Гласът на света

Втора част

— Кафето пак е студено, госпожице Рамлер — укори сутринта баронеса Волфсег своята компаньонка, която наливаше кафето на голямата веранда на замъка, — толкова ли е мъчно да запомните, че обичам кафето горещо?

— Простете, госпожо баронесо, кафето стои от осем часа на масата, а Мария е забравила да запали спиртника. Ще ви приготвя веднага прясно.

Тина запали чевръсто спиртника.

— Ща бъдете ли така любезна да ми налеете една чаша, госпожице Рамлер? — извика Йобст фон Волфсег иззад вестника, от който изглеждаше всецяло погълнат, и погледна с приветливо добродушие бледното лице на девойката, което тутакси стана леко румено. — Аз на драго сърце ще пия кафето студено, стига да ми е подносено от вашата хубава ръка.

Сома фон Волфсег погледна със зли очи девера си и после се обърна навъсено към своята натрапена компаньонка, която с уверени, сръчни движения пристъпи към стола на стария барон и му подаде пълната чаша с кафе.

„Само това още липсваше — помисли баронесата — моят девер да вземе под закрилата си това омразно същество.“ Имаше само едно средство, да се избави от тия терзания, а именно — да дразни и предизвиква девойката така, че да я принуди сама да напусне. Беше особено важно да държи Тина колкото е възможно по-далече от стария барон.

Баронесата притвори леко сините си очи с дълги мигли и рече привидно небрежно:

— Ах, да, щях да забравя, госпожице. Графиня Бартенщайн ме помоли да ви изпратя днес във Фалкенхаген, да й помогнете малко.

— Хм, та госпожица Рамлер не е пакет — вметна Йобст фон Волфсег — да я изпращаме, където ни скимне. Графинята има достатъчно хора и когато урежда празненство, то сигурно ще се е погрижила предварително за помощници. Освен това госпожица Рамлер е поканена на празненството заедно с нас; другото няма в такъв случай никакъв смисъл.

— Но ти не знаеш ли, драги Йобст, че госпожица Рамлер не е приела поканата? Тя не се чувствува добре в ония кръгове, които лежат извън нейната сфера, и аз самата поставих госпожица Рамлер на разположение на графинята, като чух, че госпожицата не искала да посети празненството. Графинята се оплака, че малкият Гюнтер останал без всякакъв надзор, понеже бавачката внезапно напуснала, а тя иска да има край детето човек, комуто може да се довери.

— Колкото и голямо да е желанието ми да бъда полезна на детето, госпожо баронесо, няма да отида във Фалкенхаген.

Тина произнесе тия думи твърдо и поривисто.

— Вие забравяте, госпожице — отвърна студено баронесата, — че ще вършите това, което аз желая и заповядвам. Моето желание е да отидете във Фалкенхаген и да бъдете полезна там, както това повелява съседският дълг. Давам ви отпуск през времето, през което ще бъдете необходима във Фалкенхаген.

Тежък товар падна върху душата на Тина. Не, не, крещеше сърцето й. Само това не, това не мога!

— Но госпожица Рамлер не е бавачка на деца! — отвърна баронът. — Разбира се, аз също смятам, че като съседи трябва да си услужваме, ала графинята е там, ако за детето й няма кой да се грижи. За днес, естествено, когато във Фалкенхаген всичко е обърнато с главата надолу, работата е друга, макар на мене самия да ми е по-приятно, ако госпожица Рамлер не отиде. Ето защо, госпожице, моля ви, направете го заради мене.

През това, време Тина бе наляла прясно приготвеното кафе в чашата на баронесата. Ръцете й трепереха леко, ала тя, отказвайки се от по-нататъшна съпротива, запита съвсем спокойно:

— И кога ще заповяда госпожа баронесата да отида?

— Веднага, мила моя, веднага! Фридрих може да пренесе нещата ви тутакси, защото, във всеки случай, ще трябва да останете там няколко дни.

„Не мога“ — искаше да каже Тина, ала устните й не отрониха тия думи.

— Не ви ли е приятно да отидете? — запита баронът, подавайки ръката си на младата девойка. — Чета това по лицето ви и разбирам напълно, че не сте във възторг от това положение, в което моята снаха ви поставя против волята ви. Не забравяйте, че всеки миг можете да се върнете тук и че съвсем не е нужно да се принуждавате да стоите във Фалкенхаген, ако чувствата ви по някакъв начин бъдат уязвени.

— Благодаря ви, господин бароне — отвърна Тина поднасяйки ръката му до устните си, — благодаря ви за цялата ваша доброта и любезност.

Безмилостните очи на баронесата припламнаха гневно.

— Надявам се — извика тя на Тина, която рязко се поклони пред нея за сбогуване, — че ще се държите добре във Фалкенхаген и няма да ни навлечете срам.

Тина не отговори нищо. Тя само обърна глава и погледна мълчаливо и твърдо със светлите си, сиви очи баронесата. Сома фон Волфсег внезапно се изчерви и извърна очите си.

Ала Йобст фон Волфсег скочи развълнуван и притисна ръка към челото си.

— Какво ти е? — запита почти нежно баронесата.

— Това момиче ми напомня за някого, когото някога много обичах — промълви той, — и за когото аз винаги мисля.

„Само това липсваше още“ — помисли русата жена и каза високо със съчувствен тон:

— Жал ми е, наистина Йобст, че и ти се хвана на въдицата на тази опасна, кокетна особа. Не можеше да си представиш какъв страх изпитвам, като гледам, как е оплела в мрежите си Ото, а ето, че е започнала да омагьосва и тебе.

Йобст погледна учудено снаха си и поклати глава:

— Не разбирам нито дума от това, което казваш, Сома. Ти заяви, че си много самотна и че не се чувствуваш достатъчно силна да надзираваш цялото домакинство, а сега, когато имаш помощница, ти гледаш да я махнеш. Историята с Фалкенхаген е не само безсмислена, а и нетактична.

— Защото и ти си полудял по това суетно момиче — отвърна упорито Сома, — също като Ото.

— Ото ли? — кипна баронът. — Бих желал да помоля Ото да не посяга с нечистите си ръце към госпожица Рамлер. Впрочем мила Сома, по този повод мога тутакси да ти заявя открито, че търпението ми с Ото е вече изчерпано окончателно.

— Ти винаги си коравосърдечен към клетото момче — изхлипа измъчено русата жена. — Ти не го обичаш, него, единствения, който носи твоето име.

— Не, Сома, аз обичам честността. Мога да прощавам глупави лудории, но не и съзнателни пороци.

Русата жена започна да кърши малко театрално ръце:

— Как не си ме разбрал, Йобст, как не си ме разбрал! Ах, това е непоносимо! Ти си жесток към моя беден син.

— Когото ти, в сляпата си маймунска любов, извини ме за израза, си възпитала като безделник! Известно ли ти е, че Ото отново е подписал полица, падежът, на която е изтекъл още преди няколко дни, но той не я е платил?

Обезумяла от страх, баронесата погледна неподвижното лице на девера си.

— За Бога, как е възможно това, та аз… аз самата…

Тя се запъна. Не можеше да каже, че преди няколко дни бе дала на Ото пет хиляди марки, определени за изплащането на полицата.

— У кого е полицата? — изстена тя.

— У един човек, който се казва Розенбаум. Не се ли казваше така онзи заемодател, който и по-рано, докато още беше жив твоят мъж, се грижеше за вашите парични работи? Какво? Не знаеш ли? Може, но аз зная това добре.

— Той е сигурно някой мошеник, Йобст. Моля те, как можеш да имаш вяра в човек, който носи името Розенбаум! Естествено той е някой долнопробен лихвар, и бедното, неопитно момче е попаднало в ръцете му.

— Моля те, остави това. Този Розенбаум ми изглежда напълно честен човек. Той ми писа твърде учтиво, че е в притежание на полицата, падежът, на която е изтекъл преди няколко дни, и че той, понеже младият барон и не помисля за плащане, би желал да ме запита, дали аз ще платя и тази полица, както по-рано. В противен случай той би трябвало да се отнесе до полковия командир на моя племенник.

— Помогни му само и този път, Йобст! — замоли изплашената жена. — Виж, аз нямам нищо друго на света, освен него. По-рано винаги се надявах и вярвах, че ще намеря у тебе една сигурна опора в житейските несрети, и цели двадесет години се мъчих да спечеля любовта ти. Ала ти не можеше да забравиш онази, която ти измени и аз трябваше да остана с пусто сърце до тебе.

Майорът се раздвижи с неприятно чувство на стола си. Какво бе хрумнало изведнъж на снаха му да разравя старите истории?

Той бе приел от състрадание в своя осиротял дом лишената от средства братова жена заедно със сина й тогава, когато жената, обичаната от него жена, побягна с единственото му дете от неговия дом, навън, в шумния свят.

Тихите домашни грижи на Сома той бе почувствувал благотворно и бе й въздал, на нея, която живееше тъй кротко примирено до него в русата си красота и отстраняваше всеки камък от пътя му, искрено уважение. Докато един ден нейната нежна сдържаност рухна и от студените, сини очи лумнаха безумните пламъци на страстта. Тогава, с няколко сухи думи, той й бе дал да разбере, че не може нито да дава, нито да взема любов, че завинаги ще остане самотен, и че тя трябва да се примири с това, ако не иска пътищата им да се разделят навеки. И тази страстна жена бе се укротила, той не бе имал вече основание да се оплаче от нея; ала цялото нейно сърце се бе обърнало сега към единствения й син, който един ден щеше да бъде негов наследник.

Баронът въздъхна дълбоко. Той погледна несигурно снаха си в очите.

— Прости ми, Йобст, че се забравих. Ала сърцето ми, това буйно сърце, което понякога блъска като сърце на съвсем младо момиче, не ми се подчини сега. Разбира се, аз съвсем не исках да те наскърбявам. Научила съм се отдавна да бъда скромна, макар никога да не съм престанала да те обичам.

Тя говореше с тон на мъченица, и нейните дълги, тъмни мигли прибулиха очите й, сякаш искаха да скрият надигащите се едри сълзи.

Барон Волфсег улови ръката й. Беше му жал за нея, но в същото време, съвсем леко, той изпита самодоволното чувство на самотника, който се вижда възжелан.

— Прости ми, Сома — рече ласкаво той. — Та ние бяхме досега толкова добри другари, защо е необходимо да бъде другояче?

Тя улови поривисто ръката му и притисна кротко страната си към нея. И барон Волфсег продължи с тих и малко смутен глас:

— Още един път, за последен път, ще покрия дълга на Ото, ала няма да го оставя без оная морална проповед, която съм решил да му държа. Ако не се промени, ще помоля да го преместят другаде. В някой малък гарнизон той може би ще се вразуми по-скоро, отколкото тук в Берлин, където всеки ден го срещат хиляди изкушения.

— Ти си добър, Йобст, благодаря ти!

Баронът стана бавно и отиде.

— О, ти! — изстена глухо тя, — какви страшни мъки ми причини ти с твоето равнодушие, с твоята фарисейска добродетелност!

Тя протегна безумно ръцете си след него и рязък смях потрепери на устните й.

— Той трябва да стане мой, само тогава ще мога да спася детето си…

Тина пое с бавни крачки пътя от Волфсег към Фалкенхаген. Тъмните борове се извисяваха гордо в утринната омара. Тя мина край Рансдорфската мелница. Розови детски личица притиснаха дебелите си носленца към стъклата й и се засмяха. Тина не ги видя.

Светлата роса още покриваше листата и цветовете, искрящи капки оросяваха и бледните страни на Тина. За пръв път усещаше тя своята бедност като срам и мисълта за това предизвикваше сълзи в очите й.

Тина прехапа устни. Ето, сега беше принудена да допусне да я изпратят като слугиня в една чужда къща, която тя бе отказала да посети като гостенка. Защо всъщност? Това тя самата не знаеше. Не можеше да забрави думите, които бе й казал Феликс Рьопер при тяхната неочаквана среща. И макар да не виждаше в тия думи нищо друго, освен една смешна, неоснователна ревност, все пак тя не можеше да мисли вече спокойно и без смущение за мъжа, който два пъти й бе помогнал и който владееше като приказен цар нейното моминско въображение.

Освен едно кратко посещение заедно с баронесата, при което графът не бе у дома, тя не бе отивала повторно във Фалкенхаген. Графиня Бартенщайн, която всеки ден се разхождаше на кон из околностите, бе се отбивала често във Волфсег, понякога заедно с графа, ала Тина бе ги виждала твърде рядко и то бегло. Веднъж обаче тя бе срещнала графинята с малкото момченце, което бавачката возеше в разкошна детска количка, в гората и Андреа бе я заприказвала. Графинята бе се показала твърде мила и приветлива към нея и нейната лъчезарна усмивка беше прогонила тежката и глуха мъка от душата на Тина. Бе й позволила също така да вземе от количката му малкия Гюнтер, който наистина все още беше твърде нежен, ала нямаше вече онзи старчески вид, както в Берлин; когато детето се усети в нейните ласкави ръце, то разтегна устицата си в усмивка. Усмивка се появи и в неговите големи, сини очи и графинята бе казала почти завистливо:

— Как добре умеете да се отнасяте с деца! Аз съм лишена от тази способност. Само да докосна това хлапенце, и то тутакси започва да реве неистово. Как бих желала да можех да ви имам всякога при себе си за моя малък Гюнтер.

Синьото езеро проблясваше вече тук-там през храстите. Виждаше се вече и Фалкенхаген. Скоро тя ще влезе в дома на Бартенщайн и неговите повелителни очи ще я запитат хладно и учудено: Какво търсиш тук?

Огнена руменина заля страните на Тина. Тя постави бързо на главата си широкополата сламена шапка, която досега бе държала в ръката си и влезе в парка, където многобройни работници се мъчеха да нагласят по дърветата пъстри книжни фенери и разноцветни електрически крушки. Навред по алеите лежаха инструменти и тел и внезапно тя чу гласа на графа, който енергично даваше някакви заповеди.

Когато забеляза Тина, която бавно се приближаваше към него, той изведнъж замлъкна. В очите му се криеше дълбока уплаха, която накара Тина да се разкае за идването си.

— Сигурно идвате, за да вземете лично назад отказа си да присъствувате на нашия празник, госпожице Рамлер? — запита той след вежливото приветствие, малко смутен, че Тина не видя ръката му, която той й бе подал. — Радвам се от сърце.

— Не, господин графе, идвам като помощница по поръчка на баронеса Волфсег.

Той отстъпи смутено крачка назад и след това двамата тръгнаха заедно по насипания с пресен чакъл път към замъка, тъй като работниците бяха започнали да се вслушват в разговора им.

— Като помощница ли? Заради Гюнтер?

Тя кимна и в неговата душа възкръсна една приятна мисъл: „Значи въпреки залисиите около празненството, Андреа не е забравила съвсем детето, помислила е и за него.“

После, гледайки твърдо Тина, той запита високо:

— И вие дойдохте на драго сърце?

— Като помощница, да! Като гостенка, не! — призна открито Тина.

— Защо не?

Гласът му звучеше твърдо и повелително.

— Защото не искам да бъда само търпяна, защото не подхождам за вашите кръгове, въпреки вашето приятелство и добротата на графинята.

Върху неговите леко обгорени от слънцето страни се появиха румени петна, зъбите му захапаха от вълнение долната устна. Ала той бързо доби отново външното си спокойствие и каза, като се поклони рицарски:

— Ако не искате да дойдете у нас като гостенка, то аз ви моля да смятате Фалкенхаген за къща, в която бихте могли да се чувствувате като у дома си. В този смисъл аз ви поздравявам с добре дошла, като мила приятелка, на която ние трябва с благодарност да протегнем ръцете си.

В този миг Андреа изтича в една лека, бяла утринна рокля като вихрушка по стълбите на терасата, и прегръщайки свойски Тина, извика със смях:

— Мила, незаменима госпожице, колко съм ви благодарна, че дойдохте! Слава Богу, страхувах се, че ще трябва да се откажем от празненството, защото малкият започна да се проявява като луд и непрекъснато крещи за бавачката си. Толкова се е разглезил! Бие ме и ме драска, само като го докосна, и тогава изведнъж си спомних, че вие сте досега единствената, на която се е усмихнал. Дано успеете да успокоите детето и да започне отново да пие от шишето. Старата бавачка от Рансдорф, която е гледала и мене, също не може по никакъв начин да се справи с него. А всичко това, което излагате вие в писмото си, с което отказвате да присъствувате на нашето празненство, са безсмислици, мила госпожице Рамлер. Ще се забавлявате много добре, а мъжът ми ще се погрижи да ви намери най-добрите танцьори.

