Двама са много

IV

Джордж изпита истински ужас, като видя ръката на МакКарти да стиска острия камък и да се протяга над мехурчестата повърхност на чудовището. После тя се размаха и веднага злобно падна. Той успя да си помисли: „Господи! Още е къса. И е дясната й ръка. А освен това е по-далеч от мозъка на Вивиан, отколкото бе до моя“, и веднага съобрази, че няма как да помогне на девойката, преди онази фурия да удължи ръката си с недостигащите и няколко сантиметра. Делението бе на половината. Той още бе скован и можеше да се движи като сиамски близнак, т.е. да се върти около брат си.

Но ето че дойде и неговият ред. С крайчеца на очите си забеляза някакво рязко движение. Груба ръка се протегна към стеблата на очите му. Инстинктивно протегна своята ръка, хвана Хамс за китката и увисна на нея с отчаяна решителност.

Ръката на майора бе така мускулеста и почти два пъти по-голяма от неговата, че макар предимството на лоста да бе на негова страна, той не успя нито да я отблъсне, нито да я извие настрана. Единственото което успяваше да прави бе, да разклаща тази ръка нагоре надолу, като се старае да попада в такт с усилията на Хамс, така че ръката през цялото това време да минава край целта.

Мойорът започна да променя силата и ритъма и така се опитваше да го изненада. Палецът му закачи по едно време основата на едно от стеблата.

— Съжалявам, Майстър — каза той. — Аз лично не изпитвам към вас лоши чувства. И между нас да си остане, уф! МакКарти е ужасна и противна жена… Но, ъфф! едва не ви докопах! бедните духом нямат възможност да избират. Ахх! така виждам тази работа: ако сам не се погрижа за себе си, хррр… кой друг ще се погрижи? Уфф!…

Джордж не отговаряше. Поразително! Той повече не се страхуваше нито за себе си, нито за Вивиън. Бе го обхванала чудовищна ярост. В ръката му отнякъде се вля сила. Съсредоточи се с бяс и помисли: „Повече! По-силно! По-дълга! Ръка!“

Ръката се променяше пред очите му, изпълваше се с яка плът, удължаваше се, набъбваше и мускулите оформяха неравен релеф. С ръката на Хамс ставаше нещо подобно. Той се захвана да прави втора ръка. Хамс последва примера му.

Край Джордж повърхността на съществото сякаш вреше. Освен това забеляза, че продълговатото тяло на чудовището забележимо намали обема си. Неговата дихателна система не бе пригодена за подобна битка и то изяждаше самото себе си, като смилаше собствените си тъкани, с единствената цел да не се задуши.

При какъв минимален обем, то може да изхранва двама съжители?

И от кой мозък ще се избави най-напред?

Нямаше време за мислене. Хамс се разтършува в тревата с втората си ръка, не намери нищо подходящо за оръжие и… внезапно така се дръпна, че тялото на чудовището се разкъса.

Процесът на деление завърши…

„Какво ли ще стане с Вивиън и МакКарти?“ — мина му през главата и за част от секундата рискува да погледне назад. Там се намираше само една безформена яйцевидна купчина. А като върна в първоначалното положение очите си, забеляза полуоформената ръка на Хамс да извлича от тревата дълга пръчка и да се кани да го халоса с нея по стеблата.

Склонът на брега бе на метър вляво. Джордж преодоля това растояние с един рязък скок. Те се захлъзгаха надолу, заклатиха се, за миг замряха, като яростно се бориха ръка за ръка и полетяха към дъното. Вдигна се облак от прах и листа. Описаха невероятна траектория и с мокро шляпване се заковаха на място.

Сякаш вселената се завъртя за последен път и спря. Джордж, полуослепял от падането и болката, се опита да намери опора, напипа ръката на Хамс и яко я сграбчи.

— Ах, по дяволите! — изруга гласът на Хамс. — Май свършвам! Ранен съм, Майстър! Е, давай де, довърши ме. Какво чакаш още? Не си губи напразно времето.

