Книга втора А после стана така…

1.

А после имаше един нов, бял, моторен кораб — без карти, компаси и осветление, той все пак пореше с максималната си скорост студения, дълбок океан. По мнението на човечеството „Баиа де Дарвин“ вече не съществуваше. По мнението на човечеството не „Сан Матео“, а той беше разпердушинен.

„Баиа де Дарвин“ стана кораб призрак, плаващ далече от сушата, понесъл гените на капитана и на седмица от десетте си пътници на запад, към приключение, продължило един милион години.

Аз пък бях призракът на кораба призрак. Син съм на съчиняващ научнофантастични романи писател с голям мозък, на име Килгор Траут.

Дезертирах от американската морска пехота.

Получих политическо убежище, а после и поданство в Швеция, където станах оксиженист в доковете на Малмьо. Един ден, докато работех в трюма на „Баиа де Дарвин“, бях безболезнено обезглавен от падащ лист ламарина, и по онова време отказах да прекрача в синия тунел, водещ към Отвъдния свят.

Винаги съм бил способен да се материализирам, но го направих само веднъж, още в началото на играта — за няколко мига сред мокротата на бушуващата буря, с която моят кораб се срещна в северния Атлантик при пътуването си от Малмьо за Гуаякил. Появих се върху наблюдателницата на марса и един швед, член на временния екипаж, ме видя. Той изглежда доста беше пийнал. Обезглавеното ми тяло стоеше, обърнато към кърмата, ръцете ми бяха вдигнати. В ръце държах отрязаната си глава, сякаш бе баскетболна топка.



Затова бях невидим, когато стоях редом с капитан Адолф фон Клайст на мостика на „Баиа де Дарвин“, докато чакахме да свърши първата нощ в океана след прибързаното ни заминаване от Гуаякил. Капитанът не мигна и вече бе трезвен, но го мъчеше ужасно главоболие, което той описа на Мери Хепбърн, като „златен тирбушон между очите ми“.

Той притежаваше и други сувенири от унизителния вечерен гуляй: натъртвания и ожулвания от няколкото падания при опитите му да се качи върху автобуса. Никога не би се напил, ако знаеше, че ще го връхлетят отговорности. Вече го беше обяснил на Мери, която също не спа, защото се грижеше за *Джеймс Уейт на палубата недалече от офицерските каюти.

Бяха положили там *Уейт върху блузата на Мери, сгъната за възглавница, понеже навсякъде другаде на кораба цареше тъмнина. А след като луната залезе, поне звездите осветяваха палубата. Смятаха на зазоряване да го преместят в някоя каюта, за да не се опече жив върху голите метални плоскости.

Всички останали се намираха на по-долната палуба. Сълини Макинтош се бе разположила в главния салон, използвайки кучето си вместо възглавница. Там бяха и шестте момиченца от племето канка-боно. Те се използваха взаимно за възглавници. Хисако се намираше в тоалетната до салона и спеше, наместена между клозетната чиния и умивалника.



„Мандаракс“, предаден от Мери на капитана, беше в едно чекмедже на мостика — в единственото чекмедже на кораба, в което имаше нещо. И понеже то остана леко открехнато, „Мандаракс“ чу и преведе много от казаното през нощта. Поради случайно натиснат бутон, той превеждаше всичко на киргизки, включително и плана на капитана за действие, който беше както следва: да плават право към галапагоския остров Балтра, където има док, летище и малка болница. Там имало и мощна радиостанция, така че щели да разберат със сигурност естеството на двете експлозии, както и какво става с останалия свят в случай, че метеоритните дъждове са били повсеместни, или пък, както предполагала Мери, е избухнала Третата световна война.

Както вървяла работата, нямало защо планът на капитана да не бъде преведен на киргизки, или на друг език, който никой не разбирал, защото корабът бил поел такъв курс, че можел изобщо да не попадне на Галапагоските острови.

Невежеството на капитана стигало, за да отклони кораба от курса му. Но капитанът сложил началото на грешките си през първата нощ, преди да изтрезнее, като непрекъснато променял курса, за да избегне точките на сблъсък сред океана от падащи звезди. Не забравяйте, че според големия му мозък ставало дума за метеоритен дъжд. Всеки път, когато видел падаща звезда, той очаквал, че щом тя улучи океана, ще се вдигне приливна вълна.

Затова той управлявал така, че корабът да посрещне вълната с острия си нос. И когато слънцето изгряло, благодарение на големия капитански мозък корабът можел да се намира на всяко възможно място и да плава кой знае за къде.



Междувременно Мери Хепбърн, редом с *Джеймс Уейт, в състояние между будуването и съня, правела нещо, за което днешните хора вече нямат мозъци. Тя съживявала миналото. Била отново девствена. Лежала в спален чувал. Събуждала се при първия лъч на зората от песента на присмехулника. Спяла на открито в щатския парк на Индиана — един жив музей, късче от онова, което представлявал района преди европейците да постановят, че няма да търпят нито едно растение или животно, което не може да се опитоми или изяде от човечеството. Когато надзърнала от пашкула — от спалния си чувал, — младата Мери съзряла разсипани съдбини и непреграден воден поток. Тя лежала върху благоуханната слама от еони на смърт и натрупани отпадъци. Имало много храна, стига да си микроорганизъм или да можеш да преживяш листа. Човешкото същество отпреди милион и трийсет години обаче не можело да разчита на обилна закуска.

Било в началото на юни. Свежо време. Птичата песен идела от гъсталака с шипки и смрадлика на петдесет крачки от Мери. Мери се зарадвала на своеобразния будилник, защото когато заспивала, имала намерение да се събуди съвсем рано и да си представя, че спалният й чувал е пашкул, от който ще се измъкне сластно, с вълнообразни движения, както правела сега — като един енергичен възрастен екземпляр.

Каква радост!

Какво доволство!

Било прекрасно, понеже приятелката, с която пристигнали, продължавала да спи.

Така че Мери се прокраднала по пружиниращата горска земя към гъсталака, за да види милото ранобудно птиче. Вместо това обаче видяла висок и кльощав сериозен млад мъж в моряшка униформа. Той свирел с уста пронизителната песен на присмехулника. Това бил Рой, бъдещият й съпруг.



Мери се подразнила и не знаела какво да си мисли. Особено чудновата подробност било да видиш моряшка униформа толкова навътре в сушата. Мери решила, че това присъствие е нежелано, и че следва да изпита страх. Но ако този странен мъж се готвел да я нападне, трябвало първо да мине през бодливия гъсталак. Мери спала с дрехи, така че била напълно облечена, но по чорапи.

Мъжът чул идването й. Той имал изумително остър слух. Също като баща си. Семейна черта. При това пръв заговорил:

— Здрасти!

— Здрасти — отвърнала Мери.

По-късно тя казвала, че в мига, когато се чувствала единственият жив човек в Райската градина, изведнъж се натъкнала на този мъж с моряшки дрехи, който се държал, сякаш всичко там е негова собственост. А Рой й се противопоставял с твърдението, че всъщност тя се държала като собственичка.

— Какво правиш тука? — попитала го Мери.

— Смятах, че в тази част не е разрешено да се преспива — рекъл той.

Рой бил прав, и Мери го знаела. Двете с приятелката си нарушавали правилника на живия музей. Намирали се в местност, където нощем можело да има само по-нисши животни.

— Моряк ли си? — попитала го тя.

Той й отговорил утвърдително, тоест, че поне доскоро е бил моряк. Току-що го уволнили от флотата, тръгнал да обикаля на стоп, преди да се прибере у дома, и открил, че хората са много по-склонни да го вземат, ако е в униформа.

Днес въпросът, който Мери задала на Рой: „Какво правиш тука?“ не би изглеждал смислен за никого. Днес причините някой да бъде някъде са винаги прости и очевидни. Никой не може да разкаже като Рой някаква объркана история: че се е уволнил в Сан Франциско, осребрил служебния си билет, купил спален чувал и стигнал на стоп до Големия каньон, националния резерват „Йелоустоун“ и някои други места, които отдавна искал да види. Особено се захласвал по птичките и можел да разговаря на техните езици.

Чул по радиото в една кола, че в малкия щатски парк на Индиана е забелязана двойка белоклюни кълвачи, отдавна смятани за изчезнал вид. И тръгнал право за Индиана. Оказало се, че историята е измислица. Тези големи, красиви обитатели на древните лесове наистина били изчезнали от лицето на земята, понеже човеците унищожили естествената им среда. За тях вече нямало гниещи дървета, покой и тишина.

— Те много се нуждаят от покой и тишина — казал Рой, — както сигурно се нуждаем и ние с тебе. Съжалявам, че те обезпокоих. Но не правех нищо, което не би направила една птичка.

Някакъв механизъм автоматично прещракал в големия мозък на Мери. Краката й се подкосили, усетила хладина в стомаха. Била се влюбила в мъжа.

В наше време никой не може да има такива спомени.

2.

*Джеймс Уейт прекъснал унеса на Мери с думите:

— Много те обичам. Моля те, омъжи се за мене. Толкова съм самотен. Толкова ме е страх.

— Пести силите си, господин Флеминг — казала тя.

През цялата нощ *Уейт периодично й предлагал брак.

— Дай ми ръката си — помолил той.

— Всеки път, когато го сторя, ти вече не искаш да я пуснеш.

— Обещавам, че ще я пусна.

Тогава Мери протегнала ръка, и *Уейт едва-едва я стиснал. Той не виждал картини от миналото или от бъдещето. Съсредоточавал се почти изцяло в едно мъждеещо сърце, точно както Хисако Хирогучи, сместена между вибриращата клозетна чиния и умивалника на долната палуба била почти само зародиш и утроба.

Хисако си мислела, че няма други причини да живее, освен нероденото дете.



Хората все още хълцат, както някога, и все още им се вижда смешно, ако някой пръдне. Те и болните утешават с успокоителен глас. Тонът, с който Мери разговаряла с *Джеймс Уейт, докато му правела компания на кораба, често звучи и днес. С думи или без думи, този тон дава на днешния болник онова, което е искал да чуе и *Уейт преди милион години.

С много думи Мери казвала на *Уейт неща, които тонът й вече му бил предал: „Ние те обичаме. Ти не си сам. Всичко ще се оправи“, и така нататък.



Разбира се, днес няма утешител, който да е имал толкова сложни любовни преживявания, колкото Мери Хепбърн, нито пък някой днешен страдалец е изпитвал сложните любовни преживявания на *Джеймс Уейт. Всяка човешка любовна история днес има за критична точка най-простия от всички въпроси: дали хората, участващи в нея, са разгонени, или не. Сега мъжете и жените изпитват неудържим интерес един към друг, към чуканчетата по плавниците си и така нататък само два пъти в годината, или — в периоди на недостиг от риба — веднъж в годината. Рибата е важен фактор.

При подходящо стечение на обстоятелствата здравият разум на Мери Хепбърн и *Джеймс Уейт почти по всяко време можел да бъде съсипан от любовта.

Там, на палубата за слънчеви бани, точно на изгрев-слънце *Уейт бил искрено влюбен в Мери, а Мери — искрено влюбена в него, или по-скоро в онзи човек, за когото *Уейт се представял. Цяла нощ тя го наричала „господин Флеминг“, а той не я помолил да му говори на малко име. Защо ли? Защото не можел да си спомни какво име си бил измислил.

— Ще те направя много богата — рекъл *Уейт.

— Стига, стига! Спокойно! — казала Мери:

— Ще те направя съсобственичка — продължил той.

— Пази силите си, господин Флеминг! — повторила тя.

— Моля те, ожени се за мене! — казал *Уейт.

— Ще говорим по въпроса, когато стигнем до Балтра — отвърнала Мери, предлагайки му Балтра като цел, за която си струва да се живее. Цяла нощ нежно му шепнела какви хубави неща ги очакват на Балтра, сякаш островът бил някакъв рай, а на пристана щели да ги посрещнат светии и ангели с всякаква храна и лекарства.

*Уейт знаел, че умира и казал:

— Ще бъдеш много богата вдовица.

— Хайде повече да не говорим такива работи — възпротивила се Мери.

Що се отнася до богатството, което тя наистина щяла формално да наследи, понеже наистина се омъжила за него и останала вдовица: и най-големите детективи на света не биха успели да открият и частица от него. В общност подир общност *Уейт създавал представа за несъществуващ разсъдлив гражданин, чието богатство равномерно се увеличавало, макар планетата да обеднявала, и чиято неприкосновеност се гарантирала от властите на САЩ и Канада. Банковата му сметка в песос в Гуадалахара, Мексико, се била изпарила. Ако богатството му беше продължило да се увеличава със същите темпове, сега имуществото на *Джеймс Уейт би обхващало цялата Вселена: галактиките, черните дупки, кометите, астероидите облаци, метеорите и метеоритите на капитана, както и междузвездната материя от всякакъв вид. Наистина всичко.

