Единственият оцелял

ГЛАВА 1

В два и половина сутринта Джо Карпентър се събуди и притиснал възглавницата към гърдите си, извика в тъмнината името на мъртвата си съпруга. От съня го изтръгна собственият му глас, изпълнен със страдание и безпокойство. Съновиденията не го напуснаха веднага, а избледняха като вибриращ воал от прах, който пада от срутваща се от земетресение къща.

Осъзна, че Мишел не е в прегръдките му, ала все пак продължи да притиска възглавницата към себе си. Беше се събудил, усещайки аромата на косата й. Страхуваше се, че ако се раздвижи, споменът ще изчезне и ще остане само неприятната миризма на неговата пот.

Лежеше неподвижно, но не успя да задържи спомена в цялата му яркост. Ароматът се изплъзна като политащ към небето балон.

Съкрушен, той стана и отиде до прозореца. Матракът, който използваше вместо легло, бе единствената мебел в стаята, ето защо не се безпокоеше, че може да се спъне в мрака.

Апартаментът се състоеше от една голяма стая, кухничка, килер и тясна баня, и беше разположен над гараж за две коли в Лоръл Каньон. След като продаде къщата в Студио Сити, той не беше взел никакви мебели със себе си, защото мъртвите нямат нужда от такива удобства. Беше дошъл тук да умре.

От десет месеца плащаше наем и чакаше утрото, когато няма да се събуди.

От прозореца се откриваше изглед към извисяващия се каньон и назъбените тъмни очертания на вечнозелените растения и евкалипти. На запад сребристата луна проблесваше през дърветата, сякаш отправяше послание иззад неприветливата гора.

Беше изненадан, че след толкова време все още не е мъртъв. Нито пък беше жив. Беше между живота и смъртта. Беше изминал половината от пътя, който беше поел. Трябваше да намери смъртта си, защото за него нямаше връщане назад.

След като извади бутилка ледена бира от хладилника, се върна при леглото и седна с гръб към стената.

Бира в два и половина сутринта. Постепенно пропадаше.

Искаше му се да има сили да се напие до смърт. Ако можеше да избяга от заобикалящия го свят и да изпадне в сковаващо алкохолно опиянение, сигурно нямаше да се тревожи колко дълго ще бъде пътуването към смъртта. Ако се напиеше, това щеше да заличи безвъзвратно неговите спомени, независимо че бяха свети за него.

Освен слабите лунни проблясъци, проникващи през дърветата, единствената светлина в стаята идваше от светещите бутони на телефона, поставен на пода.

Познаваше само един човек, с когото можеше да разговаря откровено за отчаянието си по всяко време на деня и нощта. Въпреки че беше едва на трийсет и седем, майка му и баща му отдавна бяха починали. Нямаше братя или сестри. Приятелите му се бяха опитали да го утешат след катастрофата, но за него беше прекалено болезнено да говори за случилото се и той ги беше отблъснал толкова агресивно, че беше обидил повечето от тях.

Взе телефона, постави го на скута си и се обади на майката на Мишел — Бет Макей.

Във Върджиния, на почти пет хиляди километра от него, тя вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Джо?

— Събудих ли те?

— Познаваш ме — рано си лягам и ставам преди зазоряване.

— А Хенри? — Хенри беше съпругът й.

— Той сигурно ще спи непробудно дори в деня на Страшния съд — каза тя, но по гласа й личеше колко е привързана към него.

Беше любезна и нежна жена, която беше изпълнена със състрадание към Джо дори когато преживяваше собствената си загуба. Тя притежаваше необикновена сила.

На погребението и Джо, и Хенри потърсиха опора в нея, и за тях тя беше като скала. Няколко часа по-късно обаче, около полунощ, Джо я откри във вътрешния двор зад къщата в Студио Сити. Прегърбена като стара бабичка, изтерзана от мъка, тя седеше по пижама на люлеещия се стол и заглушаваше своите ридания с възглавница, като се опитваше да не безпокои съпруга си и зет си. Джо седна до нея, но тя не търсеше съчувствие. Стресна се от неговото докосване. Нервите й бяха опънати до крайност от мъката и прошепнатите съчувствени думи й се струваха като вик, а нежното докосване сякаш я изгаряше като нагорещена ютия. Тъй като Джо не искаше да я остави сама, взе мрежата и се зае да събира изпадалите листа, плуващи по повърхността на басейна, без дори да вижда какво прави. Продължи така, докато накрая върху водната повърхност останаха само отраженията на студените равнодушни звезди. Накрая, като изплака всичките си сълзи, Бет стана, дойде при него и помоли да й даде мрежата. Придружи го нагоре по стълбите и го зави в леглото така, като че ли беше дете. За пръв път от много време той спа дълбоко.

Унесен в спомени, Джо остави на пода бутилката и промълви:

— Вече се зазорява при теб, нали, Бет?

— Съвсем малко остава до разсъмване.

— Сигурно седиш на масата в кухнята и гледаш през големия прозорец. Небето красиво ли е?

— На запад все още е черно, над града е с цвят на индиго, а далеч на изток е обагрено в розово и кораловочервено, и сапфирено като японско ветрило.

Джо й се обаждаше редовно не само заради силата, която тя му даваше, но и защото обичаше да я слуша как говори. Особеният тембър на нейния глас и мекият акцент, характерен за Върджиния, му напомняха на Мишел.

— Когато вдигна телефона, произнесе моето име — каза той.

— Кой друг можеше да бъде, скъпи?

— Нима аз съм единственият, който звъни толкова рано?

— Понякога и други се обаждат. Но тази сутрин… можеше да бъдеш само ти.

Преди една година на този ден се беше случило най-лошото, което завинаги беше променило живота им. Сега беше първата годишнина от деня на тяхната загуба.

— Надявам се, че се храниш по-добре, Джо. Продължаваш ли да отслабваш?

— Не — излъга той.

През последната година постепенно беше станал толкова безразличен към храненето, че от три месеца беше започнал да отслабва. Досега беше свалил десет килограма.

— Горещ ли ще бъде денят във Върджиния? — попита той.

— Отсега е ужасно горещо и влажно. Има облаци, но не се очаква да вали. Облаците на изток са озарени от слънцето и около тях небето е със златисторозов цвят. Слънцето вече е станало от леглото и всеки момент ще се появи.

— Сякаш не е минала цяла година, нали, Бет?

— Да. Но понякога ми се струва, че са минали хиляди години.

— Толкова много ми липсват — каза той. — Без тях съм загубен.

— Джо, скъпи, с Хенри много те обичаме. Ти си ни като син.

— Знам. И аз много ви обичам, но това не е достатъчно, Бет, не е достатъчно. — Въздъхна дълбоко и добави: — Тази година беше ад. Не мога да преживея още един подобен период.

— С времето нещата ще се подобрят.

— Боя се, че няма. Страх ме е. За нищо не ставам, когато съм сам, Бет.

— Мислил ли си да се върнеш на работа, Джо?

Преди катастрофата той беше криминален репортер в „Лос Анджелис Поуст“. Неговото време като журналист беше минало.

— Не мога да понасям гледката на трупове, Бет.

Той не беше в състояние да погледне застрелян човек или жертва на катастрофа, независимо от възрастта или пола на жертвата, без да види Мишел, Криси или Нина да лежат пред него окървавени и обезобразени.

— Можеш да избереш и други теми. Ти си добър журналист, Джо. Напиши някоя интересна история. Имаш нужда да работиш, да правиш нещо, което ще те накара да се почувстваш отново полезен.

— Не живея пълноценно, когато съм сам. Просто искам да бъда с Мишел. Искам да съм с Криси и Нина.

— Един ден ще бъдеш с тях — отговори тя, защото независимо от всичко беше вярваща.

— Искам да съм с тях сега.

— Не говори така, Джо.

Той не притежаваше куража да сложи край на живота си, защото нямаше представа какво идва след този свят. Не вярваше, че ще намери жена си и дъщерите си в царството на светлината и добрите духове. Напоследък, като се заглеждаше в нощното небе, виждаше само далечни звезди в една безсмислена пустота, но за него беше непоносимо да изкаже на глас съмнението си в смисъла на живота, защото това означаваше да приеме, че Мишел и момичетата също са живели напразно.

— Всички сме на този свят с някаква цел — каза Бет.

— Те бяха моята цел. Вече ги няма.

— Тогава има друго нещо, заради което съществуваш. И сега трябва си намериш работа. Съществува причина още да си на този свят.

— Не е вярно — промълви той. — Опиши ми небето, Бет.

След известно колебание тя каза:

— Облаците на изток вече не са позлатени от първите лъчи на слънцето. Розовото също е изчезнало. Приличат на бели вълма, които са като филигран на фона на синьото небе.

Джо слушаше как тя описва утрото в другия край на континента. Спомена и за светулките, които със съпруга й бяха гледали от верандата предишната нощ. В Южна Калифорния нямаше светулки, но Джо ги помнеше от детството си в Пенсилвания. Говориха си и за градината на Хенри, а след известно време на Джо му се доспа.

Последните думи на Бет към него бяха:

— Тук напълно се развидели. Утрото минава покрай нас и ни показва пътя, Джоуи. Дай му шанс, утрото ще ти даде причината, от която се нуждаеш, ще ти покаже целта.

След като затвори телефона, той се излегна и се загледа в прозореца. Луната беше залязла, навън цареше непрогледен мрак.

Когато отново заспа, сънува, че го заплашва невидима, неопределена опасност, която придобиваше застрашителни размери.

ГЛАВА 2

По-късно през деня, докато пътуваше с колата си за Санта Моника, Джо Карпентър получи пристъп на задух. Стоманени обръчи стегнаха гърдите му и той едва си поемаше дъх. Когато вдигна едната си ръка от волана, пръстите му трепереха като на парализиран старец.

Почувства се така, като че ли пада от голяма височина, сякаш неговата хонда беше излязла от магистралата и летеше към дъното на бездънна пропаст. Шосето се простираше непокътнато пред него и гумите свиреха по асфалта, но той не можеше да си възвърне чувството за стабилност.

Усещането за пропадане нарастваше така силно и страховито, че Джо отпусна педала за газта и натисна спирачките.

Изсвириха клаксони и изскърцаха спирачки, докато останалите превозни средства се нагодят към внезапното намаляване на скоростта. Докато колите и камионите профучаваха покрай хондата, шофьорите го изглеждаха свирепо, ругаеха го или пък правеха неприлични жестове. Това беше великият Лос Анджелис в епохата на промените, градът на прага на Страшния съд, който жадуваше за апокалипсиса и където една непреднамерена обида или едно неумишлено прегрешение можеше да доведе до убийство.

