Живот след живота

ГЛАВА 3.

Иля Вторушин излезе от салон „Релакс“, отиде при колата си, запали двигателя и се обади по телефона на баба си. Знаеше със сигурност, че тя го чака, но въпреки това звънна. Така беше свикнал. Във всичко трябва да има ред: когато отиваш в нечий дом, обаждаш се, предупреждаваш домакините, дори това да е домът, в който си се родил и израснал, и дори домакинята да е твоята родна, пламенно обичана баба, единствената ти близка душа — тя наистина бе останала единствена на Иля след смъртта на родителите му.

Както обикновено, той избра по-дълъг път към дома на баба си, та ароматът на салон „Релакс“ окончателно да се изветри от дрехите и дори от тялото му. Иля използваше услугите на салона редовно, веднъж седмично, когато идваше от Томилин при баба си в Костровск, собственичката на салона — Татяна, отдавна го познаваше, той й беше постоянен и един от любимите й клиенти: Вторушин избираше едни и същи момичета, беше предсказуем, спокоен, никога не идваше пиян, не правеше скандали и грозни сцени, плащаше стриктно и оставяше на момичетата твърде прилични бакшиши, нямаше странни капризи и не причиняваше болка. С една дума, беше идеалният клиент, за такъв може само да се мечтае. И баба му — Рима Петровна, знаеше, че внукът й посещава „Релакс“ — Иля нямаше тайни от нея, макар че самата Рима Петровна би предпочела момчето най-сетне да се ожени, да си има семейство и да живее като всички хора. От тези съображения тя дори отказваше да се премести от Костровск в Томилин и да живее с внука си, за което Иля отдавна я придумваше.

— Не ми е спокойно, когато си толкова далече — казваше той, — за мен ще е по-добре, ако живеем заедно. Ти не искаш да се преместиш в Томилин — добре, аз съм готов да се преместя на работа в Костровск, но ти и това не искаш.

— Не искам — усмихваше се в отговор Рима Петровна, — не бива да живеем заедно, това ще ти пречи да водиш нормален личен живот.

Но с „нормалния личен живот“ на Иля Вторушин никак не му вървеше, той почти панически се страхуваше от жените, не умееше да гради отношения с тях, не знаеше как да подходи, как да поведе разговора в нужното русло, камо ли пък как да направи така, че да не го отрежат още при първия опит за интимен контакт. Иля беше прекалено тромав, пълен, подпухнал — като майка си и баба си, — непохватен и напълно искрено смяташе, че е абсолютно непривлекателен и недостоен да разчита на добро отношение от страна на младите жени. Разбира се, през неговите трийсет и две години живот имаше и интимни връзки, но при всичките го бяха зарязвали и това още повече бе укрепвало неговата увереност в собствената му непригодност за въпросния „нормален личен живот“, за който толкова мечтаеше баба му.

Рима Петровна, пълна и тежка, също като внука си, очакваше Иля за вечеря. Тя готвеше с удоволствие и винаги се стараеше да поглези младежа с обилна вкусна храна, такава, каквато той не би си сготвил и не би опитал в никое заведение за обществено хранене.

— Ходи ли при Татяна? — попита тя съвсем доброжелателно, без да допусне дори и нотка на осъждане.

Иля мълчаливо кимна в отговор.

— Е, как е тя? Още ли не сте разкрили убийството на майка й?

Собственичката на салона „Релакс“ Татяна Корягина беше дъщеря на Галина Илинична Корягина, чийто труп — със счупено огледало на гърдите и изтръгната от ухото обица — беше намерен през март миналата година в Томилин, за което бабата на Иля Вторушин, разбира се, бе осведомена. Самият салон за масажи „Релакс“ всъщност беше обикновен публичен дом, вярно, много приличен и с високи цени, а неговата „мадам“ бе бивша проститутка, но това обстоятелство изобщо не пречеше на добросърдечната Рима Петровна да съчувства на Татяна по повод трагичната гибел на майка й. Не би могло да се каже, че Татяна Корягина е съсипана от мъка, тя прие смъртта на Галина Илинична повече от равнодушно, във всеки случай, такова впечатление направи на всеки страничен наблюдател. Не си скубеше косите, не се мяташе в истерия, не плачеше и не посещаваше гробищата в Томилин, само присъства на погребението.

След вечерята се захванаха със снимките. Рима Петровна извади дебел плик с проявените във фотоателие снимки, направени по време на последното им пътуване: малко преди Нова година двамата с Иля отидоха за три дни в Амстердам, разхождаха се покрай каналите и се наслаждаваха на платната на великите холандски майстори в музея. Въпреки тежкото си тяло, възрастта и многобройните си болести Рима Петровна беше запалена пътешественичка, искаше й се да види и египетските пирамиди, и Уестминстърското абатство, да се разходи по „Шанз-Елизе“, да докосне камъните на Колизеума, да види прочутата Ронда и да поседи на пейка в парка „Гуел“, а Иля беше готов да води любимата си баба навсякъде, където тя искаше. Никога не я пускаше сама, придружаваше я при всяка екскурзия, а ако пътят се оказваше труден, наемаше кола: Рима Петровна имаше болни крака. Още по времето, когато Иля имаше съвсем малко пари, двамата ходеха на най-евтините екскурзии — с автобус, и той седеше до баба си, без нито за миг да изпитва раздразнение или недоволство. Красотите и забележителностите изобщо не го интересуваха, той не обичаше да пътешества, но самата мисъл, че това харесва на баба му, че тя изпитва удоволствие и се радва, го правеше щастлив.

Те започнаха да подреждат снимките на голямата маса и да ги групират тематично, после от всяка група избираха най-сполучливите и ги нареждаха в албум, формулираха надписите, като ги сверяваха с бележника, в който Иля си бе водил записки по чутото от екскурзоводите, та после нищо да не забрави и обърка, след което той с красив и четлив почерк, почти с печатни букви вписваше в албума до снимката датата, мястото и коментари. За всяко пътешествие те правеха отделен албум и не беше страшно, ако в него оставаха празни страници — за сметка на това винаги цареше идеален ред и при необходимост с лекота можеше да се намери всяка снимка. Но трябва да отбележим, че празни страници оставаха рядко: те правеха извънредно много снимки, стараеха се да запечатат на хартия всяка подробност, всяка дреболия, да предадат всяко впечатление. Като гледаше Рима Петровна, наведена над подредените по масата снимки, Вторушин с нежност си мислеше с какъв късмет се бе родил — да има такава забележителна баба, най-добрата жена на света, и че ако му се случеше да срещне такава жена, непременно би се оженил за нея.

— Илюшенка, трябва да тръгваш. — Рима Петровна погледна часовника и се запъти към кухнята. — Аз няма да пипам нищо тук, а когато дойдеш следващия път, ще довършим албума. Обличай се, а аз ще ти приготвя нещо за хапване, та утре да закусиш.

На Иля не му се тръгваше, той обичаше да идва в този дом, да нощува тук, сред мебелите и предметите, които го бяха заобикаляли в ранното му детство. И изобщо той обичаше баба си и се стараеше да прекарва край нея колкото може повече време. Представи си заснежения път от Костровск до Томилин, шейсет километра самота, тъмнина, нижещи се покрай канавката сиромашки дървени къщички и голи дървета, своето ергенско жилище, стерилно чисто, педантично подредено и унило празно, и неволно потрепери като от студ. Тук е толкова хубаво, топло, уютно, снимките на масата напомнят за неотдавнашното им пътуване и за щастието, което той винаги изпитваше, когато виждаше пламналите от възбуда и възторг очи на Рима Петровна, и мекият глас на баба му ромоли, внася в душата му спокойствие.

— Ще остана — каза той, запълвайки поредната страница на албума, — ще пътувам утре сутринта.

— Няма да се наспиш — меко каза Рима Петровна и се приближи до него. — Работата ти е тежка, трябва да се наспиваш добре.

— Край теб спя по-добре.

— Край мен спиш малко — засмя се тя. — Та ние с теб сме като маниаци, разговаряме, разговаряме, не можем да се спрем. Ако останеш, пак ще бъбрим до два, че и до три часа, нали знам. А ти трябва да почиваш.

Иля взе ръката й, вдигна меката, пухкава, покрита с пигментни петна китка до бузата си, допря устни до пръстите.

— Римуля, обожавам те. Толкова ми е хубаво тук, душата ми си отпочива. Ще остана, а утре сутринта ти ще ми сложиш вкусна топла закуска и аз ще тръгна за работа абсолютно щастлив.

