Ани ВотеГласът на света

Първа част

Мъгла забулваше стария Берлин. Валеше тихо ситен дъжд и фенерите на улицата хвърляха мътна светлина.

Загърнат в тъмна връхна дреха, с нахлупена ниско над лицето филцова шапка, един мъж крачеше, по Манастирската улица. Той вървеше бавно, сякаш унесен в дълбоки мисли.

Изведнъж трепна. Някакъв странен звук стигна до слуха му като звън от далечни дни. Самотният се спря и се ослуша. Откъм сивият манастир се носеше религиозна песен. Гимназистите имаха урок по пеене в залата на някогашния манастир.

Със същата тази пламенност бе пял тук някога и този, който стоеше сега отвън със затаен дъх и слушаше; и той някога бе слушал словата Божии в старата трапезария.

— По дяволите, ти ли си наистина, Халфдан? — извика внезапно дълбок мъжки глас пред самотника. — Трябва да не си с всичкия си, та си застанал тук като статуя в това отвратително време? Ще се измокриш до кости, драги!

— Еберхард! — извика първият, подавайки радостно ръка на стройния висок офицер, застанал неочаквано пред него с вдигната яка на мундира. — Каква забележителна среща и тъкмо тук, където сме седели заедно на училищната скамейка. Старата песен в манастира ме подмами. Помниш ли, какво си въобразявахме ние момчетата, когато пеехме там набожни песни?

Офицерът се изсмя глухо.

— Да, въобразявахме си глупости тогава, драги Халфдан. Но лъжеш се, ако мислиш, че моят живот е тъжен заради това, че парите ни така неочаквано се стопиха. Защо тогава на света има хора като Розенбаум? Не, мое момче, отдавна мина времето, когато аз търсех камъка на мъдростта, когато заедно с тебе изгарях в мистичен копнеж по светата чудотворна чаша. Един офицер, комуто не принадлежат дори и копчетата на мундира му, бързо се отказва от копнежите и спомените.

Двамата училищни другари, срещнали се така ненадейно пред старото манастирско училище, тръгнаха неволно нагоре по улицата. Те минаха през Кралската улица, покрай някогашния „Висок дом“, и умните, кафяви очи на Халфдан Ериксон, които гледаха живо, се спряха изпитателно на острите, благородни черти на приятеля, върху които лежеше една твърде лекомислена усмивка.

— Ти преувеличаваш, Еберхард — укори го Халфдан.

— И наум не ми иде! Казвам ти, ножът беше опрял до кокала. Размислях вече, дали не би било по-добре да сваля пъстрите дрехи и с цялото мое графско достойнство да стана ваксаджия или да си пръсна черепа. Ала тъкмо тогава дойде избавлението.

Халфдан погледна въпросително приятеля си.

— Да, човек трябва да има щастие — изсмя се гневно граф Фон Бартенщайн. — Довчера затънал до шия в дългове граф, днес… пред пилаф!

— Какво искаш да кажеш, Еберхард? — запита насърчително другият. — Изкажи се, страдаш ли?

— И не мисля за това! Моля, от двадесет и четири часа годеник на милионерка наследница, какво може да ми липсва сега? Годеницата ми е хубава, млада, елегантна. Собственица на няколко големи имения и има майка, която струва ми се, някога е била ратайкиня. Какво повече искаш?

— Как, коя е твоята годеница? — попита Ериксон с потиснато вълнение.

— Андреа Хинцдорф. Препоръча ми я Розенбаум.

— И тя… тя те взе, без да мисли?

— Естествено графската титла все пак още е на почит сред еснафите. Но и ти познаваш Андреа, нали? Видях един твой портрет в стаята й и тя ми каза, че те познава бегло. Хм, тогава знаеш каква е… студена до дъното на сърцето си. Но това не ме тревожи. Хайде, драги приятелю, прощавай! Ела ми някой път на гости, а ако ти е удобно, аз ще те навестя скоро с Андреа в ателието ти. — Не, не! — искаше да извика Халфдан, но устните му останаха затворени. Той само кимна. Двамата си стиснаха ръцете.

Халфдан тръгна уморено с наведена глава нагоре по Епископската улица, а Еберхард се отби в тясната уличка, която водеше към старото гробище.

Дъждът валеше неспирно, ала граф Еберхард не го усещаше. Мундирът му беше съвсем мокър. Той вървеше бавно и замислено през старото гробище, безлюдно и тихо в дъждовната ноемврийска вечер. Скоро стигна изхода. В малката уличка, която излизаше на площада на новия пазар, мъждукаше една-единствена мътна светлина.

„Чуй — не беше ли това вик за помощ?“

Офицерът ускори крачките си.

— Пуснете ме! — извика един повелителен глас, ала в него се долавяше тайният страх.

— Ще те пусна, хубавице — изсмя се в отговор един груб мъжки глас, — ала най-напред ще ми подариш една целувка. Инак не може!

В тишината отново екна вик за помощ и в същия миг Еберхард дотича. Той дръпна със силната си ръка пияния мъж, който бе прегърнал едно видимо младо, разтреперано момиче. Мъжът се олюля и изрева яростно, после се изтръгна от ръцете на Еберхард и побягна из тясната уличка към новия пазар.

Момичето, което капитанът току-що бе избавил от опасност, се беше опряло до високата стара черковна врата и обгърнало с треперещи ръце големия каменен кръст, който се възправяше призрачно встрани до вратата.

— Стори ли ви зло този безсрамник? — попита загрижено графът и погледна бледното младо лице с големи, сиви очи, които, доколкото можеше да види в несигурната светлина, бяха засенени от дълги тъмни клепки.

— Не, той беше по-малко злонамерен, отколкото пиян, ала без вашата намеса, господине, може би накрая щях да пострадам. — Момичето се усмихна с мъка и приглади с трепереща ръка червеникавите си коси, които окръжаваха нежното лице. — Във всеки случай, благодаря ви от сърце, че прогонихте негодника.

Еберхард гледаше любопитно момичето, което облечено съвсем просто, без шапка, стоеше пред него и чието изражение на лицето все пак беше по-особено и не съответстваше на простото облекло.

— Мога ли да ви съпроводя до вкъщи? — запита той бързо. — Оня пияница може отново да се върне.

— Не, благодаря — отказа момичето. — Мястото наистина не е опасно. Аз съм минавала безброй пъти посред нощ тука и никога нищо не ми се е случвало. Днес може би сама бях виновна за това премеждие. Тичах, защото исках да се върна бързо при болната си майка, за която бях отишла да повикам лекар. Сигурно това е насърчило пияния, той ме е сметнал за страхлива. Благодаря ви още веднъж, господине.

Тя кимна леко, ала извънредно достолепно с глава, мина пред граф Бартенщайн, преди още той да успее да й отговори и изчезна в тъмнината.

Той стоеше и гледаше втренчено подир стройното момиче, което тръгна по пътя, по който беше дошъл той. Виждаше само слабо очертанията на фигурата й, която изчезна в една малка сива къща в началото на Новата улица. „Дали живее там?“ — помисли Еберхард.

Спомни си тесните нежни ръце на момичето, което живееше там, в сивата къща — една бедняшка къща — и го обзе желанието да може и той един ден да нарече свое едно малко тихо кътче. Колко богато беше бедното момиче в сравнение с него! То имаше родина… родина и майка.

„Дявол да го вземе — изруга мислено граф Еберхард, — така е, когато човек се сгодява! Ето че две хубави сиви очи, една прелестна малка ръка и една нежна глава с червеникави къдрици те нажаляват като стара перачка. Засрами се, Еберхард!“

Той мина бързо покрай пощата и влезе в Кралската улица. Нещо го тласкаше да се махне от тази тишина тук и да потъне в кипежа на живота, който бучеше недалеч от него като преливащ поток.

Скоро го обгърнаха светлина и блясък. Той почувства трескавия пулс на милионния град. Все пак беше радостно да се живее, а животът още му принадлежеше!


— Слушай, мамо, знам от какво ще ти минат болките, — рече дързък млад глас на една възстара жена, която седеше до прозореца на простата, малка стая и кърпеше чорапи. — Трябва да направиш това!

— Така ли? Какво е то? — запита майка Рамлер и погледна над големите рогови очила русото момиче, което седеше с преметнати един над друг крака на облегалото на старото, протрито кафяво кресло и оправяше косите си.

— Иди при мангопата, мамо.

— Къде да ида!

— При мангопата! Ето на, пише и във вестника, старата Мюлер също е ходила. Целият Берлин търчи при него, а ти си стоиш. Мангопата само ще сложи ръката си върху тебе и болките веднага ще изчезнат от всичките ти кокали. Само мангопата може да ти помогне.

— Магнетопат! — поправи я един дълбок, звучен момински глас откъм кръглата маса и една глава с червеникави къдри се вдигна за миг в здрача. Ала тутакси големите, сиви очи се наведоха над тетрадката и перото продължи да пише, скърцайки леко върху хартията.

— Благодаря почтително за милостивото поучение — изсмя се малката блондинка. — Разбира се, Тина, когато човек като тебе сърба мъдростта с лъжица, ще знае повече. Ала името не е важно. Главното е човекът да помогне на мама.

— Глупости — вметна другата и затвори книгата си — вместо да се залавя с шарлатани, мама би трябвало да се посъветва с някой по-известен лекар.

— А да, ще ти се! Може би симпатичния доктор Рьонер с хубавите сини очи, с които те зяпа всеки път, когато те срещне на улицата? Не, Тина, язък за парите.

Ярка руменина обагри сериозното, уморено лице на голямата дъщеря на вдовицата Рамлер, ала тя не отвърна нито с една дума. Само очите и се върнаха привидно спокойно към книгите и тетрадките.

— Не дрънкай глупости, Грета — намеси се майката в разговора на дъщерите, като направи с очи знак на малката да бъде сдържана. — Сега съм много по-добре. Утре сигурно ще мога да отида да изпера у Вартеманови.

Тина вдигна големите си светли очи към майката и каза твърдо:

— Ти не бива да работиш толкова много, майко, трябва да се щадиш! Грета също би могла да работи.

Сякаш клъцната от змия, малката сестра се нахвърли върху голямата:

— Да работя ли? Какво да работя? Ти работиш ли? Та ти си вече на деветнадесет, а аз съм още на седемнадесет години! Какво бих могла да работя? Имам ли твоето образование? Ходила ли съм на училище? Имаше ли и за мене пари, да държа изпит за учителка като тебе? Не, всичко беше за гениалната госпожица, а такива като мене могат да изпукат. И още ми говориш за работа! Каква да стана? Може би плетачка на шалове или келнерка?

— Приучи се, преди всичко, на друг език, Грета — отвърна голямата сестра спокойно, като се изправи и пристъпи към майката, която нахлузваше чорап след чорап върху грубата си ръка и търсеше внимателно скъсаните места.

— Друг език — извика подигравателно малката, — само това ми липсваше! Ако е необходимо, мога да говоря и другояче, но тук пред вас…

Безгранично неуважение лъхаше от пренебрежителния тон на малката и жената с гъстите побелели коси, които някога са били руси като на малката дъщеря, преди да ги навестят немотията и лишенията, за миг изтръпна. Но после, вдигайки роговите очила върху набръчканото чело и гледайки остро в лицето на детето си, тя каза:

— Стига! Зная отдавна, какво мога да очаквам някога от тебе.

Грета се изсмя:

— Няма защо да се тревожите за мене, аз самата знам какво да правя. Ще постъпя в театъра.

— Нямаш ум в главата — разсърди се майката, докато Тина стоеше неподвижно на прозореца и гледаше надолу към безлюдното гробище.

А Грета вдигна със смях ръцете си над главата и започна да се върти в кръг, тананикайки тихо някаква песен.

— Престани! — извика ядосано майката, ала Грета не чу. Тя се носеше с бясна грация из тясната стая. Русите къдри се виеха в безредие около свежото лице с вирнато носле и яркочервени устни.

Тина погледна в недоумение малката си сестра. Тя вдигна като за отбрана ръце, ала Грета продължаваше да танцува и да пее някаква сладка, нежна мелодия, която никой не знаеше и в която звучеше безкраен копнеж и омая. Също така омайващи бяха движенията на Грета. Някакво бясно целомъдрена грация бликаше от люлеенето и извиването на нежното, полудетско, полумоминско тяло. Но като видя гневния поглед на майката и плахия вид на сестрата. Грета сведе малко виновно и малко упорито тъмните клепки над сините си очи и промълви:

— Сама не зная, как ме обзема, но…

Тази приказка чудна кой знай?

Трябва всеки през май

да танцува безкрай!

На двете жени, които гледаха със страх към малката, се стори, че една сълза затрепка под нейните дълги мигли. Остра болка прониза сърцата им.

— Тогава сигурно знаеш и продължението на тази хубава песен от Алберт Поткамер? — запита сурово Тина.

— Не, не го зная — отвърна беззвучно Грета и поклати русите си коси, които погълнаха сълзите от страните й. — Намерих този стих в твоите книги и той ми хареса.

Тина стоеше на прозореца и вечерното слънце обгръщаше със златиста светлина нейната стройна фигура в простата рокля. И от нейните устни се отрони като предсказание:

— Аз ще ти кажа продължението, Грета.

Тя блуждае безумна — навред

в безсърдечния свят

среща гавра в ответ.

Кал е, що нявга бе чистота,

глъхне в мрак песента,

краят бе — нищета.

— Спри вече — изсмя се Грета отново и захлупи с ръце ушите си. — Ти също би трябвало да постъпиш в театъра, Тина, имаш талант. Щом можеш така, като някоя Касандра… така се казваше онази стара жена, нали? За себе си аз зная какво върша.

— Аз също — чу се гласът на майката, която грижливо тикна един в друг последните два чорапа и свали очилата си. — Говорих вече с господин Вартеман. Той ще те вземе в магазина си.

Младото момиче високо се изсмя.

— Вярно, мамо, у „Вартеман и Сие“! Трябва да ми е изпила кокошка акъла. Какво ще правя там? Да продавам ластици и копчета и да мухлясам пред лавиците? Не, това не е за мен.

— Ще видим — отвърна твърдо госпожа Ханна Рамлер, стана и бутна малко сурово Грета. — На първи трябва да постъпиш, точно в осем часа сутринта.

— Няма да ида — заплака Грета, — при тия стари еснафи, Вартеманови! Не, да пази Бог, предпочитам да се хвърля в реката или да се обеся. Ще се самоубия, да знаеш! — извика тя и побягна от стаята.

Лицето на майката остана непроменено, само очите и се спряха изпитателно върху голямата дъщеря, която все още стоеше до прозореца и гледаше към черквата, върху старите сиви стени, на която слънцето хвърляше последните си вечерни отблясъци. Стиснатите устни на вдовицата трепнаха като в сдържан плач и грубата ръка потърка бегло очите.

— Трябва да иде — рече тя глухо.

Тина се обърна бързо към майка си.

— Не намираш ли — запита тя кротко, — че понякога сме твърде строги към Грета? Какво да се прави, тя не може да стане такава, каквато я искаме ние.

— За това е виновно само безделието. Като започне да работи, тия глупави мисли ще изветреят. Ето защо не се колебах дълго и я наредих у Вартеманови. Ще видим, кой управлява тук, Грета ли, или аз.

— Аз също не виждам нищо хубаво, майко, ако Грета постъпи у Вартеманови, ала наистина какво друго би могла да започне? Тя е учила малко и е права, като казва, че аз всякога съм била предпочитана. За нея никога нямаше средства за учене, докато за мене ти даваше и последната стотинка. Понякога ме е срам от Грета.

Ярка руменина заля строгото лице на вдовицата и погледът й се пренесе през единствения прозорец навън към старото гробище, сякаш гонеше далечините.

— Ти не можеш да разбереш това, Тина. За две не стигаше, но поне едната трябваше да се изучи добре. Това дължах сама на себе си. Пък и няма да мине още дълго време и ти ще застанеш на собствените си нозе. Не съм ли права?

Тина улови червената, груба ръка на майка си и притисна устните си към нея.

— Зная, майко, как е всичко, ала понякога ми се струва, че не съм твое дете…

Лицето на вдовицата стана изведнъж бледо, но тутакси след това в очите й бликнаха едри сълзи и тя изхлипа, притискайки силно очите си със сухите ръце.

— Това е наградата, за всички грижи и мъки! Не се ли грижих ден и нощ за тебе, а ти ми говориш, че не си мое дете. Това ли заслужих?

Тина гледаше смаяно изблика на скръб у майката, който й беше непонятен и повече я отчуждаваше, отколкото плашеше.

