Александра Маринина Живот след живота (книга 27 от "Настя Каменская")

ПРОЛОГ

5 март 2009 г.


Мобилният дрънчеше неприятно и настойчиво. Млъкваше и само след няколко секунди отново започваше досадната си песен. Федулов се наведе над чантата на убитата жена на земята и погледна експерта. Той мълчаливо кимна — сиреч, може. Федулов щракна закопчалката и извади телефона, натисна бутона със зелената слушалка, вдигна апарата до ухото си, без да говори.

— Галина Илинична! — зазвъня в слушалката разтревожен глас на млада жена. — Галина Илинична, къде сте? Добре ли сте? Защо не вдигате?

Федулов се окашля и глухо изрече:

— Ало. Кажете.

— Ау, номера ли сбърках? — уплашено казаха отсреща. — Извинете, моля.

И все така уплашено и кратко зазвучаха сигналите след затварянето. Е, вече знаят поне името и бащиното на потърпевшата, все е нещо. Сега трябва да научат фамилното й име и адреса. Федулов отпусна ръката си с мобилния и веднага я вдигна отново: телефонът отново звънеше.

— Галина Илинична ли търсите? — попита той. — Коя сте, представете се.

— Рита съм… Защо, какво се е случило? Къде е Галина Илинична?

— Рита, вие каква сте на Галина Илинична? Роднина?

— Аз… аз съм нейна квартирантка. А къде е Галина Илинична?

— Рита, с Галина Илинична се е случило нещастие. Вие къде сте сега?

— Нещастие ли? Какво се е случило? Тя зле ли е? В болница ли е?

— Починала е. Вие къде се намирате, Рита? Вкъщи ли? Кажете ми адреса.

Слушалката мълчеше, сякаш бяха затворили телефона.

— Рита! — отново я повика Федулов. — Рита, чувате ли ме? Трябва спешно да говоря с вас. Кажете ми адреса.

— Как така… — чу се в слушалката глух и неуверен глас. — Какво значи „починала“? Вие кой сте? Лекар ли?

— Старши оперативен пълномощник, майор Дмитрий Вадимович Федулов — сухо се представи Федулов. — Галина Илинична е била убита. Оперативна група работи на местопрестъплението. Ще ми кажете ли как да ви намеря?

— Аз… вкъщи съм… — Гласът на Рита сякаш окончателно заглъхна, вече почти шепнеше. — У Галина Илинична съм.

— Казвайте адреса, сега ще дойда.

— „Нагорная“ номер дванайсет, апартамент четирийсет и осем. Между „Федеративная“ и „Профсоюзная“, знаете ли тези улици?

— Знам ги — кратко отговори Федулов. Мястото беше съвсем наблизо, през три-четири сгради. Значи, жената е била убита на път за къщи. — Ще бъда при вас след няколко минути. Илюха — обърна се той към другия оперативен работник, пълен, с подпухнало лице, — отивам на адреса, май установихме самоличността на потърпевшата.

— Да дойда ли с теб? — попита Иля Вторушин.

— Не, остани тук, сега ще довтаса началството, все пак имаме труп. Ако има нещо, обади се, на линия съм.

Федулов с бързи крачки прекоси неосветения двор между сградите, в който бяха открили трупа, излезе на просветващата от светлините на рекламните табели улица „Нагорная“ и се запъти към номер 12. Навремето, когато Дима Федулов беше още хлапе, не съществуваше никаква улица „Нагорная“, а после тук построиха няколко луксозни (според разбиранията от 70-те години на XX век) блока за градския „елит“ — служителите в Томилинския градски съвет и Градския комитет на партията — и естествено, създадоха и благоустроиха цяла улица, така че на тези хора да им е удобно да идват пеш или да ползват служебните и личните си автомобили, после откриха няколко магазина, които се снабдяваха със стоки по-добре от всички други магазини в Томилин. Да живееш на „Нагорная“ се превърна във въпрос на престиж, а и в следперестроечните времена улицата запази своя статут, макар че в сравнение със съвременните жилищни сгради бившите елитни изглеждаха простовати и дори жалки. Сега на „Нагорная“ се намираха най-скъпите магазини, два автосалона и най-добрият в града ресторант, който никога не оставаше празен. Успоредно на нея се простираше улица „Парковая“, която, цялата в липи, стигаше в едната посока до река Томинка, а в другата — до наскоро реставрираното старинно имение, а оттатък „Парковая“, по живописния бряг на реката, започваше вилното селище, построено и благоустроено от далеч не бедни хора. На тези заможни жители им беше много удобно да пазаруват на „Нагорная“ и да вечерят в ресторанта.

