отличителна черта на органичната материя, необходимо условие за всяка жива тъкан, растение или животно.

— Повечето от това тук ми изглежда неорганично — каза Джени, — но разбира се, не може да е.

Брайс се намеси:

— Да. Всички знаем колко живо е то.

— Виждам клетки тук-там — каза Джени. — Не са много; няколко.

— В тази проба също — каза Сара. — Но всяка клетка изглежда съществува отделно от другите.

— Доста са раздалечени, наистина — потвърди Джени. — Сякаш плуват в море от необособена материя.

— Много гъвкави клетъчни стени — каза Сара. — Разклонено в три посоки ядро. Много странно. И заема около половината от вътрешността на клетката.

— Какво означава това? — попита Брайс. — Важно ли е?

— Нямам представа дали е важно или не — отвърна Сара, отдръпвайки се от микроскопа и мръщейки се. — Просто не зная какво да мисля.

На всичките три монитора просветна въпрос: НЕ ОЧАКВАХТЕ ЛИ ПЛЪТТА НА САТАНАТА ДА БЪДЕ МИСТЕРИОЗНА?

То им бе изпратило мостра от плътта си с големина на мишка, но не всичката бе използвана дотук за различните тестове. Половината си стоеше в лабораторната паничка на масата.

Трептеше като желе.

Отново се превърна в паяк и неспокойно заобикаля в кръг из чинийката.

Стана на хлебарка и известно време тичаше напред-назад.

Превърна се в гол охлюв.

Щурец.

Зелен бръмбър с дантелена червена окраска на гърба.

Брайс и доктор Флайт седнаха пред микроскопите, а Лайза и Тал изчакваха реда си.

Джени и Сара застанаха пред един видеотерминал, където компютърът представяше в увеличен вид сканирането на електронния микроскоп. Сара бе нагласила системата на нула и я бе насочила върху ядрото на една от разпилените клетки на променящото формата си.

— Разбра ли нещо? — попита Джени.

Сара кимна, но не отмести поглед от екрана.

— Дотук мога да правя само предположения. Но бих казала, че недиференцираната материя, която очевидно представлява по-голямата част от съществото, е вещество, което може да копира всяка клетъчна структура, която пожелае; тъканта е тази, която имитира. Може да се преобразува в кучешки клетки, в заешки клетки, в човешки клетки… Но когато съществото е в покой, тази тъкан няма собствена клетъчна структура. Освен малкото разпръснати клетки, които видяхме… значи те по някакъв начин управляват аморфната тъкан. Клетките дават заповедите; те произвеждат ензими или химични сигнали, които казват на безструктурната тъкан в какво трябва да се превърне. — Следователно тези разпръснати клетки остават непроменени през цялото време, независимо каква форма приема съществото.

— Да. Така изглежда. Ако реши да се превърне например в куче и ако вземем проба от тъканта на кучето, ще видим кучешки клетки. Но тук-там, пръснати из пробата, ще срещнем тези подвижни клетки с техните разклонени в три посоки ядра и това ще ни докаже, че в действителност съществото изобщо не е куче.

— Значи това не ни дава нещо, което да помогне за спасението ни? — попита Джени.

— Поне аз не виждам такова нещо.

Късчето аморфна плът пак възприе образа на паяк. После паякът изчезна и се появиха десетки мравки, които запъплиха една през друга по дъното на чинийката. Мравките се съединиха отново и образуваха едно-единствено същество — червей. Червеят се погърчи малко и се превърна в голяма мокрица. Мокрицата стана на бръмбар. Скоростта на промените като че ли се засилваше.

— Ами мозъкът? — питаше се на глас Джени.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сара.

— Нещото трябва да има център на разума. Сигурно паметта му, знанията, мисловните му способности не са складирани в тези разпръснати клетки.

— Вероятно имаш право — каза Сара. — Някъде в съществото трябва да има орган, аналогичен на човешкия мозък. Не същият като нашия мозък, разбира се. Много, много по-различен. Но с подобни функции. Той вероятно управлява клетките, които видяхме, а те от своя страна управляват безформената протоплазма.

С нарастващо вълнение, Джени каза:

— Мозъчните клетки ще имат поне една важна прилика с разпръснатите клетки в аморфната материя: Самите те никога няма да променят формата си.

— Най-вероятно е така. Трудно е да си представим как паметта, логичното мислене и разумът могат да бъдат натрупани в някаква тъкан, която няма сравнително устойчива, постоянна клетъчна структура.

— Следователно мозъкът ще е уязвим — каза Джени. В очите на Сара се прокрадна надежда.

Джени продължи:

— Ако мозъкът не е аморфна тъкан, няма да може да се възстанови сам, когато се повреди. Правиш дупка в него и дупката си остава. Мозъкът ще бъде повреден завинаги. Ако бъде повреден в достатъчна степен, няма да може да управлява аморфната тъкан, която образува тялото му, и тялото също ще умре.

Сара се втренчи в нея:

— Джени, мисля, че може би ти откри нещо.

Брайс каза:

— Ако можем да определим местоположението на мозъка и изстреляме няколко куршума в него, ще спрем нещото. Но как да го открием? Нещо ми подсказва, че променящото формата си пази добре мозъка си, далеч от нас, под земята.

Възбудата на Джени премина. Брайс бе прав. Мозъкът би могъл да е слабото място, но те нямаха възможност да изпробват тази теория.

Сара преглеждаше резултатите от химичния анализ на образеца от тъкан.

— Изключително разнообразен списък на въглеводороди — каза тя. — И някои от тях съвсем не са в незначителни количества. Много високо въглеводородно съдържание.

— Въглеродът е основен елемент на всяка жива тъкан — каза Джени. — Каква е разликата тогава?

— В степента — каза Сара. — Има такова изобилие на въглерод в толкова разнообразни форми…

— Това помага ли ни някак?

— Не зная — замислено отвърна Сара. Прелистваше разпечатката и преглеждаше останалите резултати.

Мокрица.

Скакалец.

Гъсеница.

Бръмбар. Мравки. Гъсеница. Мокрица.

Паяк, щипалка, хлебарка, стоножка, паяк.

Бръмбар-червей-паяк-охлюв-щипалка.

Лайза се взираше в парченцето тъкан. То претърпяваше бърза редица от промени, много по-бързо от преди, все по-бързо и по-бързо с всяка изминала минута.

Нещо не беше наред.

— Петролатум — каза Сара.

— Какво е това? — попита Брайс.

— Нефтено желе — отвърна Джени.

Намеси се Тал:

— Имаш предвид… като вазелин?

Флайт се обърна към Сара:

— Сигурно не искаш да кажеш, че аморфната тъкан е чисто и просто петролатум.

— Не, не и не — бързо отвърна Сара. — Разбира се, че не. Това е жива тъкан. Но има прилики в съотношението на въглеводородите. Съставът на тъканта е далеч по-сложен от състава на петролатума, разбира се. И с дори повече на брой неорганични и органични вещества, отколкото в човешкото тяло. Внушителна група киселини и основи… Не мога да проумея как преработва храната, как диша, как функционира без циркулационни системи, без забележима нервна система, или пък как изгражда нови безклетъчни тъкани. Обаче тези изключително високи стойности на въглеводородите…

Гласът й постепенно заглъхна. Очите й сякаш се замъглиха и тя всъщност вече не гледаше резултатите от анализа.

Наблюдавайки генетичката, на Тал му се стори, че тя внезапно се е развълнувала от нещо. Това не личеше от лицето й или пък от движенията на тялото й. И въпреки това, в нея определено имаше нещо ново, което му казваше, че е попаднала на нещо важно.

Тал хвърли поглед към Брайс. Очите им се срещнаха. Разбра, че и Брайс е забелязал промяната в Сара.

Почти несъзнателно Тал сплете пръсти.

— Елате и вижте — каза настоятелно Лайза.

Тя стоеше до блюдото на Петри с частта от тъканта, която още не бяха използвали.

— Бързо, елате! — повтори Лайза, когато те не реагираха веднага.

Джени и другите се струпаха и се втренчиха в нещото в чинийката.

Скакалец-червей-стоножка-охлюв-щипалка.

— Става все по-бързо и по-бързо — каза Лайза.

Паяк-червей-стоножка-паяк-охлюв-паяк-червей-паяк-червей…

И още по-бързо…

паякчервейпаякчервейпаякчервейпаяк…

— Едва превърнало се наполовина в червей, започва отново да се превръща в паяк — каза Лайза. — Като обезумяло. Виждате ли? Нещо става.

— Сякаш е изгубило контрол, сякаш е полудяло — отбеляза Тал.

— Като че ли се е повредило — каза Флайт.

Изведнъж структурата на парченцето от аморфна тъкан се измени. От него изтече подобна на мляко течност; парченцето се сплеска и се превърна в сополива купчинка от безжизнена каша.

Не мърдаше.

Не приемаше друга форма.

Джени посегна да го докосне, но не посмя.

Сара взе една лабораторна лъжичка и бодна материята върху чинийката.

Тя пак не помръдна.

Сара я разбърка.

Тъканта стана още по-течлива, но това беше единствения й отклик.

— Мъртво е — тихо каза Флайт.

Брайс изглеждаше наелектризиран от развитието на нещата. Обърна се към Сара:

— Какво имаше в блюдото на Петри, преди да поставиш там пробата?

— Нищо.

— Трябва да е имало някакъв остатък.

— Не.

— Помисли, по дяволите. Животът ни зависи от това.

— В блюдцето нямаше нищо. Взех го от стерилизатора.

— Някаква следа от химикал…

— Беше абсолютно чисто.

— Почакай, почакай. Нещо в блюдцето трябва да е реагирало с тъканта от променящото формата си — каза Брайс. — Наистина ли беше чисто?

— Каквото и да е имало в блюдцето — рече Тал, — това е нашето оръжие.

— Това вещество ще убие променящото формата си — каза Лайза.

— Не непременно — заяви Джени, бързайки да разбие надеждите на момичето.

— Изглежда прекалено лесно — съгласи се Флайт, оправяйки с трепереща ръка непокорната си бяла коса. — Нека не прибързваме със заключенията.

— Особено когато има други възможности — каза Джени.

— Какви? — попита Брайс.

— Значи… знаем, че основната маса на съществото може да отдели от себе си части, с каквато форма си избере, може да управлява дейността на тези откъснати части и може да ги извиква обратно, както извика кучето, което изпрати да убие Горди. Обаче, нека предположим, че едно отделено късче от променящото формата си може да живее извън тялото-майка само за относително къс период от време. Нека предположим, че аморфната тъкан се нуждае от постоянно подхранване с даден ензим, за да запази единството си, от ензим, който не се произвежда в тези отделно разположени управляващи клетки, разпръснати из тъканта…

— …от ензим, който се изработва само от мозъка на променящото формата си — каза Сара, схванала последователността на мислите на Джени.

— Точно така — продължи Джени. — Следователно… Откъснатото парче ще трябва да се съедини отново с основната маса, за да се снабди с нов запас от този жизнено важен ензим или вещество.

— Това е доста вероятно — каза Сара. — Та нали човешкият мозък произвежда ензими и хормони, без които нашите тела не могат да живеят. Защо пък мозъкът на променящото формата си да не изпълнява подобна функция?

— Добре — рече Брайс. — Какво означава това откритие за нас?

— Ако това е откритие, а не просто неправилно предположение — каза Джени, — тогава ние със сигурност можем да унищожим цялото същество, ако успеем да унищожим мозъка. Променящият формата си организъм няма да може да се раздели на части, да избяга и да продължи да живее в други въплъщения. Без тези произвеждани от мозъка важни вещества — били те ензими, хормони или нещо друго — отделните части в края на краищата ще се превърнат в безжизнена каша, точно както стана с нещото в блюдото на Петри.

Брайс сви разочаровано рамене.

— Отново сме в изходна позиция. За да имаме някакъв шанс да нанесем смъртоносен удар, трябва да установим мястото на мозъка му, обаче съществото никога няма да ни позволи това.

— Не сме в изходна позиция — каза Сара, сочейки към безжизнената слуз в блюдото на Петри, — това ни показва още нещо важно.

— Какво? — попита Брайс. Тонът му изразяваше чувство на безсилие. — Нещо полезно ли, нещо, което може да ни спаси — или просто е пак някаква фантастична информация?

Сара обясни:

— Сега знаем, че аморфната тъкан съществува в крехко химическо равновесие, което може да бъде разрушено.

Тя направи пауза, за да достигне това до съзнанието му.

Дълбоките бръчки на безпокойство по лицето на Брайс се поизгладиха. Сара продължи:

— Плътта на променящото формата си може да бъде повредена. То може да бъде убито. Доказателството е тук, в блюдото на Петри.

— Как ще използваме този факт? — попита Тал. — Как ще разрушим химическото равновесие?

— Точно това трябва да открием — отговори Сара.

— Имаш ли някакви идеи? — попита Лайза генетичката.

— Не — каза Сара. — Никакви.

Ала Джени изведнъж почувства, че Сара лъже.

На Сара й се искаше да им разкаже за плана, който й бе хрумнал, но се въздържа. Първо на първо, стратегията й предлагаше само крехка нишка на надежда. Не искаше да предизвика надежди в тях и после да ги види отново сломени. И нещо още по-важно: ако им кажеше какво е намислила и ако по някакво чудо беше открила начин да унищожи променящия формата си организъм, той щеше да чуе какво казва щеше да узнае плановете й и щеше да я спре. Нямаше място, където да обсъди безопасно идеите си с Джени, Брайс и останалите. Най-голям шанс щяха да имат, ако древният враг си остане в неведение и самодоволство.

Сара трябваше да спечели малко време, няколко часа, през които да приведе плана си в действие. Врагът бе на милиони години, практически безсмъртен. Какво бяха няколко часа за такова същество? Сигурно ще се съгласи с нейната молба. Сигурно.

Тя седна пред един от компютърните терминали, очите й пареха от умора. Нуждаеше се от сън. Всички те имаха нужда от сън. Нощта почти бе преминала. Прокара ръка през лицето си, сякаш това можеше да прогони умората. После написа: ТАМ ЛИ СИ?

ДА.

ПРОВЕДОХМЕ НЯКОЛКО ТЕСТА — написа тя, а в същото време другите се струпаха около нея.

ЗНАЯ — отговори то.

СМАЯНИ СМЕ. ИСКАМЕ ДА НАУЧИМ ПОВЕЧЕ.

РАЗБИРА СЕ.

ИСКАМЕ ДА ПРОВЕДЕМ ОЩЕ ТЕСТОВЕ.

ЗАЩО?

ЗА ДА НАУЧИМ ПОВЕЧЕ ЗА ТЕБЕ.

ОБЯСНИ — отвърна закачливо то.

Сара се замисли за момент, сетне написа: ДОКТОР ФЛАИТ ИСКА ДОПЪЛНИТЕЛНИ ДАННИ, ЗА ДА МОЖЕ ДА ПИШЕ ЗА ТЕБ ПО-ДОСТОВЕРНО.

ТОЙ Е МОЯТ МАТЕЙ.

ТОЙ ИСКА ОЩЕ ДАННИ, ЗА ДА РАЗКАЖЕ ЗА ТЕБ КАКТО ТРЯБВА.

То върна отговор от три реда в центъра на екрана:

— ФАНФАРИ —

НАЙ-ВЕЛИКАТА ИСТОРИЯ

— ФАНФАРИ —

Сара не можеше да каже със сигурност дали то им се подиграваше или пък самомнението му бе толкова пораснало, че да сравнява собствената си история с историята на Христос.

Екранът премигна. Появиха се нови думи: ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ С ВАШИТЕ ТЕСТОВЕ.

ИМАМЕ НУЖДА ОТ ОЩЕ ЛАБОРАТОРНО ОБОРУДВАНЕ.

ЗАЩО? ИМАТЕ НАПЪЛНО ЕКИПИРАНА ЛАБОРАТОРИЯ.

Ръцете й се бяха изпотили. Тя ги изтри в джинсите си, след което написа отговора си:

ТАЗИ ЛАБОРАТОРИЯ Е НАПЪЛНО ЕКИПИРАНА САМО ЗА НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В ТЯСНА ОБЛАСТ: АНАЛИЗ НА АГЕНТИ ЗА ХИМИЧЕСКА И БАКТЕРИОЛОГИЧНА ВОЙНА. НЕ СМЕ ОЧАКВАЛИ, ЧЕ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СЪС СЪЩЕСТВО КАТО ТЕБЕ. ТРЯБВА ДА ПОРЪЧАМЕ ДРУГО ЛАБОРАТОРНО ОБОРУДВАНЕ, ЗА ДА СВЪРШИМ РАБОТАТА КАКТО ТРЯБВА.

ДЕЙСТВАЙТЕ.

ЩЕ НИ ТРЯБВАТ НЯКОЛКО ЧАСА, ЗА ДА ПОЛУЧИМ ОБОРУДВАНЕТО ТУК — обясни му тя.

