Единственият оцелял

ГЛАВА 5

„Лос Анджелис Таймс“ публикуваше повече реклами от всеки друг вестник в САЩ и докарваше пари на собствениците му дори във времена, когато повечето печатни издания бяха в упадък. Вестникът се помещаваше в многоетажна висока сграда, която заемаше цялото пространство между две пресечки в търговската част на града.

Всъщност издателството на „Лос Анджелис Поуст“ не беше в Лос Анджелис. Помещаваше се в една стара сграда в Сън Вели, близо до летището Бърбанк, което беше в пределите на метрополията, но не в пределите на самия град.

Вместо подземен гараж на няколко етажа „Поуст“ осигуряваше за паркинг открито място, оградено с ограда, която най-отгоре имаше навита на спирала бодлива тел. Начумерен хлапак на около деветнайсет наблюдаваше затворените врати; седнал на сгъваем стол под мръсен чадър с надпис „Чинцано“. Той слушаше рап-музика по радиото. Главата му беше обръсната, лявата му ноздра продупчена от златна халка, ноктите му бяха боядисани в черно, беше облечен с широки черни джинси, около едното коляно на които внимателно беше съдрано парче плат, и широка черна фланелка, на която с червено бяха изписани думите „Не бой се от нищо“. Пазачът гледаше така, сякаш преценяваше стойността на частите на всяка пристигаща кола, за да прецени коя ще донесе най-много пари, ако бъде открадната и бъде предадена в гараж, където крадените коли се разглобяват и продават на части. Всъщност той проверяваше дали колата има етикет с името на собственика на предното стъкло и бе готов да упъти посетителите към паркинга на улицата.

Етикетите се сменяха на всеки две години и стикерът на Джо все още беше валиден. Два месеца след самолетната катастрофа той подаде оставката си, но редакторът Сезар Сантос отказа да я приеме и му даде неплатен отпуск, като му гарантираше работно място, когато бъде готов да се върне.

Той не беше готов. Никога нямаше да бъде готов. Но сега се нуждаеше от компютрите и оборудването.

За приемната не бяха похарчени много пари: бежова боя, стоманени столове със сини винилови седалки, маса за кафе със стоманени крака и гранитен плот и два броя на „Поуст“ от същия ден.

На стените висяха поставени в скромни рамки чернобели снимки от Бил Ханет — легендарния фотограф на вестника, спечелил множество награди. Снимки на бунтове и размирици, на град, обхванат от пламъци, на ухилени крадци, бягащи по улиците. На разрушени от земетресения улици, на сгради, превърнати в руини. На млада испанка, която скача в смъртоносен полет от шестия етаж на горяща сграда. На надвисналото небе и обърната към Тихия океан жилищна кооперация, която се люлее на ръба на предизвикано от дъждовете свлачище. Изобщо нито една журналистическа медия — електронна или печатна, не градеше своята репутация, нито получаваше доходи от добрите новини.

На рецепцията седеше Дюи Биймис, който беше едновременно секретар и охранител. Той работеше в „Поуст“ от самото основаване на вестника — над двайсет години. „Поуст“ беше създаден, когато един болезнено егоцентричен милиардер беше решил — твърде наивно и безнадеждно — да съсипе свързания с политиката „Таймс“ и да срине неговата мощ и престиж. Първоначално редакцията се помещаваше в нова сграда в Сенчъри Сити, проектирана и обзаведена от дизайнера Стивън Чеиз. По това време Дюи беше един от няколкото гардове. Дори на милиардер-мегаломан му писва да харчи купища пари с широка ръка. Затова импозантните офиси бяха сменени с по-скромни помещения в долината. Персоналът беше съкратен и Дюи се задържа на работа поради това, че беше единственият с ръст метър и деветдесет, дебеловрат, широкоплещест охранител, който можеше да напише осемдесет думи за една минута и притежаваше „грандиозни“ компютърни умения.

С течение на времето „Поуст“ дори беше започнал да покрива разходите си. Надареният и практичен г-н Чейз последователно проектира множество забележителни интериори, които бяха похвалени в „Аркитекчъръл дайджест“ и други издания и след това умря, точно както и милиардерът щеше да умре един ден въпреки своето огромно богатство, както и Дюи Биймис щеше да умре все някога независимо от разнообразните му, достойни за похвала умения и пленителната му усмивка.

— Джо! — каза Дюи, като се хилеше, докато тромаво ставаше от стола и протягаше ръката си за поздрав.

Джо стисна ръката му.

— Как я караш, Дюи?

— Карвър и Мартин завършиха с отличие следването си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис през юни, единият учи право, а другият медицина — похвали се Дюи, сякаш тази новина беше съвсем нова и щеше да попадне на първа страница в следващия брой на „Поуст“. За разлика от милиардера, който го беше наел на работа, Дюи не се гордееше със своите постижения, а с тези на децата си.

— Моята Джули завърши двегодишното си обучение в Йейл с добър успех и от тази есен работи като редактор на студентско литературно списание. Иска да пише романи като онази Ани Проулкс, която препрочита постоянно.

В този момент внезапно си спомни за самолета на полет 353, който премина пред очите му като тъмен облак на фона на ярка луна и замлъкна, засрамен от това, че се беше похвалил за синовете си и дъщеря си на човек, който завинаги беше загубил децата си.

— Как е Лена? — поинтересува се Джо за съпругата на охранителя.

— Тя е добре… да, тя се чувства добре. — Дюи се усмихна и кимна, за да прикрие смущението и възторга от семейството си.

Джо мразеше неловкото положение, в което изпадаха приятелите му, тяхното съжаление. Дори след като беше изминала цяла година, те пак се държаха по този начин. Това беше една от причините, поради които избягваше всички, които бяха част от живота му преди катастрофата. Съжалението в техните очи беше искрено, но на Джо, макар да знаеше, че е несправедлив, му се струваше, че те го осъждат за неспособността му да се върне към стария си начин на живот.

— Трябва да се кача горе, Дюи, имам да свърша малко работа, ако ми разрешиш.

Лицето на Дюи светна:

— Връщаш ли се, приятел?

— Може би — излъга Джо.

— Отново на работа?

— Мисля по въпроса.

— Г-н Сантос ще се зарадва.

— Той тук ли е днес?

— Не. В отпуск е, в момента е на риболов във Ванкувър.

Успокоен, че нямаше да му се налага да лъже Сезар за истинските си подбуди да дойде тук, Джо каза:

— Просто има нещо, от което се заинтересувах, една странна човешка история, не обичайната ми работа. Реших да дойда да проуча някои факти.

— Г-н Сантос би искал да се чувстваш като у дома си. Влизай.

— Благодаря, Дюи.

Джо влезе през двукрилата врата в дълъг коридор с изтъркан и замърсен зелен мокет, напукани стени и потъмнял таван. След претенциозните украшения, които характеризираха годините на „Поуст“ в Сенчъри Сити, новият имидж беше на журналисти, които задълбочено проверяват фактите и не обръщат внимание на интериора.

Отляво беше асансьорът. Вратите и на двата асансьора бяха издраскани и вдлъбнати.

На партера — където бяха разположени главно стаи с архивите на вестника, канцеларии, офиси на рекламния отдел и отделът за разпространение на вестника — цареше пълна тишина, както обикновено беше в събота. В това абсолютно мъртвило Джо се почувства като неканен гост. Помисли си, че всички, които срещне, веднага ще разберат, че се е върнал под лъжлив предлог.

Докато чакаше асансьора, се изненада, когато видя Дюи, който го беше настигнал, за да му даде запечатан бял плик.

— Замалко да забравя. Една жена дойде преди няколко дни и каза, че има информация за някаква история точно за теб.

— Каква история?

— Не каза. Каза само, че си щял да разбереш.

Джо взе плика, когато вратите на асансьора се отвориха. Дюи продължи:

— Казах й, че не работиш тук от десет месеца и тя поиска телефонния ти номер. Разбира се, аз й отговорих, че не мога да й го дам. Нито пък адреса ти.

Джо влезе в асансьора и промълви:

— Благодаря, Дюи.

— Казах й, че ще ти го изпратя или ще ти се обадя. След това разбрах, че си се преместил и имаш нов телефонен номер, който не е включен в телефонния указател.

— Едва ли е нещо важно — увери го Джо и посочи плика. В края на краищата всъщност не се връщаше към журналистиката.

Когато вратите на асансьора започнаха да се затварят, Дюи ги блокира и намръщено добави:

— Не само писмото беше причина да те настигна. Никой, дори и твоите приятели, не знаеше как да се свърже с теб.

— Знам.

Дюи се поколеба, преди да каже:

— Ти беше съсипан, а?

— Доста — призна си Джо. — Но тръгвам обратно нагоре.

— Приятелите могат да държат стълбата стабилна, да правят по-лесно изкачването.

Смутен, Джо кимна.

— Просто не го забравяй — каза широкоплещестият мъж.

— Благодаря.

Дюи се дръпна назад и вратите се затвориха. Асансьорът тръгна нагоре.

На третия етаж беше разположен новинарският отдел, който от своя страна беше разделен на множество донякъде клаустрофобични модулни работни места, така че цялото пространство не можеше да се види веднага. На всяко работно място имаше компютър, телефон, ергономичен стол и други основни неща, необходими за работата.

Помещението много приличаше на новинарския отдел в „Таймс“, който обаче беше много по-голям. Единствените разлики бяха, че мебелите в „Таймс“ бяха по-нови и елегантни от тези в „Поуст“.

Два пъти през последните години на Джо му бяха предлагали работа в „Таймс“, но той беше отказал. Макар че „Сивата дама“, както беше известна конкуренцията в някои среди, беше голям вестник, беше също и медия, която защитаваше статуквото. Джо вярваше, че в „Поуст“ ще му позволят и дори ще го насърчават да прави по-добри и агресивни репортажи, което понякога беше нещо като убежище, но също така и проява на агресивност и смелост, и ексцентричен стил. Стилът на вестника беше да не се третират никога новините за политиците като истински новини и да се приема, че всеки държавен служител е или корумпиран, или некомпетентен, сексуален маниак или болезнено властолюбив.

Преди няколко години след земетресението в Нортридж сеизмолозите бяха открили неподозирани връзки между разместването на земните пластове под центъра на Лос Анджелис и под редица обществени сгради в долината Сан Фернандо. В отдела се разпространи следният виц: какви загуби ще претърпи градът, ако земетресение унищожи „Таймс“ в града и „Поуст“ в Сън Вели. Без „Поуст“ според вица жителите на Лос Анджелис нямаше да знаят кои политици и други държавни служители безразсъдно ги ограбват, взимат рушвети от известни пласьори на наркотици и се чукат с животни. Най-голямата трагедия обаче щеше да бъде загубата на съботното издание на „Таймс“, защото без него никой нямаше да знае в кои магазини има разпродажби.

Ако „Поуст“ беше упорит и безжалостен като териер, подлуден от миризмата на гризачи, това, което го оправдаваше, беше — поне така мислеше Джо — надпартийният характер на неговата ярост. Освен това голям процент от хората, които бяха станали мишени за вестника, бяха поне толкова корумпирани, колкото смятаха и в „Поуст“.

Мишел беше известен фейлетонист и редактор в „Поуст“. Той я срещна тук, ухажваше я тук. Тя носеше двете им бебета в корема си, докато работеше на това място.

Сега той откри, че тази сграда му навяваше спомени за нея. Дори да се случеше невероятното събитие, което евентуално да възвърне емоционалното му равновесие и да му вдъхне вяра, че в живота има цел, за която си струва да се бори, образът на покойната му съпруга щеше да го разтърсва всеки път, когато го виждаше. Никога нямаше да може да работи в „Поуст“ отново.

Насочи се право към бившето си работно място и благодари на съдбата, че никой от старите му приятели не го видя. На неговото място беше назначен Ранди Колуей добряк, който нямаше да се почувства засегнат, ако видеше, че Джо седи на стола му.

На таблото бяха прикачени снимките на съпругата на Ранди, техният деветгодишен син Бен и шестгодишната Лизбет. Джо ги погледна и извърна очи.

Включи компютъра и извади от джоба си плика, който бе взел от белия микробус. В него имаше регистрационна карта. За негова-изненада регистрираният собственик не беше служител на правителството или на организация, която следеше за прилагането на законите, а корпорация, наречена „Медспед“.

Само това не беше очаквал: че това може да е работа на някоя корпорация. Уолъс Блик и неговите винаги готови за стрелба съдружници с хавайски ризи нямаха вид на ченгета или федерални агенти, но все пак приличаха много повече на служители на закона, отколкото на агенти на някоя корпорация.

Следващото, което той направи, беше да отвори огромния файл на старите броеве на „Поуст“. Във файла се съдържаше всяка дума от всеки излязъл брой на вестника от момента на неговото основаване — липсваха само карикатурите, хороскопите и кръстословиците. Снимките бяха включени във файла.

Той започна да търси „Медспед“ и намери шест материала. Бяха малки бележки от страниците за бизнес. Прочете ги изцяло.

„Медспед“ — корпорация със седалище в Ню Джърси, беше започнала своята дейност в няколко големи градове с извършването на услуги като транспортиране по въздух при оказване на медицинска помощ. По-късно беше разширила дейността си и се беше специализирала в национален мащаб в осигуряването на животоспасяващи медицински продукти, замразена или консервирана по друг начин кръв и тъкани, а също и на скъпи лабораторни уреди. Компанията дори беше започнала да пренася екземпляри от високозаразни бактерии и вируси между изследователските лаборатории, които си сътрудничеха, както в обществения, така и във военния сектор. За изпълнението на тези дейности се поддържаше малка флота от самолети и хеликоптери.

Хеликоптери.

И бели микробуси без отличителни знаци.

Преди осем години „Медспед“ беше купена от „Текнолоджик“ — корпорация от Делауер с множество филиали в медицинската и компютърната индустрия. Нейна собственост бяха всички фирми, които разработваха предимно софтуер за медицинските и медицинско-изследователските институти.

Джо започна да търси „Текнолоджик“ и беше възнаграден с четирийсет и една статии предимно от бизнесстраниците. Първите две обаче бяха толкова безинтересни, пълни с толкова много думи от жаргона на инвеститорите и счетоводителите, че „наградата“ започна да му се струва като наказание.

Реши да копира четирите най-дълги статии, за да ги прегледа по-късно.

Докато чакаше разпечатките, поиска списък от статии, които „Поуст“ беше публикувал за катастрофата на полет 353. На екрана се появиха няколко заглавия с датите на публикуване.

Събра цялото си мъжество, за да прегледа файла на тази статия. Минута-две той седеше със затворени очи, като дишаше дълбоко и се опитваше да извика във въображението си картината на разбиващите се морски вълни на плажа в Санта Моника.

Най-после, стиснал зъби толкова силно, че мускулите на челюстите му потрепваха непрекъснато, започна да преглежда статия след статия. Търсеше пълния списък на пътниците, които се бяха качили на самолета.

Прескочи снимките от мястото на катастрофата, на които се виждаха отломки от самолета, раздробени на толкова малки парчета и извити в такива сюр-реалистични форми, че никой не би предположил от какво са. Заснети бяха и хора със защитни костюми и маски, обикалящи поляната, на която беше станала катастрофата. На заден план застрашително стърчаха обгорените дървета, а чворестите им черни клони стърчаха към прихлупеното небе.

