Гибелта на „Аякс“

1

Очите им наистина бяха продълговати и жълти, кожата златиста, тъмните коси падаха свободно на раменете им. По-късно научих, че при раждане косите им са нежносини, потъмняват постепенно, докато при зряла възраст стават съвсем черни. Колкото и да се взирах в лицата им, не открих в техните черти никакви следи от суровост или жестокост. Бяха спокойни и благородни лица и наистина оставяха впечатление на дълбока замисленост и печал.

Само говорът им напомняше малко нещо за думите на песента. Беше висок, много отривист и при едно скарване, да речем, наистина можеше да остави впечатление за лай. Но не можех да си представя как тия сдържани, мълчаливи и спокойни хора ще се карат. И те бяха малко по-дребни от нас, но като че ли по-изящни. Изобщо техният външен вид съвсем ме успокои. Направи ми впечатление и много вежливия тон, с който им говореше Кастело. Впрочем той разговаряше само с единия от тях — малко по-едър и с малко по-тъмно лице. Разговаряше, разбира се, на езика на племената.

Ние приближихме до широка желязна врата с бронзови инкрустации. Точно по средата й беше поставен нещо като герб — глава на антилопа. Едрият мъж, който се наричаше Фини, започна да натиска някаква сложна система от лостове. Вратата се отвори, влязохме в широко предверие, облицовано с много фин мрамор. В дъното имаше три нови железни врати, по-изящни от външната. Фини се упъти към най-дясната и я отвори. Пред нас се показа доста широка кабинка в приятен оранжев цвят. Знаех, че това е асансьор. И знаех, че ще ни отведе дълбоко под земята. Но колко дълбоко?… Кастело загадъчно мълчеше.

Фини натисна някакво метално копче, асансьорът потегли. Не можех да преценя бързината му, защото се движеше много шумно. Едва сега Кастело се поусмихна и лекичко ми намигна. Това беше първата проява на неговия истински характер. Иначе досега се бе държал сериозно и сдържано като своите домакини. Навярно се шегуваше с доста примитивния им асансьор. Но колкото и да бе примитивен, все пак беше истински електрически асансьор. И то на заледената планета, която смятахме за пустиня:

— Кога пристигна „Стрелец“? — запитах аз.

„Стрелец“ беше третата ни ракета, най-малка, но най-маневрена.

— Вчера — отвърна Кастело.

— И сега колко хора имаме тука?

— С вас — шест…

— Как е долу?

— Ще видиш! — отговори той. — Ще ти кажа само, че женичките им ги бива!…

Каза го със съвсем сериозен глас, но очите му се смееха.

— Защо си толкова сериозен? — запитах го аз.

— Съветвам те да бъдеш и ти като мен! Тук никак, ама никак не е прието човек да се хили…

— Искаш да кажеш, че нямат чувство за хумор?

— Май така ще излезе…

Помисли малко и добави все така сериозно:

— Изобщо горе беше много по-весело…

Не се съмнявах. Каквито и странни неща да срещнехме тук — все пак щяхме да живеем в дупка. И при това хората, с които щяхме да общуваме, не показваха никакви белези на любопитство, приятелство или сърдечност. Дори не ни поглеждаха. По-късно разбрах, че да се вглеждаш в ближния, за тях е, най-меко казано, простотия или невъзпитание. Само по едно нещо те приличаха донякъде на хората от племената — по черните си кожени дрехи. Но, разбира се, бяха ушити много добре, почти елегантно…

Асансьорът се спуска в дълбините на земята комай цяла вечност. И все пак накрая спря. Фини отвори вратата и ни даде възможност да влезем първи. Озовахме се в много просторен хол, целият облицован в нежнорозов мрамор. Беше осветен от меки, матирани електрически глобуси. Край стените бяха наредени десетина електрокара, повечето товарни. Видяха ми се доста грубо изработени и много стари. Насядахме в един от тях, с много корави седалки, макар и облицовани в кожа. От хола се разклоняваха в три различни посоки три сводести тунела. Поехме по средния. И той беше облицован в мрамор, макар и не така фин като в предверието. Додето погледът ни стигаше, виждахме само дългия низ на лампите, които все така меко сияеха. Електрокарът беше на всичко отгоре доста бавен, сцеплението на механизмите му съвсем грубо, така че порядъчно дрънчеше по мекия под.

Доста дълго пътувахме. Никъде по тунела нямаше ни врати, ни каквито и да било отвори. И все пак вентилацията ми се струваше много добра, въздухът беше съвсем свеж, макар и затоплен. Най-сетне сводестият тунел завърши с голям хол, съвсем подобен на първия. И тук имаше много електрокари. Трябваше да оставим нашия и да продължим пеша по истински лабиринт от коридори. Тук облицовката беше мека, доста похабена, изработена от някаква непозната материя в топъл кафяв цвят. Сега виждахме много врати, навярно номерирани, ако се съдеше по знаците върху тях. Подът беше мек, застлан с нещо като линолеум. Вървяхме дълго и все пак не срещнахме никакъв друг човек. Тоя подземен свят оставяше впечатление на мъртъв и обезлюден.

Най-сетне спряхме пред широка и солидна дървена врата. На нея бяха инкрустирани три златни кръста. По-късно разбрах, че това не са символи, а знаци за йерархия. Фини потропа почтително.

— Шефът! — обясни тихо Кастело.

— Най-главният?

— Така изглежда…

Без да дочака отговор, Фини отвори и ние влязохме. Озовахме се в много просторен и елегантен кабинет, облицован със старо, кафеникаво дърво. Точно срещу нас видях голямо масивно бюро, съвсем като земните, от старите епохи, разбира се. Всичко очаквах да видя в ледената пустиня, само не такова земно, солидно и внушително бюро. Зад него стоеше прав мъж на средна възраст с необикновено приятно и одухотворено лице. И съвсем неочаквано се усмихна. Това беше една от редките усмивки, които видях в тоя подземен свят. Погледът му беше дружелюбен, той се поклони едва забележимо и каза нещо на своя отривист език.

— Нашият хибао ви поздравява с добре дошли! — преведе Фини. — И ви пожелава приятно прекарване.

Аз му поблагодарих „сърдечно“, но Фини икономиса думата. Може би му се стори неуместна, а може би просто не я знаеше.

— Наричам се Куней! — продължи нашият домакин. — А това е моята дъщеря Ли.

Разбира се, веднага бях забелязал младото момиче. Дори за нашия земен вкус то беше поразително изящно и нежно. Косата му беше синя, кожата едва-едва златиста. Но най-красиви бяха нейните големи жълти очи. Лицето й не беше съвсем симетрично — горната част леко доминираше над много нежния овал на брадичката. В погледа й имаше нещо много детско и мило, но без капчица от натрапчиво любопитство.

— Добре дошли! — каза тя на езика на племената. — Нека бъде приятен и дълъг вашият ден…

Тоя поздрав беше общоприет, но тя го изчурулика наистина по много очарователен начин. По-късно научих, че само трима души от тоя подземен свят знаят езика на племената. Между тях беше и Ли. Разбира се, и тримата не го знаеха като мене.

Насядахме на дървени столове, наредени край стената. Може би в това имаше някаква церемония.

— Пътят ви е бил много тежък! — каза Куней. — Дори ние много рядко се решаваме да го изминем…

— Да, знам! — кимнах аз. — С храна ви снабдяват племената… Вие търгувате с тях…

— Те ли ви казаха? — запита Куней.

В тона му се усещаше любопитство и интерес.

— Да, но за тях това е нещо като предание… Знаете ли, че ви наричат „тъжните“?

Имах чувството, че Фини преведе неохотно думите ми. Може би не са били признак на най-добро възпитание, но аз нарочно го провокирах.

— Наистина ли?… За пръв път чувам! — каза Куней.

Усетих, че моите думи му направиха силно впечатление, макар че външно не се издаваше.

— А намирате ли, че те са весели?

— Не, разбира се… Не е в техния характер… Но са напълно доволни от своето съществуване…

— Това е естествено за тях! — отвърна Куней. — Те живеят своето истинско съществуване… Преди заледяването са населявали арктическите области…

— А вие доволни ли сте от вашия живот? — запита Ли. — Там — на вашата пътуваща звезда?

— Да, доволни сме… Макар че не харесваме много тая дума…

— И ние — каза Куней. — А вие знаехте ли, че нашата пътуваща звезда се намира във велика беда?

— Не, разбира се… Това открихме едва тука…

— Тогава с каква цел предприехте това пътешествие?

Съзнавах, че отговорът ми е извънредно важен за тях:

— Не знам дали ще ме разберете… Но просто искахме да знаем…

— Разбирам го много добре… Но това ли е единствената причина?

— Не е единствената! — признах си аз. — Човек не може да живее сам даже на своята собствена звезда… И винаги сме мечтали да срещнем и други хора в звездното небе… Да срещнем братя…

Погледът на Куней леко заблестя.

— Вашият отговор много ми хареса!

— А вие знаехте ли, че има и други хора по пътуващите звезди?

— С тоя въпрос са се занимавали само най-просветените! — отвърна Куней. — Ние смятахме, че е безкрайно далече времето, когато хората от звездите ще могат да говорят помежду си… А че могат да пътуват до звездите — това изобщо не предполагахме…

— И все пак ние сме тук… Какво бихте желали да получите от нас?

— Знание! — отговори той простичко.

Помисли малко и добави:

— Сега целта на нашето знание е да се спасим от нещастието… Да се спасим от заледяването…

— Това никак не е лесно! — предупредих го аз.

— И това знаем… И все пак някой ден ще успеем.

Гласът му звучеше много категорично. Той ни погледна внимателно и добави:

— Вие сте уморени!… Вървете да си починете… Ще имаме възможност да разговаряме много пъти…

Заедно с Толя получихме две самостоятелни стаи в съседство със стаята на Кастело. Моята доста приличаше на кабинета на Куней, само че беше по-тясна. Дървената й облицовка ми се стори сравнително по-нова, от по-светъл дървен материал. Докато се чудех откъде могат да намерят дървен материал, другите двама влязоха в стаята ми. Поговорихме малко, Кастело ни каза какви са последните инструкции на Хенк.

— Сега трябва отново да учим език — измърмори той с досада. — И да заредим нашите компютри с достатъчно информация… Тогава ще превеждат и работят вместо нас апаратите…

— За цяла година работа! — с не по-малка досада изрече Толя. — В тая ужасна дупка…

Наистина бяхме уморени, трябваше да починем малко.

— Поспете добре! — каза Кастело. — Ще ви потърся към осем часа… Ще отидем да вечеряме заедно…

Той ми посочи една малка врата:

— А това е баня… Ще можете хубаво да се окъпете…

Това откритие ме въодушеви. Веднага влязох в банята — беше просторна, облицована с фаянсови плочи, сини на времето, но сега съвсем избелели. И ваната беше доста широчка, вдълбана в земята. Имаше два изящни позлатени крана, които на всичко отгоре пускаха, както е редно, студена и топла вода. Направих ваната по свой вкус и блажено се изтегнах. Не бях се къпал кой знае откога. Чувствувах се наистина щастлив след ужасното безкрайно скитане през ледената пустиня.

Едва не заспах в банята — така бях уморен, Поизмих се грижливо с някакъв сапун на прах, но усещането не беше никак приятно. Имаше и кърпа за бърсане, изтъкана от някаква малко грубичка материя, доста прилична на лен. Изобщо имаше всичко, което една елементарна цивилизация изискваше. В стаята ми се намираше порядъчно легло — малко тясно и късо за моите размери, но все пак легло. Имаше само два трикраки дървени стола, гардероб, закачалка. Не, не беше чак толкова лошо в тая „дупка“, както се бе изразил Толя.

Към осем часа Кастело ни повика за вечеря. Ресторантът не беше далече. Много ми приличаше на пищните ресторанти от началото на двайсетия век — мрамор, дърво, желязо, кристални полилеи, — но всичко доста износено, макар и чисто. Вътре се намираха само десетина души от местните хора — видяха ми се малко по-хилави от тия, които бях срещал досега, и все така мълчаливи. Те едва погледнаха към нас, сякаш бяхме някакви досадни и ненужни чужденци, и продължиха да се хранят мълчаливо. На една странична маса седеше сам Сеймур. Като ни видя, лицето му светна. Седнахме, разбира се, при него, сърдечно се ръкувахме. Стори ми се в добро настроение, успокоен и за мое учудване дори малко понапълнял.

— Как ги намираш? — посочих аз с глава моите съседи.

— В какъв смисъл? — попита Сеймур.

— Ами от твоя професионална гледна точка.

Сеймур се позамисли.

— Спокойни и много уравновесени! — каза той. — С необикновена вътрешна концентрация… И изключително работоспособни.

— Какво има толкова да работят?

— Повече, отколкото предполагаш! — отвърна Кастело.

— Не ми се виждат много гостоприемни…

— Не бързай да съдиш! — предупреди ме Сеймур. — Те са много сдържани… Но това е, струва ми се, повече възпитание, отколкото душевна същност… И все пак са много по-студени от нас… И много по-рационални.

При масата ни с безшумни стъпки дойде сервитьорката. Кастело навярно бе прав — и тя бе много красива. За мое учудване Сеймур й проговори нещо, очевидно на езика им. Сервитьорката кимна и все тъй безшумно си отиде.

— Какво й каза? — запитах любопитно аз.

— Просто ви поръчах вечеря…

— По един телешки шницел?

— По-простичко… Супа от гъби…

— Ха!… Ти шегуваш ли се? — изненада се Толя.

— Ни най-малко… Те имат зеленчуци… И дори плодове…

— Интересно какво може да бъде второто?

— Мозък паниран!…

— Надявам се, че не е от бяла мечка! — казах аз.

— Просто не смея да попитам! — усмихна се Сеймур. — Яжте спокойно, кухнята е добра… Но няма да преядете…

— Кастело си е вечно гладен! — отсече Сеймур. — И си дояжда с нашите идиотски пастети.

— А сутрин? — продължаваше Толя. — Чай?… С едно рохко яйце?

— Яйцето си е яйце! — отвърна Кастело. — Знаеш ли колко е едро? Но затова пък великолепно, вони на риба.

След вечерята се прибрахме по стаите си. Излегнах се удобно и пуснах магнетофона. И стаята се изпълни с милия, дрезгав глас на Великия Сао:

Какъв свят е бил? — мислех аз. — И как е загинал?…

2

Може би трябва да изпреваря събитията. Може би трябва да разкажа това, което научих след много месеци. В края на краищата аз не пиша роман, за да поддържам докрай напрежението и любопитството, а просто мои лични спомени.

Подземните хора наричат своята планета Тис. Точно преведено, това означава твърдина. Именно на тая твърдина се е развила една малко странна и все пак толкова сродна на земната цивилизация. Няма да разказвам нейната дълга история. Това може би ще направя в някоя друга книга. Ще имам достатъчно време, за да напиша много книги, макар да знам, че на първо време ще имам съвсем малко читатели.

На Тис е имало само един континент с врязани в него огромни морета, повечето от тях без връзка помежду си. Това е предопределило и една единна цивилизация. Наистина в най-древните епохи е имало народи и племена, които са воювали помежду си. Но това не е траело много дълго. Централната част на континента е била населена с мощния народ на хуарите. Той е бил не само по-многочислен, но и много по-цивилизован. По-съвършено е било и тяхното бойно оръжие. В разстояние само на един век те покорили целия континент, всички народи, и то с една жестокост, която прозира дори в техните исторически документи. Някои диви племена, които те наричат „уродливи“, били направо изтребени, без да ги интересуват дори като работна ръка. По цялата планета настанал един истински „пакс романа“, поддържан в абсолютен вид със силата на оръжието. В началото е имало, разбира се, някои опити за въстания, но са били безмилостно смазани. Външният мир продължил до смъртта на планетата.

Интересно е, че на Тис не са се развили религии. В известен смисъл е бил обожествяван само върховният властелин — императорът. Той никога не се е явявал пред хората, неговият лик е бил непознат за простосмъртните. Императорите живеели в изключителен разкош, най-прекрасните кътчета на планетата били осеяни с техните дворци, които по могъщество на архитектурата далече превъзхождат земните. И все пак по същество строят е бил феодален с тая разлика, че почти всички хуари били в по-голяма или по-малка степен благородници. За тяхната издръжка работил целият покорен свят.

Преминаването към буржоазния строй станало почти безболезнено. Властта на императора постепенно отслабнала, все повече укрепвала буржоазната класа. И понеже изхождала само от хуарите, имала значителна политическа власт. Именно тая власт решила да ограничи един по-малко амбициозен император. И не успяла, разбира се. Буржоазната революция била извършена буквално в един ден. Императорът, цялата му свита, всички висши благородници били изтребени до крак. Цялата власт постепенно преминала в промишлената олигархия. За няколко века се оформили две дузини изключително мощни тръстове, които фактически владеели целия континент. Но дори в тяхното съществуване имало известен порядък, различен от земния. Висш съвет на монополите се мъчел да изглажда противоречията и дори да въведе известна плановост. И все пак конкуренцията често водела до вътрешни сътресения и борби. И с това се изчерпвал политическият живот на континента. Понятието демокрация изобщо не съществува на езика на хуарите.