— Но, моля те, майко — рече тя нежно, — не го схващай така!

Госпожа Рамлер скоро се съвзе; тя приглади смутено сивата си басмена престилка и каза с обърнато встрани лице:

— Вярно, човек не бива да се наскърбява от такова нещо.

— Виж, това се дължи може би на многото приказки, които толкова обичам да чета. В тях винаги се говори за някое бедно момиче, което после се оказва принцеса, и често, когато седя сама в здрача и всички камбани на черквата започнат да звънят, аз си мечтая за разни хубави, глупави неща, за каквито се пише в книгите, и всеки път си мисля, че ако не съм твое дете, бих била някоя госпожица от благородно семейство.

— А защо не и принцеса? — отвърна със суров глас майката. — На, виждаш ли, докъде довежда постоянното четене на книги! Само ти размътват главата. Но сега побързай да сложиш масата за вечеря и виж Грета да не направи някоя глупост…

— Да, майко — рече момичето, взе една синя кухненска престилка от закачалката и тръгна към вратата. — Не ми се сърдиш, нали?

— Не, не, побързай сега!

Вратата се затвори. Майката въздъхна дълбоко, вдигна ръце и се притисна до рамката на прозореца, който откриваше широка гледка. Като меч я бяха пронизали думите на Тина. Не била нейно дете! Напразни бяха всички грижи, тревоги и жертви. Това ли е отплатата? Толкова рано ли ще бъде съдена тя?

Тя притисна уморено глава до стъклото. В същия миг навън се разнесе тържественият звън на черковната камбана. Майката скръсти ръце. В очите й се появи кротък блясък, една твърда, съзнателна гънка се очерта около устата й. „Пак бих постъпила така!“ — помисли тя и се наведе да събере закърпените чорапи, които бяха изпадали от престилката и се бяха пръснали по йода.


Пред Шьонхаузерските порти се издигаше една голяма и хубава къща, окръжена от просторен парк. Навред от горните стаи на тоя господарски дом очите се радваха на далечните свежи ниви и ливади, които се разстилаха зад последните дървета на парка.

Пролетта беше настъпила. Шумакът на върбите сребрееше вече и в тревата цъфтяха първите плахи теменужки.

Широките стъклени врати на залените от ослепителна светлина зали, които водеха към терасите, бяха широко отворени. Свежият пролетен въздух нахлуваше буйно в стаите, които наподобяваха пролетни градини — толкова много цветя имаше в тях. Бялата столова се беше превърнала в искрящо море от полски цветя и мирти, а трапезата красяха неизброимите благоуханни бели рози и светлозелени клонки.

Сякаш целият дом на богатия земевладелец Хинцдорф плуваше в пролет, въздух и радост. Домакинът стоеше щастливо усмихнат сред гостите и приемаше, които му се поднасяха по случай днешната сватба на единствената му дъщеря.

Търговският съветник Хинцдорф беше малък, дебел господин с умни черни очи и ниско подстригана посивяла брада, която правеше червенобузестото, усмихнато лице още по-пълно. Ала при внимателно вглеждане можеше да се види, че зад тая външна усмивка се криеше една необикновена енергия и че търговският съветник, който беше вече на около шестдесет и пет години, можеше да покаже и друго лице, не само това, обикновеното, замръзнало в задължителна любезност.

От прост селянин, който притежаваше в околността на Шьонхаузер едно незначително стопанство, наследено от бащата, той се беше издигнал до един от най-богатите земевладелци и индустриалци в Берлин. Негова собственост бяха голям брой имения, тухларници и пивоварници, богатството му растеше от ден на ден и го правеше подобен на малък крал. Господин търговският съветник наистина често се чувстваше такъв, но ако само неговата „кралица“ беше малко по-друга. Вярната съпруга за голямо негово огорчение нямаше нищо кралско в себе си и затрудняваше неизказано неговото и на децата — търговският съветник имаше и един син — положение в обществото, към което той с пламенно честолюбие се стремеше.

Госпожа Шарлоте Хинцдорф беше на младини едно хубаво момиче, работлива и похватна. Тя бе работила ден и нощ като обикновена ратайкиня в малкото имение на Хинцдорф и бе допринесла много за полагане основите на благосъстоянието. Ала умът й не бе нараствал успоредно с богатството, тя си бе останала простата жена от народа, и въпреки големите усилия на търговския съветник не бе се отдало да запълни празнините в образованието и обществената стойност на преданата съпруга.

Госпожа Шарлоте се задоволяваше с малкото, което знаеше и се ужасяваше от всички модерни неща, и от благолепните обноски на своя мъж и на децата си. Тя вземаше участие, където се налагаше, инак обаче все още държеше енергично скиптъра в кухнята и зимника, както едно време в малкото бедно стопанство, и често работеше ден и нощ, сякаш трябваше да изкарва с пот на челото хляба си.

Госпожа Шарлоте Хинцдорф, облечена в корава коприна, отрупана със скъпи брилянти, стоеше с усмихнато лице до своя мъж, чиято бяла жилетка беше украсена със светли брилянтни копчета, и слушаше търпеливо бърборенето на гостите, които й говореха всевъзможни приятни неща за прелестната невяста и знатния зет. Да, знатен и хубав беше нейният зет, граф Бартенщайн, ала госпожа Шарлоте не му се радваше много. Тя не можеше да се освободи от неприятното чувство, че той гледа с безкрайна насмешка и дълбоко презрение всички тях, дори и Андреа, която въпреки всичко, беше толкова хубава и тъй страшно умна.

Съпругата на търговския съветник въздъхна дълбоко в твърдата копринена рокля, която стягаше силно нейната едра, възпълна снага. Върху широкото, добродушно лице с малки, сини очи внезапно се разля пламенната червенина на страха и гласът на госпожа Шарлоте пресипна съвсем, макар тя да се мъчеше да овладее безпокойството си и да не откаже полагащото се на гостите приветливо внимание.

Нещо от светия венчален обред се отразяваше още върху лицето на младата невяста, когато тя, под ръка със своя съпруг, влезе в осветената от безбройни свещи трапезария, след като бяха приели всеобщите поздравления.

— Щастлива ли си? — пошепна й почти нежно младоженецът, когато седна до нея.

Тя го погледна усмихнато в очите и той стисна любовно ръката й. Едно силно чувство на щастие, гореща благодарност към русата, красива жена до него се надигна внезапно в гърдите му. Сега всички негови мечти и надежди се бяха сбъднали. Той се беше избавил от тежките, потискащи житейски грижи. Тъстът беше покрил всички негови задължения по един великодушен и тактичен начин — графът трябваше да признае това на този еснаф, както скрито в себе си го наричаше. Освен голямото състояние в налични нари, което съставяше зестрата на Андреа, неговият тъст бе му предал днес и един документ, с който му подаряваше имението Фалкенхаген; само това имение по доходността си представляваше едно огромно състояние. Вилата на улицата при зоологическата градина, в която щеше да се настани младата съпружеска двойка след връщането си от сватбеното пътешествие, беше, въпреки изтънчената и луксозна обстановка, дреболия в сравнение с този наистина княжески сватбен подарък, с който днес Хинцдорф изненада младите. Сърцето на Еберхард беше преизпълнено от благодарност, вълнение и радост. Сега животът и светът се разкриваха в целия си блясък пред него. Сега нищо вече не можеше да го сполети. Отстранена е всяка грижа, забравено е всичко мрачно. Оставаше му само да живее и да се наслаждава.

За пръв път днес той беше докоснал с устните си дебелата, месеста ръка на тъща си, без да изтръпне.

Неочаквано неговият поглед срещна този на приятеля му Халфдан Ериксон, който го разглеждаше внимателно от другия край на трапезата. Еберхард загуби нишката на мислите си. Колко странно го гледаше Ериксон и какво своеобразно държание показваше той въобще! Той трябваше просто да го принуди да дойде на сватбата му.

Невястата също поглеждаше от време на време към Халфдан и всеки път виждаше очите му отправени мрачно, почти застрашително към нея. Какво бе хрумнало на този човек? Защо въобще беше дошъл? Не беше ли безсрамие от този цапач на бои да я гледа така втренчено? Мили Боже, та татко му беше заплатил твърде прилично портрета, който й беше направил, пък и му беше откупил друга една картина за грешни пари. Портретът беше окачен оттатък в стаята й, тя се беше подвоумила, дали да го вземе в новия си дом. Какво още искаше този художник?

Може би ревнуваше, че тя не бе избрала него за съпруг? Не, това би било страшно смешно. Тя, Андреа Хинцдорф, която през целия си живот бе страдала от това, че нейните родители бяха прости, тя трябваше сега… не, не, — боеше се и да мисли за това.

От страна на този човек беше наистина бездънна неприличност да взема толкова насериозно един малък флирт.

Изведнъж огнена руменина заля лицето на Андреа под белия тюл. Светлокафявите й очи се наведоха смутено над чинията и сърцето и започна да бие бързо и горещо. Тя си спомни един слънчево златен следобед. Халфдан Ериксон и тя бяха съвсем сами в ателието оттатък, наредено от татко за художника, за да направи в него портрет на Андреа, който по-късно възбуди необикновено удивление на всички художествени изложби. Както винаги, мама беше заспала сладко, по време на отегчителния сеанс. Художникът се бе приближил към Андреа, която седеше в едно кресло с висока облегалка, за да разучи по-добре играта на светлината и сенките върху портрета. И неочаквано, когато той беше се навел съвсем близо над лицето й, нейните очи бяха погледнали, макар и само за миг, дълбоко в неговите, пълни с пламенна страст. Тогава той бе притиснал устните си към очите й и безкрайно блаженство бе заляло сърцето й.

„Обичам те, Андреа!“ — бе прошепнал той, сякаш полагаше тържествена клетва. Тя се бе усмихнала и бе му поднесла устните си. После майката се бе пробудила от дрямката си и вечерните сенки бяха угасили последните, кротки слънчеви лъчи; Ериксон трябваше да остави четката и палитрата.

Когато дойде следващия път, за да довърши картината, майката не спеше и Андреа нямаше никаква усмивка на устните си. Той довърши работата си сериозно и мълчаливо. Прочете в очите й, че златният есенен ден, който бяха изживели, не биваше да остане нищо друго, освен един сън. Прочете в тях още, че тя иска да забрави онова, което нейното бурно сърце бе мълвило.

Младата невяста потрепери. Спомни си неуловимата усмивка, с която той после се бе сбогувал. Сякаш презрение трепкаше около сериозната му уста, и широкия врат, който носеше благородната му глава, беше превит сякаш от тежък товар.

Тържествувание бе изпълнило тогава душата й. „Той те обича“ — бе възликувала тя. „Той страда“ — бе почувствала тя с блаженство и една неизказана победна радост бе разширила гърдите й.

Той можеше, той трябваше да я обича, но тя — тя владееше чувствата си, тя ги разпределяше според угодата си, тя не беше заставена да вземе този, когото обичаше и комуто в един час на слабост беше издала, че е близък на сърцето й. Жена на художник? Смешна мисъл! Парите, луксът, който я ограждаше, не я радваха; защото тя всякога се виждаше нежелана в най-висшите кръгове, към които цялото й същество трескаво се стремеше.

Не беше ли тогава правилно, че тя избра единствения изход, който отстраняваше препятствията по нейния път към лъчезарното слънце? Само така тя можеше да излезе от тесните граници на родителския дом и да влезе в по-висшите кръгове, да се изкачи до висините на живота. Тя подаде безусловно ръка на мъжа, който й предлагаше графска корона. Художникът с обикновено гражданско име, излязъл като нея от същата среда, не можеше да бъде взет предвид в нейните планове за бъдещето.

Ала забележително беше, че тъкмо сега в Берлин говореха тъй много за Халфдан Ериксон. Нейният портрет бе затвърдил славата му. Всички напираха към него. Всяка дама, която имаше салон, го канеше, и целият аристократически Берлин искаше да има портрет от него. Често беше наистина неприятно да среща навред името му, особата му. Освен това пък беше и приятел на Еберхард и дойде на сватбата й. Каква нетактичност всъщност.

Едно гръмогласно ура за младоженците сепна Андреа в мислите й. От речта преди това ура младата невяста не беше доловила нито една дума. Сега започна да говори друг. Наистина това беше брат й. Колко чужд й беше той! Пък и какво ли би могъл да каже? Той имаше вид на селски дворянин. Защо не бе станал офицер? Впрочем той имаше открай време забележителни плебейски възгледи, които тя не разбираше. Не разбра и сега речта му.

Най-сетне трапезата бе вдигната и гостите отидоха да танцуват в голямата зала. Андреа минаваше от ръце в ръце. Само един не я покани — Халфдан Ериксон.

— Андреа, майка ти иска да поговори с тебе, пък и скоро ще трябва да тръгваме — предупреди я Еберхард.

Тя се усмихна на съпруга си и каза тихо:

— Отивам да се преоблека, довиждане, мили!

И тя мина после още веднъж през всички празнични стаи. Последният салон беше пуст. За миг Андреа погледна изпитателно наоколо си, после отвори бързо вратата. Няколко крачки само и тя се отзова в ателието, в което не бе стъпвала, откакто златният годежен пръстен красеше ръката й. В широката пролетно светла стая, в пъстрите стъкла, на която вечерното слънце чупеше последните си лъчи, беше тихо. Чуваше се само лекият шум на бялата коприна на дългия й шлейф.

Бавно, сякаш сбогувайки се, очите на Андреа обгърнаха всичко. Беззвучно ридание се надигна в гърдите й. Но изведнъж тя спусна воала пред ужасените си очи. До крайния прозорец тя видя да се откроява една висока сянка, която пристъпи към нея, сериозно и тържествено, сякаш бе очаквала Андреа.

— Какво търсите тук? — прошушна тя уплашено и се помъчи да скрие сълзите си.

— Същото, което и вие, графиньо. Да си взема сбогом! — отвърна Халфдан. — Тук, в тази стая, видях да възкръсва за мене един нов свят. Тук повярвах в едно приказно щастие, както го възпяват поетите. Тук цъфна за мене една райска градина, макар че вече бе есен, а сега, когато дойде пролетта, всичко тук е мъртво и аз крача тъжен над гробове…

— Вървете си! — каза повелително Андреа и в очите й се разискри гняв. — Вие нямате право да стоите тук.

— Право? Кой въобще може да реши, кой има право и кой не? Правото е на тоя, който си го присвои. В този случай аз си присвоявам правото. Желая ви щастие по пътя към суетнята на света, графиньо!

— Вие не бива да ми говорите с такова незачитане, не мога да понасям това. Бъдете мил, кажете, че ми прощавате — извика поривисто Андреа, разкъсвайки нежната копринена кърпичка, докато пълните й със сълзи очи го гледаха умолително. Ала тя срещна един студен, учудено въпросителен поглед.

— Не ви разбирам, госпожо графиньо. Играта е свършена. Всичко се нареди, както искахте вие. Аз нямам никакво друго желание, графиньо, освен да ощастливите моя приятел… той наистина е мой приятел… както заслужава. Само едно нещо искам да вземете присърце: Не си играйте и с него! Аз, неговият приятел, няма да търпя това!

— Вашите думи, господине, са колкото необикновени, толкова и нескромни — отговори гордо Андреа и извърна лице от него.

Колко хубава беше! Диво, безумно желание обзе художника — да притисне Андреа до гърдите си и с целувки да изтръгне от устните й признанието, че тя е обичала само него. Ала внезапно той се отврати от себе си.

— Идете, графиньо — поде отново той, — идете в пъстроцветния и шумен свят. Онова, което се случи тук, което бе изживяно тук, ще бъде забравено. Тук беше светая светих на един човек. Храмът е разрушен, олтарът е сринат и не е останало нищо, освен едно клето, безразсъдно светско дете, до което не стига и диханието на душата ми, защото аз… — той се запъна и после продължи с мъка, — … защото аз го презирам…

Той се поклони студено, после излезе и младата жена остана сама в широкото ателие, сред цъфналите пролетни цветя в големите вази.

Андреа отиде с уморени крачки в стаята си на горния етаж, за да се преоблече за път. Тя знаеше, че майката отдавна вече я чака там, и когато влезе в моминското си царство, където по-рано бе тъй весела, тъй щастлива, тъй безгрижна и погледна в сериозните, добри очи на майка си, тя се хвърли за пръв път от детинството си насам разплакана на гърдите на майка си, на тази майка, от която толкова се бе срамувала.

— Помогни ми, майко — изхлипа тя.

Дебелата жена се усмихна тъжно и сложи нежно широката си ръка върху косите на детето си.