ДЕЙСТВАЙТЕ.

Тя се втренчи в думата, зелена върху зелен фон, не можейки да повярва, че спечелването на още време е станало така лесно.

Отново заудря клавишите: ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ ВЪРНЕМ В ХОТЕЛА И ДА ИЗПОЛЗВАМЕ ТЕЛЕФОНА.

ДЕЙСТВАЙТЕ, ОТЕГЧИТЕЛНА КУЧКО. ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ, ДЕЙСТВАЙТЕ.

Ръцете й отново бяха потни. Изтри ги в джинсите си и се изправи.

От начина, по който я гледаха другите разбра, че те знаят, че тя крие нещо и че им е ясно защо пази мълчание.

Но как са разбрали? Толкова ли е очевидно? Щом те знаят, дали и то не е разбрало?

Тя се окашля и каза неуверено:

— Да вървим.

— Да вървим — каза неуверено Сара Ямагучи, но Тимоти ги спря:

— Почакайте. Само една-две минутки. Искам да опитам нещо.

Той седна пред компютърния терминал. Въпреки че бе поспал малко по време на полетите, умът му не бе достатъчно изострен. Разтърси глава, вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, сетне написа: ТУК Е ТИМОТИ ФЛАЙТ.

ЗНАЯ.

ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ.

ДЕЙСТВАЙ.

ЧРЕЗ КОМПЮТЪРА ЛИ?

ТОЙ Е ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ ПРЕД НЕИЗГАРЯЩИЯ ХРАСТ.

Една-две секунди Тимоти се можеше да разбере какво иска да каже то. Когато схвана шегата, се засмя почти на глас. Неизгарящият храст на Мойсей. Проклетото нещо имаше извратено чувство за хумор. Тимоти написа: ТВОЯТ И МОЯТ ВИД ТРЯБВА ДА ЖИВЕЯТ В МИР.

ЗАЩО?

ЗАЩОТО ЖИВЕЯТ НА ЕДНА И СЪЩА ПЛАНЕТА.

КАКТО ФЕРМЕРЪТ ЖИВЕЕ ВЪВ ФЕРМАТА С ДОБИТЪКА СИ. ВИЕ СТЕ МОЯТ ДОБИТЪК.

НИЕ СМЕ ДВАТА ЕДИНСТВЕНИ РАЗУМНИ ВИДА НА ЗЕМЯТА.

ВИЕ МИСЛИТЕ, ЧЕ ЗНАЕТЕ МНОГО. ВСЪЩНОСТ НЕ ЗНАЕТЕ ПОЧТИ НИЩО.

ТРЯБВА ДА СИ СЪТРУДНИЧИМ — упорито настояваше Тимоти.

ВИЕ СТЕ ПО-НИЗШИ ОТ МЕН.

ИМАМЕ МНОГО ДА НАУЧИМ ЕДИН ОТ ДРУГ.

НЯМА КАКВО ДА НАУЧА ОТ ВАШИЯ РОД.

МОЖЕ ДА СМЕ ПО-УМНИ ОТКОЛКОТО ПРЕДПОЛАГАШ.

ВИЕ СТЕ СМЪРТНИ. НЕ Е ЛИ ИСТИНА?

ДА.

ЗА МЕН ЖИВОТЪТ ВИ Е КРАТЪК И МАЛОВАЖЕН КАКТО Е ЗА ВАС ЖИВОТЪТ НА МУХИТЕ-ЕДНОДНЕВКИ.

ЩОМ Е ТАКА, КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ИМА ДАЛИ ЩЕ ПИША ЗА ТЕБ ИЛИ НЕ?

ЗАБАВЛЯВА МЕ ТОВА, ЧЕ ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ВАШИЯ ВИД Е СЪЗДАЛ ТЕОРИЯ ЗА МОЕТО СЪЩЕСТВУВАНЕ. ТОВА Е КАТО ОПИТОМЕНА МАЙМУНА ДА УЧИ ТРУДЕН НОМЕР.

НЕ ВЯРВАМ, ЧЕ СМЕ ПО-НИЗШИ ОТ ТЕБ — написа смело Тимоти.

ДОБИТЪК.

МИСЛЯ, ЧЕ ИСКАШ ДА СЕ ПИШЕ ЗА ТЕБ, ЗАЩОТО СИ ПРИДОБИЛ ЧОВЕШКО АЗ.

ГРЕШИШ.

МИСЛЯ, ЧЕ ТИ НЕ СИ БИЛ РАЗУМНО СЪЩЕСТВО ПРЕДИ ДА ЗАПОЧНЕШ ДА СЕ ХРАНИШ С РАЗУМНИ СЪЩЕСТВА, С ХОРА.

НЕВЕЖЕСТВОТО ТИ МЕ РАЗОЧАРОВА.

Тимоти продължаваше да го предизвиква: МИСЛЯ, ЧЕ ЗАЕДНО СЪС ЗНАНИЯТА И СПОМЕНИТЕ, ИЗВЛЕЧЕНИ ОТ ТВОИТЕ ЖЕРТВИ-ХОРА, ТИ СИ ПРИДОБИЛ И РАЗУМ. ТИ СИ НИ ДЛЪЖНИК ЗА СОБСТВЕНАТА СИ ЕВОЛЮЦИЯ.

То не отговори.

Тимоти изчисти екрана и продължи да пише: СЪЗНАНИЕТО ТИ ПРИТЕЖАВА СЪВСЕМ ЧОВЕШКА СТРУКТУРА — АЗ, СВРЪХ-АЗ И ТАКА НАТАТЪК.

ДОБИТЪК — отвърна то.

Премигване.

СВИНЕ — каза то.

Премигване.

ДОЛНИ ЖИВОТНИ — написа то.

Премигване.

ОТЕГЧАВАШ МЕ — каза то.

Сетне екраните изгаснаха.

Тимоти се отпусна на стола си и въздъхна.

Шерифът Хамънд каза:

— Хубав експеримент, доктор Флайт.

— Какво високомерие — рече Флайт.

— Като на някой бог — каза доктор Пейдж. — То фактически се мисли за бог.

— В известен смисъл — намеси се Лайза — то наистина е бог.

— Да-а — каза Тал Уитмън, — в общи линии то е бог. Притежава всички способности на бог, не е ли така.

— Или на дявол — каза Лайза.

Отвъд уличните лампи и над мъглата, нощта бе сива. В далечния край на небето заискриха първите смътни блясъци на зората.

На Сара й се искаше д-р Флайт да не бе предизвикал променящото формата си така смело.

Безпокоеше се, че го е настроил враждебно и че сега той няма да изпълни обещанието си да им даде повече време.

Докато траеше кратката разходка от полевите лаборатории до хотел Хилтоп, Сара непрекъснато очакваше от мъглата да изскочи и да се хвърли върху тях уродлив фантом. Не трябва да ги убива сега. Не сега. Не и когато най-сетне имаше проблясък на надежда.

Навсякъде из града, в мъглата и сенките, се носеха странни животински звуци, зловещ вой, какъвто не бе чувала никога преди. То продължаваше да се занимава с непрекъснатите си превръщания. Адски писък съвсем наблизо накара оживелите да се скупчат.

Обаче не ги нападнаха.

Улиците бяха спокойни. Нямаше дори ветрец; мъглата висеше неподвижно във въздуха.

Нищо не ги чакаше и в хотела.

Сара седна пред централния оперативен пулт и набра номера на базата на Поделението за гражданска защита от химическа и бактериологична война в Дъгуей, щата Юта.

Джени, Брайс и другите се скупчиха наоколо и напрегнаха слух.

Поради продължаващото кризисно положение в Сноуфилд, през нощта в щаб-квартирата в Дъгуей не дежуреше обичайният сержант. Останал бе капитан Дениъл Терш, лекар от Военно-медицинските сили и трети по ранг в поделението, за да ръководи в случай на нужда операциите по поддръжката.

Сара му разказа за последните открития — микроскопските изследвания на тъканта на променящия формата си организъм, резултатите от различните химически анализи — и Терш се увлече, макар това да не беше от неговата научна област.

— Петролатум ли? — попита той по едно време, изненадан от казаното.

— Аморфната тъкан прилича на петролатума само по това, че в нея има подобна смес от въглеводороди. Обаче тъканта разбира се е много по-сложна.

Тя наблегна на това откритие, защото искаше да бъде сигурна, че Терш ще го предаде на останалите учени от екипа за ХБВ в Дъгуей. Ако някой генетик или биохимик видеше данните и после хвърлеше поглед върху списъка на материалите, които искаше тя, то почти сигурно щеше да се досети за нейните планове. Ако някой от поделението за ХБВ разбереше поръчката й, щеше да сглоби оръжието й преди да го изпрати в Сноуфилд и така щеше да й спести времето и опасната работа да го сглобява пред надничащото през рамото й същество.

Тя не можеше просто така да обясни на Терш какво има наум, защото бе сигурна, че древният враг подслушва. По линията се носеше странно слабо съскане…

Накрая тя заговори за нуждата си от допълнително лабораторно оборудване:

— Повечето от тези неща могат да се вземат назаем от университетските и промишлените лаборатории тук в Северна Калифорния. Просто искам от вас да използвате персонала, транспортните средства и пълномощията на армията, за да комплектувате пратката и да ми я изпратите колкото може по-бързо.

— Какво искате? — попита Терш. — Само ми кажете и ще го имате след пет-шест часа.

Тя отново издекламира списъка на апаратите, от които в действителност не се интересуваше, и накрая каза:

— Освен това искам да ми изпратите колкото можете от четвъртото поколение на малкото чудо на доктор Чакрабарти. Нужни са ми и две-три пръскачки със сгъстен въздух.

— Кой е този Чакрабарти — попита озадачен Терш.

— Не го познавате.

— Какво е това малко чудо? Какво имате предвид?

— Просто си запишете: Чакрабарти, четвърто поколение. — Тя му продиктува името буква по буква.

— Нямам никаква представа какво е това — каза той.

Добре, помисли си поуспокоена Сара. Отлично.

Ако Терш знаеше какво представлява малкото чудо на д-р Ананда Чакрабарти, можеше да изтърси нещо преди Сара да успее да го спре. И древният враг щеше да бъде предупреден.

— Това е извън областта, в която сте специалист — каза тя. — Няма нужда да сте чували името или да познавате средството. — Сега тя говореше по-бързо, мъчейки се да се отдалечи от темата колкото може по-скоро. — Нямам време да ви обяснявам, д-р Терш. Другите от програмата за ХБВ със сигурност ще разберат какво искам. Нека минем по-нататък. Доктор Флайт много иска да продължи изследванията си върху създанието и се нуждае от нещата от списъка. Пет-шест часа ли казахте?

— Трябва да стигнат — отвърна Терш. — Как да ги изпратим?

Сара погледна към Брайс. Той нямаше да иска да рискува още някой от хората му да докара товара в града. На капитан Терш тя каза:

— Може ли да бъдат докарани с армейски хеликоптер?

— Да.

— Най-добре кажете на пилота да не се опитва да каца. Променящият формата си организъм може да си помисли, че ще бягаме. Почти сигурно ще нападне екипажа и ще ни избие всички в мига, когато хеликоптерът докосне земята. Кажете им да увиснат във въздуха и да спуснат товара с въже.

— Вързопът може да се окаже твърде голям — рече Терш.

— Сигурна съм, че ще могат да го спуснат — каза тя.

— Значи… добре. Веднага ще се занимая с това. Успех на всички.

— Благодаря — отвърна Сара. — Всички го желаем.

Тя затвори телефона.

— Пет-шест часа започват да ми се струват много време — отбеляза Джени.

— Цяла вечност — каза Сара.

Всички явно горяха от нетърпение да научат за нейния замисъл, но разбираха, че това не може да се обсъжда. Обаче даже в мълчанието им Сара долови нотка на оптимизъм.

Не се надявайте прекалено, помисли си тревожно тя.

Имаше вероятност планът й да се окаже негоден. Всъщност нещата не вървяха благоприятно за тях. И ако планът се провалеше, древният враг щеше да разбере какво са имали за цел и щеше да ги унищожи по някакъв особено жесток начин.

Навън се бе зазорило.

Мъглата бе изгубила бледия си цвят. Сега блестеше, бяла-беленичка, сияеща от отразените лъчи на утринното слънце.

39ВИДЕНИЕТО

Флетчър Кейл се събуди на разсъмване.

Гората все още тънеше в мрак. Млечна дневна светлина проникваше надолу в снопове през отворите в зеления балдахин, образуван от гъсто преплетените клони на огромните дървета. Слънчевите лъчи бяха разсеяни, мътни от мъглата и не се виждаше почти нищо.

Беше прекарал нощта в джипа комби на Джейк Джонсън. Излезе от колата и застана до нея, ослушвайки се внимателно за шумове от преследвачи. Миналата нощ, няколко минути след единадесет часа, поел курс към тайното убежище на Джейк Джонсън, Кейл се бе изкачил с колата по пътя Маунт Ларсън, завил бе по противопожарната просека, която водеше нагоре по северните склонове на Сноутоп — и си бе навлякъл белята. На десетина метра отпред фаровете уловиха табели, поставени от двете страни на пътя; с големи червени букви на бял фон бе написано: КАРАНТИНА. Карайки прекалено бързо, беглецът едва взе завоя и видя точно пред себе си полицейска блокада. Една патрулна кола бе преградила пътя. Двама полицаи тръгнаха да излизат от колата.

Кейл си спомни, че беше чул за карантинна зона около Сноуфилд, но бе сметнал, че това важи само за другата страна на планината. Удари спирачките, съжалявайки, че поне веднъж не е обърнал внимание на новините.

Снимката му бе разпратена навсякъде. Тези мъже щяха да го разпознаят и след час щеше да се озове отново в затвора.

Изненадата бе единствената му надежда. Те нямаше да очакват неприятности. Обслужването на карантинния пост бе лесна, приспивна работа.

Пушката НК91 бе на седалката до Кейл, покрита с одеяло. Той грабна оръжието, излезе от джипа и откри огън по ченгетата. Полуавтоматичната пушка затрака и полицаите изпълниха един кратък, блуждаещ танц на смъртта, като призрачни фигури в мъглата.

Той изтъркаля телата в канавката, изтегли патрулната кола от пътя и подкара джипа през контролния пункт. После се върна и премести колата така, че да изглежда, че убиецът на полицаите не е продължил нагоре в планината.

Измина пет километра нагоре по неравната противопожарна просека и стигна до друг, още по-неравен, обрасъл път. Два километра по-нататък, на края на тази пътека, той паркира джипа в храсталака и излезе.

В добавка към НК91 имаше пълна чанта с други оръжия от килера на Джонсън, плюс 63 440 долара, които бе разпределил в седемте джоба с ципове на ловджийското си яке. Единственото друго нещо, което носеше бе фенерче и това бе почти всичко, от което се нуждаеше, защото варовиковите пещери бяха добре запасени с необходимите неща.

Последния половин километър трябваше да извърви пеша и възнамеряваше да приключи пътуването скоро, но бързо разбра, че дори с фенерче гората бе объркваща нощем, в мъглата. Почти сигурно щеше да се загуби. А щом се загубиш в пустошта, можеш да се въртиш в кръг, на метри от целта, без да разбереш колко близо си бил до спасението. Само още няколко крачки и Кейл се върна обратно до джипа, за да изчака дневната светлина.

Дори да откриеха двамата мъртви полицаи на блокадата преди настъпването на утрото и дори ченгетата да разберяха, че убиецът е отишъл към планината, нямаше да подхванат преследване преди разсъмване. Когато хайката стигнеше дотук утре, Кейл щеше да се е скрил в пещерите.

Беше спал на предната седалка на джипа. Не беше като хотел Плаца, но бе по-удобно отколкото в затвора.

Сега, застанал до колата в бледата ранна светлина, той се ослушваше за шумове от преследвачи. Не чу нищо. Всъщност и не очакваше да чуе. Съдбата не му бе предопределила да гние в затвора. Очакваше го прекрасно бъдеще. Сигурен беше в това.

Той се прозина, протегна се, после се изпика на стъблото на един голям бор.

След тридесет минути, когато стана по-светло, Кейл пое по пътечката, която не можа да открие през нощта. И видя нещо, което не бе забелязал в тъмнината: храсталаците бяха изпотъпкани. Неотдавна оттук бяха минавали хора.

Продължи предпазливо, държейки пушката в дясната си ръка, готов да застреля всеки, който се опита да го нападне.

След по-малко от половин час излезе от гората на сечището около хижата — видя защо пътечката е изпотъпкана. Покрай хижата бяха наредени осем мотоциклета, огромни Харлей Дейвидсън, всичките украсени с името ХРОМОВИЯ ДЯВОЛ.

Шайката неудачници на Джийн Тър. Не всичките. Около половината от бандата, както изглеждаше.

