Двойно убийство

ГЛАВА 6

Обядваха рано и с набързо приготвен студен бюфет. Празникът щеше да бъде открит в два и половина от някаква второстепенна филмова звезда. Имаше опасност да завали, но после времето започна да се оправя. Към три часа увеселението бе в разгара си. Цели тълпи от хора плащаха входната такса от половин крона, а едната страна на дългата алея бе заето от паркирани коли. От младежкото общежитие пристигаха студенти, които разговаряха шумно на чужди езици. Както бе предвидила мисис Мастъртън, лейди Стъбс се появи от спалнята си малко преди два и половина, в цикламена рокля и с огромна черна сламена шапка. Беше си сложила огромно количество диаманти. Мис Бруис промърмори саркастично:

— Явно си мисли, че това тук е като кралския прием у Аскот!

Но Поаро й направи комплимент със сериозен вид:

— Тоалетът ви е прекрасен, мадам.

— Хубав е, нали? — щастливо рече Хати. — С него бях у Аскот.

Второстепенната филмова звезда пристигна и Хати отиде да я посрещне.

Поаро се оттегли на заден план. Обикаляше отегчено — всичко си вървеше нормално като при всички празненства от подобен род. Хвърлянето на топки бе ръководено от сър Джордж, който беше в отлично настроение, имаше игрище за кегли и хвърляне на халки. Имаше и най-различни „щандове“ с местни плодове, зеленчуци, конфитюри и кейкове, а на отделни сергии се продаваха „модни стоки“. Имаше томбола с награди от кейкове, кошници с плодове, дори прасе като печалба, а за децата имаше отстъпка от два пенса на билет.

Тълпата вече бе станала доста голяма и програмата с детските танци започна. Поаро не виждаше никъде мисис Оливър, но цикламената рокля на лейди Стъбс се мяркаше сред хората, докато тя се движеше доста разсеяно. Център на вниманието обаче май бе мисис Фолиът. Външният й вид бе съвсем променен — облечена в плътна дълга рокля с цвят на синя хортензия и елегантна сива шапка, тя явно се бе нагърбила с протоколните функции: посрещаше новодошлите и ги упътваше към различните прояви.

Поаро се приближи незабелязано до нея и се заслуша в разговорите.

— Ейми, мила моя, как си?

— О, Памела, колко мило, че сте дошли с Едуард! Чак от Тивъртън!

— И времето е на ваша страна. Помниш ли годината преди войната? Пороят се изля към четири часа. Всичко се провали.

— Но тази година лятото бе чудесно. Дороти! Не сме се виждали от години!

— Решихме, че на всяка цена трябва да дойдем и да видим Нейс в пълния му блясък. Виждам, че си подрязала храстите на горната площадка.

— Да, защото така се откриват по-добре хортензиите, нали?

— Колко са хубави! Какъв син цвят! Но, мила моя, през последната година си направила чудеса. Нейс наистина започва да прилича отново на себе си.

Съпругът на Дороти избоботи с плътен глас:

— По време на войната идвах тук да се запозная с коменданта. Сърцето ме заболя.

Мисис Фолиът се обърна да посрещне една по-скромна гостенка.

— Мисис Напър, радвам се, че дойдохте. Това Луси ли е? Колко голяма е станала!

— Догодина завършва училище. Радвам се, че изглеждате така чудесно, мадам.

— Много съм добре, благодаря! Луси, иди да си опиташ късмета с халките. Ще се видим при павилиона за чай, мисис Напър. Ще помагам там.

Някакъв възрастен господин, вероятно мистър Напър, скромно каза:

— Радвам се, че ви виждам отново в Нейс, мадам. Всичко е както някога.

Мисис Фолиът не успя да му отговори, тъй като към нея се втурнаха две жени и един възпълен мъж.

— Ейми, мила, минаха толкова години. Всичко изглежда толкова хубаво! Какво си направила с розовата градина? Мюриъл ми каза, че цялата си я подменила с нови храсти.

Пълният мъж се намеси безцеремонно:

— Къде е Мерилин Гейл?

— Реджи изгаря от търпение да я види. Гледал е последният й филм.

— Онази с голямата шапка ли е? Ей Богу, как се е издокарала!