Още една прегръдка, още едно потиснато, беззвучно ридание и тя излезе вън — в новия, неизвестен живот…


На Епископската улица, недалеко от ниската къщица на първия свещеник в черквата „Света Мария“, прочутия проповедник от амвона Мюлензифен, значително място заемаше голямата къща на Густав Вартеман. Тя беше проста и права, като почти всички стари търговски къщи, и двете големи олеандрови дървета пред пътната врата, които понякога в късно лято цъфтяха дивно, придаваха на къщата, както казваше госпожа Тереза Вартеман, известно достолепие.

Госпожа Тереза Вартеман казваше въобще много работи. В къщата управляваше тя, и Густав, мъжът й, трябваше да мълчи. И той мълчеше, защото жена му говореше за двама.

Днес беше прекрасен майски ден пред Петдесетница, госпожа Вартеман седеше на престола си до прозореца и гледаше надолу по улицата към новия пазар, където имаше голяма навалица. Беше пазарен ден. Внезапно тя проточи шия и сложи решително месестите си ръце върху кръглите си хълбоци.

— Не казвах ли всеки път — извика тя сърдито на мъжа си, който седеше по халат и домашни пантофи на масата и закусваше, — че Дора не я бива за нищо? Селянката пак й е наброила в кошницата петнайсет яйца вместо шестнайсет!

— Голяма работа, Рези — отвърна добродушно мъжът й — едно яйце!

— Едно яйце ли? Едно яйце иде подир другото. Ти, разбира се, не мислиш за нищо, и никой не бива да пипне Дора с пръст.

— Остави, Рези — повтори той бавно. — Дора ще се оправи.

— Има да чакаме — изпъшка дебелата Вартеман, запретна ръкавите на черната си рокля и започна да бели една тънка зелена краставица за обяд. После продължи: — Ще ни забърка тя някоя каша! Ето я, на, пак се е помъкнала с оня, вятърничавия доктор Рьопер. Виждаш ли я, там, до колата на касапина, виждаш ли я?

— Добре де, няма да я изяде!

— Густав, Густав — рече с укор госпожа Тереза, — какъв баща си ти, да забравяш дълга си! Ами ако този човек, Рьопер, поиска да се ожени за Дора?

— Е, та, що от това? Момичетата са за женене.

— Но, Густав, такъв мъж, който няма нищо, няма дори клиентела, който дреме по цял ден и се ослушва в звънеца, дали някой пациент няма да се сбърка да влезе при него, такъв мъж не е за Дора.

Черните като въглени очи на Тереза Вартеман погледнаха войнствено господин Вартеман и дебелите ръце пригладиха нервно лъскавите, леко къдрави, тъмни коси, прошарени тук-там със сребърни нишки. Ала господин Вартеман пиеше с видимо удоволствие и внимание кафето си, навел над чашката своите сиво-зелени, малко недоверчиви очи. Този поглед господин Вартеман бе усвоил от страх пред своята Рези, на която той никак не се доверяваше, макар че безусловно изпълняваше това, което тя искаше.

— Ще видиш един прекрасен ден, че ще има нахалството да ти го доведе вкъщи — обади се отново госпожа Вартеман, гледайки все още любопитно към улицата.

— Остави това, Рези! Няма да струва човешка глава най-сетне!

— Твоята не, разбира се! Но я ставай и върви да се облечеш като хората — завърши тя, като взе пълната чашка от ръцете му и дръпна стола под него, така че мъжът й ще не ще беше принуден да стане.

Той излезе и госпожа Тереза дръпна отново енергично ръкавите си надолу и отвърза кухненската престилка. Ъглите на устните се свиха и в големите тъмни очи пламна борчески огън. „Ще му мине меракът“ — мислеше си тя.

В съседната стая се чуха гласове. Вратата се отвори и на нея се показа осемнадесетгодишната Дора, която извика със смях на майка си:

— Мамо, моля те, ела насам! Господин доктор Рьопер иска да ви поднесе почитанията си.

Госпожа Вартеман застана като гръмната, но все пак влезе в салона с обичайните плюшени мебели и неизбежното стъкло със златна рибка на прозореца, за да поздрави госта.

— Не се сърдя, господин докторе — отвърна тя с достойнство на въпроса му, дали не се сърди, задето я смущава. — Но вие знаете, че утре е Петдесетница и вкъщи има много работа. Пък искаме утре да направим и една разходка в околността.

— Тъкмо затова съм и дошъл, милостива госпожо — рече младият лекар, опитвайки се да целуне ръка на госпожа Тереза, което не му се удаде. — Госпожица Дора ми издаде, че в колата ви имало две свободни места, и аз реших да ви помоля най-учтиво, да ми позволите да дойда с моя приятел Щилграб.

— Но, разбира се, дадено, господин Докторе — обади се весело гласът на господин Вартеман откъм вратата. — Ето че двете места са заети, Рези! По две марки на човек, господин докторе, приемате ли?

Дора Вартеман се изчерви като божур и очите й потърсиха умолително тия на младия лекар, който гледаше господин Вартеман с веселите си, сини очи и се поклони в знак на съгласие.

— Извънредно съм ви благодарен, уважаеми господин Вартеман. Какво бихме правили инак ние, двама самотни ергени, на Петдесетница в Берлин?

„Гладник!“ — помисли за миг госпожа Тереза, ала нейното добродушно сърце надви и тя каза благосклонно:

— Значи, решено! Моля ви тогава, утре сутринта точно в пет часа да бъдете тук. Ние ще вземем храна, вие няма за какво да се грижите.

Тя издума това с едно широко движение на ръката, сякаш показваше пълното си с пари портмоне. Дора отново се изчерви и отново погледна умолително доктора, когото през това време баща й бе заставил да седне в червеното плюшено кресло.

— Впрочем господин докторе — обади се отново госпожа Вартеман, седнала на червената плюшена софа, — бих могла да ви пратя една пациентка. Нашата перачка, вдовицата Рамлер, която сигурно сте лекували и вие — постоянно се оплаква от ревматизъм. Ала, при нейното положение, плаши се от разхода. Наминете и я прегледайте, а после ни пратете сметката. Сега е по-добре и затова аз поканих дъщерите й да дойдат утре с нас.

Тя не забеляза, как светнаха очите на доктора и как лукаво се усмихна Дора, и продължи:

— Бедните момичета, просто не излизат, а наша Дора толкова обича голямата, Тина, с която е играла като дете. Малката, която работи сега при мъжа ми в магазина, е голям дявол, но Густав казва, че инак е способна и умна. Нали, Густав?

— Да, да, Рези. Малко шмекер е тази Грета, но инак е добра, много добра.

— Да, нали, господин докторе, ще я прегледате и ще ми кажете как е. Пък предпишете и на Тина малко железни хапчета за усилване, мляко или рибено масло. Много е бледна.

Доктор Рьопер погледна въпросително Дора, която му се усмихна. Той също се усмихна, стана и този път успя ловко да хване дебелата ръка на госпожа Вартеман и да я целуне. Госпожа Вартеман се изчерви като младо момиче.

— И така, довиждане, милостива госпожо. Довиждане, госпожице.

Господин Вартеман изпрати госта навън.

„Възпитан човек“ — помисли си госпожа Тереза, ала внезапно се сети, че Дора бе забъркала всичко това и се нахвърли върху й:

— Не можа да измислиш нещо по-умно, ами ми влачиш тоя голтак вкъщи? И пак са те излъгали с едно яйце!


На терасата на замъка Волфсег седяха двама мъже и една жена. По-младият, в униформата на берлинските гвардейски полкове, седеше на един стол-люлка, сложил небрежно крак връз крак, и духаше замислено дима на цигарата си. Гладко обръснатото младо лице беше засенено от досада и малките, хитри, сиви очи погледнаха нетърпеливо облечената в тъмна рокля жена, чиито бели ръце нареждаха грижливо чашите за чай.

Хубави бяха тия ръце, ръцете на майка му. Ото фон Волфсег си спомни за миг, че тия ръце винаги му са се притичвали на помощ, ала тутакси се надсмя сам на себе си и каза угрижено:

— Чудя се, как може да изтърпи толкова време в тази страшна самота. Та тук е отегчително до смърт! Само да не направя някоя глупост!

Високата стройна жена, чийто коси бяха още светлоруси, погледна укорително сина си със своите студени сини очи, ала по-старият мъж, седнал малко по-надалеч в едно плетено кресло и вдълбочен във вестника си, вдигна глава и рече:

— Много бърз си в мнението си, Ото. Ти още не познаваш онова чувство на щастие, да имаш някъде едно мирно кътче, в което да се скриеш от шума на света, на който ти си безводен роб.

— Може да си прав, чичо — поде отново младият, — но мене не ме бива за такава тишина. Все пак, щастие е, че младата двойка е дошла във Фалкенхаген. Графиня Бартенщайн не ми се вижда склонна да погребе хубостта си в замъка и, струва ми се, малко живот ще влезе и в нашата барака.

— Трябва да се отучиш от тия вулгарни изрази — укори баронесата сина си, хвърляйки бегъл поглед към девера си, който гледаше сериозно и проницателно племенника си. Синът отвърна на майчиния укор с подигравателен поклон.

— Мисля за венецианските нощи, мамо…

— По-добре мисли за службата си — извика ядосано барон Йобст фон Волфсег. — Полковник Фон Брьоме, когото срещнах неотдавна, не ми се стори очарован от тебе.

— Може да съм лош офицер, драги чичо, но какво друго бих могъл да захвана?

Баронът въздъхна. Да, какво ли друго можеше да захване този лекомислен младеж? Но внезапно очите му потъмняха.

— Игра ли пак карти, Ото?

— Не, чичо, честна дума.

Баронът кимна, после стана и каза:

— Ще походя малко из полето, Сома. Искам да се полюбувам на великолепния залез на слънцето долу при езерото.

— Стар филистер — извика Ото, — дойде ми до гуша от вечните негови морални проповеди.

Бледната жена въздъхна тежко.

— Боя се, че ще стане още по-лошо, Ото. В последно време е станал истински скъперник. След като покри твоя голям дълг от картите и изплати полицата на Розенбаум, станал е страшно пестелив.

— Дано успееш да го промениш, мамо. Впрочем колко имаш ти?

— Нищо, Ото. Откъде да взема пари?

Младият офицер скочи възбуден. Несдържан гняв запали и разкриви момчешкото му лице.

— Сега и ти започваш същата песен, — извика той възмутен. — Боже мой, трябваше тогава да стана обущар, а не офицер. Да не си въобразява чичо, че мога да свързвам двата края само със заплатата си?

— Не, Ото, той и не иска това от тебе. Добавъкът, който получаваш от него, е доста голям, пък и аз ти пращах всичко, което можех да взема от стопанството. Ала всичко това е капка вода върху горещ камък. Трябва да се ограничиш!

— По-добре да умра, мамо! — Ото се изсмя подигравателно. — Не, не искай от мене да се ограничавам; нямам талант за това. Но, по дяволите! Ще ида с коня към Фалкенхаген да видя, дали няма да уловя още някой поглед от хубавата Андреа.

— Бартенщайнови ще прекарат Петдесетница в Берлин, Ото, напразно ще ходиш.

— Благодаря, мамо — изсмя се синът, целувайки ръка на майка си, — не си родена за дипломатка.

Русата жена остана сама. Горчива усмивка изкриви тесните й устни. Не е родена за дипломатка, бе й казал синът, а все пак целият неин живот не е бил нищо друго, освен една майсторска дипломатическа игра. Не упражняваше ли всекидневно всички възможни тайни изкуства, за да осигури на единствения си син онова място, което така пламенно желаеше за него? Не бе ли лъгала и мамила заради него, не бе ли трупала дългове върху дългове, за да направи живота на детето си по-безгрижен и по-приятен от своя? И успя ли? Бледната жена изстена болезнено. Хладните й очи потрепериха в тиха болка и в тях сякаш блеснаха сълзи, гневни сълзи.

— Един господин желае да ви поднесе почитанията си — извести една прислужница на баронесата и й подаде визитна картичка.

„Вайдел Блюмхен Розенбаум“ — прочете със запитване баронесата и тутакси извика уплашено:

— Няма ме тук, чуваш ли, не искам в никакъв случай да говоря с този човек!

— Милостива госпожо баронесо, защо не искате да говорите със стария Розенбаум? А колко сделки е направил той с покойния стар барон и с младия господин барон, и…

— Как се е осмелявате да се вмъквате тук? — нахока баронесата малкото човече, което стоеше в дълбок поклон на вратата и й се усмихваше свойски.

— Кой се вмъкнал? Аз, Вайдел Блюмхен Розенбаум? Та аз съм честен човек и искам да свърша една работа с милостивата госпожа баронеса.

— Махайте се! — кипна баронесата. — Вървете си!

Старият човек се усмихна и неговото жълто лице, оградено с рядка черна брада, която сякаш беше изядена от молци, се обърна към далечните планини.

— Ако паметта на госпожа баронесата е къса, то старият Розенбаум ще й помогне да си спомни…

— Оставете тия брътвежи! Какво искате? Пари? Нямам.

Старият се усмихна лукаво.

— Милостивата госпожа баронеса е забравила съвсем, че старият Розенбаум преди двадесет години…

— Стига, нито дума повече! Разбрах, че сте дошъл да ме изнудвате. Какво искате, за да мълчите и занапред? Говорете!

— Нищо не искам за себе си. Искам само да попитам милостивата госпожа баронеса… — той се огледа плахо.

Баронесата спокойно извади от джоба си един бележник, от който колебливо измъкна едра банкнота.

— Вървете си сега, Розенбаум — рече тя, пъхвайки в ръката му банкнотата. — Нямам повече!

Старият отново се изсмя лукаво, после прошепна тихо в ухото на баронесата:

— Бога ми… детето е живо.

Баронесата изтръпна, сякаш й бе нанесен тежък удар. Тя погледна гневно стария Розенбаум.

— Окаян, подъл лъжец! Не ми ли казахте сам, че детето е умряло? Какво брътвите сега?

— Да ме накаже Бог, ако не говоря истината! Аз най-добре зная, какво е станало с детето, което преди двадесет години отнесох със собствените си ръце.

— Тази услуга ви се заплати прилично. Какво всъщност искате сега? — запита баронесата, по страните, на която пламтяха червени петна. — Забравихте ли нашата спогодба? Не помните ли, че се задължихте да не се връщате никога вече към тази случка, че детето ще бъде мъртво?

— Не удържах ли думата си? Момичето не бе ли далече от вас, като да бе мъртво?

— Вие ме измамихте! — извика жената с пламнали очи. — Не ми ли казахте сам, че детето е умряло?

Малкият човек поклати глава.

— Вайдел Блюмхен имаше добро, глупаво сърце и не можеше да извърши престъпление. Дадох го за отглеждане в добри, твърде добри ръце.

— Е, и сега?

— Тия ръце са празни, съвсем празни. Жената е добра, много добра, но е болна. Времената са тежки, а аз самият имам жена и четири деца. Животът поскъпва. Какво може да стори един беден, стар човек за тази жена, която винаги е работила за богатите? Помислих си тогава, че милостивата госпожа баронеса няма да пожелае това дете да изпадне в злочестина… госпожа баронесата ще протегне ръка и ще помогне, и старият Розенбаум ще отиде при жената и ще и каже: Бог светна в коравото сърце на жената, която нямаше милост към малкото. Бог накара знатната госпожа да съзнае вината си; и тя ще повярва в Бога, който награждава доброто и наказва злото…

— Безсрамнико! — извика пресипнало баронесата. — Как се осмелявате?

Малкият слаб човек се смали съвсем, но черните му очички се забиха безстрашно във възбуденото лице на баронесата.

— Какво искате от мене? — изкрещя тя.

— Какво може да иска един беден, стар човек от благородната госпожа баронеса, чийто изтънчен син не плаща полиците си? И този син се държи надменно към мене, заплюва жена ми и закача дъщерите ми, когато идва у дома за пари… Вайдел Блюмхен не иска пари. — Той сложи смачканата банкнота отново пред баронесата. — Той не иска нищо друго, освен детето да бъде взето във фамилията, където му е мястото.

— Вие сте полудели! — извика уплашено баронесата. — Нямам желание да се занимавам с просяци. — Ако искате пари за тях, ще ви дам, колкото мога, ала момичето няма да прекрачи прага на този дом.

Розенбаум изпъна своята малка, прегърбена фигурка. Черните му очи засвяткаха възбудено.