И цивилизацията им била развита доста едностранчиво. От науките им на най-голяма почит била математиката. Сериозно били развити химията и някои аспекти на физиката и механиката. По-малки успехи имала медицината, а биологията била едва в своя зародиш. Интересът към астрономията бил съвсем слаб и съществувал главно на любителска основа. Хуарите не се интересували от небето, много повече ги привличала земята със своите огромни богатства. Имало в голямо изобилие въглища, нефт и природен газ. Философията не съществувала като наука. И доколкото имало все пак някакви прояви в това отношение, те се отличавали с твърде откровен и примитивен прагматизъм.

На особена почит била логиката. В нея влизали дори част от проблемите на математиката, геометрията, дори физиката. Така например Питагоровата теорема или законът за скачените съдове се изучавали в логиката. Хуарите се отличавали с изключителен реализъм и рационализъм. Техният емоционален живот, дори ако се съди от сегашното му състояние, бил много по-беден от земния. Дори понятието „въображение“ имало стойност главно когато било свързано с някоя от науките — да речем с геометрията. Човек би си помислил, че не съществуват и страстите, дотолкова тая дума отсъствува като понятие. Силни човешки страсти очевидно е имало, но те се смятали за лично дело на отделния индивид. Етиката се е свеждала до сбор от норми за човешко поведение. Не е имало дори общодържавно законодателство — всяка от малките империи на монополите съдела по свои неписани закони.

При това положение всеки може да си представи състоянието на изкуствата. Най-развити били архитектурата и монументалната живопис. На сравнителна почит била и музиката. Лириката била позната главно като песенна изява. Всеки нормален хуар би се изсмял на понятието роман. Всяка художествена измислица би била наречена долнопробна лъжа. Лирика и епос, в неписан вид, съществували само в обезправените народи. Танцът бил смятан за дивашка проява. Изобщо духовният живот на хуарите не се отличавал ни с особена сила, ни с особена дълбочина.

Както казах, интересът към астрономията бил съвсем слаб. Една от причините за това била лошата видимост, а така също и слабо развитото корабоплаване. В моретата живеели опасни и хищни животни и най-страшни между тях — гигантските октоподи, които нападали дори в последно време големи морски съдове. Била създадена специална флотилия за борба с октоподите, но заледяването сложило край на тяхното пълно изтребление. Основната централна част на континента се отличавала с голяма влажност и постоянна тънка облачност. И все пак климатът в най-населената част бил сравнително приятен и мек.

В историята на Тис са известни няколко велики астрономи. Между тях е имало даже един император и няколко знаменити благородници. В най-ново време астрономията била нещо като хоби на мнозина видни представители на олигархията. Един от тях се наричал Герси, могъщ владетел на мини за въглища, желязо, сяра и диаманти. Той имал най-добрата и най-модерна обсерватория, построена на един от най-високите върхове на континента. Шеф на обсерваторията бил неговият личен приятел и служител Сири — велик астроном и изключителен физик. Той пръв изчислил скоростта на светлината, без да има съвсем точна представа за нейната същност. Пръв формулирал закона за гравитацията. Трудовете на Сири не са били масово разпространени — тръстовете ревниво пазели за себе си своите научни открития. Но неговите печатани на машина ръкописи и досега се съхраняват в библиотеката на подземния свят. Ако може да се говори за нещо като евангелие в тяхното съществуване — това бяха именно трудовете на Сири.

Между другото трябва да се каже, че всред дивото общество на олигархиите се зараждало ново съсловие, в основата си враждебно на съществуващия строй — техническата интелигенция. Тя била многобройна, но политически съвсем безправна. Почти изцяло произхождала от хуарите. Била много добре платена и разполагала със завидна самостоятелност в своята научна работа. Именно всред тая прослойка поникнали първите кълнове на хуманизма — правата на личността, свободата, социалната справедливост. Ако се съди по някои много оскъдни документи, всред тях е имало и наченки на дълбоко нелегална организация. Иначе формите на класовата борба са били много слаби — могъщо въоръжена армия на олигархията, съставена само от хуари, е смазвала жестоко всеки опит за активна съпротива.

По всичко изглежда, че Сири е бил един от най-видните представители на тая хуманитарно настроена интелигенция. При това той е разполагал с приятелството и покровителството на своя могъщ шеф. Без Герси нито едно от делата на Сири нямало да стигне до добър край. Няма никакви данни дали той е симпатизирал на идеите на Сири и дали изобщо те са му били известни. Но в науката безусловно му е вярвал. И това, което е направил, би могъл да го направи и само заради себе си и своята безопасност.

А ето и същността на историята на подземния свят.

Наблюдавайки от своята обсерватория движенията на небесните тела, веднъж Сири забелязал странно явление. Една от звездите на съзвездието Птица променила бавно своето място спрямо другите звезди. Наистина преместването не било значително, но все пак забележимо. След две години звездата отново постепенно се върнала на своето старо място.

Сири бил съвсем безпомощен да си обясни това явление. Изглеждало като че ли звездата е попаднала в друго, силно гравитационно поле, което временно я отклонило от нейната постоянна орбита. Но нямало никаква видима причина да се появи такова гравитационно поле — около блуждаещата звезда нямало нищо.

Скоро втора звезда повторила странното поведение на първата. И тя била по-близко до тяхното слънце. След година и половина и тя бавно се върнала на мястото си. Тогава Сири приел една хипотеза, която за неговото време е била едва ли не абсурдна. През съзвездието Птица по посока на тяхното слънце се движи невидима звезда, с огромна гравитационна сила. След като невидимата звезда отмине и гравитационното й поле изчезне, повлияните от нейното поле звезди се връщат на старите си орбити.

Сири бил сериозно разтревожен. Ако невидимата звезда мине близо до тяхното слънце, може би ще причини истинска катастрофа в тяхната слънчева система. За съжаление неговите последни изчисления са пропаднали безследно или пък са били умишлено унищожени. Какво точно е знаел, какво е мислил и предполагал — не е известно. Изглежда, че го е споделил само с Герси. Само с негова помощ той е могъл да осъществи своите планове. Но по всяка вероятност той никога не е казал на Герси какво лежи в дъното на неговите планове. Има само един-единствен косвен документ, който говори, че той очаквал катастрофата да стане след около трийсет години.

Тогава Герси не е бил много млад — около петдесет-годишен. Около трийсет и пет годишен е бил Сири. Навярно двамата дълго са обмисляли какво да предприемат. И както се оказва по-късно, са избрали нелошо решение. В планинската област, близо до обсерваторията, Герси е притежавал комплекс от мини. Основни между тях са Били диамантените рудници, вече почти напълно изчерпани. Те са били и най-дълбоки — около двеста и петдесет метра под земята. И най-просторни — само подземните коридори имали дължина около трийсет километра. Супермилиардерът започнал да обзавежда рудниците като гигантско подземно жилище. Вършел това, без да жали средства — да бъде то колкото се може по-удобно и по-сигурно. Освен жилища той построил и грамадни складове. Ако се съди по огромните количества сгъстен кислород, Сири навярно е предполагал, че планетата ще остане известно време без въздух или поне без пълноценна атмосфера. По всяка вероятност е смятал, че ще загине не само човешкият род, но изобщо животът на планетата. В складовете той съхранил семена от всички ценни растения. По-труден е бил въпросът с животните. Там колекцията е била сравнително по-скромна — той взел само някои от най-полезните домашни животни, — между тях „кротката шу“, която се оказа нещо средно между овца и лама, но по-млекодайна от овцата и с великолепна вълна. Второто животно, което фактически единствено оцеляло през вековете на заледяването, било така нареченото „сепу“, което, ако не по външност, то поне по основни качества силно напомня земното прасе. Като всеядно животно, то единствено оцеляло през дългия период на заледяването.

Оставало най-важното — да се подберат хората. Колкото и сериозни да били запасите, колкото и просторни помещенията, Сири не посмял да рискува. Той наистина предполагал, че бедствието ще бъде временно, че слънцето и планетите ще се възстановят на старите си орбити. Но той не знаел колко дълго време ще трае това бедствие. И какви ще бъдат неговите последствия. И Сири се спрял само на петдесет семейства от млади учени — от всички области на науката, — точно така, както и ние бяхме постъпили за „Аякс“. Герси успял да привлече с по-високо заплащане всички тия млади хора в своите многобройни предприятия и да ги държи там в пълна готовност.

Изниква въпросът, защо като гениален учен и хуманист Сири е постъпил така жестоко с останалото човечество. Защо не е разгласил своето зловещо откритие, защо не е помогнал и на други хора да се спасят от страшното бедствие. Този въпрос не е без отговор. Съществува един документ, нещо като предсмъртна изповед на Сири. Той разбирал много добре, че при съществуващите условия могат да се спасят съвсем ограничен брой хора. И нямало никакво съмнение, че това ще бъдат изключително хора от най-висшата класа — най-богатите и най-облагодетелствуваните. Сири не криел своето отвращение към тях. А той съзнавал освен това, че в дните на бедствието може да се създаде паника, която да унищожи цялото спасително дело. Така или иначе, но народите били обречени на унищожение. Тогава защо да запази търтеите? Това съвсем не влизало в неговите планове. Той мечтаел на опустошената Земя да се създаде ново човечество на основата на новите принципи за справедливост и свобода. И преди смъртта си той заклел своя малък народ да бъде верен на неговите завети.

Но това станало много по-късно. Сири работел упорито и чакал. По това време науката и техниката се намирали на степен на развитие, което отговаря на началото на нашия XX век. Само електромоторите и моторите с вътрешно горене били на малко по-добро равнище. Но затова пък нямало никакви наченки на въздухоплаване. Още не било открито радиото. За наше щастие съществувала фотографията, но киното не било известно и до последните дни.

В крайна сметка оказало се, че Сири доста точно направил изчисленията. Началото на катастрофата настъпило към двадесет и шестата година.

3

Още на другия ден започна моето ново занимание. По нареждане на Хенк аз бях зачислен към електронния център за изучаване на езика. Там работеха вече трима филолози специалисти, но все пак моят личен речник беше най-богат, тъй като знаех много добре езика на племената. Ние се надявахме, че най-много след два-три месеца нашите компютри ще могат да превеждат свободно около петнадесет хиляди думи — независимо дали от говорима, или печатна реч. Ние смятахме, че това ще ни бъде съвсем достатъчно, за да се разберем по всички въпроси, които взаимно ни интересуваха.

А тая задача не беше никак лесна. Оказа се, че нашите домакини просто нямат написана граматика. Езикът се е изучавал практически. В рамките на логиката са се изучавали някои аспекти на синтаксиса. Не притежаваха ни енциклопедии, ни речници. Дори книгите им са се издавали в крайно ограничени тиражи и са служели само за нуждите на монополите. Но това все пак беше достатъчно като начало. Там, където думите не стигаха за обяснение, те просто ни показваха предметите или рисунки и фотографии.

Заедно с мен работеше Ли. Беше много тиха, съсредоточена и мълчалива девойка. Никога не задаваше въпроси, не разпитваше, не проявяваше дори най-малки белези на прословутото женско любопитство.

Понякога скришом я наблюдавах. Беше необикновено приятно човек да гледа нежния овал на лицето, дълбочината на прекрасните й очи. В тия монотонни дни само нейният вид бе в състояние да ми вдъхне и вътрешни сили, и някакво странно чувство за спокойствие и удовлетворение. Навярно някой от моите бъдещи читатели ще се заинтересува дали не съм бил влюбен в нея… Не, наистина!… А навярно би било повече от естествено. Тя беше толкова красива и нейната красота бе така спокойна, хармонична и съвършена. Беше толкова чувствителна и деликатна, толкова нежна… Тогава защо не?… Колкото и да е странно, но не я чувствувах като истински човек. За мен тя беше толкова истинска или неистинска, колкото изображенията на Безсонов. Понякога много ми се искаше да докосна ръката й, да се допра до нейната златиста кожа. Много ми се искаше да зная каква е нейната топлина, прилича ли на човешката. Или е хладна и далечна, като обкованата в лед Тис. Не знаех как да го направя и се стеснявах да го направя. Тия подземни хора никога не се ръкуваха и не допираха бузите си като горните племена.

Ли беше нашият водач в подземния свят. Тя ни водеше из лабораториите и библиотеките. В тоя свят живееха повече хора, отколкото първоначално си мислехме. Въз основа на общите наблюдения установихме, че са навярно около петстотин души. Почти всички мъже се занимаваха само с наука. Характерно за техните науки беше, че обикновено теорията и хипотезата предхождаха експеримента. И главните им усилия бяха насочени към това — да потвърдят или опровергаят някоя от своите хипотези. Наистина тоя метод много често разпиляваше в ненужни посоки техните усилия. Но в същото време ги бе довело до някои изключителни открития, до които при техните ограничени технически възможности много трудно биха стигнали по чисто експериментален начин.

Ние се запознахме не само с техните научни лаборатории. Запознахме се и с техните основни инсталации. Главният им източник за енергия бе природният газ. В това отношение разполагаха с неизтощими ресурси. А основната им енергия, както трябваше да се очаква, бе електричеството. Генераторният завод за електричество въпреки ужасния шум правеше наистина внушително впечатление. Но най-много бяхме очаровани от техните просторни оранжерии. В тях произвеждаха главно различни плодове и зеленчуци. Имаха и обширни площи, засети с някакво влакнодайно растение, което по продукт напомняше на лена. Ние прекарахме в тоя удивителен растителен мир няколко часа. И бяхме като прехласнати. Бихме прекарали там целия ден, ако времето ни не беше толкова ограничено.

Ние видяхме много неща. Но дълбоко в себе си съзнавах, че не сме видели всичко. Нещо ни убягваше, нещо оставаше за нас неизвестно. И не само аз имах това тягостно впечатление.

Веднъж научих, че предстои една от редовните експедиции за снабдяване с храна. Помолих Ли да участвувам в нея. Искаше ми се, макар и за няколко часа, да видя отново ясното и чисто небе на Тис, да глътна няколко глътки свеж въздух. На другия ден Ли Ми отговори утвърдително. И ми каза, че иска да дойде и тя с мене.

— Искам да видя твоята шейна! — добави тя малко стеснително, сякаш се оправдаваше за любопитството си.

По това време нашите отношения като че ли бяха малко понапреднали по своята човешка същност. Струва ми се, че единствена Ли между тия прекалено сериозни и рационални хора имаше някакви зачатъци от чувство за хумор. Мъчех се да измисля много деликатни и фини шеги, главно на основа на гротескното съпоставяне. Бях направил вече своя опит с Фини, но шегите ми предизвикваха у него само учудване и недоумение. Но на устните на Ли на няколко пъти се появи слаба усмивка. Чувствувах това като някакво огромно завоевание, като истинска човешка победа. И тя не остана единствена. Във връзка с уточняването на някои понятия често й пусках записи от песните на Великия Сао. Забелязах, че ги слуша с особен интерес и внимание. Струваше ми се, че нещо като вълнение се появява в нейните спокойни очи. Веднъж й пуснах малка част от поемата за Истему. Епизодът беше много простичък, но поетичен. Истему стига до голяма пълноводна река. Пролет е, цъфнали са най-нежните цветя, а зад реката, могъщ и мрачен, зеленее лесът. Истему е сам, разколебан и потиснат. Ще успее ли да стигне жив до отсрещния бряг?… Никога не се е борил с толкова много и толкова страшна вода. Малка е надеждата за живот и спасение. И все пак той знае, че трябва да мине оттатък, защото няма път назад. И наистина след много тежка борба със стихиите успява да стигне до другия бряг.

Аз изключих апарата. Ли дълго мълча.

— Никога не съм чувала в живота си по-хубаво нещо! — промълви тя тихо.

Едва не подскочих от радост. Същата вечер намерих в моята стая огромно оранжево цвете. Не се съмнявах, че е подарък от Ли — надали Фини би ми подарил цвете.

Денят, в който тръгнахме, беше много студен, но както винаги, слънчев и ясен. Керванът се състоеше от закрити моторни коли с гъсенична ходова част. Само Фини и още един мъж се движеха с лека моторна шейна. Но разбира се, тя не представляваше нищо в сравнение с нашата.

— Избързай малко, Сим! — каза тя. — Аз зная отлично пътя…

Отдалечихме се толкова, колкото да не чуваме шума на техните тромави машини. Пътувахме в хаос от скали синкави глетчери, плъзгахме се съвсем безшумно.

— Аз участвувам почти във всички експедиции — сподели Ли. — Не мога да живея без небето…

— А без слънцето?

— Сега за нас слънцето е символ на човешкото щастие! На непостижимото щастие… Ние просто се страхуваме да мислим за него… Толкова е далече…

— А какво е щастие?

Тя помълча:

— Слънцето, това е щастието.

— И само то? — попитах аз настойчиво. Тя отново се поколеба:

— Щастието е пълнотата и хармонията на душевния мир. Но това не го казвам аз, това го е казал Сири…

Имах чувството, че не ми каза всичко, което мислеше за човешкото щастие.