Джо потърси и намери името на шефа на екипа, отговорен за разследването — Барбара Кристман и четиринайсет специалисти, които работеха под нейно ръководство.

В две от статиите имаше снимки на част от екипажа и пътниците. Не всички от триста и трийсетте души на борда бяха снимани, тъй като стремежът беше да се насочи вниманието към онези жертви, които бяха от Южна Калифорния и се връщаха вкъщи, а не към хората от изток, които идваха на гости на свои приятели и роднини. Тъй като Мишел и момичетата бяха част от семейство „Поуст“, техните снимки бяха на видно място.

Преди осем-месеца тъкмо когато се канеше да се премести в нов апартамент, Джо беше изпаднал в пристъп на болезнена и натрапчива загриженост за семейните албуми и снимки и беше прибрал всички фотографии в голяма картонена кутия с убеждението, че не трябва да човърка раните си, защото това забавя изцелението. Беше облепил кутията с лента и я беше сложил в дъното на единствения килер в дома си.

Сега, докато преглеждаше снимките, техните лица се появиха на екрана и Джо не беше в състояние да си поеме дъх, макар да си мислеше, че ще е готов за този момент. Снимката на Мишел, която беше направена от един от щатните фотографи на „Поуст“, беше уловила нейната красота, но не и нейната доброта и интелигентност, нито нейния чар. Една обикновена снимка, която беше толкова несъвършена, но все пак това беше Мишел. Снимката на Криси беше направена на коледното тържество на „Поуст“, което беше организирано за децата на служители от вестника. Криси се беше ухилила, а лицето й сияеше. Как сияеше! И малката Нина, която понякога искаше името й да се произнася Ниин-а, а друг път Найн-а, се усмихваше с такава леко загадъчна усмивка, сякаш намекваше, че знае някакви вълшебни тайни.

Усмивката й напомняше на Джо за глупавата песничка, която той й пееше понякога, когато я слагаше да спи. Преди да се осъзнае какво прави, той отново започна да диша и се чу да шепне думите: „Найн-а, нийн-а, виждали ли сте я? Найн-а, нийн-а, никой я не знай.“

Нещо вътре в него се скъса и застраши неговия самоконтрол.

Натисна бутона на мишката, за да махне образите от екрана. Но това не изтри техните лица от съзнанието му, по-ясни, отколкото когато ги беше видял, откакто беше прибирал снимките им.

Като се приведе, Джо закри лицето си с ръце и докато трепереше, заглуши гласа в студените си длани: — Да му се не види. Да му се не види. Прибоят шумеше на плажа сега, както и преди, утре ще шуми, както и днес. Часовници и тъкачни станове. Изгреви, залези, фази на луната. Машини тракат, тиктакат. Вечни тактове, безсмислени движения.

Единственият разумен отговор на всичко е равнодушието.

Той свали длани от лицето си. Изправи отново глава и се опита да се концентрира върху екрана.

Беше обезпокоен, че ще привлече вниманието към себе си. Ако някой стар познат погледнеше в преграденото от три страни работно място, за да види какво става, можеше да му се наложи да обяснява какво прави тук, можеше да му се наложи да събере сили, за да бъде общителен.

Намери списъка на пътниците, който търсеше. „Поуст“ му беше спестил време и усилия, като беше изброил отделно тези от мъртвите, които бяха живели в Южна Калифорния. Той изпринтира техните имена. След всяко от тях стоеше названието на града, в който всеки от починалите беше живял.

„Още не съм готова да говоря с теб“ — беше казала фотографката от гробището, от което бе заключил, че тя щеше да му съобщи подробности по-късно.

„Не се отчайвай. Ти ще видиш като другите.“ Да види какво? Нямаше представа. Какво можеше да му каже тя, което щеше да облекчи болката му? Нищо. Нищо.

„… като другите. Ти ще видиш като другите.“ Кои други?

Само един отговор го задоволяваше: другите хора, корито бяха загубили своите обичани близки; хора, които бяха толкова самотни, колкото и той и с които тя вече беше говорила.

Нямаше намерение да я чака да го потърси отново. Преследвачи като Уолъс Блик и съдружниците му можеше да не я оставят жива толкова дълго, че да успее да го посети и да удовлетвори любопитството му.

Когато Джо свърши със сортирането на разпечатките, забеляза белия плик, който Дюи Биймис му даде. Беше го подпрял на една кутия отдясно на компютъра и го беше забравил.

Като криминален репортер от време на време той получаваше сведения и съвети за статии от читатели на вестника, които, меко казано, бяха параноични. Те сериозно и убедено твърдяха, че са изплашени до смърт жертви, подложени на жесток психологически натиск от тайна секта от сатанисти, които действаха в града, или че знаят за зловещи служители от тютюневата промишленост, които заговорничеха да слагат в бебешките храни никотин, или че в съседство до тях живеят приличащи на паяци извънземни, които се представят за семейство корейски имигранти.

Веднъж, когато беше поставен натясно от безумец, който твърдеше, че по-голямата част от населението на Лос Анджелис са не хора, а роботи, контролирани от отдела по аудиоаниматроника на Дисниленд, Джо понижи глас и с нервна откровеност каза:

— Знаем това от години. Но ако напишем и една дума по въпроса, хората в Дисни ще ни убият.

Каза го с такава убеденост, че смахнатият мъж отстъпи назад и избяга.

Ето защо очакваше да получи написано с цветен молив съобщение за злите хипнотизатори-марсианци, които живеят между земните хора като мормони или нещо подобно. Отвори плика и извади бял лист, сгънат на три.

Трите старателно написани изречения отначало му направиха впечатление на жесток вариант на обикновен параноичен крясък: „Опитвам се да стигна до теб, Джо. Животът ми зависи от твоята предпазливост. Аз бях в самолета.“ Всички, които бяха в самолета, бяха загинали. Той не вярваше в писма от духове, изпратени от отвъдното, което вероятно го правеше уникален между неговите съвременници в този Град на ангели от новото време.

В края на писмото имаше име: Роуз Тъкър. Под името беше изписан само телефонен номер с код на Лос Анджелис.

Леко въодушевен от същия гняв, който се разгоря така опасно в него по-рано и който лесно можеше да се превърне в избухване, Джо понечи веднага да се обади на Роуз Тъкър. Искаше да й каже какъв умствено неуравновесен боклук е тя с нейните шизофренични фантазии, с психологическото й експлоатиране на нещастието на другите, чиято цел беше може би да удовлетвори своите извратени нужди.

И след това чу в съзнанието си първите думи, които Уолъс Блик му беше казал на гробищата: „Хванахте ли Роуз?“ Роуз.

Тъй като Джо се беше уплашил от двамата въоръжени мъже, страхуваше се и за жената, която те преследваха, и беше изненадан, че в микробуса има човек, значението на това, което Блик беше казал, не му направи впечатление. Всичко след това се случи толкова бързо. Беше забравил думите на Блик.

Роуз Тъкър сигурно беше жената, която снимаше гробовете.

Ако тя беше само умопобъркана неудачница и живееше в света на своите шизофренични фантазии, „Медспед“ или „Текнолоджик“ — или които и да бяха те, по дяволите — нямаше да хвърлят такива сили и средства, за да я търсят.

Спомни си необикновеното присъствие на тази жена на гробищата. Нейната прямота. Нейното хладнокръвие и свръхестествено спокойствие. Силата на нейния твърд поглед.

Тя не приличаше на ненормална. Точно обратното.

„Опитвам се да стигна до теб, Джо. Животът ми зависи от твоята предпазливост. Аз бях в самолета.“

Хартията шумеше в ръцете му.

Той стъпи на пътеката зад модулното работно място и огледа залата на новинарския отдел, като търсеше някого, с когото можеше да сподели откритието си.

Погледни тук. Прочети това, прочети го. Има някаква ужасна грешка, Исусе, всичко е грешно. Заблудили са ни. Някой е оцелял от катастрофата, преживял е този ад. Ние трябва да направим нещо, за да открием истината. Няма оцелели, казаха те, няма оцелели, унищожителна катастрофа, напълно унищожителна катастрофа. Какви ли още лъжи са наговорили? Как всъщност са умрели хората, пътуващи с този самолет? Защо са загинали? Защо са загинали?

После овладя порива да сподели с някого това, което беше научил. В бележката на Роуз Тъкър се казваше, че животът й зависи от неговата предпазливост.

Освен това му хрумна странна мисъл, донякъде още по-убедителна, поради нейната несъстоятелност: ако сподели с някого за писмото и го покаже, листът ще е празен, а шофьорската книжка на Блик ще бъде напълно редовна; ако вземе някого със себе си на гробищата, там нямаше да има гилзи по тревата, нито следи от боксуването на гумите на белия микробус, нито пък някой, който да е виждал някакво превозно средство или да е чул изстрели.

Това беше загадка, която сам трябваше да разреши и Джо изведнъж разбра, че да търси отговорите е не просто негов дълг, а негов свещен дълг. Разгадаването на мистерията беше негово призвание, негова цел и може би неочаквано спасение.

Всъщност дори не разбираше точно каква беше неговата цел. Само чувстваше дълбоко в себе си, че истината е друга.

Треперейки, седна отново на стола.

Чудеше се дали не се е побъркал.

ГЛАВА 6

Джо се обади по телефона на рецепцията и попита Дюи Биймис за жената, която беше оставила плика.

— Беше някаква миньонка — каза Дюи.

Той обаче беше гигант и дори висока метър и осемдесет амазонка щеше да изглежда дребничка до него.

— Висока около метър и шестдесет и пет или по-ниска? — попита Джо.

— Може би метър и петдесет и пет. Но силна. Някои от тези дами изглеждат като крехки момичета, но са способни да преместват планини.

— Чернокожа ли беше?

— Да.

— Според теб на колко години беше?

— Може би на четирийсет — четирийсет и пет. Хубавичка. Косата й беше гарвановочерна. Нещо тревожи ли те, Джо?

— Не. Не. Всичко е наред.

— Май си доста обезпокоен. Тази жена някакви проблеми ли създава?

— Не, с нея всичко е наред. Благодаря, Дюи.

Джо затвори телефона и усети, че го побиват трънки.

Дланите му бяха студени. Избърса ги в дънките си.

Нервно грабна разпечатката на списъка с пътниците от полет 353 и започна да го преглежда ред по ред, докато стигна до д-р Роуз Мари Тъкър.

Доктор.

Тя можеше да е доктор по медицина или литература, биолог или социолог, музиколог или зъболекар, но нейната титла му се струваше още по-правдоподобна поради факта, че тя беше получила почетна титла. Откачалките вярваха, че по-голямата част от хората са роботи, по-вероятно, бяха пациенти, отколкото доктори в каквато и да е област.

Според списъка на пътниците Роуз Тъкър беше на четирийсет и три години и нейният дом беше в Манасас, Върджиния. Джо никога не беше ходил в Манасас, но беше минавал с кола няколко пъти — защото това беше отдалечено предградие на Вашингтон близо до града, където живееха родителите на Мишел.

Завъртя стола си към компютъра още веднъж и прегледа статиите за катастрофата, търсейки снимки на пътниците: надяваше се, че нейната ще бъде между тях, но очакванията му не се сбъднаха.

Като имаше предвид описанието на Дюи, Джо стигна до извода, че жената, която беше написала тази бележка, и жената на гробищата — която Блик беше нарекъл Роуз — бяха едно и също лице. Ако тази Роуз беше наистина д-р Роуз Мари Тъкър от Манасас, Върджиния — нещо, което не можеше да бъде потвърдено без снимка — то тя наистина е била на борда на самолета на полет 353.

И е оцеляла.

Неохотно Джо се върна към двете най-големи фотографии от мястото на катастрофата. Първата беше мрачна снимка на бурното небе, на която се виждаха още обгорени до черно дървета, изкривени в сюрреалистични форми, отломки, хора от спасителния отряд с маски и костюми с качулки, които приличаха на монаси или на зловещи духове в някой забравен кръг на ада. Втората беше снимка, направена от въздуха, която разкриваше така реалистично многобройните разпръснати отломки и останки от самолета, че терминът „тежка катастрофа“ беше неточно описание.

Никой не би могъл да оцелее при такава катастрофа.

Все пак Роуз Тъкър, ако тя беше същата Роуз Тъкър, която се беше качила на самолета през онази нощ, очевидно беше не само оцеляла, но и си е тръгнала, без да има нужда от помощ. Без сериозно нараняване. По нея не бяха останали белези, нито пък беше осакатена.

Невъзможно. Докато е падал, хванат в капана на земната гравитация, увеличавал е стремително скоростта и се е блъснал в твърдата земя, боингът не просто се е смачкал, а се е разбил като хвърлено по тухлена стена яйце и след това е експлодирал и е бил обхванат от яростни пламъци. Да се измъкне човек невредим от руините на Гомор, да излезе незасегнат от огъня като Шадрах от пламтящата пещ на Небухаднезар, да възкръсне като Лазар след четири дни в гроба, щеше да бъде по-малко чудо от това да останеш невредим от катастрофата на полет 353.

Обаче ако той наистина вярваше, че това беше невъзможно, умът му нямаше да бъде размътен от гняв и безпокойство, от странен благоговеен страх и настойчиво любопитство. В него бушуваше налудничаво желание да се вкопчи в невероятните възможности, да последва чудото.

Обади се на телефонни справки в Манасас и поиска номера на доктор Роуз Мари Тъкър. Очакваше да му кажат, че не е регистриран такъв номер или че е прекъснат. В края на краищата тя официално беше мъртва.

Вместо това му дадоха телефонен номер.

Не е било възможно тя да оцелее от катастрофата, да си отиде вкъщи и да започне отново своя живот, без да предизвика сензация. Освен това я преследваха опасни хора. Щяха да я открият, ако тя се върне някога в Манасас.

Може би семейството й все още живееше в къщата. По каквито и да е причини може би бяха запазили телефона на нейно име.

Джо набра телефонния номер.

При второто позвъняване отговориха:

— Да?

— Семейство Тъкър ли е? — попита той.

Гласът беше мъжки, отсечен и без местен акцент:

— Да.

— Мога ли да говоря с д-р Тъкър?

— Кой я търси?

Интуицията подсказа на Джо да не казва името си.

— Уоли Блик.

— Извинете, кой?

— Уолъс Блик.

Мъжът от другата страна на линията мълчеше. След това каза:

— За какво се отнася?

Гласът му съвсем леко се промени, но в него се долавяше безпокойство и нотка на предпазливост.

Джо реши, че е проявил достатъчно находчивост и затвори телефона.

Отново избърса дланите си в джинсите.

Един журналист мина зад него и го поздрави, без да вдигне поглед:

— Здрасти, Ранди.

Като погледна съобщението от Роуз, Джо се обади на телефонния номер в Лос Анджелис, който тя беше дала. На петото позвъняване се обади някаква жена:

— Ало.

— Извинете, мога ли да говоря с Роуз Тъкър?

— Тук няма никой с това име — каза тя с акцент, характерен за далечния юг. — Набрали сте грешен номер.

Независимо от изявлението си, тя не прекъсна връзката.

— Роуз ми даде този номер — настоя Джо.