— Добре, много добре! Тогава Розенбаум ще заговори, когато реши, че е дошло време за това. Давам още четири седмици срок на милостивата баронеса…

Гордата снага на жената се олюля. Тя вдигна като за отбрана ръка.

— Ако госпожа баронесата предпочита да говоря с господин барона…

— Не, не, Розенбаум, немислимо…

— Защо не? Господин баронът ще се зарадва на това, което ще му разкаже един честен стар, човек. И така, както казах: четири седмици срок. Момичето трябва да се върне в този дом.

— Как сте си представяли това? Да я вземем като прислужница ли?

Птичите очи погледнаха остро баронесата.

— Тя трябва да живее охолно като госпожа баронесата, да се облича в коприна и кадифе и да се радва и смее заедно с всички благородни люде…

— Какво? Не, детето не е за този дом! Аз се грижих за неговото бъдеще от състрадание към майка му, но нямам никакви други задължения и не желая да ги имам.

— Добре, ще видим…

Баронесата посочи мълчаливо вратата.

— Ако още един път се осмелите да дойдете, ще накарам прислугата да ви изгони.

— Никой няма да докосне стария Розенбаум, ако той каже: Момичето, което изчезна, беше единственото дете на Йобст фон Волфсег…

Баронесата се спусна напред. Този ужасен човек трябваше да вземе назад думите си, трябваше да мълчи! Ала той вече беше изчезнал.

Полуобезумяла баронесата го повика по име. Старият смахнат, обладан от демона на честността човек, трябваше да се върне! Тя реши да преговаря с него. Щеше да му даде нари, много пари. Ото ще трябва да се ограничи, ала момичето не бива да прекрачи никога прага на тази къща.

Баронеса Волфсег се отпусна като смазана в едно кресло. Не, този стар глупак не можеше да я уплаши. Той нямаше доказателства. Момичето беше мъртво и трябваше да остане мъртво.

Баронесата седя така дълго, впила блуждаещ поглед в далечината. Звездите по тъмносиньото небе затрепкаха светли над тихата, сънна степ.


Утрото на Петдесетница беше облачно и мътно. Още в тъмни зори големи тълпи излетници огласиха с викове и песни улиците на Берлин. В голямата кола на Вартеманови намериха място не по-малко от петнадесет души, чиито викове и песни не спряха през целия път, въпреки страха от дъжда, който заплашваше всяка минута да се изсипе като из ведро.

Доктор Рьопер и Тина Рамлер седяха мълчаливи и враждебно настроени един към друг. Те не пееха.

— Сърдите ли се — попита я тихо той, — че и аз вземам участие в излета?

Тина поклати глава и отмахна немирните къдрици от челото си.

— Та аз не бих имала право да попреча на това, господин докторе.

Доктор Феликс Рьопер я погледна изпитателно.

— Но ако бихте имали право, госпожице Рамлер, щяхте да го сторите, нали?

— Да — отвърна Тина, навеждайки глава, — защото ми е много неприятно да скривам чувствата си под маската на любезността.

— И вие ми се сърдите?

— Да, господин докторе — отвърна решително Тина, след като един изпитателен поглед я бе убедил, че никой не им обръщаше внимание. — Ужасно неприятно ми е, че нашите пътища се кръстосват тъй често. Срещам ви почти всеки ден, а тия срещи не ми са приятни.

Върху лицето на доктора, осенено от лек сарказъм, мина бегла руменина. Сините му очи блеснаха за миг почти гневно, ала тутакси след това се усмихнаха. Усмивката се появи и на устата му, и той отвърна с думите на чудна популярна, модерна песен: „Какво ти става, кат те любя!“

Ярка червенина заля бледното лице на Тина. Тя се обърна ядосано настрана, ала скоро укроти възмущението си и каза с иронична усмивка:

— Вие сте фантазьор, господин докторе! Защо създавате неприятности на себе си и на другите? Та вие знаете много добре, че нашите пътища никога не могат да се срещнат.

В същия миг Паул, най-малкият син на Вартеман, извика:

— Ура, ханчето!

Това беше добре дошло за всички, защото дъждът беше започнал да вали доста силно и не можеше да се мисли за стигане до Грюневалд и Пихелските планини, както проектираха отначало. Не оставаше нищо друго, освен да слязат.

Йета, слугинята на Вартеманови, замъкна намусено големите кошници с провизии в кръчмата, където малката дружина беше поздравена с шумно и весело ура от други, дошли по-рано и доста измокрени излетници.

Тина беше разстроена. Тя се разкайваше, че бе оставила майка си сама вкъщи. От друга страна, и Грета й създаваше грижи — глупавото момиче кокетираше открито и вече съвсем некрасиво с младия Хайнц Вартеман. И когато Тина си помисли, че Грета всеки ден е заедно с младия Вартеман в магазина, обзе я палещ страх за младата сестра.

През това време госпожа Тереза Вартеман, запретнала грижливо обшитите с дантели ръкави на черната си атлазена рокля, бе сложила на масата донесеното телешко печено и започна с един голям нож да реже умерено дебели, сочни парчета и да ги слага в чинийките пред гостите.

Дора се мусеше и се измъкна с Ерих Щилграб към вратата, за да види дали дъждът най-сетне не е спрял. Русокосият асесор не я изпускаше от очи и тръгна веднага по петите им, което госпожа Тереза забеляза с голямо задоволство.

— Той я обича страстно — извика тя патетично, сочейки с поглед младите.

— Ах, има нещо свято, дивно в първата любов! — въздъхна старата госпожица Карлсен. — Когато гледам млади хора, сърцето ми започва да бие лудо. Ах, и господин асесорът е толкова хубав човек!

— Слънцето, слънцето! — извикаха от всички страни.

И наистина слънцето изгря изведнъж, жадувано тъй силно от всички. Качиха се с шум в колата и след два часа стигнаха Пихелските планини, огрени от златна слънчева светлина. Беше още рано и градината на странноприемницата, където слезе дружината, не беше толкова пълна.

Госпожа Вартеман отиде да надзирава приготовлението и поднасянето на кафето, после се върна и наряза големия козунак.

— Е, сега можем да почваме — заяви тя доволно, но преди още да седне тя се огледа и запита пребледняла: — Но къде е Дора?

— Остави я, Рези — махна с ръка господин Вартеман, — отишла е да се поразходи към реката. Хайнц, Щилграб и Грета тръгнаха с нея. Казаха, че искат да пият кафето студено. Ще се повозят малко на лодка и ще видят, дали има някое хубаво място за танцуване. Остави ги, веднъж е Петдесетница.

Госпожа Тереза Вартеман привидно се успокои, за да не се изложи пред асесора, който изглеждаше твърде неприятно засегнат.

След кафето малката дружина се разпръсна. Младите отидоха към реката, някои от мъжете също пожелаха да се поразтъпчат, ала госпожа Вартеман и госпожа Мюлер останаха да пазят масата.

— Но къде е Паул? — извика Йета, която беше отишла в кухнята да стопли кафето за закъснелите и отново се беше върнала. — Не съм го виждала през цялото време!

Да, Паул, къде се беше дянало това момче? Госпожа Тереза се изплаши не на шега:

— Густав, да не е паднал във водата…

— Не, не, Рези, успокой се! Нали му е забранено да отива към реката? Ще го намерим.

Ала увереността на господин Вартеман не беше голяма. Всички станаха и смутени се пръснаха в различни посоки да търсят загубения син.

По това време Тина бе използувала случая да остане няколко минути сама със себе си. Доктор Рьопер, заговорен от старата госпожица Карлсен се бе спрял на брега на реката и гледаше сините води, които се носеха бавно сред гората и ливадите.

Тина вървеше бързо, сякаш някой я преследваше, все по брега, докато около нея стана съвсем тихо и тя можеше за пръв път този ден да си отдъхне в чудната самота.

Тя спря дишането си, застина и се вслуша в тихата песен на птичките и на щурците. Не, тя не искаше, не биваше да се отчайва. Трябваше да намери някакъв изход. Не майката за нея, а тя трябваше да работи за майката. Какво от това, ако бъде принудена да погребе всички свои житейски надежди и желания, като се откаже от изпита и се залови за някоя работа, която веднага ще донесе пари на майка й. Та дори и да стане продавачка, като Грета.

Тя изстена и скри лицето си в ръце. Не, не можеше, а трябваше все пак. Всичко съкровено в нея я тласкаше да напусне този край, в който бе родена и възпитана, ала немотията, страшната немотия я потискаше все повече и повече и не я изпускаше от ноктите си. Тя трябваше да продължи своя живот в тая задушаваща теснота. Тя не можеше и не биваше да разперва крилата си, беше окована от дълга, от жестокия дълг към тази, която й бе дарила живот.

Тина застана на брега на реката. Червените покриви на селото отсреща блестяха в слънчевото злато, майската зеленина се люлееше като нежен булчински воал.

Изведнъж на Тина се стори, че долавя някакъв вик. Тя погледна плахо над сините вълни. Там силно се клатеше една лодка, а в лодката стояха прави малкият Паул Вартеман и още едно момче. Двамата се бореха.

— Паул, седни! — извика Тина смъртно уплашена, ала вече беше твърде късно.

Чу се силен вик, лодката се обърна и момчетата изчезнаха във водата. Ала не, едното отново се появи и се спаси в лодката. Но Паул, къде беше Паул?

Тина изтръпна. Без да мисли, тя нагази във водата, за да изтръгне Паул от вълните. Водата стигна до коленете й, когато внезапно тя почувствува, че я дърпа силна ръка.

Един мъж, когото веднъж вече бе виждала, който и по-рано я беше спасил от опасност — тогава, край старото гробище — този същият мъж и сега я дръпна назад.

И този мъж се хвърли пред очите й във водата. Той стигна бързо до мястото, където бе потънал Паул.

Тина бе паднала на колене върху мократа глинеста земя. Затаила дъх, тя следеше всяко движение на спасителя. Времето минаваше бавно… мъчително бавно… най-сетне той се появи с детето на ръце.

Тя извика радостно и горещи сълзи се отрониха от очите й. После се помъчи заедно с непознатия да свестят Паул, който лежеше със затворени очи. Викаше го по име, търкаше студените му ръчички.

— Мъртъв ли е? — запита тя плахо офицера.

— Не, не, глътнал е само малко повече вода. Скоро ще се съвземе. Братче ли ви е?

— Не, то е дете на мои познати, Паул Вартеман — отговори тя със запъване, защото офицерът я бе погледнал продължително и внимателно, и после прибави плахо: — За втори път в живота ми, господине, вие ме спасявате от голяма беда. Благодаря ви.

— Тогава, подайте ми ръка, госпожице! Крепко, смело! Така! Познах по стискането на ръката, че благодарността иде направо от сърцето. Ето, виждате ли, момчето отвори очи!

Паул се изправи бавно, но се олюля. Той се притисна страхливо до Тина.

— Тина, мила, добра Тина…

Усмивка озари лицето на девойката. Русият мъж със стоманеносините очи и загоряло лице също се усмихна.

— Погрижете се сега да намерите сухи дрехи за малкия — рече той.

— А вие? — запита Тина. — Вие сигурно ще се простудите.

— Не се тревожете! — изсмя се той, студената баня не е вредна за мене. Колата ми е наблизо и ще намеря къде да се изсуша.

И в себе си той помисли: „Тина се казва тя. Името не й подхожда. Би трябвало да се казва Ундина, да носи името на някоя фея.“

— Паул, Паул! — чуха се викове в гората.

— Това е доктор Рьопер — обади се Паул, — познавам го по гласа.

Ярка червенина заля страните на Тина и очите й погледнаха плахо графа. Той се усмихна леко, почти тъжно и промълви колебливо:

— Както виждам, сега имате друг закрилник! Сбогом!

И преди още Тина да му отговори, той бе изчезнал в гъсталака.

Когато доктор Рьопер дойде, Тина изсушаваше с кърпичката си все още мокрите коси на момчето и гласът й трепереше, когато каза:

— Господинът, който извади Паул от водата, не искаше никакви благодарности, изчезна.

Лекарят взе на ръце треперещото от студ дете и го отнесе бързо в градината, за да му облекат сухи дрехи. Там всички бяха много изплашени. Тереза Вартеман изхлипа от радост и благодарност, като видя живо детето си, после укори Тина, че не запитала за името на спасителя.

— Майко, ако не беше сам кайзерът, беше най-малко генерал! — извика Паул, комуто вече бяха поднесли да пие горещо вино, въпреки настояванията на доктора, че е по-добре да пие топъл чай.

В общата бъркотия никой не бе се сетил, че Дора и Грета с господин Щилграб и Вартеман все още не бяха се върнали. Госпожа Тереза внезапно изписка, защото на душата й тежеше, че съвсем беше забравила дъщеря си.

В същия миг една малка лодка спря на брега. Вътре седяха Дора и Грета, сложили на главите си венци от водни рози и на гърдите си гирлянди от зеленина.

Сърцето на Тина спря да бие при тая гледка. Каква съблазън трептеше в очите на Грета и какво огнено желание бликаше в гласа й, когато се засмя на Хайнц Вартеман, който я вдигна на ръце от лодката.

— Чудесно беше! — извика Дора. — Отидохме чак до островчето и танцувахме там.

Тя занемя, когато видя изплашените лица на всички и братчето си, облечено в селските дрехи на кръчмарското момче.

— Какво се е случило? — запита нетърпеливо Хайнц Вартеман.

Разказаха им с няколко думи и всичкото щастие и опиянение върху лицата на младите се изпари. Приготвиха се бързо за тръгване, защото вече бе станало късно.

Госпожа Тереза улови здраво Дора под ръка. От другата страна тръгна асесорът, който разочарован от несполучливият излет, не отронваше дума. Ала госпожа Тереза знаеше да приказва.

Доктор Рьопер тръгна с Тина. От другата страна за ръката му се бе хванала малката Труде Вартеман, която непрекъснато разпитваше за спасението на братчето си. Тина слушаше гласа на лекаря, отправен към детето и намери, че в него се криеше голяма нежност, която действуваше успокоително на сърцето й. И внезапно тя разбра, че всичко, което говореше той, беше насочено към нея. И тя се зарадва, сякаш намираше в него закрила и утеха.

Най-сетне стигнаха до колата, която ги чакаше пред гората и всички се качиха.

Тина мечтаеше с отворени очи. Тя съвсем не бе забелязала, че в тъмната кола докторът бе я обгърнал с ръка. Тя забеляза с уплаха това чак когато колата се наклони настрана и той я притисна към себе си. Тя понечи да го отблъсне, ала той хвана тъй умолително ръката й, притисна я тъй кротко и неизказано нежно към себе си, че на нея отново се стори, че би трябвало да си почине до него. Тя наклони уморено главата си към рамото му и в тъмнината на колата устните им се срещнаха в тиха, плаха целувка.

Тина изтръпна ужасена и понечи да се освободи, ала ръката му я държеше здраво. Той мълчаливо затвори с устата си нейните упорити устни; тя притвори очи, остави се на целувката, като мислеше за две други смели, горди очи, които бе видяла веднъж и чиито огнен поглед често бе усещала в сънищата си.

— Утре ще дойда при майка ти — каза й доктор Рьопер на слизане от колата, и тогава тя видя как Хайнц Вартеман помагайки на Грета да слезе, силно я притисна до гърдите си. Грета се изсмя дръзко.

Имаше ли Тина все още право да укорява по-малката си сестра? Беше ли тя по-добра от нея?


Пак беше пролет. На булевард „Под липите“ се движеше като широк поток пъстроцветна тълпа. Една елегантна млада жена се откъсна от нея и сви в напречната улица. Тя застана на едно място, сякаш да си отдъхне, но изведнъж извика радостно и се усмихна на двама офицери, които я поздравиха и тръгнаха срещу нея.

— Това се казва щастие, милостива графиньо — каза стройният господин, облечен в ротмистърската униформа на червените хусари. — Току-що казвах на Шметов: — Вместо да отивам в генералния щаб, предпочитам да срещна някоя хубава жена.

Андреа Бартенщайн се изсмя високо и кафявите й очи стрелнаха дръзко младия офицер, чийто сиво-зелени очи върху загорялото лице я гледаха с пламенно възхищение.

— Моля за малко повече респект — пошегува се тя, — вместо да ме ласкаете като гимназистка, би трябвало да си спомните за моето майчинско достойнство и да се отнасяте към мене с подобаващо страхопочитание.

— Вярно — извика весело принц Хоенщайн, — просто бях забравил! Как е господин синът ви?