Не пътувахме дълго — около петдесет километра. След това оставихме всички превозни средства зад една глетчерна стена. Продължихме около два километра пеша. Всички мъже, които ни придружаваха, носеха в раниците си някакви доста тежки товари.

На мястото на срещата имаше едва ли не цял събор. Това бяха повече от стотина големи кучешки впрягове — цяло племе. Хората спокойно и мълчаливо чакаха, имаха такъв вид, сякаш времето за тях не означаваше нищо. Може би чакаха ден, може би седмица — все едно. В техния живот нямаше ни бързане, ни суетня. Животът си е живот, все едно какво се случва в него. Живот е и смъртта. Това бе същината на тяхната простичка философия.

Размяната стана бързо, без никакви пазарлъци и спорове. Племето беше вече стоварило своята стока — купища замразено месо, риба, мляко, мозък и кожи. Имаше дори яйца. Вече знаех, че това са яйцата от тия грамадни бели птици, които приличаха на албатроси. В някои от заливите около екватора те се срещали в значителен брой. Снасяли и мътели на колонии, което улеснявало събирането на яйцата.

Срещу тая грамада от запаси нашите домакини им стовариха просто една купчина желязо. Бяха предимно върхове на копия, ножове, железни брадви. Видяха ми се доста малко за това, което бяха получили. Племето натовари на шейните своята скромна плячка, мъжете се поклониха мълчаливо и с достойнство и веднага си тръгнаха. И при това изглеждаха много доволни от стоката, която бяха получили, виждах с каква стаена радост я разглеждат. Ние чакахме близо два часа, докато племето отиде достатъчно далече. Едва тогава пристигнаха нашите самоходки. Очевидно хуарите грижливо се пазеха да не покажат всичко, което имат. И да не издадат съвсем мястото, което обитаваха.

В крайна сметка аз не можах да се въздържа и отидох при Фини. Той чакаше спокойно и търпеливо, безстрастното му лице светеше на слънцето като запалена свещ.

— Много неравностойна ми се вижда вашата търговия — казах аз.

Той ме погледна едва-едва, това още повече ме раздразни.

— Защо?…

— Дадохте им куп желязо за планина от продукти… В древни времена у нас са търгували така само с диваци… А те съвсем не са диваци…

Едва сега Фини ме погледна:

— Ние имаме много малко желязо! — смотолеви той. — И трудно го произвеждаме…

Много се съмнявах дали това е така. В техните стругарски работилници бях видял купища от желязо.

— Не е вярно това, Фини! — възразих аз твърдо. — Вие нарочно им давате малко, за да държите високи цените… Ако имат достатъчно желязо, те по-рядко ще идват при вас… И ще ви принудят да ходите за храна до океана.

Той ме погледна учудено.

— Това е така! И нима нямаме право?… Ние сме много заети… И каквото правим — правим го не само за нас…

И тоя път не бях сигурен, че ми е казал истината, макар че това поведение отговаряше съвсем на тяхното рационално възприемане на света.

През това време хората вече товареха самоходките. Работеха малко бавно, но уверено и методично като нашите затворени на „Аякс“ роботи.

— Ние вече нямаме работа тук! — обърнах се аз към Ли. — Да си вървим.

— Добре! — съгласи се тя.

Отначало пътувахме мълчаливо. Слънцето все тъй блестеше, в далечината ярко грееха конусовидните върхове на планината. Там някъде е била обсерваторията на Сири. Ли ми се струваше неспокойна. Просто го усещах, макар че външно по нищо не се издаваше.

— Ти си сърдит! — подзе тя най-сетне.

— Не съм сърдит. По-скоро съм огорчен…

— Защо?

Страхувах се, че и тя мъчно ще проникне в моите аргументи. Затова реших малко да ги засиля.

— Ли, защо не продавате пушки на племената… Те имат остра нужда от тях… Ти знаеш, че дават много жертви в борбата с исполинските мечки… А това прави живота им опасен и тежък.

— Страхуваме се да им дадем.

— Защо?

— Пушката е ужасно оръжие, по-добре е да не го познават… Могат да почнат убийства… Или междуособни войни…

— Това не е вярно, Ли… Войни могат да се водят и с копия… Но аз зная, че никога не са ставали между тях, нито е възможно да станат… Те са изключително добри и мирни хора…

— Да, вярно е — съгласи се тя. — И все пак… Нашият стар свят е бил много по-добър, преди да се открие пушката… Баща ми винаги е казвал, че не е нужно да им се дава оръжие.

— Ще ти кажа защо! В крайна сметка вие се страхувате от тях… Смятате, че могат да ви нападнат… И да си вземат насила това, с което сега търгувате…

Ли видимо се колебаеше. И не знаеше какво точно да ми отговори.

— Може и така да е! Ние сме много малко. И не бива да даваме жертви…

— Няма да давате никакви жертви! — настоявах аз. — Те са добри и чисти като деца, трябва да им имате пълно…

Исках да кажа „доверие“. Но тая дума ми беше неизвестна и на двата езика. И може би не съществуваше.

— Сигурно си прав! — промълви тихо девойката.

Сега усещах, че трябва да продължа докрай.

— Вие криете своето не само от тях! — казах аз. — Вие го криете и от нас… Макар да сме дошли тук с открити сърца… И с единствената цел да ви помогнем…

— Защо мислиш така?

— Ами много просто… Вие не ни показвате всичко… Къде произвеждате вашето желязо?… Или вашите пушки?… Досега не сте ни показали… Защо?… Та нима нашите пушки не са безмерно по-силни от вашите?…

Тя дълго мълча. Навярно е била дълбоко развълнувана, макар да не се издаваше.

— Аз не мога да ти кажа истината, Сим…

— Защо?

Тя се обърна и ме погледна право в очите. За пръв път вършеше такова нещо.

— Защото нямам право… Но ти имаш пълно право да зададеш тия въпроси на баща ми… Нека ти отговори той…

Дълго пътувахме мълчаливо. Местността ставаше все по-стръмна и по-дива, но Ли безпогрешно се ориентираше всред тоя хаос от ледове. Ето че отново навлязохме в каньона — чист и прозрачен като полиран кристал. Чувствувах се малко потиснат. Не бях ли несправедлив към тях? В края на краищата те произхождат от жесток и безчовечен свят. И бяха прекарали векове под земята суров и самотен живот, далече от слънцето и далеко от хората, които съвсем не познаваха. При това положение не е ли съвсем естествено да бъдат малко подозрителни и недоверчиви. Истината и справедливостта досега те бяха виждали само в мечтите си.

— Сим! — обади се тя. — Ако ви поискаме вашите пушки, вие ще ни ги дадете ли?

— Но те и без това са в ръцете ви… Нима ние ги пазим от вас, нима ги заключваме?

Това беше вярно. И все пак се почувствувах в тоя миг неискрен и лицемерен. Не, ние не бяхме в ръцете им, те бяха в нашите. Само за мигове бихме могли да унищожим цялата им планета. Ние нямахме причини да се плашим от тях, но те имаха. Цялото ни могъщество бе пред очите им.

— Кажи на баща ти, че искам да поговоря с него.

Същата вечер се свързах с Хенк, разказах му какво се бе случило. Той доста се замисли.

— Добре! — отвърна най-сетне Хенк. — Поговори искрено с него… Но бъди крайно деликатен и внимателен.

4

Катастрофата започнала неусетно и без никакви видими сътресения. Отначало едва забележимо се нарушили часовете. Само Сири, който тревожно наблюдавал небесните светила, разбрал, че това е началото. И малката група веднага отпътувала за диамантените рудници. Планетата продължила бавно да се премества и отдалечава от своето слънце. След ранната мека пролет отново настъпила остра зима. Небивали снеговалежи веднага затрупали пътищата и градовете. Хората изведнъж се оказали блокирани в своите домове, които се превърнали в техни вечни гробници. Човечеството издъхнало изведнъж, сякаш някой запушил устата му с огромна ледена лапа. Не е имало никакво време за борба и приспособяване.

Всъщност никой не е описал тия страшни събития. Хората на Сири, скрити дълбоко в земята, имали само една грижа — да не бъдат затрупани и те под снеговете. Битката била денонощна и страшна, до пълно изчерпване на силите. Дори Сири не знаел колко дълго време продължило преместването, тъй като вече не виждал небе. Колко са живели последните останки от жителите на Тис — месеци, години? Това никой не може да каже… Но при всички случаи трагедията и страданията са били неописуеми.

Успели да се спасят само част от арктическите племена. Макар да се увеличил рязко студът, снеговалежите там не били така обилни. Не се променил съвсем и начинът на живот. Арктическите племена били привикнали и на най-силните студове. Не в това се състоял главният проблем на тяхното съществуване. Разбира се, веднага измрели тревопасните миграционни животни, изчезнали хищниците, свързани с тяхното съществуване. Единственият източник за прехрана останало морето, което все повече и повече се отдалечавало и потъвало в ледените прегръдки на студа. Но хората вървели след него. Никой не знае как точно се е развила тая жестока борба за съществуване, но все пак арктическите племена оцелели. И с течение на вековете дори увеличили своето население и се разселили по цялата земя.

Малкото население в подземния свят живеело в очакване. Според предсказанията на Сири след две-три години слънцето и планетите трябвало да се върнат по местата си. Имали достатъчно запаси от храна, не се страхували. Все пак не се случило най-лошото, което очаквали — не се нарушила съществено земната атмосфера. Единствен паднал духом престарелият Герси. Скоро загубил интерес към всички човешки дела. Дори разпуснал своята многобройна прислуга, като оставил само личния си камердинер — както се говореше, — много далечен прадядо на Фини. Отчаян и обезверен, без власт и могъщество, равен на всички други, той скоро угаснал.

Но Сири не се предавал. Според неговите изчисления времето на заледяването трябвало отдавна да свърши. И да започне процесът на бързото размразяване. И все пак това не ставало… Защо?… Обзело го мрачното чувство, че бедата е непоправима. Каква грешка е направил, къде е сбъркал? Той отново се върнал към своята стара хипотеза и към своите изчисления. Денонощно работел.

След многогодишен труд той най-сетне открил истината. Движението на звездите и тяхното връщане в старата орбита всъщност било привидно. Той открил простата истина, че светлината има маса. И че невидимата звезда е отклонила не звездите, а тяхната светлина. Нейното гравитационно поле повлияло на планетите, като ги отместило, макар и незначително, но достатъчно, за да настане ледената ера. И той разбрал, че тая ледена ера ще остане завинаги, че Тис никога няма да се върне в своята стара орбита.

Откритието било отчайващо. След известно колебание той го споделил със своите научни сътрудници. Ударът бил страшен и най-главното — непоправим. Всички виждали вече своята гибел на опостушената земя. Само Сири успял да запази присъствие на духа. Колкото и да било страшно неговото откритие, то в същото време давало и някаква далечна надежда. Той вече прозирал огромните енергии, които материята съхранява в себе си. Какво ще стане, ако наистина успеят да отключат тия енергии? Не биха ли могли да й създадат свои изкуствени слънца?

Идеите му били толкова фантастични и смели, че всички негови колеги ги сметнали направо за налудничави. Но Сири проявил и в тоя случай изключителен дух. Ден след ден той вдъхвал вяра в своя малък народ, подготвял го за вековните изпитания. Сири разбирал, че има на какво да се опре — не само на науката, но и на същността на човешката природа. Той знаел, че човешкото съзнание никога няма да се примири с унищожението и смъртта. С личния си пример той вдъхвал упование и надежда у хората, подтиквал, ги към борба.

Годините минавали и Сири губел все повече и повече сили. Но все повече се разгарял неукротимият огън в сърцето му. Макар и твърде стар, той продължавал неуморно да работи. И тоя огън постепенно заразил всички. Ако той бил луд, както отначало го набеждавали след време и другите станали не по-малко луди от него. Когато Сири починал, всички се заклели да служат на неговото дело до последно дихание. Все едно дали ще им стигнат сили да го осъществят, или не. Важното било да тръгнат по пътя му. В това те виждали единствения смисъл на своето съществуване.

Както казах, на Тис никога не е имало религии. Едва сега се появила първата — вярата в Сири, във величието и правотата на неговото дело. Всичко друго сякаш било без значение.

Междувременно хранителните им продукти започнали застрашително да намаляват. И те решили отново да излязат на повърхността и да потърсят храна. Важното било да намерят свободен океан — това означавало за тях спасение. Имали оръжие, приготвили шейни и лодки. След толкова години отново излезли на повърхността на земята всред белотата и блясъка на живото слънце.

Намерили храна, а след много години намерили и свои събратя, намерили хора. Сляпата вяра започнала бавно да се превръща в разумна надежда…

5

На другия ден Ли дойде на работа спокойна и мълчалива както винаги. Само нейните очи ми се сториха малко по-замислени.

— Кога ще бъде готова машината? — запита тя внезапно.

— Най-рано след двайсет дни…

Ли едва забележимо въздъхна.

— Тогава ще поговориш с баща ми! Мъчно ще се разберете на езика на племената…

Искам не искам — трябваше да се съглася. Може би пък щяхме да успеем по-рано. Нашата малка колония работеше наистина самоотвержено. С нищо не ни отстъпваха и подземните хора, трудеха се наравно с нас, все така мълчаливи и сдържани, но необикновено добросъвестни. Нашата „Клара“, както бяхме нарекли първия от компютрите, се тъпчеше денонощно, на смени, с думи и знания. Не, не беше далече денят, когато щеше да проговори.

Виждахме се само на обед и вечер в ресторанта — уморени наистина, но винаги в добро настроение. В сравнение с нашите мълчаливи и сериозни домакини ние приличахме просто на банда веселяци. Понякога Кастело просто ги стряскаше със своя гласовит смях. Гледаха го учудено, смятаха го навярно за малко смахнат.

Дори Сеймур се озадачаваше от тяхното отношение към смеха и хумора. Усещах неговата симпатия към тия необикновено правилно устроени хора, към тяхната безупречна душевна машина. Като лекар той навярно приемаше всичко това като безукорно душевно здраве. Въпреки това прекалената им сериозност го смущаваше.

— Това се дължи на тяхната прекалено здрава логика! — обясняваше той. — И на липсата на артистично въображение… Всяка асиметричност, деформация, ало-гизъм или абсурдност предизвикват у тях или недоумение, или усещане за повреда…

— И все пак съм ги виждал да се усмихват! — възрази Толя.

— Това е нещо съвсем друго! — отвърна Сеймур. — Усмивката за тях е само някаква степен на приятност и задоволство… Но смешното им убягва… Аз съм им показвал карикатури… Например човек с много голям нос… Те просто мислеха, че носът му е пострадал от нещо… И бяха склонни към съжаление, но не и към смях… Да изпитваш задоволство от нещастието или глупостта на някой друг, за тях е непонятно и неетично…

Разбирах, че Сеймур е прав. Но Кастело направо се дразнеше.

— Такива щяха да бъдат нашите биологични роботи! — каза той. — Ако се бяхме заели наистина да ги създадем…

Още първата седмица „Фортуна“ ни донесе от „Аякс“ богат запас от земни продукти. Ние, разбира се, предадохме храната на нашия ресторант, а Кастело с удоволствие се съгласи да ги посвети в тайните на земната кухня. Нашите свински пържоли на тиган изключително им харесаха. Макар да се нахраниха мълчаливо и сдържано както винаги, явно личеше тяхното задоволство. Те ни го изразиха и с думи. Напълно ги разбирах — еднообразната храна навярно доста им бе омръзнала. Полюбопитствуваха как се казва животното, как изглежда.

— Ще ви го покажа! — предложи Сеймур.

— Живо? — попитаха те с някакъв особен интерес и напрежение.

— Не, разбира се… Като образ…

Те разочаровано замълчаха. Образът си е образ, не може да се яде. Наистина имаха живи „сепу“, единственото оцеляло животно. Но грижливо ги пазеха, трепереха над тяхното здраве и размножение. Те знаеха, че ако някой ден успеят да размразят планетата, това ще бъде тяхното единствено домашно животно.

— Ще си направя утре един експеримент! — подхвана Сеймур. — Ще им покажа кино… Това не им е познато… Интересно ми е как ли ще реагират.

Ние се видяхме чак вечерта. Сеймур изглеждаше много доволен.

— И какво излезе? — запита Кастело скептично.

— Бяха просто като поразени! — отвърна Сеймур. — Дори „Фортуна“ не им направи такова силно впечатление… Макар че предварително им бях обяснил простия принцип…

— И какво им показа?

— Един документален филм… „Архитектура и природа“.

— Те не са били поразени от научното откритие — намесих се аз. — А от природата…

— Но тяхната природа е била по-богата и пищна — възрази Сеймур. — Те имат много фотографии…

— Да, но за пръв път виждат жива природа… Всъщност те са видели мечтите си… И именно това ги е развълнувало…

Сеймур се замисли.

— Да, прав си! Това е наистина по-разумно обяснение. И знаете ли какво се случи?… Те ме запитаха смаяни как може да говори отрязана човешка глава.

В първия момент не го разбрахме.

— Имаше диктор — продължи Сеймур. — На едър план… Издърдори доста глупости… Отново им обясних принципа на последователно придвижващата се фотография… Те ужасно се засрамиха от своята грешка…

— Ето докъде води безукорната логика! — подхвърли Кастело подигравателно.