С тези думи Вторушин малко си изкриви душата. Утре при никакви обстоятелства няма да отиде на работа в добро настроение. Вчера началникът на отдела ги предупреди с Дима Федулов, че от Москва пристигала някаква мадама, която смятала да ги учи как се разкриват престъпления. Пак добре, ако беше мъж, кадърен и опитен оперативен работник от министерството, който би им помогнал в случая с двата тайнствени трупа, но нали не е мъж, а женска, и то изобщо не от министерството, а от частна агенция. Можете ли да си го представите! Какво ще прави тази жена тук? Ще си пъха носа навсякъде? Ще дава „умни“ съвети, а? Ще се размотава с марковите си дрешки? Сигурно само часовникът й струва колкото три коли. Ще разговаря с тях през зъби, ще ги гледа отвисоко и ще дрънка такива глупости, че лошо да ти стане.

Вярно, два трупа в тихия Томилин са нещо сериозно, още повече че убиецът и досега не е открит. Но жена частен детектив — това е вече прекалено. Нима не можеха да минат без нея? Началникът каза, че е получил нареждане от заместник-началника на градското управление, а той на свой ред от главния, тоест от своя началник. Кой пък е упражнил натиск върху главния — не се знае, но натискът е бил силен, защото да се допускат частни цивилни лица до разследване и още повече до оперативна работа, хем не е прието, хем не е разрешено. Пък и какво могат да разследват тези цивилни лица, след като между томилинските оперативни работници и следователя и без това няма съгласие относно версиите — всеки си знае своето и придърпва чергата към себе си. Димка Федулов например е стопроцентово сигурен, че убиецът е маниак, ненормалник, за когото да убие възрастна дама е връх на удоволствието. А Иля не беше съгласен с него, той отстояваше съвсем друга версия и продължаваше да й е верен. Иля смяташе, че Корягина е била убита от хората, които се опитват да изтикат собствениците на имението от града, да съсипят клуба им и да откупят реставрираната сграда на безценица, а Аида Борисовна Павлова е била наказана заради някакво дело, което е водела като следовател в прокуратурата. А това, че двата случая си приличат като две капки вода, не е никаква загадка: нарочно са убили Корягина по този страховит начин, за да всеят паника сред членовете на клуба и жителите на града като цяло, да отблъснат хората от имението, докато човекът, който е планирал да убие Павлова, не е знаел, че няма никакъв маниак и убийството на Корягина е обикновена инсценировка, и е копирал начина на извършване на престъплението, за да замаскира собствените си лични мотиви и да даде възможност на оперативните работници да припишат и второто убийство на същия маниак. Това е то, проста работа. Иля Вторушин защитаваше тази своя идея постоянно, но Дима Федулов не го слушаше, знаеше си своето: маниак и толкоз. А на Иля не му харесваше мисълта за маниака. Никак не му харесваше. Изобщо даже. И тук имаше доста сложности. Работата беше там, че версията с маниака не беше никак удобна и на градското ръководство на милицията, ами че това беше просто кошмар: из града обикаля луд човек, убива пенсионерки, слага на гърдите им счупени огледала, изтръгва обици от ушите им, а милицията нищо не може да направи, показва пълната си безпомощност и не полага никакви усилия, за да тушира паническите настроения сред населението. Маниакът е нещо сериозно, а незаловеният маниак — повод за неприятни организационни изводи. Ето защо ръководството на криминалната милиция като цяло се съгласяваше с доводите на Иля Вторушин и именно затова не притискаше особено подчинените си по повод неразкритите престъпления — и по-конкретно това се отнасяше за първото убийство, чиято жертва бе станала Галина Илинична Корягина. Ситуацията беше очевидна и не представляваше тайна за никого. Ако наистина хората, които ламтяха за имението, бяха убили Корягина, никой не изпитваше желание да се занимава с тях, защото те имаха връзки с кмета и администрацията на град Томилин и не се знаеше до какво би довело милиционерското усърдие при издирването на виновния. Но без съмнение щеше да донесе доста неприятности. Докато можеше да приписват всичко на маниака, началството бе в относителна безопасност. Макар че от страна на областното ръководство, а не дай си боже и от страна на министерството, всеки момент можеше да започнат да валят недоумяващи въпроси от сорта: какво, драги господа, не е наред при вас, щом някак вяло търсите или изобщо не търсите този ваш маниак. Но докато по-висшето милиционерско ръководство не се е развълнувало, могат да се чувстват що-годе спокойни. Та такъв беше крехкият баланс между интересите на престъпната групировка, свързана с кмета, и интересите на самата служба.

Вторушин се радваше, че началството споделя неговата гледна точка и не издирва маниака. Дразнеше се обаче, че старшият оперативен работник майор Федулов не споделя мнението му и току свързва някой мярнал се пред очите му психопат с двете неразкрити убийства. Това ужасно го вбесяваше.

А сега и някаква столична мадама се кани да им се натресе. Димка, разбира се, веднага ще се втурне да я обработва и привлича на своя страна и щеше да успее — женорята си примират за него, макар че не е красавец, но явно в него има нещо привлекателно, и то в изобилие. Виж, по Иля жените не си падат, те изобщо не го забелязват и той е принуден да полага титанични усилия, та поне да му обърнат внимание, да не говорим пък да го вземат на сериозно. А на него просто му се налага да го вземат на сериозно. Него и версията му. Непременно. Трябваше да се постарае.

След снощния гуляй главата на Федулов се цепеше и бучеше, много му се спеше и никак не му се работеше, но въпреки това той стана в ранни зори, облече дебелия пуловер върху вълнената фланела с дълги ръкави и излезе, за да разчисти обилно навалелия сняг на пътеката от къщата към портата и до навеса, под който стоеше колата му. Беше готов да върши всичко, свързано с къщата и двора, по цели дни и във всякакво състояние — било то при махмурлук или с висока температура.

Тази къща беше върхът на мечтите на Дима — дървена, напомняща чайна, малиновочервена, украсена с яйченожълта резба, с яркосин покрив с полимерни керемиди, а на куличката се кипреше петле, също яйченожълто. Федулов сам бе избирал боята: когато купи къщата, тя беше просто дървена, в естествен топъл бежов цвят, но Дмитрий искаше именно тъмночервена къща, искаше и резба, и то непременно яркожълта. И петле на покрива. Резбата поръча в съседното село на местен майстор, който не му взе скъпо за работата — само няколко бутилки водка. Сега къщата изглеждаше на Федулов съвършена, той я обожаваше и се стараеше колкото може по-често да кани гости, сякаш за да компенсира дългите години живот на тясно, когато не само нямаше къде да покани някого, но се чудеше къде да приюти и себе си.

Премести се в новата къща не само с двете си дъщери и с бременната си съпруга, но и с родителите си, а в старото двустайно апартаментче останаха по-малката му сестра с мъжа си и детето им. Заедно с майка си — енергичната и неуморна Зоя Михайловна, бивша медицинска сестра, Дима благоустрои не само къщата, но и парцела около нея, посади декоративни храсти, направи цветни лехи, алеи, павира ги с евтини, но много симпатични плочки, построи навес за колата. Мястото не беше кой знае колко голямо, само декар и шестстотин, но Федулов искаше и то да изглежда приказно издокарано, както къщата. И къщата, и мястото поддържаха в ред изключително Дмитрий и Зоя Михайловна, защото на жена му — Светлана, не й беше до това, тя изцяло бе отдадена на децата: десетгодишната Ксюша, седемгодишната Варенка и тригодишния Ванюшка, който се роди три седмици след като се преместиха от апартамента в къщата, а на баща си Дима изобщо не можеше да разчита: Вадим Александрович беше на седемдесет и три години, сериозно болен, слаб, страхуваше се да излиза сам, дори от къщата излизаше рядко, ако нямаше хора наоколо. Страдаше от типичната фобия на сърдечноболните — страх от внезапен пристъп, и изобщо Вадим Александрович си беше внушил, че има много повече болести от действителните, така че му е забранено всичко: и да ходи, и да носи, и да играе с внука си, и дори да помага на внучките за уроците им. Седеше по цели дни пред телевизора или четеше вестници, които Дима му носеше от службата си всеки ден, и дума не можеше да става да помага с нещо из къщи. Но Дима не му се сърдеше, двамата с майка му прекрасно се справяха, пък и грижите по собствената им къща само ги радваха.