Кейл приклекна до една оголена варовикова скала и заразглежда обвитата в мъгла хижа. Никой не се виждаше. Той тихо порови в торбата, напипа един нов пълнител за НК91 и го пъхна в пушката.

Как се бяха оказали тук Тър и неговите проклети рокери? Изкачването на планината на две колела беше равностойно на труден, изнервящ мотокрос. Разбира се, тези луди копелета се опияняваха от опасностите.

Но какво по дяволите правеха тук? Как са открили хижата и защо са дошли?

Докато се ослушваше за гласове, за някакъв знак къде са мотоциклетистите и какво правят, Кейл осъзна, че не се чуват никакви звуци от животни и от насекоми. Нито от птици. Абсолютно нищо. Призрачна тишина.

Тогава дочу зад себе си шумолене в храстите. Слаб шум, който му прозвуча в свръхестествената тишина като оръдеен изстрел.

Кейл бе коленичил на земята. Хвърли се настрани с котешка бързина, претърколи се през гръб и вдигна пушката.

Беше готов да убива, но не това, което видя. А то беше Джейк Джонсън, на седем-осем метра, който излизаше хилейки се от гората. Гол. Съвсем гологъз.

Още някакво движение. Отляво на Джонсън. Малко по-надалече, където свършваха дърветата.

Кейл улови движението с крайчеца на окото си и завъртя главата си и пушката в тази посока.

От гората на мъгливото открито пространство излезе още един мъж, високата трева плющеше около голите му крака. Той също беше гол и широко ухилен.

Ала това не бе най-лошото. Най-лошото бе, че вторият мъж също беше Джейк Джонсън.

Кейл местеше очи от единия към другия, изплашен и объркан. Те си приличаха като двойка еднакви близнаци.

Но Джейк беше единствено дете — нали така? Кейл никога не бе чувал за близнак.

Трета фигура пристъпи напред изпод сенките на разперените клони на един огромен смърч. Този също беше Джейк Джонсън.

Кейл не можеше да диша.

По дяволите, имаше нищожна вероятност Джонсън да има брат-близнак, но не и двама.

Нещо съвсем не беше наред. Сега Кейл се плашеше не просто от невъзможната тройка близнаци. Сега всичко го плашеше: гората, мъглата, скалистите очертания на планинския склон…

Тримата еднакви мъже се изкачваха бавно по нанагорнището към мястото, където се бе разположил Кейл, приближавайки се и заграждайки го в кръг.

Очите им бяха странни, устите им — жестоки. Кейл бързо се изправи, сърцето му биеше до пръсване.

— Спрете!

Но те не спряха дори когато размаха заплашително пушката.

— Кои сте вие? Какво сте? Какво е това? — питаше Кейл.

Не му отговориха. Продължиха да се приближават. Като зомбита.

Той грабна торбата с оръжията и заотстъпва бързо и несръчно от кошмарното трио.

Не, вече не трио, а квартет. От горичката долу излезе четвърти Джейк Джонсън, гол-голеничък като останалите.

Кейл беше на границата на паниката.

Четиримата идваха към Кейл почти безшумно; не се чуваше нищо освен пукането на сухите листа под краката им. Не показваха недоволство от острите бурени и бодливите клечки под краката им. Един от тях започна да облизва гладно устни. И останалите веднага заоблизваха устни.

Тръпка на леден страх преряза червата на Кейл, чудеше се дали не е полудял. Но тази мисъл бе краткотрайна. Чужд на самосъмнението, той не можеше да я задържи задълго.

Пусна торбата, сграбчи пушката с две ръце и откри огън, описвайки дъга с бълващото дуло на оръжието. Куршумите уцелиха. Видя как се забиха в четиримата мъже, видя отворените рани. Ала нямаше кръв. Едва цъфнали, раните се затваряха; зарастваха, изчезваха за секунди.

Мъжете продължаваха да се приближават.

Не. Това не са хора, а нещо друго.

Халюцинации? Преди години, в гимназията, Кейл бе приемал наркотици. Сега се сещаше, че виденията могат да те тормозят месеци — дори години — след като си престанал да приемаш ЛСД. Никога не бе имал видения, обаче беше чувал за тях. Това ли ставаше сега? Халюцинации?

Може би.

От друга страна… четиримата мъже лъщяха, сякаш утринната мъгла бе кондензирала върху голата им кожа, а това не беше подробност, която можеш да забележиш при халюцинация. И въобще положението беше много по-различно от наркоманските преживявания на Кейл.

Продължавайки да се хили, най-близкият двойник вдигна ръка и посочи към него. И просто да не повярваш, плътта на тази ръка се отдели, обели се от пръстите, от дланта. Плътта като че ли изтичаше без кръв обратно в ръката, сякаш бе восък, топящ се и капещ от горяща свещ; китката се удебели от тази тъкан и после от дланта не остана нищо друго освен кости, бели кости. Един оголен от плътта пръст сочеше към Кейл. Сочеше гневно, презрително, обвиняващо.

На Кейл му се зави свят.

Другите трима близнаци бяха претърпели дори по-ужасни изменения. Единият бе загубил част от плътта на лицето си: Едната лицева кост и ред зъби бяха лъснали; дясното око, лишено от клепача и околната тъкан, блестеше пиянски в гнездото си. На третия мъж му липсваше парче плът от туловището; виждаха се острите му ребра и пулсиращите вътре хлъзгави органи. На четвъртия единият му крак беше нормален, а другият — само кости и сухожилия.

Както обграждаха Кейл, един от тях проговори:

— Детеубиец.

Кейл изпищя, изпусна пушката и побягна. След миг спря, виждайки още двама Джонсъновци да идват откъм хижата. Нямаше накъде да избяга. Освен нагоре към високите голи скали над хижата. Хукна натам, задъхвайки се и хриптейки, стигна хленчейки до храсталака, мина през него и влезе в пещерата, хвърли поглед назад, видя, че шестимата мъже продължават да го следват и потъна в пещерата, в тъмнината, съжалявайки, че фенерчето не е с него, напипа стената с ръка, затътри се пипнешком покрай нея, опитвайки се да възстанови в ума си разположението, спомняйки си, че сравнително дългият тунел завършва с редица чупки — и внезапно осъзна, че това място може и да не е безопасно; напротив, можеше да се окаже капан; да, сигурен беше в това; те искаха да дойде тук — и той погледна назад, видя двама разпадащи се мъже на входа, чу собствения си вой и се втурна още по-бързо напред в дълбокия мрак, защото нямаше къде другаде да отиде, дори това да беше капан, ожули ръката си на една скална издатина, спъна се, замота се, хвърли се пак напред, премина една след друга чупките и после през вратата, влезе вътре и я затръшна след себе си, но разбираше, че това няма да ги спре, сетне видя светлината в съседното помещение, към което се отправи зашеметен от ужас, минавайки покрай купища припаси и принадлежности.

Светлината идваше от един газов фенер.

Кейл пристъпи в третата камера.

На бледата студена светлина видя нещо, което го смрази. Беше се издигнало от подземната река през пода на пещерата, от дупката, в която Джейк Джонсън бе монтирал водната помпа. Гърчеше се. Пенеше се, пулсираше, къдреше се. Тъмна, кървава плът. Безформена.

Образуваха се криле. После изчезнаха.

Миризма на сяра, не особено силна, но предизвикваща повдигане.

По двуметровия стълб слуз се отвориха очи. Фокусираха се върху Кейл.

Той се сви, опря се о стената, държеше се за камъка, сякаш той беше реалността, последното спасение от бездната на умопомрачението.

Някои от очите бяха човешки. Други не. Те го фиксираха — после се затвориха и изчезнаха.

Там, където преди нямаше нищо, се отвориха усти. Зъби. Раздвоени езици, провесени от черни устни. От други усти изригнаха приличащи на червеи пипала, погърчиха се във въздуха, прибраха се. Подобно на крилата и очите, и те изчезнаха в безформената плът.

На пода имаше човек. Беше на няколко крачки от пулсиращото нещо, издигнало се изпод пещерата. Беше седнал в светлия кръг на фенера, лицето му бе в сянка.

Разбрал, че Кейл го е забелязал, човекът се наведе напред и изложи лицето си на светлината. Беше висок метър и деветдесет или повече, с дълга къдрава коса и брада. Около главата му бе навита шарена кърпа. На едното му ухо висеше обеца. Усмихваше се по най-странния начин, който Кейл бе виждал, и вдигна ръка за поздрав, а на дланта на ръката му имаше червено-жълта татуировка на очна ябълка.

Това беше Джийн Тър.

40БИОЛОГИЧНА ВОЙНА

Военният хеликоптер пристигна три часа и половина след разговора на Сара с Дениъл Терш от Дъгуей, два часа по-рано от обещаното. Очевидно бе изпратен от някоя база в Калифорния и явно колегите на Сара от програмата за ХБВ бяха проумели военния й план. Бяха разбрали, че всъщност тя не се нуждае от повечето от уредите, които бе поръчала и бяха подбрали само онова, което бе поискала за атаката срещу променящия формата си враг. В противен случай нямаше да са толкова бързи.

Моля те, Господи, дано да е истина, мислеше си Сара. Трябва да са изпратили нужните неща. Трябва.

Хеликоптерът беше дълъг, боядисан в маскировъчни цветове, с два комплекта от въртящи се перки. Увиснал на около двадесет метра над „Скайлайн роуд“, той раздвижваше утринния въздух, образуваше завихрен низходящ поток и разкъсваше остатъците от мъглата. Излъчваше силни звукови вълни, които преминаваха с трясък през града.

Страничната врата на хеликоптера се плъзна и отвори, един мъж се надвеси от багажното помещение и погледна надолу. Не се опита да им викне, защото бученето от перките и моторите щеше да заглуши думите му. Вместо това употреби серия от неразбираеми сигнали с ръце. В края на краищата Сара разбра, че екипажът очаква някакво указание, че това е мястото за пускане на товара. С ръце тя призова всички да оформят кръг в средата на улицата. Не се хванаха за ръце, а застанаха на малки разстояния един от друг. Кръгът бе с диаметър четири-пет метра.

От хеликоптера изхвърлиха опакован с брезент вързоп, малко по-голям от човек. Закачен беше за въже, което се размотаваше от електрическа лебедка. Отначало вързопът се спускаше бавно, после още по-бавно и накрая се приземи на паважа в средата на кръга толкова леко, сякаш хората от хеликоптера мислеха, че доставят сурови яйца.

Брайс пристъпи напред преди още вързопът да докосне земята и пръв стигна до него. Докато Сара и другите се приближат, той намери закопчалката и освободи въжето.

Щом от хеликоптера намотаха въжето, той се завъртя към долината и потегли от опасната зона, набирайки в същото време височина.

Сара приклекна до вързопа и започна да развързва найлоновото въже, което бе нанизано през дупките в брезента. Работеше трескаво и за няколко секунди разопакова съдържанието.

Имаше два сини контейнера с цифри и думи, изписани отгоре им с бели букви. Тя въздъхна с облекчение, когато ги видя. Бяха разбрали правилно посланието й. Имаше освен това три аерозолни пръскачки, подобни по големина и вид на използваните за разпръскване на хербициди и инсектициди по тревните площи, само че тези не се задействаха с ръчна помпа, а чрез бутилки със сгъстен въздух. Пръскачките бяха снабдени с презрамки за носене на гръб. Един гъвкав гумен маркуч, завършващ с еднометров метален наконечник с дюза за високо налягане даваше възможност човек да стои на четири-пет метра от целта, която иска да напръска.

Сара повдигна едната пръскачка. Беше тежка, вече напълнена със същата течност, каквато имаше в двата отделни сини контейнера.

Хеликоптерът се стопи в небето на запад и Лайза промълви:

— Сара, това не е всичко, което поръча — нали?

— Това е всичко, от което се нуждаем — уклончиво отвърна Сара.

Тя се огледа нервно, очаквайки да види как променящият формата си ги атакува. Но от него нямаше и следа. Тя каза:

— Брайс, Тал, бихте ли взели две от тези пръскачки…

Шерифът и неговият помощник грабнаха двете устройства, промушиха ръце през ремъците, пристегнаха ги и наместиха по-удобно резервоарите върху гърбовете си.

Без да им се обяснява, и двамата мъже ясно съзнаваха, че резервоарите съдържат оръжие, което може да унищожи променящия формата си. Сара разбираше, че сигурно ги гложди любопитство и бе впечатлена, че не задават въпроси.

Имаше намерение да вземе третата пръскачка, но тя бе значително по-тежка отколкото очакваше. Ако се напрегнеше, щеше да може да я носи, но нямаше да може да се придвижва бързо. А в следващия час оцеляването им щеше да зависи от скоростта и ловкостта им.

Някой друг трябваше да вземе третия апарат. Не Лайза; тя не беше по-едра от Сара. Не и Флайт; той имаше артрит на ръцете, от който се бе оплаквал миналата нощ и изглеждаше хилав. Оставаше само Джени. Тя беше само с около десет сантиметра по-висока от Сара и само с осем-девет килограма по-тежка, но изглеждаше в отлична физическа форма. Почти сигурно щеше да се справи с пръскачката.

Флайт запротестира, но после омекна, след като се опита да вдигне апарата.

— Трябва да съм по-стар, отколкото си мислех — каза уморено той.

Джени се съгласи, че е най-подходящата и Сара й помогна да сложи презрамките. Бяха готови за битката.

Все още нямаше и следа от променящия формата си.

Сара избърса потта от челото си.

— Добре. Щом се покаже, пръскайте. Не губете нито секунда. Пръскайте го, обливайте го, отстъпвайте, ако можете и се опитвайте да изтеглите повече от него от скривалището му, и пръскайте, пръскайте, пръскайте.

— Това някаква киселина ли е — или какво? — попита Брайс.

— Не е киселина — каза Сара. — Въпреки че ефектът ще е почти същият както от киселина — ако изобщо има ефект.

— След като не е киселина — каза Тал, — какво е?

— Уникален, силно специализиран микроорганизъм — каза Сара.

— Бацили ли? — попита Джени с разширени от изненада очи.

— Да. Под формата на суспензия в хранителна среда.

— Ще разболеем променящия формата си? — попита Лайза, мръщейки се.

— Вярвам, че Бог ще ни помогне — каза Сара.

Нищо не помръдваше. Нищичко. Но имаше нещо и то вероятно слушаше. С ушите на котката. С ушите на лисицата. Със собствените си специални високочувствителни уши.

— Ще го разболеем не на шега, ако имаме късмет — добави Сара. — Защото болестта изглежда е единственият начин да бъде убито.

Сега животът им висеше на косъм, защото то знаеше, че са го изиграли.

Флайт поклати глава.

— Но древният враг е съвсем чужд, толкова различен от хората и животните… болестите, опасни за другите видове, може да нямат никакво въздействие върху него.

— Наистина — каза Сара. — Но този микроб не е обикновен заразител. Всъщност, изобщо не е причинител на болести.

Сноуфилд се гушеше в полите на планината, неподвижен като рисунка на пощенска картичка.

Оглеждайки се тревожно наоколо, внимавайки за раздвижване в сградите или около тях, Сара им разказа за Ананда Чакрабарти и неговото откритие.

През хиляда деветстотин седемдесет и втора от името на доктор Чакрабарти неговият работодател — Дженеръл Илектрик Корпорейшън — подал заявка за първия в историята патент за изкуствена бактерия. Като използвал сложни методики за клетъчен синтез, Чакрабарти създал микроорганизъм, способен да поглъща, усвоява и преобразува въглеводородните съставки на суровия нефт.

Микробът на Чакрабарти имал поне едно очевидно търговско приложение: можел да бъде използван за пречистване на изтекъл в морето нефт. Бактерията буквално изяждала разлетия нефт, правейки го безвреден за околната среда.

След редица силни юридически възражения от различни източници, Дженеръл Илектрик спечелила правото да патентова откритието на Чакрабарти. През юни 1980 година Върховният съд взел епохалното решение, че откритието на Чакрабарти не е дело на природата, а негово собствено и следователно може да бъде патентовано.

— Разбира се — обади се Джени, — чела съм за този случай. Това беше сензацията на онзи юни — човек се състезава с Бога и още много в същия дух.

Сара каза:

— Отначало Дженеръл Илектрик нямаше намерение да изкарва бактерията на пазара. Тя беше крехък организъм, който не можеше да просъществува извън строго контролираните лабораторни условия. Те подадоха заявка за патент, за да подложат въпроса на юридическа проверка и да му намерят решение преди други експерименти по генно инженерство да доведат до по-използваеми и по-ценни открития. След решението на съда обаче други учени поработиха няколко години с организма и сега те имат по-устойчив вид, който може да просъществува извън лабораториите от дванадесет до осемнадесет часа. Всъщност той се продава под търговското име Биосан-4 и се използва успешно за почистване на разлят нефт из целия свят.