Наистина ние приготвихме „Клара“ пет дни преди срока, макар че я бяхме заредили с повече знания. Първото изпитание стана при доста тържествена обстановка. Присъствуваше Куней и целият им научен съвет. Той стана от стола си, както винаги внимателен и приветлив.

— Добър ден, драги приятели! — изрече Куней. — Позволете ми да ви поздравя с успеха…

— Добър ден, председателю на достойните! — отвърнах аз. — Радваме се, че ви виждаме между нас… И ще бъдем щастливи, ако това се случва по-често.

„Клара“ преведе не само точно, но според мен и с много добро произношение. Куней за миг замълча, такъв респект предизвика у него нашата добра „Клара“.

— Как се чувствувате всред нас? — продължи Куней. — Удобни ли са вашите квартири?… Как намирате храната?

— Превъзходна! — признах аз.

— Вие сме много възпитан млад човек! Но и аз опитах вашите свински пържоли… Те наистина са отлични…

Куней дълго разглежда вътрешните части на нашата „Клара“! И едва тогава запита:

— На къкъв принцип е устроена?

— На електронен…

— Думата не ми е позната! — преведе „Клара“ доста хладно и на двата езика…

Горката „Клара“ — знаеше толкова много, а не познаваше своята същност.

— Много хубава машина! — похвали я Куней. — Дори не съм предполагал, че може да се създаде такова нещо…

— Можеше да бъде и по-добра! Ако бяхме я заредили с цялата информация, с която разполагаме… Иначе трудно ще намерим общ език по най-важните научни проблеми…

Куней ме погледна проницателно — беше съвсем очевидно, че е разбрал моя намек.

— Утре ще поговоря с вас, Сим! — отвърна той просто.

Разговорът ни наистина се състоя на другия ден. Куней ме прие в своя удобен кабинет, както винаги вежлив и спокоен. Близо до бюрото, полирана и изящна, ни чакаше и нашата послушна „Клара“.

— Нарочно забавих тоя разговор, Сим! — подзе Куней. — Исках да поговоря с вас без живи преводачи и свидетели…

Почувствувах се малко неудобно.

— Няма да бъде съвсем без свидетели…

— Какво искате да кажете? — погледна ме той.

— „Клара“ не само умее да превежда… „Клара“ ще запомни всичко, което говорим…

— И може да го възпроизведе?

— Да, до последната дума… Куней се позамисли.

— Сега вече няма значение! — отвърна той, но усещах, че не е съвсем доволен.

— Аз няма какво да крия ни от вас, ни от другите… Но съм длъжен да предам нашия разговор на моя ръководител…

— Да, това разбирам!

— И изобщо няма смисъл да говорим, ако не бъдем докрай откровени. Иначе ние ще бъдем безпомощни да ви помогнем…

— Добре, Сим… Вие смятате, че крием нещо от вас… Това е вярно. Но кажете ми — не криете ли вие нещо от нас?

— Не! — възпротивих се аз категорично. — Ние отговаряме съвсем точно и вярно на всичко, което ни питате… Но друг е въпросът, че вие сте ни питали досега твърде малко…

— И в бъдеще ли ще отговаряте вярно на всичките ни въпроси?

— То се разбира от само себе си…

— Не се разбира… А представете си, че ние продължим да бъдем с вас неискрени… Или пък че сме двулични и коварни?…

— Ние не вярваме в това…

— А ако нещо ви накара да повярвате?

— Все едно! — повторих аз. — Ние пак ще ви отговаряме вярно и точно.

— Защо?

— Най-малкото за да проверим всички възможности… Ние наистина искаме да ви помогнем… Но няма да направим нищо против вашето желание и воля… Ако не сме ви нужни, готови сме да си тръгнем веднага…

— Аз ви разбирам, Сим… И по-добре, отколкото предполагате… Вие си позволявате това поведение, защото не се страхувате от нас… Защото сте неизмеримо по-силни.

Да, той наистина беше прав. Замълчах, притеснен как по-вежливо да отговоря.

— Ето виждам, че мълчите — заключи доволно Куней. — Представете си, че бяхме силни като вас… Щяхте ли да бъдете толкова откровени и безрезервни?

— Признавам, че не!… Щяхме да бъдем наистина по-предпазливи…

— Ето виждате ли? Поставете се сега в нашето положение… Как можем да бъдем докрай откровени с вас, когато все още не ви познаваме… И докато все още не знаем вашите истински намерения…

— Да, това е логично! Но не си ли давате сметка и за нещо друго… Ако искаме да постигнем нещо, какво ни пречи да го получим и без ваше съгласие?… Вие трябва да ни повярвате, че нашето единствено желание е да ви помогнем… И нищо друго…

Той замълча. Усетих, че с нещо съм го засегнал, макар и да не разбирах с какво. И се оказа, че не съм се излъгал.

— Вие прекалено много употребявате думата „помощ“, Сим! За нашите традиции и нашите нрави тая дума има малко оскърбителен смисъл… Хуарите са били велик народ… И са разчитали само на своята собствена сила и на своите собствени способности…

— Моля да ме извините, ако така го разбирате… Но за нас тая дума означава равностойни отношения между хора и братя…

Усещах, че не съм докрай искрен. Наистина, макар и несъзнателно, бях го поставил в неравно положение…

— Но да забравим това! — предложи Куней. — И да продължим нашия разговор… Вие се оплаквате, че не ви задаваме достатъчно въпроси. Ето — аз ще ви задам няколко въпроса.

— Слушам ви…

— Колко хора има на вашия звезден кораб?

— Около сто и петдесет души.

— Въоръжен ли е?

— Да, той е въоръжен с изключително мощни оръжия.

— И защо ви е това оръжие?… С кого сте се готвили да воювате?

— Искам да ме разберете правилно! — заобяснявах аз. — Това не е оръжие, за да воюваме с него… Но нашият кораб лети с огромна скорост в непознат и неизследван свят… Може да се случи тъй, че нашият път да пресече пътя на някое друго тяло. Колкото и малко Да е то — при нашата скорост срещата ще бъде катастрофална… Ние имаме апарати, които откриват на милиони километри всичко, което се изпречва на пътя ни… И нашето оръжие мигновено го взривява… То изстрелва мощни енергетични заряди.

Куней дълго мълча. Навярно през това време неговият ум на учен работеше напрегнато и трескаво. Но докъдето и да стигнеше неговата мисъл, аз знаех, че тя ще бъде много по-бедна от действителността.

— Сим, искам да видя вашия звезден кораб! И след това ще ви отговоря на всичко, което вие ще пожелаете да узнаете…

— Съгласен съм!

— Но вие не сте питали вашия ръководител…

— Имам право да отговарям вместо него…

— Изглежда, че вашите нрави са много по-различни от нашите! — призна Куней. — Никой от моите подчинени няма право да отговаря вместо мен…

С това нашият разговор завърши. Бях в чудесно настроение, обядвах с голям апетит. За радост на Толя тоя път ни сервираха сладолед. Беше приготвен, както е редно, с мляко и захар, макар че не беше много сладък. Но откъде бяха взели захар?… Сигурно не я бяха получили по синтетичен начин, иначе нямаше да я скъпят толкова много.

Още същия ден се свързах с „Аякс“. Казах на Хенк какво предложение ни бе направил Куней. И обещах веднага да му изпратя записа на нашия разговор.

— Уточнете тяхната делегация! — каза Хенк. — И ще дойдете двамата със Сеймур.

Едва не подскочих от радост — така ми бе домъчняло за добрия стар „Аякс“. И за Безсонов, разбира се. След толкова сурови и ледени дни, след толкова неспокойни нощи искаше ми се изведнъж да се озова на Шанз-Елизе. Щяхме да седим с Безсонов на терасата на някое кафене, щяхме да пием топло ароматно кафе, щяхме да си бъбрим тихичко и да гледаме как се мъкнат по старинния булевард ония смешни бензинови коли, наречени автомобили.

На другия ден уточнихме делегацията — само Куней и Ли. Може би така беше най-добре. Представях си с удоволствие как ще оглеждат жълтоокото момиче нашите мили жени, поостарели вече, но все още така очарователни.

6

Ние вървяхме пеша към „Фортуна“ — четиримата. Зверев бе останал да спи в ракетата под големия прозрачен купол, над който, ярки като диаманти, светеха звездите на чуждото небе. Грамадният сибирняк май че не хареса никак подземния свят. Той слезе там само веднъж и сутринта го напусна потиснат и кисел. Вечните синкави ледове му харесваха много повече.

Пред нас с лека и стройна стъпка вървеше Ли. И нито за миг не сваляше поглед от ракетата — така изящна и стройна на фона на прозрачното небе. Нейният метал блестеше, куполът й просто сияеше. Отдалече изглеждаше толкова деликатна и крехка, че бе просто невероятно колко огромна сила крие в себе си. Скоро пристигнахме, изкачихме се по стълбичките до пътническата кабина. Креслата бяха удобни и меки в много приятен пастелен цвят. Изобщо цялата кабина беше прекалено изящна — като вътрешността на кутия за скъпоценности. Стюардеса, радист и заместник-пилот беше Моника. Нейната великолепна атлетическа фигура, както и нейните сребристи коси явно впечатлиха нашите гости. Пред нея Ли приличаше на врабче.

— Моля да затегнете коланите! — предложи им Моника вежливо.

Помогнах им да затегнат коланите и внимателно предупредих:

— Първите минути няма да бъдат много приятни…

— Няма значение? — отвърна Куней. — Нали за вас това е всекидневие?

Но те понесоха изпитанието по-трудно, отколкото очаквах. Куней съвсем загуби цвета си, имах чувството, че му прилоша. Малко се уплаших, макар да бяха минали през лекарски преглед. Ли се държа много храбро, макар че за няколко мига сякаш загуби съзнание.

Но после всичко тръгна нормално. Най-сетне Куней се съвзе — малко недоволен и уязвен от своята слабост. Моника ни сервира лека, приятна закуска, макар да бяхме закусили в подземното селище. Те просто обожаваха нашето ароматно кафе, предпочитаха го съвсем сладко. Изглежда, че им действуваше малко опияняващо, предизвикваше в тях лека еуфория. И не откъсваха поглед от купола. Макар че бяхме тръгнали в ранна утрин, сега над нас небето бе черно и плътно, ракетата се забиваше в него като сребърен свредел. Искаше им се да видят своята планета, но Зверев не бързаше. Навярно очакваше най-подходящия момент. И скоро се обади:

— Сим, покани гостите!… Нека видят своята хубавица.

Заведох ги в командната кабина. Под нас, бяла, сияеща, прекрасна светеше Тис. И двамата я гледаха като омагьосани.

— Нима това наистина е Тис? — попита с притихнал глас Куней.

— А какво друго?

— Не очаквах, че е толкова красива.

— Тя винаги си е била красива! — промълви Ли. — И винаги съм я обичала…

Но Куней не беше съгласен.

— Но е била жестока с нас… И винаги сме се мъчили да победим жестокостта й… Как да обичаш нещо, което се мъчиш да победиш…

— Не можеш да победиш, без да обичаш! — казах аз. — Сега хората у нас така мислят!

Нашите гости останаха около час при Зверев. Куней се заинтересува и от сложната апаратура. Виждаше им се странно, че Зверев нищо не върши — просто седеше на мястото си и слушаше „Лебедово езеро“. На два пъти се свърза с диспечера на „Аякс“ по видеофона. Тая манипулация отново порази Куней.

— Образи от разстояние’ — изрече той колкото удивен, толкова и очарован. — Разбира се, това не е кино.

— Не е! — отвърнах аз. — По-скоро е радио… Принципът е много прост, ще ви го обясня…

После обядвахме. И след хубавия обяд за мой срам съм позадрямал. Това навярно се е видяло доста странно на нашите гости. В подземното селище никой не спеше през деня. Събуди те тих, развълнуван разговор. Отворих смутено очи — не бях се препоръчал по най-добрия начин.

— Това ли е вашият звезден кораб? — запита Куней.

И ми посочи купола. Блестящ на черното небе, там наистина се виждаше „Аякс“. Скоро пристигнахме. Бавно се отвори задният люк, ние се вмъкнахме меко като по релси в камерата на хангара. Почакахме малко, докато се изпълни с въздух, после слязохме. На площадката едър, спокоен и величествен ни чакаше Хенк. Близо до него, добродушен и развълнуван, се усмихваше Безсонов. Осъществяваше се една от най-великите срещи в историята на човечеството. Тоя път не се срещаха ни владетели, ни императори. Не се срещаха победители и победени. Нямаше ни златни колесници, ни фанфари, ни Пурпурни тоги. Нямаше бляскави гвардии с развети пера на шлемовете. Имаше само няколко развълнувани хора.

След сърдечното приветствие Хенк запита:

— Искате ли малко да си починете?

— Не, не! — отказа енергично Куней.

Хенк ги заведе най-напред на командния пулт. Там вече се бе събрал съветът. Трябва да призная, че тия любознателни и добросъвестни учени зяпаха повече Ли, отколкото Куней. Сигурно имаха право. Надали бяха очаквали да видят такова изящно същество в космоса.

Куней и Ли останаха три дни на „Аякс“. Те видяха всичко, което можеше да се покаже и види. Въпреки всички чудеса през цялото време не загубиха своето външно достойнство — не любопитствуваха, не задаваха излишни въпроси. Както очаквах, най-силно впечатление им направиха представленията на Безсонов. Той им показваше нашите долини, сините езера в планините, шеметните върхове на Алпите. Показваше им старите булеварди, площади, римските фонтани с бликаща вода. Разхождаше ги из дворците и прочутите художествени галерии. Накрая Куней съвсем омекна и престана да се интересува от нашата могъща техника. Ли мълчеше, но очите й ставаха все по-тъжни.

— Сим, не вярвам, че нашата планета е била също толкова красива. Просто не разбирам как сте напуснали вашата прекрасна Земя… Вие сте съвсем различни от нас, Сим…

— Не съвсем. Малко е човек да гледа… Той иска и да знае… И вие не прекарвате ли целия си живот в борба за знание?

— Да, но ние нямаме друг изход… Аз никога не бих напуснала такава прелестна планета, за да дойда на мъртвата заледена Тис? И вие сте очаквали да намерите тук нещо по-хубаво от Земята?

— Не, разбира се…

— Ами тогава?

— Навярно си права… И все пак, ако не бях тръгнал, нямаше да те видя тебе…

Казах го, разбира се, с шеговит тон. Тя ме погледна доста учудено. Или дори по-лошо — погледна ме изненадано и любопитно. Нямаше никаква признателност в нейния поглед, не изглеждаше дори поласкана, както би била поласкана всяка земна жена.

— Вашите жени са много, много по-хубави!

Тоя разговор стана през първия ден. На втория ден срещнах Ада. Бях сам, тя ми се усмихна много мило, макар и малко посърнало. Изглеждаше все така прекрасна и гъвкава, може би само малко отслабнала и тъжна.

— Много се радвам, че те виждам, Сим — каза тя. — Аз се страхувах за тебе…

— И аз се радвам, Ада…

— И съм щастлива заради тебе… Твоето момиче наистина е прекрасно…

— Лъжеш се, Ада… Тя е толкова моя, колкото и Джокондата…

— И все пак ти си влюбен в нея…

Нейният глас ме порази. Стори ми се много нещастна.

— Разбира се! — потвърдих аз. — Толкова, колкото И в самата Джоконда…

В тоя миг наистина не се разбирах. Не знаех дали съм излъгал, или съм казал самата истина. И така беше по-добре. За всички ни беше по-добре.

— Как е Толя? — запита тя.

— Струва ми се — много добре. — Станал е весел, свадлив и жизнен… Сеймур е много доволен…

— А защо не дойде с вас?

— Хенк посочи само двама души…

— Не е това причината! — изрече горчиво Ада. — Той се страхува от мен, както човек се страхува ог своето минало.

Мълчах объркан. Само това не очаквах да чуя от нея. Може би беше нрава на всичко отгоре. Докато бяхме на Тис. Толя нито веднъж не бе споменал пред мен името й. Мислех, че е от деликатност, а сега не бях сигурен.

— Не си нрава — възразих аз. — А защо не слезеш ти поне веднъж на планетата?… Може би той мисли същото…

— Не, не искам! — отхвърли предложението ми тя решително.

Рано следобед на третия ден Хенк събра съвета. Сега беше ред на гостите ни да разкажат за себе си. Куней говори близо два часа. Разбира се, най-силен интерес предизвика неговото съобщение за невидимото небесно тяло с необикновено силно гравитационно поле, което бе отклонило Тис от нейната орбита. Почти всички бяха на мнение, че тя е угаснала, колапсираща звезда, може би оная свръхнова, която бяхме наблюдавали, когато пътувахме за Сигма. Но посоката на нейното движение наистина противоречеше на познатите закони на небесната механика. Изказаха се много предположения. Най-вероятното от всички беше, че тази стара звезда е останала блуждаеща в нашата галактика при разминаването й с друга галактика може би преди милиарди години.