— Реве, Ваше Височество — засмя се Андреа, като се обърна към капитан Шметов, човек със сериозно лице, който почтително се бе оттеглил няколко крачки встрани, и продължи: — Излязох малко на улицата, да взема въздух. Всъщност искам да отида у „Канцлер“, където поръчах да ме чака колата; там сигурно ще намеря и мъжа си. Може би господата ще ме закрилят рицарски до там? Щом искате да отидете в генералния щаб, пътят ви е същият.

— С безгранична радост, милостива графиньо — отвърна принцът, а Шметов забеляза с усмивка:

— Искаме? Не искаме, но сме длъжни, за жалост.

— Да, службата, графиньо — кимна меланхолично принцът. — Не можете да си представите, каква мъка е! Откакто влязох в генералния щаб, не съм докоснал вече цигулката си.

— Ах, жалко — каза с тъга Андреа, — а аз тъкмо исках да поканя Ваше Височество да дойде някоя вечер с цигулката.

— Щом милостивата графиня заповяда — отвърна с жар принцът.

— Тогава, моля, утре в пет часа, Ваше Височество.

— На ваше разположение, графиньо!

— Ще очаквам и вас, капитане.

Шметов се поклони. В очите му се криеше плаха отбрана, горещо предупреждение. Ала принцът се усмихна безгрижно и продължи усърдно:

— Бяхте ли вече у Шулте, графиньо? Излага Ериксон. Действително, чудесни багри и светлина. Това е гений!

Тръпки пълзяха по тялото на Андреа, обзе я лека отмала, ала тя каза привидно равнодушно:

— Да, той има голям талант. Изложил ли е този път нещо особено?

— Една забележителна работа, графиньо.

Андреа погледна въпросително към принца. Той мълчеше, после заговори с поглед зареян в далечината:

— Не можех да се откъсна от тази картина. Представете си, графиньо: в най-дълбока горска самота, край един бистър извор седи млада жена, покрита само с един лек воал. Златните коси се спускат надолу и падат върху тревата, изпъстрена с цветя. Струваше ми се, че бих могъл да докосна щастието, сънната сладост на светата самота, в която трепкаха слънчевите лъчи. Сякаш това беше свещен, чист храм, в който човек би могъл да коленичи и да се моли. Стоях очарован, изпълнен с набожно смирение, когато погледът ми потъна в очите на хубавата жена, чието сладко лице беше вдигнато, сякаш питаше нещо… И като проследим нейния поглед, устремен с копнеж в далечината, където в бясна оргия мъже и жени се носят, обзети от шеметна страст, в кипежа на живота, побиват ни тръпки. Ние разбираме, че недокоснатата прекрасна жена ще напусне своя тих, щастлив кът и ще потъне там, във вихъра на живота. „Гласът на света“ е кръстил художникът своята картина и тия думи пронизват душата ни като безумен вик на отчаяние. Един от най-великите е този, графиньо, който е могъл да предаде това, който е могъл да създаде цял един свят от скръб, сласт, копнеж и леката сянка на скорошна разруха върху това женско лице…

Тъмен облак забули очите на Андреа, нозете й станаха тежки като олово.

— Забележителното е, графиньо — продължи принц Хоенщайн, — че хубавата жена на картината има вашето лице, очи със златен блясък, като вашите. Непременно вижте тази картина преди тя да е поела своя победен ход по света.

Те бяха стигнали вече пред сладкарницата „Канцлер“ на ъгъла на Фридрихщрасе и двамата офицери удариха токовете си. Бледа и мълчалива Андреа им подаде ръка.

Тя седна на една малка мраморна масичка до прозореца и загледа втренчено към улицата, където потокът на живота течеше горещо, бясно, неспирно. Тя не виждаше нищо от това пъстроцветие наоколо си, ушите й шумяха и в ума й непрекъснато горяха думите: „Гласът на света.“

Значи той беше приковал върху платното това, което бе хвърлил в лицето й тогава, в деня на сватбата й! Сега ще я видят всички, всички ще прочетат върху лицето й и в очите й този копнеж към блясъка на света, за който бе пожертвувала душата си…

Изведнъж тя трепна. Не беше ли Роланд, брат й, този, който неочаквано влезе и се огледа в локала?

— Роланд, Роланд — извика Андреа с радостна уплаха на младия широкоплещест мъж, тръгнал вече към друга маса, на която седеше една млада девойка в траур.

Роланд Хинцдорф се сепна. Огнена руменина заля младото му лице с лекомислени, сини очи. Не, Андреа сигурно се беше излъгала. Той дори не поздрави девойката в траур, която се беше изправила при влизането му, ала на Андреа се стори, че забелязва радостен блясък в големите сини очи под черните мигли.

Къде бе виждала тя по-рано това моминско лице, което сега внезапно пламна в огън?

— Ах, Андреа, откъде идеш? — запита учудено Роланд и погледна нетърпеливо сестра си.

— Няма ли да седнеш? Радвам се, че те срещнах. Ще ме придружиш до Шулте. Току-що чух от принц Хоенщайн, че Ериксон изложил една картина, жена, която приличала на мене.

— Да, това е пълна низост от негова страна — отговори Роланд. — Аз видях картината. Ако не знаех, че между вас никога не е имало нищо, бих се усъмнил. Ала Еберхард може да се поразправи с този бояджия. Впрочем по-добре би било да не видиш тая цапаница, само ще се ядосаш.

Устните на Андреа се свиха твърдо. „Искам да я видя!“ — се четеше по лицето й.

— Ще ме придружиш ли? — запита тя брат си, който неохотно бе седнал и си поръчваше коняк.

— Не, съжалявам — отвърна той безогледно, — в един часа имам важна среща.

Андреа забеляза, че погледът му прибягваше към масата, на която все още седеше девойката в траур. И изведнъж тя си спомни, коя беше тази висока девойка — дъщерята на Вайдел Блюмхен Розенбаум, с когото баща й тъй често бе вършил сделки, същият, който, както знаеше, бе довел граф Бартенщайн в къщата им. Тя бе видяла веднъж бегло момичето, дошло при баща й, да предаде някаква поръчка от стария Розенбаум.

Но как се е запознал Роланд с нея и защо се криеше?

— Няма тогава да те безпокоя повече — рече малко хладно тя и стана. — Колата ми дойде. Поздрави родителите, Роланд, и ни навести скоро.

Роланд подаде разсеяно ръка на сестрата.

— Да те заведа ли до колата?

Тя кимна мълчаливо.

Колата потегли и Андреа скоро изчезна от очите на Роланд. Той си проправи път сред гъстата тълпа; беше наистина трудно да се добере отново до локала. Но пред вратата вече стоеше девойката в траур. В големите, светлосини очи, които контрастираха странно с тъмните мигли и светлото като жълт мрамор лице, се четеше някаква упоритост. Закопчавайки бавно ръкавиците си, тя искаше да мине покрай Роланд, като да не го виждаше.

— Но, мила, какво те е прихванало? Къде отиваш? — извика Роланд, тръгвайки с нея надолу към Бранденбургската врата.

Хубавата девойка вдигна рамене:

— Не желая да се отнасяш така зле с мене. Ако се срамуваш пред сестра си от мене, тогава не е нужно изобщо да ме познаваш.

— Но, мила, бъди разумна. Защо да даваме на хората повод да клюкарствуват? Уверен съм, че ако бях казал на сестра си: — Погледни, това е Тойбе Розенбаум, искам да се оженя за нея! — тя би припаднала от уплаха и ненужно би разтревожила стария. А той и без това ще го узнае скоро…

— Ти винаги се държиш така, сякаш само от твоите роднини зависи дали ще се оженим или не — поде Тойбе. — А знаеш много добре, че баща ми никога няма да се съгласи да стана жена на християнин.

— Вайдел Блюмхен Розенбаум?! — изсмя се Роланд и в гласа му се долавяше презрение. — Мило дете, ти не познаваш баща си. За пари той ще направи всичко, пък и ще знае, че прави добра сделка, ако ти станеш моя жена.

— Той никога няма да се съгласи — прошепна девойката и в очите й пламна тъмен страх.

— Тогава ще минем и без неговата благословия — извика Роланд. — Остави тази грижа на мене, Тойбе. Как можеш изведнъж да губиш смелост!

Бяха стигнали до градината и той я заведе на една пейка, скрита зад цъфнали храсти. Започна да целува пламенно, бясно червените й устни.

— Ти, най-хубава от хубавите! — шепнеше той опиянен. — Обичам те тъй неизказано! Ще дойдеш ли с мене?

Тя търпеше безволно целувките му, притиснала се със затворени очи към гърдите му. Роланд се усмихна тържествуващ и повика една кола, която минаваше бавно по широката алея. Накара я бързо да се качи и ръка в ръка потеглиха навътре по зелените, тайнствени алеи на зоологическата градина, която разгърна в закрила клоните си над младата любов.


Андреа влезе в художествената галерия. Още в първата зала тя срещна голям брой познати дами и няколко офицери, които както й се стори, я поздравиха съвсем бегло и хладно.

Андреа мина напред към залата, където беше картината, за която й бе разказал принцът. Не обърна никакво внимание на другите. Някаква трескава бързина я тласкаше напред. И ето, стигна залата, където с големи букви беше написано Халфдан Ериксон. Сърцето й спря да бие, когато застана пред картината, наречена от художника „Гласът на света“. Огледа се плахо наоколо. За щастие, в този момент залата беше съвсем празна.

Тръпки побиха младата жена, когато погледна в жадните за щастие очи на образа, които бяха нейните очи. Съвсем не е било нужно на художника да изобразява като някаква Фата Моргана здрачните далечини на света с тяхната чувствена омая, — преизпълненото от копнеж лице на жената с жадните за живот очи беше достатъчно красноречиво. Андреа закри с ръце лицето си. Струваше й се, че трябва да потъне в земята от срам, че всички нейни мисли и чувства, най-съкровените глъбини на душата й бяха разкрити пред хората. Нищо от това, ако помислят, че едва забуленото в нежен, розов воал голо тяло е нейното! Не, страшното беше в това, че художникът беше разголил безмилостно душата й…

— О, графиньо — екна неочаквано един подигравателен глас зад нея, — тъй унесена в мисли? Боя се, че вашата критика ще ме унищожи. Харесва ли ви последната ми работа?

— Тя е отвратителна! — извика Андреа, като погледна гневно зачервеното лице на Халфдан Ериксон. — Не разбирам, откъде сте взели смелостта, да излагате тази картина.

— Тази смелост дължа на вашата доброта, графиньо — отвърна подигравателно художникът — и изражението на вашето лице ми доказва, че картината е сполучлива. Повече не исках. Благодаря ви, премилостива госпожо.

— Ще поръчате да махнат тутакси картината! — заповяда Андреа. — Моят мъж няма да търпи да се излага тук картина, която носи моите черти.

— Какво казахте, графиньо? Разкрил съм душата ви? О, не, нима искате да дадете на вашия съпруг доказателства?

— Вие имате не само не рицарско държание, но сте обхванат и от най-низките чувства на мъст. Намирам за твърде непочтено и недостойно за един художник да прави такъв нечуван капитал от една случайност. Аз ще ви принудя да махнете картината, аз…

— Стига, не продължавайте милостива графиньо! Наистина аз имам малко особени възгледи за почтеността и достойнството, вие знаете това. Разясних ви го доста рязко на вашия венчален ден. Ако вярвате, че стоите, макар и само на едно стъпало по-високо от художника, който е отразил в картината онова, което е наранило дълбоко душата му, то аз няма да ви отнема тази наивна вяра. Ала аз съм далече от мисълта, не ми се сърдете, да изпълня вашите детски желания. Има безброй жени, които биха били щастливи, ако Халфдан Ериксон ги бе нарисувал така; и това дължа само на вас. Вашият портрет тогава, удал ми се неочаквано добре, ми отвори пътя към славата, и вашите сестри, хубавите лекомислени жени, са винаги готови да ме водят все по-нагоре. Какво повече искате?

— Мълчете и не ме сравнявайте с жените, които са се впрегнали във вашата триумфална колесница. Колко долно е това!

Ериксон се изсмя подигравателно, сурово:

— За жалост и аз тръгнах по вашите стъпки, графиньо. Гласът на света подмами и мене.

— Вие сте ужасен във вашата язвителност.

— Но справедлив, графиньо, крайно справедлив. Всъщност съжалявам, че тази жадна за наслади жена носи вашите черти, аз самият не го исках, ала не мога вече да махна картината.

Той прехапа устни, а после на тях се появи саркастична усмивка. Андреа погледна плахо високия мъж, застанал срещу нея като великан от приказките и вдигнал сякаш отмъстителния меч над главата й. Тя му беше изменила заради външния блясък, заради едно име, заради едно положение в обществото, които бяха кухи и фалшиви и не й дадоха това, което й обещаваха.

— Вашето изкуство, господин професоре — тя за пръв път се обърна така към него; знаеше, че заедно с големия медал му е дадена и професорска титла. — Ще ви замени това, което животът ви е отказал. Вам е останало още много докато други са бедни, бедни като просяци!

Ериксон отправи несигурен поглед към Андреа, която тръгна механично към другите картини, но без да добие и най-малкото впечатление от тях.

— Бедни като просяци? — подхвана той жадно думите. — Не и вие, графиньо, една от най-богатите! Какво още може да ви липсва? Вие имате всички блага на живота… мъж и дете. — Той се изсмя пресипнало. — Простете, че не ви честитих лично рождението на наследника. Писах на Еберхард от Рим.

Огнена руменина заля внезапно лицето на Андреа и неговата хубост стана още по-омайна. Тя чувстваше като позор това, че той говореше за детето й. Срамуваше се от него.

— За картината ще реши моят мъж. Той няма да иска моите черти върху вашата картина да дадат повод за всевъзможни подозрения, каквито вече забелязах днес. Принц Хоенщайн ми говори пръв за тази прилика, която вече е тема за разговор в обществото.

— Какво искате, графиньо? — запита той твърдо. — Далече от мене беше мисълта да ви оскърбявам — добави той бавно и малко по-меко.

— Вашите стрели са тъпи и недостойно подбрани, господине — отвърна Андреа и без да поздрави, вдигнала високо русата си глава, тя тръгна към изхода.

Още едно леко шумолене на роклята й и в залата стана тихо, тихо като в гроб.

Един миг художникът стоя като зашеметен, после се изсмя пронизително. Той се спусна срещу картината и започна да удря диво с пестници широката рамка, над която висяха огненочервени гранатови цветя, сякаш искаше силом да я свали и унищожи. Нужно беше едно крайно напрежение на волята, за да се овладее и да не избоде тия очи, които сякаш го преследваха от картината.

„Сега я загуби окончателно! Тя те и презира и има право на това. Ти си окаян човек, подлец, негодник и егоист!“

И той отново се изсмя високо. Скри лице в ръцете си. Не можеше да погледне вече картината на стената. Ще я махне още утре. Макар да покори целия свят навън — тук тя трябваше да изчезне, тук, където пълните с копнеж очи от картината бяха изчезнали за него, след като се отвърнаха с омраза и презрение…


Над Берлин тътнеше първата пролетна буря. Сякаш глуха ярост виснеше в простора и първите капки паднаха като тежки сълзи. Във вилата от сив пясъчник, която търговският съветник Хинцдорф беше подарил на своя зет, графиня Бартенщайн седеше на голямата тераса, която откриваше широка гледка към пищната зеленина на зоологическата градина. Графинята държеше в скута си своето малко дете. Малкото, бяло вързопче, от което излизаше тих плач, не говореше нищо на младата жена. Напразно се бе опитвала тя досега да открие поне една усмивка върху това мъничко, набръчкано личице, което изглеждаше така, сякаш криеше в себе си цял свят от грижи. Как можа да стане всичко това?

Отначало малкото беше тъй бузесто, тъй розово и здраво наглед… а сега това малко, окаяно лице с набръчкана, сиво-жълта кожа! Малките, сухи ръчички на детето, с пръсти, които наподобяваха крака на паяк, се впиха страхливо в пръста на Андреа, върху който блестеше широка златна халка.

Андреа погледна малката главица, която се мяташе неспокойно. Ами ако детето умре? Ако я остави сама, сама с Еберхард и с мислите й?