— Аз никога не съм танцувала, госпожо графиньо. Вие сте много любезна. Ще ме заведете ли сега при малкия?

По време на разговора те бяха влезли вече в замъка и Андреа погледна Тина като някакво осмо чудо на света.

— Не сте танцувала никога? — запита тя с учудване. — Как е възможно това?

Ала в същия миг Еберхард я погледна укорно и тя побърза да отведе Тина. Граф Бартенщайн погледна след двете жени и поклати глава. „Каква е сега — помисли той — очарователно любезна и сърдечна, а някога ми наговори такива лоши и грозни думи за това момиче, което сега обсипва с доброта и благоволение, защото има нужда от нея.“

Лек гняв се надигна в него и той се отправи навъсено назад към парка, за да наглежда приготовленията за празненството, към което предварително питаеше дълбоко отвращение.

През това време графинята бе завела Тина в детската стая. На едно ниско столче седеше старата бавачка Лена и напразно се мъчеше да сложи шишето с мляко в устата на малкото момче, което буйно се съпротивляваше. То беше станало червено като рак. Една дебела гневна жилка беше изпъкнала застрашително върху челото му. То блъскаше бясно с ръце и крака около себе си и ревеше като диво, когато двете жени влязоха в стаята.

— Няма да можем да вразумим малкия господин граф, милостива графиньо — завайка се старата с беззъбата си уста. — Единственото, което още би могло да помогне, то е, да го понаплескаме малко отзад.

— Тетко, как можеш да приказваш така! Как ще вземем да бием малкото! — извика младата майка.

— Ще го хване гърч от ината му — продължи сърдито старата. — Вижте само, каква злоба е изписана на лицето му!

Тина бе взела от скута й ревналото дете. Тя пристъпи с него към прозореца и нежната й ръка помилва леко сгорещеното му лице. Малкото остана изведнъж като смаяно, спря да реве и се втренчи упорито в непознатата.

— Защо викаш толкова, малки господине? — укори го тя шеговито. — Защо си толкова лош и не искаш да пиеш мляко от това хубаво шишенце? Ако ти не го искаш, ще дойде маца и ще ти го грабне. Ела, мац, мац, ела да вземеш шишенцето на Гюнтер!

Малките ръчички на детето се вкопчиха плахо в шишето. Големите, сини детски очи гледаха втренчено лицето на Тина и после русата главица се облегна с тихо хлипане върху рамото на девойката, сякаш търсеше в нея закрила от всички нанесени му неправди, и едри, бистри сълзи се търколиха по румените му бузички.

— Ето, сега Гюнтер е добро дете — похвали го Тина.

Тутакси една лека усмивка прекъсна потока на сълзите и малката ръчичка бръкна в къдриците на Тина. Тина седна в едно малко кожено кресло и притисна силно детето до гърдите си.

— Така, сега Гюнтер ще изпие млякото от шишето — припя му ласкаво тя, — и после леля ще го сложи в мекото легло, и Гюнтер сладко ще заспи.

Детето я гледаше с широко разтворени очи. Тя поднесе шишето към устата му, ала то отново я стисна здраво.

— Ела, мацо — извика тя, — изпий на Гюнтер шишето! Гюнтер не иска.

Усмивка светна в големите детски очи и червената устица се отвори широко.

Тина пъхна ловко биберона в устата му и Гюнтер започна да дърпа жадно презираното досега мляко, като не откъсваше очите си от Тина.

— Младият господар пие — извика тетка Лена, втурвайки се в кухнята. — Пие, да, не е лъжа, пие!

— Пие! — извика радостно графинята на мъжа си, който беше дошъл пред замъка. — Представи си, Еберхард, пие! Госпожица Рамлер само му заприказва и той тутакси млъкна. Никой от нас не беше в състояние да го успокои.

— Защото всички вие сте в страшно вълнение заради празненството и малкият само ви пречи — измърмори Еберхард. — Дотам стигна работата, че трябваше да дойде едно чуждо момиче, да укроти детето ти.

— Чуждо момиче! Не допада ли и на тебе, не е ли тя наша най-близка съседка и не я ли обичаме всички? Аз ще бъда наистина твърде мила и любезна към нея, но ти не бива вече да се мръщиш, а да си предадеш най-сетне празничен вид. Аз отстъпих в толкова неща Еберхард, отстъпи сега и ти малко. Искаш ли?

Тя му подаде хубавата си, бяла ръка с искрящи пръстени, и любовно му се усмихна.

Той поднесе ръката й до устните си.

— Ще се постарая да ти угодя, Андреа — отвърна той и поведе жена си навътре в парка, за да хвърли един последен поглед.

— Насмалко щях да забравя — забеляза той, — да ти кажа, че Ериксон ще дойде. Вчера сутринта бях в ателието при него и просто насилствено му изтръгнах обещанието.

— Което е било съвсем излишно — отвърна студено Андреа. — Знаеш, че не мога да го търпя, а неговият почти груб отказ на поканата, за която аз предварително се противопоставих, трябваше да те въздържа от всеки по-нататъшен опит.

— Аз съм на съвсем друго мнение, Андреа. Аз държах много на това Халфдан Ериксон да дойде. Неговото присъствие ще пречупи върха на всички глупави клюки във връзка с картината, която аз дори не съм видял, и която сега странствува от изложба на изложба. Хората трябва да видят, че аз съм в най-добри отношения с Ериксон и че в мълвата, че ти си му служила за модел, няма нищо вярно. Боже мой, та какво от това, че картината имала чертите на твоето лице? Хората винаги са прекалено склонни, да раздуват работите, да търсят навсякъде някаква пикантна тайна, а заради една глупава клюка аз, действително не желая да загубя приятеля си.

Андреа погледна враждебно мъжа си.

— Но все пак не е необходимо просто да принуждаваш приятеля си да идва тук, щом той самият не чувствува никаква нужда от нашето общество. Аз съм извън себе си, че Ериксон ще дойде. Нямам и дама, която да поставя на масата до него.

— Госпожица Рамлер — забеляза спокойно Еберхард. — Тя сигурно ще го забавлява великолепно.

— Така ли? — извика остро Андреа. — Добре, щом казваш ти, ще трябва само да се помъчим да склоним момичето да ни окаже тая чест. Тя е забележително надменна и тъй решителна, че дори нашият син млъкна пред нея.

Тя тръгна бързо назад към замъка, но скоро отново забави крачките си. Значи въпреки всичко той щеше да дойде и тя не биваше дори да го посрещне враждебно, а трябваше да се усмихва и може би и да търпи той да й целуне ръка.

Сляпото доверие на Еберхард в приятеля му, когато цялото берлинско общество — Андреа знаеше това точно — шушукаше за картината, макар че тя отдавна бе изчезнала от изложбата, беше наистина едно съвсем безвкусно само превъзнасяне. Тя самата бе говорила с възмущение на мъжа си за тази картина и бе настояла пред него да поиска сметка от Халфдан. Еберхард бе се изсмял сърдечно на това схващане, ала все пак на другия ден бе отишъл у Шулте да види картината. Тя не беше вече там, а Халфдан Ериксон, когото той бе посетил, спокойно и весело бе му признал, че е възможно при създаването на тая картина образът на Андреа да се е мяркал във въображението му като копнеещо светско дете и че също така допустимо е нейните черти да могат да се открият върху картината. Той би могъл даже, ако Еберхард намира нещо лошо в това, да оттегли съвсем картината си, още повече, че радостта му от нея отдавна била вгорчена.

Еберхард бе се засмял и махнал с ръка: „Не, не, аз направих това за успокоение на жена ми, която, мисля, се страхува за доброто си име.“

Андреа се качи по стълбите. Обзе я някакво необяснимо безпокойство. Прислужниците тичаха един през друг като рояк пчели, яви се икономката с всевъзможни въпроси, домоуправителят надзираваше нареждането на празничната трапеза и даваше с тържествен глас своите заповеди. Андреа гледаше и слушаше всичко като насън. С подкосени колене тя влезе в детската стая, където Тина все още седеше с детето на скута си.

При влизането на Андреа тя сложи усмихнато пръст на устните си. Детето спеше. То лежеше спокойно, проснало доволно малките си розови ръце и крака, със сладка, весела усмивка на лицето. Малката ръка и в съня все още държеше здраво една от къдриците на Тина.

„Досущ мадона“ — помисли Андреа, като видя, как нежно младата девойка се бе навела над детето, над нейното дете, и в нея трепна смътна ревност.

„Дори и детето не е твое!“ — прониза остра мисъл сърцето й. „Тази чужденка струва повече за него, отколкото собствената му майка.“

Тя нагласи леглото на детето, направи знак на Тина да го положи и после й кимна да излезе с нея навън.

— Елате — прошепна Андреа, — бавачката може сега да бди над детето. Искам да ви покажа определената за вас стая, а след това ще пратя един прислужник с кон във Волфсег, да ви донесе някоя вечерна рокля. Вие трябва днес да украсите нашето празненство, нищо не може да ви спаси!

Тина вдигна умолително ръце.

— Имам вече и един сътрапезник за вас — усмихна се мъчително Андреа, — прочутия художник Халфдан Ериксон.

Тина се изчерви силно. Тя си спомни, че той беше приятел на доктор Рьопер. Графинята изтълкува другояче нейното изчервяване и запита недоверчиво:

— Познаваме ли го?

— Да, много добре. Радвам се, че пак ще го видя — помъчи се да се окопити Тина. — Той е приятел на моя годеник.

— Вие сте сгодена? Ах, та аз съвсем не знаех това — извика графинята и лицето й отново светна. — Приемете тогава моите хиляди благопожелания.

Тя обгърна с ръка Тина и влезе с нея в една хубаво наредена стая.

— Така, сега си починете малко и вземете нещо да се освежите. И нали, когато всички гости пристигнат и се разпръснат из залите, вие от време на време ще надниквате в стаята на малкия ревнивец, да видите дали тетка Лена го гледа добре и дали мирува. Така ще мога поне да се посветя спокойно на гостите си, нещо, в което тази сутрин съвсем не бях сигурна. Хиляди благодарности, мила госпожице. Ще ме намерите по всяко време в голямата градинска стая. Обядваме долу в два часа. Ако имате някакви желания, позвънете на прислугата. И така, довиждане, мило дете, до обяда!

Още една нежна прегръдка, един светъл поглед и Тина остана сама.

Тежко беше на душата й, че каза на графинята за годежа си, който все пак, поне за нея, беше развален. Тя не носеше вече и тънката златна халка, която Рьопер беше сложил на пръста й, макар докторът да й беше заявил, че за него годежът е в сила и че и не помисля да я освободи.

Майката също бе й потвърдила това преди няколко дни в едно писмо с нейния груб, несръчен почерк. Рьопер бил при нея и казал, че годежът остава в сила.

Тина въздъхна дълбоко и пристъпи към широкия, нисък прозорец на стаичката си, която й се видя толкова мила и приветлива. Изпъстрените с цветя калъфи на мебелите, ефирните бели завеси пред стъклата и нежносините стени придаваха на стаята нещо пролетно нежно и Тина изведнъж отново доби старото чувство като в детска приказка.

Тя се струваше сама на себе си като омагьосана в този достолепен замък, където всички бяха толкова добри и любезни и не се отнасяха към нея като към прислужница, както във Волфсег, а я оставяха като равноправна да вземе участие в целия блясък, който щеше да се разискри на днешния ден във Фалкенхаген. Всичко това я зашеметяваше.

Съвсем безразсъден й се стори сега отказът, продиктуван й от нейната уязвена гордост. Тя искаше сега да пропъди всички тия безполезни мисли. Искаше да се наслади на днешния ден — та тя беше още толкова млада! С пламенна радост искаше да вдигне веднъж към устните си стакана на щастието, който лъчезарният свят й поднасяше.

Тя нахвърли набързо няколко реда върху едно листче хартия. Поръчваше да й изпратят от Волфсег една бяла рокля, единствената, която притежаваше. И реши да я украси с рози, със свежи рози.

Фалкенхаген блестеше в празнична омая. Голямата столова в приземния етаж, заедно със съседните стаи, в които се разпръснаха поканените, бяха потънали в рози. Пръснати върху масата, те светеха като червени кървави капки върху скъпата бяла покривка и тяхното зашеметяващо ухание се носеше от безбройни вази като тежък облак.

Гостите играха тенис в градината и танцуваха на открито. След угощението беше определено да направят една разходка с гондоли по Мюгелското езеро и да се илюминира парка. Лека-полека Тина се чувствуваше все по-свободно в тоя кръг, който досега й беше чужд.

На днешния обяд, на който графинята беше твърде разсеяна, но очарователно добра към нея, тя бе разговаряла живо с граф Бартенщайн за няколко нови книги, които бе чела и развълнуваното й сърце ставаше все по-спокойно при неговата обстойна и веща реч. Тримата бяха станали твърде доволни от трапезата и Тина помогна сръчно и умело на графинята в разпорежданията, които се бяха оказали необходими. После отиде да даде отново шишето с мляко на малкия ревливец, който изгука весело, като я видя и тя се убеди, че нищо не му липсваше. Между гостите тя се яви една от последните.

В своята проста бяла рокля, с няколко бледи рози на колана, тя наподобяваше някакво приказно дете сред малко или повече блестящите тоалети, което случайно се е залутало в обществото на бляскавите униформи, на шумящата коприна и на искрящите диаманти.

От нейните червеникави къдрици се излъчваше един почти твърд, металически блясък и високата, гъвкава снага се движеше тъй уверено и прелестно между групите от гости, че мнозина се питаха учудено, кое е това странно същество, което почти неотстъпно се движеше наред с домакинята и от време на време даваше нареждания на прислужниците. Андреа бе представила Тина като близка домашна приятелка и поради това баронеса Волфсег й бе отправила един горчиво зъл поглед.

Ото фон Волфсег, който беше дошъл с неколцина офицери от Берлин, остана като гръмнат, когато забеляза Тина между поканените и неотстъпно я следваше, където и да отидеше тя, в очакване, че ще може поне за миг да остане насаме с нея. Ала Тина всеки път бе се изплъзвала ловко и в края на краищата Ото изгуби надежда и се посвети на други дами.

Освен това и чичо Йобст бе го погледнал много строго и бе му дал по един категоричен начин да разбере, че няма да търпи това очебийно преследване на госпожица Рамлер. Майка му пък бе му прошепнала още с идването си, че Розенбаум е съобщил на чичо му за полицата, и че с голяма мъка й се удало да го склони да я плати и този път.

Най-сетне започна и гощавката, на която шампанското се лееше на потоци. Прислужниците подадоха на всяка дама по един венец от рози, който те сложиха на главите си. Кадифено меките цветя светеха бели, розови и червени върху кестенявите и руси коси на хубавите жени.

— Лукуловските пиршества на римляните стават отново на мода — забеляза Халфдан Ериксон към сътрапезницата си, сочейки розовите венци. — С тази само разлика, че това прекрасно лятно украшение не отива на нашите модерни жени. То не подхожда на модерните им фризури. Единствено вам, уважаема госпожице, и на домакинята бих признал правото да носят достойно украшението на хубавите римлянки.

Той намести по-добре венеца от бели рози върху къдрите на Тина и добави:

— Простете, ала моето око на художник е пленено сега от вашия прелестен образ, който тутакси бих желал да нахвърлям върху платното. Феликс сигурно ще съжалява, че не може да се възхищава от вас, феята, така, както аз.

Тина изпита леко смущение и даде друга насока на разговора.

— Виждали ли сте наскоро доктор Рьопер?

— Да, вчера. Стори ми се малко раздразнен и изкуствено весел.

— Не ви ли съобщи, че нашият годеж е развален?

— А, значи това е било! — рече бавно художникът. — Не, не ми каза нито дума.

— Феликс отказва да ме освободи — промълви Тина, в която отново се пробуди чувството на предишната окаяност, — а аз все пак никога няма да стана негова жена.

Тъкмо в този миг граф Бартенщайн погледна към двамата. Той видя, как силна руменина обагри страните на Тина и как Халфдан Ериксон хвана двете ръце на девойката, сякаш искаше да й попречи да направи нещо прибързано. Гняв се надигна в душата на Еберхард. Какво означаваше това? Какво си позволяваше Халфдан с тази девойка, която най-сетне беше, гостенка на неговия дом?