— Не ставай глупав, миличък! Това е Хати Стъбс. Знаеш ли, Ейми, наистина не бива да й позволяваш да се разнася като манекенка.

— Ейми! — настоя за внимание друга приятелка. — Това е Роджърс, момчето на Едуард. Мила моя, колко е хубаво, че си отново в Нейс!

Поаро се отдалечи бавно и разсеяно вложи един шилинг в билет, с който можеше да спечели цяло прасе.

Още чуваше зад себе си напевното „колко е хубаво, че дойдохте“. Дали мисис Фолиът разбираше колко добре се е вживяла в ролята на домакиня, несъзнателно ли го правеше? Този ден тя съвсем категорично бе мисис Фолиът от Нейс Хаус.

Поаро стоеше до палатката с табела „Мадам Зулейка ще ви предскаже бъдещето срещу 2 шилинга и 6 пенса“. Току-що бяха започнали да сервират чай и опашката от желаещи да чуят късмета си се бе стопила. Поаро се наведе, влезе в палатката и си плати, за да седне на стол и да остави краката си да починат.

Мадам Зулейка бе облечена в дълга черна рокля, на дипли, златист лъскав шал, увит около главата й, а долната част на лицето й бе закрито с було, поради което говорът й бе леко приглушен. От златната и гривна с висулки се разнесе лек звън, когато тя хвана ръката на Поаро и започна мило да му предсказва, че естествено, ще спечели много пари, че ще има успех с чернокоса красавица и ще се спаси като по чудо при автомобилна катастрофа.

— Всичко, което ми казвате, мадам Леги, е много приятно. Иска ми се само наистина да се сбъдне.

— О! — възкликна Сали. — Значи ме познахте?

— Предварително бях информиран — мисис Оливър ми каза, че първоначално сте била определена за „жертвата“, но после са решили да се заемете с окултните науки.

— Искаше ми се да бъда „трупът“ — обясни Сали. — Много по-спокойно е. Всичко е заради Джим Уорбъртън. Стана ли вече четири часът? Пие ми се чай. Почивката ми е от четири до четири и половина.

— Има още десет минути — съобщи Поаро, след като погледна огромния си старовремски часовник. — Да ви донеса ли чая тук?

— Не, не. Искам си почивката. Тук е задушно. Има ли още много хора да чакат?

— Не. Всички се редят за чай.

— Добре.

Поаро излезе от палатката и веднага бе нападнат от някаква решителна жена, която го накара да плати шест пенса и да отгатне колко тежи кейкът й.

Палатката с халките за хвърляне бе поверена на пълна мила дама, която го убеди да си опита късмета и за голямо негово смущение той веднага спечели огромна кукла с дебели бузи. Докато крачеше объркан с куклата в ръце, Поаро попадна на Майкъл Уейман, който стоеше навъсен край гората, при началото на пътеката, водеща надолу към кея.

— Явно се забавлявате добре, мосю Поаро — саркастично подхвърли той.

Поаро се загледа в наградата си.

— Ужасна е, нали? — тъжно попита той. Някакво малко дете до него внезапно избухна в плач.

Поаро се наведе бързо и пъхна куклата в ръцете му.

— Ето, това е за теб. Сълзите секнаха мигновено.

— Ето… Вайолет — виж колко е мил господинът, нали? Кажи „благодаря“…

— Конкурс за най-оригинално облечено дете — извика капитан Уорбъртън през мегафона. — Първата група — от три до пет години. Наредете се, моля!

Поаро тръгна към къщата и се сблъска с младеж, който отстъпваше, за да се прицели по-добре с гривната. Младежът го изгледа намръщено, а Поаро му се извини машинално, вторачен в пъстроцветната щампа на ризата му. Разпозна описваната от сър Джордж риза на „костенурки“. Върху нея сякаш се виеха и пълзяха какви ли не костенурки — земни и водни, както и най-различни морски чудовища.

Поаро примига и се обърна към холандката, която бе качил в колата предишния ден.

— Значи и вие сте дошли на празника — рече той. — А приятелката ви?

— О, да, тя също идва днес тук. Не съм я виждала още, но ще тръгваме заедно на автобус, който потегля от портата в пет и петнайсет. Отиваме в Торки и там аз сменям друг автобус за Плимът. Удобен е.