— И това ли съдържат тези резервоари? — попита Брайс.

— Да. Биосан-4. В подходящ за пръскане разтвор.

Градът имаше погребален вид. Слънцето грееше от яркосиньото небе, но въздухът си оставаше студен. Въпреки неестествената тишина, Сара имаше непоклатимото чувство, че то идва, че е чуло и идва, и е съвсем, съвсем наблизо.

Останалите също го почувстваха. Оглеждаха се тревожно.

Сара каза:

— Нали си спомняте какво открихме, когато изследвахме тъканта на променящия формата си?

— Имаш предвид високото съдържание на въглеводороди — каза Джени.

— Да. Но не само въглеводороди, а и всички разновидности на въглерода. Много високо съдържание из цялата маса.

Обади се Тал:

— Ти ни каза нещо в смисъл, че е като петролатум.

— Не точно петролатум. Но в някои отношения напомня за петролатум — каза Сара. — Тук имаме жива тъкан, съвсем непозната, но сложна и жива. И с такова изключително високо съдържание на въглерод… Та значи, това, което се опитвам да кажа е, че тъканта на нещото прилича на органичен, метаболически активен братовчед на петролатума. Тъй че се надявам микробът на Чакрабарти да…

Нещо идва.

Джени каза:

— Ти се надяваш, че това ще разяде чудовището по същия начин както разяжда разлетия петрол.

Нещо… нещо…

— Да — отвърна нервно Сара. — Надявам се да атакува въглерода и да разруши тъканта. Или най-малкото да наруши в достатъчна степен крехкото химическо равновесие, че да…

Приближава, приближава…

— …ъ-ъ, че да дестабилизира целия организъм — завърши Сара, притисната от чувството за надвиснала гибел.

— Това ли е най-добрият ни шанс? — попита Флайт. — Наистина ли?

— Така мисля.

„Къде е? Откъде идва?“ — питаше се Сара, оглеждайки празните здания, пустите улици, неподвижните дървета.

— Вижда ми се ужасно слаб — каза колебливо Флайт.

— Наистина е ужасно слаб шанс — отвърна Сара. — Не е голям, но е единственият за нас.

Шум. Тракане, съскане, звук, от който настръхва косата.

Те замръзнаха в очакване.

Но градът отново се обгърна в мантия на мълчание.

Утринното слънце хвърляше огнени отблясъци в някои прозорци и просветваше от извитите стъклени части на уличните лампи. Черните плочести покриви изглеждаха така, сякаш бяха полирани през нощта; последните остатъци от мъглата бяха кондензирали върху тези гладки повърхности, оставяйки влажен блясък.

Нищо не помръдваше. Нищо не се случваше. Шумът не се повтори.

Лицето на Брайс Хамънд бе помръкнало от тревога.

— Този Биосан… значи не е вреден за нас.

— Напълно безвреден — увери го Сара.

Шумът се появи отново. Кратък изблик. После тишина.

— Нещо идва — тихо прошепна Лайза.

„Господ да ни е на помощ“ — помисли си Сара.

— Нещо идва — тихо прошепна Лайза и Брайс също го усети. Чувство за връхлитащ ужас. Сгъстяване и застудяване на въздуха. Нов хищнически привкус на неподвижността. Реалност ли беше? Или въображение? Не можеше да е сигурен. Знаеше само, че го усеща.

Шумът отново избухна — не просто кратък изблик, а продължителен писък. Брайс потрепна. Беше пронизителен. Бръмчащ. Виещ. Като мощна бормашина. Но разбираше, че не е нещо безвредно и обикновено като бормашина.

Насекоми. Студенината на звука, металните нотки го накараха да мисли за насекоми. Пчели. Да. Това бе многократно усиленото бръмчене на стършели.

Той каза:

— Тримата невъоръжени с пръскачки да застанат в средата.

— Да — рече Тал. — Ние ще обикаляме в кръг, за да ви предпазим поне малко.

„Всъщност почти никак, ако този проклет Биосан не свърши работа“ — помисли си Брайс.

Странният звук се засили.

Сара, Лайза и доктор Флайт застанаха един до друг, а Брайс, Джени и Тал ги обградиха, обърнати с лица навън.

И тогава от другия край на улицата, близо до пекарницата, нещо чудовищно се показа в небето, плъзгайки се над сградите, увисвайки за няколко секунди над „Скайлайн роуд“. Оса. Фантом с размерите на немска овчарка. Никакво подобно насекомо не бе съществувало през десетките милиони години от живота на променящия формата си враг. Това сигурно бе нещо, изскочило от извратено въображение, ужасна измислица. Триметрови полупрозрачни криле блъскаха бясно въздуха, блестейки с всички цветове на дъгата. Мултифацетните черни очи бяха разположени косо върху тясната, заострена зловеща глава. Имаше четири потрепващи крачета, завършващи с щипци. Извитото, членесто, белезникаво тяло завършваше с тридесетсантиметрово жило с остър като игла връх.

Брайс се почувствува така, сякаш вътрешностите му се превръщаха в лед.

Стършелът престана да виси. Нападна.

Джени изпищя, когато стършелът се насочи към тях, но не побягна. Насочи пръскачката и натисна освобождаващия налягането лост. Конична млечна мъгла изригна на два метра разстояние.

Стършелът бе на около седем метра и се приближаваше бързо.

Джени натисна лоста до крайно положение. Мъглата се превърна в поток, извиващ се в дъга на около пет метра от пръскачката.

Брайс пусна струята на своята пръскачка. Двете следи от Биосан се пресякоха, стабилизираха се, поеха една и съща посока и се устремиха заедно във въздуха.

Стършелът достигна обхвата им. Нагнетените потоци го удариха, загрозиха пъстроцветните му криле, намокриха членестото тяло.

Насекомото рязко спря, поколеба се, снижи се още повече, сякаш не можеше да поддържа височината. Увисна във въздуха. Атаката му бе отблъсната, въпреки че все още ги наблюдаваше с изпълнени със злоба очи.

Джени усети прилив на облекчение и надежда.

— Подейства! — извика Лайза.

Тогава стършелът отново се насочи към тях.

Точно когато Тал си помисли, че са спасени, стършелът отново ги нападна през мъглата от Биосан-4. Летеше бавно, но все пак летеше.

— Долу! — изкрещя Брайс.

Те приклекнаха и стършелът премина над тях, от уродливите му крака и жилото капеше млечна течност.

Тал отново се изправи, за да може да напръска добре нещото, което сега бе в обсега му.

То зави към него, но преди Тал да успее да пръсне, стършелът трепна, размаха диво криле и падна право надолу на паважа. Подскачаше и жужеше сърдито. Опита се отново да се издигне. Не успя. После се промени.

Промени се.

Тимоти Флайт се примъкна заедно с останалите по-близо до насекомото и видя как то се претопи в безформена маса от протоплазма. Започнаха да се образуват задните крака на куче. После муцуна. Съдейки по нея, щеше да е доберман. Едното око започна да се отваря. Но променящият формата си не можеше да завърши превръщането: очертанията на кучето изчезнаха. Аморфната тъкан се тресеше и пулсираше по начин, какъвто Тимоти Флайт не бе виждал преди.

— То умира — продума Лайза.

Тимоти гледаше със страхопочитание конвулсиите на странната плът. Това безсмъртно до този момент същество сега разбираше значението на смъртта и страха от нея.

По безформената маса избиха приличащи на пришки ранички, от които потече жълтеникава течност. Нещото се гърчеше силно. Отвориха се многобройни нови отвратителни рани с най-различни форми и размери, които се цепеха и пукаха по пулсиращата повърхност. Сетне, точно както парченцето плът в блюдото на Петри, фантомът се изроди в безжизнена локва от смрадлива водниста каша.

— Ей, Богу, победихме го! — възкликна Тимоти, обръщайки се към Сара.

Пипала. Три пипала. Зад нея.

Излязоха със стържене от един отводнителен канал, намиращ се на пет метра. Бяха дебели колкото китката на Тимоти. Опипващите им краища се плъзгаха по настилката и вече бяха на един метър от Сара.

Тимоти извика предупредително, но беше твърде късно.

Флайт извика и Джени се завъртя. То беше между тях.

Три пипала изскочиха от настилката с учудваща скорост, спуснаха се напред със змийска злоба и се нахвърлиха върху Сара. За секунда едното се уви около краката на генетичката, другото — около кръста й, а третото — около тънкия й врат.

„Господи, прекалено бързо е, прекалено бързо за нас!“ — помисли си Джени.

Проклинайки, тя насочи струйника, натисна лоста и пръскачката забълва Биосан-4 върху Сара и пипалата.

Брайс и Тал се присъединиха с техните пръскачки, но всички бяха твърде бавни, беше твърде късно.

Очите на Сара се разшириха; устата й се отвори в беззвучен писък. Издигна се във въздуха и…

„Не!“ — молеше се Джени.

…и полетя напред-назад, сякаш бе кукла…

„Не!“

…и после главата й падна от раменете и се удари в улицата със силен, отвратителен звук.

Джени залитна назад, гадеше й се.

Пипалата се издигнаха на четири метра във въздуха. Гърчеха се, извиваха се, и се пенеха, станаха на рани от бактерията, която разрушаваше структурата на аморфната тъкан. Както се бе надявала Сара, Биосанът въздействаше върху променящия формата си по почти същия както сярната киселина върху човешката тъкан.

Тал се втурна покрай Джени, насочвайки се право към трите пипала и тя му изкрещя да спре.

Какво за Бога правеше той?

Тал се затича през извиващите се сенки, хвърляни от движещите се пипала и се молеше никое от тях да не падне върху него. Когато стигна до отводнителния канал, от който излизаха тези неща, видя, че трите израстъка се отделяха от основното тяло от тъмна, пулсираща протоплазма в отточната тръба долу. Променящият формата си се отърваваше от заразената тъкан преди бактерията да достигне до основната маса на тялото. Тал мушна струйника на пръскачката през решетката и пусна Биосан-4 в канала отдолу.

Пипалата се откъснаха от останалата част на съществото. Мятаха се и се извиваха на улицата. Долу в канала течащата слуз отстъпваше от струята и отдели още едно парче от себе си, което започна да се пени, да се гърчи и да умира.

Дори Дяволът можеше да бъде ранен. Дори Сатаната бе уязвим.

Обнадежден, Тал изстреля още от течността в канала.

Аморфното тяло се оттегли извън полезрението му, пълзейки навътре в подземните канали и несъмнено отделяйки още парчета от себе си.

Тал се извърна от отточния канал и видя, че откъснатите пипала са изгубили очертанията си; сега представляваха просто дълги, заплетени въжета от гноясала плът. Удряха се едно о друго в несъмнена агония и бързо се изродиха в смърдяща, безжизнена локва.

Той погледна към един друг отводнителен канал, към притихналите сгради, към небето, питайки се откъде ще дойде следващата атака.

Внезапно паважът под краката му се разклати и се надигна. Пред него Флайт бе отхвърлен на земята; очилата му се разбиха. Тал залитна встрани, почти прегазвайки Флайт.

Улицата отново подскочи и се разтресе, по-силно от преди като че ли под нея преминаваха земетръсни вълни. Но това не беше земетресение. То идваше — не само част, не просто още един фантом, а голямата му част, вероятно цялата грамадна маса, издигаща се към повърхността с невъобразима разрушителна мощ, като измамен бог, пуснал в ход нечестивата си ярост и отмъстителност към хората, които са посмели да му посегнат, превръщайки се в огромна маса от мускулни влакна и блъскайки, блъскайки, докато накрая настилката се изду и се разпука.

Тал отхвръкна на земята. Брадичката му се удари силно в улицата и това го зашемети. Опита се да се изправи, за да може да използва пръскачката, когато съществото се появеше. Опря се на ръце и колене, но улицата се люлееше прекалено силно. Отново се просна долу, за да го чака да излезе.

Помисли си, че сега ще умрат.

Брайс бе проснат по лице, притиснал се о настилката.

Лайза се намираше до него. Сигурно беше викала и пищяла. Той не можеше да я чуе.

По цялата отсечка от „Скайлайн роуд“ атоналната симфония на разрушението се издигна до оглушително кресчендо: вой, стържене, разцепване; целият свят се разбиваше на парчета. Въздухът се изпълни с прах, изхвърлен от разширяващите се пукнатини в настилката.

Уличното платно се изкривяваше със страхотна сила. Късове от него изригнаха във въздуха. Повечето бяха с големина на чакъл, някои — колкото юмруци. Имаше дори по-големи — двадесет, петдесет, стокилограмови блокове бетон, подскачащи на два-три метра във въздуха, докато протеиновото същество отдолу се блъскаше неистово към повърхността.

Брайс придърпа Лайза към себе си, опитвайки се да я защити.

Земята под тях се надигна. Отпусна се с трясък. Отново се надигна и се отпусна. Заваляха отломки с големината на чакъл, задрънчаха по пръскачката на гърба на Брайс, заудряха го по краката и по главата, карайки го да затрепери от болка.

Къде е Джени?

Той се огледа отчаяно наоколо.

Улицата се бе повдигнала; по средата на „Скайлайн роуд“ се бе образувал гребен. Джени изглежда се намираше от другата страна на гърбицата.

„Жива е — помисли си той. — Жива е. По дяволите, трябва да е жива!“

От уличното платно вляво от тях изригна огромно парче бетон и се издигна на три метра във въздуха. Брайс беше сигурен, че ще връхлети върху тях и притисна с все сили Лайза към себе си, въпреки че нищо не можеше да ги спаси, ако ги удареше. Ала то уцели Тимоти Флайт. Стовари се върху краката на учения, който зави от болка така силно, че Брайс го чу през грохота на раздробяващата се настилка.

Трусовете продължаваха. Улицата се повдигна още повече. Назъбени късове хапеха утринния въздух.

След няколко секунди то щеше да пробие и да се окаже върху тях преди да имат възможност да се изправят и избягат.

Бетонен снаряд с големината на бейзболна топка, изхвърлен във въздуха при вулканичното изригване на демоничната маса от отводнителния канал, падна обратно с трясък и се удари на няколко сантиметра от главата на Джени. Една отломка засегна бузата й и оттам закапа кръв. Тогава натискът отдолу внезапно престана. Улицата спря да се тресе. Престана да се надига.

Разрушителните звуци заглъхнаха. Джени чуваше собственото си стържещо, мъчително дишане.

На няколко крачки от нея Тал Уитмън започна да се изправя на крака.

От другата страна на издутото улично платно някой стенеше в агония. Джени не можеше да види кой точно.

Тя се опита да стане, но улицата потръпна още веднъж и Джени отново тупна долу по лице.

Тал също падна, ругаейки на висок глас.

Внезапно улицата започна да потъва. Издаде измъчен звук и покрай линиите на пукнатините започнаха да пропадат парчета. В празното пространство отдолу започнаха да се сгромолясват отломки. Звукът създаваше впечатлението, че падат по-скоро в бездна, отколкото в отточен канал. Сетне цялата издигната секция се срути с гръмотевичен тътен и Джени се оказа на ръба на пропастта.

Лежеше по корем с повдигната глава и чакаше нещо да изскочи от дълбините, с ужас мислейки си какъв ли вид ще приеме този път променящият формата си.

Но то не се появи. От дупката не излезе нищо.

Ямата бе три метра широка и дълга към двайсет метра. На далечния й край Брайс и Лайза се опитваха да се изправят на крака. Джени едва не изкрещя от радост, когато ги зърна. Живи са!

Тогава видя Тимоти. Краката му бяха затиснати от огромен къс бетон. И още по-лошо — беше хванат в капана на едно парче от настилката, което се издаваше над края на дупката, без опора отдолу. То всеки миг можеше да се срути и да падне в ямата, отнасяйки Тимоти със себе си.

Джени се примъкна няколко сантиметра напред и се вторачи в дупката. Беше най-малко десет метра дълбока, вероятно на места много по дълбока; не можеше да прецени точно, защото по двайсетметровата й дължина имаше много сенки. Изглеждаше, че древният враг не се е издигнал от отточните канали, а от някакви устойчиви преди това варовикови пещери далече под твърдата почва, върху която бе изградена улицата.

Каква ли феноменална сила, какви ли немислимо огромни размери трябваше да притежава, за да отмести не само улицата, но и естествените скални образувания отдолу? И къде бе отишъл?

Погледна нагоре и видя, че Брайс се промъква към Тимоти.

Шум от хрущене и пукане разцепи въздуха. Бетонната плоча под Тимоти се размърда. Щеше да се отчупи и сгромоляса в бездната.

Брайс забеляза опасността. Пропълзя по една наклонена издадена плоча, опитвайки се да стигне навреме до Флайт.

Джени си помисли, че няма да успее.

Тогава настилката под нея заскърца, потрепери и тя осъзна, че също се намира на опасно място. Джени започна да се изправя. Бетонът под нея изплющя със звука на бомбен взрив.