Именно. А ако населението на Земята беше продължило да нараства с някогашното темпо, то щеше да надхвърли владенията на *Джеймс Уейт, което ще рече — всичко възможно.

Какви неосъществими мечти за разрастване са имали човешките същества толкова неотдавна, едва преди милион години!

3.

По една случайност *Уейт вече се бил размножил. Той не само изпратил онзи антикварен търговец в синия тунел към Отвъдния свят преди толкова много години, но и създал условията за раждането на наследник. Налага се да признаем, че по Дарвиновите стандарти *Уейт имал добър успех и като убиец, и като родоначалник.

Той станал родоначалник на шестнайсетгодишна възраст — половият разцвет на мъжкия индивид преди милион години.

Все още се намирал в град Мидланд, щата Охайо, и косял моравата на един баснословно богат търговец на автомобили и собственик на местни закусвални, на име Дуейн Хувър, който имал съпруга, но нямал деца. Господин Хувър бил по работа в Синсинати, а госпожа Хувър, която *Уейт изобщо не познавал, макар че многократно косил моравата, била в къщи. Живеела като отшелничка, понеже (както бил чувал *Уейт) имала проблеми с алкохола и лекарствата, предписвани й от нейния доктор, и големият й мозък просто правел прекалено много грешки, за да се показва пред хората.

По онова време *Уейт бил хубавец. Майка му и баща му също били хубави. Той произхождал от семейство на хора с хубава външност. И макар да било топло, *Уейт не си свалил ризата, защото се срамувал от белезите по тялото, останали от наказанията на различните му осиновители. По-късно, когато започнал да проституира на остров Манхатан, клиентите намирали тези белези, направени от запалени цигари, окачалки и токи на колани, много възбуждащи.

*Уейт не търсел сексуални преживявания. Той тъкмо бил решил да духне към Манхатан, и не желаел да даде никакво основание на полицията да го арестува. Полицията добре го познавала — често го разпитвала за поредни кражби с взлом и за какво ли не, въпреки че той всъщност не бил извършвал истински престъпления. Полицията обаче го държала под наблюдение. Често му казвали: „Рано или късно, синко, ще направиш някоя голяма грешка.“

Госпожа Хувър се появила на прага по оскъден бански костюм. Зад къщата имало басейн. Лицето й било съсипано като на пияница, зъбите — развалени, но фигурата й все още изглеждала красива. Тя попитала *Уейт не иска ли да влезе вътре, където имало климатична инсталация, и да се разхлади с чаша леден чай или лимонада.

В следващия миг *Уейт осъзнал, че участва в полов акт. Жената повтаряла, че двамата са от един дол дренки, защото са самотни. Целувала белезите по тялото му и така нататък.

Госпожа Хувър заченала и девет месеца, по-късно родила син, който господин Хувър сметнал за свой. Момчето било хубаво и когато пораснало, станало добър и много музикален танцьор, също като *Уейт.

След като се преместил в Манхатан, *Уейт чул за раждането на бебето, но не сметнал, че може да го приеме като роднина. Години наред не се сещал за него. После изведнъж, без всякаква причина неговият голям мозък му казал, че някъде на света живее млад мъж, който нямало да съществува, ако не бил *Уейт. От тази мисъл го полазвали тръпки. Произшествието било твърде дребно, за да има такъв сериозен резултат.

И нима тогава му е трябвал син? Това било последното нещо, което би му хрумнало.

* * *

Между другото мъжките индивиди днес достигат полов разцвет на около шестгодишна възраст. Когато едно шестгодишно момче попадне на разголена женска, нищо не може да му попречи да участва в полов акт.

Жал ми е за тези момчета, понеже си спомням какъв бях аз на шестнайсетгодишна възраст. Възбудата, която изпитвах, беше ужасна. И тогава, както и сега, оргазмът не носеше облекчение. Нали се сещате какво се случва подир десет минути? И нищо не можеше да помогне, освен нов оргазъм. А имах и домашни за писане!

4.

Хората на „Баиа де Дарвин“ все още не изпитвали неприятно чувство на глад. Червата им, включително и тези на *Казак, все още изстисквали последните смилаеми молекули от изяденото предишния следобед. Засега никой не усвоявал части от собственото си тяло по системата за оцеляване на галапагоските костенурки. Само канка-боните вече знаели какво е глад. Останалите тепърва щели да направят това откритие.

Единствените, които трябвало да поддържат силите си, а не само непрекъснато да спят, били Мери Хепбърн и капитанът. Момиченцата канка-боно не възприемали нито кораба, нито океана, и не разбирали нищо, което не се изричало на канка-бонски. Хисако била в кататония, Сълини — сляпа, а *Уейт умирал. Така че оставали само двама души, които да управляват кораба и да се грижат за *Уейт.

През първата нощ те се разбрали денем на кормилото да стои Мери, защото слънцето недвусмислено щяло да й показва накъде е изток — посоката, от която те бягали, и накъде е запад — посоката, в която се намирало предполагаемото изобилие и спокойствие на остров Балтра. А капитанът щял да се ориентира по звездите нощем.

Който не бил на мостика, трябвало да нрави компания на *Уейт, и междувременно да подремне. Несъмнено вахтите са продължавали много дълго. От друга страна, това изпитание щяло да трае кратко, понеже според изчисленията на капитана, Балтра се намирал на около четирийсет часа от Гуаякил.



В ония времена човеците са били толкова плодовити, че конвенционалните взривове имали малки, или почти никакви дълготрайни биологични последици. Дори в края на проточили се войни не си личало населението да намалява. Винаги имало толкова много новородени, че сериозните усилия да се ограничи прирастът чрез насилие били обречени на провал. Като изключим атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, трайни увреждания имало толкова, колкото когато „Баиа де Дарвин“ порел вълните и се носел без път в океана.

Именно способността на човечеството да помага за бързото заздравяване на раните си чрез раждане на бебета давало кураж на много хора да възприемат експлозиите най-вече като шоубизнес, като възвишена театрална форма на самоизява.

Но онова, което човечеството щяло да изгуби (като изключим мъничката колония на Санта Росалия), било нещо, което океанът никога нямало да изгуби, докато се състои от вода, а именно: способността раните му да заздравяват бързо.

Що се отнася до раните на човечеството, то си ги запазило завинаги. А силните експлозиви престанали да бъдат клон от шоубизнеса.



Да, ако човечеството беше продължило да лекува собственоръчно нанесените си рани със съвокупление, тогава моята история за колонията на Санта Росалия щеше да се превърне в трагикомедия с главен герой суетният и некадърен капитан Адолф фон Клайст. Времетраенето й щеше да бъде по-скоро няколко месеци, отколкото милион години, понеже заселниците никога нямаше да станат заселници. Щяха да си останат просто хора на пустинен остров, след време открити и спасени.

Между тях щеше да има и един свенлив капитан, изцяло отговорен за мъките им.

Но само след една нощ плаване капитанът все още можел да вярва, че всичко е наред. Скоро идвало време Мери Хепбърн да го смени на кормилото, и тогава той щял да й даде следните указания: „Гледай слънцето да е цяла сутрин над кърмата, а цял следобед — над носа“. Като най-неотложна задача за себе си капитанът схващал нуждата да спечели уважението на пътниците. Те го видели във възможно най-лошата светлина. Надявал се, че докато стигнат до Балтра, може да забравят пиянството му и да си казват, че той им е спасил живота.

Ето още едно нещо, което хората някога можели, а вече не могат да правят: да се наслаждават в съзнанието си на събития, които още не са се случили и не се знае дали ще се случат. Майка ми много я биваше в това отношение. Според нея един ден баща ми, вместо да пише научнофантастични романи, щял да напише нещо, което много хора искат да прочетат. Тогава сме щели да живеем в нова къща в красив град, да се обличаме с красиви дрехи и така нататък. Майка ми ме караше да се чудя защо Господ изобщо е правил такива усилия, та да създаде действителността.

Както казвал „Мандаракс“:

„Въображението не пада по-долу от другите пътувания, а струва много по-евтино!“

Джордж Уилям Къртис (1824–1892)

И така, капитанът стоял полугол на мостика на „Баиа де Дарвин“, но в мислите си се намирал на остров Манхатан, където били по-голямата част от парите му, а и повечето му приятели. Канел се по някакъв начин да се добере до там от Балтра и да си купи хубав апартамент на „Парк авеню“, а Еквадор можел да върви по дяволите.



Действителността се намесила. Изгрявало едно съвсем истинско слънце. Оказало се, че със слънцето има малък проблем. Цяла нощ капитанът си представял, че плават на запад, което означавало, че слънцето ще изгрее точно откъм кърмата. Въпросното слънце обаче, макар да било откъм кърмата, клоняло по-скоро към десния борд. Затова той завъртял кормилото наляво, докато слънцето заело желаното място. Големият мозък, виновен за коригираната от капитана грешка, му внушил убедително, че грешката е дребна и едва отскоро, и че е направена, понеже на зазоряване звездите избледнели. Големият мозък на капитана искал да спечели уважението на душата му не по-малко, отколкото самият той искал да бъде уважаван от пътниците. Мозъкът му си имал собствен живот, ала идвало времето, когато капитанът щял да поиска да го уволни, понеже го е заблуждавал.

Но до този миг все още имало пет дни.

Капитанът продължавал да вярва в това, когато отишъл да види как е „Уилард Флеминг“ и да помогне на Мери, както бил замислил, да преместят болния в сянката на стълбата между офицерските каюти. Не сложих звездичка пред името на Уилард Флеминг, тъй като всъщност подобно лице не съществува и следователно не може да умре.

Капитанът до такава степен нямал интерес към Мери Хепбърн като към човек, че дори не знаел фамилията й. Смятал, че се казва Каплан — това било името над джобчето на блузата от военната униформа, която сега *Уейт използвал за възглавница.

И *Уейт смятал, че фамилията й е Каплан, независимо, че Мери непрекъснато го поправяла. През нощта той й казал:

— Вие, евреите, сте борчески натури и оцелявате.

— И ти си от хората, които оцеляват, Уилард — казала му тя.

— Едно време и аз си мислех така, госпожо Каплан — въздъхнал той, — но сега вече не съм сигурен. Предполагам, че за всеки, който досега не е умрял, може да се каже, че оцелява.

— Стига, стига, нека поговорим за нещо приятно — прекъснала го тя. — Да поговорим за Балтра.

Но в момента притокът на кръв в мозъка на *Уейт сигурно е бил достатъчен, защото той продължил да следва линията на мисълта си. Усмихнал се горчиво и казал:

— Пълно е с хора, които се хвалят, че оцеляват като че това е кей знае какво. Единственият, който не го казва, е мъртвецът.

— Стига, стига — обадила се Мери.



Когато след изгрев-слънце капитанът се появил пред Мери и *Уейт, Мери току-що била дала съгласието си да се омъжи за *Уейт. Изморила се. Сякаш той цяла нощ я бил молил да му даде вода, и накрая тя склонила да му даде. Щом толкова настоявал да се сгодят, и от нея се искало само да се съгласи, то за момента тя била съгласна.

Мери обаче не очаквала, че някога, а още по-малко — незабавно — ще трябва да изпълни дадената клетва. Тя наистина харесала всичко, което *Уейт й разказал за себе си. През нощта той научил, че тя е любителка на ски бягането и откликнал възторжено, че се чувства най-добре, когато е на ски, заобиколен от чистия сняг, сред тишината на замръзналите езера и горите. *Уейт не се бил качвал на ски, но веднъж се оженил за вдовица на собственик на скиорска хижа в Белите планини, щата Ню Хампшир, и я разорил. Ухажвал я през пролетта, а я оставил бедна като църковна мишка преди зелените листа да придобият оранжев, жълт, червен и кафяв цвят.

Мери не се сгодила за човешко същество. Вместо годеник тя си намерила имитация.

Не че имало голямо значение за кого се е сгодила (както казал големият й мозък), понеже със сигурност бракосъчетанието не можело да стане, преди да са пристигнали в Балтра, а там „Уилард Флеминг“, (ако още бил жив) веднага щял да постъпи в интензивно отделение. Мери смятала, че ще има достатъчно време, за да се измъкне от уговорката.

Така че не й се сторило особено важно, когато *Уейт казал на капитана:

— Ще ти съобщя чудесна вест. Госпожа Каплан ще се ожени за мене. Аз съм най-щастливият човек на света.

Съдбата изиграла на Мери номер почти толкова бързо и логично, колкото и при моето обезглавяване в Малмьо.