Тази зима беше рядко студена и снежна, но той работеше с удоволствие, оставяше от двете страни на алеите спретнати преспи, изпод които стърчаха трогателните голи клонки на младите храсти, и се наслаждаваше на звука от захапващата снега лопата. Това му напомняше детството, когато зимите не бяха топли като напоследък, и той се събуждаше сутрин не от звъненето на будилника, а именно от такива долитащи отвън звуци, издавани от разгребващите снега улични метачи.

Приключи с алеите и се върна в къщата да нахрани кучетата. Дик и Джери сладко спяха в хола пред вратата към спалнята на родителите му — бяха си избрали това място сами и не смятаха да го заменят с постелката пред входната врата, която им бе поставил Федулов. Дмитрий ги взе миналата година като палета — някой ги беше прибрал от улицата и ги бе донесъл в приюта за бездомни животни, организиран в клуба „Златна възраст“. Бездомните помияри, гладни и мръсни, бяха толкова жалки наглед, че сърцето на Федулов трепна. Взе и двете. Това стана точно когато бяха убили Корягина и той бе отишъл в имението да разпита хората, познавали отблизо убитата. Именно тогава му показаха приюта, където той видя двете притиснали се едно до друго намереничета. Разбира се, вече ги бяха измили, нахранили и прочистили от глисти, но когато някаква ентусиастка, членка на клуба, му показа снимките на кученцата в деня на пристигането им тук, Дмитрий не издържа. Въпреки трудното си детство и безбройните лишения и несгоди, а може би именно заради тях, Дик и Джери мразеха студа и се страхуваха от недостига на сън, обичаха да спят повечко, а да тичат из дълбокия сняг, и то при минус петнайсет градуса — това пък никак не обичаха.

— Рота, стани — шепнешком, за да не събуди никого, изкомандва Федулов и зарови дясната си ръка в козината на врата на Дик, а с лявата леко шляпна Джери по гърба. — Команда „хам-хум“!

Кучетата се прозяха и лениво се надигнаха. Почти веднага се отвори и вратата към спалнята на родителите на Дима и в хола излезе Зоя Михайловна, напълно облечена и сресана. Очевидно за водач на глутницата кучетата, кой знае защо, бяха избрали именно нея, а не спасилия ги от приюта Федулов, защото муцуните им веднага се оживиха, опашките се завъртяха, очите блеснаха. Зоя Михайловна тръгна към кухнята, Дик и Джери радостно я последваха в тръс, а на опашката на процесията остана Федулов.

— Митя, върви да си вземеш душ, целият си потен — нареди Зоя Михайловна. — Докато се върнеш, закуската ще е готова.

— Ама… — подзе той, но майка му го прекъсна:

— Все някак сама ще нахраня твоите скъпоценни псета, не се тревожи. Вдигай и момичетата, време е вече, че ще закъснеят за училище.

Дмитрий послушно влезе първо в стаята при дъщерите си, потърка нос в техните топли, лъхащи на детство вратлета, накара ги да станат, после дълго и с удоволствие се плиска под горещия душ, като го сменяше със студен, и се бръсна. Когато се върна в просторната кухня, момичетата вече бяха на масата и с апетит лапаха бухти от извара със сладко и сутляш.

— Татко, купи ми нов мобилен телефон — помоли десетгодишната Ксюша.

— Ти вече си имаш — учуди се Федулов. — Дадох ти моя, хубав е, с всички екстри, точно за първи септември. Нима се е счупил?

— Хайде де — презрително сбърчи носле момичето, — твоят е такава вехтория. Искам розов, с камъчета, като на Натка Кузовлева. Толкова е хубав, модерен! И чантичка към него, такава една красивичка, със сърчица, с каишка, та да се носи на врата. Хайде купи миии, моля ти сеееееее!

— Ще преживееш и без него — строго отговори Федулов, отмести празната чаша и стана от масата. — Малка си още да ставаш модерна.

Ксюша се нацупи, устните й затрепериха, но това не уплаши Дмитрий и не го трогна. Той умееше да цени парите и добре знаеше с какъв труд се печелят. За нищо на света не би похарчил излишно и копейка, намираше за по-добре да се лиши от нещо нужно, отколкото да купи нещо, без което може да мине.

Майка му излезе след него и мълчаливо загледа как синът й се облича.

— Митя, защо пък да не й купиш телефон — заговори тя, когато Федулов вече натисна дръжката на вратата. — Какво сега, свиди ли ти се?

— Ако беше за нещо полезно, нямаше да пожаля никакви пари, но така, за глезотии, няма да ги пилея — отсече той.

— Господи — въздъхна Зоя Михайловна, — на кого се метна такъв скъперник, а? Че дете е, за нея новият телефон е такава радост! Тя иска да е като другите, страда, ако не е така. Нали знаеш какви са децата сега: ако нямаш най-новото и най-модерното, не дружат с теб. С твоето скъперничество тя ще си изгуби всичките приятелки. Какво ти струва да зарадваш детето? Баща ли си или какво?

— Аз съм ченге и живея от заплатата си, а тя не е разтеглива. Няма защо да глезя хлапачката, нека знае своето място в този живот, от малка да свиква, че парите не падат от небето, а трябва да се печелят.

— Да бе, да — сухо сви устни майка му, — отказваш да й купиш телефон, ама за водка парите не жалиш. Колко изпи снощи с приятелите си? Ами миналата неделя? Ами поминалата? Всеки почивен ден тичаш в банята, а там си имате обща каса, безплатно никой не ти налива. За тези безобразия, значи, парите не ти се свидят…

— Майко, не ми пили на главата, работата ми е тежка — махна с ръка Федулов. — Нуждая се от отпускане по някакъв начин, инак ще започна да се нахвърлям на хората.

Той излезе от къщата, качи се в колата и тръгна за работа. Настроението му, което толкова се бе разведрило, след като от чистия мразовит въздух започнаха да минават симптомите на тежкия махмурлук, главата престана да го боли и взе да се прояснява, отново се развали. Че и тая жена от Москва, за която вчера ги предупреди началникът… Каква напаст, а! От друга страна, пак добре, че не е от министерството, няма пълномощия да проверява работата им, а ако си отвори устата и се опита да лае, той, майор Федулов, бързо ще й я запуши, и то така, че тя няма да посмее не само да се изказва, но и изобщо да гъкне. Работата е ясна — Бегорски е въшлив с пари, а клубът вече издиша, старците бягат от него като дявол от тамян, дори персоналът започна да напуска, толкова ги наплаши маниакът от Томилин. Дори самият Федулов напоследък започна повече да пие заради този маниак, стана неспокоен — нали и неговата майка ходи в имението да се подстригва при любовницата на Бегорски… или каквато там му се пада. Естествено, Зоя Михайловна няма време за разните глупости с компютрите и самодейните театрални постановки, пък и не й са интересни, покрай къщата и тримата внуци си има грижи колкото щеш, но пък е свикнала да се грижи за външния си вид, дори вкъщи ходи гримирана, затова се подстригва при Тамара — казва, че в Томилин нямало по-добра фризьорка от нея. Може и така да е, само че Дима Федулов би предпочел дори майка му да не изглежда толкова привлекателна, но да не ходи в това проклето имение. Та тя е на шейсет и девет, а маниакът убива пенсионерки, свързани с имението, именно на тази възраст. Добре си е Вторушин, неговата баба живее в Костровск и не посещава клуб „Златна възраст“, той може да си позволи да плюе на маниака, да прави умна физиономия, да гледа началството в устата и да твърди, че няма никакъв маниак. Нали няма за кого да се тревожи… А Дмитрий място не си намира, безпокои се за майка си. Може пък тая от Москва да подскаже нещо умно, да погледне ситуацията със свежо око — и да забележи някаква дреболия, която те с Вторушин и със следователя да са пропуснали. Добре ще е… Да хванат най-сетне тая гнида, тоя психар — камък ще му падне от плещите.