Усещането за пропадане не отслабна. Стомахът на Джо се преобърна, сякаш се намираше във влакче на ужасите, което рязко се спуска по отвесни релси. Макар че беше сам в колата, чуваше виковете на хората във влакчето отначало слаби, а след това и по-силни. Не бяха крясъци на любители на силни усещания в увеселителен парк, а викове на истинско страдание.

Сякаш отстрани той слушаше себе си да шепти:

— Не, не, не, не.

Пролуката, която за кратко се отвори в движението, му позволи да отбие встрани. Банкетът на автомагистралата беше тесен. Той спря колкото е възможно по-близо до предпазната ограда, над която избуялите храсталаци се люлееха като голяма надигаща се зелена вълна, но не изключи двигателя. Макар че беше облян в пот, все още се нуждаеше от студения въздух на климатичната инсталация, за да може да диша. Натискът върху гърдите му се усили. Всеки път, когато си поемеше дъх на пресекулки, полагаше изключителни усилия, а докато издишваше горещия въздух, хриптеше.

Въпреки че въздухът в колата беше чист, Джо усети миризма на дим. Дори почувства неговия вкус — остра смесица от горящ петрол, топяща се пластмаса, запален найлон и обгорен метал.

Когато погледът му се спря върху гъстата шума и тъмночервените цветове на олеандъра, които се допираха до стъклото от дясната страна на колата, въображението му ги превърна в носещи се на талази облаци от напоен с петрол въздух. Прозорецът се превърна в правоъгълен илюминатор с дебело двойно стъкло.

Щеше да си помисли, че полудява, ако през последната година не беше получил няколко подобни пристъпи. Макар че понякога се чувстваше добре в продължение на две седмици и повече, често се случваше да изтърпи по три пристъпа на ден, всеки от които продължаваше между десет минути и половин час.

Беше ходил на терапевт. Препоръките, които му бяха дадени, не помогнаха.

Неговият личен лекар му предписа успокоителни. Джо не изпълни рецептата. Единственото му желание бе да чувства болката.

Затвори очи и закри лице с ледените си ръце опитвайки да се овладее, но катастрофата продължи да се разкрива около него. Усещането за падане се усилваше. Миризмата на дим ставаше по-остра. Виковете на въображаемите пътници ставаха все по-пронизителни.

Всичко се разтресе. Ужасяващ трясък и дрънчене на метал се съпровождаха от тресене, тресене, тресене.

— Моля — стенеше той.

Без да отвори очи, свали ръце от лицето си. Сви юмруци.

След миг малките ръчички на изплашени деца се вкопчиха в дланите му и той ги стисна здраво.

Децата, разбира се, не бяха в колата, а на местата си в обречения самолет. Мислено Джо се връщаше към катастрофата на полет 353. Докато траеше пристъпът, той беше едновременно на две места: в действителния свят на хондата и на самолета Боинг-747, който падаше от тъмното нощно небе към поляна, непрощаваща като метал.

Мишел е седяла между децата. Нейните ръце, а не тези на Джо, бяха стиснали здраво Криси и Нина в последните минути на невъобразимия им ужас.

Тресенето се усилва, пространството се изпълва с летящи предмети. Книги, преносими компютри, джобни калкулатори, кухненски прибори и ястия — понеже няколко пътника не са довършили обяда си. Пластмасови чаши, бутилки за еднократна употреба, моливи и химикалки се носят из кабината на самолета.

Докато се задавяла от дима, Мишел сигурно е казала на децата да наведат главите си, за да ги защитят.

„Наведете глави!“

Тези любими лица. Седемгодишната Криси имаше същите високи скули и ясни зелени очи като майка си. Джо никога нямаше да забрави радостта, която грейваше в очите на малката, когато имаше урок по балет, или съсредоточения й поглед, когато вдигаше бухалката за бейзбол в очакване на топката. Нина, която беше само на четири години, чипоносо дребосъче със сини като сапфир очи, сбръчкваше по свой начин личицето си в неподправено възхищение, видеше ли куче или котка. Животните я привличаха, както и тя ги привличаше, сякаш беше превъплъщение на свети Франциск Асизки — сравнението не беше пресилено, ако човек видеше как тя се втренчва с любов и почуда дори и в грозния гущер в малките й шепи.

„Наведете глави!“

В този съвет е надеждата, че ще оцелеят и че най-лошото, което може да им се случи, е лицата им да бъдат обезобразени от падащ лаптоп или счупени стъкла.

Страховитата турбуленция се засилва. Ъгълът на падане се увеличава до такава степен, че приковава Джо на мястото му и той не можеше да се наведе, за да пази лицето си.

Може би кислородните маски са паднали или поради повреда не се е задействал механизмът. Той не знаеше дали Мишел, Криси и Нина са се задушили.

Димът е много гъст в салона за пътниците. Всички изпитват такава клаустрофобия, сякаш се намират в минна галерия.

Огнени пламъци се извиват като змии. Страхът ot падането на самолета се съчетава с ужаса от избухналия пожар.

Натискът се усилва, самолетът се разтърсва от вибрациите. Крилата сякаш всеки миг ще се откъснат. Стоманеният корпус стене като звяр в предсмъртна агония.

На Мишел, Криси и малката Нина им се струва, че самолетът ще се разпадне и те ще бъдат изхвърлени в черното небе далече една от друга, ще полетят към смъртта си всяка в своята седалка и ще бъдат ужасяващо самотни в момента на удара.

Огромният боинг е истинско чудо на техниката, блестящо замислен и безупречно конструиран. Независимо от загадъчната хидравлична повреда, която го прави неуправляем, крилата не се откъсват и корпусът не се разпада. Мощните двигатели продължават да работят, докато машината шеметно пада към земята.

В един момент Мишел разбира, че всичко е загубено и че смъртта е неизбежна. С характерния си кураж и себеотрицание тя мисли само за децата, мъчи се да ги успокои и да ги отвлече от мисълта за смъртта. Прегръща Нина и макар димът да я задушава, изкрещява:

— Всичко е наред, скъпа, ние сме заедно, обичам те, дръж се за мама, обичам те, ти си най-доброто момиче.

Докато самолетът пори тъмната нощ, тя не се паникьосва, търси начин да успокои и Криси:

— Всичко е наред, аз съм с вас, скъпа, дръж ръката ми. Толкова много те обичам, толкова се гордея с теб, ние сме заедно, всичко е наред, винаги ще бъдем заедно.

Джо чуваше гласа на Мишел, сякаш и самият той се намираше в кабината на боинга. Отчаяно искаше да вярва, че дъщерите му са получили утеха от една изключителна жена, каквато беше майка им. Че последното, което са чули, е бил гласът на Мишел, която им е казвала колко много ги обича.

Самолетът се забива в земята. Разнася се оглушителен гръм, който подплашва птиците и стряска фермерите от близките стопанства.

В хондата Джо Карпентър нададе приглушен вик и се преви, сякаш го бяха ударили в гърдите.

В момента на удара самолетът експлодира и се превръща, в огнено кълбо. Оранжевите пламъци унищожават всичко по пътя си. Загиват триста и тридесет души… няма оцелели.

Животът на Мишел, която беше научила Джо Карпентър на всичко, което той знаеше за любовта и състраданието, е прекъснат като че някой е духнал пламъчето на свещ. Криси, седемгодишната балерина и бейзболистка, никога повече няма да прави пирует или да тича към базите. А ако животните имат същата психическа връзка с Нина, каквато тя имаше с тях, то в тази студена нощ поляните и горските хълмове са се изпълнили с малки същества, които са треперили от страх.

Джо Карпентър беше единственият оцелял от своето семейство.

Ако той беше пътувал със самолета, щяха да го идентифицират по зъбните му снимки и по пръстовите отпечатъци.

Тези внезапни връщания към катастрофата не бяха спомени, а картини, рисувани от неговото въображение, които често се появяваха в съня му. Понякога бяха съпроводени от пристъпи на задух и паника. Измъчван от чувството за вина, че не е загинал със съпругата и с децата си, Джо се самоизтезаваше, опитвайки се да преживее ужаса, който сигурно те бяха преживели.

Но въображаемите пътувания в летящия към земята самолет не му донасяха изцелителното въздействие, за което той копнееше. Всеки кошмар и всеки пристъп му действаха като сол върху отворена рана.

Отвори очи и се загледа в потока от коли, които преминаваха покрай него. Можеше да слезе от колата и да се хвърли под някой камион.

Остана в колата не защото се страхуваше да умре, а поради причини, които не бяха ясни дори на него. Може би чувстваше необходимост да се наказва, като продължи да живее.

Олеандровите храсталаци се полюшваха от въздушната струя, причинена от преминаващите коли и камиони. Драскаха стъклото и звукът беше като мрачен шепот на безпомощни и отчаяни гласове.

Той вече не трепереше.

Потта по лицето му започна да изсъхва от студения въздух, лъхащ от отворите на таблото.

Вече не го измъчваше усещането за падане. Беше стигнал дъното.

Сред леката мъгла от смога колите проблесваха като миражи и отиваха на запад към океана, където въздухът бе по-чист. Джо изчака пролука в движението, изкара колата на магистралата и отново се отправи към края на континента.

ГЛАВА 3

Пясъкът беше ослепително бял под блясъка на августовското слънце. Зелените океански вълни прииждаха, носеха прохлада и разпръскваха миниатюрни раковини и черупки по брега.

Плажът в Санта Моника беше претъпкан с хора, които правеха слънчеви бани, забавляваха се с различни игри или обядваха, седнали върху одеяла и хавлии.

Докато Джо вървеше по брега, няколко души любопитно го изгледаха, защото не беше облечен като за плаж. Носеше бяла тениска, жълтеникавокафяви панталони и маратонки на бос крак. Не беше дошъл да си прави слънчеви бани или да плува в океана.

На брега, където се разбиваха вълните, играеха деца, но Джо не можеше да ги гледа. Техният смях, техните викове й възгласи на възхищение опъваха нервите му и пораждаха в него необясним гняв.

Продължи да върви на север, като се заглеждаше в голите хълмове на Малибу отвъд залива Санта Моника. Най-накрая намери място, където имаше по-малко хора. Постла си кърпата, седна с лице към океана и взе бутилка бира от хладилната чанта, която предвидливо бе взел.

Ако притежаваше къща на скала, надвиснала над океана, щеше да се самоубие, като се хвърли във водата. Постоянният шум от прибоя, неумолимостта на озаряваните от слънцето и луната прииждащи големи пенести вълни и гладката повърхност в далечината не му донесоха мир и спокойствие, а жадувано вцепенение.

Ритъмът на океана беше единственото, което той винаги бе очаквал да научи за вечността и за Бога.