— Имаш късмет — рекъл му фон Клайст. — Като капитан на този кораб, плаващ в международни води, аз имам законното право да ви оженя. Скъпи мои, събрали сме се тука, пред очите на Господ… — започнал той и две минути по-късно завършил бракосъчетанието на „Мери Каплан“ и „Уилард Флеминг“.

5.

Както казвал „Мандаракс“:

„Клетвите са просто думи, а думите са просто вятър.“

Самюъл Бътлър (1512–1680)

На Санта Росалия Мери Хепбърн щяла да запомни от „Мандаракс“ този цитат, заедно със стотици други. С течение на времето обаче тя започнала да възприема брака си с „Уилард Флеминг“ все по-сериозно, макар че вторият й съпруг починал с усмивка на лицето две минути след като капитанът ги провъзгласил за мъж и жена. Когато станала стара и прастара, сгърбена и беззъба, тя казала на косматата Акико: „Благодарна съм на Бога, че ми изпрати двама добри мъже.“ Имала предвид Рой и „Уилард Флеминг“. Това бил също начинът й да каже, че няма високо мнение за капитана, тогава стар и прастар, баща и дядо на всички млади островитяни, с изключение на Акико.



Акико била единственото младо същество на острова, което обичало да му разказват истории, особено любовни истории от живота на материка. Мери й се извинявала, че може да й разправи твърде малко такива истории от първа ръка. Казала, че родителите й явно много се обичали, и на Акико й било приятно да чува, че те се целували и прегръщали до самия си край.

Мери разсмивала Акико с нелепото си любовно приключение (ако изобщо можело да се нарече така) с един вдовец на име Робърт Войчеховиц, завеждащ литературния отдел на гимназията в Илиъм преди закриването й. Освен Рой и „Уилард Флеминг“ той бил единственият мъж, който й предложил брак.

Историята е следната: само две седмици след погребението на Рой Робърт Войчеховиц започнал да й се обажда по телефона и да й определя срещи. Мери му отказвала и му дала да разбере, че във всеки случай за нея е твърде рано да тръгне по срещи.

Направила всичко, за да го обезсърчи, но въпреки това той я посетил един следобед, макар тя да го уведомила, че иска да остане сама. Спрял пред къщата точно когато Мери косяла моравата. Накарал я да изключи косачката, после ни в клин, ни в ръкав й направил предложение за женитба.

Мери описвала на Акико колата му и Акико се заливала в смях, при все че нито била виждала, нито щяла да види такъв автомобил. Робърт Войчеховиц карал ягуар, който някога бил красив, но сега откъм страната на шофьора купето било издраскано и очукано. Получил колата като подарък от жена си, когато умирала. Жена му се казвала *Дорис — име, с което Акико щяла да кръсти една от косматите си дъщери само заради историята, разправена от Мери.

*Дорис Войчеховиц била наследила малко пари и купила ягуара за мъжа си като един вид благодарност, че е бил толкова добър съпруг. Имали отраснал син, на име Джоузеф, който бил простак и разсипал красивия ягуар още преди майка му да почине. Джоузеф влязъл в затвора за шофиране след употреба на алкохол.

Ето го пак нашия стар приятел алкохола, който смалявал мозъците.

Предложението на Робърт за женитба било направено върху единствената току-що окосена морава в квартала. Всички други дворове били превзети от пустошта, понеже обитателите заминали. През цялото време, докато Войчеховиц правел предложението си, един едър златен лабрадор лаел по двамата и се правел на страшилище. Това бил Доналд — кучето, което било такава утеха за Рой през последните месеци от живота му. Някога и кучетата имали имена. Доналд бил куче, Робърт — мъж. Доналд бил безопасен. През живота си не бил ухапал човек. Искал само някой да хвърля пръчка, за да изтича и да я донесе, и така нататък. Доналд, меко казано, не бил много умен. С положителност може да се каже, че той не би написал Деветата симфония на Бетовен. Когато заспивал, често скимтял и задните му крака потрепвали. Сънувал, че гони хвърлени пръчки.

Робърт се боял от кучета, защото един доберман-пинчер нападнал него и майка му, когато Робърт бил едва на пет години. По отношение на кучетата той не се безпокоял, стига да има човек, когото те да слушат. Останел ли обаче насаме с куче с каквито и да е размери, Робърт се изпотявал, разтрепервал и косата му настръхвала. Затова много внимавал да не попада в такива ситуации.

Но предложението му за женитба толкова изненадало Мери, че тя избухнала в сълзи — нещо, което никой вече не прави. Мери много се смутила, объркала се, извинила се на Робърт надве-натри и хукнала към къщата. Не искала да бъде омъжена за друг, освен за Рой. Дори след като Рой бил мъртъв, тя не искала да бъде омъжена за друг.

Така че Робърт останал сам с Доналд на моравата пред къщата.

Ако големият мозък на Робърт го бивало за нещо, той щял да накара Робърт нарочно да тръгне към колата си, като същевременно презрително заповяда на Доналд да млъкне, да се махне и така нататък. Но вместо това мозъкът го накарал да се обърне и да хукне. Мозъкът му бил много повреден, защото го накарал да изтича покрай колата, докато Доналд го следвал по петите, да пресече улицата и да се покатери на една ябълка в предния двор на празната къща, чиито обитатели се били преместили в Аляска.

А Доналд застанал под дървото и започнал да лае по него.

Робърт се страхувал да слезе и стоял там цял час, докато Мери, заинтригувана защо Доналд лае толкова дълго и толкова монотонно, не излязла от къщи и не избавила Робърт.

Когато Робърт слязъл, повдигало му се от страх, пък и се отвращавал от себе си. И наистина повърнал. След това (а бил изцапал обувките си и маншетите на панталоните) той казал: „Аз не съм мъж. Аз просто не съм мъж. Вече изобщо няма да те безпокоя. Вече няма да безпокоя нито една жена.“

Разказвам тук тази история на Мери, защото капитан Адолф фон Клайст щял да има същото ниско мнение за качествата си, след като пет денонощия избивал като с миксер пяната от океана, без да стигне до какъвто и да е остров.



Намирал се много далече на север, прекалено далече на север. Така че всички ние се намираме много далече на север, прекалено далече на север. Аз не бях гладен, Джеймс Уейт, разбира се, също не изпитваше глад, както бе замразен долу, в кухненския хладилник. Кухненското помещение, макар и без крушки и илюминатори, все още можеше да се осветява призрачно от нагряващите се елементи на печките и фурните. И водопроводната система работеше. От всички кранове течеше вода — и топла, и студена.

Така че жадни нямаше, но всички бяха изгладнели. Изчезна Казак, кучето на Сълини, и аз не слагам звездичка пред името му, понеже Казак е мъртъв. Момиченцата канка-боно го отмъкнали, докато Сълини спяла, удушили го с голи ръце, одрали го и го изкормили не с друго, а само с нокти и зъби. Опекли го във фурната. Засега никой не знаел, че са го направили. Бездруго кучето вече се хранело от собствената си плът. Когато го убили, то било кожа и кости.

И да беше стигнал до Санта Росалия, за Казак нямало бъдеще, дори при невероятното положение на острова да има мъжко куче — защото Казак бил кастриран. Единственото, което Казак можел да остави след смъртта си, било да създаде на косматата Акико, чието раждане предстояло, детски спомен за куче. И при най-добро стечение на обстоятелствата Казак нямало да живее толкова дълго, та да му се радват другите деца на острова, а той да върти опашка и така нататък. А лаят му нямало как да запомнят, понеже Казак не лаел.

6.

В случай, че някой се трогне до сълзи, искам да кажа за безвременната кончина на Казак следното: „Е, все пак от него не можеше да се очаква, че ще съчини Деветата симфония на Бетовен“.

Ще кажа същото и за смъртта на Уейт: „Е, все пак от него не можеше да се очаква, че ще съчини Деветата симфония на Бетовен.“

Този кисел коментар, отбелязващ малкото, което могат да постигнат в живота повечето от нас, независимо колко дълго живеят, не е мое изобретение. Чух го най-напред изказан на шведски на едно погребение още докато бях жив. Покойникът във въпросната погребална церемония беше неприятен тъпак, надзирател в корабостроителницата, на име Пер Олаф Розенквист. Почина млад (според преценката за „млад“ от онова време), защото също като Джеймс Уейт беше наследил увредено сърце. Отидох на погребението заедно с един приятел оксиженист, който се казваше Ялмар Арвид Бострьом — не че сега е от значение как се е казвал някой преди милион години. Когато излизахме от черквата, Бострьом рече: „Е, все пак от него не можеше да се очаква, че ще съчини Деветата симфония на Бетовен.“

Попитах го дали този пример за черен хумор си е негов, а той каза, че го е чул от дядо си, немец по произход, който като офицер през Първата световна война бил натоварен да организира погребването на загиналите на Западния фронт. Обичайно било за войниците, новаци в тази работа, да размишляват философски над нечий труп, върху чието лице се готвели да изсипят лопата пръст, какво щял да направи, ако не бил умрял толкова млад. Имало много цинични подмятания, които един ветеран можел да каже на такъв замислен новобранец, едно от които било: „Не се безпокой. Все пак от него не е можело да се очаква да съчини Деветата симфония на Бетовен“.



Когато и мене самия ме погребаха млад в Малмьо, само на шест метра от Пер Олаф Розенквист, на излизане от гробището Ялмар Арвид Бострьом каза същото и за моя милост: „Е, все пак не можеше да се очаква, че Лиън ще напише Деветата симфония на Бетовен“.

Спомних си за този коментар, когато капитан фон Клайст гълчеше Мери, че плаче за смъртта на човек, смятан от двамата за Уилард Флеминг. Корабът плаваше само от дванайсет часа, и капитанът все още с лекота изпитваше превъзходство над Мери, пък и всъщност над всички.

Като й нареди да държи курс на запад, той добави:

— Губиш си времето да плачеш за напълно чужд човек. Сама ми каза, че той не е имал роднини, нито се е занимавал с нещо смислено. Каква полза да го оплакваш?

Моментът беше подходящ, за да кажа с глас, който не излиза от живо тяло: „И положително е нямало да съчини Деветата симфония на Бетовен“.

После фон Клайст си позволи шега, макар че тя не прозвуча особено смешно.

— Като капитан на кораба — каза той, — аз ти заповядвам да плачеш само ако има причини за това. Сега няма причини да плачеш.

— Но той ми беше съпруг — рече Мери. — Смятам да приема ритуала по бракосъчетанието съвсем на сериозно. Може да ти се стори смешно, но е така. — Уейт все още беше там, а не прибран в хладилника. — Той е дал много на хората, и щеше още много да даде, ако го бяхме спасили.

— И какво толкова прекрасно им е дал? — попита капитанът.

— Той знаеше повече от всеки друг за вятърните мелници — обясни Мери. — Казваше, че можем да затворим каменовъглените и урановите мини, че само с вятърни мелници и най-студените области на света могат да станат топли като Маями, щата Флорида. Уилард беше много скромен човек — добави тя.

— Така излиза — съгласи се капитанът.



Сто и осем часа по-късно се оказало, че капитанът открито си съперничи с репутацията на споменатия скромен пример за подражание.

— Ако Уилард беше жив, щеше да знае точно какво трябва да правим — казала Мери.

Капитанът напълно бил загубил самочувствието си, и макар че му оставали още трийсет години живот, никога не си го възвърнал. Не смятате ли, че това е истинска трагедия? Чувствал се жалък, когато Мери му се присмивала.

— Готов съм да приема всякакви предложения — рекъл той. — Само ми кажи какво би направил чудесният Уилард, и аз с радост ще го направя.

По това време той бил уволнил своя мозък и управлявал кораба по съветите на душата си, като потеглял ту в една, ту в друга посока. Дори остров с размерите на кърпичка би накарал фон Клайст да се разплаче от благодарност. Но отново и отново слънцето — или точно отпред, или над кърмата, над десния или левия борд — залязвало.

На долната палуба Сълини Макинтош викала кучето си.

— Каза-а-к, Ка-за-а-к! Виждал ли е някой моето куче?

— Не е горе! — извикала в отговор Мери.

После, като се мъчила да си представи как би постъпил Уилард, тя споделила хрумването си, че „Мандаракс“, освен че е часовник, преводач и така нататък, може би действа и като радиостанция. И предложила на капитана да отправи зов за помощ чрез компютъра.

Капитанът нямал представа какво е „Мандаракс“. Смятал, че това е „Гокуби“, защото имал „Гокуби“ в Кито, в чекмеджето за носни кърпи, заедно с копчетата за ръкавели, игли за вратовръзки и часовници. Получил го като подарък от брат си за Коледа, но не виждал ползата от компютъра. Смятал го за поредната играчка, но поне едно знаем за него: че в никакъв случай не е радиостанция.