Отдалече долиташе бученето на големия град като глух ропот в света на тишината. И Андреа закопня трескаво за пъстрия хорски хаос. Само да не бъде сама, да не бъде самотна! През зимата трябваше толкова дълго да се пази, докато Еберхард отиваше сам на придворните балове, за които тя цял живот горещо бе жадувала. И тя не изпита нищо от зимните радости. Сега всички ще се разпръснат през лятото, а тя… тя ще остане сама тук, в прашния Берлин, или ще отиде във Фалкенхаген и… ще гледа деца. Андреа бе намислила да отиде на морето, ала лекарят бе поклатил недоволно глава. „Малкият господин е прекалено нежен и отслабнал — бе казал той, — и не би издържал дългия път. Малки деца трябва да си стоят вкъщи. Когато времето се затопли, ще отидете с него във Фалкенхаген, милостива графиньо. Там то ще има чист въздух и спокойствие, а друго нищо не му е нужно.“

— По-добре ли е днес Гюнтер? — запита гласът на граф Еберхард и стресна Андреа. Зачервеното му и прашно лице се наведе над плачещото дете, което Андреа люлееше леко на коленете си.

— Как можеш тъй да плашиш мене и детето! — разсърди се Андреа. — Виждаш ли, пак заплака. Пък и мисля, че би трябвало да не бъдеш толкова безогледен към мене и да ми носиш праха на цялото Темпелхофско поле в салона и на терасата.

— Прости — извини се графът засрамен, — тревожех се за Гюнтер и веднага след упражненията с войниците тръгнах насам.

Един миг двамата съпрузи се гледаха враждебно и изпитателно в очите.

— Ако позволиш, ще отида да се преоблека, Андреа, и ще бъда веднага на твое разположение, защото виждам, че имаш да ми говориш.

— Дори много — отвърна тя неучтиво. — Ще те чакам в стаята си.

Когато малко по-късно Еберхард влезе в будоара на жена си, Андреа се изправи мълчаливо срещу него. Бял люляк ухаеше във великолепни вази и белите мебели със златни крачета пречупваха в хиляди багри слънчевите лъчи, които нахлуваха през пъстрите стъкла.

— Моля, ще ми съобщиш ли желанията си, Андреа?

Младата жена сви устни, погледна със злоба съпруга си и запита сурово:

— Вярна ли е тази дивотия, за която вчера ми загатна татко? Искал си да напуснеш военната служба?

Макар външно да се владееше, в гласа й се усещаше таен страх.

— Понеже го знаеш вече… аз исках да те поставя пред свършения факт… мога да ти го кажа още днес. Да, решил съм да напусна службата.

— И ти се осмеляваш да ми заявиш това? — извика Андреа извън себе си. — Да не мислиш, че съм се омъжила за тебе, за да се вкисна заедно с тебе във Фалкенхаген? И наум не ми иде! Човек не продава душата си за нищо.

Граф Еберхард погледна удивено жена си със своите стоманено твърди очи и отвърна с леденостуден глас:

— Ти си права. Човек не продава душата си за нищо.

Андреа потрепери леко под неговия студен, унищожаващ поглед и от тона, с който той върна думите й. Това не биваше да му казва. Но защо и той я дразнеше така?

— Ти си забравила — продължи хладно той, като ходеше бавно напред-назад по белия килим, — че съм загубил правото на свободно самоопределение дотолкова, доколкото съществуванието на детето ми налага задължения, които аз не бих желал да накърня.

— Детето, все детето! Та какво съм аз, щом това малко, глупаво създание е толкова важно?

— Не си спомням да съм бил някога безогледен към тебе, Андреа. Но ти си права, като казваш, че детето обуславя постъпките ми. Докато трябваше да давам само на себе си сметка, можех да изпълнявам всички твои, макар и безразсъдни желания. Ала сега, когато един ден това дете може би ще застане пред мене като съдия, аз трябва преди всичко да изпълня дълга си.

— Струва ми се, че си загубил ума си — отвърна презрително младата жена и го стрелна с враждебен поглед.

— Не искам един ден моят син да получи всичко от майка си и нищо от баща си. Великодушието на твоя баща ми даде в дар Фалкенхаген, независимо от твоята воля и твоето състояние. Имението е твърде доходно. Ако го стопанисвам сам, то при скромен живот, приходите ще стигат за водене на домакинството така, както аз си го представям. Ако искаш да водиш по-луксозен живот, това няма да ти бъде отказано, защото ти разполагаш със собствени средства. Баща ти, който одобрява напълно моя план, ми обеща да ме подкрепя със съвет и дело. Ако сполучим, както мисли той, да издигнем пивоварница и тухларница във Фалкенхаген, то аз се надявам, че един ден ще съм спечелил толкова, та да мога да оставя на сина си Фалкенхаген като добито от мене самия наследство.

Андреа се изсмя сурово.

— Никога не бих помислила, че си такъв фантазьор, ти, който беше тръгнал да търсиш най-богатата наследница, за да можеш да живееш, за да вкусиш пенливите радости на живота, който беше затворен за тебе без нейните пари. Та страшна глупост е само затова да съблечеш униформата, с която си се сраснал от младини, която е станала част от твоя живот.

Еберхард дишаше тежко. Да, тя беше права. Той хвърляше част от живота си.

— Трябва да го направя, Андреа, и ти трябва да се примириш с това.

— А ако не искам? — извика тя поривисто. — Защо ти въобще се ожени за мене?

— Защото страдах от същата слабост, от същата стръв, от която страдаш и ти! Аз исках да изпитам всички радости на живота и ти, и твоите пари трябваше да ми помогнете. Бог мие свидетел, че бях решил честно да те обичам, да направя живота ти честит, Андреа. Аз жадувах за щастието на света, представях си скромното съществувание като нещо страшно, треперех пред немотията и лишенията. Взех те за жена. Сега имах всичко, което животът можеше да ми даде, ала когато допрях стакана до устните, разбрах с ужас, че жаждата ми е угаснала и питието, което пиех, ми се стори блудкаво…

— Ти си наистина похвално честен и похвално груб, като ми признаваш без заобикалки, защо си ме взел за жена.

— А ти, Андреа, защо ме взе ти? Любов ли бе това, което те тласна към мене? Не, ти искаше да блестиш, да бъдеш чествувана, да ти се възхищават, и името ми, положението ми трябваше да ти помогнат за това. Няма какво да се укоряваме взаимно.

Андреа хвърли тъмен, гневен поглед към неподвижното лице на мъжа си.

— Наистина твърде великодушно е от твоя страна, Еберхард, като ми позволяваш поне в една точка да се чувствувам равноправна с тебе. Но дори да е било така, дори да си прав, като казваш, че само гласът на простора, гласът на света ме е хвърлил в ръцете ти, то твоята задача е да ми доставиш исканата цена, лъжата, която обуславя цялата тази брачна сделка.

Високата фигура на мъжа се изопна.

— Така е, както казваш, Андреа: една-единствена, голяма лъжа! И най-правилното може би, и най-лесното би било, да я унищожим, ако съществуванието на Гюнтер не ни възлагаше задължения. Заради детето, помогни ми, Андреа, за да не настъпи денят, в който аз ще трябва да застана като просяк пред детето си, със съзнание за ужасния срам, че съм бил… безчестен.

— А ако аз не искам? — запита отново тя, тропвайки гневно с крак.

— Тогава аз ще те принудя! — извика решително Еберхард. — Ти ме подценяваш, ако мислиш, че напразно съм понесъл хилядите душевни борби, наложени ми от една-единствена, необмислена стъпка.

Андреа се изсмя подигравателно.

— И ти наистина вярваш, че аз ще те послушам противно на волята си, само затова, защото ти случайно си мой мъж?

— Не, Андреа, не защото съм твой мъж, а защото съм баща на твоето дете.

— Действително майсторска е твоята игра, да се окопаваш зад клетото червейче винаги, когато всички други оръжия се окажат негодни. Ала мога да ти заявя още днес, че смятам всичко това за комедия, защото на зестрогонец като тебе, решен на всичко не отива внезапната роля на чувствителен мъж.

— Андреа! — Името се откъсна от устните му като задушен от ярост, пресипнал вик. Гняв и презрение към жената, която беше тъй безмерно груба към него, разкривиха лицето му. — Ти си свободна да вървиш по друг път, не, но моя, Андреа. Ала ще трябва да се откажеш от детето.

— Детето? — кипна тя. — Не е ли то мое? Не го ли родих аз и не страдах ли аз тъй дълго заради него? Да ми вземеш детето? Смешно! Детето е мое, и никой, чуваш ли, никой няма да ми го изтръгне!

— Ще видим — отвърна той сурово. — Надявам се, че молбата за оставката ми ще бъде разгледана още тази седмица, и те моля да се погрижиш всичко да бъде приготвено за преселване във Фалкенхаген. Там, на чистия и укрепителен въздух, Гюнтер ще се възроди, а ти, тъй като сезонът тук свърши, няма да се лишаваш от нищо във Фалкенхаген.

— Ти, сигурно, също не — извика язвително Андреа, — защото, разбира се, ти пак, както през есента, ще водиш с онова червенокосо същество, арогантната компаньонка на баронеса Волфсег, философски разговори за безбройните измамни гласове в човешкото сърце и тем подобни глупости, и ще изглеждаш сам на себе си твърде възвишен, защото си могъл да убиеш със собствената си ръка „гласа на света“ в твоето сърце.

На Андреа отново се стори, че Еберхард сякаш искаше да я смаже. При споменаването на червенокосата компаньонка на баронеса Волфсег за миг върху лицето му се бе изписало голямо удивление, което тутакси се превърна в краен гняв срещу Андреа.

— Убил? — изсмя се той мрачно. — Убил? Какво знаеш ти за гласа в моето сърце!

Имаше нещо странно потресаващо в гласа на Еберхард, нещо, от което Андреа потрепери в глъбините на душата си. И тя внезапно притисна фините си бели ръце към гърдите си и изхлипа тихо:

— Да. Аз съм бедна, бедна като просякиня, Еберхард, по-бедна от тебе…

После тя се плъзна край него, безшумно като сянка. Големите й очи със златен блясък сякаш угаснали гледаха в някаква пустота пред нея, ръцете й все още бяха притиснати към гърдите.

Граф Бартенщайн гледаше втренчено след жена си.


В малката стая на вдовицата Рамлер на Новата улица Тина Рамлер седеше срещу майка си до средния прозорец с изглед към старото гробище. Тя беше дошла от Волфсег, където пребиваваше от есента след благополучно издържания изпит за учителка, за един ден в Берлин да посети майка си. Вдовицата пак се мъчеше тежко от ревматичните си болки и настоятелно бе поискала да говори с голямата си дъщеря.

— Значи, харесва ти — рече майката. — Е, това е добре. Аз пък мислех, че старият Розенбаум се подбива с нас, като хвалеше толкова мястото.

— Как можеш да мислиш такова нещо за Розенбаум, майко? Та той винаги ни е мислил доброто и сигурно затова настояваше толкова да приема мястото, защото знаеше в каква немотия бяхме изпаднали, а пък моите изгледи да бъда назначена за учителка съвсем не бяха розови.

Нежна усмивка грейна върху лицето на Тина, когато отправила сивите си очи унесено в далечината, тихо продължи:

— Не зная защо, ала старият Розенбаум, на когото всички се смеят, когото никой не смята за човек, всъщност винаги ми е носил само добро. Помниш ли, майко, когато бях още съвсем малка той идваше често и всеки път ми носеше, по нещо: ту бонбони, ту ябълки. А на Великден ни донесе козунак, който тъй хубаво хрускаше под острите ни зъбки. Помниш ли, майко? На тебе също често е помагал, когато беше в затруднение или когато ни сполетяваше болест.

— Така е, да, той е добър човек, ала все още се чудя, защо те заведе тъкмо във Волфсег, при тази баронеса, която не допада нито нему, нито на мене, пък сигурно и на тебе.

— Ти не я познаваш, мамо — рече уморено Тина.

— Да, вярно е, но все пак… Помниш ли, когато един ден те срещнах с нея? Аз се престорих, че не ви виждам и исках да се скрия в навалицата, ала ти извика „Мамо!“ — и се спусна към мене. На, трябваше да видиш лицето на милостивата госпожа… гледаше ме, като да съм дрипава просякиня…

— Ти забравяш, мамо — усмихна се Тина, — че трябва да понасям тия неща. Мястото е добре платено и ако го напусна, едва ли ще намеря нещо по-добро.

— Така е, и за мене сега е добре, като ми пращаш всеки месец толкова много пари, пък и не плащам на доктора.

— Идва ли Рьопер? — запита Тина късо.

— Да, минава почти всеки ден. Добър човек е. Имал сега много болни, звънят постоянно на вратата му. Но, кой знае, може би скоро ще се ожените. Кой би помислил тогава, когато отиде на излет с Вартеманови, че ще се върнеш сгодена за лекар?

— Аз не искам да се омъжа за него, мамо.

— Не искаш ли? Да не си полудяла? Каквото си обещала, трябва да изпълниш! — Не го обичаш? Не си подхождате? Не, Тина, бедните хора трябва да бъдат поне честни.

— Намираш ли, че ще бъде честно да стана жена на Рьопер, макар да не го обичам, само защото съм се чувствувала самотна, изоставена и съм му обещала?

— Да не си загубила ума си? Такава добра партия!

— Не, не го искам, майко — призна решително Тина, като стана и отиде към прозореца, — и ти, майко, трябва да му кажеш това.

— Аз? И през ума не ми минава!

Тина замълча. От свое гледище майката имаше право. Тогава трябваше да действува сама.

— Аз ще говоря сама с Рьопер, майко, щом ти не желаеш. Той няма да ме принуди към нещо, което в дъното на душата ми е противно. Но да оставим сега това! Разкажи ми за себе си, за Грета. Добре ли се държи тя? Често изпитвам такъв страх за нея.

— Страх ли? Аз не се страхувам вече. След като напусна така ненадейно и с разправии Вартеманови, очаквам всичко от нея. Но мога ли постоянно да тичам подире й?

— Майко, да не е тръгнала по лош път?

— Лош? — госпожа Рамлер погледна втренчено пред себе си. — Не, тя не е виновна за това. То лежи в кръвта й, баща й също бе лош.

Тина се обърна бързо. Бледното й лице пламна.

— Майко, не бива да скверниш паметта на нашия баща, когото ние почти не помним. Той все пак ни е обичал, милял е за нас, и…

— Така ли?

Майка Рамлер гледаше все още с блуждаещ поглед пред себе си.

Тина пристъпи към старата, кафява софа, над която на стената беше закачен избелелият, евтин портрет на един млад мъж с буйни артистични коси и хубаво, лекомислено лице. Тя си спомни съвсем смътно, че бе виждала това лице, когато беше още съвсем малка. Той бе винаги мил и приветлив към нея и към Грета. После неочаквано умря и тя никога вече не го чу да се смее с оня безгрижен, сърдечен смях, който имаше и Грета, и който майката не можеше да търпи.

— Какъв беше нашият баща? — запита почти повелително Тина старата жена, която с мъка се изправи и закуца из стаята.

— Какъв беше ли? Лош, казах ти. Не исках никога да ви говоря за него, защото все пак той беше ваш баща и мой мъж, ала сега, когато виждам, че Грета е тръгнала по стъпките му, трябва да ви го кажа. Той ме мамеше, не се връщаше по цели нощи. Аз работех ден и нощ, а той пръскаше спечеленото в гуляи. Беше музикант. Да пази Бог от такъв занаят! По цял ден свиреше на цигулката вкъщи за нищо, а вечер тръгваше из кръчмите и каквото изкарваше, даваше го веднага за пиене. Не, то бе кучешки живот, по-лош от този след него, макар да трябваше толкова да се мъча за вашата прехрана.

Тина изхлипа тихо — тъй болно стана внезапно на сърцето й. Тя бе стояла често пред портрета на бащата, укорявайки се, че не чувствува никаква жал към този, когото не помнеше, а сега жестоките думи на майката угасиха и последната искра любов в сърцето й.

— Какво хленчиш сега? Рамлер и без това не беше твой баща! Бъди разумна, Тина.

— Не беше мой баща?

Младото момиче погледна с широко разтворени очи смутеното лице на старата жена, която, уплашена от това, че неволно се беше издала, се отпусна безпаметна на един стол.

— Кой, кой тогава бе мой баща? — извика високо и развълнувано Тина. — Майко, имай милост, кой бе мой баща?

Госпожа Рамлер погледна уплашено възбуденото дете. Хубава попара бе надробила! С една-едничка, необмислена дума бе издала пазената цели двадесет години тайна; тайна, която беше длъжна да пази.

— Бъди разумна, Тина — рече тя и помилва с грубата си ръка косите й. — Виж, аз не исках да го кажа, ала отец Мюлензифен, с когото говорих за това, бе на мнение, че все пак ти трябва да го узнаеш, когато се омъжиш. А пък на, изпуснах се по-рано…

Момичето обгърна трескаво коленете на майка си:

— Не ме измъчвай, майко — изстена тя, — кажи ми всичко!

