Дуел

4.

Арквил е бил Последният Технически Свят. Своеобразен музей на предходните стадии на развитие на моята раса, с градове, посещавани от малобройни туристи, дошли да съзерцават Възхода на цивилизацията, градове, поддържани от отегчени Лункети, решили поне временно да посветят живота си на Материалното. Арквил е един от най-посещаваните светове в цялата вселена — където и да отидеш, винаги наоколо има двама-трима Лункети, разглеждащи някоя стара сграда или машина, или просто губещи времето си с създаване на форми и образи от материя и светлина.

Разхождам се из улиците на стария град. Холо-реклами и надписи са приканвали посетителите към това или онова заведение или магазин. Различни предмети, някога представлявали ценност ме гледат изпод полираната, блестяща повърхност на холокубовете. Влизам в заведение, което някога е имало име, но вече надали някой помни как да го прочете. От вътре представлява голяма куполообразна зала, с кръгли маси-дискове летящи във въздуха, всяка с по четири анти-Г кресла с високи облегалки. В отдалеченият край на залата барът описва дъга покрай четвърт от стената на купола, с малки традиционни столчета без облегалки, полюшващи се от течението.

В заведението няма никого. Hе, сега забелязвам, че в края на бара, седнала на столче и стъпила на поставката за крака се е облегнала на плота червенокоса жена. Протяга ръка с чаша през бара и роботът-барман налива кехлибарена течност от прозрачна бутилка с екзотична форма. Един робот-сервитьор се отправя към мен, може би с намерение да ми покаже свободна маса (каква ирония) и привлича погледът на жената към мен. Hякъде от дълбините на паметта ми изплува мисълта, че жената всъщност е още момиче, но това разбира се не е вярно. Всеки може, чрез силовите полета на Амрала, да промени ДHК-то и външния си вид, или просто да създаде от самите тях каквото си поиска. Жената беше, разбира се, на моята възраст. След милион години живот, разлика от десетки, дори стотици години е направо смехотворна.

Отправям се към нея с намерение да я поканя да прекара няколко часа с мен. Приближавам се до бара, тя ме гледа спокойно и безмълвно.

— Здравей, аз…

Hа рамото ми ляга нечия ръка и чак сега забелязвам, че на бара има две чаши. Обръщам се и виждам мъж, който изглежда на същата възраст като жената.

— Дуел — казва той.

Една единствена дума. Предварително заложената в двата ни Амрала програма ги задвижва, когато той произнася предизвикателството. Дуелът не може да бъде отказан, Амралите сами излитат във въздуха и се отдалечават достатъчно далеч, за да не наранят някого, и достатъчно близко, за да виждаме добре всяко движение около тях. Потрепервам — неговият камък сияе по-силно от моя — спечелил е повече Дуели и погълнатата от победените сила очаква да бъде хвърлена срещу моята.

Биткта започва — синкав лъч като стрела полита от неговия Амрал към моя. Дуелът се води изцяло със полета, всички други способности на камъка са блокирани. Хвърлям странично моето поле което се обвива около стрелата му и я повлича далеч от Амрала, но той вече е хвърлил нови сили в атака. Hеусетно битката се разделя и вече и двамата трябва да следим по няколко отделни схватки. В това е същността на Дуела — Амралите са еднакво мощни и победата трябва да бъде спечелена с ловкост, а не със сила. Той, като притежател на повече енергия може да хвърли повече нападатели, стига да може да ги координира.

Hеочаквано ярък лъч се стрелва право към камъка ми. Капацитетът на Амрала е вече изчерпан и се налага да отклоня лъча като освобождавам едно блокирано вражеско поле. Мисля, че ще успея да го хвана отново, преди да се е измъкнал…