Още едно лице бе забелязало странната беседа — Андреа. Тя седеше развълнувана и бе вперила погледа си в Тина, с розовия венец върху златистите къдри, които блестяха като лениви змии върху шията й.

Цялата гордост на Андреа лумна в егоистичното й сърце. Освен няколкото поздравителни думи, Халфдан Ериксон не бе сметнал за нужно да отдели малко време за разговор и с нея, а сега се държеше така, сякаш тази бледна, незначителна особа е привлякла целия му интерес. Тя забеляза, че и Еберхард гледаше с възмущение към Тина.

„Естествено той също е смаян от тази интимност на госпожица Рамлер с Ериксон“ — помисли Андреа и почти не слушаше мечтателните излияния, които възбудено й шепнеше принц Хоенщайн, седнал до нея; едва по-късно тя се обърна бавно отново към принца, чиито ласкателства инак не я оставяха съвсем равнодушна. Тя беше твърде недоволна, макар принцът пламенно да я уверяваше, че уреденото от нея празненство се е превърнало в приказен сън.

„Еберхард никак ли не е ревнив? Не — помисли тя с горчивина, — той дори и не поглежда към мене. Седнал е като пън до баронеса Волфсег, така, сякаш не е домакин, а съвсем чужд гост.“

Веднага след ставането от трапезата Тина побърза да отиде при малкия Гюнтер; тя го взе в скута си и той тутакси започна да маха радостно с ръчичките си.

— Просто да не повярва човек — рече тетка Лена, — как се промени малкият господин граф!

В същия миг на вратата се появи граф Еберхард. Той погледна смаян нежната моминска фигура, която с розов венец в косите, подаваше шишето с млякото на детето. Той също се почувствува затрогнат от тази гледка, както по-рано неговата съпруга, сякаш виждаше пред себе си образа на мадона, пример на чиста, свята майчина любов.

Тетка Лена се измъкна плахо през вратата; тя винаги предпочиташе да стои по-далече или въобще да я няма при господаря й, чиято повелителна осанка я объркваше.

Тина вдигна очи, страните й бяха румени.

— Вижте само, господин графе, колко мил и послушен е вече малкият. Ще вземете ли шишето?

Тя подаде на Еберхард изпитото до дъно шише и той го сложи внимателно на масата.

Малкият Гюнтер се протегна лениво върху скута на Тина и погледна усмихнато между дългите мигли на полузатворените си очички към нея. Тя се наведе и целуна сърдечно детето по нежните, малки устни, които й се усмихваха като ухаещи, нежни розови листца.

През широките прозорци падаха последните отблясъци на слънцето. Те припламваха пурпурно върху последните рози в косите на Тина и изведнъж Еберхард почувствува неотразимо, че би трябвало да коленичи за молитва пред тази девойка, която бе взела тъй майчински топло присърце неговото клето, малко дете, неговия Гюнтер, който роден без любов — той чувствуваше това — щеше да остане завинаги сиротен в живота си. Той погледна умолително Тина, взе детето от ръцете й и го целуна по устата, върху която преди малко бяха лежали нейните топли устни.

Никой от двамата не пророни дума. Еберхард излезе тихо навън и веднага след него в стаята влезе тетка Лена, хвалейки непрекъснато послушното дете. Тина го сложи в ръцете на бавачката и също напусна детската стая, в която наследникът на големия род скоро заспа здраво и сладко.

Изпълнена от най-противоречиви чувства, Тина побягна в градината. Тя самата не знаеше, какво я бе разтърсило тъй дълбоко. Знаеше само, че мъжът, който преди малко бе излязъл тъй тихо от стаята, страдаше дълбоко и тежко. И тя имаше чувството, че трябва да пристъпи с топлота към него, да застане редом с него, тя, която вътрешно също беше тъй разкъсана и тъй се нуждаеше от утеха.

Тина навлезе още по-навътре в парка, където бе започнало вече да се здрачава.

Там долу светеха вече първите лампиони на гондолите и откъм определеното за танци място се носеха звуците на игривите виенски валсове.

— Гръм и мълнии, пипнах ли ви най-сетне — прозвуча ненадейно един малко пресипнал глас в ухото й и тя видя уплашена насреща си безбрадото лице на младия Волфсег, което се наклоняваше към нейното.

— Къде току се врете? — запита я той почти гневно. — Търся ви непрекъснато от един час насам! Вие трябва да танцувате с мене.

— Съжалявам, господин барон — отвърна Тина, като го измери с отблъскващи очи, — нямам никакво намерение да танцувам, още повече, че и госпожа майка ви не би погледнала с добро око на това.

— Не ме е грижа за майка ми. Аз ще танцувам с вас.

Той беше видимо под силното влияние на изпитото вино — лицето му пламтеше тъмночервено под бялорусите коси.

— Освободете пътя, господин барон, инак ще бъда принудена да викам за помощ.

— Подобна постъпка не би ме учудила у вас. Как ли умеете да драскате! Да, червените коси винаги са опасни. Ала съвсем не мога да проумея, защо е тази превзетост у вас? Боже Господи, щом човек има сестра, която танцува в „Зимната градина“, наистина няма защо да се плаши толкова. Впрочем Грета е дяволски мила, малка жабка. Прекарах възхитителни часове с нея.

Той целуна въодушевено върховете на пръстите си и погледна нагло в ужасеното лице на Тина.

— Оставете ме веднага! — извика възмутено тя. — Ако не се срамувате да се хвалите с това, че сте отбили от правия път клетото дете на една бедна вдовица, то си е ваша работа. Но че имате още и дързостта да хвърляте в лицето ми вашето съмнително приключение, когато ние всеки ден кършим ръце за злочестото момиче, попаднало в покварено общество, това е действително върха на безсрамието!

Ото фон Волфсег погледна съвсем смаян възмутеното, гневно червено лице на девойката, която се осмеляваше да му отправя такива думи.

— Така ми харесваш, малката — изсмя се той, — така ти си двойно по-хубава, а пък засега и не искам нещо повече от една целувка.

Тина изписка високо от уплаха.

Тя чувствуваше вече неговия горещ дъх над страните си, но в същия миг усети, че някой я дръпна силно назад и един мъжки глас изтрещя срещу барона:

— Негоднико! Не се ли срамуваш да нападаш тук едно беззащитно момиче?

Ото фон Волфсег погледна смаяно чичо си, който държеше в ръцете си изпадналото в безсъзнание момиче.

— Не може и дума да става за беззащитност, чичо. Госпожицата сама ми даде право да се приближа интимно към нея.

— Млъкни… и се махай от очите ми! Ти злоупотреби недостойно с моето търпение. Преди да се върнеш в Берлин, искам да поговоря с тебе. Моето търпение вече е изчерпано окончателно. Махай се!

Ото не се осмели да му възрази. Хубава попара бе си надробил заради тази глупава, червенокоса особа. Ако сега старият не изплати полицата, щеше здравата да загази.

— По-добре ли сте сега? — запита Йобст фон Волфсег нежно, без да сваля ръката си от раменете на девойката.

— Благодаря, да — отговори едва чуто Тина и погледна с широко разтворени, безжизнени очи към пътя.

Там стоеше граф Бартенщайн, гледаше я втренчено и сякаш не вярваше на очите си.

Старият Волфсег бе проследил погледа й. Сега и той се уплаши и неволно свали ръцете си от тялото й.

— Госпожица Рамлер щеше да падне в несвяст — опита се да обясни той и в същото време очите му се спряха втренчено върху един малък медальон, който висеше на тънка златна верижка над гърдите на Тина.

Откъде и как беше стигнал той до това момиче?

Той съхраняваше от дълги години същия медальон в едно ковчеже.

Мрачно застрашителните очи на графа го накараха да дойде малко на себе си.

Ала той не можеше сега наистина да даде каквито и да било по-нататъшни обяснения. Тина трепереше под унищожителния поглед на графа.

— Смея ли да ви помоля за един кратък разговор, господин графе? — запита барон Волфсег сдържано, — но преди това бих искал само да отведа госпожица Рамлер.

— Излишно е, излишно е, високоуважаеми господин бароне — усмихна се саркастично Бартенщайн — положението е достатъчно ясно. Тъкмо сега съм извънредно зает с останалите мои гости.

Той се обърна, като поздрави леко барона, без да погледне Тина и се отдалечи бързо.

Тина скри лице в треперещите си ръце и изхлипа високо:

— Сега той ще ме презира.

— Успокойте се, мило дете, успокойте се — опита се да я утеши Йобст фон Волфсег — аз ще обясня всичко на графа. А сега елате. Тук вие сте под моя закрила и никой няма право да ви обижда.

Опирайки се на ръката му, Тина тръгна към замъка. Тя съвсем не чу, когато графинята й извика, че трябва да започне осветлението, за да могат да тръгнат с гондолите по езерото. Тя изтича задъхана по стълбата към малката стаичка, която бяха отредили за нея, отпусна се безпаметна на колене и горещи сълзи бликнаха от очите й.

Сега всичко беше свършено. Благодарение на Грета Ото имаше в ръцете си едно сигурно оръжие срещу нея, което той щеше да използува и майка му щеше стръвно да си послужи с него, за да я отстрани от Волфсег. Каква можеше да бъде закрилата на барон Йобст, когато сам той даде повод за едно страшно недоразумение! Та тя беше видяла преди малко презрението, което пламна насреща й от очите на граф Бартенщайн.

Целият парк се разискри в бенгалските огньове, а долу на брега на езерото под звуците на нежна музика се събираха украсените с пъстри лампиони лодки. Всички потеглиха навътре в езерото, в меката, топла лятна нощ; само тя остана самотна в замъка и никой нямаше да забележи отсъствието й, никой нямаше да пита за нея. Или не — може би детето щеше да заплаче.

Тина изтри бързо сълзите си и се отправи веднага към детската стая, където малкият Гюнтер беше кротко заспал.

Тя отпрати бавачката, после коленичи съкрушена пред малкото легло. Притисна за последен път малките, свити ръчички — тя, която нямаше родина, която беше бездомна.

Ракети се издигаха към нощното небе и пръскаха едри огнени искри. Заглъхнали звуци на песни се носеха откъм езерото; лодките се люлееха по вълните, в които се отразяваха разноцветните светлини на лампионите.

Когато лодките с гостите се понесоха по тихите води на езерото, Андреа чакаше в една разкошно украсена гондола принц Хоенщайн, с когото бяха уговорили да пътуват заедно. Не можеше да разбере, къде се бавеше той още.

Русият лодкар, който трябваше да вози графинята и принца, потопи нетърпеливо веслата.

В същия миг откъм замъка се спусна към лодката високата, широкоплещеста фигура на Халфдан Ериксон. Той се стъписа, когато видя сама Андреа, която бе метнала един бял дантелен воал върху русите си коси, ала тутакси скочи решително в лодката и каза на лодкаря, като взе веслата от ръцете му:

— Нямам нужда от вас, аз ще карам сам.

Лодкарят скочи послушно на брега и няколко мощни удара с веслата отведоха бързо лодката навътре в езерото.

Всичко това стана за няколко мига.

Андреа седеше като вцепенена. Ужасените й, почти безумни очи не се отместваха от неподвижното лице на мъжа, чийто поглед беше отправен мрачно към нея.

Тя искаше да извика, да го накара да обърне назад лодката, ала устните й не бяха в състояние да отронят нито една дума.

— Силата предхожда правото — изсмя се изведнъж Халфдан Ериксон. — Не изглеждате много очарована, милостива графиньо, от това, че аз, роденият в праха клетник, се одързостявам да управлявам вашата лодка, когато за тази чест бяха предвидени други, знатни гости.

Андреа сви презрително рамене и загърна по-плътно бялата си шия със сребърната лисица.

— Ако не сте добър гребец, господин Ериксон — отвърна тя саркастично, — може тая нощ двамата да намерим гроба си сред водните лилии. Мюгелското езеро е твърде коварно. Бих ви посъветвала да обърнете лодката назад и да потеглите отново с вашата сътрапезница, както беше наредено.

Ериксон забеляза с открито тържествуване, че нейното равнодушие беше само привидно.

— Страхувате ли се от мене, графиньо?

— Аз? От вас? Страхувам се най-много от това, че не зная, доколко сръчен сте в управлението на лодка. Всъщност съвсем безразлично ми е с кого от моите гости ще се возя и ще гледам красивата игра на огньовете.

Една светла ракета се издигна с глухо съскане и се разсипа в пъстроцветен огнен дъжд под тъмното небе.

— Сигурен съм, че ще се яви буря, графиньо — рече злорадо Ериксон. — Погледнете само, как лодките с пъстрите светлини се мъчат да останат колкото е възможно по-близко до брега. О, ще бъде весело.

Нещо диво, буйно трепна върху лицето на Халфдан и Андреа почувствува смътно, че може би часът на отплатата наближаваше. Искаше да го помоли да обърне лодката назад, към брега, ала устните й, мимо волята й, останаха затворени.

Далеч, все по-далеч летеше лодката по вълните. Замъкът едва се виждаше в далечината като малък, искрометен скъпоценен камък.

— Вижте там вашия свят, графиньо — рече насмешливо Халфдан, като посочи замъка. — Колко тесен и малък е той! А вижте тук моя свят!

Той обгърна с ръка широко разлятото езеро, над което в същия миг проблесна първата светкавица.

— Даде ли ви този свят онова, което очаквахте? Не, не вярвам, ала вие сте упорита, графиньо. Вие все още гоните блуждаещите огньове.

Една страшна гръмотевица разтърси простора.

Андреа прехапа устни. Халфдан Ериксон не биваше да я види страхлива.

Ненадейно Халфдан се изправи в малката лодка и я остави нехайно да се носи по вълните.

— Сега, управлявайте добре кормилото, графиньо — изсмя се той, — за да стигнете сигурно пристанище.

— Вие сте обезумял — извика в уплаха Андреа. — При тази буря е невъзможно да се върнем назад. Трябва да се опитаме да свием наляво, за да се доберем до тесния ръкав на Шпрее, иначе сме загубени.

— Защо този страх, графиньо, за кого искате да запазите този драгоценен живот?

— За моето дете — отрони се тихо от устните на Андреа.

Ериксон се засмя, ала седна отново и пое в ръцете си веслата. Андреа обърна кормилото, мъчейки се да запази посоката към Рансдорф.

— Как сама се мамите, графиньо! Сякаш някога сте мислила за нещо друго, освен за собственото си Аз! Детето, малкото дете, какво значи то за вас? Нищо, защото неговото съществувание е лъжа и измяна. Или бихте могла да отречете, че с ледена усмивка вие разбихте жизненото щастие на един човек, към когото инак се стремеше цялата ви душа? Ще отречете ли, че заради блясъка на света, заради окаяния външен вид на нещата, вие убихте жестоко душата, една пламенна, жадна за щастие душа, всички мисли, на която бяха насочени към вас? Сега, Андреа, наистина короната блести над хубавото ви чело, ала аз виждам тръните, които ви раздират до кръв и се радвам. Това звучи жестоко, но имахте ли вие милост, когато разрушихте моя храм, когато разбихте кумира, който царуваше там? Животът не ни съедини, Андреа, може би сега ще ни съедини смъртта…

Тя го погледна дълбоко и сериозно в очите. Целият страх, който досега бе мъчил душата й изчезна.

— Може би сега ще ни съедини смъртта — повтори тя беззвучно думите му и после се изсмя пронизително. — Ние се носим все по-далеч и по-бързо към бурята, Халфдан Ериксон! Вашето изкуство на гребец не е голямо, а кормилото отказва да се подчинява, също като ненаситният устрем към живота, който бушуваше по-рано в мене.

Тя отпусна кормилото и Халфдан се помъчи, противно на първото си намерение, да държи посока към брега.

— Вие имате пълно право — отговори той. — Няма смисъл да се бори човек за един жалък живот, който не е достоен да се живее.

Андреа мълчеше.

— Страх ли ви е, Андреа? — запита той през грохота на бурята. — И на мене самия се струва вече, че се носим все по-надалеч и по-надалеч и никога няма да стигнем брега.

И като прибра веслата, той се изсмя така, сякаш се чувствуваше избавен от всичко, което до този миг беше тровило живота му.