Номер 12 се оказа девететажен блок с пет входа и апартаменти като кутийки, пред който между паркираните коли и ламаринените гаражи сиротно се бе свила детска площадка. Федулов огледа с опитно око фасадата, преброи прозорците, падащи се на един вход, умножи и раздели наум някакви числа и уверено се запъти към втората врата. Не сбърка, четирийсет и осми апартамент наистина се намираше във втория вход.

Когато му отвориха, той видя сериозна жена на около четирийсет години с угрижено лице и до нея — младо момиче, бледо, уплашено и както се стори на Дмитрий, твърде грозничко. Кестенява коса, вчесана на прав път и сплетена на две доста жалки плитчици, безлико, избеляло от пране сиво поло, увиснало на лактите, замърсено долнище от анцуг. Изобщо момичето Рита не само не изглеждаше цветущо, но май не беше и здраво: със зачервени очи, с чело, обсипано с капчици пот.

Федулов се представи още веднъж, влезе в хола, като пътьом успя да забележи, че апартаментът на покойната Галина Илинична е бил чудесен — тристаен, просторен, макар и отдавна неремонтиран. Да, добре са си живеели при съветската власт партийните работници и служителите в съвета. Той отново си припомни своето тясно двустайно жилище, в което дълги години се свиваха с родителите му, жена му, двете му деца, по-малката му сестра, нейния съпруг и сина им. Спяха без преувеличение един върху друг, в жилището не се побираха никакви други мебели освен леглата, хранеха се на три смени в кухнята, за банята, която беше в едно помещение с тоалетната, винаги се чакаше на опашка. Какво щастие, че всичко това сега беше минало и жилищният му въпрос вече бе решен! Но Дима Федулов все още не бе забравил живота си в онзи двустаен апартамент, сънуваше го в нощните си кошмари, събуждаше се, облян в студена пот, и се успокояваше едва когато се поразсънеше и започнеше да различава наоколо съвсем други стени, други прозорци и други мебели.

Младата жена, която се представи като Маргарита Нечаенко, работела в химическо чистене и живеела у Галина Илинична Корягина като квартирантка, но не срещу пари, а срещу помощ в домакинството. Пазарувала, перяла, гладела, чистела, изобщо била нещо като домашна помощница с настаняване. Нямала свое жилище в Томилин, била от село Петунино, Костровски район. Костровск беше голям град на около 60 километра от Томилин, е, не толкова голям, колкото областния център, но все пак… Там имало и институти, в които човек можел да учи, и частният бизнес процъфтявал — фирми, в които можело да се работи. Кой знае защо обаче никой не се биел да вземе Рита на работа в тези фирми, така че тя трябвало да се задоволи с по-скромния, макар и немалък град Томилин, построен в средата на 50-те години на миналия век около големия химкомбинат.