От кабинета на началника на Томилинския градски отдел на вътрешните работи Настя Каменская излезе напълно успокоена. Снощи, вече в леглото, тя се опитваше да си представи как ще мине тази среща, какво ще каже началникът, какво ще отговори тя… и както и да го мислеше, излизаше, че колкото и груби по същество и хладно-учтиви по форма думи да изрече той, пак нищо страшно няма да се случи, небето няма да се разцепи, подът няма да се продъни, а самата Настя при всички, дори най-неприятните варианти ще остане жива и здрава. Разговорът с началника на отдела мина точно както си го бе представяла — тя не чу нищо ново и излизащо извън рамките на здравия смисъл. В общи линии се свеждаше до това, че началникът не е във възторг от цялото начинание, но тъй като е много задължен на Родислав Евгеневич Романов, е готов да му съдейства и да даде заповед на разследващите да запознаят Каменская с материалите, с които разполагат оперативните работници. Материалите по случая, намиращи се при следователя, естествено, няма да й покажат, но устно ще й разкажат всичко, което смятат за възможно. И изобщо в Томилин имат добри криминалисти и щом са се занимавали с едното убийство почти година, а с второто — почти половин година, и така и не са ги разкрили, няма никакви основания да се смята, че щом пристигне московската госпожа — всичко ще се нареди отведнъж. Началникът някак много навреме не си спомни, че „московската госпожа“ има зад гърба си званието полковник от милицията и двайсет и седем и половина години безупречна служба. С една дума, всичко това било някаква идиотщина, но щом самият Романов е помолил — добре де, тъй да бъде. Настя бе очаквала да чуе именно това, така че се зарадва и мислено се похвали. Най-важното беше, че целта е постигната.

Веднага в кабинета на началника бе извикан неговият заместник, на когото възложиха да представи Каменская на началника на оперативно-следствения отдел и да му даде съответните указания. Настя плавно бе прехвърлена в кабинета на заместника, където вече бе извикан началникът на отдела, и тя още веднъж изслуша гневната тирада какви добри оперативни работници имали и как нямали никакви основания да смятат, че тя ще съумее да направи онова, което не са съумели да направят те. След това най-сетне по един дълъг коридор я заведоха в малко кабинетче и я запознаха с капитан Вторушин и майор Федулов.

Федулов й хареса веднага — беше широкоплещест, набит, изглеждаше много як и силен, с прекрасна мускулатура и красив торс, изопнал тънкото вълнено поло. Дори бръснатата глава не го правеше да прилича на банален бандит, напротив, придаваше му мъжественост и бруталност, а очите му, наистина не големи, да не кажем малки, никак не разваляха грубо изсеченото му лице. За сметка на това усмивката на Федулов се оказа рядко приятна и изобщо той не изразяваше ни най-малко недоверие към Настя, не демонстрираше съмнения в нейните способности, напротив, не криеше надеждата си, че още една глава може да е от голяма полза, а още едно око, дай боже, може да забележи нещо интересно и важно. Освен това той предразположи Настя и с това, което каза веднага:

— Към този случай аз изпитвам личен интерес, дори двоен. Първо, добре познавах убитата Павлова, имал съм щастието на няколко пъти да работя с Аида Борисовна и съм научил много от нея, за което съм й безкрайно благодарен. Второ, имам майка на шейсет и девет години, която периодично посещава имението. Не мога да спя спокойно, докато знам, че по улиците на нашия град се разхожда опасен луд убиец. Така че можете да разчитате на мен в издирването на маниака, ако ви трябва нещо, ще го направя — да събера информация, да пътувам докъдето ви трябва, да проуча едно друго. Вярно, делото е преустановено, но аз винаги мога да се разбера със следователя, така че каквото и питане да имате, какъвто и документ от съда или от другаде да ви трябва — ще го имате.

Виж, другият оперативен работник — Иля Вторушин, кой знае защо, предизвика у Настя неприязън. Дебел, с червено лице, големи изпъкнали очи, бледосини и някак воднисти, той й напомняше жаба, а обстоятелството, че беше облечен не с дънки и поло като Федулов, а с костюм и риза, вратовръзка и копчета на ръкавелите, само усилваше впечатлението — Вторушин сякаш се опитваше да замаскира своята грозота с демонстративно официалното си облекло, вместо да се примири със своята непривлекателна външност и да престане да я крие. Вярно, Настя не можа да не забележи хубавата гъста коса и ръцете с красива форма, дълги пръсти и чисти подрязани нокти, но това само потвърди впечатлението й: жаба с красиви ръце си е същата грозота, същата дисхармония — като какофония, изпълнявана на цигулка „Страдивариус“.

Вторушин имал собствено мнение за убийствата, противоположно на мнението на Федулов, но пък изцяло съвпадащо с позицията на ръководството, което майор Федулов не пропусна да съобщи на Настя дори без да се опитва да скрие презрителната си усмивчица.

— Млад е още нашият капитан — каза той и побутна пепелника към Настя — и тъй като е млад, много се грижи за кариерата си, затова не смее да има мнение, различно от това на началството. Нали, Илюха? На чие място си хвърлил око, признавай! На моето ли? Или мераците са по-високи, устремил си се направо към това на началника на отдела? Внимавай да не се престараеш, че заради твоето усърдие да угодиш на ръководството, нашата разкриваемост накрая ще падне и под нулата.

Вторушин обаче остана невъзмутим и подчертано учтив, с всички сили демонстрираше, че не забравя и чина на Настя, който тя бе носила доскоро, и солидния й стаж.

— Анастасия Павловна, аз никога не съм крил, че смятам версията за маниака за безперспективна — спокойно отговори той. — И ръководството е съгласно с мен. Друг е въпросът, че отработването на моята версия може да причини определени неприятности на всички нас. Но аз въпреки това продължавам да държа на нея.

— Защо? — попита Настя. — Нали и вие, и майор Федулов, и следователят разполагате с една и съща информация, защо тогава правите от нея съвсем различни изводи? Или на вас ви е известно още нещо, което не сте ни казали?

— На мен ми е известно същото, което и на другите. Просто имам такова чувство.

— О — оживи се Федулов, — чухте ли? Имал такова чувство. Имал усет. Всички ние тук нямаме усет, изобщо сме дошли направо от улицата и хабер си нямаме от детективски умения, а той е Шерлок Холмс, кръстоска с Щирлиц.

— Почакайте — спря го Настя, — имам един въпрос. Двете убийства си приличат във всички подробности, така ли е?

— Абсолютно — кимна Дмитрий. — Няма никакви съмнения, че те са дело на един и същ човек.

— Тогава как може да се смята, че второто убийство е имитация на почерка от първия епизод? Трябва да се намери човек, който знае всички подробности от първото убийство и може да ги възпроизведе точно. Откъде той знае тези подробности? При вас да не би да е прието да информирате обществеността за подробностите? Тоест нарушавате общоприетата практика? Или някой от служителите на милицията му ги е разказал?

Въпросът не беше случаен. Отдавна е известно, че щом се появи престъпник, извършващ еднакви по почерка си престъпления, и това стане известно на населението, веднага се появяват и подражатели, и такива, които правят чистосърдечни признания и поемат отговорността за престъпления, които не са извършвали. За да се избегнат такива подражатели и мними престъпници, подробностите от извършеното престъпление обикновено не се разгласяват. Как тогава човекът, който е убил Аида Борисовна Павлова, е научил подробностите от убийството на Галина Илинична Корягина?

— Нищо не сме нарушавали — промърмори Федулов, — след убийството на Корягина в медиите изтекоха само сведения за нейната възраст и че тя е била активен член на клуб „Златна възраст“. Не е ставало дума нито за огледалото, нито за обицата. За това се писа едва след второто убийство. Между другото, вие чели ли сте статията?

— Четох я — въздъхна Настя. — Много интересно, много страшно, но абсолютно неправдоподобно.

— Защо смятате така? — разпалено възрази Дмитрий. — Аз например смятам, че е напълно вероятно. Знаете ли колко време съм прекарал в този клуб в опити да открия потомъка на рода Румянцеви? Имам чувството, че вече знам всичко за всички, включително имената на техните домашни любимци.

— Но нали, доколкото разбирам, така и никого не сте открили — отбеляза Настя. — А моят въпрос така си и остана без отговор. Иля, обяснете ми как изпълнителят на второто убийство е могъл толкова точно да изкопира първото престъпление, щом информацията за подробностите не е била разгласена?

Вторушин внимателно я погледна и едва забележимо се позасмя:

— Вие знаете отговора, Анастасия Павловна. Или искате аз да го озвуча?

— Не, чуйте го само! — повиши глас Федулов. — За какво намекваш, Илюха? Че при нас в милицията се е завъдил маниак? Или в следствието? Или при дежурните? Ти изобщо мислиш ли какви ги приказваш?

Вторушин сви рамене.