— Готин, нека да отгатна — това е жената, която ти си срещнал на парти. Престорила се е, че те харесва, за да я оставиш на мира.

— Не мисля, че тя би го сторила.

— О, не исках да кажа, че си грозен, скъпи — каза жената отсреща и нейният глас го накара да почувства уханието на магнолия и нощи с дъх на жасмин. — Просто исках да кажа, че не си неин тип. Случва се и на най-добрите.

— Казвам се Джо Карпентър.

— Хубаво име. Солидно име.

— Как се казваш?

Тя каза закачливо:

— Какво име подхожда на гласа ми?

— На гласа ти?

— Може би Октавия или Жулиет?

— По-скоро Деми.

— Като Деми Мур, филмовата звезда? — каза тя невярващо.

— Имаш същия секси и дрезгав глас.

Тя гърлено се засмя:

— Г-н Джо Карпентър, бива те да правиш комплименти. Добре, Деми ми харесва.

— Слушай, Деми, наистина искам да говоря с Роуз.

— Забрави за тази Роуз. Не въздишай по нея, готин, след като ти е била дузпата.

Джо беше сигурен, че тази жена познава Роуз и че е очаквала той да се обади. Като има предвид жестокостта на враговете, които преследваха загадъчната д-р Тъкър, предпазливостта на Деми беше разбираема.

Тя каза:

— Как изглеждаш, когато си честен към себе си, готин?

— Метър и осемдесет висок, кестенява коса, сиви очи.

— Красив?

— По-скоро симпатичен.

— На колко си години, симпатяга?

— По-стар от теб. На трийсет и седем.

— Имаш приятен глас. Ходиш ли на срещи с непознати жени?

Той се обнадежди — тя му определяше среща.

— Нямам нищо против — промърмори.

— Тогава какво ще кажеш за среща със секси гадже като мен? — предложи тя със смях.

— Съгласен съм. Кога?

— Свободен ли си утре вечер?

— Надявах се да е по-скоро.

— Не бъди толкова нетърпелив, симпатяга. Нужно е време, за да уредим нещата както трябва така, че всичко да е наред, никой да не пострада, да няма разбити сърца. Деми явно намекваше срещата да бъде уредена така, че да се гарантира безопасността на Роуз. И може би тя не можеше да се свърже с Роуз за по-малко от двайсет и четири часа.

— Освен това, готин, започвам да се питам защо си толкова нетърпелив, ако наистина изглеждаш прилично.

— Добре де. Кога утре вечер?

— Ще ти дам адреса на едно кафене в Уестууд. Ще се срещнем отпред в шест часа, ще влезем да изпием по едно кафе, за да се опознаем. Ако ми се сториш наистина симпатичен, а пък ти ме намериш за толкова секси, колкото е гласът ми… тогава може да преживеем незабравима нощ. Имаш ли химикалка и лист хартия?

— Да — каза той и записа името и адреса на кафенето.

— Сега ми направи една услуга, готин. Имаш лист, на който е написан този телефонен номер. Скъсай го на малки парченца и го изхвърли в тоалетната.

Тъй като Джо замълча, Деми добави:

— И без това повече няма да ти потрябва. — Сетне затвори телефона.

Трите написани изречения нямаше да докажат, че д-р Тъкър е оцеляла при полет 353 или че около катастрофата има нещо нередно. Той можеше сам да ги съчини. Името на д-р Тъкър също беше напечатано на машина, но нямаше подпис.

Въпреки това много му се искаше да запази писмото. Макар че не можеше да послужи за доказателство, правеше странните събития да изглеждат по-реални за самия него.

Отново набра номера на Деми, за да види дали тя ще отговори, независимо от това, което беше казала.

За негова изненада чу механичен глас, който го информира, че телефонът е прекъснат. Посъветва го да провери дали е набрал правилно номера и след това да се обади на 441 за помощ от централата. Отново набра телефона на Деми, но резултатът беше същият.

Чудесен трик — как ли са го постигнали? Деми очевидно беше доста обиграна.

Когато сложи слушалката обратно на вилката, телефонът иззвъня и го стресна толкова силно, че той отдръпна ръка, сякаш беше изгорил пръстите си. Мислено се упрекна за нервността си и се обади на третото позвъняване:

— Ало.

— „Лос Анджелис Поуст“ ли е? — попита мъжки глас.

— Да.

— Това номерът на Ранди Колуей ли е?

— Точно така.

— Вие ли сте г-н Колуей?

Едва сега той разпозна гласа на мъжа, който беше отговорил на телефона в къщата на Роуз Мари Тъкър в Манасас.

— Вие ли сте г-н Колуей? — попита отново мъжът.

— Аз съм Уолъс Блик — каза Джо.

— Г-н Карпентър?

Полазиха го тръпки и той тресна слушалката.

Преследвачите знаеха къде се намира.

Десетките модулни работни места вече не приличаха на удобни кътчета, а на зловещ лабиринт.

Той грабна разпечатките и съобщението, което Роуз му беше оставила.

Докато ставаше от стола, телефонът звънна отново, но той не го вдигна.

На излизане от новинарския отдел Джо се сблъска с Дан Шейвърс, който се връщаше от ксерокса с куп листа в едната ръка и незапалената си лула в другата. Шейвърс беше плешив, с буйна черна брада и носеше черни джинси, червено-черни шарени тиранти върху раирана в бяло и сиво риза и жълта папийонка. Очилата му за четене висяха на врата му.

Репортер и водещ бизнес-рубрики, Шейвърс беше надут досадник, който се мислеше за истински чаровник и светски лъв. Той каза без предисловия:

— Джоузеф, мойто момче, миналата седмица отворих бутилка „Мондави Каберне“, реколта седемдесет и четвърта година, една от двайсетте, които купих като инвестиция, въпреки че по това време бях в Напа не за да проучвам винарите, а да купя един старинен часовник и нека да ти кажа: това вино беше отлежало толкова добре, че…

Той спря, осъзнал, че Джо не работеше в редакцията близо от година. Смути се и запелтечи съболезнования:

— … ужасяваща трагедия, тези нещастни хора, твоята съпруга и децата ти…

Джо чу, че телефонът на Ранди Колуей звъни отново и понечи да отмине Шейвърс, но изведнъж му хрумна нещо:

— Слушай, Дан, знаеш ли нещо за компания, която се казва „Текнолоджик“?

— Дали знам нещо за тях? — Шейвърс сви вежди. — Много забавно, Джоузеф.

— Наистина ли знаеш нещо? Какво представляват те, Дан? Голяма компания ли са? Искам да кажа, могъщи ли са?

— О, много преуспяваща фирма, Джоузеф. Надушват като хрътки кои малки компании разполагат с нови технологии и ги купуват. Подпомагат и учени, които се нуждаят от средства, за да реализират идеите си. Дейността им е главно в областта на медицината. Служителите им са отвратителни фукльовци, мислят се за гении. — Шейвърс се ухили и захапа лулата си.

Телефонът на Колуей спря да звъни. Тишината изнерви Джо повече от настойчивия пронизващ звук. Те знаеха къде се намира.

— Трябва да вървя — каза той и обърна гръб на Шейвърс, който му обясняваше преимуществата на това да притежаваш акции на „Текнолоджик“.

Отправи се към най-близката мъжка тоалетна. За негов късмет там нямаше стари познати, които да го забавят. Влезе в кабинката и скъса писмото на Роуз на малки парченца. Изхвърли ги в тоалетната чиния, както беше поискала Деми, и пусна водата. Изчака да изчезне и последното парченце и пусна водата втори път, за да е сигурен, че нищо не е останало.

„Медспед“. „Текнолоджик“. Корпорации, които провеждаха полицейски операции. Дългата им ръка, която стигаше от Лос Анджелис до Манасас, и тяхното разстройващо всезнание доказваха, че имат връзки извън света на бизнеса, може би с военните.

Въпреки всичко, независимо от залога, беше безсмислено една корпорация да защитава интересите си с помощта на мъже, достатъчно нагли, за да стрелят по хора на публични места. Колкото и печеливша компания да беше „Текнолоджик“, това не освобождаваше служителите от задължението да спазват законите дори и тук, в Лос Анджелис, където липсата на пари се смяташе за корена за злото.

Като се има предвид как безцеремонно стрелят по хора, преследвачите сигурно бяха федерални агенти. Джо разполагаше с прекалено малко информация, за да предположи каква роля играеха „Медспед“ и „Текнолоджик“ в операцията.

Докато вървеше по коридора към асансьорите, той очакваше някой да извика името му и да му заповяда да спре. Може би един от мъжете с хавайските ризи. Или Уолъс Блик. Или полицейски служител.

Ако хората, които търсеха Роуз, бяха федерални агенти, биха могли да получат помощ от местната полиция. Засега Джо трябваше да гледа на всеки човек в униформа като на потенциален враг.

Когато вратите на асансьора се отвориха, той се напрегна, защото се страхуваше да не бъде задържан тук. Ала в кабината нямаше никого.

Докато асансьорът се спускаше към първия етаж, Джо очакваше електричеството да бъде прекъснато. Когато вратите се отвориха, беше изненадан: отвън отново нямаше никого.

През целия си живот никога не беше изпадал в такава параноя. Страховете му бяха предизвикани от събитията през ранния следобед и от това, което беше научил, откакто беше в офисите на „Поуст“.

Чудеше се дали неговите реакции — пристъпи на изключителна ярост, нарастващ страх — бяха резултат от загубата на близките му през миналата година. Не си беше позволил да изпитва нищо друго освен скръб, самосъжаление и изключителна пустота от непоправимата загуба. Всъщност упорито се беше стремял към забрава. Беше се опитал да преодолее болката, да възкръсне от пепелта като птицата феникс без повече надежди, освен студеното спокойствие на безразличието. Сега, когато събитията го караха отново да се отвори към света, беше завладян от прекалено много емоции, подобно на начинаещ сърфист, заливан от всяка издигаща се вълна.

Когато се озова във фоайето, видя, че Дюи Биймис говори по телефона. Охранителят слушаше така внимателно, че обикновено гладкото му мургаво лице беше набръчкано. От време на време промърморваше:

— Да, ъхъ, ъхъ, да.

Джо се отправи към външната врата и му махна за довиждане.

Дюи възкликна:

— Хей, чакай, чакай малко!

Джо спря и се обърна.

Макар че охранителят слушаше този, с когото говореше по телефона, погледът му беше насочен към Джо.

За да покаже, че бърза, Джо почука с пръст по часовника си.

— Изчакайте малко — каза Дюи по телефона и след това се обърна към Джо: — Някакъв мъж те търси.

Джо поклати отрицателно глава.

— Иска да говори с теб — продължи едрият мъжага.

Джо отново тръгна към вратата.

— Чакай, човекът каза, че е от ФБР.

На вратата Джо се поколеба. ФБР не може да е замесено с мъжете с хавайските ризи — типове, които стрелят по невинни хора, без да си направят труда да задават въпроси, нито пък с убийци като Уолъс Блик. Дали не губеше отново самообладание от страх, дали не го овладяваше параноята? Той можеше да получи отговори на някои въпроси и защита от ФБР.

Разбира се, твърде е възможно мъжът на телефона да лъже, да не е от ФБР. Вероятно се надяваше да забави Джо, докато Блик и приятелите му нахлуят в сградата.

Джо поклати глава, обърна се, бутна вратата и излезе. Чу, че Дюи го вика, но тръгна към колата си, като едва устоя на желанието да затича.

В далечния край на паркинга младият пазач с обръснатата глава и златната халка на носа го наблюдаваше. В този град, където понякога парите означаваха повече от верността, честта и достойнството, модата бе всесилен господар; модните течения се сменяха по-често от убежденията, непроменени оставаха само сигналните цветове на младежките банди. Облеклото на момчето — пънкгръндж-неопънк — каквото и да беше — вече беше отживяло времето си и го правеше да изглежда по-малко плашещ, отколкото той си мислеше, и по-жалък, отколкото си представяше. Все пак при тези обстоятелства интересът му към Джо изглеждаше заплашителен.

Купето на хондата беше нагорещено, но не непоносимо. Страничното стъкло, строшено от куршум на гробищата, осигуряваше проветряване.

Младокът вероятно беше забелязал счупеното стъкло, когато хондата беше влязла в паркинга. Може би това му се беше сторило подозрително…

„Хич не ми пука!“ — помисли си Джо. Беше сигурен, че двигателят няма да се включи, но страховете му се оказаха напразни.

Докато излизаше на заден ход от паркинга, зърна Дюи Биймис, застанал на бетонната площадка под козирката с емблемата на „Поуст“. Не изглеждаше разтревожен, а озадачен.

Дюи нямаше да го спре. Бяха приятели, в края на краищата, или някога бяха приятели, а онзи на телефона беше само безплътен глас.

Джо включи на скорост. Забеляза, че Дюи слиза по стълбите и вика нещо. Гласът му не издаваше безпокойство. Изглеждаше объркан, загрижен.

Джо не му обърна внимание и се насочи към изхода.

Пазачът стана от сгъваемия стол. Беше само на две крачки от въртящите врати, които затваряха паркинга.

Върху верижната ограда навитите телове проблесваха под светлината на следобедното слънце.

Джо погледна в огледалцето. Далеч назад Дюи стоеше с ръце на кръста.

Джо мина покрай чадъра, но пазачът не помръдна. Наблюдаваше го с полузатворени очи и безизразно лице, сетне избърса потта от челото си с ръка, боядисаните му в черно нокти проблеснаха.

Джо зави надясно по улицата с доста висока скорост. Гумите изсвириха и колата поднесе по размекнатия асфалт, но той не намали.

Насочи се на запад по улица „Стратърн“ и чу сирените, когато зави на юг по булевард „Ланкершим“. Сирените бяха част от музиката на града; не беше задължително да имат нещо общо с него.

Въпреки това, докато караше към магистралата „Вентура“ и след това на запад към Муунпарк, той често поглеждаше в огледалцето за преследващи го автомобили — със или без отличителни знаци.

Не беше престъпник. Би трябвало да се чувства в безопасност, ако съобщи на властите за мъжете на гробищата, за съобщението от Роуз Мари Тъкър и за своите подозрения за катастрофата.

От друга страна, въпреки че бягаше, за да спаси живота си, Роуз не беше потърсила защита от ченгетата, може би, защото не можеше да получи такава от тях. Моят живот зависи от твоята предпазливост.

Той беше работил като криминален репортер достатъчно дълго и беше свидетел на много случаи, когато жертвата е била набелязана, не защото е направила нещо, не заради парите, които е искал нападателят, а само заради информацията, с която е разполагала. Онзи, който знае прекалено много, може да бъде по-опасен от въоръжен човек.

Обаче той не знаеше почти нищо за обстоятелствата около катастрофата. Ако го преследваха само защото му бяха известни твърденията на Роуз Тъкър, че е оцеляла при катастрофата, то фактите, които тя знаеше, сигурно бяха толкова експлозивни, че тяхната мощност можеше да се измери само в мегатонове.

Докато караше на запад към Студио Сити, си спомни за червените букви върху черната тениска, която носеше пазачът от паркинга на „Поуст“. „Не бой се от нищо“ беше философия, която Джо така и не можа да възприеме. Страхуваше се прекалено много.