Сега той претеглил на ръка „Мандаракс“, смятан за „Гокуби“, и казал на Мери:

— Готов съм да се лиша от дясната си ръка, ако този боклук е радиостанция. И се кълна, че дори пресветият Уилард Флеминг не би могъл да изпрати или да получи съобщение посредством един „Гокуби“!

— Може би ще престанеш да бъдеш толкова самоуверен за всичко! — рекла тя.

— Хрумвала ми е и тая мисъл.

— Тогава изпрати SOS! — настоявала Мери. — Няма да ни навреди.

— Естествено, че няма да ни навреди — съгласил се капитанът. — Напълно права си, госпожо Флеминг. Няма да ни навреди.

И той заговорил в малкия микрофон на „Мандаракс“, повтаряйки носово международно известната преди милион години дума, съобщаваща за кораб в бедствено положение: „Мейдей2, мейдей, мейдей…“

После обърнал екрана на „Мандаракс“ така, че двамата с Мери да прочетат отговора, който може да се появи там. По случайност проникнали в тази част от интелекта на компютъра, която липсвала при „Гокуби“, и знаела много цитати на всевъзможни теми, включително и за месещ май. На малкия екран изникнали следните напълно загадъчни думи:

„Цъфтят в покварения месец май

и кестенът, и дрянът, и дървото Юдино,

за да се изядат, разкъсат и изпият

сред шепот…“

Т. С. Елиът (1888–1965)

7.

За миг капитанът и Мери повярвали, че са се свързали със света, макар че не било възможно да получат толкова бързо такъв литературен отговор на сигнала за помощ.

Затова капитанът отново извикал: „Мейдей! Мейдей! Тук “Баиа де Дарвин", местоположение неизвестно. Чувате ли ме?

На което „Мандаракс“ отговорил:

„И догодина май ще бъда хубав — съмненията са излишни.

Да, но ще бъдем вече двайсет и четири годишни!“

А. В. Хаусман (1859–1936)

Станало ясно, че думата „май“ кара компютъра да бълва цитати. Капитанът се озадачил. Все още смятал, че това е „Гокуби“, но може би по-сложен модел от онзи, който имал у дома. Жестоко се лъжел! Но понеже разбрал, че получава отговори на думата „май“, решил да опита и с „юни“.

А „Мандаракс“ отговорил:

„Юни се простира надлъж и шир…“

Оскар Хамърстайн II (1895–1960)

— Октомври, октомври! — извикал капитанът.

А „Мандаракс“ отговорил:

Небето бе сиво и мрачно,

листата — посърнали, сухи.

Листата — увехнали, сухи.

Октомври… Самотният здрач

в година на вопли глухи…"

Едгар Алън По (1809–1849)

Толкова за „Мандаракс“, който капитанът още смятал за „Гокуби“. А Мери казала, че по-добре да се качи на наблюдателната площадка, за да види има ли нещо за виждане.

Преди да се качи обаче, тя подложила нова динена кора на капитана. Попитала го за името на острова, който се предполагало, че ще видят съвсем скоро. Това било нещо, което капитанът непрекъснато правел през третия ден от плаването: изброявал острови, вероятно намиращи се точно зад хоризонта или право напред. „Бъди нащрек, за да не изпуснеш Сан Кристобал или Хеновеса — зависи колко на юг сме отишли“ — казвал той. А по-късно възкликвал: „Аха! Сега зная къде се намираме. Всеки миг ще се покаже остров Худ — единственото място на света, където гнезди галапагоският албатрос, най-голямата птица на архипелага!“ и така нататък.

Между другото тези албатроси съществуват и днес, и продължават да гнездят на остров Худ. Имат размах на крилата около два метра и все така вярват в бъдещето на авиацията. Те все още смятат, че това предстои.



Към края на петия ден обаче капитанът си замълчал, когато Мери го помолила да назове името на който и да е остров, намиращ се според него наблизо.

Затова тя отново го попитала, и тогава той й отговорил: „Планината Арарат“.



Когато Мери се качи на наблюдателната площадка, аз се учудих, защото тя не извика от изненада, забелязвайки онова, което аз сметнах за странно атмосферно явление първо над кърмата, а после изместено над килватера. Изглеждаше от електрически произход, макар че не се чуваше никакъв шум — или беше близък роднина на кълбовидната мълния, или пък на огньовете на Свети Елм.

Бившата учителка погледна право към него, но не си пролича да й се вижда необичайно. Тогава разбрах, че само аз го виждам, и се досетих какво е: синият тунел към Отвъдния свят. Отново бе дошъл да ме прибере.

Дотогава го бях виждал три пъти: в мига на обезглавяването ми; на гробището в Малмьо — където шведската глина с плясък удряше по ковчега ми, а Ялмар Арвид Бострьом, който положително нямаше да съчини Деветата симфония на Бетовен, каза за мене: „Е, все пак той нямаше да съчини Деветата симфония на Бетовен!“, и третия път — когато самият аз се намирах на наблюдателната площадка по време на бурята в северния Атлантик, под лапавицата и морските пръски, и държах отрязаната си глава високо, като че беше баскетболна топка.

На въпроса, който синият тунел поставя с появяването си, мога да отговоря само аз: изчерпал ли съм вече любопитството си към онова, което представлява животът? Ако е така, трябва само да стъпя вътре в онова, което оприличавам на прахосмукачка. А ако наистина пълният със светлина, подобна на отблясъците, хвърляни от печките и фурните на „Баиа де Дарвин“ син тунел всмуква, това явно не притеснява покойния ми баща, научнофантастичния писател Килгор Траут, който стои точно на отвора и си приказва с мене.



Първото, което каза баща ми, застанал над кърмата на „Баиа де Дарвин“, беше следното: „Не ти ли омръзна корабът на глупаците, момчето ми? Ела веднага при татко. Ако сега се откажеш от мене, няма да ме видиш повече цели милион години!“

Милион години! Боже мили, милион години! И той не се шегуваше. Колкото и лош баща да беше, той винаги удържаше на думата си, и никога не ме лъжеше преднамерено.

Направих една крачка към него, но не и втора. Приличах на женски синеног рибояд в началото на брачния танц. Както и при брачния танц, несигурната първа крачка е началото на часовниковото тиктакане, което после става неудържимо. Вече се бях променил, макар още да се намирах далече от прахосмукачката. Тътенът от машинното отделение на „Баиа де Дарвин“ се чуваше по-слабо, а металната горна палуба стана прозрачна, така че виждах долу в главния салон как момиченцата канка-боно оглозгват костите на своята невинна сестра Казак.

Първата крачка към баща ми ме накара да се замисля за тези индианчета, за Мери на наблюдателната площадка зад гърба ми, за Хисако Хирогучи и нейния зародиш в тоалетната, за угнетения капитан на мостика и за сляпата Сълини, а и за трупа в огромния хладилник: „Защо трябва да ме е грижа за тези непознати хора, роби на страха и глада? Какво общо имат те с мене?“



Когато не направих втора крачка към него, баща ми каза:

— Не спирай, Лиън. Няма време за свенливост.

— Още не съм приключил проучването си! — възпротивих се аз.

Бях си избрал да стана призрак, понеже в това занимание имаше допълнителна изгода — възможност да чета чужди мисли, да узная истината за миналото на даден човек, да виждам през стени, да бъда на няколко места едновременно, да изследвам задълбочено защо тази или онази ситуация е добила определен вид, и да имам достъп до цялото човешко познание.

— Татко, дай ми още пет години! — помолих се аз.

— Пет години?! — възкликна той и започна да ми се подиграва заради трите предишни уговорки, които направих с него: „Още един ден, татко!“, „Още един месец, тате!“, „Още шест месеца, татенце!“

— Но аз научавам толкова много за това какъв е животът, какви механизми го движат и какъв е всъщност смисълът му! — казах аз.

— Не ме лъжи — рече баща ми. — Аз лъгал ли съм те някога?

— Не, сър — потвърдих аз.

— Тогава и ти не ме лъжи.

— Сега ти Господ ли си? — попитах аз.

— Не — каза той. — Все още съм само твоят баща, Лиън, но ти не ме лъжи. Колкото и да подслушваш, друго освен информация не си събрал. Все едно, че колекционираш картички с бейзболисти или капачки от бутилки. Има ли полза от тая информация, да не си „Мандаракс“?

— Само още пет години, баща ми, татко, тате, татенце!

— Няма да стигне за онова, което се надяваш да узнаеш — каза ми той. — И по тези причини, момчето ми, давам ти честната си дума, че ако ме отпратиш сега, няма да се върна цели милион години. Лиън, Лиън! — умолително извика той. — Колкото повече узнаеш за хората, толкова повече ще се отвратиш. Мислех си, че след като беше изпратен от хората, смятани за най-мъдри в родината ти да се биеш в една почти безкрайна, неблагодарна, ужасяваща и в крайна сметка безсмислена война, ти си вникнал достатъчно в същността на човечеството и наученото може да ти послужи за цялата вечност! Трябва ли да ти казвам, че тези прекрасни животни, за които явно искаш да научиш все повече и повече, изпитват тъпашка гордост, че имат оръжия, готови да влязат в употреба всеки миг с гаранцията, че ще изтребят всичко живо? Трябва ли да ти казвам, че когато се гледа отгоре, тази някога красива и пълна с изобилие планета напомня болните органи на Рой Хепбърн по време на аутопсията, и че явните ракови образувания, нарастващи заради самото нарастване, изяждащи и отравящи всичко, са градовете на твоите любими човешки същества? Трябва ли да ти казвам, че тези животни така са оплескали нещата, че вече не могат да си представят дори собствените им внуци да живеят прилично, и че ще сметнат за чудо, ако стане нещо за ядене или за радост в двехилядната година, до която има само четиринайсет години? Мило момче, също като хората на този прокълнат кораб човечеството се оглавява от капитани без карти и компаси, които всеки миг се занимават само с проблеми, чиято същност е да запазят собственото си достойнство!

Както и приживе, и сега баща ми беше брадясал. Както и приживе, и сега беше блед и мършав. Както и приживе, и сега пушеше цигара. И несъмнено една от причините, поради които се затруднявах да направя още една крачка към него беше, че не го обичах.

На шестнайсетгодишна възраст избягах от къщи, понеже се срамувах от баща си.

Ако в отвора на синия тунел вместо него ми се беше появил ангел, можеше веднага да се пъхна вътре.



Джеймс Уейт избягал от къщи, понеже непрекъснато го подлагали на физически тормоз. Все едно, че от родилното отделение бил отишъл направо при Испанската инквизиция — толкова изобретателни били за някои от мъченията големите мозъци на осиновителите му. Аз избягах от истински баща, който дори ядосан не ми беше посегнал.

Но когато бях твърде малък, за да схващам кое какво е, моят баща ме направи съучастник, за да прогони завинаги майка ми. Насърчаваше ме да й се присмивам заедно с него, че иска да предприеме пътуване, да имаме семейни приятели, да ги каним на гости, а понякога да ходим на ресторант и на кино. Съгласявах се с баща си. Тогава го смятах за най-големия писател на света, понеже не можех да измисля друго, с което да се гордея. Нямахме приятели и живеехме в най-мизерната къща на квартала. Нямахме кола, нямахме дори телевизор. Какво ми пречеше да бъда на негова страна, против майка си? Чест му прави обаче, че той никога не твърдеше, че е велик. Според мен величието му се криеше в настойчивостта да не върши нищо, освен непрекъснато да пише и да пуши — и то наистина непрекъснато.

А, да. Имаше още нещо, с което можех да се гордея, и то беше от значение в Коухоуз: баща ми беше служил като морски пехотинец.

Когато обаче станах на шестнайсет години, самостоятелно стигнах до заключението, направено от майка ми и съседите още отдавна: че животът на баща ми е провал, който отблъсква, че творбите му се появяват само в долнопробни издания, от които почти не получава пари. Казах си, че баща ми е позор за самия живот, защото не прави нищо, освен че непрекъснато пише и пуши — и то наистина непрекъснато.

По онова време бях зарязал всички предмети в училище, с изключение на часовете по изкуство. Никой от гимназията в Коухоуз не зарязваше тези часове, това просто не беше възможно. И избягах, за да открия майка си, но не я намерих.



Баща ми беше издал над сто романа и хиляда разказа, но през моите пътувания само веднъж попаднах на човек, който бе чувал за него. Срещата с подобно лице след такова дълго търсене дотолкова ме разстрои емоционално, че според мен известно време бях наистина като умопобъркан.