— Ти го каза. Не смятам, че сред нас има маниак. Мисля, че първото убийство е извършено конкретно срещу Бегорски, а второто — конкретно срещу Павлова, а Павлова — като следовател — като нищо може да е имала врагове в нашите среди. Защо не?

— Защото аз не вярвам, че сред нас…

— А по какво се различаваме ние от всички останали хора? И ние сме като тях, и ние имаме мозъци, нерви, психика, и сред нас има престъпници, това не е тайна за никого. Е, защо в другите отдели може да има предатели, а при нас да няма? С какво сме по-различни?

— Ама ти…

— Тъй — твърдо отсече Настя, — всичко ми е ясно. Моля, разкажете ми всичко, което можете, за потърпевшите.

Оперативните работници извадиха бележниците си и започнаха да разказват.

Когато се върна в имението, Настя отвори ноутбука си и започна методично да вкарва в компютъра всичко, което бе научила от Федулов и Вторушин, като междувременно обмисляше информацията.

И тъй, Галина Илинична Корягина, шейсет и осем годишна, открита удушена със собствения й вълнен шал в междублоково пространство, когато се е прибирала от концертната зала. Живеела е в собствен апартамент с някоя си Маргарита Нечаенко, нещо средно между храненица и квартирантка, която не плащала наем, но активно помагала на Корягина в домакинството. Маргарита смятала да посрещне хазяйката си след концерта, но внезапно я заболял корем и получила диария, буквално не можела да се отдалечи от тоалетната. Съседите потвърждават това, момичето помолило за лекарство, не мръднало от жилището и се тревожело, че не може да излезе и да посрещне Галина Илинична. Тоест Нечаенко има твърдо алиби. Може да се предположи, че е влязла в сговор с изпълнителя на убийството и нарочно е симулирала заболяването, за да остави Корягина сама в тъмната част на денонощието в пустото междублоково пространство, но тази версия е била отхвърлена като несъстоятелна. Защо е трябвало да го прави? Тя няма мотив за убийството на Корягина и не може да е имала: докато е била жива Галина Илинична, момичето е имало покрив над главата, а след смъртта й трябва да плаща наем, което съществено ще се отрази на доходите й, и бездруго невисоки — работи като приемница в пункт за химическо чистене.

Убийство от користни подбуди, например получаване на наследство, също не беше логично: преди няколко години Корягина завещала жилището си и цялото имущество в него на Томилинския музей по краезнание. Корягина има дъщеря — Татяна, която Галина Илинична по този начин е лишила от наследство. Но убийството едва ли е било и акт на отмъщение от страна на дъщерята. Първо, Татяна Корягина има алиби — през доста дълъг период от време тя не е напускала Костровск, където живее от много години. Второ, дори да се предположи сговор на Татяна с убиеца или банална поръчка, не е ясно защо тя е трябвало да отлага отмъщението си толкова години. Галина Илинична е съобщила на дъщеря си за завещанието веднага щом то е било съставено, тоест през 2002 година. Минали са седем години — и изведнъж отмъщение? Защо? Трето, Татяна Корягина по принцип не се е ядосвала много за жилището на майка си, защото е собственичка на елитен публичен дом, замаскиран като салон за масажи, и печели толкова, че може всяка година да си купува по два, че и по три такива апартамента. Всъщност именно това обстоятелство е станало причина Корягина да припише наследството на музея, а не да го остави на дъщеря си: Галина Илинична твърде болезнено приемала факта, че дъщеря й се занимава с проституция в Костровск, казала, че повече няма да я пусне през прага си, отрекла се от Татяна и смятала, че повече няма дъщеря. Към момента на убийството майката и дъщерята не били общували от двайсетина години, не си писали, нито разговаряли по телефона. Единственото изключение било, когато Корягина взела от съседка адреса на Татяна и й написала писмото, в което й съобщила, че е съставила завещание в полза на Музея по краезнание и дъщеря й „нищо няма да получи, да не се надява“. (Оказало се, че Татяна все пак мислела за майка си и оставяла координатите си на съседка с молба непременно да й съобщят, ако е нужна помощта й или нещо се случи.)

Колкото до други възможни наследници, на които може да не е харесало, че Галина Илинична ги е ощетила, такива не се намерили. Корягина имала племенник, който живеел в Иркутск, но той не поддържал отношения с леля си и при наличие на първостепенни наследници, тоест дъщерята Татяна, не е можел да претендира за каквото и да било. С една дума, версията за убийство заради получаване на наследство или заради отмъщение по повод на това странно завещание изобщо не минаваше.

Навремето Корягина завършила областния педагогически институт, имала диплома за учител по история, впоследствие изкарала обучение в университета по марксизъм-ленинизъм и работила като инструктор в отдел „Пропаганда“ при Томилинския градски комитет на КПСС. След 1991 година, когато дейността на Комунистическата партия беше прекратена и партийните органи предадоха богу дух, Галина Илинична се върнала към професията си според дипломата и чак до излизането си в пенсия преподавала история във вечерната гимназия.

Съседите и познатите характеризират Галина Илинична като неискрена и недоверчива личност, свикнала да командва и при липсата на реална власт превърнала се в дребен манипулатор, който по всякакви начини се стремял всичко да стане „на нейното“. Корягина вече на никого нищо не можела да заповяда, никой не се страхувал от нея, но тя вървяла към целта с помощта на глупави измами, дребни смешни интриги и преструвки. Съседите от блока например разказали такава история: тяхната дъщеря ходела с момче, което след срещи я изпращало до входа, пушело, хвърляло фасовете до входната врата, че и плюело. Галина Илинична му направила забележка, момчето отговорило нещо грубо и продължавало да демонстрира лошо възпитание. Корягина се опитала да поговори с момичето, но то не й обърнало внимание и я помолило да не се бърка в чужди работи. Галина Илинична обаче не искала да се примири с нередностите пред вратата на входа, затова отишла у съседите и им казала, че дъщеря им се вижда с много лошо момче и че тя го била видяла в града с друга госпожица, която въпросното момче прегръщало под талията, опипвало я и изобщо се държало съвсем недвусмислено, а освен това била чула за него, че било свързано с бандити. „Пазете дъщеря си — казала тя на уплашените родители, — защото ми е мъчно за нея, дано не пострада нещо.“ Съседите вдигнали на дъщеря си скандал и й забранили да се вижда с лошото момче. Момичето обаче не престанало да се вижда с него, той продължавал да я изпраща, но сега вече не до самия вход — младата двойка по двайсетина минути се сбогувала зад ъгъла, така че младежът хвърлял фасове и плюел вече на друго място, не пред вратата, а именно това целяла Галина Илинична. След известно време истината лъснала, момчето не било опипвало никакво друго момиче, не било свързано и с бандити, но въпреки това вече не стояло с момичето пред входа. Корягина постигнала целта си.

Жаждата за власт, макар и най-дребна, макар и миниатюрна, и стремежът да командва били толкова силни у Корягина, че на събранието на обитателите на блока тя се самопредложила за домоуправител. Присъстващите на събранието били малко, никой не бил заинтересован, всички били заети със собствените си проблеми, затова я избрали, без много-много да му мислят. Галина Илинична с удоволствие обикаляла апартаментите, събирала пари ту за озеленяване, ту за детска площадка, ту за домофони, ту викала всички на съботник за почистване на територията край блока, ту ги призовавала да подписват колективни писма до комуналната служба, че чистачката не мие стълбището както трябва и те искат тя да бъде уволнена, или обръщение към милицията незабавно да бъдат арестувани и обезвредени всички младежи, които се въртят във входа, шумят и правят боклук. Безцеремонно нахлувала в жилищата, нареждала как трябва да се възпитават децата, да се товарят мебелите и да се използва асансьорът, карала се със собствениците на кучета, защото кучетата замърсявали цветните лехи и пространството около детската площадка, и със собствениците на автомобили, защото паркирали колите си под прозорците, вдигали шум с моторите, тропали вратите и пречели на хората да спят. Съседите мира нямали от нея. Те не знаели как да усмирят Корягина, но покорно я търпели, защото никой друг не искал да бъде домоуправител.

Е, и с какво подобна личност може да е предизвикала такава омраза у убиеца, че той я е удушил и е маскирал смъртта й като ритуална? Или маниакът не е имал нищо конкретно против Галина Илинична, просто е причаквал в тъмния двор първата срещната възрастна дама, защото вътрешен глас настойчиво му е повтарял: „Убий я! Направи си удоволствието!“?