Повече от всичко го измъчваше мисълта, че Мишел, Криси и Нина са загинали не по волята на съдбата, а от ръката на човек. Макар че от Националния комитет за безопасност на транспорта не можеха да посочат вероятната причина, една повреда в системите за хидравличен контрол плюс човешка грешка беше един от възможните сценарии, с който той можеше да се примири, защото този сценарий беше абстрактен, механичен и студен като самата вселена. Би било непоносимо обаче, ако те бяха загинали от терористичен акт или поради деяние на престъпник, ако бяха станали жертва на човешката алчност, завист или омраза.

Страхуваше се от въздействието, което подобно откритие би оказало върху него. Страхуваше се от онова, в което можеше да се превърне, от ужасяващата лекота, с която щеше да отмъщава, наричайки отмъщението справедливост.

ГЛАВА 7

Поради жестоката конкуренция калифорнийските банки работеха и в събота, понякога до пет часа. Джо пристигна в клона на неговата банка в Студио Сити двайсет минути преди да затворят.

Когато продаде къщата си в Студио Сити, не си беше направил труд да прехвърли сметката в клон на банката, който е по-близо до едностайния му апартамент в Лоръл Каньон. Когато времето няма значение, човек не мисли за удобства.

Отиде до едно гише, където служителка на име Хедър се беше навела над някакви документи, докато чакаше последните клиенти. Тя работеше в тази банка от времето, когато Джо за пръв път откри своя сметка преди десет години.

— Искам да изтегля пари — каза той, след като побъбри с нея, — но не си нося чековата книжка.

— Това не е проблем — увери го тя.

Обаче възникна малък проблем, когато Джо поиска двайсет хиляди долара на банкноти по сто долара. Хедър отиде до другия край на помещението и започна да разговаря с главния касиер, който после се посъветва със заместник-директора. Той беше млад човек, привлекателен като най-красивия филмов актьор; може би той беше една от многото бъдещи звезди, който работеше в реалния свят, за да оцелее, докато чакаше въображаемата слава. Двамата огледаха Джо, сякаш сега се съмняваха в неговата самоличност.

Когато взимаха пари, банките бяха като индустриални прахосмукачки. Когато ги даваха, бяха досущ задръстени водопроводни тръби.

Хедър се върна, отново го изгледа от глава до пети, и му съобщи, че с удоволствие ще го обслужат, макар че, разбира се, имало известни формалности.

В другия край на залата заместник-директорът говореше по телефона и Джо предположи, че служителят прави справка за него. Знаеше, че страховете му са неоправдани, но устата му пресъхна и сърцето му затуптя по-силно. Какво пък, парите си бяха негови, трябваха му точно сега!

Хедър познаваше Джо от дълго време — всъщност те посещаваха една и съща лютеранска църква, където Мишел водеше Криси и Нина на неделно училище и служба — но въпреки това му поиска шофьорската книжка. Дните на взаимно доверие и чувството за солидарност бяха безвъзвратно отминали и изглеждаше, че сякаш не само са били част от древна история, но са принадлежали към историята на друга държава.

Каза си, че трябва да прояви търпение. Всичко, което притежаваше, беше вложено в тази банка, включително шейсетте хиляди долара в ценни книжа от продажбата на къщата, така че не можеха да му откажат парите, от които имаше нужда. Заради хората, които търсеха него и Роуз Тъкър, не можеше да се върне в апартамента си и трябваше да живее в мотели.

Заместник-директорът беше приключил разговора си. Гледаше някаква бележка върху бюрото си и почукваше върху нея с молив.

Джо беше обмислил възможността да използва няколко кредитни карти, за да се разплаща. Но от полицията можеха да проследят всеки заподозрян, когато той използва кредитна карта и банков терминал, и да вървят по петите му. Дори можеха да се доберат до кредитната му карта, ако някой търговец я конфискува в момента на покупката. Телефонът върху бюрото на заместник-директора иззвъня. Той рязко вдигна слушалката, погледна Джо и се обърна на въртящия се стол, сякаш се безпокоеше, че по устните му можеше да се прочете това, което казва.

След като уредиха формалностите и банковите служители се увериха, че Джо не беше нито своят брат-близнак, нито нагъл самозванец с изкуствена гумена маска, и след като приключи телефонния разговор, заместник-директорът бавно събра банкнотите по сто долара от другите касиери и от трезора. Донесе сумата на Хедър и наблюдаваше със застинала усмивка, докато тя ги броеше пред клиента.

Може би въображението му го лъжеше, но Джо почувства тяхното неодобрение от факта, че ще носи в себе си толкова пари, но не защото това го излагаше на опасност, а защото на хората, които теглеха пари в брой през тези времена, гледаха като на прокажени. Правителството изискваше от банките да дават отчет за изтеглени суми в брой, надвишаващи пет хиляди долара, уж да пречи на наркобароните да перат пари чрез законни финансови институции. В действителност нито един наркобарон не почувства някакво неудобство от този закон, но финансовите дейности на средния гражданин сега се контролираха по-лесно.

Векове наред парите в брой или еквивалентът им — диаманти, златни монети — биха най-добрата гаранция за свобода и независимост. За Джо парите означаваха същото и нищо повече. Реши да не издава раздразнението си от проверката — Хедър и нейните шефове вероятно подозираха, че е замесен в някакви криминални дейности или в най-добрия случай се е запътил към Лас Вегас, където за няколко дни ще се отдаде на страстта си към хазарта.

Когато Хедър сложи двайсетте хиляди в кафяв плик, звънна телефонът върху бюрото на заместник-директора. Мърморейки в слушалката, той продължи да наблюдава Джо с интерес.

Джо излезе от банката пет минути след края на работното време, обхванат от някакво предчувствие.

Горещината все още беше нетърпима, а небето беше безоблачно, макар и не така ярко синьо, както по-рано през деня. Сега беше бездънна синева, която му напомняше за нещо, което беше видял преди. Асоциацията му убягваше, докато се качи в колата и запали двигателя — тогава си спомни студените сини очи на последния труп, който беше видял в моргата в нощта, когато завинаги приключи с кариерата си на криминален репортер.

Когато излезе от паркинга на банката, видя заместник-директора, който стоеше зад стъклените врати — скриваше го отразената ярка светлина на залязващото слънце. Може би се опитваше да запомни как изглежда хондата и нейния номер. Или може би просто заключваше вратите.

Метрополисът трептеше под ярката синева на студеното небе.

Докато минаваше покрай малък търговски център, Джо видя жена с дълга кестенява коса, която излизаше от форд „Експлорър“. Колата беше паркирана пред магазин за битови уреди. От другата страна на колата изскочи момиченце с разрошена руса коса. Лицата им бяха скрити от него.

Той зави дръзко напряко на движението, като почти се удари в сивия мерцедес на някакъв възрастен мъж. На кръстовището направи обратен завой на червен светофар.

Вече съжаляваше за това, което възнамеряваше да направи. Но вече не можеше да спре — по-скоро можеше да ускори края на деня, като каже на слънцето да залезе. Беше обхванат от някакъв странен импулс.

Разтревожен от липсата на самоконтрол, паркира до форда и слезе от хондата. Краката му се подкосяваха.

Стоеше и гледаше към магазина. Жената и момичето бяха вътре, но той не можеше да ги види заради постерите и изложените стоки на големите витрини.

Обърна се, подпря се на хондата и се опита да се успокои.

След катастрофата в Колорадо Бет Макей го беше насочила към групата „Състрадателни приятели“ — национална организация за хора, които бяха изгубили децата си. Бет постепенно намираше пътя към примирението чрез „Състрадателни приятели“ във Върджиния и Джо отиде на няколко срещи в местния филиал на организацията, но скоро престана да посещава сбирките. Постъпваше като повечето мъже в неговата ситуация. Докато майките, загубили своите деца, отиваха на тези срещи с надежда и намираха успокоение в разговорите си със събратя по съдба, почти всички бащи се затваряха в себе си и криеха мъката си. Джо искаше да бъде един от малкото, които можеха да намерят спасение като протегнат ръка някому, но мъжката биология или психология — или просто инатът, или самосъжалението — го караха да се чувства самотен.

Но от „Състрадателните приятели“ беше разбрал, че този странен импулс, който го беше обхванал, не беше присъщ само на него. Беше така често срещан, че си имаше и име: търсещо поведение.

Всеки, който е загубил обичан близък, до някаква степен проявява търсещо поведение, макар че то по-силно се проявява при тези, които са загубили децата си. Някои го преживяваха по-тежко от други. Джо беше от тежките случаи.

Съзнанието му приемаше факта, че мъртвите не могат да бъдат върнати, но сърцето му подсказваше, че ще ги види отново. Понякога очакваше, че жена му и децата му ще влязат през вратата или ще се обадят по телефона. Докато пътуваше с колата, от време на време го завладяваше убеждението, че Криси и Нина са зад него, и той се обръщаше с притаен от вълнение дъх, и беше шокиран повече от празните седалки зад себе си, отколкото, ако видеше, че момичетата наистина са живи отново и са при него.

Понякога ги виждаше на улицата. На детската площадка. В парка. На плажа. Те винаги бяха на разстояние и се отдалечаваха от него. Понякога им позволяваше да си отидат, но друг път нещо го принуждаваше да ги последва, да види лицата им, да каже: „Чакайте ме, чакайте. Идвам с вас.“

Обърна се и се приближи до входа на магазина.

Отвори вратата и се поколеба. Неизбежната емоционална експлозия, която щеше да последва, когато се окаже, че тази жена и това дете не са Мишел и Нина, щеше да бъде като удар с чук по собственото му сърце.

Събитията от деня — срещата с Роуз Тъкър на гробищата, думите, които му беше казала, шокиращото съобщение, което го чакаше в „Поуст“ — бяха така необикновени, че го накараха да вярва в невероятното. Ако Роуз е преживяла катастрофата, защо и близките му да не са живи… Абсурдът вземаше връх над фактите и логиката. Мигновената лудост свали доспехите на равнодушието, с които се беше облякъл така уверено и непоколебимо, и в сърцето му трепна надежда.

Влезе в магазина.

Касата беше отляво. Привлекателна корейка на около трийсет закачаше наденици на ченгела. Тя се усмихна и кимна.

Кореец, може би нейният съпруг, седеше на касата. Като видя Джо, побърза да го заговори, коментирайки горещината.

Джо не им обърна внимание и тръгна из магазина, като се оглеждаше. Видя жената с кестенявата коса и детето й в края на третата пътека.

Стояха с гръб към него до хладилник с безалкохолни напитки. Той спря за момент в началото на пътеката, като ги чакаше да се обърнат към него.

Жената носеше бели сандали, бели памучни чорапи и светлозелена блуза. Мишел имаше подобни сандали, подобни чорапи. Не и блуза. Не блузата, която да го накара да си спомни.

Малкото момиче беше на възрастта на Нина. Беше високо колкото нея, с бели сандали като майка си, розови шорти и бяла тениска. Стоеше с наведена глава и полюшваше слабите си ръце по начин, по който стоеше понякога и Нина.

Найна-а, Найна-а, виждали ли сте я?

Преди да се усети, той пристъпи към тях.

Чу малкото момиче да казва:

— Искам безалкохолна бира, мо-о-ля.

След това чу себе си, че казва „Нина“, защото любимото питие на Нина беше безалкохолната бира.

— Нина? Мишел?

Жената и детето се обърнаха към него. Не бяха Нина и Мишел.

Знаеше, че не са любимите му съпруга и дъщеря. Постъпваше не според разума си, а по ирационалния импулс на сърцето си. Знаеше, знаеше истината. Когато видя, че са непознати, се почувства така, сякаш го удариха с юмрук в гърдите.

— Вие… Стори ми се, че… — смотолеви.

— Моля? — сепна се жената.

— Не… не й позволявайте да си отиде — каза той на майката, изненадан от дрезгавия си глас. — Не й позволявайте да си отиде, те изчезват, загубени са, ако не ги пазите.

На лицето на жената се изписа тревога. С невинната откровеност на четиригодишно дете момиченцето каза:

— Господине, трябва да си купите сапун. Наистина миришете. Сапуните са ей там, ще ви ги покажа.

Майката бързо хвана ръката на дъщеря си и я дръпна към себе си.

Джо си помисли, че сигурно наистина мирише. Беше стоял на слънце на плажа два часа и после на гробищата, и се беше изпотил няколко пъти от страх. Цял ден не беше слагал залък в устата си, така че дъхът му вонеше на бирата, която беше изпил на брега.

— Благодаря, ти, ангелче — каза той. — Имаш право. Мириша и е време да взема един душ.

Някой зад него попита:

— Всичко наред ли е?

Джо се обърна и видя корееца. Лицето на мъжа, което преди беше спокойно, сега беше тревожно.

— Обърках се… стори ми се, че са хора, които познавам — обясни Джо. — Хора, които познавах… някога.

Сега осъзна, че беше напуснал апартамента си тази сутрин, без да се обръсне. Брадясал, миришещ на пот, разрошен, с неприятен дъх на бира, със странен поглед, от проблесналата надежда сигурно изглеждаше застрашителен. Сега разбра защо в банката се бяха отнесли с него като с престъпник.

— Всичко наред ли е? — обърна се собственикът към жената.

Тя отговори колебливо:

— Ами… да.

— Тръгвам си — каза Джо. Почувства се така, сякаш вътрешните му органи се преместваха на нови позиции, стомахът му се изкачваше нагоре и сърцето му слизаше в петите.

— Всичко е наред, имам грешка, тръгвам си.

Мина покрай собственика и бързо се отправи към изхода.

Докато минаваше покрай касата, корейката разтревожено попита:

— Наред ли е всичко?

— Няма нищо, няма нищо — каза Джо и побърза да излезе навън, където жегата беше намаляла, защото се свечеряваше.

Когато се качи в хондата, видя кафявия плик на седалката до него. Беше оставил двайсет хиляди долара в незаключена кола. Макар че в магазина не се случи чудо, истинско чудо беше, че парите все още бяха тук.

Измъчваха го свирепи стомашни спазми, дишането му беше затруднено. Не беше уверен в способността си да шофира, но не искаше жената да си помисли, че я чака и я дебне. Подкара хондата и напусна търговския център.

Включи климатика, защото дробовете му сякаш се бяха сплескали. Дишаше на пресекулки, въздухът сякаш го пареше като гореща течност.

От срещите със „Състрадателните приятели“ бе научил още нещо: повечето хора, загубили децата си, от време на време изпитваха изключителна физическа болка.

Преживяването бе мъчително. Шофираше прегърбен и хриптеше като астматик.

Спомни си как се беше заклел да унищожи виновниците за самолетната катастрофа и се засмя горчиво на глупостта си, на представата си, че е машина на отмъщението, която не може да бъде спряна. Беше ходеща развалина. Не беше заплаха за никого.

Ако научеше истината за катастрофата, ако наистина имаше предателство и дори ако откриеше виновника, извършителите щяха да го убият, преди да успее да вдигне ръка срещу тях. Бяха могъщи, очевидно с огромни възможности. Нямаше шанс да ги изправи пред съда.

Въпреки всичко щеше да опита. Нямаше да се откаже от преследването. Тласна го импулсът. Търсещото поведение.

От един супермаркет Джо си купи електрическа самобръсначка, шише лосион, четка за зъби, паста за зъби и други тоалетни артикули.