Ако изпие няколко бири и позволи на изцелителния океан да го пречисти, може би ще събере сили да отиде на гробищата. Да стъпи върху земята, където бяха погребани жена му и дъщерите му. Да докосне камъка, върху който бяха изписани имената им.

На този ден от годината той имаше дълг да почете паметта на мъртвите.

От север се зададоха две невероятно слаби момчета тийнейджъри, които носеха провиснали, ниско изрязани бански. Бавно минаха по плажа и спряха близо до Джо. Едното беше с дълга коса, вързана на опашка, а другото беше късо подстригано. И двамата бяха почернели от слънцето. Те се обърнаха с гръб към него и с лице към океана, заставайки пред погледа му.

Докато Джо се канеше да ги помоли да се дръпнат, за да не стоят точно пред него, дългокосият каза:

— Имаш ли трева?

Джо не отговори, защото отначало си помисли, че момчето говори на приятеля си.

— Имаш ли трева? — попита отново момчето, като продължаваше да гледа към океана.

— Нямам нищо освен бира — каза нетърпеливо Джо, като повдигна слънчевите си очила, за да ги огледа по-добре.

— Добре — каза момчето с късата коса, — защото едни приятелчета те наблюдават и мислят, че имаш нещо интересно за продан.

— Къде са?

— Не поглеждай към тях сега — каза момчето с дългата коса. — Изчакай, докато се отдалечим на известно разстояние. Забелязахме, че те наблюдават. Смърдят на ченгета така гадно, че съм изненадан, че не си ги усетил.

Другият каза:

— Те са на сто и петдесет метра на юг оттук, близо до кулата на спасителите. Двама виетнамци с хавайски ризи, приличащи на свещеници в отпуск.

— Единият има бинокъл, а другият — радиостанция.

Объркан, Джо сложи отново слънчевите си очила и каза:

— Благодаря.

— Ей, човече — каза дългокосият, — правим го като за приятел. Мразим тези самодоволни глупаци.

С нихилистична язвителност, която звучеше абсурдно, защото идваше от млад човек, другото момче каза:

— Майната й на системата.

Момчетата се отдалечиха и продължиха да вървят на юг по плажа, като заглеждаха момичетата. Джо така и не можа да види добре лицата им.

Няколко минути по-късно, след като изпи първата си бира, той се обърна, отвори капака на хладилната чанта, сложи вътре празната кутия и погледна равнодушно назад към брега. Двама мъже с хавайски ризи стояха в сянката на кулата на спасителите.

По-високият от двамата, облечен с риза в преобладаващо зелено и бели памучни панталони, наблюдаваше Джо през бинокъл. Тъй като внимаваше да не бъде забелязан, той хладнокръвно обърна бинокъла си на юг, сякаш не се интересуваше от Джо, а от група тийнейджърки по бикини.

По-дребният мъж носеше риза в червено и оранжево, и жълтеникавокафяви панталони с навити маншети. Беше бос, а обувките и чорапите си държеше в ръка.

В другата ръка, която беше отпусната надолу, държеше някакъв предмет, който можеше да е или малко радио, или касетофон с компактдисково устройство. Не беше изключено да е радиостанция.

Високият беше много почернял, с руса коса, избеляла от слънцето, а по-ниският беше със светла кожа — нещо нехарактерно за плажовете.

Джо отвори още една бира и докато поглъщаше ароматната и пенлива течност, която се лееше от кутията, отново се обърна към океана.

Макар че никой от двамата мъже не приличаше на човек, който е напуснал къщата си тази сутрин с намерението да отиде на плаж, те не изглеждаха по-странно на това място от Джо. Момчетата му казаха, че двамата, които го наблюдаваха, смърдяха на ченгета, но Джо, който от четиринайсет години беше криминален репортер, не ги беше усетил.

Във всеки случай нямаше причина, поради която полицията да се интересува от него. При така бързо увеличаващия се процент на убийствата, при всекидневните отвличания и изнасилвания, които бяха станали така чести, както и любовните истории, и при обирите, които бяха толкова разпространени, че изглеждаше сякаш едната половина от населението крадеше от другата, ченгетата едва ли щяха да си губят времето да го тормозят за това, че пие алкохол на обществен плаж.

Откъм далечния пристан на север високо в небето безшумно летяха три чайки, като в началото се движеха успоредно на брега, а след това се извисиха над трептящия от светлина залив и се зареяха в небето.

Джо отново погледна към кулата на спасителите. Двамата мъже не бяха там.

После пак се обърна към океана.

Прииждащите вълни се разбиваха и оставяха остатъци от пяна на пясъка. Джо наблюдаваше вълните както готов на всичко пациент гледа предмета, който лекуващият го хипнотизатор люлее.

Този път обаче гледката на прилива не го хипнотизираше и той не можеше да успокои изтерзаното си съзнание. Подобно на влиянието, което оказва една планета върху своя спътник, така и календарът привличаше Джо към своята орбита и той не можеше да не се връща в мислите си към датата: 15 август, 15 август, 15 август. Тази първа годишнина от катастрофата имаше непреодолима гравитация, която го смазваше и го връщаше в спомените му към това, което беше загубил.

След разследването на катастрофата и щателното описание на органичните и неорганичните остатъци му предадоха останките на жена му и децата му. Запечатаните ковчези бяха като за пеленачета. Той ги прие с чувството, че става притежател на свещените останки на светци.

Макар да разбираше, че последиците от катастрофата на самолета бяха унищожителни и знаеше, че през отломките е преминал безпощаден огън, му се струваше странно, че физическите останки на Мишел и момичетата бяха толкова малки. Те бяха имали такова значително присъствие в неговия живот.

Без тях светът му се струваше чужд и враждебен. Той не чувстваше, че принадлежи на този свят. Имаше дни, когато планетата правеше своето двадесет и четири часово завъртане около слънцето, но Джо не можеше да се завърти така, че да се нагоди към живота. Определено този ден беше един от тях.

След като изпи и втора бира „Корс“, сложи празната кутия в хладилната чанта. Все още не беше готов да тръгне към гробищата, но имаше нужда да посети най-близката обществена тоалетна.

Изправи се, обърна се и съзря високия рус мъж със зелената хавайска риза. Този път не гледаше през бинокъла и се намираше не от южната страна на кулата на спасителите, а седеше сам на пясъка от северната й страна, на около осемнайсет-двайсет метра от нея. За да се скрие от Джо, мъжът беше заел позиция между две млади двойки, които седяха върху хавлиени кърпи, и мексиканско семейство, което беше преградило своята територия със сгъваеми столове и два големи плажни чадъра на жълти райета. Джо небрежно огледа плажа. По-ниското от двете евентуални ченгета, което носеше червена риза, не се виждаше.

Онзи със зелената риза старателно избягваше да гледа към Джо. Закри с длан дясното си ухо, сякаш иска да заглуши музиката от транзисторите на курортистите, за да се съсредоточи върху нещо, което искаше да чуе.

На Джо му се струваше, че устните на мъжа се движат, но разстоянието беше голямо и той не можеше да бъде сигурен в това. Изглеждаше, че предполагаемото ченге говори с изчезналия си събеседник.

Като остави кърпата и хладилната чанта на плажа, Джо тръгна към обществените тоалетни. Не беше необходимо да поглежда назад, за да разбере, че мъжът със зелената хавайска риза го наблюдава.

След като размисли, реши, че дори в тези времена да се натряскаш до козирката на плажа все пак беше противозаконно. В края на краищата едно общество с такава търпимост към корупцията и жестокостта имаше нужда ожесточено да критикува дребните нарушения, за да се убеждава, че все още има закони.

Близо до кея се бяха събрали още повече хора, откакто Джо беше дошъл на плажа. В увеселителния център тракаше влакчето. Пътниците крещяха.

След като влезе в пълната с хора тоалетна, Джо свали слънчевите си очила.

В мъжката тоалетна вонеше на урина и дезинфекционни препарати. В средата на пода между клозетите и мивките се движеше в кръг огромна полужива хлебарка, загубила всякакво чувство за ориентация. Всички я избягваха — някои с развеселеност, други с отвращение или безразличие.

Джо използва тоалетната и докато миеше ръцете си, огледа останалите мъже в огледалото, търсейки човек, когото да помоли да провери дали мъжете с хавайските ризи стоят отвън и го чакат. Спря се на дългокосо четиринайсетгодишно момче по бански и сандали.

Когато момчето отиде при уреда, от който се взимат хартиените кърпи, Джо го последва, взе няколко кърпи веднага след него и каза:

— Навън може да има двама типа, сигурно ченгета, които се мотаят и ме чакат.

Момчето срещна погледа му, но нищо не каза, а продължи да бърше ръцете си с хартиените кърпи.

Джо му каза:

— Ще ти дам двайсет зелени, за да разузнаеш къде са, после да се върнеш и да ми кажеш.

Под окото на момчето имаше синина, а погледът му беше пронизителен и остър.

— Трийсет.

Джо не си спомняше да е гледал така нагло и предизвикателно в очите на възрастните, когато самият той е бил на четиринайсет. Ако към него се приближеше непознат човек с подобно предложение, щеше да поклати глава и бързо да избяга.

— Петнайсет сега и петнайсет, когато се върна — каза хлапакът.

Като смачка хартиените кърпи и ги изхвърли в кофата за отпадъци, Джо му отговори:

— Десет сега и двайсет, когато се върнеш.

— Дадено.

Докато вадеше портфейла си, Джо каза:

— Единият е висок около метър и осемдесет и пет, почернял, с руса коса и е облечен със зелена хавайска риза. Другият може би е висок метър и седемдесет и пет, с оредяла кестенява коса, със светла кожа и е облечен с червено-оранжева хавайска риза.

Момчето взе десетдоларовата банкнота, без да свали очи от Джо.

— Може би искаш да ми скроиш номер? Навън може би няма никой като тези, които ми описа, а когато се върна, искаш да вляза с теб в един от тези кенефи, за да си взема двайсетарката.

Джо се смути не защото го подозираха, че е педофил, а заради момчето, което беше израснало във време и място, където от него се изискваше на тази възраст да знае толкова много за живота на улицата.

— Няма измама.

— Защото аз не правя такива неща.

— Разбрах.

Поне част от мъжете в тоалетната трябваше да са чули за сделката, но никой не даде вид, че се интересува.

Сега беше модерен девизът „живей и остави другите да живеят“.

Когато момчето понечи да тръгне, Джо му каза:

— Те няма да чакат точно отпред, където лесно могат да бъдат забелязани. Ще бъдат на известно разстояние, откъдето лесно могат да виждат това място, но самите те трудно да бъдат забелязани.