Втората потърпевша — Аида Борисовна Павлова, седемдесетгодишна, била намерена на неохраняем строеж рано сутринта, когато там пристигнали първите работници. Удушена с копринен шал, който според свидетелски показания на хора, които са я познавали, бил неин. Според заключението на съдебномедицинския експерт смъртта била настъпила към 22 часа предната вечер.

Аида Борисовна имала виеше юридическо образование и работела в Томилин като следовател в прокуратурата, пенсионирала се със звание старши съветник от юстицията. В града нямала роднини, била вдовица, по-малкият й брат отдавна заминал за Канада, където въртял някакво производство на лакове и бои. Преди няколко години поканил при себе си и сина на Аида Борисовна, също химик, който работел в Томилинския химкомбинат. Синът заминал при вуйчо си като постоянен емигрант, заедно с жена си и двете си деца. Отношенията на Аида Борисовна със сина й и неговото семейство били прекрасни, те активно поддържали връзка по телефона, а впоследствие, когато Павлова добила компютърна грамотност и си купила компютър, започнали и да си пишат. Синът, който станал доста заможен, постоянно пращал на майка си пари, и то доста, така че Аида Борисовна нищо не си отказвала, можела да си позволи всякакви покупки и да се чувства абсолютно свободна. Веднъж ходила в Канада, живяла там един месец, след което казала на сина си, че ще бъде щастлива по всяко време да приеме и него, и снаха си, и внуците, но вече няма да ходи при него, не й харесало в чужбина, там било скучно, неуютно и изобщо някак безинтересно. От всичко това можеше да се направи извод, че дори Павлова да е била убита по лични причини, тези причини определено са извън семейния кръг. Наследството на Аида Борисовна било просто една гарсониера в района с новите жилищни сгради и цената й била такава, че в сравнение с доходите на сина й изглеждала просто смешна. А тя нямала други наследници.

Свидетелите характеризирали Аида Борисовна като човек корав и принципен, но при това много толерантен към чуждото мнение, към чуждата позиция и като цяло към чуждия живот. Кредото й можело да се формулира приблизително така: „Аз не мога да правя определени неща и няма да ги правя, но лично вас това с нищо не ви задължава, вие сте свободни да постъпвате, както смятате за добре“. Тоест тя на никого не натрапвала своето мнение и никога за нищо не настоявала, но при това не криела собствената си гледна точка и не се съгласявала на никакви отстъпки и компромиси.

Павлова била жизнерадостна, жизнелюбива, с удоволствие и страст се отдавала на всичко, с което се занимавала, във всичко влагала душа. Кореспондирала си по интернет с цветари, с любители и познавачи на кулинарията, търсела нови рецепти, готвела, гощавала съседите от входа, споделяла придобити знания с главния готвач в ресторанта при клуба „Златна възраст“, през пролетта и лятото активно участвала в засаждането на растения в имението и през цялата година правела нещо в зимната градина и в оранжерията.

Отделна страница от ежедневието й били отношенията й с децата. Едно от първите начинания на Андрей Бегорски било разработването на сайт „Моите близки“, на който трябвало да се поместват профили на пенсионери и деца от детския дом. Замисълът се оказал сполучлив, между някои деца и членове на клуба се завързали стабилни отношения, пенсионерите се запознали с възпитаниците на детския дом отначало чрез кореспонденция, после лично, започнали да се срещат, да се разхождат заедно, да похапват сладолед в сладкарници и да се забавляват на атракционите в парка. И Аида Борисовна поместила свой профил, но неочаквано получила писмо от детския дом не с предложение за кореспонденция, а с молба да отиде и да разкаже нещо интересно за престъпленията. Тя отишла, разказала няколко истории от своята практика и направила на децата толкова силно впечатление, че желаещите да станат нейни приемни внуци се оказали петнайсетина. И Павлова поела над тях шефство, водела ги групово на разходки и екскурзии из града, разказвала им за историята и архитектурата му, учела ги да пресичат правилно улицата и да се държат както трябва на обществени места, четяла им на глас и всички после подробно обсъждали прочетеното, черпела ги със сладкиши и им купувала подаръци. Освен това постоянно я канели да говори пред ученици на тема лична безопасност, как да не стават жертви на хулигани, крадци и сексуални психопати. Аида Борисовна гледала на тази част от своята дейност много сериозно и преди лекциите непременно се консултирала с педагозите и училищните психолози как най-добре да поднесе един или друг материал, за да не уплаши или смути децата.

Освен това Аида Борисовна Павлова съчинявала философски приказки, които с удоволствие разказвала на децата от дома, а после започнала да изработва кукли, изобразяващи персонажите от тези приказки, и да дава импровизирани представления, които децата обожавали и в които също участвали. Намерил се спонсор, който предложил като благотворителна акция да издаде в мъничък тираж приказките на Аида Борисовна и да подари целия тираж на детския дом и на училищните библиотеки в града. Идеята била приета с ентусиазъм, Павлова подготвила текстовете, написала още няколко нови приказки, а Тамара Николаевна Виноградова направила илюстрациите. Тиражът излязъл, книгите били подарени, Аида Борисовна греела от щастие.

Може ли тя да е имала врагове, пожелали да убият бившия следовател, прикривайки се с все още незаловения маниак? Може. А може ли да я е убил въпросният маниак? Може.

Колкото до приликата в подробностите около двете престъпления, тя се е заключавала в начина на убийството (удушаване с шала на потърпевшата), в оставянето на счупено огледало на гърдите на трупа и в изтръгнатата от ухото и подхвърлена наблизо обица. Огледалата са били най-обикновени, с пластмасови рамки — едната синя, другата червена, едното овално, другото кръгло, едното употребявано, другото съвсем ново. Такива огледала се продават във всички супермаркети. И двете огледала са били грижливо почистени със спирт или водка, по тях не е имало никакви отпечатъци. Излизаше, че първия път престъпникът е взел огледало от къщи, свое, а втория път е купил специално за случая. Оперативните работници направили всичко възможно да изяснят откъде е било купено второто огледало, но в нито един магазин не си спомнили купувача, защото там няма продавачи, а касиерите гледат не лицата на плащащите, а конвейера, на който е поставена стоката, и кой ли би обърнал внимание на едно обикновено огледалце, забутано в общата купчина от кисели млека, консерви, кашкавал, плодове, опаковки паста за зъби и рула домакинска хартия. Така пътят, прокаран от огледалото, не довел доникъде.

Потърпевшите имали различни обици: Корягина — евтина бижутерия с дълги кукички, Павлова — златни с аметисти и английска закопчалка, затова и следите на ушите им не били еднакви: кукичката лесно се разгънала и на ухото на Корягина останала само драскотина, а английската закопчалка направила рана на ухото на Павлова. Но и в единия, и в другия случай обиците били изтръгвани с явно усилие.

Оперативните работници извършили наистина гигантска работа по отработване на материали от психоневрологичния диспансер и областната психиатрична болница, разпитали всички (!) живеещи в града и в радиус от сто километра около него частнопрактикуващи лекари психиатри, психотерапевти и невропатолози в опити да намерят поне един човек, чието заболяване би могло да доведе до толкова опасни и печални последствия. Безрезултатно. Претенденти за ролята на маниака периодично се намирали и Вторушин и Федулов се занимавали с тях, проверявали ги, въртели и сучели, но всеки път били принудени да признаят, че е било напразно. Тоест, ако маниак наистина има, официална психиатрична диагноза не му е била поставяна — поне в медицинските учреждения в Томилински и Костровски район. Костровск също попаднал в сферата на търсенето, тъй като се намира само на шейсет километра от Томилин: с кола е на един час път, с автобус — на час и половина. Не, безспорно не можеше да се каже, че по делата за убийствата на Корягина и Павлова не е направено нищо или е направено малко, а и оперативните работници имат не едно дело, много са и трябва да се занимават с всички.