Блясъкът на флуоресцентната лампа го заслепяваше. Едно от колелцата на количката изскърца. Звукът му се стори по-силен, отколкото беше в действителност, и усили главоболието му.

Бързаше да приключи с покупките — куфар, два чифта сини дънки, сиво спортно яке, бельо, тениски, къси чорапи и нови маратонки „Найк“. Не изпробва дрехите и обувките, а направо ги струпа в количката.

Сетне намери скромен, чист хотел в Малибу, на брега на океана, надявайки се, че шумът на прибоя ще го приспива. Избръсна се, изкъпа се и си облече чисти дрехи.

В седем и половина, само час след залеза на слънцето вече караше на изток към Кълвър Сити, където живееше вдовицата на Томас Лий Вейдънс. Томас беше в списъка на пътниците от полет 353, а жена му Нора беше спомената в „Поуст“.

Отби се в едно заведение на Макдоналд и си взе два чийзбургера и кола. В телефонния указател в ресторанта намери номера и адреса на Нора Вейдънс.

Още от времето, когато беше репортер, имаше пътеводител с карта на улиците на окръг Лос Анджелис, но си мислеше, че познава района на госпожа Вейдънс.

Без да спира, изяде сандвичите и изпи колата. Беше изненадан от вълчия си глад.

Покривът на едноетажната къща беше покрит с дървени кедрови плочки, стените бяха облицовани с дървени летви. Беше странна смесица от калифорнийско ранчо и крайбрежна къща от Нова Англия, но беше очарователна с пътеките с плочки, обградени от лехи с екзотични цветя.

Горещината все още бе нетърпима.

На запад небето бе обагрено в оранжево-розово, а на изток падаше морав здрач. Джо изкачи двете стъпала пред входа и натисна звънеца.

Жената, която отвори вратата, беше около трийсетгодишна, привлекателна по своему. Макар че беше брюнетка, тя имаше бяло луничаво лице и зелени очи. Носеше сивокафяви шорти и износена мъжка бяла риза със запретнати ръкави. Косата й беше разрошена и влажна от пот и на лявата й буза имаше петънце.

Изглежда, вършеше домакинска работа. И плачеше.

— Госпожо Вейдънс? — попита Джо.

— Да.

Макар че като репортер винаги беше спокоен и предразполагаше към себе си онзи, когото интервюираше, сега се чувстваше неудобно. Мислеше, че е доста небрежно облечен за сериозните въпроси, които беше дошъл да зададе. Беше оставил спортното яке в хондата заради горещината. Съжали, че не си е купил риза, а само тениски.

— Госпожо Вейдънс, мога ли да поговоря с вас?

— Точно сега съм много заета.

— Казвам се Джо Карпентьр. Жена ми и двете ми дъщери загинаха при самолетната катастрофа.

Дъхът й спря. След това каза:

— Преди една година.

— Да.

Тя се дръпна назад и го покани:

— Влезте.

Джо влезе в приятна всекидневна, в която преобладаваха бялото и жълтото. Имаше басмени завеси и възглавници. В стъклената витрина бяха подредени порцеланови статуетки.

Покани го да седне, отиде до вратата и извика:

— Боб? Боб, имаме гост.

— Съжалявам, че ви безпокоя в събота вечер — каза Джо. След като се върна в стаята и седна на кушетката, жената каза:

— Няма нищо. Боя се обаче, че не съм госпожа Вейдънс, която сте дошли да видите. Аз не съм Нора. Казвам се Кларис. Свекърва ми беше тази, която загуби съпруга си… при катастрофата.

Във всекидневната влезе мъж, когото Кларис представи като свой съпруг. Беше може би две години по-възрастен от жена си, висок като върлина, късо подстриган, с приятно лице. Ръкостискането му беше здраво, а усмивката му непринудена, но лицето му беше бледо, а в сините му очи се четеше тъга.

Когато Боб Вейдънс седна на кушетката до жена си, Кларис му обясни, че семейството на Джо е загинало при катастрофата, а на Джо каза:

— Ние загубихме бащата на Боб, който се връщаше от бизнеспътуване.

Първото, за което заговориха, беше кой как беше разбрал ужасната новина.

Кларис и Боб — пилот на изтребител, който служеше в Мирамарската морско-въздушна база, намираща се на север от Сан Диего — били на вечеря с двама други пилоти и техните съпруги. Вечеряли в уютен италиански ресторант, а след това се прехвърлили в някакъв бар, където имало телевизор. Предаването на бейзболната среща било прекъснато от съобщение за катастрофата на полет 353. Боб знаел, че баща му същата вечер лети от Ню Йорк за Лос Анджелис и че той, често пътува по вътрешните линии, но ще знаел номера на полета. По телефона в бара се обадил на Вътрешни полети на Лосанджелиското летище и го свързали със служител, отговарящ за връзките с обществеността, който потвърдил, че Томас Лий Вейдънс е в списъка на пътниците. Боб и Кларис отпътували с кола от Мирамар до Кълвър Сити за рекордно кратко време и пристигнали малко след единайсет часа. Не се обадили на Нора, майката на Боб, защото не знаели дали е чула за катастрофата. Искали да й го съобщят лично, а не по телефона. Когато пристигнали малко след полунощ, в къщата светело, а входната врата не била заключена. Нора била в кухнята. Вече знаела за катастрофата…

— Аз пък не знаех за случилото се, докато не отидох на летището да ги посрещна — каза Джо. — Бяха отишли във Върджиния, за да видят роднините на Мишел, а след това за три дни бяха в Ню Йорк, за да могат момичетата да се запознаят с леля си Делиа. Аз, разбира се, бях дошъл рано на летището и първото нещо, което направих, беше да проверя на таблото дали полетът има закъснение. Все още показваше, че самолетът ще пристигне навреме, но аз отидох до входа, откъдето се очакваше да пристигнат. Персоналът на летището поздравяваше хората и тихо насочваше някои от тях към частната приемна. Някакъв млад човек се приближи към мен и преди да си отвори устата, знаех какво ще каже. Не му позволих да говори. Казах му: „Не, не казвай това, да не си посмял да го кажеш.“ Когато все пак се опита да заговори, аз се отдръпнах от него, а когато той сложи ръка на рамото ми, аз я отблъснах. Щях да го ударя с юмрук, за да го накарам да не говори…

Всички замълчаха и се заслушаха в гласовете, крито си спомняха, гласовете на странници с ужасната новина.

— Майка ми дълго време го преживяваше много тежко — каза най-накрая Кларис, като говореше за свекърва си с такава нежност, сякаш Нора беше нейна собствена майка. — Тя беше само на петдесет и три, но наистина не искаше да продължи да живее без Том. Те бяха…

— … така близки — завърши Боб. — Миналата седмица, когато отидохме да я видим, тя беше много по-добре. Преди това беше така тъжна, депресирана и тъжна, но сега отново беше изпълнена с живот. Винаги е била весел човек преди катастрофата, истински…

— … човек, който е отворен към хората, така дружелюбна и отзивчива — продължи Кларис вместо него, сякаш техните мисли винаги бяха едни и същи. — Изведнъж миналата седмица видяхме онази Нора, която винаги сме познавали и която ни липсваше миналата година.

Ужас разтърси Джо, когато разбра, че те говорят за Нора Вейдънс така, както се говори за мъртъв човек.

— Какво се случи?

От джоба на сиво-кафявите си шорти Кларис извади хартиена кърпичка и избърса сълзите си.

— Миналата седмица каза, че сега знае истината, че Том не си е отишъл завинаги, че никой не си е отишъл завинаги. Изглеждаше така щастлива. Беше…

— … направо сияеше — каза Боб и взе ръката на жена си. — Джо, не знаем защо всъщност депресията изчезна и тя кроеше планове за бъдещето за пръв път през тази година, но… преди четири дни майка ми се самоуби.

Погребението се беше състояло предишния ден. Боб и Кларис не живееха тук. Те бяха останали само за да съберат дрехите на Нора и личните й вещи.

— Толкова е трудно — каза Кларис, разви и отново нави ръкава на бялата си риза, докато говореше. — Тя беше толкова мил човек.

— Не биваше да идвам — промълви Джо и стана от креслото. — Моментът не е подходящ.

Боб Вейдънс рязко се изправи, почти умоляващо вдигна ръка и каза:

— Не, моля, седнете. Моля ви. Имаме нужда да поотпочинем. Нека поговорим. — Сви рамене. — Знаем как се чувствате. По-лесно е, защото…

— … знаем какво изпитвате — завърши Кларис.

След известно колебание Джо отново седна на креслото:

— Имам само няколко въпроса и може би само майка ви можеше да ми отговори.

Кларис разви и отново нави ръкава си. Имаше нужда да прави нещо, докато говори. Може би се страхуваше, че ръцете й ще издадат мъката, която тя се опитваше да контролира.

— Джо, искате ли нещо студено за пиене?

— Не, благодаря. По-добре да си тръгвам. Исках да питам майка ви дали е била посещавана от някого наскоро. От жена, представяща се за Роуз Тъкър.

Боб и Кларис се спогледаха, после Боб каза:

— За мургава жена ли става дума?

Джо трепна:

— Да. Дребничка, около метър и петдесет и пет, но с… необикновено присъствие.

— Майка не говореше много за нея — отвърна Кларис. — Но тази Роуз веднъж дойде и разговаряха, и сякаш нещо, което тя каза на майка, я промени. Помислихме, че тя е нещо като…

— … духовен съветник или нещо подобно — довърши Боб. — В началото не ни харесваше, защото мислехме, че може да е човек, който се опитва да се възползва от състоянието на мама, от това, че се чувства толкова зле и е така уязвима. Мислехме, че тази жена е някоя луда от сектата Новата ера или е…

— … някоя измамничка — продължи Кларис, докато се навеждаше да подреди изкуствените цветя във вазичката върху масата. — И се опитва да я използва или просто да се бърка в съзнанието й.

— Но когато говореше за Роуз, тя беше така…

— … спокойна. Зарадвахме се, когато накара майка да се почувства по-добре. Във всеки случай тя каза, че жената не е идвала повече — завърши Боб. — Майка ми благодари на Роуз, тя знаеше, че баща ми е на безопасно място. Той не е загинал. Той се намира някъде в безопасност и се чувства добре.

— Тя не ни каза как е стигнала до това убеждение, дори преди това никога не бе ходила на църква — добави Кларис. — Не сподели с нас коя е Роуз и какво й е казала.

— Изобщо не ни говореше много за тази жена — потвърди Боб. — Каза ни само, че сега това е тайна за известно време, но накрая…

— … всички ще узнаят.

— Накрая всички ще узнаят какво? — попита Джо.

— Това, че баща ми е някъде в безопасност, предполагам, и се чувства добре.

— Не — каза Кларис, престана да подрежда изкуствените цветя, седна отново на кушетката и сложи ръце на скута си. — Мисля, че тя искаше да каже нещо повече. Може би намекваше, че никой от нас няма да умре, че ние… отиваме на безопасно място.

Боб въздъхна:

— Ще бъда откровен с теб, Джо. Малко се изнервихме, когато чухме тези суеверни приказки от майка ми, която винаги беше здраво стъпила на земята. Но тя беше щастлива и след ужасната изминала година…

— … не виждахме какво може да й навреди.

Джо беше разочарован. Мислеше, че доктор Роуз Тъкър знае какво наистина се е случило при полет 353 и ще посочи виновника. Никога не беше си представял, че това, което предлага, е само мистицизъм.

— Смятате ли, че Нора е имала адреса на Роуз, телефонния й номер?

Кларис отговори:

— Не. Не мисля. Майка беше… доста потайна по тези въпроси.

На съпруга си каза:

— Покажи му снимката.

— Тя все още е в спалнята — каза Боб и стана от кушетката. — Ще я донеса.

— Каква е тази снимка? — попита Джо, след като Боб излезе от стаята.

— Доста странна е. Една от тези, които Роуз донесе на Нора. Донякъде е тайнствена, но майка ни се успокояваше с нея. Снимка на гроба на Том.

Беше съвсем обикновена снимка, направена с фотоапарат „Полароид“. На нея беше заснет надгробният камък на гроба на Томас Лий Вейдънс: името му, датите на раждане и смърт, и думите „Обичан съпруг и баща“.

Джо си спомни думите на Роуз Мари Тъкър на гробищата. „Още не съм готова да говоря с теб.“

Кларис каза:

— Майка ни сама купи рамката. Искаше да държи снимката зад стъкло, за да не се повреди.

— Докато бяхме тук през миналата седмица за три дни, тя непрекъснато носеше снимката със себе си — добави Боб. — Докато готвеше в кухнята, докато гледаше телевизия, на двора, когато правехме барбекю — винаги снимката беше с нея.

— Дори когато излизахме някъде да вечеряме — обади се Кларис. — Слагаше снимката в чантата си.

— Това е само една снимка — каза Джо учуден.

— Само една снимка — съгласи се Боб Вейдънс. — Можеше сама да я направи, но по някаква причина означаваше много за нея, защото я беше заснела онази Роуз.

Джо плъзна пръст по гладката посребрена рамка и по стъклото, сякаш беше ясновидец и можеше да разбере значението на снимката, като черпи психическа енергия от нея.

— Когато ни я показа за пръв път — каза Кларис, — мама ни гледаше с такава надежда. Сякаш мислеше, че…

— … ние ще реагираме по-емоционално — заключи Боб.

Джо се намръщи и остави снимката на масата:

— Да реагирате по-емоционално? Как например?

— Не можахме да разберем — каза Кларис. Взе снимката и започна да бърше рамката и стъклото с долния край на ризата си. — Когато не реагирахме по начина, по който тя очакваше, ни попита какво виждаме, когато я гледаме.

— Надгробен камък — каза Джо.

— Гроба на баща ми — съгласи се Боб.

Кларис поклати глава.

— Майка ни, изглежда, виждаше повече.

— Повече? Какво например?

— Не ни казваше, но…

— … спомена, че ще дойде ден, когато ще видим снимката по друг начин — завърши Боб.

Джо си спомни Роуз на гробищата, как държеше фотоапарата и гледаше към него, сякаш казваше: „Ти ще видиш като другите.“

— Знаеш ли коя е тази Роуз? Защо ни питаш за нея? промълви Кларис.

Джо им разказа за срещата си с тази жена на гробищата, но не спомена за мъжете в белия микробус. Обясни само, че Роуз си е тръгнала с кола и той не е могъл да я спре.

— Но от това, което ми каза, реших, че може да е посетила семейства на други жертви. Каза ми да не се отчайвам, че ще видя, както другите са видели, но още не била готова да говори. Проблемът е, че аз не можех да чакам. Ако е говорила с други, искам да знам какво им е казала, с какво им е помогнала да видят.

— Каквото и да е — каза Кларис, — от него майка ни се почувства по-добре.

— Наистина ли? — попита Боб.

— За една седмица — каза Кларис. — Една седмица тя беше щастлива.

— Но накрая се самоуби — тъжно промърмори съпругът й.

Ако Джо не беше работил дълги години като журналист и нямаше опит при задаването на трудни въпроси за жертви, пострадали при различни обстоятелства, и за техните семейства, сигурно нямаше да му бъде лесно да накара Боб и Кларис да предвидят друга жестока възможност, която щеше да им причини допълнителни страдания. Но след като взе под внимание събитията от този необикновен ден, реши, че този въпрос трябваше да бъде зададен:

— Абсолютно сигурни ли сте, че е било самоубийство?