Нито веднъж не се обадих на баща си по телефона, нито му пратих картичка. Разбрах, че е умрял едва когато умрях и аз, и той ми се показа за пръв път в началото на синия тунел, водещ към Отвъдния свят.

Продължавах да го уважавам само за едно нещо, с което смятах, че и той още се гордее. И аз като него служих като морски пехотинец. Това беше семейна традиция.

Божичко, та нима сега аз също не съм се превърнал в писател?

Дращя съвсем като баща си, без каквото и да е усещане, че някъде ще има мой читател! А няма нито един. Не може и да има.



Ето че и двамата бяхме станали танцуващи синеноги рибояди: правехме каквото се иска, независимо дали някой го забелязва или не. По-скоро второто.



А сега баща ми каза от прахосмукачката:

— Метнал си се на майка си.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Знаеш ли кой беше любимият й цитат?

Знаех. Знаеше го и „Мандаракс“. Цитатът е сложен за надслов на тази книга.



— Ти вярваш, че хората са добри животни, които накрая ще решат всичките проблеми и отново ще превърнат Земята в Райска градина.

— Моля те, мога ли да я видя? — попитах аз, защото знаех, че тя е мъртва и се намира някъде в другия край на тунела. Това бе първото, което поисках да узная от баща си, когато самият аз умрях: „Знаеш ли какво е станало с мама?“ Бях я търсил навсякъде, преди да постъпя в морската пехота.

— Жената зад теб мама ли е? — исках да разбера аз.

Състоянието на синия тунел бе неспокойно, имаше перисталтика. Гърчовете му често ми позволяваха да надникна далече вътре. Третия път, когато баща ми се появи, мярнах една жена и си помислих, че може да е мама, но нямах късмет.

— Аз съм Нейоми Торп, Лиън! — извика жената. Тя беше съседка, която след като истинската ми майка избяга, известно време полагаше големи усилия да ми бъде като майка. — Аз съм госпожа Торп! — повтори тя. — Нали ме помниш, Лиън? Я ела тук, както идваше у нас през кухненската врата! Хайде, бъди добро момче. Нали не искаш да останеш там още милион години?

Направих още една крачка към прахосмукачката. „Баиа де Дарвин“ се превърна във фантастична картина от паяжини. Синият тунел все по-ясно се очертаваше и ми се виждаше разумно същество за придвижване, също като трамвая в Малмьо, с който всеки ден пътувах до корабостроителницата и обратно.

Но тогава, иззад гърба ми, от ефирната наблюдателна площадка на „Баиа де Дарвин“ чух как призрачният силует, в който се бе превърнала Мери, крещи неспирно нещо. Помислих си, че по някакви причини жената е в агония. Не различавах думите, но по гласа й съдех, че може би е улучена с куршум в корема.

Трябваше да разбера какво казва, затова направих две крачки назад, после се обърнах и я погледнах. Тя ридаеше и се смееше. Беше се надвесила през ръба на голямата метална кофа, представляваща наблюдателницата, така че висеше надолу с главата. Викаше към капитана, застанал на мостика:

— Земя! Земя! Слава тебе, Господи! Боже мили! Земя! Земя!

8.

Мери беше видяла Санта Росалия.

Естествено, капитанът веднага щеше да насочи кораба натам с надеждата, че островът не е безлюден, или че поне е обитаван от животни, които той и останалите могат да сготвят и да изядат.

Оставаше под въпрос дали аз щях да бъда с тях, за да видя какво ще се случи по-нататък. Цената, която щях да платя, за да задоволя любопитството си за съдбите на хората от кораба, беше пределно ясна: да бродя като призрак по Земята, без възможност за промяна на положението, още милион години.

Решението за мен бе взето от Мери Хепбърн — от „госпожа Флеминг“, чиято радост на наблюдателницата толкова дълго задържа вниманието ми, че когато погледнах към тунела, той беше изчезнал.



Сега вече излежах присъдата си от хиляда хилядолетия. Платих изцяло дълга си към обществото, или към каквото имам дълг. Очаквам да видя синия тунел по всяко време. Естествено, с голяма радост ще се пъхна в него. Тук вече не се случва нищо, което многократно да не съм виждал и чувал. Положително никой няма да съчини Деветата симфония на Бетовен, нито да излъже или да започне Третата световна война.

Мама излезе права: дори в най-мрачните времена за човечеството все пак имаше надежда.

* * *

На 1 декември 1986 година в понеделник следобед капитан Адолф фон Клайст, чийто кораб нямал използваема котва, нарочно закарал „Баиа де Дарвин“ в една плитчина с базалтово дъно близо до брега. Смятал, че когато дойде време да отплава, корабът ще може да се измъкне оттам, както станало в Гуаякил.

Кога възнамерявал да отплава? Веднага, щом натоварел хранителни припаси: яйца, рибояди, пингвини, корморани, омари и всичко останало, което се яде и може лесно да се улови. Щом натрупал провизии, съответстващи на запасите му от гориво и вода, той лесно щял да се върне на материка и да потърси спокойно пристанище, което да ги приюти. Възнамерявал да преоткрие Южноамериканския континент.

Той изключил верните машини. Това щяло да отбележи края на тяхната вярност. По причини, които капитанът изобщо не успял да установи, машините повече не проработили.

Това означавало, че печките, фурните и хладилниците скоро също излезли от употреба веднага, щом акумулаторите се изчерпали.

Били останали още десет метра от кърмовото въже — от бялата найлонова пъпна връв — навити около един кнехт на главната палуба. Капитанът навързал по него възли, след което двамата с Мери се спуснали в плитчината и прегазили до брега, за да съберат яйца и да убият някои нисши животни, които не се страхуват от тях. Щели да използват блузата на Мери и новата риза на Джеймс Уейт, с все още висящ етикет, като пазарски чанти.

Извили вратовете на няколко синеноги рибояди. Уловили за опашките сухоземни игуани и ги удряли до смърт о черните камъни. Точно по време на това клане Мери се одрала и безстрашната чинка вампир за пръв път вкусила човешка кръв.



Убийците не посегнали на морските игуани, защото смятали, че не стават за ядене. Щели да изминат две години, преди да направят откритието, че частично смлените водорасли в стомасите на тези твари не само са вкусна и топла храна, вече сготвена, но и лек за недостига на витамини и минерали, който ги мъчел дотогава. Така диетата им придобила завършеност. При това някои хора понасяли въпросното пюре по-лесно, отколкото други, така че закрепнали, изглеждали добре и били пожелани като сексуални партньори. Законът за естествения подбор влязъл в действие и като следствие милион години по-късно човешките същества могат сами да смилат водораслите, без намесата на морските игуани, които са оставени на мира.

Това е много по-добро решение на въпроса и задоволява всички.

Все пак хората продължават да убиват риба и все още ядат синеноги рибояди, които и досега не се боят от тях.

Сигурен съм, че бих могъл да остана тук още милион години, и на синеногите рибояди пак няма да им стигне времето, за да разберат, че хората са опасни. Да, и както вече казах, те продължават неуморно да танцуват през размножителния период.



Вечерта хората на „Баиа де Дарвин“ буквално си направили пиршество. Хранили се на горната палуба, и самата палуба им служела като поднос за сервиране, а капитанът бил в ролята на майстор готвач. Имало печени сухоземни игуани, пълнени с месо от омар и мръвки от рибояди. Имало два печени рибояда, пълнени със собствените им яйца и намазани със стопена пингвинска мас. Храната била страшно вкусна и всички отново се чувствали щастливи.

Другата сутрин на зазоряване капитанът и Мери отново слезли на брега, като взели и момиченцата канка-боно. Децата най-после разбрали нещо от онова, което се случвало. Те не спирали да убиват, не спирали да примъкват убитите животни, докато корабният хладилник не се напълнил освен с тялото на Джеймс Уейт с достатъчно птици, игуани и яйца, които при нужда можели да им служат за храна цял месец. Сега хората разполагали не само с достатъчно гориво и вода, но и с безкрайно много при това добра храна.

Оставало капитанът да включи моторите. Щял да насочи кораба на изток с пределна скорост. Нямало начин да не попадне на Южна Америка, Централна Америка, или Северна Америка, обяснил капитанът на Мери, защото чувството му за хумор се възвърнало. „Само дано не ни сполети нещастието да минем през Панамския канал — рекъл той. — Но и да минем през канала, мога да гарантирам, че накрая все ще стигнем до Европа или Америка.“

Капитанът се разсмял, разсмяла си и Мери. В крайна сметка всичко щяло да бъде наред. Обаче моторите не проработили.

9.

По времето, когато „Баиа де Дарвин“ потъва в мъртвешки спокойния океан — през септември 1996 година — всички освен капитана наричали кораба с прозвището, дадено му от Мери: „Гърмящия транспарант.“

Това непочтително наименование било взето от песен, която Мери научила от „Мандаракс“, със следния текст:

„Най-чудният кораб, направен от хора

«Гърмящ транспарант» бе наречен —

с безгрижни моряци сред риби и раци

на плаване бурно обречен.

Стои капитанът насред урагана

на мостика с дързост нечута.

Но често, презрял и деветия вал,

той кротко спи в свойта каюта.“

Чарлс Карил (1842–1920)

Хисако Хирогучи, косматата й дъщеря Акико и Сълини Макинтош също наричали кораба „Гърмящия транспарант“. Така го наричали и момичетата канка-боно, които харесали как звучат думите, без да ги разбират. А когато по-късно момичетата станали жени и родили деца, те им обяснили, че са пристигнали от материка с вълшебен кораб, който се казва „Гърмящия транспарант“.

Акико, владееща перфектно английски и японски, единствена извън индианската група знаела и техния език, но все не намирала подходящ начин да преведе и канка-бонски „Гърмящия транспарант“.



Скоро след като „Гърмящият транспарант“ отишъл на дъното, Мери започнала да провежда осеменителната си програма. Тогава тя била на шейсет и една години. Явявала се единственият сексуален партньор на капитана, който бил шейсет и шест годишен, и сексуалните му интереси вече не били чак дотам непреодолими. Той продължавал да е убеден, че не бива да се размножава, защото смятал, че все още съществува възможност да предаде на поколенията Хънтингтъновата хорея. Пък и бил расист и изобщо не изпитвал влечение към Хисако или косматата й дъщеря, а още по-малко — към индианките, които в крайна сметка щели да родят негови деца.

Не забравяйте, че тези хора непрекъснато очаквали да бъдат избавени и нямало откъде да знаят, че са последната надежда на човешкия род. Така че се обръщали към сексуални занимания само за да прекарат по-приятно част от времето си, да се освободят от натрупаното напрежение, да си помогнат да заспят и какво ли не още. Споделяли мнението, че би било безотговорно да се размножават, понеже Санта Росалия не подхождала за отглеждането на деца, а и децата щели да предизвикат затруднения с хранителните запаси.

Преди „Гърмящият транспарант“ да се присъедини към еквадорската подводна флота, и Мери, както всички, сериозно смятала, че раждането дори на едно дете ще бъде трагедия.

С душата си тя продължавала да мисли, че е така, но големият й мозък, без да се напряга, за да не я подплаши, започнал да се чуди дали спермата, която капитанът впръсквал в нея около два пъти месечно, не може някак да бъде прехвърлена в жена на детеродна възраст, и — хокус бокус препаратус! — да последва бременност. Акико, тогава на десет години, все още нямала овулация, но младите жени канка-боно, на възраст между петнайсет и деветнайсет години, с положителност имали.



Големият мозък на Мери й казал нещо, което тя често казвала на учениците си: че няма нищо лошо, и по-скоро дори може да се окаже много добре, ако хората премислят най-различни идеи, независимо, че те могат да изглеждат неосъществими, непрактични или направо налудничави. И там, на Санта Росалия, тя се окуражавала, както окуражавала и младежите в Илиъм, че упражненията на мозъка дори с най-долнопробни идеи са довели до много от най-важните научни открития през периода, който тя преди милион години наричала „модерните времена“.

Мери се посъветвала с „Мандаракс“ относно любопитството.

„Мандаракс“ казал:

„Любопитството е една от постоянните и непроменливи характеристики на живия ум“.

Самюъл Джонсън (1709–1784)

Онова, което „Мандаракс“ не й казал, и което несъмнено и нейният голям мозък нямало да й каже, било, че ако й хрумне идеята за нов експеримент, който има шанс да успее, нейният голям мозък ще превърне живота й в ад, докато експериментът наистина не бъде проведен.