Без да отговори, хлапакът тръгна към вратата, като тропаше със сандалите по плочките на тоалетната.

— Ти взимаш моите десет долара, но ако не се върнеш — предупреди го Джо, — ще те намеря и ще ти хвърля един пердах.

— О’кей, разбрах — каза презрително момчето и изчезна.

Джо се върна при ръждясалите мивки и отново изми ръцете си, за да не изглежда, че се бави умишлено.

Трима младежи, всичките на около двайсет години, се бяха събрали и наблюдаваха полусмачканата хлебарка, която продължаваше да пълзи в кръг по пода на тоалетната. Тримата държаха пачки долари и се обзалагаха с каква скорост ще направи всяка обиколка.

Джо се наведе над мивката и наплиска лицето си със студена вода. Водата имаше стипчив вкус и миришеше на хлор, но всяко усещане за чистота, което препаратът даваше, се неутрализираше от смрад, идваща от открития отводнителен канал.

Сградата не се проветряваше добре. Застоялият въздух беше no-горещ от въздуха навън и беше пропит със смрад на урина, пот и дезинфекционни средства и тази воня беше толкова силна, че беше започнало да му се гади.

Изглежда, че на момчето му беше необходимо повече време.

Джо се наплиска още веднъж с вода и се втренчи в напуканото огледало. Независимо от тена, който беше добил през последния час, не изглеждаше добре. Очите му бяха сиви, каквито винаги са били. Някога обаче те бяха яркосиви като лъскава стомана или индулиновосиньо, а сега бяха пепеляви и бялото им беше кръвясало.

Междувременно към обзалагащите се за хлебарката се беше присъединил четвърти. Беше на около петдесет и пет, трийсетина години по-стар от другите, но се опитваше да бъде един от тях, като не им отстъпваше в ентусиазма, с който те проявяваха безсмислена жестокост. Комарджиите пречеха на хората, които влизаха и излизаха. Те ставаха все по-буйни, като се смееха на конвулсивните движения на буболечката и я окуражаваха, сякаш се провеждаше конно надбягване:

— Давай! Давай!

Те шумно спореха дали нейните потрепващи пипалца бяха част от системата й за ориентация или средства, с които откриваше миризмата на храна и други хлебарки, нетърпеливи да се съвкупляват.

Като се опитваше да заглуши гласовете на шумната компания, Джо се погледна в огледалото, като се питаше какви бяха неговите мотиви, когато изпрати момчето да открие мъжете с хавайските ризи. Ако те провеждаха полицейско наблюдение, вероятно го бяха сбъркали с някой друг. Скоро щяха да открият грешката си и никога повече нямаше да ги види. Нямаше основателна причина да се изправи срещу тях или да събира информация за тях.

Беше дошъл на плажа, за да се подготви за посещението си на гробищата. Имаше нужда да се подчини на вечния ритъм на безкрайния океан, който, подобно на вълните, които заглаждаха скалите, притъпяваше острите ръбове на безпокойството, което го беше обзело, отстраняваше отломките в неговото сърце. Океанът му казваше, че животът е само една безсмислена механика и равнодушни движения подобни на приливите и отливите. Навяваше му безнадеждност, която утихваше именно защото жестоко го смиряваше. Имаше нужда и от още една бира, дори две, за да запази в себе това, което чувстваше, да задържи в себе си поуката, която му даваше океанът, когато се отправи през града към гробищата.

Не искаше нищо да отвлича вниманието му. Нито пък изпитваше необходимост да предприеме нещо. Не се нуждаеше и от някаква мистерия. За него животът бе загубил цялата си тайнственост същата тази нощ, когато беше загубил и смисъла си: на една тиха поляна в Колорадо, ударена от внезапен гръм и огън.

Чу се шляпане на сандали по плочките: момчето се връщаше, за да получи останалите двайсет долара.

— Не видях никакъв висок човек със зелена риза, но другият е отвън, сигурен съм, припича на слънце плешивото си теме.

Няколко от комарджиите триумфално изкрещяха зад Джо. Другите пуфтяха, докато умиращата хлебарка направи още един кръг може би с няколко секунди по-бързо или може би по-бавно от времето на предишната си обиколка.

Обзето от любопитство, момчето проточи шия, за да види какво става.

— Къде? — попита Джо, докато вадеше двайсетачката от портмонето си.

Докато все още се опитваше да погледне между телата на наредилите се в кръг комарджии, момчето каза:

— Има една палма, до нея две сгъваеми маси на пясъка, където група от тези странни корейци играят шах, може би на около 18–25 метра оттук.

— Погледни ме — каза Джо.

Разсеяно от състезанието, момчето каза:

— А?

— Погледни ме.

Изненадано от тихата ярост в гласа му, момчето за миг срещна погледа му. След това неспокойните очи на хлапето, около които имаше синьо, отново се насочиха към двайсетдоларовата банкнота.

— Човекът, когото видя, с червена хавайска риза ли беше облечен? — попита Джо.

— По нея имаше и други цветове, но преобладаваше червеното и оранжевото.

— Какви панталони носеше?

— Панталони?

— За да се уверя, че си честен, не ти казах е какво друго е облечен този човек. Ако си го видял, ще ми кажеш.

— Хей, човече, не знам. Дали беше с шорти, бански или панталони — откъде мога да знам?

— Ти ще ми кажеш.

— Бели? Светлокафяви? Не съм сигурен. Откъде да знам, че ще трябва да правя проклет моден доклад. Той просто си седеше там и наблюдаваше. Държеше обувките си в ръце, а чорапите бяха в обувките му, навити на топки.

Това беше същият човек с радиостанцията, когото Джо беше видял близо до кулата на спасителите.

Откъм групата на комарджиите се чуха окуражителни викове, смях, ругатни, предложения за залагания, сключваха се облози. Те вдигаха такъв шум, че гласовете им отекваха в бетонните стени и сякаш се отразяваха в огледалата с такава сила, че Джо почти очакваше сребристите плоскости да се разпаднат.

— Той наистина ли гледаше корейците, които играят шах, или само се преструваше? — попита Джо.

— Гледаше към това място и говореше с мацките.

— Мацки?

— Две страхотни кучки с оскъдни бикини. Човече, трябва да видиш червенокосата със зелените гащи. Залагам десет към едно, че е на дванайсет.

— Той към тях ли отиваше?

— Не знам какво си мислеше, че прави — каза момчето. — Нито една от двете кучки няма да пусне аванта на аутсайдер като него.

— Не ги наричай кучки — каза Джо.

— Какво?

— Те са жени.

В ядосаните очи на момчето сякаш проблеснаха пламъчета.

— Хей, кой, по дяволите, си ти — папата?

Звукът на пуснатата в тоалетната вода беше причина да усети неприятно чувство в стомаха си и започна да му се повдига. Джо се насили да потисне гаденето, после каза на момчето:

— Опиши ми жените.

Момчето, в чиито очи се четеше още по-голямо предизвикателство, отвърна:

— И двете са страхотни парчета. Особено червенокосата. И брюнетката е доста симпатична. Готов съм да пълзя върху счупени стъкла, за да се пробвам с нея, дори да е глуха.

— Глуха?

— Трябва да е оглушала от нещо — каза момчето. — Слагаше нещо в ухото си, което й помага да чува, слагаше го и го вадеше като че ли се опитваше да го намести. Наистина апетитна кучка.

Макар че беше само петнайсет сантиметра по-висок и петнайсет килограма по-тежък от момчето, на Джо му се прииска да го сграбчи за врата и да го удуши. Да го души, докато хлапето не обещае никога повече да не използва тази дума, без да мисли. Докато разбере колко е отвратителна и как го омърсява, когато я използва между другото, сякаш беше някакъв съюз или междуметие.

Джо се уплаши от едва потиснатата ярост, с която реагира: стисна зъби, кръвта пулсираше във вените на врата му и в слепоочията, зрителното му поле внезапно се стесни. Гаденето му се усили и той пое дълбоко въздух, за да се успокои.

Явно момчето беше забелязало нещо в очите на Джо, което го накара да спре. Вече не изглеждаше толкова нахакано, когато погледна крещящите комарджии.

— Дай ми двайсетачката. Спечелих си я.

Джо не пусна банкнотата.

— Къде е баща ти?

— Какво?

— Къде е майка ти?

— Какво те засяга?

— Къде са те?

— Те си живеят собствения живот.

Гневът на Джо се превърна в отчаяние.

— Как се казваш, момче?

— За какво ти е да знаеш? Мислиш си, че съм хлапе, което не може да идва само на плажа? Майната ти, аз ходя там, където искам.

— Ти ходиш, където искаш, но нямаш къде да живееш.

Момчето отново погледна Джо. В очите му се четяха толкова дълбока болка и самотност, че Джо беше поразен, че човек може да изпадне в това състояние, преди да е станал на четиринайсет.

— Нямам къде да живея? Какво пък ще означава това?

Джо почувства, че бяха осъществили връзка на едно по-дълбоко ниво, че някаква врата неочаквано се беше отворила за него и за това неспокойно момче и че бъдещето и на двамата можеше да бъде променено към по-добро, ако беше в състояние да разбере докъде могат да стигнат, след като бяха преминали тази граница. Но неговият живот беше толкова празен — моралните му запаси бяха изчерпани — колкото всяка напусната раковина, която вълните заливаха на брега. Той нямаше вяра, която да сподели, нито мъдрост, която да предаде; нямаше надежда, която да даде, нямаше достатъчно духовни сили в самия себе си, какво оставаше да даде всичко това на някой друг.

Той беше един от губещите, а губещите не могат да показват правилния път.

Този миг премина и момчето издърпа двайсетдоларовата банкнота от ръцете на Джо. Лицето му изразяваше по-скоро насмешка отколкото усмивка, когато подигравателно повтори думите на Джо:

— Те са жени. — Като отстъпваше назад, добави: — Получаваш ги горещи, те всички са просто кучки.

— А ние сме просто курвари? — попита Джо, но момчето се измъкна от тоалетната, преди да чуе въпроса.

Макар че беше измил ръцете си два пъти, Джо се почувства омърсен.

Тръгна отново към мивките, но не беше лесно да стигне до тях. Шестима мъже се бяха събрали около хлебарката, а останалите се бяха отдръпнали назад и гледаха.

В претъпканата задушна тоалетна Джо се потеше обилно и жълтият въздух изгаряше ноздрите му, разяждаше дробовете му при всяко едно вдишване, а очите му смъдяха. Върху огледалата въздухът се втечняваше, като замъгляваше отраженията на възбудените мъже, които накрая заприличаха не на същества от плът и кръв, а на измъчени духове, които гледаха от влажния от жълто-зелените изпарения прозорец на някаква скотобойна в далечно царство на прокълнатите. Възбудените комарджии крещяха на хлебарката и размахваха долари. Гласовете им се смесиха в общо пронизително виене, което изглеждаше безсмислено, в едно безумно и неразбираемо надвикване, което постоянно се усилваше, докато накрая това надвикване му заприлича на кристален оглушителен крясък, който разстройваше нервите му, забиваше се в мозъка му и той почувства опасни вибрации, които го разтърсиха до основи.