Иля Вторушин, освен работата по издирването на маниака, упорито отстоявал своята версия и се опитвал да намери следи, че поръчката за убийството на Корягина е направена от страна на хората, които искат да унищожат клуб „Златна възраст“ и да пропъдят Бегорски от имението. Извънредно много го смущавал фактът, че квартирантката на Корягина — Маргарита Нечаенко, толкова внезапно и тъкмо навреме се разболяла, така че с всички сили се мъчел да изрови каквото и да е, което да свързва момичето с хората, приближени на кмета и градската администрация. Ала така и не намерил никакви изобличителни връзки на обикновената служителка в химическото чистене. Тя била родом от село Петунино, Костровски район, след като завършила училище, кандидатствала в института в Костровск, но я скъсали, известно време дори се скитала бездомна, живяла с бездомници, после някак се стегнала, намерила си работа, но не сполучила с личния живот — била твърде невзрачна и неугледна. Не й се искало да се върне вкъщи победена, така че Рита лъжела майка си, че има хубава работа и свестен приятел, който всеки момент ще й стане годеник, а току-виж и съпруг, до родното си село отскачала твърде рядко. Случайно в интернет открила сайта „Моите близки“, запознала се с Корягина, описала й тъжната си съдба, тогава Корягина й предложила да дойде в Томилин и да живее при нея като домашна помощница и компаньонка, обещала да й помогне да си намери работа. Откъдето и да го погледнеш — Рита Нечаенко не подхождаше за ролята на съучастница в убийство.

Упоритият капитан Вторушин обаче не се задоволил с това, задействал всички свои „източници“, за да проследи връзките на хората, заинтересовани от купуването на имението, с криминални елементи и да провери всеки такъв „елемент“ за възможна причастност към убийството на Корягина. Хвърлил много сили и време за тази работа, но така и нищо не постигнал. Разбира се, било му трудно да се занимава с това сам — нали Дима Федулов не споделял неговото мнение, а фанатично търсел луд убиец и почти не участвал в отработването на други версии. Следователят пък, както Настя разбра от уклончивите формулировки на капитана и майора, заел пасивна неутрална позиция. Той не бил подчинен на милицията, бил от друго ведомство и разхождащият се из града маниак изобщо не заплашвал неговата кариера, докато кметът и градската администрация можели да представляват сериозна заплаха. И макар че дълбоко в душата си бил съгласен с мнението на Вторушин, версията на Федулов му се виждала по-безопасна. Професионалистът се борел у него с чиновника, а резултатът от борбата се проявил като вялост и липса на инициатива при разследването.

Настя препрочете написаното, изключи компютъра и се качи на втория етаж при Тамара. Сега беше готова да формулира своите въпроси. Вратата беше заключена. Трябваше да се облече и да отиде в основната сграда да търси Тамара Николаевна.

Откри я във фризьорския салон, тъкмо завършваше прическата на приятна възрастна жена. Настя приседна в ъгъла и търпеливо зачака. Най-сетне клиентката си тръгна с безброй благодарности към изкусната майсторка. Настя с учудване забеляза, че Тамара не й взе пари. Може би членовете на клуба плащат за услугите при администраторката? Май беше видяла там касов апарат…

— Безплатно ли работите? — попита тя.

— За членовете на клуба — да — кимна Тамара и прибра инструментите в красив кожен калъф. — А от хората, които идват тук, както се изразяваме, „от града“, вземам пари според тарифата.

— И много ли са тези „от града“? — поинтересува се Настя.

— Не, единици са.

— И от какво живеете? Или сте на заплата тук?

— Ха, как ли пък не! — тросна се Тамара. — Ще вземам заплата от Андрюша, хайде де, само това липсваше. С него се познаваме повече от петдесет години и не смятаме, че е възможно да влизаме във финансови взаимоотношения. Аз имам пари, напълно достатъчно, за да живея достойно и спокойно. Разбирате ли, навремето имах собствен бизнес, после го продадох и се преместих да живея при баща си — тогава съвсем беше остарял и вече не можеше да живее сам. Започнах работа, а парите от продадения бизнес си стояха. После татко почина и когато реших да дойда в Томилин, продадох московския си апартамент. Така че за собствените си нужди, които не са кой знае какви, имам пари чак до смъртта си и без да получавам заплата. А подстригвам изключително за удоволствие, цял живот съм обичала работата си, от ранно детство мечтаех за нея. Е, какво, Настя, чай? Или кафенце?

— Кафенце — усмихна се Настя.

— С пастичка?

— А какво ще каже за това Андрей Сергеевич? В неговата система за хранене със сигурност не се вписват тестеното, мазното и сладкото.

— Ами той не е тук — засмя се Тамара. — Замина рано сутринта. Сега сигурно вече е в Москва. Така че аз ви гарантирам и кафе, и пасти, които той забранява, и човешка вечеря. И изобщо ви обещавам нормално вкусно хранене, но… само до деня, когато Андрей се върне. Тогава ще трябва или да влизате в открита битка, или да ядете същото, което яде той. Да вървим.

Отидоха в ресторанта и седнаха на меко ъглово диванче, тапицирано с дамаска в цвят бордо. Сервитьорът, който донесе кафето и пастите, изглеждаше така, сякаш работи не в евтино провинциално заведение за пенсионери, а в шикозен ресторант на „Рубльовка“[1]. Тамара улови учудения поглед на Настя и се усмихна:

— И това е идея на Андрей. Всъщност неговата основна идея е да докаже, че с пенсионирането животът на човека не само не свършва, а в много отношения дори едва започва. Човек навлиза в онази златна възраст, когато жизненият му опит ВЕЧЕ е достатъчен, за да се научи да се радва на всичко и да не обръща внимание на глупостите, а физическите му сили са ВСЕ ОЩЕ достатъчно, за да има на какво да се радва.

— А какво общо има тук външният вид на сервитьора? — не разбра Настя.

— Че как! Пенсионерите крайно рядко ходят на ресторант, ако живеят само от пенсията си, твърде скъпо е за тях, а посещението на ресторант носи определена символика, разбирате ли? Символ е на това, че си включен в общия живот, че живееш в обществото, че можеш да си позволиш едно друго. Човек задължително трябва да ходи на ресторант, ако не иска да се състари преждевременно. Ето затова той направи в клуба това заведение, където хората могат да хапнат или просто да пият чай срещу символична сума, но целият антураж е достоен за първокласен ресторант. Обърнахте внимание на сервитьора, а погледнахте ли менюто?

— Ами… да — смутено отговори Настя. — Прочетох какво има тук и колко струва.

— Не говоря за това! А за обложката. Обърнахте ли внимание в каква папка е поставено менюто? Кожа и златни релефни орнаменти. Тук всичко, с изключение на цените, е от най-високо качество. Защото как беше в съветско време? За старците — всичко по-грозничко. Уж удобни за старческия крак обувки, но ти се плаче, като ги погледнеш. Дрехите пък — страшна грозотия. Рамките за очила — ужасяващи! Ясно е, че пенсионерите, ако никой не им помага, не могат да си позволят скъпи покупки, но кой е казал, че евтиното непременно трябва да е грозно? Нека да е от евтини материали, но да е красиво. Впрочем, Настенка, вие ме спирайте, защото се забравям, щом заговоря за клуба и за идеите на Андрей, думите ми изригват като фонтан. Нали вие не просто искахте да пиете кафе, а и да попитате нещо. Питайте.

Настя отчупи с лъжичката късче от пастата и я опита. Да, сигурно беше направена от евтини продукти, но вкусна и най-важното — невъзможно красива, обмислено разноцветна, украсена с горски плодове и течен шоколад.

— На първо място исках да чуя вашето лично мнение за Корягина и Павлова.

— А на второ?

— Бих ви помолила да ми назовете членовете на клуба, които най-добре са познавали убитите и могат да ми разкажат за тях.

— Ясно. Колкото до мен, аз, естествено, ще ви разкажа всичко, което знам, само че не знам кой знае колко, защото съм тук само от половин година, от август. А Аида Борисовна беше убита в края на септември, така че се познавахме само месец и половина. Но, разбира се, ще споделя някои неща. А Корягина не заварих изобщо, тя е била убита през март, струва ми се?

— Жалко — огорчено проточи Настя, — а аз толкова разчитах на вас.

Тамара с утешаващ жест я потупа по ръката и хитро се усмихна:

— Настенка, аз, естествено, не съм виждала лично много неща, но пък моят салон е място, където човек може да научи всичко от втора ръка. Поне със слуховете, които са се разнасяли и се разнасят из клуба, ще ви снабдя в изобилие. А вие после сама преценявайте кое е истина и кое — измислици.