41ЛУЦИФЕР

Сенките по стените на пещерата постоянно се променяха; както и този, който ги правеше. На странната лунна светлина на газовия фенер съществото приличаше на стълб от гъст дим — гърчещ се, безформен, кървавочервен.

Макар на Кейл да му се искаше да вярва, че това е само дим, добре разбираше какво е. Ектоплазма. Точно това е. Материя от оня свят, от каквато разправят, че се състоят демоните, призраците и духовете.

Кейл никога не бе вярвал в призраци. Идеята за живот след смъртта бе опора за слабите хора, но не и за Флетчър Кейл. Но сега…

Джийн Тър седеше на пода, втренчен в призрака. Златната му обеца проблясваше. Кейл стоеше прав, притиснал гръб в студената варовикова стена. Чувстваше се като сраснал се с камъка.

Отвратителната миризма на сяра продължаваше да се носи във влажния въздух.

Отляво на Кейл, от отвора към първото помещение на подземното убежище се появи мъж. Не; не беше мъж. Беше един от близнаците на Джейк Джонсън. Този, който бе нарекъл Кейл детеубиец.

Кейл издаде тих отчаян звук.

Черепът на демона бе наполовина оголен. Едно влажно око без клепач се подаваше от костната ябълка и гледаше злобно към Кейл. После демонът се обърна към издигащото се чудовище в центъра на помещението. Отиде до стълба от мътна слуз, разтвори ръце, прегърна пихтиестата маса — и просто се стопи в нея. Кейл се пулеше неразбиращо.

Влезе друг Джейк Джонсън, този с липсващата плът на хълбока. Зад оголения му гръден кош пулсираше кърваво сърце; белите дробове се издуваха; и все пак органите не излизаха от празнините между ребрата. Това бе невъзможно. Освен ако не е призрак, изчадие на ада, изкатерило се от Преизподнята — с миризмата на сяра, миризмата на Сатаната! — а тогава всичко е възможно. Сега Кейл вярваше.

Единствената алтернатива на вярата бе лудостта. Останалите четирима близнаци на Джонсън влязоха един по един, поглеждаха към Кейл, после биваха поглъщани от течащата, гърчеща се слуз.

Газовият фенер съскаше тихо и без прекъсване. От желеобразната плът на госта от ада започнаха да израстват черни, ужасяващи криле.

Съскането на фенера отекваше от каменните стени. Полуоформените криле се прибраха отново в стълба слуз, от който се бяха появили. Започнаха да се образуват крайници на насекомо.

Най-сетне Джийн Тър проговори. Може би беше в транс — ала в очите му имаше живец.

— Идваме тук горе с някои от момчетата два-три пъти годишно. Знаеш ли? Това тук… това тук е идеалното място за купон „чукаш и хвърляш“. Никой нищо не чува. Никой не вижда. Загряваш ли?

Накрая Джитър отмести очи от съществото и се взря в Кейл.

Кейл каза:

— Какво по дяволите представлява… този купон „чукаш и хвърляш“?

— О, всеки няколко месеца, понякога и по-често, се появява някоя мацка, която иска да се присъедини към Хромовия Дявол, иска да е нечия жена, загряваш ли, не я е грижа на кого точно, или може би има намерение да стане кучка за всички случаи, която момчетата да могат да пояздят, когато за разнообразие им се прииска друга женска. Загряваш ли? — Джитър кръстоса крака в йогистка поза. Ръцете му лежаха неподвижни в скута. Приличаше на зъл Буда. — Понякога се случва някой от нас да търси нещо ново или пък мацката е муци и й правим място. Но не се случва толкова често. Повечето пъти им казваме да се чупят.

В центъра на пещерата, краката на насекомото се стопиха обратно в слузестия стълб. Започнаха да се оформят десетки ръце с пръсти, разтварящи се като венчелистчета на странни цветове. Джитър продължи:

— И от време на време се появява някоя готина мацка, но ние не я искаме с нас, искаме само да се позабавляваме с нея. Или виждаме някоя мамина рожба, избягала от къщи, загряваш ли, шестнайсетгодишно сладурче, някоя стопаджийка, и я взимаме тука горе, без значение дали иска или не. Даваме й кокаинче или хашишче, за да се поотпусне, после я водим тук на спокойствие и си я чукаме няколко дни, докато не я обърнем с хастара наопаки и когато на никой от нас вече не му става, я изхвърляме по най-майтапчийски начини.

Демоничното присъствие в центъра на помещението се промени за пореден път. Многото ръце се стопиха. По продължение на тъмното тяло се отвориха двадесетина усти, пълни с остри като бръсначи зъби.

Джийн Тър хвърли поглед към последната изява, но не изглеждаше уплашен. Само се усмихна.

— Изхвърляте ги? — каза Кейл. — Убивате ли ги?

— Да — отговори Джитър. — По най-майтапчийските начини. И ги копаме тука. Кой ли ще намери телата в тази пустош? Винаги е възбуждащо. Голям кеф. До тази неделя. В късния следобед тази неделя бяхме в тревата до колибата, пиехме си и натискахме една мацка, и изведнъж Джейк Джонсън излиза от гората, гологъз като че ли иска и той да чука мацето. Отначало помислих, че ще се покефиме с него. Смятах да му видим сметката, когато свършим с момичето, да се отървем от свидетеля, нали загряваш, но преди да го пипнем, от гората излиза още един Джейк, сетне трети…

— Точно както се случи и с мене — каза Кейл.

— …и още един, и още един. Ние ги гръмваме право в гърдите, в лицето, но те не падат, дори не се спират, продължават да се приближават. Тогава Малкия Уили, един от веселяците ми, напада най-близкия с нож, но това не помага. Напротив, този Джонсън грабва Уили, и той не можеше да се отскубне, и тогава изведнъж като че ли… значи… Джонсън вече не е Джонсън. Просто е това нещо, това кърваво на вид нещо без никаква форма. Нещото разяжда Уили… разяжда го като… значи, по дяволите, като че разтваря Уили. И нещото става по-голямо, и после се превръща в проклет огромен вълк…

— Господи — каза Кейл.

— …най-големия вълк, който си виждал, а после другите Джейковци се превръщат в разни неща, като големи гущери с отвратителни челюсти, но единият от тях не беше ни вълк, ни гущер, а нещо, което не мога да ти опиша и те всичките се втурват след нас. Не можем да стигнем до моторите, щото тези неща са между нас и тях, и така убиват още неколцина от моите пичове, а после ни подкарват нагоре по хълма.

— Към пещерите — каза Кейл. — Така направиха и с мен.

— Ние не подозирахме за тези пещери — продължи Тър. — Значи ние влизаме тук, в тъмното, и нещата започват да убиват още от нас, да ни убиват в тъмното…

Пълните с остри зъби усти изчезнаха.

— …и всички пищят, загряваш ли, аз не виждам къде съм, долазвам до ъгъла да се скрия, надявам се да не ме подушат, макар и да загрявам, че ще ме подушат.

Кърваво оцветената плът пулсираше, гърчеше се.

— …и след малко писъците спират. Всички са мъртви. Настава пълна тишина… и тогава чувам нещо да се движи наоколо.

Кейл слушаше Тър, но гледаше към стълба от слуз. Появи се друг вид уста — смукало, — като тези на някои екзотични риби. Смучеше лакомо въздуха, сякаш търсеше месо.

Кейл потръпна. Тър се усмихна.

По цялото същество започнаха да никнат още смукала.

Все така усмихнат, Джитър продължи:

— И тъй, стоя си в тъмното и чувам движение, но нищо не идва при мен. Вместо това се появява светлина. Слаба отначало, после по-ярка. Това е един от Джейковците, запалва газов фенер. Казва ми да тръгна с него. Аз не ща. Хваща ме за ръката, а неговата е студена. Силна. Не ме пуска, накарва ме да дойда тук, където това нещо пулсира, излязло от пода. Никога не съм виждал нещо такова; никога, никъде. За малко да се насера. Той ме накарва да седна, оставя фенера при мен, после просто влиза в течащия боклук там, стопява се в него и ме оставя сам с нещото, което веднага започва всевъзможни изменения.

Кейл виждаше, че то продължава да се изменя. Подобните на смукала усти изчезнаха. От двете страни на създанието се образуваха ужасно изострени рога; десетки рога, с шипове и без шипове, с различни структури и цветове, излизащи от пихтиестата маса.

— И така около ден и половина, та досега — каза Тър, — седя тук и го наблюдавам, освен когато задрема или отида оттатък да похапна нещо. От време на време говори с мене, знаеш ли. Изглежда знае почти всичко за мен, неща, които само най-близките ми братя рокери знаят. Знае всичко за закопаните наоколо тела, знае и за мексиканските копелета, които затрихме, когато им отнехме бизнеса с наркотиците, знае за ченгето, което нарязахме на парчета преди две години, и виждаш ли, нито едно ченге не подозира, че имаме нещо общо с това. Това нещо тук, това прелестно странно нещо знае всичките ми тайни. А за онова, което не знае, иска да чуе и е добър слушател. То ме одобрява. Наистина никога не съм мислил, че ще се срещна с него. Винаги съм се надявал, но не вярвах, че ще се случи. Прекланям му се от години, и цялата банда отслужваше черна литургия веднъж седмично, но никога не съм вярвал, че наистина ще ми се появи. Принасяхме му жертви, дори човешки, и изпяхме всички псалми, но така и не сполучихме да го призовем. Така че това тука е чудо. — Джитър се изсмя. — Работил съм за него през целия си живот. Молел съм му се през целия си живот, молел съм на Звяра. И сега то е тук. Истинско чудо.

Кейл нямаше желание да го разбере.

— Не те разбирам.

Тър се втренчи в него.

— Не е вярно. Много добре знаеш за какво говоря. Знаеш.

Кейл не каза нищо.

— Мислил си, че трябва да е демон, нещо от Ада. И то е от Ада. Но не е демон. Това е Той. Той. Луцифер.

Между десетките остри рога, в тъмната плът се отвориха малки червени очички. Множество пронизващи очички заблестяха в пурпурно с омраза и зловещо разбиране.

Тър направи жест към Кейл да се доближи.

— Той ми позволява да живея, защото знае, че съм Негов верен последовател.

Кейл стоеше като закован. Сърцето му биеше силно. Но не от страх. Не само от страх. Друго чувство го тресеше, завладяваше, и той не можеше да го определи точно…

— Той ме остави да живея — повтори Джитър, — защото знае, че винаги ще работя за Него. Някои от другите… може би не са били напълно предани на делото Му като мен, и Той ги унищожи. Но аз… аз съм различен. Остави ме да живея, за да върша делата Му. Може би ще ме остави да живея вечно, човече.

Кейл премигна.

— И теб е оставил жив поради някаква причина, загряваш ли — продължи Джитър. — Така е. Сигурно е така. Защото вършиш Неговото дело.

Кейл поклати глава.

— Никога не съм бил… поклонник на Дявола. Никога не съм вярвал.

— Няма значение. Въпреки това вършиш Неговото дело и това ти харесва.

Червените очи наблюдаваха Кейл.

— Ти уби жена си — каза Джитър.

Кейл кимна безмълвно.

— Човече, ти дори уби собственото си момченце. Ако това не е Негово дело, какво е тогава?

Нито едно от светещите очи не мигна и Кейл започна да осъзнава чувството, което се надигаше вътре в него. Въодушевление, страхопочитание… религиозен възторг.

— Кой знае какво още си извършил през тези години — каза Джитър. — Трябва да си извършил много дела за Него. Може би почти всичко, което си вършил, е било Негово дело. Ти си като мен, човече. Ти си роден да следваш Луцифер. Ти и аз… това е в гените ни. В гените ни, човече.

Най-накрая Кейл се отдели от стената.

— Точно така — каза Джитър. — Ела тук. Ела по-близо до Него.

Кейл бе завладян от вълнение. Винаги бе знаел, че се различава от другите хора. Че е нещо повече. Че е специален. Винаги бе знаел, но никога не бе очаквал това. И все пак пред него се намираше неоспоримото доказателство, че е избран. Сърцето му се изпълни с бурна, преливаща радост. Приклекна до Джитър, до чудотворното присъствие.

Най-накрая бе успял.

Моментът бе дошъл.

„Тук — помисли си Кейл — е моето предопределение.“

42ДРУГАТА СТРАНА НА АДА

Асфалтът под Джени се разчупи с тътен като от оръдеен изстрел.

Бум!

Младата жена залази назад, но не бе достатъчно бърза. Настилката под нея се раздвижи и започна да хлътва.

Пропадаше в ямата, Господи не ако падането не я убие, то ще излезе от скривалището си и ще я залови, ще я завлече долу на скрито място; ще я погълне преди някой да се опита да я спаси…

Тал Уитмън я сграбчи за глезените и я задържа. Джени висеше в ямата с главата надолу. Асфалтът се срути в дупката и се разби долу. Настилката под краката на Тал се разклати, започна да поддава и той за малко не изпусна Джени. После отстъпи назад, влачейки я със себе си по-далече от ронещия се ръб на пропастта. Когато Джени отново се озова на твърда почва, той й помогна да се изправи.

Макар и да знаеше, че е биологически невъзможно сърцето й да се качи в гърлото, тя буквално го преглътна.

— Боже мой — възкликна задъхано, — благодаря ти! Тал, ако не беше…

— Няма нищо — каза Тал, въпреки че и той едва не я последва в капана.

„Проста работа“ — помисли си Джени, спомняйки си случката с Тал, за която й бе разказал Брайс.

Забеляза, че на другия край на ямата Тимоти Флайт нямаше да има нейния късмет. Брайс нямаше да успее да го хване навреме.

Настилката под Флайт се поддаде. Едно парче с размери три на два метра изчезна в ямата, отнасяйки археолога със себе си. То не се разби на дъното като асфалта от страната на Джени. Оттатък стената на дупката бе полегата и плочата се плъзна десетина метра надолу към дъното и се спря върху друга отломка.

Флайт все още бе жив. Крещеше от болка.

— Трябва бързо да го извадим оттам — каза Джени.

— Няма смисъл дори да се опитва — възрази Тал.

— Ама…

— Виж!

То бе дошло за Флайт. Изригна от един от тунелите, които излизаха на пода на дупката и вероятно водеха надолу в дълбоките пещери. Огромен псевдопод от аморфна протоплазма се издигна на три метра във въздуха, гърчейки се падна на земята, откъсна се от криещото се отдолу основно тяло и се превърна в противно тлъст черен паяк с размерите на пони. Беше само на три-четири метра от Тимоти Флайт и запълзя към него през отломките от настилката с явното намерение да го убие.

Проснат безпомощно на бетонната плоча, с която бе паднал в дупката, Тимоти виждаше приближаването на паяка. Болката му се замени от вълна на ужас.

Черните тънки крака леко преодоляваха руините и съществото се приближаваше много по-бързо от човек. Върху крехките си на вид крачета имаше хиляди твърди, приличащи на тел черни власинки. Изпъкналият му корем бе гладък, лъскав, светъл на цвят.

Три метра. Два и половина.

Издаваше смразяващ кръвта звук, полуписък-полусъскане.

Два метра. Един метър.

Спря пред Тимоти, който се втренчи нагоре в чифт огромни мандибули, остри хитинови челюсти. Вратата между лудостта и здравия разум започна да се отваря в мозъка му.

Внезапно върху Тимоти се изля млечнобял дъжд. За секунда ученият си помисли, че паякът го пръска с отрова. После разбра, че това е Биосан-4. Другите бяха горе, на ръба на ямата, насочили пръскачките надолу.

Течността опръска и паяка. Черното му тяло се нашари с бели точки.

Пръскачката на Брайс бе повредена от една отломка. Не пускаше нито капка.

Ругаейки, той разкопча презрамките и я изтърси на улицата. Докато от другата страна на ямата Тал и Джени пръскаха надолу Биосан-4, Брайс отиде бързо до канавката и взе двата резервни контейнера с бактериосъдържащ разтвор. Те се бяха претърколили по настилката встрани от издигналия се асфалт и се бяха спрели в бордюра. Контейнерите имаха дръжки и Брайс ги сграбчи и двата. Бяха тежки. Втурна се обратно към края на дупката, поколеба се, после се спусна надолу по склона до самия му край. Успя да се задържи някак си на крака, здраво стискайки и двата контейнера.

Не тръгна към Флайт. Джени и Тал правеха каквото можеха за унищожаването на паяка. Вместо това Брайс се заизкачва по натрошените камъни, насочвайки се към дупката, от която променящият формата си бе изпратил последния си фантом.

Тимоти Флайт наблюдаваше с ужас как паякът се извива над него, превръщайки се в огромно ловджийско куче. Не беше просто куче, а Цербер с отчасти кучешко и отчасти човешко лице. Козината му (където не бе напръскано с Биосан-4) бе много по-черна от тази на паяка, огромните му лапи имаха остри нокти, а зъбите му бяха дълги колкото пръстите на Тимоти. Дъхът му вонеше на сяра и на нещо още по-лошо.