Боб се опита да заговори, но се запъна и отвърна глава заради сълзите, които напираха в очите му.

Кларис хвана ръката на съпруга си и каза на Джо:

— Няма никакво съмнение. Нора се е самоубила.

— Оставила ли е предсмъртно писмо?

— Не — отговори Кларис. — Нищо, което да ни помогне да разберем защо го е направила.

— Тя е била така щастлива, както казахте. Сияеща. Ако…

— Оставила е видеозапис — намеси се Кларис.

— Да каже сбогом ли?

— Не. Това е странно… ужасно.

Поклати глава, на лицето й се четеше отвращение и тя не можеше да намери думи, с които да опише видеозаписа. След това промълви:

— Онова нещо…

Боб пусна ръката на жена си и стана.

— По принцип не пия алкохол, Джо, но сега имам нужда от нещо по-силно.

Разтревожен, Джо каза:

— Не искам да ви карам да страдате още повече.

— Не, всичко е наред — увери го Боб. — Всички тук сме заедно заради катастрофата, ние сме като едно семейство и не трябва да има нещо, за което да не можеш да говориш със семейството. Искаш ли нещо за пиене?

— Да.

— Кларис, не му разказвай за видеозаписа, докато не се върна.

Когато Боб излезе от стаята, Кларис отново започна да оправя цветята. След това седна, подпря лакти на голите си колене и закри лице с дланите си.

Когато отново погледна към Джо, каза:

— Той е добър човек.

— Харесва ми.

— Добър съпруг, добър син. Хората не го познават — те виждат военния летец, участвал във войната в Залива, суровия мъж. Но той е и много нежен. Изключително сантиментален е, като баща си.

Джо чакаше.

След известна пауза Кларис каза:

— Не бързахме да имаме деца. Аз съм на трийсет, а Боб е на трийсет и две. Изглеждаше, че ще ни отнемат прекалено много време, а имахме много неща да правим. Но сега децата ни ще пораснат, без да познават бащата или майката на Боб, а те бяха толкова добри хора.

— Не сте виновни — каза Джо. — Всичко това е извън нашия контрол. Ние сме просто пътници в този влак, ние не го караме, независимо от това колко много ни се иска да мислим, че не е така.

— Наистина ли си стигнал до такова възприемане на нещата?

— Опитвам се.

— А близо ли си до него?

— Не.

Тя се засмя тихо.

Цяла година Джо не беше разсмивал никого, с изключение на приятелката на Роуз, с която говориха по телефона по-рано. Макар че в смеха на Кларис се чувстваше болка и ирония, в него имаше и някакво облекчение. Внезапно Джо се почувства по-жив от всякога.

След като помълчаха, Кларис попита:

— Джо, възможно ли е тази Роуз да е била лош човек?

— Не. Точно обратното.

Върху луничавото й лице — така отворено и доверчиво по природа — легна сянка на съмнение.

— Защо си толкова сигурен?

— Ти също щеше да бъдеш, ако я беше срещнала.

Боб Вейдънс се върна с три чаши, купичка с натрошен лед, бутилка уиски и бутилка безалкохолно.

— Боя се, че нямаме голям избор. Никой в това семейство не пие кой знае колко.

Опитаха питиетата. За момент единственият звук, който се чуваше, беше тракането на леда в чашите. Кларис наруши мълчанието:

— Знаем, че е самоубийство, защото е записано. Тъй като помисли, че не е разбрал, Джо попита:

— Кой го е записал?

— Нора, майката на Боб — каза Кларис. — Направила е видеозапис на собственото си самоубийство.

Навън падаше мрак. Нощта сякаш се притискаше в стъклата на прозорците.

Бързо и сбито, със завиден самоконтрол Кларис разказа, каквото знаеше за ужасната смърт на свекърва си. Говореше тихо и всяка дума беше ясна и отчетлива като камбанен звън и сякаш отекваше в Джо, докато накрая той затрепери.

Боб Вейдънс не довърши нито едно от изреченията на съпругата си. Мълчеше, докато тя разказваше, и не гледаше нито към Кларис, нито към Джо. Беше се втренчил в чашата си, от която често отпиваше.

Компактната осеммилиметрова видеокамера „Санио“, с която беше заснета смъртта, беше на Том Вейдънс.

Беше лесна за използване. Макар че Нора не е имала някакъв опит в използването на подобни камери, тя е научила за няколко минути основните положения.

Акумулаторната батерия сигурно е била изтощена след едногодишен престой в килера. Следователно на Нора Вейдънс й е отнело известно време да я зареди, което показва смразяващо обмисляне на подробностите. Полицията намерила адаптера за променлив ток и агрегата за зареждане, включени в един контакт в кухнята.

Във вторник сутринта Нора отишла зад къщата и поставила камерата на масата във вътрешния двор. Използвала две книги като подпора, за да наклони камерата до желания ъгъл и след това я включила.

Докато камерата работела, тя нагласила пластмасовия стол на три метра от обектива. Отново погледнала през визьора, за да се увери, че столът е в кадър.

След това се върнала при стола, леко го преместила и се е съблякла пред камерата, което не е в стила на човек, който ще се самоубива. Старателно сгънала блузата, чорапите и бельото си и ги е оставила настрани върху плочките.

Съблечена, излязла от обхвата на обектива и очевидно отишла в кухнята. След четирийсет секунди се върнала с касапски нож. Седнала на стола с лице към камерата.

Според заключението на съдебния лекар Нора Вейдънс, която е била в добро физическо и както дотогава се е смятало, психическо състояние, се е самоубила. Хванала касапския нож с две ръце и яростно забила острието в корема си. На третия път издърпала ножа и се изкормила. Хвърлила го и се свлякла на стола, след по-малко от минута умряла от загуба на кръв.

Камерата продължила да снима до края на двайсетминутната осеммилиметрова касета.

Два часа по-късно в десет и половина Такаши Мишима, шейсет и шест годишен стар градинар, при обичайния си обход открил тялото и веднага извикал полицията.

Когато Кларис завърши разказа си, Джо промълви:

— Исусе!

Боб наля още уиски. Ръцете му трепереха и бутилката тракаше по чашите. Накрая Джо каза:

— Предполагам, че полицията разполага със записа.

— Да — каза Боб.

— Значи този видеозапис ви е известен от втора ръка. Искам да кажа, че никой от вас не го е гледал.

— Аз не съм — каза Боб. — Но Кларис го е гледала.

Тя се беше втренчила в питието си.

— Казаха ни какво има на касетата, но нито аз, нито Боб можехме да повярваме, независимо че ни го казваше полицията и че нямаха причина да ни лъжат. В петък сутринта преди погребението отидох до полицейското управление и изгледах записа. Трябваше да знаем. И сега знаем. Когато ни върнат касетата, ще я унищожа. Боб не трябва никога да я вижда. Никога.

Макар че Джо вече изпитваше голямо уважение към тази жена, тя се издигна още повече в очите му.

— Има някои неща, които не са ми много ясни — каза той. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Давайте — каза Боб. — Ние също имаме много въпроси по отношение на този запис, хиляди проклети въпроси.

— Първо, всичко изглежда така, сякаш няма никаква възможност Нора да е действала по принуда.

Кларис поклати глава.

— Това е нещо, което никого не можеш да накараш да направи насила, нали? Не само с психологически натиск или заплахи. Освен това никой друг не е влязъл в обхвата на камерата. Очите й не се насочваха към някого извън обхвата на камерата. Била е сама.

— Кларис, когато описа записа, звучеше така, сякаш Нора е действала като машина.

— Тя изглеждаше точно по този начин почти през цялото време. Никакви емоции, лицето й беше безизразно.

— Почти през цялото време? Значи в един момент е показала някакво чувство?

— Два пъти. След като почти ce беше съблякла, тя се поколеба, преди да си свали бельото. Тя беше стеснителен човек, Джо. Това е най-странното в тази история.

Със затворени очи, Боб промълви:

— Дори ако приемем, че е била душевно разстроена, трудно е да си представим, че се е снимала гола или че е искала да бъде намерена по този начин.

Кларис каза:

— Има висока ограда около задния двор. Съседите не са могли да я видят. Но Боб е прав, тя не би искала да я намерят в този вид. Както и да е, докато се канеше да си свали бельото, се поколеба. Накрая този студен и безразличен поглед се промени. За миг лицето й се изкриви от ужас.

Като правеше гримаси, докато извикваше във въображението си ужасната сцена, Кларис описа този момент, сякаш отново го виждаше:

— Погледът й е безизразен, клепачите й сякаш се затварят… изведнъж очите й се разширяват и придобиват някаква дълбочина. Лицето й се изкривява… изглежда така шокирана, ужасена. Отчаяно изражение, което спира дъха па човек. Но то се задържа само секунда-две, след това тя потреперва и изражението изчезва, тя става отново като машина. Сваля си бельото, сгъва го и го оставя настрана.

— Прилагала ли е някакво лечение? — попита Джо. Да допуснем, че е приела медикамент, който причинява нервно разстройство или драстична промяна на поведението.

Кларис отговори:

— Нейният доктор ни каза, че не й е предписвал никакво лечение. Но заради поведението й пред камерата полицията подозира, че може да е взела наркотици. Правят се токсикологични тестове.

— Което е абсурдно — каза Боб твърдо. — Майка ми никога не би взела наркотици. Не пиеше дори аспирин: Беше толкова невинен човек, Джо, сякаш не знаеше всичките лоши неща, които бяха станали на този свят през последните трийсет години, сякаш живееше в друго време и беше щастлива.

— Правиха аутопсия — каза Кларис. — Не са открили тумор, нито други мозъчни увреждания. Няма медицинско обяснение за това, което е направила.

— Спомена, че на два пъти е проявила някаква емоция.

— Точно преди да се прободе. Беше просто проблясък, по-кратък дори от първия. Като спазъм. Цялото й лице се изкриви, сякаш тя щеше да изкрещи. После проблясъкът помръкна.

— Искаш да кажеш, че не е извикала, нито изкрещяла? — промълви Джо.

— Не.

— Но това е невъзможно.

— Точно накрая, когато изпуска ножа, се чува тих звук, като въздишка.

— Болката… — Джо не можа да каже, че болката на Нора Вейдънс трябва да е била ужасна.

— Но тя не е извикала — настоя Кларис.

— Микрофонът работел ли е?

— Да.

— На видеозаписа — намеси се Кларис — се чуват други шумове. Стъргане на стола по плочките, когато го е намествала. Чуруликане на птички. Едно виещо в далечината куче. Но Нора не издава нито звук.

Когато излезе на улицата, Джо почти очакваше да види бял микробус или друго подозрително возило пред дома на семейство Вейдънс. От съседната къща се чуваше музика. Беше горещо, но от запад подухна лек ветрец и донесе аромата на цъфнал жасмин. Джо не долови заплаха в приятната нощ.

Докато с Кларис и Боб вървяха към портата, той попита:

— Когато са открили Нора, снимката на гроба била ли е в нея?

Боб отговори:

— Не. Оставила я на масата в кухнята.

— Намерихме снимката на масата, когато пристигнахме от Сан Диего — потвърди Кларис. — До чинията със закуска.

Джо изненадано попита:

— Изяла ли е закуската си?

— Знам какво си мислиш — каза Кларис. — Ако тя е щяла да се самоубива, защо ще закусва? Дори е още по-странно, Джо. Приготвила си е омлет със сирене, лук и шунка. Имаше препечени филии, както и чаша прясно изстискам портокалов сок. Изяла е наполовина закуската си, после е излязла навън с камерата.

— Според описанието ти Нора е била депресирана. Как е имала търпение да приготви такава закуска?

Кларис добави:

— И забележи това — до чинията й е отворен „Лос Анджелис Таймс“…

— … и е четяла комикси — завърши Боб.

За момент замълчаха, като се опитваха да разберат неразбираемото. После Боб каза:

— Сега разбираш какво имах предвид, когато казах, че сами си задаваме хиляди въпроси.

Кларис прегърна Джо, сякаш бяха стари приятели.

— Надявам се, че тази Роуз е добър човек, както казваш. Надявам се, че ще я намериш. И каквото и да трябва да ти каже, надявам се, че ще ти донесе покой, Джо.

Разчувстван, той също я притисна в прегръдките си:

— Благодаря, Кларис.

Боб беше написал на един лист адреса им в Мирамар и телефонния им номер. Сгъна го и го даде на Джо:

— В случай, че имаш още въпроси или ако разбереш нещо, което ще ни помогне да проумеем случилото се.

Стиснаха си ръцете. Кларис попита:

— Какво ще правиш сега, Джо?

Той погледна часовника си.

— Малко след девет е. Ще се опитам да посетя и други семейства тази вечер.

— Пази се — прошепна тя.

— Непременно.

— Нещо не е наред, Джо. Нещо е доста объркано.

— Знам.

Боб и Кларис все още стояха до портата един до друг й наблюдаваха Джо, докато той се отдалечаваше с колата си.

Макар че беше изпил доста уиски, той не почувства въздействието на алкохола. Никога не беше виждал снимка на Нора Вейдънс, но въпреки това въображаемият образ на жена с касапски нож, която седи на стола във вътрешния двор, беше достатъчно отрезвяващ.

Светлините на метрополиса примигваха като далечни звуци. Жълтеникавият ореол сякаш смаляваше небето.

Преди минута му се бе сторило, че нищо не го заплашва. Сега нощта застрашително го обгръщаше и той периодично поглеждаше в огледалото.

ГЛАВА 8

Чарлс и Джорджин Делмън живееха в огромна къща, разположена върху половин акър земя в Хенкок Парк. От двете страни на входа растяха магнолии, а ниският жив плет беше така старателно оформен, сякаш беше подрязан от хиляди градинари с фини ножици. Извънредно строгата геометрия на къщата и градината показваше необходимост от ред и вяра в преимуществото на човешката подредба над бунта на природата.

Семейство Делмън бяха лекари. Той беше интернист и специализираше кардиология, а тя беше както интернист, така и офталмолог. Бяха известни в своята област, защото освен редовната си медицинска практика ръководеха една клиника за безплатно лечение на деца в Източен Лос Анджелис и друга в южната му част.

Когато стана катастрофата с боинга, Делмънови загубиха осемнайсетгодишната си дъщеря Анжела, която се връщаше от шестседмичен семинар за художници в университет в Ню Йорк, за да се подготви за първата си година в училището по изкуствата в Сан Франциско. Беше талантлива художничка с обещаващо бъдеще.

Вратата отвори Джорджин Делман. Джо я позна от снимката й, която беше публикувана в „Поуст“. Беше на около четирийсет и осем — петдесет години, висока и стройна, с блестяща мургава кожа, къдрава тъмна коса и живи тъмнолилави очи. Красотата й беше някак дива и тя усърдно я обуздаваше с очила със стоманени рамки, не слагаше грим, носеше обикновени сиви панталони и бяла блуза.

Когато Джо каза името си още преди да спомене, че семейството му е пътувало със самолета от полет 353, за негова изненада тя възкликна:

— Господи, ние тъкмо говорехме за вас!