Галина Илинична отишла на творческата вечер на известна в миналото актриса, пристигнала от Москва. Рита искала да придружи хазяйката си до концертната зала, разположена в бившия Дом за политпросвета, но Галина Илинична категорично отказала, като заявила, че не е нито безпомощна, нито грохнала. Въпреки това, Рита се тревожела за нея и смятала да отиде до площад „Майски“ при концертната зала по-късно и поне да посрещне Галина Илинична, но… На това място в разказа нещастното грозновато момиче се обля в гъста червенина и отмести поглед, а седналата до нея жена, която се оказа съседка, се намеси и поясни, че към осем часа вечерта Риточка дотичала при нея и я попитала какво лекарство да пие: получила страшна диария. Или се била натровила с нещо, или червата й се разбунтували. Самата съседка, разбира се, не била лекарка, но имала известен житейски опит, затова дала на Рита няколко добри съвета, а след половин час прескочила у Корягина да види момичето. Рита постоянно тичала до тоалетната и се връщала, цялата плувнала в пот. Ужасно се ядосвала на себе си и повтаряла, че се разболяла съвсем ненавреме, че би искала все пак да събере сили и да отиде да посрещне Галина Илинична, защото сега, в началото на март, снегът се топял, тротоарите се били покрили с лед и тънък слой вода, много се хлъзгало — можело Галина Илинична да падне. Но умната съседка я посъветвала да не излиза от къщи и да остане близо до тоалетната. Заедно пили чай, погледали телевизия, а от десет нататък зачакали Корягина, която трябвало да се прибере всеки момент. В десет и половина Рита сериозно се разтревожила и започнала да й звъни на мобилния. Никой не отговарял. Може би концертът не бил свършил още? Кой ги знае тези творчески вечери по колко траят… Рита поискала от „Справки“ телефона на администратора на концертната зала, обадила се и се разбрало, че творческата вечер на прочутата актриса завършила в девет часа и десет минути. От площад „Майски“ до улица „Нагорная“ са петнайсет минути пеш — дори ако ходиш бавно — по широката, добре осветена „Профсоюзная“, а ако съкратиш пътя и минеш през дворовете между „Профсоюзная“ и „Федеративная“, излизаш пред самия блок на Галина Илинична, така че този маршрут е най-много осем минути. С други думи, Корягина би трябвало да се е прибрала преди час. Рита се паникьосала окончателно, помолила съседката да не си тръгва, защото я било страх, и започнала да звъни на Галина Илинична на всеки две-три минути. И звъняла така, докато вдигнал майор Федулов.

Дмитрий прекара с Рита Нечаенко още половин час, разпита я дали хазяйката й не е имала врагове, дали не е получавала заплахи, дали напоследък не е влизала в някакви конфликти… Много неща научи Дима Федулов за убитата жена, само че всички те не хвърляха и капка светлина върху личността на престъпника. Най-вероятно този престъпник не беше обикновен, а и мотивът му е бил доста засукан, не от обичайните. Защо Дмитрий си помисли това ли? Ами защото на гърдите на удушената с дебелия шал жена имаше счупено огледало, а на земята до трупа се търкаляше изтръгнатата от ухото й обица.

Нима в техния осемдесетхиляден град се е появил маниак? Ох, дано не е така!

* * *

22 септември 2009 г.


Капитанът от милицията Иля Вторушин почти никога не закъсняваше за работа, напротив, обичаше да отиде по-раничко, докато в зданието на Градския отдел на вътрешните работи няма никого освен дежурните, да прегледа бележките си, да свърши на спокойствие работата си с документацията, да състави плана си за предстоящия ден. Иля обичаше да планира, записваше си подробно всичко, номерираше задачите и щом ги изпълнеше, ограждаше с червено кръгче свършеното. Ако до края на работния ден червените кръгчета бяха по-малко от неоградените точки, настроението на Иля се разваляше, той беше недоволен от себе си и се ядосваше. Виж, в сполучливи моменти, когато успяваше да огради с червената химикалка всички номера, се радваше като дете и смяташе, че денят не е изживян напразно.

Днес капитан Вторушин уж дойде на работа рано, но в кабинета вече седеше старши оперативният работник Дима Федулов, лицето му беше измъчено, а очите — като на болен.

— Убили са Аида — процеди през зъби Федулов вместо поздрав.

— Аида ли? — учудено вдигна вежди Вторушин. — Каква Аида?

— О, да, ти не знаеш, не я завари — махна с ръка Дмитрий. — Млад си още. Тя се пенсионира преди десет години, работих с нея. Каква жена беше само… Аида Борисовна Павлова, следовател от прокуратурата, старши съветник от юстицията.

Иля Вторушин не познаваше никаква Павлова, той беше само на 32 години и преди десет години, когато някоя си Павлова се пенсионирала, той едва бе завършил милиционерската школа и бе започнал работа в милицията в Костровск, неговия роден град, където и досега живееше баба му. Родителите на Иля много отдавна се бяха преместили от Костровск в Томилин, те бяха инженер-химици и работеха в комбината, така че Вторушин бе израснал тук, но служебната си кариера започна там, където се бе родил, и едва преди седем години се бе преместил в Томилин.

Той видя, че Дима Федулов е ужасно разстроен, и не знаеше как да се държи — дали скръбно да мълчи в знак на солидарност, или да не се изсилва и да разговаря с него, както обикновено.