По кучето започнаха да се появяват язви, понеже бактерията разяждаше аморфната плът и в Тимоти затрептя надежда.

Гледайки надолу към него, кучето заговори с глас, подобен на ронещ се по нанадолнище чакъл:

— Мислех, че си моят Матей, но ти бе моят Юда.

Огромните челюсти се разтвориха.

Тимоти изкрещя.

Макар и да умираше от израждащото действие на бактерията, съществото заби свирепо зъбите си в лицето му.

Вниманието на Тал Уитмън, който стоеше на ръба на ямата, се разкъсваше между отвратителната гледка от убийството на Флайт и самоубийствената мисия на Брайс с контейнерите.

Флайт. Въпреки че фантомът куче се разтваряше от киселиноподобното действие на бактерията, той не умираше достатъчно бързо. Захапа лицето на Флайт, а след това и врата му.

Брайс. На седем метра от Цербера, Брайс бе стигнал до дупката, от която протоплазмата бе изригнала преди няколко минути. Започна да развинтва капачката на единия от контейнерите.

Флайт. Кучето яростно разкъсваше главата на Флайт. Задните части на звяра бяха загубили формата си и се пенеха и разлагаха, но фантомът се бореше упорито да запази формата си и да разкъсва и дъвче Флайт колкото може по-дълго.

Брайс. Отвъртя капачката на първия контейнер. Тал чу как тя издрънча върху парче бетон, когато Брайс я захвърли встрани. Тал бе сигурен, че нещо ще изскочи от дупката, от пещерите отдолу и ще хване Брайс в смъртоносна хватка.

Флайт. Беше престанал да крещи.

Брайс. Наклони контейнера и заизлива бактериосъдържащия разтвор в подземния лабиринт под дъното на ямата.

Флайт бе мъртъв.

Единственото останало от кучето бе голямата му глава. Въпреки че нямаше тяло, въпреки че се изприщваше и гноясваше, тя продължаваше да хапе мъртвия археолог.

Долу лежаха окървавените останки на Тимоти Флайт.

А какъв приятен старец беше.

Треперейки от отвращение, Лайза, която бе сама от нейната страна на ямата, отстъпи от ръба. Стигна до бордюра на улицата, повървя замаяна покрай него и накрая спря, остана там, треперейки…

…и изведнъж осъзна, че стои върху решетката на отточния канал. Спомни си за пипалата, които бяха излезли от канала и бяха впримчили и убили Сара Ямагучи. Бързо отскочи на тротоара.

Огледа сградите зад себе си. Намираше се до един от покритите проходи между два магазина. Втренчи се със страх в затворената врата.

Дали нещо не се таеше в прохода? Дали не я дебнеше?

Лайза понечи да слезе отново на уличното платно, видя отточния канал и остана на тротоара.

Направи неуверена стъпка вляво, поколеба се, пристъпи вдясно, отново се поколеба. И в двете посоки се редяха входове и пасажи. Нямаше смисъл да се мести. Никое място не бе по-безопасно.

Веднага щом започна да излива Биосан-4 от синия контейнер в дупката на дъното, на Брайс му се стори, че забелязва движение в мрака отдолу. Очакваше някой фантом да се хвърли отгоре му и да го дръпне в подземното си леговище. Обаче изпразни цялото съдържание на синият контейнер в дупката, без нищо да го подгони.

Влачейки втория контейнер и целият в пот, шерифът се промъкна между отломките от бетон и счупени тръби. Заобиколи предпазливо един прекъснат и цвърчащ електрически кабел, прескочи някаква локва, образувана до спукана водопроводна тръба. Мина покрай обезобразеното тяло на Флайт и смърдящите останки от разложения фантом, който го бе убил.

Когато стигна до следващата дупка на дъното на ямата, Брайс коленичи, отвъртя капачката на вторият контейнер и изля съдържанието му в камерата отдолу. Захвърли вече празния контейнер и побягна. Нямаше търпение да излезе от ямата преди да бъде нападнат като Флайт от някой фантом.

Преминал бе една трета от пътя си нагоре по наклонената стена на ямата, откривайки, че изкачването е много по-трудно от очакваното, когато чу нещо страховито зад себе си.

Джени наблюдаваше как Брайс със зъби и нокти си проправя път нагоре към улицата. Бе затаила дъх, страхуваше се, че той няма да се справи.

Внезапно погледът й се прикова към първата дупка, в която шерифът бе излял Биосан. Чудовището се издигаше изпод земята, изливаше се по дъното на ямата. Приличаше на прилив от плътна изливаща се мръсотия; с изключение на местата, оцапани от бактериосъдържащия разтвор, сега бе по-тъмен от преди. Гърчеше се, извиваше се и пулсираше по-възбудено, което вероятно беше признак на израждане. Млечните петна от заразата се бяха разпространили по цялото същество. Образуваха се мехури, които се издуваха и се пукаха; отваряха се грозни рани и от тях изтичаше водниста жълтеникава течност. Само за няколко секунди дупката избълва най-малко един тон аморфна плът. Цялата очевидно бе поразена от болестта и продължаваше да приижда, дори още по-бързо, като изригване на лава, като необуздана струя от жива пихтиеста тъкан. От другата дупка започна да извира дори още по-голямо количество от звяра. Огромната слузеста маса покри отломките и се образуваха псевдоподи — безформени, размахващи се ръце, — които се издигаха във въздуха и сетне бързо се оттегляха в пенливи, спазматични пристъпи. И тогава от другите дупки дойде страхотен шум: гласовете на хиляди мъже, жени, деца и животни, крещящи от болка, ужас и отчаяние. Агонизиращият вой бе така сърцераздирателен, че Джени не можеше да го понесе — особено след като някои гласове й прозвучаха до болка познато, като на стари приятели и добри съседи. Тя запуши ушите си с ръце, но това не й помогна; ревът от страдащата тълпа все така я пронизваше. Това разбира се бе предсмъртният вик на едно единствено същество, на променящия формата си звяр, но понеже нямаше собствен глас, той бе принуден да използва гласовете на своите жертви, изразявайки нечовешките си чувства и нечовешкия си ужас със съвсем човешки средства.

Носеше се през развалините. Към Брайс.

Стигнал до средата на полегатата стена, Брайс чу как отзад воят на хилядите самотни гласове се превръща в яростен рев.

Шерифът дръзна да погледне назад и видя, че три-четири тона аморфна плът е изригнала в ямата и че още продължава да излиза, сякаш червата на земята се изпразваха. Плътта на древния враг тръпнеше, подскачаше, пропукваше се в рани като от проказа. Съществото се опита да създаде крилати фантоми, но бе прекалено слабо или неустойчиво, за да изимитира каквото и да е; полузавършени птици и огромни насекоми се разпадаха в приличаща на гной тиня или се сриваха обратно в басейна от тъкан под тях. И въпреки всичко древният враг настигаше Брайс, настигаше го разтреперен от ярост; беше се разлял почти до основата на склона и вече протягаше израждащи се, но все още силни пипала към глезените на шерифа.

Брайс се обърна напред и удвои усилията си да стигне до ръба на ямата.

Двете големи витрини на „Тауни Бар енд Грил“, пред които бе застанала Лайза, експлодираха на тротоара. Остро парче стъкло я поряза по челото, но иначе бе невредима, защото повечето парчета се приземиха на тротоара между нея и сградата.

От счупените витрини забълва отвратителна, тъмна маса.

Лайза залитна назад и едва не падна на бордюра.

Гнойната, пихтиеста плът изглежда изпълваше цялото здание, от което излизаше.

Нещо се нави около глезена на Лайза.

От решетката на отточния канал зад нея бяха изпълзели навън филизи от аморфна тъкан и бяха хванали момичето.

Лайза изпищя и се опита да се освободи — и откри, че го стори учудващо лесно. Тънките, приличащи на червеи пипала я пуснаха. По тях избиха рани; разцепиха се и за секунди се превърнаха в безжизнена тиня.

Противната маса, която набъбваше от решетката, също умираше от бактерията. Парчета пенеща се тъкан линееха и оплискваха тротоара. И все пак то продължаваше да извира, да образува пипала, които се размахваха във въздуха и търсеха Лайза, но слепешката, като нещо болно и невиждащо.

Тал видя експлозията на витрините на „Тауни Бар енд Грил“ от другата страна на улицата, но преди да успее да направи и една крачка, за да помогне на Лайза, витрините зад него също се разбиха, витрините на фоайето и ресторанта на хотел Хилтоп, и той изненадано се обърна. Вратите на хотела се отвориха и от вратите и витрините едновременно потекоха тонове протоплазма, която пулсираше (О, Господи, колко ли голямо е проклетото нещо? Колкото целия град? Колкото планината, от която дойде? Безкрайно ли е?) и се гърчеше, прераствайки с десетки плющящи пипала при придвижването си напред, белязана от болестта, ала забележимо по-енергична от онази своя част, която бе изпратена да преследва Брайс в ямата, и преди Тал да успее да вдигне струйника на пръскачката си и да натисне лостчето, студените пипала го откриха, стиснаха го с невероятна сила и го издърпаха през тротоара към хотела, към сълзящата стена от тиня, която все така се изливаше през счупените витрини, и пипалата започнаха да разяждат дрехите му, той усети, че кожата му изгаря, че става на мехури, изрева, киселините разяждаха плътта му, почувства парлива болка по ръцете си, усети огнен камшик по лявото си бедро, спомни си как пипалото бе обезглавило Франк Отри като бързо прояде врата на човека, помисли си за леля Беки…

Джени избегна едно пипало, което замахна към нея.

Запръска Тал и трите змиевидни израстъци, които го бяха стиснали.

От пипалата капеше разпадаща се тъкан, но те не се бяха изродили напълно.

Дори там, където не беше пръскала, плътта на съществото се разпукваше в нови рани. Целият звяр бе заразен; разяждаха го отвътре. Нямаше да издържи още дълго. Може би само колкото да убие Тал Уитмън.

Той крещеше и се мяташе.

Обезумяла, Джени пусна пръскачката и се приближи до Тал. Сграбчи едното от пипалата и се опита да го откъсне от Тал.

Друго пипало се захвана за нея.

Тя се освободи от несръчната му хватка и осъзна, че щом може да му се изплъзне толкова лесно, значи то е на път да загуби битката с бактерията.

В ръцете й останаха парчета от пипалото, части мъртва тъкан, която смърдеше отвратително.

Макар и да й се повдигаше, Джени задърпа още по-силно и най-сетне пипалото падна встрани от Тал, след което същото се случи с останалите две, а полицаят рухна на тротоара, задъхан и кървящ.

Слепите опипващи пипала не докоснаха Лайза. Оттеглиха се в изригналата маса пред „Тауни Бар енд Грил“. Сега този мятащ се урод се гърчеше и откъсваше от себе си пенещи се, заразени късове плът.

— То умира — каза високо Лайза, въпреки че наблизо нямаше кой да я чуе. — Дяволът умира.

Брайс пролази по корем последните, почти вертикални сантиметри от стената на ямата. Стигна най-накрая до ръба и се измъкна навън.

Погледна надолу към мястото, откъдето бе дошъл. То не го бе настигнало. На дъното на ямата лежеше невероятно дълго, пихтиесто езеро от аморфна тъкан, което бе заляло всички отломки и което бе практически неподвижно. Няколко човешки и животински форми все още се опитваха да се надигнат, но древният враг губеше дарбата си за мимикрия. Фантомите бяха несъвършени и мудни. Древният враг бавно изчезваше под пласта от собствената си мъртва и разпадаща се плът.

Джени приклекна до Тал.

Ръцете и гърдите му бяха белязани със синкави рани. По дължината на бедрото му имаше кървяща рана.

— Боли ли? — попита тя.

— Когато ме държеше, да, много силно. Но сега не толкова — отвърна той, въпреки че изражението на лицето му не оставяше никакво съмнение, че все още страда.

Огромната маса слуз, която бе изригнала от хотел Хилтоп, сега започна да се оттегля, завръщайки се в канала, от който бе излязла и оставяйки зад себе си изпаряващия се остатък от своята разлагаща се плът.

Мефистофелско отстъпление. Обратно в пъкъла. Обратно от другата страна на Ада.

Доволна, че не представляват непосредствена опасност, Джени прегледа по-внимателно раните на Тал.

— Лоши ли са? — попита той.

— Не чак толкова, колкото си мислех. — Тя го накара да легне по гръб. — Кожата е разядена на места. И малко от подкожната мастна тъкан.

— Вените? Артериите?

— Не. Когато те нападна, то беше слабо, твърде слабо, за да те изгори по-дълбоко. Имаш доста повредени капиляри в повърхностната тъкан. Това е причината за кървенето. Но кръвта е по-малко отколкото можеше да се очаква. Ще си взема чантата веднага щом стане безопасно да се влиза вътре и ще взема мерки срещу евентуална инфекция. Мисля, че ще се наложи да постоиш няколко дни в болницата, за наблюдение, просто за да сме сигурни, че няма забавена алергична реакция спрямо киселината или някакви токсини. Наистина мисля, че ще се оправиш.

— Знаеш ли какво? — каза той.

— Какво?

— Говориш така, сякаш всичко е свършило.

Джени премигна.

Вдигна поглед към хотела. През разбитите витрини се виждаше трапезарията. Нямаше никакви следи от древния враг.

Обърна се и погледна през улицата. Лайза и Брайс заобикаляха, за да дойдат от тукашната страна на ямата.

— Така мисля — каза тя на Тал. — Мисля, че всичко свърши.

43АПОСТОЛИ

Флетчър Кейл вече не се страхуваше. Седна до Джитър и гледаше как сатанинската плът се превръща във все по-чудати форми.

Постепенно усети, че прасецът на десния му крак го сърби. Зачеса го несъзнателно, докато наблюдаваше свръхестествените трансформации на демоничния гост.

Заточен в пещерите от неделя, Джитър не знаеше нищо за случилото се в Сноуфилд. Кейл му преразказа малкото, което знаеше, и Джитър се възбуди:

— Загряваш ли какво е това, това е знак. Извършеното в Сноуфилд е като известие за света, че е настанало Неговото време. Царството му ще настъпи скоро. Той ще властва на земята хиляда години. Библията го казва, човече — хиляда години Ад на земята. Всички ще страдат — освен ти и аз и други като нас. Щото ние сме избраните, човече. Ние сме Неговите апостоли. Ние ще властваме над света с Луцифер, светът ще ни принадлежи и ще можем да вършим всякакви безбожни неща, над когото си пожелаем. Над всекиго. И никой няма да ни докосне, никой, никога. Разбираш ли? — попита Тър, стискайки ръката на Кейл, гласът му се издигна от вълнение, вибрираше от евангелистка страст, страст, която лесно се предаде на Кейл и породи у него замайващ, сатанински екстаз.

С ръката на Джитър върху своята, Кейл си представи, че усеща горещия поглед на червено-жълтото татуирано око — магьосническото око, което надничаше в душата му и разпознаваше загадъчно родство.

Кейл се окашля, почеса се по глезена си и по прасеца и каза:

— Да. Да, разбирам. Наистина разбирам.

От калния стълб в центъра на помещението започна да се образува камшикоподобна опашка. Появиха се криле, разпериха се, плеснаха веднъж. Израснаха ръце, големи и мускулести. Дланите бяха огромни, със силни пръсти, завършващи с нокти. На върха на стълба в тинестата маса се оформи лице: брадичка и челюсти като изсечен гранит; пукнатина като уста с тънки устни, криви жълти зъби, зловещи кучешки зъби; нос като свинска зурла; безумни кървавочервени очи, нечовешки, като призматичните очи на муха. Върху челото изникнаха рога, в съответствие с представите на християнската митология. Косата изглеждаше като съставена от червеи; те лъщяха, тлъсти и зеленикаво-черни, гърчейки се непрестанно в преплитащи се възли.

Жестоката уста се отвори. Дяволът изрече:

— Вярвате ли?

— Да — каза Тър с обожание. — Ти си моят господар.

— Да — разтреперано изрече Кейл. — Вярвам. — Почеса се по десния си прасец. — Наистина вярвам.

— Принадлежите ли ми? — попита призракът.

— Да, завинаги — каза Тър, а Кейл потвърди.

— Ще се откажете ли от мен? — попита той.

— Не.

— Никога.

— Искате ли да ме зарадвате?

— Да — отвърна Тър, а Кейл каза:

— С каквото пожелаеш.

— Ще си тръгна скоро — заяви призракът. — Още не е дошло времето да властвам. Този ден наближава. Скоро. Но първо трябва да се преодолеят някои обстоятелства, да се сбъднат някои предсказания. И тогава ще се върна, не само за да дам знак на човешкия род, а за да остана хиляда години. Дотогава ви оставям под закрилата на моята мощ, която е огромна; никой няма да може да ви навреди или попречи. Дарявам ви с безсмъртие. Обещавам ви, че за вас Адът ще бъде място на големи наслади и безмерни награди. В замяна, вие трябва да извършите пет неща.