Куней ни разказа за тежкия път, който бяха изминали след смъртта на Сири. Като се опирали на неговите трудове, те стигнали до идеята за строежа на атома и за свръхенергиите, които могат да се получат при неговото разбиване. Но това, което е било отначало само една смътна теория, успяло да постигне практически резултати в течение на вековете. Главно липсвали им материали и технически пособия, за да построят атомен реактор. Липсвало им желязо, липсвал уран. Те започнали да строят подземен тунел към съседния минен комплекс. Разбира се, липсвала и достатъчно работна човешка ръка. Въпреки всички усилия раждаемостта не била достатъчно висока. И все пак те успели да увеличат населението на подземното селище до хиляда души. Ровейки се като къртици под земята без достатъчно подпорни материали, те стигнали до пълна безизходица. Срутванията взели и човешки жертви. Тогава започнали да пробиват тунели в заледения сняг до близките гори. Тая тежка борба им отнела нови десетилетия. Но сега вече имали достатъчно дървен материал. Така педя по педя и крачка но крачка те стигнали до каменовъглените мини, все още извънредно богати с отлични каменни въглища. Работата продължила с повече кураж и надежда. Постепенно открили желязо, олово, мед. А преди стотина години се натъкнали и на много богато ураново находище. Основните проблеми били решени.

След много несполучливи опити те построили и първия атомен реактор. Той бил все още доста несъвършен. Едва преди едно десетилетие построили много мощен атомен реактор и атомна електроцентрала. Мечтите започнали да се превръщат в действителност. Сега тяхната цел била да построят и атомни слънца, с които да стоплят планетата. Разбира се, и до ден-днешен това си оставаше обща идея без нито един конкретен проект, който да почне да се осъществява. Техните учени работели в тая насока усилено, но засега безрезултатно.

Куней призна, че умишлено са скрили от нас второто енергетично и минно селище. Входът към него бил много изкусно замаскиран. Той призна също, че веднага уловили нашите радиосигнали и засекли с локаторите си „Аякс“. Не било трудно да се досетят, че на Тис са дошли хора от далечна и чужда планета. За тях това било наистина огромна изненада. Според трудовете на Сири, пряка връзка на хора между планетите практически била неосъществима. Той си давал ясна сметка за огромните разстояния. Допускал теоретически, че могат да се създадат и летателни апарати. Но не допускал, че те могат да развиват огромни скорости, с които да преодоляват и гигантските разстояния. Но той предричал връзки между цивилизациите чрез свръхмощни радиопредаватели. Съветът на достойните дълго се колебал дали да влезе във връзка с нас. Подробности по тоя въпрос ще разкажа след малко. Но като съдели от своя исторически опит, те не допускали, че из вселената ще скитат някакви специални благодетели, спасителни команди за изпаднали в беда планети. Не можели да си представят хората от чуждите планети освен като завоеватели.

След това взе думата Хенк. Той им разказа в общ вид за последните постижения на земната наука, специално на физиката. Обясни им общата теория на елементарните частици, същността и строежа на материята, начините на нейното съществуване. Подробно им разказа и за последните открития по проблема време-пространство. Неговите последни думи бяха извънредно предпазливи и внимателни.

— Ние ще изучим най-добросъвестно вашите условия. Мога още отсега да ви уверя, че ще направим всичко, което е по нашите сили и знания, да спасим планетата. Но сега нищо определено не мога да ви кажа. Става въпрос за много сериозни и дълги проучвания, по които ще си кажат думата нашите специалисти…

За мое учудване тоя предпазлив отговор напълно задоволи Куней. Видях как радостно и удовлетворено заблестяха очите му. Навярно чудесата, които бе видял на „Аякс“, откритията за нови свръхенергии го бяха изпълнили с оптимизъм. При това той бе разбрал, че ние прекрасно се бяхме справили и с климатичните условия на Земята. Вече нямахме ни пустини, ни вечно замръзнали тундри. Ние бяхме размразили част от Антарктида и използувахме нейните огромни природни богатства. Но разбира се, всичко това бе станало на Земята при съвсем други благоприятни обстоятелства. И аз много добре разбирах, че неговият оптимизъм за тежките условия на Тис е най-малкото прекален.

Накрая Куней завърши със следните някак неочаквани думи:

— В знак на благодарност за вашите грижи позволете ми да направя на негово превъзходителство председателя на Съвета на достойните, господин Хенк, един малък подарък.

Той се изрази точно така — „малък подарък“. Но подаръкът се оказа наистина изумителен. Това беше прекрасно шлифован диамант, на размер по-голям от човешки юмрук. Никой никога не беше виждал на Земята подобно нещо. Той беше толкова прекрасен, така сияеше, че всички го гледаха като омагьосани. До тоя ден не бях виждал диамант. Но много бях чел за диамантите, тая велика суета на нашите древни цивилизации. Винаги смятах техните достойнства силно преувеличени. Но тоя диамант беше наистина прекрасен, неговото съвършенство и красота просто ме поразиха.

Хенк ми се стори доста развълнуван, даже малко объркан:

— В никой случай не заслужавам тая чест! Ще го приема, за да не ви наскърбя. Това ще бъде всъщност подарък на Тис за нашата планета Земя. Ще го наречем и него „Аякс“, за спомен от нашата експедиция… Но позволете ми тая нескромност да попитам ваше превъзходителство — за мое смайване той употреби точно тая дума! — откъде има тоя прекрасен диамант?

Куней едва забележимо се усмихна:

— Той е принадлежал на Герси… И е бил неговата най-голяма гордост и най-голямо тщеславие… Не е имало друг такъв диамант на Тис. Всъщност от всичките си богатства Герси пренесе в нашето селище само няколко колекции, от които най-голяма и най-скъпа е именно диамантената… Ненапразно той беше крал на всички диамантени рудници на Тис…

Скоро всички се разотидоха. Хенк ни задържа двамата със Сеймур. Изглеждаше много доволен, много поласкан от честта, която му бяха направили. Винаги хладните му очи сега ми се виждаха много оживени.

— Сим, искам да ти благодаря за всичко, което направи! — каза той. — Ти оправда нашите най-добри очаквания… Макар да не знаех, че можеш да играеш и ролята на дипломат…

— Дори не съм опитвал!

— Имам два въпроса към вас! — продължи Хенк. — Първият е към Сеймур… Смяташ ли, Сеймур, че след всичко, което се случи, те са напълно искрени с нас… Не играят ли все пак някаква много дълбока и хитра игра?…

Сеймур се позамисли.

— За Куней гарантирам! Но не напълно за другите… Някои от тях ми се виждат доста резервирани, дори враждебни…

— Така и очаквах! — измърмори Хенк.

— Но за нас е важен Куней! — продължи Сеймур. — Той има много повече лична власт, отколкото можете да предположите… И е съвсем добронамерен…

— А как си обясняваш, Сим, че те ни питаха за всичко друго освен за нашата социална система… Или поне за нашата етична система…

— Мене са ме питали! Макар и без особено любопитство… Там е цялата работа, че те са живели близо шест века без социални проблеми… И просто са загубили интерес към тях, поне за себе си ги смятат решени…

— Да, разбирам! — кимна Хенк.

— Те живеят, общо взето, на комунални начала — продължих аз. — Но много строго спазват някаква вътрешна, неписана йерархия… Класи, естествено няма, но може би има някакви наченки на съсловни различия… Искам да се присъединя към Сеймур… Можем напълно да разчитаме на Куней… Той наистина има право и на самостоятелни решения…

В това се убедих още на другия ден, когато се върнахме на Тис. Куней ми даде протокола на най-важното заседание на Съвета на достойните. На него се бе разисквало дали да влязат във връзка с нас, или да останат скрити в своя подземен свят. Ще ви го предам с много големи съкращения, макар че, общо взето, хуарите не се отличават с многословие. Те говорят винаги много логично и сбито.

Ето какво представлява тоя наистина любопитен протокол:

КУНЕЙ. Господа, трябва да смятаме, че всичките ни съмнения са напълно разсеяни. Около Тис наистина кръжи огромен космически кораб. На нашата планета са слезли разумни хора. Ние улавяме непрекъснато техните радиовръзки. Очевидно тяхната цивилизация далече превъзхожда нашата. Те са извършили дори това, което ние смятахме теоретически невъзможно — те са прелетели тук от някаква далечна планета. Сега поставям на последно решение въпроса — да влезем ли във връзка с тях? Да им се обадим ли, или да останем скрити?

ХААС. Трябва да ви кажа откровено, че като физик съм безкрайно затруднен да ви обясня това явление. Дори теоретичната термоядрена енергия не би могла да даде на тоя гигантски въздушен кораб някакво особено ускорение. Според мен тия хора са пътували из космоса най-малко пет или шест века… Защо?… Не съм в състояние да дам разумен отговор. Най-вероятно е да са с някаква разузнавателна мисия… Освен това трябва да се допусне, че са безсмъртни. Или поне необикновено дълголетни. Ако се съди по размера на техния кораб, по ръст са навярно гиганти. Мъчно ми е да се мотивирам, но не мога да дам мнение по въпроса. ЛИНИ. За мен най-важни са мотивите на тяхното космическо пътешествие. Корабът е огромен и навярно струва ужасно скъпо. Пътували са векове… Защо?… Каква е тяхната цел?… Ние знаем от историята, че пътешествениците са отивали в далечните и непознати земи не просто за да ги видят, а да завладеят техните богатства.

КУНЕЙ. Извинявайте, колега, но ледовете или белите мечки на Тис не представляват кой знае какво богатство… И въпреки това те са тук. И продължават да упорствуват.

ЛИНИ. А представете си, че техните природни богатства са напълно изчерпани. И те търсят да намерят някакви нови находища. Ние не бива да им показваме, че Тис крие в недрата си огромни богатства. Според мен те не са пътували векове, за да се върнат, където са били, с празни ръце.

СЕКАЙ. Не съм съгласен с колегата Хаас, че те са пътували векове. Сега наистина ние знаем много, но е възможно да не познаваме всички енергии. С термоядрена енергия те не биха могли да издигнат от своята планета тоя гигант, та камо ли да му дадат огромни ускорения. Аз съм сигурен, че те имат енергия от нов тип. И навярно са в състояние да постигнат субсветлинни скорости. Тогава напълно възможно е техният път от най-близките звезди да е пет-шест години…

КУНЕЙ. Вие не отговорихте на основния въпрос, Се-кай… Разумно ли е да установим пряка връзка с тях?

СЕКАЙ. Страхувам се да отговоря на тоя въпрос. Ако тяхната цивилизация е от типа на нашата загинала цивилизация — това е крайно опасно. Надали бихме очаквали от тях нещо добро. От друга страна, те притежават нови суперенергии, които са спасителни за нас. Лично аз бих рискувал. Защо да не се опитаме да потъргуваме с тях? Предполагам, че диамантите на Герси ще представляват и за тях някаква ценност.

ФИНИ. Това, което предлага Секай, е наивно. Там е работата, че силният никога не търгува със слабия. Той просто го ограбва. Сигурен съм, че те в никакъв случай не биха споделили с нас своите знания. Кой е луд да дава такова мощно оръжие в ръцете на съвсем непознат свят? Това противоречи на здравия разум. На тяхно място аз не бих го направил. Какъв е смисълът да имам могъщи съседи?… Те могат винаги с нещо да ни навредят.

ЛУКАЙ. Аз премислих всички съображения — за и против. Рискът е наистина много голям. И все пак предлагам да рискуваме. Защото според мен не по-малък е рискът и да не успеем в нашето дело. А това означава сигурна смърт. Нашите пътешественици не са унищожавали племената в новооткритите земи. В най-лошия случай те са ги подчинявали. Може да ви се види грубо, но по-добре е да живеем като васали, вместо да загинем.

КУНЕЙ. Виждам, че съветът не е на едно мнение. Това ме поставя в тежкото и отговорно положение сам да реша въпроса. И аз решавам да влезем във връзка с непознатите хора.

Искам да ви кажа освен това, че аз напълно съзнавам опасностите и риска. Но съзнавам и нещо друго, което никой тук не спомена. А защо да не допуснем, че непознатите хора са като нас? Че те отдавна са поставили своето общество на основите на справедливостта и разума?

ХААС. Уважаеми Куней, аз не оспорвам твоето право на последно решение. Но искам да те предпазя от прекален оптимизъм. Великият Сири е казал, че насилието винаги ражда насилие. Насилието не може да роди справедливост. Сири е казал, че нашият загинал свят е бил обречен на вечно безправие. Сега нашият свят е друг само благодарение на катастрофата, която унищожи насилието и насилниците.

КУНЕЙ. Това е вярно, Хаас. Но Сири е казал и нещо друго. Сири е казал, че разумът ражда справедливост, а знанието — свобода. Защо да не допуснем, че във вселената съществува и по-голям разум от нашия, както очевидно съществува и по-голямо знание. Може би някъде във вселената разумът е изпреварил насилието. И е дал възможност на знанието да роди истинска човешка свобода. И нашата свобода се роди не така случайно. Насилието бе победено не само от катастрофата, насилието бе победено от разума. Нима Сири пожали насилниците, които притежаваха всички богатства на Тис? Той съзнателно ги обрече на гибел. Той съзнателно събра тук един малък свят на разума и знанието, от който се роди нашата свобода. В себе си, аз съм убеден, че във вселената съществуват и други свободни светове.

И все пак, за да се успокоят най-неспокойните, аз предлагам да скрием нашия втори свят. Ще го изолираме напълно. Дори ако ние загинем, вторият свят ще продължи да съществува. И някой ден въпреки всичко ще постигне своите цели. Давам ви, Лини, десет дни срок, за да скрием това, което не искаме чужденците да знаят.

Закривам заседанието.

След като прочетох протокола, аз веднага го изпратих на Хенк. Много добре разбирах, че постъпвам коректно. Навярно това е било и желанието на Куней. Навярно е смятал тая своя постъпка като последно доказателство за своята искреност и лоялност. Нещо повече — той търсеше в наше лице съюзници против предразсъдъците на своите най-близки помощници.

След два дни те ни разведоха из техния скрит свят. Наистина той бе много по-просторен и по-мащабен от всичко, което бяхме видели досега. И много по-суров, разбира се. Техните пещи и леярни, тяхната техника, изобщо цялото им производство в нашите очи беше едва ли не в допотопно състояние. Но всичко беше и трогателно в същото време. Те се бяха преборили с невероятни мъчнотии. Дори най-простите земни проблеми като водата, да речем, представляваше за тях кошмарна трудност. Те се бяха борили методично и трудолюбиво като мравки и като при мравките тяхното на пръв поглед примитивно дело се отличаваше с хармония и съвършенство. И тука най-силно впечатление ми направиха хората. Сториха ми се по-различни от тия, които познавах досега — от Фини например или дори от Куней. Преди всичко ми се сториха по-приветливи и по-общителни независимо от това, че ни виждаха за пръв път. Не бяха така съсредоточени, но затова пък много по-ведри. Тяхната физическа активност бе породила и по-голяма психическа активност. В тяхното поведение се чувствуваше и по-голяма вътрешна свобода.

И все пак в основата на своя характер и разум те си оставаха истински хуари. Бяха изключително дисциплинирани и всеотдайни в своята работа. Практическите им знания малко отстъпваха от знанията на най-добрите им учени. Те знаеха какво правят и го правеха с пълно съзнание независимо от това, че по силата на обстоятелствата бяха поставени в по-неблагоприятни битови условия.

Никога няма да забравя нашия разговор с един от техниците при атомния реактор. Наричаше се Сани. Отидохме при него, защото ни се стори по-различен — по-едър, по-мускулест, по-скулест от обикновените хуари. Разговора всъщност проведе Сеймур.

— Доколкото виждам, засега имате само един атомен реактор — започна той.

— Да, наистина само един! — отвърна с достойнство Сани. — Но ще дойде време и ще построим хиляди… И то на повърхността на Тис.

— Вярвам ви — рече сериозно Сеймур. — По силите на човека е… Но ще стане най-рано след десет хиляди години!…

— По-рано! — възрази уверено Сани.

— Да речем, малко по-рано… И все пак безкрайно далече…

— Само глупавият мери дължината на пътя… Умният просто върви по него…

— Но не е все едно какъв ще бъде пътят… Дали равен, или покрит с ями…

— Никога човешкият ум не знае кой път е по-добър и кой по-лош… Дори когато го види зад гърба си…

— Не е така! — каза Сеймур. — Не може да бъде така… Иначе за какво ще строите Тия реактори?

— За да вървим по пътя! — отвърна просто Сани.

— Но пътищата могат да бъдат най-различни… И да водят в разни посоки…

— Ние сме се съгласили да вървим по един общ път… Това ни стига…

— А ако не сте избрали най-добрата посока?

— Кой може да знае коя е най-вярната от всички посоки… Само един разум, който стои над всичко и вижда всичко… Но няма на света такъв разум… За нас най-вярна е общата посока…

— Вие разсъждавате логично! — заключи Сеймур. — Но и малко стадно в същото време.

„Клара“ не успя да преведе думата „стадно“, та стана нужда да я обясним по-подробно. Сани ни погледна замислено.

— Нима при вас не е така? — запита той.