— Така може би ни е орисано, Андреа, да загинем заедно. За живота ви аз не бях достатъчно добър, вие се присмяхте на мъжа, на бедния художник, който бе дръзнал да вдигне погледа си към вас. Гласът на света беше по-силен от гласа на сърцето. Робите на мигновението, евтините души там вън ви бяха по-скъпи от мене, защото аз нямах нищо, освен малко дарба и моята велика, чиста, пламенна любов. А какво ви даде светът за тази жертва? Нищо! Вие може би ще кажете, че на мене той даде славата на художник. За мене тази слава е жалка дрипа, защото онова, което днес предизвиква възхищения, утре ще бъде жертвувано за някоя друга мода и нашите венци ще увиснат разкъсани, лаврите ще се покрият с прах. Тъкмо вашата изневяра ме направи толкова велик, но в същото време и толкова злочест. Но ако сега ние умрем заедно, Андреа, то всичко ще бъде заличено. Ако вълните ни залеят, няма да има вече никакъв глас на света, който да ни примамва и изкушава и ние няма да го чуем, когато той ще се гаври с нас и ще ни съди…

Лодката играеше сега в една бясна вихрушка. Тя се мяташе като орехова черупка по дивите, ревнали страхотно вълни. Халфдан дори не се опитваше вече да се бори със стихията. Той само гледаше втренчено към жената, която седеше бледа и безмълвна срещу него и чакаше смъртта, неизбежната смърт.

И после се случи невероятното. Бялата фигура се откъсна от другия край на лодката. Тя допълзя на колене до него и с едно буйно ридание обгърна нозете му.

— Имай милост, Халфдан — молеше го тя, — аз обичах само тебе, единствено тебе, винаги само тебе!

Тресна гръмотевица, ярка мълния проряза мрака и лодката се стрелна във вълните, сякаш бездната искаше в този миг да я погълне окончателно.

Двамата не забелязаха нищо.

Халфдан посегна към треперещите ръце на Андреа и ги стисна здраво в своите.

— Вярно ли е това? — запита той сурово. — Вярно ли е? В този час на смъртта е излишна всяка лъжа, всяко притворство. Би ли имала смелостта и силата, ако останем живи, да се изправиш срещу света и да станеш моя, без име, без богатство, може би в лишения и нищета, може би презирана и низвергната от света, който досега обуславяше нашите дела? Отговори, Андреа, в този последен час, пред очите на смъртта, отговори ми: Ще имаш ли смелостта, толкова велика и истинска ли е твоята любов?

Тя вдигна пълните си със сълзи очи към него. Една гореща, болна усмивка трептеше върху устните й и до слуха му стигна тих шепот:

Той я притисна поривисто към гърдите си и неговите горещи устни се впиха с ликуваща страст и все пак с огнена болка в нейните.

— Сега ти си моя! — извика радостно той. — Моя в смъртта и в живота.

Една вихрушка шибна лодката. Тя се издигна още един път над яростните, кипнали вълни. Над езерото се разнесе пронизителен, отчаян вик, който гръмотевицата в същия миг заглуши.

По черно-сивите вълни се носеше самотно една празна лодка. Водите лека-полека стихваха. Само заглъхващият в далечината гръм минаваше с лек ропот над тях…

Тина не помнеше, колко време бе стояла на колене, отчаяна до леглото на детето. Тя чуваше като в просъница глухия трясък на гръмотевиците и плющенето на поройния дъжд, когато ненадейно старата бавачка се втурна съвсем разстроена в стаята и задъхана извика:

— Ах, Боже Господи, добрата, милостива графиня! Кой знае, дали не се е удавила. При тази страшна буря над езерото човек може да очаква всичко лошо.

— Какво се е случило, тетко Лена? — запита Тина и смутено се изправи.

— Какво се е случило ли? Нищо не се е случило. Яви се буря и всички лодки се върнаха благополучно, само госпожа графинята, която всъщност искаше да тръгне с принца, я няма, и никой не може да я намери.

— Не отсъствува ли още някой? — запита развълнувано Тина.

— Да, художникът, оня с русите коси, не зная как се казва, и него го няма.

— Слава Богу — извика облекчено Тина, — че графинята не е сама! Двамата все ще са стигнали някъде до спасителния бряг, ако е било вече твърде късно да се върнат тук. Та в края на краищата езерото не е безкрайно!

В същия миг в детската стая влезе граф Бартенщайн. Той беше съвсем бледен. Беше сменил вечерния костюм с друг. Късата ловджийска куртка беше съвсем мокра от дъжда, което показваше, че той се е лутал дълго време вън. Когато съгледа Тина, очите му изведнъж потъмняха, като че искаше да запита: „Какво дириш ти още тук?“

Тина се спусна насреща му.

— Вярно ли е, господин графе — запита тя със задавен глас, — това, което чух от бавачката; че графинята е в опасност?

— Не зная — отговори той с извърнато настрана лице. — Гостите напускат замъка и аз дадох заповед на рибарите от Рансдорф и Фридрихсхаген да приготвят лодките си. Ще тръгна веднага с тях да търся загубените, исках само да видя още един път момчето си.

В безумния страх Тина се вкопчи ненадейно в ръката му.

— Но ако и вие не се върнете? — извика тя ужасена. — Чуйте само, как беснее бурята!

Той отмахна бързо ръцете й.

— Какво от това? — изсмя се той горчиво. — Животът е една тъй глупава кукленска игра, че най-добре е комедията да свърши изведнъж. Ала преди да отида в неизвестността вън, бих желал да ви попитам едно нещо още, госпожице Рамлер. Какво беше онова преди малко в парка между вас и барон Волфсег? Моля, отговорете ми бързо, аз не мога да се бавя повече; бих желал да не, нося със себе си мъчителната мисъл за нещо некрасиво, което вън, в страхотния мрак, ще ми се струва още по-грозно.

— Не вярвате ли във връщането на графинята? — запита Тина със задавен от сълзи глас, овладяна само от тази мисъл.

— Не, имам предчувствие, че моето клето, малко момче е останало вече без майка и затова бих желал да ви помоля, госпожице Рамлер да бдите над него и занапред, ако аз не се върна. Обещавате ли ми?

Тя кимна мълчаливо.

— Какво беше онова нещо с барон Волфсег? — запита той още веднъж.

— Той ме защити от непочтените задиряния на племенника си — промълви Тина, полууплашена, полуучудена.

— Вие… вие не го обичате?

Тина отстъпи смаяна крачка назад.

— Не, аз го уважавам, почитам го като баща.

Бартенщайн улови буйно ръцете й и ги поднесе към своите горещи, пресъхнали устни.

— Благодаря ви — извика той облекчено. После целуна спящото дете, и без да се обърне още веднъж назад напусна с бързи крачки стаята.

Тина загледа зашеметена подире му. Огнена болка и в същото време неизказано блаженство вълнуваше душата й. Ала изведнъж отново я обзе страх за жената, която може би сега се бореше със смъртта, страхът за майката на това дете, чийто баща беше отишъл да я търси.

Понеже детето спеше спокойно, тя слезе тичешком долу в големия салон, където малцината останали гости се бяха събрали смутено накуп и шепнешком говореха за случилото се с домакинята.

Светлините в парка бяха угасени, фееричното великолепие беше разрушено. Глухо, тежко, оловно затишие лежеше над Фалкенхаген като гневна глуха орис, която с тежък плясък на крилата си наближаваше все повече и повече.

Барон Волфсег, който като най-близък съсед беше измолил да му се позволи да прекара тази нощ във Фалкенхаген, се стараеше да успокои разтревожените прислужници, които тичаха безцелно насам-натам из замъка. Той въздъхна облекчено, когато се появи Тина.

— Слава Богу, че дойдохте, госпожице Рамлер! — извика той на младата девойка. — Къде бяхте досега?

— Бях при детето.

Как странно я гледаше баронът! Тя неочаквано изпита неотразимо желание да скрие лицето си в неговите кротки, добри ръце и да му изплаче мъката си. Той беше може би единственият, който нямаше да бъде суров към нея.

Ала баронът се обърна към принц Хоенщайн, който все още стоеше между малцината гости, загрижени за съдбата на домакинята и очакващи с напрежение развръзката. Баронесата, седнала бледна и изморена в едно високо кресло, погледна навъсено Тина и си помисли: „Да можеше да остане завинаги тук, във Фалкенхаген, това нетърпимо същество! Държи се така, сякаш е у дома си.“

След няколко часа рибарите, граф Бартенщайн и Роланд Хинцдорф се върнаха.

Лицето на Роланд по-рано толкова лекомислено, беше странно сериозно и затворено. Бяха намерили само обърнатата лодка на графинята, носеща се празна по вълните.

Погледът на граф Еберхард блуждаеше неспокойно, нечути заглъхваха в ушите му съчувствените думи, които му говореха хората наоколо; той гледаше непрекъснато в една страшна пустота пред себе си.

На гостите не оставаше нищо друго, освен да поръчат да се приготвят колите им и да си тръгнат.

Всичко се извърши тихо и угнетително.

Тина не можеше да реши, дали да си отиде или да остане, ала баронеса Фон Волфсег сложи бързо край на нейната нерешителност, като се обърна към Бартенщайн:

— Естествено ние ще ви оставим госпожица Рамлер тук, добри ми графе. Кой знае дали не ще е необходима на вас самия и на момченцето ви помощта на жена. Аз давам отпуск на госпожица Рамлер дотогава, докогато нейното присъствие може да ви бъде полезно. Но оставете вече тая мрачност и безнадеждност, драги графе. Още не е необходимо да се отчайваме. Напълно е възможно загубените да са се спасили и да са намерили убежище на някое друго, близко място на брега на езерото.

Графът почти не чуваше думите на баронесата.

„Не ме оставяйте сама тук!“ — изстена нечуто, дълбоко в душата си, Тина. Тя се ужасяваше да остане насаме с този човек, който съкрушен гледаше втренчено напред, и комуто все пак никой не можеше да помогне.

Роланд Хинцдорф също се готвеше да си тръгне. Той искаше да отиде в Берлин, за да уведоми лично родителите си, колкото другите и да го придумваха да чака, докато се разбере със сигурност, че ужасното наистина се е случило.

— Не — рече той твърдо, — баща ми никога няма да ми прости, че не съм му съобщил веднага това.

— Всъщност аз не смятам, че е много уместно — прошепна Йобст фон Волфсег на снаха си, — да оставяш госпожица Рамлер сама тук. Тя е още толкова млада и неопитна.

Един поглед на баронесата го накара да млъкне.

— Моля ти се, Йобст, ти се застъпваш за тази млада девойка така, сякаш тя е дама от нашите кръгове, която по никакъв начин не бива да остане една нощ в къща, в която няма друга жена. В края на краищата все едно е къде ще остане някоя си Тина Рамлер.

Баронът не отговори нищо. Той не искаше сега да се премира със снаха си, а и съзна, че всяка негова защита уврежда и утежнява положението на Тина. Той придружи мълчаливо госпожа Сома до колата.

— Няма ли да дойдеш с мене, Йобст? Та вие не можете да помогнете нищо повече тук!

— Не, аз ще вървя пеша с Ото. Както ти казах, имам още да говоря с него.

Баронесата се облегна сломена назад върху възглавниците на колата.

След няколко минути Фалкенхаген се възправяше тихо в сивата утринна мъгла, сякаш над него не беше минала ликуващата радост на щедрия живот.

Горе в замъка Тина люлееше с глуха мъка и трепетен страх на коленете си едно плачещо дете, а долу в студения салон седеше графът и гледаше с мътен поглед гаснещите пламъци в камината.

Това беше краят на цялото великолепие, заради което той бе пожертвувал щастието си и човешкото си достойнство.

Той се отвращаваше от самия себе си. Не можеше дори да скърби за жената, която беше избрал само затова, защото го примамваше и заслепяваше блясъкът на света. За един миг в ума му трепна мисълта: Дали тя не се е лишила доброволно от живот, защото не можеше да понася съществуването си редом с него?

Не, не, това светско дете още не можеше да стигне дотам. Ала тя беше злочеста, несъмнено, злочеста като него!

Той страдаше за онази там вън, която сигурно си беше отишла навеки, далече от него, но страдаше и за чуждата девойка с нежното, бледо лице и червеникавите къдри, която — той бе почувствувал неотразимо и с уплаха това преди малко — беше тъй скъпа на сърцето му, повече отколкото той самият бе подозирал.

Дивата ревност, която бе пламнала в него, когато я видя в прегръдките на стария барон, бе му отворила внезапно очите. Сега той разбра и онова чувство, което бе го терзало по-рано, когато узна, че Тина е сгодена.

— Колко лоши ни прави нищетата, окаяната нищета на живота, и колко сурова и себична е нищетата на сърцето, на собственото ни сърце! — въздъхна той, притискайки с ръце челото си, зад което се надигаше една все по-силна, по-остра болка. — Не, споменът за тая девойка не бива да бъде за мене нещо повече от един хубав блян, който кротко, като с крилца на пеперуда, е докоснал душата ми…

Колко дълга беше тази нощ! Най-сетне настъпи утро. Не бяха ли това стъпки на мъж.

Той застана на вратата на господарския дом.

— Какво ми носиш, Хайнрих? — запита графът, гледайки плахо в очите широкоплещестия мъж, който се приближаваше тежко към него.

— Исках само да доложа, че я намерих, милостивата госпожа графиня.

— Жена ми! — извика Еберхард и улови с две ръце яката на коженото палто на рибаря. — Та отговорете по-бързо, човече, жива ли е или мъртва?

— Не, не вярвам да е умряла, преди малко още дишаше. Само че е изтощена, съвсем изтощена, и, струва ми се, има треска. А господинът, когото днес също извадих от водата, той още рано сутринта, преди да се съмне, побягна. Изглежда, че много бърза. Ала показа се благороден, даде ми цели сто марки награда!

— Аз, разбира се, също ще ви възнаградя, Хайнрих, ала сега трябва да побързаме. Накарайте да извадят колата, трябва незабавно да пренесем графинята във Фалкенхаген.

Той изтича вън и даде заповедите си. В целия дом настъпи радостно раздвижване и тутакси се пренесе горе, в детската стая.

Графинята е жива! Хайнрих, синът на тетка Лена, идвал в бурната нощ с лодката си от Щралау и се случил близко тъкмо по това време, когато малката лодка на графинята се обърнала. Художникът, който бил добър плувец, държал със свръхчовешка сила тялото на младата жена, която била изгубила съзнание, над водата; Хайнрих я взел от ръцете му и я положил в своята лодка. Прибрал после и художника, чиито сили били вече съвсем изтощени, и закарал двамата с лодката си в Рансдорф, в родното си село, понеже то било най-близко.

Тина узна всичко това подробно от бавачката; чу и излизането на колата, която трябваше да пренесе младата жена във Фалкенхаген. Най-сетне тя можеше да отправи благодарствена молитва към Всевишния. Тя скръсти ръце над главата на детето, край чието легло беше бдяла през цялата нощ, и после изтича по стълбите надолу в салона.

— Жива, вашата съпруга е жива! — изхлипа тя, простирайки ръцете си към графа. — Колко благодарна съм на провидението, че Гюнтер отново ще види майка си!

Граф Еберхард я погледна дълбоко в очите. И този поглед я прониза до глъбините на душата й.

— И аз благодаря Бога за тази милост — рече той твърдо. — В нашата душа нерядко се зараждат и надигат безумни мисли и желания, чието сбъдване ни се вижда неизказано блаженство, и които все пак не значат за нас нищо друго, освен една верига от мъки и страдания.

И като видя, че Тина не го разбра, той добави:

— Надявам се, че след два часа ще бъда отново тук с майката на Гюнтер. Наредете през това време да повикат лекар, мисля, че неговото присъствие ще е необходимо.

Колата потегли и скоро изчезна в утринната омара на новия ден.

Тина усещаше сърцето си тъй леко, тъй свободно, но въпреки това сълзи, горещи сълзи капеха върху белите й ръце.

Тя приготви всичко необходимо за настаняването на болната и незабавно изпрати един ездач да доведе лекаря. И той беше вече дошъл, когато колата с графинята влезе бавно в двора на замъка.

Еберхард занесе Андреа на ръце в стаята и когато погледна бледното лице на младата жена с разкривени от болка черти и затворени очи, стори му се, че тя все пак му е мила и скъпа. Русите й коси бяха още влажни от водата и цялото й тяло трепереше в треска.

Най-напред направиха на графинята една топла баня и после я сложиха в леглото; лекарят я прегледа и със свити вежди и важен вид даде своите нареждания. Андреа лежеше все още със затворени очи. Страните й горяха в огън. С двете си ръце тя се вкопчи плахо в ръката на Тина.

Когато Еберхард пристъпваше към нея, тя викаше като безумна и непрекъснато молеше Тина да не изоставя нейното малко, клето дете.