Той им каза какво иска от тях, за да докажат себе си и да го удовлетворят. Докато говореше, по Него избиха пъпки, пришки и рани, от които сълзеше жълтеникава течност.

Кейл се чудеше какво може да е значението на тези рани. После съобрази, че Луцифер е баща на всички болести. Вероятно това бе неособено изтънчен намек за ужасните чуми, които можеше да им изпрати, ако не пожелаят да се заемат с петте задачи.

Плътта се пенеше, разтваряше се. Парчета от нея падаха на пода; няколко се удариха в стените, докато фигурата се мяташе и гърчеше. Дяволската опашка се отдели от централното тяло и се заизвива на пода; за секунди се разложи в безжизнена купчина мръсотия, която миришеше на мърша.

Когато завърши с обясненията какво иска от тях, Той каза:

— Сключваме ли сделката?

— Да — отвърна Тър, а Кейл рече:

— Да, сделка.

Лицето на Луцифер, покрито с гноящи рани, се стопи. Рогата и крилата също се стопиха. Пенейки се и капейки приличаща на гной паста, нещото се просмука през пода и изчезна в реката отдолу.

И странно, смърдящата мъртва тъкан не се изпари. Ектоплазмата трябваше да изчезне със заминаването на свръхестествената сила, но тази материя остана: гнойна, отвратителна, блестяща на светлината на газовия фенер.

Постепенно екстазът на Кейл затихна. Започна да усеща през панталоните си студа, излъчващ се от варовика.

Джийн Тър се изкашля.

— И тъй… и тъй, какво ще кажеш?

Кейл се почеса по сърбящия прасец. Под мястото на сърбежа сега усещаше точка на тъпа, пулсираща болка.

То бе стигнало края на периода си на хранене. Всъщност беше преяло. Възнамеряваше да се отправи към морето по-късно същия ден, през редицата от пещери, подземни канали и подземни реки. Искаше да се прехвърли от континента в океанската шир. Безброй пъти преди бе прекарвало летаргичните си периоди — които понякога продължаваха много години — в студените и тъмни морски дълбини. Там долу, където налягането бе толкова голямо, че много малко живи форми можеха да оцелеят, там долу, където абсолютната тъмнина и тишината почти не подбуждаха към действие, древният враг можеше да забави процесите си на обмяна на веществата; там долу можеше да влезе в така желаното полусънно състояние, в което да размишлява в пълна самота.

Но никога нямаше да стигне до морето. Никога вече. То умираше.

Мисълта за собствената му смърт бе така нова, че още не я беше нагодило към мрачната действителност. В геоложкия фундамент на Сноутоп Маунтин, променящият формата си продължаваше да изхвърля заразени части от себе си. Пълзеше все по-надълбоко и по-надълбоко, през подземната река, която течеше в стигийска тъмнина, още по-надълбоко, в дълбините на адските пространства в земята, във владенията на Орк, Хадес, Озирис, Ереб, Минос, Локи, Сатаната. Всеки път, когато мислеше, че се е освободило от поглъщащите го микроорганизми, странно изгарящо усещане възникваше в някоя точка от аморфната му тъкан, знак, че нещо не е наред, и после идваше нечовешката болка, и то се принуждаваше да се освободи от още инфектирана плът. Отиде още по-дълбоко, надолу в джахана, в Геена, в Преизподнята, Авадон, в Пъкъла. През вековете то пламенно бе играло ролята на Сатаната и други дяволски фигури, които хората му бяха приписвали, беше се забавлявало да подхранва суеверията им. Сега бе осъдено на гибел в съгласие с митовете, за чието създаване само бе помогнало. С горчивина разбираше иронията. Беше изпаднало в униние. Беше осъдено. Щеше да живее в мрак и отчаяние през останалата част от живота си — който се измерваше в часове.

Поне оставяше след себе си двама апостоли. Кейл и Тър. Те ще вършат делото му дори след като престане да съществува. Ще разпръснат ужас и ще отмъстят. Те са абсолютно подходящи за задачата.

Сега, смалил се и сведен само до един мозък и малко количество поддържаща тъкан, променящият формата си се сви в една подземна ниша между скалните породи и зачака края. През последните си минути кипеше от ненавист и ярост към целия човешки род.

Кейл запретна крачолите си и разгледа прасеца на десния си крак. На светлината на фенера видя две малки червеникави петънца; бяха подути, сърбящи и много чувствителни.

— Ухапвания от насекоми — каза той.

Джийн Тър ги погледна.

— Кърлежи. Влизат под кожата. Чесането няма да ти помогне, докато не ги отстраниш. Изгори ги с цигара.

— Ти имаш ли?

Тър се ухили.

— Имам няколко с „трева“. Ще свършат работа. И кърлежите ще умрат щастливи.

Те запалиха цигарите с марихуана и Кейл изгори кърлежите с тлеещия връх. Почти не го заболя.

— Когато си в гората — каза Тър, — пъхай крачолите си в ботушите.

— Те бяха пъхнати в ботушите ми.

— Тъй ли? Тогава как тия кърлежи са се оказали отвътре?

— Не зная.

След като попушиха марихуана, Кейл се намръщи и каза:

— Той ни обеща, че никой не ще може да ни нарани или спре. Каза, че сме под Неговото покровителство.

— Така е. Непобедими сме.

— Тогава защо ме хапят тези кърлежи? — попита Кейл.

— Е де, това е дребна работа.

— Но ако сме действително защитени…

— Слушай, може би ухапванията от кърлежите са за Него като подпечатване на сделката, която сключихме. С малко кръв. Чаткаш ли?

— Тогава защо не ухапаха и теб?

Джитър сви рамене.

— Това няма значение. Освен това, шибаните кърлежи те ухапаха преди да сключим сделката — нали така?

— О-о — кимна Кейл със замаяна от наркотика глава. — Да. Прав си.

Известно време и двамата мълчаха. Сетне Кейл каза:

— Кога мислиш, че можем да си тръгнем оттук?

— Сигурно още те търсят усилено.

— Но след като не могат да ми навредят…

— Няма смисъл да си създаваме трудности — каза Тър.

— И аз смятам така.

— Ще полежим тихичко няколко дни. Дотогава голямата тупурдия по търсенето ни ще е свършила.

— Тогава ще направим петте неща, както иска той. А после?

— Ще тръгнем, човече. Ще мръднем нанякъде. Ще офейкаме.

— Къде?

— Някъде. Той ще ни покаже пътя. — Тър замълча за малко. После проговори: — Разкажи ми за онова. За убийството на жена ти и детето.

— Какво искаш да научиш?

— Всичко, човече. Кажи какво почувства. Какво е това да затриеш собствената си жена. Най-вече ми разкажи за детето. Какво е това да очистиш дете? Х-м? Никога не съм го правил с толкова малки. Бързо ли го уби или бавно? По-различно ли беше, отколкото с нея? Какво точно направи с детето?

— Само каквото трябваше. Те стояха на пътя ми.

— Дърпаха те надолу, а?

— И двамата.

— Сигурно. Разбирам как е било. Но какво направи?

— Застрелях я.

— И детето ли застреля?

— Не. Насякох го. Със сатъра.

— Без майтап?

Попушиха още марихуана. Лампата съскаше, хихикащото ромолене на подземната река се чуваше през дупката на пода, а Кейл говореше за убийствата на Джоана, Дани и полицаите.

От време на време, подсилвайки думите си с наркоманско хихикане, Джитър казваше:

— Хей, човече, ще се позабавляваме ли? Ще се позабавляваме ли заедно, ти и аз? Разкажи ми още. Кажи. Човече, ще се позабавляваме ли?

44ПОБЕДА?

Брайс стоеше на тротоара и изучаваше града. Ослушваше се. Чакаше. Нямаше и следа от чудовището, но му бе трудно да повярва, че е мъртво. Страхуваше се да не скочи върху него веднага щом се отпусне.

Тал Уитмън бе проснат на паважа. Джени и Лайза почистваха изгорените от киселината места по тялото му, пудреха ги с антибиотик и ги бинтоваха.

А Сноуфилд си оставаше тих като морско дъно.

Когато привърши с Тал, Джени каза:

— Трябва веднага да го закараме в болница. Раните не са дълбоки, но може да се появи алергична реакция от токсините. Може внезапно да получи дихателна недостатъчност или да възникнат проблеми с кръвното налягане. Болницата е подготвена за най-лошото, аз — не.

Оглеждайки улицата, Брайс каза:

— Какво ще стане, ако се качим в колата, ако сами влезем в капана на движещата се кола и то изведнъж се върне?

— Ще вземем една-две пръскачки.

— Може да нямаме време да ги използваме. То може да изскочи от някой канал, да обърне колата и да ни убие, без дори да ни докосне, без да ни остави възможност да използваме пръскачките.

Вслушаха се в града. Нищо. Само лекият ветрец. Накрая Лайза каза:

— Мъртво е.

— Не можем да сме сигурни — възрази Брайс.

— Не го ли усещаш? — настоя Лайза. — Не усещаш ли промяната. Няма го! Мъртво е. Промяната във въздуха се усеща.

Брайс осъзна, че момичето е право. Злото бе присъствало не само физически, но и духовно; Брайс бе чувствал присъствието на почти осезаемата злоба. Очевидно древният враг бе излъчвал едва доловима енергия — трептения? Психически вълни? — която не можеше да се види или чуе, но която се регистрираше на инстинктивно ниво. Тя оставяше следа в душата. А сега тези трептения ги нямаше. Във въздуха нямаше заплаха.

Брайс пое дълбоко въздух. Беше чист и свеж.

Тал каза:

— Ако все още не искате да се возите с кола, не се тревожете. Можем и да почакаме. Аз съм добре. Ще се оправя.

— Промених решението си — каза Брайс. — Можем да тръгваме. Нищо няма да ни спре. Лайза е права. То е мъртво.

В патрулната кола, докато Брайс палеше мотора, Джени заговори:

— Помниш ли какво каза Флайт за разума на съществото? Когато разговаряше с него чрез компютъра, професорът каза, че то вероятно е придобило разум и самосъзнание чак след като е започнало да поглъща разумни същества.

— Помня — каза Тал от задната седалка, където го бяха поставили до Лайза. — Никак не ми хареса да го чуя.

— Е и? — попита Брайс. — Какво искаш да ни кажеш, докторе?

— Значи така, ако е станало разумно чрез попиване на нашите знания и познавателни механизми… тогава не е ли придобило жестокостта и пороците си също от нас, от човешките същества? — Джени усети, че на Брайс му става неприятно, но продължи: — В крайна сметка може би единствените истински дяволи са хората; не всички хора; не целият ни род; само извратените, онези, които така и никога не са придобили чувството на съпричастие и състрадание. Ако променящият формата си организъм е Сатаната от митовете, вероятно злото в хората не е отражение на Дявола; вероятно Дяволът е само отражение на диващината и жестокостта на собствения ни вид. Може би самите ние сме… създали Дявола по наш собствен образ и подобие.

Брайс мълчеше. Сетне каза:

— Знаеш ли, може и да си права. Предполагам, че си права. Няма смисъл да хабим енергия да се плашим от дяволи, демони и неща, които тропат нощем…, защото в края на краищата никога няма да се сблъскаме с нищо по-ужасяващо от чудовищата измежду нас. Адът е там, където сами го създадем.

Колата потегли надолу по „Скайлайн роуд“.

Сноуфилд изглеждаше спокоен и прекрасен.

Нищо не се опита да ги спре.

45ДОБРО И ЗЛО

В неделя вечерта, седмица след пристигането на Джени и Лайза в тихия като гробница Сноуфилд, пет дни след смъртта на древния враг, двете бяха на посещение при Тал Уитмън в болницата на Санта Майра. Той бе получил токсично отравяне от някаква течност, изпусната от чудовището и бе развил лека инфекция, но животът му не беше в опасност. Сега беше почти като нов — и готов да си ходи вкъщи.

Когато Лайза и Джени влязоха в стаята на Тал, той седеше на един стол до прозореца и четеше списание. Беше в униформа. Револверът и кобурът му лежаха на една масичка до стола.

Лайза го прегърна преди той да успее да се изправи и Тал също я прегърна.

— Изглеждаш добре — каза му тя.

— Изглеждаш отлично — отвърна й той.

— Като един милион долара.

— Като два милиона.

— Ще завъртиш главите на жените.

— А ти ще накараш момчетата да правят задно салто.

Това бе малка ежедневна церемония, ритуал, който предизвикваше смях у Лайза. Джени харесваше това; Лайза не се усмихваше често тези дни. През последната седмица изобщо не се бе усмихвала, нито веднъж.

Тал се изправи, Джени също го прегърна и каза:

— Брайс е при Тими. Ще дойде след малко.

— Знаеш ли — каза Тал, — сега той се справя много по-добре с положението. През последната година се виждаше как състоянието на Тими го съсипва. Сега изглежда се справя.

Джени кимна:

— Беше си втълпил, че за Тими е по-добре да умре. Но горе в Сноуфилд отношението му се промени. Мисля, че е решил все пак, че няма по-лошо от смъртта. Където има живот, там има и надежда.

— Така казват.

— След още една година, ако Тими е все още в кома, Брайс може отново да промени мнението си. Но засега изглежда благодарен само да поседи тук за малко всеки ден, държейки топлата ръчичка на момчето. — Тя огледа Тал и попита: — Защо си в униформа?

— Изписват ме.

— Чудесно! — възкликна Лайза.

Тези дни в стаята на Тими бяха настанили един осемдесет и две годишен мъж, към който бяха прикрепени интравенозна система, монитор за сърдечната дейност и съскащ дихателен апарат.

Въпреки че Тими бе прикачен само към интравенозна система, той бе в прегръдките на пълна забрава, подобна на комата на стареца. Един-два пъти в час, никога по-често и никога за повече от минута, клепачите на момчето потрепваха или устните му се мърдаха, или пък на бузата му трепваше мускул. Това бе всичко.

Брайс седеше до леглото с ръка през преградата, нежно стискайки ръката на сина си. След Сноуфилд дори този оскъден допир бе достатъчен за него. Всеки ден, когато напускаше стаята, се чувстваше по-добре.

Сега, след настъпването на вечерта, нямаше много светлина. На стената точно над леглото имаше лампа, която хвърляше слаба мека светлина само до раменете на Тими, оставяйки в сянка покритото му с чаршаф тяло. На тази мъглява светлина Брайс можеше да види колко е отслабнало момчето му, въпреки интравенозния разтвор. Скулите му бяха изпъкнали. Под очите имаше тъмни кръгове. Брадичката изглеждаше покъртително крехка. Синът му бе дребен за възрастта си. Но сега ръчичката, която държеше Брайс, сякаш принадлежеше на много по-малко дете от Тими; приличаше на бебешка.

Но беше топла. Беше топла.

След малко Брайс неохотно я пусна. Погали косата на момчето, оправи чаршафа, заглади възглавницата.

Време беше да си отива, но не можеше; още не. Плачеше. Не искаше да излезе в коридора със сълзи по лицето.

Издърпа няколко хартиени кърпички от кутията на нощното шкафче, стана, отиде до прозореца и погледна към Санта Майра.

Въпреки че плачеше всеки път, когато влезеше тук, сега сълзите му бяха по-различни. Бяха парещи, отнасяха мъката и го лекуваха. Малко по малко, бавно, но го лекуваха.

— Изписан ли? — намръщи се Джени. — От кого?

— Да кажем от мен — усмихна се Тал.

— Откога си станал лекар?

— Помислих си, че трябва да се вземе още едно мнение, така че се консултирах със себе си и си препоръчах да се прибирам у дома.

— Тал…

— Наистина, докторе, чувствам се прекрасно. Подутината изчезна и от два дни нямам температура. Готов съм за изписване. Ако ме принудиш да остана, ти ще си виновна за смъртта ми.

— За смъртта ти ли?

— Храната в болницата със сигурност ще ме убие.

— Изглежда готов за танци — каза Лайза.

— Ти пък откъде взе лекарската си диплома? — попита Джени. А на Тал каза: — Добре… нека погледна. Свали ризата.

Той я съблече бързо и лесно, не вдървено както вчера. Джени внимателно разви бинтовете и откри, че той е прав: нямаше нито подутини, нито рани, нито корички.

— Победихме го — увери я той.

— Обикновено не изписваме пациенти вечерно време. Формулярите се попълват сутрин; изписването е между десет и дванадесет часа.

— Правилата съществуват, за да бъдат нарушавани.

— Казано от полицай звучи ужасно — подразни го тя. — Виж, Тал, предпочитам да останеш още една нощ, просто, защото…

— А аз предпочитам да не остана, просто, защото полудявам.