— Не е съвсем така — отвърна Сеймур. — Посоката наистина е обща… Но не е предопределена… И не е сляпа… И при нейното определяне голяма роля играят силните творчески личности…

— Ние не можем да си позволим това! — малко рязко и недоволно възрази Сани. — Ние сме се заклели да вървим по пътя, който ни е посочил Сири…

Заедно с нас в новия подземен свят бяха нахлули нашите специалисти. Те трябваше да проучат докъде са стигнали подземните хора, с какво разполагат, какво ново можем да ги научим.

7

Сега нашата малка група нямаше пряка задача — ние просто трябваше да помагаме при нужда на другите, да им обясняваме това, което „Клара“ не можеше да им обясни. Имахме много свободно време, виждахме се по-често. Много разговаряхме и спорехме, но главното — чакахме. И все пак съзнавахме, че от чакането няма да произлезе никакво чудо.

Обикновено се събирахме в библиотеката или ресторанта. В библиотеката при нас идваше Ли. Учудвах се на нейното търпение и добросъвестност, дори на нейната неуморимост. Но трябва да си призная, че нейният глас — винаги така приятен, спокоен и равен — започна да ме дразни. Нима в това странно момиче нямаше никакви чувства, нима нищо не я вълнуваше?… Мъчно можех да го допусна… По всичко изглежда, че или по-до-бре умееше да ги управлява, или по-добре да ги крие. Все пак не беше трудно да се забележи, че в библиотеката тя се въртеше главно около мене. Може би интересите ни съвпадаха. През това време Кастело се занимаваше с дивите животни на Тис, които бяха изчезнали завинаги. Толя се занимаваше с морската флора и фауна, които за щастие все още съществуваха. Аз се занимавах с древна архитектура. Беше наистина великолепна и могъща архитектура с прости и изящни форми. Дори Ли не я познаваше добре, заедно с мен навлизаше в нейното неизмеримо богатство. Всички древни паметници на Тис са били великолепно запазени до заледяването. На планетата никога не бе имало опустошителни войни, ни нашествия на варварски племена. И дворците, и стадионите, и обществените бани са били добре поддържани, а някои дори ползувани. Но живописта въпреки нейната монументалност отстъпваше съществено на земната по сила и дълбочина на изкуството.

Ли никога не идваше с нас в ресторанта. Изглежда, че тоя ресторант бе определен само за мъже, и то от най-високите степени на йерархията. Беше винаги тих, спокоен и празен. Обичахме да се заседяваме в него и кой знае защо, когато бяхме сами — имахме чувството, че се намираме на Земята. Можехме да си бърборим колкото искаме — нямаше кой да ни слуша. Но ние никога не говорехме за Земята, ние говорехме за Тис. И за нейните подземни жители.

Веднъж Сеймур каза:

— Ли е наистина чудесно момиче… На твое място аз бих си я взел на Земята…

— И аз! — усмихнах се съвсем непринудено. — Но смяташ ли, че ще дойде?

— Не съм се съмнявал нито за миг!

— Аз не съм с такива впечатления…

— Защото не я разбираш… Нито се опитваш да я разбереш… И като излизаш от своите земни представи, само се дразниш… И тормозиш даже момичето…

— Не съм забелязал…

— Аз пък съм забелязал! — заяви троснато Сеймур.

Дали и тоя път не беше прав, впрочем както беше винаги. Започнах да се държа по-внимателно и по-деликатно. Но не забелязах тая промяна в моето държане да й прави някакво впечатление. Изглеждаше си все същата. Може би пък Сеймур за пръв път се беше излъгал.

Веднъж съвсем случайно Ли ми каза:

— Никога не съм виждала море…

— Как е възможно?

— Ами ето на, възможно е…

— Това не е никакъв проблем… Със „Заря“ ще бъдем там за половин час…

Видях как нейните очи просто светнаха. Но след това тая нежна жълта светлина бавно угасна, тя поклати глава:

— Татко няма да разреши.

— Защо?

— Изобщо ние избягваме да се показваме пред племената… И не искаме те да знаят за нас и да се интересуват от нас…

Това тяхно поведение винаги ме бе озадачавало.

— И все пак те знаят за вас…

— Но не знаят къде живеем… Те знаят, че някъде по планетата живеят „тъжните хора“, както каза веднъж на татко… И че те продават желязо… Но не знаят къде сме…

— Нима наистина се плашите от тях?

— Не, не е там въпросът… Пък и не го разбирам много добре… Но ние се плашим за нашето спокойствие… Ако племената се научат къде живеем, всички ще тръгнат към нас да търгуват… И наоколо ще стане цял пазар…

— А племето, което търгува с вас?

— То е единствено… И то пази тайната, защото е заинтересовано… Един вид то има монопола на търговията…

— Вие го развращавате! — казах аз сериозно.

— Така изглежда…

— И все пак питай баща си!

— Няма да се съгласи.

— Тогава ще го попитам аз…

Лицето й сякаш светна. Такъв глупак ли бях наистина, за да не се досетя какво е искала да ми каже.

За мое учудване Куней изобщо не помисли да възрази. Навярно беше разбрал, че неговият свят е навлязъл в нова ера, в която старите правила са вече съвсем ненужни.

— Добре! — каза той. — Но вземете и Фини… Аз съм му длъжен…

Не ми беше много приятно да взема именно Фини, но учтиво се съгласих. Решихме да отидем със „Заря“, разбира се, така нашето пътешествие нямаше да трае повече от няколко часа. Когато Ли научи новината, цялото й лице светна… Никога не бях я виждал така радостна.

Тръгнахме около обед. Времето беше съвсем ясно и почти топло — само около десетина градуса под нулата. Бяхме само тримата освен пилота Грани. Излетяхме вертикално и веднага поехме на изток — към бреговете на океана. През цялото време тайно наблюдавах Ли — тя едва ли не възкликна от възторг, когато полетяхме ниско над бялата тундра. И не откъсна повече поглед от гледката — колкото величествена, толкова и монотонна. Тъй мина около половин час, докато забелязах това, което търсехме.

— Погледни напред! — посочих аз. — Точно пред нас…

В далечината, все още едва забележима, се издигаше тъмносинкава, почти черна стена — съвсем гладка и без отблясъци. В първия миг Ли сякаш не повярва на очите си.

— Какво е това? — запита тя смутено.

— Морето, разбира се…

Тя го гледа дълго, после внезапно добави:

— Малко е страшно!

Скоро кацнахме, и то съвсем близо до брега. Ли дълго време стоя с лице към безбрежната водна шир. Навярно в тия мигове е била повече удивена, отколкото очарована. А морето наистина беше прекрасно в тоя ден — спокойно, тихо, величествено. Цветовете му неуловимо преливаха в нежните гами на синьото, а имаше и ивици, които по цвят бяха съвсем еднакви с косите на Ли. Дори аз, който го бях виждал неведнъж, сега го гледах едва ли не прехласнат. То дишаше едва забележимо, без вълни, плискането в ледения бряг едва стигаше до слуха ни. Колко неспокойни и силни бяха нашите земни океани и все пак колко познати и близки. Тая нежна водна шир таеше в себе си неизмерима гибел.

Лицето на Ли постепенно омекна, сега очите й бяха просто очаровани и щастливи.

— Колко е хубаво! — възкликна тя.

И изведнъж затича край брега. Само за миг зърнах учуденото и почти възмутено лице на Фини. Според техните нрави, такъв изблик на чувства бе най-малкото неприличен. Ли тичаше леко, сякаш едва докосваше ледената повърхност. Малко обезпокоен, тръгнах след нея. Местата не бяха съвсем безопасни, ненапразно държех подръка оръжието си. Великият Зу се въртеше обикновено в такива спокойни и тихи заливчета.

Най-сетне отново я настигнах. Беше спряла край брега и отново гледаше морето. Като ме видя, лицето й леко просветна.

— Сим, колко богат стана животът, откакто дойдохте вие! И колко приятен и интересен…

Сега ние говорехме очи в очи, без проклетата „Кла-ра“, която имаше лошия навик да запомня завинаги всичко чуто.

— Това важи и за нас! И ние бяхме безкрайно самотни на нашия звезден кораб…

— А дълго ли ще останете тука?…

— Не зная, Ли… Поне докато ви предадем всички наши знания, които ще са ви нужни…

Тя ме погледна внимателно.

— Големият Хенк каза, че сте търсили в космоса братя… Нима при вас братята се разделят?

Аз вече знаех, че те приемат всички образи абсолютно и точно, в техния най-пряк смисъл.

— И това се случва. Не се разделят само тия, които наистина се обичат…

Тя въздъхна едва забележимо, очите й станаха неспокойни:

— Да вървим, Сим… Фини ни чака…

Той наистина ни чакаше с израз на досада върху лицето си. И изведнъж трепна и изкрещя не на себе си:

— Внимавай. Сим!…

Обърнах се рязко. Великият Зу сякаш бе изскочил изпод земята, бавно крачеше към нас на четири крака. Не ми се видя от най-големите — навярно беше някой младок. Всъщност те бяха и най-опасните. Като видя, че се обърнахме с лице към него, той се изправи на задните си крака и продължи да крачи. Не изглеждаше разярен, не бързаше. Навярно нямаме някакво особено желание да ни нападне. И все пак достойнството като че ли не му позволяваше да се върне назад. Нямах право повече да рискувам — вдигнах оръжието и натиснах спусъка. Навярно съм бил нагласил заряда на по-голяма интензивност, защото мечката едва ли не пламна. И рухна полуобгоряла на брега.

Погледнах Ли, видя ми се по-скоро огорчена.

— Беше много красива мечка! — промълви тя. — Не бях виждала досега жива мечка…

След малко се качихме на „Заря“ и потеглихме обратно. Но тоя път Ли нито погледна към ледената тундра, нито проговори. Видя ми се много замислена и тъжна. Дори Фини, винаги студен и безучастен, на няколко пъти я погледна учудено и загрижено. Но нито аз, нито той можехме да знаем в тоя момент какво има в сърцето й. Тя не приличаше сега нито на нас, нито на тях.

8

Изминаха два месеца в усилен труд. И след всеки ден картината все повече се изясняваше. Ние се събирахме все по-често, спорехме до късна нощ. И най-хубавите ни надежди постепенно рухваха. Сега ми беше все по-трудно да срещам Куней. Наистина той нищо не ни разпитваше, той просто чакаше. Но аз не бях чак толкова добър артист, за да мога умело да се преструвам.

Може би само Ли се досещаше отчасти накъде вървят нашите работи. Някакво посърнало изражение се появи на лицето й, особено когато се опитваше да се усмихне. Тя съвсем престана да задава въпроси, сякаш знаеше какви отговори може да получи. Но затова пък отговорите на нашите изчислителни и аналитични машини бяха категорични и ясни.

Най-после един следобед ние се събрахме в моята стая. Бяхме както винаги четиримата — освен мен, Сеймур, Кастело и Толя. Изработихме документа и го препратихме лично на Хенк. Едва на втория ден се получи нареждане всички земни хора да се върнат незабавно на „Аякс“. Липсваха всякакви други указания дори за материалната част. Отидох при Куней и му съобщих заповедта. За мое учудване той ме изслуша съвсем спокойно.

— Според теб какво означава това, Сим?

— Навярно ще обсъдим резултатите от нашата работа. И ще вземем решение какво да се прави по-нататък…

Когато казах и на Ли, че всички се връщаме на „Аякс“, усетих, че тя вътрешно трепна. И ми се стори, че в гласа й прозвуча някаква едва доловима молба и надежда.

— Ще се върнеш ли, Сим?…

— Да, разбира се!

Но в себе си не бях убеден. Чувствувах се дълбоко неспокоен и потиснат. И с все сила се мъчех да скрия това от нея.

Нашето прехвърляне на „Аякс“ продължи два дни. Аз заминах с последния транспорт. Сбогувах се с Ли спокойно и шеговито и се качих на „Фортуна“. Зверев ни преброи внимателно, сякаш се страхуваше някой да не е останал. И ми се стори, че задържа погледа си по-дълго върху мен. Дали не беше получил някакво специално нареждане за моята личност? Не, не допусках. Докато пристигнем на „Аякс“, нито веднъж не се обърнах да погледна Тис. Усещах, че просто нямам сили.

Общото събрание на целия екипаж се състоя в голямата зала. По начина, по който ме посрещнаха и Безсонов, и другите ми приятели, аз разбрах, че нашето послание все още не е разгласено. Заседанието откри сам Хенк, който се появи едва в последния миг. Лицето му изглеждаше много сериозно и строго. И ми направи впечатление, че не погледна нито веднъж към мен, сякаш не съществувах. Това не беше много добро предзнаменование.

— Драги приятели и колеги! — започна той. — Преди няколко дни получих послание от четирима наши колеги — чета ви имената, както са го подписали — Сеймур, Викторов, Кастело, Сим. Съгласно нашия правилник ние трябва да го обсъдим и да вземем общо решение. Кой от вас ще го прочете? — потърси той с поглед из залата.

— Моля! — обади се Сеймур.

Той стана, изправи се пред катедрата и започна спокойно и уверено:

— Уважаеми другарю председател… Ние сме едни от първите, които слязоха на Тис. И макар че не сме тесни специалисти по въпроса, който повдигаме, смятаме, че познаваме достатъчно неговата същност. Няма никакво съмнение, че всички досегашни проучвания са съвсем безперспективни. Каквото и да направим, каквито и знания да им предадем, каквито и съоръжения да им оставим — тяхната крайна цел, размразяването на планетата, ще остане неосъществима. При условията, при които живеят, те няма да могат да получат дори третична енергия. За получаването на тая енергия е необходима такава огромна техническа база, която сами те никога не могат да постигнат при техните сурови условия. Съвсем очевидно е, че подземната цивилизация на Тис постепенно ще се изроди и ще загине.

При това положение единствената възможност да им помогнем ефикасно е следната: да демонтираме реакторите на „Аякс“ и да ги монтираме на планетата по схемата, която предлагаме — два на полюсите и един на екватора. Тяхната мощ е достатъчно силна, за да премести Тис на нейната стара орбита. Ледената планета ще получи отново своя стар климат, ще се спаси от смъртта. Разбира се, ние съзнаваме колко съдбоносно е това предложение за самите нас. По всяка вероятност ще изразходваме голямата част от нашата енергия. „Аякс“ няма да се върне на Земята. Остава открит въпросът, в какъв срок ние бихме могли да получим помощ от Земята. Но каквито и да са сроковете и възможностите да видим отново нашата планета, за нас едно е ясно: ние нямаме право да пренебрегнем нашия най-голям човешки дълг. Ние нямаме право да оставим в неизмерима беда хора, подобни на нас, които се нуждаят от помощта ни. Няма и не може да има такъв човешки морал, каквито и да са нашите задължения към Земята. Ние не можем да се върнем на Земята с малкия запас от знания, които получихме, и с позора да не изпълним елементарния си човешки дълг.

Ние предлагаме общото събрание да се изкаже по нашето предложение. Само то може да вземе последното съдбоносно решение. Но ако това решение е отрицателно, ние молим събранието да удовлетвори поне нашето лично разбиране за съвест и чест. Ние молим да ни се разреши да останем на Тис. Подписали: Сеймур, Викторов, Кастело, Сим…

Сеймур завърши и направи движение да тръгне към мястото си.

— Чакайте малко! — спря го хладният глас на Хенк. — Имате ли какво лично да прибавите към вашето общо изложение?

Сеймур за миг се поколеба. В залата беше тихо като в гробница, имах чувството, че хората дори не дишат.

— Нищо ново по същество! Откакто се помня, аз съм живял като лекар. И съм възпитан в традициите на моята благородна професия. Аз не мога да отмина човек, който лежи край пътя ми и се нуждае от моята помощ… Това е изобщо извън ума ми, извън всичко, което представлявам като човек.

— Има думата Викторов!

Толя излезе на катедрата. Сухото му мъжествено лице ми се стори малко пребледняло. Когато проговори, гласът му прозвуча рязко и дори малко грубо.

— Драги колеги, вие много добре знаете, че аз едва не загинах на вашия проклет „Аякс“. И се родих за живот едва на тая обкована в лед планета. Тука намерих смисъл и цел на моя живот. Сега отново се боря, страдам, с цялото си същество се стремя към нещо, което смятам не само мой дълг, но и моя същност. Моля да ми простите тая нескромност, но моят далечен прадядо, който също се е наричал Анатолий Викторов, е загинал като боец през време на Великата октомврийска революция. Аз искам да бъда достоен за името му и за паметта му. Не желая да живея повече като пасивен съзерцател, като привилегирован притежател на висши човешки знания, като хладен информатор на едно благоденствуващо и любопитно човечество… Можете да си взимате каквито искате решения, аз ще намеря начин да изпълня моя човешки дълг…

Толя все така рязко и с твърда стъпка се върна на мястото си. Видя ми се още повече пребледнял.

— Кастело! — каза Хенк.