— Илюха, имаме проблем — изведнъж каза Федулов далеч не онова, което бе очаквал да чуе Иля.

— Ние винаги имаме проблеми — безгрижно отвърна Вторушин. — Какво имаш предвид този път?

— На гърдите на Аида е счупено огледало. И обичката от ухото й е изтръгната, търкаляше се наблизо. Спомняш ли си трупа на Корягина?

Че как да не си спомня! Вторушин почувства как сърцето му прескочи един удар. Такава била работата, значи…

— Сега определено можем да твърдим, че в града има маниак — продължи с мрачен глас Федулов. — Сега вече ще ни стъжнят живота.

* * *

Вестник „Томилински куриер“

17 октомври 2009 г.


СТРАСТИ ОТ ИМЕНИЕТО

Вече три седмици жителите на нашия град не могат да спят спокойно: в Томилин се засели ужасът, неизвестен маниак убива възрастни жени, които посещават клуб „Златна възраст“. Дали това е случайно? И какво стои зад убийствата на двете невинни жертви, свързани със старинното имение в покрайнините на града? Общото между двете загинали жени е, че те бяха членки на клуб

„Златна възраст“, открит преди две години от московския олигарх Андрей Бегорски в реставрираното с негови средства старинно имение. Този клуб почти веднага си спечели популярност сред томилинските пенсионери, които говорят за него с обич и топлота, но се разбра, че не всичко там е толкова радостно и гладко, колкото изглежда на пръв поглед.

Ние проведохме журналистическо разследване, което ни разкри доста страшни тайни и хвърли светлина върху загадките, оказали се неразрешими за нашата доблестна милиция.

Нека се върнем две и половина столетия назад и да се обърнем към историята. Всички, които поне малко са изучавали история, разбира се, знаят за княз Александър Апексеевич Вяземски, един от най-близките помощници и последователи на Екатерина Втора. Виж обаче неговият далечен роднина, княз Андрей Иванович Вяземски, е много по-малко известен. При Екатерина той е бил действителен таен съветник — лице, заемащо най-високи държавни постове, генерал-губернатор на Нижниновгородска и Пензенска губерния, а при император Павел е станал сенатор. Но нашето внимание трябва да бъде приковано не към неговите политически заслуги, а към историята на втория му брак.

Втора съпруга на княз Андрей през 1786 година става ирландката Евгения О'Рейли. Князът се запознал с нея по време на едно свое пътешествие в чужбина, успял да я раздели със съпруга й и я довел в Русия. Бракоразводният процес на Евгения бил дълъг и мъчителен, но в края на краищата влюбените се събрали и сключили законен брак. Обичали се и били щастливи, но роднините на Андрей Иванович не одобрили този брак и не приели младата му съпруга. Съпрузите Вяземски започнали да търсят уединено кътче, където да се скрият от хорските приказки и от гнева на своето обкръжение. Именно тогава княз Андрей купил имението Николское-Томилино, което днес е в покрайнините на нашия град.

Но семейство Вяземски така и не се преместили да живеят тук. Князът довел новата си съпруга в имението, ала само след няколко часа Евгения казала, че тук не се чувства добре. Тя дори не пожелала да остане в къщата за през нощта, казала, че я е страх, че във въздуха витае нещо неопределено, което я плаши, и тя за нищо на света не би живяла тук. Как ли не я придумвал князът, но и това не помогнало. Съпрузите се върнали в дома си, а месец по-късно Андрей Иванович намерил ново място — Остафево, на седем версти от град Подолск. Вяземски останали стопани на Остафево повече от 100 години, а имението Николское-Томилино било продадено на граф Михаил Фьодорович Румянцев.

В средата на 50-те години на миналия век територията на имението станала част от новопостроения град Томилин и никой не знае защо жителите му започнали да наричат красивото имение в края на града „имението на Вяземски“, който бил негов стопанин само малко повече от месец и не е живял в него дори ден. Но фактът си остава факт: имението на Румянцеви при съветската власт било наричано „имението на Вяземски“ и носи това название и до днес. Ала именно с рода Румянцеви, които притежавали Николское-Томилино до самата революция през 1917 година, са свързани страшните стари тайни, които може да хвърлят светлина върху днешните.