Моето мнение е, че това е най-диаболичният аспект на едновремешните големи мозъци, които казвали впоследствие на своите собственици: „Има нещо безумно и ние можем да го направим, макар че всъщност няма да го направим. Но е забавно да си го мислим.“

И после, сякаш изпаднали в транс, хората го правели: карали роби да се сражават до смърт в Колизея, изгаряли живи хора на градските площади заради непопулярните им убеждения, строели фабрики с единствената цел да убиват човеци в индустриални количества, или да хвърлят във въздуха цели градове, и така нататък, и така нататък.

Някъде в „Мандаракс“ е трябвало да залегне, но не било залегнало, предупреждение в следния смисъл: „В ерата на големите мозъци всичко, което може да се направи, ще бъде направено — така че кротувайте.“

„Мандаракс“ стигал най-близко до подобна мисъл с цитата от Томас Карлайл (1795–1881):

„Всякакво съмнение се пресича единствено чрез действието.“

Съмненията на Мери дали една жена може да зачене с помощ от друга жена на пустинен остров без технически улеснения я накарали да предприеме действия. В положение, наподобяващо транс, тя се озовала в лагера на жените от племето канка-боно от другата страна на кратера, като взела Акико, за да превежда.

Сега се улавям, че си спомням баща си приживе, когато все още беше оцапан с мастило нещастник в Коухоуз. Той все се надяваше да продаде нещо на киното, за да се отърве от работа на парче, и в къщи да си имаме готвачка и чистачка.

Но колкото и силно да желаеше това, възловите сцени във всеки негов разказ и роман бяха събития, които никой с всичкия си не би използвал за кино — не и ако искаше филмът да има успех.

И аз сега разказвам история, чиято възлова сцена по никой начин не би била включена в един популярен филм отпреди милион години. В нея Мери Хепбърн, сякаш хипнотизирана, пъха своя десен показалец в себе си, а после в една осемнайсетгодишна индианка, и така я кара да зачене.

По-късно Мери си помислила, че може да си направи шега с припрените, безотговорни и направо безумни волности, които си позволила с тялото не само на едно, а на всички млади момичета канка-боно. Тя обаче вече не разговаряла с колониста, който можел да разбере шегата — с капитана — затова нямало с кого да я сподели. Ако шегата беше изречена на глас, щеше да прозвучи така: „Защо не ми хрумна да го направя още докато преподавах в гимназията на Илиъм? Сега щях да бъда в уютен женски затвор в щата Ню Йорк, а не на забравения от Бога остров Санта Росалия!“

10.

Когато корабът потънал, той отнесъл и костите на Джеймс Уейт, смесили се върху пода на хладилника за месо с костите на влечуги и птици от видове, които се срещат и днес. Само че днес кости като неговите не са покрити с плът.

Явно Уейт е бил някаква мъжка маймуна: вървял е изправен и е имал необикновено голям мозък, чиято цел, както можем да се досетим, е била да контролира ръцете му, а те били коварно подвижни. Можел е да опитоми огъня. И да използва сечива.

Речникът му може да се е състоял от десет и повече думи.



Когато корабът потънал, от хората на острова единствено капитанът имал брада. Година след това щял да се роди синът му Камикадзе. Тринайсет години по-късно на острова щяла да се появи втора брада: брадата на Камикадзе.

Както казвал „Мандаракс“:

„Един старец с дълга брада

изпаднал в голяма беда:

пет коса и чучулига,

три славея и една авлига

се заселили в тази брада.“

Едуард Лиър (1812–1888)

Докато дошло време корабът да потъне, колонията била вече на десет години, а капитанът, понеже нямал достатъчно храна за размисъл, нито достатъчно занимания, се превърнал в голям досадник. Прекарвал значителна част от времето си в околностите на единствения островен водоизточник — извор в подножието на кратера. Когато хората идвали, за да си налеят вода, той ги посрещал така, сякаш бил любезният и всезнаещ господар на извора, негов пръв помощник и пазител. Капитанът обяснявал дори на канка-боните, които не разбирали нито дума английски, какво е състоянието на извора този ден — описвал църцоренето от процепа в скалата като „много изнервено“, „много бодро“, „много мързеливо“ и какво ли не още. Църцоренето всъщност не се променяло и оставало все същото от хилядолетие преди заселването на колонията, а и до днес се е запазило, макар че хората вече не се нуждаят от него. Ето какъв бил механизмът му (и не било задължително да си завършил военноморската академия на САЩ, за да разгадаеш тайната): кратерът представлявал огромна вдлъбнатина, в която се събирала дъждовна вода, скрита от лъчите на слънцето под много дебел слой вулканични отпадъци. Имало пукнатина, през която водата бавно изтичала.

При цялото време, с което разполагал, капитанът не успял да подобри състоянието на извора. Повече не можело и да се желае — водата непрестанно капела от процепа в базалта и се стичала в естествено езерце десет сантиметра по-долу. Това езерце било (и все още е) с размерите на клозетната чиния в тоалетната до главния салон на „Гърмящия транспарант“. Ако езерцето се изпразнело, с помощта или без помощта на капитана, според изчисленията на „Мандаракс“ за двайсет и три минути и единайсет секунди то отново се препълвало.

Как бих могъл да опиша залеза на капитана? Ще трябва да кажа, че той бил напълно отчаян. Но е сигурно, че е щял да се чувства така и без да попадне на пустинния остров Сайта Росалия.

Както казвал „Мандаракс“:

„Купища хора живеят в тихо отчаяние“.

Хенри Дейвид Торо (1817–1862)

А защо тихото отчаяние било толкова разпространено страдание, особено сред мъжете? Тук отново ще изкарам на сцената единствения истински злодей в моята история: свръхголемия човешки мозък.



В днешно време никой не живее в тихо отчаяние. Купища хора живеели в тихо отчаяние преди милион години, защото дяволските компютри в черепите им не били склонни към въздържание и безделие — те непрестанно търсели все по-предизвикателни проблеми, предоставени им от живота.

Смятам, че вече описах почти всички критични събития и обстоятелства около чудотворното оцеляване на човечеството, стигнало до наши дни. Представям си ги като ключове с необикновена форма за множество заключени врати, и последната врата води към съвършеното щастие.

Един от тези ключове несъмнено бил фактът, че на Санта Росалия нямало сечива, с изключение на несигурната комбинация от кости, клонки, камъни, риби черва — и птичи черва.

Ако капитанът разполагал с истински сечива: лостове, кирки, лопати и така нататък, той положително е щял да намери начин в името на науката и прогреса да задръсти извора, или да го принуди да изхвърли цялото съдържание на кратера само за една-две седмици.



Колкото до равновесието, установено между колонистите и хранителните им запаси, налага се да кажа, че и това по-скоро се основавало на късмета, а не на разсъдъка.

Природата решила да бъде щедра и храна имало в изобилие. Пернатите по другите острови преживявали добри периоди, затова изпращали на Санта Росалия емигранти от свръхнаселените птичи пазари, за да заемат гнездата на изядените от хората свои събратя. Нямало обаче такъв естествен механизъм, за да възстанови броя на морските игуани, защото те не плували на дълги разстояния. Но отблъскващият вид на тези скрофулозни влечуги и съдържанието на техните карантии принудили хората да ги използват за храна само в мигове на тежки лишения по отношение на който и да е вид храна.

Всепризнато било, че най-вкусната храна е яйце, оставено да се пече на слънцето часове наред върху подходяща плоска скала. На остров Улф нямало огън. На второ място поставяли рибата, глътната от птица. После самата птица. После зеления пулп от стомаха на морската игуана.

Всъщност Природата осигурявала такова изобилие, че винаги имало хранителни запаси, за които колонистите знаели, но не им се наложило да ги използват. Имало тюлени и морски лъвове на всякаква възраст, до един добродушни и кротки, с изключение на мъжките индивиди в размножителния период — лежали по скалите и гледали разнежено минаващите наблизо човешки същества. Тюлените и морските лъвове били дяволски подходяща храна.



Фатални щели да бъдат последиците, ако хората веднага бяха изтребили всички сухоземни игуани, но се оказало, че в случая катастрофа не настъпила. Това можело да е от голямо значение. Но станало така, че не то изиграло голяма роля. На Санта Росалия изобщо нямало големи сухоземни костенурки, иначе колонистите положително щели да изтребят и тях. Но и това не би било от голямо значение.

Междувременно в други части на света, особено в Африка, хората умирали с милиони, понеже не им провървяло. Години наред имало суша. Едно време често валяли дъждове, но в момента изглеждало сякаш никога вече няма да вали.

Африканците поне спрели да се размножават. И това не било за изхвърляне. И това помагало. Означавало, че остава все повече нищо, което да се разпределя.

* * *

Капитанът схванал, че между момичетата канка-боно има бременни едва месец преди едно от момичетата да роди. Случило се така, че то родило първия човешки мъжки индивид на Санта Росалия, станал известен под прякора, даден му от косматата Акико, която искала да изрази възхищението си от неговата мъжественост. Нарекла го „Камикадзе“ — японската дума за „свещен вятър“.



Първите заселници никога не се превърнали в семейство, което да приеме всички. Но когато последните стари колонисти измрели, следващите поколения станали семейство, което приело всички. Имали общ език, обща религия, някои общи шеги, песни, танци и така нататък, и почти всичко било с канка-бонски произход. А когато Камикадзе стигнал до преклонна възраст, той се превърнал в нещо, което капитанът никога не успял да постигне: станал почитаният патриарх. А Акико станала почитаният „матриарх“.

Това протекло много бързо — от случайния генетичен материал се формирало напълно взаимосвързано човешко семейство. Резултатът бил много приятен. Без малко да обикна тогавашните хора, каквито си бяха — с големи мозъци и така нататък.

11.

Едва към края на играта капитанът открил, че жената от племето канка-боно е бременна — не само защото разбира се никой не пожелал да го уведоми, но и защото канка-боните го мразели толкова много, главно по расистки съображения, че той почти не ги виждал. За да не го срещат, идвали за вода на неговата страна от кратера само късно нощем, когато обикновено той спял дълбоко. Продължили да го мразят до края на живота му, макар да бил баща на всички деца, които те толкова обичали.

Но месец преди раждането на Камикадзе капитанът не можел да заспи на леглото, покрито с перушина, което споделял с Мери. Големият му мозък го карал да се върти неспокойно, защото замислял да прокопае тунел от на кратера до водоизточника3 и като открие процепа, да овладее онова, от което никой нямал причини да се оплаква: скоростта, с която капела водата.

Между другото този строителен план по скромност се доближава до построяването на Хеопсовата пирамида или на Панамския канал.

И така, капитанът напуснал леглото и тръгнал да се разхожда посред нощ. Било пълнолуние и луната се намирала точно над главата му. Когато капитанът стигнал до извора, там били шестте канка-бони, които галели повърхността на препълненото езерце като че било любимо животно, пръскали се с вода и така нататък. Радвали се толкова много и били особено щастливи, понеже всички скоро щели да си имат бебета.

Но щом видели капитана, престанали да се радват. Смятали, че той е зъл. Но и капитанът се смутил, защото бил гол. Не очаквал, че ще срещне някого, и не си направил труда да върже препаската от игуанска кожа. И така, след десет години на Санта Росалия канка-боните за пръв път видели гениталиите му. Избухнали в смях и не можели да спрат да се смеят.



Капитанът се оттеглил в своята обител, където Мери дълбоко спяла. Отхвърлил смеха като проява на простотия. Помислил си също, че една от жените явно страда от тумор, от някаква паразитоза или от коремна инфекция и че независимо от веселото й настроение сигурно съвсем скоро ще умре.

На сутринта той споменал на Мери за тази подутина, а тя се усмихнала много загадъчно.

— Нима това е причина да се усмихваш? — рекъл той.

— Усмихвам ли се? — изненадала се тя. — Божичко, наистина това не е за радост.

— Толкова голяма подутина не ще да е някаква дреболия — продължил той.

— Напълно съм съгласна с тебе — казала тя. — Ще трябва просто да чакаме и да видим какво ще стане. Нищо не можем да направим.

— А тя беше толкова весела — споделил учудването си той. — Изглежда не обръщаше никакво внимание на тази ужасна подутина!

— Ти казваш много често, че канка-боните не са като нас — напомнила му Мери. Мислят примитивно. Опитват се да извлекат изгода от всяко положение. Ясно им е, че и бездруго не могат да проумеят или променят нищо, затова приемат живота такъв, какъвто е.

„Мандаракс“ се намирал при Мери, в леглото. Тя и косматата Акико, тогава десетгодишна, били единствените, които все още смятали машинката за забавна. Ако не били те двете, капитанът, Сълини или Хисако, които приемали като подигравка безполезните съвети на компютъра и досадните му усилия да проявява чувство за хумор, отдавна щели да го запокитят в океана.

