Дръзката разведена жена

ГЛАВА 4

Когато Мейсън и Дела Стрийт пристигнаха с такси на летището, там ги посрещна пилотът на наетия самолет.

— Изненадан съм — каза той. — Не очаквах, че ще свършите толкова бързо. Какво стана, успяхте ли да загубите парите си в играта?

— До последния цент — усмихна се Мейсън.

— Той се шегува с вас — обади се Дела. — Мислеше повече за жена ви.

— Това положително ще я изненада — каза пилотът. — Готови ли сте да се връщаме?

— Напълно — отговори Мейсън.

Скоро всичко беше готово за отлитане, пасажерите затегнаха коланите. Пилотът включи и загря моторите и след един широк завой издигна машината над ярко осветената търговска част на Лас Вегас.

Дела погледна надолу към светлините на големия град.

— Обзалагам се, че тук се стичат от всички щати много пари. Всички държавни приходи в Невада се получават от играта, а това означава, че те излизат от джобовете на туристите.

— Ще бъдете изненадани, ако разберете колко много пари получава по този начин Калифорния — каза пилотът.

— Откъде знаете това? — запита Мейсън.

— Ако не бяха тези наети полети до Лас Вегас, щях да изпитвам големи трудности при поддръжката на самолета — отвърна пилотът. — Лас Вегас дължи благосъстоянието си на нашите авиолинии, хотелите получават големи суми от развличащите се гости. Вие знаете също, че в играта на комар се пръскат хиляди долари. Много хора идват тук, за да се развличат, и за тях не представлява нищо да заплатят петдесет или сто долара само за да изпитат вълнението от играта на комар. Мисля, че хората тук имат достатъчно добра представа за сумите, които се получават от това. Търговската камара имаше даже тази вечер представител, който проверяваше нашите самолети.

— Какво искате да кажете с това? — запита Мейсън.

— О, това беше само един обикновен въпросник — отговори пилотът. — Те искат да знаят дали често правим полети до Лас Вегас, какъв процент от цялата ни дейност се отнася до полетите ни до тук и други въпроси от тоя род.

— А интересуваха ли се за имената на пътниците, наели самолета? — запита Мейсън.

— О, да. Те искаха да знаят дали това е някакво сдружение или отделна личност, дали е постоянен или случаен клиент.

— Питаха ли за имена?

— Да — отговори пилотът, — но мисля, че те не отдадоха особено значение на това, а и аз им казах, че не е в моята практика да издавам имената на пътниците, които са наели самолета.

Мейсън хвърли един поглед към Дела Стрийт.

— Вие казвате, че това са били хора от Търговската камара? — обърна се той към пилота.

— Да.

— Един или двама мъже бяха?

— Не беше мъж, а само една жена, която не изглеждаше никак зле.

— Можете ли да я опишете? — запита Мейсън. Пилотът отмести погледа си от уредите и изгледа остро адвоката.

— Защо? — попита той. — Нещо не е наред ли?

— Не зная — отговори Мейсън, — но просто се учудвам. Бих желал да ми опишете тази жена.

— Добре, ще се опитам да го направя. Беше около тридесетгодишна, с красиви черти, много добре сложена, макар и не особено висока. Имаше сини или по-скоро сивкави очи.

— Руса или кестенява коса?

— Кестенява?

— Тегло?

— Около петдесет и шест до петдесет и осем килограма.

— Как разбрахте, че тя е от Търговската камара? Показа ли ви някаква карта или друг някакъв документ?

— Не. Тя каза без всякакво колебание, че е от Търговската камара. Дойде направо тук и ми съобщи, че се опитва да събере данни за някаква търговска статистика и, по-точно, какъв е броят на наетите самолети за месец. После добави, че се интересува и за броя на пристигащите пътници с редовните самолети.

— А за автомобилите от Калифорния? — запита Мейсън.

— Тя не каза нищо по този въпрос.

— Всичко това е твърде интересно — рече адвокатът, като хвърли отново поглед към Дела Стрийт, която беше оставила бележника си върху седалката до пилота; преди това беше записала описанието на младата жена, която беше направила проучването.

Те продължиха да летят в мълчание около петнадесет минути, като от време на време поглеждаха ту нагоре към звездите над тях, ту към тъмнината, която се стелеше над пустинната шир под тях, прорязвана често от светлините на автомобилите, които се движеха по асфалтовия път.

— Ако помислите върху това — каза внезапно пилотът, — то ще ви се стори малко странно. Хората, които идват в Лас Вегас със самолети, представляват само една малка част от туристите, които нахлуват тук. Ако един долита със самолет, то хиляди или поне двеста-триста пристигат с коли.

— О, да — отвърна небрежно Мейсън, — когато събират статистически данни, хората правят смешни неща.

— Това е истина — съгласи се пилотът. — Мисля, че всичко е наред, но все пак нещо ме кара да се замисля.

След време те се приземиха на летището в Лос Анжелос и Мейсън веднага се свърза по телефона с Пол Дрейк.

— Научи ли нещо ново, Пол? — запита той.

— Още е много рано — отвърна детективът. — Не очаквах, че ще се обадиш преди два часа.

— Пристигнахме току-що благополучно — каза Мейсън. — Напредваме. Може би ще е добре да си отдъхнем и поспим малко. Все пак имаш ли някакви новини?

— Да — отговори Дрейк. — Мелина Фънч от Лас Вегас, ул. „Кипър“ 625, е 28-годишна, разведена, кестенява и с хубава фигура. Тя притежава магазин за подаръци в Лас Вегас и използва помощта на млада жена, която понякога идва тук, за да купува стока. Изглежда, Мелина живее добре и сигурно има и друг източник на приходи, предполагам, някаква издръжка. Бившият и съпруг е източен милионер.

— А какво е положението с другата кола от Невада? — запита Мейсън.

— Неин собственик е Харли С. Дрексъл от Карсън, ул. „Централна“ 291. Той е петдесет и пет годишен, предприемач и строител. Занимава се със закупуването на места, върху които строи сгради, продава ги с печалба и купува нови места за строеж. Понякога има четири-пет сгради в строеж, понякога само една.

— Добре — каза Мейсън. — Ще се нуждаем навярно от повече подробности за тази жена Фънч. Засега можем да прескочим Дрексъл.

— Нещо друго?

— Нищо повече за тази нощ — промърмори уморено Мейсън. — Вечеря ли добре?

— Дали съм имал добра вечеря? — Дрейк се засмя. — Човече, аз винаги правя това. А ти, Пери?

— Хапнахме с Дела по един сандвич по пътя за летището, а после бяхме така ужасно заети и не остана време и да помислим за храна. Обзалагам се, че Дела умира от глад. Ще се опитам веднага да наваксам пропуснатото. Довиждане до утре, Пол.

Мейсън окачи слушалката и се обърна към Дела Стрийт:

— Дявол да го вземе, аз забравих за вечерята и…

— Същото стана и с мене — каза тя, — но сега стомахът ми напомня за това.

— Бифтек? — запита Мейсън. Тя поклати глава.

— За мене шунка и яйца.

— Това звучи добре. Да вървим.