От разказа на Тамара Настя научи, че в клуб „Златна възраст“ се образувала малка компания от три жени и един мъж. Така да се каже, четириъгълник, но не равностранен. В компанията влизали Галина Илинична Корягина, Аида Борисовна Павлова, завърналият се от емиграция майстор със златни ръце Валерии Василевич Полосухин и още една дама на име Елена Станиславовна Муравьова. Колкото и да е странно, център на компанията станал невзрачният и не особено образован Полосухин, който живеел постоянно в имението, в сградата за персонала. Причината била, че той бил кротко влюбен в Аида Борисовна и внимателно и неумело я ухажвал. Тоест там, където се появявала Павлова, веднага изниквал и Полосухин. А след него пристигали Корягина и Муравьова — и те били хвърлили око на вдовеца, който не бил стар и не пиел — голяма рядкост в наше време. Ето защо било ясно, че и едната, и другата не обичали Аида Борисовна, виждали в нея съперница и безумно ревнували. Освен това Корягина и Муравьова взаимно се смятали за съперници и не изпускали случай да излеят злъчта си към другата, особено зад гърба й.

От това, което говорели клиентките на фризьорския салон, можело да се направи извод, че Корягина имала страх от Аида Борисовна и я смятала в известен смисъл равна на себе си, защото Павлова се занимавала със сериозни неща и се пенсионирала „на ниво“. Галина Илинична не се осмелявала да влиза в открита конфронтация със „съперницата“, но зад гърба й понякога се отпускала и развилнявала, разпалено критикувала бившия следовател за прекалено младежкия според нея стил, в който онази се била обличала, за ярките блузки, джемпъри и задължителните шалчета, за тесните прилепнали панталонки и обилно красящата дрехите й скъпа бижутерия. Виж, от Елена Станиславовна Муравьова Корягина изобщо нямала страх и открито я плюела за нейната привързаност към западната култура и изобщо за нейния „капиталистически начин на живот“. Особено развихряла критиката си в присъствието на Валерий Василевич Полосухин, не подбирала изразите и изказвала мнението си на висок началнически глас.

— А наистина ли Аида Борисовна се е обличала неподходящо за възрастта си? — с интерес попита Настя.

Тамара й хвърли странен поглед, помълча малко.

— Аида Борисовна беше красива жена — тихо отговори тя, — висока, слаба, вашият тип. Младолико лице, почти никакви бръчки, побеляла гъста коса — тя не я боядисваше, така й отиваше много. Веднъж дойде да я подстрижа, грижеше се за себе си. На мен ми харесваше как се облича, ако имах нейната външност, и аз бих се обличала точно така. Аида Борисовна казваше: „Докато работех, нямах нито право, нито възможност да нося такива дрехи, а винаги много ми се е искало. Сега най-сетне мога да си го позволя“.

— Защо ме погледнахте така? — не се въздържа да попита Настя. — Попитах ви нещо неподходящо ли?

— Вижте, Настенка, хайде да се върнем към този разговор някой друг път. Да не се отклоняваме сега. Нали трябва да научите колкото може повече за Корягина и Павлова. Както вече казах, аз не заварих Корягина, затова не я познавах лично, но един епизод с Аида Борисовна се е запечатал в паметта ми. Това се случи няколко дни преди смъртта й…

Аида Борисовна се записала за подстригване при Тамара. Определеният час дошъл, а Павлова я нямало и нямало, тогава Тамара тръгнала да я търси. Администраторката във вестибюла казала, че Аида Борисовна е влязла в кабинета на лекарите.

— Днес там приема Алла Ивановна — съобщила администраторката. — С Аида Борисовна се засякоха тук при мен и отидоха в кабинета.

Алла Ивановна Ярцева била психотерапевт, консултирала членовете на клуба два пъти седмично и пенсионерите с удоволствие я посещавали да си поговорят за тревоги, безсъние, лошо настроение и отчаяние от самотата, както и за причините техните деца съвсем да ги забравят и внуците да не ги посещават.

Медицинският кабинет се намирал точно до салона на Тамара, деляла ги една стена. Тамара тръгнала по коридора към своята врата, помислила малко и решила все пак да почука, да надникне при лекарката и да попита кога ще се освободи Аида Борисовна и има ли смисъл да я чака. Пристъпила към кабинета и чула възбудените гласове на Павлова и доктор Ярцева.

— Вие не разбирате… — казала Алла Ивановна.

— Не — прекъснала я Павлова, — всъщност вие не разбирате какви може да бъдат последствията. Та вие сте психотерапевт, специалист по човешките души, кой, ако не вие, трябва да разбира…

Тамара се отдръпнала и вече смятала да се върне в своя салон, понеже не се решавала да прекъсне толкова емоционален разговор, когато вратата на лекарския кабинет рязко се отворила и в коридора буквално изхвърчала Аида Борисовна — изглеждала едновременно разстроена, ядосана и угрижена.

— Трето действие, сцената край реката… — мърморела тя, докато минала бързо покрай Тамара към вестибюла, без да я забележи.

— Аида Борисовна! — извикала я Тамара. — С вас имаме уговорено подстригване, сигурно сте забравили?

Павлова спряла за миг, обърнала се към нея.

— Извинете ме, Тамарочка, ще трябва да го отложим. Аз трябва… спешно… извинете ме, мила, ще се подстрижа друг път…

И си тръгнала…

— Трето действие, сцената край реката — замислено повтори Настя. — Да знаете случайно какво означава това?

— Нямам представа — поклати глава Тамара. — Аз толкова се смутих, че не се върнах веднага в моя салон, а от лекарския кабинет излязоха Алла Ивановна и нейният съпруг… излиза, че и той е бил вътре. Те ме видяха и ми се стори, че се притесниха. Попитах ги какво се е случило с Аида Борисовна и защо тя отложи подстригването. Алла Ивановна обясни, че изписала на Павлова лек антидепресант, а на нея й се сторило, че дозировката е неправилна, прекалено голяма… нали знаете, има болни, които много внимателно четат приложените към лекарствата инструкции и започват да спорят с лекарите заради дозировките и възможните странични ефекти. Та затова спорили. И всъщност това е всичко. Но аз си помислих, че трябва да ви разкажа за този случай, защото ми е трудно да си представя по какъв начин неправилно предписано лекарство може да е свързано със сцена край реката в трето действие.

— И аз се затруднявам да си го представя — призна Настя.

— Но ще го имам предвид. Значи, съпругът на вашата Алла Ивановна също е лекар?

— Не, той е бизнесмен, вярно, по-рано е бил лекар, а сега има бизнес с лекарства.

— Иска ми се да се срещна с него…

— Това е трудно, Настенка, защото скоро след смъртта на Аида Борисовна Алла Ивановна напусна и заедно с мъжа си се премести в областния център, той прехвърли своя бизнес там.

— Колко скоро? — сепна се Настя. — Веднага ли?

— Не, след около месец.

— Защо изведнъж е решила така?

— Не беше изведнъж, те отдавна го планираха. Когато през август дойдох тук, вече се говореше, че Алла Ивановна се кани да се мести.

„Не, не се връзва — помисли си Настя. — Вярно, много е съблазнително да свържа внезапното заминаване на семейство Ярцеви с гибелта на Аида Павлова, но излиза, че заминаването им изобщо не е било внезапно. Пък и за какво им е на тях да убиват пенсионерката Павлова? Може би е изровила нещо за машинации с лекарства, в които е бил замесен съпругът на Алла Ивановна? И именно затова в разговора на висок тон са взели участие не само лекарката, но и нейният съпруг? Възможно е той да е търгувал с некачествени, фалшиви или с минал срок на годност лекарства, а Павлова да е научила за това…“

Трябва да помоли Федулов или Вторушин да разузнаят нещо в тази посока.

— Ще ми покажете ли Елена Станиславовна Муравьова? — попита тя.

— Разбира се. Обикновено тя идва към шест часа, пие чай в заведението, после отива на репетиция на спектакъла. А Валерии Василевич Полосухин може да се намери след седем в стаята, където се събира кръжокът на любителите на бродерията, тя е до моя салон.

„Много добре — каза си Настя. — Сега ще се обадя на Федулов, ще му поставя задачата за съпруга на Алла Ивановна и ще отида да се запозная с Муравьова. А след нея ще се заема с Полосухин.“

Телефонът на Федулов се оказа извън обхват, вероятно майорът се намираше в някое избено помещение без прозорци. Тя набра номера на Вторушин и той вдигна веднага.

— Съпругът на Ярцева ли? — учудено попита той. — Добре, ще проверя и ще ви се обадя.

Тамара отиде в салона си, а Настя реши още веднъж да се разходи из основната сграда, вече без придружител, да поогледа и да провери добре ли е запомнила разположението на помещенията. Това можеше да се окаже полезно, ако именно тук, в това имение, ще трябва да търси тайнствения убиец.