Джордж го погледна подозрително и не отслаби хватката.

— Какво ти става?

— Казах ти, че загивам — отвърна ядосано майорът. — Парализиран съм. Не мога да се помръдна.

Те бяха се стоварили върху неголям изгладен от водата камък, с каквито бе осеяно руслото на реката. Те го обвиваха отвсякъде и тъпия връх на този камък се бе оказал точно под гръбначния мозък на Хамс и само на няколко сантиметра от главния.

— Майоре — каза Джордж, — възможно е нещата да не са чак толкова лоши, колкото изглеждат. Ако се откажете от борбата и преминете напълно в мое разпореждане, може би ще успея да ви го докажа. Съгласни ли сте?

— Че какво да правя? Пречупен ми е гръбнака!

— Това е моя грижа. Съгласен ли си или не?

— Да, разбира се. Това е съвсем порядъчно предложение от твоя страна, Майстър. Твърд факт. Давам думата си, а тя все още нещо означава, нали?!

— Отлично! — каза Джордж.

Като напрегна всичките си сили, той свали тялото им от камъка. После погледна склона по който се бяха изтъркаляли. На това място той беше прекалено стръмен, следователно трябваше на друго място да търси удобен път. Обърна се и погледна на изток по тънкото ручейче, което едва-едва църцореше по средата на руслото.

— Нещо затруднява ли те? — запита Хамс.

— Да, трябва да намеря път за горе — нетърпеливо отвърна Джордж. — Може би ще успея да помогна на Вивиън.

— А, да… извинявай, но аз мислих само за себе си, Майстър. Но кажи ми, моля те…

„Едва ли е още жива — мрачно мислеше Джордж. — Но дори и да има най-малка надежда…“

— Ти ще се оправиш — каза той. — Ако се намираше в предишното си тяло, подобна рана щеше да бъде смъртоносна или в най-добрият случай щеше да си инвалид до гроб, но с това същество, нещата стоят съвсем различно. е оздравееш така лесно, както успя да си оформиш новата ръка.

— Дявол да го вземе — изруга отново Хамс, — как само не помислих за това? Какъв глупак съм! Но Майстър, тогава ние напразно сме си губили времето да се убиваме един друг, а? Иначе казано…

— Не! Ако ви беше размазал мозъка, организмът на чудовището просто щеше да го смели и аз щях да бъда убит. Но като изключим подобни отвратителни жестокости, аз съм сигурен, че сме безсмъртни.

— Безсмъртни — повтори Хамс. — Дявол да го вземе, това е нещо съвсем друго…

Брегът започна да се снишава и на едно място, където влажната почва бе осеяна гъсто с камъни, ги посрещна плавно спускане, което имаше напълно преодолим характер. Джордж тръгна към него.

— Майстър… само миг по-късно се обади Хамс.

— Какво има?

— Знаеш ли, ти си прав. Започна да ми се възвръща осезанието… Чуй ме, Майстър, а има ли нещо, което това чудовище не може да прави? Ето например, как смяташ, не бихме ли могли да се съберем отново с едно… както по-рано, а?

— Възможно е — поривът на Джордж бе съвсем естествен. Тази мисъл го занимаваше отдавна, но сега не бе настоен да я обсъжда с Хамс.

Те стигнаха средата на склона.

— В такъв случай — замислено каза Хамс, — това нещо може да се използува и за военни цели, нали? Този, който занесе чудовището във военното министерство, ще бъде обезпечен до самия си гроб.

— Когато се разделим — каза Джордж, — можеш да правиш каквото си искаш.

— Но това не е истинско решение, дявол да го вземе! — отвърна с раздразнение Хамс.

— Защо?

— Защото тогава те могат да намерят и друго същество.