Всъщност капитанът се чувствал лично обиден от „Мандаракс“, след като „Мандаракс“ им представил стихотворението за посмешището, което било капитан на „Гърмящия транспарант“.

Благодарение на компютъра сега Мери можела да направи коментар за предполагаемото невежество на жената канка-боно, която, независимо от тумора в корема й, била толкова щастлива:

„Най-щастливо живеят невежите, докато не узнаят скърбите и радостта.“

Софокъл (496–406 пр.н.е.)

Мери си играела с капитана по начин, който аз, мъж и бивш събрат на капитана, бих могъл да определя само като изпълнен със злорадство. Ако приживе бях жена, може би щях да мисля другояче. Ако бях жена, може би щях да ликувам заради тайното, присмехулно отношение на Мери Хепбърн спрямо ограничената роля, която имали някога мъжете при размножаването, и която имат и до днес. В това не е настъпила промяна. Мъжете са все същите големи дръвници, на които се разчита да изцъркват сперма, когато му дойде времето.

Тайното, присмехулно отношение на Мери обаче щяло да се превърне в открито недоброжелателство. След като се родил Камикадзе и капитанът узнал, че му е син, той със заекване поставил въпроса, че е трябвало да се вземе и неговото мнение. А Мери отговорила:

— Нали не ти се наложи да носиш това дете девет месеца, а после да изтърпиш, докато си пробие път между краката ти? Не можеш да го кърмиш, дори да ти се иска, макар че се съмнявам да ти се иска. И никой не очаква да помагаш в отглеждането му. Всъщност всички се надяваме, че няма да имаш нищо общо с него!

— Дори така да е… — опитал се да протестира той.

— Боже Господи! — възкликнала Мери. — Ако можехме да направим бебе с плюнката на морска игуана, мислиш ли, че нямаше да го предпочетем, вместо да безпокоим Ваше величество?

12.

След като Мери казала това на капитана, нямало начин предишните им отношения да бъдат запазени. Преди милион години големите мозъци много теоретизирали как да запазят човешките двойки от разпадане, така че имало поне един начин Мери да поживее още малко с капитана, стига наистина да го желаела. Можела да му каже, че канка-боните са имали сношения с морските лъвове и косматите тюлени. И той щял да повярва не само понеже нямал високо мнение за женския морал, но и защото дори не подозирал, че става дума за изкуствено осеменяване. Нямало да си помисли, че това е възможно, макар че процедурата се оказала проста като фасул. Както казвал „Мандаракс“:

„Тук има нещо, дето стената не обича“.

Робърт Фрост (1874–1963)

Към което аз ще добавя:

„Да, но има и нещо, което обожава мукозната мембрана“.

Лиън Троцки Траут (1946–1001986)

С една лъжа Мери можела да спаси отношенията им, макар че щяло да се наложи да обясни откъде са се взели сините очи на Камикадзе. Между другото днес всеки двайсети човек има сините очи на капитана и златистата му къдрава коса. Понякога аз се шегувам с такива индивиди, като казвам: „Guten morgen, Herr von Kleist“?4 или „Wie geht’s es Ihnen, Fräulein von Kleist“?5 Горе-долу толкова знам на немски.

За днешно време това е повече от достатъчно.



Трябвало ли е Мери Хепбърн да спаси отношенията им с лъжа? И след толкова много време въпросът остава неясен. Тя и капитанът съвсем не били идеална двойка. Наложило се да съжителстват, след като Сълини и Хисако се отделили, за да отглеждат Акико, а жените канка-боно се преместили край далечната страна на кратера, запазвайки чисти своите вярвания и нрави.

Между другото един от обичаите на канка-боните бил да крият имената си от всеки, който не е канка-боно. Аз обаче бях посветен в техните тайни, както бях посветен и в тайните на останалите, затова не виждам нищо лошо да разкрия сега, че първата жена, родила дете от капитана, се казвала Синка, втората — Лор, третата — Лира, четвъртата — Дърно, петата — Нано, а шестата — Кийл.



След като Мери напуснала капитана и си направила отделно балдахин и легло от перушина, тя често казвала на Акико, че не се чувства по-самотна от преди. Имала някои определени оплаквания от капитана, от недостатъци, с които той лесно можел да се справи, стига изобщо да проявявал интерес към създаването на жизнеспособни отношения.

— Усилия трябва да се полагат и от двете страни — съветвала тя Акико. — Ако само единият го прави, все едно, че нищо не става. Нищо не излиза. И който полага усилия, накрая свършва като мене — с чувството, че непрекъснато се е държал глупаво. Бях щастлива с първия си брак, Акико, и сигурно вторият ми брак също щеше да е щастлив, ако Уилард не беше умрял, затова зная какъв е механизмът.

И тя изброявала най-сериозните недостатъци, с които капитанът лесно можел да се справи, но не го желаел:

1. Когато си представял какво ще прави, след като бъдат избавени, никога не я включвал в плановете си.

2. Подигравал се на Уилард Флеминг, въпреки че знаел колко я наскърбява с това; силно се съмнявал, че Уилард е написал две симфонии, че е бил експерт по вятърните мелници, и дори че е можел да кара ски.

3. Непрекъснато се оплаквал от писукането, издавано от „Мандаракс“, когато Мери натискала различните бутони, макар да знаел колко е щастлива тя от възможността да поддържа мисловната си дейност, да запомня известни цитати, да учи нови езици и така нататък.

4. Той по-скоро би я удушил, отколкото да каже: „Обичам те“!

— И това са само четирите големи недостатъци — подчертала Мери.

Така, когато Мери говорела с капитана, проличавала си потисканата неприязън, както в случая с плюнката на морските игуани.



Не смятам, че тази раздяла е трагична, тъй като в случая нямало невръстни деца, пък и никоя от страните на намирала, че да живее отделно е непоносимо. И двамата редовно били посещавани от Акико, а след като на Камикадзе му поникнала брада, и самата Акико си имала космати деца, тя водела със себе си и децата.



Жените канка-боно не определили на Мери никакъв специален статут, макар че тя им осигурила възможността да имат деца. И те, и децата им се бояли от нея, както се бояли и от капитана, и смятали, че е способна да им причини не само голямо добро, но и голямо зло.



Минали двайсет години. Осем години преди това Хисако и Сълини се самоубили чрез удавяне. Сега Акико била трийсет и девет годишна матрона, майка на седем космати деца с баща Камикадзе — две момчета и пет момичета. Тя говорела свободно, без помощта на „Мандаракс“, три езика: английски, японски и канка-бонски. Децата й говорели само канка-бонски и на английски знаели само две думи: дядо и баба. Така Акико им казала да наричат капитана и Мери Хепбърн. И тя самата ги наричала така.



На 9 май 2016 година, сутринта в седем и трийсет според *"Мандаракс", Акико събудила *Мери и й казала, че може да отиде и да се сдобри с *капитана, който е много зле и едва ли ще доживее до залез-слънце. Акико, която го посетила предната вечер, изпратила децата си у дома, а тя останала и се грижела за него през цялата нощ, макар че вече не можело до му се помогне.

*Мери тръгнала, макар че и тя отдавна не била млада, а вече осемдесетгодишна и нямала зъби. Гръбнакът й имал формата на въпросителна, съсипан от остеопороза, както я осведомил *"Мандаракс". Не че имало нужда *"Мандаракс" да й го казва. Костите и на баба й, и на майка й, преди да умрат били станали меки като тръстики. Това е още един наследствен дефект, който не е познат в днешно време.

По отношение на *капитана *"Мандаракс" направил мъдрото предположение, че той страда от болестта на Алцхаймер. Старият хапльо вече не можел да се грижи за себе си и не знаел къде се намира. Щял да умре от глад, ако Акико не му носела храна всеки ден и не гледала някак да го накара да хапне поне малко. *Капитанът бил на осемдесет и шест години.

Както казвал *"Мандаракс":

„Последно действие

на странния, със случки пълен разказ,

е второ детство и потъване в забрава:

без зъби, без очи, без вкус, без всичко.“

Уилям Шекспир (1564–1616)

И *Мери, цялата прегърбена, се дотътрила до пухестия балдахин на *капитана, който едно време бил и неин. Не била ходила там от двайсет години. През това време много пъти балдахинът, както и мангровите клони и пръти, на които се крепял, а и самото легло, били подменяни. Но в архитектурно отношение мястото си оставало същото: растящите мангрови храсти били просечени чак до океанския бряг и в процепа се виждала плитчината, в която преди толкова много години заседнал „Гърмящият транспарант“.

Между другото онова, което в крайна сметка измъкнало кораба от плитчината, било насъбралата се на кърмата му дъждовна и морска вода. Морската вода проникнала в шахтата на едно от мощните витла. И една нощ корабът потънал. Никой не го видял как потегля за последния етап от „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ — три километра право надолу към царството на злия Морски дух.

13.

Мрачно място е историческата плитчина близо до дома на *капитана! Учудвам се, че е искал да я вижда всеки ден. Точно по тази полупотопена гърбица суша се спуснали ръка за ръка *Хисако Хирогучи и сляпата *Сълини Макинтош, когато заедно потърсили и намерили синия тунел към Отвъдния свят. Тогава *Сълини била на четирийсет и осем години и още можела да ражда. А *Хисако била на петдесет и шест години и отдавна нямала овулация.

Всеки път, когато видела плитчината, Акико отново се разстройвала. Чувствала се виновна за самоубийството на двете жени, които я отгледали, макар че според *"Мандаракс" несъмнена причина за смъртта на двете била скритата, еднопосочна и вероятно наследствена депресия на *Хисако.

Но имало един факт, който Акико не можела да пренебрегне: *Хисако и *Сълини се самоубили скоро след като Акико си направила собствено домакинство.

Тогава тя била на двайсет и две години. Камикадзе още не бил влязъл в пубертета, така че това не било свързано с него. Акико просто заживяла сама, което много й харесало. На нейната възраст повечето млади хора отдавна напускат родното гнездо и аз напълно я подкрепях. Виждах колко се измъчва, когато *Хисако и *Сълини продължават да разговарят с нея като с дете, а тя вече беше силна и зряла жена. Бездруго търпя това прекалено дълго, защото им беше много благодарна за всичко, което те бяха направили за нея, когато е била безпомощна.

Не знам дали ще ми повярвате, но в деня, когато тя ги напусна, те както винаги й бяха накълцали предварително месото от синеногия рибояд.

Цял месец подир това те продължаваха да предвиждат място за нея на трапезата, накълцваха й предварително месото, като й говореха гальовно или приятелски я закачаха, макар че нея вече я нямаше там.

После явно е дошъл денят, когато не си е струвало да се живее.

Независимо от всичките си болежки *Мери Хепбърн била в добро състояние, когато отишла да види *капитана на смъртния му одър. Все още сама събирала и приготвяла храната си, и домът й блестял от чистота. Тя напълно заслужено се гордеела с това. За разлика от *Мери *капитанът бил в тежест на колонията, тоест в тежест на Акико. *Мери често казвала, че ако усети да се превръща в тежест на някого, тя ще последва Хисако и Сълини в плитчината, и ще се събере с втория си съпруг на океанското дъно.

Контрастът между нейните ходила и ходилата на разглезения *капитан бил поразителен — те явно можели да разкажат съвсем различни истории. Неговите били бели и меки. Нейните били груби и здрави като туристическите обуща, които била занесла в Гуаякил преди толкова много години.

Тя казала на мъжа, с когото не била разговаряла от двайсет години:

— Научих, че си много болен.

Всъщност *капитанът все още изглеждал красив, със запазено тяло. Имал хубав вид и бил чист, понеже Акико го къпела всеки ден и миела косата и брадата, му. Използвала сапун, който жените канка-боно правели от стрити кости и пингвинска лой.

Едно нещо дразнело при болестта на *капитана: че тялото му продължавало да се намира в идеална форма. Било много по-силно от тялото на *Мери. Не то, а неговият скапал се мозък го карал да прекарва толкова време в леглото, да се изпуска, да отказва да яде и така нататък.

И още нещо: неговото състояние не било характерно само за Санта Росалия. Милиони старци на материка били безпомощни като бебета, и млади хора, състрадателни като Акико, се грижели за тях. А благодарение на акулите и на китовете убийци в днешно време проблемите, свързани със стареенето, не съществуват.



— Коя е тази вещица? — попитал *капитанът Акико. Мразя грозните жени. През живота си не съм виждал толкова грозна жена!

— Това е *Мери Хепбърн, госпожа Флеминг, дядо — казала Акико и по косматата й буза се плъзнала сълза. — Това е баба.

— Не познавам тая жена — рекъл той. — Кажи й да се маха оттук. Ще затворя очи. Като ги отворя, искам да я няма.