Госпожа Рамлер кимна мълчаливо с глава, свали очилата си и сложи ръка върху главата на момичето, което ридаещо бе седнало в краката й.

— Винаги съм се страхувала от това — промълви тя, — но няма що, ти трябва да узнаеш всичко.

Тя прекъсна за малко и после продължи:

— Аз бях младо, миловидно, винаги весело момиче, когато за пръв път срещнах Паул Рамлер. Той съвсем ми завъртя главата, и аз, която бях научена да се трудя здравата, не се замислих много; взех го, макар да знаех, че той беше страшен хайта. Надявах се, че ще се поправи като се оженим, ала жестоко се излъгах. Той не само не се поправи, но стана още по-лош. Лудориите му нямаха край и каквото аз припечелвах, той, ми го вземаше, за да го прахоса с чужди жени. Когато пък си беше у дома той винаги беше весел, смееше се непрекъснато, ласкаеше ме, и аз, глупавата овца, всеки път забравях, колко лош беше той. Така, лека-полека, животът с моя мъж стана непоносим. Един ден, както си седя тук, сама и тъжна… тъкмо биеха камбаните преди Възкресение… стори ми се, че вратата се отваря, ала както бях умислена, аз и не вдигнах глава да видя. После изведнъж сякаш чух детски плач. Какво ли е пък това сега, помислих си аз. И като вдигам очи, виждам на прага една кошница, и от нея се носи скимтене. Вдигам капака; в кошницата лежеше едно дете, хубаво, малко дете. Изваждам го от кошницата и го вземам на ръце. И то започва да се смее и посяга с ръчичките си към носа ми. Какво да ти кажа, Тина? Бог ми прати детето. Аз ту плача, ту се смея, после претърсвам кошницата. Намирам едно писмо и пари, много пари за люде, бедни като нас; хиляда талера. И в писмото пишеше, че детето няма ни баща, ни майка, и Бог щял да награди тия, които го отгледат.

— И ти ме задържа, майко, ти не ме даде на други коравосърдечни хора, ти закриляше детинството ми, даде ми обич и слънчева светлина, остави ме да се изуча, направи живота ми радостен и лек, ти, най-добра от всички майки!

Майка Рамлер скръсти като за молитва ръце над главата на Тина и от очите й се отрониха едри сълзи.

— Това е най-хубавата ми награда, Тина. Сега знаеш, защо толкова настоявах да учиш. Не исках да ти затварям пътя, ако един ден срещнеш някого от тия, които те бяха отблъснали; исках да направя всичко за тебе с парите, които успях да скрия от мъжа си. Той нямаше нищо против, защото се надяваше, че ще успее да пипне парите, ала аз се заклех, че те ще останат твои, за да се изучиш с тях. Така, сега знаеш, защо Грета не продължи учението си, и защо вие двете сте толкова различни.

— Ала ти пак оставаш моя майка — изрида Тина. — Ти си ме гледала, закриляла, напътвала към добро… Благодаря ти, благодаря ти от все сърце… — И тя целуна смирено набръчканите ръце на старата жена.

Госпожа Рамлер седеше със зачервени страни и рече облекчено, през сълзи и смях:

— А аз тъй се страхувах, че когато всичко излезе наяве, ти няма да ме обичаш, мене, простата жена… А майка ти е била знатна, много знатна!

— Откъде знаеш това? — запита Тина със затаен дъх.

Майка Рамлер стана с мъка и закуца към скрина. Тя извади от старата изтъркана кесия ключ и отвори едно чекмедже. Порови малко вътре, после се върна с един малък вързоп детски дрехи.

— Погледни — рече тя, — в тях беше облечена. Скъпи, нали? Все дантели, ето и една корона „Ф. В.“ Разбрах веднага, че си от знатен род. В малкото жакетче намерих зашито и това медальонче; сякаш майката е искала да го предаде тайно на детето си. Това сигурно е майка ти. Погледни.

И Тина, която разтреперана бе скрила лицето си в пожълтелите дрешки, в които някога е била облечена, дрешки, които ръцете на майка й са докосвали, втренчи безмълвно очи в милото женско лице, което й се усмихваше от златния медальон.

— Майко — изрита тя и покри образа с целувки. — Майко, защо ме отблъсна от себе си?

Госпожа Рамлер изтри плахо едрите сълзи в очите си, после подаде на Тина един пожълтял лист. Със замрежени от сълзи очи девойката прочете писаните от несигурна ръка редове:

„Който прибере в името Божие това дете, него ще съпровожда благословията на една умираща майка. То е кръстено и се нарича Тина.“

— И ти никога не научи нищо, майко? Никой ли не е питал за мене оттогава?

Госпожа Рамлер наведе за миг очи към земята. Да издаде ли, кой бе оставил кошницата с детето в стаята й? Не, това би значило да разбуди желания и надежди, които никога не биха се сбъднали. Заради Тина реши да мълчи.

— Не! Само старият Розенбаум се отбиваше често да те види. — После продължи несигурно: — Да кажем ли това на Грета и на доктора?

— Не, майко, нека остане така, както беше. Не искам да бъда нищо друго, освен твое дете.

Сякаш слънце огря строгото лице на старата жена и в сините очи се разискри свята, пожертвувателна любов.

— Бог да те благослови за тия думи! — изхлипа тя, изтривайки сълзите си и посягайки към грубия чорап, паднал на пода.

За миг настъпи тишина. Звуците на органа от черквата бяха заглъхнали, гласовете на играещите долу деца бяха млъкнали, чуваха се стъпки по стълбата. Ако е Рьопер? Сърцето на Тина спря да бие.

— Грета е — каза успокоително майката.

Вратата се отвори и в стаята застана Грета Рамлер със зачервено, сгорещено лице.

— О, върна ли се? — запита тя сестра си.

Тина гледаше учудено Грета. Колко елегантно се бе облякла тя! Червената копринена блузка пристягаше плътно нежния бюст, а една модерна черна шапка стоеше дръзко кривната върху пищните, руси коси.

— Защо си идеш толкова рано? — запита строго майката. — Нали затваряте чак в осем?

— Взех си отпуск — изсмя се Грета, като свали шапката си я хвърли в ъгъла на софата. — Лоте Байер и годеникът й ме поканиха да отидем на Банското езеро; трябва да си облека новата рокля.

Тина гледаше с учудване как Грета разкопча блузата си, хвърли я небрежно на стола до прозореца и после извади от стария дрешник една съвсем нова, бяла батистена рокля.

Какви съблазнителни, бели рамене имаше Грета и какви хубави ръце!

— Но на какво прилича това? — запита госпожа Рамлер дъщеря си. — Ако продължаваш да я караш тъй и Манхаймер няма дълго да те търпи.

Грета направи едно презрително движение с ръка и започна да оправя пред огледалото косите си.

— У Манхаймер ли си? — запита Тина. — Като каква?

— Хм, като продавачка, като какво друго? Имаш ли нещо против? Аз питам ли те, къде си и какво правиш.

— Какво значи това?

Грета се засмя и започна тихо да тананика.

— Нищо, казах го просто така. Младият барон Волфсег е приятел на Лотиния годеник и му разказал, че съвсем си пощуряла по техния съсед, граф Бартенщайн.

— Как се осмеляваш да изричаш тук една тъй окаяна лъжа — извика възмутено Тина, чиито бледи страни бяха станали пурпурночервени. — Аз съм разговаряла няколко пъти с графа, в присъствието на други хора, защото той бе оня, който извади Паул от водата. Ако младият барон Волфсег е казал нещо друго, той е лъгал. Освен това, графът има жена и дете. Но ти, Грета, как сте дошли вие, ти и Лоте Байер, до такива познанства?

— Хм, как се идва до тях? Та няма по цял ден да стоя зад тезгяха и да скучая? Искам да се забавлявам, а Лоте има много такива познати. Какво от това? Волфсег също ще дойде с нас на Банското езеро, разбира се, цивилен. В униформа не смее да излезе с нас. После ще се храним у Хилер. Чудесно, казвам ти. Наситих се вече на тия буламачи тук: картофи и херинги, херинги и картофи…

Тина улови здраво сестра си за ръцете.

— Ти няма да отиваш там! Младият Волфсег е един безделник и няма да му мигне окото да поквари едно почтено момиче. Не се ли срамуваш? Не съзнаваш ли, колко подло, колко низко е всичко това? Не го върши! — замоли я тя със свито от страх сърце, — помисли малко за мене. Разбери, аз не бих могла да остана повече в къщата на Волфсегови, ако моята собствена сестра тръгне с техния син!

Грета, която с едно бързо дръпване бе освободила ръцете си, се изсмя подигравателно:

— Значи, заради тебе? О, само това липсваше! Заради тебе съм търпяла вече достатъчно лишения. Я погледни старата! Виждаш ли, тя мълчи, защото знае, че е безполезно да говори. Ще вървя по собствените си пътища, защото аз се прехранвам сама. Да не мислиш, че от това, което пращаш на мама, мога да си купя копринени блузи или нещо друго?

— Необходимо ли е това, Грета? Бъди разумна! Тръгнала си към сигурна провала. Върни се, Грета, спомни си, че ние те обичаме и не ни опозорявай! Върни се! Виж, ако останеш тук, и аз ще напусна мястото си, и ние двете заедно ще потърсим друга работа и ще изкарваме честно хляба си. Ти ще се провалиш, ако продължаваш така. Помисли за старата ни майка, чието сърце е сломено от скръб по тебе!

— Казах ти и по-рано: ти трябва да станеш писателка, защото умееш хубаво да приказваш. Ала на мене тия не минават. Аз искам само да се забавлявам. До гуша ми дойде този кучешки живот! А и защо ми е инак тази хубост? — После се обърна към майка си: — Ще остана да спя у Лоте, ако закъснеем, майко. Няма защо да се боиш.

Старата жена се изправи тежко от стола си, застана олюлявайки се пред лекомисленото си дете и вдигайки заплашително грубата си ръка, каза твърдо:

— Ако отидеш сега, ако се повлечеш с тия негодници, за които Розенбаум ми е казал какви са, ти ще престанеш да се наричаш мое дете.

— Майко! — извика уплашено Тина.

Ала сините очи на старата жена блеснаха гневно и тя продължи:

— Опитах вече всичко. На колене я молих да остане честна и да не посрамява старата си майка и сестра си. Тя е без сърце. Метнала се е във всичко на непрокопсания си баща. Ей сега да пукна тук, на нея и окото й няма да трепне и ще хукне с ония никаквици на Банското езеро. Не, Тина, всичко е напразно. Единственото, което ми остава, то е, да издам на полицията собственото си дете. Вартеман, който е неин настойник, е на същото мнение.

— Вартеман ли? — изсмя се подигравателно Грета. — Нека само се опита! Та неговият пригладен син беше първият, който ме заряза! Има какво да му кажа! Не, майко, нито Вартеман, нито полицията, нито ти и Тина можете да ми попречите! Правете каквото искате, но аз няма да остана на тази вонлива улица. Пък ще ви кажа и друго нещо: от първи септември съм ангажирана в „Зимната градина“. Баронът уреди това. Танцувах пред директора, той остана като гръмнат. Отначало ще получавам по петстотин марки на месец. Къде на друго място биха ми платили толкова, а?

Грета млъкна изтощена и поглади с ръце сгорещеното си лице. Ала госпожа Рамлер стоеше пребледняла пред дъщеря си и посочи с пръст към вратата. Грета почти се олюля пред погледа на тия, инак тъй добри, сини очи.

— Върви! — каза спокойно старата жена. — Върви и да не си посмяла да прекрачиш отново честния праг на старата си майка. Твоят позор не бива да стои повече в този дом. Можеш да изпратиш да ти вземат нещата — продължи тя тихо. — Ако тази вечер се повлечеш с оная банда благородници, ти ще престанеш да бъдеш мое дете. Избирай: или Банско езеро и театър, или тук, при старата си майка!

— Майко! — извика умолително Тина и вдигна ръце пред сестра си.

— Върви — повтори майката. — Върви, ако можеш!

Грета се изсмя високо, завъртя се на тока си, и без да хвърли и един поглед към старата си, съкрушена майка, излезе от стаята. Стъпките й скоро заглъхнаха по стълбата. В стаята беше съвсем тихо и в душата на Тина непрекъснато и мъчително започнаха да се повтарят стиховете:

Тази приказка чудна кой знай

Трябва всеки през май

да танцува безкрай!

— Майко — изстена тя, хвърляйки се в краката на старата жена. — Не бива да пускаме Грета, тя ще се загуби в света… А все пак е твое дете, единственото ти дете…

Майка Рамлер поклати белокосата си глава и с втренчен пред себе си поглед промълви:

— Тя беше вече, отдавна загубена. Ти не знаеш, какво съм претеглила с това безсърдечно дете. Как не се опитвах да я вкарам в правия път! Но не би! Влече я шумът и блясъкът вън, те струват повече от това старо, глупаво майчино сърце…

Тина целуна покъртена треперещите ръце на старата жена, чиято скръб се вряза дълбоко в душата й.

— Върви сега — предупреди я майка Рамлер, — да не стане късно. Не се грижи за мене, аз сама ще гледам да превъзмогна това. Преживяла съм го и с баща й — добави тя с един тъй безутешен поглед, че от очите на Тина бликнаха горещи сълзи.

— Успокой се, майко — замоли тя. — Аз ще се опитам да въздействувам на младия барон да остави на мира Грета и ако това не помогне, ще се обърна за помощ към чичо му, който сигурно няма да търпи това безчинство. Бъди спокойна, майко!

— Мълчи, нито дума за това! Само то липсваше: да изгубиш хубавото си добре платено място заради едно лекомислено, покварено създание. Хайде, тръгвай вече! Пък и аз имам нужда да си почина, да си отдъхна.

Тина целуна нежно майката по сухата страна.

— Но ние не бива да оставяме Грета да затъва още по-дълбоко в своята поквара, майко!

Вдовицата поклати тъжно глава:

— Всичко е напразно! Разенбаум, който я познава добре, е на същото мнение. Това беше днес моят последен опит. Вярвах, че все пак няма тъй лесно да се откаже от старата си майка, да я напусне. Но ти сама видя: нито един поглед, нито една сълза от нея, за която аз съм изплакала хиляди сълзи!

Тина кимна мълчаливо; не можеше да говори, тъй препълнено със скръб беше сърцето й. Тя събра разхвърляните неща на сестрата и ги сложи грижливо в дрешника. В гърдите й се надигаше ридание и оная песен все още звънеше в ушите й.


Тина излезе тихо и тръгна бързо по Епископската улица. Когато минаваше покрай къщата на Вартеманови, стори й се, че съглежда фигурата на годеника си в края на улицата. Той отиваше през новия пазар към жилището си. Тина си отдъхна. Щом се прибира у дома, не биваше вече да се страхува, че ще го срещне. През целия ден мисълта за него страшно я бе измъчвала. Добре, че каза поне на майка си, че не може да стане негова жена.

Разкритията на майката, увереността, че не е нищо друго, освен един откъснат лист, който случайността бе отвеяла в скута на тази стара жена, я бяха разтърсили в глъбините на душата й. Отново и отново тя трябваше да мисли за тази жена, която не беше нейна майка, и която все пак толкова я обичаше! И после — мисълта за Грета, за нейната склонност към авантюри, и страшната сцена с майката.

Бледите й страни горяха в огън, когато си проправяше път през гъмжилото на Кралската улица. Вместо с влака, искаше да пътува с парахода. Така ще има по-дълго време да събере мислите си. Баронесата не я очакваше по-рано от вечерта. Безмилостните очи на господарката й не биваше да се забият студено и изпитателно в душата й. Никой не биваше да я види тъй разстроена, както беше сега.

Тя прекоси бързо Александровския площад и се отправи към Яновицкия мост, където спираха параходите. Взе си билет и мина последна по параходното мостче.

Тина въздъхна облекчено, когато застана на предната палуба на малкия параход, който плуваше леко и бавно по река Шпрее между къщите на стария Берлин.

Ако в замъка узнаят, че Грета е една от ония, с които наследникът на Волфсег пилееше парите си, и тя няма да бъде търпяна повече там. А биваше ли изобщо да премълчава това? Не беше ли неин дълг да предупреди баронесата или стария барон? Не… тя ще направи първо опит с младия барон. Той трябва да й обещае, че ще прекъсне всякакви връзки със сестра й, той трябва…

Тя сплете уморено ръце.