— За мен?

Джорджин Делман го хвана за ръката, издърпа го във фоайе с мраморен под и затвори вратата с ханша си. Като не сваляше изумения си поглед от него, каза:

— Лайза ни каза за жена ви и дъщерите ви, за това как сте се изплъзнали. Но ето ви тук.

— Лайза? — каза той объркан.

Семплото облекло и очилата със стоманени рамки не можеха да скрият естествената искряща жизнерадост на Джорджин Делман. Тя го прегърна и го целуна по бузата така силно, че Джо отстъпи назад. Сетне го погледна в очите и каза:

— Била е при тебе, нали?

— Лайза ли?

— Не, не Лайза. Роуз.

Необяснима надежда заподскача като хвърлено камъче по тъмната повърхност на сърцето му.

— Да, но…

— Елате, елате с мен.

Отново го хвана за ръката, издърпа го от фоайето по дълъг коридор към задната част на къщата и продължи:

— Бяхме точно тук, на масата в кухнята — аз, Чарли и Лайза.

На срещите в „Състрадателни приятели“ Джо никога не видя родител, загубил детето си, да е способен да изпита това вълнение. Никога не беше чувал и за подобно живо същество. Родители, които загубят децата си, прекарват пет-шест години — понякога и повече от десет стараейки се да преодолеят убеждението, че те самите трябва да са мъртви вместо любимите същества, че да надживеят децата си е грешно или егоистично, дори чудовищно. Тези като Делмънови, които бяха загубили осемнайсетгодишната си дъщеря, разсъждаваха по същия начин. Възрастта нямаше голямо значение. Загубата на дете на всеки етап от живота е неестествена и така неприемлива, че е трудно да се върнеш към нормално съществуване.

Дори когато си се примирил с факта и си донякъде щастлив, радостта завинаги ти убягва, все едно да черпиш вода от пресъхнал кладенец.

Ала Джорджин Делман бе сияеща и жизнерадостна, развълнувана като момиче, когато поведе Джо към края на коридора и през двукрилата врата. Изглежда, че тя не само се беше възстановила от загубата на дъщеря си, но и я беше преживяла.

Проблесналата за кратко надежда на Джо изчезна, защото му се струваше, че Джорджин Делмън беше или полудяла, или плиткоумна. Очевидната й радост го потресе.

Светлината в кухнята беше оскъдна, но Джо видя, че помещението е уютно, с под от кленови дъски, кленови мебели и бяло-кафяви гранитни плотове. На слабата кехлибарена светлина закачените над полицата проблесващи медни тенджери, тигани и прибори се клатушкаха като църковни камбани, чакащи настъпването на вечерта.

Голямата маса беше в нишата до прозореца. Джорджин извика:

— Чарли, Лайза, елате да видите кой е тук. Това е почти чудо, нали?

През прозорците се виждаха задният двор и басейнът. Върху елипсовидната маса бяха поставени три декоративни газени лампи, пламъчетата в стъклените абажури сякаш танцуваха.

До масата стоеше висок, хубав мъж с гъста сребриста коса — доктор Чарлс Делмън.

Влачейки Джо след себе си, Джорджин Делмън каза:

— Чарли, това е Джо Карпентър. Онзи Джо Карпентър.

Чарли Делмън се приближи и енергично разтърси ръката му. Изглеждаше безкрайно изненадан.

— Какво става, синко?

— Бих искал да знам — каза Джо.

— Става нещо странно и чудесно! — радостно възкликна Делмън, развълнуван като съпругата си.

От стола до масата стана Лайза, чиято руса коса беше допълнително позлатена от меката светлина на газените лампи. Беше на около четирийсет и пет години, имаше гладко лице като на младо момиче и светлосиви очи, които бяха видели не една и две страхотии.

Джо я познаваше добре. Лайза Пекатоне бе репортерка в „Поуст“. Беше се специализирала в разследване на случаи на жестоки престъпници — серийни убийци, прелъстители на деца, изнасилвачи, осакатяващи жертвите си. Обладана бе от някаква фикс-идея, която Джо така и не можа да проумее. Впускаше се в разследване на най-тъмните кътчета на човешкото съзнание, ровеше се в кървави истории, търсейки смисъл в най-безсмислените прояви на човешката жестокост. Той подозираше, че преди години е преживяла неописуеми оскърбления, че е имала потресаващо детство и не е могла да се отърси от кошмарните спомени по друг начин, освен да се мъчи да разбере неразбираемото. Беше прекрасен човек, но бе преследвана от демоните на миналото. Пишеше толкова добре, че да трогне дори ангелите или да всее ужас в самия Сатана. Джо се възхищаваше от нея. Тя беше сред най-добрите му приятели, но въпреки това я беше изоставил, когато последва изгубеното си семейство в гробището на сърцето си.

— Джоуи — каза тя, — гадно копеле, на работа ли се връщаш или си тук, защото си част от тази история?

— Връщам се на работа, защото съм част от историята. Но сега не пиша нищо. Вече не вярвам достатъчно в силата на думите.

— А пък на мен друго не ми остава…

— Какво правиш тук? — попита той.

— Обадихме й се само преди няколко часа — обясни Джорджин. — Помолихме я да дойде.

— Не се обиждай — каза Чарли и сложи ръка на рамото му, — но Лайза е единственият журналист, когото познаваме и много уважаваме.

— Познаваме я от почти десет години — намеси се Джорджин. — Тя работеше доброволно по осем часа в седмицата в една от нашите клиники за безплатно лечение на деца с увреждания.

Джо не знаеше тази подробност и остана като ударен от гръм.

Тя смутено се усмихна:

— Да, Джоуи, аз съм същинска майка Тереза. Но слушай, идиот такъв, да не съсипеш репутацията ми, като разтръбиш на всички в „Поуст“.

— Пие ми се вино. Кой иска вино? Имаме хубаво шардоне — предложи Чарли. Поведението му беше странно сякаш се бяха събрали да отпразнуват катастрофата на полет 353.

— Аз не — отвърна Джо, чието недоумение нарастваше.

— С удоволствие ще пийна една чаша — каза Лайза.

— Аз също — каза Джорджин. — Ще донеса чаши.

— Не, скъпа, стой тук с Джо и Лайза — усмихна се Чарли. — Аз ще ги донеса.

Джо и жените останаха около масата.

— Това е невероятно, просто невероятно. Роуз се е срещнала и с него, Лайза! — възкликна Джорджин.

— Кога, Джо? — попита репортерката.

— Днес на гробищата. Снимаше гробовете на Мишел и момичетата. Каза, че още не е готова да говори с мен… и си отиде.

Реши да премълчи останалото, докато не чуе техните истории, както и за да научи това, което те щяха да му открият и да се увери, че техните разкази няма да бъдат повлияни от неговата версия.

— Не може да е била същата жена — каза Лайза. — Тя е загинала при катастрофата.

— Това е официалната версия.

— Опиши я.

Джо направи стандартно физическо описание, но му трябваше много време, за да се опита да предаде изключителното присъствие на жената, магнетизма й, които сякаш притегляха заобикалящия я свят към нея.

Окото на неосветената част на гладкото лице на Лайза беше черно и загадъчно, а окото, което беше осветено, разкриваше вълнението.

— Роузи винаги е била обаятелна, дори в колежа беше такава.

Изненадан, Джо попита:

— Познаваш ли я?

— Заедно следвахме в Калифорнийския университет в Лос Анджелис преди много време. Бяхме съквартирантки. Останахме доста близки.

— Ето защо с Чарли решихме да се обадим на Лайза — каза Джорджин. — Знаехме, че е имала приятелка на самолета. Беше посред нощ, няколко часа след като Роуз си тръгна оттук, когато Джо си спомни, че приятелката на Лайза също се казва Роуз. Знаехме, че това трябва да е един и същи човек и цял ден се питахме какво да предприемем.

— Роуз кога беше тук? — попита Джо.

— Вчера вечерта — каза Джорджин. — Появи се точно когато се канехме да излезем за вечеря. Накара ни да обещаем да не казваме на никого това, което ни каза… не и преди да е имала възможност да посети още семейства в Лос Анджелис, които са загубили някого. Но миналата година Лайза беше така депресирана от новината… и тъй като с Роуз са били добри приятелки, не виждахме с какво можем да й навредим.

— Не съм тук като репортер — намеси се Лайза.

— Ти винаги си журналист.

Джорджин се обади:

— Роуз ни даде това.

От джоба на ризата си извади снимка и я сложи на масата. Беше снимка на гроба на Анжела Делмън. Джорджин с надежда попита:

— Какво виждаш тук, Джо?

— Мисля, че въпросът е какво виждате вие.

В другия край на кухнята Чарли Делмън отваряше чекмеджета и очевидно търсеше тирбушон.

— Вече казахме на Лайза. — Джорджин хвърли поглед към съпруга си. — Ще почакам Чарли да се върне, за да кажем и на теб, Джо.

Лайза промълви:

— Много странно е, Джоуи, и не съм сигурна какво да мисля за това, което ми казаха. Но знам, че се страхувам до смърт.

— Плашиш се? — удиви се Джорджин. — Скъпа, как, за Бога, случилото се може да те плаши?

— Сам ще се убедиш, че е ужасяващо — обърна се Лайза към Джо. Тази жена, която беше като скала, сега трепереше като лист. — Но те уверявам, че Чарли и Джорджин са най-здравомислещите хора, които познавам. Запомни го, за да не се изненадаш от разказа им.

Джорджин взе снимката и се загледа в нея така, сякаш искаше не само да я запечата в паметта си, но да погълне образа и да го превърне в част от себе си, като остави снимката празна.

Лайза въздъхна и заразказва:

— Имам своето странно парче, което да добавя към мозайката, Джоуи. Точно преди една година бях на летището в Лос Анджелис и чаках самолета на Роуз да се приземи.

Джорджин погледна към снимката:

— Не си ни го казала досега.

— Тъкмо се канех да го споделя с вас, когато Джоуи позвъни.

С едва чут пукот тапата изскочи от бутилката с вино и Чарли Делмън доволно изсумтя.

— Не те видях на летището тогава, Лайза — промърмори Джо.

— Стараех се да не ме забележат. Бях разтревожена за Роузи, но също… много изплашена.

— Била си там, за да я посрещнеш ли?

— Тя ми се обади от Ню Йорк и ме помоли да бъда на летището в Лос Анджелис с Бил Ханет.

Ханет беше фотографът, чиито снимки на природни и причинени от човека катастрофи бяха закачени по стените на фоайето в „Поуст“.

В бледосините очи на Лайза се четеше тревога.

— Роузи отчаяно имаше нужда да говори с журналист и аз бях единствената, на която можеше да се довери.

— Чарли — каза Джорджин, — ела да чуеш това.

— Чувам, чувам — увери я той. — Тъкмо наливам виното. Момент.

— Роузи ми продиктува имената на още шестима души, които искаше да бъдат на летището — каза Лайза. Все стари приятели. Успях да открия петима и да ги убедя да ме придружат. Тя каза, че ще бъдат свидетели.

Джо недоумяващо попита:

— Свидетели на какво?

— Не знам. Роузи говореше със заобикалки. Беше много развълнувана, но и изплашена. Каза, че ще донесе нещо, което завинаги ще промени всички нас, ще промени света.

— Ще промени света… — повтори Джо. — Днес всеки политик с идиотска програма и всеки актьор с малко мозък в главата си въобразява, че може да промени света.

— Да, но в този случай Роуз е права — каза Джорджин. В очите й се появиха сълзи на вълнение или радост, докато му показваше снимката още веднъж. — Прекрасна е.

Джо се почувства така, сякаш е попаднал в сюрреалистичен свят.

Пламъците в газените лампи изведнъж се извисиха, притегляни от въздушно течение, което той не можеше да почувства.

Гущери от кехлибарена светлина се загърчиха по лицето на Лайза. Когато тя погледна към лампите, очите й бяха жълти като луната, когато е ниско на хоризонта.

Пламъците бързо се смалиха. Тя продължи разказа си:

— Наистина звучеше мелодраматично. Но Роузи не е мошеничка. Знам, че от шест-седем години работи върху нещо значимо, затова й повярвах.

Двукрилата врата изскърца. Чарли Делмън беше излязъл от кухнята.

— Чарли? — Джорджин стана от стола. — Къде изчезна пък сега? Не мога да повярвам, че ще пропусне най-интересното.

Лайза се обърна към Джо:

— Когато говорих с нея по телефона няколко часа преди да се качи на самолета, Роузи ми каза, че я търсят. Не мислеше, че я очакват да се появи в Лос Анджелис. Но все пак държеше и ние да бъдем там, за да я защитим и да не им дадем възможност да й попречат да говори. Щеше да ми съобщи голямата новина още щом слезе от самолета.

— От кого се е страхувала?

Джорджин понечи да последва Чарли, но историята на Лайза я интересуваше повече и тя се върна на масата си. Репортерката отвърна:

— От хората, за които работи.

— „Текнолоджик“! — възкликна Джо.

— Значи си разбрал за корпорацията. Кога успя?

— Опитвах се да разбера коя е тя — каза той, умът му блуждаеше в тресавище от ужасяващи възможности.

— Ти, аз и Роузи сме свързани. Светът е малък, нали?

Отвратен от мисълта, че има хора толкова безскрупулни, че да убият триста двайсет и девет невинни пътници, за да постигнат целта си, Джо отвърна:

— За Бога, нали не смяташ, че самолетът е бил свален само защото Роуз Тъкър е пътувала с него.

Лайза се загледа навън в трептящата синя светлина на басейна. Питаше се какво да отговори.

— Онази нощ бях сигурна, че катастрофата е нарочно предизвикана. Но след това разследването показа, че няма следи от бомба. Не бе установена причината за взрива. Ако има такава, то е комбинация от нищожна повреда и грешка от страна на пилотите.

— Поне на нас така ни обясниха…

— Известно време дискретно проучвах Националния съвет за безопасност на транспорта не само във връзка с тази катастрофа, но и като цяло. Имат безукорна репутация, Джоуй. Не са корумпирани и са далеч от политиката.

Джорджин се намеси:

— Навярно Роуз мисли, че е отговорна за случилото се. Убедена е, че е станала причина за катастрофата.

— Но ако тя косвено е причина за смъртта на дъщеря и — каза Джо, — защо я мислите за прекрасен човек?

Сега тя се усмихна така, както когато го посрещна — и очарова — на входната врата. На него обаче му се стори, е изражението й е така странно и ужасяващо, като усмивката на клоун, когото си срещнал посреднощ на уединено място. Беше обезпокоителна, защото бе неуместна.

— Искаш да знаеш защо, така ли? Защото това е краят на света, който познаваме.

Джо нетърпеливо попита:

— Коя е Роуз Тъкър, какво работи тя в „Текнолоджик“?

— Тя е генетик, при това много добър.

— Специализирала се е в изследването на ДНК.

Джорджин отново вдигна снимката, сякаш Джо изведнъж можеше да открие връзката между снимката на гроба и генното инженерство.

— Какво точно работеше в „Текнолоджик“ — каза Лайза — никога не съм знаела. Щеше да ми го съобщи, когато слезе от самолета. От онова, което вчера е казала на Джорджин и Чарли… добих бегла представа… но още не мога да повярвам.