Той затворил очи и започнал да брои високо, макар и под нос.

Акико доближила *Мери, уловила я за крехката дясна ръка и казала:

— О, бабо, нямах представа, че той ще се държи така!

А *Мери й отговорила, без да понижава глас:

— И преди не се държеше по-хубаво.

*Капитанът продължавал да брои.

Наблизо, откъм извора, който бил на петстотин метра от тях, долетели победоносен вик на мъж и игрив женски смях. Мъжкият вик бил познат на острова. Така обикновено Камикадзе съобщавал, че е уловил същество от женски пол и започва съвокуплението. Тогава той бил на деветнайсет години, малко прехвърлил разцвета си, и като единствен пълноценен мъж на острова бил склонен да извършва полов акт с всеки или с всичко по всяко време. Това било още една мъка, която трябвало да понесе Акико — че другарят й не е способен да й бъде верен. Акико наистина била свята жена.

Жената, която Камикадзе уловил на извора, била Дърно, собствената му леля, която вече не можела да има деца. Но на Камикадзе му било все едно. Въпреки това щели да се съвокупят. Като по-млад той се бил съвокупявал дори с морски лъвове и тюлени, докато Акико не го убедила, ако не заради негово, то заради нейно добро, да престане да прави поне това.

Нито един морски лъв или морски тюлен не заченал от Камикадзе, и в известен смисъл това е жалко. Ако Камикадзе беше успял да оплоди поне един екземпляр, еволюцията на съвременното човечество можеше да отнеме по-малко от милион години.

Но отново ще кажа: а нима някой е бързал за някъде?



*Капитанът отворил очи и казал на *Мери:

— Защо си още тук?

А тя му отвърнала:

— О, не ми обръщай внимание. Аз съм просто една жена, с която ти живя десет години.

В този миг Лира, друга жена от канка-боните, извикала на Акико на канка-бонски, че Орлон, четиригодишният син на Акико си е счупил ръката и Акико веднага трябва да си иде у дома. Лира не искала да се приближи повече до жилището на *капитана, защото смятала, че там върлува много лоша магия.

Тогава Акико помолила *Мери да постои при *капитана, докато тя си отиде до къщи. Обещала да се върне колкото може по-скоро.

— Ще бъдеш добро момче, нали? — казала тя на *капитана. — Обещаваш ли?

*Капитанът кисело обещал.



*Мери била взела и *"Мандаракс", по молба на Акико, която се надявала да го използва, за да разбере каква диагноза може да се постави на болестта, накарала *капитана през изтеклото денонощие на няколко пъти да изпадне в наподобяваща смърт кома.

Но когато *Мери му показала компютъра, преди да успее да му зададе първия въпрос, *капитанът направил нещо изумително: грабнал машинката от ръцете й и се изправил, сякаш му нямало нищо.

— Мразя този кучи син повече от всичко на света! — казал той, смъкнал се до брега, нагазил до колене и запокитил компютъра в плитчината.

Клетата *Мери се опитала да го догони, но не била в състояние да попречи на толкова едър мъж. Гледала безпомощно как той хвърля *"Мандаракс" на място, което се оказало с дълбочина три метра. Плитчината имала рязък наклон, като гърба на морска игуана.

Виждала го на дъното. Безценното наследство, което обещала да остави на Акико след смъртта си. И храбрата стара дама се хвърлила да го спасява. При това успяла да го сграбчи, но в този миг една голяма бяла акула изяла и нея, и „Мандаракс“.



*Капитанът страдал от загуба на паметта, затова не можел да си обясни защо водата е окървавена. Той дори не знаел в коя част на света се намира. Най-много се изплашил, когато го нападнали птици. А това били безвредните чинки вампири, най-разпространените пернати на острова, които се интересували от раните му, получени от лежането. За него обаче птичките били нещо ново и ужасяващо.

*Капитанът размахвал ръце и викал за помощ. Долитали все повече и повече чинки, и той дотолкова повярвал, че те искат да го убият, че скочил във водата, където бил изяден от акула чук. Очите на тази твар са в края на стълбчета — дизайн, усъвършенстван от закона за естествения подбор преди много, много милиони години. Акулата чук е безпогрешно винтче в механизма на Вселената. В нея няма дефект, нуждаещ се от усъвършенстване. И може да се твърди със сигурност, че не й е бил необходим по-голям мозък, отколкото е имала.

Какво би правила акулата с един по-голям мозък? Щяла да съчини Деветата симфония на Бетовен ли?

Или може би е щяла да напише следните стихове?

„Целият свят е сцена,

а всички мъже и жени са просто актьори.

Определено е кога да влизат, и кога да излизат.

И всеки човек — в своето време играе много роли…“

Уилям Шекспир (1564–1616)

14.

Изписах тези думи във въздуха — с върха на показалеца на лявата си ръка, която също е въздух. Майка ми беше левачка, и аз съм левак. Между човешките същества днес вече няма леваци. Хората използват плавниците си в съвършена симетрия. Майка ми беше червенокоса, червенокос беше и Андрю Макинтош, макар че съответните им деца — аз и Сълини — не наследихме техните бакърени коси. А и човечеството не ги наследи, нямаше как да ги наследи. Вече няма червенокоси хора. Лично аз изобщо не съм виждал албинос, но сега и албиноси няма. Сред тюлените от време на време все още се появява някой албинос. Преди милион години такива кожи са щели да се ценят високо, за да ги намятат на оперни представления и благотворителни балове.

А дали от кожите на съвременните хора биха се получили хубави палта за някогашните им прадеди? Не виждам причини това да не е можело да стане.



А дали се притеснявам, че пиша без материален израз, с въздух върху въздух? Не, защото моите думи ще бъдат трайни толкова, колкото всичко, написано от баща ми, от Шекспир, от Бетовен или от Дарвин. Излезе, че всички те са писали с въздух върху въздух, и ето, сега аз грабвам следната мисъл на Дарвин от спокойната атмосфера:

„Прогресът е много по-всеобхватен, отколкото регресът.“

Вярно е, така е.



Когато започваше моят разказ, изглеждаше, като че земната част от часовниковия механизъм на Вселената е заплашена от ужасна опасност, защото много от съставните й елементи — тоест, хората — вече не прилягаха никъде, и съсипваха всичко останало, включително и себе си. Тогава бях склонен да твърдя, че всичко е безвъзвратно погубено.

Но не е така!

Благодарение на известни модификации в дизайна на човеците не виждам причини защо земната част на този часовников механизъм да не продължи да тиктака вечно — така, както тиктака сега.



Ако човечеството е доведено до състояние на хармония със себе си и с останалата част от Природата от някакви свръхестествени същества или от човечета с летящи чинии (тези любимци на моя баща), аз не съм забелязал такова нещо. Готов съм да заявя под клетва, че ремонтът бе извършен от закона за естествения подбор без всякаква странична помощ.

Във воднистото пространство на Галапагоския архипелаг най-голям брой оцелели имаше сред най-добрите риболовци. Онези, чиито ръце и крака най-много наподобяваха плавници, бяха най-добрите плувци. Издадените челюсти се оказаха по-подходящи за улавяне и стискане на рибата, далеч по-подходящи, отколкото ръцете. А всеки риболовец, прекарващ все повече и повече време под водата, положително е хващал повече риба, ако тялото му е имало по-обтекаема, по-аеродинамична форма, и е бил с по-малък череп.



Ето че разказах моята история. Трябва само да добавя някои важни подробности, които не успях да вмъкна другаде. Ще ги добавя без определен ред, защото сега трябва да пиша бързо. Баща ми и синият тунел всеки миг могат да дойдат за мене.

* * *

Знаят ли все още хората, че рано или късно ще умрат? Не. Скромното ми мнение е, че за щастие те са забравили това.



Дали аз самият се бях размножил приживе? Малко преди да постъпя в морската пехота, една гимназистка от Санта Фе случайно забременя от мене. Баща й беше директор на гимназията, в която учеше, а двамата с нея дори не се харесвахме особено. Просто се забавлявахме, както се забавляваха едно време младите. Момичето направи аборт, за който плати баща му. Изобщо не разбрахме дали можеше да се роди син, или дъщеря.

Това ми послужи за добър урок. По-късно винаги внимавах или аз, или партньорката ми да използваме противозачатъчно средство. И никога не се ожених.

Сега се разсмивам, когато си помисля какво накърняване на достойнството и красотата би било, ако преди половия акт съвременният човек си сложи някое типично противозачатъчно отпреди милион години. Представете си също, че ще трябва да го направи с плавници, а не с ръце.



Дали естествени салове от преплетена растителност пристигаха някога отнякъде на Сайта Росалия, със или без пътници? Не.

Дали каквито и да е животни от материка стигаха до тези острови, откакто заседна „Баиа де Дарвин“? Не.

И все пак ще кажа, че съм тук само от милион години, а това не е кой знае какво време.



А как стигнах аз от Виетнам до Швеция?

След като застрелях старицата, която беше убила с граната най-добрия ми приятел и най-лошия ми враг, и с останалите живи от взвода подпалихме селото и го изравнихме със земята, аз бях изпратен в болница с диагнозата „нервна преумора“. За мен се грижеха нежно и с любов. Посещаваха ме офицери, които ми внушаваха, че е много важно да не споделям с никого случилото се в селото. Едва тогава узнах, че нашият взвод е избил петдесет и девет души от всички възрасти. По-късно някой ги беше преброил. При отпуск от болницата се заразих със сифилис от една сайгонска проститутка — бях пиян и пушил марихуана. Но първото поражение на болестта усетих едва когато пристигнах в Банкок, Тайланд, където бях изпратен с много други войници за така наречените „почивка и възстановяване“. Този евфемизъм бе разбираем за всички без изключение, и означаваше още повече курви, наркотици и алкохол. По това време проституцията в Тайланд беше между главните средства за осигуряване на чуждестранна валута, на второ място след ориза.

След нея идваше каучукът.

След него — тиковото дърво.

След тиковото дърво — калаят.



Не исках в морската пехота да се разбере, че съм пипнал сифилис. Ако го научеха, щяха да удържат от заплатата ми за времето, докато се лекувам. При това периодът за лечение щеше да бъде добавен към годината, която ми оставаше да служа във Виетнам.

Затова потърсих услугите на частен лекар в Банкок. Един познат морски пехотинец ми препоръча млад лекар, швед, който поемал такива случаи. Правел научни изследвания в Медицинския университет.

При първото ми посещение шведът ме разпита за войната. Усетих, че му разказвам какво бе направил нашият взвод със селото и селяните: Той се поинтересува, какво съм изпитвал, а аз му отговорих, че за мене най-ужасната част от преживяването беше, че не изпитвах почти нищо.

— Плака ли след това, имаше ли безсъние? — попита ме той.

— Не, сър — отвърнах аз. — Всъщност ме изпратиха в болница, понеже непрекъснато ми се спеше.

Не ми идеше да заплача. Какъвто и да съм, не бях нито ревльо, нито мекушав. Не ме биваше да плача и преди морската пехота да направи от мене мъж. Не бях плакал дори когато червенокосата ми майка левачка напусна баща ми и мене.

В този миг обаче този швед откри нещо, от което заплаках като дете — най-после, най-после! Когато заплаках, без да мога да се спра, той беше учуден не по-малко от мене. А ето какво ми беше казал:

— Разбрах, че името ти е Траут. Възможно ли е да си роднина на прекрасния научнофантастичен писател Килгор Траут?

Този лекар беше единственият човек извън Коухоуз, щата Ню Йорк, чувал името на баща ми.

Бях отишъл чак до Банкок, Тайланд, за да узная, че поне в очите на един човек моят отчаяно дращещ баща не е живял напразно.



Шведът така ме разплака, че се наложи да ми сложи успокоителна инжекция. Когато се събудих час по-късно на кушетката в кабинета му, той ме наблюдаваше. Бяхме сами.

— По-добре си ли чувстваш? — попита ме шведът.

— Не — отговорих аз. — А може и да съм по-добре. Не знам.

— Докато спа, мислих върху твоя случай. Мога да ти предпиша много силно лекарство, но ти сам ще решиш дали искаш да го пробваш. Трябва да си изцяло наясно със страничните явления.

Реших, че ми обяснява колко устойчиви са станали сифилитичните микроорганизми към антибиотиците, благодарение на закона за естествения подбор. Но големият ми мозък отново грешеше.

Докторът каза, че негови приятели могат да подготвят прехвърлянето ми от Банкок в Швеция, ако искам да потърся политическо убежище.

— Но аз не зная шведски! — казах.

— Ще го научиш — успокои ме той. — Ще го научиш, ще го научиш.

Загрузка...