След това обяснение на учудения Поаро му стана ясно защо холандката се поти под тежката раница.

— Тази сутрин видях приятелката ви — каза той.

— А, да, Елза — германката, беше с нея и ми каза, че се опитали да идат през гората на реката и кея. Джентълменът, който е собственик на къщата, бил много сърдит и ги върнал — после додаде, като посочи с глава към мястото, където сър Джордж насърчаваше състезателите с гривни: — Но сега — следобед, е много учтив.

Поаро понечи да й обясни, че има разлика между минаващите напряко през имението момичета и момичетата, платили два шилинга и шест пенса за входен билет, за да опитат забавленията на Нейс Хаус и околния парк. Но върху него връхлетя капитан Уорбъртън с мегафон в ръка. Бе запъхтян и разтревожен.

— Поаро, виждали ли сте лейди Стъбс? Някой да е виждал лейди Стъбс? Трябваше да бъде жури на конкурса за най-оригинално облекло, а не мога да я намеря никъде.

— Аз я видях, чакайте да си помисля — а, преди около половин час. Но после отидох да ми предскажат бъдещето.

— Проклета жена — ядосано процеди Уорбъртън. — Къде ли се е дянала? Децата чакат и заради нея закъсняваме с програмата — той се огледа. — Къде е Аманда Бруис?

И от мис Бруис нямаше следа.

— Много неприятно наистина — реши Уорбъртън. — Ако ще правим нещо, трябва да си помагаме. Къде ли е Хати? Вероятно се е прибрала вътре.

Той бързо се отдалечи.

Поаро си проби път към заграденото с въжета пространство, където в огромна палатка поднасяха чай, но опашката бе много дълга и той се отказа.

Загледа се в щанда за модни стоки, където решителната възрастна продавачка почти успя да му продаде някаква пластмасова кутия за яки, и най-после си проправи път встрани, за да наблюдава от безопасно разстояние оживената тълпа.

Къде ли беше мисис Оливър?

Нечии стъпки зад гърба му го накараха да обърне глава. По пътеката откъм кея се приближаваше млад мъж: много мургав младеж, облечен безупречно с костюм на яхтсмен. Спря, сякаш стреснат от разкрилата се пред очите му гледка.

После колебливо се обърна към Поаро:

— Извинете. Това ли е къщата на сър Джордж Стъбс?

— Да, това е — Поаро замълча, а после се опита да отгатне: — А вие вероятно сте братовчедът на лейди Стъбс?

— Аз съм Етиен де Суса…

— А аз — Еркюл Поаро.

Двамата се поклониха един на друг. Поаро му обясни причината за празненството. Когато свърши, през поляната към тях се приближи сър Джордж, който бе изоставил надпреварата с гривни.

— Вие ли сте Де Суса? Приятно ми е да се запознаем. Хати получи писмото ви тази сутрин. Къде е яхтата?

— Оставих я на котва в Хелмът. Дойдох нагоре по реката с моторницата.

— Трябва да намерим Хати. Тя е някъде тук… Надявам се ще вечеряте с нас, нали?

— Много сте любезен.

— Ще останете ли да спите у нас?

— Благодаря ви и за тази покана, но ще спя на яхтата. Така е по-удобно.

— Дълго ли ще останете?

— Два-три дни. Зависи.

Де Суса елегантно сви рамене.

— Сигурен съм, че Хати ще се зарадва — учтиво каза сър Джордж. — Но къде е тя? Видях я преди малко — той се огледа недоумяващо. — Беше в журито на конкурса за детско облекло. Умът ми не го побира къде е. Извинете за момент. Ще попитам мис Бруис.

Сър Джордж бързо се отдалечи. Де Суса го проследи с поглед. Поаро се обърна към него:

— Май отдавна не сте се виждали с вашата братовчедка.

Онзи само сви рамене.

— Не съм я виждал, откакто бе на петнайсет години. Скоро след това бе изпратена в чужбина — в едно училище към манастир във Франция. От малка обещаваше да стане хубава жена.

Той вдигна въпросително очи към Поаро.

— Тя е хубава — каза Поаро.