За разлика от Толя Кастело някак бавно и отпуснато отиде до катедрата. Лицето му бе съвсем спокойно:

— Ще ви кажа нещо, което навярно ще ви направи неприятно впечатление! Моят бог не е човекът… Моят бог е неговият създател — природата… Може би не съм прав, но това имам в душата си. И сега не мога да си представя такава една изумителна природа да лежи мъртва в прегръдките на ледовете. Изтръпвам от мисълта, че това зависи от благоволението на шепа несъвършени хора… И ви питам — какво ще загубите, ако останете тук? Живота си, удобствата си? Нищо подобно — „Аякс“ ще си остане винаги един чудесен дом, който на мен лично дори не ми е нужен. Нищо няма да загубите освен кошмара на едно безкрайно връщане… А тук ще спечелите един нов свят… Ще станете като в легендите богове и прародители… Ще поставите начало на нова човешка цивилизация… Какво повече може да поиска от живота един обикновен човек?…

Сега беше дошъл моят ред, а все още не бях намислил какво да кажа. Последните думи на Кастело като че ли бяха най-близко до сърцето ми. Но тоя мил проклетник вече ги бе изрекъл. Все пак трябваше да измисля нещо.

— Драги приятели, не е толкова трудно да ме разберете… Аз бях най-близко до хората на Тис… И най-до-бре ги разбрах и усетих именно като хора… Знам, че те ме обичат, че ми вярват, че очакват от мене… Простете ми, но аз не мога да им изневеря… Това е не само извън ума ми, както казва Сеймур, но извън сърцето ми. Не смятам, че имате някакво морално право да ме задържите насила… Аз съм дошъл при вас като дете, което още не е осъзнавало себе си като човек… Не съм поемал никакви задължения… Сега, когато съм зрял мъж, смятам, че имам право да избера сам и съзнателно пътя в живота си.

Докато се връщах на мястото си, чух гласа на Хенк:

— Има думата професор Мюлер.

Дребничкият подвижен професор зае живо мястото си на катедрата.

— Драги колеги, длъжен съм да ви кажа, че проектът на четиримата е напълно осъществим… Тая идея — просто като техническа идея — ми дойде преди два месеца и оттогава аз непрекъснато съм се занимавал с нея… Както ви казах, тя е осъществима, макар че е свързана с изключителни технически трудности. На полюсите и на екватора има достатъчно твърди грундове, на които да монтираме нашите реактори. Размразяването на почвата не е особен проблем. Но демонтирането, транспортът и монтирането ще ни отнемат около десет години. Преместването на Тис до нейната стара орбита ще отнеме около шестдесет процента от нашата енергия. С останалите запаси ние бихме извели „Аякс“ от гравитацията на Тис и бихме могли да му дадем някакво ускорение. Но то ще бъде толкова нищожно, че практически такава операция е напълно безсмислена.

Искам да предупредя нашите млади ентусиасти и за следното практическо положение. Отместването на Тис до нейната стара орбита ще ни отнеме не повече от няколко месеца. Но бедата е в друго. Ако ние отместим Тис в такъв кратък срок, на планетата ще настъпи истински всемирен потоп поради бързото и рязко стопява-не на снеговете. Има опасност да изчезне цялата суша или над повърхността на водата да останат само планинските върхове. Според моите предварителни изчисления ще са нужни около петдесет години за що-годе нормалното преместване на Тис. Това ще даде възможност ледовете на Тис да се превърнат в нормална атмосфера, каквато е имало преди това.

Това е моето мнение, което бях помолен да дам като специалист. А моето лично становище ще съобщя по-късно.

— Има думата професор Висоцки…

Висоцки се изправи на трибуната и едва забележимо въздъхна. Тоя извънредно скромен и улегнал човек ми се стори в тоя миг развълнуван като момче.

— Искам да предупредя събранието, че проектът за спасяването на Тис, който преди малко чухме, съвсем не е единствен… Има и много по-прост проект… Ние можем да се върнем с „Аякс“ на Земята, да вземем реактори и гориво и отново да дойдем тук. Предполагам, че нашите четирима колеги са съобразили и тая съвсем проста възможност. Навярно за тях проектът има повече морални, отколкото практически съображения… Не оспорвам тяхната сериозност… Но в крайна сметка всичко е въпрос на време… А колко време ще ни отнеме втората операция? Отговорът е много труден, тъй като относителността на времето във връзка със скоростта на затворените инерционни системи се оказа много по-сложен проблем, отколкото първоначално предполагахме. Но по най-груби изчисления „Аякс“ ще се върне на Тис след около шестстотин години по тяхното летоизчисление… Това не е кой знае какъв срок… За шестстотин години жителите на Тис няма да загинат… Те съвсем не са някакви нещастници, които лежат край пътя на Сеймур… Това са разумни хора, на които животът е пълен и смислен…

— Има думата професор Зидиг…

— Аз съм помолен да си кажа мнението като специалист — започна той. — Нашите четирима колеги са прави — преместването на Тис е единственият начин да се спаси планетата… Разбира се, че това може да стане и след шест века… Но защо да не почнем веднага?… Разбира се, ще ми кажете, че ние сме длъжни да изпълним своята мисия… Добре, съгласен съм… Но аз ви обещавам, че с остатъка от енергията ще можем да изпратим кратко радиосъобщение до Земята… И тогава ще получим реална помощ в един много по-съкратен срок… Аз вярвам, че най-щастливите от нас отново ще могат да видят Земята… Не държа много да бъда между тях… Ще дойде време, когато из вселената ще потеглят експедиции без надежда за индивидуално връщане на Земята. Човек трябва да има сили да решава своите човешки проблеми в себе си…

Зидиг се върна на мястото си. Отново взе думата Хенк:

— Драги колеги, както виждате, въпросите са много сериозни и спорни… Искам да ви дам време да поразмислите… Разискванията ще започнат утре в същия час.

Хенк стана и излезе пръв от залата. Лицето му изглеждаше каменно, той отново не погледна ни към мен, ни към кой да е от моите приятели. Всички се запътиха мълчаливо към двата изхода. Исках да се видя с Безсонов, но го загубих в тълпата. Усещах, че тия, които бяха около мен, избягваха да ме погледнат. И за пръв път разбрах не само нашето право, усетих и тяхното право. Не бяхме ли ги поставили пред една прекалено тежка дилема?… Не им ли причинявахме морални страдания? Може би мисълта да не видят никога Земята бе за тях по-непоносима от всичко друго. Нима те също така не бяха живи хора, изпълнени с надежда, обич и мечти?… Наистина имахме право да бъде справедливи, но не и на чужд гръб… За тях ние бяхме не само несправедливи, за тях ние бяхме просто жестоки… Сега повече от всеки друг имах нужда да видя Безсонов, да чуя неговото откровено мнение. За мое учудване намерих при Безсонов Ада. Стори ми се много възбудена, бузите й просто пламтяха. Малко се посмутих — не очаквах нищо хубаво от тая среща. Тя ме изгледа мълчаливо, после възкликна едва ли не екзалтирано:

— Нали Толя беше прекрасен?

— Той си е бил винаги такъв.

Ада внезапно заплака. По-точно тя не заплака, тя неудържимо се разрида. Мъчех се да измисля нещо, да я успокоя с някоя дума, но главата ми бе съвсем празна. Пък и Безсонов ми даде знак — да не се намесвам, да мълча. Винаги има смисъл една жена добре да си поплаче. Едва накрая Безсонов я погали леко по косата:

— Стани, мойто момиче!… Трябва да си вървиш… Толя те чака.

Ада малко се успокои. После изтри бавно сълзите си и каза горчиво:

— Не ме чака!… Вече никой не чака нищо от мен!…

— Върви, върви!… Сега всичко ще бъде друго… Сега всичко ще почне отначало…

Ада го погледна с надежда, после стана и си отиде. Дълго време мълчахме с Безсонов, не знаех как да започна. И тогава започна той:

— Е, ясно ми е какво искаш да знаеш: моето мнение, така ли?

Сега като че ли вече нищо не исках да знам. Просто си замълчах.

— Аз няма да гласувам за вашето предложение — отсече той.

— Защо, Володя?

— Ами и аз като тебе — от вярност… Не мога да изневерявам, не мога да оставя Хенк сам… Заради какво да е — дори за вас…

— Да, прав си! — казах аз и станах.

— Ти не ме разбираш добре! — спря ме той. — Ако все пак останем тука, това ще бъде моята най-голяма възможност в живота… Ще направя филм, който никой друг досега не е правил… Как се ражда един нов свят, как излиза от океаните… Това ще бъде едно наистина безсмъртно дело.

— Значи и в двата случая печелиш! — подхвърлих аз иронично и си отидох.

Това беше първият конфликт между нас и последният. Цял живот ще се срамувам, че го предизвиках именно аз. Но и завинаги в душата ми ще остане едно малко огорчение.

На другия ден заседанието почна точно в определения час. Не се изказаха много хора. Аргументите и на двете страни не се различаваха съществено от това, което бе казано на предишното заседание. Тия, които се изказаха в полза на предложението на Висоцки, преобладаваха. Но инженер Крайчик приведе един нов аргумент, който накара всички да се замислят.

— Драги колеги! — каза той. — Вие забравяте едно обстоятелство, което може да се окаже фатално. Ние наистина благополучно стигнахме дотук. Но каква е гаранцията, че благополучно ще се върнем? Няма такава гаранция, нито имаме някаква възможност да преценим истинските си и реални шансове. Ако „Аякс“ загине по пътя си, ще загине и Тис… Съвсем не съм сигурен дали имаме право да рискуваме…

Интересно и не съвсем неочаквано беше изказването на Зверев.

— Направи ми впечатление — подхвана той, — че като говорите за хората на Тис, вие разбирате само хората от подземния свят. А те са само шепа хора всред стотиците хиляди от племената. Аз живях достатъчно време между тях и мисля, че ги познавам… Те са много по-сърдечни и живи… Те са и по-естествени… Техният живот, независимо от неговата суровост поради своята простота и естественост, е много по-щастлив.

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го нервно Толя. — Да оставим всичко, както си е?

— За племената това е най-разумното! — отвърна спокойно Зверев. — И все пак аз ще остана с вас… Тоест ще остана не с вас, ще остана с племената… При вашите грандиозни проекти вие може да ги затриете от лицето на планетата…

Последен говори професор Нюман.

— Ако останем на Тис — каза той, — заклевам ви се, че безкрайно ще озадачим нашите домакини… Те просто няма да ни разберат. За тях хубаво и добро е само полезното… А за какво ние жертвуваме нашия прекрасен „Аякс“?… За тях ще бъде необяснимо… Те ще си помислят навярно, че оставаме на Тис не заради тях, а заради себе си… И само дяволите могат да кажат дали това е вярно, или невярно и в буквалния, и в преносния смисъл на думата… Трябва да бъдем съвсем глупави, да не признаем, че Земята е заинтересована да има някъде около себе си една жива и плодоносна планета и хора, които да ни бъдат за нещо признателни… Ние трябва да спасим Тис, с това съм съгласен… Но предпочитам това да стане по проекта на Висоцки… А четиримата автори на посланието могат да останат, ако поискат… Може би ще ги излекуват от техните прекалено утилитарни възгледи…

— Вас няма кой да ви излекува! — обади се грубо Толя.

Изобщо през целия ден той беше нервен, възбуден и агресивен. Мъчех се да свържа това с поведението на Ада и не успявах. А може би от нея черпеше кураж, за да бъде толкова краен.

Пред катедрата се изправи Хенк. Сега изглеждаше много по-спокоен от вчерашния ден, но очите му бяха все така хладни.

— Тогава остава да чуете и моето мнение! — отсече той.

Огледа залата и продължи:

— Впрочем моето мнение надали ще учуди някого. Аз съм комендант на „Аякс“, корабът е мой живот и моя съдба… За мене е светотатство да видя това най-съвършено творение на човешкия гений проснато върху ледовете, разпрано и демонтирано. Но не е важно моето лично мнение и като председател на събранието аз нямам право да го натрапвам. Но аз съм длъжен да ви напомня и вашата мисия, и вашия дълг. „Аякс“ не е мой, не е и наш… Ние нямаме право да разполагаме с него. „Аякс“ е творение на обикновените земни хора. Той принадлежи на тях, на техния труд, на техните мечти и надежди… Вие знаете колко дълго трябваше да чакаме, преди да го построим… И знаете колко трудно го построихме… Човечеството е вложило в „Аякс“ извънредно много надежди… И всяко разочарование ще бъде прекалено горчиво… Аз разбирам много добре нравствените пориви на нашите четирима колеги, но нима най-висшата нравствена норма не е нашият дълг към човечеството?

— А тия тук не са ли човечество? — изръмжа Толя.

Хенк го погледна хладно и продължи:

— Ще ви предложа най-справедливата и демократична процедура за гласуване… Ще гласуваме три пъти в три последователни дни. Взима се съдбоносно решение и то не трябва да зависи от спонтанно възникнали настроения… Така ще имаме време и възможност зряло да размислим и разберем нашата отговорност… Валидно ще бъде последното гласуване… Който е съгласен с това предложение, моля да вдигне ръка…

Вдигна се гора от ръце.

— Кой е против?

Издигна се само една ръка — на Толя.

— Предложението се приема! — обяви Хенк. — Гласуването ще стане тук точно след половин час…

И наистина точно след половин час се произведе първото гласуване. Хенк веднага съобщи резултата — предложението на Висоцки бе получило болшинство от седем гласа. Хората бавно се упътиха към изходите. По ничие лице не видях ни радост, ни огорчение. Видях само сериозни и загрижени лица.

— Сим, ела в кабинета ми! — каза Хенк.

Само това не очаквах. Какво беше намислил — да ме откъсне от групата? Да ми повлияе по някакъв начин? Влязох в кабинета му със свито сърце. Той ме чакаше прав, облегнат на бюрото си, лицето му беше замислено.

— Аа, Бруте, заповядай!

Аз седнах, но както винаги той остана прав. Това не беше наистина най-демократичният начин да разговаря с колегите си.

— Имам една молба към тебе, Сим! — започна той веднага. — Моля те, внимавай за Толя… Вижда ми се прекалено възбуден и екзалтиран… И е в състояние да направи някоя глупост…

Навярно съм го погледнал много смаяно:

— Каква глупост?

— Мога ли да знам каква?… Но след апатията, в която беше изпаднал, сега е отишъл в другата крайност — на безразсъдни действия…

— Той няма да направи нищо, без да се посъветва с нас! — възразих аз малко сухо…

— Не съм много сигурен… Ето той гласува против моето предложение за начина на гласуване… Без да се посъветва с вас… И в крайна сметка против вас…

Беше прав наистина. Мълчах, не знаех какво повече мога да кажа.

— Вие ще загубите тая битка! — каза Хенк.

— Сигурно е така… Но не ние ще я загубим… Ще я загуби човечеството, което ни изпрати тук… И с такива надежди при това…

— Много си нахален, Бруте! И все пак, както виждаш, не съм ти загубил доверие…

С това нашият разговор завърши. Както очаквах, намерих тримата в стаята на Кастело. Навярно току-що се бяха събрали, защото Сеймур каза:

— Не те очаквах толкова рано… Защо те повика Хенк?

— Нарече ме „Бруте“!

— И само това?

Нищо на тоя свят не мразя повече от принудата към лъжа.

— Помоли ме да бъдем лоялни… Както е лоялен и самият той.

Сеймур видимо се успокои. И все пак цялата ни компания изглеждаше много потисната, не знаехме какво да си кажем или по-точно не смеехме нищо да си кажем. Най-сетне Сеймур като че ли се престраши:

— Твоето гласуване, Толя, против предложението на Хенк не беше никак тактично…

— Защо? — попита враждебно Толя.

— Защото се отдели от другите без никакъв смисъл… И им даваш основание да си помислят, че изобщо си безразсъден…

Трепнах в себе си — дали Хенк не беше прав?

— Не мога да гласувам три пъти за нещо, което е толкова ясно! — упорстваше Толя. — За мен това е унизително…

— Ако бяхме гласували само веднъж, сега всичко щеше да бъде свършено!

Толя леко поруменя.

— Да, навярно не съм бил тактичен! — измърмори той. — И все пак съм прав… Те просто ме дразнят с прекаленото си благоразумие, зад което може би се крие и егоизъм… Думата „подвиг“ не бива да ни е толкова чужда… Не може едно общество като нашето да живее само в благополучие, разум и сигурност… В края на краищата то ще престане да уважава себе си.

— Да, ти си прав! — съгласи се Сеймур. — Но не е нужно да се правят подвизи именно в залата…

Скоро Кастело и Толя си отидоха. Аз нарочно останах още няколко минути.

— Имам един въпрос към тебе, Джек… Смяташ ли, че Толя е способен и на други безразсъдни действия?

Сеймур ме погледна разсеяно.

— Ааа, за това ли те повика Хенк?… И какво си въобразява той — че Толя ще хвърли във въздуха „Аякс“?… За да му заграби реакторите?… Не очаквах това от Хенк… Изглежда, че много сме го наплашили.

На другия ден точно в определеното време се състоя второто гласуване. Тоя път спечелихме ние с предимство от цели 11 гласа. Наистина в никой случай не очаквах такъв хубав резултат. Сеймур ми се видя доста сдържан, но Толя целият сияеше. Безсонов се приближи към мене, сякаш нищо не е било, и шеговито забоде палец в реброто ми.