— Какво представлява „Текнолоджик“ под официалната фасада? — попита той.

Лайза леко се усмихна.

— Доста си проницателен, приятелю. Близо година не работиш като репортер, но надушваш истината. От намеците на Роузи разбрах, че „Текнолоджик“ е нещо странно в капиталистическия свят — компания, която не може да фалира.

— Не може да фалира? — попита Джорджин.

— Защото зад тях стои щедър съдружник, който покрива всички загуби.

— Военните ли? — удиви се Джо.

— Или някой от правителството. Някоя организация с повече пари, отколкото който и да е на света. Подозирам, че този проект не е финансиран само със стотина милиона долара за изследвания и разработки. Говорим за огромен капитал. За милиарди.

Отнякъде прозвуча изстрел.

Дори заглушен от стените, звукът не можеше да бъде сбъркан.

Тримата едновременно скочиха на крака като един и Джорджин извика:

— Чарли?

Може би, защото доскоро беше седял в уютната всекидневна в Кълвър Сити, Джо веднага си помисли за Нора Вейдънс, седяща гола на стола във вътрешния двор, касапския нож в ръцете й, насочен към корема й.

Настъпилата тишина изглеждаше смъртоносна като невидим и безтегловен радиационен дъжд след ядрен взрив.

С нарастваща тревога Джорджин отново извика:

— Чарли!

Понечи да хукне към горния етаж, но Джо я спря:

— Не, чакай! Аз ще отида. Обади се на 911, аз ще отида.

Лайза несигурно промълви:

— Джоуи…

— Знам какво се е случило — сряза я той.

Надяваше се, че греши, че случващото се тук няма нищо общо с това, което Нора Вейдънс беше направила със себе си. Но ако беше прав, трябваше да попречи на Джорджин да види съпруга си. Всъщност тя не трябваше да вижда резултата изобщо нито сега, нито по-късно.

— Знам какво е станало. Обади се на 911 — повтори Джо, блъсна двукрилата врата и хукна към фоайето.

Полилеят загасваше и светваше, загасваше и светваше като мигащите светлини в старите филми за затвори, когато заповедта на началника за помилване закъснява и осъденият вече е екзекутиран на електрическия стол.

Джо забави ход, докато се изкачваше към втория етаж, ужасен, че ще намери това, което очаква.

Епидемията от самоубийства беше така невероятна, както теорията на онези, които си въобразяваха, че хората са роботи и че злите същества ги дебнат непрекъснато. Джо не проумяваше как Чарли Делмън беше изпаднал от еуфория в такова отчаяние в продължение само на две минути — както Нора Вейдънс беше изоставила приятната закуска и комиксите, за да се самоизкорми, без дори да остави някакво писмено обяснение.

Все пак съществуваше минимален шанс докторът все още да е жив. Може би не беше свършил със себе си от първия път. Може би все още можеше да бъде спасен.

Перспективата да спаси живот, след като толкова много животи се бяха изплъзнали като вода от ръцете му, го тласна напред въпреки ужаса, който изпитваше. Прескачаше по две стъпала, докато се изкачваше нагоре.

На втория етаж премина покрай тъмните стаи и затворени врати, като им хвърляше по един поглед. В края на коридора иззад полуотворена врата идваше ръждива светлина.

В стаята се влизаше през малко фоайе. Оттатък беше спалнята с бели тапицирани мебели. Изящните светлозелени извивки на керамичните изделия от епохата на династията Сунг, подредени на стъклените рафтове, създаваха впечатление за спокойствие.

Чарлс Делмън беше проснат върху ниското китайско легло. Върху него лежеше пушка-помпа с ръкохватка като на револвер. Тъй като цевта беше къса, той беше успял да сложи дулото между зъбите си и лесно да стигне спусъка. Дори при оскъдната светлина Джо видя, че няма смисъл да проверява дали Чарли Делмън има пулс.

Единственото осветление идваше от сиво-зелената лампа върху нощните шкафчета. Светлината беше ръждива, защото лампата беше изпръскана с кръв.

Една съботна нощ преди десет месеца, докато събираше материали за нов репортаж, Джо бе посетил градската морга, където напъханите в чували мъртъвци и голите трупове върху масите за аутопсия чакаха да бъдат поети от преуморените патолози. Ненадейно му се стори, че заобикалящите го трупове са на жена му и децата му; че всичките бяха на момичетата и Мишел, сякаш участваше в сцена от научнофантастичен филм за двойници. От камерите на стоманените замразители, където лежаха повечето мъртъвци, се чуваха приглушените гласове на Мишел, Криси, малката Нина, които го умоляваха да ги освободи и изведе в света на живите. До него помощникът на следователя отвори чувал с един мъртвец и Джо видя бледото лице на мъртва жена, която приличаше едновременно на Мишел, Криси и Нина. Невиждащите сини очи на мъртвата бяха огледало на собствената му усилваща се лудост. Той напусна моргата и връчи оставката си на главния редактор на „Поуст“.

Извърна поглед от леглото, преди любимите лица да се материализират върху лицето на мъртвия лекар.

Загадъчно хриптене привлече вниманието му и за момент той си помисли, че Делмън се опитва да си поеме дъх през разкъсаните си устни. След миг разбра, че чува собственото си дишане.

Върху нощното шкафче проблесваха зелените цифри на часовника. Времето минаваше с безумно темпо: за един миг минаваха десет минути, часовете се връщаха към ранната вечер и обратно към следобеда.

Хрумна му налудничавата мисъл, че неизправният часовник — който сигурно беше ударен от заблуден куршум — можеше по някакъв магически начин да върне всичко случило се, че Делмън можеше да възкръсне, като куршумите се върнат в цевта и разкъсаната плът се възстанови, което за миг го накара да се пренесе на плажа в Санта Моника и след това отново в едностайния си апартамент в онази лунна нощ, когато говореше по телефона с Бет, и още по-назад във времето, когато още не беше станала катастрофата.

От долния етаж се чу някакъв вик, който прогони въображаемите образи. След това се чу още един вик.

Помисли си, че е Лайза. Беше толкова издръжлива, а сега крещеше като изплашено дете.

Той беше излязъл от кухнята преди минута. Какво може да се е случило за една минута?

Посегна към пушката. В пълнителя можеше да има още патрони.

Не. Не, това е самоубийство. Ако премести оръжието, ще изглежда като убийство. Той ще бъде заподозрян.

Излезе от озарената с кървава светлина стая в коридора, където цареше гробна тишина, мина покрай огромния полилей, който висеше над стълбището във фоайето.

Пушката беше безполезна. Той не беше в състояние да стреля по когото и да било. Освен това кой друг беше в къщата освен Джорджин и Лайза? Никой. Никой.

Докато слизаше надолу под кристалната каскада от подвижни украшения, два-три пъти се хвана за перилото, за да запази равновесие. Дланите му бяха влажни от студената пот и се плъзнаха по махагоновия парапет.

Докато минаваше по коридора на долния етаж заедно с шума на стъпките чу странно дрънчене. Блъсна двукрилата врата и видя медни тенджери и тигани, които се полюшваха на рафтовете и звънтяха.

Кухнята бе осветена от трептящата светлина на трите декоративни газени лампи. Лайза стоеше върху масата с притиснати към слепоочията юмруци, сякаш се бореше да удържи натиска, който щеше да пръсне главата й. Ридаеше, стенеше и трепереше, докато шептеше някакви думи, които трябва да бяха: „О, Господи. О, Господи.“

Джорджин я нямаше.

Звъненето на медните съдове постепенно заглъхна. Джо се втурна към Лайза и с крайчеца на окото си съзря отворената бутилка с вино, която Чарли Делмън беше оставил на плота. До бутилката имаше три чаши с вино. Потрепващата повърхност на всяка проблесваше и Джо за момент се запита дали има нещо във виното — отрова или наркотик.

Когато Лайза видя Джо да се приближава към нея, свали ръце от слепоочията си и разтвори юмруците си — мокри и червени, а розовите й пръсти бяха влажни от сълзите. От гърлото й се изтръгваха звуци, изразяващи почти животински страх.

На пода лежеше Джорджин Делмън, свита като ембрион, не в очакване на живота, а в прегръдката на смъртта, все още стиснала с две ръце дръжката на ножа, който беше пронизал корема й. Устата й беше изкривена в безмълвен писък. Очите й бяха широко отворени, лицето й беше мокро от сълзи.

Миризмата на кръв бе толкова силна, че Джо се изплаши да не получи пристъп на задух. Ако се поддадеше на това чувство, нямаше да бъде полезен на никого.

С усилие извърна поглед от ужасната гледка. Много по-голямо усилие трябваше да прояви, за да се отдръпне назад от пропастта на емоционалния срив.

Обърна се към Лайза, за да я хване и успокои, да я накара да извърне поглед от мъртвата й приятелка, но сега тя беше с гръб към него.

Чу се шум от счупване на стъкло и Джо потрепери. Помисли си, че някакъв сеещ смърт противник е влязъл през прозореца.

Лайза бе счупила шишетата на газените лампи. Избухнаха пламъци.

Джо я сграбчи и се опита да я издърпа от обсега на огъня, но без да промълви нито дума, тя се изтръгна от него и грабна третата лампа.

— Лайза!

Лайза изля газта върху дрехата си.

За момент Джо замръзна на място.

Течността обля Лайза, но пламъците се плъзнаха надолу и загаснаха.

Горещите езерца върху масата се сляха, огнени капки падаха със съскане на пода.

Джо отново се опита да хване Лайза, но тя загреба с пълни шепи от горящата течност и я плисна върху гърдите си. Напоените й с газ дрехи избухнаха в пламъци. Джо рязко се отдръпна и извика:

— Не!

Без да издаде нито звук, Лайза вдигна ръцете си, в които държеше огнени пламъци. Стоеше неподвижно като древната богиня Диана с пламтящите месечини в дланите й. След миг доближи ръцете към лицето и косата си.

Олюлявайки се, Джо отстъпи назад от горящата жена, от гледката, която смразяваше кръвта му, от противната смрад, която го ужасяваше, от неразрешимата мистерия, която му отнемаше всички надежди. Блъсна се в шкафа, но успя да запази равновесие.

Като по чудо останала на крака, спокойна, сякаш стоеше в прохладен дъжд, Лайза се обърна и погледна Джо като през димящ воал. Лицето й не се виждаше.

Парализиран от ужас, той разбра, че ще бъде следващият, който ще умре — не от пламъците, които облизваха кленовия под около обувките му, а от собствената си ръка. Епидемията от самоубийства още не го беше засегнала, но той със сигурност щеше да стане следващата жертва, щом Лайза умре. Съзнаваше го… все пак не можеше да се помръдне.

Обгърната от вихъра на бушуващите пламъци, тя хвърляше едновременно светлина и призрачни сенки, които пълзяха по стените и кръжаха по тавана.

Пронизващият писък на алармата в кухнята го изтръгна от вцепенението.

Той побягна с призраците и духовете, стремейки се да избяга от този ад. Профуча покрай висящите медни съдове, наподобяващи на ярки безизразни лица на фона на светлината от пламъците, покрай трите чаши с вино, които хвърляха виненочервени отблясъци.

Докато тичаше по коридора и през фоайето, Джо чувстваше, че нещо го следи съвсем отблизо, сякаш в кухнята е имало убиец, който е стоял така тихо в най-тъмния ъгьл, че е останал незабелязан. На входната врата той хвана дръжката, очаквайки някой да се вкопчи в рамото му.

Ала усети само пронизващ студ, който първо накара косъмчетата на тила му да настръхнат, после като че се заби в черепа му. Не си спомняше как е отворил вратата и е излязъл. Внезапно осъзна, че тичешком прекосява верандата.

Бързо мина по тухлената пътека между живия плет. Като стигна до двете магнолии, където големи цветя като бели лица на маймуни надничаха измежду лъскавите листа, погледна назад. Никой не го преследваше.

Улицата беше тиха, чуваше се само приглушеното пищене на алармата в къщата на Делмънови. В този момент не минаваха коли, нито пък имаше някой, който да е излязъл на разходка в тази топла августовска нощ. Тук имотите бяха толкова големи и внушителните къщи бяха с толкова дебели стени, че виковете сигурно не бяха привлекли вниманието на съседите и дори изстрелът можеше да бъде приет като затръшване вратата на кола или на камион.

Чудеше се дали да не изчака идването на пожарната и полицията, но не можеше да си представи как да опише какво се е случило в тази къща само за някакви си три-четири адски минути. Ужасните събития му изглеждаха като някаква халюцинация от момента на изстрела до момента, когато Лайза беше обхваната от пламъци. Бяха като фрагменти от полузабравен сън в продължаващия кошмар на неговия живот.

Огънят щеше да унищожи доказателствата за самоубийството и полицията щеше да го арестува, за да го разпита. Нищо чудно да го заподозрат в убийство. Ченгетата щяха да видят умопобъркан и измършавял човек, който е загубил своя път в живота, след като е изгубил семейството си, който няма работа, който обитава мизерно жилище, а в багажника на колата си е скрил двайсет хиляди долара. Неговото положение и психологическият му портрет нямаше да ги предразположат да му повярват, дори ако версията му за случилото се изглежда достатъчно логична.

Докато е в ареста, „Текнолоджик“ и съдружниците й ще го намерят. Бяха се опитали да го застрелят само защото смятаха, че Роуз му е съобщила съдбоносна тайна за тяхната дейност. Тези хора имаха привърженици сред висшия политически и военен ешелон. Най-вероятно щяха да го убият в затвора по време на инсценирана свада с други затворници, на които ще бъде добре платено. Ако пък случайно оцелееше, щяха да го преследват, след като бъде освободен, и щяха да го очистят при първа възможност.

Като се опитваше да не се затича и по този начин да привлече вниманието към себе си, пресече улицата и тръгна към колата си.

Стъклата на прозорците в къщата на Делмънови експлодираха. След краткия трясък на падащи стъкла сега много по-ясно отпреди прозвуча писъкът на алармата.

Джо се обърна и видя как огънят бълва иззад къщата. През отворената входна врата зърна пламъци, които облизваха стените на коридора.

Седна в колата и затвори вратата.

Дясната му ръка беше окървавена, но кръвта не беше негова. Избърса я с хартиени кърпички, които натъпка в пликчето от бургерите.

„Унищожавам доказателство“ — помисли си, макар че не беше извършил никакво престъпление.

Светът се беше обърнал наопаки. Лъжите бяха истини, истината беше лъжа, фактите бяха измислици, невъзможното беше възможно и невинността се обръщаше във вина.

Бръкна в джобовете си, извади ключовете и включи двигателя.

През счупения заден прозорец той чуваше не само алармите, но и съседите, които крещяха един на друг, викове на ужас в лятната нощ.

Надяваше се, че вниманието им ще бъде насочено към къщата на Делмънови и че дори няма да го забележат как се отдалечава, затова включи фаровете и зави към улицата.

Чудесната старинна къща сега беше убежище на дракони, където призраци, бълващи огън, обикаляха от стая в стая. Мъртвите лежаха под огнени савани, а в далечината виеха сирени, сякаш ги оплакваха.

Джо се отдалечи в нощта, която беше толкова странна, за да бъде разбрана, в света, който не изглеждаше този, в който той се беше родил.