— Няма нищо сериозно — отговори лекарят на загрижения въпрос на граф Бартенщайн — най-малкото, мога да ви кажа с положителност, че не съществува никаква опасност за живота. Нервното сътресение, което е имала графинята, още не е преминало окончателно. И студената баня, която е направила в езерото, ще доведе може би до някоя простудна болест. Но въпреки това, при великолепното телосложение на госпожа графинята, няма от какво да се плашим.

Еберхард можеше сега да бъде малко по-спокоен, ала той все още трепереше с цялото си тяло от вълнение. Защо Андреа изпищяваше тъй измъчено, когато той се приближаваше към нея? Защо непрекъснато се прощаваше с Тина и й поверяваше малкия Гюнтер?

Освен това безпокоеше го и странното поведение на приятеля му. Защо Халфдан не бе почакал, докато дойде Еберхард? Защо бе побягнал посред нощ и не беше си отдъхнал първо във Фалкенхаген от страшната преживелица, пък и не бе сменил дрехите си тук? Защо, както бе разказал Хайнрих, беше заминал за Берлин в старите дрехи на рибаря, без да дочака идването на Еберхард?

Еберхард размишляваше напразно за странното поведение на художника.

Още същия предобед пристигнаха родителите на Андреа, които Еберхард телеграфически бе уведомил; пристигна и Роланд, а така също старият барон Волфсег и неговата снаха. Ала Андреа не искаше да види никого. Тя изпадаше в бясно възбуждение само като чуеше, че нечии стъпки се доближават към леглото й. От време на време тя говореше, държейки ръката на Тина, нещо объркано, неразбираемо и Тина всеки път поглеждаше с ужасени очи младата жена, която се бореше тъй тежко и жестоко с мислите си.

Една страшна трагедия се разбули пред преизпълненото със страх сърце на Тина, и макар да не схващаше всичко, каквото приказваше графинята, тя все пак чувствуваше, че тук е водена борба, страшна борба, която бе отровила живота на мъжа, разхождащ се с неспокойни крачки напред-назад в съседната стая.

Майката на Андреа не искаше да се върне в Берлин, преди да говори с дъщеря си. Бащата и братът бяха се върнали още на обяд, след като се убедиха, че не ще могат да постигнат нищо. Новата бавачка за малкия Гюнтер бе дошла и той, както личеше по всичко, се чувствуваше много добре при нея. Тина можеше сега вече да си отиде, ала Андреа не я пускаше от себе си и граф Бартенщайн тъй настойчиво бе я молил да остане, че не й оставаше нищо друго, още повече, че такова беше желанието и на баронесата.

Майката на Андреа се зае енергично да приведе в ред разнебитеното домакинство, защото не беше свикнала да стои без работа и да чака. Граф Бартенщайн, който някога бе се ужасявал от тъща си, почувствува сега с дълбока благодарност в душата си помощта и самоувереността на простата жена. Той се засрами, че по-рано се е смятал по-добър и по-достоен от другите, въпреки че не е бил нищо повече от един преследвач на щастието, чийто мозък е бил изсушен от бесния кипеж на света.

Един кух идол бе обожавал той някога, когато бе последвал гласа на света, довел го до такава окаяност, до такава злочестина на сърцето.

Той видя вързани нозете, които искаха да се изкачат нагоре към върха; той разбра, че все още стои в здрачната низина, а не върху лъчезарните висини на живота; той съзна, че не може, както бе вървял, да се изправи победоносно на кулата на живота и да развее оттам гордото си знаме, а трябва да остане да твори в един тесен кръг, да се бори за насъщния си хляб, като всеки друг, комуто животът не е сложил в скута несметни блага и радости…

Докторът бе имал право. След няколко дни Андреа беше вече по-добре. Тя се изправи в леглото и започна да си играе с малкия Гюнтер, когото искаше да й донесат. Тя говореше и с майка си, както по-рано, ала не споменаваше никога нищо за нещастната случка; от друга страна, поради строгата забрана на лекаря никой от околните не я разпитваше, какво е станало тогава.

Всеки ден Андреа питаше развълнувано, дали са дошли писма за нея, и когато й ги подаваха, тя навеждаше кротко и примирено глава, и очите й поглеждаха бегло и равнодушно пристигналите пощенски пратки. Принц Хоенщайн беше изпратил едно дълго излияние в стихове заедно с един голям букет скъпи цветя.

Понякога Еберхард четеше на Андреа леки работи и тя слушаше спокойно. Мислите й блуждаеха тогава в необгледни далечини. Говореше често само с Тина. Сякаш от спокойното, сериозно момиче се излъчваше някаква особена сила, която преминаваше върху младата жена и й служеше за опора.

От обърканите слова и единичните намеци, на които Андреа с пълно съзнание бе дала израз пред Тина, за младата девойка беше сигурно, че над Фалкенхаген и особено над мъжа се спускаше като черен облак тежко страдание, и то неотстъпно занимаваше всичките й чувства и мисли.

— Ще ми обещаете ли нещо, госпожице Рамлер? — каза една вечер графинята на Тина, която бе седнала на края на леглото й и разказваше за Гюнтер: колко мил и послушен бил той, и че днес врякал весело, и съвсем раздърпал косите й.

— Ако то е по силите ми, госпожо графиньо, бъдете уверена, че ще го сторя с радост!

Андреа погледна сериозно и изпитателно младата девойка.

— Помислете си, изведнъж съвсем случайно ми се стори, че съм мъртва. И малкото плачеше и плачеше непрекъснато, защото тук нямаше никой, който да го притисне до гърдите си и да го приласкае. Тогава аз си спомних за вас, и ви чух, как пеете сладки песни на Гюнтер и разбрах тогава, че моето клето момче няма да бъде изоставено, макар аз да го напуснах.

— Госпожо графиньо! — извика уплашено Тина.

— Успокойте се, успокойте се, Тина! Трябва да ме разберете добре: възможно е да умра, нали? Тогава, ако ми е съдено да не живея повече, Тина, ще обичате ли детето ми и ще му разкажете ли някога за неговата майка, която е била дълбоко, дълбоко злочеста по собствена вина и която все пак го е обичала, макар да го е напуснала.

— Госпожо графиньо, заклевам ви! — извика Тина, улавяйки поривисто треперещите ръце на бледната жена. — Заради детето вие трябва, длъжна сте да понасяте това, което наричате злочестина. То е ваш дълг към детето!

— Не, детето, което родих без любов, е мой неумолим съдия. Аз нямам право да го отнемам от баща му, за да не се натоваря с една още по-голяма вина. Ще ми дадете ли това обещание, Тина?

— Да, аз ще обичам Гюнтер като свое собствено дете, ако му е орисано да живее без майка. Ала мила, мила госпожо графиньо, това са безумни мисли! Животът става за вас всеки ден по-щедър и по-красив. Утре, казваше лекарят, можете вече да излезете в градината.

— Утре — кимна русата жена и плаха усмивка трепна върху устните й. — Утре…

И на следващия ден тя пое с разтреперани ръце един плик, върху който името й бе написано с едър, енергичен почерк. Тя целуна писмото.

Надписано от същата ръка беше дошло едно писмо и за Еберхард. Графът с отвореното писмо в ръка, отиде в стаята на жена си.

— Прости, Андреа — рече той бързо, — получих от Халфдан Ериксон едно твърде особено писмо. Пита ме, дали, ако си вече достатъчно закрепнала, бих му отделил време за един необходим разговор в твое присъствие. Понеже досега той запази пълно мълчание за вашето общо нещастие и дори не сметна за необходимо да се осведоми за твоето състояние, намирам неговото искане за твърде чудновато.

Андреа се облегна уморено върху възглавниците.

— Аз те моля да уведомиш телеграфически Халфдан Ериксон, че днес след обяд съм готова за този разговор, който отговаря и на моите желания.

— Няма ли поне да ми кажеш, за какво се касае? Той навярно иска да се извини, че се е държал така странно в деня на нещастието? Но, все едно. Щом ти желаеш, аз ще му съобщя телеграфически, че го очакваме. Чувствуваш ли се достатъчно добре, Андреа? — запита я той, навеждайки се загрижено над нея.

— Съвсем добре — отвърна тя. — Ала сега, моля те, остави ме сама и ми изпрати Гюнтер, искам да го взема малко при себе си.

Тина влезе с детето на ръце.

Андреа погледна със странно развълнувано лице малкия сънливец, който лежеше спокойно и се усмихваше в съня си.

— Не е ли много сладък? — прошепна Тина. — Вижте само, госпожо графиньо, какви дебели, малки юмручета има, и какви червени бузички! Съвсем се е закръглил вече. Как ли се радвате сега, като го виждате закрепнал!

Андреа кимна, като продължаваше да гледа заспалото дете. В очите й блеснаха сълзи.

Днес беше може би последният ден, в който тя държеше в ръцете си своето момченце. Утре може би между майката и детето ще застане цял един свят, утре може би малкото сладко личице ще се скрие завинаги от погледа й. Може би то ще плаче тайно за майка си…

Следобедното слънце пламтеше над Фалкенхаген, когато Халфдан Ериксон влезе в голямата, хладна градинска стая с тераса отпред, в която царуваше лек, зеленикаво златен здрач.

Еберхард застана хладно и сдържано срещу приятеля си. Едно своеобразно изражение върху лицето на Халфдан неволно го караше да бъде предпазлив.

Малко по-късно в стаята влезе и Андреа. Не прелитна ли един щастлив, ням поздрав от нейните очи към неговите? Гняв възбуни кръвта на Еберхард, ала със силно напрежение на волята си той се овладя и рече, като посочи вежливо на Халфдан най-близкия стол:

— Ще ми кажеш ли, Халфдан, каква цел има този разговор, искан по такъв странен начин?

И понеже другият още мълчеше, той добави:

— Да не искаш да се извиниш, че тогава, през онази нещастна нощ, се измъкна скрито оттук? В такъв случай мога само да ти заявя, че разбирам много добре това: в едно подобно вълнение човек върши неща, които инак не могат да бъдат смятани за съвсем коректни.

Халфдан погледна сериозно Еберхард в очите. Неговата едра снага се изпъна и в русите му, къдрави коси заигра един залутан слънчев лъч.

— Аз не побягнах — отвърна той сдържано, натъртвайки тежко всяка отделна дума, — заради себе си, а заради твоята жена. Исках да й оставя време да провери, дали това, което се отрони от устните й в часа на опасността, когато ние бяхме се простили вече с живота, е било наистина свято желание на сърцето й. Не исках да вземам силом това, което беше мое право, то трябваше да ми бъде дадено доброволно, с твърда воля, без омаята на чувствата. И ето защо аз дойдох тук: да запитам в твое присъствие тази жена, кого ще избере? Дали мъжа със знатно име, който я води по висините на живота, смятани от света за такива, или простия художник, който в този миг не може да нарече нищо своя собственост, освен един скромен дом, малката своя слава, която всеки ден може да избледнее, и едно жадно за щастие сърце, което иска нейната любов.

Тръгвайки редом с мене, тя трябва да се откаже и лиши от всичко, което досега е било съдържание на живота й. Не само от мъжа си, от родната земя и бащиния дом, не само от богатството и лукса, които са я обграждали досега, не, а и от детето, което е родено от една лъжа. Тя трябва да дойде при мене бедна, самотна, да вземе всичко от моята ръка, без да обръща поглед към заслепяващия блясък на света, който бе оковал душата й…

Той бе изрекъл това с глас, който бе ставал все по-топъл и по-ласкав. Очите му отбягваха да погледнат жената, която застанала със сложени една върху друга ръце, не отместваше лъчистия си поглед от лицето му.

Еберхард стоеше като вцепенен. Обезумели ли бяха и двамата? Неговата жена и неговият приятел, доверието му, в когото беше тъй силно? Сякаш вихрушка бушуваше в мозъка му.

— Реши, Андреа — чу се отново гласът на Халфдан. — Той или аз?

— Ти, ти! — изхлипа тя, спусна се поривисто към него и го заключи в прегръдката си. — Както се заклех в оня час на сигурна смърт, аз ще бъда твоя в живота и в смъртна, в бедност и нищета, навеки твоя!

Един пресипнал вик се изтръгна от устата на Еберхард, когато видя как Халфдан притисна до себе си Андреа и тя склони глава на гърдите му, сякаш диреше закрила от него.

Загубил окончателно самообладанието си, графът се спусна към стената и дръпна закачения на нея пълен револвер.

— Подлец! — извика той. — Ще изкупиш тази низост!

— Стреляй срещу беззащитните — отвърна студено Халфдан. — Ти виждаш, че ние не треперим. Това е твое право и аз не искам да се браня. Сложи край на всичко!

Пред студеното безстрашие на двамата, Еберхард бавно отпусна ръката с оръжието. Очите му се втренчиха твърдо в лицето на Андреа, която той за пръв път днес виждаше, каква беше в действителност.

Вдигнала големите си светнали очи към лицето на Халфдан, притиснала се крепко до неговите широки гърди, тя чакаше с блажена усмивка смъртта.

Ръката на Халфдан мина с кротка ласка по русите коси на Андреа. После той се обърна отново към Еберхард и му заговори:

— Защо не довършиш делото си? Защо отпусна нерешително оръжието, което можеше тъй добре и тъй просто да избави всички ни от тази окаяност? Нещо по-лошо ли ще бъде смъртта, убийството, за нас, от това, което си направил досега? Защо нямаш смелостта да го довършиш?

— Мълчи! — изкрещя Еберхард. — Ти ще ми дадеш сметка за твоята недостойна, подла постъпка, за това вероломство. А тази там — той посочи с пръст Андреа, — ще напусне тутакси моя дом и няма никога вече да прекрачи прага му!

— Твоя дом? Ти забравяш, че нямаш никакъв дом, макар в джоба ти да е скътан документът за дарението от твоя тъст — рече почти подигравателно Халфдан. — Ще кажеш, може би, че е низост от моя страна да ти го напомня тъкмо сега, ала това ми се налага. Ти нямаш никакво право да съдиш.

Когато в деня на твоя годеж, пред сивите стени на манастира, където случайно се срещнахме и заедно си спомнихме за бляновете на детинството, ти ми съобщи, че си продал душата си за злато, идеше ми да изкрещя от болка, защото аз обичах с цялата си душа жената, която ти вземаше само затова, защото те зовеше гласът на света. Само една дума от мене щеше да бъде достатъчна да разруши рая, която ти така набърже беше си изградил; само една моя дума щеше да ти попречи да гониш бляскавия жизнен път, който те примамваше. Ала аз мълчах. Измяната на жената, която също се подчини на обайващия глас, а и нашето вярно приятелство затвориха устата ми.

Няма да ти разказвам, как беснях и проклинах, как се борих със себе си и страдах заради Андреа, която предпочиташе едно блестящо положение в обществото пред щастието до сърцето на един мъж, който не можеше да й даде нищо друго, освен любов и пак любов.

Реших да се примиря, заради тебе, Еберхард, защото презирах жената, която се продаваше, докато цялата й душа принадлежеше на друг, която дари на мъжа си дете, докато всичките й чувства бяха при другия, комуто беше изменила.

Ти виждаш, аз не украсявам нищо, не мога да щадя и Андреа. Но когато видях колко злочести бяхме всички, когато видях, как ти страдаше, макар че можеше да имаш всичко, каквото пожелаеш, когато видях как Андреа бавно гинеше и през нощта сред бурните вълни на езерото разбрах, че тя в душата си винаги е била моя, че любовта не може да се потуши, че тя е готова да се жертвува смело до края на живота си за нея, тогава аз отново отворих сърцето си за тази заблудена жена, която не иска вече нищо от света, освен моята любов… И сега, Еберхард, раздели ни ако можеш!…

Един миг в стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само тежкото дишане на Еберхард.

— Не — рече после той твърдо, освобождавайки ръката си от дръжката на револвера, която пръстите му все още стискаха здраво. — Пътят е свободен. Андреа може да отиде, където иска. Между нас всичко е свършено, окончателно и завинаги…

Той замълча за малко и после продължи:

— Ти имаш пълно право, Халфдан, да ме представяш като един, тъй да се рече, безотговорен човек, комуто първият срещнат може да отнеме жената, която той някога е осквернил със своето предложение, защото не е чувствувал към нея нито капка любов, а е имал пред очи само богатството й. Ти ми доказа убедително и нещо друго: че аз нямам дори морално право да ти искам удовлетворение, така, както повелява честта на един истински мъж…

Еберхард замълча, изсмя се горчиво и добави:

— Ти спечели, Халфдан Ериксон. Сметките ни са уравнени. Аз се отказвам от първата си мисъл: с оръжие в ръка да се боря с тебе за жената, тласната в прегръдките ми от греховните радости на живота; отказвам се от подобно удовлетворение, въпреки че светът ще ме нарече страхливец. Върви! — добави той, обърнат към Андреа. — Вратата е отворена!…

Андреа се освободи бавно от прегръдките на Халфдан. Тя пристъпи безмълвно, преизпълнена със страдание, към Еберхард. Той отстъпи неволно крачка назад, като видя безименната скръб, изписана по бледото й лице.