И тъй, граф Михаил Фьодорович имал дъщеря Олга, красавица, образована и умна девойка, която имала безброй кандидати за женитба. Олга Михайловна отдала сърцето си на Алексей Лобанов и се омъжила за него през 1808 година. Този брак бил рядко щастлив, изпълнен с любов и взаимно доверие. Преди младият граф Лобанов да тръгне на война с Наполеон, Олга родила на Алексей две деца. На раздяла граф Алексей подарил на любимата си съпруга обици, скъпи и много красиви, с думите: „Тези две обици олицетворяват мен и теб. В тях е заключен общият ни живот. Ако изгубиш или счупиш една от тях, не изхвърляй втората, пази я, както би пазила своя и моя живот, както би пазила нашата любов“.

Минали няколко месеца, Олга Михайловна носела подарените от съпруга й обици всеки ден, не ги сваляла дори нощем. И изведнъж се оказало, че едната обичка е изгубена. И на другия ден дошла вестта за гибелта на граф Алексей Лобанов. Оттогава нататък Олга Румянцева-Лобанова носела едната обица, слагала я на лявото си ухо, по-близо до сърцето. Дълго останала в траур, тъгувала за любимия си съпруг и баща на децата й, и нейната майка по никакъв начин не могла да я убеди да не носи една обица, защото това е в разрез с правилата.

Година и половина след гибелта на граф Алексей синът на собственика на съседното имение — Пьотър Болшаков, започнал настойчиво да ухажва Олга Михайловна. Пьотър бил известен из цялата околност с буйния си нрав, с невъздържаността си при гуляи, със склонността си към буйства, скандали и веселби в компанията на цигани или странстващи актриси. Репутацията му била ужасна и красивата млада вдовица не приемала общуването със съседа и гледала да го избягва. Болшаков-младши обаче не отстъпвал, преследвал Олга, не я оставял на мира, постоянно я посещавал и й демонстрирал своето специално внимание. В края на краищата се стигнало до обяснение, Болшаков признал чувствата си и започнал да настоява за отговор. В този ден той бил здравата пийнал и се държал агресивно. Олга се мъчела да тушира неудобството и тактично да обясни на Пьотър, че не споделя любовта му и смята да бъде вярна на загиналия си съпруг чак до смъртта си. Дори, надявайки се да успокои кавалера, му разказала за обиците, подарени от съпруга й, и как едната от тях се изгубила точно преди тя да получи вестта за неговата смърт. Болшаков обаче още повече се разпалил след този разказ, думите на Олга го разгневили, пробудили у него бясна ревност, а и виното, изпито без мярка, извършило своето коварно дело. Той протегнал ръка и яростно изтръгнал обицата от ухото на младата жена, а после грабнал ножа и нанесъл няколко удара по лицето й.

След два дни Пьотър Болшаков бил арестуван и вкаран в затвора. Лекарят направил за Олга всичко, каквото могъл, но от този момент нататък цялото й прекрасно лице било загрозено от страшните белези. Когато се огледала, Олга изпаднала в ужас и запокитила огледалото на пода. Парчетата се пръснали из цялата спалня. Тя заръчала в цялата къща да не остане нито едно огледало. Не искала да вижда своето някога красиво, а сега обезобразено лице. Нареждането на младата господарка било изпълнено, огледалата били свалени и прибрани в килера.

След известно време лекарят на семейство Румянцеви започнал да забелязва у Олга начални признаци на обезумяване. Тя ту потъвала в мисли, мълчала, не разговаряла с никого, ту пък започвала да се смее, да се весели, да подхваща шумни игри с децата, после отново изпадала в печал и бездействие. Веднъж, в студена зимна вечер, в пристъп на безумие Олга Михайловна започнала да чупи стъклата на прозорците и да крещи, че те като огледала отразяват грозотата й, която тя не желае да вижда. Стекло се цялото домочадие, опитали се да успокоят Олга, но тя започнала да си скубе косата и да разкъсва дрехите си, бъбрела, че всички са се наговорили срещу нея, дори самоварът отразява лицето й и всички я гледат и виждат ужасните белези. Успели да вържат нещастната жена и след известно време да я успокоят, но разсъдъкът й така и не се върнал.