А сега и тя създаваше грижи на майка си. Не, въпреки всичко тя не можеше да стане жена на Рьопер. Безброй пъти бе започвала да му пише, да го моли да й върне думата, която необмислено му бе дала, ала винаги бе скъсвала писмата. Тя виждаше мислено неговите критични сини очи, отправени тъй странно насмешливо и тъй презрително към нея и несломимата воля в неговото външно тъй спокойно лице.

Предната палуба беше останала почти безлюдна. Параходът се плъзгаше по водата между просторни ливади и тъмни гори. Слънцето клонеше огнено към заник. Тина пиеше жадно свежия въздух, който повяваше хладен над водата и милваше челото й.

Колко хубав беше светът! А тя беше малодушна и отчаяна. Не, трябваше да се бори смело, да се бори за своето и на близките си щастие! Тя вдигна самоуверено глава. Слънцето хвърляше студения си пламък върху къдрите й.

Тя не забеляза, че до нея беше застанал един мъж, който изучаваше всяка линия на нежното й лице и сините жилки, които прозираха през кожата й. После очите му последваха погледа й унесен в копнеж над смълчаните гори, и когато видя, че очите й гонеха появилото се в далечината Мюгелско езеро, той рече тихо:

— Скоро ще стигнем.

Тина се обърна уплашено.

— Господин графе! — извика леко тя, отстъпвайки крачка назад. Върху страните й се разля огнена руменина. — Простете, не ви видях. Отдавна ли сте на парахода?

— Не — отвърна с лека усмивка граф Еберхард фон Бартенщайн. — Качих се в Садова, ала не смеех да ви заговоря, защото забелязах, че бяхте всецяло заета със собствените си мисли.

Страните на Тина станаха още почервени. Значи той я е наблюдавал през цялото време и е прочел мислите върху лицето й! Тя погледна изпитателно затвореното му лице. Неговият профил й се стори сега още по-остър, а около устата му лежеше дълбока гънка. Графът бе облечен цивилно, Тина го виждаше за пръв път без униформа. Тя бе узнала по-рано, че той иска да напусне службата и от това й беше тежко. Той отгатна мислите й.

— И вие ли ме съжалявате, госпожице — рече той спокойно, — затова, че слънцето не искри вече върху лъскавите копчета? Позволете да ви се представя като ваш съсед земеделец.

— Вие сигурно скоро ще се почувствувате в хубавия Фалкенхаген като у дома си, господин графе, и малкия Гюнтер ще закрепне. По-добре ли е сега? Чух от баронеса Волфсег, че сте в голяма тревога за него.

— Слава Богу, поне заприлича на човек тук. Почти бяхме го отписали, ала изглежда, че селският въздух във Фалкенхаген е чудотворен.

— Как се радвам! — отвърна Тина. — На госпожа съпругата ви ще е паднал товар от сърцето, като е видяла, че малкият е по-добре.

Един мрачен поглед срещна светналото й лице.

— Жена ми? Естествено! Тя, наистина не обича селския живот, ала Фалкенхаген е толкова близко до Берлин, че тя може да отива там всеки ден. А вие по работа ли бяхте там? — прекъсна той разговора.

— Навестих майка си.

— Добре ли са домашните ви? — и без да дочака отговор, той продължи: — Забележително е, как се срещат хората в живота! Не вярвах на очите си, когато познах в новата компаньонка на баронеса Волфсег моята непозната…

— На която вие два пъти направихте голяма услуга, господин графе — усмихна се Тина. — Разбира се, и аз бях немалко учудена, като видях моя спасител и се почувствувах тутакси по-уверена, като разбрах, че сте наблизо.

— Не сте ли добре във Волфсег, госпожице Рамлер?

— Не зная. Баронът е добър към мене, ала госпожа баронесата ме мрази; и аз не зная с какво съм предизвикала тази омраза. Ако не бях длъжна да търпя заради старата си, болна майка, отдавна щях да се махна от Волфсег.

— А младият барон? — запита Бартенщайн и привидно нехайно погледна към Мюгелското езеро.

Тина отново се изчерви.

— Отбягвам го — отвърна колебливо тя.

— Значи той ви преследва? О, познавам много добре това момче. Пазете се от него! Той не се плаши от нищо, когато иска да постигне целта си.

Параходът пореше водите на Мюгелското езеро. Надясно, забулени от нежен, синкав дим, се възправяха Мюгелските планини. Далече на хоризонта над водата се мяркаха рибарските хижи, а още по-далече в тъмнината на черно-зелените борови гори блестеше златният ветропоказател върху кулата на замъка Волфсег.

— Погледнете, господин графе, колко хубава е нашата родина! Всичко е в блясък и ухание. Никога не съм усещала по-дълбоко тихия чар на меланхоличните борови гори и на сините езера, както когато съм седяла тук край езерото при заник слънце и съм гледала към здрачните далечини.

Граф Еберхард погледна съчувствено възторженото лице на своята млада спътница.

Параходът спря. Без да поеме подадената й от графа ръка, Тина стъпи леко на мостчето.

— Пътищата ни се разделят тук — рече тя, след като бяха повървели няколко минути заедно, — аз ще мина през гората, а вие сигурно ще изберете по-прекия за вас път край езерото.

— Ако позволите, ще ви придружа първо до Волфсег. Ще стане твърде късно, докато стигнете, а нощем в гората скитат разни нехранимайковци…

Двамата тръгнаха бавно по мекия път. Тук-там между високите стволове на боровете се промъкваха бледите лъчи на залязващото слънце, откъм замъка проблясваше синьото езеро и навред край пътя цъфтяха диви рози.

Граф Еберхард вървеше дълбоко замислен до Тина.

Вечерта настъпи. Песните на птиците секнаха. Лекокрили пролетни пеперуди си вземаха сбогом с цветята. Гората сякаш се унасяше в сън, зелените върхари шумоляха тихо.

От време на време далече зад дърветата се появяваше бяло платно. То се носеше гордо по тихите води на езерото, над които вече се спускаше вечерният здрач.

— Никога не съм мислил, че нашата стара, песъчлива Бранденбургска степ е толкова хубава — поднови Еберхард отново разговора, гледайки със светнали очи в далечината, — а особено Фалкенхаген е станал тъй скъп на сърцето ми, откакто го стопанисвам сам. Трябва да дойдете някой път, госпожице Рамлер, и да видите новите лехи. Защо всъщност не придружавате баронесата, когато тя ни посещава?

— Вие забравяте, господин графе, че баронесата определя, дали трябва да вземам участие в излетите и посещенията или не. Наистина твърде мила е вашата покана, ала аз не бих желала да се вмъквам излишно в един кръг, към който не принадлежа. Дъщерята на една перачка не подхожда за графския замък. Баронеса Волфсег няколко пъти ми даде да разбера това и аз не зная, дали госпожа съпругата ви не е на същото мнение.

Граф Еберхард поклати недоволно глава.

— Вие имате навик, госпожице Рамлер, да ми разваляте всеки път радостта, която изпитвам от нашето приятелство… смея да го нарека така. Не разбирате ли, че за нас е меродавна само личната стойност на човека, а не положението, което случайно заема? Надявам се, че скоро ще дойдете. Жена ми сигурно ще се радва, а вие трябва да видите и малкия Гюнтер. Обещавате ли ми?

Той й подаде свободно своята силна, загоряла от слънцето ръка и тя сложи доверчиво своята в нея. За миг техните ръце лежаха крепко една в друга и на двамата се стори, че тук се сключваше един съюз, който нищо не би могло да разруши. Ала внезапно ръката на Тина се отпусна безсилно надолу. Очите й се отправиха в смъртна уплаха към далечината. По горския път към тях идваше един мъж. Студено с надменен сарказъм, насмешливите сини очи на доктор Рьопер се впиха в уплашеното лице на Тина.

— Познавате ли господина, който иде насам? — запита Бартенщайн, малко учуден въобще да срещне някого тук, на тихия горски път. — О, не е ли това младия човек, който тогава на Петдесетница, пое от ръцете ви мокрото момче? — продължи той. — Вярно, той е.

— Вие имате право, господин графе — отвърна Тина. — Това е доктор Рьопер, моят годеник. Вероятно е искал да ме посети във Волфсег и понеже не ме е заварил там, дошъл е да ме пресрещне.

— Вашият годеник? — Графът погледна разстроено пламналото в огън лице. — Простете! — рече той с поклон. — Не знаех. Честитя ви от сърце.

Стори му се изведнъж, че пред очите му се надига тъмно море от мъгла и тъмна нощ забулва ухаещата гора.

Доктор Рьопер спря пред тях и свали шапка.

— От Волфсег ли идеш, Феликс? — запита Тина и гласът й сякаш трепереше.

— Да — отвърна той, подавайки й бегло ръка. — Майка ти ми каза, че си била в Берлин. Тръгнах веднага с влака и пристигнах по-рано от тебе във Волфсег.

— Аз се качих на парахода — отвърна кратко и спокойно Тина. — Мога ли да запозная господата: доктор Рьопер, мой годеник, граф Бартенщайн, най-близкият ни съсед, който бе тъй любезен да ме придружи през гората.

Двамата мъже се поклониха студено.

— Струва ми се, имах веднъж удоволствието — забеляза учтиво граф Бартенщайн.

В очите на доктора светна пламъче.

— Да, разбира се, спомням си, спасителя на Паул Вартеман — изсмя се той иронично, после добави, сваляйки още веднъж вежливо шапката си: — Благодаря ви, господин графе, за рицарската закрила, която сте оказали на моята годеница. Сега вече не е нужно да се затруднявате повече, аз сам ще придружа годеницата си до Волфсег.

Двамата се погледнаха мрачно, заплашително, после графът се поклони пред Тина и каза, подавайки й ръка:

— Предавам ви в сигурни ръце, госпожице Рамлер. Не забравяйте обещанието си; жена ми ще се радва да ви види скоро у нас.

Той поздрави бегло доктора и закрачи бързо назад по пътя, по който беше дошъл.

Когато графът спомена жена си, Рьопер въздъхна малко облекчено, но тутакси се обърна ядосано към Тина.

— Какво всъщност означава твоето държание? — нахока я той. — Идваш в Берлин, без да се срещнеш с мене, а после те виждам тук, ръка в ръка с тъй наречения спасител, който навярно винаги се явява навреме, когато имаш нужда от него? Сега си обяснявам, защо е бил там, когато Паул е паднал във водата. Имала си среща с него. Признай!

Тина, която досега бе вървяла мълчаливо до него, го погледна:

— Преди всичко, не позволявам този тон — рече тя, вдигайки глава, — можеш да мислиш, каквото искаш.

Рьопер погледна уплашено годеницата си. Наистина ли това момиче, което вървеше тъй гордо, тъй властно до него, беше онова тъй кротко, тихо момиче, което досега се подчиняваше без противоречие, дори апатично, на исканията му?

— Но ти ще позволиш да дам израз на удивлението си, като чувам, че си била при майка си, без да ми се обадиш. Вярвах, че ще те намеря на гарата, защото не можех да допусна, че ще предпочетеш бавния параход, когато толкова бързаше да се махнеш от Берлин? Отговори най-сетне!

Тина мълчеше. Чак след известно време каза:

— Помолих мама да ти съобщи, че не мога да стана твоя жена.

Докторът се изсмя.

— Да, майка ти изпълни твоето поръчение и сега аз зная защо. Ти искаш да бъдеш свободна за любовните си приключения с един женен мъж. Не те ли е срам?

Тина го погледна уплашено. Ужасът, който се четеше в очите й, беше тъй искрен, че Рьопер тутакси се разкая за прекалените си подозрения.

— Щом имаш това мнение за мене, Феликс, аз не мога да го променя — отвърна тихо Тина. — Мисли, каквото искаш, ала едно ще ти кажа; няма никога да стана твоя жена, защото не те обичам. Никога, чуваш ли, никога!

— А защо тогава ми даде дума? — запита той със задавен глас. Обзе го страх, че ще изгуби хубавото създание, което желаеше с цялото си същество.

— Защото бях самотна, изоставена, дълбоко злочеста; защото се надявах, че ще се успокоя в твоята любов, в твоето приятелство; защото търсех душа, която да ме обича и разбира. Исках да изляза от този кръг, границите, на който бяха тесни за мене. Търсейки пътя, аз се заблудих. Ето защо те моля да ме освободиш, умолявам те, Феликс, защото никога, никога не мога да бъда твоя!

— Ще ми се закълнеш ли, че не обичаш този, който тъй гордо тръгна назад? Аз ще му искам сметка, задето тъй жестоко изтръгна от сърцето ми най-любимата ми на света.

Тина погледна отчаяно лицето на Рьопер, което сега за пръв път имаше едно болезнено изражение, но издаваше и желязна решителност.

— Да не си намислил да се дуелираш с графа? Моля те, твоето подозрение е смешно.

— Ти трепериш сигурно за скъпия живот на приятеля си? — изсмя се горчиво Рьопер. — Не се тревожи, ако ти прави удоволствие, той също би могъл да ме застреля. Животът ми и без това няма никаква цена за мене.

— Не говори така, Феликс — замоли го кротко Тина и хвана ръката му, която леко стисна. — Ти не бива да бъдеш огорчен и наскърбен, защото, дори да те обичах, пътищата ни пак биха се разделили.

— И мога ли да попитам, защо?

— Защото никога не мога да стана жена на един честен мъж. Досега поне бях вярвала, че родителите ми, макар бедни и необразовани, все пак бяха честни и почтени хора. Ала от днес зная, че съм подхвърлено дете, което бедната, стара жена, наричана от мене майка, от състрадание е отгледала. Без баща, без майка, без име, без родина, аз съм самотна до смърт и още с мъчителния страх в сърцето, че тази, която досега наричах сестра, ще опозори побелялата си майка и мене. Грета се отвърна окончателно от майка си, за да последва измамните гласове, които я зоват навън, в пъстроцветието на живота, за да намери там гибелта си. Боя се, че тя е завинаги загубена…

— Тина — прошепна топло докторът. — Тина, успокой се! Ти си имала днес тежки изпитания и не беше правилно от моя страна да бъда суров. Бях толкова възбуден! Прости ми, не исках да те наскърбявам. Ти трябва най-напред да дойдеш отново на себе си, после можем да говорим за нашето бъдеще. Ала за мене е съвсем безразлично, дали си дъщеря на майка Рамлер или на някоя друга, защото аз обичам тебе, а не произхода ти. А за Грета не се тревожи, ще я вразумим отново. Хайнц Вартеман заяви сериозно, че иска да се ожени за нея. Какво по-хубаво от това?

Тина поклати отрицателно глава:

— Не, Феликс, тъкмо с Хайнц Вартеман започна нещастието тогава на Петдесетница, която стана фатална и за мене. Твоите намерения са наистина добри, ала ти не можеш да помогнеш нито на Грета, нито на мене. Ето Волфсег трябва да се разделим, Феликс, но не със злоба и омраза, а в мир. Прости ми, че ти причинявам страдания, но другояче не мога. Сбогом!

Доктор Рьопер изстена пресипнало и отблъсна подадената му ръка.

— Не, никога! — извика той гневно. — Никога няма да те освободя. Ти си моя завинаги! Ти ми даде дума, ти ми принадлежиш и никой няма да те изтръгне от мене, никой! Разбираш ли, никой!

Той я погледна с искрящи от гняв очи.

— Върви си! — рече тя.

Той се обърна рязко, без да се сбогува и се спусна назад по горския път, по който тя бе дошла с Бартенщайн.

Тина застана за миг на едно място и погледна подире му, но после една облекчена въздишка разшири гърдите и. Тя неволно вдигна ръце нагоре към зелените листаци на дърветата, които красяха парка на замъка, и бавно влезе вътре.

В тишината се разнесе пронизителният крясък на сокол, досущ дълга смъртна въздишка, и тя със скръб си спомни онова, което й бе казал Рьопер за графа. Пламенна руменина обагри страните й и скривайки лице в ръцете си, тя изрида поривисто:

— Не, не, аз не го обичам! Това би било престъпление, не изкупим грях! Каква гадост, да мисли такива грозни неща! Той съди за всичко според своята собствена, дребнава душа…

Когато Тина стъпи на широката, посипана с чакъл алея пред терасата, лъхна я зашеметяващо ухание. То се носеше от лехите пред замъка, където току-що бяха цъфнали първите рози.

И въпреки цялата злочестина и безпомощност, едно сладостно, приказно чувство обзе самотната девойка и изпълни с шеметно щастие цялото й същество.

Тина влезе тихо в преддверието. Над замъка Волфсег затрепка ярката вечерница.

Загрузка...