Като изблъска двама от мъжете, Джо се провря между тях и стъпка хлебарката.

След неговата намеса настъпи неочаквана тишина. Той се отдръпна от мъжете, като неудържимо трепереше, а разстройващият го звук все още беше в съзнанието му, все още вибрираше в костите му. Тръгна към изхода, защото беше нетърпелив да напусне това място, преди да избухне.

Комарджиите като един се отърсиха от състоянието на парализа, в което бяха изпаднали от изненада. Те се разкрещяха ядосано, сякаш бяха богомолци, отвратени от постъпката на пияница, който, клатушкайки се, е влязъл по време на служба в църквата и е повърнал на пода.

Един от мъжете с почервеняло като дебело парче шунка лице и напукани от горещината устни, които хапеше с пожълтели от тютюн зъби, сграбчи Джо за ръката и го завъртя:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, мой човек?

— Разкарай се!

— Щях да спечеля пари тук, мой човек.

Мъжът държеше здраво Джо с влажната си ръка, впивайки тъпите си мръсни нокти в ръката му.

— Пусни ме!

— Щях да спечеля сума ти мангизи! — повтори мъжът. Устата му се изкриви в такава гневна гримаса, че напуканите му устни се разцепиха и от тях потече кръв.

Джо хвана ядосания комарджия за китката, после изви пръста му, за да се освободи от хватката му. Точно когато очите на мъжа се ококориха от изненада и уплаха и когато започна да крещи от болка, Джо изви нагоре ръката му зад гърба и го блъсна с ритник към затворената врата на една от тоалетните.

Мислеше, че беше излял странната си ярост по-рано, когато говореше с момчето и от нея беше останало само отчаяние, но гневът, който не съответстваше на обидата, която трябваше да го е причинила, отново се появи, по-яростен и експлозивен от когато и да било. Не беше сигурен защо прави това, защо грубостта на тези мъже го засегна, но преди наистина да осъзнае жестокостта на своята реакция, блъсна вратата в лицето на мъжа, после още веднъж и още веднъж.

Гневът му не изчезна, но въпреки кървавочерния натиск, който стесняваше зрителното му поле, въпреки обхваналата го примитивна ярост, която премина през него, както преминават крясъците на хиляди маймуни през джунглата от дървета и лиани, Джо осъзна, че не може да се контролира. Пусна мъжа, който падна на пода пред тоалетната.

Треперейки от гняв и от страх от гнева си, той заотстъпва назад, докато мивките го спряха.

Останалите мъже в тоалетната се бяха отдръпнали от него. Всички мълчаха.

На пода по гръб лежеше комарджията, а около него бяха разпръснати еднодоларови и петдоларови банкноти — неговата печалба. Брадата му беше обляна с кръв, която беше потекла от цепнатите му устни. Притисна с ръка лявата част на лицето си, която беше ударил в пода и изплака:

— Това беше само една хлебарка, за Бога, една отвратителна хлебарка.

Джо се опита да каже, че съжалява. Но не можеше да говори.

— Почти ми счупи носа. Можеше да ми счупиш носа. Заради една хлебарка? Да ми счупиш носа заради една хлебарка?

Джо съжаляваше, но не за това, което беше сторил на непознатия мъж, който без съмнение беше направил по-лоши неща на други, а съжаляваше себе си, съжаляваше се за това, че се беше превърнал в жалка развалина и че с невъздържаното си поведение беше осквернил паметта на съпругата и дъщерите си. Въпреки това беше неспособен да се разкае за постъпката си. Задушавайки се от собственото си отвращение и от зловонния въздух, той излезе от сградата, но бризът, който подухваше от океана, не го освежи: светът беше гаден като тоалетната, от която беше излязъл.

Въпреки че грееше слънце, Джо трепереше, защото в гърдите му се надигаше сковаващо го чувство на угризения на съвестта.

Когато измина половината разстояние до мястото, където бяха кърпата и хладилната чанта, и сякаш забравил за курортистите, покрай които минаваше, той си спомни, за светлоликия мъж с червено-оранжевата хавайска риза. Не спря, даже не погледна назад, а продължи да крачи по плажа.

Вече не го интересуваше кой го наблюдава, ако онези типове наистина правеха това. Чудеше се защо въобще се заинтригува от тях. Ако те бяха полицаи, то несъмнено бяха дребни риби, които го бяха сбъркали с някой друг. Не бяха част от неговия живот. Дори нямаше да ги забележи, ако момчето с опашката не му беше насочило вниманието към тях. Скоро щяха да разберат своята грешка и да намерят истинската жертва. Всъщност да вървят по дяволите.

Все повече хора се събираха около мястото на плажа, където Джо се беше установил. Мислеше да си събере нещата и да си тръгне, но не беше готов да отиде на гробищата. Случката в тоалетната бе заличила успокояващото въздействие на морския прибой и двете бири, които беше изпил, и беше отворила „крана“, от който зависеше притокът на адреналин в кръвта му.

Седна отново върху кърпата и извади от хладилната чанта не бира, а парче лед и докато го притискаше до челото си, се втренчи в морската далечина. Лекото сивозелено вълнение приличаше на хиляди превключващи се механизми, които бяха част от огромна машина, и върху него в резултат на слънчевата светлина трептяха сребристи светлинки подобно на електрически импулси по електрическа мрежа. Вълните прииждаха и се отдръпваха монотонно като бутала, които се движат напред-назад. Океанът беше една вечно работеща машина, чиято единствена цел беше да продължи собственото си съществуване. Беше обект на романтичните описания и ценен от безброй поети, но не беше способен да разбере човешките страсти, болки и обещания.

Джо вярваше, че трябва да се научи да приема студената механика на съществуването, защото тогава нямаше да има смисъл да се оплаква от тази безразлична машина. В края на краищата на един часовник не може да му се търси отговорност за това, че избързва. Тъкачният стан не може да бъде винен за това, че на него е изтъкана дреха, към която по-късно е била пришита качулката на палача. Надяваше се, че ако се примири с механичното равнодушие на вселената, с безсмислието на живота и смъртта, ще намери покой.

Такова признание беше слаба утеха, наистина, и смразяващо кръвта. Но единственото, което Джо искаше сега, беше да сложи край на страданията, да прекарва нощите без кошмари и да престане да се тревожи.

Две жени се появиха на плажа и постлаха на пясъка бяла хавлиена кърпа на около пет-шест метра от него. Едната имаше великолепна червена коса и носеше оскъдни зелени бикини, които бяха толкова изрязани, че биха накарали и стриптизьорка да се изчерви. Другата беше брюнетка, почти толкова привлекателна, колкото приятелката й.

Червенокосата беше късо подстригана. Брюнетката беше с дълга коса, за да може по-добре да прикрива устройството, което без съмнение носеше в едното си ухо.

За жени на около двайсет те се държаха прекалено хлапашки и детински, но бяха достатъчно жизнерадостни, за да привлекат вниманието към себе си дори ако не бяха така очарователни и зашеметяващи. Те лениво се намазаха с лосион против слънчево изгаряне, като се редуваха, докато мажеха гърбовете си с приспиващо удоволствие, сякаш участваха в порнофилм, предизвиквайки интереса на всеки хетеросексуален мъж на плажа.

Стратегията беше ясна. Никой не трябваше да заподозре, че го наблюдават жени-детективи, които бяха скрили толкова малко от себе си и се бяха прикрили толкова лошо. Целта беше да не се набиват в очи, в противовес на явните действия на мъжете с хавайските ризи. Тяхната стратегия щеше да бъде ефективна за разузнаване и наблюдаване на похотливи четиринайсетгодишни момчета.

С дълги, почернели от слънцето бедра, дълбоки деколтета и стегнати закръглени задници те може би трябваше да накарат Джо да се заинтересува от тях и да завърже разговор. Ако това беше тяхната задача, вече се бяха провалили. Техният чар не му въздействаше.

През последната година всяка еротична представа или мисъл притежаваше способността да го развълнува само до момента, в който го обхващаха мъчителните спомени за Мишел, нейното тяло и нейния ентусиазъм, с който тя се отдаваше на удоволствията. След това неизбежно си представяше ужасното дълго падане от небето към поляната в Колорадо, дима, огъня, а после смъртта. Желанието бързо се разтваряше в болката от загубата.

Двете жени привлякоха вниманието на Джо само дотолкова, че го ядосаха заради това, че го бяха сбъркали с някой друг. Той се колебаеше дали да не отиде при тях и да им каже, че имат грешка. След насилието в тоалетната обаче перспективата за конфронтация го разтревожи. Гневът сега го беше напуснал, но той вече не вярваше в способността си да се самоконтролира.

Една година от онзи ден.

Спомени и надгробни плочи.

Ще трябва да се пребори с всичко това.

Вълните се разбиваха в брега, отдръпваха се и отново се разбиваха. Докато търпеливо наблюдаваше прибоя, Джо Карпентър постепенно се успокояваше.

Половин час по-късно, без да е изпил още една бира, беше готов да отиде на гробищата.

Той изтърси пясъка от кърпата си. Сгъна я, нави я на руло и взе хладилната чанта.

Нежни като морския бриз, блестящи като слънчевата светлина, подвижните млади жени с оскъдните бикини се преструваха на прехласнати по глупашките шеги на двама ухажори, чиито мускули бяха напомпани със стероиди — последни издънки на плажните Казанови, които се опитваха да направят свалка.

Не беше трудно да се забележи, че интересът на красавиците към двамата ухажори беше престорен. Те не носеха слънчеви очила и докато бъбреха, смееха се и окуражаваха своите обожатели, изпод вежди хвърляха погледи към Джо.

Той се отдалечи, без да се обръща назад.

Стремеше се да запази равнодушието на океана в себе си и в сърцето си.

Въпреки всичко продължаваше да се пита защо полицията е наела тези удивително красиви жени. Познаваше няколко мъже полицаи, които бяха красиви и секси като филмови актьори, но червенокосата и приятелката й надминаваха дори критериите на Холивуд.

Когато стигна до паркинга, очакваше мъжете с хавайските ризи да бъдат наоколо и да наблюдават хондата му. Ако те я наблюдаваха, то техният пост беше добре прикрит.

Подкара колата и зави надясно по крайбрежната тихоокеанска магистрала, като погледна в страничното огледало. Никой не го следеше.