Тя вдигна умолително ръцете си към него:

— Да не се разделяме с гняв и омраза, Еберхард! Ето, цялата онази смирена, всеотдайна любов, която ти искаше от мене и аз не можах да ти я дам, давам я сега доброволно на този човек там, комуто измених, като станах твоя. Ала аз ще ти оставя нещо, Еберхард, което винаги ще те утешава — нашето дете! Не те моля да го оставиш на мене. Зная, че ще бъде безполезно, а и нямам право да искам това. Аз не обичах детето. Аз го мразех, защото беше от тебе. Ала сега, след като видях смъртта в очите, след като узнах, че в живота има и нещо друго извън одобрението на тълпата и мнението на обществото, аз почувствувах с горчива сладост святата, неразкъсваема връзка, свързваща ме с това дете, което е и твое. Оставям го с разбито сърце. Внуши на Гюнтер да не проклина майка си затова, че го е напуснала, внуши му да си спомня с нежна прошка за жената, която му е дарила живота и която той може би никога, никога вече няма да види…

Ридания разтърсиха тялото й.

— Никога вече! — отрониха с мъка устните й. — Никога вече, мое малко, сладко дете!

Еберхард стоеше с извърнато настрана лице.

— Ако искаш да се простиш с детето… — рече той колебливо.

Тя вдигна кротко ръка.

— Целия ден днес се прощавах с него… благодаря ти! То има сигурна закрила в бледоликата девойка, която аз обикнах, и която ти също ще обикнеш, както ми подсказва душата. А сега, Бог да те закриля, Еберхард! Днес за пръв път те обичам като приятел, като човек, който ми е близък и ми помага да изградя щастието си. Може би то ще бъде оскъдно или велико, не зная. Вземам го като милостив дар за един нов живот от твоята ръка…

И преди още той да може да попречи, тя притисна меките си, топли устни към ръката му. Той почувствува леко, как сълзите й капеха върху нея.

— Ела, Халфдан Ериксон — каза тя после, хващайки за ръка, като дете, художника — води ме в мрак или в ясен ден… с тебе ще ми бъде винаги светло.

Погледът й обгърна още един път стаята, фигурата на Еберхард, после тя излезе тихо заедно с Халфдан.

Еберхард не я възпря. В сърцето му нямаше нито капка гняв към мъжа, който беше негов приятел, а сега отвеждаше жена му, и когото той всъщност трябваше да убие. Не, той няма да изпълни и тази повеля на света, никоя вече занапред. Той бе дал достатъчно жертви на света. Слава Богу, това, което му беше най-скъпо, неговото дете, неговото единствено, сладко момче, тя му бе оставила.

Той пристъпи към вратата на терасата и погледна навън, към спускащия се леко вечерен здрач. И видя Халфдан и Андреа, ръка за ръка, като две бездомни деца, отиващи през тихата Бранденбургска степ към неизвестността.

Обзе го дълбоко вълнение. Той видя изведнъж нещо велико и свято в тази любов, която отначало бе му се сторила престъпна. Той сложи една върху друга ръцете си, вдигна ги като за молитва, и с влажни от сълзи очи промълви бавно:

— Дано майката на Гюнтер намери щастието!

Ненадейно до него застана Тина и го погледна с блуждаещи очи.

„Какво е станало?“ — искаше да запита тя, ала думите останаха неизречени. Само очите й проследиха неговите и в аления здрач на вечерта тя видя сенките на един мъж и една жена, които вървяха бавно из степта към залязващото слънце.

Болезнена усмивка трепна върху устните на Еберхард и улавяйки ръката на Тина, той каза тихо:

— Там върви любовта, която не искаше да угасне, която ще победи нищетата и смъртта… Любовта, която е по-силна, по-властна от гласа на света…

Тина изхлипа тихо и скри в ръце лицето си. Тя веднага разбра всичко.

— Сега Гюнтер вече няма майка — рече тя беззвучно.

— Не, той няма вече майка. Ала на вашето сърце, Тина, поверявам детето си. Обичайте го така, както аз го обичам, и нека осиротялото момче да намира винаги тихо убежище във вашето сърце…

Той й кимна сериозно и замислено с глава, после излезе навън в мълчаливия, притъмняваш парк.

Тина се изкачи бавно по стълбите към стаята на малкия Гюнтер. Луната светеше бледа в тихата стая, където стоеше Тина до заспалото дете. През отворения прозорец струеше тежко, влажно ухание на цветя. Колко тежък и все пак колко странно мек беше въздухът!

Тя помилва нежно главицата на детето и пристъпи към прозореца. Сребърни потоци светлина заливаха призрачно дърветата и храстите, надалеч в мрака блестеше езерото, сякаш посипано с милиарди бисери. Високо над гората се разнесе острия крясък на залутан сокол. Той беше ликуващ и див, и отекна в нейната душа. Като ликуващ зов и огнено желание от устните й се откъсна:

— Аз обичам!

Стори й се изведнъж, че върви тихо по златен слънчев друм и влиза в необятно, светло царство. И там вън, където нощта загръщаше всичко, настана за нея ясен лъчезарен ден.

Есента настъпи. Стройните букове във Волфсег и Фалкенхаген светеха в пурпурна позлата. Тина замина от Волфсег за Берлин да навести майка си, за която поради неочаквано развилите се във Фалкенхаген събития и грижите й за малкия Гюнтер, не беше смогнала да отдели нито един ден.

Тя се изплаши, когато видя умореното и изпито лице на старата жена, макар госпожа Рамлер да твърдеше, че сега била много по-добре със здравето.

— Ти страдаш, майко! — рече загрижено Тина, гледайки изпитателно майка си. — Не си ли чула нещо за Грета?

— Нищо, никаква вест нямам от нея. Докторът, който все още идва при мене, казва, че балерината Маргерита Рамоло, дето всякога я рисуват на афишите. Била наша Грета. Милостиви Боже! Срамува се дори от името си!

— Не се безпокой, майко, може би така е по-добре. Но, знаеш ли, бих искала да видя поне един път Грета.

— Аз също, Бога ми, аз също. Не бих се двоумила да платя една чиста жълтица за билет, стига да можех, ала краката ми не ме държат. Върви ти сама, Тина, аз не мога.

— Не се вълнувай, майко. Не зная само, дали това ще е възможно, дали бих посмяла да отида сама в „Зимната градина“?

— Е, това аз не зная, Тина! Пък и кой знае, да не стане много късно за последния влак и да минаваш сама през гората. Ако можеш да останеш тази нощ тук…

— Така и ще направя, майко. Ще телеграфирам на баронесата, че ще се върна утре сутринта.

— Добре, само дано господарката ти не се разсърди. Тя ми изглежда много лоша. Баронът още ли не се е върнал?

— Не, майко, веднага след нещастието във Фалкенхаген той замина. Ако не бях му обещала твърдо, че няма да напусна Волфсег до завръщането му, отдавна вече бих се махнала оттам. Нямаш представа, как ме тормози баронесата! Струва ми се, че ме мрази до смърт и не мога да си обясня, защо?

— Ами не можеш ли да останеш във Фалкенхаген? Ти ми казваше, нали, че графът е добър към тебе.

Тина се изчерви от смущение.

— Не, майко, не може. Графът ангажира една икономка, която ръководи домакинството. Малкият, изглежда, също е в добри ръце. Когато времето е хубаво, графът изпраща Гюнтер при нас. Баронесата сама го подкани. Ала струва ми се, че съжалява вече за това, защото всеки път, когато си играя с детето, тя започва да губи търпение и да се мръщи.

— Бедното дете! Без майка… — въздъхна госпожа Рамлер. — Не мога да проумея, какви са станали днешните жени! Бяга от един такъв благороден мъж, граф, от хубавото си дете, от богатството… Вярно ли е, че старият търговски съветник иска да я лиши от наследство?

— Струва ми се, той го е направил вече. Родителите се отказали окончателно от дъщеря си. Скрито, майката все още била на нейна страна, ала господин Хинцдорф бил неумолим. Той не могъл да й прости скандала, предизвикан от развода и всичките истории около него още повече, след като тъкмо сега и неговият единствен син отвлякъл Тойбе Розенбаум. Това не е малък удар за родителите, двете деца по един път…

Майка Рамлер се изправи. Костеливата й ръка приглади няколко пъти сивите коси, в сините й очи се появи студен блясък.

— Еднакво при бедните и при богатите — отрони се бавно от устните й. — Никой вече не иска да знае за чиста и вярна любов…

Тина се усмихна болезнено.

— Ти сама знаеш, майко, колко безпомощен е човек, когато младежта стане безогледна, когато почувствува в себе си желанието да се втурне подир съблазните на света, когато нехае за чисти радости и чест, само за да гони някакво химерично щастие…

— Тъй, а кой е виновен за това? Децата ли? Не, виновни са старите, аз също. Ако не бях оставила Грета да се шляе по цял ден, а бях я приучила към труд, нямаше сега да плача за пропадналото дете.

Майка Рамлер започна силно да хлипа.

— Успокой се, майчице! Може би Грета ще осъзнае скоро, колко зле е постъпила спрямо тебе, и ще се разкае.

— В това не се съмнявам. Няма да види тя добро от този суетен живот. Сигурна съм. Сърцето ме боли само затова, че тя е единственото ми дете… знаеш, какво искам да кажа. Често ми се струва, че бих могла да прокълна тоя там — тя посочи към портрета на покойния си мъж — задето е дал на Грета всички свои пороци.

Тина помилва кротко главата на майката.

— Не, майко, не е така. Ти си направила повече от хиляди други майки. Как си работила за нас, как си ни напътствала към доброто, как си се молила и борила за нас, за да останем добри, ала шумният живот вън, който мами и обещава чудеса, е по-силен от всичко друго. Бедната Тойбе! Тя няма да бъде щастлива с Роланд Хинцдорф. Ще мине малко време и той ще я захвърли като похабена играчка, дори и да я направи своя законна жена.

— Но казват, че той се оженил за нея. В Англия, струва ми се, направили сватбата. Старият Розенбаум, като намерил празна стаята, в която денем и нощем държал Тойбе заключена, разкъсал дрехите си и я проклел. Боже, как ми е жал за него! Той винаги е бил добър и честен, а как присърце му беше ти!

Тя прекъсна уплашено. Тина я погледна учудено.

— Ти знаеш още нещо за Розенбаум, майко, а го криеш от мене! Често ми минава през ума, че старият Розенбаум знае нещо за моя произход, и затова винаги е простирал ръцете си в закрила над мене.

Майка Рамлер погледна прямо и изпитателно Тина.

— Не исках досега да ти го кажа, Тина — поде тя колебливо, — ала Розенбаум беше онзи, който тогава остави кошницата в стаята ми…

Тина скочи развълнувана:

— Значи Розенбаум знае нещо за произхода ми, майко? Той трябва да ми разкаже всичко!

— Успокой се! Розенбаум можеш да убиеш, но той няма нищо да каже. Той е честен човек. Няма да забравя един ден, когато бях в еврейското гробище. Беше умрял малкият Бениамин Розенбаум и аз отидох на погребението. Видях после, как всички благочестиви евреи, които бяха там, хвърляха малки камъчета в гроба и мърмореха нещо, което аз не разбрах, и по-късно запитах Розенбаум. Той ме изгледа учуден и каза, че това било голяма чест за покойниците; цветята били за живите, а камъните за мъртвите. Това никога вече не можах да забравя, защото знаеш ли, Тина, у нас е тъкмо обратното: ние носим на мъртвия цветя, в които бихме могли да го удавим, а по живия хвърляме камъни, ако той е направил някаква грешка, ако е престъпил нещо. За него няма милост, няма любов! Оттогава аз уважавам много стария Розенбаум и плаках заедно с него и жена му, когато побягна Тойбе, също както Грета, която аз все пак тъй много обичах…

Тина притисна галено обляното в сълзи лице на старата жена към гърдите си и я целуна нежно.

— Аз трябва да вървя сега, майчице. Надявам се, че скоро ще дойда пак. Във всеки случай, не се страхувай, ако стане много късно. Нали мога да спя тук?

— Разбира се. Ще отидеш ли в „Зимната градина“?

— Ще опитам, майко, ако мога.

— Отбий се у Вартеманови. Може би ще те придружи старият или оня халосник Хайнц. Това момче не ми е никак симпатично, защото той беше първият, който завъртя главата на Грета, но ти не бива да идеш сама там. Дора пък, знаеш ли, не я пускат да излезе от вратата, защото майката се страхува, че Щилграб може да я отвлече.

— Но какво има госпожа Вартеман против Щилграб? Та Дора го обича!

— За нея това не е важно. Откакто ти върна годежа на доктора, което за госпожа Вартеман е съвсем непонятно, тъй като той сега има много работа, тя е решила да омъжи Дора за него.

— А той иска ли? — запита колебливо Тина.

— И не помисля за това. Отначало съвсем не ходеше у тях, защото беше съвсем съкрушен от твоя отказ, ала сега често се отбива. Струва ми се, че другата, малката Труде, го е обикнала. Кой знае, какво ще излезе.

— Но, майко, Труде е още дете!

— От децата стават големи хора.

Тина се усмихна, прости се с майка си и излезе. Тя мина бързо през новия пазар и тръгна към Катедралния площад. Над двореца се ветрееше голямото пурпурно знаме, а отвъд тъй наречения Кукленски мост пърхаха малките, пъстри байрачета на спрелите до брега на Шпрее ладии, натоварени с пресни есенни плодове, които чакаха своите купувачи.

Тина вдъхна с наслада нежното ухание на ябълките.

Колко хубаво беше да си напълно свободен! Тя мина покрай университета и закрачи леко по булевард „Под липите“. В пъстрата навалица тя съвсем не забеляза, че един мъж, неотстъпно я следеше още от моста — Ото фон Волфсег облечен цивилно.

Младият барон я следваше трудно, тъй като навалицата беше много голяма и Тина постоянно се губеше в нея. Ала високата й фигура скоро я издаваше отново. Тя се отправи сега към Доротеина улица.

„Дялов да го вземе — помисли Волфсег, да не отива в «Зимната градина»? Чудесно, сигурно има среща с някого! Вярно! Хм, ще я оправя аз…“

Тина, която бе застанала нерешително пред входа на „Зимната градина“, въздъхна облекчено.

— Ах, господин Щилграб — извика тя сърдечно, подавайки радостно ръка на младия момък, който също стоеше пред входа, — колко е хубаво, че ви срещам!

Щилграб погледна малко учудено и въпросително нейното лице, зачервено от бързото ходене.

— За Бога, откъде идете, госпожице Рамлер?

— От къщи. Искам да ида в „Зимната градина“.

— Сама? Но това е твърде неудобно за вас!

— И въпреки това, трябва — извика Тина, — трябва най-сетне веднъж да видя сестра си Грета.

— По-добре ще е да се откажете от това намерение — свъси се младият поет. — Но ако бездруго искате, аз на драго сърце ще ви придружа. Дано не съжалявате после.

— Не си ли струва труда да види човек, как играе Маргерита Рамоло?

— О, това да, но ще ви стане мъчно, а това не е нужно. Да ви придружа ли?

— Да, моля, вземете билети, но за по-закрити места. Толкова се страхувам!

Щилграб отиде на касата и след няколко минути Тина седеше до Щилграб далече отзад в партера сред множество непознати хора, и гледаше със затаен дъх към сцената.

Младият поет я окуражи, защото се изплаши от бледното й лице. После видя, как очите й се втренчиха безумно в една ложа близо до сцената и как от тази ложа към Тина прелетя един интимен поздрав с глава.

— За Бога, видяха ме! — прошепна уплашено Тина. — Виждате ли, господин Щилграб, там в ложата с четиримата господа седи младият Волфсег. Разбира се, сега той ще разкаже вкъщи, като го изопачи посвоему, че ме е срещнал тук.

— Хм, та вие не знаехте ли, че той е всякога тук?