— И това ли е съпругът й? Изглежда, е от хората, които наричаме „добряци“, но май не е много изискан. Е, в края на краищата на Хати сигурно й е било трудничко да си намери подходящ съпруг.

Поаро замълча тактично с въпросителен поглед. Де Суса се засмя.

— О, че то не е тайна! Когато бе на петнайсет години, Хати бе умствено недоразвита. Още ли е такава?

— Така изглежда… да — предпазливо каза Поаро.

Де Суса сви рамене.

— Е, защо ли да очакваме от жените да бъдат, интелигентни. Не им трябва!

Сър Джордж се върна разгневен. С него дойде и мис Бруис, която поде доста запъхтяно:

— Нямам представа къде може да е, сър Джордж. За последен път я видях пред палатката на гадателката. Но това бе най-малко преди двайсет-трийсет минути. Няма я в къщата.

— Дали не е отишла да види какво става с „Търсенето на убиеца“? — попита Поаро.

Лицето на сър Джордж се проясни.

— Сигурно. Вижте, не мога да оставя състезанията, защото отговарям за всичко. А и Аманда е страшно заета. Поаро, не бихте ли могли да я потърсите? Знаете маршрута.

Но Поаро не знаеше маршрута. След като попита обаче мис Бруис, тя му го описа в общи линии. Мис Бруис набързо се погрижи за Де Суса, а Поаро тръгна, мърморейки нещо като заклинание: „Тенискортът, градината с камелиите, беседката, горният разсадник, навесът за лодки…“

Докато минаваше край сектора за хвърляне на топки, забеляза с интерес, че сър Джордж предлага дървените топки с омайна приветствена усмивка на младата италианка, която бе изгонил сутринта и която явно бе озадачена от промяната в поведението му.

Поаро продължи пътя си към тенискорта. Но там нямаше никой освен някакъв възрастен господин с вид на военен, който бе задрямал на пейката с прихлупена върху очите му шапка. Поаро се върна при къщата и тръгна надолу към градината с камелиите.

Там откри мисис Оливър, облечена в пищни пурпурни дрехи, да седи унесена на една пейка почти като мисис Сидънс. Тя му кимна да седне до нея.

— Това е едва втората улика — промълви мисис Оливър. — Струва ми се, че съм ги направила съвсем трудни — Все още не е дошъл никой.

В този момент в градината се появи млад мъж по къси панталони с изпъкнала адамова ябълка. Той нададе вик на задоволство и се затича към дървото в края на градината, а от повторния му щастлив възглас пролича, че е открил следващата улика. Докато минаваше край тях, младежът се почувства задължен да сподели радостта си.

— Мнозина не знаят нищо за корковите дървета — поверително им съобщи той. — Първата улика беше хитро направена снимка, но аз разгадах какво има на нея — част от мрежа за тенис. Имаше и едно празно шише от отрова и коркова тапа. Повечето от другите сигурно ще приемат за улика шишето, но аз отгатнах, че то е само за отвличане на вниманието. Корковите дървета са много капризни, в райони като този обаче са доста издръжливи. Аз се интересувам от редки храсти й дървета. А сега се чудя накъде ли да тръгна? — той сбърчи вежди, докато разглеждаше нещо в бележника си. — Преписах си следващата улика, но като че ли няма никакъв смисъл — каза младежът и ги изгледа подозрително. — Вие състезавате ли се?

— О, не — успокои го мисис Оливър. — Само… гледаме.

— Добре тогава… „Когато хубава жена е лекомислена по принуда…“ Струва ми се, че съм го чел някъде.

— Това е много известен цитат — обади се Поаро.

— Лекомислието може да бъде свързано и със сграда — опита се да му помогне мисис Оливър. — Бяла, с колони — допълни тя.

— Това е идея! Благодаря! Казаха ми, че самата мисис Ариадни Оливър била някъде тук. Иска ми се да взема автограф от нея. Не сте ли я виждали?

— Не — твърдо отговори мисис Оливър.

— Ще ми се да се запозная с нея. Пише доста добри заплетени истории — рече момъкът, а после понижи глас: — Но казват, че пиела като смок.

Той продължи забързано нататък, а мисис Оливър заяви с негодувание:

— Така значи! Не е честно, пия само лимонада!