Може би бяха разбрали грешката си и фанатично се бяха впуснали да търсят този, когото трябва.

От булевард „Уилшир“ излезе на магистралата за Сан Диего на север от магистралата „Вентура“ и после зави на изток. Напусна крайбрежието, където се чувстваше освежаващият полъх на вятъра, и навлезе в ужасната горещина на долината Сан Фернандо. Под ослепителния блясък на слънцето околността изглеждаше изсушена и нагорещена като изпечени в пещ грънчарски изделия.

Гробището бе разположено на триста акра ниски хълмове, недълбоки долини и обширни поляни. Това беше градът на покойниците, Лос Анджелис на мъртвите, който беше разделен на участъци от грациозно лъкатушещи пътища. Известни актьори и обикновени продавачи са погребани тук, звезди на рокендрола и семейства на журналисти лежаха един до друг в недостижимата демокрация на смъртта.

Джо мина покрай два гроба, където се извършваха заупокойни служби: колите бяха паркирани до бордюра, няколко реда сгъваеми столове бяха наредени върху тревата, а надгробните могили бяха покрити с меки зелени брезентови покривала. И на двете места опечалените седяха прегърбени и се задушаваха в черните си дрехи и костюми както от горещината, така и от скръбта и чувството за собствената си смъртност.

Имаше няколко големи крипти и оградени с ниски стени семейни гробници, но нямаше гора от гранитни вертикални паметни плочи и надгробни камъни. Някои бяха решили да погребат останките на своите обичани близки в ниши в стените на обществения мавзолей. Други бяха предпочели „пазвите“ на земята, където гробовете бяха означени само с бронзови табелки върху плоски каменни плочици, които бяха изравнени със земята, така че да не нарушават създадения в мемориала ред.

Джо беше погребал Мишел и момичетата на малко възвишение, върху което хвърляха сянка италиански кедри и лаврови дървета. По тревата подскачаха катерички, а по здрач излизаха зайци. Той вярваше, че скъпите му същества предпочитат това пред гледката на мавзолея, където нямаше да се чува шумът на дърветата през нощите, когато повяваше бризът.

Далеч след мястото, където беше втората от двете заупокойни служби, Джо паркира колата до тротоара, загаси мотора и излезе от хондата. Застана до колата в нетърпимата горещина, докато събираше смелост.

Заизкачва се по склона, без да погледне към техните гробове. Ако ги видеше от разстояние, щеше да се обезкуражи, преди да ги е наближил, и да се върне. Дори след като беше изминала цяла година, всеки път, когато идваше на това място, се разстройваше, сякаш идваше да види не техните гробове, а обезобразените им тела в моргата. Докато се чудеше колко ли години ще минат, преди болката му да утихне, той се изкачваше по хълма с наведена глава, с впит в земята поглед, с отпуснати рамене, сякаш беше стар товарен кон, който следва добре познат маршрут, докато се прибира вкъщи.

Затова не видя жената, която стоеше до гробовете, докато не се приближи на три-четири метра от нея. Изненадан, той спря.

Тя стоеше в сянката на боровете с гръб към него и правеше снимки на паметните плочи с фотоапарат „Полароид“.

— Коя си ти? — попита я.

Тя не го чу, може би, защото, я беше попитал твърде тихо или защото беше изцяло погълната от снимането. Като се приближи, Джо попита:

— Какво правиш?

Изненадана, жената се обърна към него. Дребничка на ръст, но с атлетична фигура, беше висока около метър и петдесет и пет и притежаваше магнетично излъчване, което беше много по-силно, отколкото човек можеше да предположи, ако съдеше по размера на тялото й, сякаш не беше облечена в сини джинси и жълта памучна блуза, а в някакво мощно магнитно поле, което привличаше света към нея. Кожата й беше с цвят на млечен шоколад. Имаше големи, черни като утайка от арменско кафе бадемовидни очи. Подсказваха, че в жилите й тече азиатска кръв. Тайната, която се криеше в тези очи, беше по-трудна за разгадаване, отколкото поличбите в чаените листа. Косата й беше модерно подстригана, гъста и естествено права и толкова лъскаво черна, че изглеждаше почти синя, което, изглежда, също беше азиатска черта. Структурата на костите й беше изцяло африканска: гладко широко чело, високи скули, които бяха леко очертани, но издаваха сила, в тях личеше и известна гордост, но бяха и красиви. Тя беше може би на около четирийсет годили, пет години по-възрастна от Джо, но характерната за будните й очи невинност и слабо загатнатата детска уязвимост на иначе силното й лице я правеха да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност.

— Коя си ти, какво правиш? — повтори той.

Устните й се разтвориха, сякаш да заговори, но онемяла от изненада, се втренчи в него, сякаш той беше някакво привидение. Вдигна ръка и го докосна по бузата, а Джо не се отдръпна.

Отначало си помисли, че в очите й има изумление. Изключителната нежност на нейното докосване го накара да я погледне отново — разбра, че това, което вижда, не е удивление, а печал и състрадание.

— Все още не съм готова да говоря с теб. Мекият й глас беше музикален.

— Защо правиш снимки… защо снимки на тези гробове?

Непознатата промълви:

— Скоро. Ще се върна, когато стане време. Не губи надежда. Ти ще видиш като другите.

Гласът й звучеше почти свръхестествено, което за момент накара Джо почти да повярва, че тя е призрак, че нейното докосване беше нежно до болка именно защото беше почти нереално, защото беше ектоплазмена ласка. Присъствието на жената обаче беше прекалено силно, за да бъде дух или халюцинация, причинена от топлинен удар. Тя беше дребничка, но жизнена. По-реална от всичко през този ден. По-реална от небето и дърветата и августовското слънце, от гранита и бронза. Нейното присъствие беше толкова силно, че на Джо му се струваше, че тя се приближава към него, макар че стоеше неподвижно, сякаш застрашително се изправяше над него, въпреки че беше двайсет и пет сантиметра по-ниска от него. Тя бе по-ярко осветена в сянката на боровете, отколкото той на ослепителната слънчева светлина.

— Как я караш? — попита жената. Объркан, той само поклати глава. — Не много добре — прошепна тя.

Джо погледна покрай нея към гранитните и бронзовите надгробни плочи. Сякаш от много далече той се чу да казва:

— Изгубен завинаги — като говореше колкото за себе си, толкова за жена си и децата си.

Когато Джо отново насочи вниманието си към жената, тя гледаше в далечината. Тъй като шумът от приближаващ се автомобил се усилваше, в очите й трепна безпокойство и челото й леко се набръчка.

Джо се обърна да види какво я тревожи. По пътя, по който и Джо беше дошъл на гробищата, се приближаваше бял микробус форд със скорост, много по-висока от разрешената.

— Кучи синове — каза тя.

Когато Джо отново се обърна към жената, тя вече бягаше по нанагорнището към ниския хълм.

— Хей, чакай — каза той.

Тя не спря, нито погледна назад. Джо се затича след нея, но тя беше в много по-добро физическо състояние от неговото. Изглежда, че беше опитна спринтьорка. След няколко крачки Джо спря. Задушната жега го измъчваше и той нямаше да може да я настигне.

Слънчевата светлина се отразяваше в предното стъкло и осветяваше ярко фаровете на белия микробус, който профуча покрай Джо. Колата се изравни с жената, докато тя тичаше през редовете от гробове.

Той тръгна надолу по хълма обратно към колата си, без да е сигурен какво да направи. Може би трябваше да ги последва. Какво, по дяволите, ставаше тук?

На около четирийсет-петдесет метра от мястото, където беше паркирана хондата, спирачките на форда изскърцаха, като оставиха следи от гуми върху павираната улица, и микробусът спря до бордюра. Двете предни врати се отвориха и мъжете с хавайските ризи изскочиха навън и хукнаха след жената.

Джо спря изненадан. Нито белият микробус, нито друго превозно средство го беше последвало от Санта Моника. Беше сигурен.

По някакъв начин бяха разбрали, че той ще дойде на гробищата. И тъй като никой от мъжете не прояви интерес към Джо, а последваха жената като хищни кучета, той реши, че вероятно го бяха наблюдавали на плажа, не защото се интересуваха от него самия, а защото са се надявали, че тя ще осъществи контакт с него.

Плячката, която преследваха, беше жената.

По дяволите, сигурно са наблюдавали и апартамента му и са го проследили още, когато е отивал на плажа.

Доколкото можеше да прецени, вероятно го наблюдаваха от няколко дни. Или може би седмици. От дълго време беше като замаян от мъка, носеше се по течението на живота като човек, който лети в сънищата си, и не беше забелязал тези хора, които се бяха промъкнали в живота му по периферията на неговото полезрение.

Коя е тя, кои са те, защо тя фотографираше гробовете?

Жената бягаше по нанагорнището на стотина метра на изток и след миг изчезна под разпрострелите се клони на италианските кедри. Мургавата й кожа се сля със сенките, но жълтата й блуза сякаш светеше.

Тя се беше насочила към някакво определено място на билото като че познаваше местността. На този участък на пътя нямаше паркирани коли освен хондата на Джо и белия микробус, навярно бе влязла пеш в гробището.

Мъжете от микробуса трябваше да наваксат доста голямо разстояние, ако смятаха да я хванат. Високият мъж със зелената риза изглеждаше в по-добра форма от партньора си, а и краката му бяха значително по-дълги от краката на жената, затова започна да я настига. Въпреки това по-ниският не се отказа от преследването дори когато доста изостана. Докато тичаше бясно нагоре по дългия, изсушен от слънцето склон, той се спъна в мемориалната плоча на един гроб, след това в друга, после се втурна напред с животинска ярост — сякаш беше изпаднал в състояние на умопомрачение — обхванат от желанието да бъде там, когато жената бъде повалена.

Отвъд гробищата се издигаха хълмове, покрити с прегоряла трева, ароматни растения, мескитови дървета, закърняло мечо грозде, ветрогон и чворести дъбове-джуджета. Сухи дефилета водеха надолу към незастроена земя над Грифитската обсерватория и на изток от зоопарка на Лос Анджелис — гъмжащ от гърмящи змии парцел земя с пустинна растителност в сърцето на застроената градска територия.

Ако жената успееше да влезе в шубраците, преди да я хванат и ако знаеше пътя, можеше да избяга от преследвачите си, като се движи на зигзаг от един тесен пролом към друг.

Джо тръгна към изоставения бял микробус. Можеше да научи нещо от него.

Искаше жената да избяга, макар че не беше съвсем наясно защо й съчувства.