— Не, не знаех нищо.

— Говорят — забеляза нерешително Щилграб, — че той е официалният любовник на сестра ви.

Тина изтръпна.

— Успокойте се, успокойте се — замоли я искрено младият човек. — Нали сте дошла да гледате? Не бива да пропуснете най-важното.

Тина потисна с мъка надигащото се в гърдите й ридание. Тя почти не виждаше, какво става на сцената.

Балетните номера следваха бързо един след друг. Трескаво очакване я държеше като закована на мястото й.

Ото фон Волфсег сигурно беше обърнал вниманието на приятелите си към Тина, защото тя чувствуваше безсрамните погледи, които прелитаха към нея.

Най-сетне дойде номерът, в който щеше да играе Маргерита Рамоло. Сърцето на Тина биеше до пръсване.

Една нежна, тиха мелодия се разнесе в зрителната зала. Когато завесата се вдигна, цялата сцена бе превърната в едно светло облачно море. И из тия ефирни облаци, като раждаща се от пяната Афродита, се появи една млада жена. Русите къдри се спускаха край младото лице и падаха върху тялото, забулено съвсем леко с един твърде прозирен воал. В ръцете си тя държеше бели рози, които със замечтана усмивка на леко отворените червени устни хвърли сред зрителите на предните места. Ощастливените извикаха високо. Ото фон Волфсег също улови една от бледите рози.

След това започна танцът, един танц с опияняващо очарование. Нежните, ефирни воали, подобни на виещи се змии, ту откриваха едва разцъфналата млада моминска снага, ту я забулваха. Всичко приличаше на дихание, на вълшебен сън, и все пак излъчваше една шеметна чувственост, усилвана още повече от ослепителните светлинни ефекти. И от съня бавно се разви животът, пламенният живот. Обзета от вакханална сласт, младата жена развихри буйно загърналите тялото й воали. Тина видя изтръпнала очите на Грета, припламващи предизвикателно към Ото фон Волфсег, и видя, че тя играеше само за него, че всички нейни чувства се стремяха към него, към този, който с цинична усмивка на устните си, видимо правеше на приятелите си насмешливи бележки за хубостта на Грета.

Тина изохка почти гласно.

— Това беше пряко силите ви! — прошепна Щилграб. — Да си вървим ли?

Тина кимна с глава. Ала в същия миг тя неочаквано срещна погледа на Грета. Големите сини очи на жената, която играеше на сцената, се спряха за секунда ужасени върху бледоликото момиче в партера, ала тутакси припламнаха отново и танцът стана още по-вихрен, по-страстен и по-разюздан.

Тина не можеше да понася повече тази гледка.

— Да се махаме — замоли тя Щилграб. — По-скоро!

Те се промъкнаха между недоволните от това смущение зрители към изхода.

Танцът свърши. Зрителите беснееха от удоволствие и аплодираха бурно любимката си. И Грета стоеше горда и стройна на сцената, очите й блестяха и гледаха с тържествуваща радост, как бледото момиче бягаше от нея, момичето, което тя всякога бе мразила, защото беше по-добро от нея.

Ръкоплясканията на публиката продължаваха да отекват жестоко в ушите на Тина чак до гардероба. Тя се олюляваше. Опряна върху ръката на Щилграб, тя излезе на улицата и се отправи към къщата на майка си.

— Това беше премного за вас — забеляза младият поет. — Помислих си го още преди да влезем. Винаги е мъчително да гледаш човек, когото си обичал, обзет от такава вихрена страст. Отдавна мислех да ви кажа, че клетото момиче ще се провали окончателно с тоя Волфсег, ала не исках да ви наскърбявам.

— А аз се надявах, че бих могла да върна Грета отново при нейната злочеста стара майка, която с обляно в кръв сърце кърши ръце по чедото си. Вярвах, че в душата на Грета може би е станало и нещо друго, освен жаждата за живот. Ала сега се уверих, че това момиче може с леко сърце да мине над трупове, ако с това би могла да си купи един час наслада. Ах, добри ми господин Щилграб, аз се гнуся вече от живота…

Те продължиха мълчаливо пътя си, свиха по Епископската улица и скоро застанаха пред къщата на вдовицата Рамлер.

— Благодаря ви много, господин Щилграб — рече топло Тина, подавайки ръка на младия човек, — няма да забравя вашата доброта. Лека нощ!

Майка Рамлер беше още будна, когато Тина влезе в стаята. Тя седеше в лунната светлина на прозореца и когато Тина пристъпи и с ридания притисна главата си към майчините гърди, тя рече, милвайки кротко с грубата си ръка бледите страни на момичето:

— Аз зная отдавна това, което ти си узнала едва днес. Майчиното сърце, дори когато е тъй просто и глупаво като моето, никой не може да го измами. То чувствува истината, чувствува я…

Природата очакваше кротко своята смърт. Есента превърна листата на дърветата в надгробни венци и разля своята горест над самотния Фалкенхаген, господарката, на който беше излязла, за да не се върне никога вече. Детето крепнеше под добрите грижи на госпожа Фон Брунек, далечна сродница на графа, която сега водеше цялото домакинство. Разводът бе даден бързо. Андреа бе престанала да се нарича графиня Бартенщайн; тя бе заминала с Халфдан Ериксон към слънчевия юг, където двамата бяха решили да си направят един нов дом, далеч от света, в някое тихо кътче, където не можеше да ги стигне злъчният крясък на тълпата, която безмилостно ги хулеше.

В бракоразводното дело търговският съветник взе изцяло страната на Еберхард и бе заявил дори, че иска да прехвърли огромната парична поддръжка, която Андреа бе получавала досега от него, върху зетя си. Ала графът отклони с вежлива благодарност това предложение. Той бе ангажирал един способен управител за Фалкенхаген, а сам беше решил да се присъедини към една научна експедиция в Индия, която се готвеше да остане там няколко години. Той се чувствуваше тъй свободен, тъй очистен от цялата оная кал, която бе се натрупала в душата му! Не искаше да нарече свой нито един камък от Фалкенхаген, всичко трябваше да остане запазено за малкия Гюнтер, за неговото дете. Той се задоволяваше с онова, което притежаваше. Наистина то не беше много, ала едно малко наследство, оставено му от един неотдавна починал далечен сродник, му помогна да осигури скромно бъдещия си живот.

И граф Бартенщайн се усмихна и си спомни за едно бледо, нежно моминско лице, оградено от червеникави къдри, със сериозни сиви очи, които проникваха до глъбините на душата му. Когато след няколко години се върне, когато зараснат всички рани, нанесени му от живота, от жената, която го напусна, и от приятеля, тогава може би той ще помисли за ново щастие. Сега душата му още беше ранена и затова той се откъсваше от всичко, дори и от детето си.

Графът знаеше и без думи, какво можеше да бъде Тина за неговото дете, дори когато той е далече, дори ако той никога вече не се върне.

Той се прости тихо с Тина днес в гората, където я срещна, когато тя се връщаше от Берлин. Тласкан от нетърпеливо безпокойство той се бе лутал цялата сутрин из гората. Беше му невъзможно да замине, без да се прости с нея и неспирно бе търсил с очи, дали иде онази, на която искаше да каже няколко последни думи.

Най-сетне тя се зададе. Ала колко бледи бяха страните й, колко тъжни очите й! Една усмивка трепна върху устните й, като го съгледа, ала тя се стопи веднага, когато той й каза, че още вчера е бил във Волфсег, за да си вземе сбогом с нея и сега цялата сутрин я чакал тук.

Заговориха за обикновени неща, а сърцата им бяха тъй пълни и имаха толкова много да си кажат.

— Едно бих искал да ви помоля, госпожице Рамлер — поде най-сетне графът, — да ми пишете от време на време и да ми пращате там, в далечната страна вести за моя малък син, който е много привързан към вас и всеки ден ще идва да ви види. Обещавате ли ми?

— Госпожа Фон Брунек сигурно ще може да върши това по-добре от мене, господин графе.

— Да, Тина, така е, ала от вас, чувате ли, от вас искам да имам доказателство, че си спомняте за мене. Ще ми обещаете ли това? Аз научих, че сте развалила годежа с доктор Рьопер.

Той държеше треперещата й ръка в своята и погледите им потънаха един в друг. Еберхард трябваше да надвие със сила желанието си да притисне смело до гърдите си това нежно създание и да изтръгне с целувки от устните й признанието, че го обича.

— Когато се върна, Тина — прекъсна той мълчанието, настъпило от смущението на двамата, и помилва леко с ръка, като за благослов, нейните вълнисти коси, — ще ви питам нещо повече. Дотогава бдете над моето дете, закриляйте го, и ми запазете обичта си.

Тя се усмихна през сълзи и той взе двете й ръце и ги целуна с горещи устни. После те се разделиха.

Тина тръгна дълбоко развълнувана към Волфсег, а той стоеше със светнал поглед и гледаше подире й, докато тя изчезна в есенния парк. В сините му очи се таеше велика, радостна надежда и твърда воля.

Ликуваща песен, мощна радост се надигаше в гърдите на Тина, въпреки всичките й страдания. Сега нищо вече не можеше да я сполети! Сега светът можеше да дойде и да я оскърбява — тя няма да трепне. Защото сърцето й беше преизпълнено от блаженство. И ако той никога, никога не се върне, ако тази раздяла беше навеки, все пак тя никога няма да се почувствува злочеста.

Тя вървеше сякаш унесена в златен сън. Не я засегна и това, че баронеса Волфсег я посрещна с мрачен поглед и започна да я хока по един небивал начин. За баронесата беше нечувана волност, че Тина се е решила да отсъствува цяла нощ без разрешение. Господин баронът, който снощи неочаквано се завърнал от пътуването си, бил извън себе си. Впрочем тя знаела вече от сина си, къде е миткала цялата нощ.

— В „Зимната градина“! Та нямате ли представа, какво значи, когато едно младо момиче, което, като вас, има достъп в най-доброто общество, отива само в „Зимната градина“? Ах, да, вие не сте била там сама, срещнала сте се с вашия любовник. Зная го. Ото ми разказа всичко!

— Тъй? Тогава госпожа баронесата сигурно знае, че барон Ото е прелъстителят и любовникът на моята малка сестра, която е балерина в „Зимната градина“? Тогава госпожа баронесата сигурно знае, че тъкмо той я води към провала, след като я откъсна от сърцето на бедната й, злочеста майка? Госпожа баронесата сигурно знае, че нейният син е негодник, безскрупулен безчестник?

— Безсрамнице! — кипна баронеса Сома.

— Какво става с Ото? — запита един дълбок глас откъм вратата и барон Йобст фон Волфсег влезе в стаята.

Тина изтича радостно към барона. Сега тя се чувствуваше закриляна, сега имаше здрава опора.

— Успокой се, дете — рече той кротко. Гласът му сякаш трепереше. — Тази жена там — продължи той, като посочи Сома, — не ще може занапред да ви стори нищо с омразата си.

— Какво значи това, Йобст? — изкрещя баронесата. — Ти се застъпваш рицарски за тази особа, която нощем скита сама из Берлин?

— Моля — отвърна хладно баронът, който все още държеше треперещата ръка на Тина, — бъди така добра да повикаш веднага тук твоя хубостник. Имам да говоря много нещо с него.

— Но не и в присъствието на тая особа! Махни тая твар от очите ми!

— Тина ще остане! — заповяда баронът. — Това, което имам да говоря с него, засяга и нея.

Госпожа Сома натисна звънеца.

— Помолете младия господар да дойде веднага тук! — заповяда тя на прислужника.

После със стиснати устни погледна мрачно и неспокойно към барона, който беше отвърнал очи от нея.

— Може би ще благоволиш да ми кажеш, какво означава всичко това? — запита тя остро.

Ала в този миг влезе Ото, пъхнал ръце в джобовете на удобното си домашно сако и с цигара в устата. Той замръзна на мястото си, като съгледа чичо си, за чието завръщане не беше узнал. „Дявол да го вземе, работата става сериозна“ — помисли той, гледайки намръщено към Тина, която стоеше до прозореца.

— Пожелал си да говориш с мене, чичо…

— Да — исках да те питам — къде си дянал парите, които, преди да замина ти дадох за изплащане на полицата?

— Няма ли да помолиш госпожица Рамлер да напусне стаята, чичо? Мисля, че това са семейни работи и не са за чужди уши.

— Когато един човек е безчестен, когато постъпва като последен подлец, той престава да бъде член на нашето семейство!

— Йобст! — Извика Сома Волфсег, кършейки ръце. — Какво ти е сторило моето нещастно дете, та си тъй безмилостен към него?

— Имай търпение, веднага ще узнаеш. Госпожица Рамлер ще остане. — Той задържа Тина и продължи строго: — Какво ще отговориш?

— Нищо — отвърна равнодушно Ото. — Всичко това не е вярно, а е подла долна клевета на враговете ми, прекрасно изтъкана, за да ме провалят. — Очите му припламнаха враждебно към Тина.

— Факт е, значи, че си прахосал сумата, която аз в сляпото си доверие ти дадох за уговорената цел? Ти не си достоен тогава да носиш императорската униформа! Още днес ще подадеш оставката си и заедно с майка ти ще напуснете веднага замъка Волфсег, прага, на който няма никога вече да прекрачите.

— Йобст, имай милост! — извика буйно баронесата. — Ти не можеш да съсипеш Ото и мене, нас, които сме живели винаги само за тебе! Ти не можеш да ни изхвърлиш на улицата! Това е ужасно!

— Аз ще ви отпусна малка рента, която ще бъде достатъчна за един скромен живот. Ото трябва да се постарае да си намери някоя служба.

— Аз ли съм обезумяла или ти? — зарида Сома. — Та какво ще стане с нас? Не казваше ли сам, че Ото ще бъде твой наследник и че Волфсег ще бъде мой дом до края на живота ми?

— Да, ала обстоятелствата се промениха. От часа, в който узнах, че дъщеря ми е жива, Ото е престанал да бъде мой наследник.

— Дъщеря ти ли? — извика баронесата. — Дъщеря ти? Кой ти е надрънкал тази басня?

Тина цяла трепереше. Очите на барона я гледаха тъй странно. Какво означаваше всичко това. Да не би баронът…? Не, това беше невъзможно, немислимо… Тина притисна ръце към сърцето си, което туптеше несдържано.

— Тебе това най-малко може да изненада, Сома — продължи баронът със странно спокойствие. — Ти самата си се погрижила тъй добре за детето ми, та не бива да се чудиш, че то е още живо и предявява правата си.

— Това е клевета! — извика баронесата. — Аз не вярвам нито една дума от цялата тази басня!

— Тогава може би ще повярваш на тогова — отговори баронът, пристъпи към вратата и повика един човек, чиято дребна фигура беше прегърбена.

— Розенбаум! — откъсна се беззвучно от устните на Сома и тя падна съкрушена в едно кресло.

— Той ми даде доказателствата — продължи баронът, — че детето ми тогава не е умряло, а ти си го изхвърлила в неизвестността, надявайки се, че то ще загине. Ала Розенбаум прострял в закрила ръце над детето; предал го на бедни, честни люде, и е бдял над него до деня, в който ще може да го върне в бащиния му дом. — Тина, пред тебе стои твоят баща, който цели двадесет години е жалил за тебе… ти, мое единствено, любимо дете!

Тина погледна за миг разстроена и уплашена в очите му, но после, когато той разтвори ръцете си насреща й, тя се хвърли пред него, обгърна коленете му и изрида:

— Татко, мили татко!…

Баронът вдигна безмълвно детето си от земята и го прегърна.

Старият Розенбаум се оглеждаше смутено наоколо си и едри сълзи се търколиха по съсухреното му лице. Той едва имаше сили да потисне надигащото се в гърдите му ридание. В същия миг Тина се откъсна от баща си, застана до него и го улови за ръка.

— Никога, господин Розенбаум, никога няма да забравя добрините, които ми оказахте — рече тя през сълзи. — Ще ви бъда признателна навеки за всичко сторено. — И тя се наведе и целуна почтително набръчканите ръце на дребния човек.

— Още ли ще продължава тази комедия, Йобст? — извика баронесата, хвърляйки див поглед към Розенбаум. — Нима можеш да вярваш на един презрян лихвар?

Баронът подаде ръка на стареца и рече кротко:

— Вървете си сега с мир, драги Розенбаум. Никога не ще забравя услугата, която ми направихте, като ме избавихте от мъката, която потискаше душата ми цели двадесет години.

Розенбаум си отиде. За миг в стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само хлипането на Сома.