— Май че ще спечелите и третия тур! — каза той. — Ще заровите стареца на една чужда планета…

Оставаше ни третото и последно гласуване. Сега бях изпълнен с нещо повече от надежди, бях изпълнен с увереност. И хората ми се виждаха други — много по-естествени и спокойни. Вечерта видях Висоцки край една маса заедно със свои приятели. Те разговаряха оживено, Висоцки се усмихваше. Като ме видя, той ми кимна:

— Ела, Сим!… Седни малко при нас…

Те ми направиха място, аз седнах.

— Тъкмо говорехме за вас! — подзе Висоцки.

— Искаш да кажеш — тъкмо се шегувахте с нас?…

— Все пак не е най-точната дума! Но ако спечелите и утре, в което не се съмнявам, вие четиримата се лишавате от голям шанс… Друго е да остане целият звездолет, друго е да останете само вие… Щяхте да сте първите светци в историята на галактичната космонавтика… Чакаше ви безсмъртие…

— Наистина жалко! — отговорих аз шеговито.

— И дори нямаше да скучаеш! — намеси се Грани. — Докато се оправиш с това жълтооко момиче…

При третия тур против нашето предложение гласуваха само трийсет и седем души… Бях съвсем сигурен, че и Безсонов е между тях… Той никога нямаше да изневери на своя стар боен приятел…

И тъй всичко беше решено. Дори Хенк, който съобщи с равен глас резултатите, не изглеждаше толкова мрачен. Навярно през изтеклото денонощие бе успял да преглътне горчивия хап на поражението.

— Ела при мен със Сеймур — нареди той късо.

Едва когато отидохме в кабинета му, видях, че е по-разстроен, отколкото изглеждаше в залата. Лицето му бе потъмняло, нещо убито личеше и в походката му. За пръв път истински ми домъчня за него, почувствувах се малко нещо като далечния Брут. Наистина беше престъпление тоя горд и свободен човек, който рязко стъпваше дори на своята родна Земя, да бъде изведнъж затворен в някаква дупка. И той ни погледна едва-едва и за пръв път седна зад бюрото си.

— Натоварвам Сеймур да съобщи на Куней новината! — каза той без настроение. — И да сключи нещо като договор за нашето взаимно сътрудничество… Сигурен съм, че в думите на Нюман има нещо вярно… Те мъчно ще ни разберат…

— Бъдете спокоен за това! — отвърна Сеймур.

Настана неловко мълчание.

— Хубава каша забъркахте! — изрече Хенк с горчивина. — Да забравите родната си Земя…

Благоразумно замълчахме. Бяхме готови да преглътнем в тоя момент много по-горчиви думи…

— Давам ви петдесет години срок, за да размразите тая проклета планета! — продължи той. — И още сто, за да произведете третична енергия… Ще успеете ли?

— Ще успеем! — потвърдих аз категорично, макар че не вярвах.

Усетих как Сеймур ме погледна с благодарност. Лицето на Хенк някак особено се разведри — нашият комендант беше в някои отношения като момче.

— И аз трябва да живея с някаква надежда! — каза той. — Ако не искате да ме заровите в разкаляната земя…

— Не, няма да скучаете! — увери го Сеймур. — Вие винаги ще си останете наш комендант… А ни чака такава дяволска работа… Не, няма да скучаете, обещавам ви…

Хенк се поусмихна.

— Не сте лоши момчета. Като си представя само как хубавичко ме изиграхте… Но аз ще летя, ще видите Ще летя още веднъж с „Аякс“ към Земята.

След малко си отидохме. Докато вървяхме по коридора, Сеймур ме улови под ръка. За пръв път го направи.

— Ей, щяхме да погубим за малко стареца! — въздъхна той с облекчение. — Добре, че има здраво сърце… И добро при това… На негово място аз никога не бих ти простил.

9

Когато слязохме от „Фортуна“, първият човек, когото видях, беше Ли. Тя не помръдна нито крачка, за да ме посрещне, дори не вдигна ръка за поздрав. Стоеше неподвижна и ме гледаше с очи, които не трепкаха. Едва когато приближих съвсем, видях, че в тях има радост. Това ми беше съвсем достатъчно.

— Ти се върна!

— Ами, разбира се…

— Много се забавихте! — добави тя. — Мене ме беше страх…

— Това е хубаво! Така правят и девойките на Земята…

— Ти искаш ли да приличам на тях?

— Искам да приличаш само на себе си…

— Да, беше ме много страх, щом ти е приятно да го чуеш… Макар че нашите мъже не харесват да им се казват такива неща…

Тръгнахме заедно към асансьорите. Ли не бързаше, тя никога не бързаше, когато трябваше да слезем под земята.

— Миналата нощ аз гледах с малката тръба вашия кораб! — каза тя. — Знаех, че си там…

— Сама ли беше?

— Не, с Фини…

Досетих се какви са били мотивите на Фини. Навярно е бил натоварен да провери дали не сме офейкали с нашия „Аякс“. И не бях много сигурен дали това нямаше да го зарадва.

— Гледах и звездите! — продължи Ли. — Исках да намеря твоята звезда… Бях сигурен, че ще усетя коя е…

— И усети ли?

— Не! — призна си тя. — Не усетих… Това много ме огорчи…

— И напразно! — успокоих я аз. — Тя не се вижда с просто око, ни с тръба като вашата… Тя е ужасно далече…

— Колко е страшно да си го помисли човек! Сим, вие много дълго решавахте… И какво решихте?

— Това ще узнаеш от баща си…

— Ти не ми казваш всичко! Много важни работи не ми казваш…

— Какви например?

Тя ме погледна много внимателно.

— Кажи ми, Сим, защо всички земни хора изглеждат така млади? И мъжете, и жените… Аз знам колко дълго време сте пътували… И все пак сте толкова млади…

Май само това не биваше да ме пита в тоя миг…

— Нашите мъже и жени не остаряват, Ли… Това го е постигнала нашата земна наука…

Тя ме погледна уплашено:

— Но аз ще остарея… Като всички наши жени…

— Не, Ли, ти няма да остарееш…

— Само това не е възможно!

— Разбира се, че е възможно…

Но сам не знаех до каква степен ще бъде възможно, макар да бях специалист в тая област. Разбрах, че и тя не ми вярва съвсем… Но се страхуваше повече да разпитва.

Още същия ден се срещнахме с Куней. Както бяхме се уговорили, разговора водеше Сеймур. Той много подробно му разказа за оценките на нашите специалисти по всички проблеми на Тис. Колкото и да беше внимателен и деликатен, той все пак му каза истината — сами те никога няма да спасят Тис от заледяването. Лицето на Куней ставаше все по-потиснато и мрачно.

— Това не е вярно! — каза той най-сетне. — Според Сири човек винаги може да подчини природата… Колкото тя да е могъща и силна… Стига да може да проникне дълбоко в нейните тайни…

— Това е така! — отвърна Сеймур. — И все пак само знание не е достатъчно…

— И какво още?

— Там е работата, че вие живеете при ненормални условия… И не можете да разполагате със самата природа!

— Ние ще я победим крачка по крачка…

— За съжаление нашите специалисти са категорични. Вие нямате обективни условия за това… Но кажете ми, Куней, нима не може да се живее и така, както досега сте живели?…

Куней го погледна удивено.

— Разбира се, че не е възможно! — възропта той. — Как може човек да работи за някаква цел, ако знае, че никога няма да я постигне…

— Човек винаги може да си измисли някаква цел… Вие можете да направите вашия подземен живот много по-хубав, удобен и приятен…

— Не, не! — възкликна Куней. — Ние не можем да имаме друга цел освен тая, която Сири ни е поставил…

— А ако си представим, че я постигнете?… Нима изведнъж ще останете без цели?

— Това е друг въпрос! Тогава ние ще си поставим нова цел, може би по-трудна… Например да възстановим живота на планетата такъв, какъвто е бил… Да създадем ново общество — справедливо и истинско…

— Това са наистина хубави цели — съгласи се Сеймур.

Но Куней изглеждаше все така потиснат и мрачен.

— Вашите специалисти се лъжат! — отсъди той решително. — Но дори и да са прави, вие трябва да мълчите за вашите изводи… Оставете ни да работим, както сме работили досега… Аз вярвам, че все пак някой ден ще успеем… А ако другите научат вашите преценки, всичко ще рухне…

Слушах недоволен тоя разговор. Може би Сеймур трябваше да спести на Куней тия тежки изживявания?… Не, не — Сеймур винаги знаеше какво прави.

— Аз не искам да ви отчайвам! — каза той. — Все пак ние намерихме някакъв изход…

— Изход? — трепна Куней. — Какъв изход?

— Според нас, не е нужно да се затопля вашата планета. Тя трябва да се премести на своята стара орбита… И тогава ще добие отново своя истински климат…

— Да се премести?… Планетата? Но това е абсолютно невъзможно…

— Напълно е възможно!

И му разказа подробно за нашия проект. Куней го слушаше поразен, имах чувството, че просто не вярва на ушите си. И неговите продълговати жълти очи като че ли станаха по-кръгли от смайването.

— Но това е фантастично! — удиви се той. — Нима са толкова могъщи вашите реактори!…

— Много повече, отколкото можете да си представите! — усмихна се Сеймур. — Всичко е изчислено математически…

Той разказа за двата проекта. И за тежките последици, които тая операция ще има за нашия „Аякс“. Да, „Аякс“ наистина беше обречен на гибел.

— Но защо го правите? Това ще бъде много тежко за вас…

Сега оставаше най-трудното. Сеймур много простичко му обясни етиката на нашия свят, смисъла на нашето съществуване. Куней не можеше да не разбере поне принципите. И все пак като че ли не успя да вникне в същината им. В това се убедихме още от следващата му реплика.

— Но това, което правите за нас, е ужасно много… Не разбирам как можем да ви се отплатим…

— Тоя път ще минете безплатно! — усмихна се Сеймур.

— Може би искате да разделим Тис? — попита Куней с надежда. — И да я владеем заедно?

Разбирах много добре, че за него това е най-разумното. Неразумно и дори безнравствено за него беше да приеме услугата даром…

Все пак Сеймур успя да намери някакъв изход и от това положение.

— Да, ние имаме някои условия! — каза той сериозно. — След като подпишем договора, всички жители на Тис ще имат еднакви права.

— Нима сега не е така? — запита Куней учудено.

— Не бързайте! — предупреди го Сеймур. — Става дума не само за вас и за нас… Става дума и за племената… Става дума за децата, които ще се родят, докато живеем заедно… Все едно дали са наши, ваши, или на племената… Или пък са от смесени бракове! — той едва доловимо се усмихна…

— Но какво общо имат с нашите работи племената? — изпадна Куней в недоумение.

— Разбира се, че имат… Те са стотици хиляди… Без тяхната помощ и без тяхната работна ръка ние не можем да направим нищо…

Разбира се, това не беше точно така. Но Сеймур беше прав, въпросът за племената трябваше да се реши веднъж завинаги.

— Добре, съгласен съм! — отвърна Куней с облекчение. — Разбира се, че съм съгласен…

Изглеждаше истински щастлив в тоя миг, лицето му просто сияеше. В края на краищата ние бяхме поискали нещо от него, сделката заприличваше на истинска сделка. Ако ние сме се съгласили да разменим товари злато срещу шепа мъниста — в края на краищата това си е наша работа. Всеки търгува така, както разбира своите интереси.

— Кога ще сключим договора? — заинтересува се той.

— След три дни… От ваша страна ще подпишете вие, от наша — Хенк…

— Хенк?… Това е наистина голяма чест за нас.

— След това ще обядваме заедно… И ще пием по чаша шампанско.

— Какво е това шампанско?

— Като го опитате, ще разберете! — каза Сеймур шеговито.

— А мога ли отсега да предупредя нашите хора?

— Разбира се!

Аз знаех, че Ли първа ще научи новината. Много ми се искаше да видя лицето й в тоя миг. Но го видях едва на другия ден. Предстоеше редовната експедиция за снабдяване с храни, щяхме да отидем заедно. И не ми се видя чак толкова много щастлива или развълнувана. Беше си обикновената Ли, само очите й някак особено светеха. Докато Фини товареше, разбрах, че договорът ни, макар и неподписан, вече е влязъл в сила. Старият търговец и скъперник бе взел поне три пъти повече вещи за размяната. Между тях имаше дори цяла дузина обикновени бензинови запалки. Отсега си представих великото изумление на племето. И Фини тоя път ми се видя някак особено благоразположен и дружелюбен. Имах чувство, че е готов всеки миг да ми се усмихне.

Както винаги ние пътувахме с моята шейна пред кервана. Времето беше много спокойно и тихо. Някакво необикновено дълбоко и пълно спокойствие усещах и в себе си. Бях готов да пътуваме мълчаливо докрай, но Ли най-неочаквано се разбъбра:

— Кажи ми, Сим, нали ще станеш мой мъж?

— Да, мила…

— И ще имаме много деца?

Честна дума, това ми се стори прекалено.

— Ами естествено.

— Сим, ти не се радваш…

— Защо мислиш така? — запитах аз шеговито.

— Ами ти не се смееш… Вие ужасно силно се смеете, когато сте радостни…

Тогава аз наистина се засмях.

— Виж какво, мое момиченце… У нас тия неща не стават точно така. Редно е девойката най-напред да попита: „Сим, ти обичаш ли ме?“ „Да, ще отговори Сим, аз просто съм луд по тебе“… И тогава е редно Сим да каже: „Ли, искаш ли да станеш моя жена?“ А сега стана точно обратното.

Ох, наистина нямаше чувство за хумор!

— Ами това е все едно! — отвърна тя сериозно. — Съвсем все едно.

— Разбира се — съгласих се аз. — Стига човек да го има в сърцето си.

— Аз имам всичко, Сим!… Всичко!

Това си беше чиста истина, доколкото можех да се доверявам на очите си. Но в замяна на това работата с децата не ми беше много ясна. Но сега не исках да мисля за тия неща. Просто пътувахме и пътувахме, плъзгахме се безшумно и леко по неизмеримата чистота на снега. Небето беше все така синьо, в далечината светеха върховете на Сири. Скоро видях със силните си очи стана на племето. Видях кучешките впрягове, неподвижните като статуи, изпълнени с мълчаливо достойнство фигури на мъжете.

— Да спрем за малко! — предложих аз.

Спряхме на върха на един хребет. Пред нас се простираше широка ледена долина, която се губеше, синкава и нетленна, към океана. Струваше ми се, че виждам и самия океан, могъщ и спокоен, неподвижен и вечен като смъртта. Не, не като смъртта — приближаваше краят на неговата спокойна вечност. Виждах разяреното слънце, което пламти над неговата мрачна повърхност. Виждах как се раждат облаците, как се носят огромни и бели към невидимото небе. Виждах как се струпват и сгъстяват до черно. След шествековно затишие над планетата отново щяха да се понесат снежните бури. И тежките вълни на океана щяха да къртят яките ледове. Ще минат още много години и ще рукнат първите дъждове. Все повече ще се топят ледовете, за пръв път ще се появи земя — малки кални петна на екватора. Да, отново ще се появи земята и колкото и да е тя кална и грозна, това ще бъде за нас велик празник.

Виждах как все по-високо се вдигат водите на океана, как заливат все нови и нови области. Племената като зашеметени бягат все по на север, все по-навътре към сушата. С тях бягат и гладните разярени мечки, нахвърлят се като побеснели срещу хората. Водите заливат новородената суша, с грохот се нахвърлят върху скалите. Дори огромните морски чудовища са смутени и уплашени, крият се в спокойните дълбини.

Все по-силно и по-жарко грее слънцето. Раждат се нови континенти — все още разкъсани и разединени. Няма езера и няма реки — всичко е реки и езера. Само калните грозни планини стърчат над водите. Сега вече и небето е невидимо, скрито всред огромните бушуващи маси на изпаренията. Все по-бурни и проливни се леят дъждовете. Изглежда, че всичко ще загине — тоя път под водата.

Не, няма да загине!… Виждах дългите десетилетия, през които слънцето се бори със стихията на водата. Виждах как я побеждава след всеки изминал ден. Черна, мъртва и кална, отново се ражда сушата. Мъртвите гори не са успели даже да изгният. Виждах как се оттеглят водите, как като видения се показват огромни бели дворци, древни мраморни стадиони, мъртви градове. Още няма никъде никакво петънце зеленина. Всичко е голо, кално и мъртво.

И сякаш виждах Великия Сао на върха на скалистата планина — сляп като Омир, но всевиждащ, всезнаещ, всемогъщ. Вдъхновеното му лице е отправено към побелялото небе, устните му едва забележимо мърдат. Той реди тихо думите на своята последна поема — великата поема на Сътворението. Той вече вижда новите гори и новите полета. Той вижда своето племе всред треви и жълти цветя, край огньовете или в тишината на тундри-те. Вижда ги с нови оръжия и нови сечива, събудени от многовековната дрямка, жизнени и щастливи.

В тоя момент ни настигна шейната на Фини.

— Да вървим — каза Ли.

— Да вървим — отвърнах аз.

И тръгнахме към племето, което вече ни чакаше с купища от свежо, замразено месо.