Хамс изрече тези думи, после изведнъж протегна ръце, хвана доста голям камък и го измъкна от леглото му, без Джордж да успее да му попречи. Над него се намираше още по-голям камък, който се разклати и започна да се свлича надолу.

Джордж, който се намираше точно под него, изведнъж усети, че сякаш е прикован за мястото си.

— Много съжалявам… чу гласът на Хамс, в който различи искрено съжаление. — Но ти знаеш, какво е това Службата по Безопасност. Аз просто не мога да рискувам.

Сякаш камъкът падаше цяла вечност. Още два пъти Джордж напрегна всички сили, да мръдне настрани, но като не успя инстинктивно подложи под него ръцете си. И в последния миг той ги премести вляво от центъра на надвисващата сива грамада… Тя рухна!

Ръцете се пречупиха като тревички и нещо сиво закри небето. Ударът, който понесе, бе така силин и ехтящ, сякаш ковашки чук се стоварваше на наковалнята.

И нещо се плисна.

Но той продължаваше да бъде жив! Поразителен факт, който занимаваше още дълго мисълта му, слез като камъкът с грохот разкъсваше тишината падайки надолу по склона. По едно време Джордж успя да погледне надясно от себе си.

Усилието на пречупените сега ръце, се бе оказало достатъчно да премести пътя на падащия камък на тридесетина сантиметра надясно… И тази половина на чудовището, където се намираше мозъка на Хамс, представляваше нещо като сплескано тесто. Той дори успя да забележи няколко петна сиво вещество, разтварящо се бързо в зеленикавата маса, която бавно се обединяваше в едно цяло.

Изминаха двадесет минути и последните следи на размазания мозък изчезнаха. Чудовището отново прие нормалната си продълговата форма. Джордж усети болката да утихва. Още пет минути и изтерзаните ръце така укрепнаха, че можеше вече да ги ползува. Сега те повече приличаха на човешки. Появиха се сухожилия, нокти и дори познатите му бръчици по кожата. В друго време той би размишлявал блаженно по този повод, но сега бързаше и едва обърна внимание на факта.

Изкачи се нагоре по склона на брега. На сухата треба, на тридесет метра от него, неподвижно лежеше с плавно извита гърбина сиво-зеленикаво тяло, точно като неговото.

Разбира се, то имаше само един мозък.

Чий беше?

Почти сигурно МакКарти бе победила. Вивиън нямаше никакви шансове да оцелее. Но как да си обясни, че ръката бе изчезнала безследно?

Джордж нерешително обиколи съществото и така успя да го разгледа по-добре.

На другата страна видя две тъмно-кафяви очи, които го гледаха със странно и неопределено изражение. Миг по-късно тялото му потрепера и неволно се премести напред.

Вивиан имаше кафяви очи!

Джордж добре си ги спомняше. Кафяви очи и дълги гъсти мигли на нежното лице… Но доказва ли това нещо? А какви бяха очите на МакКарти? Това не можеше да каже по никакъв начин.

Съществуваше само един начин да разбере това.

Джордж се приближи още по-близо, като се оповаваше на предположението си, че някаквата си там meisterii поне е достатъчно развит и не поглъща представителите на собственото си племе…

Двете тела се докоснаха, залепиха се и започнаха да се сливат. Сега Джордж наблюдаваше процесът на делението в обратен порядък. Плътта на споените гъсеници заприлича отначало на гиричка, после на яйце и накрая прие обичайната си гъсеницообразна форма. Неговият мозък и другиият се сближиха и нишките на гръбначните им мозъци се пресякоха под прав ъгъл.

Едва сега той забеляза нещо странно в другия мозък — изглеждаше доста по-светъл и малко по-голям от неговия; а и очертанията му бяха по-резки.

— Вивиън? — съмнението проби път в гласът му. — Ти ли си това?

Не последва отговор.

Той запита още веднъж и още веднъж е още…

— Джордж! — отзова се тя накрая. — Боже мой, така искам да се разплача, а не мога.