Предположи, че може да е престъпница с цял списък ужасни престъпления в полицейското й досие. Но тя нито приличаше, нито говореше като убийца. Това обаче беше Лос Анджелис, където приятни млади мъже безмилостно застрелват родителите си и после молят съда да ги съжали и пощади. Никой не беше това, което изглеждаше.

И все пак… нежните й пръсти, с които го докосна по бузата, мъката в очите й, мекият й глас — всичко това я характеризираше като състрадателна жена, независимо дали беше престъпила законите. Сърце не му даваше да й желае злото.

Рязък метален звук проехтя през гробищата и прониза неподвижния въздух. Последва втори.

Жената почти бе стигнала билото на хълма. Виждаше се как тича между последните настръхнали борове.

По-дребният мъж с червено-оранжевата хавайска риза беше изостанал далеч зад своя партньор. Внезапно спря и вдигна ръцете си, в които държеше нещо. Кучият син стреляше по нея.

Ченгетата не се опитват да стрелят в гръб бегълците. Не и честните ченгета.

Джо искаше да й помогне, но не знаеше какво да предприеме. Ако те бяха ченгета, той нямаше право да се меси в работата им. Ако не бяха полицаи, дори да ги настигнеше, сигурно щяха да го застрелят, отколкото да му позволят да се намеси.

Проехтя изстрел.

Жената стигна билото.

— Бягай! — пресипнало шептеше Джо. — Бягай!

Нямаше клетъчен телефон и не можеше да се обади на 911. Когато беше репортер, носеше мобифон, но в последно време рядко се обаждаше на някого дори от домашния си телефон.

Пронизителният звук от нов изстрел прониза жежкото мъртвило.

Ако тези мъже не бяха полицейски служители, явно бяха отчаяни или луди, а може би и двете, за да прибягнат до стрелба с револвер на такова публично място, въпреки че тази част на гробищата обикновено беше безлюдна. Звукът от изстрелите щеше да се разнесе и да привлече вниманието на служителите в гробищата, които можеха да попречат на стрелящите да избягат с колата си, просто като затворят огромната желязна порта, през която се влизаше в гробището.

Очевидно невредима, жената изчезна в шубраците отвъд хълма.

Мъжете с хавайските ризи я последваха.

ГЛАВА 4

Когато Джо Карпентър се затича към белия микробус, сърцето му биеше така силно, че погледът му се замъгляваше от всеки прилив на кръвта.

Фордът не беше превозно средство за туризъм, а оборудван с апаратура микробус от типа, който широко се използва от фирмите за поръчки. Липсваха името или емблемата на някаква фирма.

Двигателят работеше. Двете предни врати бяха отворени.

Джо изтича от дясната страна на микробуса и надникна в шофьорската кабина, като се надяваше да намери клетъчен телефон. Дори да имаше такъв, не се виждаше.

Може би беше в жабката. При отварянето се разнесе пукот.

Някой в задното отделение взе погрешно Джо за един от преследвачите и попита:

— Хванахте ли Роуз?

„Мамка му!“ — помисли си Джо.

В жабката имаше няколко тубички с валидол и пощенски плик, на който беше изписан адресът на отдела за регистрация на превозните средства.

Според изискванията на закона за всяко превозно средство в Калифорния се изискваше валидна регистрация и документ за застраховка.

— Хей, кой, по дяволите, си ти? — стреснато извика човекът в товарното отделение.

Джо стисна плика и изскочи от микробуса. Нямаше смисъл да бяга. Не му се искаше да го застрелят в гръб.

С дрънчене и скърцане задната врата на микробуса рязко се отвори.

Джо се насочи направо към мястото, откъдето дойде звукът. От микробуса излезе мъж с грубовато лице, яки ръце, врат, достатъчно дебел, за да издържи малка кола. Като разчиташе на изненадата от мигновеното нападение, Джо го ритна силно с коляно в слабините.

Непознатият се задави и се приведе, а Джо го удари с глава в лицето. Онзи падна в безсъзнание на земята, като дишаше шумно през устата си, защото от счупения му нос течеше кръв.

Макар че като дете Джо беше побойник, не беше вдигал ръка срещу някого, откакто срещна Мишел и се ожени за нея. До днес. Днес на два пъти през последните два часа беше прибегнал до насилие, което го учуди.

Дори беше повече от учуден — гадеше му се от този примитивен гняв. Никога преди не беше изпитвал подобна ярост, нито дори през проблемното си детство, и все пак тук се бореше да се овладее отново, както се бореше със себе си в обществената тоалетна в Санта Моника. През последната година след самолетната катастрофа беше обхванат от безкраен песимизъм и скръб, но беше започнал да разбира, че тези чувства са като пластове върху друго по-мрачно чувство, което той отричаше, и което изпълваше сърцето му — яростта.

Ако вселената беше бездушна машина, ако животът беше пътуване от една пуста и тъмна бездна към друга, нямаше смисъл да се моли на Бога — все едно да изкрещи за помощ в безвъздушно пространство, където звукът не преминава, или да си поеме дъх под водата. Но след като намери причини да излее яростта си върху човечеството, той се беше вкопчил в нея с обезпокояващ ентусиазъм.

Докато потриваше главата си, за да прогони болката от удара, и докато гледаше изпадналия в несвяст едър и тромав мъж с кървящия нос, Джо почувства нежелано удовлетворение. Обхвана го дива радост, която едновременно го възбуди и отврати.

Непознатият изглеждаше около двайсет и осем — трийсетгодишен, поне десет години по-млад от двамата си партньори. Дланите му бяха достатъчно големи, за да може да жонглира с пъпеши, а в основата на всеки негов пръст без палците беше татуирана по една буква. Буквите образуваха думата „анаболен“.

От нападателя се излъчваше животинска жестокост.

Въпреки че го беше ударил при самозащита, Джо се разтревожи от дивашкото удоволствие, което изпита, когато го повали на земята.

Този тип със сигурност не изглеждаше като служител на закона. Ако не се съди обаче по външния му вид, той можеше да бъде ченге и в такъв случай нападението срещу него определено щеше да доведе до сериозни последствия.

Джо се изненада, че дори заплахата от затвор не намали извратеното удовлетворение, което изпита от жестокостта, с която преби този човек. Почувства се едновременно отвратен и обезумял — но жив повече отвсякога през последната година.

Развеселен, но и донякъде уплашен от моралното пропадане, до което можеше да го доведе този нов гняв, той погледна и в двете посоки на пътя. Никакви превозни средства не се приближаваха. Той коленичи зад жертвата си.

Мъжът с гъргорене си пое дъх и едва чуто изстена. Клепачите му потрепнаха, но не дойде в съзнание, докато Джо претърсваше джобовете му.

Намери само няколко дребни монети, ножичка, връзка ключове и портфейл, в който имаше карта за самоличност и кредитни карти. Името на мъжа беше Уолъс Мортън Блик. Джо взе само шофьорската книжка и върна портфейла в джоба.

Двамата въоръжени мъже още не се бяха появили от шубраците, с които беше обрасла силно пресечената местност отвъд хълма. Бяха се изкатерили на билото след жената преди по-малко от минута, но дори ако Роуз се беше изплъзнала, сигурно нямаше да се откажат лесно и да се върнат след толкова кратко преследване.

Учудвайки се от смелостта си, той бързо издърпа Уолъс Блик и го положи до микробуса, където шофьорите на преминаващите коли нямаше да го видят. Обърна го на едната му страна да не се задави от кръвта, течаща от носа му. После се приближи до отворената странична врата и се качи в задната част на микробуса. Двигателят тихо бръмчеше, подът вибрираше.

Двете стени в задното отделение бяха заети от електронни устройства за комуникация, уреди за подслушване и следене.

Два стола бяха завинтени с болтове за пода и можеха да се въртят във всяка посока така, че седящият да контролира показанията на уредите.

Джо седна пред включения компютър. В микробуса имаше климатична инсталация, но столът беше още топъл, защото Блик беше станал от него току-що.

На монитора се виждаше карта. Улиците носеха имена, които трябваше да създават усещане за мир и покой и Джо разпозна в тях страничните пътища на гробищата.

Зелена мигаща точка върху картата привлече вниманието му. Беше неподвижна и разположена приблизително там, където беше паркиран белият микробус.

Друга точка, но червена, мигаше на пътя на известно разстояние от микробуса. Джо беше сигурен, че тя обозначава неговата хонда.

Системата за следене без съмнение използваше компактдискове с пълни карти на Лос Анджелис и неговите околности, може би на целия щат Калифорния или на цялата страна от единия бряг на континента до другия. Един компактдиск имаше достатъчен капацитет, за да побере подробни карти на улиците на всички съседни щати и Канада.

Някой беше инсталирал мощен предавател в колата на Джо. Той излъчваше микровълнов сигнал, който можеше да бъде следван от доста голямо разстояние. Компютърът използваше сателитна връзка за наблюдение: триангулираше сигнала, след което поставяше хондата върху картата в съотношение с местоположението на микробуса и по този начин те можеха да го следят, без да го виждат.

След като напусна Санта Моника, през целия път към долината Сан Фернандо Джо не беше видял никакво подозрително превозно средство в огледалото. Този микробус можеше да го следи по-отдалеч, на мили зад него, без Джо да го вижда.

Като журналист той веднъж беше участвал в подобно следене с федерални агенти — група смели момчета, които използваха сходна, но не толкова сложна система като тази.

Тъй като беше наясно, че Блик или другите двама можеха да го хванат в капан, ако останеше прекалено дълго, Джо се завъртя на стола и огледа задната част на микробуса за някакъв знак, който да му подскаже името на организацията, замесена в тази операция, но не откри нищо.

Зад компютъра, на който беше работил Блик, имаше две издания: един брой на „Уайърд“ — на корицата се мъдреше заглавие, величаещо Бил Гейтс, и едно списание, предназначено за бившите служители от полицията, които желаеха да преминат от редовна служба към професията на наемници. Беше отворено на статия за ножове, които можеха да се закачат на колана и които бяха достатъчно остри, за да бъде изкормен противникът или да му бъдат прерязани костите. Очевидно това беше четивото на Блик, с което той запълваше времето си, когато имаше затишия при операцията по наблюдението.

Г-н Уолъс Блик с татуировката „анаболен“ беше любител на новите технологии за убиване.

Когато Джо слезе от микробуса, Блик стенеше, но все още не беше дошъл в съзнание. Краката му конвулсивно се свиваха и отпускаха, сякаш беше куче, което в съня си гони зайци.

Нито един от двамата мъже с хавайските ризи не се беше появил.

Джо не бе чул повече изстрели, макар че теренът можеше да ги е заглушил.

Забърза към колата си. Бравата на вратата блестеше ярко от слънцето и той изсъска от болка, когато я докосна.