— Някога — поде отново баронът, — ти ми даде доказателства, че жена ми ме е напуснала заедно с детето, защото животът й с мене бил непоносим, и аз, аз ти повярвах, защото не можех да намеря никаква друга причина за това, че горещо обичаната от мене жена ме напусна. Днес положително зная, че съм станал неволно жертва на една подла измама…

Аз винаги съм ти вярвал прекалено много, Сома, и затова бях наказан. Когато ти един ден дойде при мене и сложи в ръката ми едно писмо, писано от друг мъж до жена ми, от което излизаше, че между двамата съществуваха нежни любовни връзки, аз не ти повярвах; исках да застана очи в очи срещу Ерна. Ала когато реших да го сторя, беше твърде късно. Жената, която обичах, беше напуснала вече моя дом и бе взела детето със себе си… Ти видя цялата моя скръб и моята окаяност. Ти знаеше, как търсех и най-малката следа. Макар и да не можех да принудя жената, която обичаше друг, да се върне при мене, аз исках да имам детето си. Аз съвсем не подозирах, че ти си пъхнала в ръцете на жена ми друго такова писмо, което я е убедило в мнима моя изневяра, и че ти си я склонила да избяга с детето ми…

Ако имах и най-малкото предчувствие, че ти, която виждаше мъката ми, си причинителката на цялата злочестина, ти, която ме заплиташе в съчувствени слова, щях да те убия със собствената си ръка. И един ден ти дойде при мене и ми каза: Ерна умряла, ти самата си затворила очите й, клетата ми жена не могла вече да живее, след като любовникът й я напуснал и детето й умряло в чужбина. Ти ми донесе уверението за смъртта — и аз погребах цялата моя любов, всички мои надежди.

После в нашия дом дойде Тина. Сега зная, че не си я взела доброволно, че към това те е принудил старият Розенбаум, след като узнал, че преди много години жена ми изчезнала заедно с детето и с право предполагал, че само ти би могла да имаш някакъв интерес от изчезването на детето.

Приликата на Тина с покойната ми жена още в самото начало ме смути. Ала когато случайно забелязах на шията на Тина един медальон с образа на Ерна, разбрах, че дълго оплакваното от мене дете е живо и че ти няма да се уплашиш да го премахнеш, както премахна майка му. Но аз не исках да обвинявам без доказателства и не исках да храня надежди, които може би нямаше да се сбъднат. Още на следващия ден заминах за малкия град, в който бе живяла моята клета жена. Намерих лекаря, който бе издал удостоверението за смъртта, намерих и старата жена, при която бе живяла и умряла тя, и узнах, че моето дете не е мъртво, а е било взето от баронесата. Казала си й, че си щяла да го дадеш у добри хора, защото собственият баща не се грижел за него.

— Така ли е? — извика той гръмогласно на Сома. — Отговаряй! Как можа да измислиш една тъй жестока, тъй рафинирана измама?!

Баронесата се изтръгна със силно стенание от ръцете му, които бяха стиснали до болка китките й.

— И нещастната майка, над която вече виснела сянката на смъртта, тласната от някакво внезапно предчувствие, зашила медальона с образа си в палтенцето на детето. Естествено ти не си знаела това, когато си го предала на Розенбаум. Старата жена, в ръцете, на която умряла Ерна, ми извади и една връзка пожълтели писма, които намерила под възглавницата на мъртвата и грижливо ги скътала. Между тях…

— Спри! — изстена баронесата. — Стига!

— Между тях намерих едно, писано от същата ръка, от която бе писано и моето; в него се говореше за моята изневяра. Намерих и дневника на Ерна, от който се убедих, колко тежко е страдала тя от моята мнима невярност и че нямала никого на света, освен тебе и че ти е поверила нейното клето, малко, изоставено дете, за да не може неговият баща да му стори никакво зло, за когото ти си казала на нещастницата, че не признавал детето за свое. Как си могла да измислиш подобна подлост? Какво ще отговориш на всичко това? Говори! Защо измами двама ни, мене и Ерна? Защо разби живота ни?

— Защото те обичах! — отвърна Сома със съвсем бледо лице и се изправи. — Защото те обичах, а този тук — тя посочи Ото, — единствения, който ми принадлежеше, исках да видя богат. Заради него лъгах и мамих, заради него тласнах Ерна към смъртта, заради него отстраних детето ти. Неговата празна душа жадуваше за удоволствия и аз давах с пълни ръце… всичко за него, за този, който трябваше да бъде твой наследник, всичко за една усмивка, за една добра дума от него…

— Не те е срам, добре го измисли! — намеси се грубо Ото. — Значи аз съм виновен за твоите безчинства? Не, аз се отричам от тебе, отричам се от една майка, която е вече с единия крак в затвора…

— Ото! — изстена тя. — И ти ли ме презираш? Ти, заради когото мамих, за когото отгладувах стотинките, за да улесня твоя лекомислен живот! Ти, заради когото жертвувах всичко, ти се отричаш сега от мене? Нищо ли в сърцето ти не трепва за твоята отчаяна майка?

— Не, нищо не ми трепва в сърцето! Аз бях млад и исках да живея, и съвсем не ми беше потребна твоята проклета сантименталност!

— Стига! — извика баронът, докато в същото време Тина пристъпи към баронесата, която беше съвсем съкрушена и гледаше с блуждаещи очи към своя син, който я отблъскваше от себе си.

— Стига! Съвсем не ти отива. Ото, да съдиш майка си. Чувството на щастие, което ме изпълва сега, след като намерих детето си, ме кара да бъда милостив. Ето защо аз няма да отмъщавам на жената, която собственото й дете наказва по-сурово, по-жестоко, отколкото би я наказал и най-строгият съдия. Ти, Сома, и твоят син ще напуснете Волфсег още днес. Ото ще подаде оставката си от армията и ще замине отвъд океана, където мнозина вече са отишли. Само при това условие ще платя дълговете му и ще го спася от опозоряване и съдебно преследване. Не искам да остане тук и да продължава да петни името ми. Ако имаше поне една искра честолюбие, то аз бих сложил в ръката му револвер, и той би знаел, какво трябва да направи. Ала той е твърде малодушен за подобно нещо. Ще го подпомагам дотогава, докато стои там. Може би там ще се научи да работи, както мнозина други са се научили и са преобразили живота си. Ти, Сома, ще постъпиш в един манастир, който вече съм избрал. Ще заминеш още днес.

Сома обори глава на гърдите си.

— Ото! — не преставаше да охка тя. — Ото!

Ото се освободи нетърпеливо от плахо обгърналите го майчини ръце, после се обърна сурово към чичо си:

— Ти си силният и аз трябва да се подчиня.

Той излезе бързо и тръшна вратата след себе си. Майка му падна в безсъзнание на пода.

Когато отново се окопити, тя видя наведено над себе си обляното в сълзи лице на Тина.

— Ти си добра — промълви съкрушена баронесата, — защото още не познаваш онзи жесток глас в човешкото сърце, който ни разкъсва, на който лекомислено жертвуваме живота и щастието си… Прости ми! Едва днес съзнах, какво зло съм сторила на баща ти…

Тя излезе олюлявайки се от стаята. Тина, чиито сълзи все още капеха, се притисна до гърдите на баща си.

— Клетата! — изхлипа тя. — Как тежко изкупва своето престъпление. Имай милост, татко, и й прости, сега, когато и двамата сме толкова радостни и щастливи, че отново се намерихме, че отново сме заедно…

Той кимна с глава и притисна дъщеря си към себе си. Неговите очи също бяха влажни от сълзи.

Есенното слънце вън ставаше все по-бледо. В парка последните пурпурни листа канеха тихо на земята.

Бяха изминали три години. Тина живееше щастливо с баща си в замъка Волфсег. Тя нямаше много връзки, само с госпожа Фон Брунек във Фалкенхаген я свързваше искрено приятелство. Малкият Гюнтер идваше почти всеки ден при леля Тина. Горе, в една голяма, слънчева мансардна стая на замъка живееше майка Рамлер; баронът искаше тя да прекара остатъка от живота си колкото е възможно по приятно. Майка Рамлер беше благодарна от сърце за всичките грижи и любов, ала въпреки това не можеше да се почувствува радостна, защото мисълта за Грета никога не я напускаше.

Никой не знаеше, къде бе отишла Маргерита Рамоло, след като бе прекратила договора си в „Зимната градина“ и безследно бе изчезнала. Баронът напразно се мъчеше да я издири с помощта на полицията. За племенника си също не бе чул вече нищо. Само фактът, че той получаваше в банката отпуснатата му от него рента, показваше, че той още е жив.

Сома Волфсег живееше тихо в един манастир, загрижена за сина си и със сподавена ярост към момичето, което, както мислеше тя, бе станало причина да загуби всичко, на което се надяваше.

От време на време Тина получава писма от далечни страни. Тя ги прочита на един дъх и после целува малкия Гюнтер, който учудено я гледа и пита замислено:

— Сега вече татко скоро ще се върне, нали?

— Да, най-сетне той ще си дойде.

Тина знае, че той ще се върне при нея и детето си. Баща й бе писал на графа за всичко, което се бе случило, и графът бе му отговорил: „Колкото и радостно да е това за вас, драги бароне, и колкото аз самият да се радвам, че Тина е вашето тъй дълго търсено дете, за мене обстоятелствата не се изменят с нищо. Моето отношение към вашата дъщеря е същото, каквото беше и към дъщерята на вдовицата Рамлер, и аз мога да кажа на Тина само едно:

Обичай ме!“

Често и скрито целуваше Тина това писмо и чакаше копнееща завръщането на любимия човек.

И един ден, когато слънцето залязваше и тя се разхождаше из ухаещия пролетен парк, той ненадейно се изправи пред нея. Със загоряло, смугло лице, със светнали от щастие очи, той я погледна дълбоко и разпери ръце. Тя безмълвно се остави на прегръдката му и той за пръв път целуна нейните топли устни.

— Сега ти си моя — шепнеше той, — сега нищо вече не ще ме заблуди, сега гласът на света няма вече да ме измами. В твоята чиста любов аз намерих моя отдавна търсен роден кът…

Граф Бартенщайн постъпи отново в своя полк в Берлин. Двамата с Тина бяха решили да си построят една малка, скромна вила на брега на прелестното Ванско езеро, а Фалкенхаген да остане собственост на Гюнтер.

Надвечер Тина заведе Еберхард при майка Рамлер. Тя беше се състарила съвсем, косите й бяха станали сребърнобели, бръчки покриваха челото и страните й. Тя погледна с широко разтворени очи мъжественото, приветливо лице на граф Бартенщайн и каза:

— Хубаво направихте, господин графе, че дойдохте при мене, за да мога да ви кажа, че на света няма нищо по-хубаво от любовта. С нея отгледах Тина, с нея ще свърши всичко. А сега, нека Бог благослови вас и Тина. Тя е едничкото, което той ми остави…

— И аз ви благодаря, мила госпожо Рамлер — каза развълнуван графът, — за всичко, което сте направили за Тина. Вие наистина доказахте, че любовта е най-великото и най-святото в нашето сърце. Ние никога няма да забравим това, както няма да забравим и вас.

Старата жена втренчи тъжен поглед пред себе си. После кимна леко с глава и промълви тихо:

— Аз не се страхувам за щастието на Тина, тя го носи в себе си. Който го няма, с него не може нищо да се направи, нищо…

На другия ден, когато Тина отново седеше при старата жена, тя ненадейно извика:

— Имам предчувствие, че Грета ще дойде днес.

— Но, майко — отвърна уплашено Тина, — как ще дойде тук?

— Не я ли чуваш? Това са нейните стъпки. Сега е на първата стълба. Пита нещо…

— Майко! — извика със страх Тина, мислейки, че старата жена говори несвързано.

— Тихо! Не чуваш ли, сега се качва по втората стълба. Тя иде, все пак иде при старата си майка!

Майка Рамлер внезапно се изправи и погледна втренчено към вратата. И ето, наистина едно бледо, облечено в черно момиче влезе в стаята, хвърли се пред старата жена, обгърна коленете й и изрида покъртително:

— Майко! Мила, скъпа мамо!

Тръпки минаха по старото лице и загрубялата от труд ръка на майката се докосна като благослов до склонената пред нея руса глава.

— Мамо, прости ми! — ридаеше Грета. — Не искам нищо друго от тебе, освен едно кътче, в което да мога да умра! Майко, имай милост! Връщам се страшно виновна при тебе, за която нехаех и забравих, чиято любов стъпках с крака! Зная, не съм достойна за твоята любов, но нямам вече нищо, нищо на света, освен тебе… Прибери ме при себе си…

— Както Господ Бог прощава на покаялия се грешник, така и аз съм ти простила отдавна — рече със задавен глас майката. — Майчиното сърце, дете мое, забравя огорченията и прощава винаги.

Още по-силно ридание разтърси отслабналата снага на Грета и тя рухна в краката на старата жена. С помощта на Тина положиха болната на леглото и изпратиха веднага един ездач във Фридрихсхаген да доведе лекаря.

Грета лежеше мълчаливо в широкото легло на майка Рамлер. Тя не говореше нищо, ала върху устните й трептеше блажена усмивка. Тя се усмихваше и на Тина, когато я виждаше до леглото си, ала нито една дума не се отронваше от устните й.

Когато лекарят влезе и прегледа болната, той само сви рамене и рече:

— Силите й са напълно изтощени. Тревоги, лишения и страдания са съсипали крехкото й тяло. Възможно е да се съвземе отново, но по-вероятно е скоро да угасне.

И майка Рамлер и Тина седяха денем и нощем край леглото на Грета. И най-сетне тя започна да говори и да им разказва за своя живот, за неспирната гонитба на удоволствия, за танца, който скоро я довел до бодежите в гърдите и за мъжа, с когото тръгнала по широкия свят; за него трябвало да играе без почивка, защото той имал нужда от парите й, които пропивал с чужди жени. А после, когато останала вече без сили, когато всеки път при танцуване кръв напълвала устата й, тогава той я отблъснал от себе си студено, безжалостно… Тя продала последните си накити и дрехи, за да събере нари за пътуването и да умре до сърцето на майка си.

Тина я утешаваше кротко, а майка Рамлер седеше в мълчалива скръб и кършеше ръце от отчаяние, че не може да помогне на Грета, че милото дете ще умре, ще умре, както някога мъжът, нейният несретен мъж, който й бе причинил същата тази болка.

Шепнеха бледите устни на злочестото момиче.

— Тина, помниш ли тази песен? Помниш ли как ме предупреждаваше да се пазя? Кажи, как беше по-нататък песента? Аз често я четох след ония дни, когато още не я разбирах, твърде често, ала вече беше късно…

— Успокой се, мила, не се вълнувай! — молеше я Тина. — Виж, мама и аз полагаме толкова грижи, ти отново ще оздравееш, ще останеш тук, при нас, и ние никога няма вече да те пуснем вън, в пустия, безсърдечен свят, който покоси твоите младини.

Грета се изсмя пронизително.

— Чуваш ли, как бучи, Тина? Това е пролетният вятър. Чуваш ли го, майко? Не, това е бурята, нищетата… Тя блъска вратата, иска да вземе живота ми… Мамо, тя иде, иде смъртта! Колко студена и сурова е… Не, тя е съвсем кротка… Виждаш ли я, майко, колко приветлива е?… Как весело се усмихват кухите й очи! С каква прошка се навежда над мене… Искам да спя, майко, да спя…

Майка Рамлер положи напуканата си ръка върху златните коси на умиращата и пошепна с утеха:

— Заспи, дете, затвори очите си. Довери се на Бога и заспи. Майка ти ще бди над тебе.

И тя остана будна цялата нощ, прегърнала нежно детето си, докато от бледите устни се отрони последната въздишка. Тогава тя стана и с кротка ръка притвори тъмните клепки на мъртвата.

Тина стоеше на колене предсмъртния одър на Грета, и горещи сълзи обливаха страните й, като гледаше нейното кротко прояснено, бледожълто лице. Леки тръпки разтърсиха тялото й, през душата й мина:

Майка Рамлер отиде до прозореца и загледа кървавочервеното небе на изток. Разсъмваше и слънцето скоро щеше да изгрее. Нито една сълза не овлажни очите й. Тя стоеше права и неподвижна в лъчезарната утринна светлина, която вече струеше в смълчаната стая.

Тя знаеше, че и за нейното клето, заблудено дете там горе ще се намери едно тихо кътче, че и над нея Всевишният ще простре в любов и прошка десницата си…