От този момент нататък душевни болести започнали да преследват потомците на Румянцеви, проявявали се след едно-две поколения. Ала най-странното било, че Олга Михайловна Румянцева-Лобанова останала последната истински красива жена в този род. Дори нейната дъщеря, а и всички следващи момичета в рода Румянцеви-Лобанови се раждали ужасно грозни. Благодарение на благосъстоянието си всички те рано или късно се омъжвали и раждали деца, но нито една от тях не се радвала на истински любящ съпруг. Всички се женели за тях по сметка.

Ала ето че през 1898 година, повече от осемдесет години след трагедията, сполетяла графиня Олга, останалата от нея обичка била извадена от ковчежето, в което грижовно се пазела през всичките тези години, и окачена на ушенцето на Анна Румянцева-Лобанова. Анна, както и многото нейни предшественички, не се отличавала с привлекателна външност, но желаела да намери истинска любов, несвързана с пари и сметки. Като спомен за нещастната Олга Михайловна, която била обичана от съпруга си страстно и предано, Анна занесла обичката при бижутер, поръчала да изработят още една като нея и започнала да ги носи. По онова време тя имала кандидати, но всички преследвали нейното богатство и Анна, естествено, знаела това.

Не след дълго се намерил един младеж, в когото Анна се влюбила безумно и — най-важното — повярвала в искреността на неговите чувства. Родителите й били против: младежът изобщо не бил от знатен род, произлизал от еснафското съсловие, а не бил и богат, дори напротив. Анна твърдо настоявала на своето и казвала, че ще се омъжи за него каквото ще да става — дори да я лишат и от наследство, и от зестра, че за любовта им няма прегради и нищо няма да им попречи да бъдат щастливи. Думите й се оказали пророчески, баща й, когато научил, че Анна и младежът тайно са се венчали, лишил непокорната си дъщеря от зестра и наследство и я оставил без копейка. Младият съпруг от нежен и любящ начаса се превърнал в злобен ожесточен грубиян. Анна се опитвала да го увери, че тяхната любов е над меркантилните интереси и финансовите обстоятелства, че двамата ще работят и ще живеят скромно, но щастливо. В отговор мъжът й я сграбчил за ръката и я повлякъл към огледалото. „Каква любов, ма? — крещял той с пяна на устата. — За каква любов ми говориш? Погледни се само! Наистина ли си въобразяваш, че човек може да обикне от сърце такава като теб? Ами че ти ставаш само да плашиш децата! Човек може да те сънува само в страшен сън! Повдига ми се, щом те погледна. Бях готов да те търпя само заради парите на баща ти! А без тези пари не си ми притрябвала. Ако искаш да остана с теб, върви при баща си, падни в краката му и го моли да промени решението си.“ При тези негови думи Анна грабнала една кристална ваза и с всички сили я запратила по огледалото, в което се отразявали съпругът й, побелял от ярост и злоба, и самата тя, бледа, с издължено конско лице, прекалено дебели устни и малки безцветни очички. В тази секунда тя разбрала, че най-красиви в това отражение са обиците на ушите й. От удара огледалото се счупило, парчетата се пръснали по пода. Анна вдигнала ръце, изтръгнала обиците от ушите си и запокитила украшенията на пода.

От този ден тя се поболяла, а след месец се удавила в реката, на чийто бряг се издигала къщата.

А родната сестра на Анна благополучно се омъжила, като донесла на съпруга си огромна зестра, и му родила две дъщери и трима синове, единият от които по-късно се оказал побъркан… Родовото проклятие на Румянцеви-Лобанови продължавало да ги преследва.

През 1917 година обитателите на имението Николское-Томилино емигрирали в Европа. Но дали всички са заминали? Съвременниците твърдели, че не всички са го направили. И днес има сериозни основания да смятаме, че потомци на обременения с проклятието род живеят на нашата земя, която през последния половин век се нарича град Томилин. Живеят и през две-три поколения раждат душевноболни деца.

А сега нека се върнем към загадъчните убийства, извършени в нашия град. Двете жертви редовно са посещавали имението, което потомците на Румянцеви-Лобанови вероятно смятат за своя собственост, незаконно отнета им от болшевиките. От ушите и на двете са били изтръгнати обици. И в двата случая върху труповете са намерени счупени огледала.

Това не ви ли говори нещо, уважаеми читатели?

Наталия Малец



Загрузка...