— Наистина ли си решил?

— Той наистина е взел решение — каза Лайза.

— Докторе — заговори Тал, — оръжието ми беше в сейфа заедно с лекарствата. Трябваше да се моля, да лаская, да досаждам на една симпатична сестра на име Пола, за да ми го даде този следобед. Казах й, че със сигурност ще ме пуснете тази вечер. Знаеш ли, Пола е душица, много привлекателна жена, неомъжена, добра партия, възхитителна…

— Не се горещи толкова — каза Лайза. — Тук има малолетни.

— Иска ми се да излизам с Пола — каза Тал. — Искам да остана цяла вечност с Пола. Но сега, докторе, ако не се прибера у дома, ще се наложи отново да върна револвера в сейфа, и може би шефката на Пола ще разбере, че тя ми го е дала преди да ме изпишат и Пола може да загуби работата си и ако това стане, никога няма да излезе с мен, няма да мога да се оженя за нея, няма да има никакви малки Тал Уитмънчета, които да тичат наоколо, даже никога, защото ще отида в манастир и ще се обрека на безбрачие, понеже съм решил, че Пола е единствената жена за мен. Така че, ако не ме изпишеш, ще съсипеш не само целия ми живот, но и ще лишиш света от един малък черен Айнщайн или от един малък черен Бетховен.

Джени се засмя и поклати глава.

— Добре, добре. Ще попълня формуляра за изписване и ще можеш да си отидеш тази вечер.

Той я прегърна и бързо облече ризата си.

— Пола по-добре да внимава — каза Лайза. — Прекалено си ловък, за да те оставят да се мотаеш около жените без звънец на врата.

— Аз? Ловък? — Той закопча колана с кобура на кръста си. — Аз съм само добрият стар срамежлив Тал Уитмън. През целия си живот съм бил стеснителен.

— О, разбира се — каза Лайза.

Джени отново взе думата:

— Ако…

Но внезапно Тал обезумя. Блъсна Джени встрани и я повали на пода. Тя удари рамото си в таблата на леглото и падна тежко на пода. Чу изстрел и видя Лайза да пада, но не разбра дали момичето е уцелено или се опитва да се прикрие; за секунда помисли, че Тал стреля по тях. Тогава забеляза, че той все още се опитва да извади револвера си от кобура.

В момента, когато изстрелът проехтя през стаята, се разби стъкло. Беше прозорецът зад Тал.

— Хвърли го! — извика Тал.

Джени извърна глава и видя на прага на вратата силуета на Джийн Тър, очертан от по-ярката светлина на болничния коридор зад него.

Застанал в сянката до прозореца, Брайс изтри сълзите си и смачка мокрите хартиени кърпички. Дочу лек шум зад себе си в стаята, помисли, че е някоя сестра, обърна се — и видя Флетчьр Кейл. За момент се вцепени от изненада.

Кейл стоеше до края на леглото на Тими, едва се виждаше на слабата нощна лампа. Не бе забелязал Брайс. Гледаше момчето — и се хилеше. По лицето му бе изписана лудост. Беше въоръжен.

Брайс се отмести от прозореца и посегна към револвера си. Твърде късно осъзна, че е без униформа и без кобур отстрани. Имаше малък тридесет и осем калибров пистолет в кобура на глезена; наведе се да го вземе.

Но Кейл го бе забелязал. Револверът в ръката на Кейл щракна и изгърмя последователно три пъти.

Брайс усети тежък удар отляво, болката премина през целия му гръден кош. Докато падаше на пода, чу как оръжието на убиеца изтрещя още три пъти.

— Хвърли го! — извика Тал и Джени видя Джитър, и още един куршум рикошира в металната рамка на леглото и сигурно се бе ударил в тавана, защото долу паднаха няколко парчета от звукоизолиращия материал.

Тал се наведе и изстреля два куршума. Първият улучи Джитър в лявото бедро. Вторият го удари в стомаха, повдигна го и го отхвърли назад в ъгъла, където се приземи във фонтан от кръв. Не помръдна повече.

Тал възкликна:

— Защо, по дяволите?

Джени викаше Лайза и залази на четири крака около леглото, питайки се дали сестра й е жива.

От няколко часа Кейл беше болен. Имаше треска. Очите му горяха и като че ли бяха пълни с пясък. Болестта го връхлетя изведнъж. Имаше и главоболие и както стоеше до леглото на момчето, започна да му се повдига. Краката му омекнаха. Нищо не разбираше; трябваше да е защитен, непобедим. Но може би Луцифер не беше доволен от него, защото изчака пет дни преди да напусне пещерите. Може би тази болест е предупреждение да се захване с Неговото дело. Симптомите вероятно ще изчезнат веднага щом момчето умре. Да. Сигурно така ще стане. Кейл се ухили на изпадналото в кома дете, понечи да насочи дулото на револвера и трепна от спазъм в корема.

И в този миг съзря движение в сенките. Отдръпна се от леглото. Някакъв мъж. Идваше към него. Хамънд. Кейл откри огън и изстреля шест куршума, не искаше да рискува. Беше замаян, погледът му бе замъглен, а ръката му бе слаба, едва държеше оръжието; дори в такова малко помещение не можеше да се прицели добре.

Хамънд падна тежко и не помръдна.

Въпреки че светлината бе слаба и зрението на Кейл бе размътено, той забеляза петна от кръв по стената и по пода.

Щастливо усмихнат, чудейки се кога болестта ще го напусне, сега, когато бе изпълнил една от задачите на Луцифер, Кейл се заклатушка към тялото, възнамерявайки да му изпрати още един последен куршум. Дори и Хамънд да бе напълно мъртъв, Кейл искаше да пусне един куршум в това подло, самодоволно лице, искаше да го размаже.

Сетне щеше да се занимае с момчето.

Ето какво искаше Луцифер. Пет трупа. Хамънд, момчето, Уитмън, доктор Пейдж и момичето.

Кейл стигна до Хамънд, започна да се навежда над него…

…и шерифът се раздвижи. Ръката му бе бърза като светлината. Измъкна пистолет от кобура на глезена си и преди Кейл да реагира, дулото просветна.

Куршумът удари Кейл. Той се препъна, падна. Револверът излетя от ръката му. Чу го да се удря в крака на едно легло.

„Не е възможно — каза си Кейл. — Аз съм защитен. Никой не може да ме нарани.“

Лайза бе жива. Когато падна зад леглото, не беше простреляна; просто търсеше прикритие. Джени я прегърна.

Тал се бе навел над Джийн Тър. Водачът на бандата бе мъртъв, със зееща рана на гърдите.

Струпа се тълпа: сестри, санитари, няколко лекари, един-двама пациенти в халати и по чехли.

Някакъв червенокос санитар се втурна вътре. Изглеждаше като в шок.

— На втория етаж също е имало престрелка!

— Брайс — каза Джени и леденото острие на страха я преряза в стомаха.

— Какво става тук? — попита Тал.

Джени се затича към изхода в края на коридора, блъсна вратата, спусна се надолу през две стъпала наведнъж. Тал я настигна на площадката на втория етаж. Полицаят отвори вратата и те се втурнаха по коридора.

Пред вратата на Тими се бе събрала друга тълпа. Джени разблъска зяпачите и влезе с разтуптяно сърце.

На пода имаше някакво тяло. Една сестра се бе навела до него. Джени си помисли, че е Брайс. После го видя на стола. Друга сестра срязваше ризата на рамото му. Беше само ранен.

Брайс пресилено се усмихна.

— Май трябва да внимаваш, докторе. Ако винаги пристигаш толкова бързо на адреса, ще започнат да те наричат линейка-изтребител.

Тя заплака. Не успя да се въздържи. Никога не се бе радвала така както сега, като чу гласа му.

— Само една драскотина — изрече той.

— Сега звучиш като Тал — каза тя, смеейки се през сълзи. — Тими добре ли е?

— Кейл щеше да го убие. Ако не бях тук…

— Това Кейл ли е?

— Да.

Джени изтри с ръкав сълзите си и прегледа рамото на Брайс. Куршумът бе преминал през него, влязъл бе отпред и бе излязъл отзад. Нямаше причини да смята, че има заседнало парче, но все пак възнамеряваше да се разпореди да го прегледат на рентген. Макар и без големи изблици, раната кървеше обилно и Джени нареди на сестрата да спре кръвоизлива с марлени тампони.

Той щеше да се оправи.

Успокоена за състоянието на Брайс, Джени се обърна към мъжа на пода. Състоянието му беше по-сериозно. Сестрата бе разкъсала якето и ризата му; беше прострелян в гърдите. Кашляше и от устата му бликаше алена кръв.

Джени изпрати сестрата да вземе носилка и да повика спешно хирург. Тогава забеляза, че Кейл има треска. Челото му гореше, лицето му беше зачервено. Когато го хвана за китката да провери пулса му, забеляза, че е покрита с огненочервени петънца. Вдигна ръкава нагоре и откри, че точиците са стигнали до средата на ръката. Имаше ги и по другата китка. По лицето и врата ги нямаше. Джени бе забелязала бледочервени белези по гърдите му, но ги беше взела за кръв. Разглеждайки ги отново, по внимателно от преди, тя установи, че са като тези по китките.

Шарка? Не. Нещо друго. Нещо по-лошо от шарка. Сестрата се върна с двама санитари и с носилка на колела и Джени каза:

— Трябва да поставим етажа под карантина. И този отгоре. Тук има някаква заразна болест, но не съм съвсем сигурна каква точно.

След рентгена и след като превързаха раната му, настаниха Брайс в стаята до Тими. Когато изтръпналите му нерви започнаха да възстановяват функциите си, болката в рамото се засили. Шерифът отказа да вземе болкоуспокояващи лекарства, защото искаше главата му да остане бистра, докато не разбере какво се бе случило и защо.

Джени дойде да го види един час след като го сложиха в леглото. Изглеждаше изтощена и все пак умората не намаляваше красотата й. Самото й присъствие бе най-доброто лекарство.

— Как е Кейл? — попита той.

— Куршумът не е засегнал сърцето. Улучил е белия дроб и е скъсал една артерия. При нормални обстоятелства прогнозата щеше да бъде благоприятна. Обаче ще му се наложи да се възстановява не само от хирургичната намеса; трябва да се справи и с една разновидност на петнистия тиф.

Брайс премигна.

— Петнист тиф ли?

— Има две ранички като от изгаряния с цигара на десния прасец, или по-скоро белези от две изгаряния, за да се отърве от кърлежите. Дървесните кърлежи пренасят заразата. Съдейки по вида на белезите, бих казала, че е бил ухапан преди пет-шест дни, точно колкото е инкубационният период на петнистия тиф. Симптомите трябва да са го съборили преди няколко часа. Бил е замаян, трябва да му е било студено и да е имал болки в ставите…

— Ето защо се целеше толкова зле! — каза Брайс. — Стреля три пъти отблизо и ме рани само веднъж.

— По-добре благодари на Бога, че е изпратил кърлежи в крачолите му.

Брайс се замисли и каза:

— Това направо прилича на Божие дело, нали? Но какво ли са били замислили той и Тър? Защо са рискували да дойдат въоръжени тук? Мога да разбера това, че Кейл иска да убие мен и дори Тими. Но защо Тал, теб и Лайза?

— Няма да повярваш — каза тя. — От миналия вторник сутринта Кейл си е водил дневник за това, което нарича „Събитията след Богоявление“. Изглежда Кейл и Тър са сключили сделка с Дявола.

В четири часа в понеделник сутринта, само шест дни след богоявлението, за което бе писал Кейл, той почина в окръжната болница. Преди да си отиде от този свят, отвори очи, диво се втренчи в сестрата, после се загледа зад нея, съзря нещо, което го изпълни с ужас, нещо, което сестрата не можеше да види. Някак си намери сили да вдигне ръце, сякаш се опитваше да се предпази, и понечи да извика, но издаде само предсмъртно хъркане. Когато сестрата се опита да го успокои, той каза:

— Това не е моето предопределение. — И сетне угасна.

На тридесет и първи октомври, повече от шест седмици след събитията в Сноуфилд, Тал Уитмън и Пола Торн (сестрата, с която излизаше) проведоха вечеринка с маски по случай празника на Вси Светии в къщата на Тал в Санта Майра. Брайс отиде като каубой. Джени бе краварка. Лайза се бе маскирала като вещица, с висока островърха шапка и много черен грим.

Тал отвори вратата и каза:

— Пили-пили. — Беше се маскирал в костюм като пиле.

Джени никога не бе виждала по-абсурден костюм. Тя се смя толкова много, че известно време не забелязваше, че и Лайза се смее.

Това беше първият смях на момичето през последните шест седмици. Преди едва съумяваше да се усмихне. Сега се смееше така, че от очите й потекоха сълзи.

— Хей, чакай малко — каза Тал, преструвайки се на обиден. — И ти имаш доста глупав вид като вещица.

Той намигна на Джени и тя разбра, че е избрал пилешкия костюм заради ефекта, който би имал върху Лайза.

— За Бога — каза Брайс, — мръдни от вратата и ни пусни вътре, Тал. Ако хората те видят в тези одежди, ще загубят и малкото уважение, което им е останало към отдела на шерифа.

Тази нощ Лайза се включваше в разговорите и в игрите и се смееше непрекъснато. Това бе едно ново начало.

През август следващата година, в първия ден на медения им месец в Хонолулу, Джени откри Брайс на терасата на хотелската стая с изглед към Уайкики Бийч. Беше намръщен.

— Да не се притесняваш, че си толкова далеч от Тими, а?

— Не. Но си мисля за него. Напоследък… имам чувството, че в края на краищата всичко ще се оправи. Странно. Това е нещо като предчувствие. Сънувах сън миналата нощ. Тими се събужда от кома, поздравява ме и ме моли за един голям хамбургер „Макдоналд“. Само че… не приличаше на другите ми сънища. Беше толкова истински.

— Ти никога не си губил надежда.

— Не е така. За момент я бях загубил. Но си я възвърнах.

Те стояха мълчаливи, оставили топлият морски вятър да ги гали, заслушани в шума на разбиващите се в брега вълни.

Сетне отново се любиха.

Тази вечер отидоха в един добър китайски ресторант. Пиха шампанско цяла вечер дори когато келнерът любезно ги посъветва да преминат на чай с яденето, за да не „покварят“ небцата си.

По време на десерта Брайс заговори:

— Има и още нещо, което каза Тими в този сън. Когато ме видя изненадан от събуждането му от комата, той каза: „Татко, щом има Дявол, значи трябва да има и Бог. Не се ли досети за това, когато срещна Дявола? Господ не би допуснал да проспя целия си живот.“

Джени се втренчи със съмнение в него. Той се усмихна.

— Не се тревожи. Не бягам от тебе. Нямам намерение да започна да изпращам пари на онези проповедници-шарлатани от телевизията, искайки от тях да се молят за Тими. По дяволите, дори нямам намерение да започна да ходя на черква. Неделя е единственият ден, когато мога да поспя! Това, за което говоря, не е твоят стандартен, градински вариант на религията…

— Да, но онова не беше наистина Дявола — каза тя.

— Не беше ли?

— То беше праисторическо същество, което…

— Не може ли да е и двете?

— С какво сме се захванали тук?

— С философска дискусия.

— През медения ни месец?

— Ожених се за теб отчасти и заради ума ти.

По-късно, в леглото, точно преди да заспят, той каза:

— Добре, мога да кажа само, че древният враг ме накара да разбера, че в този свят има много повече загадки, отколкото някога смятах. Не мога да изключа нищо. Като се връщам назад и имам предвид какво преживяхме в Сноуфилд, как Тал извади оръжието си, когато влезе Джитър, как петнистият тиф надви над дулото на Кейл…, та значи, на мен ми се струва, че сме били предопределени да оцелеем.

Те заспаха, събудиха се на зазоряване, любиха се и отново заспаха.

На сутринта Джени каза:

— В едно съм сигурна.

— И какво е то?

— Било е предопределено да се оженим.

— Без съмнение.

— И каквото и да, ставаше, съдбата рано или късно щеше да ни срещне.

Този следобед, докато се разхождаха по брега, Джени си помисли, че вълните приличат на огромни водни колела. Звукът й припомни старата поговорка, че воденичните колела на Небето се въртят бавно — Бог забавя, но не забравя. Шумът на вълните засили този образ и тя видя в съзнанието си огромни воденични колела, въртящи се едно срещу друго. Тя каза:

— Значи смяташ, че е имало значение? И цел?

Не му беше необходимо да я пита какво иска да каже.

— Да. Всичко, всеки обрат и завой в живота. Значение, цел.

Морската пяна заливаше пясъка.

Джени слушаше „воденичните колела“ и се чудеше какви ли загадки и чудеса, какви ли ужаси и радости се мелят точно в този момент, за да бъдат поднесени в бъдещето.