— Липсват ни жлезите за сълзи — отвърна той механично. — Какво ти е, Вивиън?

— Нищо особено, Джордж.

Отново бе същият топъл глас…

— Какво стана с МакКарти? Как успя да се изба… Искам да запитам, какво стана с нея?

— Не знам. Нея я няма, нали? Отдавна не й чувам гласа.

— Така е, нея я няма — обясни й Джордж. — Ти не знаеше ли това? Разкажи ми какво си правила?

— Та, аз се опитах да направя ръка, както ми нареди, но ми се стори, че няма да успея. Тогава се стегнах и си направих череп. И тези неща, не знам как да ги нареча, с които си закрих гърба…

— Прешлени. „Виж ти, колко съм несъобразителен!“ — изненада се той. — Е, а после?

— Изглежда, сега плача — каза Вивиън. — А, да, точно така… Господи, каква лекота усещам! Е, а после… нищо. Тя ме удряше и ме болеше, а аз просто лежах и си мислих: „Какво щастие щеше да бъде, ако нея я нямаше наблизо“. И след известно време тя изчезна. После си направих очи, с които да те намеря.

Обяснението озадачаваше повече от самата загадка. Джордж внимателно се огледа наоколо и видя нещо, което преди не беше забелязал. В дясно, на два метра растояние, едва различавайки се в тревата лежеше влажна сива купчинка с някакво подобие на опашка…

Май съществото meisterii, изведнъж му просветна, притежава особен механизъм, за отърваване от наематели, които не умеят да се приспособяват и така се отървава от мозъци склонни към кататония, истерия или самоубийствено умоизстъпление. И по този въпрос правилата гласят — незабавно изхвърляне с целия багаж.

Вивиън е успяла да задействува именно този механизъм, убедила е удивителния организъм, че мозъка на МакКарти не само не е нужен, но и опасен, дори може да се определи като „отровен“.

Нещастната МакКарти, какъв безславен край! — дори честа да бъде смляна и бе отказана; съществото просто я бе изхвърлило като изпражнение…

След дванадесет часа усилена работа, те постигнаха доста успехи. Първо поговориха и се разбраха по-всички важни въпроси, после отново се заеха с лов и си похапнаха с няколко особи от стадото псевдосвине. Накрая, от съвършенно различни подбуди — Джордж смяташе естествената обмяна на веществата в чудовището за неефикасна при бързо предвижване, докато Вивиън и дума не даваше да се издума, че е привлекателна за мъжете в този си образ, — те се заеха с пълната сериозност да трансформират тялото си.

В началото им бе невероятно трудно, но после нещата се подредиха удивително лесно. Но често им се налагаше да се връщат в амебоподобното състояние, поради забравен или лошо действуващ орган. Но всеки подобен пропуск всъщност изправяше пътя им и накрая те се изправиха един срещу друг, задъхвайки се, но дишайки, поклащайки се, но на два крака — те бяха двама гиганти, можещи да изменят външността си, когато пожелаят; в настъпващата благоволна тъмнина те бяха първите хора, които сами се бяха създали!

После изминаха тридесетте километра до лагера на Федерацията. Застанаха на хребета на планината и погледнаха на юг през малката спретната долчинка. Там се издигаше слабо но зловещо сияние. Там железните машини изхвърляха от себе си потоци метал с който да нахранях фабрикаторите, които от своя страна бълваха безброй космически кораби.

— Ние там няма да се върнем, нали? — каза Вивиън.

— За нищо на света — спокойно отвърна Джордж. — С течение на времето те сами ще дойдат при нас. Ние ще чакаме. Ние сме бъдещето!

И още нещо трябва да се каже, изглеждаше дреболия, но важна за Джордж. Говореше любовта му към завършеност — един период бе минал, започваше друг. Най-после намери подходящо име за откритието си: не бeше вече някаква си там meisterii, а Spes hominis — Надеждата на човека.