— А вие честно ли постъпихте, като насочихте младежа към следващата улика?

— Той е единственият, стигнал чак дотук, затова реших, че трябва да бъде насърчен.

— Но не му дадохте автограф.

— Това е различно — каза мисис Оливър. — Шт! Ето че идват и други.

Това обаче не бяха търсачи. Бяха просто две жени, които, понеже си бяха платили входните билети, бяха твърдо решени да използват срещу парите си възможността да разгледат всичко.

Явно бяха ядосани и недоволни.

— Ние си мислехме, че имат Хубави лехи с цветя — каза едната от тях. — А то само дървета! Това според мен не е никаква градина.

Мисис Оливър побутна леко с лакът Поаро и двамата се отдалечиха безшумно.

Ами ако никой не открие тялото? — рече объркана мисис Оливър.

— Търпение, мадам, а и не падайте духом — каза Поаро. — Още е рано следобед.

— Вярно — оживено се съгласи мисис Оливър. — А след четири и половина входният билет е на половин цена, така че сигурно ще дойдат още много хора. Хайде да видим какво прави онова момиче Марлийн. Знаете ли, нямам му никакво доверие. Съвсем безотговорно е. Не бих се изненадала, ако се измъкне тихичко и вместо да лежи като труп, иде да пие чай. Нали знаете какви са хората, когато стане въпрос за чай.

Те продължиха да вървят спокойно по горската пътека. Поаро обсъждаше разположението на имението.

— Според мен е доста объркано — каза той. — Толкова много пътеки, че човек не е сигурен накъде ще го отведат. И навсякъде само дървета.

— Говорите като онази кисела жена преди малко. След като отминаха беседката, тръгнаха по извитата пътека към реката. Под тях изникна силуетът на навеса за лодки.

Поаро отбеляза, че ще е неприятно, ако търсачите на убиеца се натъкнат на навеса за лодки и случайно открият трупа.

— Ако минат напряко ли? Помислила съм и за това. Ето защо последната улика е един ключ. Вратата не може да се отвори без него. Ключът е секретен. Вратата се отваря само отвътре.

Късата стръмна пътека водеше надолу до вратата на навеса за лодки, построен над реката и снабден с малък кей, до който имаше и склад с различни части за лодките. Мисис Оливър извади ключ от скрития в гънките на пурпурната и рокля джоб и отключи вратата.

— Дойдохме само да ти се обадим, Марлийн — весело извика тя, докато влизаха.

Вече изпитваше леки угризения на съвестта заради несправедливите си подозрения относно предаността на Марлийн, защото момичето — полегнало театрално като „труп“, играеше ролята безупречно, с разперени ръце и крака близо до прозореца.

Марлийн не й отговори. Лежеше съвсем неподвижна. Подухващият през отворения прозорец вятър разпиля купчината комикси върху масата.

— Всичко е наред — нетърпеливо каза мисис Оливър. — Само ние двамата сме — мосю Поаро и аз. Никой не е напреднал достатъчно с уликите. — Поаро се смръщи. Избута внимателно мисис Оливър, после се приближи до момичето на пода и се наведе над него. Издаде сподавено възклицание. Вдигна очи към мисис Оливър.

— Така-а… — рече той. — Това, което очаквахте, се случи.

— Да не искате да кажете, че… — очите на мисис Оливър се разшириха от ужас. Тя придърпа един от плетените столове и седна. — Да не би… да е мъртва?

Поаро кимна.

— Ами да — промълви той. — Мъртва е. И то отскоро.

— Но как?…

Той повдигна лекичко обвития около главата на момичето сив шал, за да даде възможност на мисис Оливър да види краищата на въжето за простиране.

— Точно както при моето убийство — неспокойно рече мисис Оливър. — Но кой ли го е извършил? И защо?

— Там е въпросът — отвърна Поаро.

Въздържа се да каже, че такива са били и въпросите на мисис Оливър. И че отговорите на тях не могат да бъдат нейните отговори, тъй като жертвата бе не югославянка — първата жена на атомния физик, а Марлийн Тъкър, четиринайсетгодишно момиче от провинцията, което, доколкото бе известно, не бе причинило никому зло.