В купето беше толкова горещо, сякаш колата всеки момент щеше да се самозапали. Той свали стъклото, включи двигателя и погледна в огледалото. Видя, че откъм източния край на гробищата приближава камион с плоска платформа и дъсчени прегради. Вероятно това беше камионът на пазача, който идваше да провери защо се стреля или да изпълни обичайната си работа.

Джо можеше да потегли към западния край на мемориалния парк и след това по обходния път да се насочи към изхода в източната част, но той знаеше, че няма време за губене. Обхвана го усещането, че твърде дълго беше разчитал на късмета си, чуваше как сърцето му туптеше подобно на часовник на бомба със закъснител. Реши да направи обратен завой, но не успя да го стори с една маневра.

Даде на заден ход и натисна педала за газта толкова силно, че гумите изсвириха по паважа. Хондата рязко тръгна назад. Джо удари спирачките и отново даде газ. Инстинктът му спаси живота.

Щом даде газ към приближаващия камион, задното стъкло откъм страната на шофьора точно зад главата му експлодира и върху задната седалка се изсипаха хиляди стъкълца.

Не му беше необходимо да чуе изстрела, за да разбере какво се е случило.

Погледна наляво и видя мъжа с червената хавайска риза, който стоеше на склона на хълма в стойка на човек, който стреля по някого. Той беше блед като възкръснал мъртвец и облечен като за коктейл.

Някой крещеше пресипнало и бълваше проклятия. Блик. Той изпълзя от микробуса, докато клатеше зашеметено набитата си глава, като ранен в кучешки бой питбул, и пръскаше кървава пяна от устата си.

Втори куршум се вряза в колата със силен тъп звук, последван от кратък заглъхващ звънлив удар.

С устрем подобно на горещ вятър, който блъска отворени и разбити прозорци, хондата изведе Джо от обсега на стрелбата. Той профуча стремително покрай возилото на пазача с такава скорост, че камионът се отклони от пътя, за да се разминат, макар че не съществуваше и най-малка опасност от сблъсък.

Докато шофираше, зърна облечени в черно хора, които се отдалечаваха от зейналия гроб като нещастни духове; мина покрай друга заупокойна служба, където скърбящите седяха прегърбени на столовете, сякаш искаха да останат завинаги с покойника; профуча и покрай едно азиатско семейство, което поставяше чиния с плодове и кейк върху пресен гроб. Мина покрай една необикновена бяла църква, която, осветена от ранното следобедно слънце, хвърляше изкривена сянка. Колата му профуча и покрай една бяла гробница, която блестеше като алабастър в жегата в Калифорния. Джо караше безразсъдно, очаквайки да го преследват, което не се случи. Беше сигурен също, че пътят му ще бъде препречен от внезапно появили се полицейски коли, но те все още не се виждаха, когато хондата профуча с пълна скорост през отворените порти и излезе от гробището.

Премина под магистралата „Вентура“, изплъзвайки се сред предградията в долината Сан Фернандо.

Докато трепереше от напрежение на червения светофар, Джо наблюдаваше шествие от дузина стари модернизирани автомобили, които минаваха по пресечката, карани от членове на автомобилния клуб, които отиваха на съботна екскурзия. Всяка от дванайсетте коли беше истинско произведение на изкуството.

Докато наблюдаваше колите, Джо изпита странно усещане, което беше едновременно болезнено и ободряващо.

След една пресечка премина покрай един парк, където въпреки жегата младо семейство с три весели деца хвърляха фризби.

С разтуптяно сърце Джо намали скоростта на хондата. Той почти се качи на тротоара, за да ги погледа.

На един ъгъл две очарователни руси момичета колежанки, очевидно близначки, облечени с бели шорти и стегнати бели блузи се държаха за ръце и чакаха, за да пресекат улицата. Бяха като пролетна вода в непоносимата горещина. Нереални момичета. Неземни създания на фона на оцветения от смога бетонен пейзаж. Чисти, спокойни и лъчезарни като ангели.

Времената се бяха променили. Това беше станало по някакъв необясним начин, но несъмнено се бяха променили.

Не. Не времената, не градът. Джо се беше променил и се променяше, чувстваше как в него става някаква промяна, която беше неудържима като океански прилив.

Мъката му беше толкова силна, колкото и през ужасната самотна нощ, отчаянието му така дълбоко, каквото беше винаги през последната година, но въпреки че в началото на деня той беше потънал в меланхолия и жадуваше смъртта, сега отчаяно искаше да живее. Имаше нужда да живее.

Катализаторът, който предизвика тази промяна, не беше близката му среща със смъртта. По него стреляха и почти го улучиха, но не това отвори очите му за чудото и красотата на живота. Нищо по-просто от това.

Гневът беше моторът на промяната в него. Той беше ужасно ядосан не толкова заради това, което беше загубил, а заради Мишел; ядосан заради това, че Мишел не можеше да види шествието на старите коли, или сега, тук това пъстроцветно изобилие от ярки цветове от бугънвилия, които покриваха покрива на красива едноетажна къща. Той беше ужасно, до болка ядосан затова, че Криси и Нина никога нямаше да играят фризби със свое собствено куче, никога нямаше да пораснат, за да украсят света с хубостта си, никога нямаше да изпитат радостното вълнение от постигнатия успех в избраната от тях професия или радостта от хубавата сватба или от обичта на техните деца. Яростта промени Джо, тя се овладя и разтърси достатъчно силно, за да го извади от състоянието на самосъжаление и отчаяние, в което беше изпаднал за толкова дълго време.

Как я караш, попита жената, която снимаше гробовете.

Още не съм готова да говоря с теб, каза тя.

Скоро. Ще се върна, когато му дойде времето, обеща тя, сякаш имаше да направи някакво откровение, да разкрие някакви истини.

Мъжете с хавайските ризи. Тъпият компютърджия с тениската. Червенокосата и брюнетката с оскъдните бикини. Детективите, които го държаха под наблюдение и очевидно изчакваха жената да влезе в контакт с него. Микробус, оборудван с уреди за сателитно следене, микрофони за даване на инструкции, компютри, камери с висока разделителна способност. Въоръжени мъже, които искаха хладнокръвно да го застрелят, защото…

Защо?

Защото те си мислеха, че чернокожата жена на гробищата му беше казала нещо, което той не трябваше да знае. Защото само това, че той знаеше за нейното съществуване го правеше опасен за тях. Защото те си мислеха, че той може да е измъкнал от микробуса достатъчно информация, която да разкрие тяхната самоличност и намерения.

Разбира се, той не знаеше почти нищо за тях, нито кои са, нито какво искат от жената. Въпреки всичко той можеше да направи едно неизбежно заключение: това, което той мислеше, че знае за смъртта на жена си и дъщерите си, беше или погрешно, или непълно. Нещо не беше наред с вътрешен полет 353.

Не беше необходимо дори да прояви журналистическия си инстинкт, за да стигне до това смразяващо прозрение. От една страна, той знаеше това от мига, в който видя жената при гробовете. Когато я видя да прави снимки на гробовете, когато срещна нейните неотразими очи, когато чу изпълнения й със състрадание нежен глас, измъчван от мистерията на нейните думи — още не съм готова да говоря с теб — той разбра благодарение на истинско предчувствие, че има нещо гнило в цялата история.

Сега, докато караше през спокойния Бърбанк, бе обхванат от чувството, че съдбата не е била справедлива към него, че е бил предаден. Имаше нещо ужасно грешно на този свят, което беше извън простата жестока механика. Илюзия. Измама. Лъжи. Заговор.

Казваше си, че да се ядосва на провидението е безсмислено, че само смирението и равнодушието щяха да го освободят от страданието. И беше прав. Да се сърди на въображаемия обитател на някакъв небесен трон беше напразно, толкова безполезно, колкото да хвърля камъни, за да загаси светлината на звездите.

Хората обаче бяха подходяща мишена за неговия гняв. Хората, които бяха скрили и изопачили точните обстоятелства около катастрофата на полет 353.

Нищо не можеше да върне Мишел, Криси и Нина. Джо не можеше да започне живота си отново. Раните в душата му не можеха да бъдат излекувани. Каквато и скрита истина да очакваше своето откриване, тя нямаше да му даде бъдеще. Животът му беше свършил и нищо не можеше да промени това — нищо, но той имаше право да знае как точно и защо Мишел, Криси и Нина бяха загинали. Той имаше свещения дълг към тях да разбере какво наистина се беше случило с този обречен Боинг 747.

Неговата мъка беше опорна точка, а яростта му — лост, с който щеше да премести земята, целия този шибан свят, за да разбере истината, без да се интересува от пораженията, които щеше да нанесе, или кого щеше да унищожи.

На една странична улица с три платна той сви към бордюра. Изключи двигателя и слезе от колата. Може би нямаше много време, преди Блик и останалите да го настигнат.

Палмите, които бяха неподвижни в жегата.

Джо погледна първо под капака на мотора, но предавателят не беше там. Клекна пред колата и опипа под бронята около амортисьорите.

В далечината се чу бръмченето на хеликоптер, което бързо се усилваше.

Докато опипваше вътрешната страна на предното колело, ръката му се изцапа с кал и грес. От вътрешната страна на задните колела също нямаше нищо.

Хеликоптерът ненадейно се показа от север. Летеше много ниско — на не повече от петнадесет метра над къщите. Дългите изящни палмови листа се разлюляха.

Разтревожен, Джо погледна нагоре, като се чудеше дали екипажът на хеликоптера търсеше него, но страхът му беше чиста параноя и напълно неоправдан. Хеликоптерът прелетя над района, без да спре и се насочи на юг.

Джо не видя някакъв полицейски знак, надпис или друг отличителен белег.

Палмите потрепериха, разлюляха се, след това замряха в жегата.

След като отново затърси предавателя, Джо го намери прикрепен със скоба за амортисьора зад задната броня на хондата. Заедно с батериите устройството беше с размер на кутия за цигари. Сигналът, който изпращаше, беше безшумен.

Джо сложи устройството на тротоара с намерението да го разбие на парчета. Когато по улицата се зададе камион на градинар, който превозваше уханен товар от подрязани храсти и трева, той реши да хвърли все още работещия предавател в камиона.

Може би кучите синове щяха да изгубят известно време и средства, докато преследват камиона към бунището.

Когато отново беше на път, Джо забеляза хеликоптера, който кръжеше на няколко мили по на юг. За миг надвисваше неподвижно, после пак започваше да кръжи.

Страхът му от хеликоптера беше основателен. Вертолетът се намираше или над гробището, или по-вероятно над пустинните шубраци северно от Грифитската обсерватория и търсеше избягалата жена.

Възможностите на преследвачите бяха впечатляващи.